Красимир Дамянов, ти, който си на небето

Красимир Дамянов до т.нар. от него Текстов модулатор на Созополския семинар по творческо писане 2012 г. (ФЕК)

Красимир Дамянов до т.нар. от него Текстов модулатор, в Художествената галерия в Созопол, по време на Семинара по творческо писане 2012 г. на Фондация „Елизабет Костова“). Снимка: Бистра Величкова

Не. Това не може да бъде вярно! Той е тук. Реалността, както винаги е измамна. Не й вярвайте! Не. Красимир Дамянов не е на небето. Той пише третата част от “Дневникът на една пеперуда”. Третата част, която каза, че “ще е посветена на илюзиите на свободата и времето в емиграция”. Виждам шеговитата му усмивка и енергичното му говорене. Виждам замисления му поглед, когато ми казва: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…”. После никога не продължаваше. А само се усмихваше със скрита болка в очите. Сякаш не искаше да ми каже някаква тайна, която знаеше. Сякаш не искаше да разочарова илюзиите ми. Искаше да запази вярата ми, която може би му напомняше за самия него. Вярата, която е важна за всеки творец. Писател. Човек. Краси беше идеалист до последно. С чувство за хумор. Непоколебим в критиката си. Импулсивен. Непринуден. Понякога без да искаше можеше да засегне някого с думите си, но темпераментното му поведение и чистосърдечната душа оправдаваше всичко. Нищо не беше със зла умисъл. Просто непреклонно желание за честност и справедливост.

За първи път видях Красимир Дамянов в Художествената галерия в Созопол, на 24 май 2012 г., на откриването на ежегодния Семинар по творческо писане на Фондация “Елизабет Костова”. Беше облечен в бял костюм. Скоро пристигнал от Испания, носеше лекия и весел средиземноморски дух. Пред събралата се аудитория от български и американски писатели и гости, той прочете първия разказ в живота си, който е написал и публикувал. Разказът “Бряг”:

– Какво е това?

– Еднодневки – спомни си той.

– Защо се наричат така?

– Защото живеят един ден.

Разказът беше за белите пеперуди, еднодневки, които се радват на живота, без да мислят какво идва после. Публиката беше в захлас. Двама американци споделяха помежду си впечатления след това. Единият каза: “Представи си, щом това е първият му разказ… Страшно добър е!”

Красимир Дамянов обяснява как се постига кулминацията на разказа чрез числата на Фибуначи, анализирани върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Красимир Дамянов обяснява как се постига кулминацията на разказа чрез числата на Фибуначи, анализирани върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Следващите дни Красимир Дамянов водеше работните семинари по творческо писане на българската група писатели в Созопол. Говореше ни за геометрията на разказа, за златното сечение, за опорната точка. Успя дори да включи числата на Фибуначи в конструкцията на разказа. По време на една от лекциите, най-неочаквано отиде до една от дървените модернистични скулптури изложени в галерията и каза, че това е идеален пример за текстов модулатор. След което, постави хоризонтална дървена дъска, на самата конструкция, с 8 равномерно разпределени пирона по нея и закачи всички страници на разказа на един от участниците.

Разказ анализиран от КРасимир Дамянов върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Разказ анализиран от Красимир Дамянов върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

После каза, че ако всичко е инженерно премерено (нещо струва ми се доста трудно за един хуманитарен мозък като писателския, но не и за Краси, който беше и инженер), кулминацията на разказа трябва да се пада някъде на пирон номер 4 или 5. Разбира се, цялата група гледахме в захлас и весели погледи към артистичния му и необикновен подход на преподаване.

Записките от съветите на Красимир Дамянов за писане на разказ по време на Семинара по творческо писане в Созопол 2012 г., организиран от Фондация

Записките от съветите на Красимир Дамянов за писане на разказ по време на Семинара по творческо писане в Созопол 2012 г., организиран от Фондация „Елизабет Костова“. Записки на Бистра Величкова.

Още пазя записките си от тези незабравими лекции и упражнения по писане. Краси съветваше още: “Винаги да има нещо, което да тегли читателя”, “Да се върви ясно към действието”, “Да се остави загадка. Не разкривай развръзката в началото”.

