Никога не можеш да забравиш, “каквото ти принадлежи”

“Каквото ти принадлежи”, Гарт Грийнуел (Black Falmingo Publishing, 2016), превод Надежда Радулова

“Каквото ти принадлежи”, Гарт Грийнуел (Black Falmingo Publishing, 2016), превод Надежда Радулова

“Каквото ти принадлежи” е дебютният роман на американския писател Гарт Грийнуел, излязал в САЩ под заглавието “What Belongs to You” от издателство “Farrar, Straus and Giroux” (2016 г.). В превод на български от Надежда Радулова, е публикуван от издателство Black Falmingo Publishing (2016 г.). Романът, разказващ за любовната връзка между американски преподавател в Американския колеж в София и младо момче, което живее на улицата и проституира, получи много силен международен отзвук. “Приказка за сексуалната мания се превръща в класика” е заглавието на статия за книгата в “The Telegraph”; “Репресии и момчета под наем. Един роман за гей желанията и срама, изследва динамиката на парите и властта“, пише в подзаглавие за книгата “Independent“. С много положителни ревюта за романа излязоха и издания като “The New York Times”, “The Washington Post”, “The Guardian” и т.н.

Самият Гарт Грийнуел живее в България повече от четири години, като работи като преподавател по литература в Американския колеж в София. За това време, освен, че научава много добре български език, разбира и много за живота в България, за крайните квартали и панелните блокове (особено тези в „Младост“), за младите, които сякаш нямат бъдеще в родината си и бързат като завършат училище да емигрират в чужбина; Или за някои от онези, които остават и продават себе си на улицата, за да изкарват пари. Романът “Каквото ти принадлежи“ е разделен на три части – “Митко”, “Гроб” и “Зараза”. Първата част “Митко” излиза като самостоятелна новела още през 2011 г. По-късно авторът написва и останалите две части и ги оформя в общ роман. Премиерата на книгата в София, се състоя на 4 октовмри, 2016 г., в Литературен клуб “Перото”.

“Каквото ти принадлежи” е онова, от което никога не можеш да избягаш. Това е твоето минало, което колкото и да се опитваш да забравиш, винаги ще напомня за себе си – скандалите между родителите ти, разводът им, подмятането на децата между двамата, доведените ти сестри, бягствата от вкъщи, безразборния секс с непознати. Това е болезненото ти израстване оставило завинаги своите отпечатъци върху нараненото дете в теб, което все повече криеш, за да се адаптираш по-добре в света на възрастните. При първите любовни трепети, чувствата ти са наранени от момчето, в което си влюбен. В същия този момент баща ти е прочел дневника ти и разбира, че си гей. По телефона, ти го молиш да поговорите, защото се чувстваш наранен и самотен, а той ти казва повече да не се прибираш вкъщи. Това е историята на главния герой в романа “Каквото ти принадлежи”. Това, което ти принадлежи – твоят дом, разбирането и подкрепата от родителите – в един момент се оказва, че не ти принадлежат. Всичко, което имаш на този свят си единствено самият ти – твоята душа и тяло. Но тези душа и тяло са твърде самотни и искат да “принадлежат” на сърцето на някого, да бъдат обичани, да бъдат разбрани и стоплени от сродна душа, от човека, който всеки търси като изгубен ангел с едно крило. Трябва му другата полвина от него, за да полетят заедно като съвършено цяло.

Рецензия за романа "Каквото ти принадлежи", публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 7-13.12.2016 г., стр. 4

Рецензия за романа „Каквото ти принадлежи“, публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 7-13.12.2016 г., стр. 4

Какво става, обаче, когато в отчаянието си, платим на някого, за да ни “обича”? Тогава той принадлежи ли ни? Може би да, според пазарния принцип и закони. Срещу определена сума пари – получаваш определена стока или услуга. А според човешкия закон какво получаваш? Вероятно болката от неизбежната съдба на другия, проекция на твоята собствена болка – да бъдеш този, който животът е направил от теб. Да плащаш за “любов”, въпреки че знаеш, че не искаш това. И да продължаваш да го правиш, тласкан от някакво вътрешно влечение към това момче. Без да искаш се влюбваш в него и за теб той става специален. А ти за него – един от многото му “приятели” – клиенти.

В тоалетните на НДК, главният герой от романа, плаща 20 лева на двадесетгодишния Митко, чиито единствен начин за оцеляване е като продава тялото си. Американският преподавател, който разказва от първо лице историята в романа, е чувствителна личност и съжалява момчето на улицата, но не прикрива своята човешко-животинска природа, която при възбуда иска екстаз и облекчение. А всичко, което иска Митко е да има модерен айфон, нови дрехи, храна и покрив над главата си. Това, обаче, което получава от живота е – много “приятели”, с които си урежда срещи по интернет, из нощна София. Накрая, вместо с много пари, Митко се сдобива със зараза, със сифилис. С тази болест вече не може да изкарва парите си по добре познатия начин, “приятелите” го забравят, а той няма материална възможност да се лекува. Съкрушен, нещастен и пиян, блъска посред нощ на вратата на американския си приятел. Той се оказва единственият, който е готов да му помогне с пари за храна и лечение, единственият, който го приютява у дома в студената зимна вечер. От чиста човещина или поради силното си влечение към Митко, американецът се оказва единственият му “истински приятел”, както самият Митко го нарича, докато му благодари за помощта.

