Призраци от 90-те: литературни импресии

Призраци от 90-те: литературни импресии“ от Неор Начев

ЕМИЛИЯ, СБОГОМ!

– на Лилия


Гледам картините ти, Емилия. Мисля за саморазрушението. За живота. За страданието. За улицата. За хероина и за това как бях наркоман в едно друго минало. Мисля за онова мазе в центъра на София… В един друг май месец. Годините изтичат като вода през пробито корито. Мисля за това, че живота е повече от бюро и книга. Мисля си за теб. В сърцето малко боли. Превръщам болката в красота. Както казваше ти. В красотата на изкуството. На думите. От както заминах бързо ме хипнотизира отново измамния смисъл на дните. Пътуванията. Работата, в която се изгубвам. Лудия бяг в преследването на призраци. Спомних си деня в които реших, че ще бъда чист. Извадих всичките игли от себе си, изплюх със злоба хаповете синтетична надежда и се преродих под присъдата на времето. Осъден на живот. И всичко започнах на чисто. Остана ми само едно от онова време: преследването на призраци. Призраци. Онези измислени цели, в които се хващаме като удавници за сламка, за да не се изгубим в морето на живота. Защото призраците могат да бъдат по-истински от реалността, Емилия. Когато вярваш в тях. Като хероина. Може би аз все пак си останах наркоман. Казват, че наркоманите се раждат такива. Може би. В мислите поне. Не зная дали ме разбираш, Емилия. Емилия… Красиво е. Като водна лилия. Като водна лилия в морето на живота. Моя живот. Мисля за теб. В сърцето малко боли. Чувствам се загрубял. Емоционално осакатен. Кух. С дупка на мястото на сърцето. Кух. Сигурно е от годините. Остарявам, Емилия. Сигурно е от годините. Сърцето е там, но не тупти като преди. Кръвта все още е червена, но не толкова гъста. Както преди. Един приятел каза : „На 32 сърцето вече се е уморило да дава“. Може би. Може би не. Мисля за теб, Емилия. Едно само зная, Емилия… Когато съм пак до теб. Когато мога да те докосна. Когато мога да усетя вкуса на устните ти. Когато мога да галя гърдите ти. Когато мога да те целувам по цялото тяло. Когато заедно голи преплуваме нощта чак до края й. Когато сплели краката си отново творим. Заедно. В едно. Когато правите ти коси нарежат лицето ми, от него ще рукне гъста кръв. На червено. Тогава ще е истинско. Тогава ще сме истински. Тогава сърцето ми поне за миг ще тупти, както преди. Както преди! Поне за миг! Поне за миг… Но до тогава, Емилия… До тогава… До тогава всичко са само сенки. Символи. Забравени усещания. Надежда… Осъдени на живот. Не зная дали ме разбираш, Емилия. Емилия. Красиво е. Емилия, сбогом!

* * *

БЪЛГАРИЯ КАТО ХЕРОИН

“Не съм раждала, но имам много деца!”

– Сиси Графинията

Кишавият сняг събиращ се по Софийските тротоари има цвета на хероина. Кафяв и мръсен от всичките примеси, с които го тъпчеха „Младост“-ките пласьори. Придобил цвета на кишата, в която сиви силуети пълзяха по заледените софийски улици, уловени в безкрайния лабиринт на измисленитре си цели. Кишата. Кафеникава и мръсна като хероина, който купувахме от Мира. Връзката. Винаги там. В дъжд, студ и сняг. Неотменно стои и ни чака на онази детска площадка в онзи сив Софийски квартал. Мира. Призрачният силует на една друга България. С тромбозирали вени надупчени от илюзии. Ръцете й – лабиринти от лилави пътища останали след стъпките подир изгубените й спомени. Косата й – сплъстена и разпиляна. Някога златна. Днес кална и мръсна. Като кишата. Като хероина, който ни продаваше.

