Филмът „Воев“ – откровен кино портрет на фронтмена на „Нова генерация“

Плакат на филма. Снимка: Нели Недева- Воева

„Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави. От срам.“

„Патриотична песен“
Димитър Воев, група „Нова генерация“

Това предсказание изпя поетът и музикант Димитър Воев (1965 г. – 1992 г.), фронтмен на ню уейв групата „Нова генерация“, през 1991 г. Воев е един от най-емблематичните представители на неформалната, културна вълна в България, от края на 80-те и началото на 90-те години. Той твори по време на тоталитарния, социалистически режим и зараждащия се Преход – периоди белязани от цензура и разпад на „ценности“.

Песента „Патриотична песен“, ясно описва състоянието на обществото в първите години на Прехода. Но колко актуално звучат думите на поета и днес. „Болният продукт“ продължава да не намира лечение за своя душевен разпад. Единственият лек и през 90-те и сега през 2022-ра година се оказват песни с дълбочина, подобни на тези на „Нова генерация“. И именно сега, когато се намираме отново в световен разпад на ценности, излиза документалният филм „Воев“, посветен на живота и творчеството на Димитър Воев. Режисьор на филма е Биляна Кирилова (филмът ѝ е дебют в жанра на пълнометражното документалено кино). Сценаристи на филма са Биляна Кирилова, Неда Миланова (а към идеята за филма се включва и Валерия Стойкова). Филмът е продукция на Мач Пойнт Продакшънс, продуцент е Валерия Стойкова. (Повече информация за целия екип на продукцията, можете да намерите на официалната страница на филма „Воев“ във Фейсбук). Премиерата на филма се състоя на 12 март 2022 г., в кино „Люмиер“ в София, като част от програмата на София Филм Фест.

Група „Нова генерация“. Снимка: Нели Недева-Воева

Режисьорката Биляна Кирилова и екипът ѝ работят върху филма близо 6 години. Преминали са през много трудности и препятствия по пътя си на реализация. През цялото време ги е движило, искрената вяра в творчеството и личността на Димитър Воев. Трудностите им остават „зад кадър“, а крайнят продукт, който представят на зрителите, е една наистина професионална продукция, която разказва обективно, искрено и задълбочено за творческия път на музиканта. Декорът на който говорят близки и приятели на Воев, е много добре подбран, в разпадаща се сграда, в изоставен строеж. Напълно в съзвучие с мрачната стилистика на групата „Нова генерация“. Качеството на кадрите е много добро, както и озвучаването. Гласът зад кадър (на Иван Москов) също звучи добре, с ясна дикция.

Интересното е, че в този филм за първи път се появяват родителите на Димитър Воев. Те говорят за неговото детство и как баща му, му е купил първата китара, и го е пратил да работи, за да я изплати. Макар и далеч от музиката и изкуството, родителите му са го подкрепяли в желанието му да свири. Баща му е казал (цитирам по памет от филма): „Някои имат връзки, други пари, ти нямаш нищо. Ти си сам с китарата. Трябва да покажеш какво можеш“. Посъветвал го е, всеки ден да намира време да свири. Воев е ходел на уроци по китара, солфеж и пеене. Приятелите му са се смeели добронамерено, че той не може да пее. Те, признават, обаче, че това, което е пленило публиката и феновете му, са били по-скоро текстовете на песните му, в които се съдържа много поезия:

„Над площад, потънал в срам,
слепи художници рискуват.
Аз вече минах от там
слепи са защото, се срамуват.
Развей черен флаг
на който пише без думи:
Мръсно ми е
в душата ми!“

Песента „Тъмна земя“
„Нова генерация“

Димитър Воев с първородната си дъщеря. Снимка: Нели Недева-Воева

Всяко време и общество има своите гласове, пророци, „черни овци“, които пречистват душата и я правят бяла, които ти отварят очите за истината и правят битието ти малко по-поносимо, и по-смислено. Такъв е бил Воев. Харизматична личност. Личност с идеи. Провокативен, нестандартен за времето си. Висок мъж, с черни дрехи и червено червило, който целува улични улуци, по които се стича дъждовна вода; Личност, която вижда недъзите на обществото и се опитва да ги критикува, и да се пребори с тях, чрез творчеството си. Той възпява абсурдите и на тоталитаризма, и на началото на Прехода. Абсурди, които се случват и днес. И ще се случват винаги. За съжаление, както се случва с много подобни таланти, като него, не е бил напълно оценен приживе. А геният му, сякаш е твърде голям и за да се запази вселенският баланс (както казва Пенчо Попов-Чугра във филма), съдбата му изпраща покосяваща болест (тумор на мозъка), която го убива и го прави член на „Клуб 27“ – клубът на починалите музиканти, и творци на 27-годишна възраст. Преди да си отиде, до последно е свирил и работил върху песните от албума „Отвъд смъртта“, който за съжалние, не успява да завърши. Албумът излиза след смъртта му.

Плакат на филма „Воев“. Снимка: Официалната Фейсбук страница на филма

За краткия си, но интензивен живот, Воев успява да прозре и да каже много неща, които остават някак общочовешки и непреходни, актуални за всяко време. Защото, оказва се, че проблемът не е във времето, в което живеем, проблемът е в хората, които населяват времето. Проблемът е в обществото, в човешката природа, която не ни позволява да бъдем други, освен „болен продукт“, „навели глави от срам“. На въпрос на журналиста Емил Братанов, дали обстановката в България пречи на творчеството (в интервю по БНР – предаването „Музикална кутия“, март 1991 г.), Димитър Воев, отговаря така:

Димитър Воев. Снимка: Нели Недева-Воева

Може би. Искам да кажа, че обстановката, тя е толкова шибана, че естествено пречи. Обаче има такъв момент, че в една гадна такава, затворена система, когато човек е опрян до стената и от другата страна се задава един чук, който иска да му разбие главата, тогава човек наистина може да измисли нещо, което е по-абсурдно и по… може би пък и по-истинско. Защото, ако си пиех свободно и спокойно кафето, и всичко ми беше точно, сигурно щях да правя песни, от които да излизат слънчеви лъчи и да струи радост….

Важно е да споменем, че освен филмът „Воев“, през декември 2021 г. издателство „Paradox“, публикува книгата „Непрочетено. В.“, с цялото творчество на поета и музиканта. Там са събрани, освен текстове на песните му, бележки от негови дневници и разсъждения за живота. В рамките само на няколко месеца, излизат две продукции – книжна и кино – посветени на това голямо и важно име за българската музикална сцена. Те помагат за архивиране на изкуството и личността на Воев, за разказването и предаването им на следващите поколения. Защото всяко поколение е „нова генерация“ и винаги въпросите ще бъдат „към цяла нация“. А когато емблема на обществото е „човек с анцуг“, който „грухти през града“, единствените отговори пак ще са в песните на Димитър Воев. Завинаги.

Снимките са авторско право на техния автор: Нели Недева-Воева

–––

Следващите прожекции на филма „Воев“ ще бъдат в следните градове:

Пловдив: 22 март – Lucky Дом на киното, 18.30 ч.
Варна: 26 март – Фестивален и конгресен център – Варна, 20.00 ч.
София: 2 април – Дом на киното, 20.00 ч.

За повече информация, следете официалната страница на филма „Воев“ във Фейсбук.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван за първи път в сайта на сп. „Жената днес“.

Свързани статии по темата:

Реклама

„Много е гадно да си жена!“ „Но по-гадно е да си мъж.“

„Жените наистина плачат“ – филм за трудностите и болката да си жена в свят направен за мъже, и за това колко много трябва да внимаваме да не убием майка-щъркел

Исках да си правя хормонална терапия, за да не съм жена, но от терапията спират сълзите, а аз искам да плача“. Това казва една от героините във филма „Жените наистина плачат“, режисиран от Весела Казакова и Мина Милева (авторки и на филмите „Котка в стената“, „Звярът е още жив“ и др.).
Сценарият също е техен, заедно с Биляна Казакова, сестра близначка на Весела Казакова. Премиерата на филма у нас се състоя на 15 септември и откри 25-ия София Филм Фест, като част от летния фестивал София Съмър Фест.

