Мария Келберт: Бурите в душите, изказани на немски, приличат на команди

Мария Келберт, по-позната с името си Мария Станкова, е българска писателка, поетеса и сценаристка. Родена е през 1956 г. в Бургас. През 1975 г. завършва СМУ „Панайот Пипков“ със специалност „Виолончело“, а през 1978 г. – ИМХК към Българската държавна консерватория (БДК) със същата специалност. Работила е като помощник-режисьор във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ и като редактор във в. „Литературен форум“ и сп. „Заедно“. През 2005 г. работи като сценарист в предаването „Защо не“ с Мартина Вачкова. По-късно е главен редактор на списанията „Книгите днес“ и „Мъжът“. Сценарист е на кукленото политическо шоу „Говорещи глави“ по TV7. Публикувала е поезия, проза и публицистика в списанията „Ах, Мария“, „Витамин В“ и „Съвременник“, вестниците „Култура“, „Капитал“, „Труд“ и „Сега“. През 1998 г. излиза първата ѝ книга – „Наръчник по саморъчни убийства“. Следват още книги със стихове, разкази и романи, между които са „Трикракото куче“, „Сузана и зяпачите“, „А Бог се смее“ и др. Има множество отличия за литература и драматургия. Филмът „Маймуни през зимата“, на който е сценарист, е носител на Голямата награда на Международния филмов фестивал в Карлови Вари (2006 г.). В момента живее в Германия. Тази пролет излезе новата ѝ книга с две новели и цикъл разкази, обединени от заглавието „Живей щастливо!“ (ИК „Колибри“). За криминалните сюжети в книгата, преплетени с доза абсурдност и хумор, за вдъхновението и живота в емиграция, разказа Мария Келберт, специално за сп. „Жената днес“.

– Последната Ви книга от 2016 г. „А Бог се смее“ издадохте с името Мария Станкова. Сега, 2022 г., новата Ви книга „Живей щастливо!“ излиза с името Мария Келберт. Бихте ли ни разказали историята, около новата Ви фамилия? Бих Ви помолила да разкажете някоя романтична случка, зад промяната на фамилията, но като имам предвид реалистичния Ви и ироничен стил на писане, този въпрос, вероятно би Ви се сторил твърде сладникав. 🙂

Смяната на фамилното име не променя същността на индивида. Омъжих се и приех фамилията на съпруга ми. С възрастта идва и осъзнаването, че двама остаряват по-леко от сам. Романтична случка? Първата ни среща беше до гробищния парк в селцето, където работех. А се оказахме там, защото обърках посоките. Просто исках да заведа г-н Келберт до сладкарницата.

– В момента живеете в Германия. Широко разпространено е мнението, че германците са студени и дистанцирани хора. Какви са Вашите впечатления? Можете ли да достигнете до тяхната душевност, така както бихте могла да разберете българската? Има ли нещо, в което си приличат германци и българи?

– Германците не са студени. Сдържани са и практични до някаква немска степен. Много обичат да говорят. Най-често се смеят на това, което казват самите те. Този странен смях ме изненадваше в началото. Вече му свикнах. Най-впечатляващо е когато германец казва виц и очаква реакцията ти. Емоционално са дисциплинирани също. Постепенно, с привикването към езика, човек привиква и към тази дисциплина на чувствата. За приликите с българите не може да се говори. Ние сме хора с южен темперамент. Те са северни хора. Бурите в душите, изказани на немски, приличат на команди. Един човешки скандал е много трудно да се направи с германец. В замяна на това, във филмите крещят неистово… пак на немски. (смее се)

Емигрантският живот, обогатил ли Ви е или по-скоро Ви е натъжил?

Животът сред хора от други националности е интересен от психологична гледна точка. Колко ще издържиш. Това е проверка. Прехласвам се по архитектурата, историята, по атмосферата. В Германия, старата част на градовете и селата е много показателна за начина на живот и мислене на германеца. Входните врати на домовете са винаги към улицата, а дворовете са отзад. Не можеш да надникнеш в интимния живот на обитателите. В Англия е същото. В Италия са на показ градините. Те са пред дома, а той е прикрит от тази красота. Строежът на човешкото обиталище е най-ясно показващ същността на хората. Тук всичко е спокойно като архитектура и недостъпно за чуждо око. Тези особености обогатяват.

Емигрантът винаги ли остава чужденец? Има ли вариант, в който може да се интегрира и да живее като местен?

– Има. Зависи от човека. Ако се осъзнае необходимостта от интеграция, всичко е наред. Навсякъде приемат нормално чужденците, които спазват правилата и не очакват чудеса от околните. Дори много бързо им дават път за издигане. В България не е така. Опитите да се смажат по-добрите са успешни.

Интервюто на Бистра Величкова с писателката Мария Келберт е публикувано за първи път в сп. „Жената днес“, брой 6, юни/юли 2022 г.

В „Живей щастливо!“ има теми, подобни на тези от „А Бог се смее“, като например живота в емиграция, грижата за възрастни хора от емигранти. Кое е най-ужасяващото, което сте видяла в живота на емигрантите? И кое е най-страшното в живота на възрастните хора, за които героите Ви се грижат?

Този въпрос е мъчителен за мен. Старостта, когато е съчетана с безпомощност, загубата на лично достойнство, самотата, безнадежността – всичко това съпътства смъртта. За тези доста години сред възрастни хора разбрах едно – човек трябва да знае кога да си тръгне достойно. Последното ми работно място беше в два старчески дома. Болногледачите са от различни националности, с различни религии, манталитет. Чуждата старост е отблъскваща и мога да разбера отношението към нея, но винаги ми е трудно да приема, че ако някой има нужда от помощ, можеш да му кажеш: „Чакай! Имам и друга работа.“ Нямаш друга работа. Само тази – да помагаш и да се грижиш.

Сблъсъкът очи в очи с немощни хора в края на живота си, как Ви подейства на философията Ви за живота и на неговия смисъл?

– Изчезна страхът от смъртта или поне се притъпи.

Какво е чувството, човек с образование, литературен талант и творчески успехи в страната си, да бъде емигрант, „черноработник“ в чужбина? Източник за творческо вдъхновение ли е или житейска тегоба?

– Обстоятелствата ме принудиха към тази стъпка. Не го направих от авантюризъм.

В новата Ви книга има криминални елементи, убийства, съчетани с хумор. Защо избрахте този криминален жанр? Какво Ви вдъхнови, за да пишете в този стил? Има ли автори в този жанр, които харесвате и от които черпите вдъхновение?

– Любимите ми четива са криминалетата. Като дете започнах с К. Дойл, минах през А. Кристи, Е. По, а по-късно просто потънах в романите на Д. Хамет, Р. Чандлър, Дж. Чейз и няколко руски писатели. Човешкият мозък има нужда от загадки… или поне моят. Игрите, с които децата опознават живота са загадки, четенето е загадка. Криминалният елемент е навсякъде около нас. Винаги си задаваме въпроса: „Защо той/тя направи това?“. Преди години пишех приказки със загадки, но някак останаха незабелязани. Голям почитател на тайните мотиви съм и е дошло време да сменя жанра.

– Ако вие сте клиент на фирмата „Живей щастливо“ от новелата „Радостта от живота“, с какъв проблем бихте отишли при тях? Кое би Ви накарало да живеете щастливо?

– Ами, аз си живея щастливо. Даже си имам хоби. (смее се)

Планувате ли превод и издаване на новата си книга на немски език? Според Вас, как биха я възприели немските читатели?

Следя внимателно немското книгоиздаване. Този начин на поднасяне на една история би се възприел добре от немскоговорящите. Те харесват обикновени житейски истории, не са любители на трагизма, защото още не могат да се отърсят от него.

– Разказите в книгата, освен, че са много стегнати, някои поетични и майсторски структурирани с изненадващ край, много наподобяват сценарии за пиеса или за филм. Може би, не случайно разделът с разказите в книгата, е озаглавен „Театър на сенките“. Вие самата пишете и сценарии. Представяла ли сте си, някои от текстовете в тази книга, реализирани на театрална сцена или на кино екран?

Това вече не зависи от мен. Трябва някому да се прииска да ги реализира/възпроизведе в такъв вид.

По образование сте музикант. Защо не продължихте да се занимавате с музика? Като емигрант, било ли е опция да свирите по улиците, за да изкарвате пари?

Завърших Институт за музикални и хореографски кадри към БДК. Беше с педагогическа насоченост, а за нищо на света не бих станала учителка, било то и по музика. Отдавна не свиря. В подлеза на Констаблевахе седи всеки ден възрастен руснак, който свири сюитите на Бах на акордеон. Велик е, но не печели много.

Как и кога започнахте да пишете и разбрахте, че това ще е професионалното Ви поприще? Имало ли е момент, в който сте искала да се откажете от литературата?

– Правя само тези неща, за които съм сигурна, че са добре направени. Когато се убедих, че пиша добре, реших да продължа. В един период от живота ми писането наистина стана моя професия, защото нищо друго не работех. Интересното е друго – всеки, написал повече от 10 писма или 100 поста във Фейсбук, нарича себе си писател. Нямам чак толкова смелост. Не. Не мога да се откажа от литературата, защото дори и да не пиша, чета непрекъснато.

