Тигърът търси дракона, за да открие себе си

Моноспектакълът „Тигър и дракон“ на Ованес Торосян по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“, разказва за търсенето на себе си и борбата със света, за да намериш призванието си.

Във всеки от нас има един въображаем тигър, който реве неистово, когато попаднем там, където не ни е мястото. Той реве, когато работим работа, която не ни е призвание и се измъчваме, реве, когато се насилваме да обичаме без да го чувстваме, реве срещу всичко, което е лъжа за самите нас. Само, когато се вслушваме в тигъра в нас, в неговото негодувание, само тогава ще намерим себе си и мястото си в света; Само тогава ще се срещнем очи в очи с дракона – нашето призвание в живота и ще бъдем удовлетворени, щастливи и живеещи със смисъл.

Ованес Торосян в постановката „Тигър и дракон“ по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“. Снимка: Симон Варсано

Това е основното послание в най-новата пиеса „Тигър и дракон“ на сценаристката Йоана Мирчева. В главната роля е, невероятно талантливия и намерил мястото си в света на театъра, Ованес Торосян. Режисьор на постановката е доц. Юрий Дачев. Сценограф – Ханна Шварц. Музикалното оформление е на Мартин Каров.

На сцена на „Театър 199“, Ованес Торосян сякаш играе себе си – без маска, „без грим, без претенции“, както се казва и в театралния афиш. Героят му разказва за търсенията си в живота, за опита да откриеш себе си, за сблъсъка с реалността, с материалността на живота, така важна, за да оцелееш. И вечното невписване никъде, вечното неприемане, чувство за отчужденост, чувство че не си разбран, че не си на мястото си. Всичко това те кара да полудееш, да викаш, тигъра в теб реве и те разкъсва. Работиш като продавач на кожени чанти в магазин с име „Вашата кожа“, правиш рап група, опитваш се да започнеш живота си самостоятелно, без да зависиш материално от родителите си (когато си млад) и никога нищо не се получава. Защо? Защо светът не ме приема? Защо не откривам мястото си никъде? Защо въобще се опитвам да го намеря в една проядена среда от изкуствени хора в костюми (в която добре се вписва стария приятел на героя от рап групата, който се е взел твърде насериозно във фирмата, в която работи).

Ованес Торосян в постановката „Тигър и дракон“ по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“. Снимка: Симон Варсано

Защо се опитвам да се адаптирам аз – търсещият истински чувства и емоции, летене, трептения на душата, а не просто дрънкане на златни монети в джоба и безличното „браво“ на обществото? Защо ви изглеждам като просяк и наркоман, когато аз просто търся себе си и нищо от това, което ми се предлага не ми харесва? Нищо не ми харесва, нали?! Аз съм глезен, мързелив, добре ми е да живея с родителите си и да ме издържат? Всъщност просто не искам да работя! Нали така мислите всички?! „Хей, хора, дайте ми назаем железния си мироглед“. Не можете да погледнете отвъд опаковката, нали?! А опаковката на търсещия себе си, човек, не е лъскава. Тя е протрита, смачкана, тъжна, скъсана от опити да намери себе си. Тя е като стари дънки изтъркани от носене, скъсани на коленете от падания, но не и от пречупване, компромиси и „просене“ да бъдеш приет.

Ованес Торосян в постановката „Тигър и дракон“ по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“. Снимка: Симон Варсано

Всичко това е героят на Ованес Торосян в пиесата „Тигър и дракон“. Един търсещ млад човек, който се бори със себе си и със света за своето място под слънцето, за своя талант, който трябва да бъде открит и да огрее всички ни; Който да ни спаси от безсмислието на живота и да изиграе себе си на сцената, като ни разкаже как е намерил мястото си именно на нея. Един ден отчаяният и търсещ герой попада в театъра, защото баща му трябва да занесе цвете на една актриса. В този момент, това търсещо, нещастно от несполуки момче, се хипнотизира от сцената, на която вижда дракон, част от представление, което се репетира. Този случаен момент в театъра, белязва целия му живот, пътя му и най-накрая намирането на себе си. Но всичко това става възможно, само защото той се е вслушвал в тигъра в себе си, който е ревял неистово при всеки път, когато не е на мястото си. Не трябва да се търпи, да си кривиш душата, само за да успееш да се впишеш в някакви рамки и благоприличен живот; Само и само, за да угодиш на всички, както се случва с „отличника“ на родата Стефко, който прави всичко „правилно“, според очакванията на другите: работи като адвокат, печели пари, женен е, има деца. В действителност е дълбоко нещастен и неудовлетворен от живота. Но го е страх да послуша тигъра в себе си и да потърси своя път и своята истина.

