Мария Келберт: Бурите в душите, изказани на немски, приличат на команди

Мария Келберт, по-позната с името си Мария Станкова, е българска писателка, поетеса и сценаристка. Родена е през 1956 г. в Бургас. През 1975 г. завършва СМУ „Панайот Пипков“ със специалност „Виолончело“, а през 1978 г. – ИМХК към Българската държавна консерватория (БДК) със същата специалност. Работила е като помощник-режисьор във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ и като редактор във в. „Литературен форум“ и сп. „Заедно“. През 2005 г. работи като сценарист в предаването „Защо не“ с Мартина Вачкова. По-късно е главен редактор на списанията „Книгите днес“ и „Мъжът“. Сценарист е на кукленото политическо шоу „Говорещи глави“ по TV7. Публикувала е поезия, проза и публицистика в списанията „Ах, Мария“, „Витамин В“ и „Съвременник“, вестниците „Култура“, „Капитал“, „Труд“ и „Сега“. През 1998 г. излиза първата ѝ книга – „Наръчник по саморъчни убийства“. Следват още книги със стихове, разкази и романи, между които са „Трикракото куче“, „Сузана и зяпачите“, „А Бог се смее“ и др. Има множество отличия за литература и драматургия. Филмът „Маймуни през зимата“, на който е сценарист, е носител на Голямата награда на Международния филмов фестивал в Карлови Вари (2006 г.). В момента живее в Германия. Тази пролет излезе новата ѝ книга с две новели и цикъл разкази, обединени от заглавието „Живей щастливо!“ (ИК „Колибри“). За криминалните сюжети в книгата, преплетени с доза абсурдност и хумор, за вдъхновението и живота в емиграция, разказа Мария Келберт, специално за сп. „Жената днес“.

– Последната Ви книга от 2016 г. „А Бог се смее“ издадохте с името Мария Станкова. Сега, 2022 г., новата Ви книга „Живей щастливо!“ излиза с името Мария Келберт. Бихте ли ни разказали историята, около новата Ви фамилия? Бих Ви помолила да разкажете някоя романтична случка, зад промяната на фамилията, но като имам предвид реалистичния Ви и ироничен стил на писане, този въпрос, вероятно би Ви се сторил твърде сладникав. 🙂

Смяната на фамилното име не променя същността на индивида. Омъжих се и приех фамилията на съпруга ми. С възрастта идва и осъзнаването, че двама остаряват по-леко от сам. Романтична случка? Първата ни среща беше до гробищния парк в селцето, където работех. А се оказахме там, защото обърках посоките. Просто исках да заведа г-н Келберт до сладкарницата.

– В момента живеете в Германия. Широко разпространено е мнението, че германците са студени и дистанцирани хора. Какви са Вашите впечатления? Можете ли да достигнете до тяхната душевност, така както бихте могла да разберете българската? Има ли нещо, в което си приличат германци и българи?

– Германците не са студени. Сдържани са и практични до някаква немска степен. Много обичат да говорят. Най-често се смеят на това, което казват самите те. Този странен смях ме изненадваше в началото. Вече му свикнах. Най-впечатляващо е когато германец казва виц и очаква реакцията ти. Емоционално са дисциплинирани също. Постепенно, с привикването към езика, човек привиква и към тази дисциплина на чувствата. За приликите с българите не може да се говори. Ние сме хора с южен темперамент. Те са северни хора. Бурите в душите, изказани на немски, приличат на команди. Един човешки скандал е много трудно да се направи с германец. В замяна на това, във филмите крещят неистово… пак на немски. (смее се)

Емигрантският живот, обогатил ли Ви е или по-скоро Ви е натъжил?

Животът сред хора от други националности е интересен от психологична гледна точка. Колко ще издържиш. Това е проверка. Прехласвам се по архитектурата, историята, по атмосферата. В Германия, старата част на градовете и селата е много показателна за начина на живот и мислене на германеца. Входните врати на домовете са винаги към улицата, а дворовете са отзад. Не можеш да надникнеш в интимния живот на обитателите. В Англия е същото. В Италия са на показ градините. Те са пред дома, а той е прикрит от тази красота. Строежът на човешкото обиталище е най-ясно показващ същността на хората. Тук всичко е спокойно като архитектура и недостъпно за чуждо око. Тези особености обогатяват.

Емигрантът винаги ли остава чужденец? Има ли вариант, в който може да се интегрира и да живее като местен?

– Има. Зависи от човека. Ако се осъзнае необходимостта от интеграция, всичко е наред. Навсякъде приемат нормално чужденците, които спазват правилата и не очакват чудеса от околните. Дори много бързо им дават път за издигане. В България не е така. Опитите да се смажат по-добрите са успешни.

Интервюто на Бистра Величкова с писателката Мария Келберт е публикувано за първи път в сп. „Жената днес“, брой 6, юни/юли 2022 г.

В „Живей щастливо!“ има теми, подобни на тези от „А Бог се смее“, като например живота в емиграция, грижата за възрастни хора от емигранти. Кое е най-ужасяващото, което сте видяла в живота на емигрантите? И кое е най-страшното в живота на възрастните хора, за които героите Ви се грижат?

Този въпрос е мъчителен за мен. Старостта, когато е съчетана с безпомощност, загубата на лично достойнство, самотата, безнадежността – всичко това съпътства смъртта. За тези доста години сред възрастни хора разбрах едно – човек трябва да знае кога да си тръгне достойно. Последното ми работно място беше в два старчески дома. Болногледачите са от различни националности, с различни религии, манталитет. Чуждата старост е отблъскваща и мога да разбера отношението към нея, но винаги ми е трудно да приема, че ако някой има нужда от помощ, можеш да му кажеш: „Чакай! Имам и друга работа.“ Нямаш друга работа. Само тази – да помагаш и да се грижиш.

Сблъсъкът очи в очи с немощни хора в края на живота си, как Ви подейства на философията Ви за живота и на неговия смисъл?

– Изчезна страхът от смъртта или поне се притъпи.

Какво е чувството, човек с образование, литературен талант и творчески успехи в страната си, да бъде емигрант, „черноработник“ в чужбина? Източник за творческо вдъхновение ли е или житейска тегоба?

– Обстоятелствата ме принудиха към тази стъпка. Не го направих от авантюризъм.

В новата Ви книга има криминални елементи, убийства, съчетани с хумор. Защо избрахте този криминален жанр? Какво Ви вдъхнови, за да пишете в този стил? Има ли автори в този жанр, които харесвате и от които черпите вдъхновение?

– Любимите ми четива са криминалетата. Като дете започнах с К. Дойл, минах през А. Кристи, Е. По, а по-късно просто потънах в романите на Д. Хамет, Р. Чандлър, Дж. Чейз и няколко руски писатели. Човешкият мозък има нужда от загадки… или поне моят. Игрите, с които децата опознават живота са загадки, четенето е загадка. Криминалният елемент е навсякъде около нас. Винаги си задаваме въпроса: „Защо той/тя направи това?“. Преди години пишех приказки със загадки, но някак останаха незабелязани. Голям почитател на тайните мотиви съм и е дошло време да сменя жанра.

– Ако вие сте клиент на фирмата „Живей щастливо“ от новелата „Радостта от живота“, с какъв проблем бихте отишли при тях? Кое би Ви накарало да живеете щастливо?

– Ами, аз си живея щастливо. Даже си имам хоби. (смее се)

Планувате ли превод и издаване на новата си книга на немски език? Според Вас, как биха я възприели немските читатели?

Следя внимателно немското книгоиздаване. Този начин на поднасяне на една история би се възприел добре от немскоговорящите. Те харесват обикновени житейски истории, не са любители на трагизма, защото още не могат да се отърсят от него.

– Разказите в книгата, освен, че са много стегнати, някои поетични и майсторски структурирани с изненадващ край, много наподобяват сценарии за пиеса или за филм. Може би, не случайно разделът с разказите в книгата, е озаглавен „Театър на сенките“. Вие самата пишете и сценарии. Представяла ли сте си, някои от текстовете в тази книга, реализирани на театрална сцена или на кино екран?

Това вече не зависи от мен. Трябва някому да се прииска да ги реализира/възпроизведе в такъв вид.

По образование сте музикант. Защо не продължихте да се занимавате с музика? Като емигрант, било ли е опция да свирите по улиците, за да изкарвате пари?

