„Внукът на Хемингуей” след края на света

 „На нас ни е дадено да разказваме само
за драскотините в паметта,
които кой знае защо,
още туптят, не зарастват.”

разказа „Светецът”

Рецензия на сборника разкази „Внукът на Хемингуей” на Деян Енев, изд. Сиела, С., 2013 г.

Рецензията е публикувана във в. "Литературен вестник", брой 27, 17-23.07.2013 г., стр. 4

Рецензията е публикувана във в. „Литературен вестник“, брой 27, 17-23.07.2013 г., стр. 4

Внукът на Хемингуей издаде нов сборник с разкази. Макар и не по кръвна линия, българският писател Деян Енев се оказва истински наследник по перо на големия американски писател Ърнест Хемингуей. Писателската родственост може веднага да усетите в минималистичното писане и на двамата, кратките изречения, пестеливостта откъм описания и прилагателни. Най-новият сборник „Внукът на Хемингуей” на Деян Енев е поредното доказателство за това, че България може да се гордее с истински съвременен майстор на късия разказ.

Разказите в книгата са дълги, колкото едно мигване на очите. Те показват бърза картина от действителността и докато мигнете, картината вече се е сменила с друга, следва нов разказ. Събраните истории представят един жив поглед на света. Ако можеше, писателят, не би си позволявал да затваря очи  дори за миг, за да не изпусне и стотна от живия живот, който минава през сърцето му като бодлива роза. Но той не може да направи това, защото животът и дрипавите човешки истории карат очите му да пресъхват. От болка. Тогава той за части от секундата ги затваря и умива видяното със сълзите и перото си. С едно мигване, писателят пречиства страдащите души, пречиства ги от живота, който е такъв, какъвто е – нито хубав, нито лош, нито смислен, нито безсмислен.

Деян Енев вижда и разказва за хора, които никой не забелязва. Това светоусещане ни е познато от предишните му творби. Писателят показва света на незабележимите хора, на маргиналите, на онези невидими ангели, които ние подминаваме ежедневно, забързани към своите неотложни задачи; Показва света на онези хора, които сякаш съществуват, за да пречистят душите ни. И ние все не ги виждаме. А може би и за това са толкова чисти тези герои, защото светът не ги забелязва. Забележи ли ги, веднага ще ги изцапа със своята суета и те вече няма да бъдат толкова болезнено красиви.

"Внукът на Хемингуей" - Деян Енев (изд. Сиела)

„Внукът на Хемингуей“ – Деян Енев (изд. Сиела, 2013 г.)

Героите на Деян Енев са трагични образи, тъжни, обречени, изгубени в хаоса на живота, сами. Въпреки всичко, те понякога, успяват и да се усмихнат. Тогава, още повече боли. Те са коминочистачи, които раздават късмет за 2 лева, те са цигуларки на Графа и Витошка, които си представят, че свирят в голяма зала, докато събират стотинки за възрастните си майки и малки дъщери. Те са хлебари, които дори когато нямат хляб, могат да заситят гладните за разбиране и съчувствие човешки души; Те са лястовици, които на булеварда сред профучаващи автомобили, мият стъклата на колите на богаташите. А богаташите удобно седнали вътре, се мъчат да се сетят как завършваше „онзи разказ на Йовков”. Героите в разказите са и артисти с ангелски крила, които трябва да опазят чисти на сцената, направена от кал. Те са жреци на времето, безупречни часовникари. И накрая, героите на Деян Енев са нещастни светци, които са готови да помогнат на всеки, с единственото, което имат – вярата.

Освен за незабележимите и истински хора, „Внукът на Хемингуей” е и книга, която разказва за липсите, за безвъзратно изчезналите места, за изгубилите се във времето хора, за отминалото детство, което в крайна сметка май остава най-смислената част от живота ни. Разказите обличат в думи големите празнини в душите ни, които е оставила преходността на времето. Те разказват за едно минало, чието съществуване настоящето поставя под въпрос. Имало ли го е някога? Имаме спомен за него, а то дали има спомен за нас? И до колко можем да сме равнодушни, когато видим местата на нашето детство и младост буренясали и изоставени („Мотопистата”, „Лодката”, „Ресторанта „Кристал”)? Понякога ги виждаме и ремонтирани и пребоядисани, което ги прави още по-чужди, още по-далечни („Паметникът”, „Песента на славеите”)

Макар историите на Деян Енев, в новия му сборник разкази „Внукът на Хемингуей”, да звучат като кратки парчета от симфония за края на света, с края на книгата краят на света на идва. Дори напротив. Той започва отначало, на чисто, наново. В разказа „След края на света”, писателят казва за героя си така: „Целият му живот беше изсечен като с длето върху скала от вътрешната страна на сърцето му, върху стените на този туптящ работлив космос. Една скала, която се свиваше и разпускаше”. Човешките разкази на Деян Енев затоплят и стимулират още повече тази гореща скала вътре в нас и ни помагат да продължим и след края…

* Рецензията на Бистра Величкова е публикувана във в. „Литературен вестник“, брой 27, 17-23.07.2013 г., стр. 4

Advertisements

Красимир Дамянов: Българската проза никога не е била толкова добра, както сега

Писателят Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

Писателят Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

Красимир Дамянов е роден през 1948 г. в София. Завършва строително инженерство в ИСИ (1974), работи на строежа на Аспаруховия мост във Варна, в Националния институт за паметниците на културата, в издателство „Български писател”, Киностудио „Бояна” и като шофьор на такси в София.

Първият му сборник с разкази “Защо няма бог” излиза през 1981 г. С втората си книга “Дяволски нокът” (1985) става член на Съюза на българските писатели. Последната му книга е “Приказки за злояди деца” (1989), след което заминава за Испания и изчезва от литературната сцена. Там работи като строителен предприемач, а после става собственик на Културната асоциация Артхостал в Барселона.

Като писател се завърна с книгата си „Дневникът на една пеперуда“ („Факел експрес“, 2008 г.). В сборника „Къщата на обесения“ (2009 г.) са събрани най-добрите разкази от него. През 2011 г. преработи и издаде отново „Приказки за злояди деца”. Последната книга на автора, която излезе в края на миналата година е „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ („Сиела”).

– Г-н Дамянов, следите ли какво се случва в България в момента? Как изглеждат нещата отвън? Какви са реакциите в Испания?

– Следя доколкото мога. Нещата отвън изглеждат не такива, каквито бих искал да видя: опит за разумно управление макар и на чужда, на политическите ми възгледи, партия и едно целенасочено културно прегрупиране на опозицията, за да може постепенно да стигне след четири години до ново преразпределение на силите. За съжаление става точно обратното. Улицата нищо няма да реши. Ще доведе до по-лошо. Испания е безразлична към положението в България. Не го разбира и има тежки собствени проблеми за решаване. Тук всеки втори млад човек е безработен! Не бива да се надяваме на ничие съчувствие и то няма да дойде отникъде. Нито помощ. Трябва сами да си помогнем. Трябва да започнем отначало.

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков", с автор Красимир Дамянов

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ (Сиела), на Красимир Дамянов. Художник на корицата: Дима Дамянова

– Във вашата книга „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ описвате протестите през 1990-та година и как цяла София е била залята от тълпи хора със сини знамена. Може ли според вас да се прави сравнение между тогавашните протести и тези днес? По какво си приличат и по какво се различават, според вас?

– През 80-та година се сменяше една цяла система. Нещата не са тъждествени. Днес тази система не съществува, независимо, че хората, които я оглавяваха се враснаха в новата. Няма демокрация, каквато ни се иска. Има корупция, олигархия и всичко най-лошо, което светът познава отдавна. И все пак съществуват много механизми за разлика от тогава, които могат да бъдат използвани за промяна и да доведат до промяна. На първо място информацията, средствата за комуникация, възможността за групиране в общества, парламентарна борба, извънпарламентарна, синдикална, стачна и т.н. Всички улични протести навсякъде по света си приличат по едно – че се осъществяват от млади хора, които стават първите жертви в уличните кръвопролития. Но от резултатите се възползват други. Това не ме радва като баща.

– До какви промени доведоха протестите през 1990-та година? Вярвате ли, че днешните протести могат да доведат до промяна на статуквото? И въобще, според вас какви трябва да бъдат исканията на протестиращите?

– Протестите през 1990-та не доведоха до промяна. В книгата си съм показал събитията през младежките ми очи тогава, но сега знам, че промяната прелетя отвън. Събитията от улицата доведоха по-скоро до това, управляващите да се съобразят с наличието на опоненти, които не могат свободно да арестуват, унищожат или избият, както преди; Да преглътнат унижението, че не са единствени. Това даде възможност за преговори и изграждане нa опозиция, която да достигне до точка на сцепление, до критична маса както при ядрените реакции, след която да започне смяна на управлението. То дойде чак през януари 1997 г., след намеса на улицата както сега, но за разлика от сега съществуваше готова политическа сила, СДС, която да отвори нова страница. Или поне да се опита. Сега няма кой. Как тази страница бе затворена четири години по късно и от когор и как корупцията в редиците на управляващите заедно с внедрените агенти на предишните (и сегашни) сили за сигурност я оскверниха и унищожиха до степен да няма опонент на управляващите цели дванадесет години, четете в книгата на Йордан Василев „Това се случи пред очите ми”. Но младите не четат. Миналото не ги мотивира. Никой не иска да печели съмишленици. Ако младите не спечелят доверието на възрастните за своята кауза, ако няма единство, ако гражданското недоволство не прерасне до степен на тотална блокада, няма изгледи за успех. Всички се кълнат в Левски и за всички е българин номер едно. Но никой не иска като него систематично, търпеливо, години наред да създава система, годна да се противопостави на властта, способна да oцелее, след като я смени; да опази същността си от външна намеса и саморазпад. Докато някой, някои не се захванат отново с това, с просвещение, не с политиканстване (при това днес не бесят за подобна дейност) нищо няма да се получи. Ще се лутаме в политическа тъма и ще ни управляват бандити! Извинявай за откровеността.

– Какво е мнението ви за настоящото ново правителство?

– Веднага мога да ви кажа, че аз съм един от тези, които не гласуваха. А съм човек, който винаги е казвал, че трябва да се гласува. Сега обаче беше безсмислено да се гласува. Политически формации, които в математиката се наричат колинеарни вектори. Те са успоредни и вървят в една посока. А тези, които имат шанс са много малки. Това, че повече от 50% от хората не гласуваха показва, че на хората им е писнало. След като не са гласували повече от половината граждани, в парламента трябва да има не 240 депутати, а 120.