Любовта обаче е “заразна”. Американецът също се оказва заразен със сифилис. Открива това, две години след последния си интимен контакт с Митко. Да принадлежиш на някого и някой да ти принадлежи означава, и да споделяте “инфекциите” на това да сте заедно; да споделяте болката и грапавите белези от раните по душата. И докато си мислиш, че като си плащаш за любов си далеч от тази интимност и обвързаност с другия, идва момент, в който се оказваш най-въвлечен, като с истински интимен партньор. Ако можеше, поне да не се беше влюбил в този така чаровен уличник. Любовта винаги прави нещата по-сложни. Американецът е изправен пред решението да прекрати контакта си с Митко завинаги, защото вижда, че колкото и пари да му дава, колкото и да му помага, той остава все така безпомощен и продължава да живее, както знае. А и не е ясно до колко харчи дадените му пари за лечение от болестта си.

Последната сцена, в апартамента на американеца е описана много живо и

Корицата на американското издание на романа "Каквото ти принадлежи" от Гарт Грийнуел

Корицата на американското издание на романа „Каквото ти принадлежи“ от Гарт Грийнуел

емоционално. Митко идва пиян и вероятно дрогиран, едва гледа, целият е премръзнал от студ, залита и се свлича на дивана в хола. После изяжда всичко от хладилника и докато пие ту кисело мляко, ту прясно, заедно с банан, не спира да повтаря на американеца: “Ти си истински приятел”. А той го гледа със съжаление и не знае какво да каже. В същото време, мислено си повтаря как това трябва да бъде последната им среща.

Интересно е да се види България, по-конкретно София, през очите на американския писател Гарт Грийнуел – живял и работил у нас. Той не спестява нищо от това, с което сме свикнали в ежедневието ни като българи. Много естествено и точно е описана обстановката, и декорите на София, сред които се развива действието на романа. А самият образ на момчето, което продава тялото си по улиците на града е като метафорично обобщение за съдбата на много от младите хора в една пост-социалистическа страна, която ежедневно се опитва да се адаптира към промените, дошли след демокрацията. Митко пие алкохол, взима наркотици, ходи с евтини тънки кецове, в които му замръзват и прогизват краката, през зимата. Той е роден и израстнал в онази България на бедните панелни блокове, в крайните квартали, с кал, боклук и бездомни кучета, с порутените поликлиники, в които властва нелюбезното отношение и липсата на дискретност към пациентите. В квартала със символичното име “Младост”, няма църква, защото когато са строили блоковете там, всички са вярвали в комунизма. А Митко, все още си е играел и гушкал баба си, подобно на онова малко момче във влака, което героят вижда напът за морето. И се замисля дали и него го чака бедната съдба на Митко. И защо когато си дете си толкова искрен и импулсивен, а като възрастен ти се струва така неестествено да прегърнеш собствената си майка. Предпочиташ да платиш за прегръдка на непознат, отколкото да се върнеш в изгубеното си детство, неизбежно белязано от страдание и мрачни спомени.

Не само това, а докато си плащал за нежност и топлина, без да искаш, си се влюбил. И си започнал да очакваш същото от другата страна, сякаш напълно забравил, че всичко е бизнес, сделка. Иска ти се да не си един от многото приятели на Митко, а да почувстваш, че си единственият. Но уви, Митко от малък се е научил, че единственото, което има е себе си и отдавна не мечтае само за един приятел, защото знае, че любовта е бизнес, а животът – стокова борса на човешки съдби. Така или иначе, пред болестта и неизбежния край всичко друго се обезсмисля. Любовта е обречена, чувствата разяждат отвътре, а парите са вечни. Но и споменът остава вечен, защото никога не можеш да забравиш, “каквото ти принадлежи”.

Бистра Величкова

* Рецензията е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 7-13.12.2016 г., стр. 4

Advertisements

Демокрацията е – да пушиш на 13 г. и с дънки на училище

doklad_zelenata13-годишно пионерче разказва в дневника си, за комунизма в България и в Северна Корея през 1989 г., в романа на Велина Минкова “Доклад на зелената амеба за химическия молив” (ИК „Колибри”, С., 2015 г.)

“Доклад на зелената амеба за химическия молив” е дебютният роман на Велина Минкова на български език. Преди това, тя има издаден сборник разкази “Red shorts” в САЩ, преведен и у нас. Авторката е известна още и като Velina Minkoff, както се подписва на английски, взимайки второто име на еврейската битничка, интелектуалка Myrna Minkoff, от любимата си книга “Сговор на глупци” на Джон Кенеди Тул. И дали е случайно, че първият роман на Велина отговаря чудесно на заглавието на шедьовъра на Тул, като през погледа на 13-годишно момиче се описва по забавен и ироничен начин комунистическата атмосфера у нас, и в Северна Корея. Отличничката Александра е изпратена на летен, пионерски лагер в Северна Корея и в дневник записва своите впечатления. А те са искрени по детски и точно за това много автентични. Героинята се възхищава на неща, които не е виждала в България и безпристрастно отбелязва и това, което не й харесва. А възрастните, както винаги изглеждат повече от смешни и абсурдни в очите на децата – карат ги всяка сутрин, рано, да правят физзарядка, опитват се да ги възпитават в строгите норми на доброто комунистическо общество. А в главите на невинните пионерски тийнейджърки се върти само образа на басиста на култовата група “Паве”, която е поканена да свири на Световния фестивал на младежта и студентите в Пхенян, през 1989 г. Тук се прокрадва подозрението за първообраза на Васо Гюров – басиста на група “Ревю”, които в действителност са свирели на този фестивал. И поради музикалните пристрастия на авторката, този герой в книгата би могъл да се стори доста познат на някои. Но, това остават само догадки и една от възможните асоциации.

