Тигърът търси дракона, за да открие себе си

Моноспектакълът „Тигър и дракон“ на Ованес Торосян по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“, разказва за търсенето на себе си и борбата със света, за да намериш призванието си.

Във всеки от нас има един въображаем тигър, който реве неистово, когато попаднем там, където не ни е мястото. Той реве, когато работим работа, която не ни е призвание и се измъчваме, реве, когато се насилваме да обичаме без да го чувстваме, реве срещу всичко, което е лъжа за самите нас. Само, когато се вслушваме в тигъра в нас, в неговото негодувание, само тогава ще намерим себе си и мястото си в света; Само тогава ще се срещнем очи в очи с дракона – нашето призвание в живота и ще бъдем удовлетворени, щастливи и живеещи със смисъл.

Ованес Торосян в постановката „Тигър и дракон“ по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“. Снимка: Симон Варсано

Това е основното послание в най-новата пиеса „Тигър и дракон“ на сценаристката Йоана Мирчева. В главната роля е, невероятно талантливия и намерил мястото си в света на театъра, Ованес Торосян. Режисьор на постановката е доц. Юрий Дачев. Сценограф – Ханна Шварц. Музикалното оформление е на Мартин Каров.

На сцена на „Театър 199“, Ованес Торосян сякаш играе себе си – без маска, „без грим, без претенции“, както се казва и в театралния афиш. Героят му разказва за търсенията си в живота, за опита да откриеш себе си, за сблъсъка с реалността, с материалността на живота, така важна, за да оцелееш. И вечното невписване никъде, вечното неприемане, чувство за отчужденост, чувство че не си разбран, че не си на мястото си. Всичко това те кара да полудееш, да викаш, тигъра в теб реве и те разкъсва. Работиш като продавач на кожени чанти в магазин с име „Вашата кожа“, правиш рап група, опитваш се да започнеш живота си самостоятелно, без да зависиш материално от родителите си (когато си млад) и никога нищо не се получава. Защо? Защо светът не ме приема? Защо не откривам мястото си никъде? Защо въобще се опитвам да го намеря в една проядена среда от изкуствени хора в костюми (в която добре се вписва стария приятел на героя от рап групата, който се е взел твърде насериозно във фирмата, в която работи).

Ованес Торосян в постановката „Тигър и дракон“ по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“. Снимка: Симон Варсано

Защо се опитвам да се адаптирам аз – търсещият истински чувства и емоции, летене, трептения на душата, а не просто дрънкане на златни монети в джоба и безличното „браво“ на обществото? Защо ви изглеждам като просяк и наркоман, когато аз просто търся себе си и нищо от това, което ми се предлага не ми харесва? Нищо не ми харесва, нали?! Аз съм глезен, мързелив, добре ми е да живея с родителите си и да ме издържат? Всъщност просто не искам да работя! Нали така мислите всички?! „Хей, хора, дайте ми назаем железния си мироглед“. Не можете да погледнете отвъд опаковката, нали?! А опаковката на търсещия себе си, човек, не е лъскава. Тя е протрита, смачкана, тъжна, скъсана от опити да намери себе си. Тя е като стари дънки изтъркани от носене, скъсани на коленете от падания, но не и от пречупване, компромиси и „просене“ да бъдеш приет.

Ованес Торосян в постановката „Тигър и дракон“ по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“. Снимка: Симон Варсано

Всичко това е героят на Ованес Торосян в пиесата „Тигър и дракон“. Един търсещ млад човек, който се бори със себе си и със света за своето място под слънцето, за своя талант, който трябва да бъде открит и да огрее всички ни; Който да ни спаси от безсмислието на живота и да изиграе себе си на сцената, като ни разкаже как е намерил мястото си именно на нея. Един ден отчаяният и търсещ герой попада в театъра, защото баща му трябва да занесе цвете на една актриса. В този момент, това търсещо, нещастно от несполуки момче, се хипнотизира от сцената, на която вижда дракон, част от представление, което се репетира. Този случаен момент в театъра, белязва целия му живот, пътя му и най-накрая намирането на себе си. Но всичко това става възможно, само защото той се е вслушвал в тигъра в себе си, който е ревял неистово при всеки път, когато не е на мястото си. Не трябва да се търпи, да си кривиш душата, само за да успееш да се впишеш в някакви рамки и благоприличен живот; Само и само, за да угодиш на всички, както се случва с „отличника“ на родата Стефко, който прави всичко „правилно“, според очакванията на другите: работи като адвокат, печели пари, женен е, има деца. В действителност е дълбоко нещастен и неудовлетворен от живота. Но го е страх да послуша тигъра в себе си и да потърси своя път и своята истина.

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Текстът на Йоана Мирчева изобилства от шеги, хумор, мъдрости, рап парчета, Шекспирови сонети, а Ованес Торосян го оживява толкова автентично, сякаш си срещнал човек на улицата, който ти разказва личната си история. Режисурата на Юрий Дачев, също е безупречна, с изключително творчески хрумвания, като например наблюдаването на главния герой на самия себе си в спомените си, открехвайки театрална завеса или пък нанасянето му да живее в тясна квартира, която представлява колоната на театъра до седалките на зрителите в залата.

„Тигър и дракон“ е постановка за търсещия млад човек, който се бори срещу света в името на това да открие своето място, онази професия, за която е създаден и за която всички ще му се възхищават, когато я практикува, защото там е заложен целият му талант. Дали и замесените в създаването на тази постановка – Йоана Мирчева, Ованес Торосян и Юрий Дачев не са вложили част от търсещите си Аз-ове, намерили таланта си в театъра?! Ако съдим по силното въздействие на постановката, отговорът е налице. Те са си намерили мястото, защото са послушали тигъра (таланта си) в себе си и са го сляли с дракона (своето призвание ).

И накрая един съвет, ако все още се чудите кои сте, къде сте, защо не се намирате, вместо да се напивате от негодувание или по-градивното да отидете на психотерапевт, за да го питате вие ли сте криви или светът, вместо всичко това, отидете в „Театър 199“ в София и гледайте постановката „Тигър и дракон“. Тя ще даде отговор на всичките ви колебания и въпроси. А за онези от вас, които вече са си намерили мястото в света, отидете, за да видите личната си борба изиграна на сцената.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Следващите дати на които можете да гледате „Тигър и дракон“ в „Театър 199“ са 3 и 26 декември 2022 г.

* Рецензията е публикувана в сайта на сп. „Жената днес“, 29.11.2022 г.

Реклама

Поетите само в „тъмното са у дома“

Вероятно по волята на случайността тази премиера се провежда именно на 1 юни – Денят на детето, а може би е специално избрана, не знам отговора. Но сте чували тази изтъркана от употреба сентенция, че поетите са като децата. Мислех си тъкмо за това. Поетите действително имат много детско в себе си, житейски незряло по някакъв начин. Носят един мил инфантилизъм. Но не са весели деца. Ако са деца, са едни недоволни деца. Едни деца, които са се оказали в свят, който не ги удовлетворява. Пример за тази моя теза е прочутото разсъждение на Киркегор, за поета като за нещастен човек, който обаче е устроен така, че когато страда, стоновете му звучат като музика. Поетите всъщност стават поети, защото имат дарбата да откриват режещите дисонанси на света. Те имат дарба да откриват бързо и веднага къде се намират тези дисонанси, къде е концентрирана болката на света. Най-често болката на света е концентрирана в самия поет. Но не само.

Бойко Ламбовски по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова, на 1 юни 2018 г., в Литературен клуб „Перото“. Снимка © Янко Джемеренов / Yanko Dzhemerenov Photographer

„Бог в очакване на дилъра“ е илюстрация на тази теза. В тази книга, както е направило впечатление и на нейните рецензенти, а и на вас като нейни бъдещи читатели, стиховете са една мигновена, много често съвсем експромт, словесна фотография на страданието на света. Прекрасно би било този свят да е хармоничен, да е зелено, да е пълно със слънце и светлина, и всички хора да се разхождат щастливи. Уви, ние тук знаем, че моментите на радост са много омесени с моменти и периоди на скърби, на различни катарзисни изживявания, наситени с остър драматизъм. Всичко това поетът умее да го улови. Уловила го е и Бистра. Книгата ѝ, в нейните много концептуално изведени четири цикъла, са за тези неща. Тя не е първият човек, който ни занимава с просяка, с наркомана, с низвергнатите и отритнатите от съдбата. Със страдалците на света са се занимавали много от поетите, през цялата история на съществуване на това изкуство, наречено писана словесност. Има един прекрасен поет, който аз ценя и когото дълго време беше забравен в нашата литература – Теодор Траянов. В неговия „Пантеон“, има едно стихотворение посветено на Франсоа Фийон – „Кралят на Лазура“. В него става дума именно за тези страдалци и грешници на света: „Аз, бледният крал на лазура / отплувах, проклет от света, / по мачтите – огън и буря / в сърцето – лика на смъртта (…) / Там свита от парии водя / на грешници хорът осмян, / порочни мадони, рапсоди / и блудници с плач неразбран“. Траянов е събрал в един кораб всичко това, което е отритнато от света и не се радва, така както би следвало да се радват всички божи творения на тази земя.