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Текстът на Йоана Мирчева изобилства от шеги, хумор, мъдрости, рап парчета, Шекспирови сонети, а Ованес Торосян го оживява толкова автентично, сякаш си срещнал човек на улицата, който ти разказва личната си история. Режисурата на Юрий Дачев, също е безупречна, с изключително творчески хрумвания, като например наблюдаването на главния герой на самия себе си в спомените си, открехвайки театрална завеса или пък нанасянето му да живее в тясна квартира, която представлява колоната на театъра до седалките на зрителите в залата.

„Тигър и дракон“ е постановка за търсещия млад човек, който се бори срещу света в името на това да открие своето място, онази професия, за която е създаден и за която всички ще му се възхищават, когато я практикува, защото там е заложен целият му талант. Дали и замесените в създаването на тази постановка – Йоана Мирчева, Ованес Торосян и Юрий Дачев не са вложили част от търсещите си Аз-ове, намерили таланта си в театъра?! Ако съдим по силното въздействие на постановката, отговорът е налице. Те са си намерили мястото, защото са послушали тигъра (таланта си) в себе си и са го сляли с дракона (своето призвание ).

И накрая един съвет, ако все още се чудите кои сте, къде сте, защо не се намирате, вместо да се напивате от негодувание или по-градивното да отидете на психотерапевт, за да го питате вие ли сте криви или светът, вместо всичко това, отидете в „Театър 199“ в София и гледайте постановката „Тигър и дракон“. Тя ще даде отговор на всичките ви колебания и въпроси. А за онези от вас, които вече са си намерили мястото в света, отидете, за да видите личната си борба изиграна на сцената.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Следващите дати на които можете да гледате „Тигър и дракон“ в „Театър 199“ са 3 и 26 декември 2022 г.

* Рецензията е публикувана в сайта на сп. „Жената днес“, 29.11.2022 г.

Реклама

Семейна кабеларка на сцената на Народния или „Досието на една Ж.“

„Какво искаш? Да оставя помията и да бъда обективен ли? Еми не мога! Ако кажа истината утре никой повече няма да ме види“. Това казва журналист, водещ на телевизионното предаване „Погнуса и гняв“, в новия спектакъл „Досието на една Ж.“ в Народния театър. Пиесата е по текст на Петър Маринков, поставена от режисьора Боил Банов.

"Досието на една Ж.". Снимка: Атанас Кънчев

„Досието на една Ж.“. Снимка: Атанас Кънчев

Действието на спекаткъла се развива в семейна кабеларка, където съпругът (Герасим Георгиев – Геро) е водещ, съпругата (Албена Михова) е режисьор на пулта, а бащата (Кирил Кавадарков) – оператор на единствената камера в студиото. Обстановката и работата в тази самоделна телевизия е представена много правдоподобно с ирония и хумор. Герасим Георгиев – Геро е облечен в абсурдни и смешни дрехи за водещ на телевизия – червени карирани гащи, червена риза; Вместо обувки е с пантофи, намек за това, че студиото всъщност се намира в домът на водещия.

Не само на външен вид, но и като поведение Геро блестящо пресъздава типичния водещ – в приповдигнато настроение, бързо говорещ, рядко слушащ събеседника си, търсещ сензация и скандал, борещ се единствено, и само за висок рейтинг. Самочувствието му и високите амбиции за семейната телевизия контрастират с цялата абсурдна обстановка, в която се случва реализирането на предаването.

Студиото е бедно и разбито, има само един стол за водещия и когато има гост в предаването се налага да го поканят да седне на малка табуретка; режисьорката – съпруга непрестанно пие водка и крещи от апаратната; възрастният баща – оператор снима на единствената камера, която изглежда по-скоро като любителска. Зрителските обаждания в ефир се правят или от пияната съпруга на водещия, която си преправя гласа при всяко ново обаждане, сякаш е друг човек или от бащата-оператор. Други зрители, ако въобще има такива на тази телевизия, и да искат не могат да се обадят в ефир, защото от семейната кабеларка не са платили сметките си за телефон. Върхът на абсурда се стига в момента, в който докато тече предаването изгасва тока. Оказва се, че и той не е платен.

