Сън с Ленин и кокаин (разказ)

Пак сънувах кошмар. Не ми се беше случвало от последния път, когато кученцата в съня ми бяха толкова много, че се съгласиха да ги приютят само в “Литературен вестник”.

Тази нощ сънувах, че шмъркаме кокаин с Ленин в апартамента ми в квартал “Стрелбище”. Внезапно в стаята влиза баба ми (бивш педиатър, настоящ – психиатър) и се обръща към Владимир Илич:

– Володя, тоя кокаин ще ти раздруса сърцето, миличък! Искаш ли да си измериш кръвното? – и му подава стар апарат за кръвно с помпичка (руски – бел. авт.).

Ленин отвръща троснато:

– Това не е кокаин, бабо! Това е сол – и ми смига заговорнически.

Баба ми го гледа недоверчиво:

– Шмъркаш чиста сол, а?!

– Естествено, че не е чиста! – отвърща с досада Ленин и пояснява: – Има и чесън.

– Вова, Воваааа, не можеш да излъжеш старата си баба! – (за целите на този сън моята баба е и баба на Ленин) – Щом шмъркаш сол и чесън, къде тогава ти е шкембе чорбата? Ами бирата? Ами лютивият пипер?

– А, така! – възкликвам аз, сякаш са ни разкрили, въпреки че не са.

Ленин поглежда гузно встрани. Бързо се окопитва и най-неочаквано вади от вътрешния джоб на карираното си сако смачкана бейзболна шапка с надпис „Ъпсурт“. С артистичен замах я поставя с козирката завъртяна на една страна на плешивата си глава и запява: „Бира и шкембе бере-бере-бере! Бира и шкембе!“

Баба ме поглежда отегчено и казва:

– Май трябва да го почваме със “Стенокардин”-а, струва ми се, че се влошава! – и после към Ленин: – Владимире, имай предвид, че Хипито се опитва да работи! Моля те, да пазиш тишина! – за целите на този сън Хипито е внучка на баба си – неуспяла и поради това изключително талантлива журналистка. В този момент тя трескаво се суети на бюрото в стаята в отчаяно търсене на неизползван лист индиго – основно оръдие на труда на всеки съвременен журналист.

– Тъй като ти ѝ отказа интервю, с… хм… несериозното и безотговорно обяснение, че си спрял да даваш интервюта след смъртта си, главният редактор ѝ възложи за наказание да напише „Под Игото“ за един ден!

Баба прави кратка пауза, за да подсили драматизма на последната реплика. След като не постига желания ефект уточнява:

– Във връзка със събитията в Сирия.

Ленин се прави, че не чува и продължава да размахва ръце във въздуха, да подскача и да рапира: „Дори и Ринго Стар с бира и шкембе е цар!“

В този момент баба ми прави Физиономията (за целите на този сън „Физиономията“ е физиономията на Алф – извънземното на семейство Танер – в момента, в който се опитва да хипнотизира Лъки говорейки бавно и застрашително: “Лъки, ти вече не си котка, ти си геврек!”). След като и тази крайна мярка не дава резултат, се обръща към Ленин с примирение:

– Ти пак имаш късмет, че в последния момент редакторът разбрал, че „Под Игото“ вече е написано (от някакво онлайн издание ги изпреварили), та вместо това възложил на Хипито да напише „Под Индигото“! – и размахвайки пръст заканително добавя: – Иначе щях де те питам аз как образите на Мунчо и Кириaк Стефчов се изграждат за един работен ден – ами! (А за Русиян да не говорим! – бел. авт.).

– И тоя път Володята отърва пердаха, а? – поглежда ме шеговито баба.

Владимир Илич внезапно млъква и застива намясто. Поглежда с разбиране и съчувствие към Хипито и признава:

– Ако трябва да съм честен, говоря за неделя сутринта.

Едва забележима сълза проблясва по едната му буза. Ленин я изтрива драматично с опакото на ръката си, галантно се покланя и изшмърква последната щипка сол и чесън.

А аз се събудих.