Бистра Величкова по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“, на 1 юни 2018 г., в Литературен клуб „Перото“. Снимка © Янко Джемеренов / Yanko Dzhemerenov Photographer

Книгата на Бистра Величкова можем да раглеждаме и като реплика на това стихотворение на Траянов, преведена на българския език на XXI век. Героите вътре не са просто залисовки, не са препостнати персонажи на страданието в неговите различни хипостази. Ако бяха такива, щяха да бъдат само щрихи или очерци, ритмизирани в стихотворен план. Това не е достатъчно, за да можем да говорим за добро и голямо изкуство. Бистра успява да види универсалното в тях, при това далеч не само в географски план (Белгия, Португалия, Русия и т.н.). Всичката тази болка на света тя пропуска през себе си и го прави убедително и експресивно. Тя гледа по такъв начин да концентрира внушението, че то да достигне до нас, като някакъв вид парадокс; да достигне до нас с малко думи, но като един афористичен сгъстък, който да ни изненада, да ни провокира, да ни накара да се замислим. Успява ли? Според мен, в голяма част от текстовете си – да. Ще прочета стихотворението „Улици“, което може да послужи като ключ за прочита на тази книга: „татуирах себе си / върху улиците, / на които съм живяла / всички си приличат / по моите белези и рани / различни са, / когато ме няма / затварям очи, / защото само в тъмното / съм у дома“. Тъмното е знак, че човек иска да го няма, да не го виждат, а той да вижда и да запази в главата си, само това, което е видял; Иска да се скрие, да изчезне. Има един показателен разказ на Хемингуей, в който се разказва за сервитьор, който работи по цял ден, но недочува. Той е възрастен самотник, който няма семейство, и единствената му мечта, след като свърши своята тежка работа е да отиде да почине в заведение, където е светло и тихо. А защо му е на глухия човек да му е тихо? Така или иначе не чува. Защото тази глухота, която я нямат другите, също е рана. Но когато си в тъмното и това е твоят дом, светлината е някакъв вид рана. А тази светлина озарява свят, в който е пълно със страдание. Пък в тъмното ти не го виждаш, можеш да се скриеш.

Бойко Ламбовски по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова, на 1 юни 2018 г., в Литературен клуб „Перото“. Снимка © Янко Джемеренов / Yanko Dzhemerenov Photographer

Не знам дали вярно го тълкувам, може и да си измислям разни неща, но това е грехът на всички литературни интерпретации. Но това пък е и радостта на четивото, че всеки може да си направи свой прочит и да открие неща, които са конкретно негови. Добрата литература се отличава от лошата литература по това, че от добрата можеш да вземеш нещо за себе си; От лошата никой почти нищо не може да вземе за себе си, освен – не пишете така и не четете това. Трябва да ви кажа, че по-нелеп призив от този „Дайте да четеме повече книги“, не съм чувал. Да ме прощават книжарите – призивът работи за бизнеса, но в културен план е нелеп. Бих го перифразирал така: нека пишем добре и четем само стойностни и хубави неща. От които можем да вземем нещо за себе си. Не всички книги са ценни. Има много глупости, които се пишат и издават. Стойностните книги са тези, които ни обогатяват, в които се разпознаваме, които ни утешават по някакъв начин. „Бог в очакване на дилъра“, която представям днес, е книга, от която можем да вземем нещо за себе си.

Реч на поета Бойко Ламбовски при представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра” („Ерго“, 2018 г.), публикувана във в. „Литературен вестник“, бр. 24, 20-26.06.2018 г., стр. 3

Една от темите в тази книга е капсулизацията на личността, нейното затваряне, злоупотребата със страданието като самодостатъчен патос и гняв към битието. Заглавието е вид провокация. Аз не зная дали Бог има нужда от утеха, но съм сигурен, че вероятно има сили, всиши сили, които отговарят за вдъхновението и развитието на това, което човек концентрира като словесен изказ и споделя с другите хора. Дори за поезията. Сигурно някои от тези сили се радват на доброто постижение и на доброто попадение в сферата на литературата. От тази гледна точка, въпреки че книгата е пределно мрачна, като цяло съм уверен, че тя ще е радост не само за нас като читатели, а ще е радост за тези сили, защото е още един щрих в познанието ни – особено за там, където ни боли. За това аз лично, при все кахърните послания на книгата, съм оптимист за Бистра, предричам ѝ успех. Освен стихосбирката ѝ съм чел и първата ѝ книга с разкази – „Малка, мръсна и тъжна“, която стана лауреат на конкурса за дебют „Южна пролет“ 2015 г. Бистра има афинитет към предизвикателните заглавия, както може сами да се убедите. Не зная бог дали ще дочака дилъра, но знам, че ние ще дочакаме още книги от Бистра. Авторката заслужава поздравления и за жеста към нейната майка, част от чиито стихове присъстват в тази книга. Това показва симпатично чувство за приемственост, въпреки че доста се различават стилистично поколенията и изказа. Поздравления заслужава и публикувалото книгата издателство “Ерго”, което прави нещо важно за всяка национална култура – издава стойностни заглавия, необещаващи бърза и лесна реализация в некомерсиални сфери като поезията и литературнaта критика.

БОЙКО ЛАМБОВСКИ

* Реч на поета Бойко Ламбовски по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра” („Ерго“, 2018 г.) на Бистра Величкова в Литературен клуб „Перото“, в София, на 1 юни 2018 г. Речта му е публикувана във в. „Литературен вестник“, бр. 24, 20-26.06.2018 г., стр. 3

“Малка, мръсна и тъжна” – портокалени баби, аутсайдери, наркомани, изоставени деца и просяци

Премиера на

Премиера на „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова, на 10 декември, 2014 г. на 42-ия Международен панаир на книгата в НДК. Снимки: „Двойна измама“

“Героите в книгата “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива) на Бистра Величкова са от онези, които дали справедливо или по инерция наричаме „малки“ (…) Портокалени баби, аутсайдери, наркомани, изоставени деца, просяци… Изобщо хора, избутани от живота. Или както казва героинята на разказа „До дъно“: „Така ставаш аутсайдер. Винаги, когато не се движиш по „правия път“, според общоприетите разбирания за прав път, и по установения ред, обществото леко те изритва в периферията“.

Това каза писателят Чавдар Ценов при представянето на дебютния сборник разкази на Бистра Величкова, на 10 декември 2014 г., на 42-ия Международен панаир на книгата в Националния дворец на културата (НДК) в София.

Репортаж от премиерата на „Малка, мръсна и тъжна“ в Артефир, по БНР, 18.12.2014 г.

Чавдар Ценов допълни, че “в екзистенциален аспект, героите в сборника са хора, ненамиращи любов от един или друг вид, ненамиращи смисъл от никой вид. Различни хора, невписващи се хора: „Мислеха за живота. Може би точно затова се прецакаха, защото много мислеха за живота. Това им изпържи мозъка. Нищо друго не изпържва мозъка както многото мислене…“

„Сборникът е едно многогласово „аз“-повествование, в което гласовете на отделните герои се наслагват, преплитат и напластяват, а в крайна сметка се получава хор като от древногръцка драма, който обаче не изпълнява дитирамби в чест на бога, а отделните хористи набързо и задъхано споделят с нас различни неща за собствения си живот“, каза още Чавдар Ценов.

Авторката сподели, че заглавието на книгата е подбудило много разнообразни и комични реакции от въпроси дали това е еротична книга до предположения, че е книга за социализма и прехода.

Авторката:

Авторката: „Малка, мръсна и тъжна“ е моята борба със света. Снимки: „Двойна измама“

“През цялото време, докато пишех родители и приятели ме питаха: “Защо?”. Може би сега е моментът да им дам своя отговор: “Това е моята борба със света… Тази книга е резултат именно от тази борба”, сподели авторката Бистра Величкова по време на премиерата в НДК. Тя допълни, че с този сборник разкази се опитва да убеди света, че не книгите са отражение на действителността, а че реалността е отражение на книгите.

Примери за това предлага самата книга, където читателите могат да видят как едно 4 годишно момче може да бъде по-голям от всички хора на света; Как хора живеещи на далечни места, забравени от Бога, с голямото си сърце могат да прегърнат целия свят, а в реалния свят тези хора са невидими; Също така, как да имаш малко неща, да живееш в нищета, не те прави просяк, защото всъщност всички от нас са просяци в самите себе си.

Авторката призова бъдещите си читатели да я подкрепят в борбата й със света като вярват повече на книгите, отколкото на действителността!

Премиера на

Премиера на „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова, на 10 декември, 2014 г. на 42-ия Международен панаир на книгата в НДК. Снимки: „Двойна измама“

Още снимки от премиерата на книгата можете да видите на Фейсбук страницата на „Малка, мръсна и тъжна“.

Интервю на Яна Пункина с Бистра Величкова за книгата „Малка, мръсна и тъжна“, в предаването „Заедно след полунощ“ по БНР, 12.12.2014 г.

Разговор на Валентин Дишев с Деян Енев за книгата „Малка, мръсна и тъжна” (ИК “Рива”), програма „Христо Ботев“, радио Хоризонт 

Dictum – разговор на Валентин Дишев с Деян Енев за книгата „Малка, мръсна и тъжна” – 04.12.2014 г.., Хоризонт, БНР

„Хорът на отритнатите“ – рецензията на Чавдар Ценов за книгата „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014), публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

Видео от премиерата на „Малка, мръсна и тъжна“ в НДК, 10.12.2014 г.