Разлица Стоянова и Мария Бакалова в сцена от филма „Жените наистина плачат“

Филмът разказва за болката да си жена. Какъвто и житейски път да поемеш, винаги ще стигнеш момент на безизходица и сълзите неотменно ще те следват. Пред нас се разкриват съдбите на пет жени – самотна майка (Катя Казакова) и двете ѝ пораснали дъщери Соня и Лора (Мария Бакалова и Ралица Стоянова (дъщеря на Катя и в живота). Лора работи на строеж наравно с мъжете, Соня е наивна и се влюбва в женен мъж с дете, който я заразява с вируса ХИВ. Биляна Казакова влиза в ролята на майка на ръба на нервен срив, докато по цял ден седи вкъщи и се грижи за бебето си. Мъжът ѝ присъства само като глас в телефона, с когото говори през деня. Героинята на Весела Казакова спи с жени, смята себе си за свободна и критикува сестра си, че след като се е омъжила и е родила, е станала „домакиня“ и е зарязала професията си на фармацевт, за която е учила толкова много. Тя ѝ казва: „След като вече роди, според обществото, си се реализирала като жена“. В същото време именно тази „реализирана жена“ е в дълбока депресия от постоянно плачещото бебе и всички грижи за него, и застава на ръба на прозореца на апартамента си, в опит да скочи.

Режисьорките Весела Казакова и Мина Милева. Снимка: Екип на филма

Трите сестри Казакови в живота, са сестри и на екрана.

Всъщност самите те признават, че във филма има елементи на автобиографичност. В продукцията трите сестри говорят с болка и мъка за майка си, която си е отишла. Те обвиняват баща им (роля, изиграна много силно и професионално от Йосиф Сърчаджиев) за това, че я е биел и никога не е бил мил с нея. А в отговор той им казва, че и за двамата е било трудно да отгледат три деца и че не той е виновен, а те. Заради тях – децата ѝ, майката се е отказала от професията си и е напуснала операта.

Накрая на филма дете прострелва с пушка майка-щъркел. Тя пада на земята окървавена. Дали можем да интерпретираме този символ като това, че децата метафорично убиват родителите си? Убиват тези, които са ги „донесли“ в света? И то без да искат, със своята невинност, с желанието си за игра, за забавление… Или просто със самото си израстване, година след година, по малко, децата символично „убиват“ майката, отнемат от нейната младост, индивидуалност и професионални стремежи. „Добрите хора си отиват рано, за да не те натоварват да се грижиш за тях“, казва героинята на Весела Казакова в разговор със сестрите си за починалата им майка. „А, аз толкова исках да се грижа за нея“. Но животът е еднопосочен, майката е тази, която дава грижи и жертви за децата си. След като си изпълни дълга, те отлитат в своя живот, а тя отлита другаде. В крайна сметка, дори и да няма деца една жена, животът и обществото сами по себе си я „убиват“ ежедневно и ѝ отнемат много от това, което би трябвало да ѝ принадлежи.

Филмът впечатлява с изключително силната и естествена актьорска игра. На моменти дори изглежда като документален, а някои от героите сякаш играят себе си, такива каквито са в реалния живот. Разбира се, това не е останало незабелязано и от журито в конкурсната програма „Особен поглед“ в Кан, където през лятото продукцията спечели много положителни оценки.

Екипът на филма „Жените наистина плачат“ на фестивала в Кан. Снимка: Екипа на филма

Филмът показва дискриминацията на жената на много нива.

От най-близките – бащата към дъщеря си (самотна майка на две деца): „Направи пари? Направи си бизнес! Досега си провали живота!“. Съпругът, който смята, че жена му не трябва да работи, за да гледа детето вкъщи. На работното място, на строежа, където един от работниците иска единствено да прави секс с Лора, но без презерватив. Отношението на лекарите-мъже: „Онождате се наляво-надясно, после защо имате ХИВ“. До религията – на християнски обред малко момче носи икона и не я дава на Соня, като казва, че „е забранено да се пипа от жени“. Има поверие, че ако я даде на жена, няма никога да се ожени. По време на този обред са показани и нестинарски танци, при които жените танцуват с боси крака върху жаравата, а мъжете са обути с цървули. Т. е. краката на мъжете са защитени, а жената винаги влиза с голи стъпала в горещия огън.

„Аз курва ли съм?“, пита разстроена Соня, заразена с ХИВ.

„Всички жени сме курви“, успокоява я героинята на Биляна Казакова, майката с бебето, която едва не скача от прозореца. Всички жени са такива, каквито са стереотипизирани в обществото. Поставят се в категории, слага им се удобен етикет, без индивидуалност: „майка“, „съпруга“, „дъщеря“, „курва“, „домакиня“, „мъжкарана“, „лесбийка“.

За това жените плачат. „Жените наистина плачат“, защото са истински, защото са хора. Те са повече от етикет, те са ежедневна болка, конфронтация със света, борба със себе си, борба за права и достоен, смислен живот. Всяка жена избира пътя си към справяне с неудовлетворението от отреденото ѝ място. Тя крещи, влюбва се, заразява се, страда, ражда, гледа деца, гледа скандали, слуша мъже, които „всичко знаят по-добре от нея“. И когато няма кой да я разбере, няма кой да я чуе, единственото спасение, което остава, са сълзите. Тях никой не може да ѝ ги отнеме, те са само нейни – топли, солени, извиращи от сърцето. И, именно заради тях, няма никога да си направи хормонална терапия, за да стане мъж. „Много е гадно да си жена!“, заключва накрая една от героините, а друга ѝ отговаря: „Но по-гадно е да си мъж.“

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

сп. „Жената днес“, бр. 9, септември/октомври 2021 г., с. 10-11

* Рецензията за филма „Жените наистина плачат“ е публикувана за първи път в печатното и онлайн издание на сп. „Жената днес“, бр. 9, септември/октомври 2021 г.

Момичето, което сънувам не е за мен

Сблъсъкът на интелектуалеца с човека, който живее за мига, в стихосбирката „Братовчедката на Зорбас“ на Рене Карабаш

„Мислите, че това съм аз. Но сте единствено вие“, това казва в уводния текст на новата си стихосбирка „Братовчедката на Зорбас“ (ИК Жанет-45), Рене Карабаш (псевдоним на Ирена Иванова). Действително, макар много от стиховете да звучат автобиографично – мили спомени от детството, което изчезва бързо и безвъзвратно, в тях всъщност е историята на всяко едно щастливо детство. В него задължително присъства една грижовна баба, която събира стиховете на внучката си в една „Папка“ („Няколко неща, които не знаете за себе си“); Майката – обиколила света, чрез магнитите на хладилника, подарени от дъщеря ѝ – пътувала до различни места („Майка ми обиколи света“); Бъдни вечер – такава, каквата е позната в традиционните български семейства – с „боб в гърнето (…) / девет ястия на масата“ („Бъдни вечер“). Освен в тази първа част на книгата, озаглавена „Книга първа“, читателят може да се разпознае и във втората част – „Книга втора“, която е фокусирана върху любовни търсения, разочарования, а понякога и намирания на „голямата любов“, която „идва точно в 6“ („The Heart Knows When the Search is Over“) или пък е обикновено „минно поле“ („Възможност за капитулация“).

