Разказът „Нар“ на Бистра Величкова в сп. „Жената днес“, бр. декември/януари 2023 г.
Ядем нар, зрънцата му се пропукват между устните ти, киселият сок навлиза, оцветява езика ти. Аз вкарвам моя в устата ти и усещам затопления кисел сок. Eзиците ни се борят стремглаво, въртят се, бутат се един друг, нямаме време да преглътнем сока, той се стича по устните ни, по шията. Ти спираш за момент и с език започваш да преследваш една червеникава капка сок от нар, която се стича по врата ми, решен си да я гониш с език по цялото тяло, стигаш до гърдите, където тя бързо се претопява в деколтето на блузата. Поглеждаш ме. Гледаме се дълго и продължително в тъмната и студена декемврийска нощ. И двамата сме замаяни; От неочакваната среща, от случайната целувка в три през нощта на пейка пред Народния театър, от яденето на нар, който откраднахме от някакво Коледно парти, където се запознахме, от внезапната страст, с която ни заля сока му, от снега, който бавно натрупваше около нас и създаваше бяла магия. В този момент нямахме минало, нито бъдеще. Имахме един случаен миг заедно. Нямахме приятели, роднини, не познавахме никого, нямахме професии, банкови сметки, сметки, нямахме нищо. Само аз и ти. И това беше толкова освобождаващо. Съвършено. Всичко беше само два погледа в нощта, дъх от устните, който излиза като пара и стопля зимата, снежинки падащи и топящи се върху клепачите. Ти запали цигара. Видях, че запалката ти е марка „Зипо“ и веднага си представих как с нея бих направила това, което прави непреодолимата любов Ина на Пасков в „Аутопсия на една любов“. Исках да направя това, точно с теб, да я вкарам там, а ти да я изкараш с език и да запалиш втора цигара. Усещах, че всяка подобна откачена идея ще ти хареса и ще можем да полудеем заедно. Романтика и развратна страст се сливаха така естествено и плавно, както прегръдките ни в нощта. Във всичко се допълвахме. Исках да те обичам, да се целуваме нежно в приглушена светлина от свещи и в същото време изграях от страст да се целуваме до кръв, да оставяме белези по врата и тялото си, да разсичаме с вик нощта и да се сливаме в едно. Ти беше всичко, което съм търсела. Животът придоби смисъл само за миг. Молех се тази нощ да не свършва, молех се да продължи и утре, ей така, да прескочим деня и да останем замръзнали в прегръдка насред снега в парка; Затрупани от студената бяла пелена. Да се превърнем в статуи на вечността, статуи на смисъла, който се случва понякога и винаги внезапно, случайно, като гръм от ясно небе, трае секунди и ако оцелееш след този взрив, го помниш цял живот. Ще оцелеем ли заедно?!
***
Разхождаме се в парка с децата си, държим ги за ръка, а те подскачат весело и ловят в шепи прехвърчащите снежинки. Ти си уморен от работа, аз от грижи за децата. Върху лицата ни играят коледните светлини на украсата пред Народния театър, сякаш в ритъм с музиката на уличния цигулар. Изведнъж децата се втурват да тичат, за да се покатерят на две заснежени статуи замръзнали в прегръдка. Качват се върху рамената им с весели викове. По едно време идват към нас и ни носят някаква червеникава топка примесена със сняг.
– Какво е това, мамо? – питат те като го поднасят към ръцете ни. – Намерихме го между тези две статуи, ето там!
Двамата се споглеждаме, усмихваме се и ти отговаряш:
– Това, деца, е нар. Върнете го на статуите. Те имат нужда от него!
БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, брой декември/януари 2023 г.
„Класика в жанра“ (Изд. „Сиела“, 2021 г.) е сборник с хумористични разкази от колекцията на в. „Стършел“. Разказите са подбрани от Михаил Вешим (настоящ главен редактор на вестника) и Румен Белчев (журналист във вестника). Сборникът излиза по повод 75-та годишнина от създаването на в. „Стършел“. В книгата са отпечатани текстове на някои от най-добрите автори, публикували на страниците на изданието, през годините.
Прави впечатление, че разказите, макар и писани от различни автори са в един и същи стил и дух, а именно „стършеловият“, начинът, по който се пише във в. „Стършел“. Това има, както своите хубави страни, така и не съвсем. Тъй като макар и интересни и забавни, разказите създават усещането за еднотипност. Структурата и идеята на хумористичните разкази си прилича. Езикът, маниерът на писане – едни и същи. От друга страна, така се прави една представителна извадка на стилът във в. „Стършел“. В сборника са събрани едни от най-добрите хумористични български пера – Станислав Стратиев, Марко Ганчев, Йордан Попов, Мирон Иванов, Михаил Вешим, Радой Ралин, Румен Белчев, Чавдар Шинов и други. Въпреки това, има разкази, които звучат не толкова смешно всъщност, някак с неразбираем край, който стереотипизира героите и търси банален хумор (Например, разказът „Неозаглавен разказ“ от Антон Антонов – Тонич), банален е и опита за хумор в последния разказ „С д-р Божанов, доказваме, че Хемингуей е бездарник“ от Ясен Антов.
Силно впечатление прави разказа на Станислав Стратиев – „Животът, макар и кратък“. В него по много умел начин се представят абсурдите на държавната администрация и бюрокрация, и искрено те кара да се смееш. Разказът на Петър Незнакомов „Бай Гъцо Мърдавицата и Въргозуняка“ разсмива със селско архаичния диалект. Разказът на Йордан Попов „Една българка“ също е майсторски написан с хубав хумор, но разбира се отново в класическия „Стършелов“ стил, в който се усмива известна ситуационна шега – българинът попаднал в чужбина. Разказът „Гаро Папазян събира приятели“ на Чавдар Шинов също е хубаво написан, но краят би могъл да бъде по-вълнуващ и с по-голяма изненада за читателя.
Сборникът с разкази „Класика в жанра“ е наистина чудесно четиво за всеки, който обича стила на в. „Стършел“, а ако не е чел вестника е добър начин да се запознае с най-добрите му автори. Като читател, който би искал да научи повече за авторите в сборника, ми липсваше биографична бележка за тях.
С Отвертката знаех, че няма да ни се получи още като го видях да цикли сам срещу „живата“ си бира на рождения ден на Рапърката. Е, нямаше какво да губя, пред напудрените режисьорчета, казах си. Гостите на партито бяха предимно арт хора, с артистични шалчета, специални шапки, с цигари в табакери и погледи, които гледаха леко отгоре всички, които не се занимаваха с изкуство и по-конкретно с театър и кино. Рапърката ми поръча коктейл и ме заведе на една от масите, пълна с артисти, режисьори и сценаристи. Аз автоматично се смалих до размера на стрък трева, затрупана от силното его на всеки един и осъдителни погледи, дали съм една от тях. Запознах се с режисьорка с бръсната глава и изрисувани вежди. Изглеждаше страшно, но в същото време беше чаровна като Кранбърийс. В момента работела върху документален филм за женските устни. Не посмях да попитам повече. После ме запозна и с актрисата Фифи. Много близка нейна приятелка. Красива, руса със сини очи. Играе в „Сълза и Смях“. Наскоро я одобрили за ролята на Офелия в „Хамлет“ и тя не можела да се нарадва. Най-накрая щяла да изиграе самоубийство на сцената. На същата маса в ярка червена рокля, вталена в кръста стоеше и Пенелопе Круз – танцьорка с шоколадова кожа и черна коса, която много приличаше на испанската актриса. Говореше бавно и заплетено. Извини се, че ако не съм ѝ разбирала, това е, защото преди малко се е напушила и в момента ѝ се е отворило подсъзнанието, а от там никога не знаеш какво можеш да очакваш.