Интервю на БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената днес“, брой 6, юни/юли 2022 г.

Реклама

Бистра Величкова – неспособна да се приспособи в реалността

Бистра Величкова на четенето на вечерта на дебютантите, на Софийския литературен фестивал в "Перото", 1 декември, 2015 г. Снимка: Фелия Барух

Бистра Величкова на четенето на вечерта на дебютантите, на Софийския литературен фестивал в „Перото“, 1 декември, 2015 г. Снимка: Фелия Барух

Бистра Величкова е родена през 1986 г. в София. Завършила е Журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и магистратура по Европейски науки в Университета в Туенте, Холандия и Вестфалския-Вилхелмс Университет в Мюнстер, Германия. Нейни произведения са отличени с награди на литературните конкурси: за къс разказ „Рашко Сугарев” (2012 г.), за поезия – „Веселин Ханчев” (2012 г.) и „Димитър Бояджиев” (2013 г.). През 2012 г. е стипендиант на Фондация „Елизабет Костова“ в Созополския семинар по творческо писане. Нейни разкази и стихове са отпечатвани във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел”, в. „Труд”, сп. “Страница”, сп. „Гранта”, сп. „ЛИК”, сп. „Vagabond“, сп. „Море“, „Факел”, „Кръстопът”, LiterNet и др. Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна” (ИК „Рива”, 2014 г.) печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, Хасково (2015 г.).

– Представете себе си в три изречения.

Неспособна да се приспособи в реалността, поради безкраен идеализъм. Всеки опит за такова приспособяване ме среща с нови герои, които ми показват, че истина и смисъл в действителността няма, а само в пространството на текста. Определям се като човек, който търси, задава въпроси, смее се на света и вярва в хората.

– Кога написахте първия си текст? А кога започнахте да възприемате себе си като писател?

Първият си текст написах на 11 г., за вестника, който “издавах” – “Неполитически разнодневник”, със слоган: “Мързеливци от всички страни омързелявайте се!”. Вестникът излизаше веднъж в годината, с тираж 5 броя – сериозен ъндърграунд. Текстът представляваше интервю с Кирил и Методи за трудния и неравен път по измислянето на азбуката.

Никога не съм се възприемала като писател. Да се възприема като писател, означава да застана наравно с големи имена в литературата, които харесвам и уважавам. Не мисля че сме равни, те са големи, а аз съм… “Малка, мръсна и тъжна”. Възприемам се повече като човек, който обича да наблюдава, да чувства и да пречупва света чрез думите.

– Защо продължавате да пишете?

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Този въпрос ми звучи като въпроса – “Защо продължавате да дишате?”. Чувствам го като някаква вътрешна потребност, чрез която се опитвам да си обясня света, изтичащото време, как се променяме според това, което ни се случва и до колко можем да запазим себе си, докато се опитваме да се измъкнем живи от живота. Както казва английският литературен критик и журналист Джеймс Уд: “Да пишеш, означава да запазиш, да задържиш времето”.

– Какви са очакванията ви от фестивала и неговата публика?

Очакванията ми, от тазгодишното издание на Литературния фестивал, са да ме запознае с много нови и интересни автори от Иберийския полуостров. А от публиката очаквам да се стоплят в зимните месеци от литературата на тези слънчеви страни.

– Какво е най-характерното, според вас, за съвременната българска/световна литература?

Мисля че, съвременната ни българска литература прави опит да осмисли смутното време на промени през последните 20-30 години. Тя представя гледните точки, както на тези, които са емигрирали навън, след 90-те години, така и на тези, които са останали и са емигрирали навътре, в себе си. И първата, и втората група писатели пречупват съвремието чрез личните си съдби и човешките истории на техните герои.

За световната съвременна литература ми е по-трудно да отговоря, защото нямам толкова обширен поглед върху нея.

– Как бихте описали (някои от) думите тъга, страст, гняв и нежност?

ТЪГА – 1. Резултата от опитите ни за щастие; 2. Звукът на стрелките на стенен часовник, в неделя следобяд
СТРАСТ – Викът на душата за свобода

* Интервю с Бистра Величкова, като един от дебютиращите авторите, участващи в Третото издание на Софийския международен литературен фестивал, посветен на Иберийския полуостров (25.11-13.12.2015 г.) в НДК, организиран от Асоциация „Българска книга“ . Бистра участва в четенето на вечерта на дебютантите, в Литературен клуб „Перото“ , на 1 декември, 2015 г. Ето ТУК може да видите всички български автори участвали на фестивала.

Вечер на дебютантите в „Перото“ – Бистра Величкова чете разказа  „Тайната на любовта“, публикуван за първи път в сп. „Страница“, бр. 2/2015. 

БЯГАТ САМО ГЛАДНИТЕ КОНЕ (разказ)

Последният печатен брой на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

Последният печатен брой на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

Записаха ме да учa в Селскостопанската гимназия. Там къде учи утайката на обществото. Аз толкова и ходех на училище. Значи, там от целия клас аз бях единственият бял, всичко друго… от малцинствата, дето вика учителката. Български едва говорят. Само можем да се псуваме с тях. А пък подът в стаите – изкорубен, мазилката паднала, прозорците счупени, всичко мизерия ти казвам, братко. Зимата се топлим с една печка с дърва. И винаги трябва някой да седи най-отзад до печката и да хвърля вътре цепеници. При нас Кольо циганчето вършеше тая работа. Седи той, с едно малко радийце, пуснал си чалгицатa и хвърля дърва. Ама така тихо си го е пуснал радиото да не пречи на госпожата да преподава урока… А па учителката на всеки един час, току каже: „Кольо хвърли една цепеница, че измръзнаа’ме…”

В това селскостопанско училище, ако знаеш каква анархия беше. Нема ред, нема нищо. Ядяхме си на чина по време на час, по коридора хвърляхме пиратки, учителките ги шамаросвахме като се правят на отворени. Лудница беше. Аз така веднъж я зашлевих тая по география, ‘щото не щя да ми пише тройка. Тя ми вика ще ти пиша двойка и аз викам: „Искам тройка, иначе ще те ударя”. И тя ми писа двойка и аз като замахнах, фрас през лицето и й разбих устата. Ей тук отстрани й се цепна. Те за това ме изключиха. Ама аз се радвах, защото ще мога повече време да прекарвам на пазара.

Ами, че аз съм израснал на пазара на Илиянци, с чалга. Петнайсет години съм

Разказът "Бягат само гладните коне", публикуван с друго заглавие в сп. ЛИК, бр. 12, декември 2012 г., стр. 79

Разказът „Бягат само гладните коне“, публикуван с друго заглавие в сп. ЛИК, бр. 12, декември 2012 г., стр. 79

продавач. Разбираш ли какво значи това? Откак съм се родил, наш’те ходят да продават на пазара и мен няма кой да ме гледа, и аз от пет годишен съм с тях на сергията. Продаваме китайски боклуци – дрехи, маратонки. Възпитаваха ме тогава в агресивната търговия. Тя вече не е на мода. Ама тогава работеше. Дойде някой пред сергията и ти почваш да си говориш с него, ей така небрежно: „Ей, ела да пробваш тия маратонки, много са хубави! Ей, вземи ги тия, те ми се харчат най-много, а па ония нямат късане”. Лъжеш ги, ама майсторски. И като ми кажат някои: „Добре е събота и неделя да се качите на поход в планината, да се разтоварите, добре е за здравето”. Какво здраве бе, човек?! Какви ми ги говорят тия?! Как събота и неделя ще отида аз на поход като тогава са ми най-силните дни за маратонките и дънките, тогава продаваш най-много. Еми аз до 20 годишна възраст не бех ходил никъде – нито море, нито планина. Само си знам – кога не съм на училище – съм на сергията. Дванайсет – петнайсет часа висиш там – пек, студ, по всяко време. И после пак мизерия. В джоба ми дрънкат жълти стотинки. И това е само, ако джоба е имало кой да ми го зашие, иначе и тех ги нема никакви!

И да ти кажа, напоследък започва да ми писва от целия тоя живот. Писнало ми е здраво. Как пък от как се помня е все мизерия бе? Как па нещо не се промени? Работя яко и все като оръфляк ходя и хладилникът ми все така седи, все едно пиратка съм хвърлил вътре – празен, братко! А коремът ми къркори като развален трактор. И ей за това, напоследък започнах да си мисля че май искам да се махна от тук. Искам да отида някъде другаде, където има повече късмет. Защото Късметът винаги подминава нашата страна. Както си върви той и като стигне до нашите граници и хоп кривва на една страна и отива у съседите, само и само да не мине и да не се заклещи и той тук. Защото, каквото се е спряло у нас, там си е останало.

И някой като ми каже, стига бе брат, тука си е хубаво. Ама хубаво е! България е много хубава страна, ако имаш четирицифрена заплата или петцифрена, още по-добре. Гледай, че всичко живо се изнесе. Тук останаха само тия, дето нямат 10 хиляди лева, за да заминат. И тия, дето имат много, много повече от 10 хиляди лева. Тук останаха най-бедните и най-богатите.

