„Класика в жанра“ – разкази от колекцията на в. „Стършел“

„Класика в жанра“ (Изд. „Сиела“, 2021 г.) е сборник с хумористични разкази от колекцията на в. „Стършел“. Разказите са подбрани от Михаил Вешим (настоящ главен редактор на вестника) и Румен Белчев (журналист във вестника). Сборникът излиза по повод 75-та годишнина от създаването на в. „Стършел“. В книгата са отпечатани текстове на някои от най-добрите автори, публикували на страниците на изданието, през годините.

Прави впечатление, че разказите, макар и писани от различни автори са в един и същи стил и дух, а именно „стършеловият“, начинът, по който се пише във в. „Стършел“. Това има, както своите хубави страни, така и не съвсем. Тъй като макар и интересни и забавни, разказите създават усещането за еднотипност. Структурата и идеята на хумористичните разкази си прилича. Езикът, маниерът на писане – едни и същи. От друга страна, така се прави една представителна извадка на стилът във в. „Стършел“. В сборника са събрани едни от най-добрите хумористични български пера – Станислав Стратиев, Марко Ганчев, Йордан Попов, Мирон Иванов, Михаил Вешим, Радой Ралин, Румен Белчев, Чавдар Шинов и други. Въпреки това, има разкази, които звучат не толкова смешно всъщност, някак с неразбираем край, който стереотипизира героите и търси банален хумор (Например, разказът „Неозаглавен разказ“ от Антон Антонов – Тонич), банален е и опита за хумор в последния разказ „С д-р Божанов, доказваме, че Хемингуей е бездарник“ от Ясен Антов.

Силно впечатление прави разказа на Станислав Стратиев – „Животът, макар и кратък“. В него по много умел начин се представят абсурдите на държавната администрация и бюрокрация, и искрено те кара да се смееш. Разказът на Петър Незнакомов „Бай Гъцо Мърдавицата и Въргозуняка“ разсмива със селско архаичния диалект. Разказът на Йордан Попов „Една българка“ също е майсторски написан с хубав хумор, но разбира се отново в класическия „Стършелов“ стил, в който се усмива известна ситуационна шега – българинът попаднал в чужбина. Разказът „Гаро Папазян събира приятели“ на Чавдар Шинов също е хубаво написан, но краят би могъл да бъде по-вълнуващ и с по-голяма изненада за читателя.

Сборникът с разкази „Класика в жанра“ е наистина чудесно четиво за всеки, който обича стила на в. „Стършел“, а ако не е чел вестника е добър начин да се запознае с най-добрите му автори. Като читател, който би искал да научи повече за авторите в сборника, ми липсваше биографична бележка за тях.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Реклама

ЧУЧЕТО (разказ)

В трамвая. Една срещу друга седят две поддържани жени, на сходна възраст „трета младост”. По-едрата е руса, по-слабата – червенокоса, с дълъг червен маникюр.

Жената с русата коса говори по телефона и завършва с думите:

– Да, да, добре, нахрани Чучето и аз като дойда, ще се разходим!

Чула разговора, червенокосата се усмихва:

– Голяма грижа са… Да го нахраниш, да го разходиш – три пъти на ден! Студ и пек – разходката задължителна! И не яде какво да е, ами все балансирана храна, с витамини, минерали… Вашето на колко е?

– На три – отвръща русата жена.

Разказът е публикуван във в. „Стършел“ бр. 7, 18.02.2022 г.

– Сега е най-палаво! – казва с разбиране червенокосата. – Малко да се разсееш и го изпускаш от поглед! Пък в тоя град къде да го водиш – колите са навсякъде! Миг невнимание…

– Аз си го държа… Не го изпускам!

– Обличате ли го добре в студа? Аз на моето съм му оплела жилетчици – два комплекта. Когато пера едната, му слагам другата… Само да не настине, малкия ми! Че често боледува…

– Моето е момиче – казва русата.

– Може някога да ги разходим заедно, да ги запознаем, да си поиграят. Това е моят сладур!

Червенокосата показва снимка на телефона.

– Ама то е куче! – възкликва русата.

– Че вашето какво е?

– Внуче!

