III-та награда за поезия за Бистра Величкова в конкурса “…Накрай света” 2021 г.

Бистра Величкова получи III-та награда за поезия в Националния литературен конкурс за поезия “…Накрай света” 2021 г., организиран от литературния сайт Tetradkata.com. Наградата посвети на своята баба – д-р Бистра Тодорова.

Снимка 1: Бистра Величкова с грамотата и плакета, пред домашната градина от мушката на баба си в родния си дом; Снимка 2: Д-р Бистра Тодорова и внучката ѝ Бистра Величкова, по време на Юбилей на д-р Бистра Тодорова; Снимка 3: Д-р Бистра Тодорова (бабата на Бистра Величкова), на 19 г., 1-ви курс студентка по Медицина в София, след войната, 1948 г. Снимката е пред храм паметника „Александър Невски“ в София. Снимка 4: Грамотата, плакет и снимката на бабата на Бистра Величкова. Снимки: Бистра Величкова

По повод на наградата, Бистра Величкова написа следното във Фейсбук профила си:

„Наградените стихове са посветени на моята баба, д-р Бистра Тодорова. За това и наградата я посвещавам на нея. Може да се каже, че това е нейна награда, защото именно моята баба, ме научи да чета, да пиша и разви най-важното чувство за един поет, чувството на емпатия към болката на другия. Тя винаги е била първият читател на творбите ми и най-искрен и безпощаден критик. От малка ми рецитираше любимите си стихове на Елисавета Багряна, Станка Пенчева, Валери Петров, Жак Превер, Веселин Ханчев: “За силата, която вля у мене, / когато беше най-безсилна ти.”

Благодаря ѝ за личния пример, който ми е дала като жена, като майка, като отдаден лекар професионалист, като баба и пра баба. Благодаря за уроците ѝ по борбеност и несломимост към предизвикателствата на живота. Да приемеш живота такъв, какъвто е, да го живееш и да се радваш на това, което имаш и преживяваш. И не на последно място, да виждаш поезията в ежедневието и бита. Тя казваше, че ден, в който не е прочела дори едно изречение, е напразно отминал ден. Четеше много и умееше да разказва увлекателно.

Благодарна съм и съм щастлива, че имах такава жена до себе си през всичките години от раждането си до сега.

Благодаря ти бабо, за тази награда! Тези стихове са за теб! Наградата е твоя!“

По-долу представяме две от стихотворенията получили отличието:


ЖИВЕЯ С ЕДНО ОТСЪСТВИЕ

Живея с едно отсъствие,
прегръщам го за лека нощ,
говоря си с него.
На негово място имаше човек,
който винаги е бил до мен,
сигурно присъствие, като смяната на сезоните,
като лято, което изчезва в зима,
като миговете, които се претопяват в спомен,
като снимките, които избледняват с времето,
като вещите му, които остават дълго време,
след като него го няма.
Баба.
Очила, часовник, фенер, лупа,
разпиляни вестници с новините на деня.
Само новината за отсъствието си не може да прочете.
Отметната завивка на леглото,
сякаш ей сега се приготвя да си легне.
Ядем черен шоколад, както правим винаги вечер
и си говорим дълго преди заспиване.
След това и двете се превръщаме в отсъствие.
Докато спим не знаем, че ни няма.
На сутринта само аз съм тук,
в прегръдките на най-силно присъстващото отсъствие.


***
Най-тъжни са
усмихнатите снимки
на тези,
които ги няма.


Благодаря на Tetradkata.com за възможността за участие в конкурса, както и за оценката и признанието на авторитетното жури в състав: Аксиния Михайлова, доц. д-р Иван Христов, Калоян Христов.
Наградените автори бяха обявени през октомври 2021 г.

Пояснения към снимките от колажа по-горе:

Снимка 1: Бистра Величкова с грамотата и плакета, пред домашната градина от мушката на баба си в родния си дом;
Снимка 2: Д-р Бистра Тодорова и внучката ѝ Бистра Величкова, по време на Юбилей на д-р Бистра Тодорова;
Снимка 3: Д-р Бистра Тодорова (бабата на Бистра Величкова), на 19 г., 1-ви курс студентка по Медицина в София, след войната, 1948 г. Снимката е пред храм паметника „Александър Невски“ в София.
Снимка 4: Грамотата, плакет и снимката на бабата на Бистра Величкова, на която тя посвещава наградата си от конкурса за поезия „Накрай света 2021“.

Реклама

„НЕВЪЗМОЖНОСТ ЗА ЖИВОТ“ – рецензия на Катя Атанасова

Рецензия на Катя Атанасова за стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“ от Бистра Величкова („Ерго“, 2018 г.), в Портал „Култура“, 02.07.2018 г.

Тази книга със стихове на младата, но вече получила доста награди за поезия и проза Бистра Величкова не бяга от темите и сюжетите, които я интересуват и вълнуват, те са в основата и на разказите ѝ. Структурираните в пет части авторски творби на Величкова могат да бъдат четени и като едно постепенно излизане от вътрешната драма, от изповядването на личното през болката за другия, подобен на теб, съчувствието към неговата драма, истинското вглеждане в него, за да се стигне до едно разтваряне сред света, без значение дали си тук, или в далечни точки на земята. Общността между хора със сходна социална съдба, близки в духовните си нагласи правят езика на поезията универсален.

Има и една шеста, последна част в книгата, посветена на Венцеслава Тодорова, поетеса и журналистка, в която са събрани нейни публикации от „Родна реч“ и „Студентска трибуна“. В това своеобразно припомняне, а и откривателство, откриваме близост между двете поетеси. Струва ми се, че поезията на Тодорова, освен, разбира се, в нейната самостойност, може да бъде прочетена и като „обратната“ страна на живота, който героите на Бистра Величкова живеят. В стиховете на едната има чистота, надежда, влюбеност в живота, светло очакване на бъдещето, в тези на другата – живот на ръба, невъзможност да го живееш по начина, по който го правят другите, по възможния, който ти е предоставен. Като че ли се е стигнало до финала на един път, по който си тръгнал с очакване, но вървейки по него все повече и повече си разбирал, че движението ти е „разпадане“, че дори „13-ия етаж/е твърде ниско“.

