Бистра Величкова: Ако имах двойник щеше да се казва Холдън Колфийлд

Бистра Величкова. Copyright © Beastra

Бистра Величкова. Copyright © Beastra

Нека да започнем с най-тривиалния, но въпреки това пиперлив въпрос, който се задава на всеки автор: Защо пишете? Какво е за вас литературата: призвание, работа, хоби ..?

Пиша, защото се опитвам да осмился и пресъздам света. Искам да запечатам това, което виждам и ми се струва интересно, и важно. Пиша, защото това е единственият начин да променя света – като създам друг, по-красив, по-истински и по-вълнуващ.

Работя, като…

Наблюдател на света. А в свободното време си търся работа. За щастие не ми остава много свободно време. 😉

За последно плаках, защото…

Последно плаках на летище „София“, когато на „Заминаващи“ възрастна жена изпращаше сина и внуците си обратно за чужбина. Явно си бяха дошли за Коледа. Внуците й не говореха български. „Върви, върви“, подкани го тя, като му тикна китка здравец в ръцете. „Тръгвай да не изпуснете самолета. Радвам се, че успя да се наредиш, на хубаво място“. Махаше с ръка, докато той се отдалечаваше и се смесваше с безличната тълпа, а очите й се пълнеха със сълзи, които едва беше сдържала до сега. След като повече не го виждаше, се обърна и бавно тръгна към изхода. В този момент видях в далечината как синът й се беше обърнал, търсеше я с поглед и махаше с ръка. В очите му проблясваха сълзи. Плаках наум и за двамата, и за всички българи, които живеем в такова време, в което, за да оцелеем и да живеем нормално, се налага да сме далеко от хората, които обичаме… В своя разказ „Малката домашна църква“, Деян Енев е описал много хубаво тази наша тъжна съдба.

Интервю за "Е-същност", 19 юли 2016 г. - стр. 1

Интервю за „Е-същност“, 19 юли 2016 г. – стр. 1

Ще променя миналото си, защото…

Няма да променя миналото си, защото всичко, което ми се е случило – и положително, и отрицателно – ми е помогнало да стана човекът, който съм днес и да възприемам света по определен начин.

Ако имах двойник…

Той щеше да се казва Холдън Колфийлд и щяхме да работим заедно като спасители в ръжта.

Не ми стига смелост за…

това да порастна. Светът на „големите“ е страшен. А на мен не ми стига смелост да призная, че вече и аз съм част от него…

Никога няма да опитам…

да променя хората.

Моята рецепта за успех е…

„Follow your bliss!“ – Joseph Campbell

Следвай своята страст, както казва Джоузеф Кембъл. Прави това, което ти доставя удоволствие, което те прави щастлив, без да мислиш дали е материално изгодно и какво ще е мнението на другите. Ако го правиш с цялото си сърце и душа, успехът е неизбежен!

На кой въпрос искате да отговорите, но никога не Ви го задават?

„Какъв е смисълът на живота?“. Никога никой не ми го задава този въпрос. А, аз го задавам постоянно. Много бих искала да мога да отговоря на него.

Критиката по мой адрес e…

…че имам интимна връзка с героите си, след като ги създам 😉

Най-добрият и ценен съвет е…

Слушайте и вярвайте само на себе си. И не слушайте съвети, дори някой да ви казва, че са най-добрите и най-ценните!

Интервю за "Е-същност", 19 юли 2016 г., - стр. 2

Интервю за „Е-същност“, 19 юли 2016 г., – стр. 2

Звездната болест заразна ли е?

Зависи от човека. Или си податлив на това, или не. Вярвам, че ако си истински човек, трудно можеш да възприемаш себе си като „звезда“. Ако си здраво стъпил на земята и можеш да погледнеш над себе си, нагоре към небето, ще видиш колко високо са истинските звезди.

Кои са Вашите критерии за добра литература? Какви характеристики трябва да притежава един литературен текст, за да го определите като такъв?

Добрата литература, както всяко добро изкуство, трябва да бъде автентично и искрено. Не трябва да има опит за поза, за подражание, за да бъде непременно харесано от някого. Винаги, когато нещо е фалшиво се усеща и не доставя естетическо удоволствие на хората. Бъди честен, бъди себе си и това ще се усети, и в творбите ти.

Бистра Величкова чете свои стихове в бар "Бардак". Copyright © Beastra

Бистра Величкова чете свои стихове в бар „Бардак“. Copyright © Beastra

Съвременник или класик…

Харесвам и класици, и съвременници, ако говорим за писатели. Списъкът ми от любими автори е много дълъг, но ето някои от тях:

От класиците – Чудомир, Елин Пелин, Йордан Йовков, Димитър Димов, Блага Димитрова, Атанас Далчев, Христо Смирненски, Георги Рупчев, Джеръм Д. Селинджър, Джон Стайнбек, Оскар Уайлд, Маргьорит Дюрас, Франсоаз Саган, Андре Мороа, Владимир Набоков, Стефан Цвайг, Милан Кундера, Уилям Сароян и др.

От съвременните, ще посоча български автори, които много харесвам и уважавам, и вярвам, че един ден те ще бъдат признати за класици: Деян Енев, Бойко Ламбовски, Палми Ранчев, Красимир Дамянов, Михаил Вешим, Георги Господинов, Милен Русков, Васил Прасков, Чавдар Ценов, Здравка Евтимова, Оля Стоянова и др.

От най-младите – Мартин Костов, Стефан Гончаров, Росен Карамфилов, Александър Байтошев, Лора Динкова, Невена Борисова, Дена Попова, Велина Минкова, Йоана Мирчева, Неор Начев и др.

Има още много, много имена на талантливи автори, които пропускам. Нека не се засягат тези, които не съм споменала, но няма да ми стигнат няколко страници за изброяване на всички! 🙂 Като цяло, мисля че в съвременната българска литература има много силни писатели и поети, които си заслужава да бъдат прочетени.

Сега или утре…?

Сега. Утре е твърде далече, а и може да бъде късно.
Въпреки че и „утре“ в някакъв момент ще стане „сега“, ако човек бъде достатъчно търпелив. Зависи от случая – дали трябва да се действа сега или е по-разумно да се изчака до утре.

Бързо или утвърдително…?

Утвърдително.

Какво е България?

България е моята родина, бащината къща, родителите, приятелите ми, баницата на баба ми и сладкото от вишни, лятото на Созопол, пожълтелите листа на кестените на булевард „Прага“ през септември, мириса на началото на учебната година, зимата с много сняг на Витоша, Рила или Родопите, Нова година на последния етаж на панелен блок, в краен квартал, с бенгалски огън и шампанско „Искра“. България е моето детство и моят език, което значи – всичко!

Четете ли е-книги?

Да, чета, но сякаш все още хартиените книги са повече. Но вероятно, когато един ден се сдобия с електронен четец ще чета повече електронни книги.

Продължете изречението Е-същност е…

Много хубаво пространство, което отразява събитията в литературния ни живот и публикува съвременни български автори. Имаме нужда от такова място и се радвам, че съществува и се развива, въпреки трудните условия за подобни издания, за изкуство и култура, в България.

* Интервю за онлайн списанието „Е-същност“, 19.07.2016 г., ред. Олеся Николова

Advertisements

Демокрацията е – да пушиш на 13 г. и с дънки на училище

doklad_zelenata13-годишно пионерче разказва в дневника си, за комунизма в България и в Северна Корея през 1989 г., в романа на Велина Минкова “Доклад на зелената амеба за химическия молив” (ИК „Колибри”, С., 2015 г.)