Червенокосата е силно изненадана:

– От разговора ви чух – куче! Казахте: „нахрани кучето”! Сигурна съм, не съм глуха!

– Казах „Чучето“. Чечилия се казва, Чучето ѝ викаме галено – гордо казва русата баба и на свой ред показва внучката на екрана.

– Абе, госпожа – бърчи нос червенокосата. – Защо ви е да гледате внуци! Който си има деца – да си ги гледа, аз съм на тоя принцип! Вземете си едно кученце, да има кой да ви обича!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван във в. „Стършел“ бр. 7, 18.02.2022 г.

ФИТНЕС (разказ)

НА ВЕСА

Значи, аз много хора съм гонила от фитнеса. И окото ми не ми мигва. Не ми пука дали ще им взема парите или не, като са ненормални, нахални и не спазват правилата – вън. Значи, веднъж ми идва една мадамка, влиза и си води за каишка и кучето, такова дребно чихуахуа. Вика: “Ами аз да тренирам при вас, може ли?” Викам, може. “Ама с кучето?” Викам, с кучето, в смисъл, то да ви гледа, докато тренирате? “Не, не, може ли да бяга с мен на пътеката? Нямам време да го разхождам, след работа, та да изразходи малко енергия тук с мен?” При тия думи, аз не знам какво да кажа. А да се изпикае до пътеката искате ли? Съвсем да му е като разходка в парка?! Тя ме гледа стреснато: “Ама не, то няма да…” Има, няма, вратата е ето там и довиждане! Съжалявам, но аз не мога да съм дипломатична с идиоти!

Разказът „Фитнес“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път във в. „Стършел“, 4 август, 2017 г., бр. 3705, стр. 4

Или пък, една друга кукувица, влиза в залата с колело. Не го оставя до входната врата, а влиза директно с него! Алооо, ей чшшш?! Къде с това колело, бе лейди Даяна? Викам ѝ аз, на принцеската. А тя най-невъзмутимо, вика: “Ами, аз искам да тренирам, ама не на велотренажора, а като си карам моето си колело, на него съм си свикнала. Седалката ми е по-удобна, а и гумите се движат! Ще бъде ли проблем?!” Сега ти ми кажи дали ще бъде проблем?! Не, лейди, прави си кръгчета из залата, докато другите тренират, само внимавай да не ги блъснеш! Абе ти луда ли си, отивай навън да си караш колелото и да не съм те видяла повече! Какво им е на тия хора, не мога да си обясня? И като съм тръгнала да ти разправям какви идват тук, чакай да ти разкажа за най-абсурдната случка. Идва едно момиче, с фередже, мюсюлманка. Аз съм си окей, всеки да си вярва, в каквото си иска. Един в Алах, друг в Исус, трети в любовта, а аз в интензивните тренировки. Както и да е, но в залата, без значение каква ти е религията, е редно да се държим адекватно, нали?! Идва тая и аз ѝ викам сваляй го това фередже и се качвай на пътеката да тичаш. Тя не ще. Вика: “Няма да го сваля! Религията ми не го позволява”. Ама тук тренираме само жени, бе пиленце, какъв е проблемът? Нали само пред мъже не можеш да го сваляш? И тя ми мънка нещо, ами ако влезел някой мъж и т.н. Как ще влезе мъж тука! Изключено! Сваляй фереджето и почвай да тренираш.

Разказът „Фитнес“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път във в. „Стършел“, 4 август, 2017 г., бр. 3705, стр. 4 и 5