Разказът "Бягат само гладните коне", публикуван с друго заглавие в сп. ЛИК, бр. 12, декември 2012 г., стр. 80

Разказът „Бягат само гладните коне“, публикуван с друго заглавие в сп. ЛИК, бр. 12, декември 2012 г., стр. 80

И не само за това искам да избягам, нека да ти кажа, знаеш ли и защо още? Също, защото мога! Защото съм гладен. За това ще избягам. Бягат само гладните коне. Ситите ги мързи. И правилно. Защо да бягаш, ако си сит кон и ако има кой да ти дава овес? Сит кон не тича бързо на състезание. Не му пука. Гладният кон, той тича като луд и бърза да стигне до финала, защото знае, че на финала ще има храна. Иначе умира. Няма го. Изчезва. А този дето е сит, няма да си дава зор да бяга толкова бързо. И аз съм така. Гладен кон съм аз. Искам да избягам от тук. Ако знаеш само колко бързо ще бягам, само и само да стигна до края. Ще бягам, колкото сили имам, ако ще и светът да свърши утре, аз пак ще бягам. Защото представи си, че аз спра за момент и светът, обаче вземе, че не свърши и аз ще съм още по-гладен тогава. И да знаеш, че краят на света ще помете ситите коне, защото те са загубили импулса си да бягат, те няма от какво и за какво да бягат. За нас гладните, да бягаш значи да живееш. За това ще бягаме не само до края на света, ами дори отвъд края.

Ей го, даже съм го измислил вече, продавам си апартамента утре, взимам парите и изчезвам. Ще избягам там, където ме чака късметът и по-хубавият живот, ако ще и накрая на света да е. Ще бягам до там, до където гладните коне ги чака порцията храна. Може би там пак ще съм никой, ама аз и тук съм никой. Аз няма какво да губя, освен тия дънки, дето са се протрили на коленете и маратонките. Това е всичко, което мога да загубя. Гладният кон няма какво да губи. Той е загубил всичко със самото си раждане.

Въобще, черен съм аз и целият ми живот е черен, защото цял живот все с черни хора съм живял – компанията ми, приятелите ми, всички са все почернени. Разбираш ли? Е, ти като си израснал сред “черни” хора какво може да стане от теб? Черен човек. Кои са черните хора ли? Ами ето тези, които колкото и да се напъват никога няма да станат бели. Белите седят на бюро и си пишат някакви проектчета и договорчета на бели листчета, и слагат печати, и това е. Ама, за да станеш бял трябва баща ти, вуйчо ти, стринка ти да са някои и да те набутат при белите. Нашите и те са черни като мен и оттук нататък какво мога да направя с живота си, според теб?!

Знаеш ли, по едно време понеже исках да си променя живота, се записах в

Редакционен екип на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

Редакционен екип на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

университета. И аз да уча нещо. Нали разправят, че като си с образование е по-различно, по-хубава работа можеш да си намериш. Въобще това бил един от начините да станеш бял човек. И това се оказаха глупости. Отивам там и ги гледам, ами те всички едни стерилни, спретнати, сякаш никога не са живели. Абе ей, какви сте вие бе, хора? Вие не сте хора? Вие сте сити коне. Вие знаете ли какво е истински живот? Нищо не знаете. Мен сте тръгнали да ме учите. Елате на сергията, ако искате да разберете. Аз съм израснал на Илиянци, докато вие сте чели книги. И накрая аз съм станал черен човек, а вие бели. Те само са чели за живота, а аз съм го живял и за това съм станал черен. Защото животът е черен, ама никой не ще да се изцапва с живот. Спечени са тези белите и спретнатите. И аз като си говоря с тях, ей така без да ми дреме и те ме гледат особено и викат: „Ние тука не сме свикнали така. Трябва някакъв респект и уважение!” Какъв респект бе? Ти знаеш ли как се печели респект на улицата? Две крошета и печелиш респект. „Ти до сега ни веднъж не си ме ударил, какъв респект искаш?”, викам му на един цайс с брада. Написал бил някакви книги… Aма пиши си бе, да не съм те аз карал. Написал ги и чака респект. Чака се на опашка в магазина за хляб, респектът се извоюва…

А пък той този стреснато ме гледа като му ги говоря такива и ми вика: „Добре момче, ти за какво мечтаеш?”

А аз му отговарям: „Мечтая да съм сит кон, господине, за това мечтая аз. А вие за какво мечтаете като вече сте сити? За живот мечтаете вие! Ние може да сме гладни коне, но сме живи. На добър час, господине и успех. Нахранете се добре и вие сити кончета, и вие чисти, и бели хора, седнете удобно във фотьойлите си с чаша вино в ръка и ордьоври на масата. Аз обаче не мога да чакам, защото съм гладен кон и друга съдба е отредена за мен. Аз трябва да бягам на всяка цена, с всички сили, колкото мога, докато остана без въздух, докато краката ми сами откажат от умора. Трябва да бягам, дори и светът да е свършил, защото знам, че да спра е равносилно на смърт”.

Бистра Величкова

* Разказът е публикуван с друго заглавие в последния печатен брой на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

** Текстът е един от отпадналите разкази от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (Рива, 2014 г.)

Хорът на отритнатите

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) на Бистра Величкова

Дебютната книга на Бистра Величкова „Малка, мръсна и тъжна“ съдържа 19 разказа. 19 къси разказа, дори много къси. Всички са написани в първо лице, единствено число и това предопределя живия, телеграфен и разигран начин на разказване, както и езика – разговорен, жаргонен, накъсан, понякога изненадващ, а в един от разказите – „Иднинà“ – диалектен. Разказите са близки помежду си, от една кръвна група са. Приличат на парчета от мозайка, всяко парче допълва общата панорама, а в резултат имаме пред себе си единна, цялостна книга.

Писателката я е нарекла „Малка, мръсна и тъжна“. И тъй като няма разказ с такова заглавие, читателят, в случая аз, веднага започва да търси произхода на заглавието. Намерих го още във втория разказ, по-малък от две странички, но тъжен за цяла кòла – „Париж без любов“. Там ноктите на една портокалена баба, по-точно баба, продаваща портокали в Париж, са черни от мръсотия. „Ахаа – казах си, – мръсна.“ Когато разказвачката се изкачва на Айфеловата кула, вижда отгоре колко е малка бабата. „Ахаа – казах си, – малка.“ Колкото до тъжна, нямаше нужда нищо да си казвам – героинята разказва достатъчно тъжно за срещата си с Париж и бабата, за да реша, че съм разбрал защо е „малка, мръсна и тъжна“.

Разбира се, оказа се, че не е така. Става въпрос за парчето земя, което обитаваме заедно, което натъжаваме заедно и което, за съжаление, не спираме да мърсим – и в буквален, и в преносен смисъл. С други думи, почти накрая на книгата, в разказа „Завинаги“ става ясно, че България е която е „малка, мръсна и тъжна“ и ако продължим със следващото изречение, тя е още „…дрипава като картата срещу мен; разпадаща се като лющещия се червен маникюр на историчката…“

Много точно заглавие. Но и много тъжно, съгласете се.

Колкото до първоначалното ми объркване, то сочеше, че освен за страната ни, заглавието може спокойно да се отнесе и върху цялостния поглед на авторката върху пресъздаваната действителност. Защото в книгата има и разкази, чието действие се развива в Париж, в Ню Йорк или дори накуп в щатите Вирджиния, Алабама и Луизиана, а усещането в тях не е по-различно.

Рецензията на Чавдар Ценов за книгата "Малка, мръсна и тъжна" (ИК Рива, 2014) е публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Рецензията на Чавдар Ценов за книгата „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) е публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

Героите на Бистра Величкова са от онези, които дали справедливо или по инерция наричаме „малки“; мръсотията непрекъснато присъства – било като резултат от мизерен начин на живот или тежка физическа работа, било като помисли, постъпки и цялостно човешко поведение; а колкото до тъгата, тя се е просмукала в повечето преживявания и разсъждения на героите.

Портокалени баби, аутсайдери, наркомани, изоставени деца, просяци… Изобщо хора, избутани от живота. Или както казва героинята на разказа „До дъно“: „Така ставаш аутсайдер. Винаги, когато не се движиш по „правия път“, според общоприетите разбирания за прав път, и по установения ред, обществото леко те изритва в периферията“. Това в социален аспект. В екзистенциален – хора, ненамиращи любов от един или друг вид, ненамиращи смисъл от никой вид. Различни хора, невписващи се хора: „Мислеха за живота. Може би точно затова се прецакаха, защото много мислеха за живота. Това им изпържи мозъка. Нищо друго не изпържва мозъка както многото мислене…“

Писателят Чавдар Ценов по време на представянето на книгата "Малка, мръсна и тъжна" на Бистра Величкова, на 10 декември 2014 г., на Панаира на книгата в НДК

Писателят Чавдар Ценов по време на премиерата на книгата „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова, на 10 декември 2014 г., на 42-ия Панаир на книгата в НДК

Едно многогласово „аз“-повествование, в което гласовете на отделните герои се наслагват, преплитат и напластяват, а в крайна сметка се получава хор като от древногръцка драма, който обаче не изпълнява дитирамби в чест на бога, а отделните хористи набързо и задъхано споделят с нас различни неща за собствения си живот. Понякога са по-разговорливи, друг път – съвсем лаконични. Но дори и с пренебрежимо малко факти от собствения им живот тези „хористи“ заживяват в съзнанието ни като пълнокръвни герои, чувствителни, раними. Може би най-важното за тях е, че не са конформисти. Сигурно защото създателката им не е конформистка.