Като във всяка книга, и в тази има силни стихове, които веднага изпъкват и те докосват, като например: „Майка ми обиколи света“, „Без смърт“ и такива, от които не ти става съвсем ясно какво ни казва авторът – стиховете: „Момчето от камък, което спря да пикае във фонтана“, „Ще се отпусна този път“ и др. Третата категория стихове са онези, които носят емоция, добре са построени, но липсва, ако можем да го наречем „развръзка“, след насложената кулминация преди това. Накрая липсва онова преобръщане, което очаква читателя; Няма онзи финален момент, в който разбираш защо авторът ти разказва всичко това. Такова е стихотворението „Бъдни вечер“: „Боб в гърнето / бъдник в камината / девет ястия на масата / колкото носи жената / Кадим с тамян / кръстим се и чакаме / баба да отчупи / първото парче от питата / късно през нощта / когато всички заспим“). Друг такъв стих е „Стъпки в снега“. Развръзка и преобръщане, обаче, виждаме в стиха „В мен“, чиито финал прави творбата по-въздействаща: „Сянката ми / като добро куче ме следва по улиците / понякога ме подминава / някой път остава встрани / друг път застава точно зад мен / така че да не я виждам / но аз я усещам / Напомня ми / какво е да си влюбен в улична лампа“.

Важно е да обърнем внимание и на едноименното стихотворение дало и заглавие на книгата „Братовчедката на Зорбас“. Всъщност от стихотворението не става ясно, защо самото то носи това заглавие. В него се разказва за връзката между майка и дъщеря, и как майката не е чела известни философи като Фройд, Ошо и Кришнамурти (които дъщерята явно е чела и са ѝ известни), но има усет към живота за мига: „Помириши цвете / прекопай градината / отвори широко прозорците / и пей!“.

За да разберем заглавието на това стихотворение, а и на цялата книга, можем да предположим, че името Зорбас е препратка към героя Зорбас Гъркът от едноименния роман на Нико Казандакис (публикуван през 1946 г.). В самата стихосбирка никъде не е упоменато директно тази препратка. Така че, читателят е оставен сам да прави предположения. В основата на персонажа на Зорбас Гъркът, от въпросния роман, е един весел човек, който обича живота, живее го тук и сега и не се притеснява за бъдещето. Негов антипод е приятелят му – гръцки интелектуалец, който е чел много книги, философства и го притесняват екзистенциални въпроси. Житейските възгледи на двамата герои се противопоставят в романа. В този смисъл тогава, можем да разглеждаме и едноименното стихотворение „Братовчедката на Зорбас“. Там, вероятно майката заема позицията на усмихнатия Зорбас, който не е чел много книги, но е щастлив и дъщерята, която влиза в ролята на гръцкия интелектуалец, който се учи как се живее за мига, от този позитивен свой приятел. Остава, обаче, въпросът защо именно „братовчедката на Зорбас“? Защо е избрана тази родова връзка? Защо братовчедка, а не например сестра или съпруга? Това не става ясно по никакъв начин, нито от стихотворението, нито от самата книга.

Ако предположим, че метафора за веселия Зорбас и начетения му приятел, е търсена в стихосбриката, особено във втората част „Книга втора“, можем да видим ясно изразено това противопоставяне – интелектуалец (чел много книги и борещ се ежедневно с вътрешните си екзистенциални търсения) и обикновения човек, който не е чел големите творби на философи и писатели (и може би за това е по-щастлив), живее за мига и гледа леко на живота. Това се вижда в стихотворението „Картина първа“: “Момичето, което сънувам / не знае нищо за латиноамериканските поети / Не е чела Шаламун / нито Фърлингети / язди жребци които забравят името ѝ на другия ден / но това не е проблем за нея / защото и тя често забравя своето (…) То единствено знае да пее и танцува“. Разбира се, образът на интелектуалеца е привлечен и се влюбва именно в тези леки характери, които живеят живота и го „танцуват“, но така и не може да бъде нито като тях, нито да е с тях: “Тази не е за теб / казва най-добрият ми приятел”. В не едно стихотворение, прави впечатление изреждането на различни известни автори или философи, които са познати на авторката, но нейните, леконравни герои, не са ги чели. Вероятно с това се цели засилване на противопоставянето, за което говорим.

Трябва да призная, че като изключим няколко хубави ситхотворения, най-силен текст в книгата остава уводният: „Няколко неща, които не знаете за себе си“, който обаче е прозаичен, а не поетичен. Този текст, между другото би могъл да се съкрати, тъй като изреждането на различни случки и събития, в един момент натежава и губи от ефекта си върху читателя. И все пак, видно е, че авторката пише проза добре и това вероятно не е изненада, предвид факта, че дебютният ѝ роман „Остайница“ (ИК „Жанет-45“, 2018) печели престижната Национална литературна награда „Елиас Канети“ (2019 г.). Разбира се, като се има предвид и имената на редакторките на стихосбирката „Братовчедката на Зорбас“ – утвърдените поетеси Аксиния Михайлова (редактор и на дебютната стихосбирка на Рене Карабаш „Хълбоци и пеперуди“ (ИК Жанет-45, 2015) и Надежда Радулова – не можем да сме безразлични към тяхната оценка и работа върху стихосбирката. Просто на моменти, в книгата, читателят си задава въпроси, спъва се в някои неясноти, но кой знае, може би е позволено да се закодират далечни смисли и метафори в поезията, които всеки сам да разгадае за себе си. Може би, поетът си е свръшил работата, като е създал стиховете си, както ги чувства, след това “жив лежи вкопан / на хиляди / хиляди метри в небето!”.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензиятa на книгата „Братовчедката на Зорбас“ (ИК „Жанет-45“, 2020) e публикувана за първи път в LiterNet, 04.08.2020, № 8 (249)

Демокрацията е – да пушиш на 13 г. и с дънки на училище

doklad_zelenata13-годишно пионерче разказва в дневника си, за комунизма в България и в Северна Корея през 1989 г., в романа на Велина Минкова “Доклад на зелената амеба за химическия молив” (ИК „Колибри”, С., 2015 г.)

“Доклад на зелената амеба за химическия молив” е дебютният роман на Велина Минкова на български език. Преди това, тя има издаден сборник разкази “Red shorts” в САЩ, преведен и у нас. Авторката е известна още и като Velina Minkoff, както се подписва на английски, взимайки второто име на еврейската битничка, интелектуалка Myrna Minkoff, от любимата си книга “Сговор на глупци” на Джон Кенеди Тул. И дали е случайно, че първият роман на Велина отговаря чудесно на заглавието на шедьовъра на Тул, като през погледа на 13-годишно момиче се описва по забавен и ироничен начин комунистическата атмосфера у нас, и в Северна Корея. Отличничката Александра е изпратена на летен, пионерски лагер в Северна Корея и в дневник записва своите впечатления. А те са искрени по детски и точно за това много автентични. Героинята се възхищава на неща, които не е виждала в България и безпристрастно отбелязва и това, което не й харесва. А възрастните, както винаги изглеждат повече от смешни и абсурдни в очите на децата – карат ги всяка сутрин, рано, да правят физзарядка, опитват се да ги възпитават в строгите норми на доброто комунистическо общество. А в главите на невинните пионерски тийнейджърки се върти само образа на басиста на култовата група “Паве”, която е поканена да свири на Световния фестивал на младежта и студентите в Пхенян, през 1989 г. Тук се прокрадва подозрението за първообраза на Васо Гюров – басиста на група “Ревю”, които в действителност са свирели на този фестивал. И поради музикалните пристрастия на авторката, този герой в книгата би могъл да се стори доста познат на някои. Но, това остават само догадки и една от възможните асоциации.