"Досието на една Ж.". Снимка: Атанас Кънчев

Герасим Георгиев – Геро в „Досието на една Ж.“. Снимка: Атанас Кънчев

„Не се научихте да пестите, за това сме фалирали“, възмущава се шефът на семейната кабеларка. А на критиките на съпругата му, че телевизия не се прави с една камера, той отговаря: „Паганини е свирил на една струна, значи и една телевизия може с една камера“. Проблеми, неуредици, бой, алкохол и мизерия, всичко това се случва в телевизията по време на рекламите и преди да започне предаването. Всичко това, което зрителите никога не виждат, защото веднага щом влезе в ефир, водещият се усмихва широко, става приповдигнато любезен и по никакъв начин не издава какво се е случвало до преди малко.

Препратките и асоциациите с настоящото състояние на медиите и обществото са явни и много точни. Режисьорът на постановката Боил Банов, споделя че строго се е придържал към текста на Петър Маринков и самият бил изненадан от неговата актуалност днес.

Кулминацията в постановката идва, когато в предаването „Погнуса и гняв“, където отдавна никой не иска да гостува като събеседник, съвсем случайно пристига мъж, който планува да се самоубие. Прекрасна новина за телевизията. Водещият се екзалтира от идеята, че не само вече има гост в предаването, но и че той може да се самоубие в ефир, което ще донесе висок рейтинг. Скоро обаче водещият решава, че за още по-голям зрителски интерес към самоубийството трябва да се прикачи някаква кауза, обществено значима причина – например недоволство от правителството, отчаяние от корупцията. Уви, причината заради, която човекът иска да се самоубие е далеч по-необичайна – той иска да се самоубие заради всичките жаби, които умират на Околовръстния път, докато колите препускат с бърза скорост. Жаби или жени, които според оператора напоследък си приличат, защото и едните и другите са с дълги крака, големи очи и дебели устни. Човекът, който иска да се самоубие има жаба, която се е изгубила и това е още една причина за крайното му решение. Накрая в телевизията влиза и Килъра (Сава Драгунчев), който обяснява, че иска и той да бъде под светлината на прожекторите и да излезе от анонимност, защото и килърите са хора, които, когато не са на работа и не убиват – четат поезия. Така абсурдът и гротеска в семейната кабеларка достигат своя връх.

"Досието на една Ж.". Снимка: Атанас Кънчев

„Досието на една Ж.“. Снимка: Атанас Кънчев

Единствено заглавието, на пиесата „Досието на една Ж.“, не отразява съвсем точно сюжета на постановката, а и не привлича достатъчно вниманието. Може би повече би подхождало, например заглавието „Погнуса и гняв“, както се казва предаването в кабеларката. В крайна сметка, това е режисьорско решение и може би Боил Банов има своите мотиви да заложи на това заглавие.

Пиесата „Досието на една Ж.“ поднася кривото огледало към обществото ни и чрез хумор критикува настоящето. В това огледало виждаме как медиите са се взели толкова на сериозно, че не виждат абсурдната среда, в която съществуват, забравили са основната си функция – да помагат и информират хората, приели са сензацията и рейтинга като основна цел. За това, ако искате да разберете как работи една телевизия у нас (в случая кабелна) не ходете в телевизията, а отидете на театър – кривото огледало там е по-истинско от това, което застава пред него.

Постановката “Досието на една Ж.” можете да гледате на открита сцена “Сълза и смях”, в Народния театър на 28 февруари, както и на 11, и 23 март.

* Публикация в OFFNews, 26 февруари, 2013 г.

Летището – замръзналото настояще преди полета

„Летище“ е най-новата постановка  в Младежкия театър

„Летище“ новият спектакъл в Младежкият театър. Снимка: Симон Варсано

„Уважаеми пътници затегнете коланите, изправете седалките, вдигнете сенниците на илюминаторите и се пригответе за излитане…“ Да обаче самолетът не излита. И вие оставате на летището. Пътят ви, плановте ви са замръзени. Не можете нищо друго да направите освен да чакате да пуснат полета за вашата дестинация. И докато чакате имате време да помислите, защото само когато пътят на човек е спрян и плановете му са променени от обстоятелствата, само тогава той се замисля на къде всъщност върви и къде иска да стигне. Тази идея е заложена в най-новата постановка „Летище“ в Младежкия театър, на режисьора Владимир Люцканов. Автор на пиесата е младата хърватка Тена Щивичич.