Премиера на “Малка, мръсна и тъжна” в НДК – 10 декември 2014 г.

Malka_mrusna_tujna_cover_finalСборникът разкази “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива) на Бистра Величкова ще бъде представен на 10 декември (сряда) от 19.00 ч. в Националния дворец на културата (НДК) в София. На сцената, на етаж 3.

Сборникът разкази ще представят писателите Деян Енев и Чавдар Ценов.

Премиерата е част от програмата на Софийския международен панаир на книгата – декември 2014 г.

Редактор на книгата е Деян Енев. Художник и оформление на корицата – Веселин Праматаров.

„Гласът на младата писателка Бистра Величкова е неочаквано суров и мъдър. Дебютният ѝ сборник с разкази, озаглавен „Малка, мръсна и тъжна”, изследва съдбата на разломената и разбягваща се навън и надолу българска галактика през годините на прехода. Почти всички разкази са написани в аз-форма. Този похват гарантира висока степен на достоверност при изобразяването на героите, но може да се превърне в нож с две остриета за неуверения разказвач. Трябва да подчертаем, че Бистра Величкова се справя майсторски, почти блестящо с това предизвикателство.

Бистра Величкова не търси самоцелните ефекти, не се опитва да смае читателя, не се прави на всяка цена на писателка. Тя гледа на писателския труд не като стилист, а търси по-високото му измерение, като се превръща в хроникьор на радостта и болката. Тя възражда в книгата си по безспорен начин една от най-важните и високи възможности на литературата – да свидетелства за възторга и гибелта на надеждите, затваряйки, уплътнявайки, кондензирайки цели житейски съдби в капсулата на разказа тъй, че и след сто години ароматът на цветята или мирисът на кръв, смехът на човека или сълзите му да са живи, страшни, въздействащи.“

Деян Енев

„Малка, мръсна и тъжна“ е сборник с истории, събрани от човек, достатъчно млад, за да прибере тези моментни снимки в своя собствен албум, и същевременно все още не пропит от цинизма, който възниква като защитна реакция на интелектуалния ум в киселинна среда като нашата. Да, точно това липсва в разказите на Бистра – този така познат от книгите на цяла плеяда съвременни български автори цинизъм. Хареса ми да го няма! Хареса ми да чувствам емпатията й към героите, които рисува с думи. Хареса ми липсата на оценка за действителността, която описва – оценката я прави всеки за себе си. И ми хареса начинът, по който поставя Аз-а си крачка назад, за да изпъкне малкият човек с неговата драма или прозаичност”.

Георги Грънчаров, “Библиотеката”

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Бистра Величкова е родена през 1986 г. в София. Завършила е Журналистика в СУ „Св. Климент Охридски” и магистратура по Европейски науки в Университета в Туенте, Холандия и Вестфалския Вилхелмс Университет в Мюнстер, Германия. Нейни произведения са отличени с награди на литературните конкурси: за къс разказ „Рашко Сугарев” (2012 г.), за поезия – „Веселин Ханчев” (2012 г.) и „Димитър Бояджиев” (2013 г.). През 2012 г. е стипендиант на Фондация „Елизабет Костова“ в Созополския семинар по творческо писане. Като журналист Бистра е публикувала материали във в. “Дневник”, в.”Култура”, в. „Труд”, в. „Преса”, Е-vestnik, WebCafe и др. Нейни разкази и стихове са отпечатвани във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел”, в. „Труд”, сп. „Гранта”, сп. „ЛИК”, сп. „Vagabond“, сп. „Море“, сп. “Кръстопът”, LiterNet, и др. Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна” (ИК „Рива”) излиза през октомври 2014 г.

Можете да прочетете разказите от сборника – „Утре ще бъда голям“ и „Безжична връзка“, публикувани в сайта „Вечерни новини“ и сп. „Кръстопът“.

Повече информация и последни новини за книгата можете да намерите на блога на авторката – “Двойна измама”, на Фейсбук страницата на книгата, на Фейсбук страницата на събитието за премиерата и на профила на книгата в Goodreads.

Купете „Малка, мръсна и тъжна“ в България и чужбина

"Малка, мръсна и тъжна" (ИК Рива, 2014 г.) можете да закупите и поръчате по интернет в България и чужбина

„Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014 г.) можете да закупите и поръчате по интернет в България и чужбина

Книгата „Малка, мръсна и тъжна“ може да се намери в добрите книжарници в цяла България, на цена от 8 лв. Можете да я закупите на място или поръчате по интернет от Хеликон, Български книжици, Книжарница НИСИМ, Greenwich Book Center, онлайн книжарниците: Книгосвят, Store.bg.  С доставка в цяла България, книгата струва 10 лв.

Поръчки за закупуване на книгата от чужбина можете да направите на сайта на Български книжици и на книжарница Хеликон. Предлаганата цена от Хеликон с доставка за държави в Европа е 17.52 лв. За САЩ и другите държави цената е 20.05 лв.

Книгата предстои да излезе и в дигитален формат, подходящ за електронни четци.

Филмът „Витоша” – социално ангажиран, не и емоционално

„Браво, Цеко!”, провикна се някой от задните редове на зала 1 в НДК, докато на големия екран се виждаше един от спрените лифтове на Витоша. Кадърът е част от българския документален филм „Витоша” на режисьора Любомир Младенов, с чиято премиера се откри 17-тият София Филм Фест.

Документалният филм "Витоша" на Любомир Младенов. Снимка: София Филм Фест

Документалният филм „Витоша“ на Любомир Младенов. Снимка: София Филм Фест

Иронично подметната реплика е към Цеко Минев, собственик на ски съоръженията на Витоша, както и човекът, смятан за един от основните виновници за възникналите проблеми с планината и невъзможността през последните години тя да се ползва от хората, поради неработещите лифтове.

Филмът е важен с това, че е фокусиран към актуалните проблеми около планината. Чест прави на организаторите на софийския филмов фестивал, че избират именно тази премиерна лента за откриването му.

„Витоша” започва с фактология за самата планина, какви видове растения и животни има там, защо природата е толкова уникална. Показват се красиви кадри от планината. А за самата нея ни разказва запаленият планинар Бай Бичи, който още от млад, а и до сега, до късна възраст, почти всеки ден се качва до Черни връх по два пъти. Дори мечка го е срещала по пътя, но му се разминало само с едно „Здрасти”. Хубава е историята за личната връзка с планината, която разказва алпинистът Дойчин Боянов. Той има зад гърба си три покорени осем-хилядника. От малък е израснал в полите на Витоша и признава, че планината му е дала най-важните човешки ценности. Архитектът Христо Генчев пък обяснява какви са възможностите за застрояване на района в близост до планината. Чрез архивни кадри се разказва за историята на 150-годишното туристическо движение “Алеко Константинов”. Вижда се как хората с костюми са се качвали да строят хижи и пътища с голи ръце – като доброволци.

Табелките, които оставя собственоръчно Бай Бичи по туристическите пътеки на Витоша. Снимка: от филма "Витоша"

Табелките, които оставя собственоръчно Бай Бичи по туристическите пътеки на Витоша. Снимка: от филма „Витоша“

След като планината е представена в географски и исторически план, във втората част на филма се показват съвременните проблеми, възникнали около Витоша от 2009 г. насам. Разказва се за конфликтите относно застрояването, опитите за промени в закона за горите, целящи разрешение за изсичане на гори, с цел изграждане на нови ски съоръжения и туристически обекти. Накрая се показват и документални кадри от най-масовите протести в защита на Витоша – тези на Орлов мост от лятото на 2012 г., които оказват сериозно влияние върху крайното политическо решение – промените в закона не се приемат.

Филмът е заснет професионално, кадрите са плътни, има художествени моменти, макар и не много, темата, за която разказва, е важна, особено за хора, свързани по някакъв начин с планината. Въпреки всичко това човек остава с едно празно усещане и непълна удовлетвореност след края на филма. Остава някак недокоснат, недостатъчно разчувстван, а тематика предполага подобни усещания. Възможна причина за този леко дистанциран вкус, който остава, е фактът, че самият режисьор на филма от самото начало не се е чувствал достатъчно ангажиран с темата за Витоша. Той сам признава в интервю: “В първия момент ми се стори, че това не е моята тема, защото е много публицистична. Аз съм кинорежисьор все пак, но приех. Натежа това, че е защитена територия и там камера не е стъпвала. Това място си има свои закони. Беше ми много любопитно. Аз бях човек, който не познава нещата отвътре и пита”.

Да. Това се усеща. Усеща се, че това не е „неговата тема”. Особено от хора, които са пряко свързани с Витоша.

Трябва също да се отбележи, че филмът не започва достатъчно ударно, така че веднага да прикове вниманието на зрителите. Започва с глас зад кадър, който говори като в стихотворна форма колко е прекрасна нашата планина. Прекалено дълго продължава усещането за патетичност, но всъщност казаните думи нямат достатъчно силен заряд и въздействие.

