Тигърът търси дракона, за да открие себе си

Моноспектакълът „Тигър и дракон“ на Ованес Торосян по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“, разказва за търсенето на себе си и борбата със света, за да намериш призванието си.

Във всеки от нас има един въображаем тигър, който реве неистово, когато попаднем там, където не ни е мястото. Той реве, когато работим работа, която не ни е призвание и се измъчваме, реве, когато се насилваме да обичаме без да го чувстваме, реве срещу всичко, което е лъжа за самите нас. Само, когато се вслушваме в тигъра в нас, в неговото негодувание, само тогава ще намерим себе си и мястото си в света; Само тогава ще се срещнем очи в очи с дракона – нашето призвание в живота и ще бъдем удовлетворени, щастливи и живеещи със смисъл.

Ованес Торосян в постановката „Тигър и дракон“ по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“. Снимка: Симон Варсано

Това е основното послание в най-новата пиеса „Тигър и дракон“ на сценаристката Йоана Мирчева. В главната роля е, невероятно талантливия и намерил мястото си в света на театъра, Ованес Торосян. Режисьор на постановката е доц. Юрий Дачев. Сценограф – Ханна Шварц. Музикалното оформление е на Мартин Каров.

На сцена на „Театър 199“, Ованес Торосян сякаш играе себе си – без маска, „без грим, без претенции“, както се казва и в театралния афиш. Героят му разказва за търсенията си в живота, за опита да откриеш себе си, за сблъсъка с реалността, с материалността на живота, така важна, за да оцелееш. И вечното невписване никъде, вечното неприемане, чувство за отчужденост, чувство че не си разбран, че не си на мястото си. Всичко това те кара да полудееш, да викаш, тигъра в теб реве и те разкъсва. Работиш като продавач на кожени чанти в магазин с име „Вашата кожа“, правиш рап група, опитваш се да започнеш живота си самостоятелно, без да зависиш материално от родителите си (когато си млад) и никога нищо не се получава. Защо? Защо светът не ме приема? Защо не откривам мястото си никъде? Защо въобще се опитвам да го намеря в една проядена среда от изкуствени хора в костюми (в която добре се вписва стария приятел на героя от рап групата, който се е взел твърде насериозно във фирмата, в която работи).

Ованес Торосян в постановката „Тигър и дракон“ по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“. Снимка: Симон Варсано

Защо се опитвам да се адаптирам аз – търсещият истински чувства и емоции, летене, трептения на душата, а не просто дрънкане на златни монети в джоба и безличното „браво“ на обществото? Защо ви изглеждам като просяк и наркоман, когато аз просто търся себе си и нищо от това, което ми се предлага не ми харесва? Нищо не ми харесва, нали?! Аз съм глезен, мързелив, добре ми е да живея с родителите си и да ме издържат? Всъщност просто не искам да работя! Нали така мислите всички?! „Хей, хора, дайте ми назаем железния си мироглед“. Не можете да погледнете отвъд опаковката, нали?! А опаковката на търсещия себе си, човек, не е лъскава. Тя е протрита, смачкана, тъжна, скъсана от опити да намери себе си. Тя е като стари дънки изтъркани от носене, скъсани на коленете от падания, но не и от пречупване, компромиси и „просене“ да бъдеш приет.

Ованес Торосян в постановката „Тигър и дракон“ по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“. Снимка: Симон Варсано

Всичко това е героят на Ованес Торосян в пиесата „Тигър и дракон“. Един търсещ млад човек, който се бори със себе си и със света за своето място под слънцето, за своя талант, който трябва да бъде открит и да огрее всички ни; Който да ни спаси от безсмислието на живота и да изиграе себе си на сцената, като ни разкаже как е намерил мястото си именно на нея. Един ден отчаяният и търсещ герой попада в театъра, защото баща му трябва да занесе цвете на една актриса. В този момент, това търсещо, нещастно от несполуки момче, се хипнотизира от сцената, на която вижда дракон, част от представление, което се репетира. Този случаен момент в театъра, белязва целия му живот, пътя му и най-накрая намирането на себе си. Но всичко това става възможно, само защото той се е вслушвал в тигъра в себе си, който е ревял неистово при всеки път, когато не е на мястото си. Не трябва да се търпи, да си кривиш душата, само за да успееш да се впишеш в някакви рамки и благоприличен живот; Само и само, за да угодиш на всички, както се случва с „отличника“ на родата Стефко, който прави всичко „правилно“, според очакванията на другите: работи като адвокат, печели пари, женен е, има деца. В действителност е дълбоко нещастен и неудовлетворен от живота. Но го е страх да послуша тигъра в себе си и да потърси своя път и своята истина.

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Текстът на Йоана Мирчева изобилства от шеги, хумор, мъдрости, рап парчета, Шекспирови сонети, а Ованес Торосян го оживява толкова автентично, сякаш си срещнал човек на улицата, който ти разказва личната си история. Режисурата на Юрий Дачев, също е безупречна, с изключително творчески хрумвания, като например наблюдаването на главния герой на самия себе си в спомените си, открехвайки театрална завеса или пък нанасянето му да живее в тясна квартира, която представлява колоната на театъра до седалките на зрителите в залата.

„Тигър и дракон“ е постановка за търсещия млад човек, който се бори срещу света в името на това да открие своето място, онази професия, за която е създаден и за която всички ще му се възхищават, когато я практикува, защото там е заложен целият му талант. Дали и замесените в създаването на тази постановка – Йоана Мирчева, Ованес Торосян и Юрий Дачев не са вложили част от търсещите си Аз-ове, намерили таланта си в театъра?! Ако съдим по силното въздействие на постановката, отговорът е налице. Те са си намерили мястото, защото са послушали тигъра (таланта си) в себе си и са го сляли с дракона (своето призвание ).

И накрая един съвет, ако все още се чудите кои сте, къде сте, защо не се намирате, вместо да се напивате от негодувание или по-градивното да отидете на психотерапевт, за да го питате вие ли сте криви или светът, вместо всичко това, отидете в „Театър 199“ в София и гледайте постановката „Тигър и дракон“. Тя ще даде отговор на всичките ви колебания и въпроси. А за онези от вас, които вече са си намерили мястото в света, отидете, за да видите личната си борба изиграна на сцената.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Следващите дати на които можете да гледате „Тигър и дракон“ в „Театър 199“ са 3 и 26 декември 2022 г.

* Рецензията е публикувана в сайта на сп. „Жената днес“, 29.11.2022 г.

Реклама

Момичето, което сънувам не е за мен

Сблъсъкът на интелектуалеца с човека, който живее за мига, в стихосбирката „Братовчедката на Зорбас“ на Рене Карабаш

„Мислите, че това съм аз. Но сте единствено вие“, това казва в уводния текст на новата си стихосбирка „Братовчедката на Зорбас“ (ИК Жанет-45), Рене Карабаш (псевдоним на Ирена Иванова). Действително, макар много от стиховете да звучат автобиографично – мили спомени от детството, което изчезва бързо и безвъзвратно, в тях всъщност е историята на всяко едно щастливо детство. В него задължително присъства една грижовна баба, която събира стиховете на внучката си в една „Папка“ („Няколко неща, които не знаете за себе си“); Майката – обиколила света, чрез магнитите на хладилника, подарени от дъщеря ѝ – пътувала до различни места („Майка ми обиколи света“); Бъдни вечер – такава, каквата е позната в традиционните български семейства – с „боб в гърнето (…) / девет ястия на масата“ („Бъдни вечер“). Освен в тази първа част на книгата, озаглавена „Книга първа“, читателят може да се разпознае и във втората част – „Книга втора“, която е фокусирана върху любовни търсения, разочарования, а понякога и намирания на „голямата любов“, която „идва точно в 6“ („The Heart Knows When the Search is Over“) или пък е обикновено „минно поле“ („Възможност за капитулация“).