Онези читатели, които възприемат поезията в нейната романтична страна, като

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

думи за споделена любов, хармония и красота, може би няма да „разберат“ тази книга. В нея думите болят, човешкото същество винаги е извън света на другите, носейки драмата си с достойнство и отказвайки да се промени. Някои стихове са своеобразни „социални разкази“ или „картини“, представящи ни един свят на обикновени самотници, но и на пияници, наркомани, всякакви маргинали, хора, отритнати и алиенирани от днешния „нормален“, подреден, ординерен свят. Стиховете на Бистра Величкова изповядват и любовта в нейната невъзможност, несподеленост, болезненост. Те звучат понякога като вик, а понякога ги приглушава една тотална обреченост. Цялата книга на поетесата е пропита с такава болезненост, но именно на нея стиховете дължат в най-голяма степен силата си. Поезия, в която „всяко стихотворение/е предсмъртно писмо“.

НЕВЪЗМОЖНАТА ЛЮБОВ

Обичам
невъзможната,
обречената
любов,
без минало,
без бъдеще,
без сватбена снимка
на стената,
без планове,
без къща,
кола
и деца,
само с онази
туптяща болка отляво,
достатъчна,
за да убиеш в стихове
онова,
което не съществува.

Рецензия на КАТЯ АТАНАСОВА в Портал „Култура“, 02.07.2018 г


Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.

Момичето, което сънувам не е за мен

Сблъсъкът на интелектуалеца с човека, който живее за мига, в стихосбирката „Братовчедката на Зорбас“ на Рене Карабаш

„Мислите, че това съм аз. Но сте единствено вие“, това казва в уводния текст на новата си стихосбирка „Братовчедката на Зорбас“ (ИК Жанет-45), Рене Карабаш (псевдоним на Ирена Иванова). Действително, макар много от стиховете да звучат автобиографично – мили спомени от детството, което изчезва бързо и безвъзвратно, в тях всъщност е историята на всяко едно щастливо детство. В него задължително присъства една грижовна баба, която събира стиховете на внучката си в една „Папка“ („Няколко неща, които не знаете за себе си“); Майката – обиколила света, чрез магнитите на хладилника, подарени от дъщеря ѝ – пътувала до различни места („Майка ми обиколи света“); Бъдни вечер – такава, каквата е позната в традиционните български семейства – с „боб в гърнето (…) / девет ястия на масата“ („Бъдни вечер“). Освен в тази първа част на книгата, озаглавена „Книга първа“, читателят може да се разпознае и във втората част – „Книга втора“, която е фокусирана върху любовни търсения, разочарования, а понякога и намирания на „голямата любов“, която „идва точно в 6“ („The Heart Knows When the Search is Over“) или пък е обикновено „минно поле“ („Възможност за капитулация“).

Като във всяка книга, и в тази има силни стихове, които веднага изпъкват и те докосват, като например: „Майка ми обиколи света“, „Без смърт“ и такива, от които не ти става съвсем ясно какво ни казва авторът – стиховете: „Момчето от камък, което спря да пикае във фонтана“, „Ще се отпусна този път“ и др. Третата категория стихове са онези, които носят емоция, добре са построени, но липсва, ако можем да го наречем „развръзка“, след насложената кулминация преди това. Накрая липсва онова преобръщане, което очаква читателя; Няма онзи финален момент, в който разбираш защо авторът ти разказва всичко това. Такова е стихотворението „Бъдни вечер“: „Боб в гърнето / бъдник в камината / девет ястия на масата / колкото носи жената / Кадим с тамян / кръстим се и чакаме / баба да отчупи / първото парче от питата / късно през нощта / когато всички заспим“). Друг такъв стих е „Стъпки в снега“. Развръзка и преобръщане, обаче, виждаме в стиха „В мен“, чиито финал прави творбата по-въздействаща: „Сянката ми / като добро куче ме следва по улиците / понякога ме подминава / някой път остава встрани / друг път застава точно зад мен / така че да не я виждам / но аз я усещам / Напомня ми / какво е да си влюбен в улична лампа“.

Важно е да обърнем внимание и на едноименното стихотворение дало и заглавие на книгата „Братовчедката на Зорбас“. Всъщност от стихотворението не става ясно, защо самото то носи това заглавие. В него се разказва за връзката между майка и дъщеря, и как майката не е чела известни философи като Фройд, Ошо и Кришнамурти (които дъщерята явно е чела и са ѝ известни), но има усет към живота за мига: „Помириши цвете / прекопай градината / отвори широко прозорците / и пей!“.

За да разберем заглавието на това стихотворение, а и на цялата книга, можем да предположим, че името Зорбас е препратка към героя Зорбас Гъркът от едноименния роман на Нико Казандакис (публикуван през 1946 г.). В самата стихосбирка никъде не е упоменато директно тази препратка. Така че, читателят е оставен сам да прави предположения. В основата на персонажа на Зорбас Гъркът, от въпросния роман, е един весел човек, който обича живота, живее го тук и сега и не се притеснява за бъдещето. Негов антипод е приятелят му – гръцки интелектуалец, който е чел много книги, философства и го притесняват екзистенциални въпроси. Житейските възгледи на двамата герои се противопоставят в романа. В този смисъл тогава, можем да разглеждаме и едноименното стихотворение „Братовчедката на Зорбас“. Там, вероятно майката заема позицията на усмихнатия Зорбас, който не е чел много книги, но е щастлив и дъщерята, която влиза в ролята на гръцкия интелектуалец, който се учи как се живее за мига, от този позитивен свой приятел. Остава, обаче, въпросът защо именно „братовчедката на Зорбас“? Защо е избрана тази родова връзка? Защо братовчедка, а не например сестра или съпруга? Това не става ясно по никакъв начин, нито от стихотворението, нито от самата книга.

Ако предположим, че метафора за веселия Зорбас и начетения му приятел, е търсена в стихосбриката, особено във втората част „Книга втора“, можем да видим ясно изразено това противопоставяне – интелектуалец (чел много книги и борещ се ежедневно с вътрешните си екзистенциални търсения) и обикновения човек, който не е чел големите творби на философи и писатели (и може би за това е по-щастлив), живее за мига и гледа леко на живота. Това се вижда в стихотворението „Картина първа“: “Момичето, което сънувам / не знае нищо за латиноамериканските поети / Не е чела Шаламун / нито Фърлингети / язди жребци които забравят името ѝ на другия ден / но това не е проблем за нея / защото и тя често забравя своето (…) То единствено знае да пее и танцува“. Разбира се, образът на интелектуалеца е привлечен и се влюбва именно в тези леки характери, които живеят живота и го „танцуват“, но така и не може да бъде нито като тях, нито да е с тях: “Тази не е за теб / казва най-добрият ми приятел”. В не едно стихотворение, прави впечатление изреждането на различни известни автори или философи, които са познати на авторката, но нейните, леконравни герои, не са ги чели. Вероятно с това се цели засилване на противопоставянето, за което говорим.