– Когато сте гласувал преди, вярвал ли сте, че ще дойде промяна?

– О, да. За първи път гласувах 1990 г., на 10 юни. Това беше гласуването за Великото народно събрание. Макар и да знаех, че сините няма да спечелят. По това време карах такси и виждах хората какво мислят. Провинцията не харесваше тези брадати, ръкомахащи, сложно говорещи хора. Беше ясно, че демократите няма да спечелят. В книгата „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков” съм описал подробно какво чувствах тогава.

Последният път гласувах за Бойко Борисов, защото мислех че избирам по-малкото зло. По същия начин гласувах и за Царя, подлъган от това, че 63% го подкрепяха. Аз не мога да кажа, че съм десен или ляв. Изобщо, един писател не бива да принадлежи на никоя партия. Готов съм да подкрепя всяка една разумна програма, било то на десни или на леви. Не мисля че има и нещо фатално или срамно в това да имаме, и националистическа партия. В Испания също има националистически партии – каталунската и баската и това е нещо нормално. Но у нас всичко е объркано. Нито лявото е ляво, защото в т.нар. левица се крият едни от най-богатите хора – олигарси, безумно богати за нашата малка страна. От друга страна, т.нар. десница са абсолютни голтаци. И ние бяхме абсолютни голтаци тогава. Бъркахме дясно с демокрация. В момента реално нямаме десница. Каква дясна партия е ГЕРБ? Или каква лява партия е БСП? Тези неща пречат на истинското управление.

– Мислил ли сте някога да се върнете в България през този период от 23 години живот навън?

– Вижте, аз и друг път съм го казвал, аз никога не съм напускал България. Но се дистанцирах, защото през 90-та година разбрах, че нещата с демокрацията не вървят така, както аз ги виждах и бих искал. Цялото нещо, което се случи с приватизацията, заводите, средствата за производство и това, че те попаднаха в ръцете на бившите

комунисти, предадени от моите приятели – седесари в ръцете им. Това е нечестно, аморално и позорно. Тогава се разделих с идеята, че тази страна може да бъде

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

демократична.

Искам сега да се надявам, че новото правителство ще направи неща за подобрението на живота и страната ни. Но и ние трябва да го искаме, защото ако отхвърляме априори всяка власт и всеки, това никога няма да се получи. Най-лошото ще е ако на есен има нови избори. Важно е да създадем сериозно дясно пространство. Двигател на икономиката. Както и истинско ляво – един силен социален коректив.

– Какво е впечатлението ви от съвременната българска литература? В последните години бяха издадени много български автори. Някои от тях са превеждани и в чужбина.

– Мисля че никога българската проза, за поезията не смея да говоря, не е била на такова добро ниво, както сега. Никога не сме имали толкова много добри автори, както сега, около десетина. Можем да започнем с Георги Господинов, Нали всички започват от него! Милен Русков, Захари Карабашлиев, Палми Ранчев, Емил Андреев, Елена Алексиева, Деян Енев, Алек Попов… Това са много добри разказвачи, които нямат проблем нито с автоцензура, нито със стил. Те са на Европейско ниво. Проблемът е, че всички те, както и аз и Виктор Пасков, не идваме от българската литература, не стъпваме на нея. Ние сме се учили повече от западната литература. Може би Деян Енев идва от добрата част на соц реализма, както и от Радичков. Но като цяло няма една приемственост в литературата ни. Николай Фенерски, например ми е казвал, че се е учил от руската литература. Емилия Дворянова пък казва, че се е учила направо от Достоевски. Направо и завиждам! Ние, обаче с Пасков не идваме от Вазов. Не можахме да тръгнем и от Йовков. Или Радичков. Може да звучи лошо, те са големи художници. Но само художници. Не ни беше достатъчно това. Иначе съвременната ни литература е много добра, но тя не носи в себе си традиция. Всеки е сам за себе си. Всички литератýри, които в един момент раждат нещо голямо, заимстват от миналото, надграждат. Моето поколение, междинното поколение на Захари Карабашлиев, на Алек Попов, пък и вашето, по-младото поколение, все още не сме успели да надградим. Приемственост и надграждане, единствено виждам в романа „Възвишение” на Милен Русков. Макар при него нещата да тръгват от езика, не от традицията…

– Според вас романът на Милен Русков може ли да бъде преведен и да достигне до хора, и от други държави?

– Не, не мисля че би могъл да се преведе качествено, с този специфичен език. Но едва ли това е била целта му.

– Това недостатък ли е, че подобни добри романи остават в границите на България?

– Не, напротив. Нека да си свършим работата първо у дома. Знаете ли защо българската литература не може да пробие навън? Защото България твърде малко значи за света. С какво е по-лош романът на Милен Русков от който и да е роман на Орхан Памук? С нищо. И ако мислите, че всички български писатели, които днес се превеждат навън, някой ги чете, дълбоко се лъжете. Те са лансирани от споразумения и фондации, но до колко реално се четат не е ясно. И не ги четат, не защото са лоши, а просто защото там попадат в морето от многото книги, където никой не знае за малкото островче наречено България. Да, аз съм за това да се превежда българска литература и да се разпространява в чужбина, но не трябва да мислим че някой, който е печатан навън е най-добрият. Дори, често пъти не най-добрите излизат навън.

Навсякъде по света, ето например в Испания, като влезеш в книжарница, от входа още виждаш щанд с най-четената национална литература. Това в България го няма! Проблемът с книгоиздаването, книгоподреждането и рекламирането е основен. Книгите от българските автори са захвърлени някъде по вътрешните рафтове. Това е така дори във фирмените книжарници на определени издателства. Т.е. човек трябва да я търси тази книга, за да я намери, книжарницата не му я показва. Друг пример за това как държавата може да подпомага е отпускането на повече пари за повече ефирно време в държавната телевизия, където да се говори за български книги и автори, българския език, игри и литературни състезания с думи и за измисляне на нови думи, замяна на чуждици!

Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

– Кога и защо решихте да напишете „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков”? До колко писателят Виктор Пасков беше хармоничен човек?

– Ами не беше. Остана си докрай дързък и блестящ студент в тая деликатна област. Имам предвид израза като общуване, съжителство. Хармонични са единствено неговите произведения. Те са квинтесенцията на душата на моя покоен приятел. Надявам се, че с тях е изкупил греховете си. А те не бяха малко.

– Българската литература през 80-те години до голяма степен е била зависима и е угодничела на политическия режим. До колко може да се каже, че Дамянов и Пасков са били различни в това отношение и са един вид бунтари?

Зависима – да, угодничеха само нейни представители. Бяхме бунтари на думи, на действия – не. И през ума ми не можеше да мине, че всичко това толкова бързо може да се срине – за което лично мен ме е срам. Не знам за него. Умря без да ми каже.

– „Напред към нови катастрофи” пише Виктор Пасков в първото си писмо до вас. Кои са най-успешните катастрофи в живота ви?

– Две автомобилни през покрив… Също и участието ми в най-големия испански литературен конкурс „Премия Планета” с „Дневникът на една пеперуда” през 2008-ма. Бях го написал на испански. Питай ме какво стана…

– И какво стана?

– Не-ме-питай!… Не спечелих 600 хиляди евро! Дори Милен Русков не може да се похвали с това. Това стана.

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

– „Раздялата с детството си е чисто самоубийство”, казвате в книгата си, което е обяснение свързано с първата книга на Виктор Пасков – „Невръстни убийства”. Важи ли това за всеки един етап от живота на човека? И значи ли, че, колкото повече човек живее, толкова повече умира?

– Точно така. Но и пак се ражда. Всяко хубаво утро е като прераждане. Въпреки всичко, което ми се случи, оставам си непоправим оптимист.

– В книгата си казвате: „Писането на сценарии представляваше най-доходният и най-малко срамен начин да продадеш изгодно душата си”. Така ли беше тогава, през 80-те години? Какво означаваше тогава да си продадеш душата? Вие продадохте ли я?

– И тогава и сега киното е начин за писателя да спечели пари, но нищо повече… С вълнение чакам книгата на Захари Карабашлиев („18% сиво”) да излезе на филм и с филма си да ми дойде на гости от Сан Диего в Артхостал Барселона. Що се отнася за душата ми, не успях да я продам. Конфликтният ми характер ме опази. Изхвърлиха ме преди сделката да се състои. И слава богу!

– При първата ви среща с писателя Йордан Радичков, на когото сте дал току що публикуваната ви първа книга, той ви е казал единствено: „И по-бавно се развращавайте”. Какво е искал да каже с това, според вас? В литературен план или в житейски го е имал предвид?

– И аз това се питам. Дали беше предупреждение на мъдрец или утешение на конформист. В него както и в повечето добри писатели по време на социализма съжителстваха двамина. Малцина бяха, които като Константин Павлов останаха верни до края на себе си.

– Близо 20 години не пишете и не публикувате. На литературната сцена се

завърнахте през 2008 г. с книгата „Дневникът на една пеперуда“. Подобни

"Дневникът на една пеперуда" (Факел експрес)

„Дневникът на една пеперуда“ (Факел експрес)

паузи не са ли опасни за един писател, тъй като се губи тренинг и техника на писане? Как и кога решихте да напишете „Дневникът на една пеперуда”?

– Нищо не се губи. Писането е като карането на велосипед. Не се забравя. Затова пък ми се случиха толкова много неща! Заредих батериите си до горе. Е, и реших да ги пробвам. „Дневникът на една пеперуда” е моят опит за летене. Проблемът на много писатели е, че нямат биография. И като нямат и какво да кажат – бързо угасват. Аз имам.

– Емигрирате в Испания на 42 години. Понякога съжалявате ли, че сте го направил? Какво ви даде и какво ви отне животът зад граница?

– Много. Даде ми самочувствие на европеец. Отне ми сина.

– Мислил ли сте какъв щеше да бъде животът ви, ако бяхте останал в България след 1990 г.?

Много пъти съм мислил и стигам все до един и същ тъжен извод: нямаше да съм жив. Благодаря на жена ми и на някогашния ми приятел композиторът Александър Кандов, че ме измъкнаха навреме.

– В момента работите ли върху нов роман или разкази?