Като във всяка книга, и в тази има силни стихове, които веднага изпъкват и те докосват, като например: „Майка ми обиколи света“, „Без смърт“ и такива, от които не ти става съвсем ясно какво ни казва авторът – стиховете: „Момчето от камък, което спря да пикае във фонтана“, „Ще се отпусна този път“ и др. Третата категория стихове са онези, които носят емоция, добре са построени, но липсва, ако можем да го наречем „развръзка“, след насложената кулминация преди това. Накрая липсва онова преобръщане, което очаква читателя; Няма онзи финален момент, в който разбираш защо авторът ти разказва всичко това. Такова е стихотворението „Бъдни вечер“: „Боб в гърнето / бъдник в камината / девет ястия на масата / колкото носи жената / Кадим с тамян / кръстим се и чакаме / баба да отчупи / първото парче от питата / късно през нощта / когато всички заспим“). Друг такъв стих е „Стъпки в снега“. Развръзка и преобръщане, обаче, виждаме в стиха „В мен“, чиито финал прави творбата по-въздействаща: „Сянката ми / като добро куче ме следва по улиците / понякога ме подминава / някой път остава встрани / друг път застава точно зад мен / така че да не я виждам / но аз я усещам / Напомня ми / какво е да си влюбен в улична лампа“.

Важно е да обърнем внимание и на едноименното стихотворение дало и заглавие на книгата „Братовчедката на Зорбас“. Всъщност от стихотворението не става ясно, защо самото то носи това заглавие. В него се разказва за връзката между майка и дъщеря, и как майката не е чела известни философи като Фройд, Ошо и Кришнамурти (които дъщерята явно е чела и са ѝ известни), но има усет към живота за мига: „Помириши цвете / прекопай градината / отвори широко прозорците / и пей!“.

За да разберем заглавието на това стихотворение, а и на цялата книга, можем да предположим, че името Зорбас е препратка към героя Зорбас Гъркът от едноименния роман на Нико Казандакис (публикуван през 1946 г.). В самата стихосбирка никъде не е упоменато директно тази препратка. Така че, читателят е оставен сам да прави предположения. В основата на персонажа на Зорбас Гъркът, от въпросния роман, е един весел човек, който обича живота, живее го тук и сега и не се притеснява за бъдещето. Негов антипод е приятелят му – гръцки интелектуалец, който е чел много книги, философства и го притесняват екзистенциални въпроси. Житейските възгледи на двамата герои се противопоставят в романа. В този смисъл тогава, можем да разглеждаме и едноименното стихотворение „Братовчедката на Зорбас“. Там, вероятно майката заема позицията на усмихнатия Зорбас, който не е чел много книги, но е щастлив и дъщерята, която влиза в ролята на гръцкия интелектуалец, който се учи как се живее за мига, от този позитивен свой приятел. Остава, обаче, въпросът защо именно „братовчедката на Зорбас“? Защо е избрана тази родова връзка? Защо братовчедка, а не например сестра или съпруга? Това не става ясно по никакъв начин, нито от стихотворението, нито от самата книга.

Ако предположим, че метафора за веселия Зорбас и начетения му приятел, е търсена в стихосбриката, особено във втората част „Книга втора“, можем да видим ясно изразено това противопоставяне – интелектуалец (чел много книги и борещ се ежедневно с вътрешните си екзистенциални търсения) и обикновения човек, който не е чел големите творби на философи и писатели (и може би за това е по-щастлив), живее за мига и гледа леко на живота. Това се вижда в стихотворението „Картина първа“: “Момичето, което сънувам / не знае нищо за латиноамериканските поети / Не е чела Шаламун / нито Фърлингети / язди жребци които забравят името ѝ на другия ден / но това не е проблем за нея / защото и тя често забравя своето (…) То единствено знае да пее и танцува“. Разбира се, образът на интелектуалеца е привлечен и се влюбва именно в тези леки характери, които живеят живота и го „танцуват“, но така и не може да бъде нито като тях, нито да е с тях: “Тази не е за теб / казва най-добрият ми приятел”. В не едно стихотворение, прави впечатление изреждането на различни известни автори или философи, които са познати на авторката, но нейните, леконравни герои, не са ги чели. Вероятно с това се цели засилване на противопоставянето, за което говорим.

Трябва да призная, че като изключим няколко хубави ситхотворения, най-силен текст в книгата остава уводният: „Няколко неща, които не знаете за себе си“, който обаче е прозаичен, а не поетичен. Този текст, между другото би могъл да се съкрати, тъй като изреждането на различни случки и събития, в един момент натежава и губи от ефекта си върху читателя. И все пак, видно е, че авторката пише проза добре и това вероятно не е изненада, предвид факта, че дебютният ѝ роман „Остайница“ (ИК „Жанет-45“, 2018) печели престижната Национална литературна награда „Елиас Канети“ (2019 г.). Разбира се, като се има предвид и имената на редакторките на стихосбирката „Братовчедката на Зорбас“ – утвърдените поетеси Аксиния Михайлова (редактор и на дебютната стихосбирка на Рене Карабаш „Хълбоци и пеперуди“ (ИК Жанет-45, 2015) и Надежда Радулова – не можем да сме безразлични към тяхната оценка и работа върху стихосбирката. Просто на моменти, в книгата, читателят си задава въпроси, спъва се в някои неясноти, но кой знае, може би е позволено да се закодират далечни смисли и метафори в поезията, които всеки сам да разгадае за себе си. Може би, поетът си е свръшил работата, като е създал стиховете си, както ги чувства, след това “жив лежи вкопан / на хиляди / хиляди метри в небето!”.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензиятa на книгата „Братовчедката на Зорбас“ (ИК „Жанет-45“, 2020) e публикувана за първи път в LiterNet, 04.08.2020, № 8 (249)

Да имаш мензис и да нямаш оргазъм – не е срамно!

Вулвата, клитора, срамните устни, влагалищното предверие, вагиналния отвор… поглеждали ли ли сте ги в огледалото? Колко жени се срамуват от “срамните” си устни и смятат всичко “там долу” за срамно и дори грозно? Може би, защото още бабите им едно време са им повтаряли: “Прибери си краката, да ти се не виждат срамотиите”. И защо въобще се наричат “срамни устни”? Никоя част от половите органи на мъжете не носи определението “срамно”. Там всичко е гордост, величие, готово да бъде показано. Винаги седящи в широк разкрач, за да се знае, че са истински мъже. Дори, когато се обиждат помежду си, мъжете използват женския полов орган за обида. Въпреки че дават мило и драго да го видят и да влезат в него, няма по-обидно за един мъж от това, някой да го нарече “жена”, използвайки наименование на женския полов орган. От най-малка възраст момчетата ги учат, че пенисите им са тяхната най-голяма гордост и сила, а момичетата трябва да се срамуват от половите си органи. Жената също така, трябва да прикрива сексуланите си желания, защото е неприлично и неморално за нейния пол да ѝ се прави секс (“Жените, които са физически и умствено нормални и подобаващо възпитани, почти не изпитват сексуални желания”, казва доктор Рихард фон Крафт-Ебинг през 1896 г., в книгата си “Psichopatia sexualis”). Мъжът, напротив, трябва да натрапва сексуалните си желания при всяка възможност, за да затвърждава още повече мъжеството си.