“Доклад на зелената амеба за химическия молив” е дебютният роман на Велина Минкова на български език. Преди това, тя има издаден сборник разкази “Red shorts” в САЩ, преведен и у нас. Авторката е известна още и като Velina Minkoff, както се подписва на английски, взимайки второто име на еврейската битничка, интелектуалка Myrna Minkoff, от любимата си книга “Сговор на глупци” на Джон Кенеди Тул. И дали е случайно, че първият роман на Велина отговаря чудесно на заглавието на шедьовъра на Тул, като през погледа на 13-годишно момиче се описва по забавен и ироничен начин комунистическата атмосфера у нас, и в Северна Корея. Отличничката Александра е изпратена на летен, пионерски лагер в Северна Корея и в дневник записва своите впечатления. А те са искрени по детски и точно за това много автентични. Героинята се възхищава на неща, които не е виждала в България и безпристрастно отбелязва и това, което не й харесва. А възрастните, както винаги изглеждат повече от смешни и абсурдни в очите на децата – карат ги всяка сутрин, рано, да правят физзарядка, опитват се да ги възпитават в строгите норми на доброто комунистическо общество. А в главите на невинните пионерски тийнейджърки се върти само образа на басиста на култовата група “Паве”, която е поканена да свири на Световния фестивал на младежта и студентите в Пхенян, през 1989 г. Тук се прокрадва подозрението за първообраза на Васо Гюров – басиста на група “Ревю”, които в действителност са свирели на този фестивал. И поради музикалните пристрастия на авторката, този герой в книгата би могъл да се стори доста познат на някои. Но, това остават само догадки и една от възможните асоциации.

Главната героиня, в крайна сметка, за да разсее мъката си по басиста се влюбва в пионерче от Северна Корея. Скоро след това обаче лагерът свършва и трябва да се разделят, и да се прибере обратно в България. А там вятърът на промяната все по-силно е започнал да духа. В края на романа, момичето разказва какво се случва след свалянето на Тодор Живков от власт, как в училище всички тръгват с дънки, учителките вече на са другарки, а госпожи, а басиста на “Паве”, заедно с други култови музиканти все по-често могат да бъдат видяни на “Кравай”, където още преди ’89-та мястото е започнало да се обособява като бунтарско пънк-рок-ню уейв сборище на младежите. Тази най-интересна част от книгата за съжаление е доста кратка, а очевидно авторката има какво да разкаже за тези години.

Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. "Литературен вестник", бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4

Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4

Въпреки че основната тема е свързана с комунизма, не очаквайте в романа да откриете критика към този режим или към Прехода, дошъл веднага след това. Книгата си остава дневник на 13-годишно момиче, от което никой не очаква да коментира, критикува или анализира събитията. То просто описва през своя поглед, който в крайна сметка се оказва най-искрен, защото не е обременен от политически пристрастия или историческа памет. За Александра “най-върховното на това, че го няма вече социализма, е, че човек може да прави каквото си иска”. А за нея това означава, невероятната възможност да си купува цигари свободно, въпреки че е едва седми клас, да ходи на училище с дънки, да бяга от часове, за да посети със съучениците си новооткритото кафене наблизо, вечер да стои до късно на “Кравай”. “Демокрацията те кара да се чувстваш свободен”, заключва в края на дневника си момичето. Кратко и просто, както вероятно го е чула от по-възрастните, както може би го е усетила с детските си наивни очи.

Важно е да се отбележи, че езикът в книгата е лек, върви плавно и през цялото

Велина Минкова, в кадър от фотосесията на ИК "Колибри" за 25-та годишнина. Велина е пред "Кравай" - заведение, сборище на младежите през 80-те години. Днес - магазин за платове Снимка: Димитър Балабанов

Велина Минкова, в кадър от фотосесията на ИК „Колибри“ за 25-та годишнина. Велина е пред „Кравай“ – заведение, сборище на младежите през 80-те години. Днес – магазин за платове Снимка: Димитър Балабанов

време се поддържа умело гласът на 13-годишното момиче, без да се излиза от тази стилистика. След като прочетох романа, обаче сякаш усетих, че нещо ми липсва. Липсва като че ли сюжет, кулминация, които да те теглят напред и да карат читателя да иска да разбере какво ще се случи накрая. Всъщност историята върви наистина като в ученически дневник, понякога еднообразно – станахме, закусихме, направихме гимнастика, друг път със забавни и весели случки, които разсмиват. И именно това го прави да звучи автентичен.

Евентуална сюжетна линия е загатната, когато главната героиня се влюбва в момчето от Корея, но не е обърнато специално внимание на тази случка, а се разказва с малко хумор и ирония, както почти всичко до момента. В крайна сметка, може би, не е и нужно да търсим класическата структура на романа – сюжет, кулминация, развръзка – в един ученически дневник? Като се замислим и в биологията няма зелена амеба, а само зелена еуглена, така че нека не сме закостенели читатели, като строги другарки от соца и оставим пълната свобода в ръцете на Александра. И чуем задъханите й и емоционални впечатления от Северна Корея.

С книгата си “Доклад на зелената амеба за химическия молив”, Велина Минкова се нарежда сред онези писатели, напуснали България след 1989 г. и завърнали се наскоро от чужбина, за да разкажат и осмислят времето си и българската съдба по време на социлизма, по време на прехода и по време на живота в емиграция. Такива автори са още Захари Карабашлиев, Илия Троянов, Капка Касабова, Ружа Лазарова, Милена Фучеджиева и др. Техните произведения са памет за времена, в които ни е нямало, в буквален и преносен смисъл. Но благодарение именно на творби като техните, сякаш се завръщаме отново при себе си, и намираме смешно-тъжен романтизъм в преходното си изгубване.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*Рецензията за книгата „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (ИК „Колибри”, С., 2015 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 5, 3-9.02.2016 г., стр. 4

Бистра Величкова – неспособна да се приспособи в реалността

Бистра Величкова на четенето на вечерта на дебютантите, на Софийския литературен фестивал в "Перото", 1 декември, 2015 г. Снимка: Фелия Барух

Бистра Величкова на четенето на вечерта на дебютантите, на Софийския литературен фестивал в „Перото“, 1 декември, 2015 г. Снимка: Фелия Барух

Бистра Величкова е родена през 1986 г. в София. Завършила е Журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и магистратура по Европейски науки в Университета в Туенте, Холандия и Вестфалския-Вилхелмс Университет в Мюнстер, Германия. Нейни произведения са отличени с награди на литературните конкурси: за къс разказ „Рашко Сугарев” (2012 г.), за поезия – „Веселин Ханчев” (2012 г.) и „Димитър Бояджиев” (2013 г.). През 2012 г. е стипендиант на Фондация „Елизабет Костова“ в Созополския семинар по творческо писане. Нейни разкази и стихове са отпечатвани във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел”, в. „Труд”, сп. “Страница”, сп. „Гранта”, сп. „ЛИК”, сп. „Vagabond“, сп. „Море“, „Факел”, „Кръстопът”, LiterNet и др. Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна” (ИК „Рива”, 2014 г.) печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, Хасково (2015 г.).

– Представете себе си в три изречения.

Неспособна да се приспособи в реалността, поради безкраен идеализъм. Всеки опит за такова приспособяване ме среща с нови герои, които ми показват, че истина и смисъл в действителността няма, а само в пространството на текста. Определям се като човек, който търси, задава въпроси, смее се на света и вярва в хората.

– Кога написахте първия си текст? А кога започнахте да възприемате себе си като писател?

Първият си текст написах на 11 г., за вестника, който “издавах” – “Неполитически разнодневник”, със слоган: “Мързеливци от всички страни омързелявайте се!”. Вестникът излизаше веднъж в годината, с тираж 5 броя – сериозен ъндърграунд. Текстът представляваше интервю с Кирил и Методи за трудния и неравен път по измислянето на азбуката.

Никога не съм се възприемала като писател. Да се възприема като писател, означава да застана наравно с големи имена в литературата, които харесвам и уважавам. Не мисля че сме равни, те са големи, а аз съм… “Малка, мръсна и тъжна”. Възприемам се повече като човек, който обича да наблюдава, да чувства и да пречупва света чрез думите.

– Защо продължавате да пишете?

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Този въпрос ми звучи като въпроса – “Защо продължавате да дишате?”. Чувствам го като някаква вътрешна потребност, чрез която се опитвам да си обясня света, изтичащото време, как се променяме според това, което ни се случва и до колко можем да запазим себе си, докато се опитваме да се измъкнем живи от живота. Както казва английският литературен критик и журналист Джеймс Уд: “Да пишеш, означава да запазиш, да задържиш времето”.

– Какви са очакванията ви от фестивала и неговата публика?

Очакванията ми, от тазгодишното издание на Литературния фестивал, са да ме запознае с много нови и интересни автори от Иберийския полуостров. А от публиката очаквам да се стоплят в зимните месеци от литературата на тези слънчеви страни.

– Какво е най-характерното, според вас, за съвременната българска/световна литература?