На същата маса циклеше и Отвертката. С дълга коса, големи бакенбарди и черна тениска с надпис на метъл група. Хареса ми, защото беше различен от всички. Казахме си наздраве с джин с тоник. Той ми разказа защо му казвали Отвертката. В техникума бил най-сръчен и твърдял, че всичко може да се оправи само с една отвертка. Важното е да е подходящата. Накара ме да се смея искрено. След час разговор, като се посближихме, се чудех как мога да му казвам на галено? Отви или Верти? Реших просто да не се обръщам към него по име. Иначе, Отверката слушаше метъл, запален фен, от осми клас е с дълга коса до кръста, пие бира като смок, куфее по концерти, мята се на пого. Показа ми два белега от рани на ребрата си от пого. Аз разбира се не гледам белезите, а бледата му кожа и изпъкналото напред бирено коремче, стоящо несъразмерно на кльощавото му тяло. В лицето прилича на нещо между смърф и заек. И това ми харесва. Има нещо комично в него. Решавам, че е сладък. Поръчвам си още джин и обмислям кога и как да го целуна. Опитът ме е научил, че с мъжете трябва да се действа директно – тук и сега. Иначе, може никога нищо да не се случи. Викам го навън да пушим по цигара. Аз по принцип не пуша, но тази техника я използвам в такива случаи, в които търся усамотение с обекта. Той вади цигара, аз му казвам, че съм забравила моите и ще пуша от неговата. Виждам, че се притеснява и докато ми подава цигарата да си дръпна го целувам. Целувам го дълго, докато остава без дъх, отдръпва се и си поема дълбоко въздух. После отново притиска устните си до моите. Устата му е с вкус на джин и цигари. Целуваме се известно време. На мен не ми се занимава просто да се натискаме цяла вечер и го питам директно, какви са му плановете за по-късно. Да бъдел с мен, отговаря ми. Чудесно, хайде в нас, тогава. Нали ви казвам, техниката – тук и сега! Казваме довиждане на Рапърката, която ми смига заговорнически и ми прошепва в ухото: „Трепач си, бейби, да го разбиеш!“. Излизаме от бара, а навън завалява дъжд из ведро. Лято е и този дъжд носи потенциал за романтика. Но ние нямаме време за това. Вървим с бърза крачка по булеварда, хванати за ръка. Прогизваме от водата, прегръщаме се мокри по средата на улицата, целуваме се, натискаме се на стените на кооперациите. Всъщност е романтично и готино. Става за сцена на филм. Ако някой режисьор иска да го заснеме, да ми се обади за детайлите, че сега нямам време за тях. Стигаме до колата ми и завалява градушка. Ледени топчета удрят по покрива на колата, а ние вече ще се изядем от целувки. Пускам касетофона на колата, в който от години седи все един и същ стар диск на Айрън Мейдън. Започва да звучи „Fear of the Dark“ и аз със сто километра в час тръгвам към едропанелния ни блок в „Иван Вазов“. В колата, внезапно усещам миризма на готвено ядене. Сещам се, че баба ми беше сготвила храна и ми я беше дала преди три дни. На задната седалка в пластмасова кутия от сладолед „Фамилия“, мирише на развалящи се тиквички с копър, чесън и кисело мляко. А до тях стои кротко кора с 30 яйца, които ухаят така, като да са започнали и те да се развалят. Ееей, че късмет, трябваше да го сложа това ядене в хладилника. „Искаш ли тиквички?“, питам Отвертката, докато взимам левия завой на „България“. Той се налива с бира, клати глава на седалката и си припява песента от диска, без въобще да му пука от миризмата и от това, което говоря.
Разказът „Отвертката“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, бр. 6, юни/юли 2022 г.
В нас, едва влязли и веднага се почнахме. Беше прилично клатене, като изключим странните му почивки, за да пие бира и да пуши. Каква е тая бира по средата на тренировката?! Никаква спортна култура няма това момче. Не помня, кога сме заспали един в друг. На сутринта го гледам пича и си мисля, че беше готина вечер, но е време да си тръгва. Не обичам да се будя до непознати или скоро-познати. Той също се събужда, поглежда ме със сънени очи, усмихва се и ме целува. Хайде и аз отвръщам, въпреки че тръпката на вечерта е отминала и вече ми е все едно. Казвам му, че ще ставам да се изкъпя, а той ме притиска до себе си. Иска му се вечерта да продължи. Да, ама не. Знам, че сутрин сте най-активни, ама шоуто свършва при изгрев слънце.
Казвам му: „Ставам, отивам да се къпя“. „Ама чакай! Хайде заедно“, казва ми той. Значи, това по принцип хич не го обичам, къпането заедно. Какво като сте прекарали цяла нощ един до друг, един в друг, един под и над друг?! Било, каквото било, необходимо ли е и в банята да се блъскате двамата? Ама нали съм гостоприемна, влязохме двамата. Ееей, само се прескачахме във ваната, не можем да се разминем. Аз не мога да се насапунисам като хората. Въобще магията на вечерта се беше изпарила. Един съвет от мен, като правите такива вечеринки, с ескорт от бара до вкъщи, най-важно е да се разделите преди изгрев слънце! Важно е, ако може да го накарате, вашият гост, да си тръгне още, докато е тъмно. Така, всичко си остава в магията на нощта. Иначе денят като освети героите и ситуацията, като видиш в какво си се забъркал всъщност и цялото приятно усещане от вечерта изчезва.
Моят герой, дори след като се изкъпа не искаше да си ходи. Отвори си бира за закуска и запали цигара в стаята ми. След това започна да ми пуска песни на лаптопа на някакви „супер яки“ ъндърграунд метъл банди, които трябвало задължително да чуя. Викам, айде тръгвай, аз ще си ги изслушам сама. Но той не разбра и реши да ми пусне любимата му компютърна игра, на която играе по 12 часа уикендите и по цяла нощ, след работа. Дори ми я инсталира на компютъра и каза, че можем да я играем заедно в мрежа! И докато ми показваше какво представлява играта, самият той се заигра! Един час. Два часа. После спрях да ги броя. Той играе, аз пера чаршафи и чистя къщата.
Колкото повече минаваше времето, все повече присъствието му ме напрягаше и исках да се махне, да го забравя, да ме остави сама със себе си, да се наслаждавам на деня и да си върша работата. Отвертка, пич си, беше готино, имаш хубави бакенбарди и метъл тениска, приличаш на смърф, жив и здрав бъди, а сега си тръгни! В рима го изгоних. Значи като затвориш вратата отвън, на асансьора трябва да натисенш бутона за партерния етаж и като излезеш от входа, свиваш вдясно, покрай училището и отиваш на спирката на рейсовете. Не знам къде живееш, но там спират много рейсове за навсякъде. А между другото, преди да тръгнеш, как ти е всъщност истинското име? Чух, как се хлопна вратата. Така и не разбрах как се казва Отвертката!
„Призраци от 90-те: литературни импресии“ от Неор Начев
ЕМИЛИЯ, СБОГОМ!
– на Лилия
Гледам картините ти, Емилия. Мисля за саморазрушението. За живота. За страданието. За улицата. За хероина и за това как бях наркоман в едно друго минало. Мисля за онова мазе в центъра на София… В един друг май месец. Годините изтичат като вода през пробито корито. Мисля за това, че живота е повече от бюро и книга. Мисля си за теб. В сърцето малко боли. Превръщам болката в красота. Както казваше ти. В красотата на изкуството. На думите. От както заминах бързо ме хипнотизира отново измамния смисъл на дните. Пътуванията. Работата, в която се изгубвам. Лудия бяг в преследването на призраци. Спомних си деня в които реших, че ще бъда чист. Извадих всичките игли от себе си, изплюх със злоба хаповете синтетична надежда и се преродих под присъдата на времето. Осъден на живот. И всичко започнах на чисто. Остана ми само едно от онова време: преследването на призраци. Призраци. Онези измислени цели, в които се хващаме като удавници за сламка, за да не се изгубим в морето на живота. Защото призраците могат да бъдат по-истински от реалността, Емилия. Когато вярваш в тях. Като хероина. Може би аз все пак си останах наркоман. Казват, че наркоманите се раждат такива. Може би. В мислите поне. Не зная дали ме разбираш, Емилия. Емилия… Красиво е. Като водна лилия. Като водна лилия в морето на живота. Моя живот. Мисля за теб. В сърцето малко боли. Чувствам се загрубял. Емоционално осакатен. Кух. С дупка на мястото на сърцето. Кух. Сигурно е от годините. Остарявам, Емилия. Сигурно е от годините. Сърцето е там, но не тупти като преди. Кръвта все още е червена, но не толкова гъста. Както преди. Един приятел каза : „На 32 сърцето вече се е уморило да дава“. Може би. Може би не. Мисля за теб, Емилия. Едно само зная, Емилия… Когато съм пак до теб. Когато мога да те докосна. Когато мога да усетя вкуса на устните ти. Когато мога да галя гърдите ти. Когато мога да те целувам по цялото тяло. Когато заедно голи преплуваме нощта чак до края й. Когато сплели краката си отново творим. Заедно. В едно. Когато правите ти коси нарежат лицето ми, от него ще рукне гъста кръв. На червено. Тогава ще е истинско. Тогава ще сме истински. Тогава сърцето ми поне за миг ще тупти, както преди. Както преди! Поне за миг! Поне за миг… Но до тогава, Емилия… До тогава… До тогава всичко са само сенки. Символи. Забравени усещания. Надежда… Осъдени на живот. Не зная дали ме разбираш, Емилия. Емилия. Красиво е. Емилия, сбогом!
* * *
БЪЛГАРИЯ КАТО ХЕРОИН
“Не съм раждала, но имам много деца!”
– Сиси Графинията
Кишавият сняг събиращ се по Софийските тротоари има цвета на хероина. Кафяв и мръсен от всичките примеси, с които го тъпчеха „Младост“-ките пласьори. Придобил цвета на кишата, в която сиви силуети пълзяха по заледените софийски улици, уловени в безкрайния лабиринт на измисленитре си цели. Кишата. Кафеникава и мръсна като хероина, който купувахме от Мира. Връзката. Винаги там. В дъжд, студ и сняг. Неотменно стои и ни чака на онази детска площадка в онзи сив Софийски квартал. Мира. Призрачният силует на една друга България. С тромбозирали вени надупчени от илюзии. Ръцете й – лабиринти от лилави пътища останали след стъпките подир изгубените й спомени. Косата й – сплъстена и разпиляна. Някога златна. Днес кална и мръсна. Като кишата. Като хероина, който ни продаваше.