– Романът ми е моят собствен живот. Така че не спирам да го работя. Мъча се да започна третата и последна част на „Дневникът на една пеперуда”. Няма да пиша разкази докато не я свърша. Искрено се надявам, че животът не е недовършена трилогия, както каза веднъж Кристин Димитрова.

Интервю с Красимир Дамянов за „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, веднага след излизането на книгата през декември 2012 г.

Откъс от романа на Красимир Дамянов „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, може да прочетете ТУК.

* Интервюто е публикувано първо в Kultur Bench, 20 юни, 2013 г.

Красимир Дамянов: Виктор Пасков беше влюбчив и скандален

Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ (изд. „Сиела“) излезе на книжния пазар по време на Панаира на книгата в началото на декември. Авторът е Красимир Дамянов, един от най-близките приятели на писателя Виктор Пасков. Книгата разказва за силната връзка между тях и като творци, и като приятели.

Виктор Пасков е известен с до болка реалистичните си романи, както и с особения си характер, неведнъж ставал причина за конфликти и скандали. Роден е през 1949 г. в София, завършил е консерваторията в Лайпциг. Умира през 2009 г. в Берн от рак на белите дробове.

Ето какво разказа пред OFFNews авторът на книгата Красимир Дамянов за приятелството и спомените си с Виктор Пасков:

„В романа “Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков” приятелството ни с Виктор напомня отношенията между Моцарт и Салиери. Но това е единствено с драматургична цел, понеже е роман. Имаше известно съревнование между нас, но и много силна връзка, взаимопомощ, отдаденост един на друг. Запознахме се през 1982 г. Тогава той беше написал първата си новела „Невръстни убийства“. Тя ме впечатли страшно много. Той пък беше чел моята първа книга – новелата “Сол” – и останал впечатлен от нея. Бих казал, че в „Балада за Георг Хених“ се е повлиял от тази новела. Ние взаимно си влияехме.

Написа „Балада за Георг Хених“ на моята пишеща машина във Варна

Всъщност романът „Балада за Георг Хених“, който му донесе такъв успех, е написан на вилата ни във Варна, на моята пишеща машина. Дори е посветена на мен и я издадохме в издателство, където работех тогава.

През 82-ра година, когато се запознахме с Виктор, аз живеех във Варна, а той в София, на улица „Искър 45“. Сближихме се много и често ходех у тях. Майка му ме обичаше. Виктор тогава беше оставил жена си и майка му ме даваше за пример, казваше: „Ето че има човек, който може да живее с жена си“. Нашето приятелство беше най-интензивно между нашите 30 и 40 години. Виктор болезнено се докосна до душата ми.

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

През 1988 г. обаче се скарахме заради сценария на “Ти, който си на небето” – филм по романа „Балада за Георг Хених“. Спряхме да се срещаме близо година. После се сдобрихме. След време пак се скарахме. Той ме изостави в един момент. И други е изоставял. След 20 години се намерихме отново. Когато му гостувах в Берн, разбрах, че все пак е запазил чувствата си към мен и светлината на тези години. Въпреки че не беше запазил докрай морала и облика си…

Първата му книга „Невръстни убийства“ е за детството му, „Балада за Георг Хених“ е продължението, „Германия мръсна приказка“ – за буйната му младост, „Аутопсия на една любов“ е вече по-емигрантска и късна история. Винаги съм го питал, кога ще напишеш връзката между тези звена, която една наша по-възрастна колежка нарече „Студентът по хармония“? Накрая така стана, че аз я написах.

Виктор се караше с хората. Гонеха го от всички заведения в София

В тази книга исках да покажа непознатия Виктор, непознатата страна от него, която повечето хора не знаят. Това, че той беше мил, добър, много влюбчив, самоотвержен, предан, същевременно и скандален. Скандалите, които правеше, до голяма степен се дължаха не само на алкохола, а и на неговото изострено чувство за справедливост. Много пиехме наистина, като схващахме пиянството като вид неподчинение към режима на комунизма. Глупаво, но така беше. Виктор се караше с келнерите, с управителите. Гонеха го от всички заведения в София. Дори в Преводачите не искаха да го пускат понякога, въпреки че беше член на Съюза на преводачите. Да не говорим за кафенето на писателите, където беше направо персона нон грата преди да напише безсмъртната си Балада и се прочуе. Виж, можеше да ходи в Съюза на журналистите, защото имаше карта, а и всички бяха пияници. Той беше бунтар. Избухваше. Не търпеше чуждо мнение, мразеше слагачество. Беше широко скроен човек, прощаваше, въпреки че като намразеше някого го намразваше завинаги.

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков", с автор Красимир Дамянов

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, с автор Красимир Дамянов

Книгата „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ всъщност е втора част от моята трилогия. „Дневникът на една пеперуда“ (2008 г.) е първата част. Пеперудата има три живота – ларва, какавида и насекомо. Тази книга е втората фаза на пеперудата – един вид живота на пеперудата в пашкула на реалния социализъм. Това е книга на зрелостта, съзряването – личностно и литературно. В този период се включва и моят приятел Виктор Пасков. С него заедно съзрявахме и се развивахме. А може би и развращавахме. Началници като Левчев и Джагаров бяха майстори в това отношение – да ухажват талантливите, за да ги превърнат в техни подобия – продажни и удобни за властта. Така че ако първата част е посветена на илюзиите на любовта, втората на илюзиите на литературата, третата част е посветена на илюзиите на свободата, времето в емиграция — тепърва предстои да я напиша, а и да ги изпитам навярно.

Тази книга е обръщение и към България, кратка история на упадъка

Докато писах романа, в един момент установих, че всъщност разказвам на Виктор – разказвам му на и за него, за нашия живот и нашето приятелство. Формата „ти“ – второто лице, е много жива форма, много лична. Тя е обръщение към читателя, но и към България, кратка история на упадъка не само на нашето приятелство, но и на упадъка на социализма, на появата на СДС, митингите, Чернобил… Моята дружба с Виктор се случи на този исторически фон, който все още не е съвсем преосмислен в страната ни, нито е намерил художествен израз.

Виктор така и не разбра, че пиша тази книга

Когато започнах да пиша книгата през 2009 г., Виктор все още беше жив. Притеснявах се как ще погледне на всичко това. Беше харесал първата част „Дневникът на една пеперуда“, но не знаеше, че пиша втората, „Студентът по хармония“. Романът е написан под формата на писма, писма до един мъртвец. Всички Викторови обаче са действителни, писани през периода ’83 -’90 г. Само някои съм коригирал малко с драматургична цел и едно съчинил по разменени реплики, но като цяло е запазена автентичността на експресивността им. 95% от всичко написано в книгата е вярно. Въпреки това, тя си остава преди всичко роман, а не мемоар, защото има интрига, завръзка, кулминация развръзка, финал.

Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Грозно е да се каже, но когато почина през 2009 г., изведнъж ми се развързаха ръцете и започнах да описвам всичко без притеснение какво би казал той. Чувствах се длъжен да разкажа историята за този непознат Виктор. Повечето хора го знаят със скандалните му истории през 90-те, с минаването му на страната на социалистите, със скандалните си книги. Аз исках да върна чистия Виктор, какъвто го помня и какъвто беше – големият български писател.

Може дори да се каже, че той имаше щастието да бъде признат приживе. Още с влизането си в Съюза на българските писатели спечели наградата на съюза. Тогава да влезеш в Съюза на писателите беше много трудно. А от там и да те наградят, вече е голяма стъпка. Такъв удар е постигал само Георги Марков, който през 1961-ва го приемат писателите там и става лауреат. Следващият такъв голям успех беше на Виктор Пасков.

Виктор така и не разбра, че пиша тази книга. Ако можеше да я прочете как ли би реагирал?

Човек като се види като герой описан в книга, никога не се харесва. Въпреки това, мисля че той би оценил книгата ми, посветена на него, като художествено произведение. Сигурен съм, че ако ме гледа някъде отгоре, би казал: „Абе готино нещо си написал, копеле!“. Мир на праха му.”

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов е роден през 1948 г. в София. Завършва строително инженерство в ИСИ (1974), работи на строежа на Аспаруховия мост във Варна, в Националния институт за паметниците на културата, в издателство „Български писател”, Киностудио „Бояна” и като шофьор на такси в София. Първият му сборник с разкази “Защо няма бог” излиза през 1981 г. С втората си книга “Дяволски нокът” (1985) става член на Съюза на българските писатели. Последната му книга е “Приказки за злояди деца” (1989), след която заминава за Испания и изчезва от литературната сцена. Там работи като строителен предприемач, а после става собственик на Културната асоциация Артхостал в Барселона.

Като писател се завърна с книгата си „Дневникът на една пеперуда“ (2008 г.). В сборника „Къщата на обесения“ (2009 г.) са събрани най-добрите разкази от него. През 2011 г. преработи и издаде отново „Приказки за злояди деца”. Последната книга, която издава през декември тази година, е „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“.

Виктор Пасков е писател, музикант, музиковед и кинодраматург. Роден  на 10 септември 1949 в София. Завършва консерватория в Лайпциг през 1976 г. Работи в Германия като композитор, певец (джаз и опера) и критик (1976-80). Редактор в „София прес” – в излизащия по онова време на чужди езици седмичен вестник „Софийски новини” (1980-87). Редактор в Студия за игрални филми „Бояна“ (1987-1990). Директор на БНТ (средата на 90-те години). Директор на Българския културен център в Берлин (1995-98 и 2002-2004).

Дебютира със стихове в списание „Родна реч“ през 1964 г. Първата книга на Пасков е „Невръстни убийства“ (1986). Предизвиква шум още с пилотната публикация в сп. „Съвременник“. Втората, „Балада за Георг Хених“ (1987), печели голямата награда за чуждестранна литература на Салона на книгата в Бордо, Франция, и е преведена на много европейски езици. Печели и наградата „Хеликон“ за нова българска художествена проза с романа „Аутопсия на една любов“ (2005).

На 16 април 2009 г. умира в Берн от рак на белите дробове (версия, която Красимир Дамянов оспорва в “Студентът по хармония”) малко преди да навърши 60 години. По този повод лондонският „Таймс“ отпечата некролог, започващ с изречението: “Viktor Paskov was a Bulgarian of many talents and a mercurial temperament.”

* Публикация в OFFNews, 13 декември, 2012 г.