Мисля че, съвременната ни българска литература прави опит да осмисли смутното време на промени през последните 20-30 години. Тя представя гледните точки, както на тези, които са емигрирали навън, след 90-те години, така и на тези, които са останали и са емигрирали навътре, в себе си. И първата, и втората група писатели пречупват съвремието чрез личните си съдби и човешките истории на техните герои.

За световната съвременна литература ми е по-трудно да отговоря, защото нямам толкова обширен поглед върху нея.

– Как бихте описали (някои от) думите тъга, страст, гняв и нежност?

ТЪГА – 1. Резултата от опитите ни за щастие; 2. Звукът на стрелките на стенен часовник, в неделя следобяд
СТРАСТ – Викът на душата за свобода

* Интервю с Бистра Величкова, като един от дебютиращите авторите, участващи в Третото издание на Софийския международен литературен фестивал, посветен на Иберийския полуостров (25.11-13.12.2015 г.) в НДК, организиран от Асоциация „Българска книга“ . Бистра участва в четенето на вечерта на дебютантите, в Литературен клуб „Перото“ , на 1 декември, 2015 г. Ето ТУК може да видите всички български автори участвали на фестивала.

Вечер на дебютантите в „Перото“ – Бистра Величкова чете разказа  „Тайната на любовта“, публикуван за първи път в сп. „Страница“, бр. 2/2015. 

Красимир Дамянов, ти, който си на небето

Красимир Дамянов до т.нар. от него Текстов модулатор на Созополския семинар по творческо писане 2012 г. (ФЕК)

Красимир Дамянов до т.нар. от него Текстов модулатор, в Художествената галерия в Созопол, по време на Семинара по творческо писане 2012 г. на Фондация „Елизабет Костова“). Снимка: Бистра Величкова

Не. Това не може да бъде вярно! Той е тук. Реалността, както винаги е измамна. Не й вярвайте! Не. Красимир Дамянов не е на небето. Той пише третата част от “Дневникът на една пеперуда”. Третата част, която каза, че “ще е посветена на илюзиите на свободата и времето в емиграция”. Виждам шеговитата му усмивка и енергичното му говорене. Виждам замисления му поглед, когато ми казва: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…”. После никога не продължаваше. А само се усмихваше със скрита болка в очите. Сякаш не искаше да ми каже някаква тайна, която знаеше. Сякаш не искаше да разочарова илюзиите ми. Искаше да запази вярата ми, която може би му напомняше за самия него. Вярата, която е важна за всеки творец. Писател. Човек. Краси беше идеалист до последно. С чувство за хумор. Непоколебим в критиката си. Импулсивен. Непринуден. Понякога без да искаше можеше да засегне някого с думите си, но темпераментното му поведение и чистосърдечната душа оправдаваше всичко. Нищо не беше със зла умисъл. Просто непреклонно желание за честност и справедливост.

За първи път видях Красимир Дамянов в Художествената галерия в Созопол, на 24 май 2012 г., на откриването на ежегодния Семинар по творческо писане на Фондация “Елизабет Костова”. Беше облечен в бял костюм. Скоро пристигнал от Испания, носеше лекия и весел средиземноморски дух. Пред събралата се аудитория от български и американски писатели и гости, той прочете първия разказ в живота си, който е написал и публикувал. Разказът “Бряг”:

– Какво е това?

– Еднодневки – спомни си той.

– Защо се наричат така?

– Защото живеят един ден.

Разказът беше за белите пеперуди, еднодневки, които се радват на живота, без да мислят какво идва после. Публиката беше в захлас. Двама американци споделяха помежду си впечатления след това. Единият каза: “Представи си, щом това е първият му разказ… Страшно добър е!”

Красимир Дамянов обяснява как се постига кулминацията на разказа чрез числата на Фибуначи, анализирани върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Красимир Дамянов обяснява как се постига кулминацията на разказа чрез числата на Фибуначи, анализирани върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Следващите дни Красимир Дамянов водеше работните семинари по творческо писане на българската група писатели в Созопол. Говореше ни за геометрията на разказа, за златното сечение, за опорната точка. Успя дори да включи числата на Фибуначи в конструкцията на разказа. По време на една от лекциите, най-неочаквано отиде до една от дървените модернистични скулптури изложени в галерията и каза, че това е идеален пример за текстов модулатор. След което, постави хоризонтална дървена дъска, на самата конструкция, с 8 равномерно разпределени пирона по нея и закачи всички страници на разказа на един от участниците.

Разказ анализиран от КРасимир Дамянов върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Разказ анализиран от Красимир Дамянов върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

После каза, че ако всичко е инженерно премерено (нещо струва ми се доста трудно за един хуманитарен мозък като писателския, но не и за Краси, който беше и инженер), кулминацията на разказа трябва да се пада някъде на пирон номер 4 или 5. Разбира се, цялата група гледахме в захлас и весели погледи към артистичния му и необикновен подход на преподаване.

Записките от съветите на Красимир Дамянов за писане на разказ по време на Семинара по творческо писане в Созопол 2012 г., организиран от Фондация

Записките от съветите на Красимир Дамянов за писане на разказ по време на Семинара по творческо писане в Созопол 2012 г., организиран от Фондация „Елизабет Костова“. Записки на Бистра Величкова.

Още пазя записките си от тези незабравими лекции и упражнения по писане. Краси съветваше още: “Винаги да има нещо, което да тегли читателя”, “Да се върви ясно към действието”, “Да се остави загадка. Не разкривай развръзката в началото”.

След семинара, той си замина обратно за Испания. В Барселона, където твореше и приемаше гости в своя емблематичен хостел, на Carrer de les Basses de Sant Pere 10. А нас, учещите се от него, ни остави да се опитваме да пишем и мислим върху съветите му…

Следващата ми среща с Красимир Дамянов беше през декември 2012 г., след премиерата на романа му “Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, на зимния Панаир на книгата. Помолих го за интервю. Беше словоохотлив и говорихме дълго. Разказа ми как през 1988 г. е писал сценария “Ти, който си на небето” за филм по романа на Виктор Пасков – „Балада за Георг Хених”. Говорихме си за вечното пътуване, за живота тук и там. За България и Чужбина. На въпроса ми дали, след 20 години живот в Испания, мисли да се върне един ден в родината, той ми отговори: “Аз никога не съм напускал България”.

Направихме още едно интервю през лятото на 2013 г., когато бяха протестите в София, срещу политиката на скоро спечелилата мнозинство партия на социалистите и т.н.

Всъщност, нямаше конкретен повод за интервю. Беше дошъл в България за няколко седмици и аз може би просто търсех причина да се срещнем и да слушам възгледите му, мислите му, идеите за това, което се случваше у нас, в литературата, в живота. Да чуя нещо, което да вдъхне надежда, вяра и посока, както умеят да правят само писателите. И след дълъг разговор, пак стигнахме до онази реплика, която е като улица без изход, като въздишката на стар мъдрец, който знае какво следва, но го пази в тайна, като последен поглед към залязващото слънце, като болезнената тишина, която следва когато някой голям и важен за света човек си отиде: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…” Искаше ми се, този път да продължи. Как е направен животът, Краси? Какво се случва един ден? Каква е тайната в многоточието? Защо мълчиш, Краси…?

Участниците в Созополския семинар по творческо писане 2012 г., с лектор Красимир Дамянов (в средата). Снимка: Фондация

Участниците в Созополския семинар по творческо писане 2012 г., с лектор Красимир Дамянов (в средата). Снимка: Фондация „Елизабет Костова“

– Погледни ме в очите – мъжът докосна голото рамо на детето и го прегърна. – Мъчно ти е за белите пеперуди, познах ли?

– Да.

– Напразно се боиш. Когато станеш голям, ще разбереш – каза мъжът. – Те живеят съвсем малко. Един ден. Но това им стига, повярвай ми… Защото не знаят като нас, че има и друг, и друг, и друг ден! И още много-много дни…

Така завършва първият разказ на Красимир Дамянов. “Бряг”. Чувам вълните на морето по бреговете на Созопол. Виждам усмивката му и белия костюм. Той се отдалечава с лодка в морето. Но не като еднодневка, а като вечна пеперуда търсеща повече истина и свобода от тази, която грешната ни земя може да предложи на идеалист като него. Ще ни липсваш, Краси! И днес, и утре, и други ден, и още много-много дни… И след многоточието… Ти, който си на небето! И в сърцата на еднодневките!