Главната героиня, в крайна сметка, за да разсее мъката си по басиста се влюбва в пионерче от Северна Корея. Скоро след това обаче лагерът свършва и трябва да се разделят, и да се прибере обратно в България. А там вятърът на промяната все по-силно е започнал да духа. В края на романа, момичето разказва какво се случва след свалянето на Тодор Живков от власт, как в училище всички тръгват с дънки, учителките вече на са другарки, а госпожи, а басиста на “Паве”, заедно с други култови музиканти все по-често могат да бъдат видяни на “Кравай”, където още преди ’89-та мястото е започнало да се обособява като бунтарско пънк-рок-ню уейв сборище на младежите. Тази най-интересна част от книгата за съжаление е доста кратка, а очевидно авторката има какво да разкаже за тези години.

Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. "Литературен вестник", бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4

Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4

Въпреки че основната тема е свързана с комунизма, не очаквайте в романа да откриете критика към този режим или към Прехода, дошъл веднага след това. Книгата си остава дневник на 13-годишно момиче, от което никой не очаква да коментира, критикува или анализира събитията. То просто описва през своя поглед, който в крайна сметка се оказва най-искрен, защото не е обременен от политически пристрастия или историческа памет. За Александра “най-върховното на това, че го няма вече социализма, е, че човек може да прави каквото си иска”. А за нея това означава, невероятната възможност да си купува цигари свободно, въпреки че е едва седми клас, да ходи на училище с дънки, да бяга от часове, за да посети със съучениците си новооткритото кафене наблизо, вечер да стои до късно на “Кравай”. “Демокрацията те кара да се чувстваш свободен”, заключва в края на дневника си момичето. Кратко и просто, както вероятно го е чула от по-възрастните, както може би го е усетила с детските си наивни очи.

Важно е да се отбележи, че езикът в книгата е лек, върви плавно и през цялото

Велина Минкова, в кадър от фотосесията на ИК "Колибри" за 25-та годишнина. Велина е пред "Кравай" - заведение, сборище на младежите през 80-те години. Днес - магазин за платове Снимка: Димитър Балабанов

Велина Минкова, в кадър от фотосесията на ИК „Колибри“ за 25-та годишнина. Велина е пред „Кравай“ – заведение, сборище на младежите през 80-те години. Днес – магазин за платове Снимка: Димитър Балабанов

време се поддържа умело гласът на 13-годишното момиче, без да се излиза от тази стилистика. След като прочетох романа, обаче сякаш усетих, че нещо ми липсва. Липсва като че ли сюжет, кулминация, които да те теглят напред и да карат читателя да иска да разбере какво ще се случи накрая. Всъщност историята върви наистина като в ученически дневник, понякога еднообразно – станахме, закусихме, направихме гимнастика, друг път със забавни и весели случки, които разсмиват. И именно това го прави да звучи автентичен.

Евентуална сюжетна линия е загатната, когато главната героиня се влюбва в момчето от Корея, но не е обърнато специално внимание на тази случка, а се разказва с малко хумор и ирония, както почти всичко до момента. В крайна сметка, може би, не е и нужно да търсим класическата структура на романа – сюжет, кулминация, развръзка – в един ученически дневник? Като се замислим и в биологията няма зелена амеба, а само зелена еуглена, така че нека не сме закостенели читатели, като строги другарки от соца и оставим пълната свобода в ръцете на Александра. И чуем задъханите й и емоционални впечатления от Северна Корея.

С книгата си “Доклад на зелената амеба за химическия молив”, Велина Минкова се нарежда сред онези писатели, напуснали България след 1989 г. и завърнали се наскоро от чужбина, за да разкажат и осмислят времето си и българската съдба по време на социлизма, по време на прехода и по време на живота в емиграция. Такива автори са още Захари Карабашлиев, Илия Троянов, Капка Касабова, Ружа Лазарова, Милена Фучеджиева и др. Техните произведения са памет за времена, в които ни е нямало, в буквален и преносен смисъл. Но благодарение именно на творби като техните, сякаш се завръщаме отново при себе си, и намираме смешно-тъжен романтизъм в преходното си изгубване.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4

„Господи, помогни ми да ся возвися!” или „Възвишение”-то на Милен Русков

ВъзвишениеВъзвишение” е събитие. Не само в литературата, но и в живота на всеки един българин, който го е прочел. И ако тези, които още не са чели романа на Милен Русков и имат известни предубеждения, че това е една от онези книги за Освобождението от турско робство, за възхвала на революционните борби и т.н., много се лъжат. За много хора (може би предимно по-младите), училището е изиграло сериозна роля в това да изпитват особен неприязън към българската литература, особено тази от Възраждането. Не за друго, а заради писането на безумни литературни анализи, в които се задължават учениците да цитират сложни, неразбираеми изречения, написани от литературните критици. Едва като завършат тези хора, след години, някои от тях успяват сами да намерят пътя си до тази наша интересна възрожденска литература. И въпреки това – чуем ли Вазов, Ботев, турско робство и Oсвобождение, и започва да ни мирише на класна стая и теми по литература. Именно от това усещане и предразсъдък трябва да се освободи всеки читател, когато става дума за романа „Възвишение”.

Възвишение” е забавна и мъдра книга. Тя е уникална със своя автентичен, възрожденски език. Увлекателна е. Тя разсмива и натъжава. Тя е и мост към онази възрожденска литература, която сме чели в училище, но романът представя по оригинален и нов начин, осмисляйки обективно, събитията от онова време.