Беззъбата уста на Мира, грозно се усмихваше при вида на дрипавите й деца – сиротни и чезнещи като изгубените й надежди. А децата й, това бяхме ние. Десетки софийски сираци с мъртво минало и несъществуващо бъдеще. Уродливи зародиши, преждевременно изхвърлени от утробата на „нашето“ време. Невидими. Застинали. Чужденци в чужда България. Недъгави херцози, господари на една измислена реалност. Синтетичната прегръдка на една майка мащеха – единствената топлина, която познавахме. Мира. Призрачния силует на една друга България. И до днес я виждам. Там сред остатъците на разпиляната ни младост. Майката, коятo изпрати толкова много от децата си и ден подир ден ги оплаква с горчивите сълзи на съвестта си. Мащехата, която прегръща децата си, но не ги обича. Като България. Като хероин.
* * *
SPERANZA 55
– На Мария Д.
Две смеещи се очи и една усмивка, която през моите намира пътя към сърцето ми. Един стар телефон: „Нов не ми е нужен! По-нов не значи по-добър!“ и смях обливащ ме като сълзи. „…не, не, това е псевдонима на майката на Оскар Уайлд“. Веселите пламъчета в погледа й изпепеляват мислите ми. „Любимото ми число е 5. Пиша го по два пъти, за всеки случай, ако едното се изгуби!“. Смехът ѝ ме изгубва в лабиринтите на Ехо. „Хубаво е колието ми – виж!“. Крехка пеперуда с медени крила полита от гърдите ѝ към пъстрите цветове на очите, върху белезникав конец от звезди. Водена само от звъна на гласа ѝ, хипнотично се издига отново и отново към вечерния небосвод на зениците. Повлечен във вълшебния ѝ полет внезапно се сепвам. „Красиво е, нали? На баба е. Тя е на 88. Случайно го намерих вкъщи.“. Излизаме от бара и леденият декемврийски въздух пронизва дробовете ми със звук на счупено огледало. Виждам нея отразена във всеки къс. С черно палто като нощта и с големия червен чадър, увиснал небрежно на едната ръка. Ритмичното почукване на черните ботуши върху напуканите плочки на „Раковска“, глухо отеква в тишината на пустия град. „Постоянно си губя чадърите. Сигурна съм, че някъде съществува една тайнствена земя, покрита с всички мои изгубени чадъри“. Звъна на смеха ѝ се разлива по „Славейков“, топва бос крак в езерото на шадравана, завърта се и весело намига на двете застинали статуи на пейката. Играе на „Дама“ върху трамвайните релси на „Графа“, прескача на куц-крак белите черти на светофарната зебра и се търколи лениво пред „Сълза и смях“, преди да потъне дълбоко в мен. За да мога да я виждам отново и отново. С оптимизъм на дете. С очи на жена. И с усмивката на най-красивото момиче на света.
* * *
ЕДНА НЕНАПИСАНА ПЕСЕН
– На баба
Мисълта, че може да не видя това лице отново, внезапно ме пронизва. Баба. Хиляди призрачни игли с болка се забиват в сърцето ми. Усещам грапавината на старите костеливи ръце върху своите. Последната топла прегръдка на прага. Сърцето, в което съм бил винаги. Пронизваща, задушаваща болка. Човекът, който е бил винаги с мен. Винаги в мен. Част от сърцето ми. Част от живота ми. Физическа част от мен. Пронизваща, задушаваща болка. „Ще напишеш ли песен за мен?“ последни думи на сбогуване. „Нека бъде весела! Нека струи радост от нея!“. Обещавам. Обещавам! Обсипвам набръчканото лице с целувки. Като малко дете. Сега. Както някога. Сините вени, костеливите пръсти, белите коси и най-топлата прегръдка на света. Онази, която те очаква. Винаги и навсякъде. Въпреки болките. Въпреки обидите. Прегръдката, която е била винаги там и за теб. Единственото сигурно нещо на света. И знаеш, че винаги ще бъде там. На онзи праг. Винаги за теб. Най-топлата прегръдка на света. „Ще напишеш ли песен за мен?“. Обещавам. „Нека бъде радостна!“. Обещавам. Обещавам. Обещавам.
Пронизваща, задушаваща болка. Защо напускаме хората, които най-силно обичаме? Последно признание: любовта завинаги остава. Скита, мръщи се, сърдита и неблагодарна е. И винаги се завръща обратно в обятията на онези ръце, които някога за пръв път са я посрещнали първи на този свят. За да я изпращат после десетки пъти. Десет години. Отново и отново. Винаги там. Винаги очакващи. Винаги посрещащи. Двете старчески ръце. Баба. Пронизваща, задушаваща болка. „Ще напишеш ли песен за мен?“ Обещавам. Обещавам. И самолетът излита. Отново. Изгубвам се сред десетките каменни лица. Адът това са другите. Както и нашите лични избори. Да бъдем далеко от тези, които най-силно ни обичат, защото най-силно ги обичаме. Един от абсурдите на абсурдния ни живот. Пронизваща, задушаваща болка. Там. На прага. Една ненаписана песен. Молба за прошка. Последна. Двете ръце и гласът, който ме вика. Усмивката и набразденото от пътеките на времето лице… “Върни се! Тук е сърцето ти.” Обещавам. Обещавам. И отново изпращане. И най-силната любов на света. Онази, която не иска и не очаква. Която е просто там и за теб. Винаги за теб. Любовта, която дава. Дава. Дава. Винаги за теб. Любовта, която никой друг никога няма да ти подари. Любовта на двете костеливи ръце. Чувствам със сърцето й. Мисля мислите й. Усещам тежестта на очакването. Безпокойството. Грижата. Любовта, която никой никога няма да ти подари. И която остава в теб завинаги. И отново и отново се завръща. Там където две протегнати старчески ръце търпеливо ще я очакват. Винаги. Където и да е. Където и да си. „Ще напишеш ли песен за мен?“ Обещавам. Обещавам. Обещавам!
Неор Начев е създател на българския акустичен проект „На Червено“. Публикувал е художествени текстове във в. „Литературен вестник“, „Стършел“, сп. „Manu Propria“, както и музикални ревюта в сп. „Metal Hammer Bulgaria“ и „Kulturbench“. През 2015 г. е отличен с Трето място на единадесетото издание на Националния поетичен конкурс „Нова Загора“. Част от публикациите му могат да бъдат намерени в блога “Двойна измама”. Личният блог на Неор Начев.
Разговор с Веселина Седларска за най-новата ѝ книга, сборникът с истински истории „Гладни сърца“ (Сиела, 2021 г.). Най-голямото изпитание при писането им, се е оказало художественото „разкрасяване“. „Докъде може да се измисля, имам ли право, честно ли е – непрекъснато си задавах такива въпроси.“, казва авторката.
Веселина Седларска – журналист и писател. Снимка: Личен архив
Веселина Седларска е журналистка и писателка (въпреки че се чувства „странно“ да бъде наричана „писателка“). Талантът за писане в тези два жанра, дължи на друга своя дарба – тази да бъде човек. И от там, винаги да търси човешкото у човека и да разказва историите и съдбите му. „За съжаление това течение – за връщането на разказвачеството в журналистиката, не се разви. Уби го интернет. Както уби и навиците на хората да четат обширни и дълбоки текстове.“, казва Седларска. Именно, тези най-автентични, човешки истории, които ни доближават един до друг като хора, вече нямат място в медиите. Тогава журналистите, които имат нужда да разказват за обикновените, забравените, маргинализираните хора от гетата и селата, а не само за политици и интригите на телевизионните „звезди“, са принудени да станат писатели. Така те могат да разказват истински, лични истории, които вместо във вестници, публикуват в по-трайната и непреходна медия – книгите. Такава е и последната книга на журналистиката – писател Веселина Седларска – „Гладни сърца“ (Сиела, 2021 г.).
Това е книга с разкази по действителни случаи, както казва самата авторка. В нея можете да срещнете клошарката Николинка, чието ежедневие да рови в кофите за боклук се доближава до това на журналистите, които се ровят в най-мръсните сфери и проблеми на обществото. „Взех си пръчката (химикалка) и се приготвих да ходя да ровичкам из новините, да избирам сред отпадъците на обществения ни живот“, казва героинята, приятелка на Николинка от разказа „Шинлик“. В книгата можете да видите още и историята за „сляпата любов“, която се случва в живота само веднъж, а след това никога не можем да върнем времето назад, колкото и да местим стрелките на часовника (разказът „Слепият час“). Не можем и да съживим някого, когото сме убили и излежаваме присъдата си в затвора (разказът „По особено мъчителен начин“). Но само, който има очи и сърце да погледне в душата на затворничката, може да разбере (разбира се, не и да оправдае), по какъв начин, трудните ѝ житейски обстоятелства, са я тласнали към това жестоко деяние.
Богатият журналистически опит на Веселина Седларска и силното чувство на емпатия, превръщат разказите ѝ в сборника „Гладни сърца“, в истински учебник по човеколюбие и хуманност. Ето какво разказа тя, специално за „Е-вестник“, за вдъхновението да напише тази книга, за предизвикателствата при работата на двете полета – журналистическото и писателското, както и за мнението ѝ относно актуалните международни събития, които разстресоха света.
Интервю:
– Преди да започнем разговора за новата Ви книга „Гладни сърца“, няма как да не Ви попитам какво се случва със света в последните седмици? Като журналист, който следи събитията по света и у нас, беше ли изненада, според Вас, нападението на Русия срещу Украйна?