Бистра Величкова

* Текстът е публикуван първо във „Факел“, на 11 януари, 2015 г.

„Господи, помогни ми да ся возвися!” или „Възвишение”-то на Милен Русков

ВъзвишениеВъзвишение” е събитие. Не само в литературата, но и в живота на всеки един българин, който го е прочел. И ако тези, които още не са чели романа на Милен Русков и имат известни предубеждения, че това е една от онези книги за Освобождението от турско робство, за възхвала на революционните борби и т.н., много се лъжат. За много хора (може би предимно по-младите), училището е изиграло сериозна роля в това да изпитват особен неприязън към българската литература, особено тази от Възраждането. Не за друго, а заради писането на безумни литературни анализи, в които се задължават учениците да цитират сложни, неразбираеми изречения, написани от литературните критици. Едва като завършат тези хора, след години, някои от тях успяват сами да намерят пътя си до тази наша интересна възрожденска литература. И въпреки това – чуем ли Вазов, Ботев, турско робство и Oсвобождение, и започва да ни мирише на класна стая и теми по литература. Именно от това усещане и предразсъдък трябва да се освободи всеки читател, когато става дума за романа „Възвишение”.

Възвишение” е забавна и мъдра книга. Тя е уникална със своя автентичен, възрожденски език. Увлекателна е. Тя разсмива и натъжава. Тя е и мост към онази възрожденска литература, която сме чели в училище, но романът представя по оригинален и нов начин, осмисляйки обективно, събитията от онова време.

Възвишение” е книга, която разказва за българското възраждане и борбите за освобождение от Османското иго, но за разлика от други подобни книги до момента, този роман разказва през погледа на обикновения човек (главния герой Гичо), през неговите най-човешки чувства и терзания. Не, тази книга не възхвалява борбите за национално освобождение, нито ги критикува, тя ги осмисля обективно през погледа на простодушния, но някак природно мъдър Гичо и неговия спътник – младият и наивен Асенчо. Понякога душата на Гичо залита към някой грях – като например ограбването на френецът и сдобиването с „европейски опнати дрехи”, но от друга страна става ли дума за предателство и надхитряване на ближния, дълбоко в него се вижда чистота и мъдрост: Живот в позор не струва пет пари.

Книгата е изпълнена с много хумор, предаден на автентичен диалект. Толкова е автентичен езикът, че човек не би могъл да предположи, че е писана в наши дни. До такава степен авторът се е потопил в стила на говорене, че сякаш е живял в онова време. Човек се смее с глас, докато чете, но и често плаче поради дълбоките прозрения, валидни и днес. Именно през този хумор и уж леко говорене се казват, и големите мъдрости за живота. А когато кажеш нещо мъдро през хумора, то се подсилва още повече, а и натъжава повече.

Гичо и Асенчо – „малко революционери, малко разбойници”, са тръгнали и те да се борят за Делото, за голямата цел за Освобождението на България. Попаднали сякаш малко случайно сред „юнаците”. Но и в техните души има нещо юначно и достойно, макар и не съвсем съзнато. И докато обикалят из балканските градове и села в изпълнение на задачата дадена им от Димитър Общи, четат „Рибния буквар” на Петър Берон и поемата „Горски пътник” на Георги Раковски. Това са основните им източници на мъдрост и самообразование. И от весел и хумористичен,

Романът "Възвишение" беше поставен на театрална сцена от Драматичен театър - Пловдив. Драматизацията е на Иван Добчев и Александър Секулов

Романът „Възвишение“ от Милен Русков, през 2013 г., беше поставен на театрална сцена от Драматичен театър – Пловдив. Драматизацията е на Иван Добчев и Александър Секулов

постепенно наближавайки края, романът става все по-задълбочен, осмислящ събитията и докосващ със своята проникновеност. Сякаш самият Гичо израства и започва да разсъждава все по-дълбоко, и да изразява прозренията си за смисъла на живота, за смисъла на тази революция, която е за народа, но какъв народ? Има ли въобще народ? Чорбаджиите живеят добре с турската власт, абаджиите продават абите си скъпо на турците. Ако искаш свобода, ще им развалиш алъш-вериша на тези хора. А ти си тръгнал да се бориш за Делото, да умираш за свободата?!

Голяма лъжа е май свободата, брате!”, казва Гичо, горе на възвишението, където всички революционери са избити от турската армия. Единствен той и Асенчо са останали живи. Асенчо обаче го подканя да се предадат. Оказва се, че неговата наивност го е довела до там, да издаде на каймакамина и турците от къде ще минат с дружината. Обеща ли му, че ако ги издаде няма да го убият. И за това армията ги е атакувала като са се качили на възвишението. Гичо му казва, че да се предадат това е равно на позор. На Асечно, обаче му се живее, вдига бяла кърпа, изправя се и тръгва надолу срещу потерята. Посрещнат е с дъжд от куршуми! И тук остава въпросът, до колко Асенчо е по младежки наивен и вярва, че ако предаде дружината наистина него ще оставят жив, и до колко у него инстинкта за оцеляване и желанието да не бъде убит надделяват над моралните човешки ценности, и той извършва предателство, което в крайна сметка води до гибелта на всички…

Накрая на възвишението остава единствен Гичо, който мисли и разсъждава за революцията и за живота:

„…Без свобода животът не е тъй сладък. А все ся ти към сладкото накланяш… Суета е туй. На нежна младост мечтата (…) Неусетно суетата е в смелост преминала, а лекомислието в саможертва (…) Като увиснеш тъй под гредата (обесен), накъдето духне вятърът на случая, натам заминаваш и ти. Ако духне на едната посока – ти си един хаирсъз и обесник забравен. Ако духне в другата, ще те славят народите. Как ся случи. Ей туй на е най-мъчителното, че всичко е както ся случи. Няма справедливост, няма правда, дори на тая цена (…) Но животът ти заминава, туй е сигурно…”

Боли от мислите на Гичо, който е обречен да загине. В най-тежките и драматични минути, смъртоносно прострелян, героят отново проявява своята природна човешка мъдрост. Казва истината, която е разбрал от опита си, съвсем естествено и не назидателно. И я приема, каквато е. Такъв е животът. „Всичко е, както ся случи”. Няма излишен драматизъм. И именно тук, на символичното място – възвишението, героят се возвисява и се вижда най-ясно героизмът му. Героизмът и проникновенията за живота. Защото той утре вероятно ще бъде забравен, както много други герои загинали за свободата, но най-важното за Гичо е, че той се е возвисил. Последното за което моли Бог не е да остане да живее, последните му думи са: „Господи, помогни ми да ся возвися!”

Възвишение” е книга, която трябва да се прочете – не, защото е голямото събитие в новата българска литература, не защото е класика и всички казват, че е важно да се прочете. Както го съветва бащата на Гичо – не прави нищо заради народа, защото той няма да направи нищо за теб. Не четете „Възвишение” заради другите. „Възвишение” трябва да прочетете заради самите себе си, за да се „возвисите” и да се преоткриете – и като българи, и като личности.

Достойна за възхищение е творбата на Милен Русков и на Възвишението, което той прави в най-новата ни българска литература с този роман. Той ще остане в историята и тепърва този труд ще се преосмисля все по-задълбочено и аналитично. И ако някой си мисли, че няма надежда за България и всичко е загубено, романи като „Възвишение” и хора като Милен Русков показват точно обратното. Има светлина в тунела, и нас ни има там – стига да имаме очи и сърце да видим това, и да можем да ся возвисим! Господи, помогни ни да ся возвисим!

Бистра Величкова

* Рецензията е публикувана в електронното списание LiterNet, 29 октомври, 2014 г., №10 (179)

Невена Дишлиева-Кръстева: Избирам „свободата“ с рисковете и плодотворната мъглявина, пред „гарантирания“ месечен доход

Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив

Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив

Невена Дишлиева-Кръстева е един от тазгодишните носители на наградата за превод „Кръстан Дянков” 2013 г., връчена от Фондация „Елизабет Костова“, на официална церемония през ноември тази година. Наградата беше дадена за превода на книгата „Творците на памет“ от Джефри Мур („Жанет 45″).

Невена Дишлиева-Кръстева е родена в Ботевград, през 1971 г. През 1998 г. завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с магистър по Българска филология и втора специалност Английски език и литература. Същата година, завършва семестриално и магистър по История на изкуството в Нов български университет. От 1997 г. работи на свободна практика като преводач на художествена литература.

