“Hey, you, what’s your name?”

“Maximiliano, but call me Max!”

The girl took a long drag on her cigarette, moved closer through the smoke in the bar.

“That’s no good. Shorten your name, shorten your luck!?


“So, what are you doing here?”

“Making plans.”

“Oh, cool! So am I!”

“Unfortunately, most of my plans are still just plans,“ Maximiliano said. His voice trailed off.  “Lately, I’ve left life to lead me. When I try to lead it, it doesn’t work.”

“Oh god, I could never live like that!” said the girl. “No matter what happens, if I don’t have plans for the future, I’m an anxious mess.”

“Well, that’s normal!” Maximiliano said. “That’s how it is at first, until you get used to it. Wait long enough and the chaos becomes routine.”

His companion thought for a moment, exhaled some smoke, and asked:

“Who are you here with? Where are your friends?”

“I’m here with everyone. Everyone’s my friend. Everyone in this bar is equally close and equally a stranger to me,” Maximiliano said dramatically.

The girl waved away cigarette smoke with her hand as if she had not heard the last remark.

Abruptly, she said:

“Well, I want to write a book!”

“Interesting! And what will you call it?”

The Women of My Life!”

“Oh, you go in for women?”

The girl smiled.

“No, no, it’s not like that. It’s something completely different. My book will tell the story of all the women in my life, those who impressed me somehow. I’ll start with my grandmother. Her story’s amazing! At the age of fifteen her future husband stole her from her father’s house and they married in secret. Off he went to war and never returned. My grandmother, pregnant with his child, gave birth to my mother, who at fourteen was raped by her stepfather. As a result, I was born. And she became a terrible lush. It’s crazy, isn’t it?”

The girl raised her eyebrows.

“Next will be two chapters, one for each of my best friends.”

“Cool! A writer!” Maximiliano said admiringly.

“Almost! I haven’t yet written a single line!”

“Sure, you’re in the planning stages,” joked the boy. “But the chapters for your friends. What’ll you write there?”

“Oh, these will be no less interesting than the first! In one I’ll tell the story of my friend’s first love. She fell in love with a Spanish guy.  He invited her to Spain and there—romance, passion, red wine…That’s just the boring part. They started living together and, shortly after, he left her. A pretty good story, huh?

Maximiliano nodded, not quite convinced.

“Because do you know what she did out of desperation? Started going around with any guy she met, just like that, out of spite. Then, she was invited to all kinds of parties. She began to ride around in expensive cars, you know how it goes.”

“I guess I don’t,” said the boy.

“Yeah, sure. How could you know? Well, to make a long story short, she went on to become a prostitute. And I’m grateful for it because through her story, she earned a place as a character in my book.”

“And the other?” inquired Maximiliano.

“Which other? Oh, my other best friend! Well, that’s a completely different story. A virgin nymphomaniac. Do you know what that is? You don’t! Okay, well, you can read about it in the book! Stop asking. If I tell it all, you won’t buy the book!”

Together they doubled over in laughter.

“By the way, your rolled cigarettes are terrible!” Maximiliano said.

He reached into his pocket for a store-bought one, lit it up.

“That’s not true,” said the girl. “Store-bought cigarettes are awful. They let off too much smoke. See, yours smokes like a chimney, but look at mine. I rolled it myself!”

“Yeah, but the stink of self-rolled cigarettes lasts forever,” Max said.

“That’s what’s good about them, Maximiliano, my dear! Say, by the way, how old are you?”


“Well, you have time!”

Max looked sullen. “For what?”

“To learn how to roll your own cigarettes instead of spending money on factory-made crap, for one. Actually, you have time for everything!”

“What is everything?”

“Successes, failures, successes, love… everything!”

“If that’s it, then I’ve already had everything,” the boy said. “J’ai plus de souvenirs que si j’avais mille ans.*

“Oh, I get it! Someone broke your heart?”

Maximiliano looked around the walls of the smoking room. They were isolated at the back of the bar.

“Hey, check out the cool graffiti in this dump,” he said.

“Yeah, the ratty old sofa you’re sitting on makes the place even cooler!”

“Authentic misery!” said the boy.

“Yeah, what more do you need at twenty-two?”

“What about you, how old are you?” Max asked.

“Hey, you should know better than to ask a woman her age. But fine, I’ll tell you, my dear, because you’re nice. I’m twenty-seven.”

“Hmm, a dangerous age! Aren’t you scared?”

“Of what, Maximiliano?

“Uhh….The 27 Club? Jimi Hendrix, Janis Joplin, Kurt Cobain, Jim Morrison… You know?”

The girl laughed.

“Oh, no, I don’t think I’m talented enough to die at twenty-seven. That has not entered into my plans—at least for now. But, yes, I admit it, twenty-seven’s a precarious age. Something like a turning point in your life. Once you cross this line, you will be in the game for a long time. I mean, in life.”

“That’s dumb! No matter what we do we’re always fucked!” said Max.