Сега се случва онова, което се питахме как така не се случи и се радвахме, че не се случи, през 1989 г. Тогава единият от двата противостоящи си свята се разпадна толкова бързо и без никаква съпротива, колкото никой не си го беше представял. Източна Европа си легна тоталитарна и се събуди демократична. Представяхме си, че това може да стане само с жестока война, а не се проля и капка кръв. Сега никой не очакваше война, а ето я – с над трийсет години закъснение. И ако светът узря за война, то е защото не си даде сметка, че тези над трийсет години мир и демокрация са дадени, за да отгледаме през времето в тях нови човешки ценности, друг вид човешка солидарност, а не да трупаме материални богатства.
Да си отговорим: с какво повече бяха белязани тези 30 години – с демокрация или с алчност? И най-вече: със справедливост или с арогантност? Съзнавам, че това изглежда отвлечено като обяснение, но аз вярвам, че под измеримите неща лежат като причина точно такива обяснения. Преходът се превърна в конвейер за производство на озлобени, наранени, уплашени, отвратени, ограбени хора. И ето го резултата у нас, една голяма част от българите вече берат цветята, с които са готови да посрещнат руските войски, т. е. илюзията си, че единствената посока, в която можеш да намериш защита, е назад в миналото, когато си бил млад, не си се страхувал, че ще останеш безработен и т. н., безумните заблуди на едни объркани умове.
– Каква според Вас трябва да бъде позицията на България, в настоящата военна криза? Застрашени ли сме от ново разделение на Европа – на Изотк и Запад? Завръща ли се времето на „Желязната завеса“?
Една холандка, която живее край Трявна и беше учила български от телевизора, нарече, когато я интервюирах, „Желязната завеса“ – „Стоманеното перде“. Така си го беше превела. „Стоманеното перде“ през 1989 г. не само че падна, но падна и с корниза. Но опасността да ни разделят с него пак на два свята е много реална и близка. Къде сме ние? България е малка, колкото площад, на който се пресичат Изтока и Запада. И пресичайки се, катастрофират – и Изтока, и Запада. Ние сме по малко и от двете посоки. Дори когато запишем в най-важния си документ – Конституцията, че сме избрали едната посока, това не ни пречи да гледаме в другата. Моята твърда убеденост е, че трябва да изберем онова, което избират децата ни. Техният избор е ясен и това превърна България повече в място за напускане, отколкото за пристигане. Ние сме лоши родители, ние не проумяхме каква държава искат децата ни и не я създадохме.
– Две години преживявахме ужаса на пандемията от „Ковид-19“, който продължава да заразява и убива хора. Обществата се разделиха на ваксъри и анти-ваксъри. Сега сме свидетели на война в Европа, която застрашава бъдещето на целия свят. Отново сме разделени – на „про“ и „анти“. Според Вас как ще излезе човечеството от тези пагубни кризи, които вместо да ни обединяват, сякаш все повече ни разделят? Какви ще бъдат основните травми, които трябва да лекуваме, след като преодолеем пандемията и войната?
Имаше романтична илюзия, че пандемията ще ни направи по-добри. Това няма как да стане, нещастието в редки случаи смогва да произвежда доброта. Лошите хора са винаги нещастни хора, макар не всички нещастни хора да са лоши. Травмите ние си ги носим от векове, сега просто разчоплихме коричките на раните. Аз не вярвам, че раните зарастват във времена на унищожение, тях ги лекува само съграждането, общото съграждане. Както казва Екзюпери в любимата ми книга „Цитадела“, ако искаш да разделиш хората, хвърли им зърно, ако искаш да ги обединиш, накарай ги да строят кула. Кули, ние сме забравили как се строят, някъде преди Първата световна война.
– Ако свържем световните катаклизми, със заглавието на книгата Ви, за какво са гладни човешките сърца?
Сърцата винаги са гладни за единственото, с което се хранят – за любов, за приемане.
– Като журналист, „прескочил“ в полето на литературата, кое се пише по-трудно – статии или разкази? Какви са свободите и ограниченията в двата вида писане?
Странно ми е, че ме наричат писателка. Аз съм журналистка. Цял живот съм работила далече от институции, от високопоставени пресконференции и командировки в чужбина. Моята територия са кварталите, селата, гетата. А там има много истории. В един момент се натрупаха в такова количество, че повече не можех да ги нося. Тогава написах „България за начинаещи“, определям тази книга като публицистика. Последната, „Гладни сърца“, прилича малко повече на литература, макар историите в нея да са истински. Но поразкрасени. Разкрасяването се оказа голямо изпитание. Докъде може да се измисля, имам ли право, честно ли е – непрекъснато си задавах такива въпроси. Журналистиката е свобода: там границите са определени от фактите – това изречение звучи парадоксално, но журналистите сме като малките деца, чувстваме се свободни, когато сме наясно с границите. А в журналистиката те са ясни: фактите са свещени, минимум два източника и трети контролен, двете гледни точки, всичко трябва да е като водата – без цвят, без примеси, без вкус и прозрачно. За информационната, репортерската журналистика говоря. В публицистиката границите са по-хлабави, но и там фактите са граничната бразда.
– Ърнест Хемингуей казва: „Работата като журналист не е във вреда на младия писател, дори може да му е от полза, стига да я напусне навреме“. Вярно ли е това, според Вас? До колко опита в журналистиката помага, при писането на художествена литература? И до колко пречи?
Има цяло течение в журналистиката, което е изградено върху опита на Хемингуей. Ами че „Хладнокръвно“ на Труман Капоти е журналистика. Проучването на темата, Капоти прави със средствата на журналистиката и след това създава най-известната си книга с жанровете на журналистиката. За съжаление това течение – за връщането на разказвачеството в журналистиката, не се разви. Уби го интернет. Както уби и навиците на хората да четат обширни и дълбоки текстове. Сега всичко се свежда до няколко реда, до няколко емотикона. А на въпроса доколко журналистиката помага и доколко пречи при писането на художествена литература – толкова помага, колкото и пречи.
– Освен, че разказите Ви се четат изключително леко и увлекателно, тяхната структура е много професионална. Има много ясен сюжет, кулминация, очакване, а развръзката накрая винаги е изненадваща, неочаквана и е поднесена много майсторски. Определено се усеща, че героите са автентични, взети от реалния живот, но развръзката също ли е взета от реалността или Вие я доизмисляте, за да „вържете“ разказа?
Вярна съм на историите, които ми бяха разказани. Да е интересен и неочакван краят беше предварително условие. Исках да напиша прости разкази – с начало, среда и край, със сюжети, за които хората се сещат в хубави компании и казват „леле, за каква история ми напомня това, чакайте да ви разкажа…“. Бягах от всякакви модерности, исках да се получи топла, човешка книга, на която читателят да се смее и да плаче, а не да го шашкам с някакви сюрреалистични амбиции.
– Труман Капоти казва: „Вярвам повече в ножицата, отколкото в молива“. Вие подкрепяте ли това мнение? „Режете“ и редактирате ли много разказите, след като ги напишете?
Прав е. Ето нещо, в което журналистиката ми помага много. Там винаги съм се водила от правилото: няма текст, който да не стане по-добър, ако се съкрати наполовина. Това ми е такова верую, че аз режа текста още докато е в главата ми. На монитора излиза редактиран текст, това журналистите го можем.
– Бихте ли разказали по-подробно как протича при Вас процеса на вдъхновение и писане? Имате ли колебание за някои истории, дали да ги разкажете като журналист за някоя медия или да ги напишете като разказ? Кое е определящото при избора Ви на един от двата жанра?
Страх ме е, че някой ден ще разбера как идва вдъхновението и тогава то ще спре да ме посещава. Не мога да отговоря на този въпрос. Писането е като дишането, никога не съм писала насила, никога не ми е било трудно, никога не съм знаела как се случва. При някои хора е така с музиката, при други с рисуването, при трети с отглеждането на зеленчуци, на мен ми се е паднало писането.
– Бихте ли се отказали напълно от журналистиката, за да се отдадете на художественото писане? Ако някой Ви каже, че „от днес вече сте само писател“, какво е нещото, което най-много би Ви липсвало от професията на журналист?
Не, не – това е отговорът на първия въпрос и той прави отговарянето на втория излишно. Винаги ще имам нужда от журналистиката. Жестокото е, че тя все по-малко има нужда от мен.
––––––––––––
Биография на Веселина Седларска
Веселина Седларска е родена в Стралджа през 1954 г. Завършва средното си образование в гимназия с преподаване на английски език в Пловдив, следва журналистика в Софийския университет. Специализирала е журналистика в САЩ. Има дългогодишен опит в медии като „Сливенско дело“, „Черноморски фар“, „Труд“, „Стандарт“, „Новинар“, „Тема“, работила е за радио „Свободна Европа“, за сайтовете „Клуб Z” и „Редута”. Написала е 6 книги – 1 роман авторефлексия, 1 сборник с разкази и 4 публицистични книги. Заглавията на книгите са: „Сънувах Мисисипи“ (за престоя ѝ в САЩ, 1996 г.), „Пасажерите на Ной“ (публицистика, 2001 г.), „Кладенецът“ (фрагментарен роман, 2016 г.), „България за начинаещи: Джаз от сюжети и портрети“ (есета за народопсихология, 2017 г.), „Депресията ме обича“ (2018 г.), „Гладни сърца“ (разкази, 2021 г.). В момента редактира книги, издавани от издателство „Сиела“ и пише коментарни статии в „Портал Култура“. Живее в Сливен.
