Филмът „Воев“ – откровен кино портрет на фронтмена на „Нова генерация“

Плакат на филма. Снимка: Нели Недева- Воева

„Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави. От срам.“

„Патриотична песен“
Димитър Воев, група „Нова генерация“

Това предсказание изпя поетът и музикант Димитър Воев (1965 г. – 1992 г.), фронтмен на ню уейв групата „Нова генерация“, през 1991 г. Воев е един от най-емблематичните представители на неформалната, културна вълна в България, от края на 80-те и началото на 90-те години. Той твори по време на тоталитарния, социалистически режим и зараждащия се Преход – периоди белязани от цензура и разпад на „ценности“.

Песента „Патриотична песен“, ясно описва състоянието на обществото в първите години на Прехода. Но колко актуално звучат думите на поета и днес. „Болният продукт“ продължава да не намира лечение за своя душевен разпад. Единственият лек и през 90-те и сега през 2022-ра година се оказват песни с дълбочина, подобни на тези на „Нова генерация“. И именно сега, когато се намираме отново в световен разпад на ценности, излиза документалният филм „Воев“, посветен на живота и творчеството на Димитър Воев. Режисьор на филма е Биляна Кирилова (филмът ѝ е дебют в жанра на пълнометражното документалено кино). Сценаристи на филма са Биляна Кирилова, Неда Миланова (а към идеята за филма се включва и Валерия Стойкова). Филмът е продукция на Мач Пойнт Продакшънс, продуцент е Валерия Стойкова. (Повече информация за целия екип на продукцията, можете да намерите на официалната страница на филма „Воев“ във Фейсбук). Премиерата на филма се състоя на 12 март 2022 г., в кино „Люмиер“ в София, като част от програмата на София Филм Фест.

Група „Нова генерация“. Снимка: Нели Недева-Воева

Режисьорката Биляна Кирилова и екипът ѝ работят върху филма близо 6 години. Преминали са през много трудности и препятствия по пътя си на реализация. През цялото време ги е движило, искрената вяра в творчеството и личността на Димитър Воев. Трудностите им остават „зад кадър“, а крайнят продукт, който представят на зрителите, е една наистина професионална продукция, която разказва обективно, искрено и задълбочено за творческия път на музиканта. Декорът на който говорят близки и приятели на Воев, е много добре подбран, в разпадаща се сграда, в изоставен строеж. Напълно в съзвучие с мрачната стилистика на групата „Нова генерация“. Качеството на кадрите е много добро, както и озвучаването. Гласът зад кадър (на Иван Москов) също звучи добре, с ясна дикция.

Интересното е, че в този филм за първи път се появяват родителите на Димитър Воев. Те говорят за неговото детство и как баща му, му е купил първата китара, и го е пратил да работи, за да я изплати. Макар и далеч от музиката и изкуството, родителите му са го подкрепяли в желанието му да свири. Баща му е казал (цитирам по памет от филма): „Някои имат връзки, други пари, ти нямаш нищо. Ти си сам с китарата. Трябва да покажеш какво можеш“. Посъветвал го е, всеки ден да намира време да свири. Воев е ходел на уроци по китара, солфеж и пеене. Приятелите му са се смeели добронамерено, че той не може да пее. Те, признават, обаче, че това, което е пленило публиката и феновете му, са били по-скоро текстовете на песните му, в които се съдържа много поезия:

„Над площад, потънал в срам,
слепи художници рискуват.
Аз вече минах от там
слепи са защото, се срамуват.
Развей черен флаг
на който пише без думи:
Мръсно ми е
в душата ми!“

Песента „Тъмна земя“
„Нова генерация“

Димитър Воев с първородната си дъщеря. Снимка: Нели Недева-Воева

Всяко време и общество има своите гласове, пророци, „черни овци“, които пречистват душата и я правят бяла, които ти отварят очите за истината и правят битието ти малко по-поносимо, и по-смислено. Такъв е бил Воев. Харизматична личност. Личност с идеи. Провокативен, нестандартен за времето си. Висок мъж, с черни дрехи и червено червило, който целува улични улуци, по които се стича дъждовна вода; Личност, която вижда недъзите на обществото и се опитва да ги критикува, и да се пребори с тях, чрез творчеството си. Той възпява абсурдите и на тоталитаризма, и на началото на Прехода. Абсурди, които се случват и днес. И ще се случват винаги. За съжаление, както се случва с много подобни таланти, като него, не е бил напълно оценен приживе. А геният му, сякаш е твърде голям и за да се запази вселенският баланс (както казва Пенчо Попов-Чугра във филма), съдбата му изпраща покосяваща болест (тумор на мозъка), която го убива и го прави член на „Клуб 27“ – клубът на починалите музиканти, и творци на 27-годишна възраст. Преди да си отиде, до последно е свирил и работил върху песните от албума „Отвъд смъртта“, който за съжалние, не успява да завърши. Албумът излиза след смъртта му.