Главната героиня, в крайна сметка, за да разсее мъката си по басиста се влюбва в пионерче от Северна Корея. Скоро след това обаче лагерът свършва и трябва да се разделят, и да се прибере обратно в България. А там вятърът на промяната все по-силно е започнал да духа. В края на романа, момичето разказва какво се случва след свалянето на Тодор Живков от власт, как в училище всички тръгват с дънки, учителките вече на са другарки, а госпожи, а басиста на “Паве”, заедно с други култови музиканти все по-често могат да бъдат видяни на “Кравай”, където още преди ’89-та мястото е започнало да се обособява като бунтарско пънк-рок-ню уейв сборище на младежите. Тази най-интересна част от книгата за съжаление е доста кратка, а очевидно авторката има какво да разкаже за тези години.

Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. "Литературен вестник", бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4

Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4

Въпреки че основната тема е свързана с комунизма, не очаквайте в романа да откриете критика към този режим или към Прехода, дошъл веднага след това. Книгата си остава дневник на 13-годишно момиче, от което никой не очаква да коментира, критикува или анализира събитията. То просто описва през своя поглед, който в крайна сметка се оказва най-искрен, защото не е обременен от политически пристрастия или историческа памет. За Александра “най-върховното на това, че го няма вече социализма, е, че човек може да прави каквото си иска”. А за нея това означава, невероятната възможност да си купува цигари свободно, въпреки че е едва седми клас, да ходи на училище с дънки, да бяга от часове, за да посети със съучениците си новооткритото кафене наблизо, вечер да стои до късно на “Кравай”. “Демокрацията те кара да се чувстваш свободен”, заключва в края на дневника си момичето. Кратко и просто, както вероятно го е чула от по-възрастните, както може би го е усетила с детските си наивни очи.

Важно е да се отбележи, че езикът в книгата е лек, върви плавно и през цялото

Велина Минкова, в кадър от фотосесията на ИК "Колибри" за 25-та годишнина. Велина е пред "Кравай" - заведение, сборище на младежите през 80-те години. Днес - магазин за платове Снимка: Димитър Балабанов

Велина Минкова, в кадър от фотосесията на ИК „Колибри“ за 25-та годишнина. Велина е пред „Кравай“ – заведение, сборище на младежите през 80-те години. Днес – магазин за платове Снимка: Димитър Балабанов

време се поддържа умело гласът на 13-годишното момиче, без да се излиза от тази стилистика. След като прочетох романа, обаче сякаш усетих, че нещо ми липсва. Липсва като че ли сюжет, кулминация, които да те теглят напред и да карат читателя да иска да разбере какво ще се случи накрая. Всъщност историята върви наистина като в ученически дневник, понякога еднообразно – станахме, закусихме, направихме гимнастика, друг път със забавни и весели случки, които разсмиват. И именно това го прави да звучи автентичен.

Евентуална сюжетна линия е загатната, когато главната героиня се влюбва в момчето от Корея, но не е обърнато специално внимание на тази случка, а се разказва с малко хумор и ирония, както почти всичко до момента. В крайна сметка, може би, не е и нужно да търсим класическата структура на романа – сюжет, кулминация, развръзка – в един ученически дневник? Като се замислим и в биологията няма зелена амеба, а само зелена еуглена, така че нека не сме закостенели читатели, като строги другарки от соца и оставим пълната свобода в ръцете на Александра. И чуем задъханите й и емоционални впечатления от Северна Корея.

С книгата си “Доклад на зелената амеба за химическия молив”, Велина Минкова се нарежда сред онези писатели, напуснали България след 1989 г. и завърнали се наскоро от чужбина, за да разкажат и осмислят времето си и българската съдба по време на социлизма, по време на прехода и по време на живота в емиграция. Такива автори са още Захари Карабашлиев, Илия Троянов, Капка Касабова, Ружа Лазарова, Милена Фучеджиева и др. Техните произведения са памет за времена, в които ни е нямало, в буквален и преносен смисъл. Но благодарение именно на творби като техните, сякаш се завръщаме отново при себе си, и намираме смешно-тъжен романтизъм в преходното си изгубване.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4

Благодаря за всички цветя*

Деметра – древногръцката богиня на плодородието – беше подарила на човечеството умението да обработва земята, да сади зърно, да бере и да се радва на плодовете на труда си. Тя имала чудно хубава дъщеря – Персефона. Ослепителната красота на Персефона омагьосала бога на подземното царство Хадес и той пожелал да я притежава. Един ден Персефона играела в забрава на зелена поляна обагрена с цветовете на десетки пъстри цветя. Измежду тях тя забелязала чудно красив нарцис. Посегнала с ръка, за да го докосне, а в този момент Хадес изникнал от дебрите на земята, хванал протегнатата й ръка и завлякъл Персефона в своето царство на мрака. Дълго тъгувала Деметра за своята дъщеря. В мъката си се преобразила на старица и тръгнала да търси изгубеното си дете по света. От горчивите й сълзи земята се втвърдила, станала черна като свитото й от болка сърце и спряла да дава плодове, а всичките цветя по нея увехнали…

Нашата история обаче започва малко преди това. Нашата история започва някъде в средата на 80-те години в България, когато цветята на второто българско рок поколение не само не са вехнели, а неудържимо са избуявали изпод панелните плочи, гранитния камък и сивия асфалт на пук на неблагоприятния климат на своето време.

Тези цветя са изгубените деца на българския рок от годините между ’87-ма и ’91-ва, които изчезнаха някъде в смутните времена на Прехода и които майката на музикалното ни плодородие търси и до днес. Онези същите, които “взривиха музикалната сцена на казионната естрада, оцветиха митингите на надеждите за демокрация и казаха на връстниците си всичко трупано поне десетилетие задъхано и бързо, само за 2-3 години”.

Българските младежи през 80-те години куфеят на концерт

Българските младежи през 80-те години куфеят на концерт. Снимка от изложбата „Младежката контракултура в България на 70-те и 80-те години“ – 14.03.-05.04.2013 г. Софийски университет

Историята на цветята от края на 80-те ни разказват двама музикални журналисти, които освен едни от първите такива в България, за съжаление са може би и последните, които могат да предадат този разказ на идните поколения като очевидци и участници в него. Защото, по собствените им думи, без приемственост “няма не само спомени, а и развитие” и “всичко продължава от там, докъдето е стигнало. И за да има продължение, не бива да губим [историята си] в днешното 20-годишно българско безвремие”.

Емил Братанов и Румен Янев, под редакцията на издателя и журналист Доротея Монова (и, както става ясно, в благодарение на умението й да сплотява журналистически екип в критични ситуации “при определена субординация”), представят на нашето внимание “Цветя от края на 80-те”: първата антология на българската рок поезия от втората половина на 80-те и началото на 90-те години. Съвсем уместно, заимстваща заглавието си от едноименната песен на група “Ревю” по текст на Васил Гюров, книгата е първоначално замислена като антология на музикални текстове. Впоследствие идеята на авторите се развива и в резултат освен текстове са добавени и исторически и биографични факти около най-забележимите български групи от този период, интервюта с техни членове, както и уникални снимки предоставени от фотографите Нели Недева-Воева и Стоян Гребенаров.

Общо в антологията фигурират 249 текста на 44 изпълнители и 270 авторски фотографии, а общия брой на споменатите групи и изпълнители е 240. Този богат материал е обединен в цялостна пъстра картина посредством личните спомени и коментари на авторите, които признават: “Ярките цветя на Промяната от края на 80-те за нас са едно от най-красивите неща, които сме срещали през живота си. Следващите страници са посветени на тях.”

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. "Литературен вестник" бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, Румен Янев, Емил Братанов, от Неор Начев е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

В последната глава, но не на последно място по значимост е представена още една забележителна черта на антологията: кратка история на създаването на легендарния музикален вестник “Ритъм”. Както предишните глави, така и тази е особено ценна с това, че е разказана през очите на съвременник, участник и очевидец на събитията. Това е именно един от членовете на първия редакторски колектив на вестника – самата редакторка и издател на антологията Доротея Монова. Книгата се издава от издателство “Парадокс”.