И не е съгласна, протестира срещу „копипейст“ нещата, ако мога така да се изразя. Споменавам го, тъй като наскоро четох нейна статия за съвременната ни журналистика („На журналистиката – с любов и омерзение“, Е-vestnik, 21.11.2014 г.), която все повече се превръща във вторична, търси по сайтове, радиостанции и телевизии новини, преписва ги, за да си запълни страниците, а същевремнно ги преиначава къде от нечисти интереси, къде от чиста некомпетентност. Патосът на Бистра Величкова беше насочен именно срещу подобна „журналистика“.

Ако излезем от конкретиката на нейния патос, ако го свържем с „Малка, мръсна и тъжна“, ще почувстваме колко искрено авторката се противопоставя на „копипейста“ като правене на професионална кариера, нещо повече – като начин на съществуване и преуспяване, което е далеч по-необятна социална и екзистенциална тема. Без да се правя на пророк, струва ми се, че към тази тема Бистра Величкова ще посегне и в литературните си текстове. Защото, ако не друго, „хорът на отритнатите“ се нуждае от дълбоки гласове…

ЧАВДАР ЦЕНОВ

* Текстът е прочетен на премиерата на книгата на 10 декември, 2014 г. в НДК, в рамките на 42-ия Панаир на книгата. Редактор на книгата  – Деян Енев. Художник – Веселин Праматаров. Изд. „Рива“, С., 2014 г.

** Рецензията на Чавдар Ценов за книгата „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) е публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

           Свързани статии:

ПРОШКА (разказ)

„…вървейки по улиците на Милано, се сблъсках с пиян просяк. […] Внезапно ме осени мисълта, че той, със своите няколко изпросени монети, беше достигнал преди нас щастието, към което ние се стремяхме цял живот, с всичките наши амбиции и усилия, и което някои от нас така и не достигаха.“

Св. Августин, „Изповеди”, Книга VI, глава 6

Излязох да прося на улицата малко след Бъдни вечер. Тази година за пръв път в живота си не съм имала тиквеник и сарми на масата на този ден. Досега все съм намирала пари, колкото да свързвам двата края, въпреки трудните времена, които настанаха. Е, не се оплаквам! Макар и нелек, животът ми е бил хубав. По-голямата част от него изкарах като фоторепортер към „Български фотографи“. След 90-а обаче всичко пропадна. Разтуриха го съюза, нали беше към Министерския съвет. Мъжът ми и той беше фотограф, та след промените се бяхме хванали за главите с тази безработица. Имахме едно малко помещение на партера на кооперацията, в която живеехме, та в духа на новото време решихме и ние ресторант да отворим. Две години го стягахме, вложихме всичките си спестявания и го приготвихме с любов и желание. В началото нещата сякаш потръгнаха и дори припечелвахме. Скоро обаче започнаха да идват онези неприятни хора. Паркират отпред едни черни коли със затъмнени стъкла, влизат, поръчват, не плащат. Пият, бият се, гърмят! Мъжът ми, като ги помоли да излязат, поне да се разправят навън, онези му опират пистолет в главата. Накрая подпалиха цялото заведение и така се свърши.

Разказът

Разказът „Прошка“ е от дебютния сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова (ИК Рива, 2014 г.)

Скоро след това дойде Виденовата зима – 1997-ма трябва да е било. Зор голям, студ, глад, мизерия. Чудим се със семейството как и откъде насъщния да осигурим. Тогава синът ми замина по чужбината, по-добър живот поне за себе си да търси. Малко след това обаче мъжът ми внезапно почина и аз изведнъж се оказах сама жена, без пари и без работа. Въпреки че бяха сурови години, до улицата не ми се е налагало да стигам дори тогава. Избутах някак и това време, но като дойде новото хилядолетие, а с него и царят, и нещата сякаш съвсем на зле отидоха. А той, царят, ми е почти набор. Аз съм 36-та година, той – 37-ма. Хем набори, хем обаче с него сме като принца и просяка. Дойде той тогава, обеща разни неща, прибра си разни земи, дето уж негови били, и си замина. Как да е… То вече на какво ли не се нагледахме! Сега пък дойдоха такива, на които пък магистралите са им приоритет, ‘дето викат по новините. Ами не знам аз как така народът може да е гладен, а ти да правиш пътища, по които той да ходи? Ама те си знаят. Само дето ей го, на 70 и кусур години съм, с близо 40 години трудов стаж и с минимална пенсия 150 лева. Парно, вода, ток не ме питай откога не съм плащала. То за храна парите едва стигат, а какво остава за друго. През лятото няколко месеца живях само на свещи вкъщи. Добре, че беше топло, та не се налагаше да пускам печка и парно. Една съседка, добра жена, ме съжали и ми помогна да започна работа като чистачка в магазин. Аз бях благодарна, защото на моята възраст едва ли някой би ме наел за друга работа. А и в крайна сметка заплатата си е заплата – успявах да си платя и тока, и парното, и водата. След три месеца обаче дойде нов шеф и като разбра на колко съм години се разпореди от следващия ден вече да не идвам. Не съм била в „трудова възраст”. Известно време обикалях по познати в търсене на друга работа, но никой не искаше да ме вземе. Не ги виня хората – аз вече трудно ходя, едва виждам, не съм като преди пъргава. А и толкова млади хора има, които и най-леката работа ще свършат по-чевръсто от мен. Това беше точно преди зимата и аз реших: ще изчакам да мине Рождество, да се роди Спасителят, и срам – не срам, ще изляза на улицата на просия… Първия ден, когато се появих на „Витошка”, се чудех къде и как да застана. На ума си думам: „Мари, Ангелино, как ще извадиш и ти картонена кутия и ще я туриш на плочките като последната беднотия?!“. Вътрешната борба беше мъчителна. Приседнах леко на перваза на един закрит магазин в ремонт с картони на прозорците. Седя и се правя уж, че някого чакам. Оглеждам се ту наляво, ту надясно, примигвам с единственото си виждащо око, докато другото – с глаукомата – все по-дълбоко заспива под клепача. Нахлупила съм плетената шапка, подарък още от баба ми – плела я е на ръка. Облякла съм едно старо яке на мъжа ми, че е най-дебело и топли. Малко ми е голямо, но си викам – хайде сега, не отивам на бал, от излишна суета няма нужда. След два часа събрах смелост да извадя и картонената кутия пред себе си. И зачаках. Ръцете съм свила една в друга да се топлят, че нямах ръкавици. Вятърът свисти, започна да прехвърча и сняг. Аз мръзна като куче, а край мен минават забързани хората и какво ли си викат: „Поредната просякиня!“. И кутията пред мен все празна седи. Прави са – то да не съм само аз! Малко по-надолу от мен гледам едно младо момче, дрипаво, слабо като току-що посадена върба, и то протегнало шепи. По-късно разбрах, че бил наркоман. А сигурно няма и 18. Отсреща пък, през улицата, един мургавелник се прави на сакат. Увил с бинтове единия си уж отрязан крак, влачи се и моли за пари. Има-няма два часа да съм седяла така, когато при мен пристига една циганка, цялата в дрипи. Започва да ме гълчи, да ме хока, да замахва с ръце заплашително: веднага да съм се омитала, това било нейното място, от години тя „работела“ тук. Ритна ми кутията и аз си тръгнах, какво да правя? И на улицата е борба, да знаеш! И там има позиции, има йерархия, има правила, които трябва да спазваш, за да оцелееш. На другия ден я гледам тази същата, увила се в едни шалове, прегърбила се нарочно, свила се, прави се на възрастна, за да я съжаляват хората.

Все едно… преместих се на друго място и лека-полека започнах да свиквам с новата си роля. Срам – не срам, всеки ден от обяд, че е по-топло, докъм 5-6 вечерта съм на улицата. Седя с картонената кутия отпред и наблюдавам десетките безизразни лица, преминаващи покрай мен. Жени с високи ботуши гордо почукват с токове по плочките, а по виновно хвърлените им погледи в кутията ми усещам, че и те страдат и просят за любов. Мъже с костюми уверено крачат с мобилни телефони в ръка, говорят важно, а като ме погледнат, в очите им виждам, че и те се молят за малко истина в света на собствената им лъжа. Семейства с деца ме подминават, докато душите им просят за липсата, която ги изяжда отвътре. И докато те мен съжаляват, аз плача с единственото си виждащо око за тях. И разбирам, че адът е на земята! Тук страдаме, за да се пречистим за по-добрия живот отвъд. Затова, нека ти кажа, аз не се срамувам от това, че прося, защото разбрах, че всички на тази земя сме просяци. Всеки от нас проси за частица от своята липсваща истина. Така и аз се моля за прошка за всички грешни души, които всеки ден минават край мен.