Възвишение” е книга, която разказва за българското възраждане и борбите за освобождение от Османското иго, но за разлика от други подобни книги до момента, този роман разказва през погледа на обикновения човек (главния герой Гичо), през неговите най-човешки чувства и терзания. Не, тази книга не възхвалява борбите за национално освобождение, нито ги критикува, тя ги осмисля обективно през погледа на простодушния, но някак природно мъдър Гичо и неговия спътник – младият и наивен Асенчо. Понякога душата на Гичо залита към някой грях – като например ограбването на френецът и сдобиването с „европейски опнати дрехи”, но от друга страна става ли дума за предателство и надхитряване на ближния, дълбоко в него се вижда чистота и мъдрост: Живот в позор не струва пет пари.

Книгата е изпълнена с много хумор, предаден на автентичен диалект. Толкова е автентичен езикът, че човек не би могъл да предположи, че е писана в наши дни. До такава степен авторът се е потопил в стила на говорене, че сякаш е живял в онова време. Човек се смее с глас, докато чете, но и често плаче поради дълбоките прозрения, валидни и днес. Именно през този хумор и уж леко говорене се казват, и големите мъдрости за живота. А когато кажеш нещо мъдро през хумора, то се подсилва още повече, а и натъжава повече.

Гичо и Асенчо – „малко революционери, малко разбойници”, са тръгнали и те да се борят за Делото, за голямата цел за Освобождението на България. Попаднали сякаш малко случайно сред „юнаците”. Но и в техните души има нещо юначно и достойно, макар и не съвсем съзнато. И докато обикалят из балканските градове и села в изпълнение на задачата дадена им от Димитър Общи, четат „Рибния буквар” на Петър Берон и поемата „Горски пътник” на Георги Раковски. Това са основните им източници на мъдрост и самообразование. И от весел и хумористичен,

Романът "Възвишение" беше поставен на театрална сцена от Драматичен театър - Пловдив. Драматизацията е на Иван Добчев и Александър Секулов

Романът „Възвишение“ от Милен Русков, през 2013 г., беше поставен на театрална сцена от Драматичен театър – Пловдив. Драматизацията е на Иван Добчев и Александър Секулов

постепенно наближавайки края, романът става все по-задълбочен, осмислящ събитията и докосващ със своята проникновеност. Сякаш самият Гичо израства и започва да разсъждава все по-дълбоко, и да изразява прозренията си за смисъла на живота, за смисъла на тази революция, която е за народа, но какъв народ? Има ли въобще народ? Чорбаджиите живеят добре с турската власт, абаджиите продават абите си скъпо на турците. Ако искаш свобода, ще им развалиш алъш-вериша на тези хора. А ти си тръгнал да се бориш за Делото, да умираш за свободата?!

Голяма лъжа е май свободата, брате!”, казва Гичо, горе на възвишението, където всички революционери са избити от турската армия. Единствен той и Асенчо са останали живи. Асенчо обаче го подканя да се предадат. Оказва се, че неговата наивност го е довела до там, да издаде на каймакамина и турците от къде ще минат с дружината. Обеща ли му, че ако ги издаде няма да го убият. И за това армията ги е атакувала като са се качили на възвишението. Гичо му казва, че да се предадат това е равно на позор. На Асечно, обаче му се живее, вдига бяла кърпа, изправя се и тръгва надолу срещу потерята. Посрещнат е с дъжд от куршуми! И тук остава въпросът, до колко Асенчо е по младежки наивен и вярва, че ако предаде дружината наистина него ще оставят жив, и до колко у него инстинкта за оцеляване и желанието да не бъде убит надделяват над моралните човешки ценности, и той извършва предателство, което в крайна сметка води до гибелта на всички…

Накрая на възвишението остава единствен Гичо, който мисли и разсъждава за революцията и за живота:

„…Без свобода животът не е тъй сладък. А все ся ти към сладкото накланяш… Суета е туй. На нежна младост мечтата (…) Неусетно суетата е в смелост преминала, а лекомислието в саможертва (…) Като увиснеш тъй под гредата (обесен), накъдето духне вятърът на случая, натам заминаваш и ти. Ако духне на едната посока – ти си един хаирсъз и обесник забравен. Ако духне в другата, ще те славят народите. Как ся случи. Ей туй на е най-мъчителното, че всичко е както ся случи. Няма справедливост, няма правда, дори на тая цена (…) Но животът ти заминава, туй е сигурно…”

Боли от мислите на Гичо, който е обречен да загине. В най-тежките и драматични минути, смъртоносно прострелян, героят отново проявява своята природна човешка мъдрост. Казва истината, която е разбрал от опита си, съвсем естествено и не назидателно. И я приема, каквато е. Такъв е животът. „Всичко е, както ся случи”. Няма излишен драматизъм. И именно тук, на символичното място – възвишението, героят се возвисява и се вижда най-ясно героизмът му. Героизмът и проникновенията за живота. Защото той утре вероятно ще бъде забравен, както много други герои загинали за свободата, но най-важното за Гичо е, че той се е возвисил. Последното за което моли Бог не е да остане да живее, последните му думи са: „Господи, помогни ми да ся возвися!”

Възвишение” е книга, която трябва да се прочете – не, защото е голямото събитие в новата българска литература, не защото е класика и всички казват, че е важно да се прочете. Както го съветва бащата на Гичо – не прави нищо заради народа, защото той няма да направи нищо за теб. Не четете „Възвишение” заради другите. „Възвишение” трябва да прочетете заради самите себе си, за да се „возвисите” и да се преоткриете – и като българи, и като личности.