Това са само част от темите, които са засегнати в книгата “Плодът на познанието” (ИК “Жанет-45”) на шведската авторка и художничка Лив Стрьомквист. Книгата излиза за първи път в Швеция през 2014 г. Преведена е на всички европейски езици. В България излиза сега, през 2020 г., с превода на Анелия Петрунова и графичната адаптация на Кирил Златков. Интересното е, че въпреки шеговития стил, с който е написан комикса, в него се засягат изключително сериозни и наболели теми, свързани с женската полова система, сексуалност и мястото на жената в обществото. Чрез забавни илюстрации, Стрьомквист всъщност ни разказва за женското полово развитие през вековете, от древността през просвещението до наши дни. Представя реални истории като цитира документи, исторически данни и известни лекари, психолози, учени. Авторката цитира френския философ и писател Жан-Пол Сартр, който в своя труд “Битие и нищо”, пише следното за женския полов орган: “Женският полов орган е (…), подобно на всички други кухини, молба за битие; жената в своята същност умолява една чужда плът да я превърне в битие, като проникне в нея и я разтвори в себе си”. И продължава като казва, че: “Жената възприема своето положение като молба, точно защото е “куха”. Всъщност оттук произхожда комплексът за малоценност”.

Освен за пренебрежителното отношение към женския полов орган, Лив Стрьомквист, засяга и темата за женския оргазъм. Тя цитира обществени твърдения, според които: “Жената не желае непременно оргазъм всеки път, когато прави секс”, докато за мъжа това е изключително важно. Според обществото: “женският оргазъм е сложен, трудно постижим и не непременно важен за жените, а мъжкият (твърде) лесно постижим, безспорно важен за мъжа и задължителна част от това, което наричаме “правене на секс”. В действителност е вярно, че има много жени, които трудно стигат до оргазъм или дори никога не са изпитвали такъв при полов акт, но продължават да спят с мъжете си и да им доставят удоволствие, за да не ги изоставят. Така са налага все повече мисленето, че, както казва авторката, “женската сексуалност е слаба и непонятна. А мъжката е силна и трудно контролируема”. “Оттук тръгва и представата, че женската сексуалност е зависима от емоционалната близост. А мъжката не е свързана с чувства”. Всички ние сме свидетели на тези ежедневно налагани стереотипи, които принуждават жената да се примири със ситуацията и да се срамува от себе си, и дори да се чувства виновна, за това, че не се възбужда бързо и не може да изпита оргазъм. И не какъв да е оргазъм, а т. нар. “вагинален оргазъм”. Авторката цитира проучването на феминистката Шиър Хайт от 1967 г., в което след запитване на жени, заключва, че “две трети от жените не получават оргазъм само от вагинален полов акт, а при клиторна стимулация”. Също така подчертава, че клиторът е орган, чиято малка част се вижда отвън, но той продължава навътре към вагинлния канал. Когато се стимулира отвън, той се възбужда и отвътре, което ознчава, че “вагиналните оргазми също са клиторни оргазми, но под друго име” (Одил Бюсон, гинеколожка). А колко жени, докато правят секс и мъжът прониква в тях, си мислят: “Добре, хайде, влезе, сега да свършва по-бързо, че ми е все тая дали е в мен или не”. А горките мъже, които са информирани за женската сексуалност единствено от порно филмите, си мислят, че колкото по-дълго “я клатят”, толкова по-щастлива е жената, а те самите са толкова по-големи мъжаги. Да, ама не. В повечето случаи, въпросът не е колко дълго, а как ще накарате жената да се възбуди и да свърши.

Със своите майсторски илюстрации, шведската авторка засяга теми, които продължават да бъдат табу, в уж вече разкрепостеното ни общество, в което живеем. Колкото и да се говори и пише за секс в медиите, колкото и разголването да го виждаме навсякъде, все още темите свързани с женската сексуалност и позициите на жената в обществото остават незасегнати, премълчавани и дълбоко прикривани. Дори най-близки приятелки не биха споделили една на друга, че не изпитват оргазъм с приятеля или съпруга си. Защото е срамно, защото това би означавало, че не си нормална. И също може да те нападнат: “Е как така? Нима секса не ти е приятен? Това световно удоволствие!?”.

Книгата на Лив Стрьомквист завършва с още една тема табу, а именно темата за менструалния цикъл на жените и тяхното променливо настроение, свързано с него (или още предменструалния синдром – ПМС). Тя подчертава, че ако мъжете имаха този проблем, то те щяха да го превърнат в “извънредно, изтънчено състояние” и статуята “Мислителят” на Роден ще представлява човек хванал се за корема, “потънал в меланхолията на ПМС”. Да, но мъжете не страдат от тази биологична особеност, за това мензисът е още един повод за подигравка към това да си жена. Много често, когато жената реагира по-остро или е по-нервна, е обвинявана, че “тя е в мензис”. Това звучи малко като: “тя в момента е невменяема и не знае какво говори и прави”. Докато виж, мъжът, ако избухне и е агресивен и груб, той няма оправдание с ПМС, но има оправдание с това, че е мъж: “Той е мъж, в природата му е да е агресивен и избухливи”. И защо след като сме вече в 21 век, и живеем в развити общества, жената винаги трябва да се крие, че е “в мензис” – и пред работоаделя, пред колегите, пред мъжа си и близките. Казва, че ѝ е лошо, че я боли корема, главата, но никога, никога в пряк текст най-срамното: “В мензис съм. Да, тече ми кръв между краката. И тази кръв е свещена, защото благодарение на нея създавам деца и продължавам човешкия род”. Вместо това, мензисът е поредната особеност на женската полова система, която кара жената да се срамува, да се крие и дори да се чувства виновна (че е неработоспособна, че трябва да си вземе почивен ден, че не може да изведе децата, че не може да удовлетвори в този момент сексуалните желания на мъжа си и т.н.).

С много хумор и забавни илюстрации в “Плодът на познанието”, шведската авторка и художничка Лив Стрьомквист, говори открито за сериозни проблеми и разбулва темите табу, така че кара жените да се гордеят със своя пол и да имат самочувствие.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензия за книгата “Плодът на познанието” от Лив Стрьомквист (ИК “Жанет-45”), превод от шведски Анелия Петрунова, графична адаптация Кирил Златков. Рецензията е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. март, 2020 г.

** Картинките от комикса са предоставени за публикация от издателство „Жанет-45“ и са обект на авторско право!

“Нищо не чувствам. Сигурно ставам по-силна”: за втората кожа, с която оцеляваме

“Където и да съм нося свой собствен затвор”, казва в едно от стихотворенията си Катерина Стойкова в стихосбирката си “Втора кожа” (изд. “ICU”, 2018 г.). До този затвор ние можем да се докоснем като прочетем книгата ѝ, която звучи като автобиография. На моменти стиховете са написани като проза, но имат собствен поетичен ритъм. И с всяко следващо стихотворение сякаш се развива сюжет. Това е един поетичен разказ за тежко детство, което човек осмисля цял живот и за което събира сили да говори чак като възрастен. Това е едно минало, което не е минало. То остава в душата на човека, където детето e завинаги наранено и белязано от всичко случило се. Стихосбирката разказва за едно детство, което се е случило на “Терасата на осмия етаж”. Това е много ключов топос в цялата поетична книга на Катерина Стойкова. Терасата на осмия етаж остава символ на преживяното насилие, болка, заплахи и страх. Това място продължава да съществува в съзнанието на героинята, дори когато тя емигрира в Америка: “От всичко мога да се лиша, / освен от терасата”. Всъщност усещането за автобиографичност на стихосбирката се подсилва именно от използването на сходни събития с биографията на самата авторка, като например заминаването ѝ в Америка, както и директното споменаване на името ѝ в много от стиховете (Катя, Катенце и т.н.).