* Разказът е публикуван във „ФАКЕЛ“, на 21 януари, 2015 г. и е част от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива, 2014) на Бистра Величкова

“Малка, мръсна и тъжна” – портокалени баби, аутсайдери, наркомани, изоставени деца и просяци

Премиера на

Премиера на „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова, на 10 декември, 2014 г. на 42-ия Международен панаир на книгата в НДК. Снимки: „Двойна измама“

“Героите в книгата “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива) на Бистра Величкова са от онези, които дали справедливо или по инерция наричаме „малки“ (…) Портокалени баби, аутсайдери, наркомани, изоставени деца, просяци… Изобщо хора, избутани от живота. Или както казва героинята на разказа „До дъно“: „Така ставаш аутсайдер. Винаги, когато не се движиш по „правия път“, според общоприетите разбирания за прав път, и по установения ред, обществото леко те изритва в периферията“.

Това каза писателят Чавдар Ценов при представянето на дебютния сборник разкази на Бистра Величкова, на 10 декември 2014 г., на 42-ия Международен панаир на книгата в Националния дворец на културата (НДК) в София.

Репортаж от премиерата на „Малка, мръсна и тъжна“ в Артефир, по БНР, 18.12.2014 г.

Чавдар Ценов допълни, че “в екзистенциален аспект, героите в сборника са хора, ненамиращи любов от един или друг вид, ненамиращи смисъл от никой вид. Различни хора, невписващи се хора: „Мислеха за живота. Може би точно затова се прецакаха, защото много мислеха за живота. Това им изпържи мозъка. Нищо друго не изпържва мозъка както многото мислене…“

„Сборникът е едно многогласово „аз“-повествование, в което гласовете на отделните герои се наслагват, преплитат и напластяват, а в крайна сметка се получава хор като от древногръцка драма, който обаче не изпълнява дитирамби в чест на бога, а отделните хористи набързо и задъхано споделят с нас различни неща за собствения си живот“, каза още Чавдар Ценов.

Авторката сподели, че заглавието на книгата е подбудило много разнообразни и комични реакции от въпроси дали това е еротична книга до предположения, че е книга за социализма и прехода.

Авторката:

Авторката: „Малка, мръсна и тъжна“ е моята борба със света. Снимки: „Двойна измама“

“През цялото време, докато пишех родители и приятели ме питаха: “Защо?”. Може би сега е моментът да им дам своя отговор: “Това е моята борба със света… Тази книга е резултат именно от тази борба”, сподели авторката Бистра Величкова по време на премиерата в НДК. Тя допълни, че с този сборник разкази се опитва да убеди света, че не книгите са отражение на действителността, а че реалността е отражение на книгите.

Примери за това предлага самата книга, където читателите могат да видят как едно 4 годишно момче може да бъде по-голям от всички хора на света; Как хора живеещи на далечни места, забравени от Бога, с голямото си сърце могат да прегърнат целия свят, а в реалния свят тези хора са невидими; Също така, как да имаш малко неща, да живееш в нищета, не те прави просяк, защото всъщност всички от нас са просяци в самите себе си.

Авторката призова бъдещите си читатели да я подкрепят в борбата й със света като вярват повече на книгите, отколкото на действителността!

Премиера на

Премиера на „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова, на 10 декември, 2014 г. на 42-ия Международен панаир на книгата в НДК. Снимки: „Двойна измама“

Още снимки от премиерата на книгата можете да видите на Фейсбук страницата на „Малка, мръсна и тъжна“.

Интервю на Яна Пункина с Бистра Величкова за книгата „Малка, мръсна и тъжна“, в предаването „Заедно след полунощ“ по БНР, 12.12.2014 г.

Разговор на Валентин Дишев с Деян Енев за книгата „Малка, мръсна и тъжна” (ИК “Рива”), програма „Христо Ботев“, радио Хоризонт 

Dictum – разговор на Валентин Дишев с Деян Енев за книгата „Малка, мръсна и тъжна” – 04.12.2014 г.., Хоризонт, БНР

„Хорът на отритнатите“ – рецензията на Чавдар Ценов за книгата „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014), публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

Видео от премиерата на „Малка, мръсна и тъжна“ в НДК, 10.12.2014 г.

Безжична връзка (разказ)

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Лъскав бар в центъра. Момичетата бъбрят по женски на по чаша сладък коктейл. С чадърче. Руса коса и диадема на цветя. Щяла да се жени. Направил ѝ предложение на върха на Айфеловата кула. „На върха! “. Представяте ли си? Всички ахват във възхита. Пърхат оживено с гримирани мигли и се смеят пискливо. Аз чакам той да се обади. Така поне обеща. Вчера. Среща в 8 в центъра. Питат я дали е била развълнувана. „Всъщност не. “ Очаквала го. „Е, все пак на Айфеловата кула!”, възкликват всички в един глас. Вдига уж безразлично рамене. Всъщност нямало значение. Важното е, че ще си купят къща на изплащане, в малък град до Брюксел. Ще си вземат и куче. „А нали знаете, какво следва след кучето?”. Момичетата се споглеждат многозначително. „Децааатааа, разбира сеее!”. Разбирало се?! Можеше поне да напише съобщение: „Не мога да дойда” или „Срещата отпада, не ме чакай…”. Цикламено червило и дебела очна линия. И те с Кирил също планували да се изнесат да живеят сами. Скоро. Е, първоначално в апартамента на бабата на Кирил, но после, като посъберат пари, може да вземат и нещо свое. Той печелел добре засега. Вече две години се задържал на тази работа и дори го повишили. Нейната гордост. Вчера ми каза: „Утре задължително трябва да се видим”. И беше искрен. Толкова, че пак му повярвах. Пак. А знаех, че не трябва. На него не трябва да се вярва. Но беше така убедителен, копелето, докато отпиваше от халбата евтина горчива бира. „Три пъти седмично на фитнес и веднъж на таебо. Понякога и на сауна! За да се разширят порите и да се изчисти личицето”. Гарванова коса и обеци халки. Това бил нейният режим през седмицата след работа. На обед – винаги салата. Сутрин пък – овесени ядки, ябълка за следобед. Може и банан. Вечер – най-много едно кисело мляко и диетичен чай. Без захар. „Ни-що дру-го! “, гордо отсича. И се чувствала отлично. За себе си не готвела, но за Никола се налагало. Свински джолан почти през ден, защото той пък искал да качва килограми и да заяква заради фитнеса, а и защото „аз така си го харесвам – мъжествен, макар и малко закръглен!”. „Непременно трябва да се видим!” Мамка му! Имаше хубави ръце – големи и с халка на безименния пръст. От християнските заповеди не можел да спазва само една: за прелюбодеянието. Защо въобще ме заговори онази вечер…? Шалче в жабешкозелено, неумело увито на топка под брадичката. Деколте с връзки, с големи бели пампули. „Не, не, на Кирил аз вярвам без-ре-зер-вно!”, цикламеното червило изписква в пронизително сопрано. „Знам, че толкова ме обича, че никога дори не би и помислил за друга! Ни-ко-га!”. „Мъжете са копелета! Казвам ти го като мъж”, звучи още в мен гласът му от снощи. Не бил изневерявал вече цели шест месеца. Цели шест месеца! Копеле! Жена му била о’кей, но… „Винаги след това се чувствам виновен!”, забива нервно вилицата в изстиналата наденица. С пълна уста казва оживено: „Утре трябва да се видим. Задължително!”. Задължително! „Ние пък още не сме готови за деца!” Руси къдрици и извити мигли. Брокат и много фон дьо тен. „Вярно, заедно сме вече от пет години, но не сме се установили още. Той скоро се премести на нова работа (по-добре платена, разбира се!), а иии,… и нали все още живеем под наем…”. Децата му вече са големи. Синът, откакто влязъл в пубертета, станал непоносим. Тоест същият като него – вироглав, своенравен и инат… Дъщеря му пък с някакъв рокер се мотаела напоследък. Изчезвала с дни от вкъщи, пушела марихуана… „Аз за това и спрях вече цигарите! Заради децата! Винаги са около нас, дишат дима, тровят се. А и им давам лош пример!”, казва нравоучително гарвановата коса. Всички единодушно се съгласяват и бавно отпиват от сладките коктейли. Горчивата водка пронизва гърлото ми. Скоро топлината ѝ се разлива по цялото ми тяло. Копеле! Естествено, че не искам деца от него. Нищо не искам от него. Дори да го виждам. Но тази мръсница Случайността въвлича хората в едни такива необичайни срещи, които само разбъркват малкия ти, едва закрепил се в крехък баланс вътрешен свят. Казват, че случайностите са предизвикани от самите нас, от мислите ни… Още по-зле – значи, сами себе си изиграваме! Преди време имаше нещо. И нямаше. Писахме си писма. После си мълчахме. Неизказани мисли в ежедневни фрази. Малко думи и много многоточия… Емоции с удивителни знаци! И дежурният край: „Поздрави”, запетайка и името. Безличен, неангажиращ и студен завършек на още едно писмо. Но пък възпитан и любезен. Повярвах, че сме се забравили за добро. И пак понякога за части от секундата прелита онази мисъл за другия. Прескача невротично, натрапливо. Две нахално смеещи се очи и един белег на лявата буза. Големи длани и силни пръсти. Наперената момчешка походка, нетипична за годините му. Прокрадва се и мисълта за онази нощ. Когато говорихме за клуба на прокълнатите поети и за това, че цената, която плащат творците, е да бъдат истински и до болка искрени. До болка… Белите пампули разказват за запознанството си с музиканта. „Колко романтично!”, възкликват момичетата в един глас. „И свири на китааарааа!“. Да, и дори пишел сам текстовете и музиката си. Тя не разбирала песните му, но все едно, било ѝ интересно. Не била излизала досега с музикант. „При това ки-та-рист!“. В онази нощ ми призна, че чувства, че призванието му е да пише. Да пише истински. Така, че да боли. Дълбоки топли очи. Детски. Върху лицето на мъж. И чувствителен, и груб. Наивен и циничен. Самовлюбен и егоист. В непредсказуеми моменти раздаващ се безкрайно за другия. С близките си – понякога груб и нараняващ. Към чуждата болка – съчувстващ и страдащ. И проникващ дълбоко в човешките души. До болка… Не се обажда. Не пише. Защо са нужни подобни случайни срещи? Изпитание на волята? Проверка дали след толкова време там все още има нещо? Някой? „Запознахме се съвсем случайно в парка. Аз тичах, а той караше колело, ха-ха! Заговори ме и оттогава много си се обичаме!”, весело признава диадемата на цветя. Започвам да си мисля дали всъщност въобще се срещнахме онзи ден? Дали не беше сън? Плод на въображението ми? Той, приближаващ се към мен, а очите му се смеят: „Как си? Къде се изгуби?”. Аз, сериозна и привидно сдържана, неумело прикривам зачестилото туптене на сърцето ми. Отвръщам обвинително: „Ти се изгуби!”. Той: „Мислех за теб.” Аз: „И по какво си личи?”. После разходката, бирата, празните дървени маси на затварящото заведение, прямите погледи и безкрайната, последна прегръдка. Не ми е нужно всичко това! Не трябва да се случва! То не съществува! Той е една измислица, по-голяма дори от неговите разкази! Една измама, която обаче ми въздейства като най-истинската действителност. До болка. „Поет къща не храни, казва майка ми!”, възкликва жабешкото зелено. „Да, ама големият син на брат ми – не, та не! – заинатил се и поет иска да става. За любовта искал да ми пише, моля ви се!”. Тит-тииит! Ново съобщение: „По пътя към теб спуках гума! По дяволите! Как си утре? Утре задължително трябва да се видим!”. „Поет искал да ми става! Глупости! Детска му работа! Той един занаят да хване, къща да построи, семейство да храни, пък след това тя поезията сама ще се напише!” . Момичетата избухват в одобрителен смях, някой казва „Наздраве!” и всички весело отпиват от коктейлите.