Ружа Лазарова: Писателят навсякъде е маргинал

Ружа Лазарова. Снимка © Павел Червенков

Ружа Лазарова е българска писателка, родена през 1968 г. в София. От 1991 г. живее в Париж. Там тя работи като журналист по вътрешна политика в „Груп Монитор”.

Пише книгите си на френски език. Българския превод не го прави самата тя, а преводач. В сряда (28.11.) е премиерата на най-новата й книга „Органът на мълчанието” (изд. „Сиела”). В нея се разказва за необичайната любов между оцелял от нацистките лагери мъж психиатър на 70 г. и 35 годишната му пациентка анорексичка, жертва на комунизма. Действието се развива в Париж през 1990 г.

Ружа Лазарова доби популярност в България с книгата си „Мавзолей” (изд. Flammarion и Сиела, 2009 г.). Там тя разказва за преживяванията на три поколения жени във времето на комунизма. Книгата получи много положителни отзиви от читатели и критици. Номинирана е за четири престижни френски литературни награди.

Първата книга на писателката – „Кръстосани сърца” (2004 г.) – предстои да бъде преиздадена. Впечатляващото в тази книга е, че разказът се води от гърдите на една жена, които си имат имена – Жул и Жан.

За своя живот между България и Франция Ружа казва, че се чувства сякаш живее „между две реалности”. Засега планува да остане за по-дълго в България. Повече информация за Ружа Лазарова и творчеството й може да намерите в блога й.

– Новата Ви книга „Органът на мълчанието” излиза в сряда, тогава е и премиерата. Бихте ли ни разказали малко повече за нея? Доколко се доближава до предишната ви книга „Мавзолей”?

– В тази книга съм се опитала да продължа, да изследвам този сюжет за тоталитаризма. Този път съм включила и нацизма. Това е една среща между двама оцелели – един оцелял от нацистките концлагери, а жената е жертва на комунизма. Жертва може би е прекалено голяма дума, но все пак като прочетете книгата, ще разберете. В тази книга това, което ме интересуваше като тематика, е какви следи оставят тези тоталитарни режими върху хората. Дали в тях има някакви прилики. Като говоря за следи, става дума за съвсем конкретни неща – как ядат, как спят хората, дали имат кошмари.

– Съвсем в битов план?

– Да, съвсем в битов план. Как обичат или как не могат да обичат. Това е една връзка, която започва като терапевтична връзка и се превръща в любовна. По някакъв начин двамата се излекуват от миналото си.

– Героите в книгата българи ли са?

– Не. В началото не се споменава нищо, с изключение на Париж, който е декора на тази история. Жената е от Източна Европа, но не съм казвала, че е българка, въпреки че в текста има български думи. Другата тематика на книгата са думите. Цялата книга е построена на ключови думи. Например думата „стена” – за нея това е Берлинската стена, за него това е стената на гетото, преди да го депортират в концлагер. Такива едни ключови думи, които постепенно сменят значението си. Именно тези „key words” водят разказа и читателите.

– Това ли е Органът на мълчанието – езикът?

– Органът на мълчанието, както казва героинята, е един орган, който социализмът е развил у човека, един орган на мълчанието, който задържа думите. В един тоталитарен режим, когато произнесеш някои думи, те могат да се обърнат срещу теб и да станат опасни за теб самия, в случай, че ги чуе примерно някой агент. Точно този орган ги задържа. И тя мълчи, мълчи, мълчи… В книгата се разказва как този орган се е развил у всеки един живял през социализма и е задържал тези думи.

– Как се отразява на човек този орган, когато вече не живее в социализма? Той спира ли да съществува?

– Не. Оказва се, че той продължава да действа, за съжаление. Всъщност, благодарение на тази връзка, Органът може би ще се разтвори и ще започне да говори покрай тези думи. В тази книга се говори и за писането, и за интернет. Интригата, за която казах, е повод да разкажа за света.

– В предишната книга „Мавзолей” пак темата за социализма беше доста засегната. В това отношение до колко новата книга е различна? Какво е допълнителното в нея?

– В новата книга много по-малко присъства социализмът.

– По-скоро обръщате внимание на тоталитарните режими като цяло, а не само на социализма?

– На тоталитарните режими на 20-ти век, които все пак се свързват със социо-комунизма. Разбира се, че става дума за тези наши страни от бившия соцлагер. Като говоря за този социализъм, говоря за храната, за усещането от униформата. Чрез ключови думи разнищвам цялата униформа, за да се разбере защо тя може да накара някого да страда, след като няма нищо лошо в една униформа, това е просто една дреха. Защо тази униформа може да накара някой по-чувствителен човек да страда? За храната много съм говорила – за столовете.

– От 1991 г. живеете в Париж. Кога започнахте да преосмисляте този режим, за който пишете и се вдъхновявате? Или той през цялото време е отлежавал по някакъв начин?

– Въпросът с книгите е, че те излизат с голямо закъснение спрямо вътрешната ни еволюция. Аз тази книга я свърших преди година и нещо. Вече започвам да мисля за съвременното общество. Това е книгата, с която се надявам да приключа въпроса си за миналото и този опит от тоталитаризма да ми помогне да анализирам съвременното, глобализираното общество. Такова, каквото го познавам във Франция и в България.

– А като издавате тези книги, чувствате ли се излекувана от това време и че го махате по някакъв начин от себе си, така че да живеете по-спокойно в съвремието?

– Докато пиша, е много невероятно. После, като ги издавам… Не знам, тази идея за писането като лекуване лично аз от една страна я приемам, от друга – не съвсем. За мен това е друг процес. Креативният процес не е просто терапия.

– Вие пишете на френски език и на български. „Мавзолей” беше написана първо на френски и след това преведена. „Органът на мълчанието” също първо сте написала на френски. Защо избрахте този език, а не българския?

– Когато пиша на френски, не мога сама да се превеждам, липсват ми думи, не намирам точния еквивалент на български с това, което съм искала да кажа на френски. Затова за книгите, които съм написала на френски, имам преводач. „Органът на мълчанието” също я написах първо на френски, по-лесно ми е. Преводът направи Веселин Трандов. Той е бил редактор на сп. „Едно” известно време.

– С него дискутирахте ли превода?

– Да. Беше много интересно. Негово качество е, че е учил и френска, и българска филология. Аз не съм учила българска филология, а той има много по-задълбочен поглед върху българския език. Първо се уговорихме какво точно искам аз. Дадох му свобода при превода. Исках да има взаимно обогатяване. След това, след като получих неговия превод, малко го пренаписах, дори добавих нови неща.

– Книгата излиза първо на български език. 

– Да, първата й премиера е на български език. Книгата още не е излязла на френски.  Тя е много странна книга. Много е кратка и мъничка, но и концентрирана. Тази книга позволява, според мен, да се разкаже в 100 страници нещо, което би могло да се разкаже за 400 страници.

– Съкращавахте ли много в стремежа да бъде толкова кратка?

– Не. В самия процес на писане това ми беше като метод. Правя сравнение с изобразителното изкуство – дали ще бъде една реалистична картина, където всеки детайл е показан, както например една къща – дали ще бъде нарисувана с прозорците, с перденцата, первазите, саксиите и цветята или ще бъде едно бяло петно с червено петно отгоре, което създава същото усещане за къща… По същия начин ни влияе.

– Като писател къде се чувствате повече намясто, в България или във Франция?

– Сега останах малко повече в България, за да преоткрия съвременната българска литература, която малко познавам. Все още не мога да кажа къде се чувствам по-добре. Навсякъде ми е странно. Навсякъде писателят е един маргинал.

– Маргинал, който говори за големи неща?

– Voilà!

 Откъс от „Органът на мълчанието” на Ружа Лазарова, може да прочетете по-долу:

Единственият начин да се справя с глада в концлагера беше да го отричам. Повтарях си, че не съм гладен. Малко по малко си го внуших. Храната провокираше два типа патологични реакции: истерични или маниакални. Истериците се нахвърляха върху нея в момента, в който я получаваха и я

„Органът на мълчанието“ – Ружа Лазарова

унищожаваха за нула време. При мен рефлексът беше на маниак, той ми остана и до ден днешен: не ядях нищо, прибирах всичко за после. Икономисвах. Беше ужасно, сегам като си мисля, беше лудост.

Моите маниакални икономии мe възнаграждаваха: от време на време си правех малки угощения. Другите нямаха вече нищо за ядене, това добавяше към удоволствието. Скривах се добре, постилах някакъв парцал вместо покривка, режех хляба на съвсем, съвсем дребни хапки. Размесвах онова, което е останало от супата, от морковите, от картофите, понякога мармалад от ряпа. Мажех върху парченцата хляб, вкусвах. Бях щастлив.

Тази игричка беше опасна, тъй като останалите постоянно се опитваха да откраднат моите запаси, но тя придаваше някакъв вкус на живота. Понякога ме канеха две млади момичета, две сестри със сияйна хубост, в които бях влюбен, и аз се присъединявах на угощение при тях с моите петифурки.

Храната и нейното набавяне беше обсебваща грижа през социализма. Трябваше да притежаваш широки познания за магазините, за дните и часовете на доставките на различните продукти. Трябваше да се сприятелиш с продавачките, за да се сдобиеш с ценната информация и така да съставиш нещо като картография на глада. Трябваше да прекосиш два пъти града, за да намериш месо. Трябваше да дебнеш и да купиш по-скоро това, което се появяваше, отколкото да търсиш някакъв определен продукт. В дамските чантички винаги се намираше и мрежа за пазар. Една голяма част от живота на техните собственички беше посветена на сдобиването с храна.

– Бях много зле с покупките – признах си тъжно. – Винаги разочаровах майка си.

Когато пристигнех в месарницата, обикновено бяха останали само пакетчета свинска мас. На опашката ме пререждаха, продавачите ме лъжеха с теглото или пък с рестото. Все бях прецакана.

– Социализмът те караше да изгладнееш по един специфичен начин. Не се умираше от глад, но хроничният недостиг на храна и хаотичното й снабдяване предизвикваха състояние на постоянен стрес… Това ни правеше несигурни.

Бяхме изгладнели в главите си, психясали. Когато си я набавяхме, не опитвахме храната, а я поглъщахме, сякаш под заплахата на потенциална липса. По време на обедите в столовата наблюдавах движението на устите: като през прозорчето на перална машина виждах как храната се върти, а от нея ту щръкваше зъб, ту се мярваше червеното небце. Повдигаше ми се, но се насилвах да гледам; имах чувството, че разбирам нещо от социализма.