Както една биография обаче не може да предаде многообразието и цвета на всички преживявания в живота на един човек, така и горните факти не могат да предадат истинското богатство на настоящата антология. Ето защо в следващите няколко страници, без претенции за изчерпатеност и подредба, ще се опитам да предам и на вас емоциите които събуди в мен тази уникална по рода си книга.

Димитър Воев и Мони Воев. Снимка: Нели Недева - Воева

Димитър Воев и Мони Воев. Снимка: Нели Недева – Воева

На китарите си носехме промяната

Било е време, когато “Синьото” не беше просто една спирка на софийското метро, а мястото където “се случваше всичко [в музикалния ни живот] извън концертите”. Било е време когато Кравай е бил не просто едно софийско заведение на ъгъла на Патриарха срещу НДК, а институция, отмерваща пулса на ъндърграунд живота в столицата. Било е време, когато вестник “Ритъм” е бил ритъмът, в който е туптяло музикалното сърце на България. Било е времето на цветята от края на 80-те! Тогава, някъде през далечната 1987-ма “духът [на свободата] бе изпуснат от бутилката и нито Комсомолът, нито “музиколозите” можеха да си представят каква рок експлозия ще помете естрадата с любовно-сълзливите шансони”.

Време е да се огледаш,
маската си да свалиш.
Трябва да си кажеш просто-
Къде вървиш?

– Къде вървиш, Любомир Малковски, “Ера”

Именно в това време ни пренася антологията, така сполучливо синтезирано в думите на един от нейните автори (Румен Янев): “Беше лятото на 1991г. след незабравимата Луканова зима. Краят на несвободното ни минало и началото на свободното ни, но неясно бъдеще преминаха под съпровода на електрически китари. Българския рок ни пренесе с песните си от едно време в друго. Направи го с присъщата си енергия, безпардонност и безкористност. Никой не му благодари!”. Емил Братанов допълва: “И парчетата създадени в този […] период бяха искрени, силни, нефризирани, понякога груби и гневни, друг път отвлечени в […] тъмната вълна, аут от шаблона на естрадния комунизъм – като обществото на Синьото кафе.”

По малко живяхме, по малко крадяхме,
по малко спестявахме, по малко купувахме, […]
Имаме пътища, имаме цели,
но само във къщи сме силни и смели,
Не, не, не умирахме от щастие!

– Не умирахме от щастие, Владимир Попчев, “Контрол”

Група "КЛАС" през 80-те години. Снимка: Фейсбук страница на групата

Група „КЛАС“ през 80-те години. Снимка: Фейсбук страница на групата

Цвета на онова време е същия и през очите на самите рок-поети. Ето какво споделя Бойко Петков (група “Клас”) за тези години: “Беше 1989г. Ние бяхме като някакво спонтанно възникнало, но много обединено от една кауза движение. При това без никой да е формулирал или декларирал каузата. Времето ни събра! […] Цялото ни рок поколение говореше на хората. Казваше им неща, които те шушукаха по между си, но не смееха да изразят шумно. Ние бяхме млади и някак си не бяха успели да ни уплашат и да ни затворят устите.”

Мъртъв град и мъртви хора
Лутат се със цел една
Някъде да се затворят
Насаме да изкрещят…
Ще бъде късно!

– Градът, Любомир Малковски , “Ера”

Сходни са спомените и на “черната овца” на група “Ахат” – Божидар Главев: “От средата на 80-те до средата на 90-те години аз и цялото мое поколение вървяхме с тази музика и вярвахме в нейната сила да промени света. Убеден съм, че рокът имаше силно влияние за промените в Източна Европа. […] Нашите песни показваха другото мислене. […] На китарите си носехме промяната, която всеки искаше, но не всеки имаше куража да я пожелае на глас.” Едно от първите пера на в-к Ритъм – журналиста Цветан Милев обобщава: “Такава й е орисията на рок музиката. Да прилича в началото на завера. На вричане за промяна на света.”

Само сладката лъжа ви слисва.
От кога живеете така?
Ако накой някого здрависва
мести ножа в другата ръка.

– Древноримски гадател, Георги Константинов, изп. “Атлас“

Пионерите на българския пънк “Нови цветя” добавят още отенъци на сивото върху черно-бялото платно на 80-те: “[…] по времето на зрелия социализъм всичко шарено и шантаво беше абсолютно забранено. Телевизията – черно-бяла, в петък – съветска, подстрижките – мъжко и на черта, след 22:00ч. – отрядници и милиция… ако куфееш на концерт на “Щурците”, те откарват с патрулка. Униформи и конфекция! [Нашата] група беше алтернатива на всичко това.”

Нови цветя

Нови цветя

Дресираха ме вкъщи, във детската градина,
във даскалото – цели единадесет години.
Не можех да решавам правилно задачите,
шестици получават главно натегачите!
Опитни зайци, морски свинчета,
бели мишки, стерилни прасета!

– Дресировка, “Нови Цветя”

Потребността от творчество на свободомислещите младежи от 80-те е рационализирана от един от най-даровитите ни рок-поети – Димитър Воев: “[…] в една такава гадна, затворена система, когато човек е опрян до стената и от другата страна се задава един чук, който иска да му разбие главата, тогава човек наистина може да измисли нещо, което е по-абсурдно и […] по-истинско”.

Аз ще мълча, ти ще мълчиш,
а вълк в гърдите ни вие

– Изповед, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Българският език бе едно от основните ни оръжия

Ако свободолюбивите младежи от края на 80-те в България са носили промяната върху своите китари, то оръжието на тяхната борба за промяна са се оказали именно думите на рок поезията им: “Текстовете на химните от края на 80-те […] бяха протест, реалност, диалог с времето и надеждите, груба и очаквана дисекция на същото това време.” (Янев и Братанов), а “българският език бе едно от основните ни оръжия. Да кажем директно какво мислим, да покажем другата гледна точка!” (Адриан Иванов, група “Орион”). А в споделянето на това което мислят цветята на 80-те са безмилостни:

Бради сополиви в небето се веят
Мислят, че себе си ще надживеят.
Ръце еднопръсти пътя ни сочат
Вярват, че времето ще си надскочат

– Мразя, Владимир Попчев, “Контрол”

Те не се страхуват да казват истината право в очите:

Отдавна е казано: всички са равни
Но има си силни, има и слаби
Какво са мухите, какво са светулките
Елитът сте вие, боклукът са другите

– Без Адрес, Кирил Манчев, “Ревю”

Група РЕВЮ - (отляво надясно) Васил Гюров. Милена Славова, Кирил Манчев, Бойчо Карабойчев

Група РЕВЮ – (отляво надясно) Васил Гюров. Милена Славова, Кирил Манчев

А критиката на тяхното време е изненадващо точна, безпощадна и обвинителна:

Общо взето щастливи, общо взето нещастни,
домовете ни пълни, но главите ни празни.
От сън уморени по бюрата лежиме,
носим пълни кореми и затова ще тежиме,
с бързината на мравки, но с идеи големи,
всеки се бърка в чужди проблеми.

– Директор на водопад, Кирил Манчев, “Ревю”

От желанието за промяна на поколението на 80-те лъха погнуса и отвращение от света на онези “абстрактни кълвачи”, които “продали честта си” живеят “без да разберат, че по-добре е да умрат” (“Ала Бала”, Кирил Манчев). Призивът им за нов живот е прям, изпълнен с емпатия и обезоръжаващ с чистия порив и искренността присъщи единствено на младостта:

Не искам да дишам от вашия въздух,
наситен със дъх на лъжа
Но мога да дам от кръвта си на всеки
Стопете със нея леда!