НЕОР НАЧЕВ

* С благодарност на доц. Борис Минков и Михаил Вешим за конструктивната критика, както и на Александър Христов за подробната редакция.

** Разказът е публикуван за първи път в изданието „Свободно поетическо общество“, 22.07.2017 г.

Реклама

Ти знаеш какво ще стане със Севда, Роза и Дима

Ти знаеш какво ще стане със Севда, Роза и Дима. Виждаш го по черните им кожени якета с пухкави качулки, със златни катарами, по ботушите с ток, с които ходят неуверено, с все още детските си тела, по неумело преметнатите през рамо черни дамски чанти, в които носят единствената си тетрадка за училище, черен молив и лилави сенки, с които се гримират в междучасието. Учебници нямат. А и не им трябват. Те знаят за живота повече и от учителя си. Те са на 12. 6-ти “Б” клас! В училище на улица Железопътна. В онзи краен ръждясващ, брадясващ и кален квартал на София. До гробищата. Там, където всички ходят, за да почетат мъртвите. А живите, просто се сливат с пейзажа. Севда я е отгледала баба й, не познава родителите си. Съучениците й шушукат, че това дори не е истинската й баба. Баба й – прегърбена, с черна забрадка, продава карамфили на пътя, точно до входа с онази арка, където влизат опечалените, облечени в черно. По два, или по четири, или по шест. Винаги четен букет. Както изисква поводът. На излизане всеки й дава пластмасова чинийка за Бог да прости. Бабата събира дребните сладки в плик и го пъха под престилката си. Пази ги вечер за внучката. Знае, че ще я зарадва. Изморила се е да плаче, очите й са сухи, набръчкани и с паднали клепачи. Тъгата е застинала като стар паметник, който всеки подминава и не забелязва.

Ти знаеш какво ще стане със Севда, Роза и Дима. Снимка © Двойна измама

Бащата на Дима пък по цял ден събира от кофите картони, ламарини и пластмасови шишета, за да ги носи на вторични суровини. Малкият й брат, вместо на детска градина, седи и подскача весело, докато баща му хвърля с псувня поредния боклук в каруцата. Вечер се напива, в кръчма до Суходолската река. Майка им работи в Испания. В Палма де Майорка. Изпраща им понякога пари по един съсед, който й помогнал да замине там. “Като пораснеш още малко и теб ще те пратя да бачкаш при майка ти”, казва той често на Дима и се смее гърлено. Дима се радва и се хвали на съучениците си. И бърза да порасне, за да види майка си. Толкова много бърза, че сякаш не й остава време да бъде дете.

Роза скоро ще я изключат от училище. Облечена е в розов анцуг и лачени обувки. Има дълга, черна коса до кръста и златни обеци. Широка усмивка се разстила по мургавото й лице, когато казва: “Ами искат да ме местят в друго училище, защото съм била лоша и съм разваляла дисциплината”. Добавя: “Ама мен и от там ще ме изключат”. Избухва в детски смях. За нея няма значение в кое училище няма да ходи в часове. Майка й я праща да краде на Женския пазар и в трамваите. Не може да пише, но е майстор в ловкото измъкване на портмонета и скъпи гривни, и часовници от хората. Понякога изяжда шамар, друг път я водят в районното. Свикнала е. Но, не й остава много време да ходи на училище. А когато ходи не й е интересно, говори в час, бие децата, защото не си говорят с нея, а слушат учителката. Но каквото и да разказва, Роза винаги се смее. Баща й бил в затвора. “Ами незнам защо. Защото е пияница”, смее се безгрижно тя. “Мама каза, че там му е по-добре, на топло”.