Завърших Институт за музикални и хореографски кадри към БДК. Беше с педагогическа насоченост, а за нищо на света не бих станала учителка, било то и по музика. Отдавна не свиря. В подлеза на Констаблевахе седи всеки ден възрастен руснак, който свири сюитите на Бах на акордеон. Велик е, но не печели много.

Как и кога започнахте да пишете и разбрахте, че това ще е професионалното Ви поприще? Имало ли е момент, в който сте искала да се откажете от литературата?

– Правя само тези неща, за които съм сигурна, че са добре направени. Когато се убедих, че пиша добре, реших да продължа. В един период от живота ми писането наистина стана моя професия, защото нищо друго не работех. Интересното е друго – всеки, написал повече от 10 писма или 100 поста във Фейсбук, нарича себе си писател. Нямам чак толкова смелост. Не. Не мога да се откажа от литературата, защото дори и да не пиша, чета непрекъснато.

Интервю на БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената днес“, брой 6, юни/юли 2022 г.

Реклама

Всички мъже са хомосексуалисти, а жените отдават телата си

Маргьорит Дюрас, „Материалният живот“ (Изд. СОНМ, 2020 ), превод от френски: Тодорка Минева, художник на корицата: Софи Унг

Любовници, алкохол и литература. Дали с тези три думи може да се опише животът на френската писателка, драматург и режисьор Маргьорит Дюрас? Разбира се, прекалено много бихме опростили този наситен и колоритен живот, но е безспорен фактът, че във всеки един нейн текст се съдържа декадентския порив и провокативния поглед към живота. Името на Маргьорит Дюрас се свързва с един от най-известните ѝ романи „Любовникът“ (Във Франция излиза през 1984 г., а в преводът на български език е публикуван през 1992 г., от Издателство „Колибри“). „Любовникът“, както и другите ѝ творби „Похищението на Лол В. Щайн“, „Eмили Л.“, „Това е всичко“, „Очи сини, коси черни“ и др. изграждат у читателя една определена представа за Дюрас – умозрителната бохемка, с чаша алкохол в ръка, която дави екзистенциалните си мисли в някоя тъмна нощ, в хотел, с любовник до себе си.

Книгата с автобиографични есета „Материалният живот“, публикувана от издателство „СОНМ“ през 2020 г., в превод от френски на Тодорка Минева, разкрива пред нас една друга страна от характера и живота на писателката, и жената Дюрас. Авторката разказва устно тези есета на Жером Божур (френски писател, сценарист и режисьор, добре запознат с филмовото ѝ творчество), от началото на есента до края на зимата на 1987 г., а после заедно ги редактират. В тях виждаме, мислите и разсъжденията на Дюрас за майчинството, за позицията на жената в обществото, в семейството, за множеството ѝ лица и роли – на любовница, на съпруга, на любяща майка, на домакиня и т. н. Тези теми са най-силно развити в есето „Мъжете“ и в най-дългото от всички есета в книгата „Домът“. В есето си „Домът“, авторката казва: „Работата на една жена от ставането сутрин до лягането вечер е толкова тежка, колкото един ден, прекаран на война…“; „Добра майка на семейство според хората е тази, която превръща накъсаността на живота си в безмълвна невидима непрекъснатост.”; „При майчинството жената предоставя своето тяло на детето си, на децата си, те са върху нея, като върху хълм, като в градина, хранят се от нея, тъпчат я, спят върху ѝ…“ ; „Но може би жената излъчва отчаянието си през цялото време на майчинството, на съпружеството. Може би тя губи своето царство във всекидневното отчаяние, и то през целия си живот“.

От друга страна за мъжете, писателката казва, че домакинските задължения, мъжът ги прави, ако му бъде казано, но „има ужасната склонност да се смята за герой, когато купува картофи“. Иронично споделя как мъжът е създаден за по-висши дела, които са извън дома. А жената остава да живее в „материалния живот“ на майчинско-съпружеско-домакинското си битие. Тя не е допускана от мъжете в „областта на духовността“. „Много малко от тях знаят това. Мнозинството не го знаят все още. От векове жените са осведомявани за себе си от мъжа, който им дава да разберат, че те са по-низши от него.“ (есето „Мъжете“).

Маргьорит Дюрас с една от най-изестните си творби – романа“Любовникът“

За първи път сякаш в тези есета се разкрива и феминистичната позиция на Дюрас. Авторката, разбира се, застава на страната на жените, подкрепя ги, но и разбира, че установените позиции и роли са залегнали в обществото от векове и няма шанс за промяна. Промяната може да направи всяка една по отделно, както прави тя с творчеството си и утвърждаването на таланта си сред мъжете писатели от своето време. През 50-те години на XIX век, мъжете критици я наричат „талантлива мъжкарана“. Те не са приемали, че жена (жената, която по дефиниция е кротка, слаба и несигурна) може да бъде толкова скандално уверена и откровена в творчеството си. Най-впечатляващо е, че Дюрас пише разсъжденията си за жената – майка и домакиня, от личен опит, самата тя е преживяла майчинството (има син Жан Масколо, режисьор) и трудностите, които произлизат от това. Въпреки това, напълно в нейн стил, Дюрас казва, че човек не може да бъде верен само на един любовник. А в живота си го доказва. Може би така прави още един бунт срещу установената роля на жената като вярна съпруга.

В книгата си тя смело заявява, че „Мъжете са хомосексуалисти. Всички мъже са потенциални хомосексуалисти, само дето не го знаят, не са имали случай или не са се възправили пред очевидността, та да им стане ясно.“ А жените са създадени да отдават телата си – на децата, на мъжа и в крайна сметка на обществото: „Трябва да удовлетворяваме потребностите на мъжа, както и тези на децата. И това е също тъй удоволствие за жената. Мъжът се мисли за герой като същинско дете“.

Рецензията е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 11, 17-23.03.2021 г.

Автобиографичните есета събрани в „Материалният живот“ ни приближават още повече до същността и характера на писателката Маргьорит Дюрас. Те не са само феминистични, за това какво е да си жена, но и какво е да си писател и алкохолик. В нейния случай и трите маргинални роли събрани в едно.

Докато четем „Материалният живот“ започваме да разбираме по-добре не само личността на Маргьорит Дюрас, но и характерите на героите в книгите ѝ. Тези есета ни позволяват да надникнем зад кулисите на творчеството на френската писателка, да надникнем в душата ѝ и да чуем какво има да ни каже – смело и откровено за живота, писането, мъжете и жените. Четем, а сякаш сме седнали с авторката на чаша силен алкохол и слушаме екзистенциалните ѝ монолози за битието.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензията на книгата „Материалният живот“ от Маргьорит Дюрас (Изд. СОНМ, 2020 г.), превод от френски Тодорка Минева, е публикувана с друго заглавие, за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 11, 17-23.03.2021 г.

III-та награда за Бистра Величкова в Рецитаторския конкурс – Шумен

Писателката Бистра Величкова спечели III – та Награда на ХХVII Национален конкурс за изпълнение на унгарска и българска литература, Шумен 2020 г., в трета категория „Непрофесионалисти“.

Участничката представи в артистичен рецитал, откъс от произведението „Изповедите на един буржоа“ от Шандор Мараи, в превод на Мартин Христов и стихотворението „Майка ми“ от Иван Вазов.

„За мен е чест да бъда оценена от жури, в което участва една от най-талантливите ни и любима моя актриса Йоана Буковска, както и от професионалисти в театралното изкуство като проф. Здравко Митков и доц. Юрий Дачев“, каза Величкова.

Тя изрази взхищение и благодарности към организаторите на конкурса от Унгарския културен институт и Община Шумен. И каза, че „въпреки пандемията, успяха да организират блестящо онлайн формат на конкурса! По този начин показаха, че изкуството си пробива път и в най-трудните времена и изпитания. А хората, имат нужда от култура, защото тя не е „каприз на лукса“, а е насъщна!!!“

Конкурсът беше посветен на 120-годишнината от рождението на унгарския писател Шандор Мараи (1900-1989) и 170-годишнината от рождението на българския писател Иван Вазов (1850-1921).

Имената на всички наградени, можете да видите на следния линк.