Беззъбата уста на Мира, грозно се усмихваше при вида на дрипавите й деца – сиротни и чезнещи като изгубените й надежди. А децата й, това бяхме ние. Десетки софийски сираци с мъртво минало и несъществуващо бъдеще. Уродливи зародиши, преждевременно изхвърлени от утробата на „нашето“ време. Невидими. Застинали. Чужденци в чужда България. Недъгави херцози, господари на една измислена реалност. Синтетичната прегръдка на една майка мащеха – единствената топлина, която познавахме. Мира. Призрачния силует на една друга България. И до днес я виждам. Там сред остатъците на разпиляната ни младост. Майката, коятo изпрати толкова много от децата си и ден подир ден ги оплаква с горчивите сълзи на съвестта си. Мащехата, която прегръща децата си, но не ги обича. Като България. Като хероин.

* * *

SPERANZA 55

– На Мария Д.

Две смеещи се очи и една усмивка, която през моите намира пътя към сърцето ми. Един стар телефон: „Нов не ми е нужен! По-нов не значи по-добър!“ и смях обливащ ме като сълзи. „…не, не, това е псевдонима на майката на Оскар Уайлд“. Веселите пламъчета в погледа й изпепеляват мислите ми. „Любимото ми число е 5. Пиша го по два пъти, за всеки случай, ако едното се изгуби!“. Смехът ѝ ме изгубва в лабиринтите на Ехо. „Хубаво е колието ми – виж!“. Крехка пеперуда с медени крила полита от гърдите ѝ към пъстрите цветове на очите, върху белезникав конец от звезди. Водена само от звъна на гласа ѝ, хипнотично се издига отново и отново към вечерния небосвод на зениците. Повлечен във вълшебния ѝ полет внезапно се сепвам. „Красиво е, нали? На баба е. Тя е на 88. Случайно го намерих вкъщи.“. Излизаме от бара и леденият декемврийски въздух пронизва дробовете ми със звук на счупено огледало. Виждам нея отразена във всеки къс. С черно палто като нощта и с големия червен чадър, увиснал небрежно на едната ръка. Ритмичното почукване на черните ботуши върху напуканите плочки на „Раковска“, глухо отеква в тишината на пустия град. „Постоянно си губя чадърите. Сигурна съм, че някъде съществува една тайнствена земя, покрита с всички мои изгубени чадъри“. Звъна на смеха ѝ се разлива по „Славейков“, топва бос крак в езерото на шадравана, завърта се и весело намига на двете застинали статуи на пейката. Играе на „Дама“ върху трамвайните релси на „Графа“, прескача на куц-крак белите черти на светофарната зебра и се търколи лениво пред „Сълза и смях“, преди да потъне дълбоко в мен. За да мога да я виждам отново и отново. С оптимизъм на дете. С очи на жена. И с усмивката на най-красивото момиче на света.

* * *

ЕДНА НЕНАПИСАНА ПЕСЕН

                – На баба

Мисълта, че може да не видя това лице отново, внезапно ме пронизва. Баба. Хиляди призрачни игли с болка се забиват в сърцето ми. Усещам грапавината на старите костеливи ръце върху своите. Последната топла прегръдка на прага. Сърцето, в което съм бил винаги. Пронизваща, задушаваща болка. Човекът, който е бил винаги с мен. Винаги в мен. Част от сърцето ми. Част от живота ми. Физическа част от мен. Пронизваща, задушаваща болка. „Ще напишеш ли песен за мен?“ последни думи на сбогуване. „Нека бъде весела! Нека струи радост от нея!“. Обещавам. Обещавам! Обсипвам набръчканото лице с целувки. Като малко дете. Сега. Както някога. Сините вени, костеливите пръсти, белите коси и най-топлата прегръдка на света. Онази, която те очаква. Винаги и навсякъде. Въпреки болките. Въпреки обидите. Прегръдката, която е била винаги там и за теб. Единственото сигурно нещо на света. И знаеш, че винаги ще бъде там. На онзи праг. Винаги за теб. Най-топлата прегръдка на света. „Ще напишеш ли песен за мен?“. Обещавам. „Нека бъде радостна!“. Обещавам. Обещавам. Обещавам.