– Мераци, Васил Гюров, “Ревю”

Освен енергичнитe и понякога нихилистични текстове призовавщи към промяна, преломното време на 80-те години в България ражда и един друг вид рок поезия – чувствителна, интровертна, търсеща промяната вътре в нас. Тази поезия е напълно в крак с това което се случва по това време на световната ню- и дарк уейв сцена, а нейния най-ярък представител у нас е Димитър Воев. За него Кристиян Костов (“Нова Генерация”) си спомня: “Митко Воев беше уловил емоцията на черно и тъга в нашия живот, ние имахме само това тогава. Той не беше политичен, неговите текстове бяха социални, затова успя по толкова брилянтен начин да пресъздаде времето и настроенията от тогавашната епоха.”. Самите автори на антологията определят поезията на Воев като “философия, а не революция”, а редакторката Доротея Монова възкликва още в далечната ’89-та: “Рядко сме чували текстове […] от които толкова силно и искрено да крещи самотата!”

Ти се казваш Безнадеждност,
скъпа, стой при мен сега,
влез под кожата ми с нежност,
татуиран с теб ще умра.

– Безнадеждност, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Колкото до Воевия проект “Нова Генерация”, той се оказва не просто музикална група, а път между “тъжните острови”, които са “наш’те съдби” (“Острови”, Димитър Воев) и едновременно с това път между поколенията. Път, който по думите на Доротея Монова е “изпълнен с тръни и лишен от суета”, и поради това може да бъде извървян само от тези, които все още са запазили любовта към ближния в себе си. Път, който все повече изчезва затрупан от калта и бурените на едно “време, когато отнякъде налагат “Биг Брадър” като шоу и една немалка маса сънародници живее живота си в чалгата.”

Кажи ще легна до тебе
в рохкавата пръст.
Кажи ще тръгна със тебе,
за да вдигнем твоя кръст.

– 100 години, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Думите на рок поезията, които цветята от края на 80-те подариха на нассъвременниците на неслучилия се преход, по определението на самите автори на антологията са “камъни хвърлени в блатото на робската ни психика, на

Пънкът и ню уейва навлиза в България през 80-те години

Пънкът и ню уейва навлиза в България през 80-те години

примирението с насилието над свободата, на тихото и безметежно, но и безмислено живуркане. Те призоваха обикновените хора да вярват в себе си и да не подаряват личните си съдби на насилници и измамници”. И както е присъщо на вечните творби на изкуството, посланията им са валидни със също такава сила днес, както и преди 20 години:

Миналото прекроихме,
Крива къща построихме
Нещо тука не е в ред,
Две назад, една напред.
И от бъдещето ми додява
Ще го има или няма

– Това отдавна не е рокендрол, Владимир Попчев, “Контрол”

Цветя от края на 80-те

В своята лична “рок поема” – “Цветя от края на 80-те”, авторите Янев и Братанов не са пропуснали нито един от героите на онова шеметно време. Добри и лоши, черни и шарени, тъмни и цветни, твърди и елегантни – всички те са изобразени със завидната методичност и колорит, присъщи единствено на професионалния журналист и на съвременника.

Милена Славова и Васил Гюров през 80-те години

Милена Славова и Васил Гюров през 80-те години

Там е “кралицата на българския рок” Милена Славова, която “с шарените дрехи и оцветената на пъстри кичури коса” и с пронизителния си смях безкомпромисно “обърна гръб на суетата” и така създаде “вечния скандал” (“Ха-ха”, Милена Славова). Там е и самия “директор на водопад” Кирил Манчев – “директно” от Канада. Там е и своеобразния обединител на двете рок поколения Кирил Маричков, който със своята легендарна поредица плочи “БГ Рок” дава първата глътка свеж въздух на “любителските рок групи” или още пренебрежително наричани “неформалите”: “Ера”, “Конкурент”, “Нова Генерация”, “Контрол”, “Ревю”, “Милена”, “Атлас”, “Клас”, “Орион”, “Субдибула” и “Ахат”.

Редом с него не е пропусната и “единната художествено творческа комисия към националното радио и телевизия” – онези “музикални радиокорифеи”, чийто високи музикални критерии понякога не успяват да бъдат удовлетворени дори от песните на Бийтълс.

Достойно място в антологията е отредено и на “твърдите” групи начело с “Апокалипсис”, “Ера”, и “Ер Малък” заедно с Любо Малковски и гневния му призив, с който започваха концертите им: “Има ли мъртвиии?!”. Там са и “Тротил”-ите – същинското олицетворение на “пропадналото деградирало капиталистическо изкуство” заедно с група “Епизод” и своя сатанистичен “хард енд хеви театър”. Там са и непризнатите герои от “Високо Напрежение”, които ковяха автентичен хард рок още в далечната ’88-ма в мазето на Камен Теллалов (Щеката) в кв. “Малинова Долина” в покрайнините на София.

Не са пропуснати и едни от родоначалниците на българския пънк – кюстендилците от “Нови цветя”, както и онези непримирими пънк-бунтари от “Контрол”. Редом до тях са и “Зидаромазачи”-те от “Хиподил” с харзиматичния фронт-мен Светльо Витков, както и още дузина по-малко известни, но също толкова колоритни БГ пънкари като “Холера”, “Релси и грес” и “Срам и позор”. Почетно място е отредено и на “шарените и тъмните цветя”. Едни от тях са “Васо и

Кирил Манчев, Милена Славова, Васил Гюров (част от група РЕВЮ)

Кирил Манчев, Милена Славова, Васил Гюров (от група РЕВЮ)

Киро” (Васил Гюров и Кирил Манчев) – братята по светоусещане на един от най-чувствителните ни рок поети – Димитър Воев (“Епитаф на Кале”). Чрез техните спомени в нас оживяват позабравените, но култови групи “Парадокс”, “Кале” и “Вход Б” от прахта на които по-късно ще се родят емблематичните “Ревю” и “Нова Генерация”.

Последните, Янев и Братанов напълно заслужено определят като “най-европейската група, която имахме”.

Не са забравени и “Чугрите” Георги Маринов и Пенчо Попов. Те, заедно с Димитър Воев, чрез своята “затворена музика” с мотиви по Албан Берг и импровизирани текстове по “Степния вълк” на Хесе, представляват по-експерименталното измерение в българската тъмна вълна. Следвани са от меланхоличния “виолетов генерал” Емил Вълев, със своите “пропити с приглушена мъка […] и сарказъм” текстове, както и от не по-малко мрачните и въздействащи “Мъртви поети”.

Отделен раздел на антологията е посветен и на онези “елегантни” групи “Атлас”, “Клас”, “Тангра” и “Орион”, които “по своему се плъзгаха по перваза покрай социалистическия реализъм и обогатяваха малкия ни свят с поетичност, образност и човечност”.

С наследството, което оставиха след себе си, цветята от края на 80-те се оказаха “единствените, които […] дадоха основание на днешните ни деца да не се срамуват от бащите си”. Защото всичко друго се изроди в “калпава балканска демокрация”. Teзи цветя са безпорно доказателство за това, че “в съвременната ни културна история има творци, лидери, глашатаи, неподвалстни на времето, материалния кич [и] престъпно подхранваната бездуховност”. Както Братанов и Янев обобщават: “Групите от Втората генерация в БГ рока сътвориха своята история, оцветиха младежката култура и забиха силен рокаджийски шут на казионното изкуство. Най-вече с искренността си.” Но какво се случи с всички тях после?

Това отдавна не е рокендрол

Васил Гюров (група “Ревю”): “След 90-та година нещата започнаха да се променят към лошо. Едни пари отидоха в едни полуграмотни, груби и цинични хора и с тях се създаде новата популярна музика която зомбира цяло поколение.” Янев и Братанов красноречиво обобщават последиците: “Зомбираният от дългото и безсмилено строителство българин избра алкохолния делириум и силиконовия блян на чалгата за музикален символ на личната си свобода.”