* Разказът е публикуван в сп. Кръстопът, на 18 октомври, 2014 г. и е част от сборника разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива) на Бистра Величкова

Премиера на “Малка, мръсна и тъжна” в НДК – 10 декември 2014 г.

Malka_mrusna_tujna_cover_finalСборникът разкази “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива) на Бистра Величкова ще бъде представен на 10 декември (сряда) от 19.00 ч. в Националния дворец на културата (НДК) в София. На сцената, на етаж 3.

Сборникът разкази ще представят писателите Деян Енев и Чавдар Ценов.

Премиерата е част от програмата на Софийския международен панаир на книгата – декември 2014 г.

Редактор на книгата е Деян Енев. Художник и оформление на корицата – Веселин Праматаров.

„Гласът на младата писателка Бистра Величкова е неочаквано суров и мъдър. Дебютният ѝ сборник с разкази, озаглавен „Малка, мръсна и тъжна”, изследва съдбата на разломената и разбягваща се навън и надолу българска галактика през годините на прехода. Почти всички разкази са написани в аз-форма. Този похват гарантира висока степен на достоверност при изобразяването на героите, но може да се превърне в нож с две остриета за неуверения разказвач. Трябва да подчертаем, че Бистра Величкова се справя майсторски, почти блестящо с това предизвикателство.

Бистра Величкова не търси самоцелните ефекти, не се опитва да смае читателя, не се прави на всяка цена на писателка. Тя гледа на писателския труд не като стилист, а търси по-високото му измерение, като се превръща в хроникьор на радостта и болката. Тя възражда в книгата си по безспорен начин една от най-важните и високи възможности на литературата – да свидетелства за възторга и гибелта на надеждите, затваряйки, уплътнявайки, кондензирайки цели житейски съдби в капсулата на разказа тъй, че и след сто години ароматът на цветята или мирисът на кръв, смехът на човека или сълзите му да са живи, страшни, въздействащи.“

Деян Енев

„Малка, мръсна и тъжна“ е сборник с истории, събрани от човек, достатъчно млад, за да прибере тези моментни снимки в своя собствен албум, и същевременно все още не пропит от цинизма, който възниква като защитна реакция на интелектуалния ум в киселинна среда като нашата. Да, точно това липсва в разказите на Бистра – този така познат от книгите на цяла плеяда съвременни български автори цинизъм. Хареса ми да го няма! Хареса ми да чувствам емпатията й към героите, които рисува с думи. Хареса ми липсата на оценка за действителността, която описва – оценката я прави всеки за себе си. И ми хареса начинът, по който поставя Аз-а си крачка назад, за да изпъкне малкият човек с неговата драма или прозаичност”.

Георги Грънчаров, “Библиотеката”

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Бистра Величкова е родена през 1986 г. в София. Завършила е Журналистика в СУ „Св. Климент Охридски” и магистратура по Европейски науки в Университета в Туенте, Холандия и Вестфалския Вилхелмс Университет в Мюнстер, Германия. Нейни произведения са отличени с награди на литературните конкурси: за къс разказ „Рашко Сугарев” (2012 г.), за поезия – „Веселин Ханчев” (2012 г.) и „Димитър Бояджиев” (2013 г.). През 2012 г. е стипендиант на Фондация „Елизабет Костова“ в Созополския семинар по творческо писане. Като журналист Бистра е публикувала материали във в. “Дневник”, в.”Култура”, в. „Труд”, в. „Преса”, Е-vestnik, WebCafe и др. Нейни разкази и стихове са отпечатвани във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел”, в. „Труд”, сп. „Гранта”, сп. „ЛИК”, сп. „Vagabond“, сп. „Море“, сп. “Кръстопът”, LiterNet, и др. Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна” (ИК „Рива”) излиза през октомври 2014 г.

Можете да прочетете разказите от сборника – „Утре ще бъда голям“ и „Безжична връзка“, публикувани в сайта „Вечерни новини“ и сп. „Кръстопът“.

Повече информация и последни новини за книгата можете да намерите на блога на авторката – “Двойна измама”, на Фейсбук страницата на книгата, на Фейсбук страницата на събитието за премиерата и на профила на книгата в Goodreads.

Купете „Малка, мръсна и тъжна“ в България и чужбина

"Малка, мръсна и тъжна" (ИК Рива, 2014 г.) можете да закупите и поръчате по интернет в България и чужбина

„Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014 г.) можете да закупите и поръчате по интернет в България и чужбина

Книгата „Малка, мръсна и тъжна“ може да се намери в добрите книжарници в цяла България, на цена от 8 лв. Можете да я закупите на място или поръчате по интернет от Хеликон, Български книжици, Книжарница НИСИМ, Greenwich Book Center, онлайн книжарниците: Книгосвят, Store.bg.  С доставка в цяла България, книгата струва 10 лв.

Поръчки за закупуване на книгата от чужбина можете да направите на сайта на Български книжици и на книжарница Хеликон. Предлаганата цена от Хеликон с доставка за държави в Европа е 17.52 лв. За САЩ и другите държави цената е 20.05 лв.

Книгата предстои да излезе и в дигитален формат, подходящ за електронни четци.

Утре ще бъда голям (разказ)

Малка, мръсна и тъжна

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излиза през октомври 2014 г.