Бистра Величкова участва и с видео в категорията „Дигитална поезия с Новател“. По-долу, можете да видите видеото, в което се рецитира текста „Загуба“ на Шандор Мараи и стихотворението „Голямата земя“ на Георги Рупчев.

Личният спомен за 90-те създава колективната памет

90-те години са баби, които ни възпитават на човещина и емпатия; Баби, които губим, бащи, които (не) си отиват, приятели, които емигрират с куфари на Запад; 90-те години са Кравай и музиката на Ревю, Милена и Нова генерация, Синьото и Аз, графинята, Витамин Б, Ах, Мария и алтернативната литература в Литературен вестник, касетки с презаписани западни групи и ксерокопирани текстове от Славейков, “надеждата, че се намираме в стихотворение на Гинсбърг” (Зорница Христова); 90-те са Луканова зима, Виденова зима, инфлация, безпаричие, мутри, джебчийки със здравец, които предсказват бъдещето, престъпност, трева, паркизан, реланиум с водка (Капка Тодорова), режим на тока и водата, електронните партита в Ялта и Червило, мистериозните сбирки в Клуб 703 и Билкова на Шишман; 90-те са младостта на българските Деца на цветята, “90-те бяха нашите 60-те”, “нашият опит по неслучилата се 68-ма” , “90-те са по-сиви, опърпани, бедни, зле облечени, неподготвени” (Георги Господинов).

Така могат да се обобщят спомените за времето след 1990 г., описани от авторите събрани в сборника “Истории от 90-те” (изд. ICU, 2019 г.), редактор и съставител Невена Дишлиева-Кръстева. В книгата са събрани, на произволен принцип, по покана на съставителката на сборника, текстове на различни хора, които разказват лично и субективно за времето на Прехода. В книгата преобладават автори, които по професия са журналисти, писатели, преводачи. Въпреки това, никъде не са представени биографиите им, което е известен недостатък, тъй като не може да се види от каква позиция разказват спомените си за този период. Разбира се, някои имена са известни, като например писателят Георги Господинов, журналистките Веселина Седларска, Еми Барух и др., но има и такива, чиито имена не са популярни и не става ясно от каква гледна точка разказват.

Много от текстовете звучат в идентичен стил, сякаш ги е писал един човек. Стилът е лек, увлекателен. Очевидно е, че повечето автори са хора на перото. Историите нямат стремежа да осъждат или да правят равносметка на политическите промени през 90-те, те са изцяло лични и субективни. Именно за това са интересни.

Прочитайки сборника с всички текстове, се вижда, че много от спомените за онези години се припокриват между авторите. Не един от тях споменават за Виденовата зима, за инфлацията, за липсата на стоки, за надеждите за по-добро бъдеще, които се разпадат с времето. Във всеки един от текстовете се прокрадва усещането за “отложеното бъдеще” (термин използван в увода от съставителката на сборника Невена Дишлиева-Кръстева), бъдеще, което не се случва според очакванията: “Видях с очите си как еуфорията от новото време се превръща в рутина и уродлива имитация на демокрация” (Силвия Недкова). Като се съберат личните истории на всички и се забележат местата, където спомените за времето се припокриват, от субективен разказ, той се превръща в обективен колективен спомен и сякаш придобива историческа достоверност. Както казва френският философ и социлог Морис Халбвакс, създава се “колективна памет”(1). По думите му индивидите си спомнят в качеството на членове на дадена група и за това индивидуалното спомняне е колективно. Книгата “Истории от 90-те” е чудесен пример за тази теория. В нея виждаме как от събраните лични истори се получава един общ спомен, обща памет. Примери за това са идентичните усещания за 90-те: “Влязох в тях с надежда. Излязох с омерзение” (Силвия Недкова); в този дух е заглавието “На 90-те с любов и омерзение” ( Георги Господинов); “всичко характерно за този период – еуфория, несигурност, свободна воля, улични кучета” (Милена Делева), “глупави надежди за най-доброто, което все предстои” (Калояна Климентова), “В началото на 90-те свободата ни зареждаше така силно, така силно вярвахме в прострялото се пред нас бъдеще… (…) Заминахме за Америка. Пътищата ни се разделиха…” (Велина Минкова).

Рецензията е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, с. 2, бр. 1, 8-14.01.2020 г.

Освен всеобщото разочарование, топосите на 90-те също са еднакви в спомените на авторите: култовите места, където се събират младежите, които слушат алтернативна музика, където се усеща свободата на 90-те – Кравай, Синьото, Стената на Джон Ленън на Попа, Площад Славейков. Музиката също е обща: Милена, Ревю, Нова Генерация, Контрол, столичните клубове за електронна музика: Ескалибур, Спараткус, Ялта, Червило. Това също говори за сформиране на колективна памет на база на индивидуалния разказ за времето. Човек често си спомня като член на дадена група, по този начин индивидуалното спомняне става колективно. Така може да има “общи долавяния и схващания на времето”(2). Именно това виждаме в спомените на различни хора в книгата “Истории от 90-те”.

В този т. нар. техен колективен спомен, на който ставаме свидетели, се усеща и една романтична носталгичност към времето на 90-те години. Дали това е така, защото тогава се е случила младостта им или просто в спомените винаги всичко изглежда по-хубаво от действителността. Има един романтизъм по бедността, в която се е живеело в годините на Прехода, така, както само един младеж необременен от финансови ангажименти, може да мисли. Младежът на 90-те пътува на стоп до морето, спи под звездите и всяка несгода и трудност са повод за веселба и купон: режим на тока – още по-добре, купоните се случват на тъмно, тесни квартири – всички ще са задружни и ще пеят, и пият заедно, липса на качествени музикални инструменти и студия за запис – идеално, истински пънк и хипария. Това усещане се долавя в голяма част от историите.

Интересно е да отбележим, че в нито един текст не се вижда ярост и омраза към този период. За щастие текстовете не са политизирани, не се говори за “червени” и “сини”, и кой е виновен за провала на демокрацията. Не се говори и за политици и за техните схеми за кражба на пари. Това олекотява разказа за тези години. Всичко е един личен спомен за 90-те, толкова личен, че читателят се настанява някак уютно в интимния свят на авторите, и слуша спомените сякаш е поканен на чай в дома им. И понеже до толкова сме свиканли в медиите и в общественото пространство постоянно да се говори за 90-те и Прехода като време на провали, на изгубени надежди, на безпаричие, безработица и емиграция, че изведнъж тази книга със събрани истории ни показва хубавата страна на трудния исторически период. Ако не хубавата, то поне романтичната страна на времето, пречупена през спомените за младостта. Вероятно, защото когато си млад, няма значение в колко трудни времена живееш: “Докле е младост, всичко е шега; /не хвърля сянка на сърце тъга; /дори тъгата извор е на радост — / докле е младост, ах, докле е младост” (Пенчо Славейков, стихосбирката “Сън за щастие”).

Вярно е, че както казахме в началото, авторите на текстовете в сборника “Истории от 90-те” са включени на произволен принцип, субективно избрани от съставителката и редактор на сборника. Въпреки че липсва концептуално сходство между авторите, книгата е едно добро начало на подреждането на пъзела от спомени за периода след 1990 г. – време, което тепърва ще анализираме и преосмисляме. Чрез личните, субективни истории, книгата “Истории от 90-те” определено дава началото на конструиране на колективната ни памет за Прехода. И най-важното е, че това са истории, изградени от лични спомени, а не от научно-исторически или социологически изследвания. Т.е. разкази на хора живели в този период, които са по-достоверни от разказите на учебниците и научните трудове. Книгата е пример за това как субективното се превръща в обективно, поради общите припокривания в спомените за времето. Така в един момент са оказва, че всички ние имаме единна памет за 90-те години и единодушно можем да заключим, че усещането ни за тях е амбивалентно, както казва Георги Господинов, по селинджъровски – с любов и омерзение.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензията е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, с. 2, бр. 1, 8-14.01.2020 г.


  1. Халбвакс, Морис (1996). Колективната памет. София: Критика и хуманизъм, 1996, с. 10
  2. Попова, Снежана (2001). Социално време и медиен разказ. 1989 – 2000, С., ЛИК, с. 15

Бистра Величкова: Ако имах двойник щеше да се казва Холдън Колфийлд

Бистра Величкова. Copyright © Beastra

Бистра Величкова. Copyright © Beastra

Нека да започнем с най-тривиалния, но въпреки това пиперлив въпрос, който се задава на всеки автор: Защо пишете? Какво е за вас литературата: призвание, работа, хоби ..?