Пронизваща, задушаваща болка. Защо напускаме хората, които най-силно обичаме? Последно признание: любовта завинаги остава. Скита, мръщи се, сърдита и неблагодарна е. И винаги се завръща обратно в обятията на онези ръце, които някога за пръв път са я посрещнали първи на този свят. За да я изпращат после десетки пъти. Десет години. Отново и отново. Винаги там. Винаги очакващи. Винаги посрещащи. Двете старчески ръце. Баба. Пронизваща, задушаваща болка. „Ще напишеш ли песен за мен?“ Обещавам. Обещавам. И самолетът излита. Отново. Изгубвам се сред десетките каменни лица. Адът това са другите. Както и нашите лични избори. Да бъдем далеко от тези, които най-силно ни обичат, защото най-силно ги обичаме. Един от абсурдите на абсурдния ни живот. Пронизваща, задушаваща болка. Там. На прага. Една ненаписана песен. Молба за прошка. Последна. Двете ръце и гласът, който ме вика. Усмивката и набразденото от пътеките на времето лице… “Върни се! Тук е сърцето ти.” Обещавам. Обещавам. И отново изпращане. И най-силната любов на света. Онази, която не иска и не очаква. Която е просто там и за теб. Винаги за теб. Любовта, която дава. Дава. Дава. Винаги за теб. Любовта, която никой друг никога няма да ти подари. Любовта на двете костеливи ръце. Чувствам със сърцето й. Мисля мислите й. Усещам тежестта на очакването. Безпокойството. Грижата. Любовта, която никой никога няма да ти подари. И която остава в теб завинаги. И отново и отново се завръща. Там където две протегнати старчески ръце търпеливо ще я очакват. Винаги. Където и да е. Където и да си. „Ще напишеш ли песен за мен?“ Обещавам. Обещавам. Обещавам!

НЕОР НАЧЕВ

* Текстовете на Неор Начев са публикувани в сп. „Море“, бр. 2/2020 г.

Снимка: „Двойна измама“

Неор Начев е създател на българския акустичен проект „На Червено“. Публикувал е художествени текстове във в. „Литературен вестник“, „Стършел“, сп. „Manu Propria“, както и музикални ревюта в сп. „Metal Hammer Bulgaria“ и „Kulturbench“. През 2015 г. е отличен с Трето място на единадесетото издание на Националния поетичен конкурс „Нова Загора“. Част от публикациите му могат да бъдат намерени в блога “Двойна измама”. Личният блог на Неор Начев.

Реклама

There are millions of suns left*

“Think how you love me,” she whispered.
“I don’t ask you to love me always like this, but I ask you to remember.
Somewhere inside me there’ll always be the person I am tonight.”

F. Scott Fitzgerald
“Tender is the Night”

Разказът „There are millions of suns left“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Море“, брой 2/2020 г.