Аз съм едно малко момче и всичко, което искам, е да бъда голям. Искам да съм голям, но не искам да съм възрастен. Възрастните са скучни! Когато ме попитат на колко съм години, с една ръка скривам палеца на другата и показвам четири пръста. Понякога лъжа, че съм на четири и половина, понеже половинката с пръсти не може да се покаже. Искам хората да мислят, че съм по-голям. Татко ми е шофьор на тир, а мама е майка. Татко рядко го виждам, защото все е на работа, а когато не е, ме взима при него и в събота и неделя съм в неговата къща. Там другата ми баба – Елена – ми прави бухтички и ме води в планината да берем гъби. А когато и тя е на работа, ме гледа чичо ми Григор – по-малкият брат на татко, защото татко ми пък е отишъл на разходка с кака Мина. Кака Мина ми подари вчера пластмасови букви и цифри с маг-а-нит и каза, че е от любов към мен и също, защото съм много сладък. Кака Мина е много добра и ми купува и шоколад. Казва, че обича татко, защото и той е много сладък – като мен и като шоколада. А другата ми баба пък – баба Севда – казва, че чичо Григор бил лен-е-тяй. Аз я попитах какво значи „ленетяй”, а тя каза, че е такъв, който не иска да работи. „Такъв като мен ли?“, казвам, а тя: „Да, такъв като теб, но голям!”. Аз затова искам да стана голям, за да бъда лен-е-тяй като чичо Григор. И също защото не искам да работя, защото, като работиш, и те няма. Ето например: татко, като е на работа, и го няма. Аз не искам да ме няма. Искам да съм като чичо Григор, защото него го има и защото си играе с мен на колички и ми майстори човечета от дърво. Най-обичам да го ядосвам, като му дърпам мустаците или му крия цигарите. Тогава той се прави на сърдит и ме гони и така пак си играем. А виж баба ми Елена какво ми купи – ком-пас! Виждаш ли го? Чакай, ще го отворя. Уф, че заяжда! „Чичо Григореее, отвори ми компаса да го покажа на каката!” Чичо ми вика, че стрелките му били развалени. Аз обаче не му вярвам, защото той не разбира нищо от ком-паси и иска да развали магическите му способности. Готово, отворих го! Ето, това тук са му стрелките и ми показват накъде да ходя. И също в този ком-пас има и една специална магия. С нея мога да ставам лоша котка и тогава другите котки бягат от мен. Ето, гледай сега как онази котка ще избяга, като отида при нея. Видя ли? Уплаши се! А ти, како, имаш ли си ком-пас или други играчки? Защо нямаш? И ти ли не обичаш да си играеш, също като татко? Аз имам много играчки, но те са при мама и при другата ми баба, баба Севда. Аз обичам баба Севда повече от баба Елена, защото, защотооо… не знам защо, обаче я обичам повече. Тя, като спи, и малко хърка, ето така: Хъъър, хъъър… И мама обичам! И кака Мина също обичам! И татко я обича. Той обича и мама, ама понякога. Така казва мама. Обаче това лято бяхме на море всичките: мама, татко, кака Мина и аз. Толкова беше хубавооо! С кака Мина правихме замък от пясък на брега, докато мама и татко се караха под чадъра. Всъщност мама се караше, а татко мълчеше. Или спеше. Не знам. Той, когато не е на работа, винаги спи и не трябва да го без-о-по-коя. И аз не го без-о-по-коя. Аз искам татко да си живее при нас, обаче мама казва, че не можело. Като я питам защо, тя казва: „Така! Не може!”. „Ама защо?“ „Защото така!” „Ама аз искам! Защо не може?“ „Защото така е по-добре за теб, Емиле!” (Мама, като се ядоса, и ми вика Емиле, иначе ми казва Еми). „На мен и преди ми беше добре!“ „Да, но сега ти е по-добре”, отвръща мама. „А какво значи да ти е по-добре?“, питам, а тя: „Ами сега, като изядеш тоя шамар, и ще разбереш, че преди ти е било по-добре!”. Така ми каза мама. „А преди да ме донесат щъркелите, татко нали е живял вкъщи? Тогава също ли ти беше по-хубаво?” „Млъкни, Емиле!” Млъкни, Емиле, млъкни, Емиле! Само едно знае тя! „А ти обичаше ли татко? А защо казваше, че преди си го обичала? Защото преди си обичала щъркела ли?” Казва, че преди било друго, защото имало огън. Нас в детската градина ни учиха, че огънят е много опасен и се гаси с вода или с одеяло или се вика пожарната с червените чичковци! Казвам ѝ го това, а тя пак започва да ме нарича „Емиле“! „Мамо, ядосана ли си? Добре, отивам да гледам детските, но да знаеш, че искам татко да живее при нас, дори и да има пожар. Аз ще питам в детската градина за телефона на пожарната”. А ти, како, какво правиш? Пиеш кафе? Аз хич не обичам кафе. Само възрастните го пият, защото обичат да им е горчиво. И също обичат да седят много дълго около една маса. Толкова са скучни тия възрастните! Седят, пият горчиви неща и не спират да приказват всички заедно в един глас. Понякога се смеят много, друг път се карат много, ама винаги е толкова скучно с тях! Чудя се как не им се играе на нещо? Аз не искам да ставам възрастен, защото не ми се седи на една маса и искам винаги да си играя и да тичам. Обаче също искам и да съм голям, за да мога да си правя каквото си искам. Нали така правите вие възрастните? Правите каквото си искате и никой не ви наказва после, защото сте големи. Чудя се само колко голям мога да стана? Ти как мислиш, како? Ееей толкова ли? Колкото от земята, чак горе до пръстите на ръката ми? Толкова ли голям? А как разбираш, че си станал голям? Когато няма други по-големи от теб ли? Чичо Григор каза, че по-голям от големите е само животът, ама аз не разбирам как така? Аз мислех, че като си голям, и няма по-големи от теб. А аз кога ли ще порасна? Татко казва, че един ден ще порасна. Да, ама кой е този ден? Питах чичо Григор и той каза, че е утре. На следващия ден го питах дали съм вече голям и той каза: „Не, нали ти казах, че ще пораснеш утре!”. Хайде, како, чичо Григор ме вика да си ходим. Сигурно татко вече се е върнал от разходката с кака Мина и сега ще ме заведе на сладкарница, ама не като тази тука, където има само горчиво кафе за възрастни, а на истинска – с торти. Татко винаги прави така преди да ме остави обратно при мама. Купува ми торта и после ме качва с него на тира и ми дава да го карам. Държа волана и карам целия тир, точно като него! А ти, како, обичаш ли шоколадови торти? Уф, забравих, че ти си възрастна и обичаш само горчиви неща. Хайде чао, и ако ти потрябва компаса ми, обади се на чичо ми Григор и той ще ми каже и аз ще ти го дам. Чу ли? Ще ти дам компаса ми за един ден – до утре! Само гледай да ми го върнеш, преди да съм пораснал, защото утре може да съм вече голям!

* Разказът е публикуван за първи път в онлайн изданието „Вечерни новини“, на 28 септември, 2014 г.


Бистра ВеличковаБистра Величкова е родена през 1986 г. в София. По професия е журналист, а по съдба – търсач на съдби. Като такъв тя неуморно следва своите герои по прашните пътища на света: от България и Македония, през Холандия, Белгия и Германия, до Скандинавия и САЩ. В своето търсене, тя винаги се завръща там, откъдето започват и свършват всички нейни истории – на малките, сиви улици и булеварди на София. Разказът „Утре ще бъда голям“  е част от дебютния ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива), който излиза през октомври 2014 г.


 

Николай Петков: Покрай уроците по научен атеизъм станах вярващ християнин

Свещеник написа книга с разкази за футбола и църквата

Писателят Николай Петков, който е по-познат като отец Николай, е свещеник в храма „Свети пророк Илия”, в Дивдядово, Шумен. Снимка: Бистра Величкова

Отец Николай (Петков) е свещеник, който съвсем наскоро издаде сборник с разкази „Стадионът на старата госпожа” („Сиела”). Свещеникът е недипломиран доктор по философия, почти дипломиран доктор по литература (публичната му защита предстои през октомври). Роден е през 1971 г., във Велико Търново, където от 1989 г. до 1995 г. учи български език и литература, философия и теология.

„Три години бях докторант по антична философия при проф. Георги Каприев. Бях написал дисертацията си, всичко беше готово, но не я защитих. Беше спонтанен жест на протест…”, разказва Николай Петков. „С философията ни се разделиха пътищата. Но нито тя е страдала кой знае колко от това, нито аз”.

През 2002 г. Николай Петков е ръкоположен от великотърновския митрополит Григорий за свещеник и от 2003 г. до ден днешен служи в храма „Свети пророк Илия”, в Дивдядово, шуменско. За храма отец Николай влага много енергия и сили, за да го ремонтира и укрепи и като сграда, и като духовно пространство.

На 29 години се жени за съпругата си Наталия, с която имат вече две деца. На 30 години става свещеник. „По канон трябва да имаш навършени 30 години. Свещеник на гръцки е „презвитер” т.е. човек, който е остарял. За това казва народът – дядо поп. Предполага се, че на 30 години вече носиш мъдростта на времето. До тогава трябва да събираш опит, зрялост”, обяснява отец Николай.

По професия родителите му са икономисти. Признава, че не са особено религиозни. На желанието му да стане свещеник гледат „скептично”. „Но те към всяко мое начинание са гледали скептично, така че това не ме изненадва”, споделя той.

Между 1998 и 2000 г. Николай Петков преподава Антична философия във ВТУ “Св.Св. Кирил и Методий”. Тогава написва сборник за антична и средновековна култура и книгата „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох”. В нея се съдържа поетически превод (все още единствен в българската литература) на три от шестте философски химна на Прокъл: „Към Слънцето”, „Към Афродита” и „Към музите” (публикувани и в алманаха „Света гора” 2000-2001, изд. „Фабер”).

Отецът работи върху втората си художествена книга.

Корицата на книгата с разкази от отец Николай.

Защо заглавието на книгата е „Стадионът на старата госпожа”?

Погледнато формално, първият разказ започва с описание на стадион „Ивайло” във Велико Търново, а последният завършва с описание на стадион „Деле Алпи”, в Торино. Макар и темата за футбола и стадионите да е съвършено маргинална, избрах образа на стадиона като метафора. Той напомня за апорията (буквално мъчнотия) за Ахил и костенурката, за това дали Ахил може да надбяга костенурката. Стадионът е много концентриран образ. Той показва културата на живот в състезание.

Стадионът със своята форма на елипса е парадокс на движението и разстоянието. Много често се намираш точно там, от където си тръгнал, независимо колко дълго си бягал. Стадионът създава илюзия и за движение, и за покой. Понякога най-бързият и най-слабият състезател са на едно и също място, само че не знаеш колко обиколки има единия пред другия. Дори, най-бавния може да се окаже две крачки пред най-бързия. Стадионът събира много символи, идеи, спомени, конотации, препратки към антични, късно антични и средновековни идеи.