Друг проблем на филма, за който може да се помисли е дължината му – 70 минути, както и монотонността на някои от кадрите. Може би последното е имало за цел да се подсили художествения ефект, но не навсякъде се е получило. По-стегнат и по-синтезиран филм вероятно би бил и по-въздействащ. Най-необяснимото е, че кулминацията на филма с протестите на Орлов мост и сблъсъците с полицията е оставена най-накрая.

Документалният филм "Витоша" на Любомир Младенов. Снимка: София Филм Фест

Документалният филм „Витоша“ на Любомир Младенов. Снимка: София Филм Фест

Изненадващо е, че виждаме този най-силен емоционален заряд чак във финала. Някак прекалено стриктно са отделени тематичните части на филма, не се преплитат, а се представят хронологично във времето, което на моменти отегчава. Също така филмът не представя другата гледна точка в конфликта с Витоша. Виждаме единствено позицията на защитниците на планината, но не и тази на инвеститорите и политиците.

Самият режисьор обяснява обаче, че това не е била неговата цел. Относно този въпрос в свое интервю той споделя: „Във филма няма никакъв вид разследване, не се казва кой е виновен. Няма я и другата страна в казуса. Затова може да се каже, че става дума по-скоро за апология на хората, които защитават Витоша. Всъщност филмът не е изчерпателен в никоя посока и няма такава претенция. Цялото нещо се оказа една бездна.”

Въпреки тези забележки трябва да се признае значимостта на този филм и важният му принос в отразяването и запечатването на историческите събития, случили се около Витоша през последните години. Филмът ще бъде все по-ценен във времето, защото когато започнем да забравяме какво се е случило, за какво и срещу какво сме се борили, винаги ще можем да си пуснем „Витоша” и да си припомним. Защото паметта е най-сигурната защита срещу повтаряне на грешките.

* Рецензията е публикувана, с друго заглавие, в OFFNews на 11 март, 2013 г.

Семейна кабеларка на сцената на Народния или „Досието на една Ж.“

„Какво искаш? Да оставя помията и да бъда обективен ли? Еми не мога! Ако кажа истината утре никой повече няма да ме види“. Това казва журналист, водещ на телевизионното предаване „Погнуса и гняв“, в новия спектакъл „Досието на една Ж.“ в Народния театър. Пиесата е по текст на Петър Маринков, поставена от режисьора Боил Банов.

"Досието на една Ж.". Снимка: Атанас Кънчев

„Досието на една Ж.“. Снимка: Атанас Кънчев

Действието на спекаткъла се развива в семейна кабеларка, където съпругът (Герасим Георгиев – Геро) е водещ, съпругата (Албена Михова) е режисьор на пулта, а бащата (Кирил Кавадарков) – оператор на единствената камера в студиото. Обстановката и работата в тази самоделна телевизия е представена много правдоподобно с ирония и хумор. Герасим Георгиев – Геро е облечен в абсурдни и смешни дрехи за водещ на телевизия – червени карирани гащи, червена риза; Вместо обувки е с пантофи, намек за това, че студиото всъщност се намира в домът на водещия.

Не само на външен вид, но и като поведение Геро блестящо пресъздава типичния водещ – в приповдигнато настроение, бързо говорещ, рядко слушащ събеседника си, търсещ сензация и скандал, борещ се единствено, и само за висок рейтинг. Самочувствието му и високите амбиции за семейната телевизия контрастират с цялата абсурдна обстановка, в която се случва реализирането на предаването.

Студиото е бедно и разбито, има само един стол за водещия и когато има гост в предаването се налага да го поканят да седне на малка табуретка; режисьорката – съпруга непрестанно пие водка и крещи от апаратната; възрастният баща – оператор снима на единствената камера, която изглежда по-скоро като любителска. Зрителските обаждания в ефир се правят или от пияната съпруга на водещия, която си преправя гласа при всяко ново обаждане, сякаш е друг човек или от бащата-оператор. Други зрители, ако въобще има такива на тази телевизия, и да искат не могат да се обадят в ефир, защото от семейната кабеларка не са платили сметките си за телефон. Върхът на абсурда се стига в момента, в който докато тече предаването изгасва тока. Оказва се, че и той не е платен.

"Досието на една Ж.". Снимка: Атанас Кънчев

Герасим Георгиев – Геро в „Досието на една Ж.“. Снимка: Атанас Кънчев

„Не се научихте да пестите, за това сме фалирали“, възмущава се шефът на семейната кабеларка. А на критиките на съпругата му, че телевизия не се прави с една камера, той отговаря: „Паганини е свирил на една струна, значи и една телевизия може с една камера“. Проблеми, неуредици, бой, алкохол и мизерия, всичко това се случва в телевизията по време на рекламите и преди да започне предаването. Всичко това, което зрителите никога не виждат, защото веднага щом влезе в ефир, водещият се усмихва широко, става приповдигнато любезен и по никакъв начин не издава какво се е случвало до преди малко.

Препратките и асоциациите с настоящото състояние на медиите и обществото са явни и много точни. Режисьорът на постановката Боил Банов, споделя че строго се е придържал към текста на Петър Маринков и самият бил изненадан от неговата актуалност днес.

Кулминацията в постановката идва, когато в предаването „Погнуса и гняв“, където отдавна никой не иска да гостува като събеседник, съвсем случайно пристига мъж, който планува да се самоубие. Прекрасна новина за телевизията. Водещият се екзалтира от идеята, че не само вече има гост в предаването, но и че той може да се самоубие в ефир, което ще донесе висок рейтинг. Скоро обаче водещият решава, че за още по-голям зрителски интерес към самоубийството трябва да се прикачи някаква кауза, обществено значима причина – например недоволство от правителството, отчаяние от корупцията. Уви, причината заради, която човекът иска да се самоубие е далеч по-необичайна – той иска да се самоубие заради всичките жаби, които умират на Околовръстния път, докато колите препускат с бърза скорост. Жаби или жени, които според оператора напоследък си приличат, защото и едните и другите са с дълги крака, големи очи и дебели устни. Човекът, който иска да се самоубие има жаба, която се е изгубила и това е още една причина за крайното му решение. Накрая в телевизията влиза и Килъра (Сава Драгунчев), който обяснява, че иска и той да бъде под светлината на прожекторите и да излезе от анонимност, защото и килърите са хора, които, когато не са на работа и не убиват – четат поезия. Така абсурдът и гротеска в семейната кабеларка достигат своя връх.

"Досието на една Ж.". Снимка: Атанас Кънчев

„Досието на една Ж.“. Снимка: Атанас Кънчев

Единствено заглавието, на пиесата „Досието на една Ж.“, не отразява съвсем точно сюжета на постановката, а и не привлича достатъчно вниманието. Може би повече би подхождало, например заглавието „Погнуса и гняв“, както се казва предаването в кабеларката. В крайна сметка, това е режисьорско решение и може би Боил Банов има своите мотиви да заложи на това заглавие.

Пиесата „Досието на една Ж.“ поднася кривото огледало към обществото ни и чрез хумор критикува настоящето. В това огледало виждаме как медиите са се взели толкова на сериозно, че не виждат абсурдната среда, в която съществуват, забравили са основната си функция – да помагат и информират хората, приели са сензацията и рейтинга като основна цел. За това, ако искате да разберете как работи една телевизия у нас (в случая кабелна) не ходете в телевизията, а отидете на театър – кривото огледало там е по-истинско от това, което застава пред него.

Постановката “Досието на една Ж.” можете да гледате на открита сцена “Сълза и смях”, в Народния театър на 28 февруари, както и на 11, и 23 март.

* Публикация в OFFNews, 26 февруари, 2013 г.

Чавдар Ценов представи романа си „Кучета под индиго“

Премиера на "Кучета под индиго" на Чавдар Ценов. Снимки: Бистра Величкова

Премиера на новия роман „Кучета под индиго“ на Чавдар Ценов. Снимки: Бистра Величкова

Писателят Чавдар Ценов представи новия си роман „Кучета под индиго“ (изд. Рива) в рамките на Международния панаир на книгата. 

Книгата е първият роман на автора. До момента той е издавал предимно сборници с разкази. За книгата си Ценов обяснява, че, е тръгнала от разказ, развита е като сценарий за филм и стига завършения си вид като роман.

„Този роман възникна въз основата на разказа „Кучетата на Томи“,

Чавдар Ценов представя новия си роман. Снимки: Бистра Величкова

Чавдар Ценов представя новия си роман. Снимки: Бистра Величкова

писан през 1982 г. Режисьорът Чавдар Живков ме намери и каза, че много искал по този разказ да напишем сценарий. Това стана през 2010 г. Започнахме да пишем, но при българското кино всичко се случва бавно и аз си казах: „Междувременно, ако не напиша пък един роман…“. Това разказа авторът Чавдар Ценов по време на премиерата на книгата.

За сега идеята за филмов сценарий е в застой. „Темата се изчерпа като роман. Може би за филма ще напишем друг“, коментира авторът. Написването на самия роман му е отнело две години.

„Това е книга слушателка, а не ораторка. Тя изслушва внимателно, с разбиране всички свои герои. Освен това прави и паузи, сякаш, за да те чуе и теб“, коментира романа, редакторката Нина Иванова. „Кучета под индиго“ задава въпроси, но не в патос, а по начин по който си говорим с приятели“.