There are millions of suns left. Това чете езикът ми, докато бавно минава по татуираните думи върху меката кожа на врата ти. Уолт Уитман е писал тази поема за теб. Знаел е за златистите косъмчета, които се показват като стръкчета трева, измежду инжектираните със зеленикаво мастило думи под кожата ти. Думи, които попиват в устните ми, милиони слънца, които докосват лъчи на върха на езика ми. Главата ти е наведена надолу. Косата ти пада пред лицето. Хващаш дланите ми, докато съм зад теб. Вплиташ пръсти между моите. Стискаш ме силно, сякаш, за да усетя силата на думите, силата на езика. Едната презрамка на черния ти потник е паднала под рамото. Доближавам устни до ухото ти и чета мислите ти с език, усещам релефа им, сякаш са татуирани в ушната ти мида. Знам, че този миг в средата на нощта ни обещава единствено невъзможна вечност. „Нещастна любов на двама щастливи“, както казва един от героите в пиеса на Вирипаев. Нощта ще свърши скоро, за това бързам да те запомня в щрихи – лице с остри черти, жизнени, бързи очи, с дълги черни мигли, клепачи с черен молив, които танцуват, когато се усмихваш. Рядко се усмихваш. Излъчваш студенина и не допускаш никого до себе си. Това ме привлича до обезумяване. Както и малките бръчки в краищата на очите ти, които се сливат при всяка усмивка. Усмивката, с която позволяваш да видя душата ти. Пишеш поезия, но знаеш, че за всички изгреви и залези вече е писано. Тогава за какво да пишеш? И защо? Не са останали нито думи, нито емоции, за които да разкажеш. Милиони слънца са залязли, милиони слънца са останали. Всичко вече е изживяно, написано, татуирано по телата. Stop this day and night with me and you shall possess the origin of all poems. Черното на нощта ни поглъща и губи. Отново докосвам с език ръкописните думи на врата ти. Изживявам всичко отново. И изгревът, и залезът едновременно. И сътворението на земята, и рая. Усещам първия миг, в който погледите ни се срещнаха, първия допир с кожата ти. Единственият начин да съм с теб завинаги е да се превърна в златист стрък трева, измежду думите на врата ти. Нощем ще настръхвам от студа. Сутрин ще се будя с бистри капки сутрешна роса. Ти няма да знаеш, че съществувам. Никога няма да можеш да ме видиш. Ще гледаш слънцето право в очите, а аз ще стоя винаги зад теб, както в тази нощ, която никога повече няма да се повтори. Милиони пъти, няма да се повтори.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*„Милиони слънца са останали“ (в превод от анг. ез.) – думи от поемата „Стръкчета трева“, „Песен за мен“ на Уолт Уитман.

** Разказът е публикуван за първи път в сп. „Море“, брой 2/2020 г.

сп. Море, 2/2020, стр. 102
сп. Море, 2/2020, стр. 103

Откраднат живот (разказ)

Списание „Море“, бр. 1/2019 г. Брой посветен на жени авторки.