Достойна за възхищение е творбата на Милен Русков и на Възвишението, което той прави в най-новата ни българска литература с този роман. Той ще остане в историята и тепърва този труд ще се преосмисля все по-задълбочено и аналитично. И ако някой си мисли, че няма надежда за България и всичко е загубено, романи като „Възвишение” и хора като Милен Русков показват точно обратното. Има светлина в тунела, и нас ни има там – стига да имаме очи и сърце да видим това, и да можем да ся возвисим! Господи, помогни ни да ся возвисим!

Бистра Величкова

* Рецензията е публикувана в електронното списание LiterNet, 29 октомври, 2014 г., №10 (179)

Ричард Русо: Ако не се откажеш, има шанс да успееш

Американският писател Ричард Русо. Снимка: Личен архив

Американският писател Ричард Русо. Снимка: Личен архив

Ричард Русо е американски писател и сценарист, автор на седем романа и два сборникa с разкази. Роден през 1949 г. в Джонстаун и израснал в Глоувърсвил, Русо завършва бакалавърска и магистърска степен по изящни изкуства, както и докторантура по философия в университета на Аризона. Романът му „Емпайър Фолс” печели наградата Pulitzer за литература през 2002 г. и е заснет на филм през 2005 г. Преди седмици, „Емпайър Фолс” излезе на български език от издателство „Сиела”.

В края на месец май, Ричард Русо, гостува в България по покана на Фондация „Елизабет Костова”. Той беше лектор на ежегодния Созополски семинар по творческо писане. В София, изнесе лекции свързани с творческото писане и адаптирането му за кино. На лекция пред студенти, в Софийския университет, писателят сподели, че има режим на писане, според който сутрин пише около 2-3 страници. Признава, че първите два часа са най-ползотворния му период, в който свършва най-добра работа. Следобедът го посвещава на редактиране на написаното сутринта. А вечер, когато си почива, се отдава на четене. Въпреки че вече всичко се пише на компютър, Ричард Русо остава привърженик на писането с химикалка на лист хартия.

– Г-н Русо, кога осъзнахте, че ще бъдете писател?

– То не беше едно единствено осъзнаване. В лекциите, която изнесох, аз казвам, че осъзнавам на няколко пъти, че искам да бъда писател. Имах период, в който пишех много. В последствие станах професор. Скоро, след това намерих своя глас в литературата, което беше още едно от осъзнаванията ми като писател. В един момент обаче си казах, добре, може би не съм писател, но бих искал да пробвам за известно време да бъда. Тогава бяха на около 32 години. Когато твои разкази започнат да ги публикуват, ти си казваш – о, аз съм писател. Когато, обаче първата ми книга „Мохак” беше одобрена за публикуване, беше първият път, в който чувствах, че мога да кажа на другите хора, че съм писател. Важно е какво ти мислиш за себе си и как се възприемаш, но е важно и как другите те възприемат.

– Вашето семейство и приятели подкрепяли ли са ви в писателския ви път? Или са ви казвали, че това не е печеливша работа и е добре да се захванете с нещо друго?

– Всеки, с който съм говорил тогава се опитваше да ме откаже. Майка ми беше човекът, който винаги ме е подкрепял и насърчавал да правя това, което искам. Когато станах професор, тя беше изключително горда. Когато й казах обаче, че искам да бъда писател, тя каза, че това вече идва в повече. Каза ми, че трябва да обръщам внимание на семейството си, да се концентрирам в работата си, така че да изкарвам добри пари, за да издържам съпругата и децата си. Тя смяташе, че да си писател е все едно да гониш вятъра. Страхуваше се, че семейството ми ще страда от това. Майка ми не спираше да казва: „Не, не, ти не трябва да правиш това. Ти си преподавател, имаш семейство, зарежи тази луда мечта”. Баща ми по това време вече беше починал. За това, никой от семейството ми не ме насърчи в желанието ми да съм писател. По-късно съпругата ми си намери любовник. Разделихме се. Преди да се стигне до там, се случи така, че харчехме пари, които нямахме. Имаше период, в който малкото пари, които имахме ги давахме за пощенски марки, за да мога да изпращам своите разкази до различни списания. В повечето случаи, те се връщаха обратно, с отказ. През цялото това време в началото, когато Барбара и аз бяхме женени и бяхме отчайващо бедни, от нея се очакваше в един момент да каже: „Виж какво, това е лудост, ние харчим пари, които нямаме. Не мислиш ли, че трябва да прекарваме времето си в нещо, което ще ни се отплати и ще ни носи доход?” Но тя никога не каза това. Това, че тя не се противопостави и не ми попречи да преследвам мечтата си, ми даде увереност да продължа.

"Емпайър Фолс" на Ричард Русо ("Сиела")

„Емпайър Фолс“ на Ричард Русо („Сиела“)

– Вашата книга „Емпайър Фолс”, наскоро излезе на български език.

– Да. Ако някой кажеше на семейство ми, че аз не само ще се развия и ще стана писател, но и че един ден ще бъда преведен на български, те щяха да кажат „Ооо, това е невъзможно!”

– Колко време ви отне написването на книгата?

– Обикновено ми отнема около 4 години, за да напиша една книга. Но, през тези 4 години, докато писах „Емпайър Фолс” аз не се занимавах само с това . В същото време, пишех кратки разкази, сценарии за филми, есета, преподавах в университети.

– С какво „Емпайър Фолс” се различава от другите ви книги?

– Това, което е различното в „Емпайър Фолс” е че историите, които бях писал до този момент, бяха интимни разкази, свързани с личните отношения между хората. В „Емпайър Фолс” има исторически контекст, за това е и по-голяма. Главните герои, които живеят в настоящето са едната част от историята. Другата е едно семейство, чиито живот се развива в миналото, в същия този град. В тази част се разказва как се е създал града, как са започнали да наемат работници във фабриката. Това е история за самия град. Тъй като този малък град, известен със своите мелници, прилича на други такива градове пръснати из цяла Америка, аз осъзнах, че всъщност пиша роман за Америка. Тази книга не е просто интимна история, но и исторически разказ, както и политически портрет на нацията в рамките на 50 години. Разглежда се животът на хората, в един исторически период, през който Америка претърпява определени промени.

Сегашното време в романа се развива в периода, когато всички мелници в града ги затварят и главният герой – Майлс Роби се опитва да спаси бизнеса си. Безработицата се увеличава и хората напускат града. В този момент идва един човек, който купува всички стари мелници и ги превръща в малки ресторанти, магазини и кондоминиуми. Именно това се случва в цяла Америка тогава, променя се икономическа среда. Другата част на историята, разглежда града от самото му създаване, още през 19 век, когато дори не е имало електричество, когато реката се е използвала за работата на мелниците.

– До колко има автобиографичност в книгата?

– Тук може би има по-малко автобиографичност, в сравнение с другите ми книги. Най-автобиографичният епизод от книгата е, когато Майлс е все още момче. Тогава майка му го завежда до едно вълшебно място, до острова Мартин Виниардс. Той никога не забравя тази случка. От тогава винаги, когато е тъжен и разочарован от живота, си спомня за това място от детството, което за него е въплъщение на щастието. Това е доста автобиогафична част, защото моята майка ме водеше на същия този остров. Той промени живота ми. От тогава, аз водя собствените си деца там. Те вече са големи хора и водят техните деца на острова. Превърна се в семейна традиция.

– През 2005 г. романът „Емпайър Фолс” е заснет на филм. Как се почувствахте, когато видяхте художествените си герои на екрана? Изглеждаха ли така, както сте ги представил в книгата?

– Това, което се случва при мен, а предполагам и при повечето писатели, е че докато пиша книгата, аз вече виждам един филм в главата си. Когато обаче започна да се случва наистина, на голям екран, беше доста различно. Все пак филмът се прави от продуцент, режисьор, актьори. Много хора участват в реалния кино процес и всеки има своя принос в него. Винаги, когато видя филм по моя книга, моята първа реакция, е, че нещата не трябва да са така. С „Емпайър Фолс”, например, за главната роля на Майлс Роби, те избраха Ед Харис. Той е прекрасен актьор. Героят, обаче, който аз бях описал в романа беше едър, разпуснат, с наднормено тегло. Той беше човек, който буквално изяжда грешките си. През целия си живот е бил готвач. Всеки път, когато направи сандвич, който някой не харесва и не го иска, вместо да го изхвърли в кофата, той го изяжда. Става дума за огромен мъж. Кой, обаче избраха за тази роля във филма? Избраха Ед Харис, който е в перфектна физическа форма, със слабо тяло! Странното е, че всеки във филма го нарича Голямото момче, както му казват и в книгата. Притесних се как ще се изглеждат нещата накрая. Въпреки това, крайният продукт беше добър. Най-важното в романа е отношенията между Майлс и неговата дъщеря. В сцената, която показва тези отношения, Ед Харис се

Ричард Русо. Снимка: Владислав Христов

Ричард Русо. Снимка: Владислав Христов

оказа перфектното въплъщение на любящ баща, който се страхува, че нещо лошо ще се случи с дъщеря му и иска да я предпази. След като видях тази сцена, си казах – какво значение има как изглежда – слаб или едър, както е описан в книгата, след като тази химия между него и младата актриса, разтърсва екрана с емоция. Това беше прекрасно. Аз имах щастието да работя със страхотен екип – Пол Нюман, Ед Харис и други известни имена.

– Кое е по-важно в процеса на писане – вдъхновението или ежедневната и усилена работа?

– Хората, които виждат писането единствено като вдъхновение, скоро се захващат с нещо друго. Тези, които седят и чакат да дойде вдъхновението накрая стават сервитьори. Мисля че, всеки, който разбира какво е писането, знае, че вдъхновението идва от навика, идва от желанието да заставаш пред белия лист всеки ден и да пишеш изречения, изречения, които не са перфектни, но които подобряваш с всяко следващо. Ако не си пред белия лист, с химикалка в ръка, нищо няма да излезе. 99% от работата е да напишеш едно изречение, след това по-добро и по-добро, и по-добро.

– Според вас каква работа би било добре да има човек, за да му помогне при писането на художествена литература?

– Всяка работа, която изисква упоритост. Когато бях в гимназията имаше т.нар „Крос кънтри” маратон, състезание по бягане. Аз не бях достатъчно бърз и не можех да бягам спринтове. Това, което аз можех да правя, а пък много други хора не можеха, беше просто да продължавам. Единият крак пред другия, другият пред другия… Никога няма да бъдеш бърз, но когато другите спрат, ти продължаваш да вървиш, да тичаш. Всяка работа, която изисква упоритост и способността да не се отказваш, и да продължаваш, може да бъде много добра тренировка за един писател.

Лекция на Ричард Русо в Софийския универстиет. Снимка: Бистра Величкова

Лекция на Ричард Русо в Софийския универстиет. Снимка: Бистра Величкова

– Мислите ли, че ако един писател спре да пише за известно време, примерно за година, след това може лесно да пропише отново?

– Би било трудно. Аз се опитвам да пиша всеки ден, защото съм забелязал, че дори един ден да не пиша, на следващия ми е по-трудно. Като всеки човек, аз искам нещата да стават лесно, за това пиша всеки ден. Ако всеки ден работя максимално много и пиша отдадено, животът ми е по-лесен. Но за да ти е лесен животът, трябва дисциплина.

– Какъв съвет бихте дал на младите писатели. Какво трябва да направят, за да имат успех в писането?

– Най-важното е да четат постоянно. За да бъдат добри писатели, първо трябва да са добри читатели. След това, трябва да пишат всеки ден. И да знаят, че голяма част от хората, които правят всичко това, в един момент се отказват. Ако не се откажеш, имаш реален шанс да успееш.

* Интервюто на Бистра Величкова с Ричард Русо е публикувано в Kultur Bench, 7 юни, 2013 г.

Красимир Дамянов: Виктор Пасков беше влюбчив и скандален

Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ (изд. „Сиела“) излезе на книжния пазар по време на Панаира на книгата в началото на декември. Авторът е Красимир Дамянов, един от най-близките приятели на писателя Виктор Пасков. Книгата разказва за силната връзка между тях и като творци, и като приятели.

Виктор Пасков е известен с до болка реалистичните си романи, както и с особения си характер, неведнъж ставал причина за конфликти и скандали. Роден е през 1949 г. в София, завършил е консерваторията в Лайпциг. Умира през 2009 г. в Берн от рак на белите дробове.

Ето какво разказа пред OFFNews авторът на книгата Красимир Дамянов за приятелството и спомените си с Виктор Пасков:

„В романа “Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков” приятелството ни с Виктор напомня отношенията между Моцарт и Салиери. Но това е единствено с драматургична цел, понеже е роман. Имаше известно съревнование между нас, но и много силна връзка, взаимопомощ, отдаденост един на друг. Запознахме се през 1982 г. Тогава той беше написал първата си новела „Невръстни убийства“. Тя ме впечатли страшно много. Той пък беше чел моята първа книга – новелата “Сол” – и останал впечатлен от нея. Бих казал, че в „Балада за Георг Хених“ се е повлиял от тази новела. Ние взаимно си влияехме.

Написа „Балада за Георг Хених“ на моята пишеща машина във Варна

Всъщност романът „Балада за Георг Хених“, който му донесе такъв успех, е написан на вилата ни във Варна, на моята пишеща машина. Дори е посветена на мен и я издадохме в издателство, където работех тогава.

През 82-ра година, когато се запознахме с Виктор, аз живеех във Варна, а той в София, на улица „Искър 45“. Сближихме се много и често ходех у тях. Майка му ме обичаше. Виктор тогава беше оставил жена си и майка му ме даваше за пример, казваше: „Ето че има човек, който може да живее с жена си“. Нашето приятелство беше най-интензивно между нашите 30 и 40 години. Виктор болезнено се докосна до душата ми.

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

През 1988 г. обаче се скарахме заради сценария на “Ти, който си на небето” – филм по романа „Балада за Георг Хених“. Спряхме да се срещаме близо година. После се сдобрихме. След време пак се скарахме. Той ме изостави в един момент. И други е изоставял. След 20 години се намерихме отново. Когато му гостувах в Берн, разбрах, че все пак е запазил чувствата си към мен и светлината на тези години. Въпреки че не беше запазил докрай морала и облика си…

Първата му книга „Невръстни убийства“ е за детството му, „Балада за Георг Хених“ е продължението, „Германия мръсна приказка“ – за буйната му младост, „Аутопсия на една любов“ е вече по-емигрантска и късна история. Винаги съм го питал, кога ще напишеш връзката между тези звена, която една наша по-възрастна колежка нарече „Студентът по хармония“? Накрая така стана, че аз я написах.

Виктор се караше с хората. Гонеха го от всички заведения в София

В тази книга исках да покажа непознатия Виктор, непознатата страна от него, която повечето хора не знаят. Това, че той беше мил, добър, много влюбчив, самоотвержен, предан, същевременно и скандален. Скандалите, които правеше, до голяма степен се дължаха не само на алкохола, а и на неговото изострено чувство за справедливост. Много пиехме наистина, като схващахме пиянството като вид неподчинение към режима на комунизма. Глупаво, но така беше. Виктор се караше с келнерите, с управителите. Гонеха го от всички заведения в София. Дори в Преводачите не искаха да го пускат понякога, въпреки че беше член на Съюза на преводачите. Да не говорим за кафенето на писателите, където беше направо персона нон грата преди да напише безсмъртната си Балада и се прочуе. Виж, можеше да ходи в Съюза на журналистите, защото имаше карта, а и всички бяха пияници. Той беше бунтар. Избухваше. Не търпеше чуждо мнение, мразеше слагачество. Беше широко скроен човек, прощаваше, въпреки че като намразеше някого го намразваше завинаги.

