Кристиан Илиев: Поезията, съобразяваща се с някаква цензура, е като 30-годишен с биберон

Кристиян Илиев. Снимка: Личен архив

Кристиан Илиев. Снимка: Личен архив

Кристиан Илиев е роден през 1999 г., в София. Учи в Националното музикално училище ”Любомир Пипков”, със специалност класическа китара. След дълги години занимания с музика, от скоро започва да намира вдъхновение и в поезията. Пише стихове от 2015 г., като от тогава до сега има публикации в електронната книга “Manu Propria”, електронно литературно списание ”Кръстопът”, „Литературен Клуб”, и в ”DiascopComics”. През 2015 г. получава поощрителна награда на конкурса „Веселин Ханчев”, в Стара Загора. Освен това, е участвал и в литературни четения в различни клубове в София. Кристиан Илиев е един от най-младите съвременни поети, чиито ритъм на сърцето звучи, както един от стиховете му:

душата ни е тяло
на удавник
потънало
и мъртво
под ноктите
на океан

Името на младия поет нашумя, преди месеци, из социалните мрежи, след публикацията на следното стихотворение:

***
да ти размажа главата с пожарогасител
да те бутна през прозореца
или да обеся децата ти
ще е само доказателство
колко много значиш за мен

В списание „Жената днес“ излезе статия от Силвия Недкова, която остро критикува това стихотворение, поставяйки под въпрос поетичните му стойности. В отговор, Кристиан Илиев, беше защитен чрез Фейсубк и блог постове от членовете на  групата Нова социална поезия, чиито член е и самият той. Своят коментар за поетичния казус даде и литературният критик Рада Барутска, в традиционната си рубрика за съвременна българска поезия и литература „Ламцадрица“, в изданието „Пеат некогаш“. В интервюто по-долу Кристиан Илиев, наред с информация за вдъхновенията си и творческите си планове, дава и своя коментар за случилото се.

Какво те накара да започнеш да твориш и от кога пишеш?

Основната причина е че мой близък също пишеше. Просто ми харесва и вярвам, че ме бива. Иначе пиша от лятото на 2015 г.

Какво те вдъхновява?

Болката, любовта и цялото многообразие от най-различни неща и житейски моменти.

Кога пишеш най-често?

Обикновено, когато усещам в себе си един особен прилив на разнообразни/разнопосочни чувства и няма накъде другаде да го „канализирам“.

Мислиш ли, че поезията може да бъде лекарство за един човек?

Чак лекарство – не, но – да, може значително да помага.

Какво е за теб литературата?

Нещо нужно.

Мислиш ли, че поетите имат право да пишат без цензура?

Разбира се. Поезията, съобразяваща се с някаква цензура е като, да кажем, 30-годишен човек с биберон.

Не трябва ли да се съобразяваме с това, което пишем, спрямо – деца,

Кристиян Илиев. Снимка: Десислава Величкова

Кристиан Илиев. Снимка: Десислава Величкова

тийнейджъри и т.н.?

Не. Аз пиша това, което искам, съобразно това, което съм и това, което желая да бъда. Не се съобразявам с никого.

Как ще коментираш критиките, които излязоха срещу теб по отношение на стиха ти „да ти размажа главата с пожарогасител“? Как се почувства, когато видя коментара в сп. „Жената днес“, които не просто не одобряват стиха, а дори поставят под въпрос поетичната му стойност?

Не съм фен на такива злобни критики, но определено се посмях. Личи си как на хората зад статията навярно са им свършили идеите и са се хванали за малкото с опит, за да изглеждат дълбоко ерудирани. Но просто не им се е получило. Желая им всичко хубаво.

А как ще коментираш думите на литературния критик Рада Барутска в „Пеат некогаш“, която пише за този стих, че това е: „Бийбъризъм, ще рече: позата на човек, който на всяка цена иска да бъде видян, застанал в тази поза пред огледалото, където му се привижда широка и въодушевена публика от припадащи фенове и най-вече фенки – досущ като на концерт на Джъстин Бийбър“?

Никога не съм се интересувал от литературна популярност… Да твърдят това за мен е просто смешно, при положение че хора-поети, чийто имена, няма да спомена, са толкова по-продажни и жадни за внимание, че чак ми се гади, те не биват дори споменати или обвинени в същото, което очевидно правят. А и Бийбър май вече не е такъв хит в медиите, да ме сравнят с нещо по-култово другият път.

Имаш ли вече планове за дебютна стихосбирка?

Надявам се това скоро да стане факт.

Как би избрал заглавието на първата си книга?

Още не знам, но сигурно ще го измисля в последния момент.

Имаш стихове, в които има – любов, болка, смърт, мазохизъм. Защо именно тези теми?

Ами, нещата от живота, брат. Такъв е „нормалният ритъм“ на света, за който не е нужно рационално обяснение. Потапям се в него по един или друг начин – чрез поезията, на ирационалното ниво на чувствата и интуицията.

Как би искал да продължи твоят път като поет?

Колкото повече – толкова повече. Надявам се, докато стана, примерно, на 25, да имам повече от една стихосбирка и, разбира се, да продължавам да пиша.

Как виждаш себе си след 20 години?

Не гледам към бъдещето. Стремя се да виждам единствено настоящето – тук и сега.

С какво друго се занимаваш, освен с литература?

С музика. Музикант съм. Изучавам класическа китара в Националното музикално училище в София. Също така много обичам киното. Особено филмите на режисьори като Ларс фон Триер и Тарковски.

Какво мислиш за любовта?

Вярвам в нея.

Влюбен ли си?

В човека. Да

Как би описал любовта, тъгата, самотата, болката?

Неизбежните неща от живота, както казах и по-горе.

Какво обичаш да четеш?

Основно поезия.

Най-лудото нещо, което си правил е?

Аз съм доста спокоен човек, така че точно в тази сфера не мога да се похваля, кой знае колко, но се сещам, например, за случай, в който прескачах „Маймунарника“, за да гледам филм на аванта.

Кристиян Илиев. Снимка: Бистра Величкова

Кристиан Илиев. Снимка: Бистра Величкова

Какво е нещото, което си искал да направиш, но не си?

Хм… ами, като че ли ми се иска да скоча с парашут.

Съжаляваш ли за нещо?

Не. Радвам се за всичко добро и лошо, което се е случило и ме е научило на нещо.

Какъв човек всъщност е поетът и музикант Кристиан Илиев?

Като всеки друг, със своите добри и лоши страни, с всичките си плюсове и минуси.

Любим български поети/поетеси?

Нямам, но наистина се наслаждавам, когато чета стихотворенията на Стефан Гончаров.

Какви филми гледаш?

Хубави.

Какъв си мечтал да станеш и да не станеш?

Да не стана – лесно манипулируем, както и манипулативен човек. Да стана – себе си.

По-долу представяме няколко стихотворения на Кристиан Илиев:

до огъня

не се научихме
да треперим  заедно
само гледахме как
другият изстива
ти –
като наострен нож
готов да избоде лицата ни
и да ги хвърли в огъня
аз –
като любовник
виновен
за всичките ти
рани

вината
не е цигара
която да изпушиш
дори да беше
споменът за нея
остава
като рак
в белите дробове

хищни бозайници

щe ме опитомиш ли
без кожата
която смъкна от мен
и остави смъртта ми
гола

***
скрий греха
и насечи пътищата му
така дори да знам
къде си
няма
да те потърся

тъмнината
си отиде
онзи ден пак се засякохме
но
ме посрещна като слънце
в летен ден –
светло
нежно
топло
с планове
да ме изгори целият

***
омразата  ти
е риза
с дълги ръкави
винаги разкопчани

какво виждаш когато
гледаш очите ми:
пожари и въглени
горели дълго
за теб

цветът на виното

винаги проверявам
какво имаш в чашата
защото  знам
че ако е отрова
ще пиеш на екс

***
лежа под теб
като в ковчег
а ти
копаеш гроба ми

черен петък

на уличната лампа
не й е приятно да вижда
очите  ти
нито пък на снега
да се спъваш в него
но когато плачеш
съжаляваш и признаваш
успехите си на хищник
лампите ти осветяват пътя
а снегът омекотява падането

Автор на интервюто: МАРТИН КОСТОВ

*Още стихове от Кристиан Илиев можете да прочетете на блога му.

** Четене на Кристиан Илиев и Мартин Костов, в бар БарДак, в София, 2016 г.

Реклама

25-ти поетически трубадурски двубой: Иван Димитров срещу Васил Прасков

25-тия поетически трубадурски двубой ще бъде между Иван Димитров (със секундант Лора Динкова) и Васил Прасков (със секундант Бистра Величкова). Юбилейната схватка ще се случи на 26 ноември, 2015 г., от 18.30 ч., в клуб Благодатният Четвъртък към Столична библиотека. Автор и водещ на събитието е Петър Чухов.