„Не я чакай, тя се ожени!“. Така казала съседката на майка ми, докато я гледала как ме чака на пейката, пред блока, обляна в сълзи. Било вече полунощ. Съседката видяла, още следобед, като ме взимат от детската площадка и предположила какво ще се случва. Играехме с децата пред блока, на ластик. Дойде кака Мима от вход „Г“ и вика, искаш ли да дойдеш с мен при бачо Мите (брат ѝ), да гледаме видео. Тогава никой нямаше видео и беше голямо събитие. Аз като чух това, веднага подскочих от радост и се съгласих. Кака Мима ме хвана и ме заведе от Люлин до Филиповци, където живееше брат ѝ. Тя вече женена и живееше в нашия квартал с мъжа си. Бачо Мите – по-голям от мен, аз на 14, той на 17. Ама не го познавах, само бях чувала за него. Тя, сестра му, като ме гледаше да играя навън и все ми викаше, че съм хубаво момиче, че съм само за брат ѝ, и че трябва да порасна още малко и ще съм готова. За какво ще съм готова така и не разбирах. И аз се радвам, че ще ходим да гледаме видео, пея си и подскачам радостно по пътя. Пък кога влизаме у тях, в апартамента, в хола се събрала цялата рода на кака Мима и бачо Мите. Седнали на една голяма трапеза, отрупана с ядене и пиене, и се черпят като за голям повод. Аз така плахо влизам, кака Мима ме води и всички един през друг започват да викат радостно и да свиркат, викат: „Ето я и нея! Ето я булката!“. Аз шашардисана, каква булка, за какво говорят, къде е видеото? Къде е бачо Мите? Майка му се провиква, да го вика от съседната стая: „Хайде Митко, дойде жена ти! Идвай да си я взимаш.“ И бачо Мите се появява в един костюм, дето му стоеше малко голям, явно от баща му, с едни такива мустачки, още с меки косъмчета, дето от скоро са пораснали и ме гледа смутено. А всички около нас ни ръкопляската. Аз викам на кака Мима, че искам да си ходя и усещам как напират сълзи в очите ми. А тя се смее като ме гледа и вика: „Няма никъде да ходиш! Свиквай, това е новият ти дом. А това там е мъжът ти!“. Баща му го побутва към мен и му натиква ръката в моята. Бачо Мите я хваща, без да ме поглежда. Аз я отскубвам и тръгвам да бягам към вратата. Веднага усетих яки мъжки ръце как ме сграбчват зад гърба, вдигат ме от земята и ме връщат в хола при събралия се народ. „Няма страшно, бе моето момиче“, успокоява ме бащата на бачо Мите, като ме пуска и ме оставя в средата на хола до маса, „Взели сме те, за да те женим за нашия Митко. Харесали сме те. Хубаво момиче си. Ти вместо да се радваш, бягаш!“. Аз избухнах в сълзи. Не знам какво да направя. Искам да се прибера в къщи, но не ме пускат. Става късно, а нямам телефон да се обадя на родителите ми. В същото време всичките тези непознати хора около мен се смеят високо, викат, вдигат наздравици и се радват. Те се смеят, а аз плача. Отвлекли са ме, откраднали са ме, за да ме женят. Докато осмислям какво се е случило, бащата на бачо Мите се усмихва хитро, сякаш е намислил нещо, хваща ме за ръка и казва: „Хайде, сега ела с мен, да ви водим с Митето да вършите важната работа.“ Задърпа ме към съседната стая, а бачо Мите го плесна зад врата и му кресна: „Върви, бе говедо, за теб сме я взели. Върви в спалнята!“. И докато като овце ни буташе към другата стая, промърмори: „Нема да те гледам как си губиш времето повече. Вече трябва булка да имаш, семейство да създаваш.“. Натика ни в спалнята и заключи вратата отвън. Аз рева, сълзи се стичат по бузите ми, а бачо Мите ме гледа сърдито и не знае какво да направи. Въртя се, разхожда се напред-назад и изведнъж, внезапно ме бутна на леглото и ми викна грубо: „Събличай се!“. Аз хлипам и го гледам стреснато. В това време той си свали костюма и ми се нахвръли да ме съблича. Аз викам, пищя, дърпам се, ама той ме натиска, не ме пуска. От хола чувам грубия смях на събралите се роднини и как някой подхвърля: „Ааа, дърпа се булчето, ама няма къде да ходи. Ще я оправи нашият Митак.“. Толкова не съм плакала никога. След полунощ ме върнаха с кола в къщи. Майка и татко не бяха заспали, чакаха ме притеснени. Като ме видя, татко се нахвърли да ме бие, вика: „Сктиница! Къде си тръгнала по нощите!“. Аз през сълзи крещя: „Откраднаха ме“. На другия ден родителите на бачо Мите дойдоха да ме вземат и викат на нашите: „Нали разбрахте, че вашата щерка е вече наша. Вчера я оженихме за Митето.“. Майка се разплака. Тате мълча, а като сме тръгнали се напил. Нищо не можеха да направят. При нас, циганите, се знае, с първия мъж, с когото спиш, той ти става съпруг. Трябва да си честна, иначе никой няма да те вземе. И така ме откраднаха и заживях при семейството на бачо Мите. Не ми даваха да си ходя при родителите, трябвало да свиквам. На 15 години вече бях бременна. Тамън родих първото и още, докато го кърмех се оказа, че съм бременна с второ. И то в четвърти месец. Не го бях усетила. Тогава пак плаках много. Не го исках. Нямах сили. Много сълзи съм изплакала в тоя живот, но напразно. Те си текат, а живота си върви. Три деца родих, две момичета и едно момче. Най ме беше страх за щерките, да не им се случи и на тях като на мен, да не ги откраднат някой ден от детската площадка. Ама знам, че е неизбежно, такива са ни традициите, така се прави при нас. Иначе никой няма да те вземе. Трябва да се радваш, ако някой иска да те „краде“ за женитба. А Митето, в крайна сметка, се оказа добър, бие ме рядко, пие най-често по празници и си гледа работата. Ама така и не съм го обичала. Не можах. То насила обича ли се? Може да свикнеш с някого, може да търпиш, да плачеш, ама насила да обичаш не става. Като по-малка, по ми тежеше, после свикнах. Вече имаме 30-годишен брак и внуци имаме даже. Сигурно трябва да съм щастлива, нали? Не мисля много за това. Само като си спомня как ме излъгаха с това видео, още ме хваща яд и ме избива на сълзи. Но все едно, то живота си мина. Ами ти, защо не си се оженила още, гледам на години си май?! Аз на 30 вече чаках първо внуче. Никой ли не е щял да те открадне? Смея се, не се засягай! При вас, белите хора е друго, вие повече се жените по любов, нали? Ама и повече се развеждате. Сигурно, защото и сама да си избереш мъжа, тя любовта се изпарява бързо. Така че, май все едно дали я е имало или я е нямало. Нас като ни хванат в кошарата от деца и си седим там до края, все с един. Ама то дали ще си с един или с друг мъж, те всички са един дол дренки. Само, дето можеха да ми оставят още малко детство и игра пред блока… Сега само две неща ме крепят – децата и работата. Някой като каже – проста чистачка, но на мен ми харесва. Приятно ми е да свърша добра работа и хората да са доволни. Я виж как хубаво го измих прозореца на стаята ти. Сякаш гледаш в един друг свят навън, така ясно се вижда всичко.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Море“, бр. 1/2019, брой посветен на жени авторки.