И всичко цветно има край,
видения и смях далеч остават.
Очакваш нещо като рай,
а те със смачкана реалност се сменяват.

– Сън, Милена Славова

А къде са цветята днес?

Както горчиво отбелязват самите автори: някои “прегоряха или възкръстнаха”, а други “изпратихме […] да веселят подпийналите европейски пенсионери по време на морските им круизи”. Трети пък се загледаха към миражите примамващи сводолюбивите творчески души в посока Острова, “Земята на свободата” или на онзи полет на БГА Балкан до Хавана с междинна спирка Монреал. Междинната спирка, която се оказа крайна за едни от най-пъстрите цветя. Там, от където много от тях няма да се върнат, а тези, които ще се върнат, няма да заварят нищо повече освен своята липса.

Да се върна – ще е за малко, ще е до време
Аз не искам да преживея болка отново
Да се върна в този побъркан свят от проблеми?
Аз не искам да се завърна пак там…

– Causa Mortis, Николай Качаров, “Ера”

Днес, от дистанцията на времето Николай Качаров (“Апокалипсис”, “Ера”) прави горчива равносметка на онези години: “[…] ние бяхме безкрайно наивни. Това което Комсомолът направи беше симптоматично […] за Източна Европа. […Велурената революция] изяде революционерите, като им даде път за развитие.”. Предадените надежди на поколението се усещат и в думите на Адриан Иванов (група “Орион”): “Беше не шеметно, а трепетно време. Това което се случи [после] обаче, не бе онова, което очаквахме. Ние сме едни мравки, които ще си свирим, ще си пеем песните, но нещата се движат извън нас.”. Може би никоя рок поема не предава по-точно това настроение така както Воевата “Патриотична песен”:

Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави.
От срам.

– Патриотична песен, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Втори Софийски Рокфест '88 (стадион Дружба). Снимка: Нели Недева-Воева

Втори Софийски Рокфест ’88 (стадион Дружба). Снимка: Нели Недева-Воева

Нови Цветя

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. "Литературен вестник" бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“ бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Ден подир ден Деметра търсила изгубеното си дете по прашните пътища на света. Ден подир ден мъката й вместо семена сеела неплодородие, глад и смърт. Разтревожен за съдбата на човечеството Зевс, чрез пратеника си Хермес, заповядал на Хадес да освободи Персефона от подземното си царство. Уплашен от гнева Зевсов, Хадес пуснал дъщерята на Деметра на свобода като поставил само едно условие. По четири месеца всяка година Персефона трябвало да се завръща в покоите на мрака, където заедно с Хадес ще подготвят земята за плодородие. Хората нарекли тези месеци “зима”.

Музикалната антология “Цветя от края на 80-те” на Емил Братанов и Румен Янев е забележително събитие в съвременната българска музикална журналистика. Преоткривайки изгубените деца на българския рок от 80-те години, книгата се превръща в истински предвестник на пролетта на новата ни рок история. Подобно на древногръцката легенда за Персефона, настоящата антология ми дава сили да повярвам, че застоя на българската музикална рок сцена от годините след Прехода не е нищо друго освен “зимата” на нашето музикално “плодородие”. Защото само подобно преоткриване и документиране на забравената история ще позволи на “новите цветя” да създадат своето трето поколение български рок групи. Това убеждение прозира и в думите на самия Бойко Петков от група “Клас”:

“Една от големите болки на нацията ни, която е превърната в синдром, е липсата на памет. Повечето сегашни млади български банди въобще не знаят какво се е случвало в българската рок история преди 20 години и вървят с нагласата на откриватели. Хубаво е сам да търсиш своите пътища, но е глупаво да отричаш изминатото до тук. Приемствеността е нужна на всяка нация, във всяка област. И съм сигурен, че ще имаме силно трето поколение, ако то се запознае с второто. И ако електронните медии отново се обърнат към българския рок с любов!”

След тези мъдри и пророчески думи, не ми остава нищо друго освен да се обърна с поклон и признателност към Емил, Румен и Доротея: Благодаря ви за всички цветя! А към вас, любезни читатели, си позволявам да отправя последен призив: Моля, намерете начин да се сдобиете и да прочетете антологията! “В днешното 20-годишно българско безвремие” това е последната Ви възможност “да се абонирате за собствените си възгледи”! Иначе, както пее Любо Малковски, скоро “Ще бъде късно!”

Автор: НЕОР НАЧЕВ

* Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“ бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

        Свързани статии по темата: 

„Double Delusion“ 2013 – review

Statistical review of the most read articles on the blog Double Delusion for 2013.

This blog was viewed about 19,000 times in 2013.

The concert hall at the Sydney Opera House holds 2,700 people. This blog was viewed about 19,000 times in 2013. If it were a concert at Sydney Opera House, it would take about 7 sold-out performances for that many people to see it.

In 2013, there were 54 new posts on the blog, growing the total archive of this blog to 90 posts.

The busiest day of the year was December 17th with 167 views. The most popular post that day was Невена Дишлиева-Кръстева: Избирам „свободата“ с рисковете и плодотворната мъглявина, пред „гарантирания“ месечен доход.

The posts that got the most views in 2013:

The blog was visited from 73 countries. Most visitors came from Bulgaria. The United States & Belgium were not far behind.

Click here to see the complete report.

Rewind на Zero Slum или Успешен Опит за Превъртане

"Rewind" - Zero Slum

„Rewind“ – Zero Slum

Какво е Zero Slum? Предизвикателство? Нещо такова. И също нещо като Jeff Beck и Joe Satriani пият бира в задимен бар някъде в дъждовния Сиатъл и нищят вселенските истини: “блус или тишина?”, “Фендър или Гибсън?”. През това време на сцената свирят Mother Love Bone, чието пияно роуди без да иска е подменило няколко от дистер-ите с дилей, а барабаните е прекарал на фийдбек директно през радио-уредбата, която не е настроена на станция. На съседната маса са момчетатa от Autechre, които разпалено дискутират нещо със Squarepusher, когато внезапно покрай тях минава Brian Eno и поръчва за всички щипка d-лисергична киселина към бирата. Част от тази звукова халюцинация се оказва и Zero Slum, който след като сутринта е записал новото си парче вдъхновен от конфликтен диалог със своя тостер (Angry Toaster), решава че настоящата какофонична обстановка е не по-малко достойна за овековечаване на лента. Резултатите са налице. И са много. И са разнообрази. Явяват се под формата на албума “Rewind“: 12 пирона в елекронен стил заковани със семплирани китарни рифове, колкото съвсем да не ви се разхлопа дъската. Подробен, но неизчерпателен разбор следва.

Slight Distraction: Разпръснати перлени топчета от китарни звуци върху стъклен под от електроника. Пукнатините скоро са на лице: начупени бийтове и режещи семпли.

Wakeup call: Подводен dub. Радио-повикване до китове. Неуспешно. Моля, подайте ми шнорхела от китарни стърготини. Помощ, изчезвам под синт-океана! Следва удавяне.

Beaaat: Електронна рага омазана в тежък dub. Димни завеси и THC в дробовете. Залитане към Tricky? Бристолска параноя. Не за дълго. Red Hot-ския фънк те спасява в последния момент. Подай ми коза! Мамка му, чакай! Това е само началото на трипа… Мазна китарна пътека те води все по-навътре в гората на вечното забвение. Истински футурситичен beat. За справка, прегледайте си пак своя Керуак и Гинзбърг.

Dem strings: Хитра препратка към Them Bones (направихте ли си гръндж домашното?). Но само до заглавието. Следва беземтежно реене сред платата на Orbus Terrarum, нарушено само от щипещи китарни семпли.