Пиша, защото се опитвам да осмился и пресъздам света. Искам да запечатам това, което виждам и ми се струва интересно, и важно. Пиша, защото това е единственият начин да променя света – като създам друг, по-красив, по-истински и по-вълнуващ.

Работя, като…

Наблюдател на света. А в свободното време си търся работа. За щастие не ми остава много свободно време. 😉

За последно плаках, защото…

Последно плаках на летище „София“, когато на „Заминаващи“ възрастна жена изпращаше сина и внуците си обратно за чужбина. Явно си бяха дошли за Коледа. Внуците й не говореха български. „Върви, върви“, подкани го тя, като му тикна китка здравец в ръцете. „Тръгвай да не изпуснете самолета. Радвам се, че успя да се наредиш, на хубаво място“. Махаше с ръка, докато той се отдалечаваше и се смесваше с безличната тълпа, а очите й се пълнеха със сълзи, които едва беше сдържала до сега. След като повече не го виждаше, се обърна и бавно тръгна към изхода. В този момент видях в далечината как синът й се беше обърнал, търсеше я с поглед и махаше с ръка. В очите му проблясваха сълзи. Плаках наум и за двамата, и за всички българи, които живеем в такова време, в което, за да оцелеем и да живеем нормално, се налага да сме далеко от хората, които обичаме… В своя разказ „Малката домашна църква“, Деян Енев е описал много хубаво тази наша тъжна съдба.

Интервю за "Е-същност", 19 юли 2016 г. - стр. 1

Интервю за „Е-същност“, 19 юли 2016 г. – стр. 1

Ще променя миналото си, защото…

Няма да променя миналото си, защото всичко, което ми се е случило – и положително, и отрицателно – ми е помогнало да стана човекът, който съм днес и да възприемам света по определен начин.

Ако имах двойник…

Той щеше да се казва Холдън Колфийлд и щяхме да работим заедно като спасители в ръжта.

Не ми стига смелост за…

това да порастна. Светът на „големите“ е страшен. А на мен не ми стига смелост да призная, че вече и аз съм част от него…

Никога няма да опитам…

да променя хората.

Моята рецепта за успех е…

„Follow your bliss!“ – Joseph Campbell

Следвай своята страст, както казва Джоузеф Кембъл. Прави това, което ти доставя удоволствие, което те прави щастлив, без да мислиш дали е материално изгодно и какво ще е мнението на другите. Ако го правиш с цялото си сърце и душа, успехът е неизбежен!

На кой въпрос искате да отговорите, но никога не Ви го задават?

„Какъв е смисълът на живота?“. Никога никой не ми го задава този въпрос. А, аз го задавам постоянно. Много бих искала да мога да отговоря на него.

Критиката по мой адрес e…

…че имам интимна връзка с героите си, след като ги създам 😉

Най-добрият и ценен съвет е…

Слушайте и вярвайте само на себе си. И не слушайте съвети, дори някой да ви казва, че са най-добрите и най-ценните!

Интервю за "Е-същност", 19 юли 2016 г., - стр. 2

Интервю за „Е-същност“, 19 юли 2016 г., – стр. 2

Звездната болест заразна ли е?

Зависи от човека. Или си податлив на това, или не. Вярвам, че ако си истински човек, трудно можеш да възприемаш себе си като „звезда“. Ако си здраво стъпил на земята и можеш да погледнеш над себе си, нагоре към небето, ще видиш колко високо са истинските звезди.

Кои са Вашите критерии за добра литература? Какви характеристики трябва да притежава един литературен текст, за да го определите като такъв?

Добрата литература, както всяко добро изкуство, трябва да бъде автентично и искрено. Не трябва да има опит за поза, за подражание, за да бъде непременно харесано от някого. Винаги, когато нещо е фалшиво се усеща и не доставя естетическо удоволствие на хората. Бъди честен, бъди себе си и това ще се усети, и в творбите ти.

Бистра Величкова чете свои стихове в бар "Бардак". Copyright © Beastra

Бистра Величкова чете свои стихове в бар „Бардак“. Copyright © Beastra

Съвременник или класик…

Харесвам и класици, и съвременници, ако говорим за писатели. Списъкът ми от любими автори е много дълъг, но ето някои от тях:

От класиците – Чудомир, Елин Пелин, Йордан Йовков, Димитър Димов, Блага Димитрова, Атанас Далчев, Христо Смирненски, Георги Рупчев, Джеръм Д. Селинджър, Джон Стайнбек, Оскар Уайлд, Маргьорит Дюрас, Франсоаз Саган, Андре Мороа, Владимир Набоков, Стефан Цвайг, Милан Кундера, Уилям Сароян и др.

От съвременните, ще посоча български автори, които много харесвам и уважавам, и вярвам, че един ден те ще бъдат признати за класици: Деян Енев, Бойко Ламбовски, Палми Ранчев, Красимир Дамянов, Михаил Вешим, Георги Господинов, Милен Русков, Васил Прасков, Чавдар Ценов, Здравка Евтимова, Оля Стоянова и др.

От най-младите – Мартин Костов, Стефан Гончаров, Росен Карамфилов, Александър Байтошев, Лора Динкова, Невена Борисова, Дена Попова, Велина Минкова, Йоана Мирчева, Неор Начев и др.

Има още много, много имена на талантливи автори, които пропускам. Нека не се засягат тези, които не съм споменала, но няма да ми стигнат няколко страници за изброяване на всички! 🙂 Като цяло, мисля че в съвременната българска литература има много силни писатели и поети, които си заслужава да бъдат прочетени.

Сега или утре…?

Сега. Утре е твърде далече, а и може да бъде късно.
Въпреки че и „утре“ в някакъв момент ще стане „сега“, ако човек бъде достатъчно търпелив. Зависи от случая – дали трябва да се действа сега или е по-разумно да се изчака до утре.

Бързо или утвърдително…?

Утвърдително.

Какво е България?

България е моята родина, бащината къща, родителите, приятелите ми, баницата на баба ми и сладкото от вишни, лятото на Созопол, пожълтелите листа на кестените на булевард „Прага“ през септември, мириса на началото на учебната година, зимата с много сняг на Витоша, Рила или Родопите, Нова година на последния етаж на панелен блок, в краен квартал, с бенгалски огън и шампанско „Искра“. България е моето детство и моят език, което значи – всичко!

Четете ли е-книги?

Да, чета, но сякаш все още хартиените книги са повече. Но вероятно, когато един ден се сдобия с електронен четец ще чета повече електронни книги.

Продължете изречението Е-същност е…

Много хубаво пространство, което отразява събитията в литературния ни живот и публикува съвременни български автори. Имаме нужда от такова място и се радвам, че съществува и се развива, въпреки трудните условия за подобни издания, за изкуство и култура, в България.

* Интервю за онлайн списанието „Е-същност“, 19.07.2016 г., ред. Олеся Николова

Йоана Мирчева: Образованието е инструментът, с който развиваш таланта си

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Йоана Мирчева е авторът на текста на песента „Сънища от синьо”, която спечели златен приз, в първото издание на конкурса за нова българска популярна песен „Лирата на Орфей“, който се проведе на 17 юли 2015 г., в Пловдив. Изпълнител на песента е Петя Буюклиева. Музиката и аранжимента са на Васил Делиев.

Йоана Мирчева е родена е през 1987 г., в София. Завършила е „Драматургия” в НАТФИЗ. Работила е като сценарист на телевизионни и театрални продукции. Член е на гилдията на българските радио и телевизионни сценаристи. Тази година спечели голямата награда „Пегас” на конкурса за дебютна литература „Южна пролет”, за сборника разкази „Слепи срещи“. В края на август, нова песен по нейн текст – „Дъжд от секунди”, ще участва на фестивала „Златният орфей”, в Слънчев бряг. Песента е писана специално за фестивала, както изисква регламентът на конкурса. Също така записва рап песни под собствен лейбъл и прави Stand up комедийни шоута.