Излезе списание „Море“ – брой 2

Вторият брой на бургаското списание „Море“ – за литература, изкуство и култура излезе официално на 1 ноември тази година. Това е вторият брой за 2012 г.

Корицата на сп. „Море“, бр. 2, 2012 г.

В новия брой можете да прочетете разкази и стихове на следните български автори:

Едвин Сугарев

Владислав Христов

Мария Калинова

Мира Душкова

Марин Бодаков

Ивайло Иванов

Ясен Василев

Яница Радева

Радослав Парушев

Тодора Радева

Димитър Калчев

Мартин Колев

Росен Карамфилов

Филип Анастасиу

Бистра Величкова

Николай Петков

Милка Иванова

Николай Фенерски

Може също да откриете рецензии за следните нови български книги:

„От Медуза до Магрит” – есета по картини”, Митко Новков
„Не казвай на майка си”, Николай Фенерски
„Познанието и музиката”, Христо Димитров – Хиндо
„Пътеводител. Пътешествия, които влудяват”, Красимир Калудов
„Нищо трайно”, Манол Манолов

От Мая Горчева може да прочетете критическа статия свързана с балканската история и култура. Божидар Кунчев пък е публикувал текст в чест на 80-та годишнина на Иван Теофилов – поет, преводач и драматург.

История на сп. „Море”

Списанието е наследник на литературно-художествения алманах „Море”, който излиза за първи път през 1980 г. В него публикуват, освен утвърдени имена и такива притискани от цензурата, като Ивайло Петров, Константин Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Иван Радоев, и др. Алманахът просъществува до 1992 г., когато с решение на бургаският Общински съвет е закрит. Последен главен редактор е Христо Фотев, а зам.главен – Янаки Петров.

От 1993 г. за своеобразен приемник на алманаха е обявено, маринистично издание „Море“. 2008 е годината на Вагабонт Медиа, който печели конкурсът за ново списание „Море“. Визията за изданието е, че то ще е печатното лице на местната култура, традиция, бизнес и община, ще се представят и важни личности от града.

По искане на бургаската писателска общност и изразеното мнение на бургаската културна общественост, през 2009 г. списание“Море“ трябвало отново да се превърне в списание за литература, изкуство, култура, реализирано от екип, живеещ на територията на общината, сведущ, както в местната специфика, така и в националните и световните литературни процеси и тенденции. Обявен е конкурс за идейно-тематична концепция на изданието. Авторитетно жури, избрано от бургаските писатели, решава да се повери списанието на настоящият редакционен екип – Ив. Сухиванов, Г. Ингилизов, Р. Друмев. Според концепцията на редакторския колектив Ингилизов-Друмев-Сухиванов изданието би трябвало да се реализира в 4 книжки годишно.

Информацията за историята на сп. „Море” е от официалния сайт на Община Бургас.