Красимир Дамянов, ти, който си на небето

Красимир Дамянов до т.нар. от него Текстов модулатор на Созополския семинар по творческо писане 2012 г. (ФЕК)

Красимир Дамянов до т.нар. от него Текстов модулатор, в Художествената галерия в Созопол, по време на Семинара по творческо писане 2012 г. на Фондация „Елизабет Костова“). Снимка: Бистра Величкова

Не. Това не може да бъде вярно! Той е тук. Реалността, както винаги е измамна. Не й вярвайте! Не. Красимир Дамянов не е на небето. Той пише третата част от “Дневникът на една пеперуда”. Третата част, която каза, че “ще е посветена на илюзиите на свободата и времето в емиграция”. Виждам шеговитата му усмивка и енергичното му говорене. Виждам замисления му поглед, когато ми казва: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…”. После никога не продължаваше. А само се усмихваше със скрита болка в очите. Сякаш не искаше да ми каже някаква тайна, която знаеше. Сякаш не искаше да разочарова илюзиите ми. Искаше да запази вярата ми, която може би му напомняше за самия него. Вярата, която е важна за всеки творец. Писател. Човек. Краси беше идеалист до последно. С чувство за хумор. Непоколебим в критиката си. Импулсивен. Непринуден. Понякога без да искаше можеше да засегне някого с думите си, но темпераментното му поведение и чистосърдечната душа оправдаваше всичко. Нищо не беше със зла умисъл. Просто непреклонно желание за честност и справедливост.

За първи път видях Красимир Дамянов в Художествената галерия в Созопол, на 24 май 2012 г., на откриването на ежегодния Семинар по творческо писане на Фондация “Елизабет Костова”. Беше облечен в бял костюм. Скоро пристигнал от Испания, носеше лекия и весел средиземноморски дух. Пред събралата се аудитория от български и американски писатели и гости, той прочете първия разказ в живота си, който е написал и публикувал. Разказът “Бряг”:

– Какво е това?

– Еднодневки – спомни си той.

– Защо се наричат така?

– Защото живеят един ден.

Разказът беше за белите пеперуди, еднодневки, които се радват на живота, без да мислят какво идва после. Публиката беше в захлас. Двама американци споделяха помежду си впечатления след това. Единият каза: “Представи си, щом това е първият му разказ… Страшно добър е!”

Красимир Дамянов обяснява как се постига кулминацията на разказа чрез числата на Фибуначи, анализирани върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Красимир Дамянов обяснява как се постига кулминацията на разказа чрез числата на Фибуначи, анализирани върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Следващите дни Красимир Дамянов водеше работните семинари по творческо писане на българската група писатели в Созопол. Говореше ни за геометрията на разказа, за златното сечение, за опорната точка. Успя дори да включи числата на Фибуначи в конструкцията на разказа. По време на една от лекциите, най-неочаквано отиде до една от дървените модернистични скулптури изложени в галерията и каза, че това е идеален пример за текстов модулатор. След което, постави хоризонтална дървена дъска, на самата конструкция, с 8 равномерно разпределени пирона по нея и закачи всички страници на разказа на един от участниците.

Разказ анализиран от КРасимир Дамянов върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Разказ анализиран от Красимир Дамянов върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

После каза, че ако всичко е инженерно премерено (нещо струва ми се доста трудно за един хуманитарен мозък като писателския, но не и за Краси, който беше и инженер), кулминацията на разказа трябва да се пада някъде на пирон номер 4 или 5. Разбира се, цялата група гледахме в захлас и весели погледи към артистичния му и необикновен подход на преподаване.

Записките от съветите на Красимир Дамянов за писане на разказ по време на Семинара по творческо писане в Созопол 2012 г., организиран от Фондация

Записките от съветите на Красимир Дамянов за писане на разказ по време на Семинара по творческо писане в Созопол 2012 г., организиран от Фондация „Елизабет Костова“. Записки на Бистра Величкова.

Още пазя записките си от тези незабравими лекции и упражнения по писане. Краси съветваше още: “Винаги да има нещо, което да тегли читателя”, “Да се върви ясно към действието”, “Да се остави загадка. Не разкривай развръзката в началото”.