The girl took another drag of her cigarette.

“Besides this, what do you do? Do you study? Do you work?” she asked.

“I study, but I’ll never finish. I don’t even know why I’m studying. I guess because of what comes after!”

“Sure, after, those will be good times!” joked the girl. “But what’s before ‘after’ is better, you know! So you better enjoy it while you can, because ‘after’… ”

“It doesn’t matter! I don’t care, even if I have to spend the rest of my life on this dirty sofa with beer stains and vomit.”

“Oh, I get it! So what did you say her name was?” the girl asked, laughing.


“The one who broke your heart?”

“Oh, come on, really, you’re the same as every writer. You mix up reality and fantasy and think everything should be like in your stories.”

“Unfortunately, these are things I do not mix, Maximiliano. My stories are made of realities!” said the girl. Her face was serious. “Well, if you don’t want to tell me her name, then at least tell me, was she a blonde? Those are the most dangerous, you know!”

“She has no name! You’re all the same, you, who bear the name woman,” Max said dramatically.

“Of course, I knew it was a woman! My writer’s intuition never lies!” the girl exclaimed. “So, what happened?”

“Nothing, which is what usually happens with women. Just nothing! The women in your book—are they also bitches?”

“Hey, come on! Don’t insult my characters.”

“Characters!” Max said. “My heroine, can you really include her in your book?”

“Of course! But there must be an unusual story about her”.

“Well, here I am! How much more extraordinary of a story can one have? I was her story and she left me! Can you imagine? A girl who quits her own story?” Maximiliano said bitterly.

“Wow!” The girl’s attention was suddenly drawn to the distorted inscription on the wall. “What’s graffitied there on the wall: ‘Only God can judge!’“

“Yes, and below that it says, ‘Jesus died for somebody’s sins but not mine…’” Max said.

All of a sudden the girl turned around and looked at him.

“Maximiliano! You have beautiful eyes!”

“So what?”

“Well, nothing, just so you know!”

The girl took a last drag on her cigarette and put it out in the already full ashtray next to the couch.

“Well, my dear, my cigarette is done too. So, I’ll go back to my friends. But remember, never abbreviate your name, okay? Shorten your name, shorten your luck, Maximiliano!”

*“I have more memories than if I’d lived a thousand years,” from “Spleen” in Flowers of Evil by Charles Baudelaire.  


**The story „Maximilliano“ is part of the book Small, Dirty and Sad (Riva Publishers, 2014). The translation from Bulgarian to English is done by Eireene Nealand. The story is published in the Literary American Magazine „Drunken Boat“, 23 ed., 2016.


— Ей, ти, как се казваш?

— Масимилиано, но ми викат Масимо.

— Ааа, не е добре така да си съкращаваш името! Като го съкращаваш, си съкращаваш късмета!

Момичето дръпна енергично от цигарата си:

— Иначе к’во правиш?

— Правя планове, а ти?

— Ха, яко! И аз съм така!

— За съжаление, повечето ми планове си остават само планове — провлачи тъжно Масимилиано. — Напоследък съм се оставил на живота — той да ме води. Когато аз се опитвам да го водя, не се получава.

— Аз пък не мога да живея така! — призна момичето — Каквото и да става, ако нямам план за бъдещето, ме обхваща безпокойство.

— Е, да, това е нормално! Така е само в началото, докато свикнеш. Дай му достатъчно време и съвсем скоро хаотичният живот ти става рутина!

Събеседничката му се замисли за миг и издишвайки дима, попита:

— С кой си тук? Къде са ти приятелите?

— Тук съм с всички. Всички са ми приятели. Всички в тоя бар са ми еднакво близки и еднакво никакви — драматизира Масимо.

Момичето разсея цигарения дим с ръка, сякаш не беше чула последната реплика, и каза без връзка:

— Аз пък искам да напиша книга!

— Интересно! И как ще се казва? — прояви интерес Масимилиано.

— „Жените на моя живот”!

— Падаш си по жени?

— Не, не, за съвсем друго нещо става въпрос! — усмихна се момичето. — В книгата ми ще се разказва за всички жени в живота ми, които по някакъв начин са ме впечатлили. Ще започна с баба ми! Нейната история е уникална! На 15 бъдещият ѝ съпруг я открадва, женят се тайно, той отива на война и повече никога не се връща. Баба ми обаче е бременна от него и ражда майка ми, която пък на 14 е изнасилена от доведения си баща, в резултат на което се раждам аз. А тя се пропива. Абсурдно, нали? — повдигна вежди момичето. — Ще има и две отделни глави за двете ми най-добри приятелки!

— Яко! Писателка, значи! — възхити се Масимилиано.

— Почти! Още не съм написала дори ред от книгата!

— Ясно — засега е само план! — пошегува се момчето. — А главите за твоите приятелки какви ще са?