На летището се случва всичко, срещат се стари приятели, при които някога е горяла силна любов, но съдбата е предопределила тя да не продължи за дълго (Койна Русева и Атанас Атанасов); друга двойка, която водена от силната си любов по между си, пътуват на романтично пътешествие за Барбадос, на летището се разделят, защото единият признава изневярата си (Искра Донова и Бойко Кръстанов). Младо момиче от малък провинциален град в Русия пътува за Америка, където иска да работи като детегледачка (Елена

Елена Бърдарска и Стефан Мавродиев в сцена от спектакъла „Летище“. Снимка: Симон Варсано

Бърдарска). На летището тя се заговаря с възрастен мъж (Стефан Мавродиев), чиито син живее в Америка. „Защо искаш да заминеш за Америка?“, пита я той. „За да работя“, казва тя. „А не можеш ли да работиш там, от където идваш?“, пита пак той. „Не, защото аз искам да живея добре“, казва момичето.

Летището е като метафора на живота, като мястото, където хората се срещат, разделят, пристигат и заминават. Летището е като една преходна зона, ничия земя между мястото, където сме били и мястото, където искаме да бъдем, между миналото и бъдещето. Летището е настоящето, което за нас винаги изглежда като едно спряло време, в което нищо не се случва, което е само период, който чакаме да премине, за да отидем в бъдещето. Да полетим на там, където ни очаква щастието и по-добрия живот. А бъдещето все не идва, защото с всяка измината минута то се превръща в настояще. И ние така и не успяваме да излетим за избраната дестинация, просто защото макар и да са пуснали самолетните линии, за нашата дестинация местата вече са заети от пътниците с предимство. А нас ни пращат за там, за където са останали свободни места. Ядосваме се за провалените ни планове и полети, докато сами не съзнаваме, че може би по-добре от излитането за другаде е оставането там, където сме…

Койна Русева и Атанас Атанасова в сцена от „Летище“. Снимка: Симон Варсано

Актьорският състава на постановката е добре подбран и ролите пасват на актьорите. Доказала не веднъж професионализма си Койна Русева умело се вживява в емоционалните сцени – плач, притеснение, истерия, радост. С цялата палитра от емоции Койна жонглира непоколебимо. Атанас Атанасов, който й партнира показва изключително професионална игра. Това разбира се не изненадва никого. Познат на телевиозионните зрители като агент Колев, от сериала „Стъклен дом“, Атанасов е доказал се актьор и в театъра, и в киното. Напълно естествен на сцента, спокоен, с непринудени жестове и мъжки чар. Искра Донова (номинирана за “Икар” 2012) също демонстрира много добра игра в партньорството си с Бойко Кръстанов. Ролята на Бойко също е добре подбрана, така че да пасва на стила и възрастта му. Ангелина Славова и Николай Луканов пък разсмиват с превъплъщенията си на служители на летището, които от скука накрая се залюбват.

Двете стюардеси (Ярослава Павлова и Гергана Христова) пък разкриват драмата на онези млади момичета, които искат да обиколят света, но се оказва, че с професия като тяхната всъщност освен кошчета за боклук и невъзпитани пътници нищо друго не успяват да видят. Докато чакат на летището, със спрели полети, двете пият до забрава в бара, при най-комичния образ от целия спектакъл – турският барман (Вежен Велчовски). И тук е мястото да споменем за

Вежен Велчовски и Бойко Кръстанов на бара, който е разположен точно пред зрителите от първите редове. Снимка: Симон Варсано

бара, който е разположен точно пред зрителите. Това означва, че ако седнете да гледате представлението на най-предните редове ще можете да се протегнете и да отпиете от шампанското на Койна Русева или пък да се изкушите да дадете съвет на отчаяната героиня на Искра Донова, като приятелски я потупате по рамото. А защо не и да си поръчате нещо от бара, нима всички ние не сме заседнали в това летище, от което все чакаме да излетим за някъде… Нека поне, докато заминем, изпием по едно заедно…

Премиерата на постановката „Летище“ през месец ноември може да гледате на 15, 23 и 28 от 19.00 ч. в Младежкият театър „Николай Бинев“.

* Текстът е публикуван със съкращения и друго заглавие в OFFNews, 8 ноември 2012 г.

Койна Русева: Скачай в мечтата и действай!

Текстът е публикуван във в. „Преса“, брой 125, 10 май 2012 г.