Йоана Мирчева пише така, както говори и говори така, както трябва да се приема животът – с хумор и осмиване на абсурдните, и драматични моменти, за да ги пребориш. Не случайно от скоро представя комедийния си талант и на „stand up comedy“ шоута в столични клубове. Признава, че образованието по „Драматургия“ в НАТФИЗ много й е помогнало за професионалното развитие. Вярва, че то е важен инструмент, който помага за осъвършенстване на таланта, а и „там се срещаш и работиш с професионалисти”. Първата година, обаче, не я приемат, въпреки че се e готвила с ентусиазъм още от 11 клас. Този вариант, не й влизал в плановете. Един месец плаче, тръшка се и осмисля живота. След това Гергана Турийска (днес известна като създател на популярната „Пощенска кутия за приказки”, за публично четене на разкази на различни автори), която също е скъсана на изпита в НАТФИЗ, я кани да работи в телевизия „ММ”, в която в този момент имат нужда от хора. „Това беше най-великото работно място. Страшно готини хора, творчески дух, свобода…”, признава Йоана с носталгия, че телевизията вече не съществува. Дори си спомня как е наредила последния музикален плейлист на телевизията, с последната песен „November rain” на“Guns’n’Roses”. Бърза да обърне тъжния тон за несъществуващата телевизия и казва: „От тогава планувам да напиша във визитката си – затварям телевизии всякакви”.

Писането на текстове за песни “си е занаят”

Йоана пише текстове на песни от малка, помагайки на известния текстописец на най-големите ни естрадни певци (Лили Иванова, Орлин Горанов и др.) –

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Боби Мирчев. Съдбата избира именно той да е и нейн баща! „Мисля че писането на текстове е генетично завещан бизнес”, казва с усмивка тя. Като малка мечтае да стане певица, но баща й й казва, че няма глас, за това е добре да се откаже навреме. Но пък я окуражава в таланта й да пише текстове и все повече й дава негови поръчки, когато е претоварен.

Йоана казва, че писането на текстове “си е занаят”. „Има два начина да се пишат текстове за песни”, разказва тя, „единият е просто да го напишеш, да го излееш като стих и после някой композитор да създаде музика по него. Другият вариант, по-често срещаният, е по вече създадена музика да се напише текст. В този случай, композиторът ти помага, като припява кантото с „на-на-на”. Така можеш да преценяваш точно сричките. Освен това, не е необходимо римите да са точни – например: „нощта и мечта” – винаги да завършва думата на „а”. Но фонетично поне, трябва да звучат близко. Понякога самите изпълнители не се чувстват комфортно с някои думи, които са много красиви, но са трудни за изпяване. Има и конкретни букви, като „ъ”, „у”, които са трудни за пеене. Или пък, ако предишната дума завършва с „и”, а следващата започва с „и” – „си искам”, това не може да се изпее”. Това са само част от дребни неща, които човек трябва да преценява, когато пише текст за песен, смята Йоана. „Имала съм случаи, в които една дума ми е отнемала повече време, отколкото целият текст. С дни мисля само една дума. Много зависи как завършва фразата, дали се изпява нагоре или надолу, дали веднага прелива към припева. В различните текстове, различна дума е била проблема”.

В драматургията – първото, което научаваш е, че няма описание

Признава, че е много щастлива, че от малка знае какво иска да прави в живота. От тогава не е имала никакво съмнение и колебание. Знае, че трябва да пише. Смята че обучението й по Драматургия в Театралната академия в София, й е помогнала много за придобиването на технически умения. „На кандидат-студентските изпити, в един човек гледат потенциала, който академията може да развие, ако учи там”, казва Йоана. „Аз преди това, пишех, както съм чела в книгите – с много описания. Докато в драматургията, първото нещо, което трябва да научиш е, че няма описание. Не можеш да напишеш нещо, което не може да се види. Не може да кажеш: „Тя се чувстваше потисната и тъжна”. Трябва да покажеш атмосферата, например: „Около нея тече фестивал, всички хора се веселят, пеят, танцуват. Тя обаче, нищо не забелязва, седи и гледа в една точка”. Това е драматургията. Да пишеш действено и възможно най-кратко и ясно”. И наистина този драматургичен стил може да се види в дебютния й сборник разкази „Слепи срещи”. Стилът е лек, динамичен и думите повличат читателя, докато не стигне до края на историята.  Йоана казва, че пише това, което би й харесало да прочете. Подобно действено писане, според нея, има в творбите на Чарлз Буковски, в разказите на Милан Кундера, Реймънд Карвър, както и при всички други майстори на късия разказ.

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

„Сънища от синьо” е по-джазменско парче

„Написването на текста на песента „Сънища от синьо”, с която спечелихме „Лирата на Орфей”, ми отне доста време. Тя е със сложна конструкция. В нея между куплетите няма бридж, който да ги свързва, нито има ясен припев. Вторият припев е по-дълъг, в друга тоналност. Композиторът Васил Делиев е джазмен и много е разчупил песента – ту нагоре, ту надолу като височини. Но това е, за да може да се покаже и целият потенциал на гласа на Петя Буюклиева.

Според Йоана „Сънища от синьо” е музикантско, по-джазменско, по-фестивално парче. „Не мога да кажа, че това е комерсиална песен, която ще се завърти по радиото и ще има хиляди фенове. Но със сигурност има своята публика”.

Обикновено, Йоана пише текстовете на песни по поръчка. Музиканти или изпълнители искат текст за някое ново парче. „Това си е като всяка работа. Понякога можеш много да се вдъхновиш, друг път може да не е чак толкова лично изживяване, но да го напишеш и изпълнителят, или този който го е поискал, да е доволен”. Разказва интересен случай, в който певица е дошла при нея и й казала: „Искам някакъв текст за проблемите в България, ама такова хапливо, веселко, тип новите рапъри…” Понякога се случва да напише  текст, обаче изпълнителят след това да й каже, че не го чувства, че не може да го изпее… „Тогава ти променяш някои неща, но най-често, ако не го хареса от първия път, след това така и не го чувства…”

В България има талантливи хора, но няма сцена. Хората се показват, не казват

На въпроса какви са й впечатленията от българската музикална сцена в момента, Йоана казва, че според нея „има повече хора, отколкото сцена”. Тя смята, че има много талантливи хора, които имат какво да кажат, но нямат поле за изява.

„Такива хора, като музикантите от „Нова генерация”, в момента няма. Те са били хора с много силно послание и кауза. С песните и текстовете си, правят дисекция на обществото и повеждат всички след себе си. Такова нещо, такива изпълнители в момента няма”, споделя Йоана. „Може би това е, защото и времето в което творят сегашните изпълнители не ги провокира. Няма нещо кой знае колко драматично. Редовните проблеми в България съществуват, разбира се. Но те не са притиснати, нито от комунизъм, нито от някакво жестоко потисничество, нито от липса на свобода. В днешно време хората са толерантни и могат да бъдат такива каквито са, имат някаква свобода…

Рядко се ражда човек, който има какво да каже и който така да го каже, че останалите хора да се вдъхновят и да го последват. В днешно време, нещата са комерсиални, хората се показват, а не казват. Показват колко са яки, някакъв начин на живот, към който уж всеки трябва да се стреми – хубави крака, красива визия, скъпи дрехи, купон до зори… Но това не е животът. Има много талантливи хора в България, които правят музика, професионално, песни, които звучат добре, но хора с послание, мисля че няма. Все още никой не казва нищо сериозно. Просто се прави музика, предимно за забавление.

У нас можеш да бъдеш забелязан по-лесно, но е борба

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

„Да си творец в България е борба, както навсякъде и както с всичко”, казва Йоана. „Хубавото у нас е, че тук можеш да стигнеш до всеки. През три телефонни номера можеш да стигнеш дори и до президента. В сферата на изкуството е така – все някой от твоите познати ще познава този, който ти трябва. Освен това, тъй като средата е по-малка, имаш шанса като направиш нещо интересно да си първи и да те забележат. Но недостатъкът на такава творческа работа и среда е, че няма постоянство – нито в ангажиментите, нито в условията на работа. Трудно е да влизаш от проект в проект постоянно. Понякога имаш натоварени периоди, друг път – не.

Питам я дали не е имала желание да работи в офис, с работно време, заради относителната финансова стабилност. „Работила съм на място с работно време, в офис. Но там работата пак беше креативна. Работила съм нещо, което ми харесва. Ако работиш нещо, което не ти харесва, тези 4 стени в офиса могат да ти се отразят много зле. Най-важното е да правиш това, което обичаш и те зарежда.”