–––––––––––
Автор: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
* Интервюто е публикувано за първи път в E-vestnik, на 12.03.2022 г., с друго заглавие и съкращения.
В трамвая. Една срещу друга седят две поддържани жени, на сходна възраст „трета младост”. По-едрата е руса, по-слабата – червенокоса, с дълъг червен маникюр.
Жената с русата коса говори по телефона и завършва с думите:
– Да, да, добре, нахрани Чучето и аз като дойда, ще се разходим!
Чула разговора, червенокосата се усмихва:
– Голяма грижа са… Да го нахраниш, да го разходиш – три пъти на ден! Студ и пек – разходката задължителна! И не яде какво да е, ами все балансирана храна, с витамини, минерали… Вашето на колко е?
– На три – отвръща русата жена.
Разказът е публикуван във в. „Стършел“ бр. 7, 18.02.2022 г.
– Сега е най-палаво! – казва с разбиране червенокосата. – Малко да се разсееш и го изпускаш от поглед! Пък в тоя град къде да го водиш – колите са навсякъде! Миг невнимание…
– Аз си го държа… Не го изпускам!
– Обличате ли го добре в студа? Аз на моето съм му оплела жилетчици – два комплекта. Когато пера едната, му слагам другата… Само да не настине, малкия ми! Че често боледува…
– Моето е момиче – казва русата.
– Може някога да ги разходим заедно, да ги запознаем, да си поиграят. Това е моят сладур!
Червенокосата показва снимка на телефона.
– Ама то е куче! – възкликва русата.
– Че вашето какво е?
– Внуче!
Червенокосата е силно изненадана:
– От разговора ви чух – куче! Казахте: „нахрани кучето”! Сигурна съм, не съм глуха!
– Казах „Чучето“. Чечилия се казва, Чучето ѝ викаме галено – гордо казва русата баба и на свой ред показва внучката на екрана.
– Абе, госпожа – бърчи нос червенокосата. – Защо ви е да гледате внуци! Който си има деца – да си ги гледа, аз съм на тоя принцип! Вземете си едно кученце, да има кой да ви обича!
БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
* Разказът е публикуван във в. „Стършел“ бр. 7, 18.02.2022 г.
Със съчувствие към всички многочленни семейства, затворени вкъщи по време на пандемията от Корона вирус.
През прозореца на един дом, в локдаун. Снимка: Бистра Величкова
Сипи лапад. Чакай, виж детето взе чука, ще счупи прозореца. Бабата става, дай ѝ бастуна, ще падне. Дететооо, дететооо, до прозореца е, замахва с чука. Ще убие гълъба, дето е кацнал. Взех му чука, спокойно. Стига сте викали. Трябва да се пазарува за Великден. Сипи ми супа от лапад де, цяла сутрин я готвя, само аз не съм яла. Яйца и козунак. Това трябва да купим. Яйца и козунак. А мая? Аз ще меся козунак, трябва ми мая! Ааа не, не готви, няма да се разправяме да готвим. Всеки ден с това готвене, не се издържа вече. Ходи ми се на ресторант, някой друг да ми слугува. Детето трябва да яде, кисело мляко с бисквити. Кой ще му приготви? Чакай, яде си чорапите, дръпни му ги, бяга, виж го как бяга, не мога да го хвана. “Избягала маймуна от софийския зоопарк е видяна по “Витошка!”. Моля ти се, спри го тоя телевизор, с глупавите им новини. “Маймуната е тествана за Корона вирус и е дала положителна проба”. Намалете звука, по-тихо! Чакай, усили, от Щаба за борба с вируса, ще говорят. Махай ги тия, всеки ден ги гледаме, едно и също. Чакай, усили. “Днес заболелите от Корона вирус са се увеличили с още 12 случая. Молим ви, останете си вкъщи и си мийте ръцете”. Айде стига с това, останете си вкъщи, не сме излизали от два месеца. Дай една ракия. Съвсем ще се пропием с тоя вирус. А това, броя на случаите, заедно с маймуната ли е? Изключи телевизора. Не, защото според теорията на Дарвин… Пусни “Семейни войни”. И на пазар отиди, че нямаме ядене. Е, нямаме, а не искаш да готвиш. …Хората са си маймуни. Детето трябва да обядва, сложи го на столчето. Стига е яло тия чорапи. Къде изчезна пак? Бебе, къде си? А, ето го до саксията с мушкатото,
яде кал. Браво на детето, хапва си кал. Виж го как пляска и се радва, с пълна уста пръст. Ставай веднага, калта не се ядеее! Стааавааай! Стига крещя, ще го уплашиш. Травма ще му остане. Кажи му на него да не пищи, тихо, тихо бе, детенце! Добре айде, стой си при саксията и яж кал. Ще го уплаша аз, виж, че не разбира от дума. Лападът е загорял. Аз ти казах да го махнеш от печката по-рано, ама ти не, та не, да ври. Все знаеш. Яж го със сирене, така не се усеща изгорялото. Дай ми една бира от хладилника, като няма ракия. Ще почва мача скоро, трябва да съм подготвен. А “Семейни войни?” Пусни “Семейни войни”! Играят Барса и Локото. Как не ти омръзнаха тия мачове? И освен това, това е повторение. В момента мачове не се играят по целия свят. В световна карантина сме, ако не си разбрал! А на пазар кога ще отидеш? Великден мислиш ли да празнуваш или не? Нямаме трошица хляб! Е, нали, казват да не излизаме, какъв пазар?! Неее, неее млякото, детето събори киселото мляко на пода и не мога да му направя порцията. Ще ме подлуди, стъпва с крака върху млякото и с ръце се маже. Не издържам вече, махам се. Не тряскай само вратите. Ама лапада и със сирене, пак си дъхти на изгоряло. Ей, толкова труд за нищо. Ама нали съм стара баба, никой ме не слуша мене! Ами труд, че ходих да го бера и го режа, а вие две жени не можете да го наготвите, като хората. Дъщерята същата като майка си. Никакви ви няма в кухнята. Къде ви намерих такива?! Дай ми бирата и не ме закачай повече. Като толкова обичаш да ядеш, ти си сготви! Не е срамно мъж да готви. Добре, хайде, аз ще стана сам да си взема бирата. Ама и жена да готви, също не е срамно, да знаеш! Оле леее, бебето цялото е в мляко и рови в кофата за боклук, всичко е извадило. Защото аз като казах, махни тенджарата с лапад, не та не, сега изгоряла супа. Има ли жени в тая къща, това дете да не е циганче, в кофата да рови?! Ела на тати, аз ще ти дам, да си хапнеш пържолка. Ама то няма зъби, каква пържола, не говори глупости, ще се задави. Чакай, взе два буркана с лютеница. Неее! Носи ги по коридора, дръж го! Ама бяга, как да го държа? Чакай, аз ще го пресрещна от другата страна. Бързай. Тичам. Бебеее неее, не изпускай бурканите, неее, не ги хвърляй! Нееее, счупи ги и двата буркана, всичко е в лютеница. “И тази година реколтата ще е слаба, освен заради пролетните градушки, но и заради безработицата в следствие на Корона вируса”. Абе спрете го този телевизор! Дай метлата и лопатата да изметем. Вземи детето, ще се пореже! Чакай, бабата се наяде, става, отиди ѝ помогни, ще падне. Тя и ракия пи, защото се ядоса, че лапада е изгорял. Върви, тя като пие пада. “Кривата на заболелите, няма да спадне, ако хората не разберат – останете си вкъщи и се дистанцирайте от другите”. Айде, пак тия от Щаба! Спрете телевизора. И как да се дистанцираме от другите, без да излизаме от вкъщи? Ами те другите са у нас!