След семинара, той си замина обратно за Испания. В Барселона, където твореше и приемаше гости в своя емблематичен хостел, на Carrer de les Basses de Sant Pere 10. А нас, учещите се от него, ни остави да се опитваме да пишем и мислим върху съветите му…

Следващата ми среща с Красимир Дамянов беше през декември 2012 г., след премиерата на романа му “Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, на зимния Панаир на книгата. Помолих го за интервю. Беше словоохотлив и говорихме дълго. Разказа ми как през 1988 г. е писал сценария “Ти, който си на небето” за филм по романа на Виктор Пасков – „Балада за Георг Хених”. Говорихме си за вечното пътуване, за живота тук и там. За България и Чужбина. На въпроса ми дали, след 20 години живот в Испания, мисли да се върне един ден в родината, той ми отговори: “Аз никога не съм напускал България”.

Направихме още едно интервю през лятото на 2013 г., когато бяха протестите в София, срещу политиката на скоро спечелилата мнозинство партия на социалистите и т.н.

Всъщност, нямаше конкретен повод за интервю. Беше дошъл в България за няколко седмици и аз може би просто търсех причина да се срещнем и да слушам възгледите му, мислите му, идеите за това, което се случваше у нас, в литературата, в живота. Да чуя нещо, което да вдъхне надежда, вяра и посока, както умеят да правят само писателите. И след дълъг разговор, пак стигнахме до онази реплика, която е като улица без изход, като въздишката на стар мъдрец, който знае какво следва, но го пази в тайна, като последен поглед към залязващото слънце, като болезнената тишина, която следва когато някой голям и важен за света човек си отиде: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…” Искаше ми се, този път да продължи. Как е направен животът, Краси? Какво се случва един ден? Каква е тайната в многоточието? Защо мълчиш, Краси…?

Участниците в Созополския семинар по творческо писане 2012 г., с лектор Красимир Дамянов (в средата). Снимка: Фондация

Участниците в Созополския семинар по творческо писане 2012 г., с лектор Красимир Дамянов (в средата). Снимка: Фондация „Елизабет Костова“

– Погледни ме в очите – мъжът докосна голото рамо на детето и го прегърна. – Мъчно ти е за белите пеперуди, познах ли?

– Да.

– Напразно се боиш. Когато станеш голям, ще разбереш – каза мъжът. – Те живеят съвсем малко. Един ден. Но това им стига, повярвай ми… Защото не знаят като нас, че има и друг, и друг, и друг ден! И още много-много дни…

Така завършва първият разказ на Красимир Дамянов. “Бряг”. Чувам вълните на морето по бреговете на Созопол. Виждам усмивката му и белия костюм. Той се отдалечава с лодка в морето. Но не като еднодневка, а като вечна пеперуда търсеща повече истина и свобода от тази, която грешната ни земя може да предложи на идеалист като него. Ще ни липсваш, Краси! И днес, и утре, и други ден, и още много-много дни… И след многоточието… Ти, който си на небето! И в сърцата на еднодневките!

Бистра Величкова

* Текстът е публикуван първо във „Факел“, на 11 януари, 2015 г.

Advertisements

Награди, конфликти, постмодернизъм

ОКОЛО ЛИТЕРАТУРНАТА 2013 г. В БЪЛГАРИЯ

"Награди, конфликти, постмодернизъм", в. "Култура", брой 24 (2773), 27 юни 2014 г.

„Награди, конфликти, постмодернизъм“, в. „Култура“, брой 24 (2773), 27 юни 2014 г.

Българският литературен постмодернизъм, „Сестри Палавееви” от Алек Попов като комикс, конфликтите около литературните награди, издателските задачи, социалните мрежи като място за дебати – това бяха някои от основните теми, дискутирани на националната конференция „България и българската литература през 2013 година”, организирана на 9 юни т.г. от Департамент „Нова българистика” на Нов български университет и Сдружение на българските писатели. За разлика от други години, този път бе проследено развитието на българската литература в рамките на една само календарна година.