Стихосбирката може да се разглежда и като откровена лична история, която разказва за домашното насилие, сред което едно момиче израства и как последствията от това ѝ влияята, когато тя вече е зряла жена. Стереотипът за бащата-пианица, който бие майката и децата си, оживява като изключително автентична и болезнено откровена лична история във “Втора кожа”. Именно тази откровеност прави книгата толкова дълбока и въздействаща. Тя не търси самоцелно да адресира социални проблеми в обществото, не работи с фрази тип лозунги в защита правата на жените, а разказва от първо лице за детство белязано от насилието на бащата върху семейството.

Книгата не осъжда, тя разказва с болка за това как майката отива в болница и крие синините на побоя от съпруга си. Майката, която винаги прощава на мъжа си за насилието върху нея и грубото му отношение, “защото той иначе много ни обича”. Накрая, обаче, нервите ѝ не издържат и обвинява дъщеря си, че “Заради теб стоя с него. / За да имаш баща”. И тежката присъда, която родител може да каже на детето си: “Ако те нямаше теб, отдавна да съм се хвърлила през / терасата”. Отново символичното място, където се случва голяма част от действието в книгата.

Рецензията на стихосбирката “Втора кожа” на Катерина Стойкова (изд. “ICU”, 2018 г.) от Бистра Величкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 5-11.12.2018 г., стр. 4

Детето изнемогващо в тежката семейна обстановка, прави опит да се самоубие като поглъща много аспирини. В отговор получава укор от “най-добрата приятелка на мама”, която “нареди да съм жалела майка си и да съм ѝ пестяла тревогите”. А самата майка забранява на дъщеря си да казва за своя опит да отнеме живота си, за да не я “затворят в лудницата”. Всичко трябва да бъде скрито, болката да остава в тайна. Сякаш целта е за пред съседите, за пред обществото, те да изглеждат като порядъчно семейство – майка, баща и дете, които се обичат. А през цялото това време на прикриване и търпене на насилието, върху детето бавно расте втората кожа. Тя така добре прилепва, че му става като първа и то спира да чувства, защото вижда, че помощ и състрадание няма: “Нищо не чувствам. Сигурно ставам по-силна” (стихотворението “Три случки”).

Стихосбирката “Втора кожа” разказва в поезия болезнено лична история, в чиито сюжет накрая дори присъства опит за разговор с причинителя на насилието и травмите в детството. Лирическата героиня на Катерина Стойкова се връща от Америка и опитва да говори с баща си за трудното им минало, но той отказва, заявявайки, че “за всичко си е имало причина”. Също така, той отрича случили се събития: “Майка ти никога не е лежала в болница”. Болката не може да бъде излекувана, дори след преосмисляне в зряла възраст, дори след опит за разговор с този, който ти е причинил страданието и когото мразиш от дете. Така оставаш завинаги заключен в собствения затвор на миналото си, което те е направило човекът, който си днес. По този начин се оформя онази втора кожа, която има двойна функция – да те предпазва от това да чувстваш, но и да прикрие първата кожа – ранена и раздрана от болка. Животът и всичко, което ни се случва изграждат постепенно тази втора кожа, която ни помага да оцелеем и да съхраним поне някаква малка част от себе си в този жесток свят. А детето безспорно остава завинаги в нас, на колкото и години да станем. То ни напомня, че с времето ставаме все по-объркани и вместо да се намираме, все повече се губим и отдалечаваме от себе си: “Как се чувстваш, Дете? / Непозната на самата себе си”. Само детето в теб помни кой си, само миналото ти знае всичко за теб. А с настоящето си оставен да се бориш сам, като възрастен, с втората си кожа и болезнения житейски опит.

Бистра Величкова

* Рецензията за стихосбирката “Втора кожа” на Катерина Стойкова (изд. “ICU”, 2018 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 5-11.12.2018 г., стр. 4. Рецензията е сред номинираните за Голямата награда на годишния конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“.

„Бог в очакване на дилъра“ – рецензия от Марин Бодаков

Рецензия на Марин Бодаков за книгата „Бог в очакване на дилъра“ във в. „Култура“, брой 22 (2946), 08 юни 2018 г.

На фона на толкова много претенции за нова социална поезия новата книга на Бистра Величкова, след разказите “Малка, мръсна и тъжна”, е свежа глътка въздух, безмилостен простор. Това отвсякъде е политическа поезия. Това е методично разголваща се поезия. Самонараняваща се. На места брутална. Самоубийствена. И поезия, за която самоубийството не е инфантилна форма на шантаж. Бистра Величкова пише за нищетата на центъра откъм центъра на нищетата. В стихотворенията й, без никаква поза, има достатъчно клошари с двулитрови бутилки бира, има хероин, невъзможни любовни връзки, проституция, мръсотия… В стихотворенията й обаче има, и то какъв, копнеж по Поезията. Четеш и си мислиш: това момиче не се лъже, не те и лъже. “Единственият смисъл на любовта е/ когато си на 80/ да кажеш на внуците си/ че тя съществува”, пише авторката. “ако имаше смисъл в живота,/ нямаше да има смисъл в поезията”, продължава на друга страница тя. Редактор на книгата, разбира се, е Палми Ранчев. (В нея има още един трогателен, стъписващ момент – Бистра Величкова е прибавила и стихове на майка си, забравената поетеса Венцеслава Тодорова.)


Анонс във в. „Литературен вестник“

„Бог в очакване на дилъра” е първата стихосбирка на Бистра Величкова и втора нейна книга след сборника с разкази „Малка, мръсна и тъжна”. Това е поезия със собствен глас и собствена позиция. Стиховете в нея съставят суров, безкомпромисен и емоционално интензивен образ на днешния ни свят, наблюдаван най-вече от гледната точка на невписващите се, отхвърлени негови обитатели. Всъщност повечето стихотворения разгръщат техните истории, типовете биографии на онези, за които „бъдещето е минало”.

* Книгата “Бог в очакване на дилъра” (ИК “Ерго”, 2018 г.) на Бистра Величкова в рубриката „Витрина“ на в. „Литературен вестник“, стр. 5, бр. 18, 9-15.05.2018 г.