Детето, дръж го, вземи го, носи го в банята, да го измием. Изгоряла супа да ми сервират, на моите години, такава супа не бях яла, поне ракията си я биваше, олеее, чакай, залитам. Ехоо, помооощ, падам. Чакай в банята сме, сега идваме. А за Великден, кой ще пазарува – мляко, яйца, хляб, агне? Падаааам, падааааам. И зелена салата. Стой, чакай. Дууум! Нека да нямаме нищо за ядене на празника, като последните бедняци. Майко, как си? Защо падна? Защо не ни изчака? Недей да ставаш, ще ти помогнем. Ами, да чакам! Вие къде сте? Детето тича голо от банята, внимавайте, идва при бабата. Ела, баба да си те гушне, тук никой не мисли за мен. Милото ми внуче, и то голо, зарязали са те. Майко, ставай! Детето отива пак при саксията с цветята, рови в калта. Не мога повече, не издържам. “Пълна социална изолация. Това е решението”. Ще го изхвърля през прозореца и телевизора, и Щаба. А мен кой ще вдигне, тук ли да седя, на пода в хола, какво правите бе хора, елате! Зетко, ела ме вдигни, ох че ме боли крака, натъртих се. На лекар ще трябва да ходя. “И накрая прогнозата за времето. Слънчево и топло. Пролетта дойде. Идеално време, да си стоим у дома”. Абе аз до кога ще повтарям да спрете тоя телевизор, дъни звука на максимум, толкова ли сте глухи? А ти защо викаш? Чуваме те! Аз ще си взема една бира и нищо повече не ме интересува. Пускам си мача. Не, никакъв мач, казах, че ще гледаме “Семейни войни”. Писна ми с тия мачове. Всъщност – не, отивай на пазар. Дететооо, дететооо, надига бутилката с ракия, пие, оле ле, майко, бебето ще се напие, вземи му я. Не мога, пия бира. Ох, крака, крака, как ме боли, вдигнете ме, бе хора. Детенце, дай ми веднага това шише, ти до кога ще ни подлудяваш? Няма да плачеш, тихо, стига пищяло, не може да пиеш ракия, дори нямаш две годиники. Марш да те обличаме, да сложим памперса, не може така голо да се разхождаш. А ти вместо да пиеш бира, вдигни майка от пода. Майко ставай, айде, можеш и сама, стига преиграва. Защо пикаеш до саксията, детенце, това не е тоалетна, ти куче ли си?! Не не, ще се побъркам, обаждайте се на някой лекар, да се лекувам, аз не мога да живея в тая къща. По-добре в лудницата да отида, да си почина там. “Призоваваме ви, останете си вкъщи”. Явно никой няма да ме вдигне от пода, направо ще си легна, тук да си поспя, ох, че крака ме боли. Детето се изака. Край, това беше върхът. Изака се до бабата. Майко не мърдай, стой, както си. Е, как да стоя, като не ме държи кръста, падам назад. Неее, неее, не падай, там е акото на детето. Стой. Абе, стой ти, я си гледай работата, стоя от един час тука, лягам си назад. Нееее… Детето се смее, виж го какво е нагло, а да, нали смешно ти е, изака се на килима и ти е смешно, маймуна такава. “За вас уважаеми зрители започва предаването “Семейни войни”. Спри телевизора. Добре, отивам на пазар, какво беше за Великден – мляко, яйца и козунак?! И хляб за гълъба на прозореца, дето цял ден ни гледа сеира. Виждате ли го?! Най-накрая контакт със същество от външния свят. Бебе, махни му с ръчичка. Ако можеше да говори, какво ли щеше да разкаже, горкия?! Един ден през прозореца на едно обикновено семейство, под карантина.
БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
* Текстът е писан за инициативата „Сами заедно“ на Фондация „Елизабет Костова“, във връзка с извънредното положение и първия Локдаун в България по време на пандемията от Корона вирус, 2020 г.
** Текстът е публикуван в сп. „Жената днес“, бр. 11, ноември 2021 г.
Tя обича Коста. На кратко от Константин. Той е единственото постоянно нещо в объркания ѝ живот. Той е ученическата ѝ любов. Първото ѝ гадже. С който и друг да излиза, тя е винаги и с него. Той никога не може да я забрави. А тя го забравя понякога, но никога завинаги. Просто от време на време среща някой друг, с който излизат известно време за разнообразие. Но, винаги, когато скъса с някое гадже (заради, което първоначално е зарязала Коста), нашата героиня се връща при утешителния си бряг – ученическата любов Константин. И го прави съвсем искрено и чистосърдечно, не го е пресмятала, не го е планувала. Тя е водена изцяло от моментните си чувства и емоции. Наскоро се е случило поредното ѝ завръщане при Коста. И двамата са много щастливи. Вечерта лежат заедно в леглото и си говорят романтично. Тя му се извинява, че го е зарязала заради “онзи идиот”, казва му, че той – Коста е единственият мъж за нея и е осъзнала, че е най-добрият и ще го обича завинаги, както винаги. Коста е на седмото небе и не спира да я желае. И именно това желание го кара да забрави всичко в миналото, и да я целуне силно. Той истински вярва, че вече са заедно завинаги. А тя, поради своята импулсивност и не познаване на себе си, още не знае, че съвсем скоро отново ще се влюби в друг. Просто без да иска, ще излезе на кафе с момчето от фитнеса, този дето продава картите на касата. Винаги му се усмихва, той ѝ отвръща с някоя закачлива реплика. Всичко е естествено и като на игра. Има яки мускули, не че има значение за нея, но все пак ѝ е приятно да им хвърля по един поглед. Той ѝ предлага веднъж случайно, да ѝ покаже някои упражнения в залата, защото я видял, че не използва лежанката, както трябва. Лафът тръгва, той я кани на кафе, тя отказва. Той се амбицира още повече, пак я кани, тя отказва в нейните очи “категорично”, като заявява, че си има “сериозно гадже”. Усмивките и закчаливите реплики продължават и след още няколко покани да излезат, тя “едва” се съгласява да изпият по едно питие, съвсем неангажиращо, след тренировката, в близкото кафене.
Всичко винаги става постепенно, неусетно, дори самата тя никога не го планува по този начин. Сякаш всичко се случва извън нейния контрол. Винаги си вярва, че това е просто среща да изпият по едно. Нищо повече. Просто момчето от касата е симпатяга. Едно питие нищо не значи, нали? Но за момчето симпатяга, “просто” среща на питие е сигурен знак за втора среща на бар и трета среща на кино, а след киното… И наистина, срещите с момчето от фитнеса зачестяват. Пиенето на едно малко след тренировка, става традиция. Дори тогава, тя не се усъмнява за миг, че май е започнала да излиза с друг. В нейното съзнание тя си е с Коста, обича си го, казала е на младежа, че си има гадже, така че всичко е съвсем открито и честно. За всички. Освен може би, за Коста. Но както винаги той никога не знае. И този път, Коста ще разбере последен. И то, както винаги ще научи истината на половина. Нашата героиня винаги страда от това, че ще нарани другия и за това, когато се разделя с някого, никога не казва, че се разделят, защото има друг, а “просто, защото вече се изчерпахме”, “тръпката изчезна и няма смисъл да продължаваме” и разбира се, не може да мине една класическа раздяла без репликата: “Нека си останем просто приятели”. Още няколко срещи с момчето от фитнеса и вече всичките ѝ три/пет най-добри приятелки знаят за него, разпитват я как е. Тя им споделя, със сведени очи, уплашена от самата себе си, но развълнувана от новата тръпка, че “май съм влюбена”. Те възкликват “пак ли”. Всички се смеят. Освен, разбира се, Коста. Който в този момент играе футбол с колегите и е решил да изненада любимата си с италианска вечеря – домашна лазаня и червено вино. Тя му пише, че няма да се прибира, защото… Вади торбата с лъжите, не веднъж я е ползвала и взима първата, която ѝ попада: “Обадиха ми се, че сме имали сбирка на съучениците от гимназията. Съвсем бях забравила. Ще се забавя”. И така, тя отива на една по-дълга среща с момчето от фитнеса и любовта пламва силно и неудържимо. Както всеки път. Както с всеки нов.
Скоро, Коста отново е зарязан, наранен и самотен. Влюбчивата му приятелка си е събрала багажа и най-важното – взела е четката си за зъби – сигурен знак, че наистина се е пренесла да живее другаде. Тя е в еуфория, развълнувана от новото приключение. Момчето от фитнеса също не може да се нарадва на късмета си с това момиче. Горд е от себе си как я е свалил, въпреки че толкова се е дърпала. Заживяват щастливо и бурно. Пет, може и шест месеца да са изкарали върху розовия облак на любовта. Докато един ден… Да, досещате се какво се случва, нашата героиня се сеща за Коста. С който забравихме да споменем, че се чува понякога, докато живее с новата си любов. Просто смята, че е етично да поддържа връзка със стария си добър приятел и да си споделят за живота. А и изпитва състрадание към него, за това, че го е изоставила. Коста, разбира се, винаги ѝ вдига, когато му се обажда. Въпреки, че едва говори, заради заседналата топка сълзи в гърлото. Момичето започва да навлиза в рутина с момчето от фитнеса и лека полека да се приземява от розовия облак. Замисля се, защо всъщност заряза Коста – толкова добро и свястно момче?! “Толкова общи спомени имаме заедно, познаваме се от деца.”. От скуката, която я наляга в новата ѝ изтъркваща се любов, решава, че Коста ѝ липсва. Обажда му се и излизат на кафе. Споделя му, че тя всъщност в момента не е щастлива и че съжалва, че отново го е наранила. Но той нали знаел, че тя винаги ще обича само него. Коста отначало се държи насилено резервиран, решил е да не я допуска до себе си този път, да ѝ го върне, за дето страда толкова, но като чува, че го обича се размеква на секундата. Прегръща я, целува я, разплаква се. Тя прави същото. И скоро четката ѝ за зъби отново е в неговата баня. На момчето от фитнеса казва дежурните реплики, които преди няколко месеца е казала на Коста, когато се разделяха: “връзката ни се изчерпа”, “тръпката изчезна” и различната реплика, запазаена за всеки един, който не е Коста: “Много добре знаеше още в началото, че имам гадже, което обичам. Ти дойде и ни раздели. Аз все още го обичам и се връщам при него.”.