Трябва да призная, че като изключим няколко хубави ситхотворения, най-силен текст в книгата остава уводният: „Няколко неща, които не знаете за себе си“, който обаче е прозаичен, а не поетичен. Този текст, между другото би могъл да се съкрати, тъй като изреждането на различни случки и събития, в един момент натежава и губи от ефекта си върху читателя. И все пак, видно е, че авторката пише проза добре и това вероятно не е изненада, предвид факта, че дебютният ѝ роман „Остайница“ (ИК „Жанет-45“, 2018) печели престижната Национална литературна награда „Елиас Канети“ (2019 г.). Разбира се, като се има предвид и имената на редакторките на стихосбирката „Братовчедката на Зорбас“ – утвърдените поетеси Аксиния Михайлова (редактор и на дебютната стихосбирка на Рене Карабаш „Хълбоци и пеперуди“ (ИК Жанет-45, 2015) и Надежда Радулова – не можем да сме безразлични към тяхната оценка и работа върху стихосбирката. Просто на моменти, в книгата, читателят си задава въпроси, спъва се в някои неясноти, но кой знае, може би е позволено да се закодират далечни смисли и метафори в поезията, които всеки сам да разгадае за себе си. Може би, поетът си е свръшил работата, като е създал стиховете си, както ги чувства, след това “жив лежи вкопан / на хиляди / хиляди метри в небето!”.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензиятa на книгата „Братовчедката на Зорбас“ (ИК „Жанет-45“, 2020) e публикувана за първи път в LiterNet, 04.08.2020, № 8 (249)

“Нищо не чувствам. Сигурно ставам по-силна”: за втората кожа, с която оцеляваме

“Където и да съм нося свой собствен затвор”, казва в едно от стихотворенията си Катерина Стойкова в стихосбирката си “Втора кожа” (изд. “ICU”, 2018 г.). До този затвор ние можем да се докоснем като прочетем книгата ѝ, която звучи като автобиография. На моменти стиховете са написани като проза, но имат собствен поетичен ритъм. И с всяко следващо стихотворение сякаш се развива сюжет. Това е един поетичен разказ за тежко детство, което човек осмисля цял живот и за което събира сили да говори чак като възрастен. Това е едно минало, което не е минало. То остава в душата на човека, където детето e завинаги наранено и белязано от всичко случило се. Стихосбирката разказва за едно детство, което се е случило на “Терасата на осмия етаж”. Това е много ключов топос в цялата поетична книга на Катерина Стойкова. Терасата на осмия етаж остава символ на преживяното насилие, болка, заплахи и страх. Това място продължава да съществува в съзнанието на героинята, дори когато тя емигрира в Америка: “От всичко мога да се лиша, / освен от терасата”. Всъщност усещането за автобиографичност на стихосбирката се подсилва именно от използването на сходни събития с биографията на самата авторка, като например заминаването ѝ в Америка, както и директното споменаване на името ѝ в много от стиховете (Катя, Катенце и т.н.).

Стихосбирката може да се разглежда и като откровена лична история, която разказва за домашното насилие, сред което едно момиче израства и как последствията от това ѝ влияята, когато тя вече е зряла жена. Стереотипът за бащата-пианица, който бие майката и децата си, оживява като изключително автентична и болезнено откровена лична история във “Втора кожа”. Именно тази откровеност прави книгата толкова дълбока и въздействаща. Тя не търси самоцелно да адресира социални проблеми в обществото, не работи с фрази тип лозунги в защита правата на жените, а разказва от първо лице за детство белязано от насилието на бащата върху семейството.

Книгата не осъжда, тя разказва с болка за това как майката отива в болница и крие синините на побоя от съпруга си. Майката, която винаги прощава на мъжа си за насилието върху нея и грубото му отношение, “защото той иначе много ни обича”. Накрая, обаче, нервите ѝ не издържат и обвинява дъщеря си, че “Заради теб стоя с него. / За да имаш баща”. И тежката присъда, която родител може да каже на детето си: “Ако те нямаше теб, отдавна да съм се хвърлила през / терасата”. Отново символичното място, където се случва голяма част от действието в книгата.

Рецензията на стихосбирката “Втора кожа” на Катерина Стойкова (изд. “ICU”, 2018 г.) от Бистра Величкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 5-11.12.2018 г., стр. 4

Детето изнемогващо в тежката семейна обстановка, прави опит да се самоубие като поглъща много аспирини. В отговор получава укор от “най-добрата приятелка на мама”, която “нареди да съм жалела майка си и да съм ѝ пестяла тревогите”. А самата майка забранява на дъщеря си да казва за своя опит да отнеме живота си, за да не я “затворят в лудницата”. Всичко трябва да бъде скрито, болката да остава в тайна. Сякаш целта е за пред съседите, за пред обществото, те да изглеждат като порядъчно семейство – майка, баща и дете, които се обичат. А през цялото това време на прикриване и търпене на насилието, върху детето бавно расте втората кожа. Тя така добре прилепва, че му става като първа и то спира да чувства, защото вижда, че помощ и състрадание няма: “Нищо не чувствам. Сигурно ставам по-силна” (стихотворението “Три случки”).

Стихосбирката “Втора кожа” разказва в поезия болезнено лична история, в чиито сюжет накрая дори присъства опит за разговор с причинителя на насилието и травмите в детството. Лирическата героиня на Катерина Стойкова се връща от Америка и опитва да говори с баща си за трудното им минало, но той отказва, заявявайки, че “за всичко си е имало причина”. Също така, той отрича случили се събития: “Майка ти никога не е лежала в болница”. Болката не може да бъде излекувана, дори след преосмисляне в зряла възраст, дори след опит за разговор с този, който ти е причинил страданието и когото мразиш от дете. Така оставаш завинаги заключен в собствения затвор на миналото си, което те е направило човекът, който си днес. По този начин се оформя онази втора кожа, която има двойна функция – да те предпазва от това да чувстваш, но и да прикрие първата кожа – ранена и раздрана от болка. Животът и всичко, което ни се случва изграждат постепенно тази втора кожа, която ни помага да оцелеем и да съхраним поне някаква малка част от себе си в този жесток свят. А детето безспорно остава завинаги в нас, на колкото и години да станем. То ни напомня, че с времето ставаме все по-объркани и вместо да се намираме, все повече се губим и отдалечаваме от себе си: “Как се чувстваш, Дете? / Непозната на самата себе си”. Само детето в теб помни кой си, само миналото ти знае всичко за теб. А с настоящето си оставен да се бориш сам, като възрастен, с втората си кожа и болезнения житейски опит.