Любовта – това е дъното, където оцеляваме

cover-podgotovka-za-napuskane-na-syrceto-ani-ilkov„Дори и в тоалетните на света да слезеш/ ще чуеш все същия разговор -/ курвите проститутките лесбийките/ с една дума красивите жени – и тоя древен разговор за любов/ все тоя разговор:/ кога къде с кого и колко пъти…“ Така започва стихотворението „Дъното на света“ с подзаглавие „Подготовка за напускане на сърцето“, от стихосбирката на Ани Илков „Подготовка за напускане на сърцето“ (УИ „Св. Климент Охридски“, 2015 г.). Този стих, сякаш обобщава това, което се усеща от цялата книга – че вече дори сърцето се оказва тясно, за да побере смисъла на любовта. „И знам/ че няма смисъл/ но и да имаше/ пак би било безсмислено -/ това е дъното“. Ако някога любовта се е възпявала в поезията като най-възвишеното чувство, то реалностите на днешния постмодерен живот, които деконструират, клишират и опосредяват това най-интимно преживяване, карат поета да усеща любовта като дъно на света, където тя представлява няколко въпроса: „кога къде с кого и колко пъти/ и начинът какъв/ и стойката такава“. Това вече дори не е любов, нито смърт, „просто няма смисъл“. „Какво виждаш?/ началото и края“, докато времето изтича в „тишината на мензис“ („Жертви на храна“). Сърцето остава все по-празно и се „пълни с жажда“. „Обичаме ли?“, пита поетът в стихотворението „Клетва на влюбените“. А реалността отговаря в стихотворението „Месия“, където се оказва, че „вагината – тази безкожна плът“ е единственото, което „ни събра/ (без да сме заедно).“

Въпреки усещането за известно разочарование от това, в което се е превърнала любовта, във втората тематична част на стихосбирката „Любов към природата на нещата“, авторът изразява и надежда, че все още не всичко е изгубено и че най-висшето душевно чувство е много повече от това, което физическият свят прави от него: „Не няма тялото да бъде вечен господар“ („Клетва на влюбените“). И свободата на влюбения, който се различава от обикновения човек е „космична“. Тя е извън земното, видимото, материалното. Един човек може да дава израз на любовта само с физическите й измерения в живота. Но един влюбен се докосва много по-надълбоко, а именно до „природата на нещата“, до същността на любовта, която е отвъд човешкото, понякога дори отвъд това, което сърцето е способно да понесе: „Не се плаши от любовта ми тя те хваща/ и те повежда за ръка с лице към страшното“ („Любов към природата“). И тук, ако си позволим по-свободна интерпретация, можем да видим известно противоречие между първите две части на стихосбирката, но и нещо, което ги обединява. От една страна, стиховете в първата част говорят за онази любов, изпразнена от съдържание в света на физическото и материята, там, където частите на тялото и животинския нагон са единствените свързващи елементи, и изрази на близост. От друга, втората част разглежда любовта в онзи истински чист вид, който може да се преживее само отвъд материята, отвъд видимото и земното. И в двата случая обаче сърцето сякаш не може да понесе интензитета на преживяването – в първия чувства празнота от липсата на духовно изживяване и сливане между двама, и елементарността на физическия свят, в който органи се срещат, за да се обичат; в другия случай пък, сърцето е подложено на най-истинската и силна емоция, изпитана от сливането на влюбените и духовната близост между тях. Тази емоция се оказва прекалено истинска, прекалено силна, за да може да оцелее сърцето. Оказва се, че и при двете крайности човек е обречен да напусне сърцето. А целта е една – и в двата случая – да оцелее.

Третата част на книгата „8 (ученическа балада от 70-те години)“ идва като балансьор на предишните две части на крайностите. Стихотворението с едноименното заглавие разказва за онази първа любов, която е започнала някога някъде, когато сме били ученици, но не е продължила след това. В същото време именно тази любов, сякаш случила се на шега, по детински, остава в спомените ни като най-истинското чувство, което сме изпитвали, без да сме съзнавали това в онзи миг: „Но още помня възможностите/ на скалъпената ни връзка/ която можеше да не бъде…/ (Ако можеше да не бъде – щяхме ли?)/ Ако можеше никога не щяхме да се разхождаме/ върху крепостта на ученическите си чистотии“.

Въпреки всичко, дори в тази трета част, се усеща посланието от първите две, че всяка една любов, под каквато и форма да се преживява – физически-опосредствена, същностно-духовна, чиста-ученическа, всъщност представлява една подготовка за напускане на сърцето, за да може животът да продължи и човекът да оцелее. Ако в реалността е невъзможно да се живее без сърце, то в света на емоциите, сърцето с всеки свой удар ранява, за да кали човека и да го научи как да оцелява в реалността. Докато един ден, без да разбере, се окаже с напуснато от самия себе си сърце.

Въпреки безнадеждната картина за любовта и чувствата, към която ни насочва стихосбирката на Ани Илков, тя всъщност носи в себе си и надежда. Тя е загатната в самото заглавие на книгата: „Подготовка за напускане на сърцето“, т.е. все още няма действително напускане, а само подготовка за това. Любовта във всеки вид, в който ни се случва, ни подготвя и ни тласка към това желание за напускане на сърцето. Сякаш обаче не е толкова лесно да напуснеш нещо, което те кара да чувстваш, да обичаш, което те прави жив и те кара да усещаш света такъв, какъвто не е. Защото в крайна сметка, да напуснеш сърцето си, би означавало да напуснеш самия себе си.


* Ани Илков. Подготовка за напускане на сърцето. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2015.

** Рецензията е публикувана за първи път в © Електронно списание LiterNet, 04.06.2016, № 6 (199)

“Слабини”-те на Васил Прасков, или за силата да умираш красиво

днес се навършват
15 минути от смъртта ми

Васил Прасков

SlabiniПоезията на Васил Прасков е сурова, реалистична до болка, някой дори би казал брутална на моменти. Въпреки това, тя е много по-чувствена и крехка, от много стихове за любовта, писани със захаросана нежност и прекомерна романтика. В стиховете на Прасков няма рима, няма красота – в традиционния смисъл на тази дума, няма бъдеще, но има истинска, страстна и болезнено унищожаваща любов, която постоянно умира, постоянно се самоунищожава, постоянно кърви, докато се ражда отново и отново. Прасков описва болката, невъзможността, смъртта като неизменна част от любовта и живота, и като нещо дори по-красиво от самата любов. В споделената любов и щастието няма истинска поезия, защото няма и истинска трагедия. Там, където има бъдеще, за поета няма смисъл. А, ако няма бъдеще, той просто умира в думи на белия лист. Като всеки поет-декадент Прасков вижда красота в упадъка, който е и последният пристан на някакъв смисъл в и без друго безсмисления и умиращ живот. Затова и най-красивото и силно чувство като любовта е описано през призмата на мрака, на болката, на романтичния упадък. За това и думите в тях са реалистични. Авторът назовава нещата с истинските им имена, с имената, с които се говори за любовта на улицата, в кръчмите и в бардаците. Да, това е любовта, това е животът – „пълен ташак“, „сърцето мастурбира“, някой „духа“, докато друг изпитва „оргазъм“, а мъж „сънува, че е жена“. Подобни думи може би за някой биха звучали нецензурно в поезията, но не е ли поезията едно криво огледало на истинския живот? В този случай, нецензурно ли е да се обичаме? И срамуваме ли се, когато правим това, което се страхуваме да изречем на глас? Поезията на Васил Прасков е искрена до болка и в най-бруталните думи и строфи прозира силно чувство и дълбока тъга.