Сега са в час по английски. Навън е студено и мъгливо. Църквата “Св. Три Светители” пустее насред квартала, с ръждясващ кръст изгубващ се в сивите облаци. Реката тече бавно и глухо в далечината. По кривите, кални улици, между сухите клони на дърветата, надничат свити, бедни, порутени къщи, закърпвани и достроявани със стари материали. Ниски и приведени до земята, подобно на бабата на Севда със забрадката и карамфилите, пред онзи вход, който май се оказва изход. Може би е заради сезона – през зимата тъгата замръзва, става на лед, боли повече… “My name is… I am from Bulgaria. Where are you from?” Повтарят в един глас Севда, Роза и Дима, заедно с всички други деца в класната стая, които са като тях. Облечени в дебели якета, защото парното не работи. Мръзнещи в опърпаните си съдби, защото животът не работи. Не и за тях. “Аз пък съм от Палма Де Малорка”, прошепва Дима на Севда. “Малорка се казва на английски, видях как се пише. Само ние в България му викаме така скапано Майорка”. Севда я поглежда с изненада и й прошепва: “Тук всичко е скапано. Така каза баба. Аз си мечтая да стана сервитьорка в центъра. Ама може и в тази Малорка, дето казваш, за да сме заедно”. В класната стая продължава да кънти английската фраза, произнесена от двайсет неуверени детски гласа. Роза дочува двете момичета и се обръща: “Хей, къде ще ходите? Идвам с вас. И на мен не ми се седи тук”. Трите се споглеждат, засмиват се скришно и се хващат тайно за ръце между чиновете, окуражавайки се в общия план за по-добър живот.

На улица Железопътна. В онзи краен ръждясващ, брадясващ и кален квартал на София. Снимка © Двойна измама

Ти знаеш какво ще стане със Севда, Роза и Дима. Виждаш го по черните им кожени якета с пухкави качулки, със златни катарами, по ботушите с ток, с които ходят неуверено… Виждаш в детските им очи ужасът на живота. И те, как невинно и искрено му се смеят, като на игра.

Те са по-смели от теб и знаят повече. А на теб ти се иска да им се извиниш от името на Съдбата за живота им… Искаш да ги прегърнеш всичките, да ги обичаш, да им кажеш, че светът може и иначе, че има и сезони, които не са зима, които не са кални, студени и мъгливи… Че има квартали, които не са до гробищата… Че… в Палма Де Майорка не е толкова хубаво, колкото си мислят… Искаш да им кажеш прекалено много, което обаче няма да им послужи за нищо… Защото и след твоите думи реката навън ще продължава да тече надолу, студът ще прониква все повече в класната стая и карамфилите до онзи вход, ще се продават все по два или по четири, или по шест…

* Разказ на Бистра Величкова публикуван във „Факел“, 27 май, 2015 г.

Елизабет Костова: Писането е като дърводелски занаят

Елизабет Костова. Снимка: Дебора Фейнголд

Елизабет Костова е световноизвестен автор на проза, поезия и есета. Завършила е университетите Йейл и Мичиган. Първият й роман, „Историкът” (Little, Brown, САЩ / Сиела, България), чието действие частично се развива в България, е преведен на над 40 езика и е продаден в над 5 млн. копия в целия свят. Втората й книга, „Крадци на лебеди” (Little, Brown, САЩ / Сиела, България), е публикувана през януари 2010 г. Елизабет Костова е омъжена за български учен и има силен интерес към българската история, литература, култура. През 2007 г., заедно със Светлозар Желев, основава фондацията за творческо писане „Елизабет Костова”. Наред с многото дейности свързани с българската литература, превода ѝ и популяризирането ѝ в и извън България, Фондацията организира ежегодни семинари по творческо писане в град Созопол. Елизабет Костова е преподавала писане на художествена литература в Мичиганския университет, както и в Университета на Северна Каролина (Уилмингтън). В момента живее в Съединените щати.

– Тази, година за шести пореден път, се проведе Созополският семинар по творческо писане, организиран от Фондация „Елизабет Костова”. Как протече той и по какво се различава от семинарите през миналите години?

– Интересно е, че ме питате това, защото накрая на семинара, някой ме попита същото и аз казах – тазгодишния семинар имаше най-добрата група до сега. Те се засмяха и казаха, ти това го казваш всяка година. Признавам, че съм ентусиазирана, но тази година наистина имахме много силна група и от страна на българските автори, и от англоговорящите. Тази година те бяха по-възрастни, специално английските участници. И в двете групи, всеки от авторите вече имаше публикувана книга. Всички бяха наистина професионалисти в писането. Имали сме участници в семинара, които не са имали публикувана книга, тъй като това не е критерий за нас. Трябва да кажа, че тази година беше изключително трудно да направим своя избор. Можехме да приемем много повече хора във всяка група, имаше много добри кандидатури и за нас самите беше трудно да отсеем само 10 човека.