Койна Русева с бърза, динамична крачка идва пред театър „Сълза и смях”, на уговорената ни среща. Програмата й е натоварена. Седем дни в седмицата – през деня е на репетиции, вечер има представление. А понякога между двете и снимки за филм! Почивка няма. „Аз съм работохолик”, казва тя. През есента актрисата ще се появи в премиерите на филма „Още една мечта” и спектакъла „Летище”, в Младежкия театър.

Адвокатката на Джаро от сериала „Под прикритие”, Маша от спектакъла „Три сестри”, Тамара от „Nordost”, шантавата пианистка от „Страхотни момчета” и героинята с объркана сексуална ориентация Майнди от „Пет жени в еднакви рокли”, застава пред нас без грим и излишна суета. В началото на май тя отпразнува своя 42-ри рожден. Писателят Дъглас Адамс, казва, че смисълът на живота е 42 и актрисата е склонна да се съгласи: „Може би е така, защото на тази възраст вече имаш достатъчно опит. Това е златната среда. Натрупал си умения и знания в работата,  позитиви и негативи.  Оттук нататък предстои умелото използване на всичко това.

И днес тя не спира да изпитва притеснение преди всяко излизане на сцената.

Не е нужно да съм на 20, за да ми подскача сърцето

„За това сме актьори”, за да запазим тези усещания, умението да се учудваме. Загубиш ли тръпката, отиваш по дяволите…”, казва тя.

А не е ли трудно, досадно да повтаряш в дадено представление силната емоция по един и същи начин всеки път?

„Когато репетирам, аз се концентрирам само върху това. Забравям всичко друго, дори за децата си, отговаря Койна. – Не отивам в театъра в 7 без една, ако в 7 излизам на сцената. Всеки от нас, актьорите, има различни начини да влезе в ролята. Аз лично си минавам текста задължително и така се вкарвам отново в представлението. След това емоцията сама идва. Не е нужна да я насилвам.”

Когато е вечер на сцената, пред публика, Койна казва, че „това е най-хубавата част от деня й. Това са два часа ясни взаимоотношения. Преди и след това всичко е хаос. На сцената вървим по схема, зададена от автора на пиесата, изработена от режисьора и актьорите.”

В постановката „Летище” в Младежкия театър, която репетира в момента, героинята на Койна среща случайно своя бивша любов /всъщност –  дали е бивша?/. Актрисата споделя, че „за да пресъздадеш определен образ, винаги влагаш от лично преживяното. Няма какво да излезе на платното, ако нямаш нищо в себе си, е казал Пикасо. Актьорите са шизофренични личности, защото не се знае колко демона се борят в нас”.

Койна Русева (най-вдясно) в кадър от филма „Още една мечта“, предстоящ да излезе през идната есен.

Тази есен, освен в новия спектакъл „Летище” Койна Русева ще се появи с нова роля и на екрана, в екшън комедията „Още една мечта” на Николай Мутафчиев по сценарий на Христина Апостолова. Снимките на филма са продължили месец, през декември, миналата година.

„Разказва се за четири объркани жени. Всяка по различен начин е изгубила себе си и е обезсмислила живота си, а случайността ги събира”, разказва актрисата. „Щуротиите и наивността ги обединяват и те решават да оберат банка. Заемат се, според тях, много сериозно – правят уникални глупости и попадат в ужасни ситуации, в каквито само четири смешни жени могат да се забъркат.” В контекста на заглавието, актрисата споделя:Без мечти животът е скучен, почва да залинява, да боксува.” Твърди, че  е станала актриса случайно. И никога не тръгвала към роля с мечтата „да стане известна – любима мантра на по-младите в гилдията. Сериозна разлика има между поколенията в начина на мислене, кой защо тръгва да живее в тази професия. Други бяха ценностите преди. Нямаше и толкова медии, жълтите вестници почти не съществуваха,  за да раздухват клюки. Когато правихме сериала „Морска сол” през 2005 г., например,  нямаше такова медийно отразяване. Сега следят всяка крачка на актьора.”

„Мерил Стрийп може да се чувства на върха, коментира своите успехи и популярност Койна – В границите на България, аз се чувствам работеща и можеща актриса”.

Признава, че е суетен човек като всеки актьор – „това е част от играта”. Но е виждала как, ако се самозабравиш от медийното внимание и „решиш, че си много готин – много хубаво можеш да се провалиш на следващата стъпка. И така сепревръщаш от актьор в медиен боклук.  В крайна сметка, всеки сам избира как да съществува в пространството – театралното, филмовото, в медиите. Това вече се дължи на вътрешните разбирания за живота, личен капацитет, летва и прочетени книги”.

В свободното си време ходя на театър

Койна Русева и Асен Блатечки в постановката „Побъркани от любов“, в „Сълза и смях“.

Обичам да гледам театър, казва актрисата. „Мои колеги ми се чудят. Например преди седмица само в събота вечер не съм имала представление. Репетирам през деня, а вечер съм на сцената. В свободната си вечер в събота какво направих? Отидох да гледам премиерата на „Идиот” в Народния. Ами – не съм добре, трябва да се почива! Но аз обичам, любопитна съм.

Семейство или кариера – защо трябва да избирам?

Пред много жени стои изборът семейството или кариерата, Койна Русева съчетава с лекота и двете. Има три деца – Калина (15 г.), Константин (13 г.) и Калоян (8 г.).

„Животът е съчетание от всички неща – умело жонглиране на работа с лични ангажименти. Какво? Заради работата да не си родя дете ли?”, споделя Койна. „От обслужващ персонал (докато бяха малки), шегува се тя, вече минах на ниво душеприказчик или пък координатор – трудно се координират три деца.”

Те също имат артистичен талант. Дъщеря й Калина има два филма зад гърба си – „Прогноза” на Зорница София, и „София” с Крисчън Слейтър. Синът й Константин също има няколко филма – „Патриархат”, „Номер 1”. Играе в две професионални постановки на голяма сцена – „Снегирьов” в Народния театър и „Страхотни момчета”, в Младежкия театър.

Най-малкият Калоян – за сега категорично отказва да се занимава с какъвто и да било вид изкуство.

Във филма„Зад кадър”, който излезе тази седмица Константин е имал предложение да участва,  но е отказал заради  училище. В този филм би си партнирал с майка си.  Койна има  поддържаща роля редом с Валентин Ганев.

„Пускам ги в това, защото виждам, че могат и се забавляват. А дали ще наследят актьорската ми професия, си е лично тяхна работа. Виждат колко време ми отнема, как полудявам, да си взимат техните решения, вече са големи деца. Няма да мисля вместо тях цял живот.”

Най-трудният период в живота ми предстои,

смята Койна. Всеки сам за себе си го определя.  Понякога ти се струва, че си нагазил в най-трудното –  може да си без работа, да не ти върви много, да нямаш предложения… Но пък да имаш мъдростта да изчакаш или да оцелееш, да изградиш себе си, за да дойде после по-светлият период. Тогава той няма да ти се струва труден, а преходен период, на изграждане, на самоусъвършенстване. Тогава ще имаш самочувствието да прекрачиш в нов, който заслужаваш. Ако ти обаче решиш, че това ти е най-гадният период, закисваш, а това не е градивно.

За нея такъв период са били 90-те. „Скоро си говорехме с колеги, как въобще оцеляхме в тази професия. Мнозина се отказаха, не издържаха, изчезнаха. Аз запълних празнините, раждах деца. (смее се) Не съм се чудила по цял ден  – защо не играя, защо не репетирам.” Имала е години само с едно представление на сезон. „Крайно недостатъчно за моята енергия и взривоопасни желания за денонощно работене. Минала съм през Ада и през Рая, за да стигна до тук.

Мислила съм какво друго мога да правя, ако не съм актриса. Имала съм такива заораващи недрата на земята моменти, в които съм си казвала, ааа, Господи, не ставам за тази професия,  може би съм се объркала, може би трябва  да опитам нещо друго… По едно време даже четях обяви за работа във вестниците. После обаче се е случвало нещо, което ми е давало другата увереност и спокойствието да продължа да работя.”

Ако днешната успяла актриса Койна Русева срещне току що завършилата Койна Русева пред НАТФИЗ, какво би й казала?, питам накрая.

Тя се усмихва широко, поглежда встрани сякаш опитвайки се да види мислено 20 годишното си Аз. „Ами загубих доста време в чудене…”, започва тя колебливо. Прави пауза, пак се замисля и продължава да говори бавно и внимателно, сякаш на самата себе си: „До колкото се познавам, бих й казала „По-смело и по-безотговорно! Защото като млада актриса изгубих доста време в чудене – дали това е за мен, дали не е за мен, как да направя това, вместо просто да работя и да пробвам. Ако мога сега да се върна в годините и да срещна това момиче, което съм била тогава, малката Койна на 20, бих й казал да не обръща внимание на съмненията. Бих й казала: Пробвай, и скачай, и действай!

*Текстът е публикуван първо във в. „Преса“, брой 125, 10 май, 2012 г.