След семинара, той си замина обратно за Испания. В Барселона, където твореше и приемаше гости в своя емблематичен хостел, на Carrer de les Basses de Sant Pere 10. А нас, учещите се от него, ни остави да се опитваме да пишем и мислим върху съветите му…

Следващата ми среща с Красимир Дамянов беше през декември 2012 г., след премиерата на романа му “Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, на зимния Панаир на книгата. Помолих го за интервю. Беше словоохотлив и говорихме дълго. Разказа ми как през 1988 г. е писал сценария “Ти, който си на небето” за филм по романа на Виктор Пасков – „Балада за Георг Хених”. Говорихме си за вечното пътуване, за живота тук и там. За България и Чужбина. На въпроса ми дали, след 20 години живот в Испания, мисли да се върне един ден в родината, той ми отговори: “Аз никога не съм напускал България”.

Направихме още едно интервю през лятото на 2013 г., когато бяха протестите в София, срещу политиката на скоро спечелилата мнозинство партия на социалистите и т.н.

Всъщност, нямаше конкретен повод за интервю. Беше дошъл в България за няколко седмици и аз може би просто търсех причина да се срещнем и да слушам възгледите му, мислите му, идеите за това, което се случваше у нас, в литературата, в живота. Да чуя нещо, което да вдъхне надежда, вяра и посока, както умеят да правят само писателите. И след дълъг разговор, пак стигнахме до онази реплика, която е като улица без изход, като въздишката на стар мъдрец, който знае какво следва, но го пази в тайна, като последен поглед към залязващото слънце, като болезнената тишина, която следва когато някой голям и важен за света човек си отиде: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…” Искаше ми се, този път да продължи. Как е направен животът, Краси? Какво се случва един ден? Каква е тайната в многоточието? Защо мълчиш, Краси…?

Участниците в Созополския семинар по творческо писане 2012 г., с лектор Красимир Дамянов (в средата). Снимка: Фондация

Участниците в Созополския семинар по творческо писане 2012 г., с лектор Красимир Дамянов (в средата). Снимка: Фондация „Елизабет Костова“

– Погледни ме в очите – мъжът докосна голото рамо на детето и го прегърна. – Мъчно ти е за белите пеперуди, познах ли?

– Да.

– Напразно се боиш. Когато станеш голям, ще разбереш – каза мъжът. – Те живеят съвсем малко. Един ден. Но това им стига, повярвай ми… Защото не знаят като нас, че има и друг, и друг, и друг ден! И още много-много дни…

Така завършва първият разказ на Красимир Дамянов. “Бряг”. Чувам вълните на морето по бреговете на Созопол. Виждам усмивката му и белия костюм. Той се отдалечава с лодка в морето. Но не като еднодневка, а като вечна пеперуда търсеща повече истина и свобода от тази, която грешната ни земя може да предложи на идеалист като него. Ще ни липсваш, Краси! И днес, и утре, и други ден, и още много-много дни… И след многоточието… Ти, който си на небето! И в сърцата на еднодневките!

Бистра Величкова

* Текстът е публикуван първо във „Факел“, на 11 януари, 2015 г.

Advertisements

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител

10 стипендианти бяха избрани от 200 кандидати за Семинара по творческо писане на фондация „Елизабет Костова“ в Созопол в края на месец май, 2012 г. – в. „Дневник“
Десет стипендианти бяха избрани от 200 кандидати за Семинара по творческо писане на фондация "Елизабет Костова" в Созопол в края на месец май.
[Фондация „Елизабет Костова“]
Какво свързва свещеник, треньор на националния отбор по бокс, мениджър в „Метро“, американски учител в България, създателя на „Резерват Северозапад“ и американкска гражданка под гаранция? Отговорът, както всички истински отговори, е прост: любовта към писането. Десет стипендианти бяха избрани от 200 кандидати за Семинара по творческо писане на фондация „Елизабет Костова“ в Созопол в края на месец май тази година. Там те прекараха четири дни, в които да прекалиш с разговорите за литература до 4 ч. през нощта беше нещо съвсем разбираемо.

„Дневник“ разпита стипендиантите за най-ценните им спомени и уроци от семинара.

Дилейни Нолан, писател

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител
Дилейни Нолан. [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
1. Писателите са забавни, топли, диви, вълнуващи хора и бих искала да съм около тях по всяко време – те знаят как да те разсмеят, как да те предизвикат, както и кога да млъкнат.
2. Най-полезното нещо за писането е да четеш, дори е по-полезно от самото писане.
3. Да пътуваш и да срещаш нови и вълнуващи хора може да разпали въображението ти, но за писането е важно да се кротнеш на някое спокойно и тихо място, където да се концентрираш и да си скучен.
4. Винаги носи резервна гума за ремаркето.
5. Не прекалявай с червеното вино.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.