Романът представи Митко Новков, който каза, че „Това е един спокоен роман. Вътре има няколко истории – история на търсене, история на една любов и на едно изпращане. Никоя от тези истории не е истеризирана. Въпреки че времето, в което се случват историите е болнаво, самите истории са здрави и текат леко.“

Митко Новков представи новия роман на Чавдар Ценов. Снимки: Бистра Величкова

Митко Новков представи новия роман на Чавдар Ценов. Снимки: Бистра Величкова

„Романът е като бавна река, която те успокоява и те кара колкото може повече да се вглеждаш във водите ѝ“, допълни още Новков и го сравни с „музика, която те повлича неусетно и не разбираш кога си вътре.“

Чавдар Ценов е роден през 1956 г. в гр. София. Завършил е Френската

Снимки: Бистра Величкова

Снимки: Бистра Величкова

гимназия и българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите “Черно под ноктите” (1992), “Удавената риба” (1999), “Щраусовете на Валс” (2001), „Другата врата“ (2009). Работил е като редактор, репортер и коректор в различни издателства и вестници. Превежда от френски език хуманитаристика и художествена литература.

* Публикация в OFFNews, 5 декември, 2012 г.

Илиян Метев: В една система, която се разпада има нещо човешко

Илиян Метев на награждаването в Кан. СНимка: Личен архив

Илиян Метев на награждаването в Кан. СНимка: Личен архив

Илиян Метев е режисьорът на документалния филм „Последната линейка на София“, който през май тази година беше награден на международния филмов фестивал в Кан. Той получи

„The Visionary Award“ в „Седмицата на критиката“. След Кан филмът получи поредица от отличия, сред които голямата награда на фестивала в Братислава, Silver Dove на фестивала в Лайпциг, награда в Карлови Вари и т.н. През

2013 г. се очаква филмът да бъде пуснат по немско-френския канал ARTE, както и от други телевизии. В момента се водят преговори с БНТ за излъчването на филма. Продукцията е предложена на телевизията, но въпреки това има забавяне по неясни причини. Премиерата на филма в България се състоя по време на кино фестивала „Киномания“ в София.

Илиян Метев е роден през 1981 г. От 8 годишна възраст живее в Германия. Тогава свири професионално на цигулка и планува да стане цигулар. През 2008 г. обаче, получава висшето си образование в Лондон по Документална режисура в National Film and Television School. Първият му филм „Голешово“ (2008) също е заснет в България.

– Кога и как дойде идеята за филма „Последната линейка на София“?

– През 2008-ма година. Тогава завърших режисура в Англия. Имаше програма от нашия университет, която даваше възможност като завършиш да кандидатстваш за проект в Би Би Си. На някои студентите дават малка стипендия с цел развитие на свой следващ проект, след дипломния. Тогава аз кандидатствах с идея за този филм и спечелих стипендията. След това трябваше обаче да намеря английска фирма, която да ми помогне да осъществя филма. Тръгнах да търся, говорих с около 20 фирми и всеки казваше: „Супер проект, но не виждаме потенциал за английската телевизия“. Те ми казаха: „Предлагаме ти с нас да работиш по друг проект, а този да го правиш независимо“. Така и направих.

Пристигнах в България и започнах да правя проучване по темата. Имахме една позната, която работеше при диспечерите в Пирогов. Тя ме свърза и с директора на Бърза помощ на сточна гара. Той пък ме свърза с различни медицински екипи. Известно време просто пътувах с линейката, с различни екипи, докато се спрях на екипа на д-р Краси Йорданов.

Илиян Метев с медицинския екип в Кан. Снимка: Личен архив

Илиян Метев с медицинския екип в Кан. Снимка: Личен архив

Направи ми впечатление, че той не е обикновен човек. От 25 години работи там и някаква магия, която го крепи. Върши работата си с много отговорност и желание. На работа винаги пристига 40 минути по-рано, за да се подготви. Има моменти, когато не му е лесно. Исках да прекарам повече време с него и да го опозная като човек. След това се запознах и със сестрата Мила и шофьора Пламен. Те са много различни като темперамент. Мила излъчва много топлина и отразява ясно ситуациите, през които минават.

Пламен пък винаги има правилният коментар за всичко. При прожекциите у нас публиката реагира доста добре на неговите шеги. Въпреки че тематиката е сериозна, има и хумор, който ги крепи.

– Трудно ли беше да убедите екипа от Пирогов да ги снимате във филма?

– Повечето екипи бяха доста отворени към идеята да се направи филм. Според мен и те усещаха някаква нужда от това светът да види как протича тяхната работа и техният живот. Те по някакъв начин са неоценени. Много труд хвърлят, а в медиите винаги се казва – тука закъсня линейка, там закъсня линейка… Има един много отрицателен имидж около Бърза помощ, а в същото време има хора, които много съвестно си вършат работата.

– Шефът на “Бърза помощ” лесно ли се съгласи да снимате?

Илиян Метев в Братислава. Снимка: Личен архив

Илиян Метев в Братислава. Снимка: Личен архив

– В началото ни трябваше разрешение от Министерството на здравеопазването. Когато правих проучванията много лесно ни дадоха разрешение. И точно,

когато вече искахме да започнем да снимаме и те изведнъж казаха: „А, нямата вече разрешение, трябва пак да подадете молба“. Тогава почти една година съм звънял от Англия през няколко дена да ги питам дали е готово разрешението. И те все ми казваха: „Няма разрешение, говорете с този, с онзи…“. Накрая почти щяхме да се откажем и те изведнъж казаха „А, имате го разрешението“. В България всичко се случва много неочаквано.

– Кога започнаха снимките и колко време продължиха?

– Първият снимачен ден беше през 2009 г. на Нова година. С паузи, снимките продължиха близо две години. Имали сме около 60-70 снимачни дни. В началото аз идвах от Англия, снимахме 2-3 седмици интензивно, след това прекъсвахме за известно време. Тези прекъсвания се получиха и от факта, че продължавахме да търсим различни източници на финансиране. За целта пътувахме много по фестивали, на които представяхме проекта си на т.нар „pitching“.

– Какво представлява този „pitching“?

Илиян Метев с награда в Лайпциг. Снимка: Личен архив

Илиян Метев с награда в Лайпциг. Снимка: Личен архив

– Това са форуми, където се събират хора от телевизии и кино фондове от цял свят, които финансират документално кино. Системата е такава, че отиваш там, представяш си проекта за пет минути и пускаш трейлър от филма, който е дълъг две минути. След това вече си уговаряш срещи с различни редактори и спонсори, които имат потенциален интерес да финансират проекта ти. На такива форуми ходихме в Лисабон в Португалия, после в Чехия, в Италия, в Амстердам. В Амстердам се води един от най-големите „pitching“ форуми. За да вземеш участие в тези форуми трябва да кандидатсваш и да бъдеш одобрен. След това водихме много преговори, със заинтересовани спонсори, които продължиха близо година. Хубавото като ходиш на такива „pitching” форуми е, че се срещаш с хора от тези среди, те все повече чуват за твоя проект.

В началото започнах филма със собствен бюджет и след това допълнително финансиране получих от още няколко фонда: Освен от българския национален филмов център, от Хърватскa, от немския копродуцент от Кьолн и т.н. Мажоритарно се води немски филм, защото те най-много пари инвестираха.

– Коя година филмът вече беше напълно готов?

– Имахме “Picture lock” – заключена картина на 12 март 2012 г. Помня, защото това беше срока за подаване в Кан. Сглобихме филма в Хърватска, след това малко в България и в Англия. Озвучаването и цветните корекции ги правихме в Германия.

– Кога и къде за първи път го излъчихте?

– За първи път го представихме в Кан. Там ни беше премиерата. Човек като прави каквото и да е кино се опитва да направи премиера на някой от ключовите фестивали. Те имат такова изискване – филмът да не е показван никъде другаде. Ако филмът се покаже първо в Германия, след това не може да го покажеш в Кан. А имахме и договореност със спонсори да се опитаме да го покажем на някое ключово място. В Кан опитът ни се оказа успешен и спечелихме награда Visionary Award. Филмът, въпреки че е документален, се възприема като игрален. Даже сме имали рецензии, където журналистите са си мислели, че това е игрален филм. На едно място бяха написали: „Страхотна актьорска игра като в документален филм“. Но филмът е изключително документален, без миг инсценировка. Подходът ни беше такъв – ние с тонрежисьора да сме невидими. Ние станахме едва ли не част от медицинския екип, от апаратурата на линейката.  Целта ни беше екипът да свикне с нас и да можем да ги снимаме естествени, такива каквито са.

Не исках филма да показва зрелища, лицата на пациентите са скрити. Идеята беше да се отрази животът на самите медици. Даже от едно френско списание коментираха, че ние сме изгледали всички филми и сериали за Бърза помощ и нарочно сме решили да направим филм, който е обратното на зрелищните филми. Това не е вярно разбира се, защото аз не гледам такива сериали.

– Всъщност не беше ли трудно хората от медицинския екип да се отпуснат пред камерата?