Тъй като за хубавата поезия е трудно да се пише критика и да се поставя в рамки, които се опитват да я обяснят, текстът по-долу представлява една, нека я наречем – поетична рецензия на творчеството на Васил Прасков, от последната му книга. С този текст, като един обикновен читател, се опитвам в чиста, дестилирана форма да предам емоцията, която предизвиква поезията на Прасков. Няма рационално и методично да анализирам и деконструирам стиховете, подобно на физик, който се опитва да обясни красотата на дъгата като съвкупност от светлинни вълни, трептящи в различна честота. Просто ще се опитам да говоря за поезията му с неговите думи, за да бъдем максимално близко до това, което ни казва авторът.

Стихосбирката "Слабини" (Пергамент, 2015) на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Стихосбирката „Слабини“ (Пергамент, 2015) на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Поетична рецензия за стихосбирката „Слабини“ на Васил Прасков

„Всичко е пълен ташак, освен тази любов“ крещи Васил Прасков от бездната на белия лист.

Васил Прасков. Бивш затворник, бивш самоубиец, бивш любовник. Настоящ човек. Той е „тийнейджър с вечерен грим и налудничав поглед“. Той е „всички мъртви“. Той е „сутеньорът“, който ревнува от клиента, докато чака работното време на живота да свърши. „Помниш ли, когато закусвахме преди секс?“, а след това как се „целуваме зад кенефите/ в небесните градини“ на най-калния град, който ни обичаше като бездомници?! „В София изоставихме любовта си/ нека наричаме дъжда с истинските му имена“. „Нещо в начина по който ме убиваш/ ме кара да чувствам/ че не мога да живея без теб“.

Поезията на Васил Прасков от последната му стихосбирка „Слабини“ е „целувка с език“, на влюбен в болката; опит за самоубийство, докато „времето е спряло като дъжд“. Тя е „яздене на смъртта между кофите“; крадене на „релси и кабели“, „спиране на тока в квартала“. Стиховете на Прасков са „излагане“ и разпиляване на душата в най-тъмните и мръсни ъгли на града, полудял от опити за нормалност, от опити за морал и приличие.

Тази поезия „танцува под дланите“, „диша тежко“, „космите на ръката настръхват“, докато „рисува с език по зърната – спасение“. Думите, подредени в стиховете му, са „твоята ръка в панталона/ твоите оргазми/ и твоят смях“. Тези думи са твоята скорост. Докато четеш Прасков, „сънуваш, че си жена“, а „болката е мъж“. С поезията на бившия затворник на прокълнатия ни свят, се учим „да мълчим на неговия език“. А на другия ден, прерязваме „вените на небето“, докато „караме смъртта да ни чака“, а „приятелите ни се хвърлят под влакове“.

Стихосбирката "Слабини" (Пергамент, 2015) на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Стихосбирката „Слабини“ (Пергамент, 2015) на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Докато се влюбваш в туптящите от болка думи, му казваш: „Сърцето ми мастурбира/ внимавай да не те опръскам/ с кръвта си“. После ти се иска да го попиташ: „Къде ти е халката?“. А Прасков отговаря някъде от подземията на живота, че „когато си с грим/ и два различни черни чорапа/ любовта е сянка на кожа/ върху мускула на сърцето“.

Всеки нов стих на Васил Прасков е очакван като „мъртво вълнение“, за да влезе отново „смъртта във вените“ и да „танцува“ на „приливи и отливи“, в „твоя цвят“, на нашето „нямо кино“. „Всеки ден се самоубиваме“, „докато смъртта ни събере“, както болката събира слабините в най-силните опити за красиво умиране – в поезията на арестувания до живот в себе си – Васил Прасков. Човекът, който обича тъгата.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Бистра Величкова на XXV-тия поетически трубадурски двубой между Иван Димитров и Васил Прасков Снимка: "Двойна измама"

Бистра Величкова  Снимка: „Двойна измама“

*Tекстът е прочетен на XXV-то издание на поетическия трубадурски двубой между Иван Димитров (със секундант Лора Динкова) и Васил Прасков (със секундант Бистра Величкова). Юбилейната схватка се състоя на 26 ноември, 2015 г., в клуб към Столичната библиотека. Гласовете на публиката избраха за победител поета Васил Прасков. Автор и организатор на събитието е Петър Чухов.

** Рецензията е публикувана за първи път в LiterNet, 02.02.2016 г., № 2 (195)

Демокрацията е – да пушиш на 13 г. и с дънки на училище

doklad_zelenata13-годишно пионерче разказва в дневника си, за комунизма в България и в Северна Корея през 1989 г., в романа на Велина Минкова “Доклад на зелената амеба за химическия молив” (ИК „Колибри”, С., 2015 г.)

“Доклад на зелената амеба за химическия молив” е дебютният роман на Велина Минкова на български език. Преди това, тя има издаден сборник разкази “Red shorts” в САЩ, преведен и у нас. Авторката е известна още и като Velina Minkoff, както се подписва на английски, взимайки второто име на еврейската битничка, интелектуалка Myrna Minkoff, от любимата си книга “Сговор на глупци” на Джон Кенеди Тул. И дали е случайно, че първият роман на Велина отговаря чудесно на заглавието на шедьовъра на Тул, като през погледа на 13-годишно момиче се описва по забавен и ироничен начин комунистическата атмосфера у нас, и в Северна Корея. Отличничката Александра е изпратена на летен, пионерски лагер в Северна Корея и в дневник записва своите впечатления. А те са искрени по детски и точно за това много автентични. Героинята се възхищава на неща, които не е виждала в България и безпристрастно отбелязва и това, което не й харесва. А възрастните, както винаги изглеждат повече от смешни и абсурдни в очите на децата – карат ги всяка сутрин, рано, да правят физзарядка, опитват се да ги възпитават в строгите норми на доброто комунистическо общество. А в главите на невинните пионерски тийнейджърки се върти само образа на басиста на култовата група “Паве”, която е поканена да свири на Световния фестивал на младежта и студентите в Пхенян, през 1989 г. Тук се прокрадва подозрението за първообраза на Васо Гюров – басиста на група “Ревю”, които в действителност са свирели на този фестивал. И поради музикалните пристрастия на авторката, този герой в книгата би могъл да се стори доста познат на някои. Но, това остават само догадки и една от възможните асоциации.

Главната героиня, в крайна сметка, за да разсее мъката си по басиста се влюбва в пионерче от Северна Корея. Скоро след това обаче лагерът свършва и трябва да се разделят, и да се прибере обратно в България. А там вятърът на промяната все по-силно е започнал да духа. В края на романа, момичето разказва какво се случва след свалянето на Тодор Живков от власт, как в училище всички тръгват с дънки, учителките вече на са другарки, а госпожи, а басиста на “Паве”, заедно с други култови музиканти все по-често могат да бъдат видяни на “Кравай”, където още преди ’89-та мястото е започнало да се обособява като бунтарско пънк-рок-ню уейв сборище на младежите. Тази най-интересна част от книгата за съжаление е доста кратка, а очевидно авторката има какво да разкаже за тези години.

Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. "Литературен вестник", бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4

Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4

Въпреки че основната тема е свързана с комунизма, не очаквайте в романа да откриете критика към този режим или към Прехода, дошъл веднага след това. Книгата си остава дневник на 13-годишно момиче, от което никой не очаква да коментира, критикува или анализира събитията. То просто описва през своя поглед, който в крайна сметка се оказва най-искрен, защото не е обременен от политически пристрастия или историческа памет. За Александра “най-върховното на това, че го няма вече социализма, е, че човек може да прави каквото си иска”. А за нея това означава, невероятната възможност да си купува цигари свободно, въпреки че е едва седми клас, да ходи на училище с дънки, да бяга от часове, за да посети със съучениците си новооткритото кафене наблизо, вечер да стои до късно на “Кравай”. “Демокрацията те кара да се чувстваш свободен”, заключва в края на дневника си момичето. Кратко и просто, както вероятно го е чула от по-възрастните, както може би го е усетила с детските си наивни очи.