Бяхме пияни и заливащи се от смях, боси на брега на Черно море. Играхме на бутилка под дъжда. Имахме общ език: петима американци, озвучаващи кирилицата със звуци, подобни на жуженето на буболечките. Петимата българи бяха далеч от правилния английски, сякаш го бяха учили от филми и песни на „Металика“.

Първата вечер в Созопол: всички се шляехме по мокрите калдъръмени улички. Николай, нашият екскурзовод, ни заведе до плажа. Там бе студено, мокро и пусто, както винаги извън туристическия сезон, и неоновите светлини хвърляха отблясъци върху студения пясък. Разходих се насам-натам и когато се върнах, заварих свещеника да прави  стриптийз. Само по бельо и по впечатляващата брада, която прикриваше устата му и подчертаваше сините му очи, той прекоси пясъка и потъна в морето, докато всички ние крещяхме уплашено. Тогава той заплува към нас усмихнат, а водата струеше по бледата му кожа.

На връщане към хотела спряхме да купим още една бутилка, докато приливът бумтеше не за да докаже каквото и да е било, а защото не можеше да възпре пенливата си игра със светлината, която придърпваше и изплюваше обратно.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Сещате ли се за боклученото чудовище от „Улица Сезам“? Има обща вежда и живее в кофа, мърмори под носа си с ужасяващо лош дъх, особено за децата. Всъщност това звучи леко забавно!

Николай Фенерски, писател, преводач от словашки и чешки, създател на severozapad.org

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител
Николай Фенерки [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
1. Научих се да пиша буквичките.
2. Научих се да съставям сложни изречения.
3. Научих колко ненаучимо е да се научиш да пишеш добре.
4. Научих, че в САЩ предпочитат дългите истории, не си падат по кратките. Минимумът е около 20 страници.
5. Научих, че някои издатели наистина притежават свойствата да превръщат хората в крокодили.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.

Liberty (свобода) пише на монетата от четвърт долар. И аз си я нося в джоба. Един от американските участници в семинара ми я даде за изнесената екскурзоводска беседа в центъра на Созопол. Разхождахме се вечерта късно и се радвахме на живота. Пред църквата „Свети Зосим“ се качих върху бордюра и с професионален замах ги накарах да ме слушат – обичам работата си като екскурзовод през лятото и работя точно в Созопол. Разказах им колко старо е това място и колко много история и смисъл се съдържат във всеки квадратен милиметър. После взех шапката на Каб, който всъщност не е американец, а виетнамец, чиито родители са се преселили някога от Южен Виетнам в САЩ, щата Монтана.

Каб обича шапките и винаги ходи с шапка, прилича по нещо на Чандлър или героите му. И с неговата шапка събрах даренията от публиката. Те се състояха от четвърт долар. Нося свободата в джоба си. Онези момчета и момичета, с които се запознах там, също носят свободата в джоба си. Интересно е на едно място да се съберат хора от кол и въже, пъстри и индивидуалисти, и да си говорят за това, което най-много обичат, литературата. Получават се интересни сблъсъци и мнения. Старият Созопол предразполага към писане и писателско умозрително настроение. Разказът ми за тези седем дни не може да се събере в един абзац. Надявам се дългата версия скоро да се роди и да бъде публикувана някъде…

И още нещо пише върху монетата от четвърт долар – но от лични съображения ще го премълча.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Ако не можех да пиша, щях да съм електротехник. От ония по стълбовете. И нямаше да ме хваща ток никога.

Николай Петков, писател, свещеник в храма „Свети пророк Илия“ в село Дивдядово

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител
Николай Петков [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
1. Ако броят на разказаните истории е по-голям от броя на морския пясък – то какво ще бъде по-особеното при твоята малка песъчинка?
2. Умни хора – много, чувствителни – също. Но хората с умна чувствителност не са толкова много и си струва да се бориш за тяхното приятелство.
3. Във времето на всеобщото буботене, умението да се вслушаш в другия скоро ще се вмени за истински подвиг.
4. Пълнокръвните истории се нуждаят и от черен дроб.
5. Хората на изкуството често са като таралежи – искат да се погалят, а се пробождат с бодлите си.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
В този кратък разказ не е невъзможно главният герой да се казва Теодора Мусева, така че по-добре да не го пиша точно сега.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Ако не можех да пиша, щях да си намеря излаз към някое друго море, където солта във вълните не е от хиляди жени, подобни на Лотовата, море, по-бистро от Мъртвото, море, през чиито вълни да мога да премина пешком и ако загубя равновесие – да има вълна, за която да се хвана, без да се удавя.