Снимка: Страница на събитието във Фейсбук

Снимка: Страница на събитието във Фейсбук

Двубоят ще протече в обичайните четири тура:

I тур – всеки от двамата поети ще се представи в рамките на 10 минути с най-доброто от поезията си.

II тур – всеки ще има по 10 минути, за да дискредитира опонента си, представяйки на публиката негови слаби, по своя преценка, творби.

След втория тур публиката ще има възможност да предложи дума или фраза като тема за импровизация. Предложенията, записани на листчета, ще бъдат събрани в шапка, от която водещият ще изтегли едно и това ще бъде темата, по която поетите ще пишат в продължение на 20 минути. През това време ще се проведе

III тур, в който секундантите ще разполагат всеки с по 10 минути, за да защитават своя поет и да нападат съперника му.

И накрая,

IV тур – по 5 минути на всеки поет за прочитане на написаното току-що стихотворение по темата, зададена от публиката.

Публиката ще гласува след всеки тур за предпочетения поет с предварително раздадените листчета като резултатите ще се изписват на табло, без обаче да се знае кои числа за кого се отнасят. Победилите поет и секундант ще бъдат обявени накрая, след като се съберат резултатите от гласуването.

Повече за двубоите, както и снимки и видео, можете да намерите тук:
http://openlit.wordpress.com/ (Петър Чухов)

Биографии на участниците и техните думи преди двубоя:

Иван Димитров. Снимка: Личен архив

Иван Димитров. Снимка: Личен архив

ИВАН ДИМИТРОВ

Автор на четири книги с проза, поезия и драматургия, както и на две поставяни в Ню Йорк и София пиеси. Част от поетичния пърформанс 4х4 в приятната компания на Радослав Чичев, Ясен Василев и Мирослав Христов. Също така е печелил някакви конкурси, но не ги помни всичките, затова ще каже София Поетики, първа награда на Яна Язова тази година, първа награда на Добромир Тонев 2014. Като драматург добавя първа награда на Друмевите празници в направлението „Авторски прочит“ с пиесата „Очите на другите“, едно разделено първо място с Оля Стоянова на конкурса за българска пиеса на абсурда на Благоевградския театър и на името на Наум Шопов, както и спечеленият с „Времева болест“ българо-сръбски конкурс за младежка пиеса, която така и не беше поставена в Сърбия поради падането на сръбската пиеса в „Младежкия театър“ преди премиера. Допълва, че тази пиеса е много важна за него, но тъй като е на екологична тематика кой знае дали ще я поставят някога. Също така Иван е действащ музикант и фотограф. В свободното си време се разхожда, пътува из градове и паланки и се усмихва много рядко, защото е отявлен темерут. В това отношение той твърди, че правата на темерутите често са показвани от „усмихнатите и позитивни хора“. Сега той с нетърпение очаква излизането на романа си „Софийски дует“ под редакцията на Марин Бодаков в любимото си издателство „Жанет 45“. В същото време обаче не чака, ами прави концерти, четения и влезе в екипа на документално представление за бежанците на Неда Соколовска.

Иван Димитров за двубоя:

Трябва да призная, че съм респектиран от поезията и цялостното присъствие на Васил Прасков в пъстрото поле на съвременната българска поезия. Добавям, че цялостното му присъствие включва лицата от мъжки пол Мартин Костов и Стефан Гончаров. Най-лесно би ми било да направя някакъв езиков каламбур със „спраскване на Прасков“, но ще подмина тази възможност, защото се опасявам да не стане така, че спрасканият да съм аз. Затова ще добавя само, че ще съм в неизгодната позиция на второкласен български актьор, който се изправя срещу „Рамбо“.

Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

ВАСИЛ ПРАСКОВ

Роден е през 1975 г. в София. След като учи две години право, завършва „Философия“ в СУ „Св. Климент Охридски“. В края на 90-те години на миналия век е гост-редактор във вестник „Литературен форум“ (на месечното приложение за ъндърграунд и субкултура „Мухозоли“, както и водещ на рубриката „Идиот“ в същото издание). Един от основателите на групата за културен тероризъм „Рамбо 13″. Член на Сдружението на българските писатели, откъдето е предложен за изключване, заради стихотворението си „до парчевич с товарни вагони“. Има множество публикации в литературната и културна преса – поезия, проза, драматургия, кинокритика. След като през 2005-а е арестуван, литературоведът Благовест Златанов публично настоява текстовете му повече да не бъдат публикувани в „Литературен вестник“ по морални съображения. По време на последвалия едногодишен домашен арест Прасков написва книгата си с проза „Arest.com“, основният корпус от която, поради скандалния си характер, за пръв път бива изцяло публикуван извън пределите на България – в Сърбия през 2009 г. в сп. „Mostovi“, в броя посветен на най-новата съвременна българска литература. По времето, когато текстовете му се разпространяват главно в интернет (сайта Литернет и по блоговете и личните сайтове на обикновените потребители), където основно бива изграден имиджът му на „култов“, „скандален“ и „забраняван“ автор, писането на Васил Прасков намира място предимно в издания от типа на „39 грама“ на Венцислав Занков и гореспоменатия „Литературен вестник“. След освобождаването си от ареста Прасков активно участва и във възстановяването на групата „Рамбо 13“, с което е свързан и вторият (последен засега) период от нейното съществуване, олицетворяван от регулярно провеждания в галерия „Пластелин“ в София – „Фестивал на лошия вкус“. През деветдесетте е автор на стихосбирките: “Малките” (изд „Аудитория“, 1992, ред. Марин Бодаков) и “География на времето” (с конкурс на „Литературен вестник“, 1996, ред. Пламен Дойнов). Едва през 2014 г. издателство „Пергамент“ се осмелява да публикува сборника с проза „Arest.com“ (ред. Палми Ранчев), като за смелостта си е похвалено на страниците на „Литературен вестник“ от Йордан Ефтимов. През лятото на 2015 г. с марката на същото издателство излиза и третата книга със стихове на Васил Прасков – „Слабини“ (ред. Марица Колчева).

Васил Прасков за двубоя:

Този двубой е все едно Напалм дед да срещне хора на Софийската духовна семинария късно вечер в тъмен подлез в стила на сцена от „Необратимо“ (въпреки че по въпроса, кой, кой е, определено са възможни изненади – елате на място и ще видите). Иван Димитров е будната и животрептяща гражданска съвест на България и му пожелавам успех със стихотворението си

Change

какво друго остава
освен да те лижа
после да ти прережа гърлото
и избия фотографите

Фейсбук страница на събитието с последни новини

Входът за събитието е свободен.

Благовеста Пугьова: Точната книга може да промени живота на всяко дете

Снимки: Личен архив

Снимки: Личен архив

Благовеста Пугьова е на 28 години. Родена е в Благоевград, но казва, че по-скоро е израсла в Симитли и близките диви села. Завършила e финанси в УНСС, в София и данъчно право в London School of Economics and Political Science, в Лондон. Работи като мениджър „Бизнес развитие” в китайска инвестиционна компания (Bulgaria Development /Holdings/ Limited). Освен това, тя е и създател, директор, и доброволец на фондация „Подарете книга”. Организацията се занимава с даряване на книги в домовете за сираци, както и общуване, и създаване на личен контакт и приятелство с децата. Благовеста е и автор на стихосбирката „Утре в 10 на луната” (ИК „Жанет-45”). В момента работи върху втората си поетична книга.

Как и защо решихте да създадете фондацията „Подарете книга”? Какви са основните й цели и функции?

Като студентка работех в предаването „Отечествен фронт” и виждах най-страшните случки в домовете за деца. Запознавах се с деца минали през ада в какви ли не форми и исках някак да им помогна. Така се сприятелих с едно момиче остнало без родители, на което помагах, но по-скоро бях каката, която тя нямаше, и разбира се й подарих много книги. Така дойде наивната идея, че една пълна библиотека, дори само една книга, точната книга, може да промени живота на всяко дете. Изключително наивно, нали?! Хубавото на идеите е, че се развиват и напасват към света, стига да не ги оставиш. Разбира се осъзнах, че само с книги не се променя живота на дете. Трябваха хора, доброволци, други каки и батковци като мен, които да си говорят с тези деца, да им отворят книгите, или да им разкажат за техния живот, да им отворят света. Това и правим в момента, подаряваме книги, но по-скоро подаряваме приятели.

АКО ТРЪГНЕШ ПРЕЗ ГЛАВА С ЦЯЛАТА СИ ЧЕСТНОСТ И СМЕЛОСТ КЪМ ЕДНА ИДЕЯ, ТЯ НЯМА НАЧИН ДА НЕ СЕ СЛУЧИ – ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ЩЕ СЕ ИЗМЕНИ, НО ЩЕ СЕ СЛУЧИ

Имате кампания за набиране на доброволци за дейността на фондацията. Можете ли да разкажете по-подробно за това? Как може някой да стане доброволец при вас и какво се изисква от него?