Най-страшно беше, когато някое ядене рискуваше да се развали.

– Тази мусака трябва да се изяде – съобщаваше майка ми.

– Не съм гладен вече – обявяваше баща ми, когото целеше повелителното изречение.

– Хайде де, напъни се малко.

– Не искам.

– Да я хвърля ли!

Баща ми отстъпваше театрално. Хващаше ядосано лъжицата и сипваше остатъка от съдържанието на тенджерата директно в гърлото си. Когато не можеше да излезе наглава с него, майка ми се обръщаше към мен. Аз навеждах очи с надеждата мълчанието ми да бъде изтълкувано като отказ. Тя повтаряше, че не бива да се изхвърля – необоримият соцаргумент, на който бе невъзможно да се откаже.

Някои спомени бяха мъчителни и грозни, на психиатъра казвах само най-същественото.

– Повръщането беше някакво освобождаване.

Беше бунт срещу нямането, срещу униформата, бригадите, срещу моите родители, които бяха огънати от системата, които се бяха научили да оцеляват и желаеха да ми предадат своето познание, за да мога да оцелявам и аз. Не исках тяхното наследство, нито да се адаптирам към режима, нито да оцелявам. Повръщах. Наслаждавах се на тази свобода няколко секунди. След това вината се изливаше в мен като водата в тоалетната чиния.

– Не чувствах нищо. Светлината винаги беше прекалено силна.

Ослепителното усещане, което придружаваше този спомен, произлизаше без съмнение от белотата на тоалетната чиния, на плочките.

– Беше студено.

Повърнатото беше топло. Рисуваше по бялата керамика на чинията абстрактна картина, която водата отмиваше на дълги ивици. Пусках я бързо, всичко траеше само миг.

– Сега ми изглежда ужасно.

Бях преплела крака, отчаяно се взирах в прозореца. Странна беше тази болка, към която бях обезчувствена тогава и която нахлуваше в мен двайсет години по-късно. За разлика от спомените, неясни и груби, тя беше точна, остра.

 Видео от интервюто с Ружа Лазарова

Премиерата на най-новата книга на Ружа Лазароваа „Органът на мълчанието“(„Сиела“)  ще бъде представена тази вечер (28.11.) от 18.45 ч. в галерия „Снежана“ в София. Книгата ще представят Емил Андреев и Светлозар Желев.

* Интервюто е публикувано в OFFNews, 26 ноември, 2012 г.

Деян Енев и Бойко Ламбовски: Добрата литература умива душите

Съвместната книга на Деян Енев и Бойко Ламбовски

След големия интерес към книгата “Деян Енев – Стихотворения / Бойко Ламбовски – разкази” авторите и издателство „Сиела” направиха втора премиера в книжарница „Книги и…”. Книгата представи Светлозар Желев. Откъси от нея прочете Калин Терзийски.

– Правите втора премиера на съвместната ви книга. Досега чухте ли някакви отзиви за нея?

Бойко Ламбовски: Да, чухме отзиви. Книгата за моя изненада се харчи, защото аз като автор на книги със стихове досега не съм свикнал да се продават много бройки. Особено тънко съчетание на комплимент с критика чух от една добра позната, която каза: „Като ти чета разказите още повече ти харесвам стиховете”. Това е много остроумно – хем е критика, хем е похвала, много изтънчено. Като цяло мисля, че ние сме професионалисти на перото и както и стиховете на Деян, така и аз се постарах това да бъдат текстове, от които в никакъв случай да не се срамуваме. Мисля, че нямам основание за това.

– Двамата се познавате още от сп. „Родна реч”, където сте писали като ученици. Спомняте ли си първите ви впечатления един от друг?

Деян Енев: Първо искам да отговоря на предишния въпрос. На мен особено ми е интересно сега мнението на поетите. Между другото чух вече някои добри думи от поети, които ценя и уважавам. Един от тях е моят стар събрат още от „Родна реч” Пламен Мавров. А за нашето дълго познанство с Бойко мога да кажа, че тогава той беше слаб, носеше очила и пушеше цигари.

– Чели ли сте си нещата един на друг? Коментирали ли сте ги?

Деян Енев: Да, разбира се, да.

Бойко Ламбовски: Много внимателно. Аз и досега помня някои негови неща наизуст. Примерно: „На мишките душите изскачат в мрака”, или пък един разказ, притча как татко му търси новороденото – търси го при талантливите, търси го при гениалните, накрая открива врата, на която пише „Деян Енев”. Вече изредил всички сакати, всички недъгави, накрая го намира… Четяхме се много внимателно, това беше една хубава школа и може би от там, от това писане на връстници човек се зарежда силно и се амбицира да бъде добър и да се занимава професионално с литература. А на нас с Деян може би ни даде допълнителен стимул фактът, че ни наградиха: него – за разкази, мен – за поезия. Дадоха ни по една първа награда. И от там предопределиха нашата съдба и ние решихме да бъдем писатели в този живот. Нещо, което следваме и досега.

– Имало ли е моменти, в които сте се разколебавали – дали все пак това е правилният път?

Деян Енев: Аз не, защото за мен писането не е професия, не е и занаят даже. За мен писането е начин да направиш хората по-добри. Може и да прозвучи малко високопарно, но аз съм убеден, че добрата литература умива душите на хората.

Бойко Ламбовски по време на втората премиера на съвместната им книга с Деян Енев. Снимка: Бистра Величкова

Бойко Ламбовски: Аз пък десетки пъти съм се чувствал изключително несигурен и в силата на въздействието на това, което пишеш, в необходимостта от него, в това, че някой ще го чете или ще има нужда. Изобщо тези моменти на съмнение са били много, продължават сега, продължават и в бъдеще. Но мисля, че не съм единствен в това съмнение, след всяко такова съмнение си зареден допълнително или си открил нещо ново, което ти дава още един стимул. Това са неизбежни работи.

– Някои ви нарекоха „батковците на българската следпреходна литература”. Вие чувствате ли се такива?

Деян Енев: Този някой е моят син, който написа това в блога си. Няма лошо, то е титла да си батко, не възрастов ранг. Така че звучи добре.

– Всъщност защо чак сега – 30 години след като и двамата се занимавате – единият – с проза, другият- с поезия, се решихте да пишете и публикувате в другия жанр?

Деян Енев: Аз мисля, че книгите си имат собствен път, собствена съдба. Тази книга доказа това, защото аз тези стихове ги имам от 17 години. Бойко също, води колонка във в. „Сега” от над 7-8 години. Много от тези колонки са чисти разкази. Така че не е добре погледнато нито за единия, нито за другия да демонстрираме принадлежност към другия жанр, но ето просто при една среща стана така, че се договорихме да издадем тази книга.

– Напоследък прозата навлиза много в поезията. Т.нар. „бял стих” без рима е доста популярен, много хора вече пишат така. Защо се получава това? Какви са ви наблюденията?

Бойко Ламбовски: Това е една световна тенденция, особено в Западна Европа, в Америка се пише така. Има много страни, в които литературната наука смята, че по някакъв начин атрибутите на класическата поезия – силаботоника, такива прозодийни елементи са изчерпани, защото там се пише поезия от много векове. И да кажем вече има някаква бедност на римата – в страни като Франция, например. Аз съм убеден, че в страни като нашата, където езикът е друг, пише се другояче, има възможност за използване на тези атрибути, за тяхното безкрайно обогатяване, поне на сегашния момент. У нас това все още е твърде подранила тенденция. Много харесвам хората, които могат да пишат модерно, но използвайки тези похвати на класическата поезия, т.е., които умеят да римуват добре, които знаят какво е ритъм, усещат го. Мисля, че това в България не е изчерпано, то не е старомодно. Старомоден може да бъде само авторът, който не притежава творчески качества. Според мен това може да се напълни със супер модерен смисъл. Един поет като Йосиф Бродски го доказва това, който е виртуоз на формата и при все това е ужасно модерен. Така че, аз лично уважавам това и това, и работя така и така. Мисля че в България, това навлизане на прозата в поезията, както го нарекохте, не е безкрайно и не е единствено.

– А доколко поезията навлиза в прозата?

Деян Енев: Мисля, че тук става дума за нещо, което можем да наречем поетическо светоусещане. За мен като автор това е много важно да присъства в един текст, все едно дали е поетичен или белетристичен. Аз търся в един текст предимно и главно това. После идват вече наредените в рими думи, думите с ритъм и т.н. Аз търся това. В моите стихове се опитах да покажа, че под обвивката на думите съществува нещо като поетична душа на текста. Тук, в рамките на шегата, искам да спомена думите на един поет, който казва, че: „Може да има поезия без рими, може да има поезия без ритъм, може да има поезия без смисъл, но не може да има поезия без едно от тези три неща едновременно”.

– Да очакваме ли нови експерименти в жанровата смяна на ролите – поезия и проза?

Деян Енев: Ако след време се появи такова нещо, пак ще го направим. Но пак казвам, това не беше нещо, което изкуствено сме го измислили, просто книгата даде този сигнал.

– Последно да ви попитам, мислите ли, че има възраждане на българската литература последните години?

Бойко Ламбовски: Аз не мисля, че тя е умирала изобщо, но смятам, че има едно ново поколение писатели, които не страдат от някои обременености на литературния живот от тоталитарните десетилетия. Тези обременености бяха свързани най-вече с това, че писателят беше обезпечен, абсолютно обезпечен като доход, като работа. За което пък трябваше да плаща с политическа лоялност. Сега идват едни много освободени млади хора, животът им е по-труден, но те пък така работят с много вдъхновение и според мен успяват да върнат част от читателите, които бяха зарязали изобщо българската литература и четенето й; Успяват да ги върнат и да ги привлекат отново в нейното лоно, което е прекрасно. И за това аз също ги харесвам.

Деян Енев: Аз мисля, че има възраждане, но мисля също така, че битката за читатели трябва да бъде постоянна и ежедневна. Тази премиера тук е част от това общо усилие на българските писатели.

Видео от интервюто с Деян Енев и Бойко Ламбовски

Видео от представянето на съвместната книга на Деян Енев и Бойко Ламбовски в книжарница „Книги и…“

* Интервюто е публикувано в OFFNews, 22 ноември, 2012 г.