— Ооо, и те ще са не по-малко интересни! Ще разкажа за първата любов на едната ми приятелка. Влюби се в испанец, той я покани в Испания, а там – романтика, страсти и червено вино! Това дотук е все още скучната част на историята. Интересното започва след това. Малко след като заживяват заедно, той я зарязва. Много интересно, нали?

Масимилиано, без да е напълно убеден, кимна утвърдително.

— И тя от яд знаеш ли какво направи? Започна да излиза с всеки срещнат мъж. Ей така, от яд! Отвсякъде започнаха да я канят на вечери, да я возят в скъпи коли, нали знаеш как е?

— Май не знам — призна момчето.

— Е да де, ти пък откъде ще знаеш! Все едно де, с две думи, тя направо си стана проститутка. А аз съм ѝ благодарна, защото по този начин се класира достойно с историята си за книгата ми.

— А другата? — поинтересува се Масимилиано.

— Коя другата? Ааа, другата ми най-добра приятелка! Ооо, тя е съвсем друг случай! Девствена нимфоманка знаеш ли какво е? Не знаеш? Е, ще го прочетеш в книгата! Стига си питал — ако ти я разкажа цялата, няма да искаш да си я купиш! —и двамата избухнаха в смях, развеселени от самоиронията на момичето.

— Между другото, свитите цигари с тютюн са ужасни! — заяви Масимилиано, запалвайки фабрично свита цигара.

— Не е вярно! — не се съгласи момичето. — Фабричните са ужасни, защото димят повече. Виж твоята как дими като комин, а виж моята, която сама съм си свила!

— Така е, но свитите оставят много по-силна миризма за по-дълго — отвърна Масимo.

— Ами, точно това му е хубавото бе, Масимилиано сладък! — присмя му се добродушно тя. — Я кажи, ти на колко си години?

— На 22.

— Е, имаш време!

— За какво? – попита намусено момчето.

— Ами да се научиш да си свиваш твои цигари, вместо да си даваш парите за готовите гадости от фабриката. Абе въобще имаш време за всичко!

— И кое е всичко?

— Успехи, провали, пак успехи, любов… всичко — обобщи философски момичето.

— Ако е така, аз вече имах всичко! — натърти момчето — J’ai plus de souvenirs que si j’avais mille ans*.

— Ясно! Някоя ти е разбила сърцето!

— Готини графити има в тая дупка — смени темата Масимилиано, оглеждайки стените на малката стая за пушачи, в която седяха, изолирани в дъното на бара.

— Да, старото канапе, на което седиш и на което му излизат пружините, прави мястото още по-яко!

— Яко мизерия! — иронизира я момчето.

— Ами да, какво повече ти трябва на 22?

— А ти на колко си? — отвърна на въпроса с въпрос Масимо.

— Не са ли те учили, че жена не се пита за годините? Хайде, ще ти  кажа, понеже си ми симпатичен! На 27.

— Хм, опасна възраст! Страх ли те е?

— От какво бе, Масимилиано?

— Ами… от Клуб 27?

Момичето избухна в неудържим смях.

— Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, Кърт Кобейн, Джим Морисън… сещаш ли се? – продължи сериозно момчето.

— Ооо, не, не мисля, че съм достатъчно талантлива, за да умра на 27. А и не ми влиза в плановете, поне за момента. Но, да, признавам, че 27 е малко рискована възраст. Нещо като разделителна линия на живота ти. Прескочиш ли я — ще си в играта задълго. Така де, в живота.

— Пълна тъпотия! Винаги си прецакан… – каза умърлушено Масимо.

— Иначе ти с какво се занимаваш? Учиш ли? Работиш ли? — попита с интерес момичето.

— Уча, ама няма никога да завърша. Дори не знам защо уча. Предполагам, че уча за после, когато ще си търся работа.

— Хе, после е готино време! — пошегува се момичето. — Ама преди „после“ е по-яко, да знаеш! Така че се кефи, докато е време, че после…

— Все ми е едно! Не ми пука, дори и да прекарам остатъка от живота си на това канапе, до тия петна от бира и повръщано!

— Аха, ясно! И как се казва? — подсмихна се многозначително момичето.

— Кой?

— Е, тази, дето ти е разбила сърцето?

— Ама ти наистина си като всички писатели: смесвате реалност и фантазия и мислите, че всичко трябва да бъде като в разказите ви?

— За съжаление, не ги смесвам, Масимилиано: реалността е в моите разкази! — отвърна сериозно момичето. — Добре, не искаш да ми кажеш името! А руса ли е? Тия са най-зли, да знаеш!

— Няма име! Всички сте едни! Казва се Жена — отсече драматично Масимо.

— Естествено, че се казва Жена! Женската ми интуиция никога не ме лъже! — възкликна момичето — И какво стана?

— Нищо. Както винаги става накрая с жените. Едно ни-що! Твоите жени от книгата и те ли са такива кучки?

— Ааа, моля, моля! Няма да ми обиждаш героите!

— Герои! — натърти иронично Масимо. — Моята героиня можеш ли да я включиш в книгата си?