Важно е да се отбележи, че езикът в книгата е лек, върви плавно и през цялото

Велина Минкова, в кадър от фотосесията на ИК "Колибри" за 25-та годишнина. Велина е пред "Кравай" - заведение, сборище на младежите през 80-те години. Днес - магазин за платове Снимка: Димитър Балабанов

Велина Минкова, в кадър от фотосесията на ИК „Колибри“ за 25-та годишнина. Велина е пред „Кравай“ – заведение, сборище на младежите през 80-те години. Днес – магазин за платове Снимка: Димитър Балабанов

време се поддържа умело гласът на 13-годишното момиче, без да се излиза от тази стилистика. След като прочетох романа, обаче сякаш усетих, че нещо ми липсва. Липсва като че ли сюжет, кулминация, които да те теглят напред и да карат читателя да иска да разбере какво ще се случи накрая. Всъщност историята върви наистина като в ученически дневник, понякога еднообразно – станахме, закусихме, направихме гимнастика, друг път със забавни и весели случки, които разсмиват. И именно това го прави да звучи автентичен.

Евентуална сюжетна линия е загатната, когато главната героиня се влюбва в момчето от Корея, но не е обърнато специално внимание на тази случка, а се разказва с малко хумор и ирония, както почти всичко до момента. В крайна сметка, може би, не е и нужно да търсим класическата структура на романа – сюжет, кулминация, развръзка – в един ученически дневник? Като се замислим и в биологията няма зелена амеба, а само зелена еуглена, така че нека не сме закостенели читатели, като строги другарки от соца и оставим пълната свобода в ръцете на Александра. И чуем задъханите й и емоционални впечатления от Северна Корея.

С книгата си “Доклад на зелената амеба за химическия молив”, Велина Минкова се нарежда сред онези писатели, напуснали България след 1989 г. и завърнали се наскоро от чужбина, за да разкажат и осмислят времето си и българската съдба по време на социлизма, по време на прехода и по време на живота в емиграция. Такива автори са още Захари Карабашлиев, Илия Троянов, Капка Касабова, Ружа Лазарова, Милена Фучеджиева и др. Техните произведения са памет за времена, в които ни е нямало, в буквален и преносен смисъл. Но благодарение именно на творби като техните, сякаш се завръщаме отново при себе си, и намираме смешно-тъжен романтизъм в преходното си изгубване.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4

Осиновените думи, които раждат света наново

Осиновени думи“Но какво общо имам аз с хората?/ Твърде късно се родих и не приличам/ на народа си”.

Това казва младата поетеса Лора Динкова в стихотворението си: “Ако проговоря…”, което е част от втората й стихосбирка “Осиновени думи” (2014 г.). За първата си книга “Отключено безвремие” (2012 г.), печели награда на конкурса за дебютна литература “Южна пролет” в Хасково.

Наистина стиховете на Лора Динкова не приличат на тези, които четем в последно време от младите поети. В нейните стихове има ритъм и дори рима, неща които в съвременната ни поезия се срещат все по-рядко. А това сякаш е поради факта, че “белият стих”, стихът без рима, доближаващ се до прозата, се наложи все повече, през последните години. Не само римата отпадна като привлекателна в днешно време, а сякаш и романтизмът в поезията. В много от стиховете на най-младите поети виждаме реалистично, натуралистично писане, назоваване на нещата директно, усещане за липса на всякакви илюзии, сякаш като опит да се предпазят от разочарованията, които така или иначе са неизбежни. При много от младите поети, някои от които вече имат своите дебюти в книжно тяло (Белослава Димитрова, Мартин Костов, Стефан Икога, Рене Карабаш и др.) се наблюдава един поетизиран цинизъм (напомнящ до някъде стила на Чарлз Буковски, а от българските автори на Васил Прасков), който отразява живота такъв, какъвто е. Разбира се, лирическите герои на тези млади автори и на много други, които пишат подобно, изпитват болка и тъга от цинизма на света, в който са се родили и са принудени да живеят. Те обаче показват, че са уж някак подготвени, у тях има една анти-утопия, те и не очакват да бъде друго, за това се опитват да се изправят пред света без излишни илюзии и сантименталности.

В поезията на Лора Динкова виждаме не по-малко разочарование от хората и света, каквото се усеща при нейните колеги по перо. Различното при нея, обаче е, че тя избира друг тип думи, “осиновява” вече съществуващите и ги подрежда така, че се усеща лъч светлина в дъното на житейския тунел. Това са стихове с ритъм, стихове в които липсва цинизъм и надменност към живота и хората; Стихове, в които има емпатия към невъзможността на света да се осъществи, към невъзможността на човека да бъде човек, към неговата обреченост да се ражда от калта и да умира отново там, да се превръща в забравен камък, накрая на града, върху който с длето е издълбано неговото несъществуване. В стиховете на Лора Динкова има чувствителност, те не се страхуват да бъдат романтични и болезнени, да покажат тъгата си от живота, “който не се побира в думи” и “търси невъзможни изгреви”. И макар, че приема светa, какъвто е, поетесата не може да се примири: “Защо не сме научени да свикваме?” (стихотворението “Ретроспекция”).

Рецензията на Бистра Величкова за стихосбирката „Осиновени думи“ (УИ „Св. Климент Охридски“) на Лора Динкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 4, 27.01.-02.02.2016 г., стр. 3

Рецензията на Бистра Величкова за стихосбирката „Осиновени думи“ (УИ „Св. Климент Охридски“) на Лора Динкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 4, 27.01.-02.02.2016 г., стр. 3

За Лора Динкова животът тук и сега изглежда невъзможен, светът е самотен, недоизмислен… “Натрупаната болка заседява/ от многото въпроси/ към отговора, който всеки носи/ (но не си признава) (Стихотворението “Човекът срещу себе си”). Резултатът от живота е смъртта, а децата са най-щастливи преди да се родят, докато “всяко утро носи смъртна присъда”. “Красотата е постижима, когато я няма” и с “времето хората губят цвета си”. И в крайна сметка “всички сме болка в различен цвят”, заключва авторката. Дори стига до вярването, че единственият начин светът да бъде по-добър е той просто да не съществува и никога да не се е раждал: “Ако Ева беше ялова, / светът щеше да бъде спасен”. Може би от там идва и метафората в заглавието на книгата – “Осиновени думи”, защото както с човека, така и с думите, акта на самото раждане вече ги опорочава, защото влизат в света, който изначално е черен, невъзможен, изгубен и без бъдеще. Лора обаче, вместо да ги ражда, осиновява думите, изчиства ги от калта с перото си и ги кара да бъдат, каквито са били преди да се родят: истински и чисти. “Автентична е само мъката, / заседнала между листа и мозък”. С думите си тя кара “животът да кърми”, вместо нея “– отново, постоянно, неумолимо надежда” (Стихотворението “Посоки”). “Колко жалко са го описали поетите – / човек е бял за кратко в мислите” (Стихотворението “Бели зайци”).