Бистра Величкова

* Рецензията за стихосбирката “Втора кожа” на Катерина Стойкова (изд. “ICU”, 2018 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 5-11.12.2018 г., стр. 4. Рецензията е сред номинираните за Голямата награда на годишния конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“.

„Бог в очакване на дилъра“ с номинация за наградата „Николай Кънчев 2018“

Стихосбриката „Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова е сред номинираните  книги за Наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев 2018“.

При селекцията на номинациите, участват всички поетични книги издавани през изминалата година.

Номинираните за наградата са общо пет. По азбучен ред, са следните:

1. Албена Тодорова – за „Стихотворения, от които ти се живее“, Издателство „Жанет 45“, 2018.

2. Антоний Димов – за „Дивергенции“, Издателство „Пергамент“, София, 2018.
3. Бистра Величкова – за „Бог в очакване на дилъра”, Издателство „Ерго“, 2018
4. Мирела Иванова – за „Седем/стихотворения с биографии“, Издателска къща „Хермес“, 2018.
5. Рада Панчовска – за „Космически елегии“, Издателство СОНМ, 2018.

Церемонията по награждаването ще се състои на 6 декември (четвъртък) от 17,30 часа, в изложбената зала на галерия „Средец“ на Министерството на културата (бул. „Ал. Стамболийски“ № 17). Събитието по традиция носи името „Поетичен Никулден“, а наградата ще бъде връчена за седми път.

По време на събитието номинираните поети ще прочетат свои стихове, а удостоеният с наградата, която се осигурява и присъжда от съпругата на поета Николай КънчевФедя Филкова, ще получи почетен диплом, пластика на поета, дело на скулптора Добромир Иван, и 2200 лв.

Водещ на празничната вечер ще бъде актьорът Милен Миланов, който ще изпълни и стихотворения на Николай Кънчев (1936 – 2007).

Встъпително слово „Апология на поезията“ ще произнесе Александър Секулов, носител на Наградата „Николай Кънчев 2017“.

„Поетичният Никулден 2018“ се организира от съпругата на поета – Федя Филкова и актьора Милен Миланов, с любезната подкрепа на Министерството на културата – галерия „Средец“.

Информация: Поетичен Никулден

Стихове на Бистра Величкова в сп. „Жената Днес“

Бистра Величкова. Снимка © Янко Джемеренов

“Бистра Величкова говори от името на изхвърлените от редиците на успяващите. Нещастно влюбени, подминати от късмета, пияни и наркотизирани, бълнуващи изминалото и идващото време”, това казва Палми Ранчев, редактор на стихосбирката на Бистра Величкова, Бог в очакване на дилъра (Ерго), която излезе през юни 2018 г. За първата си книга – сборника с разкази „Малка, мръсна и тъжна“ („Рива“, 2014), Бистра печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (2015).

 

Невъзможната любов

Обичам
невъзможната,
обречената
любов,
без минало,
без бъдеще,
без сватбена снимка
на стената,
без планове,
без къща,
кола
и деца,
само с онази
туптяща болка отляво,
достатъчна,
за да убиеш в стихове
онова,
което не съществува.

***
няма да спра
да се влюбвам
в поети –
изкуството иска жертви

 

Игра на възрастни

В стария апартамент
на баба ми
до разцъфнало мушкато
ще те целуна,
заради историята,
ще те почерпя
с вода от чешмата,
ще дишаме лак и лепило,
а миналото ще мирише на ремонт,
ще слушаме грамофона
и до олющен тапет
ще ти подаря детството си.

703

Надраскано на салфетка
в малките часове на нощта
в Клуб 703 в София

703
номерът
на бърза младост
и тя
такава
каквато
никой повече
не я видя

Без бъдеще

Облизвам халката му,
свалям я с устни
от безименния,
целувам морала
с език –
инициали и година,
в която той
е бил щастлив,
а аз съм била
бъдеще.

Майчин инстинкт

Инстинктът за живот
е по-силен
от неговия смисъл,
каза майка ми,
преди да ме роди.

Стиховете на Бистра Величкова публикувани в сп. „Жената Днес“, бр. юни/юли 2018 г. са част от новата ѝ стихосбирка „Бог в очакване на дилъра“ (Ерго, 2018 г.).

Аз, Хенри и Джун

От нецензурирания дневник на Анаис Нин

Той е Хенри, тя – Джун,
а аз съм влюбена
и в двамата.
Случи се в обикновен парижки бар,
всички бяха голи,
Джун преспа с управителя
заради Хенри –
нямаха с какво друго да платят.
На мен ми сипа чаша вино
и каза, че е влюбена в художничка,
после ме целуна.
От писателя до нея се научила,
че истина не съществува.
„И ти ли като него
търсиш преживявания,
които да опишеш?“
„Обичам те“, отвърнах аз
и Хенри ме целуна.
„Светът е рак, който сам себе си изяжда.“
По-добре да тръгвам,
стана късно.
Когато си влюбен в двама,
най-добре e да се прибереш рано
при този, когото не обичаш.

***
…Изчезват с години

после казват,
че ме сънуват

Никой, който е винаги до мен

Искам да избягам
от самотата,
от изпросената топлина,
от себе си,
от времето,
в което ме няма,
от никой,
който е винаги до мен,
от химията,
която ме променя,
от 13-ия етаж –
фатално ме привлича
като непознат
във влака,
който единствен
ме разбира,
без да ме съди
за това,
че не мога да бягам
и пътувам във влакове,
в които ме стоплят
непознати.

Нещо общо

Чувството приижда, излиза от бреговете
и не прави разлика между нея и него.

„Пътуване към себе си“, Блага Димитрова

С нея имаме нещо общо,

Бистра Величкова на премиерата на стихосбирката си „Бог в очакване на дилъра“. Снимка © Янко Джемеренов

нейната любов
е мой любовник.
Тя го обича,
докато са заедно,
аз съм влюбена в отсъствието му,
когато е с нея.
Тя целува устните му,
целували моите,
аз целувам нейните чрез неговите.
Пръстите ни се вплитат,
дъхът ни се слива
и сме заедно,
когато го обичаме,
без да имаме
нещо общо
помежду си.

Мадам Мишима

На сутринта
той я оставя на магистралата за София.