— Разбира се! Но трябва да има някаква необикновена история около нея.

— Е, ето ме! Колко по-необикновена история от мен може да има! Аз съм нейната история и тя ме заряза! Представяш ли си? Да зарежеш собствената си история? —  възкликна с горчив сарказъм Масимилиано.

— Я-я, какво пише на онзи графит отсреща? — вниманието на момичето беше внезапно привлечено от разкривен надпис на стената: „Само Господ може да ме съди!”.

— Да, а по-долу пише: „Господ е умрял за нечии чужди грехове, но не моите…” — забеляза на свой ред Масимо.

Тя се обърна рязко и го погледна:

— Масимилиано! Имаш хубави очи!

— И какво от това?

— Ами нищо, просто да си знаеш! — момичето дръпна за последно от свитата цигара и я изгаси в препълнения пепелник до канапето. — Хайде, приятелче, на мен ми свърши цигарата и изчезвам при другите. И никога не си съкращавай името, нали се разбрахме! Съкратиш ли го — съкращаваш си късмета, Масимилиано!

* „Аз имам повече спомени, отколкото ако бях живял хиляда години”, из стихотворението Spleen от стихосбирката „Цветя на злото” на Шарл Бодлер — б.а.


** Разказът „Масимилиано“ е от сборника разкази “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива, 2014). Разказът е преведен на английски език от Айрийн Нийланд. Публикуван е в американското литературно списание „Drunken Boat“, бр. 23, 2016 г.


Кристиан Илиев: Поезията, съобразяваща се с някаква цензура, е като 30-годишен с биберон

Кристиян Илиев. Снимка: Личен архив

Кристиан Илиев. Снимка: Личен архив

Кристиан Илиев е роден през 1999 г., в София. Учи в Националното музикално училище ”Любомир Пипков”, със специалност класическа китара. След дълги години занимания с музика, от скоро започва да намира вдъхновение и в поезията. Пише стихове от 2015 г., като от тогава до сега има публикации в електронната книга “Manu Propria”, електронно литературно списание ”Кръстопът”, „Литературен Клуб”, и в ”DiascopComics”. През 2015 г. получава поощрителна награда на конкурса „Веселин Ханчев”, в Стара Загора. Освен това, е участвал и в литературни четения в различни клубове в София. Кристиан Илиев е един от най-младите съвременни поети, чиито ритъм на сърцето звучи, както един от стиховете му:

душата ни е тяло
на удавник
и мъртво
под ноктите
на океан

Името на младия поет нашумя, преди месеци, из социалните мрежи, след публикацията на следното стихотворение:

да ти размажа главата с пожарогасител
да те бутна през прозореца
или да обеся децата ти
ще е само доказателство
колко много значиш за мен

В списание „Жената днес“ излезе статия от Силвия Недкова, която остро критикува това стихотворение, поставяйки под въпрос поетичните му стойности. В отговор, Кристиан Илиев, беше защитен чрез Фейсубк и блог постове от членовете на  групата Нова социална поезия, чиито член е и самият той. Своят коментар за поетичния казус даде и литературният критик Рада Барутска, в традиционната си рубрика за съвременна българска поезия и литература „Ламцадрица“, в изданието „Пеат некогаш“. В интервюто по-долу Кристиан Илиев, наред с информация за вдъхновенията си и творческите си планове, дава и своя коментар за случилото се.

Какво те накара да започнеш да твориш и от кога пишеш?

Основната причина е че мой близък също пишеше. Просто ми харесва и вярвам, че ме бива. Иначе пиша от лятото на 2015 г.

Какво те вдъхновява?

Болката, любовта и цялото многообразие от най-различни неща и житейски моменти.

Кога пишеш най-често?

Обикновено, когато усещам в себе си един особен прилив на разнообразни/разнопосочни чувства и няма накъде другаде да го „канализирам“.

Мислиш ли, че поезията може да бъде лекарство за един човек?

Чак лекарство – не, но – да, може значително да помага.

Какво е за теб литературата?

Нещо нужно.

Мислиш ли, че поетите имат право да пишат без цензура?

Разбира се. Поезията, съобразяваща се с някаква цензура е като, да кажем, 30-годишен човек с биберон.

Не трябва ли да се съобразяваме с това, което пишем, спрямо – деца,

Кристиян Илиев. Снимка: Десислава Величкова

Кристиан Илиев. Снимка: Десислава Величкова

тийнейджъри и т.н.?

Не. Аз пиша това, което искам, съобразно това, което съм и това, което желая да бъда. Не се съобразявам с никого.

Как ще коментираш критиките, които излязоха срещу теб по отношение на стиха ти „да ти размажа главата с пожарогасител“? Как се почувства, когато видя коментара в сп. „Жената днес“, които не просто не одобряват стиха, а дори поставят под въпрос поетичната му стойност?