Плакат на филма „Воев“. Снимка: Официалната Фейсбук страница на филма

За краткия си, но интензивен живот, Воев успява да прозре и да каже много неща, които остават някак общочовешки и непреходни, актуални за всяко време. Защото, оказва се, че проблемът не е във времето, в което живеем, проблемът е в хората, които населяват времето. Проблемът е в обществото, в човешката природа, която не ни позволява да бъдем други, освен „болен продукт“, „навели глави от срам“. На въпрос на журналиста Емил Братанов, дали обстановката в България пречи на творчеството (в интервю по БНР – предаването „Музикална кутия“, март 1991 г.), Димитър Воев, отговаря така:

Димитър Воев. Снимка: Нели Недева-Воева

Може би. Искам да кажа, че обстановката, тя е толкова шибана, че естествено пречи. Обаче има такъв момент, че в една гадна такава, затворена система, когато човек е опрян до стената и от другата страна се задава един чук, който иска да му разбие главата, тогава човек наистина може да измисли нещо, което е по-абсурдно и по… може би пък и по-истинско. Защото, ако си пиех свободно и спокойно кафето, и всичко ми беше точно, сигурно щях да правя песни, от които да излизат слънчеви лъчи и да струи радост….

Важно е да споменем, че освен филмът „Воев“, през декември 2021 г. издателство „Paradox“, публикува книгата „Непрочетено. В.“, с цялото творчество на поета и музиканта. Там са събрани, освен текстове на песните му, бележки от негови дневници и разсъждения за живота. В рамките само на няколко месеца, излизат две продукции – книжна и кино – посветени на това голямо и важно име за българската музикална сцена. Те помагат за архивиране на изкуството и личността на Воев, за разказването и предаването им на следващите поколения. Защото всяко поколение е „нова генерация“ и винаги въпросите ще бъдат „към цяла нация“. А когато емблема на обществото е „човек с анцуг“, който „грухти през града“, единствените отговори пак ще са в песните на Димитър Воев. Завинаги.

Снимките са авторско право на техния автор: Нели Недева-Воева

–––

Следващите прожекции на филма „Воев“ ще бъдат в следните градове:

Пловдив: 22 март – Lucky Дом на киното, 18.30 ч.
Варна: 26 март – Фестивален и конгресен център – Варна, 20.00 ч.
София: 2 април – Дом на киното, 20.00 ч.

За повече информация, следете официалната страница на филма „Воев“ във Фейсбук.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван за първи път в сайта на сп. „Жената днес“.

Свързани статии по темата:

Реклама

Демокрацията е – да пушиш на 13 г. и с дънки на училище

doklad_zelenata13-годишно пионерче разказва в дневника си, за комунизма в България и в Северна Корея през 1989 г., в романа на Велина Минкова “Доклад на зелената амеба за химическия молив” (ИК „Колибри”, С., 2015 г.)

“Доклад на зелената амеба за химическия молив” е дебютният роман на Велина Минкова на български език. Преди това, тя има издаден сборник разкази “Red shorts” в САЩ, преведен и у нас. Авторката е известна още и като Velina Minkoff, както се подписва на английски, взимайки второто име на еврейската битничка, интелектуалка Myrna Minkoff, от любимата си книга “Сговор на глупци” на Джон Кенеди Тул. И дали е случайно, че първият роман на Велина отговаря чудесно на заглавието на шедьовъра на Тул, като през погледа на 13-годишно момиче се описва по забавен и ироничен начин комунистическата атмосфера у нас, и в Северна Корея. Отличничката Александра е изпратена на летен, пионерски лагер в Северна Корея и в дневник записва своите впечатления. А те са искрени по детски и точно за това много автентични. Героинята се възхищава на неща, които не е виждала в България и безпристрастно отбелязва и това, което не й харесва. А възрастните, както винаги изглеждат повече от смешни и абсурдни в очите на децата – карат ги всяка сутрин, рано, да правят физзарядка, опитват се да ги възпитават в строгите норми на доброто комунистическо общество. А в главите на невинните пионерски тийнейджърки се върти само образа на басиста на култовата група “Паве”, която е поканена да свири на Световния фестивал на младежта и студентите в Пхенян, през 1989 г. Тук се прокрадва подозрението за първообраза на Васо Гюров – басиста на група “Ревю”, които в действителност са свирели на този фестивал. И поради музикалните пристрастия на авторката, този герой в книгата би могъл да се стори доста познат на някои. Но, това остават само догадки и една от възможните асоциации.