Ние сме само знаменцето, което развяваме пред хората, за да влязат в институциите и да общуват с тези деца. Веднъж да достигнат до там, вече е въпрос на свободно общуване – като финансист обичам да използвам сравнението „свободни пазарни отношения”. Дали доброволеца ще се сприятели с едно дете, или с три, дали ще си говорят по телефона, дали ще се виждат често – това зависи от доброволеца и детето. Точно както аз съм общувала със седката леля Нужка и съм научила много от нея, от батко ми Иво и от още много хора. Просто тези деца не трябва да стоят затворени в една сграда под режим и да ги пазим от света, по начин, който ги прави непригодни за него след 18 години. Просто трябва да общуват. Лесно се става доброволец, просто трябва да се запишеш на сайта ни www.podaretekniga.org, пътуваме всяка събота и неделя до различни места в страната с бус, организиран от фондацията и се връщаме около 18 ч.

Снимки: Личен архив

Снимки: Личен архив

ЕДИНСТВЕНОТО ВАЖНО НЕЩО Е ДА СЕ ЧУВСТВАШ НА МЯСТО, И ДА СИ УБЕДЕН, ЧЕ СЕ БОРИШ ЗА ПРАВИЛНАТА КАУЗА И НА ПРАВИЛНОТО МЯСТО

Трудно ли е да се създаде и поддържа фондация с подобна цел или НПО в България? С какви трудности се сблъсквате ежедневно?

Ако тръгнеш през глава с цялата си честност и смелост към една идея, тя няма начин да не се случи – задължително ще се измени, но ще се случи. Всички трудности идват от това да спечелиш доверието на хората – те виждат, когато нещо е чисто, но ако искаш да го видят навреме е важно и да им помогнеш да го разберат. Аз например имах страх от думата „фондация”, от дете я свързвах само с „Бъдеще за България” на Елена Костова. Много държах да не сме фондация, поне докато не започнаха да ни пречат да посещаваме домовете просто като група доброволци. До преди няколко месеца нямахме никакви административни разходи, нито служители или офис – просто държах да няма никакви поводи за съмнение, че всичко се прави с чисто сърце. И хората ни вярват.

В началото на юли тази година „Подарете книга“ отпразнува 5 години от своето създаване. Каква равносметка си правите за това време? До колко успяхте да постигнете заплануваните цели? 

Ако целта ни е до всяко дете в институциите да има един приятел, ментор, доброволец, бавно вървим натам. И честно казано предпочитам да няма домове за деца, и да няма нужда от нас, но това е химера – домове има навсякъде. И все пак 150 наши доброволци пътуват всеки месец до своите деца и това е огромна стъпка, много деца са променили живота си, върнали са се на училище, справили са се с различни трудности заради тези приятели. И най-хубавото е, че това приятелство ще остане дори утре фондацията да я няма. Това е най-големият успех и се надявам просто доброволците да стават още и още.

Снимки: Личен архив

Снимки: Личен архив

Тъй като фондацията ви е с благотворителна цел, как се справяте финансово?

След като повече от 4 години работихме без администрация и финансиране за пътуванията, вече имаме грант от Програмата за подкрепа на неправителствените организации в България и имаме вече двама служители, офис, и средства, за да платим транспорта на доброволците до децата. Въпреки това, аз като основател, държа да работя нещо друго, за да не си изкарвам заплата от моята си мечта. Искам „Подарете книга” да си остане мечтата, за която се боря по детски. Другата ми работа е Мениджър бизнес развитие в голяма инвестиционна компания. Много хора разчитат на мен и често не мога да си тръгна просто така, в края на работния ден. Още повече имайки предвид, че шефовете ми са в Хонг Конг и работното време доста се разтяга. Трудно се справям и с двете, но не е невъзможно.

Следвала сте и в България, и във Великобритания. Как бихте коментирала общото и различното в двете образователни системи? И до колко образованието според вас има значение при професионалната реализация след това?

С риск да прозвучи грубо, мисля, че няма нищо общо между двете системи, за съжаление. Тук очакваха да знаем много неща на теория, а аз съм човек, който помни идеи, но не и факти. Малко от нещата съм ползвала след това, а нови умения не мисля, че съм придобила. В Лондон беше съвсем различно – учиш доста неща, но на изпита се изисква да дадеш правно становище, подобно на това, което би те питал клиент, ако ти си му адвокат. Може пък просто аз да имам специални образователни нужди, и просто нашата система да не е била за мен, но надали проблемът е в  мен.

ПОЕЗИЯТА СА ДОПЪЛНИТЕЛНИТЕ 4 ЧАСА В ДЕНОНОЩИЕТО, КОИТО СИ НАБАВЯШ И НИКОЙ ЧАСОВНИК НЕ МОЖЕ ДА ГИ ЗАСЕЧЕ

Пишете и поезия. Миналата година издадохте дебютната си стихосбирка „Утре в 10 на луната”. Защо избрахте точно това заглавие?

Едно стихотворението е кратък разказ как двама смело се уговарят да отидат на Луната утре сутринта в 10, в 7.20 ч. бързат към Кейп Канаверал, а по-късно по новините съобщават, че днес никой не е кацал на Луната. А аз съм точно човек, който като си каже, че тръгва утре в 10 към Луната, и тръгвам, не го отлагам.

Какво ви вдъхновява за стиховете ви? Какво ви дава поезията? Повече помага или пречи в живота?

Всяка тъга, гняв, шок, радост, страх, борба са вдъхновение и се затлачват някъде, ако не ги подредя някак си с поезията. Ако изчислявам времето си в часове трудно балансирам между трите ми аз – доброволеца, мениджъра, поета, но честно погледнато, ако я няма поезията да вкара в думи и релси хаоса в главата и душата ми, сигурно ще полудея. Поезията са допълнителни 4 часа в денонощието, които си набавяш и никой часовник не може да ги засече.

Какво бихте казала на младите хора, които живеят в България и са изправени пред избора – образование и реализация у нас или в чужбина?

Държавите се доближават една до друга, ценностите толкова се сливат, че не е предателство към никого каквото и да избереш. Единственото важно нещо е да се чувстваш на място, и да си убеден, че се бориш за правилната кауза и на правилното място.

Интервю на Бистра Величкова

* Интервюто е публикувано за първи път в печатното издание на сп. „Образование“, бр. 60, м. август 2015 г. 

Интервю с Благовеста Пугьова в сп. "Образование", брой 60, август 2015 г., стр. 32

Интервю с Благовеста Пугьова в сп. „Образование“, брой 60, август 2015 г., стр. 32

Интервю с Благовеста Пугьова в сп. "Образование", брой 60, август 2015 г., стр. 33

Интервю с Благовеста Пугьова в сп. „Образование“, брой 60, август 2015 г., стр. 33

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Мартин Костов: Благодарение на поезията съм оцелял

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов е един от най-младите поетични таланти в съвременната българска литература. Роден през 1997 г. в София, той пише и публикува първите си стихотворения едва на 15 години. След първата му публикация в LiterNet, главният редактор Георги Чобанов  възкликва: “Колцина от по-възрастните поети от него могат да пишат по този начин”. Читатели и критици сравняват младия поет с Петя Дубарова (зарадаи възрастта и болезнената искреност), както и с френския символист Артюр Рембо (поради идентични причини). Мартин има публикации още в сп. „Страница“, в. „Литературен вестник“, „Литературен клуб“. На 17 години излиза дебютната му стихосбирката „Дом“ (Изд. „ДА“, 2014 г.), която получава множество положителни отзиви от литературната критика. В предговора на книгата, поетът Васил Прасков пише следното:

“Биографията на Мартин прилича на мрачна приказка за едно изгубено или по-скоро “невъзможно” детство. Той е роден в краен софийски квартал, в семейство на самотна майка с девет деца. Още от най-ранна възраст се сблъсква лице в лице с неумолимите закони на борбата за лично и чисто битово оцеляване и до днес неотменно твърди, че “никога не е бил щастлив”. Израства в среда, в която се слуша чалга, бг-рап и Джъстин Бийбър, а наркотиците и насилието от всякакъв вид са всекидневие. Нерядко животът го среща с хора, за които четем в криминалната хроника и гледаме под формата на персонажи в сензационните и евтини американски психотрилъри. За щастие Мартин оцелява…” 

С гердан, с катинар на врата, заключен за света, Мартин идва на срещата ни пред Народната библиотека в София. За интервю. В което да ми разкаже за дебютната си книга “Дом”, за поезията, която кърви, за това да си изгубен, за това да си на 18, а да си преживял неща като за няколко живота, за болката, която го кара да създава и да се саморазрушава едновременно, за бъдещето, в което вярва… И за самотата в рушащите се сгради, която го прави по странен начин щастлив.