Не съм фен на такива злобни критики, но определено се посмях. Личи си как на хората зад статията навярно са им свършили идеите и са се хванали за малкото с опит, за да изглеждат дълбоко ерудирани. Но просто не им се е получило. Желая им всичко хубаво.

А как ще коментираш думите на литературния критик Рада Барутска в „Пеат некогаш“, която пише за този стих, че това е: „Бийбъризъм, ще рече: позата на човек, който на всяка цена иска да бъде видян, застанал в тази поза пред огледалото, където му се привижда широка и въодушевена публика от припадащи фенове и най-вече фенки – досущ като на концерт на Джъстин Бийбър“?

Никога не съм се интересувал от литературна популярност… Да твърдят това за мен е просто смешно, при положение че хора-поети, чийто имена, няма да спомена, са толкова по-продажни и жадни за внимание, че чак ми се гади, те не биват дори споменати или обвинени в същото, което очевидно правят. А и Бийбър май вече не е такъв хит в медиите, да ме сравнят с нещо по-култово другият път.

Имаш ли вече планове за дебютна стихосбирка?

Надявам се това скоро да стане факт.

Как би избрал заглавието на първата си книга?

Още не знам, но сигурно ще го измисля в последния момент.

Имаш стихове, в които има – любов, болка, смърт, мазохизъм. Защо именно тези теми?

Ами, нещата от живота, брат. Такъв е „нормалният ритъм“ на света, за който не е нужно рационално обяснение. Потапям се в него по един или друг начин – чрез поезията, на ирационалното ниво на чувствата и интуицията.

Как би искал да продължи твоят път като поет?

Колкото повече – толкова повече. Надявам се, докато стана, примерно, на 25, да имам повече от една стихосбирка и, разбира се, да продължавам да пиша.

Как виждаш себе си след 20 години?

Не гледам към бъдещето. Стремя се да виждам единствено настоящето – тук и сега.

С какво друго се занимаваш, освен с литература?

С музика. Музикант съм. Изучавам класическа китара в Националното музикално училище в София. Също така много обичам киното. Особено филмите на режисьори като Ларс фон Триер и Тарковски.

Какво мислиш за любовта?

Вярвам в нея.

Влюбен ли си?

В човека. Да

Как би описал любовта, тъгата, самотата, болката?

Неизбежните неща от живота, както казах и по-горе.

Какво обичаш да четеш?

Основно поезия.

Най-лудото нещо, което си правил е?

Аз съм доста спокоен човек, така че точно в тази сфера не мога да се похваля, кой знае колко, но се сещам, например, за случай, в който прескачах „Маймунарника“, за да гледам филм на аванта.

Кристиян Илиев. Снимка: Бистра Величкова

Кристиан Илиев. Снимка: Бистра Величкова

Какво е нещото, което си искал да направиш, но не си?

Хм… ами, като че ли ми се иска да скоча с парашут.

Съжаляваш ли за нещо?

Не. Радвам се за всичко добро и лошо, което се е случило и ме е научило на нещо.

Какъв човек всъщност е поетът и музикант Кристиан Илиев?

Като всеки друг, със своите добри и лоши страни, с всичките си плюсове и минуси.

Любим български поети/поетеси?

Нямам, но наистина се наслаждавам, когато чета стихотворенията на Стефан Гончаров.

Какви филми гледаш?


Какъв си мечтал да станеш и да не станеш?

Да не стана – лесно манипулируем, както и манипулативен човек. Да стана – себе си.

По-долу представяме няколко стихотворения на Кристиан Илиев:

до огъня

не се научихме
да треперим  заедно
само гледахме как
другият изстива
ти –
като наострен нож
готов да избоде лицата ни
и да ги хвърли в огъня
аз –
като любовник
за всичките ти

не е цигара
която да изпушиш
дори да беше
споменът за нея
като рак
в белите дробове

хищни бозайници

щe ме опитомиш ли
без кожата
която смъкна от мен
и остави смъртта ми

скрий греха
и насечи пътищата му
така дори да знам
къде си
да те потърся

си отиде
онзи ден пак се засякохме
ме посрещна като слънце
в летен ден –
с планове
да ме изгори целият

омразата  ти
е риза
с дълги ръкави
винаги разкопчани

какво виждаш когато
гледаш очите ми:
пожари и въглени
горели дълго
за теб

цветът на виното

винаги проверявам
какво имаш в чашата
защото  знам
че ако е отрова
ще пиеш на екс

лежа под теб
като в ковчег
а ти
копаеш гроба ми

черен петък

на уличната лампа
не й е приятно да вижда
очите  ти
нито пък на снега
да се спъваш в него
но когато плачеш
съжаляваш и признаваш
успехите си на хищник
лампите ти осветяват пътя
а снегът омекотява падането

Автор на интервюто: МАРТИН КОСТОВ

*Още стихове от Кристиан Илиев можете да прочетете на блога му.

** Четене на Кристиан Илиев и Мартин Костов, в бар БарДак, в София, 2016 г.

Премиера на “Малка, мръсна и тъжна” в НДК – 10 декември 2014 г.