Постмодернизмът в българската литература

проф. Михаил Неделчев. Снимка: от екрана на БНТ

проф. Михаил Неделчев. Снимка: от екрана на БНТ

Проф. Михаил Неделчев подчерта, че всъщност обособяването на Сдружението на българските писатели като независима от Съюза на българските писатели формация съвпада и с големия възход на българския постмодернизъм, проявен най-вече в областта на поезията. Той заяви, че това се случва с изгряването на ярката звездна четворка от „Литературен вестник” Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Георги Господинов и Бойко Пенчев, но припомни и фигурите на техните ментори Ани Илков, Кирил Мерджански и Миглена Николчина. На твърдението на Йордан Ефтимов, че една от основните характеристики на постмодернизма е близостта му с масовата култура, Неделчев противопостави разбирането, че българският постмодернизъм става все по-елитарен с годините – като се започне от „Физика на тъгата” на Георги Господинов и се стигне до новия роман на Емилия Дворянова „При входа на морето”; като не пропусна обаче да включи и романовата трилогия на Владимир Зарев. Според него, в тези книги се случва синтез на постмодернизма с високия модернизъм. „Все по-често постмодерните автори се оглеждат назад в търсене на свои по-дълбоки корени в 70-те и 80-те години, а по-старите автори са привлечени към световете на постмодернизма”, убеден е Михаил Неделчев. Като илюстрация той даде новите две книги на Любен Петков – книгата с пътеписи „Отвътре и отвъд” и сборника с разкази „Недоказани убийства”. Неделчев засегна и темата за драматичното възкресяване на Георги Божинов и книгата му „Калуна Каля”, направено от Деян Енев в онлайн среда. Той допълни, че се „наблюдава ползотворна употреба на димитърталевските повествователни конвенции в епическия роман „Бежанци” на Весела Ляхова”, който, според него, модерно осмисля тази уж регионална трагична история на беломорските българи.
Според думите на Неделчев, налице е утвърждаване на нов литературен консерватизъм, чийто най-видим израз са множеството силни творби с религиозна тематика – „Марма, Мариам” и „Влакът за Емаус” на Теодора Димова, притчите на Деян Енев в „Малката домашна църква” и дори новият роман на Емилия Дворянова „При входа на морето”. В тази група влизат и философските и религиозните търсения извън канона на Илко Димитров в стихотворно-есеистичните му книги „Бог в Ню Йорк” и „Това едно/ Можеш ли го”, както и в „Тотемът на вълка” от Пламен Антов.

„Наблюдава се нарастване на моралистичния патос в най-новата ни есеистика и публицистика”, смята проф. Неделчев, като визира авторските сборници „Невидимите кризи” на Георги Господинов, цитираната вече „Малката домашна църква. Съвременни притчи” на Деян Енев, „Един след полунощ” на Керана Ангелова, „Четири вида любов” на Теодора Димова… Към тях се включват и далеч по-традиционните като изказ книги „Хамово семе” на Йордан Атанасов и „Нейде между” на Румен Стоянов, а също „Подлите времена” на Едвин Сугарев. Проф. Неделчев вярва, че най-после наблюдаваме реализирана пълноценно консервативната езикова ретроутопия на Ани Илков, която архаизира и същевременно прославя Възраждането. Професорът уточни, че тази ретроутопия добива най-силен литературен израз в романа „Възвишение” на Милен Русков. Въпреки че този роман излезе още през 2011 г., в конференцията за българската литература през 2013 г. той продължи да бъде в центъра в дискусиите. Йордан Ефтимов припомни тезата на Яна Букова във в. „Култура”, според която българската литература се случва само през националната проблематика. Такава книга е именно „Възвишение” на Милен Русков, казва Букова, твърдейки, че в предишните си две книги Милен Русков не е по-лош писател, но те не постигат същата популярност. Като потвърждение на същата теза бяха дадени примери с книгите „Черешата на един народ” на Георги Господинов и „Мисия Лондон” на Алек Попов.

„Сестри Палавееви”: възхвала на партизаните или литературен комикс?

"Сестри Палавееви" от Алек Попов

„Сестри Палавееви“ от Алек Попов

За разлика от „Мисия Лондон”, последната книга „Сестри Палавееви” на Алек Попов породи спорове доколко представя партизанското движение като национален проблем – и доколко е просто една пародия. Според проф. Михаил Неделчев, „с романа си „Сестри Палавееви” със сюжет върху прокомунистическото партизанско движение от края на Втората световна война, Алек Попов е направил истински пастиш”. Според учения, именно това е причината голяма част от публиката да не разбира дали това е гавра с партизаните или съвсем дискретна тяхна възхвала.

Доц. Борис Минков изрази мнението, че романът „Сестри Палавееви” на Алек Попов не принадлежи към историческите четива. Той смята, че присъствието на тази книга е свързано с природата на комикса. „Жанровата матрица на комикса прави възможни произволните прекъсвания и свързвания на различни времена към общото цяло”, заяви Минков. Той смята, че самоназоваването „партизански роман” е чисто провокативно. „Подобно обвързване, което критиката и публиката обичайно охотно подемат, е един от характерните блъфове на Алек Попов”, каза той. И подкрепи тезата си с твърдението, че „елементите на „буржоазния” произход на сестрите не представляват стилизирани изрази от речника на никоя епоха. За присъствието си в романа те са събрани нарочно от макрорамката на комикса, която изчиства елементите от всяка разпознаваема действителност, изчиства ги от натрупаната им биография. Според доц. Минков, именно безразличието към всеки възможен произход и всяка възможна история трябва да породи смешното. И заключи, че „в крайна сметка, никой не разбира какво прави този партизански роман. Никой не разбира защо е направено това произведение?! Има я идеята за очевиден пастиш, но в същото време има и нещо, което не е последователно прокарано”.

„Сестри Палавееви” прилича на американския филм „Гадни копилета”, коментира на свой ред Йордан Ефтимов. Разказва ли филмът на Тарантино някаква истина за Втората световна война?! Именно комиксът е това, което задвижва този филм. Това е типичен постмодерен микс, в който имаме пародиране на клишета. Същото е и при „Сестри Палавееви”.

Литературни награди и конфликти

Сериозен акцент бе поставен върху литературните награди, обективността на журитата и конфликтите около отличените. Един от последните казуси е наградата „Христо Фотев” в Бургас, присъдена на Йордан Ефтимов за стихосбирката „Сърцето не е създател”. След церемонията в местната преса и интернет се разрази недоволство от факта, че наградата е дадена на човек, който, според цитираните от проф. Неделчев критики, е „чужд, така да се каже, писател, при това автор, който не се отнася благоговейно към патрона на наградата; писал е за него студия с неблагопристойни пасажи в сборник на НБУ”. Проф. Неделчев припомни и конфликтите относно наградата за роман на годината, присъждана от НДФ „13 века България”…

За да се предотвратят подобни ситуации, според доц. Пламен Дойнов,

Доц. Пламен Дойнов. Снимка: teatri.bg

Доц. Пламен Дойнов. Снимка: teatri.bg

организаторите на литературните награди трябва да предлагат максимална степен на публичност, като оповестяват мотивите и процедурите, според които се излъчват номинациите. Той подчерта, че нито една българска литературна награда не включва в себе си подразбиращи се техники – като предварителна пресконференция, след като са излъчени номинациите, и запознаване на публиката с това какви са били мотивите на журито. Доц. Дойнов, член на журито на наградата „Иван Николов” за 2013 г., сподели, че 58 книги са се състезавали за тази най-престижна награда за поетична книга на годината, за роман на годината са се състезавали 46 заглавия, като подчерта, че „трябва да знаем не само колко книги са участвали, но и кои са тези книги”. Дойнов не пожела да коментира причините за неоповестяване на участниците, но каза, че една от тях е вероятно целта да се опази авторитета на някой утвърден писател, който е бил сред разглежданите, но не е стигнал до номинация.

Мейнстриймът като висока литература

По време на конференцията се обърна внимание на ролята и функцията на издателствата. Според Йордан Ефтимов, симптоматичен е фактът, че много от издателствата, които доскоро са отказвали да издават българска литература, вече се преориентират и стават по-отворени към български автори. Като пример той даде издателство „Колибри”, което обаче издава български пълп фикшън, залагайки на автори, които не са писатели, а всъщност са „мрежовици”. Тоест, компютърни специалисти, които са прописали книги изцяло в духа на екшъните – като, например, авторът на „Български психар” Андрей Велков.

Ефтимов обърна внимание на факта, че „българските издатели, които се опитваха да повярват в българската литература, залагайки на идеята за висока литература – като „Фама”, спряха да издават български автори”. Според него, издателство „Сиела” през 2013 г. „не е направило нищо повече, освен да продължи да издава авторите, които е избрало, без да предлага някакви специални условия, за да диверсифицира българските автори”. Ефтимов подчерта, че това е основен проблем на повечето издателства. Той смята, че липсата на ясно определение и изобщо отношение от страна на издателите към издаваните книги води до настоящата ситуация, в която „автори на мейнстрийм литература, като Георги Господинов и Алек Попов, биват представяни като автори на висока литература. Това пречи на представата кое какво е, каза още Ефтимов.
Новата форма на литературните дебати

Конференцията приключи с дискусии относно феномена, свързан със социалните мрежи и в частност, фейсбук, където, по думите на Йордан Ефтимов, „се създаде нов вид валидизиране в литературата, нов вид общности и власт в литературата”. Освен медиите, социалната мрежа вече въвлича автори и читатели в публични критически полемики върху събитията в литературата – предимно нови книги и литературни награди. Това ново явление изобщо не трябва да бъде подценявано, съгласиха се участниците в конференцията.

Бистра Величкова

* Статията е публикувана във в. „Култура“, брой 24 (2773), 27 юни 2014 г.