В биографията си има множество преведени книги. Някои от последните заглавия включват „Възмущение“ от Филип Рот (Колибри, 2013), „Писмата на Джон Ленън“ от Хънтър Дейвис (Сиела, 2012), „Неохотният фундаменталист“ от  Мохсин Хамид (Жанет 45, 2012), „Моментът“ от Дъглас Кенеди (Колибри, 2012), „Непорочните самоубийства“ от Джефри Юдженидис (Жанет 45, 2011) и др.

През 2008 г. и 2013 г. Невена Дишлиева-Кръстева печели конкурс за участие в преводаческа резиденция в Банф, Канада. Три години подред е била финалист на наградата „Кръстан Дянков“ (2008 г., 2011г., 2012 г.)

През 2010 г. създава и свое издателство за художествена литература – ICU, от което до момента са излезли заглавия в авторство на Елин Рахнев и Керана Ангелова.    

В специално интервю за блога Двойна измама, Невена разказа за усещането, след получаването на наградата „Кръстан Дянков“, за трудностите с които се сблъсква преводача, когато се бори да пренесе посланието на думите и чувствата, от един език на друг, за избора ѝ да работи на свободна практика, за което някои „се заблуждават, че като си работиш вкъщи, значи си айляк“  и накрая разказа за най-новите книги от младото българско издателство ICU.  

– Невена, тази година получихте специалната награда „Кръстан Дянков“ за превода на „Творците на памет“ от Джефри Мур („Жанет 45″) от английски на български език. Какво означава тази награда за вас?

– Това е първата награда, която получавам за петнайсет години работа като

Книгата, за превода на която Невена Дишлиева-Кръстева получи наградата "Кръстан Дянков" 2013 г., връчена от Фондация "Елизабет Костова"

Книгата, за превода на която Невена Дишлиева-Кръстева получи наградата „Кръстан Дянков“ 2013 г., връчена от Фондация „Елизабет Костова“

преводач. Ще излъжа, ако кажа, че не съм радостна и развълнувана. Признанието за вложени усилия неизменно носи удовлетворение. Особено в култура като нашата, където рядко се случва да получаваш обратна връзка за работата си. Радостта ми е още по-изпълваща, защото е признание и за труда и професионализма на редактори, художник, консултанти, страньор… – един много силен екип.

– Преди това три пъти сте била финалист за наградата „Кръстан Дянков“ (2008 г., 2011г., 2012 г.), според вас защо именно с „Творците на памет“ успяхте да спечелите журито тази година?

– Мисля, че в случая немалка заслуга за решението на журито има сложността и литературните качества на оригинала. „Творците на памет“ е изключителна книга във всяко едно отношение. Разбира се, аз си обичам всичките „деца“, особено при положение че през последните години се радвам на привилегията сама да избирам текстовете, които превеждам. В този смисъл наградата си посвещавам и на другите свои автори и преводи – Рана Дасгупта, Зейди Смит, Мохсин Хамид.

– Казвате, че за превода на „Творците на памет“ сте работила две години. Това голям или малък период е за превод на подобна книга? С какви трудности се сблъскахте по време на работата си върху нея?

– Това е най-дългият период от време, което съм отделяла за работа върху превод. Разбира се, през това време съм вършила и много други неща. Оставях текста да отлежава, връщах се към него, стигах до страници, които не ме пускаха да премина нататък. Не знам дали времето е малко или много. Вероятно е точно толкова, колкото ми е било нужно. За мен беше важно да преодолея страховете си, че този текст ми е непосилен. За огромен късмет, имах на кого да разчитам за подкрепа.

Фондация "Елизабет Костова",

Фондация „Елизабет Костова“, от 2007 г. връчва всяка година наградата за превод „Кръстан Дянков“

Що се отнася до трудностите, свързани с превода на тази книга, те бяха от всякакъв характер: идиоми и езикови игри, жаргон, анаграми, панграми, азбучни списъци, изобилие от скрити и явни цитати, включително поетични (преведени от Манол Пейков), разказ от името на петима протагонисти, чиито гласове се редуват, терминология в различни области: химия, биология, медицина, литература, изкуства, литературни препратки. Много тежка и натоварваща в човешки план тематика.

– Кое е изречението, което беше най-трудно за превод?

– Трудностите в тази книга далеч не са в превода на конкретни изречения, както споменах и по-горе. Те по-скоро са съвкупност от много фактори. Но, за илюстрация, ето два примера:

NXB’s drug-induced synaesthetic forms include these four, along with twenty-three others: lazy tongs (extensible frameworks with scissor-like hands), swastikas, scutiforms (shield shapes), galeiforms (helmet shapes), rowlock arches, lumbriciforms (like earthworms), cochlears (like snail shells), quadrants (quarters of a circle), doughnut shapes, amygdaloids (almond shapes), anchor shapes, botryoidals (like a bunch of grapes), clothoids (tear shapes), ensiforms (sword shapes), infundibuliforms (funnel shapes), moniliforms (string of beads), pinnate shapes (feathers), sagittates (arrowheads), unciforms (hook shapes), villiforms (resembling bristles or velvet pile), virgates (shaped like a rod or wand), scroll shapes, and sigmoids (curved in two directions, like the letter S).

Провокираните от медикаменти синестетични форми при НКБ включват горните четири, наред с двайсет и три други: пантографски клещи (разтегаеми щипци с дръжки като на ножица), свастики, щитовидни, с форма на каска, като зидани арки, глистообразни, кохлеарни (като черупка на охлюв), квадранти (четвъртина от кръг), с форма на поничка, амигдалоидни (с форма на бадем), като котва, гроздовидни, капковидни, мечовидни, фуниевидни, като наниз мъниста, подобни на пера, като връх на стрела, извити като кука, четинести (като повърхност на кадифе), пръчковидни, като свитък и сигмоидни (извити в двата края, като буквата S).

Изброяванията и дългите изречения са обичаен препъни-камък във всеки превод.

Или тази анаграма:

M  is for the miseries of Menopause

O   is for the road to Oblivion

   is for the Tailspin of ageing

H   is for the feeling of Helplessness

  is for the feeling of Emptiness

R   is for my Rage over losing my Role of M O T H E R

М бележи злочестината на Менопаузата
А бележи пътя към Апатията
Й бележи Йезуитската природа на надеждата
К бележи приближаването към Края
А бележи Агресията ми, че губя ролята си на майка

 

Тук ключовият момент е Й. За колко думи с Й се сещате в българския език? Йероглиф, йога, йод… А думата „Майка“ е абсолютно задължителна в тази анаграма. Тоест, дума с „Й“ при всички положения трябва да има в нея.

Годишната награда „Кръстан Дянков” е учредена през 2007 г. от Фондация „Елизабет Костова“ и се дава за превод на съвременен роман от английски на български език.
Годишната награда „Кръстан Дянков” е учредена през 2007 г. от Фондация „Елизабет Костова“ и се дава за превод на съвременен роман от английски на български език.

– Има ли цитат или момент от книгата, които най-силно са ви впечатлили?

– В самото начало на романа се описва как Ноел, един от петимата главни герои, приема новината за смъртта на баща си – какво се случва в главата му. Обрисуването с думи на цветовите възприятия на един синестет е уникално. И Джефри Мур тук е невероятно картинен. Много силни са и дневниците на Стела, болната от Алцхаймер майка на Ноел. Паралелно с разпадането на паметта й, се разпада и нейният език – буквално е разглобен на парчета, които се разместват като блокчета от детски строител. Да се преведе такава реч означава първо да бъде реконструирана на оригиналния език, след което преведена буквално и разглобена наново на целевия език.

– Проблемът на главния герой Ноел Бурун в „Творците на памет“ е, че има много силна памет и не може да забрави нищо. Предимство или недостатък е неспособността да забравиш?

– В романа една от основните линии на противопоставяне е липса на памет – свръхпамет. И двете крайности водят до разпад на личността. Непосилно е за човек да носи бремето на цялото си познание, емоции, преживявания, без да има механизми на освобождаване.

– Като човек познаващ в дълбочина, колоритността и на двата езика – английския и българския, можете ли да кажете какви основни разлики намирате помежду им? Емоцията и чувствата различно ли звучат на двата езика?