Photo credit: bestmanunleashed.com
Минава доста време, в което героинята ни е наистина влюбена в Коста. А той, той си е константно влюбен в нея. Може би изкарват година, ако не дори година и половина заедно. Докато един ден, влюбчивото момиче не отива на рожден ден (по женски) на най-добрата си приятелка (една от петте) в нов бар в центъра. Барманът – симпатяга с бръсната глава и татуировка на разярен тигър на десния мускулест бицепс, черпи цялата им женска компания, но най-активно си намига с момичето с чаровна усмивка, точно онова, което в този момент е забравило, че има “сериозен приятел”. Той сам не знае, че това е началото на неговия край. А момичето не знае, че това е поредното начало с предизвестен край. Има още един, който нищо не знае. Разбира се, това е Коста. Няма да навлизаме в детайли на вече доказалата се схема на импулсивните и необуздани чувства на георинята ни. Само ще кажем, че след дълги и продължителни прегръдки, и целувки, влюбчивото момиче погледнало бармана и казало: “А ти все пак, ще ми кажеш ли как се казваш?”. Барманът се засмял и отговорил: “Константин, но ми викат Коста”. Тя и приятелките ѝ, които чули разговора, избухнали в неудържим смях. Мъжът се смутил, защото не разбирал кое е смешно. След това, нашата героиня го целунала страстно и му казала с широка усмивка: “Ама това е страхотно! Най-накрая няма да има нужда да зарязвам никого! Винаги ще бъда с Коста”.
БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, брой 8, август/септември 2021 г.
Жена ми много искаше бебе. Ама преди бебето много искаше мъж. Зор да си намери мъж да се ожени, че да има бебе, че всичките ѝ приятелки вече имали мъже и бебета. И ме намери мен. Защото аз съм мъж. Ама истински. Грижовен и добър. Така каза тя, в началото. На ръце я нося. Ама то не за друго, ами защото тя е по-слабичка. Казал съм ѝ, ако напълнее – никакво носене. Пък тя, като забременя, и стана деветдесет килограма и за малко да я изгоня от вкъщи. Шегувам се, разбира се. Все пак ми носи детето, как ще я изгоня?! Та, направих ѝ дете и тя пак недоволна, какво щяло да бъде, тя искала момиче, ако бъдело момче, какво ще правим… Е, голяма работа, казвам, каквото дойде, такова. Ама тя, защото искала да се подготвим с дрешки и цвят на стаята, че като се роди, всичко да е готово. Не обичала да ѝ се случват неща, без да е подготвена.
Абе, жена ми вечно нещо иска.
След като ѝ направих бебе, поиска да си купим къща. Вика: не мога цял живот под наем в тия тесни апартаменти. А и това са пари на вятъра. Голям зор беше да купим къща. Обиколихме всички квартали на София, та да е с прозорец, та с източно изложение, да влиза слънце, та с мазе за компотите на майка ѝ, та гараж – за работилница на баща ѝ. Накрая реши, че не иска къща, а апартамент, защото от двора щяло да се нанася кал в къщата, като вали… Та, взехме си един апартамент на 15-ия етаж, ама той стар, занемарен, тепърва ремонт трябва да се прави. И моята пак недоволна. Защо не сме купили хубав, ремонтиран апартамент, ами тоя бежански подслон?! Ама чакай бе, викам, спокойно, ще го ремонтираме. Оттам тегля аз втори кредит, за ремонта. Първият кредит беше, за да купим апартамента. Започна се едно къртене в жилището. Тя не искала кухнята да е където е според чертежа, а искала там да е детската стая, а холът да станел кухня с трапезария. Шашардиса ги майсторите, на луди ги направи. Архитекти идваха да я убеждават, че не може да се бута носеща стена, че ще падне целият блок.
Ама тя моята е луда, направи си го на нейното.
Бутна една друга стена и кухнята я преместихме в хола. А кухнята стана детска стая. Пък сега не спира да мрънка, че от кухнята много миришело, като се готви, и по-добре било да не е слята с хола. Викам, ами то така си беше и тя оттам изпада съвсем в истерия и ми вика: “Какво искаш от мен? Искаш да ме довършиш ли?”. И така, като почне да вика, аз излизам да си купя една бира и да си я изпия пред блока. Ама, като се върна, тя не се е успокоила, защото не е имало на кого да се оплаква и да крещи, и като се връщам, пак ме почва от вратата: “Какъв ремонт направи? В целия апартамент има само един контакт, няма къде да си включа сешоара! Въобще не мислиш за мен. Несериозник!” Викам: миличка, спокойно, много те обичам, сега взимам бормашината и започвам да пробивам дупки за контакти. Ще имаш много контакти, обещавам ти. Тя ме гледа скептично и вика, ама наистина ли. И аз, като почнах с бормашината, а тя пък легна да спи. Та пак се ядоса, че не можела да спи. Ама викам, нали искаше контакти, как да ги направя, без да вдигам шум?! И тя пак:
“Ти въобще не мислиш за мен, не ме обичаш”.
И спрях да правя контакти, пък тя почна да ми вика, че моят мързел пак е надделял и затова съм седнал на дивана пред телевизора. Едно нещо ме била помолила, контакт да ѝ направя, а аз – не, та не! Аз станах от дивана, дадох ѝ тапи за ушите и пак взех бормашината, да правя дупки. Кога гледам, аз цялата стена в дупки съм я направил, като електрическа централа е станало. Петдесет дупки за контакти! Май малко се престарах?! И моята като идва в хола и като видя всичките тия дупки, каза, че ѝ е лошо и припадна в ръцете ми. Вика: “Ти си ненормален, искаш да ме съсипеш, да ме подлудиш. Тези тапети толкова ги избирахме, най-скъпите ни ги докараха специално от Швеция, а ти съсипа всичко с тая бормашина!”. Но имаш контакти, мила, казвам ѝ аз. А тя вика: “Искам да се разведем”. И аз я прегръщам и ѝ казвам: “Ама това няма как да стане, миличка, защото ние не сме женени”. И тя избухва в ридания. На другия ден ми се извинява, вика, че това нейното било от хормоните и че искала да се оженим. За да можем да се разведем ли, смея се аз, като ѝ припомням вчерашните ѝ желания. А тя пак се разплаква и изпада в истерия.
Какви са тия хормони, не знам, ама тя постоянно си е така.
То явно характерът ѝ е такъв, хормонален?!
Все нещо иска. И винаги иска това, дето е другото. Например, ако не сме женени – иска да се оженим, ако пък сме женени – ще иска да се разведем. Ако съм си вкъщи, ѝ преча, ако съм навън, не мисля за нея и съм я изоставил. Ако я прегръщам, съм досаден, ако заспя веднага след вечеря – безчувствено дърво. Аз толкова я обичам и така искам тя да е щастлива и усмихната, а това е много трудно.
Преди време имахме черен мерцедес, тя каза, че иска бял. Купихме бял, тя каза, че бил вече ретро и било като в онази чалга песен: “Бял мерцедес ме преследва в живота”. Продадох го белия мерцедес и тя пак се разплака, че вече сме нямали дори кола, по-добре било да е ретро, но поне кола. Сега как сме щели да ходим до центъра? Казвам ѝ, с трамвая, и я прегръщам. А тя почва да ме удря с ръце и да ми казва да се махам от главата ѝ. Аз излизам от вкъщи и още докато съм в асансьора, ми се обажда и ме моли да се върна, че съжалявала. Прегръща ме, целува ме пет минути и ме пита миличко дали не можело да си вземем малка непретензиозна кола, като например “Ауди 7”, каквато имал съседът?! После казва, че иска да роди по-скоро. Тук вече няма как да ѝ помогна.
И тя наистина се ядосва.
Колко било тежко на жените, да носят девет месеца тия деца в коремите си, докато мъжете си живеят живота, сякаш нищо не се случва. Ами какво да правя, миличка? Питам я, а тя, нали се сещате, пак се разплаква! Това от хормоните ли е пак? Не знам. Викам си, като роди, най-накрая ще се успокои. И тя наистина роди, ама не се успокои. Бебенцето е много сладко – момченце. Тя като го видя, се разплака, че било много грозно и сбръчкано. Лекарката я успокоява, че всички деца са така, като се родят. А тя – ни приема, ни предава. Не го искала това дете. Викам, миличка, ще си направим ново, това ще го оставим тук и тя изпадна в истерия, как за пореден път съм показвал моята безчувствена мъжка същност и липса на всякакво разбиране към нея. Е, все пак го взехме детенцето вкъщи, но трябва аз да го къпя, повивам и храня, защото тя ми каза, че била направила достатъчно, за да го роди. Оттук нататък било мой ред да направя нещо в тоя живот. И аз нямах против – къпах си го малкия, хранех си го, а тя един ден идва и вика:
“Ама ти какво си мислиш, че ти си му майка ли?