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков", с автор Красимир Дамянов

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, с автор Красимир Дамянов

Книгата „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ всъщност е втора част от моята трилогия. „Дневникът на една пеперуда“ (2008 г.) е първата част. Пеперудата има три живота – ларва, какавида и насекомо. Тази книга е втората фаза на пеперудата – един вид живота на пеперудата в пашкула на реалния социализъм. Това е книга на зрелостта, съзряването – личностно и литературно. В този период се включва и моят приятел Виктор Пасков. С него заедно съзрявахме и се развивахме. А може би и развращавахме. Началници като Левчев и Джагаров бяха майстори в това отношение – да ухажват талантливите, за да ги превърнат в техни подобия – продажни и удобни за властта. Така че ако първата част е посветена на илюзиите на любовта, втората на илюзиите на литературата, третата част е посветена на илюзиите на свободата, времето в емиграция — тепърва предстои да я напиша, а и да ги изпитам навярно.

Тази книга е обръщение и към България, кратка история на упадъка

Докато писах романа, в един момент установих, че всъщност разказвам на Виктор – разказвам му на и за него, за нашия живот и нашето приятелство. Формата „ти“ – второто лице, е много жива форма, много лична. Тя е обръщение към читателя, но и към България, кратка история на упадъка не само на нашето приятелство, но и на упадъка на социализма, на появата на СДС, митингите, Чернобил… Моята дружба с Виктор се случи на този исторически фон, който все още не е съвсем преосмислен в страната ни, нито е намерил художествен израз.

Виктор така и не разбра, че пиша тази книга

Когато започнах да пиша книгата през 2009 г., Виктор все още беше жив. Притеснявах се как ще погледне на всичко това. Беше харесал първата част „Дневникът на една пеперуда“, но не знаеше, че пиша втората, „Студентът по хармония“. Романът е написан под формата на писма, писма до един мъртвец. Всички Викторови обаче са действителни, писани през периода ’83 -’90 г. Само някои съм коригирал малко с драматургична цел и едно съчинил по разменени реплики, но като цяло е запазена автентичността на експресивността им. 95% от всичко написано в книгата е вярно. Въпреки това, тя си остава преди всичко роман, а не мемоар, защото има интрига, завръзка, кулминация развръзка, финал.

Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Грозно е да се каже, но когато почина през 2009 г., изведнъж ми се развързаха ръцете и започнах да описвам всичко без притеснение какво би казал той. Чувствах се длъжен да разкажа историята за този непознат Виктор. Повечето хора го знаят със скандалните му истории през 90-те, с минаването му на страната на социалистите, със скандалните си книги. Аз исках да върна чистия Виктор, какъвто го помня и какъвто беше – големият български писател.

Може дори да се каже, че той имаше щастието да бъде признат приживе. Още с влизането си в Съюза на българските писатели спечели наградата на съюза. Тогава да влезеш в Съюза на писателите беше много трудно. А от там и да те наградят, вече е голяма стъпка. Такъв удар е постигал само Георги Марков, който през 1961-ва го приемат писателите там и става лауреат. Следващият такъв голям успех беше на Виктор Пасков.

Виктор така и не разбра, че пиша тази книга. Ако можеше да я прочете как ли би реагирал?

Човек като се види като герой описан в книга, никога не се харесва. Въпреки това, мисля че той би оценил книгата ми, посветена на него, като художествено произведение. Сигурен съм, че ако ме гледа някъде отгоре, би казал: „Абе готино нещо си написал, копеле!“. Мир на праха му.”

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов е роден през 1948 г. в София. Завършва строително инженерство в ИСИ (1974), работи на строежа на Аспаруховия мост във Варна, в Националния институт за паметниците на културата, в издателство „Български писател”, Киностудио „Бояна” и като шофьор на такси в София. Първият му сборник с разкази “Защо няма бог” излиза през 1981 г. С втората си книга “Дяволски нокът” (1985) става член на Съюза на българските писатели. Последната му книга е “Приказки за злояди деца” (1989), след която заминава за Испания и изчезва от литературната сцена. Там работи като строителен предприемач, а после става собственик на Културната асоциация Артхостал в Барселона.

Като писател се завърна с книгата си „Дневникът на една пеперуда“ (2008 г.). В сборника „Къщата на обесения“ (2009 г.) са събрани най-добрите разкази от него. През 2011 г. преработи и издаде отново „Приказки за злояди деца”. Последната книга, която издава през декември тази година, е „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“.

Виктор Пасков е писател, музикант, музиковед и кинодраматург. Роден  на 10 септември 1949 в София. Завършва консерватория в Лайпциг през 1976 г. Работи в Германия като композитор, певец (джаз и опера) и критик (1976-80). Редактор в „София прес” – в излизащия по онова време на чужди езици седмичен вестник „Софийски новини” (1980-87). Редактор в Студия за игрални филми „Бояна“ (1987-1990). Директор на БНТ (средата на 90-те години). Директор на Българския културен център в Берлин (1995-98 и 2002-2004).

Дебютира със стихове в списание „Родна реч“ през 1964 г. Първата книга на Пасков е „Невръстни убийства“ (1986). Предизвиква шум още с пилотната публикация в сп. „Съвременник“. Втората, „Балада за Георг Хених“ (1987), печели голямата награда за чуждестранна литература на Салона на книгата в Бордо, Франция, и е преведена на много европейски езици. Печели и наградата „Хеликон“ за нова българска художествена проза с романа „Аутопсия на една любов“ (2005).

На 16 април 2009 г. умира в Берн от рак на белите дробове (версия, която Красимир Дамянов оспорва в “Студентът по хармония”) малко преди да навърши 60 години. По този повод лондонският „Таймс“ отпечата некролог, започващ с изречението: “Viktor Paskov was a Bulgarian of many talents and a mercurial temperament.”

* Публикация в OFFNews, 13 декември, 2012 г.