Работила съм в магазин за чанти от телешка кожа

„Веднъж съм била изправена пред ужасния избор – да работя нещо, което не ми е на сърце, за да оцелея материално. Тогава ми беше много тежко. Експериментът продължи 1 ден, в който работих като продавачка в магазин, за дамски чанти от телешка кожа. Беше ужасно! И аз буквално избягах.

При творческите професии е много важно подкрепата на семейството  и приятелите ти. Ако те вярват, че това е твоят път, твоето нещо, че имаш талант и ще постигнеш резултати, ще ти помогнат, когато си по-закъсал. А ти пък можеш да си дадеш време, докато се оправят нещата и отново имаш проекти.

Рапърката Bijou G, от лейбъла „Go Home Records”. Снимка © Go Home Records

Рапърката Bijou G, от лейбъла „Go Home Records”. Снимка © Go Home Records

Йоана e и рапърката Bijou G, от лейбъла „Go Home Records”

Наред с всичките си творчески занимания, под артистичния псевдоним Bijou G, Йоана записва и рап песни с лейбъла „Go Home Records”. В него се включват рапърът Пикасо (Росен Дуков), Драго Симеонов (по-известен като радио водещ), актьорът Константин Лунгов и певецът Ясен Зердев. Първият професионално записан сингъл на формацията се казва „Shuga Fab” (песен посветена на софийския квартал „Захарна Фабрика“). Новата песен, която подготвят в момента се казва „Офертата чук” и ще бъде готова през есента. “Не гледам на това занимание, като нещо сериозно. По-скоро е интересен и креативен начин да прекараш време с приятелите си”, казва скромно Йоана. „Моите песни са по-скоро за забавлениe. В тях нямa стремеж за социално послание. Забавлявам се в римите и жанра, който ми е на сърцето, с приятелите ми и с малката публика, пред която представяме нещата си. Това е просто друг канал на думите, които са ми в главата”.

Вярвайте в себе си и имайте реална оценка за талантите си

На въпроса какво би казала на хората, които искат да пишат и да правят музика в България, Йоана отговоря: „Бих им казала, първо да повярват в себе си. След това, да знаят на кой да се доверяват, около себе си. Това е много важно, защото по пътя си ще получаваш различни мнения. Важно е да имаш твои хора, на които вярваш безрезервно, в тяхната точна оценка за теб. Също така, човек трябва да има и реална оценка за самия себе си, за своите таланти и възможности”.

Образованието е инструментът, който прави от младите, хора с потенциал и визия

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

А дали е важно образованието за професионалното развитие на човека? Според Йоана: „Понякога, когато имаш талант и можеш нещо, то избива и без да си учил. Но това не се случва толкова често. Образованието е важно, защото с един гол талант, нищо не става. Дори след като завършиш, се случва дипломата да не ти свърши работа за нищо. Но тя е важна. Тя е това, което Стивън Кинг казва за хубавите идеи: „Хубавите идеи са като изкопаеми в земята. Като добър писател (но и за всичко друго), ти трябва да имаш подходящите инструменти, за да изкопаеш това хубаво нещо в теб, в най-големия му, цялостен вид”. Образованието са инструментите, с които изваждаш, оформяш и усъвършенстваш таланта си. Образованието е важно и за да си отвориш нови хоризонти. Ако това, което учиш не е това, което искаш, оставяш го и започваш друго. Можеш да започнеш да учиш нещо ново и на 35 години. Важното е да знаеш защо го правиш, да имаш мотивация и вдъхновение, да не го правиш, защото трябва. Защото накрая виждаме една голяма група млади хора, които имат по три магистратури, без да са наясно за какво са им! Моят съвет е – прави нещата с план и идея за бъдещето. Вярвам, че образованието е инструментът, който прави от младите, хора с потенциал и визия”.

По-долу, можете да прочетете текста на песента, с който Йоана Мирчева спечели златен приз на „Лирата на Орфей“ в Пловдив, през юли, 2015 г.

СЪНИЩА ОТ СИНЬО

Музика: Васил Делиев
Текст: Йоана Мирчева
Изпълнител: Петя Буюклиева

Няма нищо, недей да обясняваш
След думите ти времето ще спре.
Вече зная, идваш и си тръгваш
И може би така е по-добре.
Всяка среща, първа и последна,
Оставя някой път незивървян.
Няма смисъл от толкова въпроси
Нашата любов остава блян.

ПРИПЕВ: Сънища от синьо докосват небето
И рисуват двама ни в нещо непознато
После пак ще се събудим.

Знам от тебе, нищо не е вечно
Всяка обич носи огнен прах.
Но ти помни, от мене нещо
Във огън няма как да има страх.
Виж отново, всичко се променя,
Но щом се видим сякаш е преди.
И тръгваме по своите посоки
В съня ни пазим нашите следи.

ПРИПЕВ: Сънища от синьо докосват небето
И рисуват двама ни в нещо непознато
Сънища от синьо, те са нашата тайна
Във тях ще се познаем няколко живота,
После пак ще се събудим

Текст и снимки: Бистра Величкова

* Статията е публикувана за първи път на сайта, на сп. „Образование“, 24 юли, 2015 г.

„Сам“ – разказ от Мартин Костов

Мартин Костов – дилърът на думи, който пристрастява читателя с начина по който ги подрежда, с начина по който ги омесва и им дава нов смисъл. Реди ги като линии на белия лист и с поемането на всяка една дума от тялото, човек се надрусва с болка, с чувства, с невъзможността на света, с принудата да живееш, въпреки всичко, с надеждата, че не си сам. „Знаеш че мислиш по този начин, защото си зависим…“, пише Мартин в последния си текст „Сам“. „Понякога това е проблемът. Толкова си надрусан и не усещаш, че дори не може да се разплачеш. Тази доза никога не ти стига…“ Да, дозата от думи, наредени от Мартин, като линии дрога, инжектирани в теб, като убийствения прах на времето, никога не стига. Искаш и още, и повече, пристрастяваш се към болката, която чувстваш като своя, като част от теб. И която те прави по-истински, и по-жив. И по-особен начин щастлив. Благодаря на дилъра на думи, който се появява винаги в точния момент, когато си в абстиненция. И мислиш, че си сам. Мартин Костов. 

Снимка © Мартин Костов

Снимка © Мартин Костов

САМ

Толкова години съм се лъгал или не съм. Всъщност съм знаел, докъде мога и ще стигна, и въпреки това не се отказах. Може би съм бил сигурен, че няма да бъда като него. Но станах или поне бях на път да стана. А той е в затвора. Петият етаж беше единственият смисъл и цялото ми ежедневие. Дилърите даваха малко трева, амфетите ме караха да не мога да спя и да бъда този, който никой не познава. Дори аз. Бях толкова буден и сам. Усещах само тогава, когато го правех отново и отново. Можех да спя, само когато хероинът се впиваше в устните и навътре в гърлото ми. Майната му на живота, от днес намирам смисъла сам. На кого му пука? Обикновено се излагаш, пишейки на непознати хора. Ти си уличник. Бездомник, а метафората не дава да я преглътнеш. Страхът, че си изгубен, че нямаш никой и нищо, че си невидим за всички и че всичко е приключено, те кара да продължаваш. Само това ти дава сили да живееш и да мислиш, че има смисъл в единственото, което те обича по-бързо от спиране на въздуха. По-бавно, но по-болезнено. А, когато го няма, те е страх и жал. За себе си. Плачеш всеки ден сам, защото не искаш никой да те вижда и да усеща болката ти. А този пети етаж се мотае в мислите и главата ти, без да иска да си тръгне. Даже не го прави.