– Какви са критериите, според които приемате участници в семинара? Какво е важно да знаят бъдещите кандидати за Созополските семинари?

– Преди всичко, гледаме качеството на изпратения текст. Комисиите, които избират участниците, са преподавателите в уъркшоповете, в Созопол. Те избират хора, с които смятат, че ще могат да работят добре. Те преценяват, че на един писател могат да бъдат много по-полезни, отколкото на друг, поради своите специфични познания. Въпреки това, ние се опитваме да бъдем максимално обективно при избора си. Аз обикновено чета текстовете, които са ми изпратени. Дори не гледам биографията преди да реша дали текстът е добър.

– Вие водите англоезичната група в Созопол. Кое е най-важното нещо, което казвате на участниците, относно писането? Какво ги съветвате?

– Тези уъркшопове са по-скоро като разговор между писатели. Аз не се възприемам като учител там в традиционния смисъл на думата. Българската група следва същия модел. Ние разговаряме върху конкретен текст, написан от някой от участниците, които те са изпратили, кандидатствайки за семинара. Едно от нещата, за които винаги говорим е как да се научим да редактираме добре собствените си текстове; Как да се научим да бъдем най-добрите си критици. Ние не провеждаме просто философски разговори относно редактирането, а на практика върху самия текст обсъждаме как той може да бъде усъвършенстван.

– Кое е по-важно при писането – вдъхновението или усилената работа и рационалното подреждане на това, което искаш да кажеш чрез текста?

– Моят опит показва, че не е възможно писането само с едно от изброените неща. Един текст става добър благодарение на всичко заедно. Вдъхновението само по себе си не може да те закара далеко, защото писането е реалната работа, която трябва да се свърши, а след това трябва препрочитане и редактиране. От друга страна, ти може да работиш страшно много, но ако не чувстваш страст към това, което правиш, със сигурност това ще се усети в крайния текст, който предлагаш.

Тазгодишната писателска група на Семинара по творческо писане в Созопол. Елизабет Костова е в средата. Снимка: Джеремая Чембърлейн

– Като човек, който говори и английски, и български език, и има възможност да следи и да чете в оригинал съвременната литература, излизаща на тези два езика, можете ли да кажете какви разлики намирате между българската и американската литература днес?

– Трудно може да се отговори на този въпрос. Бих казала, че във всички държави, писателите днес правят подобни експерименти в произведенията си. Мисля че американските писатели са привлечени повече от разглеждането и вплитането на историята, в художествените текстове и поезията. За щастие, виждам, че това явление се наблюдава вече и в България. Разбира се, има различни стилове и традиции. Има толкова различни писателски гласове и в двете държави, и е трудно да се обобщава.

– Смятате ли, че писането може да се научи в университета? Може ли човек да се научи да бъде писател или е нещо, което носи вътре в себе си?

– Мисля че е комбинация от двете. Има много неща в писането, които със сигурност не могат да бъдат преподадени. В същото време, има много аспекти на процеса на писане, които могат да бъдат преподадени. Една метафора за това е например, ако ти си дърводелец и искаш да направиш мебели от едно дърво, ти не можеш да направиш това, ако нямаш желание, ентусиазъм и естествени умения за това. Също така, обаче, ти никога не можеш да станеш дърводелец, ако не гледаш това, което са направили други дърводелци преди теб, ако не погледнеш техните красиви маси и мебели, и не се учиш от тях.

– Какво ви вдъхновява за писане? Някои от художествените ви герои съществуват ли в реалността?

– Вдъхновявам се да пиша от желанието си да си обясня света. В характерите на моите герои, понякога има една част взета от реалността, но като цяло те са си самостоятелни. По принцип не пиша автобиографично, за това героите ми са измислени.