– Благодаря ви за ласкавата оценка. Да кажа, че познавам колоритността и на двата езика в дълбочина, означава да изгубя хъса си за по-нататъшно ровене в дълбочина. Слава богу, още го имам. Според мен най-лесно се усеща разликата между двата езика, когато човек превежда собствени текстове. Тогава се чувстваш достатъчно свободен да изразиш една и съща емоция посредством различни думи и не се притесняваш толкова, че фигурата за нещо, което ти е на сърцето, е различна на двата езика. С чуждите текстове е по-сложно, защото интерпретираш. Затова и най-добрите преводи се получават, когато си достатъчно освободен да надскочиш графиката на думите и да превеждаш посланието между редовете. Разбира се, твоята версия за това послание.

Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив
Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив

– Как протича един работен ден на преводача?

– Гледа замислено през прозореца, пуши цигара от цигара, скрит зад дебели речници, и на пристъпи изтраква откоси от думи по клавиатурата. Шегувам се. През последните две години съм забравила какво е да отдавам цялото си време на преводите. Защото работя и други неща – било то поради влюбване в нови и интересни начинания, било защото преводач къща не храни. Така че денят ми минава разпиляно, а времето, което отделям за превод, не е по график. При всички положения предпочитам да е в по-безлюдната част на денонощието, по възможност без двете ми деца да ми скачат по клавиатурата.

– Бихте ли се радвала, ако децата ви наследят професията ви?

– Общо взето, натам е тръгнало. Синът ми е запален читател и често си отбелязва в книгите лошо звучащи на български изрази, или намира грешки и тича да ми ги покаже. А е едва на десет. Не знам дали ще се превърне в професионален интерес, но засега надава ухо. Бих се радвала, да. Преводът ми носи голямо удовлетворение и вярвам, че е достойно занимание. За дъщеря ми все още не мога да правя прогнози.

– От 1997 г. до сега работите на свободна практика. Това по-скоро желание за свобода ли е или принуда на времето?

– През този период съм работила и в издателство на щат, и в студио за превод и субтитри – с постоянен ангажимент, в офис. Студиото напуснах, когато се родиха децата ми, за да бъда повече вкъщи с тях. А издателството – беше драстично разминаване на интереси, ценности и приоритети. Оценявам, че работата там ме запозна с издателския свят, научих много за правенето на книги, ориентирах се кой кой е в бранша не само у нас, а и в световен мащаб. Но разминаванията със собственика постепенно взеха да придобиват застрашителни за душевния ми комфорт размери. И се махнах. Така че краткият отговор е: „От желание за свобода“.

Невена Дишлиева-Кръстева. Снимка: Личен архив
Невена Дишлиева-Кръстева. Снимка: Личен архив

– Има ли наистина толкова свобода в свободната практика, колкото всеки си мисли?

– И да, и не. Свободен си да разпределяш времето и ангажиментите си (стига да ги има), да решаваш кога ти е празник и кога делник. Но колкото и да си на свободна практика, книгите ги превеждаш за издател, с чиито срокове и изисквания се съобразяваш; съобразяваш се и с авторите си. Лично аз обаче се чувствам относително свободна по отношение на най-важните за мен неща – в човешки и професионален план. Тази свобода включва например силата да откажеш да се видиш с приятел, който се заблуждава, че като си работиш вкъщи, значи си айляк. Въпреки относителността на понятието „свобода“ обаче, без колебания избирам неговите рискове и плодотворна мъглявина пред „гарантирания“ месечен доход, регламентираният работен делник и Коледният банкет с колежките.

– Започнала сте да работите на свободна практика в доста трудни години за България, особено за преводачите. Имало ли е моменти, в които сте мислила да се откажете от тази професия и да се занимавате с нещо друго?

– Не съм мислила да се откажа. Как да се откажеш от любовта си току така. Работа, бизнес можеш да зарежеш, но за мен преводът е език. Моят език. То е като да рисуваш картини, или да имаш друг адекватен на натюрела ти начин на изразяване. Налагало се е обаче да работя и друго, за да оцелявам. Била съм учител по английски, продавала съм вестници, превеждала съм технически и всякакви други безумни текстове, правила съм книги по поръчка, подготвяла съм тръжна документация… Но аз съм преводач на художествена литература и всичко друго съм приемала за странични занимания или временни спасителни мерки.

– След толкова години детайлна и задълбочена работа с двата езика, не сте ли се изкушавала самата вие да напишете художествено произведение?

– Аз си пиша. Много от преводачите, които познавам, пишат. Но то е за лична употреба, рядко излиза от компютъра ми. Единствените случаи, в които съм споделяла написаното, е било пред колеги преводачи. Правили сме си такива вътрешни четения, като тайно общество на съмишленици. И, странно, текстовете ни си кореспондират по много особен начин. Не тематично, а като усещане, като регистър.

„Кукувицата“ от Елин Рахнев (ICU, 2012)
„Кукувицата“ от Елин Рахнев (ICU, 2012)

– От 2010 г. имате и собствено издателство ICU. Можете ли да разкажете малко повече за него? Защо решихте да го създадете? Към какъв тип книги сте насочени? Колко и какви книги имате издадени до момента?

– Идеята за издателството дойде в процеса на опитите ми да направя следващата стъпка към постигане на по-голяма лична свобода. За мен всеки елемент от раждането на една книга, е много, много важен. Всеки човек от екипа, всяка дума, корица, шрифт, избор. Отговорността и рискът да създадеш собствена издателска марка, да обгрижваш книгите от тяхното зачеване до разпространението им на пазара, да обменяш светове с авторите и да получаваш обратна връзка от читателите – искаше ми се да го изживея. Идеята си зрееше у мен бавно и напоително, докато един ден с Елин Рахнев не решихме да превърнем една негова пиеса, в чието написване участвах косвено преди доста години, в приказка. Андрей Кулев и Ася Кованова започнаха да я рисуват и преди да се запитам време ли е, готова ли съм да издавам, ще се получи ли, имах пред себе си страхотно красива история с великолепни илюстрации. Оттам насетне връщане назад няма.Книгите на издателство Ай Си Ю са нежни, безкомпромисно мои, такива, от които ме обзема топлина. Още преди да започна да издавам, си обещах, че мине ли ми през ум да примижа за нещо – все едно дали е качеството на хартията или на литературата, – ще спра.Книгите ми засега са само три. Освен „Кукувицата“, излязла в края на 2012 г., през

"Слънчогледи за Мария" от Керана Ангелова (ICU, 2013)
„Слънчогледи за Мария“ от Керана Ангелова (ICU, 2013)

2013 г. се появиха две книги на Керана Ангелова. „Един след полунощ“ е сборник с фрагменти, които се наместват в едно междинно пространство, на границата между художествената и документалната проза. Част от фрагментите са развити, опровергани от или по друг начин пренаписани в романите на Керана. Техни миниатюри. Другата книга се казва „Слънчогледи за Мария“ и е роман. Една читателка написа, че това е катарзисна книга. В нея има ужасно много болка, насилие, горчивина, неосъщественост, героите се лашкат между различни времеви и географски пояси, но в крайна сметка преминават през „игленото ухо на любовта“ и се пречистват. Грижата за този роман, извървяването на целия път от грубата идея за него, през живата връзка с читатели, обмена на енергии, чак до премиерата в София в края на ноември, ме изпълни с удовлетворение, каквото не съм очаквала, че може да донесе книга. До голяма степен това се дължи и на Керана Ангелова, с която всичко е любов. Занапред плановете ми са умерено оптимистични. Имам следваща книга в процес, дори две. За по-нататък не си позволявам да мисля, за да не се размечтавам твърде.

– И накрая, кои са творците на памет днес?

– Всеки човек на изкуството е творец на памет. Езикът на изкуството остава задълго.

* Интервю на Бистра Величкова с преводача и носител на тазгодишната награда „Кръстан Дянков“ 2013 г. – Невена Дишлиева-Кръстева

Ричард Русо: Ако не се откажеш, има шанс да успееш

Американският писател Ричард Русо. Снимка: Личен архив

Американският писател Ричард Русо. Снимка: Личен архив

Ричард Русо е американски писател и сценарист, автор на седем романа и два сборникa с разкази. Роден през 1949 г. в Джонстаун и израснал в Глоувърсвил, Русо завършва бакалавърска и магистърска степен по изящни изкуства, както и докторантура по философия в университета на Аризона. Романът му „Емпайър Фолс” печели наградата Pulitzer за литература през 2002 г. и е заснет на филм през 2005 г. Преди седмици, „Емпайър Фолс” излезе на български език от издателство „Сиела”.