Трети ден на амфети и не помня името си, рождената си дата и мисля, че животът е това. Помия, в която се давиш. Понякога знаеш, че не си заслужава, разбираш и знаеш, какво се случва, знаеш че мислиш по този начин, защото си зависим, но дори тогава не ти пука. И минути по-късно мислиш по коренно различен начин. Все едно някой те е омагьосал. Тръбичката вече е толкова свита, че пушекът излиза от нея и се лепи по лицето ти. Залиташ, драйфаш и умираш на дивана. Стаята и нейните три стени те притискат. Този триъгълник се приближава все повече към теб. Припадаш, удряш лицето си, не знаеш, къде си и защо това ти се случва, молиш се да не се повтори, за да може да се надрусаш отново. Не защото те е страх за теб или околните. Поглеждаш иглата и си казваш, че има време. Но това време е толкова близо, че не ти остава много живот. Ако не излезеш от стаята, гниеш… В банята хлебарките те лазят, гледаш в огледалото и виждаш в себе си човек, който не познаваш. Питаш се, кой е той. Нито ти, нито той отговаря. Гледате се и времето прегръща студените ти длани, защото навън снегът натрупва все повече…

Дебютната стихосбирка "Дом" на Мартин Костов. Copyright © Beastra

Дебютната стихосбирка „Дом“ на Мартин Костов. Снимка © Beastra

Правиш секс за пари, които дори не ти стигат. Без да чувстваш, мислиш, искаш, свършваш. Провокираш шибаната съдба. Обикаляш къщата, преобръщаш пристрастената си към наркотици кожа в шибаното легло, гледайки мутрата му. Ръцете, слизайки и качвайки се, драскат кожата. Затваряш очи, преглъщаш слюнката си и се опитваш да не плачеш. Вечерта е студена, дъждът измива сълзите ти, улиците са толкова уплашени, че дори залитат, а ти около тях правиш кръгове. Със замръзналите си крака, пияни и надрусани вилнеете. Устните ти са толкова гладки, че като се огледаш и погледнеш към тях, очите ти започват да плуват, без да се давят. Понякога това е проблемът. Толкова си надрусан и не усещаш, че дори не може да се разплачеш. Тази доза никога не ти стига. Всеки път ти се вижда все по-малко, и все повече искаш да си някъде в облаците. Сам. Да мълчиш и да умираш. Пристрастен си към тази смърт. Дори начинът на мислене не ти прави впечатление. А когато не го правиш, те е страх. Как ще се чувстваш. Защо се чувстваш. И не само себе си. Не искаш да усещаш нищо и никой, но понякога се налага.

* Разказът „Сам“ на Мартин Костов е публикуван за първи път на личната страница на автора, на 30 юли, 2015 г.

„Мартин Костов: Благодарение на поезията съм оцелял“ – интервю на Бистра Величкова с младия поет Мартин Костов

Утре ще бъда голям (разказ)

Малка, мръсна и тъжна

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излиза през октомври 2014 г.

Аз съм едно малко момче и всичко, което искам, е да бъда голям. Искам да съм голям, но не искам да съм възрастен. Възрастните са скучни! Когато ме попитат на колко съм години, с една ръка скривам палеца на другата и показвам четири пръста. Понякога лъжа, че съм на четири и половина, понеже половинката с пръсти не може да се покаже. Искам хората да мислят, че съм по-голям. Татко ми е шофьор на тир, а мама е майка. Татко рядко го виждам, защото все е на работа, а когато не е, ме взима при него и в събота и неделя съм в неговата къща. Там другата ми баба – Елена – ми прави бухтички и ме води в планината да берем гъби. А когато и тя е на работа, ме гледа чичо ми Григор – по-малкият брат на татко, защото татко ми пък е отишъл на разходка с кака Мина. Кака Мина ми подари вчера пластмасови букви и цифри с маг-а-нит и каза, че е от любов към мен и също, защото съм много сладък. Кака Мина е много добра и ми купува и шоколад. Казва, че обича татко, защото и той е много сладък – като мен и като шоколада. А другата ми баба пък – баба Севда – казва, че чичо Григор бил лен-е-тяй. Аз я попитах какво значи „ленетяй”, а тя каза, че е такъв, който не иска да работи. „Такъв като мен ли?“, казвам, а тя: „Да, такъв като теб, но голям!”. Аз затова искам да стана голям, за да бъда лен-е-тяй като чичо Григор. И също защото не искам да работя, защото, като работиш, и те няма. Ето например: татко, като е на работа, и го няма. Аз не искам да ме няма. Искам да съм като чичо Григор, защото него го има и защото си играе с мен на колички и ми майстори човечета от дърво. Най-обичам да го ядосвам, като му дърпам мустаците или му крия цигарите. Тогава той се прави на сърдит и ме гони и така пак си играем. А виж баба ми Елена какво ми купи – ком-пас! Виждаш ли го? Чакай, ще го отворя. Уф, че заяжда! „Чичо Григореее, отвори ми компаса да го покажа на каката!” Чичо ми вика, че стрелките му били развалени. Аз обаче не му вярвам, защото той не разбира нищо от ком-паси и иска да развали магическите му способности. Готово, отворих го! Ето, това тук са му стрелките и ми показват накъде да ходя. И също в този ком-пас има и една специална магия. С нея мога да ставам лоша котка и тогава другите котки бягат от мен. Ето, гледай сега как онази котка ще избяга, като отида при нея. Видя ли? Уплаши се! А ти, како, имаш ли си ком-пас или други играчки? Защо нямаш? И ти ли не обичаш да си играеш, също като татко? Аз имам много играчки, но те са при мама и при другата ми баба, баба Севда. Аз обичам баба Севда повече от баба Елена, защото, защотооо… не знам защо, обаче я обичам повече. Тя, като спи, и малко хърка, ето така: Хъъър, хъъър… И мама обичам! И кака Мина също обичам! И татко я обича. Той обича и мама, ама понякога. Така казва мама. Обаче това лято бяхме на море всичките: мама, татко, кака Мина и аз. Толкова беше хубавооо! С кака Мина правихме замък от пясък на брега, докато мама и татко се караха под чадъра. Всъщност мама се караше, а татко мълчеше. Или спеше. Не знам. Той, когато не е на работа, винаги спи и не трябва да го без-о-по-коя. И аз не го без-о-по-коя. Аз искам татко да си живее при нас, обаче мама казва, че не можело. Като я питам защо, тя казва: „Така! Не може!”. „Ама защо?“ „Защото така!” „Ама аз искам! Защо не може?“ „Защото така е по-добре за теб, Емиле!” (Мама, като се ядоса, и ми вика Емиле, иначе ми казва Еми). „На мен и преди ми беше добре!“ „Да, но сега ти е по-добре”, отвръща мама. „А какво значи да ти е по-добре?“, питам, а тя: „Ами сега, като изядеш тоя шамар, и ще разбереш, че преди ти е било по-добре!”. Така ми каза мама. „А преди да ме донесат щъркелите, татко нали е живял вкъщи? Тогава също ли ти беше по-хубаво?” „Млъкни, Емиле!” Млъкни, Емиле, млъкни, Емиле! Само едно знае тя! „А ти обичаше ли татко? А защо казваше, че преди си го обичала? Защото преди си обичала щъркела ли?” Казва, че преди било друго, защото имало огън. Нас в детската градина ни учиха, че огънят е много опасен и се гаси с вода или с одеяло или се вика пожарната с червените чичковци! Казвам ѝ го това, а тя пак започва да ме нарича „Емиле“! „Мамо, ядосана ли си? Добре, отивам да гледам детските, но да знаеш, че искам татко да живее при нас, дори и да има пожар. Аз ще питам в детската градина за телефона на пожарната”. А ти, како, какво правиш? Пиеш кафе? Аз хич не обичам кафе. Само възрастните го пият, защото обичат да им е горчиво. И също обичат да седят много дълго около една маса. Толкова са скучни тия възрастните! Седят, пият горчиви неща и не спират да приказват всички заедно в един глас. Понякога се смеят много, друг път се карат много, ама винаги е толкова скучно с тях! Чудя се как не им се играе на нещо? Аз не искам да ставам възрастен, защото не ми се седи на една маса и искам винаги да си играя и да тичам. Обаче също искам и да съм голям, за да мога да си правя каквото си искам. Нали така правите вие възрастните? Правите каквото си искате и никой не ви наказва после, защото сте големи. Чудя се само колко голям мога да стана? Ти как мислиш, како? Ееей толкова ли? Колкото от земята, чак горе до пръстите на ръката ми? Толкова ли голям? А как разбираш, че си станал голям? Когато няма други по-големи от теб ли? Чичо Григор каза, че по-голям от големите е само животът, ама аз не разбирам как така? Аз мислех, че като си голям, и няма по-големи от теб. А аз кога ли ще порасна? Татко казва, че един ден ще порасна. Да, ама кой е този ден? Питах чичо Григор и той каза, че е утре. На следващия ден го питах дали съм вече голям и той каза: „Не, нали ти казах, че ще пораснеш утре!”. Хайде, како, чичо Григор ме вика да си ходим. Сигурно татко вече се е върнал от разходката с кака Мина и сега ще ме заведе на сладкарница, ама не като тази тука, където има само горчиво кафе за възрастни, а на истинска – с торти. Татко винаги прави така преди да ме остави обратно при мама. Купува ми торта и после ме качва с него на тира и ми дава да го карам. Държа волана и карам целия тир, точно като него! А ти, како, обичаш ли шоколадови торти? Уф, забравих, че ти си възрастна и обичаш само горчиви неща. Хайде чао, и ако ти потрябва компаса ми, обади се на чичо ми Григор и той ще ми каже и аз ще ти го дам. Чу ли? Ще ти дам компаса ми за един ден – до утре! Само гледай да ми го върнеш, преди да съм пораснал, защото утре може да съм вече голям!