Haunted again: Да, haunted и още как… От спомени вероятно. Несъществували. Вероятно. Сякаш други има! Първото парче с вокално присъствие в албума. Мекия отнесeн глас (на Mickey Z?) е в пълен синхрон с импресионистичните шарки нахвърляни от китарата.

Wicked disease: Помните ли коледните камбанки? Колко хубаво присветват

Zero Slum

Zero Slum

звездиците на елхата, нали? От тихата лудост съвсем навреме те измъква гласа на Meggy: единствен ориентир в огледалния лабиринт от многомерни звукови коридори, без вход и без изход. Вокални влияния откъм Bjork-ска Исландия. Шизофренни наслагвания на гласови линии, съшити с китaрни рифове в дантелен гоблен в P.J.Harvey концепция. Или нещо такова.

In the arms of music: След опасно пътешествие из електронната карта на лудостта, това парче ни завръща близо до спасителните граници на рока. Само не се отпускайте прекално, защото не е като и да сте съвсем близо до тези граници. Просто приятелско предупреждение! Размазани гръндж вокали, да… Много размазани. Да. И рифове. Да. И все пак. И все пак… Не е като да сте прекалено близо. Не е.

All the celebrations passed: Хипнотични вокали те водят по незнайни пътеки. На къде? За гъби, разбира се. На моменти това парче силно напомня за българската банда Gravity Co. Особено вокалите: от стила до смесването.

Deb: Съживителна глътка свеж въздух със силен гръндж привкус внесен до голяма степен от вокала (Марин Маринов?) с доволна доза Zeppelin-ски вой. Китарни протяжности в стил Gilmour в The Division Bell.

Let me rewind: Приликата с Gravity Co. не ме напуска. Последно размазване, като за последно, с последното парче на електро-чил сагата “Rewind”. Заглавието също е напълно подходящо, защото в края на тавата това е наистина естествения ти импулс: да превъртиш от начало (в пряк и преносен смисъл). Направете го и вие!

Албумът “Rewind” на Zero Slum е достъпен напълно безплатно онлайн в SoundCloud и YouTube. Повече за групата може да научите на фейсбук страницата.

Приятно Rewind-ване!

Автор: Неор Начев

* Ревюто е публикувано първо в Kultur Bench, на 21 април, 2013 г.

Други статии на Неор Начев в “Двойна измама”

————————————-

На червеноНеор Начев   освен автор, предимно на музикални рецензии и ревюта, той е и основното действащо лице зад българския дарк-уейв акустичен проект На Червено. Текстове и песни на групата може да намерите на следните линкове: сайт на групата, песни в My Space, Facebook, YouTube. Нетрадиционното му собствено име е резултат от опит на майка му, тогава докторантка по молекулярна биология, да впечaтли своя професор като кръсти първородната си рожба на името на разработвания тогава в лабораторията нов елемент, наречен “neomycin resistance element” или накратко “neor”. Впоследствие опитът се оказва неуспешен в повече от един аспекта.

„Войвода“ – за да се избавиш

Ревю на дебютния албум „Бунт“ на „Войвода“

„Войвода“ са самобитни и истински. Макар и не за масовата публика, „Войвода“ са група на днешното време. Техните корени обаче са в онази тъмна земя, на границата между пънка и уейва, където се ражда мрачният призрак на готик музиката. Или дарк уейва. Или готик рока. Или дарк амбиент-а. Наречете го, както искате, важна е идеята. Важна е идеята за тъмната вълна, заливаща черните Балкански хълмове. Там където гората е недружелюбна към „американска верска мисия“, защото се подчинява на своя собствена вяра! Там където „ви суветвам да не патувате ноче [защото] во планина по некога ке има разбойници“. Ако все още не разбирате за какво говоря, чуйте дебютното ЕП на „Войвода“ – „Бунт“! И го чуйте добре, защтото в днешно време е истинска рядкост да попаднете на нещо подобно из „ъндърграунд средите“ в София. Нека се опитам да ви разкажа…

Откриващото парче на „Бунт“ – U.S.O. трещи с емоция от втората вълна на готик рока. Имаше една група – „Nosferatu“, помните ли я? U.S.O. напомня на тях: носещ се мрачен ритъм на фона на синтезатори и пъплещ поватрящ се бас. Ако пък се сещате за една друга култова банда – „Shadow Box“ – тук ще чуете Чиори от „Shadow Box“ да припява надъхано в кор стил някъде в бекграунда. Стабилните барабани са дело на друга третина от Shadow Box – Серж.

И докато U.S.O. е като скачане от скалата на Камен Бряг, следващото парче – „Вени“ – е като момента, в който падащото тяло се врязва в студените води на Черно море (най-черното!); „Вени“ е тихото потапяне в твоята самота – в София, в България, навсякъде:

„Има ли кой да ни избави? Да ти подаде въже? И докaто нежно стенеш да ти пререже вените…“. Това парче определено е личният ми фаворит. Отново има класичеки готик синтезатор и чувство на обреченост. Ниското хорово пеене на моменти напомня друга много кадърна БГ група – Балканджи.

Третото парче – „Doubts“ – показва дарк-амбиент и агро-тек лицето на групата: тежки .семплирани блек метъл вокали, синтезатори и …скитове на македонски. Основният мотив наподобява музика от компютърна игра. „Doubts“ плавно преминава в „The Guns of December“, което пък ви отнася към „Faith“ на The Cure, но …не съвсем. Чувството на тихо отчаяние е същото, но разликата е в синтезаторите, механизираното звучене (в добрата му проява), и разбира се македонските скитове.

„Бунт“ с трясък затръшва вратата на ковчега (след теб!) със закриващото „Die gangster kinder“. Това парче е напълно в електро-индъстриъл стил. Може би това е и парчето, което е най-сравнимо с това което се случва на дарк-амбиент сцената от последните години – „Das Ich“, „Hocico“, „Die Form“, „:wumpscut:“, и т.н. Не мога да крия, че това е моето най-малко любимо парче, но кой пък съм аз, че да съдя? Чуйте сами!

Истинско щастие е, че най-после се намери групата която да вземе тлеещия факел от легендата „Нова Генерация“ и да го понесе напред! Защото, за да продължиш святото дело на Генерацията не означава да свириш като Нова Генерация. Да продължиш делото на Нова Генерация означава да продължиш историята на тъмната вълна в България; означава да свириш като себе си, докато във всеки тон отеква звукът на Воевата идея: „ние сме завинаги нова генерация с кървящи от мъка и болка очи, знаем че за нас няма компенсация и повръщаме върху надеждата за по-добри дни“.

Всяко време има своята нова генерация, но Идеята остава завинаги. Важно е именно Идеята да се предава напред! В противен случай рискуваме да се удавим в „шампанско и сълзи“. Идеята е важно да се предава напред, защото само тя може да ни избави и да ни накара да си подадем ръка, вместо въже. Чуйте „Войвода“ – те знаят по-добре тия работи!

Автор: Неор Начев

* Ревюто е публикувано за първи път на 16 септември, 2009 г. в Last.fm. Дебютният албум на „Войвода“ излиза през същата година.

Други статии на Неор Начев в „Двойна измама“

––––––––––––

na4ervenoНеор Начев освен автор, предимно на музикални рецензии и ревюта, той е и основното действащо лице зад българския дарк-уейв акустичен проект На Червено. Текстове и песни на групата може да намерите на следните линкове: сайт на групата, песни в My Space, Facebook, YouTube. Нетрадиционното му собствено име е резултат от опит на майка му, тогава докторантка по молекулярна биология, да впечaтли своя професор като кръсти първородната си рожба на името на разработвания тогава в лабораторията нов елемент, наречен “neomycin resistance element” или накратко “neor”. Впоследствие опитът се оказва неуспешен в повече от един аспекта.