– До колкото знам подготвяте нова книга, може ли да ни разкажете малко повече за нея? Кога се очаква да излезе?

– Все още работя върху заглавието, трудно ми е да го определя. Сюжетът се развива основно в България, в един дълъг период от време. Действието се развива през 20 век, но засяга и съвремието, от 21 век. За целта не използвам само мои лични впечатления от България, но правя и изследване по темата, интервюирам различни хора за различните исторически периоди. Книгата се очаква да излезе през 2015 г.

* Интервюто е публикувано първо в Kultur Bench, 3 юни, 2013 г.

The interview is available in English language HERE.

Излезе вторият брой на алманаха „Резерват Северозапад”

Алманах „Резерват Северозапад“, брой 2 (2013 г.)

Николай Фенерски, представя на българските читатели втория брой на алманаха „Резерват Северозапад”. Фенерски е главен редактор и издател на алманаха.

Насам народе, излезна втори брой на култовия алманах „Резерват Северозапад“, състоящ се от 174 страници жив, неподправен, недодялан и дебелашки хумор направо от извора, тънка и уязвима северозападна чувствителност и висша поезия на езика на областите Враца, Монтана и Видин.

Сборникът почва с едно интервю на писателя Емил Андреев, който произлиза от град Лом, вдъхновил го за много от творбите му. Следват разкази, стихотворения, статии, преводи на популярни приказки, един шеговит речник на латинските сентенции, видени през северозападния светоглед и други текстове.

Сред авторите по традиция повечето са непознати имена – автентични самородни таланти, родом от Северозапада, някои още живеещи там, други отдавна напуснали родината си. За разлика от съществуващите институционализирани регионални алманаси и мастити литературни списания алманах „Резерват Северозапад“ е неиституционално, почти самиздатско апокрифно издание на хора, милеещи за езика и земята си, издание, което е жизнено и тръпнещо, а ние издателите обещаваме при първите признаци на некроза, да спрем излизането му.

Алманах „Резерват Северозапад“, брой 1 (2010 г.)

Оформлението на книгата е по-добро от първи брой. В средата на февруари алманаха беше представен в Бяла Слатина и Враца. Напролет той ще направи турне с премиери през градовете Варна – Шумен – Велико Търново – Видин – София, където живеят носталгични и запазени общности от северозападни хора. За всяка дата на представяне можете да се информирате от сайта severozapad.org.

Алманахът можете да закупи от представител на изданието в съответния град или като го поръчате на имейла: rezervatseverozapad@abv.bg. Коричната цена е 8 лева. При поръчка, заедно с доставката цената е 12 лева.

Николай Фенерски е автор на идеята и каузата Резерват Северозапад, която първоначално тръгва като носталгичен сайт-речник на северозападните думи, изрази и дълбокомъдри сентенции през 2002 година. Постепенно около идеята се събират хора, милеещи за Северозапада, сайтът се разраства, създава се форум и сдружение със същото име.

През 2012 година се появява документалният филм “Резерват Северозапад”, автор, продуцент и сценарист Н. Фенерски, режисьор по монтажа Пламен Николов, оператор Георги Маринов. Предстои да бъде излъчен по някоя телевизия и да бъде пуснат за свободно разпространение в интернет. Н. Фенерски е инициатор и редактор и на алманаха за култура на областите Видин, Монтана и Враца “Резерват Северозапад”, чийто първи брой излиза през 2010 година, а втори брой ще бъде пуснат в продажба от началото на февруари 2013.

Николай Фенерски. Снимка: Личен архив

Николай Фенерски публикува проза и публицистика от края на деветдесетте, през 2009 г. излиза първата му книга сборник с разкази “Апокалипсисът е дело лично”, в края на 2012 излиза и втората му книга роман в разкази със заглавие “Не казвай на майка си”. И в двете книги има текстове, свързани по някакъв начин с мястото, където авторът израства – Северозападна България.

От началото на тази година Николай Фенерски е специален автор на OFFNews, който всяка седмица коментира най-актуалните събития на автентичен северозападен диалект.