„Старата госпожа” всъщност е препратка към футболния отбор Ювентус, от гледна точка на това, че отборът е много стар. В същото време Ювентус, означава млад. Това е едно преобръщане на представите за младост и старост. То е особено функционално в повествованието, тъй като там има три жени – най-младата е пра внучка на най-старата и трите са централни образи, и при трите времето тече много далеч от тях.

Като казвате, че се говори за стадион, това значи ли че разказите са обвързани с футбола или това остава като метафора?  

И да, и не. Футболът е метафора, но участва активно в повествованието. В последствие мистификациите около него, около различните световни първенства, описват духовни реалии. Има един разказ, в който броя на дузпите от Леф Яшин по много странен начин съвпада с броя на псалмите и сонетите на Шекспир.

Случайно ли намерихте тази аналогия?

Николай Петков. Снимка: Бистра Величкова

Не, няма нищо случайно. Точно това е голямата провокация, че има много факти, които както и да ги въртиш, както и да ги сучеш не могат да бъдат на едно и също място редоположени. От някаква гледна точка, селския цар Ивайло и Тома Аквински са съвременници, от друга обаче е много трудно да бъдат в един и същи разказ.

Аз, докато пиша, премислям. Идеята е да няма капризни случайности, които да търсят бляскави ефекти. Важно е всяка една случайност да бъде много грижливо подбирана и дискретно предлагана. Има такива родства по избор, които поне за мен са скъпи и съкровени, и по някакъв начин бих искал да ги споделя с хората, с които бих могъл да пия бира.

Колко време ви отне написването на разказите?

Разказите са 20. Писах ги около половин година. От 18 юли до 18 декември (денят на Св. Себастиан).

До колко има автобиографичност в тях?

Има много автобиографичност, но едновременно с това има и няколко много сериозни капана, които искат да поставят повествованието в автобиографичен контекст. Т.е. въпреки високия коефициент на автобиографичност, ако читателят иска да реконструира една биография посредством този вид повествование, трябва да бъде внимателно предупреден, че може да се обърка.

Как решихте да напишете тези разкази?    

Миналата година си празнувах рождения ден. Току що се бях върнал от античния Ефес. Разказах на моите гости какво ми се е случило в Ефес и как самият аз съм попаднал там. Тогава те – отец Павел, свещеник от Карнобат и професор Юри Проданов казаха, че тази история би могла да бъде много интересна като пътепис, разказана едно към едно. Тъй като те знаеха и за други мои пътешествия по екзотични места, с екзотични превозни средства, казаха, че ако всички тези истории се навържат в един повествователен цикъл би било доста провокиращо предизвикателство. Аз започнах тази книга като пътеписи и трябваше да въведа герой, който да бъде скрития автор, който да разкаже какво е видял главния герой. Това е спомагателния герой, който разказва за пътешествията на пътешественика, т.е. аз. В един момент реших, че аз не съм толкова интересен и е по-добре да разкажа за всички свещеници, които съм познавал в своето детство, в своята младост и благодарение, на които познавам православието. Героят дядо Дионисий е всъщност събирателен образ на двамата свещеници, на които дължа собствената си църковност – отец Себастиан от манастира Св. Троица и свещеника, който ме е кръщавал преди повече от 40 години – отец Петър, от град Елена. Това кои са прототипите, разбира се, не е толкова важно, но искам да кажа, че има реални неща, които са реално преживени и съм търсел някакъв фикционален изказ, с който да споделя това, че църквата все пак не е свещи, пари, стока, а нещо много по-мистично, много по-истинско, много по-парадоксално.

В книгата църквата участва сериозно като тематика?

Николай Петков. Снимка: Бистра Величкова

Не толкова църквата, колкото свещениците, които са нейни живи носители. Свещениците, които са безкрайно отдалечени от нейната суета. По тази причина книгата е колкото автобиографичен разказ, толкова и разказ на една епоха. В художествената биография на главния герой се казва, че той е роден през 20-та година, получава богословско образование в Париж, в края на 30-те, началото на 40-те. След това се връща в България с всичките си познания, култура и ерудиция, и става заточеник в еленския Балкан. Той е безкрайно маргинална фигура, поради политическия режим по това време. В последствие умира последният енориаш и историята на неговото село свършва, защото няма нито един жив човек там. Тогава той повежда внука на последния енориаш към земите, където е учил, към Париж. Целта му е да покаже историята на своята младост и това, което тур операторите не могат да му покажат в Париж – Козмала, Естир (сестрата на Козмала) и др. Всичко това е разказано така, че да не натежава ерудицията, а да може зад тези академични факти да бъде споделен някакъв нормален човешки, душевен опит, който може да бъде четен и като телесен, и като духовен.

С богословието как и кога се срещнахте?

Още при кръщенето ми като дете. Иначе първата ми голяма и интересна среща с богословието беше, когато бях 1-ви, 2-ри клас и учехме „Научен атеизъм”.  Аз търсех антитеза на това, което ми казва другарката в училище. Отговорът търсех при свещеника. Другарката в училище ми казва „Няма бог” и аз отивам при свещеника и му казвам: „Дядо попе ти чувал ли си, че бог го няма?” Този сюжет, може да бъде намерен и в сборника, в разказа „И малко научен комунизъм”. Покрай уроците по научен атеизъм взех, че станах вярващ християнин.

Това, че Дивдядово е отдалечено притеснява ли ви? Липсва ли ви нещо там?

Липсва ми общуването с интелигентни, фини и културни хора, които бяха част от моето обкръжение, когато бях студент, началото на 90-те години. Наскоро пътувайки към Кападокия се срещнах с моя приятел от студентските години – Митко Кръстев, преподавател по Теория на литературата, в Пловдивския университет. Тогава усетих, че общуването с такива хора страшно ми липсва.

Такива хора също са и проф. Георги Каприев, доц. Юри Проданов и други. Те бяха част от годините, в които се формирах като човек и като личност. Давам си сметка, че хора като тях са голяма рядкост и си струва да се бориш за тяхното приятелство.

Как гледа съпругата ви на вашите занимания – свещеник, писател, философ, скоро и доктор по литература?    

Няма жена, която да гледа на нещата с единен поглед. Ако днес е един, утре ще е друг…

Чела ли е книгата?

Май се опита… Стигна до третия или четвъртия разказ… Ако трябва да цитирам буквално думите й, каза, че книгата е по-умна отколкото трябва, дори досадно умна. Каза: „Не е за нормални хора тази книга”.

Как написахте книгата си? Имахте ли някакъв по-специален режим на писане?

Да, имах режим. Като всеки нормален мъж, пиша, когато децата или ги няма вкъщи, или спят. Т.е. рано сутрин или късно вечер. Гледах да пиша всеки ден по една страница. Трябва да призная, че когато говорим за сериозна работа, вдъхновението не бива да бъде реалност на която да се разчита. Човек прави сериозен и систематичен труд, така че колкото по-малко вдъхновение, толкова по-добре.

Защо мислите така?

Във византийската монарска традиция има едно понятие „идиоритмия”, което предполага, че големите емоционални амплитуди са нещо, което изисква покаяние. Колкото е по-голяма еуфорията и след това унинието, толкова по-зле се движи душата. Т.е. тези душевни възторзи и техните компенсаторни сривове са нещо, което никак не е за предпочитане. Трябва да има някакво русло, в което бавно, спокойно, устремено да се движиш.

От религиозна гледна точка ли го казвате това?

И от религиозна, и от литературна. Начина по който са писали хора като Балзак, като Стендал, като Флобер, като Дикенс..

Николай Петков. Снимка: Бистра Величкова

Според вас те са писали спокойно, без силни емоционални издигания?

Ами, иначе, не можеш да напишеш един роман от 1000 страници или романова епопея от 20 романа. Достоевски например е имал много сериозни вълнения преди да започне да пише, но когато седне да пише, пише много спокойно.

Искам да кажа, че вече съм на такава възраст, при която гледам да се пазя от прибързаните възторзи и излишните вълнения. Както казва Декарт: „Има излишни страдания, които не би трябвало да бъдат част от изкуството, както и излишни радости, които са извън философията”.

Мислите ли, че читателите ще успеят да разберат символиките и метафорите, които сте заложил в книгата?

Трябва да призная, че съм песимист. За мен понятието неприятна изненада е тавтология, т.е., ако е изненада няма да е неприятна. Ако я разберат ще бъде наистина приятна изненада и ще бъде едно малко чудо за мен. От друга страна и броят на адекватните хора от ден на ден става все по-малък. Подобно на Шопенхауер, който имал само трима студенти и аз сериозно се замислям дали ще имам повече от трима читатели.

Притеснява ли ви това, че има вероятност да не достигнете до много читатели и да останете неразбран?    

Аз нямам илюзията, че ще бъда разбран. Нямам и вътрешната потребност да бъда разбран. Разбран от кого? И защо? Никой не е длъжен да ме разбира и да ме обича.

Премиерата на книгата, „Стадионът на старата госпожа“ („Сиела“) на отец Николай Петков, се състоя на 25 септември 2012, в София. Предстоят представяния в други градове из страната.

*Публикация в E-vestnik, 7 Октомври, 2012 г.