– За това снимките ни отнеха две години. Ние от начало няколко месеца сме пътували с тях без въобще да снимаме. Просто си говорихме, опознавахме се взаимно, свиквахме едни с други. На Краси (главният лекар – бел.а.) сме му ходили на гости, той живее извън София. В този процес е много важно да има взаимно доверие и те да разберат, че ние не искаме нещо да ги експлоатираме или да представим нещата изкривено.

– Две години сте посветил на това, може ли да се каже, че за момент сте живял като лекар от Бърза помощ?

– Е, не бих казал, защото от медицината не съм научил достатъчно.

– Все пак усетихте ли какво е чувството, когато има спешен случай? Случките и гледките, които видяхте как ви се отразиха?

– Променят ти живота определено. Помня преди да се качим за първи път на линейката, цяла нощ не можах да мигна, защото се чудих какво ще видя. Когато линейката тръгва за адрес, дават на екипа една оскъдна информация и те не знаят какво да очакват. Адреналинът е невероятно голям и не е лесно. Има ситуации, в които млади хора са потърпевшите, друг път възрастни. Понякога виждаш как някой загива, защото системата не работи и това е много тъжно.

– Защо решихте да направите филм точно за лекарите? Имате ли роднини или близки, които са лекари?

– Този въпрос винаги ми го задават. Не, просто като пациент съм бил в българските болници. Имаше една конкретна ситуация преди 5-6 години, когато баба ми си счупи крака. Обадихме се за линейка и те ни казаха, че ще трябва да почакме 4-5 часа. Ама тя не може да ходи, боли я. И те „Еми нямаме линейки, няма кой да дойде. Ако намерите друг начин да я закарате, добре…“ Закарахме я някак. Говорихме с познати там, то често става така тук. От там се започна – трябва на този да му бутнеш пари, на онзи, на трети да дадеш пари. В същото време отношението е просто отвратително. Атмосферата беше много потискаща. Това, което ми направи впечатление беше, че там имаше една сестра, която все пак показа повече хуманност и съчувствие. Този контраст между една система, която се разпада и това, че все още има хора, които са останали хора е н

Плакат на "Последната линейка на София"

Плакат на „Последната линейка на София“

ещо изключително. Бях впечатлен. Това исках да запечатам и във филма.

– До колко този филм може да бъде разбран навън, на Запад, където болниците са доста по-уредени и повечето нямат проблемите, които има в нашата Бърза помощ?

– Там разбира се, също има проблеми – в Германия, в Англия. Те обаче са несравними с тези тук. Там говорят, ако линейката е дошла вместо на седмата, на осмата минута. За това ще пишат във вестника. А тук става дума за часове.

– Мислите ли, че това, че сте го заснел филма в България внася повече драматизъм, отколкото ако беше заснет в Германия?

– До известна степен, да. За тях нашата среда е необичайна. Когато гледат този филм, те от една страна са шокирани, че такива обстоятелства са възможни в Европейския съюз, от друга винаги казват какви невероятни са хората от екипа. Даже ми се е случвало да ми казват: „Абе, дай ми телефона на сестрата, търся жена да се оженя“. Моята цел беше да изпъкват човешките качества на екипа, а не да бъде филм, който само да показва каква трагедия е тук.

– Тези световни награди и признания дадоха ли ви повече увереност като режисьор?

– Разбира се, те са голям комплимент за работата на всички нас. Но когато човек започва нов проект нормално започва от нулата. Даже нарочно искам да забравя всички награди, защото човек прави най-стойностната работа, когато не си казва: „Ей сега ще направя филм, който да влезе в Кан“. Най-хубавите и красиви неща стават, когато изцяло се концентрираш в създаването на една творба и в нейната цялост. Не трябва да правиш филм, за да задоволиш този или онзи интерес. Когато правиш филми за телевизии, например, режисьорите винаги трябва да се нагаждат на интересите на телевизията.

– Отделно от режисурата, има ли друга работа, с която се занимавате?

– Да. Правя корпоративни филми за една архитектурна фирма в Лондон. Те са един вид рекламни филмчета за техните инсталации, които имат комерсиална стойност. При тази работа никога не знаеш кога ще ти е следващият проект. Обаждат ти се и ти казват – след две седмици отиди не знам си къде. Сега през януари ще ходя в Лас Вегас да снимаме там.

С документалното кино проблемът е, че парите идват с такова закъснение, че човек трябва да се занимава и с нещо друго, за да може да си плати наема. То по принцип в киното и въобще в изкуството никога не знаеш какво ще стане. Ето сега например не знам къде ще бъда след два месеца. До тогава имам планове, а след това… Но се радвам, че все пак имам възможност да правя това, което ме влече.

– Имате ли поглед върху българското документално и игрално кино? Какви са впечатленията ви?

– От документалните филми гледах „Царя“ и ми хареса. Любимият ми игрален филм е „Източни пиеси“. Това беше филмът, който за мен най-автентично и искрено отрази част от действителността в България.

– Като ученик сте свирил доста сериозно на цигулка, дори сте мислел професионално да се занимавате с това. Защо променихте избора си?

– Да, наистина много сериозно свирех на цигулка. Това ми беше първият професионален избор. Аз наполовина съм израстнал в Германия. Там съм участвал на много конкурси, свирил съм в радиото, по концерти. До 17-18 годишна възраст идеята ми беше да стана цигулар.  Започнах да свиря и за пари по концерти, в оркестри. Тогава добих представа какъв е животът на професионалния музикант. Имам по-голям брат, който беше професионален цигулар в Лондон. И от него, и от моя личен опит със свиренето сметнах, че живеем в такова време, в което не се цени класическата музика. Комерсиализира се до известна степен. Свиренето в оркестър не ме привличаше.

Понякога все още се чудя дали съм взел правилното решение. Свиренето на класически инструмент, от друга страна общува много директно с публиката, не е както при филмите – не трябва да ходиш на „pitching“. В киното има толкова организационни работи, които ти отвличат вниманието от творческата работа. Въпреки това, при филма хубавото е, че веднъж направен, след това не се притесняваш всеки път дали няма да изсвириш някоя фалшива нота.

След като се отказах от цигулката реших да се занимавам с живопис. Харесваше ми да рисувам. Въобще тези професии, в които човек има сигурен доход никога не са ме привличали. (смее се) Специалността ми се водеше Fine Arts – Изящни изкуства. Тогава имах допир с различни видове изкуство – с киното, със скулптори. Имаше възможност да пробвам различни неща. По принцип винаги съм обичал да гледам авторски вид филми, като примерно на Бресон, Киаростами и Озу и постепенно започнах да се насочвам към киното.

– Мислите ли, че България е богат източник за такова истинско и автентично кино? Все пак и двата ви филма са заснети тук?

– Навсякъде може да се прави автентично кино. Живял съм дълги години в чужбина и обичам да се връщам тук. До известна степен се чувствам като част от българския живот и култура, но все пак усещам, че имам и друга гледна точка върху средата. Може би филмите ми са резултат от това.

*Интервюто е публикувано с друго заглавие в OFFNews, 3 декември, 2012 г.

   Трейлър на филма „Последната линейка на София“

Ружа Лазарова: Писателят навсякъде е маргинал

Ружа Лазарова. Снимка © Павел Червенков

Ружа Лазарова е българска писателка, родена през 1968 г. в София. От 1991 г. живее в Париж. Там тя работи като журналист по вътрешна политика в „Груп Монитор”.

Пише книгите си на френски език. Българския превод не го прави самата тя, а преводач. В сряда (28.11.) е премиерата на най-новата й книга „Органът на мълчанието” (изд. „Сиела”). В нея се разказва за необичайната любов между оцелял от нацистките лагери мъж психиатър на 70 г. и 35 годишната му пациентка анорексичка, жертва на комунизма. Действието се развива в Париж през 1990 г.

Ружа Лазарова доби популярност в България с книгата си „Мавзолей” (изд. Flammarion и Сиела, 2009 г.). Там тя разказва за преживяванията на три поколения жени във времето на комунизма. Книгата получи много положителни отзиви от читатели и критици. Номинирана е за четири престижни френски литературни награди.

Първата книга на писателката – „Кръстосани сърца” (2004 г.) – предстои да бъде преиздадена. Впечатляващото в тази книга е, че разказът се води от гърдите на една жена, които си имат имена – Жул и Жан.

За своя живот между България и Франция Ружа казва, че се чувства сякаш живее „между две реалности”. Засега планува да остане за по-дълго в България. Повече информация за Ружа Лазарова и творчеството й може да намерите в блога й.

– Новата Ви книга „Органът на мълчанието” излиза в сряда, тогава е и премиерата. Бихте ли ни разказали малко повече за нея? Доколко се доближава до предишната ви книга „Мавзолей”?

– В тази книга съм се опитала да продължа, да изследвам този сюжет за тоталитаризма. Този път съм включила и нацизма. Това е една среща между двама оцелели – един оцелял от нацистките концлагери, а жената е жертва на комунизма. Жертва може би е прекалено голяма дума, но все пак като прочетете книгата, ще разберете. В тази книга това, което ме интересуваше като тематика, е какви следи оставят тези тоталитарни режими върху хората. Дали в тях има някакви прилики. Като говоря за следи, става дума за съвсем конкретни неща – как ядат, как спят хората, дали имат кошмари.

– Съвсем в битов план?