Тя пак се опъва. Викам, или сваляш фереджето, или си тръгваш от залата. Няма да си губя цял ден с теб да се обясняваме. Аз не мога да те пусна да тичаш с тоя скафандър, да ми се изпотиш в него и да ми припаднеш тук, да се чудя какво да те правя. Е, кандиса, свали го това пусто фердже и тръгна да тича на пътеката. И гледай ти, след няколко минути как в залата влиза Генчо монтьора, ‘дето ще ни оправя единия велотренажор. Ей боже, от два месеца ни лъже, че ще дойде и никакъв го няма. И точно днес, когато тая си свали фереджето, Генчо пристига. И тя като видя, че има мъж на вратата и като изхвърча уплашена, като подгонена сърна, със 120 се втурна към съблекалнята. И я чувам от там как крещи на развален български: “Вие, излъга! Вие, излъга!”. Не съм те излъгала бе, ти Генчо за мъж ли го имаш? Гарантирам ти, че твоя бог не го е видял Генчо, а и Генчо не те е видял теб. Той по цял ден гледа жени без фереджета, така че и да те е мернал не му е направило впечатление. Е, това момиче повече така и не дойде. А, аз чакам да видя колко ли още луди хора ще ми се случи да изгоня от фитнеса! Трябва да въведем изискване за удостоврение от психодиспансера за всеки желаещ да тренира в нашия клуб. Или пък да си наемем психиатър, който да стои на входа и още там да ги хваща, да ги диагностицира и да не ги пуска да влизат. Ако пък вярно го направим така, няма да има интересни случки, които да ти разправям? Те, ако не са лудите хора, ние ненормалните ще умрем от скука!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път във в. „Стършел“, 4 август, 2017 г., бр. 3705, стр. 4 и 5

Туристи в “Била”

И този петък пак минах през “Била”-та. Казвам “и този”, защото всеки път се заричам, че ще е за последно. Купих каквото трябва и се нареждам на дежурната опашка на касата. Пред мен един от “новите” европейци – мургав емигрант с хляб и цигари, а пред него – баш европеец, демек нашенец, с литър бира и вакуумирани пържоли под ръка. Най-отпред – момче и момиче туристи – чужденци се суетят нещо до касата. В това време мургавия европеец се озърта неуверено, докато нашенеца благославя августовската софийска жега и политиците. С две думи – дотук всичко както си му е реда.

Разказът на Иван Сан е публикуван във в. „Стършел“, 7 октомври, 2016 г., бр. 40, стр. 4

Идва ред на младежите туристи. Касиерката – едра жена на видима възраст около 50 и малко кисела, заради жегата, но най-вече заради многото туристи – сканира продуктите, и ги изсипва обратно в кошницата. Казва сухо:

– 23.47.

Чужденците поглеждат към екрана на касовия апарат и отброяват внимателно българските банкноти, докато служителката, видимо вкисната ги пустосва защото не говорят езика й. Не само, че не говорят езика, ами и дребни нямат, моля ви се! След кратко суетене се разбраха със сметката, но за беля се оказа, че на младежите им е нужна и торбичка за продуктите. Следва кратка театрална миниатюра с мимики и жестове, в резултат на която става ясно какво “още искат тия”. Касиерката посочва припряно към касата:

– Ей там са торбите – толкоз ли не може да ги видите?!

При тези думи нашенеца с пържолите се раздвижва:

– Аааа, тя Меркел така ги учи: ‘сичко на готово! – подхвърля, видимо развеселен от това че най-после нещо интересно се случва в празния летен ден (1).

Младежите послушно следват инструкциите на служителката, взимат торбичка и се насочват към изхода. Това се оказва голяма грешка!

в. „Стършел“, 7 октомври, 2016 г., бр. 40,

– Алоооооу! Теа торби се плащат! – застига ги нервния крясък на касиерката.
Момчето и момичето се споглеждат стреснато, при което охраната на магазина им обяснява на развален английски, че торбичките се плащат. Внезапно разбиране озарява лицата на туристите. Отброяват нужните стотинки и ги подават на касиерката, която обаче упорито не спира крещи, явно изнервена от дългата смяна, но най-вече от нежеланието си да работи точно това, точно сега и точно в тази “Била”. В този момент момчето-турист проявява неблагоразумието да запита, при това любезно:

– Excuse me, can you please stop yelling at us? (2)

Тази реплика се оказва втората грешка на нещастните туристи. Касиерката окончателно подивява от ярост:

– Айде само да не псуваш, а?! Нема да псуваш! ОмръзнАли сте ми ‘сички такива! Ше псува той! Кой псуваш ти, бе?

Туристите се споглеждат стреснато и забързват крачка към изхода.

– Ааааа-ма-хааа, западняци разглезени! – провиква се след тях касиерката, вече поуспокоена, че добре ги е „насолила тия“.

Когато туристите изчезват от погледа й, тя поглежда доволно към хората на опашката, а по лицето й се чете гордост, че и тя поразбира малко чужди езици! Мъжа с пържолите й кимва в знак на солидарност, че не сме се оставили ние българите да бъдем унижавани от чужденците и възкликва одобрително:

– А така, а така! Да не си мислят, че всичко им е позволено!

После добавя делово:

– Имаш ли цигари “Карелия” синя?

Касиерката, вече успокоена отвръща:

– Абе, нямаме, ама чакай да видя… а, останала е една тука, ето! – смига му приятелски и му подава пакета цигари като на свой човек.

ИВАН САН

---

(1) Тук е мястото да вметнем, че въпросните туристи говореха език подобен на чешки, но както би забелязъл нашенеца в този момент: “Чешки-мешки – Меркел е на ‘сЕкъде!”.
(2) “Моля, може ли да не ни крещите?”

* Разказът е публикуван във в. „Стършел“, 7 октомври, 2016 г., бр. 40, стр. 4

При лекаря (разказ)

– Докторе, решила съм го! Ще ги махам! – каза жената, влизайки в кабинета.

– Чакайте, чакайте… Спокойно сега. Седнете първо да ви прегледам.

– Не, не. Няма какво и да ме преглеждате, аз ви казвам, че са много зле и са за вадене…

Доктора се усмихна и понечи да каже нещо, но жената продължи:

– Даже съм готова, ако кажете сега да влизаме в операционната – събличам се, слагам зелената престилка и шапка, и лягам. Само и само да се отърва от тази напаст.

Разказът „При лекаря“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 50, 12 декември, 2014 г.

Жената седна на стол като не спираше да говори. Едва успявайки да вземе думата между разпокъсаните й обяснения, лекарят каза:

– Така, отворете хубаво устата и кажете “А-а-а”.

Следвайки инструкциите жената отвори уста:

– А-а-а!

Пациентката продължи с отворена уста:

– Аааа и о’те не’то… Там и’а е’ни сек’уети…

Доктора махна шпатулата, тя се закашля.

– Да, секрети има, вие сигурно сте ги видял?! – направи кратка пауза, изчаквайки доктора да отговори и точно, когато той понечи да каже нещо, тя вече загубила търпение го прекъсна – Добре, прегледахте ме значи! Да отивам ли в операционната?

– Вижте, госпожо… – опита се пак да вземе думата лекаря.

Жената отново не го остави да се доизкаже.

– Не, докторе, няма смисъл да ми спестявате, каквото и да е. Наясно съм, че ситуацията е много зле. Цяла нощ не съм спала от тия сливици, като две буци ги усещам, боли ме гърлото. Просто ще ме довършат психически.

– По принцип… – започна пак доктора.

– Да, да, ще ги махнем за по принцип. Напълно съм съгласна с вас. Аз помня, така една приятелка беше точно моят случай – гърлото й много зле, червени сливици, та се влачи сума ти време, с едни ангини. Ама, лекарят й не е бил като вас да й даде правилната диагноза и веднага да назначи операция. Иначе с пълна упойка ли мислите да я направите?

– Ами…

– Ами да, няма какво да се чудим, направо с пълна упойка, да не усетя нищо и вие да може на спокойствие да ги извадите всичките до една.

– Госпожо! Виждам, че вече сама си поставихте диагноза и лечение, но искате ли все пак да чуете и моето мнение?! – Каза вече изнервено доктора, изгубил търпение.

Жената леко се стресна от тона му. Погледна го плахо и едва каза, почти разплаквайки се:

– Олелелеее, значи е по-зле, отколкото си мислех…

– Госпожо! – лекарят продължи без да обръща внимание на емоционалната й реакция – Сливиците ви са напълно здрави, сочни и чисти. Няма налепи, няма секрети. В напълно добро здраве са.

При тези думи жената притихна, след което промълви:

– Ами това, че ги усещам като буци и ме болят?

– Внушавате си, госпожо! Най-много това да е, защото са ви малко по-широки криптите* и там се задържа храна и се получават топчета…

При последната реплика жената онемя. Стисна здраво дръжките на стола, преглътна напрегнато, впери ококорени очи в доктора и пророни:

– По-широки крипти! – после продължи пак настоятелно – Е, за това поне не трябва ли операция? Не могат ли да се стеснят?!

Разказът „При лекаря“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 50, 12 декември, 2014 г.

– Не, госпожо, нищо не може да се направи! Пък и те с годините ще се стеснят и няма да ви правят проблеми! – отвърна развеселен лекаря. – Това е нормално! Господ ги е направил така сливиците на хората, за да могат да се хранят и дишат! И вие не сте изключение от човешкия вид.

Жената мълчеше и се чудеше какво да каже. Заоглежда се без цел ту наляво, ту надясно. После погледна пак лекаря и каза:

– Добре де, а някакви лекарства да ми предпишете все пак?

– За кое госпожо, след като сте здрава?

– Ами, ей така, заради тия крипти ли как ги нарекохте, и въобще, за да не се разболея, защото според мен…

– Госпожо… – стрелна я доктора с поглед.

Тя усети раздразнението му, но се осмели да каже плахо и тихо:

– Поне един антибиотик…? Да съм си сигурна…?! Моля ви се направете нещо, поне да не ми създава проблеми това гърло…

Докторът въздъхна уморено и каза:

– Добре, хайде, за да не кажете, че сте била напразно при лекаря… ще направя нещо за ваше добро…

Той oтиде до медицинския шкаф и взе ролка бинт и лейкопласт.

Минути по-късно, чакащите пред лекарския кабинет, видяха как вратата бавно се отваря. От там излезе, леко объркана жена. Устата й, чак до носа беше покрита в здрава бинтова превръзка. През бинта се чуваха нечленоразделни звуци на пациентката:

– Кккк…. ддд?!! Ккк…?!!

Малко след нея на вратата се появи леко развеселения доктор, който й махаше за довиждане, с думите:

– Да, да, точно така. И нали се разбрахме, да говориме по-малко, за да не е криптите да се разширят още повече!

След което през неумело прикрит смях каза:

– Моля, следващият!

* Крипти на сливиците са отвори между клетките на сливицата. Някои хора имат по-широки крипти, което не е опасно или ненормално. С възраста те се стесняват.

Разказът „При лекаря“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 50, 12 декември, 2014 г.

Други хумористични разкази от автора, публикувани във в. „Стършел“ са: „Богатство на езика“ (2013 г.) и „Котка в клетка“ (2014 г.)

Котка в клетка (разказ)

Разказът „Котка в клетка“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 29, 18 юли, 2014 г.

Добре облечена, възрастна дама се качи в самолета за презокеански полет – Вашингтон – София. Стюардът я поздрави на входа с усмивка, а тя му подаде клетка, с котка вътре. Според инструкциите, той сложи клетката в специалното отделение за домашни любимци. След над 10 часов полет, самолетът кацна. Всички пътници слязоха уморени и се насочиха към лентите за пристигнал багаж. Възрастната дама взе двата си тежки куфара и започна да чака – трябваше да ѝ донесат котката. С нея тя беше живяла през последните десет години като с верен приятел.

Заоглежда се наоколо, никой не идваше. Хората се разотиваха, дори тези с домашни любимци, вече доволно крачеха към изхода, понесли клетките си. Възрастната дама ставаше все по-притеснена и неспокойна. Отиде да попита на „Информация”, какво се случва.

В това време екипажът на самолета се суетеше. Мъж и жена стюарди гледаха притеснено клетката.
– Ами сега? Как ще я върнем така? – попита жената.
– Ами, ще кажем, че котката е избягала… – отвърна несигурно мъжът.
– Глупости! Ще напише жалба… Ще ни уволнят за едното чудо!
– Е! Не можем да кажем: „Ами ето, заповядайте, котката ви пристигна умряла!”
На мъжа внезапно му проблесна идея, взе клетката и рече на стюардесата:
– Измислих нещо…

В чакалнята възрастната жена продължаваше да чака все така притеснена. Изведнъж видя да се приближават две сини униформи и широки усмивки, стюардът и стюардесата – с клетката.

– Госпожо, моля да ни извините, имаше малък проблем. Котето излязло по време на полета и се скрило в самолета, та докато го намерим… – докладва мъжът, поднасяйки клетката.

Възрастната жена погледна с недоумение. После се наведе и надникна през пластмасовата решетка. Оттам мърляво коте измяука в лицето ѝ.
Дамата бавно вдигна глава и каза:

– Това не е моята котка, младеж! Моята не беше жива! Специално я пренасях, милата, от Щатите, за да я погреба в родината…

* Разказът „Котка в клетка“ на Бистра Величкова е публикуван във в. „Стършел“, бр. 29, 18 юли, 2014 г.
Друг хумористичен разказ от автора – „Богатство на езика“, може да прочетете в бр. 40 на в. Стършел, от 2013 г. 

 

 

Богатство на езика (разказ)

Разказът „Богатство на езика“ от Бистра Величкова е публикуван във в. “Стършел”, бр. 40, 4 октомври, 2013 г. Разказът е включен за участие в конкурса „Чудомир“, за къс хумористичен разказ.

На спирката младо момче с руса разчорлена коса стоеше и чакаше автобуса. До него сякаш от нищото се появи едър мъж с вехти дрехи и протрити обувки. В едната си ръка държеше скъсан найлонов плик, а в другата – полупразна двулитрова бутилка бира. Погледна русото момче подозрително. Приближи се и демонстративно се втренчи в лицето му. Постоя така, примлясна с беззъбата си уста:

– Ти к’во? От къде си?

– Аз?! От Белгия, господине! – казва любезно момчето на развален български.

– Ааа, от Белгия. Добре, добре!

Мъжът се ококори на отговора и кимна одобрително.

– И к’во? Харесва ли ти тук?

– Да, да! Много! Тук е прекрасно!

– Ами ще ти хареса! Как няма да ти хареса. Те там тия при вас са… големи задръстеняци!

Русото момче го погледна объркано:

– Не разбира!

– Ами не разбира! Как ще разбираш като не знаеш български, нали те виждам! Аз съм пътувал, знам ги и вашите земи, и по Германия съм бил, строителен работник, всичко. Можех да остана там, ама не ми харесва, разбираш ли? Не мога да живея там! Седнете вие на маса и седите като бастуни, разбийш ли! Нема го живеца, живеца го немааа! Не е като тук, седнеш си, пийнеш, смех, щракнеш си с пръстетата, качиш се на масата, после под масата! Е това е! А при вас какво? Нищо!

– Нищо не разбира! – отвърна наивно русото момче, леко притеснено, че не схваща нито дума от това, което му говори мъжът на спирката.

– Ще разбереш, ще разбереш, спокойно! Постой малко повече тук и ще разбереш. Нема и да ти се връща в тая вашата скука. А ти к’ви други езици говориш, щото виждам, че на български май нема да се оправим?

– Езици? Говориш?

– Дойч, примерно, знаеш ли? Щото аз него малко така го знам. Овладях некои основи по строежите!

– Не знае, но говори француски, холандски, английски?

– Еее, махай ги тия, аз тия не ги знам! Француски! – подсмихна се мъжът като повтори последната дума.

Разказът „Богатство на езика“ от Бистра Величкова е публикуван във в. “Стършел”, 4 октомври, 2013 г., бр. 40.

Той отпи голяма глътка от двулитровката, преглътна звучно и продължи:

– Абе, то аз дойч не го научих, щото не ми харесва! Дървен език! Не става! Български ти от колко време учиш?

– Български учи от два месеца.

– Еми браво! Ти сигурно за това време си забелязал богатството на езика? А?

– Богатство на език?

– Да, богат ни е езикът. Не е като при вас, само по една дума имате за всичко. Ние си имаме по неколко! „Да се напия” знаеш ли по колко начина се казва?

– Напия? – повдигна вежди момчето.

– Да! Да се напия! – повтори шеговито мъжът. Отпи пак, избърса се с ръкав и продължи с дрезгав глас. – Да се напия, да се напоркам, да се нальокам, да се накъркам, да се надрънкам, да се отрежа, да се освиня, да се нажуля, да се омажа, да се отвинтя, да си дръпна шалтера, да се намотам, да се…

Бираджията направи пауза, за да се сети още синоними, с които да се похвали. Но не можа и заключи:

– Е, това ти е богатството на езика, за това ти говоря, момчеее! Ще го научиш и ти, само остани още малко у нас.

– А колко думи има ваш език за работа? – попита неочаквано момчето, след като изслуша търпеливо събеседника си.

– Ооо, за работа ли?! – възкликна мъжът – И за работа си имаме много и вървят все по две – лесна работа, бърза работа, няма работа, оная работа…

– А при нас – една дума за работа! Довиждане господине, аз има работа!

* Разказът „Богатство на езика“ от Бистра Величкова е публикуван във в. “Стършел”,  4 октомври, 2013 г., бр. 40. Разказът е включен за участие в конкурса „Чудомир“, за къс хумористичен разказ.

Кошмар (разказ)

Разказът „Кошмар“ на Неор Начев е публикуван във в. „Стършел“, бр. 18, 3 май, 2013 г.

Пак сънувах кошмар. Този път ми откраднаха пантофите. Отидох да се оплача в полицията. Чукам на вратата на дежурния инспектор.

Чувам гласа на инспектора отвътре:

– Ако сте чистачката – влизайте. Ако не сте – почукайте пак след два часа и на друга врата.

– Аз съм – казвам аз.

– Е, влизайте, де! Специална покана ли чакате? Той бил! – казва на себе си, подигравателно.

Влизам и заварвам инспектора да се излежава на плетена люлка тип хамак, висяща от тавана на два метра над земята. Най-невъзмутимо ме поглежда отгоре и пита:

– Защо чукате?

– Имаше врата.

Инспекторът се отблъсква леко с една ръка в стената и се залюлява. След което казва подигравателно на себе си:

– Имало врата!

После се обръща пак към мен:

– Вижте, нямам време за хитри шегички. Тук е полиция, а не цирк. Давайте по същество!

– Откраднаха ми пантофите.

– И двата ли?

– И двата.

– Ами сега?

– Затова идвам при вас. Надявам се да ги откриете…

– Не можете ли бос да ходите?

Замислям се.

– Хм, по принцип мога… Има малък проблем обаче, вкъщи е много мръсно. Като ходя бос, стъпалата ми стават черни от мръсотия. Дори на улицата е по-чисто от вкъщи…

Инспекторът ме поглежда и отговаря веднага:

– Ами ще ходите на улицата тогава.

– Г-н инспектор, вие не разбирате, аз ходя по пантофи само вкъщи.

– Сега разбирам. Вашият случай е от специалните – извръща глава настрани и се подсмихва ехидно. После леко се залюлява и пак ме поглежда подигравателно.

– Г-н инспектор, положението е сериозно! Това не ми се случва за пръв път! Снощи по същото време ми откраднаха очилата.

– И очилата, значи… По същото време, значи… Трябва да ви призная, че имаме и други подобни оплаквания. Става въпрос за организирана престъпна група.

– Не бихте ли могли нещо да направите? Умолявам ви! Вчера не виждах, днес не мога и да ходя…

– Страхувам се, че няма да е лесно. Работата е там, че това е група от изключително опитни измамници. Почти невъзможно е да ги заловим, тъй като те действат само в сънищата ви.

– Разбирам…

– Виждам две решения: или вие ще трябва да се събудите, или полицията ще трябва да заспи. Но тъй като полицията вече спи, предлагам ви вие да се събудите. Ако и тогава пантофите ви все още ги няма, пак ще дойдете тук и ще видим какво ще ви правим.

– Ами ще се събудя тогава… Благодаря за съвета.

– За нищо! Ние затова сме тук, за да събуждаме доверието у хората!

Поглеждам го за последно, преди да си тръгна, и му казвам:

– Пак благодаря! И последен въпрос, просто от любопитство, защо лежите в този хамак?

– Като всеки труден въпрос и този има няколко отговора – отвръща ми инспекторът. – първо – за да гледам на света отвисоко, второ – за да заспивам аз, когато гражданите не искат да се събудят. И не на последно място – за да може чистачката да чисти пода.

– Разбирам…

– Все ми е едно дали разбирате или не. И стига вече въпроси! Тук въпросите задавам аз! А вие… време е вече да се събудите, иначе аз ще заспя!

И аз се събудих.

* Разказът „Кошмар“ на Неор Начев е публикуван във в. „Стършел“, бр. 18, 3 май, 2013 г.