Malka_mrusna_tujna_cover_finalСборникът разкази “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива) на Бистра Величкова ще бъде представен на 10 декември (сряда) от 19.00 ч. в Националния дворец на културата (НДК) в София. На сцената, на етаж 3.

Сборникът разкази ще представят писателите Деян Енев и Чавдар Ценов.

Премиерата е част от програмата на Софийския международен панаир на книгата – декември 2014 г.

Редактор на книгата е Деян Енев. Художник и оформление на корицата – Веселин Праматаров.

„Гласът на младата писателка Бистра Величкова е неочаквано суров и мъдър. Дебютният ѝ сборник с разкази, озаглавен „Малка, мръсна и тъжна”, изследва съдбата на разломената и разбягваща се навън и надолу българска галактика през годините на прехода. Почти всички разкази са написани в аз-форма. Този похват гарантира висока степен на достоверност при изобразяването на героите, но може да се превърне в нож с две остриета за неуверения разказвач. Трябва да подчертаем, че Бистра Величкова се справя майсторски, почти блестящо с това предизвикателство.

Бистра Величкова не търси самоцелните ефекти, не се опитва да смае читателя, не се прави на всяка цена на писателка. Тя гледа на писателския труд не като стилист, а търси по-високото му измерение, като се превръща в хроникьор на радостта и болката. Тя възражда в книгата си по безспорен начин една от най-важните и високи възможности на литературата – да свидетелства за възторга и гибелта на надеждите, затваряйки, уплътнявайки, кондензирайки цели житейски съдби в капсулата на разказа тъй, че и след сто години ароматът на цветята или мирисът на кръв, смехът на човека или сълзите му да са живи, страшни, въздействащи.“

Деян Енев

„Малка, мръсна и тъжна“ е сборник с истории, събрани от човек, достатъчно млад, за да прибере тези моментни снимки в своя собствен албум, и същевременно все още не пропит от цинизма, който възниква като защитна реакция на интелектуалния ум в киселинна среда като нашата. Да, точно това липсва в разказите на Бистра – този така познат от книгите на цяла плеяда съвременни български автори цинизъм. Хареса ми да го няма! Хареса ми да чувствам емпатията й към героите, които рисува с думи. Хареса ми липсата на оценка за действителността, която описва – оценката я прави всеки за себе си. И ми хареса начинът, по който поставя Аз-а си крачка назад, за да изпъкне малкият човек с неговата драма или прозаичност”.

Георги Грънчаров, “Библиотеката”

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Бистра Величкова е родена през 1986 г. в София. Завършила е Журналистика в СУ „Св. Климент Охридски” и магистратура по Европейски науки в Университета в Туенте, Холандия и Вестфалския Вилхелмс Университет в Мюнстер, Германия. Нейни произведения са отличени с награди на литературните конкурси: за къс разказ „Рашко Сугарев” (2012 г.), за поезия – „Веселин Ханчев” (2012 г.) и „Димитър Бояджиев” (2013 г.). През 2012 г. е стипендиант на Фондация „Елизабет Костова“ в Созополския семинар по творческо писане. Като журналист Бистра е публикувала материали във в. “Дневник”, в.”Култура”, в. „Труд”, в. „Преса”, Е-vestnik, WebCafe и др. Нейни разкази и стихове са отпечатвани във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел”, в. „Труд”, сп. „Гранта”, сп. „ЛИК”, сп. „Vagabond“, сп. „Море“, сп. “Кръстопът”, LiterNet, и др. Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна” (ИК „Рива”) излиза през октомври 2014 г.

Можете да прочетете разказите от сборника – „Утре ще бъда голям“ и „Безжична връзка“, публикувани в сайта „Вечерни новини“ и сп. „Кръстопът“.

Повече информация и последни новини за книгата можете да намерите на блога на авторката – “Двойна измама”, на Фейсбук страницата на книгата, на Фейсбук страницата на събитието за премиерата и на профила на книгата в Goodreads.

Купете „Малка, мръсна и тъжна“ в България и чужбина

"Малка, мръсна и тъжна" (ИК Рива, 2014 г.) можете да закупите и поръчате по интернет в България и чужбина

„Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014 г.) можете да закупите и поръчате по интернет в България и чужбина

Книгата „Малка, мръсна и тъжна“ може да се намери в добрите книжарници в цяла България, на цена от 8 лв. Можете да я закупите на място или поръчате по интернет от Хеликон, Български книжици, Книжарница НИСИМ, Greenwich Book Center, онлайн книжарниците: Книгосвят,  С доставка в цяла България, книгата струва 10 лв.

Поръчки за закупуване на книгата от чужбина можете да направите на сайта на Български книжици и на книжарница Хеликон. Предлаганата цена от Хеликон с доставка за държави в Европа е 17.52 лв. За САЩ и другите държави цената е 20.05 лв.

Книгата предстои да излезе и в дигитален формат, подходящ за електронни четци.