Какво го обгрижваш само ти, то е и мое дете. Я ми го дай да го покърмя малко”. Разбира се, миличка, как да не е и твое дете, казвам и ѝ го давам в скута. Целувам я с надеждата да се усмихне и да видя, че е щастлива и доволна, а тя пак ме гледа накриво: “Защо ми го даваш наядено? Пюре ли му даде? То не иска да суче от мен”. Ама, миличка, казвам, но тя не ме изслушва, а отива в другата стая и тръшва вратата на хола. Еми, това е жена ми, не знам хормони ли са, характер ли е, но вечно нещо иска. И когато го получи, иска друго. И после предишното и така до безкрай. Но аз си я обичам и ще направя всичко за нея, за да е щастлива, защото знам, че дълбоко в себе си тя е много мила и добра. Днес пък поиска вече да не е жена, защото не можела така да живее. С тия променливи хормони не издържала. Каза, че искала да бъде мъж, ей такъв като мен – безчувствен пън.
БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, юли 2018 г.
Тази нощ бях с актрисата. Онази с хипнотизиращите зелени очи. Поглежда те и сякаш спирали започват да се въртят, като водовъртеж те понасят навътре в тях. Изгубваш се в нея. С нея се озовахме на купон с много хора, в луксозна къща, в Бояна. Поводът беше премиерата на новия филм на известен режисьор, в който актрисата играеше главна роля. На купона имаше сандвичи с червен и черен хайвер, и скъпо шампанско. Бяхме в групата на претенциозно облечени мъже с папионки, шалчета и модерни бомбета на главите. Някои от тях бяха театрални и кино режисьори, други неизвестни актьори, които искаха да пробият в киното. Всички те се опитваха да бъдат забавни, но егото им пречеше да бъдат наистина себе си, което ги правеше досадни и скучни. Ние се смеехме с тях, защото бяхме пиани. Актрисата дори спонтанно захапа падащия сандвич от устата на един от мъжете с карирано бомбе. В суматохата устните им се допряха. Залепиха се в неволна целувка. Целувката на шега, премина в страстни прегръдки и продължително въртене на главите, според извивките на езиците. Мъжът с бомбето от начало беше леко стреснат, но придобиваше все повече увереност.
Около тях, всички избухнаха във викове и смях, и се забавляваха на спонтанната сцена. След известно време, актрисата се отдръпна от мъжа, погледна го хитро и се усмихна:
– Видя ли! Ще внимаваш как ядеш сандвичи! Следващият път може да не съм наоколо да те спася!
След това заяви, че отива до тоалетната, за да си оправи грима и червилото. Мен, ме хвана за ръката да отида с нея, за да ѝ помогна. В тоалетната обсъждахме случилата се сцена, докато тя си слагаше наново червило и очна линия. Оправи с ръце дългата си червена рокля и каза:
– Хайде, готови сме. Идвай да ги подлудим тия задръстеняци!
Отидохме пак при компанията от претенциозни мъже и тя каза:
– Момчета, давайте шампанското! Ще правим свирки!
Режисьорчетата и актьорчетата се спогледаха смутено. Гледаха актрисата като абсолютно луда жена, която не знае какво прави. Целунатият със сандвича, с ентусиазъм донесе две бутилки шампанско. Актрисата взе едното, другото го подаде на мен!
– Хайде, ще правим свирки на бутилките, а те ще свършат в устите ни! – засмя се широко тя. – Хайде, бейби, започваме!
Двете надигнахме бутилките и като се поизпразниха се опитвахме да ги държим само с уста. Пенливата течност се разливаше по лицата ни и течеше надолу по вратовете ни. Около нас се беше събрала тълпа от зрители, всички от купона. Шоуто беше там, където беше актрисата. Помня, че целите бяхме обляни в шампанско и се смеехме.
В следващата сцена бяхме само двете, в голяма луксозна спалня с чисто бели чаршафи. Имаше две големи двойни легла. Тя – на едното, аз – на другото. Подскачахме върху тях, като деца и крещяхме. След това започнахме да прескачаме от легло на легло, надавайки бойни викове, когато се разминавахме във въздуха. Накрая, попаднахме заедно на едно легло. Тя падна върху мен и неволно се прегърнахме. Започнахме да се търкаляме в прегръдка от единия край на леглото до другия. Докато накрая не паднахме на земята. Там смехът ни изригна съвсем. Смеещите се устни се срещнаха и се докоснаха в бърза целувка. После се откъснахме една от друга и изтощени легнахме по гръб на пода. Гледахме тавана и все още се смеехме на пресекулки, вече успокоени от играта. След известно време, актрисата стана от пода, съблече червената си рокля през главата, махна сутиена си, извади кутия с цигари от чантата на нощното шкафче, легна на леглото, полугола и запали цигара.
– Хайде, събличай се и идвай при мен! Не мога да пуша с дрехи! – каза тя. – Някак си ми е по-освобождаващо и спокойно така.
Станах от пода и легнах до нея, без да се събличам. Тя ми подаде да си дръпна от цигарата ѝ. Усетих горчивия вкус на червилото ѝ по филтъра.
– Ей за такива нощи си струва да се живее! – каза тя, издишвайки цигарения дим.
– И свирките си ги биваше! – казах аз през смях.
– Да, свирки на бутилките с шампанско. Как хубаво се изливаше пенливата, студена течност в гърлата ни, още усещам мехурчетата как дразнят гърлото ми.
– Да, режисьорчетата бяха скандализирани. Гледаха като паднали от небето! – допълних аз.
– Вместо да разкопчаят панталони… те седят и гледат. Мъжки кокони! – отсече актрисата. – Ако не бяха гейове и на тях щяхме да им направим по една. Ама защо да се хабим като няма да оценят! Не останаха вече мъже, ей! Добре че се ожених навреме, когато все още имаше свестни мъже, които обичат свирки от жени.
Двете избухнахме в смях.
– Е, ти, не веднъж си се женила! – напомних ѝ аз, шеговито.
– Е, да, аз да се подсигуря. – засмя се актрисата. – Сега си имам трима истински мъже, трима, от които бивши, но си знам, че са истински и мога да им се обадя при нужда. Те ме научиха, че свирката решава всички проблеми.
– Е, как ги решава? – попитах наивно аз като ѝ напомних – имаш три деца от всеки един!
– Е да де, именно. Те са резултат от нещо повече. За това свирката решава проблеми, за да не се стига до повече!
Двете пак избухнахме в смях. Все още бяхме пиани.
Тя се надигна леко в леглото, изгаси цигарата си с пръсти, остави я върху чаршафите. След това преметна крак и седна върху мен, хвана лицето ми с две ръце, погледна ме право в очите и каза:
– Ако беше мъж, такава щях да ти завъртя, че да ме помниш цял живот!
След това започна да съблича блузата ми. Аз се смеех на тази нейна игра и не се съпротивлявах. После слезе надолу, разкопча колана и ми съблече панталоните. И двете останахме по бекини. Имахме еднакви – черни на дантели.
– Хайде ставай, да пушим на балкона, тука е задушно. – нареди внезапно тя и стана. – Нали ти казах, че обичам да пуша гола.
Излязохме на балкона на луксозната къща, в която се бяхме озовали. Виждаше се цяла София, обляна в малки нощни светлинки. Актрисата запали цигара, после ми подаде на мен от кутията и запали моята. Двете пушехме голи и гледахме светлините на града.
– Хубав ни е градът! – каза тя. – Особено нощем и когато си далеко от него.
Засмяхме се.
– А, този филм, все пак, добре ли се получи? Доволна ли си от ролята? – попитах аз изведнъж, като се сетих, че трябва да пиша рецензия за филма, бях поканена като журналист да отразя събитието.
– Режисьорът става, имаше идеи, но май нещо не му се получи. – отвърна тя, издишвайки дима. – Според мен, ме беше харесал главно за секс сцените. Аз там съм царица, мога да ги играя много естествено. Ама главната мъжка роля я беше дал на един дървеняк и нищо не стана. Мъжете и на кино вече не са като едно време. – Каза тя, погледна ме със зелените си хипнотизиращи очи, приближи се към мен, така че погледите ни се срещнаха съвсем близо.
– Само жените стават, разбираш ли! – отекна в тъмното, дрезгавият ѝ глас на пушач.
Усетих топлия ѝ дъх по устните си. След това ме целуна, леко, естествено, като на кино. Езикът топлеше моят и се разхождаше в устата ми. Гол и с дъх на цигари и шампанско.
В следващата сцена, вече беше сутрин, а аз вървях към редакцията. Трябваше днес да напиша рецензия за филма и за актрисата, в главната роля. Преди това, минах покрай театъра. Точно там, където тя играеше и често ходех да я гледам. Спрях се на входа да видя програмата. Вензапно, покрай мен усетих познат пърфюм, който ме накара да усетя и едно определено червило по устните си. Вдигнах глава и видях актрисата точно до мен, купуваше си кафе, от машината наблизо. Усмихнах ѝ се и казах:
– Здрасти!
Тя ме погледна студено, както гледа, когато е трезвена, сякаш никога не сме се виждали.
– Добър ден! – отвърна безизразно и продължи да чака кафето си.
Отместих поглед. Смутих се. Искаше ми се да ѝ кажа още нещо. Не можехме просто така да се разделим. Всеки по своята си работа.
– Хубав спектакъл се получи вчера! – казах аз.
– Да, така е. – отвърна студено тя. – Аз играя в него.
За миг настъпи тишина и погледите ни се срещнаха за кратко, но настоятелно. Тя продължи с едва доловима усмивка:
– Заповядайте отново, следващата седмица пак ще го играем!
БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, март 2021 г.
Двойна измама / Double Delusion 