Калин Терзийски: Медийните изяви не ме изморяват! Те помагат на писателя!

Калин Терзийски, сред приятелите си по-познат като Кайо. Снимка: Личен архив

Калин Терзийски (Кайо). Чували сте го. Виждали сте го. Може би дори сте го чели. Роден 1970 г., по професия лекар-психиатър, той е българският писател, който за последните 4 години стана един от най-известните съвременни автори. В периода 2009 – 2012 г. той издаде близо 8 книги. Между тях са сборниците с разкази „Имен ден за добрия човек”, „Любовта на 35 годишната жена”, „Има ли кой да ви обича” (получил европейската награда за литература, 2011г.),  романите „Лудост”, „Алкохол” (от една година се играе спектакъл по книгата) и др. Най-новият му роман „Войник”, излезе от печат преди седмица, от издателство „Сиела”. Книгата е написана за година и половина, с което се нарежда между най-дълго писаните книги от автора. „Писах я повече време, тъй като известността също отнема време и не можех да се концентрирам само в писане”, споделя той.   

Силно обичан от едни и безкомпромисно критикуван от други, Терзийски безспорно се радва на голяма популярност. Освен това, той е един от малкото писатели в България, който има щастието да изкарва хляба си само с писане. Хвалебствията той приема с усмивка, на критиките обръща гръб, а когато е на площад „Славейков” или в книжарница, с поглед търси своите книги прилежно наредени на сергии и рафтове. Когато ги види, се усмихва с умиление и сдържана гордост.

Калин Терзийски твърди, че не обича затворените литературни кръгове и клики. Въпреки това, самият той през 2006 г. създава литературния клуб „Литература Диктатура” заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов. Казва, че да си циничен означава да си искрен. И в разказите си той се стреми именно към споделяне на такива сурови истини. Не го притесняват острите критики относно честите му медийни изяви. За тях той казва: „Завистта се облича в рационална форма”. Медиите и популярността помагат на писателя, така че книгите му да се четат повече”, убеден е Терзийски.

– Кога разбрахте, че писането е вашата страст и искате с това да се занимавате?

– Много късно. Не по-рано от 36 години. На 26 години обаче започнах да пиша интензивно, за да изкарвам малко допълнителни пари към лекарската ми заплата. Аз работех медицинската си работа като вид странно хоби. Допълнително работех като сценарист и дописник във вестници и списания. Това ми носеше основните доходи и цял живот е било така. Започнах първо като сценарист. Около 7-8 години съм писал едно нещо, което е не само моя запазена марка, но на цяла група от подобни на мен писачи. Това са кратки абсурдистки неща, които могат да минат за пародии. Стават за сценарии. Нещо, което е философско, но и смешно и абсурдно. Например пародии на приказки, на литературни герои. Този тип писане в България, в новото време го отключи Людмил Станев. Аз винаги съм му благодарял. Той е човекът, който ми даде увереност. Прочитайки неговите неща разбрах, че и аз мога да пиша такива неща. А този, който ми е дал увереност в световната литература е Даниил Хармс. Людмил Станев, Даниил Хармс, след това аз, Емил Йотовски, Карбовски и т.н. Това е един маниер на писане, който ставаше за всякъде. Пишейки за „Каналето” те ставаха на скечове. Писал съм в едно хумористично приложение на „Труд”, след това в сп. „SAX”, конкуренция на „Егоист”. Сега планувам да издам и книга с неща писани тогава. Тя ще се казва „Смешният съд”.

– Как и защо се отказахте от професията на лекар – психиатър и станахте писател?

– Когато бях лекар имах голяма младежка мечта да се занимавам с психиатрия. Като се запознах с психиатрите обаче разбрах, че и при тях основното е жаргона, клюката, интригата. Живеенето вътре в една защитена от морето на големия живот среда не ми допадна. Това е една самодостатъчна среда. Като си психиатър си само психиатър, като си писател си само писател. Примерно сред работниците не е чак така. Никой дърводелец не казва – аз съм дърводелец. Той просто това работи сега, иначе си е човек. Това живеене благодарение на статуквото да си някакъв е доста жалка работа и аз за това съм се чувствал чужд и сред психиатрите, и сред писателите.

– Дори и сред писателите се чувствате чужд?    

– Да. Има едни такива писатели, които са много институционализирани. Те и това работят като държавна работа, и са завършили литература. Общо взето те живеят в литературата. Интересно обаче от къде пък пишат, защото човек трябва да има някакъв опит в живота, за да пише. Някой ще каже – не е така, той може да чете книги и пак да пише. Ти, за да познаваш човешките мотивации и човешките движения в пространството, трябва да живееш много. Не задължително, за да извлечеш сюжети. Просто, ти трябва да познаваш различни хора и ситуации, и най-вече да познаваш много добре различни свои състояния в различни ситуации. Защото човек може да опише достоверно нещо, само ако го е преживял.

– Вие казвате, че сте се разочаровал от психиатрията и тези кръгове. Когато навлязохте в кръговете на писателите как се почувствахте?

– Аз съм разочарован от всички “inner circles”,от всички затворени

Калин Терзийски. Снимка: Личен архив

кръгове. Както казах, аз се чувствам чужд и сред писателите. Истинските, големите писатели са саможиви хора. Те не се стремят към намиране на среда, която да ги подкрепя и среда, в която те да се чувстват свои. Само слабака има нужда от защитена среда. Слабите писатели се радват, че не ги четат. Радват се, че ги четат само техните познати и други писатели по приятелска линия. В България има цяла малка клика от такива писатели, които са си вътрешните хора на литературата. А такива като мен са външни за литературата.

– Някои хора обаче смятат, че вие сте вътрешен писател, поради факта, че сте добил популярност

– Аз съм добил популярност, но странното е, че точно вътрешните писатели не са добили популярност. Тях идеално си ги обслужват техни литературни, институтски, университетски затворени, защитени среди. Има разлика между човек с връзки и човек търсещ защитена среда. Има и хора, които имат много големи връзки, които могат да им помогнат за популярността им и т.н. Аз и връзки нямам, защото нито съм от род, нито през живота си съм успял да създам познанства, които да ми помогнат. Единственият ключ към мен е това, че днес съм станал в 4 сутринта и съм седнал да пиша.

Аз се блъскам със стени, това, което са стени в България – връзкарството, недоверието, негативизма. Една особена черта – ниското самочувствие на българина, което води до незачитане на всеки друг. Типичният българин си казва: „Аз съм нещастник, той е подобен на мен – българин, значи и той е нещастник, защо да му обръщам внимание?!” И на този феномен се дължи, че в България стават известни само хора, които живеят в чужбина и са признати там по някакъв начин. Всеки българин се смята за нещастник и за недостоен човек. И за това някой, който все пак по някакъв начин се е откъснал от тук, вече може да бъде ценен. За това и когато умре някой писател, той бива повече ценен. Той вече е откъснат от тук.

– В някои от текстовете ви се усеща цинизъм към живота? 

– Да, защото става въпрос за искреност.

– Циничност означава ли искреност?

По-скоро звучи цинично на тия, които смятат, че всяко необлечено в калъфа на благоприличието нещо е цинично. Това да кажеш на някой, че ще умре е цинично. Т.е. сурова истина. Но аз много държа на тази сурова истина. Аз държа и на прикриването на суровата истина, когато трябва. По принцип искам да събуждам хората като им казвам сурови истини. Истината, че ще умрем всички ние е важна за целите на живота. Ако човек няма постоянно тази ярка, сурова истина той живее като дете или по-скоро като глупак. „Memento mori” – „Помни, че си смъртен”. За това внимавайте какво правите, правете добро, танцувайте, защото ще се мре…

Калин Терзийски с любимата си котка. Снимка: Личен архив

– В началото, когато сте публикувал първата си книга и все още не сте бил познат като автор, усещал ли сте скептицизъм у издателя, а след това и у хората? 

– Аз с книги много късно започнах да се занимавам. Изпитвах едно младежко пренебрежение към книгите. И това е обяснимо. Имах една случка – един дядо, мой пациент, често ме спираше в двора на болницата и ми казваше: „Докторе, докторе, аз трябва да ви подаря нещо”. И един ден ми донесе негова книга с автограф. Той беше изключително изпаднал човек, който си живееше в психиатрията от години и моят все още младежки ум, правеше естествената асоциация – ето кой пише сега в България книги. И беше така.

Това беше най-непрестижното занимание. Ние пишехме в луксозни списания, които плащаха хонорар, колкото една лекарска заплата, за един текст (в сп. „Егоист”, сп. „Едно”). А по онова време, за да издадеш една книжка първо, че трябваше да си платиш, след това, почти до никой не стигаха тези книги, бяха с много лошо качество. Самата идея за литература в книгите беше непрестижна и пишеха предимно графомани. А тези, които имаха силна амбиция, пишеха по списания, където се чете много. Сега много от тях излязоха от списанията и издадоха книги – истинските хора на литературата.

– Кои са истинските хора на литературата според вас?

Мартин Карбовски, Тома Марков, Радослав Парушев, Богдан Русев, Момчил Николов, Васил Георгиев, и аз, и Емил Йотовски. От по-старите Деян Енев, Емил Андреев.  Изчезването на списанията вкара в книгоиздаването една голяма група наистина талантливи писатели, които преди това са били „лайфстайл” писачи.

– Но е имало и издателства, които са се съгласили да ги издадат?

– В края на краищата да имаш хляб, нож и сирене и да не искаш да направиш сандвич, е голяма срамота. Пък и имаше глад за български писатели.

– Тези писатели, които изброихте, до тях ли най-близко се чувствате като светоусещане и стил на писане?

– Тези писатели са нови и достатъчно смели да бъдат оригинални. Човек, който пише по старому, който пише, както се е пишело в социализма, той е или глупав, или мързелив, или страхлив. Механизма за издигане на авторитети и писатели все още подражава на онова наше срамно минало. А именно – чрез връзки, чрез познанства, чрез полудържавни механизми. Те стават чрез Комитета по култура или Европейската комисия по еди какво си… И тук някой ще каже – ти си носител на европейската награда за литература, тебе кой те уреди?! Мене ме избра една комисия, която не познавах до тогава. В последствие в нея се оказа Деян Енев, който харесва как пиша.

– Медийните изяви не ви ли изморяват?

– Не! Значи, човек се изморява, ако е слуга, ратай, въобще изморява се, когато не върши своя работа. Българинът трябва да усети какво е да вършиш своя работа и по този начин ще се промени много. Когато вършиш свои неща, когато правиш нещата за себе си, няма умора. Как така ще се умориш? Все едно да се умориш да живееш! Нали това е за мене, за моето име, за моето себеосъществяване, за да ми се четат много книгите, за да стигна до повече хора, за да кажа повече неща на хората. Това е адски важно.

– Чуват се доста критики относно честата ви поява в медиите. Как гледате на тях?

Калин Терзийски. Снимка: Личен архив

– Аз се сещам какви могат да бъдат тези критики. В психиатрията това се нарича рационализация. Рационализацията означава обличането в една благовидна рационална форма на едни, иначе неприемливи, дълбоки човешки страсти. Рационализацията е тип защитно поведение при по-интелигентни и образовани хора. Т.е. обличане в рационална форма на неща, които не изглеждат добре. Завистта се облича в рационална форма. „Ааа, той така опошлява литературата”, казват някой. Това е завист! Но дори пред себе си тези хора не признават, че завиждат, а обличат това в рационална критика. Критиката е вид рационализация, която прикрива едни жалки мотиви. Винаги! Някой страдат от това, че не ги показват по телевизията. Те си казват: „Аз не съм известен, не съм успял и вместо да взема една кофа кал и да залея Калин Терзийски, аз казвам – той прекали”. Ако се разрови в мотивите на поведението си, човек ще види, че го води злобата към успелия.

– Известността и популярността повече пречи или помага на един писател?

– Глупаците и тези, които не са популярни казват, че пречи. Напротив, помага изключително много, защото неизвестен писател, това е писател, който не го четат. А има ли писател, чиято цел е да пише, за да не го четат?! Това също е една рационализация, която се нарича още „гроздето е кисело”. Този тип хора си казват: „Аз не мога да постигна нещо и за това го отричам”. Т.е., когато не можеш да имаш нещо, ти го натоварваш с лоши качества. „А, известността ли?”, казва той, „тя е гадна, отвратителна, тя пречи!” Известността пречи от гледна точка на това, че ми отнема много време. Но за какво ми е това време, ако не пиша, за да стана известен. Вярно е, че аз съм написал едни от най-хубавите си неща, когато не са ме занимавали с известността ми. Обаче, това е много нещастно време, когато въобще не знаеш дали твоята работа ще има резултат.

– Това е интересно, защото много хора, мислят че вие не сте имал такъв период на „неизвестност”, а всичко е дошло така изведнъж.

– Ооо, аз съм имал такъв период в живота си, какъвто никой писател и много малко хора в живота си са имали. Значи, аз съм имал период в живота си, в който в продължение на една година не съм можел да стана от леглото, за да отида да си купя пиене, а изключително много ми се пие. Не просто ми се пие, а преживявам много тежка абстиненция. Който изживее такова нещо – да се пържиш в собствения си сос в продължение на години и да продължиш да пишеш в това време, всеки ден… Аз тогава написах почти всичките си важни неща. Аз правех така – през нощта се събуждах, изпивах 200 грама алкохол, за да мога да си доспя. Сутринта се събуждам и в най-добрия случай имам пиене в кухнята или още по-добре до леглото. Изпивам 100-200 грама и всичко е окей и сядам да пиша. Тогава писах всички тези абсурдни и смешни истории, написах наградения с европейската награда сборник „Има ли кой да ви обича”, „Сурови мисли със странен сос”. Романа „Алкохол” започнах да го пиша 4 месеца, след като спрях пиенето. През лятото на 2009 г. започнах да го пиша.

През 90-те, преди да изчезна от света, когато пишех по списания и вестници имах популярност като талантлив, млад, перспективен човек, който обаче си пийва. Тогава аз бях точно като героите на Керуак, като бийтническите герои – бохем. Бях на 30 години и добре знаех кои са моите прототипи. Започнах да се разочаровам от всичко, затварях се все повече и повече, откъсвах се. Всичко ми се струваше прекалено отвратително, заради това, че света не ме приемаше и не ми дава това, което аз смятах, че трябва да получа.

– А вие какво сте смятал, че трябва да получите?     

– Това, което получавам сега, може би. Ако ми беше потръгнало тогава може би щеше да се случи това, което се случва с мен, преди 10 години. Но тогава ситуацията беше неблаготворна, отблъскваща.

За да започна да пия, бях създал поредица от предпоставки – разделих се със семейството си, което ми донесе ужасно чувство за вина. Аз си казах – до тук беше живеенето, както се очаква и изисква от мен, сега вече ще живея, както на мен ми хрумне. И това беше като падане от 500 метра, но си заслужава. В романа „Войник” единият герой казва на другия: „Добре, че падна, иначе щеше да си висиш там”. Добре, че паднах, за да остана жив, за да се раздвижи нещо. Всички трябва да паднат, за да станат истински, иначе човек може цял живот да си пълзи. Ако падне, след това има шанса да се изправи в истинския си ръст.

– Този обрат в живота ви  – от неизвестен човек, страдащ от алкохолизъм и изведнъж известен писател с много книги какво ви донесе?

– Това са две крайности, които много си приличат. Човек живее предимно между събитията. Т.е. аз имам съвсем кротък живот и тогава и сега. Моят живот е едно скитане между блокове, улици…

– Какво беше нещото, което ви спаси от алкохолизъм?

– Преди казвах, че някакво обстоятелство може би е помогнало. Но човек не трябва да мисли че е жертва на обстоятелствата, те само помагат. Когато разбереш, че не си ти това, което външните обстоятелства ти казват, че трябва да бъдеш или трябва да правиш, започваш да се чувстваш добре. Например, едно външно обстоятелство е силния алкохолен глад, то е външно обстоятелство, то идва от тялото, то е чуждо. Трябва да разбереш, че тялото е нещо, което може да си играе с теб, както и душата, и чувствата са нещо външно. Но ти си нещо съвсем друго. Когато разбереш, че ти можеш да правиш, каквото искаш, тогава се чувстваш наистина свободен.

Най-новият роман „Войник“ на Калин Терзийски

– В романа „Войник” цитирате Августин Блажени, който казва, че „хората страдат толкова, колкото си позволят да страдат”. Смятате ли наистина, че ние сами можем да контролираме страданието си?

– Имало е времена, в които човек е можел да понесе какви ли не изгаряния на клада и да ги понесе с потресаващо достойнство. А в сегашните времена се оплакваме, че бензина е скочил с 4 стотинки. И това сравнено с времената, в които един човек се бори за идеите си и застава на кладата без да издава звук, защото така трябва! Ние сме най-бедните от богатия свят, но поне сме от богатия свят. Прекалили сме в наглото си обезсърчаване.

– Мислите ли, че романът ви „Войник” ще може да достигне до по-младите момчета, при които вече казармата не е задължителна?

– Да станеш човек, който е достоен за себеуважението си – това е темата на „Войник” и е валидна за абсолютно всички хора. Важното е до какви прозрения се стига, докато четеш.

– Как се справяте с негативните критики към вас и творчеството ви?

– Отчайвам се, самоубивам се и ми минава след това. Тъжно е да усещаш злобата на хората, но за циничен човек като мен, тя не е от значение. Аз знам, че хората не са нещо особено. Обичам хората, радвам им се, но чак пък като почнат да критикуват да им обръщам внимание… Все едно котката ми да ме критикува… Във Фейсбук направо са ме обиждали, а пък анонимни ме критикуват за публицистичните ми неща. Критиците се отнасят със злоба към мен. Когато, обаче не смяташ човека за нещо прекалено голямо няма как да се обидиш. Знам пристрастията на хората, малката им същност. Знам велики неща у хората, но те не са критиката. Който мине над това ниво, вече може да предизвика у мен чувството, че човек е нещо повече от тор, но докато живее в минуса, а не в плюса го смятам за едно неудачно животно. Човек става нещо наистина велико във възторга и в своята прекрасна положителност.

* Интервюто е публикувано с друго заглавие в OFFNews, 19 ноември, 2012 г.

Николай Петков: Покрай уроците по научен атеизъм станах вярващ християнин

Свещеник написа книга с разкази за футбола и църквата

Писателят Николай Петков, който е по-познат като отец Николай, е свещеник в храма „Свети пророк Илия”, в Дивдядово, Шумен. Снимка: Бистра Величкова

Отец Николай (Петков) е свещеник, който съвсем наскоро издаде сборник с разкази „Стадионът на старата госпожа” („Сиела”). Свещеникът е недипломиран доктор по философия, почти дипломиран доктор по литература (публичната му защита предстои през октомври). Роден е през 1971 г., във Велико Търново, където от 1989 г. до 1995 г. учи български език и литература, философия и теология.

„Три години бях докторант по антична философия при проф. Георги Каприев. Бях написал дисертацията си, всичко беше готово, но не я защитих. Беше спонтанен жест на протест…”, разказва Николай Петков. „С философията ни се разделиха пътищата. Но нито тя е страдала кой знае колко от това, нито аз”.

През 2002 г. Николай Петков е ръкоположен от великотърновския митрополит Григорий за свещеник и от 2003 г. до ден днешен служи в храма „Свети пророк Илия”, в Дивдядово, шуменско. За храма отец Николай влага много енергия и сили, за да го ремонтира и укрепи и като сграда, и като духовно пространство.

На 29 години се жени за съпругата си Наталия, с която имат вече две деца. На 30 години става свещеник. „По канон трябва да имаш навършени 30 години. Свещеник на гръцки е „презвитер” т.е. човек, който е остарял. За това казва народът – дядо поп. Предполага се, че на 30 години вече носиш мъдростта на времето. До тогава трябва да събираш опит, зрялост”, обяснява отец Николай.

По професия родителите му са икономисти. Признава, че не са особено религиозни. На желанието му да стане свещеник гледат „скептично”. „Но те към всяко мое начинание са гледали скептично, така че това не ме изненадва”, споделя той.

Между 1998 и 2000 г. Николай Петков преподава Антична философия във ВТУ “Св.Св. Кирил и Методий”. Тогава написва сборник за антична и средновековна култура и книгата „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох”. В нея се съдържа поетически превод (все още единствен в българската литература) на три от шестте философски химна на Прокъл: „Към Слънцето”, „Към Афродита” и „Към музите” (публикувани и в алманаха „Света гора” 2000-2001, изд. „Фабер”).

Отецът работи върху втората си художествена книга.

Корицата на книгата с разкази от отец Николай.

Защо заглавието на книгата е „Стадионът на старата госпожа”?

Погледнато формално, първият разказ започва с описание на стадион „Ивайло” във Велико Търново, а последният завършва с описание на стадион „Деле Алпи”, в Торино. Макар и темата за футбола и стадионите да е съвършено маргинална, избрах образа на стадиона като метафора. Той напомня за апорията (буквално мъчнотия) за Ахил и костенурката, за това дали Ахил може да надбяга костенурката. Стадионът е много концентриран образ. Той показва културата на живот в състезание.

Стадионът със своята форма на елипса е парадокс на движението и разстоянието. Много често се намираш точно там, от където си тръгнал, независимо колко дълго си бягал. Стадионът създава илюзия и за движение, и за покой. Понякога най-бързият и най-слабият състезател са на едно и също място, само че не знаеш колко обиколки има единия пред другия. Дори, най-бавния може да се окаже две крачки пред най-бързия. Стадионът събира много символи, идеи, спомени, конотации, препратки към антични, късно антични и средновековни идеи.

„Старата госпожа” всъщност е препратка към футболния отбор Ювентус, от гледна точка на това, че отборът е много стар. В същото време Ювентус, означава млад. Това е едно преобръщане на представите за младост и старост. То е особено функционално в повествованието, тъй като там има три жени – най-младата е пра внучка на най-старата и трите са централни образи, и при трите времето тече много далеч от тях.

Като казвате, че се говори за стадион, това значи ли че разказите са обвързани с футбола или това остава като метафора?  

И да, и не. Футболът е метафора, но участва активно в повествованието. В последствие мистификациите около него, около различните световни първенства, описват духовни реалии. Има един разказ, в който броя на дузпите от Леф Яшин по много странен начин съвпада с броя на псалмите и сонетите на Шекспир.

Случайно ли намерихте тази аналогия?

Николай Петков. Снимка: Бистра Величкова

Не, няма нищо случайно. Точно това е голямата провокация, че има много факти, които както и да ги въртиш, както и да ги сучеш не могат да бъдат на едно и също място редоположени. От някаква гледна точка, селския цар Ивайло и Тома Аквински са съвременници, от друга обаче е много трудно да бъдат в един и същи разказ.

Аз, докато пиша, премислям. Идеята е да няма капризни случайности, които да търсят бляскави ефекти. Важно е всяка една случайност да бъде много грижливо подбирана и дискретно предлагана. Има такива родства по избор, които поне за мен са скъпи и съкровени, и по някакъв начин бих искал да ги споделя с хората, с които бих могъл да пия бира.

Колко време ви отне написването на разказите?

Разказите са 20. Писах ги около половин година. От 18 юли до 18 декември (денят на Св. Себастиан).

До колко има автобиографичност в тях?

Има много автобиографичност, но едновременно с това има и няколко много сериозни капана, които искат да поставят повествованието в автобиографичен контекст. Т.е. въпреки високия коефициент на автобиографичност, ако читателят иска да реконструира една биография посредством този вид повествование, трябва да бъде внимателно предупреден, че може да се обърка.

Как решихте да напишете тези разкази?    

Миналата година си празнувах рождения ден. Току що се бях върнал от античния Ефес. Разказах на моите гости какво ми се е случило в Ефес и как самият аз съм попаднал там. Тогава те – отец Павел, свещеник от Карнобат и професор Юри Проданов казаха, че тази история би могла да бъде много интересна като пътепис, разказана едно към едно. Тъй като те знаеха и за други мои пътешествия по екзотични места, с екзотични превозни средства, казаха, че ако всички тези истории се навържат в един повествователен цикъл би било доста провокиращо предизвикателство. Аз започнах тази книга като пътеписи и трябваше да въведа герой, който да бъде скрития автор, който да разкаже какво е видял главния герой. Това е спомагателния герой, който разказва за пътешествията на пътешественика, т.е. аз. В един момент реших, че аз не съм толкова интересен и е по-добре да разкажа за всички свещеници, които съм познавал в своето детство, в своята младост и благодарение, на които познавам православието. Героят дядо Дионисий е всъщност събирателен образ на двамата свещеници, на които дължа собствената си църковност – отец Себастиан от манастира Св. Троица и свещеника, който ме е кръщавал преди повече от 40 години – отец Петър, от град Елена. Това кои са прототипите, разбира се, не е толкова важно, но искам да кажа, че има реални неща, които са реално преживени и съм търсел някакъв фикционален изказ, с който да споделя това, че църквата все пак не е свещи, пари, стока, а нещо много по-мистично, много по-истинско, много по-парадоксално.

В книгата църквата участва сериозно като тематика?

Николай Петков. Снимка: Бистра Величкова

Не толкова църквата, колкото свещениците, които са нейни живи носители. Свещениците, които са безкрайно отдалечени от нейната суета. По тази причина книгата е колкото автобиографичен разказ, толкова и разказ на една епоха. В художествената биография на главния герой се казва, че той е роден през 20-та година, получава богословско образование в Париж, в края на 30-те, началото на 40-те. След това се връща в България с всичките си познания, култура и ерудиция, и става заточеник в еленския Балкан. Той е безкрайно маргинална фигура, поради политическия режим по това време. В последствие умира последният енориаш и историята на неговото село свършва, защото няма нито един жив човек там. Тогава той повежда внука на последния енориаш към земите, където е учил, към Париж. Целта му е да покаже историята на своята младост и това, което тур операторите не могат да му покажат в Париж – Козмала, Естир (сестрата на Козмала) и др. Всичко това е разказано така, че да не натежава ерудицията, а да може зад тези академични факти да бъде споделен някакъв нормален човешки, душевен опит, който може да бъде четен и като телесен, и като духовен.

С богословието как и кога се срещнахте?

Още при кръщенето ми като дете. Иначе първата ми голяма и интересна среща с богословието беше, когато бях 1-ви, 2-ри клас и учехме „Научен атеизъм”.  Аз търсех антитеза на това, което ми казва другарката в училище. Отговорът търсех при свещеника. Другарката в училище ми казва „Няма бог” и аз отивам при свещеника и му казвам: „Дядо попе ти чувал ли си, че бог го няма?” Този сюжет, може да бъде намерен и в сборника, в разказа „И малко научен комунизъм”. Покрай уроците по научен атеизъм взех, че станах вярващ християнин.

Това, че Дивдядово е отдалечено притеснява ли ви? Липсва ли ви нещо там?

Липсва ми общуването с интелигентни, фини и културни хора, които бяха част от моето обкръжение, когато бях студент, началото на 90-те години. Наскоро пътувайки към Кападокия се срещнах с моя приятел от студентските години – Митко Кръстев, преподавател по Теория на литературата, в Пловдивския университет. Тогава усетих, че общуването с такива хора страшно ми липсва.

Такива хора също са и проф. Георги Каприев, доц. Юри Проданов и други. Те бяха част от годините, в които се формирах като човек и като личност. Давам си сметка, че хора като тях са голяма рядкост и си струва да се бориш за тяхното приятелство.

Как гледа съпругата ви на вашите занимания – свещеник, писател, философ, скоро и доктор по литература?    

Няма жена, която да гледа на нещата с единен поглед. Ако днес е един, утре ще е друг…

Чела ли е книгата?

Май се опита… Стигна до третия или четвъртия разказ… Ако трябва да цитирам буквално думите й, каза, че книгата е по-умна отколкото трябва, дори досадно умна. Каза: „Не е за нормални хора тази книга”.

Как написахте книгата си? Имахте ли някакъв по-специален режим на писане?

Да, имах режим. Като всеки нормален мъж, пиша, когато децата или ги няма вкъщи, или спят. Т.е. рано сутрин или късно вечер. Гледах да пиша всеки ден по една страница. Трябва да призная, че когато говорим за сериозна работа, вдъхновението не бива да бъде реалност на която да се разчита. Човек прави сериозен и систематичен труд, така че колкото по-малко вдъхновение, толкова по-добре.

Защо мислите така?

Във византийската монарска традиция има едно понятие „идиоритмия”, което предполага, че големите емоционални амплитуди са нещо, което изисква покаяние. Колкото е по-голяма еуфорията и след това унинието, толкова по-зле се движи душата. Т.е. тези душевни възторзи и техните компенсаторни сривове са нещо, което никак не е за предпочитане. Трябва да има някакво русло, в което бавно, спокойно, устремено да се движиш.

От религиозна гледна точка ли го казвате това?

И от религиозна, и от литературна. Начина по който са писали хора като Балзак, като Стендал, като Флобер, като Дикенс..

Николай Петков. Снимка: Бистра Величкова

Според вас те са писали спокойно, без силни емоционални издигания?

Ами, иначе, не можеш да напишеш един роман от 1000 страници или романова епопея от 20 романа. Достоевски например е имал много сериозни вълнения преди да започне да пише, но когато седне да пише, пише много спокойно.

Искам да кажа, че вече съм на такава възраст, при която гледам да се пазя от прибързаните възторзи и излишните вълнения. Както казва Декарт: „Има излишни страдания, които не би трябвало да бъдат част от изкуството, както и излишни радости, които са извън философията”.

Мислите ли, че читателите ще успеят да разберат символиките и метафорите, които сте заложил в книгата?

Трябва да призная, че съм песимист. За мен понятието неприятна изненада е тавтология, т.е., ако е изненада няма да е неприятна. Ако я разберат ще бъде наистина приятна изненада и ще бъде едно малко чудо за мен. От друга страна и броят на адекватните хора от ден на ден става все по-малък. Подобно на Шопенхауер, който имал само трима студенти и аз сериозно се замислям дали ще имам повече от трима читатели.

Притеснява ли ви това, че има вероятност да не достигнете до много читатели и да останете неразбран?    

Аз нямам илюзията, че ще бъда разбран. Нямам и вътрешната потребност да бъда разбран. Разбран от кого? И защо? Никой не е длъжен да ме разбира и да ме обича.

Премиерата на книгата, „Стадионът на старата госпожа“ („Сиела“) на отец Николай Петков, се състоя на 25 септември 2012, в София. Предстоят представяния в други градове из страната.

*Публикация в E-vestnik, 7 Октомври, 2012 г.