Вместо с цинизъм и надменност да се изправи срещу болката и обречеността на света, да покаже, че тя винаги е знаела за безсмислието и мрака, и да се направи на по-силна от живота, Лора Динкова смело избира да се бори срещу света със своята чувствителност. “Човек пише, защото го е страх”, казва тя в стихотворението “Многоок”, но би могло да се каже, че човекът, който пише е смел, защото показва, че чувства, че вярва, че се надява всеки ден, въпреки че знае, че “живее в дъждовно време”. И въпреки, че завинаги остава сам, “без род за самотата”.

Непрестанното присъствие на тъгата, болката, смъртта и невъзможността за живот, във втората стихосбирка “Осиновени думи” на Лора Динкова, не носи отчаяние и обезвереност, а по-скоро полъх надежда. Самият факт, че поетесата се е решила да осинови – бедните, дрипави и изоставени думи на чувствителността, че ги е превъзпитала от пошлите значения, придадени им от живота, и ги е приютила в душата си, това вече говори за лъч надежда, от който тя самата се опитва, но не може да се откаже. Думите в стиховете на Лора се оказват по-силни от болката и отчаянието, и продължават да ни карат да вярваме, че благодарение на това, че са осиновени, те всъщност могат да се родят наново. Така, както обреченият ни свят би могъл да се роди отново и да бъде по-красив, и по-истински. Какъвто е в поезията.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*Рецензията за стихосбиркатаОсиновени думи“ (УИ „Св. Климент Охридски“) на Лора Динкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 4, 27.01.-02.02.2016 г., стр. 3

Хорът на отритнатите

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) на Бистра Величкова

Дебютната книга на Бистра Величкова „Малка, мръсна и тъжна“ съдържа 19 разказа. 19 къси разказа, дори много къси. Всички са написани в първо лице, единствено число и това предопределя живия, телеграфен и разигран начин на разказване, както и езика – разговорен, жаргонен, накъсан, понякога изненадващ, а в един от разказите – „Иднинà“ – диалектен. Разказите са близки помежду си, от една кръвна група са. Приличат на парчета от мозайка, всяко парче допълва общата панорама, а в резултат имаме пред себе си единна, цялостна книга.

Писателката я е нарекла „Малка, мръсна и тъжна“. И тъй като няма разказ с такова заглавие, читателят, в случая аз, веднага започва да търси произхода на заглавието. Намерих го още във втория разказ, по-малък от две странички, но тъжен за цяла кòла – „Париж без любов“. Там ноктите на една портокалена баба, по-точно баба, продаваща портокали в Париж, са черни от мръсотия. „Ахаа – казах си, – мръсна.“ Когато разказвачката се изкачва на Айфеловата кула, вижда отгоре колко е малка бабата. „Ахаа – казах си, – малка.“ Колкото до тъжна, нямаше нужда нищо да си казвам – героинята разказва достатъчно тъжно за срещата си с Париж и бабата, за да реша, че съм разбрал защо е „малка, мръсна и тъжна“.

Разбира се, оказа се, че не е така. Става въпрос за парчето земя, което обитаваме заедно, което натъжаваме заедно и което, за съжаление, не спираме да мърсим – и в буквален, и в преносен смисъл. С други думи, почти накрая на книгата, в разказа „Завинаги“ става ясно, че България е която е „малка, мръсна и тъжна“ и ако продължим със следващото изречение, тя е още „…дрипава като картата срещу мен; разпадаща се като лющещия се червен маникюр на историчката…“

Много точно заглавие. Но и много тъжно, съгласете се.

Колкото до първоначалното ми объркване, то сочеше, че освен за страната ни, заглавието може спокойно да се отнесе и върху цялостния поглед на авторката върху пресъздаваната действителност. Защото в книгата има и разкази, чието действие се развива в Париж, в Ню Йорк или дори накуп в щатите Вирджиния, Алабама и Луизиана, а усещането в тях не е по-различно.

Рецензията на Чавдар Ценов за книгата "Малка, мръсна и тъжна" (ИК Рива, 2014) е публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Рецензията на Чавдар Ценов за книгата „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) е публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

Героите на Бистра Величкова са от онези, които дали справедливо или по инерция наричаме „малки“; мръсотията непрекъснато присъства – било като резултат от мизерен начин на живот или тежка физическа работа, било като помисли, постъпки и цялостно човешко поведение; а колкото до тъгата, тя се е просмукала в повечето преживявания и разсъждения на героите.

Портокалени баби, аутсайдери, наркомани, изоставени деца, просяци… Изобщо хора, избутани от живота. Или както казва героинята на разказа „До дъно“: „Така ставаш аутсайдер. Винаги, когато не се движиш по „правия път“, според общоприетите разбирания за прав път, и по установения ред, обществото леко те изритва в периферията“. Това в социален аспект. В екзистенциален – хора, ненамиращи любов от един или друг вид, ненамиращи смисъл от никой вид. Различни хора, невписващи се хора: „Мислеха за живота. Може би точно затова се прецакаха, защото много мислеха за живота. Това им изпържи мозъка. Нищо друго не изпържва мозъка както многото мислене…“

Писателят Чавдар Ценов по време на представянето на книгата "Малка, мръсна и тъжна" на Бистра Величкова, на 10 декември 2014 г., на Панаира на книгата в НДК

Писателят Чавдар Ценов по време на премиерата на книгата „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова, на 10 декември 2014 г., на 42-ия Панаир на книгата в НДК

Едно многогласово „аз“-повествование, в което гласовете на отделните герои се наслагват, преплитат и напластяват, а в крайна сметка се получава хор като от древногръцка драма, който обаче не изпълнява дитирамби в чест на бога, а отделните хористи набързо и задъхано споделят с нас различни неща за собствения си живот. Понякога са по-разговорливи, друг път – съвсем лаконични. Но дори и с пренебрежимо малко факти от собствения им живот тези „хористи“ заживяват в съзнанието ни като пълнокръвни герои, чувствителни, раними. Може би най-важното за тях е, че не са конформисти. Сигурно защото създателката им не е конформистка.

И не е съгласна, протестира срещу „копипейст“ нещата, ако мога така да се изразя. Споменавам го, тъй като наскоро четох нейна статия за съвременната ни журналистика („На журналистиката – с любов и омерзение“, Е-vestnik, 21.11.2014 г.), която все повече се превръща във вторична, търси по сайтове, радиостанции и телевизии новини, преписва ги, за да си запълни страниците, а същевремнно ги преиначава къде от нечисти интереси, къде от чиста некомпетентност. Патосът на Бистра Величкова беше насочен именно срещу подобна „журналистика“.

Ако излезем от конкретиката на нейния патос, ако го свържем с „Малка, мръсна и тъжна“, ще почувстваме колко искрено авторката се противопоставя на „копипейста“ като правене на професионална кариера, нещо повече – като начин на съществуване и преуспяване, което е далеч по-необятна социална и екзистенциална тема. Без да се правя на пророк, струва ми се, че към тази тема Бистра Величкова ще посегне и в литературните си текстове. Защото, ако не друго, „хорът на отритнатите“ се нуждае от дълбоки гласове…

ЧАВДАР ЦЕНОВ

* Текстът е прочетен на премиерата на книгата на 10 декември, 2014 г. в НДК, в рамките на 42-ия Панаир на книгата. Редактор на книгата  – Деян Енев. Художник – Веселин Праматаров. Изд. „Рива“, С., 2014 г.

** Рецензията на Чавдар Ценов за книгата „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) е публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

           Свързани статии: