Филмът „Воев“ – откровен кино портрет на фронтмена на „Нова генерация“

Плакат на филма. Снимка: Нели Недева- Воева

„Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави. От срам.“

„Патриотична песен“
Димитър Воев, група „Нова генерация“

Това предсказание изпя поетът и музикант Димитър Воев (1965 г. – 1992 г.), фронтмен на ню уейв групата „Нова генерация“, през 1991 г. Воев е един от най-емблематичните представители на неформалната, културна вълна в България, от края на 80-те и началото на 90-те години. Той твори по време на тоталитарния, социалистически режим и зараждащия се Преход – периоди белязани от цензура и разпад на „ценности“.

Песента „Патриотична песен“, ясно описва състоянието на обществото в първите години на Прехода. Но колко актуално звучат думите на поета и днес. „Болният продукт“ продължава да не намира лечение за своя душевен разпад. Единственият лек и през 90-те и сега през 2022-ра година се оказват песни с дълбочина, подобни на тези на „Нова генерация“. И именно сега, когато се намираме отново в световен разпад на ценности, излиза документалният филм „Воев“, посветен на живота и творчеството на Димитър Воев. Режисьор на филма е Биляна Кирилова (филмът ѝ е дебют в жанра на пълнометражното документалено кино). Сценаристи на филма са Биляна Кирилова, Неда Миланова (а към идеята за филма се включва и Валерия Стойкова). Филмът е продукция на Мач Пойнт Продакшънс, продуцент е Валерия Стойкова. (Повече информация за целия екип на продукцията, можете да намерите на официалната страница на филма „Воев“ във Фейсбук). Премиерата на филма се състоя на 12 март 2022 г., в кино „Люмиер“ в София, като част от програмата на София Филм Фест.

Група „Нова генерация“. Снимка: Нели Недева-Воева

Режисьорката Биляна Кирилова и екипът ѝ работят върху филма близо 6 години. Преминали са през много трудности и препятствия по пътя си на реализация. През цялото време ги е движило, искрената вяра в творчеството и личността на Димитър Воев. Трудностите им остават „зад кадър“, а крайнят продукт, който представят на зрителите, е една наистина професионална продукция, която разказва обективно, искрено и задълбочено за творческия път на музиканта. Декорът на който говорят близки и приятели на Воев, е много добре подбран, в разпадаща се сграда, в изоставен строеж. Напълно в съзвучие с мрачната стилистика на групата „Нова генерация“. Качеството на кадрите е много добро, както и озвучаването. Гласът зад кадър (на Иван Москов) също звучи добре, с ясна дикция.

Интересното е, че в този филм за първи път се появяват родителите на Димитър Воев. Те говорят за неговото детство и как баща му, му е купил първата китара, и го е пратил да работи, за да я изплати. Макар и далеч от музиката и изкуството, родителите му са го подкрепяли в желанието му да свири. Баща му е казал (цитирам по памет от филма): „Някои имат връзки, други пари, ти нямаш нищо. Ти си сам с китарата. Трябва да покажеш какво можеш“. Посъветвал го е, всеки ден да намира време да свири. Воев е ходел на уроци по китара, солфеж и пеене. Приятелите му са се смeели добронамерено, че той не може да пее. Те, признават, обаче, че това, което е пленило публиката и феновете му, са били по-скоро текстовете на песните му, в които се съдържа много поезия:

„Над площад, потънал в срам,
слепи художници рискуват.
Аз вече минах от там
слепи са защото, се срамуват.
Развей черен флаг
на който пише без думи:
Мръсно ми е
в душата ми!“

Песента „Тъмна земя“
„Нова генерация“

Димитър Воев с първородната си дъщеря. Снимка: Нели Недева-Воева

Всяко време и общество има своите гласове, пророци, „черни овци“, които пречистват душата и я правят бяла, които ти отварят очите за истината и правят битието ти малко по-поносимо, и по-смислено. Такъв е бил Воев. Харизматична личност. Личност с идеи. Провокативен, нестандартен за времето си. Висок мъж, с черни дрехи и червено червило, който целува улични улуци, по които се стича дъждовна вода; Личност, която вижда недъзите на обществото и се опитва да ги критикува, и да се пребори с тях, чрез творчеството си. Той възпява абсурдите и на тоталитаризма, и на началото на Прехода. Абсурди, които се случват и днес. И ще се случват винаги. За съжаление, както се случва с много подобни таланти, като него, не е бил напълно оценен приживе. А геният му, сякаш е твърде голям и за да се запази вселенският баланс (както казва Пенчо Попов-Чугра във филма), съдбата му изпраща покосяваща болест (тумор на мозъка), която го убива и го прави член на „Клуб 27“ – клубът на починалите музиканти, и творци на 27-годишна възраст. Преди да си отиде, до последно е свирил и работил върху песните от албума „Отвъд смъртта“, който за съжалние, не успява да завърши. Албумът излиза след смъртта му.

Плакат на филма „Воев“. Снимка: Официалната Фейсбук страница на филма

За краткия си, но интензивен живот, Воев успява да прозре и да каже много неща, които остават някак общочовешки и непреходни, актуални за всяко време. Защото, оказва се, че проблемът не е във времето, в което живеем, проблемът е в хората, които населяват времето. Проблемът е в обществото, в човешката природа, която не ни позволява да бъдем други, освен „болен продукт“, „навели глави от срам“. На въпрос на журналиста Емил Братанов, дали обстановката в България пречи на творчеството (в интервю по БНР – предаването „Музикална кутия“, март 1991 г.), Димитър Воев, отговаря така:

Димитър Воев. Снимка: Нели Недева-Воева

Може би. Искам да кажа, че обстановката, тя е толкова шибана, че естествено пречи. Обаче има такъв момент, че в една гадна такава, затворена система, когато човек е опрян до стената и от другата страна се задава един чук, който иска да му разбие главата, тогава човек наистина може да измисли нещо, което е по-абсурдно и по… може би пък и по-истинско. Защото, ако си пиех свободно и спокойно кафето, и всичко ми беше точно, сигурно щях да правя песни, от които да излизат слънчеви лъчи и да струи радост….

Важно е да споменем, че освен филмът „Воев“, през декември 2021 г. издателство „Paradox“, публикува книгата „Непрочетено. В.“, с цялото творчество на поета и музиканта. Там са събрани, освен текстове на песните му, бележки от негови дневници и разсъждения за живота. В рамките само на няколко месеца, излизат две продукции – книжна и кино – посветени на това голямо и важно име за българската музикална сцена. Те помагат за архивиране на изкуството и личността на Воев, за разказването и предаването им на следващите поколения. Защото всяко поколение е „нова генерация“ и винаги въпросите ще бъдат „към цяла нация“. А когато емблема на обществото е „човек с анцуг“, който „грухти през града“, единствените отговори пак ще са в песните на Димитър Воев. Завинаги.

Снимките са авторско право на техния автор: Нели Недева-Воева

–––

Следващите прожекции на филма „Воев“ ще бъдат в следните градове:

Пловдив: 22 март – Lucky Дом на киното, 18.30 ч.
Варна: 26 март – Фестивален и конгресен център – Варна, 20.00 ч.
София: 2 април – Дом на киното, 20.00 ч.

За повече информация, следете официалната страница на филма „Воев“ във Фейсбук.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван за първи път в сайта на сп. „Жената днес“.

Свързани статии по темата:

Реклама

Мюзикълът „Чикаго“ на българска сцена

Премиерата на българската версия на световноизвестния мюзикъл „Чикаго“ ще бъде на 26 и 27 април, от 19 ч. в Музикалния театър, в София.

Чикаго - мюзикъл

Мюзикълът „Чикаго“ на българска сцена, на 26 и 27 април, 2013 г.

Мюзикълът е по пиесата „Чикаго” на Морин Далас Уаткинс. Либретото е на Фред Еб и Боб Фос, музиката на Джон Кандър, текстът на песните е на Фред Еб.

Режисьор на българската постановка е Бойко Илиев. Той е известен с режисираната от него рок опера „Исус Христос суперзвезда” и мюзикъла „Зоро”. Поставял е и много театрални постановки в Народния театър и др.

Диригент постановчик е Игор Богданов, гост диригент Жорж Димитров, сценографията е в ръцете на Георги Златанов, художник на костюмите е Цветанка Петкова – Стойнова ( „Зоро”) , хореограф е младата, но вече със сериозни постижения в областта на хореографията Татяна Янева. Екипът цели да реализира свой авторски прочит на мюзикъла, собствена трактовка на образите и драматургията, а не реплика на оригинала.

Българската трупа, която оживява „Чикаго“

Участващите актьори в главните роли на Рокси, Велма, Мама Мортън и Били Флин са избрани с кастинг, проведен в два кръга. Сред изпълнителите са имената и на популярните актьори Нора Караиванова ( Мама Мортън), Марияна Арсенова (Мама Мортън), Людмила Козарева (Велма), Богомил Спиров, Атанас Сребрев, Тодор Янкулов ( Били Флин) , на младите изпълнителки Марина Драгомирецкая, Ели Раданова, Рейчъл Роу (Рокси), Яница Маслинкова и Силвия Филипова (Велма), Добрина Икономова, Еделина Кънева (Мери Съншайн), Николай Борисов, Румен Григоров (Конферансие), Александър Мутафчийски (Еймъс Харт), Иван Панев (Мартин Харисън), Георги Ханджиев (Еймъс Харт).

След големия успех на „Котки” на А.Л.Уебър, рок операта „Исус Христос Суперзвезда” на А.Л.Уебър, „Зоро” по музика на Джипси Кингс, „Чикаго“ е най-новото предизвикателство за трупата на Музикалния театър.

Тя е единствената в България, която може да реализира такъв мащабен проект – български вариант на култовия мюзикъл „Чикаго”. Мюзикълът е имал над 16 000 спектакъла по света и е бил гледан от 17 милиона души по сцените на двадесет и пет държави, между които САЩ, Великобритания, Германия, Русия, Франция, Бразилия, Китай, Япония и Обединените арабски емирства. За целта „Чикаго“ е преведен и изпълняван на девет езика.

Мюзикълът „Чикаго”

Оригиналът на мюзикъла е създаден от Боб Фос през 1975 г. Боб Фос е считан за един от най-големите американски хореографи и режисьори. Той е режисьор на филмите „Кабаре” и „Ах, този джаз”. Римейкът е създаден през 1996 г. в негова памет почти десетилетие след неговата смърт (1987г.) . Бродуейската постановка е с рекорд за най-дълго игран римейк. На Бродуей „Чикаго“ е игран 16 сезона.

Историята

„Чикаго“ разказва за кабаретна актриса, която убива любовника си и след това с помощта на високоплатен адвокат успява да убеди съда в своята невинност и да стане звезда в очите на пресата и обществото –може би публиката е реагирала така, правейки паралел с нашумелия по това време съдебен процес срещу О’ Джей Симпсън.

Историята на римейка включва шест награди „Тони“, получени през 1997 г., два приза „Лоурънс Оливие“ и „Грами“ за най-добър музикален шоу албум.

„Чикаго“ на филм през 2002 г.

„Чикаго“ е филмиран през 2002 г. от „Мирамакс“. Премиерата се е състояла на 27.12.2002 г. Във филма участват Рене Зелуегър (Рокси Харт), Куин Латифа (‘Мама’ Мортън), Катрин Зита-Джоунс (Велма Кели), Ричард Гиър (Били Флин), Джон С. Райли (Еймъс Харт), и Кристин Барански (Мари Съншайн) и е режисиран от Роб Маршал, композитор Джон Кандер. Отличен е с 6 награди „Оскар“, сред които и за най-добър филм. Всички главни герои във филма сами изпълняват песните и танците си по време на филма.

Кой и как написва сценария на „Чикаго“

Морин Далас Уаткинс, студентка в Йел написва като курсово задание пиеса, в основата на която е престъпленията извършени от Бюла Анан и Белва Гертнер, изпълващи страниците на таблоидите през 1924г. В началото тя озаглавявя пиесата „Храбрата малка жена” („The Brave Little Woman“), която по-късно преименува „Чикаго, или играй бейсбол“ („Chicago, or Play Ball“), по късно съкратила на „Чикаго“. Прототип на главната героиня Рокси Харт става Бюла Анан, на Велма Кели — Белва Гертнер, съпруга на Бюла – Алберт Анан става прототип на мъжа на Рокси – Еймъс Харт, а чертите и поведението на адвокатите Уилям Скот Стюарт и Ви-Ви О‘Брайн стават прототип на адвокат Били Флин.

„мерзска, безнравствена и богохулна” пиеса за Jazzy babies

Преподавателят по богословие в Йелския университет нарекъл работата на Уаткинс „мерзска, безнравствена и богохулна”. Въпреки това, дори и той е принуден да признае, че тя е точно описание на морала и нравите на обществото в този момент.

Морин Уаткинс нарича своите две героини „Jazz babies“. Двайсетте години на ХХ век са времето на джаза, годините на първото изгубено поколение на Америка.

Чикаго – блясък, насилие и… джаз!

1924 г. щата Илинойс, Чикаго – градът на лошите момчета, където често музиката от джаз клубовете е прекъсвана от изстрели и кървави престрелки. Блясък, насилие и…..джаз! Това е най-краткото и точно описание за онова време в американският град.

Историята за убийства, алчност, продажност, насилие, прелюбодеяние и предателство започва на 11 март 1924 г. когато е публикувана статията на Морийн Далас Уаткинс, репортер в „Чикаго трибюн” (Chicago Tribune) за извършено двойно убийство от една вариететна актриса. Велма Кели е кабаретна танцьорка и певица. Името й нашумява в пресата след извършеното от нея двойното убийство (убива съпруга си и сестра си). Рокси Харт е никому неизвестна млада жена, мечтаеща за блясъка и славата на певица и звезда на мюзикхол. Убива любовника си, разочарована от неговата лъжа, че той би могъл да я лансира в музикалния бизнес. Така двете момичета Рокси Хард и Велма Кели се срещат в затвор за убийци. За да избегнат смъртното наказание, двете жени наемат Били Флин, най-добрият адвокат в Чикаго, прочут с умението си да манипулира пресата и общественото мнение, обещавайки на Рокси да обърне делото в нейна полза. Когато читателите вече са преситени от клюки и интриги около Велма и любопитството към нейната персона затихва, изгрява звездата на Рокси. Таблоидите гръмват с новини за делото, интереса е огромен. Рокси става известна, Били Флин я превръща в медийна звезда, докато предишната медийна звезда бавно пада и губи обществения интерес.

Премиерата на мюзикъла „Чикаго“ ще бъде на 26 и 27 април 2013 г., от 19.00 ч. в Музикалния театър, в София.

* Публикация в Kultur Bench, 22 април, 2013 г.

Накаран да замлъкне… с чадър. Документален филм за Георги Марков

Георги Марков

Георги Марков

На 7 септември 1978 г на моста Ватерло в Лондон се случва едно от най-мистериозните политически убийства от времето на Студената война. Българският дисидент Георги Марков е отровен с пробождане в крака, както си мисли той – с върха на чадър. Четири дни по-късно, на 11 септември 1978 г. той умира вследствие спирането на поредица органи. Това е може би единственото политическо убийство от онова време, толкова детайлно описано и коментирано, което остава все още неразкрито.

Именно за това убийство обвързано с историята и острото противопоставяне на Изтока и Запада разказва най-новият документален филм „Накаран да замлъкне. Писателят Георги Марков и убийството с чадър“. Режисьор и сценарист на филма е Клаус Дексел. Световната премиерна прожекция на филма се състоя първо в България на 14 март като част от 17-тия София Филм Фест. Авторът на филма, съпругата на писателя – Анабела Маркова, както и  част от екипа на продукцията присъстваха на прожекцията у нас.

Кой е Георги Марков

Георги Марков, писател, преквалифицирал се по принуда в журналист, емигрира 1969 г.  от България на Запад, след като поредица негови пиеси са свалени от сцената или забранени след смазването на Пражката пролет и окупацията  на Чехословакия от войските на Варшавския договор.

От началото на 60-те години той се счита за един от най-надарените млади български автори. Неговите романи и разкази са превеждани в чужбина, пиесите му се играят в редица страни от социалистическия блок. Творбите му от този период, в които се разглеждат проблемите на социалистическото ежедневие („Жените на Варшава“, „Покушителите“) са силно повлияни от „раведряването“ в културата на Източния блок, белязало края на 60-те години.

По това време в София той принадлежи към един тесен елит от творци и интелектуалци, с който притежаващият цялата власт в държавата обича да се обгражда. Достъпът до този привилегирован кръг му позволява много добре да опознае Живков и да изследва както слабостите и грешките му, така също неговите силни страни.

След забраняването на неговите пиеси и романи благодарение на все още много добрите си връзки Марков успява да получи виза и да замине за Италия при условие, че след три месеца ще се завърне в България. След изтичането на определения срок обаче той отказва да се върне и остава първоначално в Болоня при своя брат, който е емигрирал преди това.

През 1970 година Георги Марков решава да се установи в Лондон, където отначало през 1971 г. е назначен в българската редакция на Би Би Си, а по-късно получава ангажименти от Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“.  Още през 1972 г. като „предател“ получава от българския съд задочна присъда за „вражеска дейност“ в размер на шест години и половина затвор.

Кадър от документалния филм  "Накаран да замлъкне. Писателят Георги Марков и убийството с чадър"

Кадър от документалния филм „Накаран да замлъкне. Писателят Георги Марков и убийството с чадър“

„Задочни репортажи за България“

В своята ежеседмична поредица „Задочни репортажи за България“, излъчвана неделя вечер за  „Радио Свободна Европа“ той критикува остро тоталитарната система в своята родина и особено държавния ръководител. Поради краткото си пребиваване в близкия кръг на Тодор Живков Георги Марков може да включи в журналистическите си материали редица конкретни коментари и преки лични наблюдения, които придават на репортажите му за Живков висока степен на автентичност.

Според генерала от КГБ и бивш заместник началник на съветското контраразузнаване Олег Калугин в края на 1977 г.  в Москва е пристигнало писмо от тогавашния български министър на вътрешните работи Димитър Стоянов. В него по поръчение на Тодор Живков се търси помощ от съветските другари за елиминирането на „предателя“ и „врага“ Георги Марков. Андропов, тогавашен шеф на КГБ, отказва пряко участие, но дава съгласие да бъде оказана техническа помощ. Първите два опита за отравяне – единият през февруари 1978 г. в Мюнхен, където Марков пребивава две седмици, за да направи записи в студиото на „Свободна Европа“  –  най-вероятно са проведени самостоятелно от българските служби. Те се провалят поради лошата подготовка, което е предизвикало гнева на Тодор Живков.  Активното участие на КГБ става все по-наложително и в София пристига екип от сътрудници на Олег Калугин. Заедно с арсенала от техническо оборудване те доставят в България и разработената още през 1944 г. в секретната лаборатория „12“ бързо действащата и по-това време невъзможна за откриване отрова рицин. Съществуват свидетелства, че за създаването на този препарат са извършвани жестоки експерименти върху стотици германски и японски  военнопленници.

Едва третият опит за убийство – на моста Ватерло в Лондон през септемви 1978 г. е успешен. Марков умира на 49 години, а съпругата му Анабел, по баща Дилк, остава вдовица с тригодишна дъщеря.

Предполагаемият извършител – Франческо Гулино или още агент „Пикадили“

Предполагаемият убиец на Георги Марков - Франческо Гулино (агент Пикадили). Снимка: „Аудиовидео Орфей“

Предполагаемият убиец на Георги Марков – Франческо Гулино (агент Пикадили). Снимка: „Аудиовидео Орфей“

Предполагаемият извършител, агент „Пикадили“ , известен още като Франческо Гулино е италианец с датско гражданство. През 1971 г. на 25 годишна възраст, той е вербуван от българските тайни служби, след като на два пъти преди това е арестуван с „обвинения“ за трафик на наркотици. След подписването на декларация за сътрудничество Гулино е подпомогнат да започне самостоятелен бизнес като търговец на антикварни предмети и картини в Копенхаген. По това време датските тайни служби са концентрирани върху дейсността на съветските агенти и очевидно са подценили дейността на българските тайни служби на своя територия.

През 1977 г. „Пикадили“, както е наричан Гулино в архивите на Държавна сигурност, посещава четири пъти Англия. Поради унищожаването на неговото работно досие точният оперативен характер на задачите трудно може да бъде установен. При по-късните си разследвания Скотланд Ярд установяват, че при всичките си посещения Гулино винаги е отсядал в непосредствена близост до жилището на Георги и Анабел Маркови. Вероятно  една от задачите му е била да изучава навиците и ежедневните маршрути, по които се движи Георги Марков. В досието му, изследвано от българският журналист Христо Христов, материали от което са публикувани в неговата книга „Двойният живот на агент Пикадили“ съществуват доклади за провеждано няколкоседмично обучение на Гулино през декември 1977 г.  Документирано е също така, че след извършването на убийството агент „Пикадили“ напуска Англия и никога вече не се връща там. Няколко месеца след 10 ноември 1989 г. непосредствено преди демократичните избори през юни 1990 г. Франческо Гулино е „замразен“ като активен агент.

Едва след смяната на властта в България след изборите в края на 1991 година българското разследване на убийството на Георги Марков е насочено  да търски улики във връзка с агент „Пикадили“. Въз основа на намерените в архива на Първо главно управление два тома лично дело на Франческо Гулино като сътрудник на ДС той е издирен и арестуван през февруари 1993 г. в Копенхаген. Проведен е деветчасов разпит от британски и български следователи в присъствието на датските власти. Впоследствие българските прокуратура и следствие отказват да предоставят официално исканите от датските правови органи документи и това ги принуждава да освободят от ареста Франческо Гулино. Седмици след това той напуска Копенхаген и изчезва от полезрението на следователите.

Филмът може да се гледа в кината за ценители, онези, които не са вградени в гигантските търговски храмове на консуматорството!