В “Кафето на архитектите” е спокоен следобед. На някои от масите се виждат познати лица на поети и литератори. С Мартин сядаме на крайна маса, в ъгъла. Той си поръчва мляко с кафе. Заприличва ми на живота му, който обаче не е могъл да си го поръча по свой вкус. Смесва ги двете. Черното се разтваря в бялото. Мартин разбърква сместа с лъжица. Поглежда ме и се усмихва.

Включвам диктофона. И не Мартин, а тишината започва да говори.

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Задавам въпрос, който отеква глухо в топлия летен въздух. Той се усмихва и не казва нищо. В разговора с Мартин има повече тишина. И както и в стиховете му – премълчаното говори повече от казаното. Той нахвърля щрихи с малко думи и оставя сърцето и фантазията да довършат цялата картина. И ако човек има сетива да чете белите полета, между редовете в книгата му и да се вслушва в мълчанието му, ще научи много за него и за живота.

На много от въпросите, които задавам, Мартин отговаря с “Не знам…”. Но всъщност знае и то прекалено много, но не иска да каже. Както, когато разговаряш с живота и задаваш твърде много въпроси, до отговорите на които трябва да достигнеш сам. Разговорът с Мартин е точно такъв. Усещаш, че срещу теб стои една вселенска мъдрост, получена чрез болезнен опит и страдание, една дълбочина, която те гледа с чисти очи на дете, което обаче може да ти каже твърде много и твърде страшни неща. А това би било опасно за самия теб.

Мартин мълчи, както мълчи и животът, който ако отговори на всичките ти въпроси, може да те откаже от самото живеене, да те разруши, да те разколебае окончателно за смисъла. За това вероятно, Мартин предпочита да запази събеседниците си, като отговаря с “Не знам”. След което се усмихва,  отпива от млякото с кафе и се прави, че болката не съществува. Болката, която го ражда и убива всеки ден. Ако се вгледате в очите на живота, така де, в очите на Мартин ще прочетете това, което той ще напише утре. Ще видите стаена и умело прикривана тъга. Неизказани мисли, чувства и съмнения. И така боли от тези очи, че когато се усмихне младият поет е като слънчев лъч, който едва е успял да пробие през сивите облаци, след хиляди дни дъждовно време. И огрява земята така, че придава нов смисъл на съществуването. Усмивката му носи особена радост и облекчение, че болката може и да се усмихва, забравяйки за миг, че работата й е да боли. Забравяйки своя дом, в сърцето на Мартин, който с годините я е опитомил и се е научил да я използва, за да създава и да се спасява като я описва. Като я изважда на белия лист, за да покаже на света колко остро го пронизва, когато са само двамата.

По-долу са събрани всички думи, които Мартин ми подари в онзи летен следобед, през юли. Дългото мълчание между тях няма как да го предам в писмен вид. Няма как и да ви кажа какво ми каза, когато не говореше. Защото и тази тишина е подарена, споделена и безкрайно лична. Но за да усетите духа на разговора с младия поет, четете бавно следващите редове и след всеки негов отговор, спирайте и се вслушвайте в отекването на думите в тишината. Които пулсират във въздуха като сърдечен ритъм, на 18-годишен, който мисли и чувства като по-голям от възрастен.

ИНТЕРВЮ

Как и кога започна да пишеш? Кога публикува първите си стихове?

Пиша от малък, от втори клас. Тогава написах първото си стихотворение, което го прочете класната ми. Години по-късно, на 14, започнах да пиша всеки ден. Тогава, първият, който прочете стиховете ми беше Васил (Васил Прасков – известен български поет – бел. а.). Не помня как се запознахме, беше преди много години. Бях му пратил няколко неща и той започна да ми обяснява как трябва да се редактират. Каза ми да пиша по-сериозно. И аз го послушах. Преди това дори нямах намерение да публикувам. Дори беше малко насила. Пратихме разкази за един конкурс. Не се получи и аз се ядосах. След това ме накара и ми помогна да публикувам.

За първи път публикуваха мои стихотворения в ЛитерНет. Редакторът му, Георги Чобанов пусна няколко (Стихотворенията: “Разстояния”, “Проблеми със сърцето”, “Докато падах”, “Апокалипсис”, “Не съм”, “Бяло зелено червено” и др.). След това си направих сайт, където започнах да публикувам всякакви мои стихотворения. Започнах да пращам и по други литературни сайтове – в “Литературен клуб”. В последствие Силвия Чолева (Силвия Чолева е поет, журналист и издател от издателство „ДА“ – бел. а.) ми писа и започна да ме публикува в “Литературен вестник”.

dom_knigaКак се стигна до издаването на дебютната ти стихосбирка “Дом”?

Силвия Чолева ми предложи да ме издаде и да ми стане редактор и аз се съгласих. Тогава бях на 15 г. Точно започнахме да работим по книгата и аз се отказах. За това всъщност излизането й се забави с повече от година. Не знам защо, но реших, че няма да пиша повече. Въпреки че, всъщност не спирах да пиша. Но бях решил да не публикувам никъде нищо.

Майка ти и близките ти знаеха ли, че пишеш и че ще издаваш книга?

Не. Майка ми не знаеше, че пиша, докато не излезе книгата. Всъщност, малко преди да излезе  тя разбра… Не знам как й се струва. Радва се. Може би не се радва за нещата, които пиша, но се радва, че книгата съществува. Приятелите ми знаеха, че пиша, но близките ми не. Приятелите ми ме подкрепят и идват на мои четения.

Стиховете и кратките ти разкази по лични преживявания ли са писани?

Деветдесет и осем процента от стиховете са писани по лични преживявания. Някои приятели не разбират това, което пиша и са ми казвали: “Преведи ми това стихотворение” или “Какво значи това?”. Но аз не съм им давал никакви обяснения.

След като напишеш нещо редактираш ли го много след това?

Не. Не ги редактирам много стиховете. Само правописните грешки или сменям някоя дума.

Кой е първият човек, който ти чете стиховете, след като ги напишеш?

Най-често се съветвам с Васил (Прасков). Той е първият, който ги чете.

От къде идва вдъхновението за стиховете ти?

От неща от живота и мои лични преживявания… (пауза, тишина)

В тях има много болка?

Да. Така е. Те до някъде ми помагат да я преодолея, но до някъде… (Усмихва се. Следва дълга пауза и мълчание)

Мислиш ли, че болката е извор на творчеството?

Да, мисля че е точно така. Мисля че ако я нямаше тази болка щях да пиша, но не такива неща. За това не съжалявам, че я има.

В информация за себе си, на личния си сайт пишеш следното:

“Опитвам се да бъда този, който искам да съм. Но е трудно човек да бъде себе си, когато животът е толкова суров. Когато пиша всички тези стихове, аз всъщност препускам през един океан от болка и щастие едновременно. Никой не разбира, какво е истинското чувство. Вътрешното усещане, че това е само и единствено твое.  Въпреки  страха в теб, ти се чувстваш свободен. Мислиш, че някой те наблюдава, в къщата ти има някой, кучетата лаят. Ти си сам. Или поне мислиш, че си сам. Това е животът ми, и всички мои настроения. Гадно е на тази  възраст да пиша тези мрачни думи. Понякога си мисля, дали това е нормално, дали наистина това е животът…”

Хората като го прочетат това биха те попитали защо на такава ранна възраст,

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

мислиш че животът е толкова суров и непоносим?

(Усмихва се, отпива от млякото с кафе, поглежда ме и оставя тишината да отговори. Тишината тежи.)

Мислиш ли, че на прекалено ранна възраст са ти са случили много неща?

(мълчание) Да, определено. До някъде мисля, че това ме обогатява… (дълга пауза и тишина)

Ако си имал възможност за друг вид живот, какво би променил?

Всъщност нищо. Не съжалявам за нищо, което се е случило, защото всяко нещо, което се е случило ме е научило на нещо ново.

Какво е било вдъхновението за разказите “ТВУ” и “София” – много истински и силни текстове, отново наситени с болка?

Разказът “ТВУ” съм го писал на 16 години. Вдъхновението за него беше, че си спомних за една приятелка и исках да напиша разказ за нея. И го написах. А разказа “София” го написах,когато пътувах в рейса от Пловдив за София. Написах го на един дъх и почти не съм го редактирал след това.

Как пишеш най-често? Всичко написваш наведнъж или премисляш как и какво да напишеш?

Като искам да напиша нещо, просто сядам и го написвам от началото до края. Защото, ако прекъсна разни идеи ми бягат. По всяко време пиша. Когато съм вкъщи на компютъра, когато съм навън и ми се пише, записвам по разни листчета, в телефона, във Фейсбук пращам съобщения на разни приятели, за да си запаметя нещо. А те само ме питат – какво е това? (смее се)

Кога пишеш – когато си щастлив или когато си нещастен?