Трейлър на документалния филм „Резерват Северозапад“

* Публикация в OFFNews, 25 февруари, 2013 г.

Деян Енев и Бойко Ламбовски: Добрата литература умива душите

Съвместната книга на Деян Енев и Бойко Ламбовски

След големия интерес към книгата “Деян Енев – Стихотворения / Бойко Ламбовски – разкази” авторите и издателство „Сиела” направиха втора премиера в книжарница „Книги и…”. Книгата представи Светлозар Желев. Откъси от нея прочете Калин Терзийски.

– Правите втора премиера на съвместната ви книга. Досега чухте ли някакви отзиви за нея?

Бойко Ламбовски: Да, чухме отзиви. Книгата за моя изненада се харчи, защото аз като автор на книги със стихове досега не съм свикнал да се продават много бройки. Особено тънко съчетание на комплимент с критика чух от една добра позната, която каза: „Като ти чета разказите още повече ти харесвам стиховете”. Това е много остроумно – хем е критика, хем е похвала, много изтънчено. Като цяло мисля, че ние сме професионалисти на перото и както и стиховете на Деян, така и аз се постарах това да бъдат текстове, от които в никакъв случай да не се срамуваме. Мисля, че нямам основание за това.

– Двамата се познавате още от сп. „Родна реч”, където сте писали като ученици. Спомняте ли си първите ви впечатления един от друг?

Деян Енев: Първо искам да отговоря на предишния въпрос. На мен особено ми е интересно сега мнението на поетите. Между другото чух вече някои добри думи от поети, които ценя и уважавам. Един от тях е моят стар събрат още от „Родна реч” Пламен Мавров. А за нашето дълго познанство с Бойко мога да кажа, че тогава той беше слаб, носеше очила и пушеше цигари.

– Чели ли сте си нещата един на друг? Коментирали ли сте ги?

Деян Енев: Да, разбира се, да.

Бойко Ламбовски: Много внимателно. Аз и досега помня някои негови неща наизуст. Примерно: „На мишките душите изскачат в мрака”, или пък един разказ, притча как татко му търси новороденото – търси го при талантливите, търси го при гениалните, накрая открива врата, на която пише „Деян Енев”. Вече изредил всички сакати, всички недъгави, накрая го намира… Четяхме се много внимателно, това беше една хубава школа и може би от там, от това писане на връстници човек се зарежда силно и се амбицира да бъде добър и да се занимава професионално с литература. А на нас с Деян може би ни даде допълнителен стимул фактът, че ни наградиха: него – за разкази, мен – за поезия. Дадоха ни по една първа награда. И от там предопределиха нашата съдба и ние решихме да бъдем писатели в този живот. Нещо, което следваме и досега.

– Имало ли е моменти, в които сте се разколебавали – дали все пак това е правилният път?

Деян Енев: Аз не, защото за мен писането не е професия, не е и занаят даже. За мен писането е начин да направиш хората по-добри. Може и да прозвучи малко високопарно, но аз съм убеден, че добрата литература умива душите на хората.

Бойко Ламбовски по време на втората премиера на съвместната им книга с Деян Енев. Снимка: Бистра Величкова

Бойко Ламбовски: Аз пък десетки пъти съм се чувствал изключително несигурен и в силата на въздействието на това, което пишеш, в необходимостта от него, в това, че някой ще го чете или ще има нужда. Изобщо тези моменти на съмнение са били много, продължават сега, продължават и в бъдеще. Но мисля, че не съм единствен в това съмнение, след всяко такова съмнение си зареден допълнително или си открил нещо ново, което ти дава още един стимул. Това са неизбежни работи.

– Някои ви нарекоха „батковците на българската следпреходна литература”. Вие чувствате ли се такива?

Деян Енев: Този някой е моят син, който написа това в блога си. Няма лошо, то е титла да си батко, не възрастов ранг. Така че звучи добре.

– Всъщност защо чак сега – 30 години след като и двамата се занимавате – единият – с проза, другият- с поезия, се решихте да пишете и публикувате в другия жанр?

