Константата Коста (разказ)

Tя обича Коста. На кратко от Константин. Той е единственото постоянно нещо в объркания ѝ живот. Той е ученическата ѝ любов. Първото ѝ гадже. С който и друг да излиза, тя е винаги и с него. Той никога не може да я забрави. А тя го забравя понякога, но никога завинаги. Просто от време на време среща някой друг, с който излизат известно време за разнообразие. Но, винаги, когато скъса с някое гадже (заради, което първоначално е зарязала Коста), нашата героиня се връща при утешителния си бряг – ученическата любов Константин. И го прави съвсем искрено и чистосърдечно, не го е пресмятала, не го е планувала. Тя е водена изцяло от моментните си чувства и емоции. Наскоро се е случило поредното ѝ завръщане при Коста. И двамата са много щастливи. Вечерта лежат заедно в леглото и си говорят романтично. Тя му се извинява, че го е зарязала заради “онзи идиот”, казва му, че той – Коста е единственият мъж за нея и е осъзнала, че е най-добрият и ще го обича завинаги, както винаги. Коста е на седмото небе и не спира да я желае. И именно това желание го кара да забрави всичко в миналото, и да я целуне силно. Той истински вярва, че вече са заедно завинаги. А тя, поради своята импулсивност и не познаване на себе си, още не знае, че съвсем скоро отново ще се влюби в друг. Просто без да иска, ще излезе на кафе с момчето от фитнеса, този дето продава картите на касата. Винаги му се усмихва, той ѝ отвръща с някоя закачлива реплика. Всичко е естествено и като на игра. Има яки мускули, не че има значение за нея, но все пак ѝ е приятно да им хвърля по един поглед. Той ѝ предлага веднъж случайно, да ѝ покаже някои упражнения в залата, защото я видял, че не използва лежанката, както трябва. Лафът тръгва, той я кани на кафе, тя отказва. Той се амбицира още повече, пак я кани, тя отказва в нейните очи “категорично”, като заявява, че си има “сериозно гадже”. Усмивките и закчаливите реплики продължават и след още няколко покани да излезат, тя “едва” се съгласява да изпият по едно питие, съвсем неангажиращо, след тренировката, в близкото кафене.

Всичко винаги става постепенно, неусетно, дори самата тя никога не го планува по този начин. Сякаш всичко се случва извън нейния контрол. Винаги си вярва, че това е просто среща да изпият по едно. Нищо повече. Просто момчето от касата е симпатяга. Едно питие нищо не значи, нали? Но за момчето симпатяга, “просто” среща на питие е сигурен знак за втора среща на бар и трета среща на кино, а след киното… И наистина, срещите с момчето от фитнеса зачестяват. Пиенето на едно малко след тренировка, става традиция. Дори тогава, тя не се усъмнява за миг, че май е започнала да излиза с друг. В нейното съзнание тя си е с Коста, обича си го, казала е на младежа, че си има гадже, така че всичко е съвсем открито и честно. За всички. Освен може би, за Коста. Но както винаги той никога не знае. И този път, Коста ще разбере последен. И то, както винаги ще научи истината на половина. Нашата героиня винаги страда от това, че ще нарани другия и за това, когато се разделя с някого, никога не казва, че се разделят, защото има друг, а “просто, защото вече се изчерпахме”, “тръпката изчезна и няма смисъл да продължаваме” и разбира се, не може да мине една класическа раздяла без репликата: “Нека си останем просто приятели”. Още няколко срещи с момчето от фитнеса и вече всичките ѝ три/пет най-добри приятелки знаят за него, разпитват я как е. Тя им споделя, със сведени очи, уплашена от самата себе си, но развълнувана от новата тръпка, че “май съм влюбена”. Те възкликват “пак ли”. Всички се смеят. Освен, разбира се, Коста. Който в този момент играе футбол с колегите и е решил да изненада любимата си с италианска вечеря – домашна лазаня и червено вино. Тя му пише, че няма да се прибира, защото… Вади торбата с лъжите, не веднъж я е ползвала и взима първата, която ѝ попада: “Обадиха ми се, че сме имали сбирка на съучениците от гимназията. Съвсем бях забравила. Ще се забавя”. И така, тя отива на една по-дълга среща с момчето от фитнеса и любовта пламва силно и неудържимо. Както всеки път. Както с всеки нов.

Разказът „Константата Коста“ в сп. Жената днес, бр. 8, август/септември 2021 г.

Скоро, Коста отново е зарязан, наранен и самотен. Влюбчивата му приятелка си е събрала багажа и най-важното – взела е четката си за зъби – сигурен знак, че наистина се е пренесла да живее другаде. Тя е в еуфория, развълнувана от новото приключение. Момчето от фитнеса също не може да се нарадва на късмета си с това момиче. Горд е от себе си как я е свалил, въпреки че толкова се е дърпала. Заживяват щастливо и бурно. Пет, може и шест месеца да са изкарали върху розовия облак на любовта. Докато един ден… Да, досещате се какво се случва, нашата героиня се сеща за Коста. С който забравихме да споменем, че се чува понякога, докато живее с новата си любов. Просто смята, че е етично да поддържа връзка със стария си добър приятел и да си споделят за живота. А и изпитва състрадание към него, за това, че го е изоставила. Коста, разбира се, винаги ѝ вдига, когато му се обажда. Въпреки, че едва говори, заради заседналата топка сълзи в гърлото. Момичето започва да навлиза в рутина с момчето от фитнеса и лека полека да се приземява от розовия облак. Замисля се, защо всъщност заряза Коста – толкова добро и свястно момче?! “Толкова общи спомени имаме заедно, познаваме се от деца.”. От скуката, която я наляга в новата ѝ изтъркваща се любов, решава, че Коста ѝ липсва. Обажда му се и излизат на кафе. Споделя му, че тя всъщност в момента не е щастлива и че съжалва, че отново го е наранила. Но той нали знаел, че тя винаги ще обича само него. Коста отначало се държи насилено резервиран, решил е да не я допуска до себе си този път, да ѝ го върне, за дето страда толкова, но като чува, че го обича се размеква на секундата. Прегръща я, целува я, разплаква се. Тя прави същото. И скоро четката ѝ за зъби отново е в неговата баня. На момчето от фитнеса казва дежурните реплики, които преди няколко месеца е казала на Коста, когато се разделяха: “връзката ни се изчерпа”, “тръпката изчезна” и различната реплика, запазаена за всеки един, който не е Коста: “Много добре знаеше още в началото, че имам гадже, което обичам. Ти дойде и ни раздели. Аз все още го обичам и се връщам при него.”.

Photo credit: bestmanunleashed.com

Минава доста време, в което героинята ни е наистина влюбена в Коста. А той, той си е константно влюбен в нея. Може би изкарват година, ако не дори година и половина заедно. Докато един ден, влюбчивото момиче не отива на рожден ден (по женски) на най-добрата си приятелка (една от петте) в нов бар в центъра. Барманът – симпатяга с бръсната глава и татуировка на разярен тигър на десния мускулест бицепс, черпи цялата им женска компания, но най-активно си намига с момичето с чаровна усмивка, точно онова, което в този момент е забравило, че има “сериозен приятел”. Той сам не знае, че това е началото на неговия край. А момичето не знае, че това е поредното начало с предизвестен край. Има още един, който нищо не знае. Разбира се, това е Коста. Няма да навлизаме в детайли на вече доказалата се схема на импулсивните и необуздани чувства на георинята ни. Само ще кажем, че след дълги и продължителни прегръдки, и целувки, влюбчивото момиче погледнало бармана и казало: “А ти все пак, ще ми кажеш ли как се казваш?”. Барманът се засмял и отговорил: “Константин, но ми викат Коста”. Тя и приятелките ѝ, които чули разговора, избухнали в неудържим смях. Мъжът се смутил, защото не разбирал кое е смешно. След това, нашата героиня го целунала страстно и му казала с широка усмивка: “Ама това е страхотно! Най-накрая няма да има нужда да зарязвам никого! Винаги ще бъда с Коста”.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, брой 8, август/септември 2021 г.

Реклама

Преходът свърши

Преходът е жиголо, което продава тялото си. Роден е през ’89-та и е на 28. Нощем спи с клиенти, а през деня ходи на фитнес, за да поддържа тялото си релефно и желано. Само с тренировки мускули не се правят, затова пие специални прахчета за увеличаване на мускулната маса. Те товарят черния му дроб, който след години ще се наложи да трансплантират с нов. Преходът сега е млад и не мисли за това. Гледа живота право в очите и е сигурен, че е по-силен от него, защото животът е стар. Старите са слаби и немощни, и си мислят, че знаят всичко, но всъщност нищо не разбират.

Родителите на Прехода са се развели, когато е бил съвсем малък. Скоро след развода баща му емигрирал на Запад, където работил като общ работник в Германия и Англия. След години се завърнал в България и се пропил. В това време майка му се опитвала да изхранва детето като отворила малък ресторант за скара на пазара “Иван Вазов”. Мутрите ѝ взимали половината оборот и парите пак не стигали. Веднъж отказала да плати рекета и през нощта подпалили ресторантa. Всичко изгоряло до основи.

Снимка © Двойна измама

Преходът не иска да свърши като майка си и баща си. Не иска да се пропие, нито да изгори. Като всеки млад човек, той иска да има пари и нормален живот и търси начини, за да постигне целта си. Освен на нощните клиенти, той е известен и в средите на кварталните тарикати. Играе на дребно и участва в нагласени протести пред Парламента. От това също заработва добре.

Преходът е “млад, здрав и интелигентен”. Няма образование, но има пари. Няма глава, но има мускули. Няма минало, но се надява на бъдеще. Той не краде, работи “на парче” и в нестандартно работно време. С припечеленото помага на старата си майка. Пенсията ѝ на месец е толкова, колкото Преходът изкарва за два часа с клиент. Преходът обича майка си и баща си, въпреки проваления им живот, и вярва, че неговият ще е различен.

Три часа след полунощ. Евтин хотел на бул. “Стамболийски”. София. Скъсани тапети и накриво закачена картина с плаж и море. Комфорт за две звезди. Преходът лежи възбуден до теб и те пита как го искаш. Не те целува. Той няма нужда от това. Нито ти. Не сте достатъчно близки, за да се целувате! Засича с часовник платеното време и започва. Сменя позите, прави каквото си поръчал, държи се сякаш наистина го е грижа за теб. Сякаш наистина те обича. Преходът е издържлив и жилав. И свършва бавно. А това на някои им харесва, защото докато Преходът не свършва, други свършват десетки пъти.

Снимка © Двойна измама

В средата на нощта Преходът е навлязъл дълбоко в мен. Аз викам. Навярно от удоволствие. Сигурно и други викат от другите стаи. Сигурно също от удоволствие. Боли, но сякаш започва да ми харесва. Може би, защото друг избор няма, а платеното ми време бавно изтича. Преходът ме пита кога и къде искам да свърши. Казвам му, където пожелае – само не в мен. Не искам деца от Прехода. Не искам да създавам поколение в хотели. Не искам да раждам преди да съм обичала.

Свърши.

Счупена нощна лампа осветява стаята в бледо жълто. Лежа гола върху намачканите бели завивки и наблюдавам безизразно използвания презерватив изхвърлен до леглото. Лепкавата течност се разтича бавно по протрития килим. Миризма на секс и сперма. Така мирише любовта на Прехода. Така мирише любовта в хотели. Така мирише опита за оцеляване.

Преходът излиза от банята. Измил е мръсотията на поръчаната любов със западен шампоан “Палмолив”. Пред хотела плащам и му благодаря. Той прибира парите и ми стиска ръката делово, сякаш сме сключили успешна сделка. И пътищата ни се разделят. Той – към следващия клиент. Аз – към онази прашна вестникарска редакция, в която по поръчка ще цитирам политици, които тържествено обявяват новината на деня: “Преходът свърши!”. Те също са си платили.

Разказът „Преходът свърши“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „АРТизанин“, бр. 14, ноември 2018 г.

На никого няма да кажа, че тази нощ преспах с Прехода. На никого няма да кажа, че и аз, и той, търсим едно и също, и се опитваме да запълним липсата му с пари, които и двамата нямаме. На никого няма да кажа, че и аз, и Прехода сме животни, които се опитват да се обичат без любов и се продават, за да могат да живеят. Не оправдавам и не осъждам. Историята на Прехода е моята история. Неговият живот е нашият живот. Всички ние сме тъжните му клиенти, които плащат с парите, с които на тях са им платили. Плащаме, за да се почувстваме обичани. Макар и без чувства. Макар и за малко. Комфорт за две звезди в центъра на една малка, мръсна и тъжна столица. Едно само зная: не искам деца от Прехода! Не искам да създавам поколение в хотели! Не искам да раждам преди да съм обичала!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Разказът е публикуван в сп.“АРТизанин“, бр. 14, ноември 2018 г.

* Текстът е публикуван за първи път в сп. „АРТизанин“, бр. 14, ноември 2018 г.

** Текстът е представен за първи път на литературно четене с тема “Преосмисляне на личната история”, на 15-то издание на Фестивала “Goat Milk” в Бела речка, 24-27 май 2018 г. Отпечатан е на български и английски език в ръчно ушита книжка от Фондация „Нова култура“.

Да обичаш за 60 секунди

За първи път го видях във фитнес залата, в обятията на руса жена в спортен клин. Красива беше. Оказа се една от многото му жени. Всички те, винаги бяха облечени в спортни екипи. Той ги предпочиташе така, както вероятно повечето като него, които работят във фитнес зали. Но в него имаше нещо специално, нещо различно и необикновено. Всички жени, веднъж докоснали се до силата му, полудяваха по него. Една от любовниците му, дори му беше станала сектретарка и водеше график на срещите му с различните жени. Всяка една знаеше за другите, но никоя не ревнуваше. Разбира се, това на него му харесваше. Перфектната любов – един за всички, всички за един – живот на мускетар. Но той, за разлика от други мъже, го умееше – можеше да обича истински и отдадено всяка една, сякаш е единствена! И така никоя от любовниците му не се чувстваше пренебрегната.

Бях нова във фитнеса, където работеше той, облечена в клин и тениска по тялото. Надявах се да ме забележи. Но, уви, от толкова жени, които ежедневно минаваха през сърцето му, едва ли точно аз можех да му направя впечатление. Помолих секретарката му да ми запише час за среща с него. Тя ме изгледа злобно от глава до пети сякаш искам да ѝ открадна гаджето, което до някъде беше точно така: „Няма места в графика, а и ти като си нова не знаеш как да “общуваш” с него. Отивай да тичаш на пътеката!” – отряза ме тя и ми затръшна вратата под носа. Тогава разбрах, че трябва сама да се преборя за сърцето му.

Един ден, в залата, докато жена в розов анцуг и бели маратонки се беше притиснала в обятията му, просто минах и докоснах желязната му ръка. Беше много здрава. Той се обърна към мен и сякаш ми намигна. Окото му беше особено, зелено и мигащо бързо. Заслепих се. Плени ме само с очи. Жената с розовия анцуг усети, че погледите ни се срещат и го натисна ядосано в долната част, сякаш натиска копче, за да го накара пак да я обича само нея, за още 60 секунди. Това беше максимумът време, за който той обичаше, във всяка поза. А позите разбира се, бяха безброй. И скоростите също. Важното беше как ще го настроиш.

Издебнах момент, в който розовият анцуг си тръгна, следващата му приятелка още не беше дошла, а секретарката му беше излязла да пуши. Внезапно бяхме останали само аз и той във фитнес залата. Не можех да откъсна поглед от здравото му релефно тяло, перфектно, почти като изкуствено, като пластмасово. Бяхме само двамата, зелените му електронни очи ме пронизваха. Хипнотизирана тръгнах към него, а той без да откъсва поглед от мен, протегна железните си ръце към моите.

Прегърнах го и всичко се случи веднага, без дори да се целуваме! Толкова беше добър! Държеше ме в обятията си, гледаше ме в очите и целият се тресеше от вълнение, вибрираше от любов. А аз, просто се отпуснах и му се отдадох напълно. Да! Сега разбирах защо всички жени бяха луди по него, защо се избиваха да са с него и имаше специален график за срещи! Още на 30-та секунда усетих! Той беше истински мъж, кавалер, джентълмен, с обноски, с чувство към жената, с усет за удоволствието на другия. Той знае как да обича! За 60 секунди може да ти преобърне света и да те изпрати в рая, а ако ти е харесало можеш само да го натиснеш в долната част, където изкусително, едва забележимо мига бутонът “Repeat”. И всичко започва отново! Обичам те, мистър Пауър Плейт – фитнес уредът, който кара всяка жена да трепери от любов! Партньорът, който не пие, не пуши, ходи по други жени, но го прави със стил и му се отдава. Джентълмен, а не самовлюбен нарцисист. Извайва фигурата на дамите, топи мазнини и обича истински. И всичко, което е нужно, за да бъдете заедно е просто да отидете в залата, да хванете железните му ръце и да треперите сладостно в обятията му.

Мистър Пауър Плейт, ти ми показа какво е истинска любов, пък макар и само за 60 секунди. Но трябва ли ѝ повече на една жена, след като винаги може да натисне онзи свещен бутон “Repeat” и секундите да станат часове, дните – месеци, месеците – години… А любовта винаги да е все същата: силна, истинска и безкрайна!

Завинаги твоя,

Една от многото ти щастливи жени

Автор: Бистра Величкова

* Текстът е публикуван за първи път в TetraDkaTa, 14.02.2018 г.

ТОДИ – жената с най-красивото фитнес тяло в света

Тодорка Иванова – Тоди. Снимка: Станимир Влаховски

Щангистка. Културистка. Чаровна и женствена. Да, възможно е. Не само това, а на 31-годишна възраст записва името си в историята като първата българка световен шампион по културизъм. Това се случва на Световното първенство по фитнес в Полша, през ноември 2016 г., в категория “Женска физика”, над 163 см. Тя се казва Тодорка Иванова (Тоди). С дълга руса коса, блестящи сини очи и релефни мускули на които хиляди мъже могат само да завиждат. От 2005 г. до 2009 г. е републикански шампион по вдигане на тежести. Поставя рекорд за 115,5 кг. на изтласкване. Получава званието “Майстор на спорта по вдигане на тежести”. Завършва Националната спортна академия, със специалност “Вдигане на тежести”. Поради множество контузии, след 10 години вдигане на щанги е принудена да спре да се занимава с това. Като част от рехабилитационния процес започва да ходи на фитнес. Състезателният ѝ дух е жаден за нови успехи. През 2013 г. започва да тренира професионално фитнес. През 2015 г. печели поредица от награди – първо място на държавното състезание “Турнир Пловдив”, става републикански и балкански шампион, печели пето място на Световното първенство в Будапеща, Унгария. След като е спокойна, че е номер едно в света по културизъм, Тодорка в момента работи като персонален треньор, готви най-вкусните ястия на приятеля си Стоян и без да ги опитва (защото спазва режим) се наслаждава на вкуса им, който предизвикват у него.

Как избрахте да се занимавате именно с вдигане на тежести?

Като дете обичах да практикувам всякакви видове спорт. Първите ми тренировки бяха по лека атлетика. Треньорите, обаче, не получаваха много пари и заминаха на работа в чужбина. После се записах на спортни танци, но за професионално развитие там бяха необходими много пари. Исках да тернирам някакъв боен спорт. Един ден, моя приятелка на шега ми каза, хайде да ходим на щанги. Тя беше слабичка и искаше да заяква. Аз тогава въобще нямах представа какво представлява този спорт, дори по телевизията не го бях гледала. Започнахме да тренираме на майтап. След първата тренировка имах много силна мускулна треска, но въпреки това много ми хареса.

Десет години сте се занимавала професионално с вдигане на тежести. Какво ви накара толкова време да останете в този спорт?

Видях, че този спорт ми се отдава. Треньорът ми каза, че за две години мога да вляза в националния отбор. Не само това, а каза, че ще мога да изкарвам парите си с това занимание. Тогава започнах да тренирам още по-усилено. Mного исках да успея. Харесваше ми да отида на тренировка и да видя колко мога да вдигна, дали мога да вдигна повече от предишния ден. На третата година, откакто тренирах, влязох в Националния отбор. На 16 г. започнах да тренирам щанги, на 19 г. вече бях включена в отбора на Европейското първенство за юноши и девойки, в Бургас. Следващата година ме включиха и в женския отбор. Близо пет години усилен труд хвърлях в Националния отбор, като се готвехме предимно за международни състезания. В един момент обаче контузиите, амбицията и липсата на почивка ми дойдоха в повече. Така, през 2010 г. вече не можех да тренирам. Имах желание, но тялото ми започна да отказва. Физически не можех да продължа да се състезавам. След контузиите, с цел рехабилитация започнах да ходя на фитнес. Хареса ми и реших да се състезавам.

Какъв беше режимът, при който тренирахте, когато вдигахте щанги?

Тодорка Иванова – Тоди. Снимка: Станимир Влаховски

Режимът беше много тежък. В продължение на 10 години (от 16 до 25 годишна възраст) аз не правех нищо друго, освен да тренирам. Денят ми представляваше следното: ставам, закусвам, отивам на тренировка. На обяд се прибирам, къпя се, обядвам, почивам. Следобяд към 16.30 ч. имам втора тренировка, която продължава до към 19 ч. Прибирам се, къпя се и вечерям. След това ми остават 2-3 часа свободно време, преди лягане. Този режим ти става начин на живот и свикваш. Но стресът беше много голям.

Не ви ли липсваше излизането с приятели, купоните? Все пак в най-младите ви години сте тренирала непрестанно, без никакъв личен живот.

Аз бях толкова вглъбена в това, с което се занимавам, че нищо друго не ме интересуваше. Отначало приятелите ми се сърдеха, защото не излизах с тях. Аз все се оправдавах, че трябва да си легна рано, да се наспя добре, защото утре имам тренировка и трябва да вдигам много. Всичко го съобразявах с тренировките. То е като работа. От теб се изисква да тренираш, да се състезаваш, за което ти се заплаща.

Каква е разликата между вдигането на тежести и фитнеса, и културизма?

В щангите трябва да имаш специфични качества, които да ти помагат да вдигаш много килограми. Във фитнеса и културизма просто трябва да изглеждаш добре. Подготовката при фитнеса се състои не само от тренировките, но и от начина на хранене. Съотношението е 50 на 50. Двата спорта са коренно различни като натоварване. При щангите страшно много се натоварва нервната система и имаш нужда от храна, особено от въглехидрати, за да възстановяваш организма. Менюто се пишеше от треньорите, които гледаха храната да е много силна, така че да не останем гладни. Ако трябва да сравня подготовката за фитнес състезание и тази по вдигане на тежести, двете са просто несъвместими. Да се тренира за фитнес първенство е много по-леко. Аз и за това започнах да се занимавам с този спорт, защото тренировките не са толкова травмиращи. В щангите се гони максималния резултат. Целта ти е да вдгинеш максимално много, да дадеш всичко то себе си. Във фитнеса целите са насочени към визията.

Добавките, които се пият при вдигането на тежести и при културизма, различни ли са?

Ако трябва да си призная, при тренировките за фитнес състезанията съм пила много повече добавки. При щангите съм взимала предимно витамини и противовъзпалителни (когато се налага да продължиш, а не можеш). По принцип не обичам да пия добавки. Нещото, което обичам да пия е протеин и аминокиселни (BCAA), овкусени разбира се. Протеиновите шейкове са като междинно хранене. Или, както аз ги наричам “малките кефчета през деня”.

Тодорка Иванова – Тоди. Снимка: Станимир Влаховски

Какъв тип контузии ви се случиха, заради които се наложи да прекратите вдигането на щанги?

Контузиите се получиха от претрениране. В желанието си да вдигам много, да успея, да се класирам все по-добре, да надраствам себе си, се мъчех въпреки болката. Така сме научени спортистите, да продължаваш да тренираш и да се състезаваш, въпреки болката. В един момент, обаче, ако не си дадеш почивка, започваш да изпушваш. При такова трениране в професионалния спорт контузиите са неизбежни. Въпросът не е дали ще ти се случат, а кога. Аз имах двойна дискова херния, нерва на левия ми крак беше със средно-тежко увреждане, при което глезена ми не функционираше и го замятах. При ходене сто метра, умирах от болка. Имах и частично разкъсване на сухожилията в лакътя и травма в рамото. Трябваха ми две години, за да се възстановя напълно. Това са основно травмите, които са диагностицирани, а останалите проблеми и болки в тялото съм ги възприела като маловажни. Всички тези контузии, физически ме спираха да тренирам. Тогава разбрах израза: “Искаш, но не можеш”. Ти искаш, даваш сигнал на тялото си да направи нещо, но то не функционира. За това реших да прекратя, докато все още не съм се унищожила напълно.

Имахте ли момент на разочарование, че 10 години от живота си, от най-младите си години сте посветила на този спорт и изведнъж трябва да се откажете?

Има разочарование, разбира се. Когато се занимаваш дълго време, само с едно определено нещо, в моя случай щанги, ти си бил дълго време в една изолирана среда, в която само ядеш, тренираш, спиш и не водиш никакъв социален живот. Много е странно, когато това занимание и начин на живот ги няма вече. Започваш да си търсиш работа и на интервюто те питат: “Какъв опита имате до момента?” и аз казвам “Ами 10 години съм вдигала щанги”. И те се ококорват и казват: “Ами не отговаряте на изискванията”. Като се сблъскаш с реалността и ежедневните проблеми навън е доста трудно в началото, особено ако нямаш подкрепа.

Как и кога се насочихте към професионалните занимания с фитнес и културизъм?

Имаше един период от 6 месеца, в които нищо не правех. Не исках да влизам в зала, не искам да виждам лостове, щанги, нищо. Тогава качих малко килограми и реших, че трябва да отида във фитнеса. Започнах друг тип тренировки, за да бъда във форма. Нямах идеята да се състезавам. Един приятел в залата ми каза, ама ти защо не участваш в някое състезание – професионален спортист си, ще изчистиш още малко мазнини, ще потренираш и си готова. И аз викам, вярно, защо пък да не се пусна. Но, ако тогава знаех какво точно означава това “да изчистиш малко”, сигурно никога нямаше да се захвана. Така през 2013 г. започнах да тренирам професионално фитнес. Първата ми подготовка няма да я забравя никога. Тогава започнах спазването на хранителен режим. Една нощ толкова много огладнях, че сънувах, че се наяждам с всичко, което ми попадне. Събудих се рано и се чудех дали наистина съм се наяла и как ще кажа на треньора ми за това. Беше ми изключително трудна първата подготовка. След като мина състезанието ми трябваха два месеца, за да спра да ям много при вида на всякаква храна. Втората подготовка вече беше по-лесна, тялото беше свикнало. За пет седмици се подготвих. Като разбира се, преди това, цяла година тренирах под режим. След като станах шампион на България се появи желанието ми да се пробвам навън, за да видя дали и там ще ме оценят. Понякога се случва да се разминават критериите за оценяване в страната и в чужбина. Искаше ми се да видя дали съм конкурентна навън.

Тодорка Иванова – Тоди на Световното първенство по фитнес в Полша, ноември 2016 г., в категория “Женска физика”, над 163 см. Снимка: Gabor Photo

Колко време се готвихте за световното първенство по фитнес и културизъм през 2016 г.?

Започнах подготовка веднага след предишното световно, където станах пета. Една година не съм излизала от форма и съм спазвала стриктен хранителен режим. Тренировките ми бяха двурязови. Тренирах по 12 пъти средно на седмица. Работех с идеята, че аз ще стана шампион. Като видях, че на предишното световно, в Унгария, влязох в шестицата, което беше голям успех, много се мотивирах да бъда в още по-добра форма, за да стана първа.

След като цяла година спазвате специфичен хранителен режим, когато се случи да излезете с приятели, на ресторант, какво си поръчвате?

Салата от краставици и пилешко филе, без мазнина. Хранителният ми режим беше предимно от месо и зеленчуци. При плодовете не всички са позовлени, защото имат захар, макар и да е фруктоза. Но аз си имам веднъж в седмицата т. нар. “happy day” (“щастлив ден”), или както му казват в средите “мръсен ден”, в който можеш да ядеш, каквото си поискаш и да си доставяш удоволствие. През седмицата държа стриктно хранителния режим и в неделя мога да ям всичко – сладолед, шоколад и т.н. Разбира се, колкото повече наближава състезанието, този “щастлив ден” се разрежда и е все по-нарядко.

Когато се готвите за състезание предполагам е забранено да пиете алкохол и да пушите цигари?

По принцип да, но аз като се готвя за състезание пуша като комин. А по принцип не пуша. Веднага след като ми мине състезанието, спирам да пуша. Причината е, че в периода на подготовката си лишен от много неща, лишен си от храната, която ти се яде, от алкохол. Цигарите са единственото нещо, което можеш да правиш без да се чувстваш виновен, че ти вреди на фигурата. Това е малкият кеф. Алкохол не мога да кажа, че не съм пила. Треньорът ми не беше много съгласен, но аз пиех. Разбира се пиех най-ниско калоричния алкохол и по много малко, например един-два пръста бяло вино вечер.

Тодорка Иванова – Тоди със златен медал на Световното първенство по фитнес в Полша, ноември 2016 г., в категория “Женска физика”, над 163 см. Снимка: Igor Kopcek, EastLabs Team

Как се чувствахте на световното? Какво си помислихте преди да излезете да се представите?

Много се вълнувах. Помислих си, как искам този път да стана първа. Много исках да стане. Знаех, че съм в много добра форма и се надявах и другите да я оценят.

Как се почувствахте след състезанието?

Помня как казаха името ми, че на първо място е Тодорка Иванова от България. Аз не можех да повярвам, че съм световен шампион. Състезанието мина за 10 минути, а аз няколко седмици след това не можех да осъзная какво се е случило. Тогава за пореден път се убедих, че ако човек много иска нещо, няма как да не го постигне. Имаш ли ясна цел и силно желание, нещата рано или късно се случват.

Какво беше качеството, с което поведохте другите и победихте?

Нямам идея, може би с чар и усмивка (смее се). От всички 16 състезателки в категорията, аз бях най-дребничка. Тенденцията в тази категория не е да си голям и да имаш, колкото се може повече мускули. Важното е въпреки мускулите да изглеждаш женствено. А не да си като мъж с женски бански. В крайна сметка, това е женска физика, а не женски боди билдинг.

Чували ли сте критики към вас, че това с което се занимавате е мъжки спорт и че изграждате мъжки тип тяло?

Да, чувала съм много такива критики. Признавам, че съм любител на мъжките спортове. Израснала съм с момчета. Като дете, в квартала нямаше други момичета и аз играех само с момчета. Все се опитвах да се доказвам, че мога като тях. Това, че практикуваш мъжки спортове, не те прави по-малко жена. Изборът да бъдеш мъжкарана и да изглеждаш като мъж е личен. Има прекрасни дами, които се занимават с мъжки спортове и са много красиви и нежни жени. В бойния спорт ММА, например, в който се травмират жестоко, има и жени. И въпреки типа спорт, състезателките изглеждат женствени и са красиви.

Тодорка Иванова – Тоди с финалистките на Световното първенство по фитнес в Полша, ноември 2016 г., в категория “Женска физика”, над 163 см. Снимка: Igor Kopcek, EastLabs Team

Въпреки това, за една жена не е ли по-трудно да постигне релеф на тялото и мускулите, какъвто имат мъжете?

Да, разбира се. Дори е разпространено мисленето, че жените не трябва да тренират с тежести, защото ще станат като културисти, ще натрупат много мускули, което е много грозно. Това не е вярно, защото мускулите не растат като гъби. Моето тяло е плод на голям труд, който съм полагала в продължение на 16 години. Ако си човек, който тренира за удоволствие, примерно три-четири пъти седмично и вдигаш тежести, много трудно ще натрупаш мускули, така че да изглеждаш като културист. Всеки иска да изглежда перфектно, без нито една подкожна мазнина, но това не е полезно, особено за жените. При нас, трябва да имаш определен процент подкожни мазнини, с които хормоните да бъдат в баланс. При жената, като спаднат процентите мазнини в тялото и ѝ спира месечния цикъл. Не можеш да поддържаш релефно тяло на културистка, без мазнини, и в същото време да имаш и цикъл, и хормоналните процеси в тялото ти да се случват нормално. При подготовката ми за световното първенство около 3-4 месеца нямах цикъл.

Тодорка Иванова – Тоди. Снимка: Станимир Влаховски

Като треньор, какви съвети давате на хората по отношение на хранителен режим, брой тренировки на седмица?

Тренировките, които давам зависят от възможностите на хората в момента. Не какво са правили преди три месеца, а какво могат да направят в момента. Важно е колко са заети в ежедневието, какво свободно време имат, кога се хранят, по колко време спят. Препоръчвам минимум да се тренира поне три пъти на седмица. Два пъти е малко, три пъти е поносимо добре. По отношение на храната, бих казала, че човек може да се храни с всичко, което не е в опаковка. Това, което е в опаковка не е истинска храна. Ако е направено вкъщи, сготвено както трябва, това вече е храна. Можеш да ядеш всичко, но е важно количеството, което изяждаш. Не е добре например цял ден нищо да не ядем и вечерта да си наваксаме всички хранения, да преядем и оттам, след това да не можем да заспим. При тренировките е важно да се включват упражнения с тежести и аеробна работа, т. нар. кардио, както всички му казват. Освен трениране на мускулите, трябва да се тренира сърцето и дишането.

Препоръчвате ли хранителни добавки за хора, които не тренират професионално?

Не. Нека първо да потренираме редовно и да видим как се движат процесите, как се възстаноява тялото и от какво има нужда. Може да се окаже, че като потренира човек може да стане по-енергичен, по-работоспособен и да няма нужда от никакви добавки.

Автор: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, октомври 2017 г.

Интервюто с Тоди е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, октомври 2017 г.

Интервюто с Тоди е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, октомври 2017 г.

Ваня Василева или какво значи да си от желязо!

Уроците за смирението на Ваня Василева!

Ваня Василева – основател и собственик на Дамски фитнес клубове „Феерия“. Снимка: Бистра Величкова

Ваня Василева – майка, треньор и бизнес дама. Една жена, орисана сама да търси своя път по прашните кръстопътища на 90-те в България. А пътят ѝ криволичи от професионалния спорт и рухването на шампионските мечти в годините на Прехода, през трудностите на семейството и създаването на частен бизнес в България, до най-голямото предизвикателство от всички: диагнозата с болестта на Крон. Приятелите я наричат Фери от латинското название на желязото – Ferite. Колегите умилително се обръщат към нея с Мамо, тъй като по собствените ѝ думи, всеки неин сътрудник става част от голямото ѝ семейство. За трениращите в клуба тя е Ванчето – жената със строгия поглед и най-широката усмивка на света, а за всички останали е Ваня Василева: бивш състезател по волейбол, настоящ управител и основател на столичен дамски фитнес клуб, който в края на юни 2017 г. навърши 12 години от създаването си. В библията и нумерологията 12 се смята за сакрално число, което се свързва със съвършенството и хармонията. Дали, обаче, Ваня Василева чувства, че е постигнала съвършенство и хармония, след тези 12 години, в които освен успехите в бизнеса, се случват и много преломни събития в личен план. Въпреки всичко, тя оцелява, защото майките трябва да оцеляват. И защото, когато прякорът ти произлиза от “желязо”, ти нямаш друг избор, освен да го защитиш…

Накъде след професионалния спорт?

Ваня Василева, основател и собственик на Дамски фитнес клубове „Феерия“. Снимка: Бистра Величкова

“Голямата ми мечта беше свързана само и единствено с волейбола. До 24-годишна възраст съм се занимавала професионално. След това реших, че искам да стана треньор, да работя с деца. През 1997 г. нямаше много работа за треньори. Трябваше да измисля какво друго да работя. Тогава стресът беше много голям – от кариера на професионален спортист изведнъж спираш да тренираш и трябва да се ориентираш към друго занимание. Волейболът беше целият ми живот. По цял ден прекарвах в залата. Изведнъж това нещо приключи и сякаш животът ми свърши. Това е много труден момент при всеки спортист. След като вече не тренирах, не можех въобще да вляза в залата. Ако влезех, ми засядаше буца в гърлото. Въпреки всичко, не се отчаях. За това много ми помогна музиката (от дете свиря на акордеон). След известно време и търсене на работа станах учител по физкултура. Работих с деца и това много ми харесваше. Веднага организирахме отбор с учениците и тренирахме с тях. Годините тогава, обаче, бяха много трудни. Заплатата на един учител беше 160 лева – пари, които не стигаха за нищо. Междувременно създадох семейство и имах нужда от по-добре платена работа. След като работих на различни места разбрах, че

мога да правя това, което искам, но само по начина, по който аз искам.

Имах идеята в главата си за своя зала, в която да тренират хора по начина, по който аз смятам за правилен. Дойде момент в живота ми, в който трябваше да реша дали ще отворя собствен бизнес. Първата фитнес зала отворихме заедно със съпруга ми през 2005 г. Нямахме никакъв начален капитал, никакви спестявания, взехме заем от банката и започнахме от нулата. Следващата стъпка беше да намерим място и да купим уреди. Без да имам никаква представа как се прави бизнес и реклама на този бизнес, започнах да се занимавам с това. Учех се в движение. Направихме сайт на клуба, раздавахме флайъри в центъра, за да привлечем клиенти, сложихме рекламни плакати на “Петте кьошета”. В крайна сметка, най-добрата реклама е: “Една жена ми каза за вас…”. Така станахме най-популярни.

Колегите в клуба са моя отбор и семейство

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Тогава не съм мислила как ще се задържим 10 или 20 години на пазара, а какво трябва да правим всеки ден, за да си вършим работата добре. В несигурните времена, в които живеехме не можеше да се мисли в перспектива. Имало е моменти, в които не съм била сигурна дали ще оцелеем, но сме оцелявали, защото с колегите в клуба сме като един отбор. С тях сбъднах мечта. Никога не съм го казвала на глас. С тях сме дори повече от отбор, ние сме едно семейство. Себе си трудно възприемам като шеф. Всички треньори в клуба сме равни, защото работим за една обща цел. Ако не играем в синхрон, няма да спечелим “мача”.

Спорта ми помогна да изградя характер

Не съм си представяла, че 12 години ще успеем да съществуваме. И то в условията на тази среда в България, в която няма правила. Дори и да има, те се заобикалят и не се спазват. Това е една обстановка, в която си принуден да работиш с хора, които не са като теб, нямат твоите принципи. Не ме интересува факта, че има нечестна конкуренция, че липсва спазването на законите и т.н. Аз имам идея как искам и как трябва да се случат нещата, и действам в тази посока. Не съм правила компромиси с ценностната си система. Ако нямах спорта и възпитанието, което ми е дал в най-ранна възраст, нямаше да изградя толкова силен характер. Така уча и детето си. Вярно, възпитвам го в среда, в която честността и принципите не се толерират, но това не значи, че така трябва да бъде. След като аз съм на 44 г. и оцелявам във всички етапи на развитие, в тази страна, и познавам и други такива хора (своите колеги, например), значи, че това е възможно.

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Не смятам, че човек трябва да се адаптира и да се приспособява към средата навън. Имала съм трудни периоди, в които съм успяла да не се пречупя. Всички ми казват, че съм “кон с капаци”. Да, така е, следвам си правилата, целта и не ме интересува нищо друго. Когато имаш ясна цел и принципи, понякога влизаш в конфликт с обществото. Но това не е твой проблем, а на обществото, защото ти имаш цел и работиш за нея. За мен е ясно какво искам, какво предлагам, знам с кои хора работя и каква е крайната ми цел.

В свят доминиран от мъжете, ние имаме клуб само за жени

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Разбира се, като жена, която има собствен бизнес в свят доминиран от мъже, предубеждението и дискриминацията са налице. Но ние това сме го обърнали в наша полза. За това клубът е само за жени. При нас мъже не влизат. Това помага да свиваш бюджета и да селектираш клиентите си. Много пъти са ни питали: “Е, как така? Не може ли и мъже да тренират?” Не, не може! Такава ни е политиката. Хората, които идват тук стават част от едно затворено общество и много от тях намират себе си в него. Те се чувстват като в свое семейство. Отваряме вратите си и за мъже, само ако те са приятелите, съпрузите или синовете на нашите членове на клуба.

Аз не съм търговец, който предлага услуга! Аз съм спортист, който учи хората да бъдат здрави!

През годините, винаги съм искала да изляза от рамката на това, че ние предлагаме услуга. До преди няколко години много спорех и казвах: “Аз не предлагам услуга, аз съм спортист!” Вярвам, че човек трябва да бъде здрав и да се грижи за себе си. Продължават да се намират хора, които ми казват, че съм търговец. Не, не съм. Аз съм човек, който помага на хората да се чувстват по-добре и да намерят себе си. За всички тези години не съм се променила нито като гледна точка за това какво искам да се случва в залите, нито съм променила отношението си към хората.

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Единственото нещо, което се промени през последните две години е, че аз се смирих.

Тази дума “смирение”, която никога не бях разбирала преди. Аз съм експанзивен тип. Скачам като има проблем, искам да го реша веднага. А смирението означава да си в мир със себе си и да не се ядосваш за това, което не можеш да промениш. Сега вече съм в мир със себе си. И това е резултат от срещата ми с болестта на Крон или както казват колегите ми: “Г-н Крон те промени”. Вярно е, че той много ми повлия за това какво ще ми се случва оттук нататък. Той ми донесе тази мъдрост за смирението. Първо, че нещата ще се случат, както някой друг е решил, второ, че колкото и да се опитваш да преместиш дадена планина, тя няма да се премести. Преди това, действах направо с главата в стената. Исках невъзможното да го направя възможно. И всъщност почти винаги е ставало. Но с цената на много нерви, липса на личен живот и жертване на здравето.

Г-н Крон се появи, за да ми напомни кое е най-важното в живота

Толкова бързо се случи всичко, че нямах време да се питам защо точно на мен. Отидох в болницата с много остри болки в корема. Д-р Александров, на когото ще съм му благодарна завинаги, ми каза, че имам 5 минути, за да вляза в операция. Операцията се е оказала много тежка. Продължила е няколко часа. Помня как се събудих след упойката, чух, че хората си говорят около мен и си казах: “Добре съм! Жива съм”. След сблъсъка ми с болестта на Крон, трябваше да започна да се уча да живея на ново.

Никога не съм си казвала, че съдбата или Господ се разпореждат с мен и моя живот. Просто така се случват нещата. Имах поредица от много тежки събития. Разбира се, в такива моменти човек се отчайва. Но продължаваш да се бориш и да живееш, въпреки всичко. Важно е човек да се научи да се променя градивно, според обстоятелствата, които му се случват.

Ако не си оптимист, какво правиш тук?

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Аз съм безкраен оптимист. Ако трябва да се концентрирам върху трудностите и всичко неприятно, което ми се е случило в живота, със сигурност ще намеря хиляди причини, за да кажа – всичко е много зле, съдбата е несправедлива, нищо няма да се получи, държавата е крива, хората са криви. Вярвам в това, че човек е на тази земя, за да се учи и да надгражда. И ако не си оптимист, тогава какво правиш тук? Животът е голямо предизвикателство. Не знам как да не бъда оптимист! Аз съм по-скоро премерен оптимист или позитивен реалист. Никога не съм живяла в облаците, защото знам от къде съм тръгнала и знам кой е зад гърба ми. Поради тази причина съм човека, който знае, че нещата ще се получат и е наясно къде стои в момента.

Бъди себе си и нищо друго

Ако можех сега да се срещна с 20-годишното си Аз, бих му казала, че не трябва да се притеснява за това, което е. Тогава съм била едно дете, крайно несигурно в себе си. На 20 години нямах самочувствието за това как изглеждам и какво мога да направя. Сега вече знам, че аз мога да постигна това, което искам. Всичко е въпрос на характер.

Благодарна съм, че съм жива

Ваня Василева, освен професионален спортист и треньор, може да свири на няколко музикални инструмента, между които акордеон, китара и пиано. Снимка: Бистра Величкова

Благодаря на лекарите и на близките ми хора за това, че съм жива – всички те, които бяха и са до мен в тези тежки месеци, и след тях. След срещата ми с болестта, разбрах, че най-важното е да съм здрава и да бъда с дъщеря си. Преди това винаги ми е звучало като клише – “Най-важното е здравето”. Когато, обаче, проблемът мине през теб, разбираш, че е голяма истина. Едва сега се научавам да поставям здравето и личния си живот на първо място. Най-големият урок, който научих беше, че човек трябва да разбере, че нищо не му е дадено наготово и че трябва да е благодарен за всичко. Благодарна съм, че съм жива. Проблемът е, че егото на човек е много голямо и вярва, че може да разбива стени с главата си. Казват, че страшните неща ти се случват, за да разбереш къде бъркаш. Обицата на ухото ми е много голяма, промяната в мен също. Но още имам да се уча.

И след 40 г. можеш да се влюбиш.

Макар да съм разочарована от някои разбити илюзии в живота, мога да кажа, че продължавам да вярвам в любовта. Вярвам, че тя може да се случи не само, когато си на 20 г., но и след 40 г. Дори след 40 г. може да се случи с много по-голяма сила, защото е по-осъзнато. Казвам го от личен опит. Това е емоция, за която няма възраст. Любовта е извинението на Бог за нашите страдания.”

Автор: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, август 2017 г.

Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, август 2017 г.

 

 

 

 

 

 

 

* Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, август 2017 г.

ФИТНЕС (разказ)

НА ВЕСА

Значи, аз много хора съм гонила от фитнеса. И окото ми не ми мигва. Не ми пука дали ще им взема парите или не, като са ненормални, нахални и не спазват правилата – вън. Значи, веднъж ми идва една мадамка, влиза и си води за каишка и кучето, такова дребно чихуахуа. Вика: “Ами аз да тренирам при вас, може ли?” Викам, може. “Ама с кучето?” Викам, с кучето, в смисъл, то да ви гледа, докато тренирате? “Не, не, може ли да бяга с мен на пътеката? Нямам време да го разхождам, след работа, та да изразходи малко енергия тук с мен?” При тия думи, аз не знам какво да кажа. А да се изпикае до пътеката искате ли? Съвсем да му е като разходка в парка?! Тя ме гледа стреснато: “Ама не, то няма да…” Има, няма, вратата е ето там и довиждане! Съжалявам, но аз не мога да съм дипломатична с идиоти!

Разказът „Фитнес“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път във в. „Стършел“, 4 август, 2017 г., бр. 3705, стр. 4

Или пък, една друга кукувица, влиза в залата с колело. Не го оставя до входната врата, а влиза директно с него! Алооо, ей чшшш?! Къде с това колело, бе лейди Даяна? Викам ѝ аз, на принцеската. А тя най-невъзмутимо, вика: “Ами, аз искам да тренирам, ама не на велотренажора, а като си карам моето си колело, на него съм си свикнала. Седалката ми е по-удобна, а и гумите се движат! Ще бъде ли проблем?!” Сега ти ми кажи дали ще бъде проблем?! Не, лейди, прави си кръгчета из залата, докато другите тренират, само внимавай да не ги блъснеш! Абе ти луда ли си, отивай навън да си караш колелото и да не съм те видяла повече! Какво им е на тия хора, не мога да си обясня? И като съм тръгнала да ти разправям какви идват тук, чакай да ти разкажа за най-абсурдната случка. Идва едно момиче, с фередже, мюсюлманка. Аз съм си окей, всеки да си вярва, в каквото си иска. Един в Алах, друг в Исус, трети в любовта, а аз в интензивните тренировки. Както и да е, но в залата, без значение каква ти е религията, е редно да се държим адекватно, нали?! Идва тая и аз ѝ викам сваляй го това фередже и се качвай на пътеката да тичаш. Тя не ще. Вика: “Няма да го сваля! Религията ми не го позволява”. Ама тук тренираме само жени, бе пиленце, какъв е проблемът? Нали само пред мъже не можеш да го сваляш? И тя ми мънка нещо, ами ако влезел някой мъж и т.н. Как ще влезе мъж тука! Изключено! Сваляй фереджето и почвай да тренираш.

Разказът „Фитнес“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път във в. „Стършел“, 4 август, 2017 г., бр. 3705, стр. 4 и 5

Тя пак се опъва. Викам, или сваляш фереджето, или си тръгваш от залата. Няма да си губя цял ден с теб да се обясняваме. Аз не мога да те пусна да тичаш с тоя скафандър, да ми се изпотиш в него и да ми припаднеш тук, да се чудя какво да те правя. Е, кандиса, свали го това пусто фердже и тръгна да тича на пътеката. И гледай ти, след няколко минути как в залата влиза Генчо монтьора, ‘дето ще ни оправя единия велотренажор. Ей боже, от два месеца ни лъже, че ще дойде и никакъв го няма. И точно днес, когато тая си свали фереджето, Генчо пристига. И тя като видя, че има мъж на вратата и като изхвърча уплашена, като подгонена сърна, със 120 се втурна към съблекалнята. И я чувам от там как крещи на развален български: “Вие, излъга! Вие, излъга!”. Не съм те излъгала бе, ти Генчо за мъж ли го имаш? Гарантирам ти, че твоя бог не го е видял Генчо, а и Генчо не те е видял теб. Той по цял ден гледа жени без фереджета, така че и да те е мернал не му е направило впечатление. Е, това момиче повече така и не дойде. А, аз чакам да видя колко ли още луди хора ще ми се случи да изгоня от фитнеса! Трябва да въведем изискване за удостоврение от психодиспансера за всеки желаещ да тренира в нашия клуб. Или пък да си наемем психиатър, който да стои на входа и още там да ги хваща, да ги диагностицира и да не ги пуска да влизат. Ако пък вярно го направим така, няма да има интересни случки, които да ти разправям? Те, ако не са лудите хора, ние ненормалните ще умрем от скука!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път във в. „Стършел“, 4 август, 2017 г., бр. 3705, стр. 4 и 5