Палми Ранчев, писател, треньор в националния отбор по бокс на България

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител
Палми Ранчев [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
В Созопол прекарахме три дни, по три пъти дневно работехме върху текстовете. Отчето се напи четири пъти. Три часа чаках да се появи с ключа (един), когато пи за последен път. Участниците от българска страна бяха пет. И се сприятелих с четирима. Запомних имената на двама от американските „писатели“. Бях възхитен от мълчаливото присъствие на Каб. От способността му да пие уиски от бутилка (една), без да досажда на останалите (5+?). Дилейни демонстрираше подобна литературна лудост, без да се докосва до бутилката му. Двамата бяха единици. Три, четири, едно, са цифрите, които са ми по-важни.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
Вървим по централната улица на стария град. Стигаме до място, откъдето започваме да се изкачваме към новия. В последния момент губим устрем. Не съм сигурен какво точно се случва. Вече не вървим заедно. Поглеждам към небето. Няма знаци, които да обясняват защо вече не се движим в същата посока. Неусетно се разпиляваме. Виждаме се, но някак си не сме напълно заедно. Не съм сигурен, че се връщаме. След известно време с облекчение отново се събираме. Разговаряме, усмихваме се уморено. Всичко се повтаряше в продължение на няколко вечери. Така и не успявахме да напуснем територията очертана от надвисналите над тесните калдъръмени улички созополски къщи. И останахме до края в уютния като гнездо стар град.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Писането, както съм се убедил, не е особено здравословно занимание. И вероятно, ако не пишех, щях да съм по-добре здравословно. Но пък… Толкова отдавна дращя в някакви тетрадки, бележници, последни страници на книги, компютри… Май винаги съм писал. Затова с нежелание и досада си представям подобно наказание. Нужно ли е? Вероятно ще продължа да пиша наум. И ще се опитвам да запомня написаното, за да го запиша при подходяща възможност. Все безсилни опити да пренеса по-далеко, по-навътре – част от себе си, от своя свят – в небулозата на постоянно застрояваната вечност.

Каб Тран, писател

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител
Каб Тран [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
1. Винаги е важно след лекции, семинари, четения да отидеш на дълга, по възможност неправолинейна, разходка. Отразява се добре на смилането на информационния потоп.
2. Критиката е нож с две остриета. Най-важното е честността – дали писателят е откровен в работата си. Открих, че всички в американската група, включително Елизабет, пишем напълно различно – стилистично различно. Първо това ме стресна, защото последното нещо, което искам да правя, е да  вкарам чужда творба в своя калъп.
3. Българите са много отворени към писателските работилници. Това ми напомня удивлението ми, когато първият ми кратък разказ беше обсъден по време на такава работилница. Нищо не може да замени това чувство и се радвам, че българите го преживяват за пръв път.
4. Повечето сгради в София не изглеждат много устойчиви на земетресения.
5. Приятелството няма граници. Възможно е да споделиш най-важните си идеи, независимо от езиковите бариери, стига да имаш достатъчно търпение и разбиране. Българите са едни от най-смирените, интелигентни и забавни хора, които съм срещал.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
Имаше един миг, в който направих крачка назад, в преносен смисъл, и прелетях над фантастичния ни семинар като безплътен разказвач. В този момент в галерията видях шест непознати, които се срещат за първи път на края на света, за да обсъдят най-скъпото си. Разговорът достигна пределно интимни нива, както и трябва в литературата, независимо къде се случва – в закусвалня в Монтана, в кафе в Париж или в галерия в Созопол. Отвън Черното море се разбиваше в скалите. Отвъд залива крайбрежието бе съвършено като на картичка. Картините в залата изглеждаха като излезли от някой сън. Всичко трябваше да се случи точно по този начин. И когато го осъзнах, беше красиво, красиво!

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Доста скучен.