* Разказът е публикуван за първи път в онлайн изданието „Вечерни новини“, на 28 септември, 2014 г.


Бистра ВеличковаБистра Величкова е родена през 1986 г. в София. По професия е журналист, а по съдба – търсач на съдби. Като такъв тя неуморно следва своите герои по прашните пътища на света: от България и Македония, през Холандия, Белгия и Германия, до Скандинавия и САЩ. В своето търсене, тя винаги се завръща там, откъдето започват и свършват всички нейни истории – на малките, сиви улици и булеварди на София. Разказът „Утре ще бъда голям“  е част от дебютния ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива), който излиза през октомври 2014 г.


 

Изложбата „Жената през“ се открива в София

Изложбата "Жената през" ще бъде в галерия "Червената точка" от 19.09. до 13.10.2014 г., в София.

Изложбата „Жената през“ ще бъде в галерия „Червената точка“ от 19.09. до 13.10.2014 г., в София.

Изложбата „Жената през…“ на „Група 9“, която представлява 15 скулптури от дърво, към които има и поетични текстове, посветени на образа на жената ще бъде открита на 19 септември (петък) в галерия „Червената точка“ (ул. „Дякон Игнатии“ 19) в София, от 19.00 ч. Произведенията ще бъдат представени в галерията до 13 октомври 2014 г.

Седмица след това втора серия от проекта ще бъде изложена в галерия „13 века България“.
Изложбите са част от едно цяло, свързано от една концепция и видео, излъчвано паралелно в двете галерии.
Изложбата „Жената през“ ще открие Камен Симов, председател на секция „Дърворезба“ към Съюза на българските художници (СБХ). На събитието в петък ще се състои и премиерата на видеото към проекта, заснето от режисьора Галина Георгиева, с участието на актрисата Ивета Контрерас.
Изложбата е дело на дърворезбарската група от творци „Група 9“, чиято цел е популяризиране изкуството на съвременната пластика от дърво, през универсални теми, каквато е темата за жената. В изложбата сред пластиките от дърво ще има и художествени текстове посветени на жената, от жени писатели и поетеси.
В проекта участват художниците дърворезбари Георги Великов, Георги Митев, Даниел Мирчев, Димитър Митков, Евгений Григоров, Иван Ушев, Митьо Митев, Николай Мартинов, Стелиян Стелиянов, Теодор Дуков, Христо Кирилов и Явор Танев. Специално участие в изложбата имат скулпторите Лилия Поборникова, Диана Василева и Деница Дакова, а куратор е Ивайло Пеев.
С авторски текстове, посветени на жената участват младите жени поетеси Тодора Радева, Белослава Димитрова, Зорница Гъркова, Надежда Дерменджиева, Поли Муканова, Бистра Величкова, Диана Петрова, Петрана Петрова.

На откриването на изложбата "Жената през" ще се състои и премиерата на видеото към проекта, на режисьора Галина Георгиева, със специалното  участието на актрисата Ивета Контрерас

На откриването на изложбата „Жената през“ на 19 септември, ще се състои и премиерата на видеото към проекта, на режисьора Галина Георгиева, с участието на актрисата Ивета Контрерас

Целта на проекта е да потърси съзвучието на слово с пластика, отразено в многоликия образ на жената – съвременна и вечна. Изложбата се превръща в предизвикателство за аудиторията, давайки възможност за откриване както на връзката между образ и слово, така и между идеите на различните автори. „Образът на жената е вдъхновявал художника през вековете, защото вплита в себе си красота, естетика, мистика и женската неразгадаемост, които са неизчерпаем източник на интерпретации.“, обяснява избора на темата кураторът на групата Ивайло Пеев.

Изложбата "Жената през" представя образа на жената през скулптури от дърво и поетични текстове

Изложбата „Жената през“ представя образа на жената през скулптури от дърво и поетични текстове

Процесът по реализиране на проекта – от идеите, концепцията, скиците и макетите до конкретната реализация на артефактите, отнема на авторите от „Групата 9“ девет месеца.

Изложбата „Жената през“ вече беше представена в градовете Трявна, Добрич и Балчик. От 19.09. до 13.10.2014 г. може да бъде видяна и в София.

„Жената през…” очите на художници дърворезбари и жени писатели – в Трявна през юни 2014 г.

„Жената през…” очите на художници дърворезбари и жени писатели

Изложбата „Жената през…” на „Група 9” се открива на 9 юни, 2014 г. в Галерия „Гъбенски”, град Трявна, от 17.30 ч.

Изложбата „Жената през…” на „Група 9” ще бъде открита на 9 юни, 2014 г. в Галерия „Гъбенски”, град Трявна, от 17.30 ч.

Изложбата „Жената през…” организирана от „Група 9” (сдружение от художници дърворезбари) и Национален дарителски фонд „13 века България“, ще бъде открита днес (9 юни, 2014 г.) в Галерия „Гъбенски”, град Трявна, от 17.30 ч. В нея произведенията си ще представят художници дърворезбари и млади жени писатели. Изложбата ще бъде отворена за посетители в рамките на един месец. След това ще бъде представена в Добрич и Балчик. В София се очаква да бъде открита през есента.

Изложбата е единадесета поред в Галерия „Гъбенски” и е част от четвъртия проект на „Група 9”, чиято цел е популяризиране изкуството на съвременната пластика от дърво, през универсални теми, каквато е темата за жената.

В изложбата сред пластиките от дърво ще има и художествени текстове посветени на жената, от жени писатели и поетеси.

В проекта участват художници дърворезбари – Георги Великов, Даниел Мирчев, Теодор Дуков, Явор Танев, Николай Мартинов, Иван Ушев, Евгений Григоров, Стелиян Стелиянов, Митьо Митев, Димитър Митков, Георги Митев, Христо Кирилов и специалните участнички – Лилия Поборникова, Диана Василева, Деница Дакова.

Поизведение на Лилия Поборникова

Произведение на Лилия Поборникова

Куратор на изложбата е Ивайло Пеев. Всеки от участниците представя индивидуална визия и подход към темата и реализиране на своето произведение.

С художествени текстове, посветени на жената, ще се включат и младите жени писатели – Тодора Радева, Белослава Димитрова, Зорница Гъркова, Надежда Дерменджиева, Поли Муканова, Бистра Величкова, Диана Петрова, Петрана Петрова.

Идеята на групата е да се представи и популяризира творчеството на съвременните творци през многоликостта на женския образ чрез езиците на пластиката и словото.

Произведение на Христо Кирилов

Произведение на Христо Кирилов

Женският образ е вдъхновявал човека на изкуството през вековете и винаги вплита в себе си красотата и естетиката, мистиката и неизчерпаемостта от интерпретации.

Изложбата в Трявна ще бъде открита от един от големите автори и радетели за изкуството на българската дърворезба – Орфей Миндов, директорът на НГПИ „Тревненска школа”.

Изложбите реализирани от сдружение „Група 9“ през последните три години са съответно: „Свободата.net“ (2013 г.), „Изкуството на словото – словото на изкуството“ (2012 г.) и

Пластика от дърво, част от изложбата "Жената през..."

Пластика от дърво, част от изложбата „Жената през…“

„Recycle“ (2011 г.). Те са представени в различни градове из България.

Повече информация за сдружението на художници дърворезбари „Група 9”, можете да получите на официалния сайт на сдружението. За контакти, можете да пишете на следния имейл: grupata9@gmail.bg.