Кинематографичен и поетичен е романът „Внезапни улици“

Внезапни улициКинематографичен и поетичен. Така може да се определи романът „Внезапни улици” (ИК „Жанет-45”) на Иванка Могилска. Кратки изречения. С по една дума. Ударни. Рисуващи картина, усещане, атмосфера. Сякаш кове думите с пирон в сърцето. Но елегантно, последователно. И те кара да влезеш под кожата на героите. Сякаш разказва за теб. За твоите търсения, скитания, загубвания, разсъждения за някого, за който не е ясно наистина ли си го срещал или всичко е сън и фантазия. И именно тук идва и поетичното звучене на текста (да не забравяме, че авторката е и поетеса). Защото истинска поезия има в разминаването, в невъзможността, в безвъзратно изгубеното, в трагедията… Една щастлива любов с красив край би ли могла да роди поезия?

В романа си авторката разказва за онези внезапни улици, които причиняват внезапни обрати в живота ни, за внезапните срещи и още по-внезапните раздели и разминавания; за това, че хората са като улици – пресичат се и после се разделят. И тук идва и въпросът кое всъщност е по-добре – да се срещнат и да са заедно завинаги или да се разминат? Има ли изобщо правилен отговор, правилен път? Това е загатнато във всички сюжетни линии.

Виждаме го разгърнато в любовта между Макс Райнхард и Матилда, които са силно влюбени като млади, но животът ги разделя и променя съдбите им. Главната героиня, Маргарита – безработна сценаристка, която започва често да ходи при странния, усамотен и изолиран известен сценограф Макс Райнхард, започва да пише сценарий за филм за любовта му с Матилда. Но, за разлика от действителността, в сценария двамата не се разделят, а заживяват заедно и накрая имат още няколко години до първото пътуване до Париж, до появата на внуците и до посрещането на вечерите на балкона (…) Всичко, което правят, е да чакат да свикнат.

Рецензията е публикувана във в. „Култура“, брой 36 (2785), 31 октомври 2014

Рецензията е публикувана във в. „Култура“, брой 36 (2785), 31 октомври 2014 г.

От друга страна, самата Маргарита е влюбена в загадъчен музикант-акордеонист – Роман, когото среща случайно. Тя го е виждала само веднъж, но не може да го забрави месеци. И нейната любов е предадена романтично – с изречения, изпълнени с чувство, красота и поезия. Въпреки че на моменти сякаш идват малко в повече. Постоянните повторения за невъзможната, но до болка романтична любов, губят от реалистичността си и въздействието. Накрая, след дълго време мисли за него и куп неизпратени писма, случайността ги среща – в измисления от Макс град край морето, събиращ в себе си най-хубавото от няколко града в Европа.

Четейки новата книга, запознатите с творчеството на Иванка Могилска веднага ще си припомнят дебютния й роман „Места за загубване” (2007 г.). Там за първи път видяхме този сценаристко-поетично-режисьорски стил на писане. С кратки изречения, които въздействат силно и те вкарват бързо в историята на героите. И там, подобно на „Внезапни улици”, се разказваше за търсенията и разминаванията между две човешки същества, жадуващи за топлина и близост (Кара и Ева); за един блян и романтизирана представа за Другия, чийто съвършен образ понякога не съществуващ в действителността. Очевидно темите, свързани с търсенето на другия, намирането, загубването и разминаването, силно вълнуват авторката. Сякаш „внезапните улици” се оказват по-скоро „места за загубване”, отколкото за намиране.

Романът би могъл да е по-кратък – на места се усещат повторения. Всичко е много добре написано, но вече е казано и прочетено. Този кинематографичен роман наподобява сценарий и има потенциал да бъде реализиран на големия екран. Но не на онзи голям екран в мола, а на един по-малък, по-личен. Затова следете афишите по малките внезапни улици, по които минавате.

Бистра Величкова

* Рецензията е публикувана във в. „Култура“, брой 36 (2785), 31 октомври 2014 г.

Строители на съвременна България или още будители

Честит 1 ноември, ден на народните будители на България! Родните будители днес са  строители на съвременна България. Свидетели сме на едно истинско възвишение на българската литература и култура днес. Разбира се кулата от духовни тухли по-долу се издига високо нагоре с още много имена, които не успяха да се съберат пред малкия фотографски обектив. Но ние знаем, че ги има и знаем кои са те – нашите духовни строители и майстори на словото. Благодарим ви, че ви има и че ни възвисявате днес, тук и сега! И ни карате да бъдем горди, че сме българи! Честит да бъде празника на всички наши големи духовни водачи!

Строители на съвременна България - 1 ноември 2013 г.. Снимка: Бистра Величкова

Строители на съвременна България – 1 ноември 2013 г. Снимка: Бистра Величкова

„Внукът на Хемингуей” след края на света

 „На нас ни е дадено да разказваме само
за драскотините в паметта,
които кой знае защо,
още туптят, не зарастват.”