Бистра Величкова, писател и журналист

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител
Бистра Величкова [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
1-во, че няма значение от коя държава са и на какъв език говорят, писателите навсякъде по света са обединени от острата си сетивност, с която възприемат живота.
2-ро, научих, че не съм сама, в това по думите на Деян Енев „самотно занимание“ (писането). Хубаво е да знаеш, че има една общност от хора, разпръснати по цял свят, които чувстват и мислят като теб.
3-то, научих, че вдъхновението е само една малка част от творческия процес на писане. Както каза писателят Палми Ранчев: „Ти се вдъхновяваш, правиш си кефа, като си напишеш впечатленията, но след това вече трябва и да поработиш. След това трябва да се редактира и пренаписва, докато не се получи идеалният вариант.“
4-то, от човека и писателя Николай Фенерски научих, че хуморът и тъгата са две крайности, които създават хармонията на човешката душа.
5-то, научих, че трябва да знаеш кога си достигнал кулминацията на разказа и кога е дошъл подходящият момент, за да сложиш точката. Както каза Николай Фенерски по време на уъркшопа в Созопол: „Изкуството на писането се състои в това да успеем да намерим G-точката на разказа, за да свърши.“

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
Ако един разговор може да бъде случка, то тогава бих казала, че по време на семинара в Созопол ми се случиха няколко незабравими случки. Не мога да пропусна и култовите вечери с акапелно пеене на Манол Пейков (от ИК „Жанет-45“), както и приятелската атмосфера, която се създаваше около Светльо Желев и Валерия Иванова (от „Сиела“). Оказа се, че издателите също са хора, а не както много хора си ги представят – страшни и недостъпни за обикновен разговор.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Безсмислен.

Герард Конли, писател, редактор в сп. Southern Humanities Review

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител
Герард Конли [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
1. Писателите рядко са толкова нервни, колкото ги представят в популярната култура.
2. Елизабет Костова е една от най-милите, майчински настроени покровителки.
3. България е страна, която си заслужава да бъде изследвана.
4. Куп добра литература трябва да бъде преведена на английски… незабавно.
5. Имам нужда да пиша по-често и по-насочено.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
Най-интересното събитие по време на конференцията в Созопол беше не толкова официалната програма, колкото импровизираната среща на американци и българи на брега на Черно море. Един от нас скочи да плува в непрогледния мрак. Хареса ми този момент и мисля, че идеално отрази вида на сплотяването, което се случи между нас по време на престоя ни.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
Понякога се шегувам с приятели за тази идея. Те мислят, че се вживявам, но не е така. Ако не бях в състояние да пиша, щях а) неуморно се посветя на някаква кауза, която би ми позволила да се чувствам като мъченик или б) да извърша убийство (в стил Разколников) и да се скрия в ужас в някоя къщичка в планините Озарк.

Филип Анастасиу, писател, ръководител отдел „Обучение и подбор на персонал“, Метро Кеш енд Кери България

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител
Филип Анастасиу [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара?
– Най-важното, което научих, е, че трябва много да пиша. Другото невероятно преживяване беше да видя разказите си в текстовия модулатор на Краси Дамянов. От него научих доста за това как да редактирам текстовете си.

Напишете много кратък разказ за най-интересната случка по време на семинара.
– Това, което най-много ме впечатли, беше цялостната атмосфера на семинара. Никога не съм попадал в такава среда на взаимно уважение. Чувството, че всеки те подкрепя и насърчава, ти дава крила. Усещаш, че нищо не може да ти се опре.

Какъв би бил животът ви, ако не можехте да пишете?
– Винаги съм имал повече хобита, отколкото времето ми позволява, предполагам, че някое от тях щеше да прерасне в нещо по-голямо.

Кати Флан, писател, преподавател по творческо писане в Goucher College в Балтимор, САЩ

За общото между свещеник, треньор по бокс, мениджър и учител
Кати Флан [Фондация „Елизабет Костова“]

Кои са петте най-важни неща, които научихте по време на семинара? 
1. България е прекрасна страна, а хората са много топли.
2. Научих вълнуващи истории за живота по време на комунизма и начините, по които хората се справят с наследството му днес.
3. Обичам звука на българския език.
4. Когато слушах българските текстове, се опитвах да сравня текстовете с превода, така че да намеря всяка дума, която мога да си преведа на английски език.
5. Моментите, в които ми се получаваше, бяха едни от най-запомнящите се в цялото пътуване. Това беше малка врата, през която можеше да се види един друг свят – светът на думите.

Автор: Теодора Мусева, в. „Дневник“