– Да, съвсем в битов план. Как обичат или как не могат да обичат. Това е една връзка, която започва като терапевтична връзка и се превръща в любовна. По някакъв начин двамата се излекуват от миналото си.

– Героите в книгата българи ли са?

– Не. В началото не се споменава нищо, с изключение на Париж, който е декора на тази история. Жената е от Източна Европа, но не съм казвала, че е българка, въпреки че в текста има български думи. Другата тематика на книгата са думите. Цялата книга е построена на ключови думи. Например думата „стена” – за нея това е Берлинската стена, за него това е стената на гетото, преди да го депортират в концлагер. Такива едни ключови думи, които постепенно сменят значението си. Именно тези „key words” водят разказа и читателите.

– Това ли е Органът на мълчанието – езикът?

– Органът на мълчанието, както казва героинята, е един орган, който социализмът е развил у човека, един орган на мълчанието, който задържа думите. В един тоталитарен режим, когато произнесеш някои думи, те могат да се обърнат срещу теб и да станат опасни за теб самия, в случай, че ги чуе примерно някой агент. Точно този орган ги задържа. И тя мълчи, мълчи, мълчи… В книгата се разказва как този орган се е развил у всеки един живял през социализма и е задържал тези думи.

– Как се отразява на човек този орган, когато вече не живее в социализма? Той спира ли да съществува?

– Не. Оказва се, че той продължава да действа, за съжаление. Всъщност, благодарение на тази връзка, Органът може би ще се разтвори и ще започне да говори покрай тези думи. В тази книга се говори и за писането, и за интернет. Интригата, за която казах, е повод да разкажа за света.

– В предишната книга „Мавзолей” пак темата за социализма беше доста засегната. В това отношение до колко новата книга е различна? Какво е допълнителното в нея?

– В новата книга много по-малко присъства социализмът.

– По-скоро обръщате внимание на тоталитарните режими като цяло, а не само на социализма?

– На тоталитарните режими на 20-ти век, които все пак се свързват със социо-комунизма. Разбира се, че става дума за тези наши страни от бившия соцлагер. Като говоря за този социализъм, говоря за храната, за усещането от униформата. Чрез ключови думи разнищвам цялата униформа, за да се разбере защо тя може да накара някого да страда, след като няма нищо лошо в една униформа, това е просто една дреха. Защо тази униформа може да накара някой по-чувствителен човек да страда? За храната много съм говорила – за столовете.

– От 1991 г. живеете в Париж. Кога започнахте да преосмисляте този режим, за който пишете и се вдъхновявате? Или той през цялото време е отлежавал по някакъв начин?

– Въпросът с книгите е, че те излизат с голямо закъснение спрямо вътрешната ни еволюция. Аз тази книга я свърших преди година и нещо. Вече започвам да мисля за съвременното общество. Това е книгата, с която се надявам да приключа въпроса си за миналото и този опит от тоталитаризма да ми помогне да анализирам съвременното, глобализираното общество. Такова, каквото го познавам във Франция и в България.

– А като издавате тези книги, чувствате ли се излекувана от това време и че го махате по някакъв начин от себе си, така че да живеете по-спокойно в съвремието?

– Докато пиша, е много невероятно. После, като ги издавам… Не знам, тази идея за писането като лекуване лично аз от една страна я приемам, от друга – не съвсем. За мен това е друг процес. Креативният процес не е просто терапия.

– Вие пишете на френски език и на български. „Мавзолей” беше написана първо на френски и след това преведена. „Органът на мълчанието” също първо сте написала на френски. Защо избрахте този език, а не българския?

– Когато пиша на френски, не мога сама да се превеждам, липсват ми думи, не намирам точния еквивалент на български с това, което съм искала да кажа на френски. Затова за книгите, които съм написала на френски, имам преводач. „Органът на мълчанието” също я написах първо на френски, по-лесно ми е. Преводът направи Веселин Трандов. Той е бил редактор на сп. „Едно” известно време.

– С него дискутирахте ли превода?

– Да. Беше много интересно. Негово качество е, че е учил и френска, и българска филология. Аз не съм учила българска филология, а той има много по-задълбочен поглед върху българския език. Първо се уговорихме какво точно искам аз. Дадох му свобода при превода. Исках да има взаимно обогатяване. След това, след като получих неговия превод, малко го пренаписах, дори добавих нови неща.

– Книгата излиза първо на български език. 

– Да, първата й премиера е на български език. Книгата още не е излязла на френски.  Тя е много странна книга. Много е кратка и мъничка, но и концентрирана. Тази книга позволява, според мен, да се разкаже в 100 страници нещо, което би могло да се разкаже за 400 страници.

– Съкращавахте ли много в стремежа да бъде толкова кратка?

– Не. В самия процес на писане това ми беше като метод. Правя сравнение с изобразителното изкуство – дали ще бъде една реалистична картина, където всеки детайл е показан, както например една къща – дали ще бъде нарисувана с прозорците, с перденцата, первазите, саксиите и цветята или ще бъде едно бяло петно с червено петно отгоре, което създава същото усещане за къща… По същия начин ни влияе.

– Като писател къде се чувствате повече намясто, в България или във Франция?

– Сега останах малко повече в България, за да преоткрия съвременната българска литература, която малко познавам. Все още не мога да кажа къде се чувствам по-добре. Навсякъде ми е странно. Навсякъде писателят е един маргинал.

– Маргинал, който говори за големи неща?

– Voilà!

 Откъс от „Органът на мълчанието” на Ружа Лазарова, може да прочетете по-долу:

Единственият начин да се справя с глада в концлагера беше да го отричам. Повтарях си, че не съм гладен. Малко по малко си го внуших. Храната провокираше два типа патологични реакции: истерични или маниакални. Истериците се нахвърляха върху нея в момента, в който я получаваха и я

„Органът на мълчанието“ – Ружа Лазарова

унищожаваха за нула време. При мен рефлексът беше на маниак, той ми остана и до ден днешен: не ядях нищо, прибирах всичко за после. Икономисвах. Беше ужасно, сегам като си мисля, беше лудост.

Моите маниакални икономии мe възнаграждаваха: от време на време си правех малки угощения. Другите нямаха вече нищо за ядене, това добавяше към удоволствието. Скривах се добре, постилах някакъв парцал вместо покривка, режех хляба на съвсем, съвсем дребни хапки. Размесвах онова, което е останало от супата, от морковите, от картофите, понякога мармалад от ряпа. Мажех върху парченцата хляб, вкусвах. Бях щастлив.

Тази игричка беше опасна, тъй като останалите постоянно се опитваха да откраднат моите запаси, но тя придаваше някакъв вкус на живота. Понякога ме канеха две млади момичета, две сестри със сияйна хубост, в които бях влюбен, и аз се присъединявах на угощение при тях с моите петифурки.

Храната и нейното набавяне беше обсебваща грижа през социализма. Трябваше да притежаваш широки познания за магазините, за дните и часовете на доставките на различните продукти. Трябваше да се сприятелиш с продавачките, за да се сдобиеш с ценната информация и така да съставиш нещо като картография на глада. Трябваше да прекосиш два пъти града, за да намериш месо. Трябваше да дебнеш и да купиш по-скоро това, което се появяваше, отколкото да търсиш някакъв определен продукт. В дамските чантички винаги се намираше и мрежа за пазар. Една голяма част от живота на техните собственички беше посветена на сдобиването с храна.

– Бях много зле с покупките – признах си тъжно. – Винаги разочаровах майка си.

Когато пристигнех в месарницата, обикновено бяха останали само пакетчета свинска мас. На опашката ме пререждаха, продавачите ме лъжеха с теглото или пък с рестото. Все бях прецакана.

– Социализмът те караше да изгладнееш по един специфичен начин. Не се умираше от глад, но хроничният недостиг на храна и хаотичното й снабдяване предизвикваха състояние на постоянен стрес… Това ни правеше несигурни.

Бяхме изгладнели в главите си, психясали. Когато си я набавяхме, не опитвахме храната, а я поглъщахме, сякаш под заплахата на потенциална липса. По време на обедите в столовата наблюдавах движението на устите: като през прозорчето на перална машина виждах как храната се върти, а от нея ту щръкваше зъб, ту се мярваше червеното небце. Повдигаше ми се, но се насилвах да гледам; имах чувството, че разбирам нещо от социализма.

Най-страшно беше, когато някое ядене рискуваше да се развали.

– Тази мусака трябва да се изяде – съобщаваше майка ми.

– Не съм гладен вече – обявяваше баща ми, когото целеше повелителното изречение.

– Хайде де, напъни се малко.

– Не искам.

– Да я хвърля ли!

Баща ми отстъпваше театрално. Хващаше ядосано лъжицата и сипваше остатъка от съдържанието на тенджерата директно в гърлото си. Когато не можеше да излезе наглава с него, майка ми се обръщаше към мен. Аз навеждах очи с надеждата мълчанието ми да бъде изтълкувано като отказ. Тя повтаряше, че не бива да се изхвърля – необоримият соцаргумент, на който бе невъзможно да се откаже.

Някои спомени бяха мъчителни и грозни, на психиатъра казвах само най-същественото.

– Повръщането беше някакво освобождаване.