Повече пиша, когато съм нещастен.

Почти всеки ден имаш ново стихотворение на сайта и на Фейсбук страницата ти. Всеки ден ли пишеш? Колко най-много стихотворения ти се е случвало да напишеш за един ден? И колко време е бил най-дългият период, в който не си писал нищо?

Пиша най-редовно сурин, след като си направя кафе. Така се събуждам. Пиша почти всеки ден. Понякога има периоди в които не спирам да пиша. Друг път пък не пиша седмица. Всъщност седмица е най-дългият период в който не съм писал. Откакто се занимавам по-сериозно с поезия, това се е случвало веднъж, или два пъти. Имаше един период в който ми трябваха пари, нямах джобни и пишех по 3 стихотворения на ден за 10 лева. Но това не значи че тези стихове са фалшиви, и съм ги писал на сила. Парите бяха от кръстниците ми, на които съм много благодарен. Иначе най-много по 10 стихотворения съм писал на ден.

Гледам катинара овесен на врата ти. Заключен ли си към света?

Не знам… (усмихва се, мълчание)

Мартин Костов на четене в BarDak, в София. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов на четене в BarDak, в София. Снимка © Бистра Величкова

Със стиховете си мислиш ли, че отваряш една своя страна, която не можеш да я изговориш, а само да я напишеш?

(усмивка, мълчание, млякото с кафе в чашата е вече наполовина)

Мислиш ли, че това което е в книгата е истинският ти Аз, най-дълбоките ти чувства, които можеш да споделиш само с белия лист?

Да, всъщност. Това и Силвия (Чолева) ме беше питала в едно интервю. Това и на нея й казах тогава, че в книгата има неща, които не съм казвал на никой и никой не ги знае.

Можеш ли да кажеш, че най-много доверие имаш на белия лист?

Да! Абсолютно! Всъщност той никога не ме предава.

След този успех – на 17 г. да издадеш книга със стихове, за която много от големите ни поети и литературни критици изказаха похвали – чувстваш ли се по-уверен и със самочувствие, че можеш да се занимаваш сериозно с поезия?

Чувствам се, както преди да излезе книгата. Аз не пиша, за да успея, за да стана най-добрият поет. Пиша, защото това ми харесва, кара ме да се чувствам добре, да забравя някакви неща, да ги преодолея.

И все пак, това че си издал книга и твоето занимание е придобило публичност, не ти ли дава увереност, че все пак имаш талант да пишеш и че това е твоят път?

Не мисля…

Не го ли чувстваш като твоето нещо, което е спасението ти да оцелееш?

Всъщност да. Толкова неща са се случвали, че понякога имам чувството, че само благодарение на поезията съм оцелял. Защото, когато не пиша някакви неща, започвам да се изнервям. А, когато ги напиша се чувствам по-добре.

Мислиш ли, че писането на поезия може да се сравни с пиенето на алкохол или взимането на наркотици? Да се сравни с нещо, което ти помага да се успокоиш, да забравиш?

Да, определено. Понякога ми действа като наркотик. Пристрастен съм към поезията и писането. (смее се)

Кои автори и книги четеш?

Всъщност въобще не чета. Чета, но много малко. Не знам защо… Васил (Прасков) постоянно ми дава да чета разни неща, но… Иначе от всичко, което съм чел, повечето са български автори – Марица Колчева, Васил Прасков, Силвия Чолева, Стефан Иванов, Иван Димитров и т.н. Но трябва да чета повече, знам и ще го направя. Но и за това си има причина, но няма да я кажа сега… (мълчание, тишина)

Ти по принцип имаш влечение и към други творчески занимания. Освен, че пишеш, също така си фотограф, снимаш, а и пееш…?

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

(избухва в смях) Ооо, пеенето е ужас. Всъщност, много преди да започна да пиша, от съвсем малък исках да стана музикант. Но това никога няма да се случи (смее се силно). Правил съм опити да записвам песни, правили са ми инструментали, но никога не се е стигало до запис. Наистина най-голямата ми мечта беше да стана музикант. Не станах музикант, но в крайна сметка със Силвия направихме някаква книга. Стана това, което никога не съм очаквал. Никога не съм планувал да издавам книга. Не съм предполагал, че такова нещо може да ми се случи. По-скоро исках да издам песен. Какво ли не съм правил за това, но никога не ми се получаваха нещата. Също така, като по-малък играех в една театрална трупа в училище. Беше куклен театър. Имам желание да кандидатствам актьорско майсторство или режисура в НАТФИЗ.

Повече проза или поезия ти се пише?

Пиша повече поезия и повече поезия ми се пише.

Мислиш ли че тази книга е твоят дом? И най-уютно се чувстваш в думите?

Да. Със сигурност.

Чувствал ли си се бездомник?

По-скоро съм се чувствал изгубен. Все още се търся…

Не мислиш ли че тази книга е сигнал за намиране? Сигнал, че това е твоят път?

(усмихва се, мълчание, тишина)

В какво вярваш най-силно?

Най-силно вярвам в бъдещето. Не знам защо, но вярвам, че ще се случи нещо хубаво. Наистина не знам защо…

Кое ти дава сили да вярваш в бъдещето, когато настоящето ти носи толкова болка?

Всъщност настоящето и миналото ми дават сили да продължа и да вярвам, че в бъдещето ще е по-добре от това, което вече е минало. Аз знам и вярвам в това. Когато си помисля че нещата ще се оправят и ще бъде по-добре и на мен ми става по-добре и се успокоявам. Когато ми е много гадно и тежко, заради нещо, когато се сетя, че ще мине, че това е някакъв период, че след време всичко ще е наред, винаги си оправям настроението. До някъде вярвам и в приятелството, но нямам много добри приятели. Всъщност имам само един много добър приятел. Всички останали са ми познати.

Би ли се съгласил с това, че трудните моменти повече изграждат човека, отколкото, ако всичко е наред?

Да, мисля че е точно така.

Чувстваш ли, че в сравнение с връстниците си знаеш нещо повече и си преживял нещо повече?

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

(дълго мълчание) Да! Много мои приятели всъщност дори не знаят какво… Не знам как да го обясня… На много мои приятели нещата, които аз съм преживял… Те дори си нямат и на идея за всичко това… (пауза, мълчание). Но аз не съжалявам за нищо, което се е случило, защото ако не бяха станали тези неща, сега нямаше да съм този Мартин, който съм. Нямаше да пиша тази поезия. Най-вече заради това не съжалявм!

Ти си видял от живота неща, които дори възрастни хора, които са живели по-дълго, никога не са преживели и няма да преживеят. Няма ли в теб агресия и връждебност към света, заради трудностите, които си имал?

Не. Всъщност нито мразя живота, нито мразя света. На хората се дразня, но не ги мразя. Има хора, които са ми причинявали доста болка. Дори тях не ги мразя! Не мога да ги мразя. Аз не знам те какво са преживяли, как са живяли… И дори нямам право да ги мразя… Въпреки това, като цяло не съм много позитивен… (усмихва се, мълчание)

Вярваш ли на хората?

Всъщност не вярвам вече почти на никой. Защото хората в днешно време много лъжат и използват останалите. Заради това не вярвам. Аз бях заобиколен с доста такива хора,90% от моите познати бяха такива. И за това в последно време много не вярвам в хората. И въпреки това не всички са еднакви.

Това не те ли кара да се чувстваш сам?

Не. Не се чувствам сам. Не винаги. Имам един много добър приятел, имам поезията…

В книгата си пишеш много за любовта като чувство. Какво е за теб любовта – повече щастие или повече страдание е?

(усмихва се) Зависи от много неща. Нещо средно. Вярвам в любовта. Но тя определено причинява и много страдание. Много пъти съм си казвал, че целият живот е ужасен. Но без любов не може да се живее. Имало е случаи, в които не съм допускал някои хора до себе си. Но най-често аз съм прецакания. (смее се) Но вече съм се научил. Знам хората как лъжат, по какъв начин, с какви думи и мога да ги разпозная…

Колко пъти си бил истински влюбен?

Веднъж. За мен любовта е вечна. Завинаги с един човек. Поне от моя страна е завинаги. Дори, ако не получавам същото от другата страна. Точно за тази любов пиша в някои от стиховете…

Понеже си и фотограф, ако можеш да снимаш болката, как би изглеждала тя на снимка?

“Брутално! (смее се). Не, не знам…

Снимка: Мартин Костов

Снимка: Мартин Костов

Обичаш да снимаш стари, рушащи се къщи и сгради. Какво те привлича в тях?

Харесва ми. Напомнят ми… (пауза, замисля се). Напомнят ми някакви работи… В старите сгради има някаква самота, която ме радва. Не мога да го опиша. Когато снимам стара сграда се кефя самият аз. В тях има някаква любов, която почти никой не вижда. Има странни неща в тях… Точно в тази разруха и развалина сигурно е имало някаква история, някаква любов, някой е живял там, бил е адски щастлив… Хората това не го осъзнават. Дори не им пука за това, че някой може там примерно да е бил супер весел и щастлив. В старите сгради има някаква вечност. Незнам как да го опиша… Новите сгради – добре измазани, с нова дограма са скука. Предпочитам да живея в къща с разбити прозорци, отколкото в апартамент с шумоизолираща дограма. Така се чувствам по-добре… (усмихва се)

Можеш ли да определиш вътрешния си свят като такава сграда?

Горе долу.

Кой е най-големият ти страх?

Най-големият ми страх е да не се чувствам изгубен цял живот. Понякога се замислям за тези неща. Една позната ме беше попитала, цял живот ли ще се чувствам така. И аз се замислих, наистина цял живот ли ще се чувствам по този начин? Това е най-големият ми страх. Но дори и да се чувствам така, всъщност не ми е проблем… Мисля че мога да оцелея дори и така…

Това изгубване извор ли е на вдъхновение за творчество ти?

Мисля че да.

А представял ли си си денят, в който намираш себе си и изведнъж всичко става много балансирано?

Да, ужас. И от това съм се притеснявал, от баланса, защото поезията, която пиша сега, така ми харесва. Притеснявал съм се, ако поезията ми започне да става лигава и гадна.

Тоест страхът е двоен. Ако се намериш, може пък да изгубиш нещо друго?

Да. Всъщност и от това ме е страх. Не знам… Понякога съм си задавал въпроса защо не съм едно нормално момче, с нормален и обикновен живот… Но тогава може би нямаше да пиша това, което пиша…

Как би довършил изречението: “За мен животът е…”?

За мен животът е бъдеще.

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

В предговора на книгата ти Васил Прасков пише, че ти признаваш, че никога не си бил щастлив?

Всъщност не е съвсем така. Имало е моменти, когато съм бил щастлив, но това щастие ме е убивало. Защото е било временно… Защото е било неправилно… (дълго мълчание, тишина)

В предговора на книгата ти се казва още, че си израснал в среда на чалга, наркотици и насилие. Чувствал ли си се не на място там?

(смее се) Да, израснал съм в много чалгаджийски свят, със забавни простаци. Но е било и забавно. Винаги съм успявал да се впиша някак, но вътре в себе си, не съм се чувствал по този начин. Трудно ми е било да намеря хора, които да приличат на мен. И това ме е карало да се чувствам гадно.

Роден си в голямо семейство, общо сте 9 деца. До колко сте близки с братята и сестрите ти? Те знаят ли с какво се занимаваш, че пишеш и имаш книга?

Да, ние сме 4 момчета и 5 момичета. Но те са големи. Аз съм най-малкият. Те си споделят помежду си и са близки, но аз не споделям с тях. Винаги съм се дърпал някак си. И не съм искал да ги занимавам с моите глупости… Повече съм споделял с приятели, отколкото с роднини (дълга пауза). Те знаят, че пиша. От време на време идват на някои четения. Но като цяло не общувам много с тях, аз съм си отделно… Отделен… (тишина)

Казваш, че вярваш в Бог. Ходел си в Руската църква, където си пускал бележки с желания до саркофага на архиепископ Серафим? Какво си пожела там?

Точно, когато започнах да пиша си пожелах неща свързани с писане. Това ми беше първото желание в Руската църква. Там винаги се сбъдват. Всяко желание, което го пусна в кутията там ми се сбъдва. А като водя накои приятели и приятелки, и те пък ми казват: “Мартине, как можа да ме излъжеш, не ми се сбъдна желанието”. Пък аз им казвам, че отнема време.

Мартин Костов, на четене в Арт Хостел, София. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, на четене в Арт Хостел, София. Снимка © Бистра Величкова

В момента имаш ли някое голямо желание, което искаш да се сбъдне?

Имам желание. Не е свързано с писането. Но май не бих си го пожелал, всъщност…(тишина)

Сигурно имаш събрани много нови стихове. Имаш ли готовност и планове за нова книга? Как би се казвала тя? Ще бъде ли някакво продължение на „Дом“ или ще бъде съвсем различна?

Всъщност, каквото напиша почти веднага го качвам в сайта ми. Бих искал да издам книга с проза. Или роман на целия ми живот, с всеки детайл и всяка случка описана по най-истинския начин. Описана така, както се е случила. И всяко мое чувство и не само… За заглавие не съм мислил. Бих измислил заглавието, след като са готови разказите. Но все още не съм започвал да пиша нова книга. Ще бъде продължение на “Дом” в проза.

Какво би казал на млади хора като теб, които биха искали да пишат и да имат успех в това?

Бих им казал да пишат истината, да пишат по себе си, да описват себе си, истински неща и случки.

Интервю на Бистра Величкова

* Интервюто за първи път е публикувано в сайта на сп. „Образование“, 15 юли, 2015 г.

Воят на хората-кучета

КучетаЗнаете ли какво е да си скитник? Бездомник? Да си улично куче? Улична лампа? Да си един от подминатите, разминатите, да си един огромен вик в града, който живее по ръба на бръснача, да си от бедните, бесните, лудите, да спиш до непознати в къщи от картон и да гледате “черно-бели филми в най-олющеното кино” на реалността? Поетът Александър Байтошев знае тези неща, защото както казва той в най-новата си втора стихосбирка “Кучета” (ИК “Жанет-45”): “Ходих из улиците и се вглеждах в хората/всеки един ми е беден баща (“Седем и петнайсет вечерта”). Авторът се чувства кръвно свързан с трагедията и болката на онези хора и/или кучета на улицата. Сякаш улицата ги уеднаквява, приравнява ги в ниското, а и ги сближава в общата им съдба. Там долу, всички са равни и им е достатъчно “малко хляб,/ светлината на луната”, хванали здраво единственото, което имат и което ги свързва все още със света – връзката на обувката. А “обувката е нещо много важно/за един бездомник”, за да има с какво да върви надолу: “Стълбите свършиха/ продължих да слизам” (“Спускане”). Но дори и връзката на обувката си, те са готови да подарят на света, защото “само, ако ти я подаря,/ще бъда свободен” (“Кратко стихотворение за любовта”).

В стихосбирката “Кучета” поетът и художника Байтошев се сливат в едно в буквален и преносен смисъл. Самият той освен автор на текстовете е и автор на художественото оформление на корицата. Той рисува като пише. И пише, когато рисува. Вътре в самите текстове авторът скицира като с черен туш, болезнени контури и графики от уличните съдби на незабележимите, невидимите хора, хората-кучета или кучетата-хора, които подминаваме безразлично всеки ден. Подминаваме ги, както пластмасовите безжизнени манекени зад витрините на лъскавите магазини. Те са част от декора на града. И манекените, и онези спящи на улицата на кравай, за минувачите са неодушевени. Единствено лампата – “окото на улицата” ги вижда, стопля и гори. Докато “кучетата” вият, скимтят, умират или “се преместват на нов ъгъл” (“Самотниците”).

Рецензията на Бистра Величкова за книгата "Кучета" на Александър Байтошев (ИК “Жанет-45”, Пловдив,  2014 г.) е публикувана във в. "Литературен вестник", бр. 5, 4-10.02.2015 г., 3 стр.

Рецензията на Бистра Величкова за книгата „Кучета“ на Александър Байтошев (ИК “Жанет-45”, Пловдив, 2014 г.) е публикувана във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 4-10.02.2015 г., 3 стр.

Воят на метафоричния образ на кучетата пронизва оглушително всяка страница на поетичния сборник на Александър Байтошев. Цялата книга е като един вик, тя е “Тялото вик”, както се казва и едно от стихотворенията: “Във всеки град/има по един огромен вик./Спи в телата на лудите./Виси по голите дървета.” Единствените, които чуват този вик са лудите и дърветата. Но те нищо не могат да направят. Не могат да го успокоят, не могат да му помогнат. Лирическият герой е единственият, който е с разума си и може да чувства, но той мълчи, “чупи се от мълчание”. Защото сякаш и той се оказва едно “куче”, което вие наум, “опустошава мислите с ръкомахания” и продължава да събира все “повече бръчки по очите” (“Едно куче”). Но накрая на книгата той ни обещава: “Ще се върна да разкажа”. И ние започваме да чакаме това завръщане, вероятно в следващия уличен вой, затворен в единствения неодушевен предмет, който чува, чувства и говори – книгата; Бъдещата трета книга на Александър Байтошев, която ще чакаме като бездомници в къщите си от картон, докато си вярваме, че не, ние не сме кучета. И воят, който чуваме е на някой друг.

Бистра Величкова

* Рецензията за книгата на Александър Байтошев „Кучета“ (ИК “Жанет-45”, Пловдив,  2014 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 4-10.02.2015 г., 3 стр.

Бойко Ламбовски: Поетът е поет в някои мигове от живота. Иначе е мъж, жена, шофьор или безработен

Бойко Ламбовски. Снимка: Личен архив

Поетът Бойко Ламбовски. Снимка: Личен архив

Каменоделство

Ръката и длетото методично
почукват Идеала. Става скучно.
Това е жилав навик – да си камък,
и бавен, мъчен подвиг – да обичаш.

Stone cutting

Hand and chisel carve methodically
The Ideal. It is a boring work.
A stubborn habit – to be a stone,
and a slow, hard exploit – to love.

Автор: Бойко Ламбовски
Превод: Анета Денчева-Манолова

Стихотворението „Каменоделство“ на поета Бойко Ламбовски представи България на ежегодния фестивала Транспоези (Transpoesie) в Брюксел, през септември тази година. Като част от фестивала, неговата творба, заедно със стиховете на още осем съвременни поети от цяла Европа, бяха поставени на спирки на метрото и градския транспорт, давайки възможност на повече хора да се докоснат до поезията на международно признати поети. Стихотворението на Ламбовски е избрано за участие в събитието под общата тема „Ангажиментът“. Освен на български, стихотворението е отпечатано на афишите и в превод на френски, фламандски и английски език. Стихотворението „Каменоделство“ е посветено на Едварда – героиня от роман на Кнут Хамсун, публикувано във втората книга на Ламбовски. Преведено е на 14 езика.

Бойко Ламбовски e роден в София, през 1960 г. Завършва Френската гимназия, а висшето си образование по Литература, получава в Москва. Той е автор на девет книги, лауреат на различни награди за поезия, между които „Владимир Башев“ – за дебютна книга, „Гео Милев“ – за принос в съвременното изкуство, „Дървената роза“ – за книгата му „Ален декаданс“ и др. Негови стихове са преведени на 20 езика. Отскоро поетът е и председател на българския ПЕН-център.

– Г-н Ламбовски, Ваше стихотворение вдъхва духовност на една от спирките на метрото в Брюксел, как се чувствате?

– Е, тази дума „духовност“ малко ме напряга. Разбира се, приятно е чувството текстът ти да става повод за размисъл на случайни минувачи, но не вярвам това да качва общото равнище на „духовността“ особено. Просто е хубаво да мислим повече, и да не го правим по стаден, а по индивидуален начин, да провокираме и изобличаваме щампите. А поезията е добър начин за подобно поведение, защото обикновено концентрира провокативност на интелектуално ниво.

– Бихте ли ми разказали малко по-подробно как се стигна до Вашето участие в ежегодния фестивал „Transpoesie“ в Белгия? Защо избрахте да участвате именно със стихотворението „Каменоделство“? Какво послание бихте искали да поднесете на публиката в Брюксел с него?

– Българският ПЕН-Център в лицето на дотогавашния му председател Георги Константинов предложи участието ми, заедно с Националните институти за култура на Европейския съюз (EUNIC) в Брюксел, и това бе подкрепено от нашето Министерство на културата, вероятно поради дотогавашните ми интензивни участия в международни прояви и наличието на доста преводи. Аз пък предложих „Каменоделство“, защото е кратко, и отчасти отговаря на темата на тазгодишния фест – „Ангажиментът“. Посланието ли какво е – нищо не е розово и романтично априори, дори любовта е труд.

Transpoesie Festival in Brussels

Transpoesie Festival in Brussels

– Стихотворението „Каменоделство“ е посветено на Едварда – героиня от романа „Пан“ на норвежкия писател Кнут Хамсун. В книгата героинята има романтична връзка с лейтенантът Томас Глан, бивш военен, отшелник и ловец. Връзката им обаче се оказва невъзможна. С какво ви впечатли тази героиня и защо решихте да й посветите стихотворение?

– Аз имам цяла книга „Едварда“, така се нарича третата ми книга. Кнут Хамсун е един от любимите ми писатели, а отношенията в романа „Пан“ между Едварда и Глан са за мен символ на земната любов – стремеж към идеала и невъзможност за постигането му, ерго – обратното на сладникавите представи за романтичен хепиенд, но и красота на живота тук и сега с неговите сурови противоречия. Едварда е илюстрация на антитезата любов-омраза, забележителна героиня, харесвам я.

– Стихотворението Ви е преведено на три езика – френски, фламандски и английски език. До колко според Вас превода на друг език променя посланието на стиха?

– О, това не знам, езикът е много сложна структура, и това могат да кажат само големи познавачи на френския, фламандския и английския. Големи познавачи на всеки език са впрочем поетите.

– Вие сте писател и поет, творящ на българския език, който е, нека го наречем „малък“ език. В световен мащаб се говори от много малък брой хора. Можете ли да кажете какви са предимствата и недостатъците на това и как такива езици могат да излязат на световната литературна сцена и да достигнат до по-широка, международна аудитория? 

– Трудно се излиза на широка аудитория. Но когато четях на български в „Паса Порта“ (в Брюксел, по време на фестивала Транспоези – бел.а.) стихотворения, които в същото време излизаха на видоестена зад мен едновременно на английски, френски и фламандски, чувах как публиката реагираше с „ах“ или с „оу“, точно в моментите, в които се казваше нещо парадоксално и важно, и на български. Повярвайте, тогава разбрах, че тази инициатива има смисъл, и че с добър превод и поезията може да прекрачи границите на езика си.

transpoesie– Забелязвате ли някакви общи тенденции в съвременната поезия и литература в Европа и в света днес? Във време на криза, в каквото живеем в момента, къде е мястото на поезията? Има ли въобще място за нея или и тя е в криза?

– Поезията не е масово изкуство, в редките случаи, когато се е превръщала в такова, обикновено е била товарена и с политически, дори публицистични функции. Докато е жив езикът, ще е жива и поезията, защото тя е и игра с езика, и възможност на човека на думите да живее втори живот, често по-смислен от първия.

– Европа е населена от много и разнообразни националности, всички със свои собствени характеристики, манталитет, начин на възприемане на живота, какво според вас е най-важното и същественото нещо, което обединява всички хора и нации?

– Хората се обединени от тайната на живота, от желанието си да надникнат в нея. А тази тайна има конкретни специфики, които правят живота толкова разнообразен.

– Как един поет оцелява в днешния материален свят?

– Не обичам хората, които се кичат с определението „поет“ непрекъснато. Поетът е поет в някои мигове от живота си, иначе е мъж или жена, или зъболекар, или журналист, или безработен, или шофьор и разносвач на пици, или учител, или пияница…Той не е нещо по-висше от другите хора, просто понякога му е дадена дарбата да извлича енергия от думите, която служи като кратък или дълъг проблясък. Този проблясък осветява част от тайната на житието, както за него, така и за някои други хора. През останалото време поетът оцелява като всички останали – така и трябва да бъде, впрочем. Така че бих приел по-лесно въпроса „Как един човек оцелява в днешния материален свят?“ И бих му отговорил – както понякога става, или остава поет.

IV-logoИнтервюто на Бистра Величкова с поета Бойко Ламбовски е публикувано първо на английски език в белгийското издание „Internal Voices“, 18 Nov, 2013 г.

English_flag_small2Английската версия на интервюто можете да намерите ТУК. The interview is available in English language HERE

Владислав Христов: Съвременната поезия е бомба без фитил

Владислав Христов. Снимка: Личен архив

Владислав Христов. Снимка: Личен архив

Владислав Христов е един от десетте българи, които тази година влязоха в класацията на стоте най-креативни хайку поети в Европа. Влизането му в тази класация се случва за трета поредна година. През 2010 г. и 2011 г. отново заема достойното си място там. Останалите девет българи, влезли в топ 100 на най-креативните хайку поети в Европа за 2012 г., са Петър Чухов, Мая Любенова, Радостина Ангелова, Лилия Денчева, Ваня Стефанова, Калина Трендафилова, Людмила Балабанова, Цецка Илиева и Нели Добринова.

Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. В момента живее и работи като журналист в София. Автор е на книгите “Снимки на деца” (кратки прози, 2010), “Енсо” (стихове, 2012, номинирана за наградата „Иван Николов“). Печелил е множество литературни награди, част от които са: първа награда от конкурса за кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007), първа награда от Третия национален конкурс за хайку на свободна тема (2010), отличен на хайку конкурсите – “Cherry blossom” (Канада) и “World Haiku Association Haiga Contest” (Япония) и др. Член e на международнта отганизация The Haiku Foundation. По негова инициатива се осъществява благотворителният проект “Оризови полета” – за подпомагане на пострадалите от земетресението в Япония през март 2011 г.

– Ти си един от десетте българи, влезли в топ 100 на най-креативните автори на хайку в Европа. Какво означава за теб този успех?

– Вече за трета поредна година съм в тази класация, но по-важното е, че с всяка изминала година все повече българи присъстват в нея. В първото й издание през 2010 г. бяхме само четирима, 2011 г. – седем, а в 2012 г. – цели десет. Този факт показва, че все повече български автори публикуват свои текстове в големите международни издания и сайтове за хайку, защото класацията се прави на тази база. Съвсем отговорно мога да заявя, че българското хайку е в подем, а 2012 г. беше особено силна за него. Издадени бяха две двуезични книги с хайку: българо-унгарската “Различна тишина” и българо-френската “Градът”, за първи път на български бяха преведени хайку уроците на Джейн Райкхълд “Основи на хайку”. Българските автори вече имат трайно присъствие сред световния хайку елит и се надявам 2013 г. да е още по-успешна за всички опитващи се да овладяват тази поетична форма. Казвам опитващи се, защото и най-големите майстори в този жанр са само ученици, хайку е изкуство, в което авторът остава вечен ученик – и това за мен е една от най-привлекателните му страни.

– Помниш ли първото си хайку, което написа?

– Моите първи хайку бяха далеч от понятието хайку, бяха едни доста добре звучащи тристишия, пълни с метафори и олицетворения, които правят стиха красив, но го отдалечават от хайку, защото писането на хайку не е състезание за красиви стихове, а възпитание в наблюдателност и отваряне на сетивата за дребните неща и случки в живота ни, които чрез хайку читателя осъзнава, че изобщо не са толкова дребни колкото ни се струва на пръв поглед, а носят цялата философия за смисъла на човешкия живот. Не помня най-първото си хайку, но това е едно от първите:

по миглите
на вятъра
семенца от глухарче

– Защо и как избра да се изразяваш в най-кратката възможна литературна форма? Какви предимства има и какви недостатъци?

– Краткостта сама ме избра, много по-голямо предизвикателство и постижение е да кажеш много с малко думи. Разбира се, и читателите трябва да са стигнали до там, че да те разберат. Писането на хайку е взаимен процес на порастване – на автора и на читателя. Без един от тези два компонента, хайку, а и всяка друга поезия, не може да бъде осъзната и възприета. Не мисля, че хайку има недостатъци. Ако някой твърди, че има, може би е точно от тези, които не са стигнали до там да го разбират и оценят.

– Спазваш ли класическия хайку ритъм 5-7-5 срички?

– Не, не го спазвам. Държа в моите хайку да има уловен хайку момент, който за мен е много по-важен от спазването на която и да е форма. Убеден съм, че и повечето съвременни автори на хайку мислят така. Какъв е смисълът да се спазват определени срички, след като хайку моментът не присъства. Този ритъм е бил задължителен в хайку преди столетия и е свързан с характерните особености на японския език. За всички останали езици спазването на този ритъм би било само едно изкуствено наложено ограничение.

– Кои са авторите на хайку, които харесваш и от които се учиш? Има ли такива в България?

– Четиримата големи японски майстори на хайку – Башо, Бусон, Иса и Шики, са първите големи учители на всеки започващ да пише хайку. Те са много различни като похвати, изразни средства и светоусещане, но всеки един от тях е оформил специфичното лице на хайку като жанр. В момента добри автори на хайку има по цял свят, защото писането на хайку до голяма степен е въпрос на специфично светоусещане, а за него границите на държавите не съществуват. Първият ми голям учител в хайку е Петър Чухов, на който показвах на порции мои хайку. Той имаше търпението и доброто желание да пише под тях коментари и критика, за която винаги ще съм му благодарен. Генералният му съвет беше да си повиша автоцензурата, да не съм доволен от всичко написано, да работя повече над текстовете и аз продължих да работя. По-късно, съдбата ме срещна с Мая Любенова, която също много ми помогна да осъзная някои истини за хайку, но най-много съм й благодарен за чудесните преводи на английски, които направи на мои хайку.

– Тъй като Япония е страната, от където произлиза жанра хайку, доколко имаш интерес към културата и обичаите на тази страна? Мечтаеш ли да я посетиш?

– Япония е страна на крайностите и контрастите- както японците имат вроден вкус към красотата, така и жестокостта, и самоубийствата не са им чужди. Ако посетя Япония, ще искам да видя по-древни и запазени от урбанизацията райони. В момента младите градски хора в Япония следват американските “ценности” и едва ли ги интересува какво е хайку, икебана или чайна церемония. Затова, ако един ден стигна до тази страна, ще гледам да бъда далече от градовете.

– Освен с хайку ти се занимаваш сериозно и с фотография. Къде е пресечната точка между писането на хайку и снимането?

– Хайку и фотографията си приличат по много неща, но най-вече по запечатването на момента, момент, който не се повтаря, и по който може да се мисли много. Те развиват мисленето, не само на автора, а и на зрителя, и читателя. Борбата на съвременното изкуство е точно такава, да накара механичния човек да мисли, да вижда по-далеч от своя нос и ежедневните си грижи, да го накара да проумее, че не започне ли да мисли и да се променя, не само с него, а и с целият свят е свършено.

– Как човек се учи да пише поезия?

– Готов ли е ученикът, учителят се появява. Това е една дзен мисъл, която в пълна степен важи за поезията. На поезия, един пишещ и виждащ човек, може да се учи от всичко, което го заобикаля. Казвам виждащ, защото за поезията само писането не стига. Милиони пишат поезия и наричат себе си поети, но малцина сред тях виждат отвъд думите и са истински поети. Нито един от тези малцина не съм чул да нарече сам себе си поет. Поезията е школа по човечност, смирение и в същото време непримиримост. Смирение да понесеш тежестта на думите, да осъзнаеш дарбата си и да не промениш отношението си спрямо тези, които я нямат. Нетърпимост към несправедливостите, които ни заобикалят ежедневно и навсякъде. За съжаление поезията в днешно време все повече губи ролята си за обществото, тя не фигурира в “ценностите” на цели поколения, а мястото й е сред най-високите ценности, които човешката мисъл може да създаде. Бих нарекъл съвременната поезия – бомба без фитил, една прекрасно изглеждаща бомба, от която никой не се страхува.

– На какви най-необичайни места те е хващало вдъхновението и те е карало незабавно да започнеш да пишеш?

– Рядко пиша по натура, не търся местата, които да ме инспирират, за да пиша, нито чакам да ми дойде вдъхновението, музата или каквото и да е било отвън. Незабавно съм писал на какви ли не места, не съм спрял да изпитвам радост от флирта със Словото, а този флирт понякога изисква и бързи реакции.

– Какво те вдъхновява? И как протича процеса на работа на един поет – от вдъхновението до създаването на произведението?

– Първо, както вече казах, употребявам с изключителна боязън думата поет, най-малкото защото при прекомерна употреба, под път и над път, всяка дума девалвира, така и с думата поет е на път да се случи същото, а никак не ми се иска това да е така. Само историята ще покаже дали имам правото да се наричам поет, аз лично предпочитам да си работя тихо и усърдно, като кълвач над текстовете, а квалификациите ги оставям за другите. Процесът при мен започна с времето да се случва с все по-малко редакции по текстовете. Засилената ми автоцензура и повишените критерии ме направиха добър редактор на собствените ми текстове, въпреки това търся съветите и на хора, които пишат и които имат близко до моето усещане за случване и литература.

– Ще цитирам един твой стих:

„Обра ме времето и избяга
как сега да се прибера в къщи
толкова стар“

Кога най-силно си чувствал, че времето те е ограбило?

– Времето ограбва всички нас ежедневно, но Словото е отвъд него, написвайки стих ти забиваш пирон в ковчега на изтичащото време, колкото малък и илюзорен да е този пирон, поне за кратко дава успокоение.

– Имаш вече две издадени книги, подготвяш трета, публикувал си в български и чуждестранни издания, спечелил си много национални и международни конкурси за хайку и поезия. След толкова много успехи и признания за какво мечтаеш сега?

– Успехите задължават много и в същото време дават и много възможности за порастване. В творчески план искам да намеря пътя обратно към фотографията. Вече няколко години я пренебрегвам за сметка на Словото. Някак ми се ще да си бъдем пак приятели и да се забавляваме заедно. Дали това ще се случи, бъдещето ще покаже. Относно литературата, тази година предстои излизането на новата ми книга с поезия. След успеха на „Енсо“ исках да събера в книга едни по-различни стихове, по-малко обясняващи и повече питащи. Много ми е интересно какви отговори ще получа от читателите.

* Интервюто е публикувано в OFFNews, 10 февруари, 2013 г.