„Не прилича на проститутка.“

Никога никоя не прилича!
Спира друг, тя се качва,
слиза на театъра – представят
„Мадам Мишима“ –
мрачен поглед,
сладка тъга,
красива болка
и самоубийство,
подготвяно цял живот.

Вечерта
я чака в хола
със заклана кокошка
без глава –
битов авангард.

„Не прилича на кокошка без глава.“

Никога никоя не прилича!
Сепуко,
два литра ракия
и светът е без глава,
ексцентричен фарс
с тяло на мъж,
взимам го на стоп
и лягам до него,
за да не го обичам,
докато е мъртъв.

Животът ме самоубива
всяка сутрин,

когато се събуждам
без глава
и с тяло на друг.

***

Единственият смисъл на любовта е
когато си на 80
да кажеш на внуците си
че тя съществува

* Стиховете на Бистра Величкова публикувани в сп. „Жената Днес“, бр. юни/юли 2018 г. са част от новата ѝ стихосбирка „Бог в очакване на дилъра“ (Ерго, 2018 г.).

Поколението „Февруари“

да не бях аз
и да не бях жив
и да не бях част от изгубеното време

Февруари. 1997 г. България е в дълбока политическа и финансова криза. Хиперинфлация. Цената за 1 долар достига 3000 лева. Банките фалират. С тях изчезват и спестяванията на хиляди хора. Всичко се обезценява. Особено живота. Рафтовете на магазините са празни, няма храна. Хората излизат на протести срещу поредното правителство, което загробва страната, след промените от 1989 г.

Втората поетична книга "Февруари" на Мартин Костов

Втората поетична книга „Февруари“ на Мартин Костов

В същия този момент, една майка, в краен квартал на София, получава контракции. Трябва скоро да роди, деветото си дете, от третия си мъж. Не, не са от ромски произход. Просто винаги така се случва, когато се появи нов мъж. Може би беше грешка, но така или иначе, вече е късно. Не знае с какво ще го храни това дете, от къде ще вземе пари да го гледа. Но животът следва своя ред, въпреки реалностите. На 17 март, едно бебе проплаква, при първия си сблъсък със света. Все още е в кръв, трепери от студ и единственото, което може е да плаче – първото нещо, което правим всеки път, когато се раждаме отново, чрез болката. Детето го кръщават Мартин. Второто име, обаче не е от баща му, а от новия приятел на майка му. Животът е динамичен. Всичко се променя за месеци. Фамилното му име е, както на останалите му братя и сестри, без значение от бащите им – Костов. Мартин Цветанов Костов. Бъдещ поет, който ще напише едни от най-силните и чувствени строфи, кървящи от сърцето му, едва 16-годишен. Но, все още никой не знае това. Мартин продължава да плаче в пелените си, някъде там, накрая на града и да се адаптира към живота. Адаптацията ще продължи дълго. Може би завинаги. Единственото, което бихме могли да кажем на това, едва новородено дете, в този краен квартал, в тази България през 1997-ма е: „Добре дошъл и съжаляваме за всичко, което предстои!”.

Девствени

без дните нямаше да се случи това
което вече направихме
и оставихме
да се разпорежда с нас

Истинският му баща изчезва и не иска да го вижда. Казват, работел като гробар. Появил се друг мъж при майка му, който го гледал и много го обичал. Брат му, по-голям от него с около седем години, го водел на училище, на срещите си с момичета и го научил да пуши цигари, още от малък. На 13 г. Мартин започнал да не се прибира със седмици вкъщи. Живеел при различни приятели. Все по-рядко ходел на училище. Започнали купони в крайни квартали из цяла София, където имало от всичко: силна музика, трева, амфетамини, хероин… Едва ли е имало нещо предлагано на улицата, което Мартин да не е опитал до 15-та си година. Последвала и топлината на непознати, борбата за оцеляване в най-суровата действителност и вечната болка, която е най-верният му другар и спътник навсякъде. Болката, която Мартин с годините е опитомил и се е научил да използва, за да създава и да се спасява, като я описва; Като я изважда на белия лист под формата на стихове, за да покаже на света, колко остро го пронизва, когато са само двамата.

Зима

какъв е този живот който предсказва бъдещето

Това е историята на Мартин Костов. И не съвсем. Много по-страшна е. Много по-ужасяваща. Но, както не могат да се опишат най-бруталните ужаси в историята и през войните, така и живота на Мартин не може да бъде описан така, както е преживян. Това е историята на едно дете, което се е родило и израснало по време на Прехода, по време на „гладните години”, „мутренските години”, през „зимата на нашето недоволство”. Това може да е историята на много деца, които са се родили в това време и са захвърлени в света сами, оставени съдбата да се грижи за тях. Поетът Мартин Костов е олицетворение на нашата колективна съвест. Той и връстниците му са резултатът от едно изгубено време, в което се роди и израсна цяло поколение, отгледано и възпитано от улицата. Улицата – която единствена ги разбира и винаги ги приютява, когато у дома е по-студено и по-опасно.

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Като ученик, Мартин предлага свои стихове и снимки за изложба в читалището на квартала, в който живее – Княжево. Когато прочитат там стиховете му, го изгонват с груби думи. Питат го как не го е срам да пише такива неща – ужасени от собствената си съвест, отразена в огледалото на света, което им е поднесъл Мартин, чрез поезията си. А поезията му е доказателство за това, че и най-страшното време не може да отнеме чувствителността и светогледа, които са в теб. И дори в калта, успяват да изплуват, и оцелеят перлите.

Още със стиховете си в дебютната книга „Дом” (2014 г.), постигнала голям успех и отзвук в литературните среди, Мартин Костов пречупва времето, през което е израснал, чрез своята изострена сетивност. „Февруари” е своеобразно продължение на първата книга: „времето – сякаш не го е имало”, „ако се случвах щях да съм различен”, „какъв е този живот който предсказва бъдещето”, „времето ти ме гали / мирише на слънчева зима под кожата”).

Дебютната стихосбирка "Дом" на Мартин Костов. Copyright © Beastra

Дебютната стихосбирка „Дом“ на Мартин Костов. Copyright © Beastra

Както в „Дом”, така и в стихосбирката „Февруари”, някои от текстовете вероятно биха звучали цинично за определени читатели. Това, обаче, не прави стиховете му груби и не ги лишава от естетика, и сетивност. Дори напротив, още по-болезнено докосват сърцето, защото има думи от циничния ни живот, които нямат синоними и трябва да се изрекат точно такива, каквито са. А когато се поставят в поетичната чувственост на стиха, те някак пречистват съзнанието и света.