Беше бунт срещу нямането, срещу униформата, бригадите, срещу моите родители, които бяха огънати от системата, които се бяха научили да оцеляват и желаеха да ми предадат своето познание, за да мога да оцелявам и аз. Не исках тяхното наследство, нито да се адаптирам към режима, нито да оцелявам. Повръщах. Наслаждавах се на тази свобода няколко секунди. След това вината се изливаше в мен като водата в тоалетната чиния.

– Не чувствах нищо. Светлината винаги беше прекалено силна.

Ослепителното усещане, което придружаваше този спомен, произлизаше без съмнение от белотата на тоалетната чиния, на плочките.

– Беше студено.

Повърнатото беше топло. Рисуваше по бялата керамика на чинията абстрактна картина, която водата отмиваше на дълги ивици. Пусках я бързо, всичко траеше само миг.

– Сега ми изглежда ужасно.

Бях преплела крака, отчаяно се взирах в прозореца. Странна беше тази болка, към която бях обезчувствена тогава и която нахлуваше в мен двайсет години по-късно. За разлика от спомените, неясни и груби, тя беше точна, остра.

 Видео от интервюто с Ружа Лазарова

Премиерата на най-новата книга на Ружа Лазароваа „Органът на мълчанието“(„Сиела“)  ще бъде представена тази вечер (28.11.) от 18.45 ч. в галерия „Снежана“ в София. Книгата ще представят Емил Андреев и Светлозар Желев.

* Интервюто е публикувано в OFFNews, 26 ноември, 2012 г.

Деян Енев и Бойко Ламбовски: Добрата литература умива душите

Съвместната книга на Деян Енев и Бойко Ламбовски

След големия интерес към книгата “Деян Енев – Стихотворения / Бойко Ламбовски – разкази” авторите и издателство „Сиела” направиха втора премиера в книжарница „Книги и…”. Книгата представи Светлозар Желев. Откъси от нея прочете Калин Терзийски.

– Правите втора премиера на съвместната ви книга. Досега чухте ли някакви отзиви за нея?

Бойко Ламбовски: Да, чухме отзиви. Книгата за моя изненада се харчи, защото аз като автор на книги със стихове досега не съм свикнал да се продават много бройки. Особено тънко съчетание на комплимент с критика чух от една добра позната, която каза: „Като ти чета разказите още повече ти харесвам стиховете”. Това е много остроумно – хем е критика, хем е похвала, много изтънчено. Като цяло мисля, че ние сме професионалисти на перото и както и стиховете на Деян, така и аз се постарах това да бъдат текстове, от които в никакъв случай да не се срамуваме. Мисля, че нямам основание за това.

– Двамата се познавате още от сп. „Родна реч”, където сте писали като ученици. Спомняте ли си първите ви впечатления един от друг?

Деян Енев: Първо искам да отговоря на предишния въпрос. На мен особено ми е интересно сега мнението на поетите. Между другото чух вече някои добри думи от поети, които ценя и уважавам. Един от тях е моят стар събрат още от „Родна реч” Пламен Мавров. А за нашето дълго познанство с Бойко мога да кажа, че тогава той беше слаб, носеше очила и пушеше цигари.

– Чели ли сте си нещата един на друг? Коментирали ли сте ги?

Деян Енев: Да, разбира се, да.

Бойко Ламбовски: Много внимателно. Аз и досега помня някои негови неща наизуст. Примерно: „На мишките душите изскачат в мрака”, или пък един разказ, притча как татко му търси новороденото – търси го при талантливите, търси го при гениалните, накрая открива врата, на която пише „Деян Енев”. Вече изредил всички сакати, всички недъгави, накрая го намира… Четяхме се много внимателно, това беше една хубава школа и може би от там, от това писане на връстници човек се зарежда силно и се амбицира да бъде добър и да се занимава професионално с литература. А на нас с Деян може би ни даде допълнителен стимул фактът, че ни наградиха: него – за разкази, мен – за поезия. Дадоха ни по една първа награда. И от там предопределиха нашата съдба и ние решихме да бъдем писатели в този живот. Нещо, което следваме и досега.

– Имало ли е моменти, в които сте се разколебавали – дали все пак това е правилният път?

Деян Енев: Аз не, защото за мен писането не е професия, не е и занаят даже. За мен писането е начин да направиш хората по-добри. Може и да прозвучи малко високопарно, но аз съм убеден, че добрата литература умива душите на хората.

Бойко Ламбовски по време на втората премиера на съвместната им книга с Деян Енев. Снимка: Бистра Величкова

Бойко Ламбовски: Аз пък десетки пъти съм се чувствал изключително несигурен и в силата на въздействието на това, което пишеш, в необходимостта от него, в това, че някой ще го чете или ще има нужда. Изобщо тези моменти на съмнение са били много, продължават сега, продължават и в бъдеще. Но мисля, че не съм единствен в това съмнение, след всяко такова съмнение си зареден допълнително или си открил нещо ново, което ти дава още един стимул. Това са неизбежни работи.

– Някои ви нарекоха „батковците на българската следпреходна литература”. Вие чувствате ли се такива?

Деян Енев: Този някой е моят син, който написа това в блога си. Няма лошо, то е титла да си батко, не възрастов ранг. Така че звучи добре.

– Всъщност защо чак сега – 30 години след като и двамата се занимавате – единият – с проза, другият- с поезия, се решихте да пишете и публикувате в другия жанр?

Деян Енев: Аз мисля, че книгите си имат собствен път, собствена съдба. Тази книга доказа това, защото аз тези стихове ги имам от 17 години. Бойко също, води колонка във в. „Сега” от над 7-8 години. Много от тези колонки са чисти разкази. Така че не е добре погледнато нито за единия, нито за другия да демонстрираме принадлежност към другия жанр, но ето просто при една среща стана така, че се договорихме да издадем тази книга.

– Напоследък прозата навлиза много в поезията. Т.нар. „бял стих” без рима е доста популярен, много хора вече пишат така. Защо се получава това? Какви са ви наблюденията?

Бойко Ламбовски: Това е една световна тенденция, особено в Западна Европа, в Америка се пише така. Има много страни, в които литературната наука смята, че по някакъв начин атрибутите на класическата поезия – силаботоника, такива прозодийни елементи са изчерпани, защото там се пише поезия от много векове. И да кажем вече има някаква бедност на римата – в страни като Франция, например. Аз съм убеден, че в страни като нашата, където езикът е друг, пише се другояче, има възможност за използване на тези атрибути, за тяхното безкрайно обогатяване, поне на сегашния момент. У нас това все още е твърде подранила тенденция. Много харесвам хората, които могат да пишат модерно, но използвайки тези похвати на класическата поезия, т.е., които умеят да римуват добре, които знаят какво е ритъм, усещат го. Мисля, че това в България не е изчерпано, то не е старомодно. Старомоден може да бъде само авторът, който не притежава творчески качества. Според мен това може да се напълни със супер модерен смисъл. Един поет като Йосиф Бродски го доказва това, който е виртуоз на формата и при все това е ужасно модерен. Така че, аз лично уважавам това и това, и работя така и така. Мисля че в България, това навлизане на прозата в поезията, както го нарекохте, не е безкрайно и не е единствено.

– А доколко поезията навлиза в прозата?

Деян Енев: Мисля, че тук става дума за нещо, което можем да наречем поетическо светоусещане. За мен като автор това е много важно да присъства в един текст, все едно дали е поетичен или белетристичен. Аз търся в един текст предимно и главно това. После идват вече наредените в рими думи, думите с ритъм и т.н. Аз търся това. В моите стихове се опитах да покажа, че под обвивката на думите съществува нещо като поетична душа на текста. Тук, в рамките на шегата, искам да спомена думите на един поет, който казва, че: „Може да има поезия без рими, може да има поезия без ритъм, може да има поезия без смисъл, но не може да има поезия без едно от тези три неща едновременно”.

– Да очакваме ли нови експерименти в жанровата смяна на ролите – поезия и проза?

Деян Енев: Ако след време се появи такова нещо, пак ще го направим. Но пак казвам, това не беше нещо, което изкуствено сме го измислили, просто книгата даде този сигнал.

– Последно да ви попитам, мислите ли, че има възраждане на българската литература последните години?

Бойко Ламбовски: Аз не мисля, че тя е умирала изобщо, но смятам, че има едно ново поколение писатели, които не страдат от някои обременености на литературния живот от тоталитарните десетилетия. Тези обременености бяха свързани най-вече с това, че писателят беше обезпечен, абсолютно обезпечен като доход, като работа. За което пък трябваше да плаща с политическа лоялност. Сега идват едни много освободени млади хора, животът им е по-труден, но те пък така работят с много вдъхновение и според мен успяват да върнат част от читателите, които бяха зарязали изобщо българската литература и четенето й; Успяват да ги върнат и да ги привлекат отново в нейното лоно, което е прекрасно. И за това аз също ги харесвам.

Деян Енев: Аз мисля, че има възраждане, но мисля също така, че битката за читатели трябва да бъде постоянна и ежедневна. Тази премиера тук е част от това общо усилие на българските писатели.

Видео от интервюто с Деян Енев и Бойко Ламбовски

Видео от представянето на съвместната книга на Деян Енев и Бойко Ламбовски в книжарница „Книги и…“

* Интервюто е публикувано в OFFNews, 22 ноември, 2012 г.