Деян Енев: Аз мисля, че книгите си имат собствен път, собствена съдба. Тази книга доказа това, защото аз тези стихове ги имам от 17 години. Бойко също, води колонка във в. „Сега” от над 7-8 години. Много от тези колонки са чисти разкази. Така че не е добре погледнато нито за единия, нито за другия да демонстрираме принадлежност към другия жанр, но ето просто при една среща стана така, че се договорихме да издадем тази книга.

– Напоследък прозата навлиза много в поезията. Т.нар. „бял стих” без рима е доста популярен, много хора вече пишат така. Защо се получава това? Какви са ви наблюденията?

Бойко Ламбовски: Това е една световна тенденция, особено в Западна Европа, в Америка се пише така. Има много страни, в които литературната наука смята, че по някакъв начин атрибутите на класическата поезия – силаботоника, такива прозодийни елементи са изчерпани, защото там се пише поезия от много векове. И да кажем вече има някаква бедност на римата – в страни като Франция, например. Аз съм убеден, че в страни като нашата, където езикът е друг, пише се другояче, има възможност за използване на тези атрибути, за тяхното безкрайно обогатяване, поне на сегашния момент. У нас това все още е твърде подранила тенденция. Много харесвам хората, които могат да пишат модерно, но използвайки тези похвати на класическата поезия, т.е., които умеят да римуват добре, които знаят какво е ритъм, усещат го. Мисля, че това в България не е изчерпано, то не е старомодно. Старомоден може да бъде само авторът, който не притежава творчески качества. Според мен това може да се напълни със супер модерен смисъл. Един поет като Йосиф Бродски го доказва това, който е виртуоз на формата и при все това е ужасно модерен. Така че, аз лично уважавам това и това, и работя така и така. Мисля че в България, това навлизане на прозата в поезията, както го нарекохте, не е безкрайно и не е единствено.

– А доколко поезията навлиза в прозата?

Деян Енев: Мисля, че тук става дума за нещо, което можем да наречем поетическо светоусещане. За мен като автор това е много важно да присъства в един текст, все едно дали е поетичен или белетристичен. Аз търся в един текст предимно и главно това. После идват вече наредените в рими думи, думите с ритъм и т.н. Аз търся това. В моите стихове се опитах да покажа, че под обвивката на думите съществува нещо като поетична душа на текста. Тук, в рамките на шегата, искам да спомена думите на един поет, който казва, че: „Може да има поезия без рими, може да има поезия без ритъм, може да има поезия без смисъл, но не може да има поезия без едно от тези три неща едновременно”.

– Да очакваме ли нови експерименти в жанровата смяна на ролите – поезия и проза?

Деян Енев: Ако след време се появи такова нещо, пак ще го направим. Но пак казвам, това не беше нещо, което изкуствено сме го измислили, просто книгата даде този сигнал.

– Последно да ви попитам, мислите ли, че има възраждане на българската литература последните години?

Бойко Ламбовски: Аз не мисля, че тя е умирала изобщо, но смятам, че има едно ново поколение писатели, които не страдат от някои обременености на литературния живот от тоталитарните десетилетия. Тези обременености бяха свързани най-вече с това, че писателят беше обезпечен, абсолютно обезпечен като доход, като работа. За което пък трябваше да плаща с политическа лоялност. Сега идват едни много освободени млади хора, животът им е по-труден, но те пък така работят с много вдъхновение и според мен успяват да върнат част от читателите, които бяха зарязали изобщо българската литература и четенето й; Успяват да ги върнат и да ги привлекат отново в нейното лоно, което е прекрасно. И за това аз също ги харесвам.

Деян Енев: Аз мисля, че има възраждане, но мисля също така, че битката за читатели трябва да бъде постоянна и ежедневна. Тази премиера тук е част от това общо усилие на българските писатели.

Видео от интервюто с Деян Енев и Бойко Ламбовски

Видео от представянето на съвместната книга на Деян Енев и Бойко Ламбовски в книжарница „Книги и…“

* Интервюто е публикувано в OFFNews, 22 ноември, 2012 г.