Неслучайно и името на втората стихосбирка на Мартин Костов, се казва „Февруари”. Името на месец Февруари, произлиза от латински (Februarius). Първоначалното значение е било очистителен (месец). В древен Рим по това време са се извършвали жертвоприношения за очистване от греховете.

Така и Мартин Костов със своята стихосбирка „Февруари”, сякаш прави жертвоприношение на своя живот, за да го превърне в поезия, която да ни пречисти нас. Той се превръща в глас на цяло едно поколение, родено през паметната за България 1997 г.; Едно поколение, което беше принесено в жертва на съдбата и времето си, за да пречисти греховете на своите родители и да очисти бъдещето. Стиховете на Мартин Костов са огледало за острата чувствителност, която носят тези, несправедливо набедени като „необразовани”, „безпризорни” и „улични“ деца, имали „късмета” да се родят в едно „изгубено време”. За щастие някои от тях успяват да се намерят, сякаш именно благодарение на това изгубване и да създадат автентично художествено творчество, което осмисля преживяната болка, безпощадната съдба и желанието за по-добро бъдеще. Или, както пише самият Мартин в едно от стихотворенията си: „някъде където / сме се губили / сега се намираме…”.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван като предговор към втората стихосбирка „Февруари“ (ИК Пергамент, 2016) на Мартин Костов

Любовта – това е дъното, където оцеляваме

cover-podgotovka-za-napuskane-na-syrceto-ani-ilkov„Дори и в тоалетните на света да слезеш/ ще чуеш все същия разговор -/ курвите проститутките лесбийките/ с една дума красивите жени – и тоя древен разговор за любов/ все тоя разговор:/ кога къде с кого и колко пъти…“ Така започва стихотворението „Дъното на света“ с подзаглавие „Подготовка за напускане на сърцето“, от стихосбирката на Ани Илков „Подготовка за напускане на сърцето“ (УИ „Св. Климент Охридски“, 2015 г.). Този стих, сякаш обобщава това, което се усеща от цялата книга – че вече дори сърцето се оказва тясно, за да побере смисъла на любовта. „И знам/ че няма смисъл/ но и да имаше/ пак би било безсмислено -/ това е дъното“. Ако някога любовта се е възпявала в поезията като най-възвишеното чувство, то реалностите на днешния постмодерен живот, които деконструират, клишират и опосредяват това най-интимно преживяване, карат поета да усеща любовта като дъно на света, където тя представлява няколко въпроса: „кога къде с кого и колко пъти/ и начинът какъв/ и стойката такава“. Това вече дори не е любов, нито смърт, „просто няма смисъл“. „Какво виждаш?/ началото и края“, докато времето изтича в „тишината на мензис“ („Жертви на храна“). Сърцето остава все по-празно и се „пълни с жажда“. „Обичаме ли?“, пита поетът в стихотворението „Клетва на влюбените“. А реалността отговаря в стихотворението „Месия“, където се оказва, че „вагината – тази безкожна плът“ е единственото, което „ни събра/ (без да сме заедно).“

Въпреки усещането за известно разочарование от това, в което се е превърнала любовта, във втората тематична част на стихосбирката „Любов към природата на нещата“, авторът изразява и надежда, че все още не всичко е изгубено и че най-висшето душевно чувство е много повече от това, което физическият свят прави от него: „Не няма тялото да бъде вечен господар“ („Клетва на влюбените“). И свободата на влюбения, който се различава от обикновения човек е „космична“. Тя е извън земното, видимото, материалното. Един човек може да дава израз на любовта само с физическите й измерения в живота. Но един влюбен се докосва много по-надълбоко, а именно до „природата на нещата“, до същността на любовта, която е отвъд човешкото, понякога дори отвъд това, което сърцето е способно да понесе: „Не се плаши от любовта ми тя те хваща/ и те повежда за ръка с лице към страшното“ („Любов към природата“). И тук, ако си позволим по-свободна интерпретация, можем да видим известно противоречие между първите две части на стихосбирката, но и нещо, което ги обединява. От една страна, стиховете в първата част говорят за онази любов, изпразнена от съдържание в света на физическото и материята, там, където частите на тялото и животинския нагон са единствените свързващи елементи, и изрази на близост. От друга, втората част разглежда любовта в онзи истински чист вид, който може да се преживее само отвъд материята, отвъд видимото и земното. И в двата случая обаче сърцето сякаш не може да понесе интензитета на преживяването – в първия чувства празнота от липсата на духовно изживяване и сливане между двама, и елементарността на физическия свят, в който органи се срещат, за да се обичат; в другия случай пък, сърцето е подложено на най-истинската и силна емоция, изпитана от сливането на влюбените и духовната близост между тях. Тази емоция се оказва прекалено истинска, прекалено силна, за да може да оцелее сърцето. Оказва се, че и при двете крайности човек е обречен да напусне сърцето. А целта е една – и в двата случая – да оцелее.

Третата част на книгата „8 (ученическа балада от 70-те години)“ идва като балансьор на предишните две части на крайностите. Стихотворението с едноименното заглавие разказва за онази първа любов, която е започнала някога някъде, когато сме били ученици, но не е продължила след това. В същото време именно тази любов, сякаш случила се на шега, по детински, остава в спомените ни като най-истинското чувство, което сме изпитвали, без да сме съзнавали това в онзи миг: „Но още помня възможностите/ на скалъпената ни връзка/ която можеше да не бъде…/ (Ако можеше да не бъде – щяхме ли?)/ Ако можеше никога не щяхме да се разхождаме/ върху крепостта на ученическите си чистотии“.

Въпреки всичко, дори в тази трета част, се усеща посланието от първите две, че всяка една любов, под каквато и форма да се преживява – физически-опосредствена, същностно-духовна, чиста-ученическа, всъщност представлява една подготовка за напускане на сърцето, за да може животът да продължи и човекът да оцелее. Ако в реалността е невъзможно да се живее без сърце, то в света на емоциите, сърцето с всеки свой удар ранява, за да кали човека и да го научи как да оцелява в реалността. Докато един ден, без да разбере, се окаже с напуснато от самия себе си сърце.

Въпреки безнадеждната картина за любовта и чувствата, към която ни насочва стихосбирката на Ани Илков, тя всъщност носи в себе си и надежда. Тя е загатната в самото заглавие на книгата: „Подготовка за напускане на сърцето“, т.е. все още няма действително напускане, а само подготовка за това. Любовта във всеки вид, в който ни се случва, ни подготвя и ни тласка към това желание за напускане на сърцето. Сякаш обаче не е толкова лесно да напуснеш нещо, което те кара да чувстваш, да обичаш, което те прави жив и те кара да усещаш света такъв, какъвто не е. Защото в крайна сметка, да напуснеш сърцето си, би означавало да напуснеш самия себе си.