разказа „Светецът”

Рецензия на сборника разкази „Внукът на Хемингуей” на Деян Енев, изд. Сиела, С., 2013 г.

Рецензията е публикувана във в. "Литературен вестник", брой 27, 17-23.07.2013 г., стр. 4

Рецензията е публикувана във в. „Литературен вестник“, брой 27, 17-23.07.2013 г., стр. 4

Внукът на Хемингуей издаде нов сборник с разкази. Макар и не по кръвна линия, българският писател Деян Енев се оказва истински наследник по перо на големия американски писател Ърнест Хемингуей. Писателската родственост може веднага да усетите в минималистичното писане и на двамата, кратките изречения, пестеливостта откъм описания и прилагателни. Най-новият сборник „Внукът на Хемингуей” на Деян Енев е поредното доказателство за това, че България може да се гордее с истински съвременен майстор на късия разказ.

Разказите в книгата са дълги, колкото едно мигване на очите. Те показват бърза картина от действителността и докато мигнете, картината вече се е сменила с друга, следва нов разказ. Събраните истории представят един жив поглед на света. Ако можеше, писателят, не би си позволявал да затваря очи  дори за миг, за да не изпусне и стотна от живия живот, който минава през сърцето му като бодлива роза. Но той не може да направи това, защото животът и дрипавите човешки истории карат очите му да пресъхват. От болка. Тогава той за части от секундата ги затваря и умива видяното със сълзите и перото си. С едно мигване, писателят пречиства страдащите души, пречиства ги от живота, който е такъв, какъвто е – нито хубав, нито лош, нито смислен, нито безсмислен.

Деян Енев вижда и разказва за хора, които никой не забелязва. Това светоусещане ни е познато от предишните му творби. Писателят показва света на незабележимите хора, на маргиналите, на онези невидими ангели, които ние подминаваме ежедневно, забързани към своите неотложни задачи; Показва света на онези хора, които сякаш съществуват, за да пречистят душите ни. И ние все не ги виждаме. А може би и за това са толкова чисти тези герои, защото светът не ги забелязва. Забележи ли ги, веднага ще ги изцапа със своята суета и те вече няма да бъдат толкова болезнено красиви.

"Внукът на Хемингуей" - Деян Енев (изд. Сиела)

„Внукът на Хемингуей“ – Деян Енев (изд. Сиела, 2013 г.)

Героите на Деян Енев са трагични образи, тъжни, обречени, изгубени в хаоса на живота, сами. Въпреки всичко, те понякога, успяват и да се усмихнат. Тогава, още повече боли. Те са коминочистачи, които раздават късмет за 2 лева, те са цигуларки на Графа и Витошка, които си представят, че свирят в голяма зала, докато събират стотинки за възрастните си майки и малки дъщери. Те са хлебари, които дори когато нямат хляб, могат да заситят гладните за разбиране и съчувствие човешки души; Те са лястовици, които на булеварда сред профучаващи автомобили, мият стъклата на колите на богаташите. А богаташите удобно седнали вътре, се мъчат да се сетят как завършваше „онзи разказ на Йовков”. Героите в разказите са и артисти с ангелски крила, които трябва да опазят чисти на сцената, направена от кал. Те са жреци на времето, безупречни часовникари. И накрая, героите на Деян Енев са нещастни светци, които са готови да помогнат на всеки, с единственото, което имат – вярата.

Освен за незабележимите и истински хора, „Внукът на Хемингуей” е и книга, която разказва за липсите, за безвъзратно изчезналите места, за изгубилите се във времето хора, за отминалото детство, което в крайна сметка май остава най-смислената част от живота ни. Разказите обличат в думи големите празнини в душите ни, които е оставила преходността на времето. Те разказват за едно минало, чието съществуване настоящето поставя под въпрос. Имало ли го е някога? Имаме спомен за него, а то дали има спомен за нас? И до колко можем да сме равнодушни, когато видим местата на нашето детство и младост буренясали и изоставени („Мотопистата”, „Лодката”, „Ресторанта „Кристал”)? Понякога ги виждаме и ремонтирани и пребоядисани, което ги прави още по-чужди, още по-далечни („Паметникът”, „Песента на славеите”)

Макар историите на Деян Енев, в новия му сборник разкази „Внукът на Хемингуей”, да звучат като кратки парчета от симфония за края на света, с края на книгата краят на света на идва. Дори напротив. Той започва отначало, на чисто, наново. В разказа „След края на света”, писателят казва за героя си така: „Целият му живот беше изсечен като с длето върху скала от вътрешната страна на сърцето му, върху стените на този туптящ работлив космос. Една скала, която се свиваше и разпускаше”. Човешките разкази на Деян Енев затоплят и стимулират още повече тази гореща скала вътре в нас и ни помагат да продължим и след края…

* Рецензията на Бистра Величкова е публикувана във в. „Литературен вестник“, брой 27, 17-23.07.2013 г., стр. 4