Главната героиня, в крайна сметка, за да разсее мъката си по басиста се влюбва в пионерче от Северна Корея. Скоро след това обаче лагерът свършва и трябва да се разделят, и да се прибере обратно в България. А там вятърът на промяната все по-силно е започнал да духа. В края на романа, момичето разказва какво се случва след свалянето на Тодор Живков от власт, как в училище всички тръгват с дънки, учителките вече на са другарки, а госпожи, а басиста на “Паве”, заедно с други култови музиканти все по-често могат да бъдат видяни на “Кравай”, където още преди ’89-та мястото е започнало да се обособява като бунтарско пънк-рок-ню уейв сборище на младежите. Тази най-интересна част от книгата за съжаление е доста кратка, а очевидно авторката има какво да разкаже за тези години.

Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. "Литературен вестник", бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4

Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4

Въпреки че основната тема е свързана с комунизма, не очаквайте в романа да откриете критика към този режим или към Прехода, дошъл веднага след това. Книгата си остава дневник на 13-годишно момиче, от което никой не очаква да коментира, критикува или анализира събитията. То просто описва през своя поглед, който в крайна сметка се оказва най-искрен, защото не е обременен от политически пристрастия или историческа памет. За Александра “най-върховното на това, че го няма вече социализма, е, че човек може да прави каквото си иска”. А за нея това означава, невероятната възможност да си купува цигари свободно, въпреки че е едва седми клас, да ходи на училище с дънки, да бяга от часове, за да посети със съучениците си новооткритото кафене наблизо, вечер да стои до късно на “Кравай”. “Демокрацията те кара да се чувстваш свободен”, заключва в края на дневника си момичето. Кратко и просто, както вероятно го е чула от по-възрастните, както може би го е усетила с детските си наивни очи.

Важно е да се отбележи, че езикът в книгата е лек, върви плавно и през цялото

Велина Минкова, в кадър от фотосесията на ИК "Колибри" за 25-та годишнина. Велина е пред "Кравай" - заведение, сборище на младежите през 80-те години. Днес - магазин за платове Снимка: Димитър Балабанов

Велина Минкова, в кадър от фотосесията на ИК „Колибри“ за 25-та годишнина. Велина е пред „Кравай“ – заведение, сборище на младежите през 80-те години. Днес – магазин за платове Снимка: Димитър Балабанов

време се поддържа умело гласът на 13-годишното момиче, без да се излиза от тази стилистика. След като прочетох романа, обаче сякаш усетих, че нещо ми липсва. Липсва като че ли сюжет, кулминация, които да те теглят напред и да карат читателя да иска да разбере какво ще се случи накрая. Всъщност историята върви наистина като в ученически дневник, понякога еднообразно – станахме, закусихме, направихме гимнастика, друг път със забавни и весели случки, които разсмиват. И именно това го прави да звучи автентичен.

Евентуална сюжетна линия е загатната, когато главната героиня се влюбва в момчето от Корея, но не е обърнато специално внимание на тази случка, а се разказва с малко хумор и ирония, както почти всичко до момента. В крайна сметка, може би, не е и нужно да търсим класическата структура на романа – сюжет, кулминация, развръзка – в един ученически дневник? Като се замислим и в биологията няма зелена амеба, а само зелена еуглена, така че нека не сме закостенели читатели, като строги другарки от соца и оставим пълната свобода в ръцете на Александра. И чуем задъханите й и емоционални впечатления от Северна Корея.

С книгата си “Доклад на зелената амеба за химическия молив”, Велина Минкова се нарежда сред онези писатели, напуснали България след 1989 г. и завърнали се наскоро от чужбина, за да разкажат и осмислят времето си и българската съдба по време на социлизма, по време на прехода и по време на живота в емиграция. Такива автори са още Захари Карабашлиев, Илия Троянов, Капка Касабова, Ружа Лазарова, Милена Фучеджиева и др. Техните произведения са памет за времена, в които ни е нямало, в буквален и преносен смисъл. Но благодарение именно на творби като техните, сякаш се завръщаме отново при себе си, и намираме смешно-тъжен романтизъм в преходното си изгубване.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4