* Ани Илков. Подготовка за напускане на сърцето. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2015.

** Рецензията е публикувана за първи път в © Електронно списание LiterNet, 04.06.2016, № 6 (199)

“Слабини”-те на Васил Прасков, или за силата да умираш красиво

днес се навършват
15 минути от смъртта ми

Васил Прасков

SlabiniПоезията на Васил Прасков е сурова, реалистична до болка, някой дори би казал брутална на моменти. Въпреки това, тя е много по-чувствена и крехка, от много стихове за любовта, писани със захаросана нежност и прекомерна романтика. В стиховете на Прасков няма рима, няма красота – в традиционния смисъл на тази дума, няма бъдеще, но има истинска, страстна и болезнено унищожаваща любов, която постоянно умира, постоянно се самоунищожава, постоянно кърви, докато се ражда отново и отново. Прасков описва болката, невъзможността, смъртта като неизменна част от любовта и живота, и като нещо дори по-красиво от самата любов. В споделената любов и щастието няма истинска поезия, защото няма и истинска трагедия. Там, където има бъдеще, за поета няма смисъл. А, ако няма бъдеще, той просто умира в думи на белия лист. Като всеки поет-декадент Прасков вижда красота в упадъка, който е и последният пристан на някакъв смисъл в и без друго безсмисления и умиращ живот. Затова и най-красивото и силно чувство като любовта е описано през призмата на мрака, на болката, на романтичния упадък. За това и думите в тях са реалистични. Авторът назовава нещата с истинските им имена, с имената, с които се говори за любовта на улицата, в кръчмите и в бардаците. Да, това е любовта, това е животът – „пълен ташак“, „сърцето мастурбира“, някой „духа“, докато друг изпитва „оргазъм“, а мъж „сънува, че е жена“. Подобни думи може би за някой биха звучали нецензурно в поезията, но не е ли поезията едно криво огледало на истинския живот? В този случай, нецензурно ли е да се обичаме? И срамуваме ли се, когато правим това, което се страхуваме да изречем на глас? Поезията на Васил Прасков е искрена до болка и в най-бруталните думи и строфи прозира силно чувство и дълбока тъга.

Тъй като за хубавата поезия е трудно да се пише критика и да се поставя в рамки, които се опитват да я обяснят, текстът по-долу представлява една, нека я наречем – поетична рецензия на творчеството на Васил Прасков, от последната му книга. С този текст, като един обикновен читател, се опитвам в чиста, дестилирана форма да предам емоцията, която предизвиква поезията на Прасков. Няма рационално и методично да анализирам и деконструирам стиховете, подобно на физик, който се опитва да обясни красотата на дъгата като съвкупност от светлинни вълни, трептящи в различна честота. Просто ще се опитам да говоря за поезията му с неговите думи, за да бъдем максимално близко до това, което ни казва авторът.

Стихосбирката "Слабини" (Пергамент, 2015) на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Стихосбирката „Слабини“ (Пергамент, 2015) на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Поетична рецензия за стихосбирката „Слабини“ на Васил Прасков

„Всичко е пълен ташак, освен тази любов“ крещи Васил Прасков от бездната на белия лист.

Васил Прасков. Бивш затворник, бивш самоубиец, бивш любовник. Настоящ човек. Той е „тийнейджър с вечерен грим и налудничав поглед“. Той е „всички мъртви“. Той е „сутеньорът“, който ревнува от клиента, докато чака работното време на живота да свърши. „Помниш ли, когато закусвахме преди секс?“, а след това как се „целуваме зад кенефите/ в небесните градини“ на най-калния град, който ни обичаше като бездомници?! „В София изоставихме любовта си/ нека наричаме дъжда с истинските му имена“. „Нещо в начина по който ме убиваш/ ме кара да чувствам/ че не мога да живея без теб“.

Поезията на Васил Прасков от последната му стихосбирка „Слабини“ е „целувка с език“, на влюбен в болката; опит за самоубийство, докато „времето е спряло като дъжд“. Тя е „яздене на смъртта между кофите“; крадене на „релси и кабели“, „спиране на тока в квартала“. Стиховете на Прасков са „излагане“ и разпиляване на душата в най-тъмните и мръсни ъгли на града, полудял от опити за нормалност, от опити за морал и приличие.

Тази поезия „танцува под дланите“, „диша тежко“, „космите на ръката настръхват“, докато „рисува с език по зърната – спасение“. Думите, подредени в стиховете му, са „твоята ръка в панталона/ твоите оргазми/ и твоят смях“. Тези думи са твоята скорост. Докато четеш Прасков, „сънуваш, че си жена“, а „болката е мъж“. С поезията на бившия затворник на прокълнатия ни свят, се учим „да мълчим на неговия език“. А на другия ден, прерязваме „вените на небето“, докато „караме смъртта да ни чака“, а „приятелите ни се хвърлят под влакове“.

Стихосбирката "Слабини" (Пергамент, 2015) на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Стихосбирката „Слабини“ (Пергамент, 2015) на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Докато се влюбваш в туптящите от болка думи, му казваш: „Сърцето ми мастурбира/ внимавай да не те опръскам/ с кръвта си“. После ти се иска да го попиташ: „Къде ти е халката?“. А Прасков отговаря някъде от подземията на живота, че „когато си с грим/ и два различни черни чорапа/ любовта е сянка на кожа/ върху мускула на сърцето“.

Всеки нов стих на Васил Прасков е очакван като „мъртво вълнение“, за да влезе отново „смъртта във вените“ и да „танцува“ на „приливи и отливи“, в „твоя цвят“, на нашето „нямо кино“. „Всеки ден се самоубиваме“, „докато смъртта ни събере“, както болката събира слабините в най-силните опити за красиво умиране – в поезията на арестувания до живот в себе си – Васил Прасков. Човекът, който обича тъгата.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Бистра Величкова на XXV-тия поетически трубадурски двубой между Иван Димитров и Васил Прасков Снимка: "Двойна измама"

Бистра Величкова  Снимка: „Двойна измама“

*Tекстът е прочетен на XXV-то издание на поетическия трубадурски двубой между Иван Димитров (със секундант Лора Динкова) и Васил Прасков (със секундант Бистра Величкова). Юбилейната схватка се състоя на 26 ноември, 2015 г., в клуб към Столичната библиотека. Гласовете на публиката избраха за победител поета Васил Прасков. Автор и организатор на събитието е Петър Чухов.

** Рецензията е публикувана за първи път в LiterNet, 02.02.2016 г., № 2 (195)

Осиновените думи, които раждат света наново

Осиновени думи“Но какво общо имам аз с хората?/ Твърде късно се родих и не приличам/ на народа си”.

Това казва младата поетеса Лора Динкова в стихотворението си: “Ако проговоря…”, което е част от втората й стихосбирка “Осиновени думи” (2014 г.). За първата си книга “Отключено безвремие” (2012 г.), печели награда на конкурса за дебютна литература “Южна пролет” в Хасково.

Наистина стиховете на Лора Динкова не приличат на тези, които четем в последно време от младите поети. В нейните стихове има ритъм и дори рима, неща които в съвременната ни поезия се срещат все по-рядко. А това сякаш е поради факта, че “белият стих”, стихът без рима, доближаващ се до прозата, се наложи все повече, през последните години. Не само римата отпадна като привлекателна в днешно време, а сякаш и романтизмът в поезията. В много от стиховете на най-младите поети виждаме реалистично, натуралистично писане, назоваване на нещата директно, усещане за липса на всякакви илюзии, сякаш като опит да се предпазят от разочарованията, които така или иначе са неизбежни. При много от младите поети, някои от които вече имат своите дебюти в книжно тяло (Белослава Димитрова, Мартин Костов, Стефан Икога, Рене Карабаш и др.) се наблюдава един поетизиран цинизъм (напомнящ до някъде стила на Чарлз Буковски, а от българските автори на Васил Прасков), който отразява живота такъв, какъвто е. Разбира се, лирическите герои на тези млади автори и на много други, които пишат подобно, изпитват болка и тъга от цинизма на света, в който са се родили и са принудени да живеят. Те обаче показват, че са уж някак подготвени, у тях има една анти-утопия, те и не очакват да бъде друго, за това се опитват да се изправят пред света без излишни илюзии и сантименталности.

В поезията на Лора Динкова виждаме не по-малко разочарование от хората и света, каквото се усеща при нейните колеги по перо. Различното при нея, обаче е, че тя избира друг тип думи, “осиновява” вече съществуващите и ги подрежда така, че се усеща лъч светлина в дъното на житейския тунел. Това са стихове с ритъм, стихове в които липсва цинизъм и надменност към живота и хората; Стихове, в които има емпатия към невъзможността на света да се осъществи, към невъзможността на човека да бъде човек, към неговата обреченост да се ражда от калта и да умира отново там, да се превръща в забравен камък, накрая на града, върху който с длето е издълбано неговото несъществуване. В стиховете на Лора Динкова има чувствителност, те не се страхуват да бъдат романтични и болезнени, да покажат тъгата си от живота, “който не се побира в думи” и “търси невъзможни изгреви”. И макар, че приема светa, какъвто е, поетесата не може да се примири: “Защо не сме научени да свикваме?” (стихотворението “Ретроспекция”).

Рецензията на Бистра Величкова за стихосбирката „Осиновени думи“ (УИ „Св. Климент Охридски“) на Лора Динкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 4, 27.01.-02.02.2016 г., стр. 3

Рецензията на Бистра Величкова за стихосбирката „Осиновени думи“ (УИ „Св. Климент Охридски“) на Лора Динкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 4, 27.01.-02.02.2016 г., стр. 3

За Лора Динкова животът тук и сега изглежда невъзможен, светът е самотен, недоизмислен… “Натрупаната болка заседява/ от многото въпроси/ към отговора, който всеки носи/ (но не си признава) (Стихотворението “Човекът срещу себе си”). Резултатът от живота е смъртта, а децата са най-щастливи преди да се родят, докато “всяко утро носи смъртна присъда”. “Красотата е постижима, когато я няма” и с “времето хората губят цвета си”. И в крайна сметка “всички сме болка в различен цвят”, заключва авторката. Дори стига до вярването, че единственият начин светът да бъде по-добър е той просто да не съществува и никога да не се е раждал: “Ако Ева беше ялова, / светът щеше да бъде спасен”. Може би от там идва и метафората в заглавието на книгата – “Осиновени думи”, защото както с човека, така и с думите, акта на самото раждане вече ги опорочава, защото влизат в света, който изначално е черен, невъзможен, изгубен и без бъдеще. Лора обаче, вместо да ги ражда, осиновява думите, изчиства ги от калта с перото си и ги кара да бъдат, каквито са били преди да се родят: истински и чисти. “Автентична е само мъката, / заседнала между листа и мозък”. С думите си тя кара “животът да кърми”, вместо нея “– отново, постоянно, неумолимо надежда” (Стихотворението “Посоки”). “Колко жалко са го описали поетите – / човек е бял за кратко в мислите” (Стихотворението “Бели зайци”).

Вместо с цинизъм и надменност да се изправи срещу болката и обречеността на света, да покаже, че тя винаги е знаела за безсмислието и мрака, и да се направи на по-силна от живота, Лора Динкова смело избира да се бори срещу света със своята чувствителност. “Човек пише, защото го е страх”, казва тя в стихотворението “Многоок”, но би могло да се каже, че човекът, който пише е смел, защото показва, че чувства, че вярва, че се надява всеки ден, въпреки че знае, че “живее в дъждовно време”. И въпреки, че завинаги остава сам, “без род за самотата”.

Непрестанното присъствие на тъгата, болката, смъртта и невъзможността за живот, във втората стихосбирка “Осиновени думи” на Лора Динкова, не носи отчаяние и обезвереност, а по-скоро полъх надежда. Самият факт, че поетесата се е решила да осинови – бедните, дрипави и изоставени думи на чувствителността, че ги е превъзпитала от пошлите значения, придадени им от живота, и ги е приютила в душата си, това вече говори за лъч надежда, от който тя самата се опитва, но не може да се откаже. Думите в стиховете на Лора се оказват по-силни от болката и отчаянието, и продължават да ни карат да вярваме, че благодарение на това, че са осиновени, те всъщност могат да се родят наново. Така, както обреченият ни свят би могъл да се роди отново и да бъде по-красив, и по-истински. Какъвто е в поезията.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*Рецензията за стихосбиркатаОсиновени думи“ (УИ „Св. Климент Охридски“) на Лора Динкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 4, 27.01.-02.02.2016 г., стр. 3