В края на месец май, Ричард Русо, гостува в България по покана на Фондация „Елизабет Костова”. Той беше лектор на ежегодния Созополски семинар по творческо писане. В София, изнесе лекции свързани с творческото писане и адаптирането му за кино. На лекция пред студенти, в Софийския университет, писателят сподели, че има режим на писане, според който сутрин пише около 2-3 страници. Признава, че първите два часа са най-ползотворния му период, в който свършва най-добра работа. Следобедът го посвещава на редактиране на написаното сутринта. А вечер, когато си почива, се отдава на четене. Въпреки че вече всичко се пише на компютър, Ричард Русо остава привърженик на писането с химикалка на лист хартия.

– Г-н Русо, кога осъзнахте, че ще бъдете писател?

– То не беше едно единствено осъзнаване. В лекциите, която изнесох, аз казвам, че осъзнавам на няколко пъти, че искам да бъда писател. Имах период, в който пишех много. В последствие станах професор. Скоро, след това намерих своя глас в литературата, което беше още едно от осъзнаванията ми като писател. В един момент обаче си казах, добре, може би не съм писател, но бих искал да пробвам за известно време да бъда. Тогава бяха на около 32 години. Когато твои разкази започнат да ги публикуват, ти си казваш – о, аз съм писател. Когато, обаче първата ми книга „Мохак” беше одобрена за публикуване, беше първият път, в който чувствах, че мога да кажа на другите хора, че съм писател. Важно е какво ти мислиш за себе си и как се възприемаш, но е важно и как другите те възприемат.

– Вашето семейство и приятели подкрепяли ли са ви в писателския ви път? Или са ви казвали, че това не е печеливша работа и е добре да се захванете с нещо друго?

– Всеки, с който съм говорил тогава се опитваше да ме откаже. Майка ми беше човекът, който винаги ме е подкрепял и насърчавал да правя това, което искам. Когато станах професор, тя беше изключително горда. Когато й казах обаче, че искам да бъда писател, тя каза, че това вече идва в повече. Каза ми, че трябва да обръщам внимание на семейството си, да се концентрирам в работата си, така че да изкарвам добри пари, за да издържам съпругата и децата си. Тя смяташе, че да си писател е все едно да гониш вятъра. Страхуваше се, че семейството ми ще страда от това. Майка ми не спираше да казва: „Не, не, ти не трябва да правиш това. Ти си преподавател, имаш семейство, зарежи тази луда мечта”. Баща ми по това време вече беше починал. За това, никой от семейството ми не ме насърчи в желанието ми да съм писател. По-късно съпругата ми си намери любовник. Разделихме се. Преди да се стигне до там, се случи така, че харчехме пари, които нямахме. Имаше период, в който малкото пари, които имахме ги давахме за пощенски марки, за да мога да изпращам своите разкази до различни списания. В повечето случаи, те се връщаха обратно, с отказ. През цялото това време в началото, когато Барбара и аз бяхме женени и бяхме отчайващо бедни, от нея се очакваше в един момент да каже: „Виж какво, това е лудост, ние харчим пари, които нямаме. Не мислиш ли, че трябва да прекарваме времето си в нещо, което ще ни се отплати и ще ни носи доход?” Но тя никога не каза това. Това, че тя не се противопостави и не ми попречи да преследвам мечтата си, ми даде увереност да продължа.

"Емпайър Фолс" на Ричард Русо ("Сиела")

„Емпайър Фолс“ на Ричард Русо („Сиела“)

– Вашата книга „Емпайър Фолс”, наскоро излезе на български език.

– Да. Ако някой кажеше на семейство ми, че аз не само ще се развия и ще стана писател, но и че един ден ще бъда преведен на български, те щяха да кажат „Ооо, това е невъзможно!”

– Колко време ви отне написването на книгата?

– Обикновено ми отнема около 4 години, за да напиша една книга. Но, през тези 4 години, докато писах „Емпайър Фолс” аз не се занимавах само с това . В същото време, пишех кратки разкази, сценарии за филми, есета, преподавах в университети.

– С какво „Емпайър Фолс” се различава от другите ви книги?

– Това, което е различното в „Емпайър Фолс” е че историите, които бях писал до този момент, бяха интимни разкази, свързани с личните отношения между хората. В „Емпайър Фолс” има исторически контекст, за това е и по-голяма. Главните герои, които живеят в настоящето са едната част от историята. Другата е едно семейство, чиито живот се развива в миналото, в същия този град. В тази част се разказва как се е създал града, как са започнали да наемат работници във фабриката. Това е история за самия град. Тъй като този малък град, известен със своите мелници, прилича на други такива градове пръснати из цяла Америка, аз осъзнах, че всъщност пиша роман за Америка. Тази книга не е просто интимна история, но и исторически разказ, както и политически портрет на нацията в рамките на 50 години. Разглежда се животът на хората, в един исторически период, през който Америка претърпява определени промени.

Сегашното време в романа се развива в периода, когато всички мелници в града ги затварят и главният герой – Майлс Роби се опитва да спаси бизнеса си. Безработицата се увеличава и хората напускат града. В този момент идва един човек, който купува всички стари мелници и ги превръща в малки ресторанти, магазини и кондоминиуми. Именно това се случва в цяла Америка тогава, променя се икономическа среда. Другата част на историята, разглежда града от самото му създаване, още през 19 век, когато дори не е имало електричество, когато реката се е използвала за работата на мелниците.

– До колко има автобиографичност в книгата?

– Тук може би има по-малко автобиографичност, в сравнение с другите ми книги. Най-автобиографичният епизод от книгата е, когато Майлс е все още момче. Тогава майка му го завежда до едно вълшебно място, до острова Мартин Виниардс. Той никога не забравя тази случка. От тогава винаги, когато е тъжен и разочарован от живота, си спомня за това място от детството, което за него е въплъщение на щастието. Това е доста автобиогафична част, защото моята майка ме водеше на същия този остров. Той промени живота ми. От тогава, аз водя собствените си деца там. Те вече са големи хора и водят техните деца на острова. Превърна се в семейна традиция.

– През 2005 г. романът „Емпайър Фолс” е заснет на филм. Как се почувствахте, когато видяхте художествените си герои на екрана? Изглеждаха ли така, както сте ги представил в книгата?

– Това, което се случва при мен, а предполагам и при повечето писатели, е че докато пиша книгата, аз вече виждам един филм в главата си. Когато обаче започна да се случва наистина, на голям екран, беше доста различно. Все пак филмът се прави от продуцент, режисьор, актьори. Много хора участват в реалния кино процес и всеки има своя принос в него. Винаги, когато видя филм по моя книга, моята първа реакция, е, че нещата не трябва да са така. С „Емпайър Фолс”, например, за главната роля на Майлс Роби, те избраха Ед Харис. Той е прекрасен актьор. Героят, обаче, който аз бях описал в романа беше едър, разпуснат, с наднормено тегло. Той беше човек, който буквално изяжда грешките си. През целия си живот е бил готвач. Всеки път, когато направи сандвич, който някой не харесва и не го иска, вместо да го изхвърли в кофата, той го изяжда. Става дума за огромен мъж. Кой, обаче избраха за тази роля във филма? Избраха Ед Харис, който е в перфектна физическа форма, със слабо тяло! Странното е, че всеки във филма го нарича Голямото момче, както му казват и в книгата. Притесних се как ще се изглеждат нещата накрая. Въпреки това, крайният продукт беше добър. Най-важното в романа е отношенията между Майлс и неговата дъщеря. В сцената, която показва тези отношения, Ед Харис се

Ричард Русо. Снимка: Владислав Христов

Ричард Русо. Снимка: Владислав Христов

оказа перфектното въплъщение на любящ баща, който се страхува, че нещо лошо ще се случи с дъщеря му и иска да я предпази. След като видях тази сцена, си казах – какво значение има как изглежда – слаб или едър, както е описан в книгата, след като тази химия между него и младата актриса, разтърсва екрана с емоция. Това беше прекрасно. Аз имах щастието да работя със страхотен екип – Пол Нюман, Ед Харис и други известни имена.

– Кое е по-важно в процеса на писане – вдъхновението или ежедневната и усилена работа?

– Хората, които виждат писането единствено като вдъхновение, скоро се захващат с нещо друго. Тези, които седят и чакат да дойде вдъхновението накрая стават сервитьори. Мисля че, всеки, който разбира какво е писането, знае, че вдъхновението идва от навика, идва от желанието да заставаш пред белия лист всеки ден и да пишеш изречения, изречения, които не са перфектни, но които подобряваш с всяко следващо. Ако не си пред белия лист, с химикалка в ръка, нищо няма да излезе. 99% от работата е да напишеш едно изречение, след това по-добро и по-добро, и по-добро.

– Според вас каква работа би било добре да има човек, за да му помогне при писането на художествена литература?

– Всяка работа, която изисква упоритост. Когато бях в гимназията имаше т.нар „Крос кънтри” маратон, състезание по бягане. Аз не бях достатъчно бърз и не можех да бягам спринтове. Това, което аз можех да правя, а пък много други хора не можеха, беше просто да продължавам. Единият крак пред другия, другият пред другия… Никога няма да бъдеш бърз, но когато другите спрат, ти продължаваш да вървиш, да тичаш. Всяка работа, която изисква упоритост и способността да не се отказваш, и да продължаваш, може да бъде много добра тренировка за един писател.

Лекция на Ричард Русо в Софийския универстиет. Снимка: Бистра Величкова

Лекция на Ричард Русо в Софийския универстиет. Снимка: Бистра Величкова

– Мислите ли, че ако един писател спре да пише за известно време, примерно за година, след това може лесно да пропише отново?

– Би било трудно. Аз се опитвам да пиша всеки ден, защото съм забелязал, че дори един ден да не пиша, на следващия ми е по-трудно. Като всеки човек, аз искам нещата да стават лесно, за това пиша всеки ден. Ако всеки ден работя максимално много и пиша отдадено, животът ми е по-лесен. Но за да ти е лесен животът, трябва дисциплина.

– Какъв съвет бихте дал на младите писатели. Какво трябва да направят, за да имат успех в писането?

– Най-важното е да четат постоянно. За да бъдат добри писатели, първо трябва да са добри читатели. След това, трябва да пишат всеки ден. И да знаят, че голяма част от хората, които правят всичко това, в един момент се отказват. Ако не се откажеш, имаш реален шанс да успееш.

* Интервюто на Бистра Величкова с Ричард Русо е публикувано в Kultur Bench, 7 юни, 2013 г.

Петър Волгин: Журналистиката е меч, който използваме за трошене на орехи

Журналистът Петър Волгин. Снимка: Личен архив

Журналистът Петър Волгин. Снимка: Личен архив

Петър Волгин е журналист и писател. Известен е със своята провокативност, остър език и умението за безкомпромисна аутопсия на обществения и политическия живот. Бунтар по душа, възгледи и действия. Надява се, че един ден и в България образованието ще надвие чалга културата и знаещият човек ще бъде по-уважаван от този с мерцедеса. Вярва, че журналистиката е оръжие, което трябва да се използва по предназначение за показване на истината, а не за трошене на орехи, както се използва днес. Сравнява професията с мита за Сизиф, който според едно есе на Камю трябва да си го представяме щастлив. „Журналистиката е нещо, което ти носи щастие независимо от трудностите“, казва Петър Волгин.

Той е роден през 1969 г. в София. Завършва Националната гимназия по древни езици и култура (НГДЕК) и българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Става известен със скандалното си предаване „Без контрол“ по БНР, от 1998 г. В момента е водещ на предаването “Деконструкция” по БНР (всяка събота между 12 и 14 ч). Продуцент е на обедните предавания по БНР, едно от които е “12+3″. От 2005 г. до 2010 г. води авторско телевизионно предаване “Вярно с оригинала” по телевизия „TV7“.

Той е автор на книгите “Медиен апокалипсис” (2000), “Лудница” (2004), “Неудобните” (2004) и др. Наскоро Петър Волгин издаде най-новата си книга „Радикална еврейска енциклопедия“. Книгата представлява художествен роман с документални елементи. Излизането на романа съвпада с това, че тази година се навършват 70 години от спасяването на българските евреи от Холокоста.

Накрая, забравихме да кажем, че телефонът на Петър Волгин звъни с „Light my fire“ на „The Doors“. И където е той, наистина гори огън. 

– Преди да започнем разговора за новата ви книга, бих искала да ви попитам как ще коментирате водещата новина, че България, обяви, че виновник за атентата в Бургас ливанското движение „Хизбула“. Какво означава това за България?

– Това е ужасно. Ужасно е, не защото сме обявили една или друга групировка, че е автор на атентата, ужасно е, че България, в лицето на българските управляващи, за пореден път доказаха, че са едни прости изпълнители на чужди решения. Това е най-лошото. Моят критичен патос в случая не е насочен нито към Вашингтон, нито към Тел Авив, а напротив – тези страни имат интерес, който защитават. Те имат интерес „Хизбула“ да бъде обявена за извършител на атентата и правят всичко възможно, за да реализират този свой интерес. Браво на тях. Така трябва. Всяка една страна трябва да действа така, както действат Израел и САЩ.

Въпросът е не защо те правят така, а защо ние не защитаваме своя интерес. Защо ние влизаме в един чужд мач, в една чужда игра, която определено не е изгодна за българските интереси. Техните политици и управляващи защитават техните интереси, а нашите политици не могат да защитят българските интереси.

Това е най-обидното и най-тъжното, че ние винаги сме имали управляващи, които са изпълнявали заръки – още от едно време – заръките на фашистка Германия, след това заръките на комунистическия съветски съюз, сега заръките на Съединените щати. Никога българските политици не са мислили как да направят така, че да защитят българския интерес.

– Може би като по-малка страна се страхуваме да откажем исканията им.

– Ние имаме комплекс. Заради него сме готови да направим всичко, само и само да бъдем похвалени. Като знаеш, че големият батко ще те потупа по рамото и ще те похвали, си готов на всичко. Той след това ще ме похвали, значи аз съм много ценен и много важен. И за едно отиване до Вашингтон, за една среща с Обама, ти си готов да направиш всичко, което ти кажат от там.

Това е проблемът – че нямаш достойнство, че нямаш сила да кажеш: “Не, аз не съм съгласен. Ти може да си много готин, да си много голям, много стабилен, обаче моят интерес тук ме кара да мисля, че не би трябвало да се съглася сто процента с теб. Аз те уважавам много, но моят интерес тук диктува аз да действам и да мисля по друг начин.” Ето това нещо българските политици не могат да го кажат.

Това е и комплекс, и страх. Това всичко е подплатено и с някакво финансово стимулиране или друг тип стимулиране от чужбина.  Те ти казват – ето ние например ще ти помогнем на теб да спечелиш изборите и нашите тогава са готови на всичко, дават всичко.

– Да се върнем към основния фокус на разговора ни, новата ви книга „Радикална еврейска енциклопедия“. Защо решихте да напишете книга, свързана с евреите?

"Радикална еврейска енциклопедия" (изд. Изток-Запад) от Петър Волгин

„Радикална еврейска енциклопедия“ (изд. Изток-Запад) от Петър Волгин

– Тази тема присъства в моето поле на интерес от много време. Отдавна чета такъв тип литература, занимава ме тази цивилизация. Тя е безкрайно интересна, защото е много древна. Тя е цивилизация и народ на няколко хиляди години, който е преминал през безброй перипетии, опасности, трудности, бил е на ръба на унищожението, въпреки това е оцелял. Затова ми беше интересно да разбера какво се е случило през годините, как хората са оцелявали, как са стигали до някакво величие, след това отново са се сривали.

Интересно е да се наблюдава как се променят тези хора, тяхното отношение към света и към религията, как им влияе взаимодействието между другите народи. Това безспорно е един народ, който най-силно взаимодейства с другите по простата причина, че 2000 години те не са имали своя държава. Те са били разселени в Европа, в Азия, в Америка. Те са живели сред други народи и са допринесли от своята култура. Реших тези неща, които съм прочел и научил, да ги събера в едно интересно романизирано четиво. Познавам евреи от Америка, от Русия, така че имам представа не само от историческата част, но и от това, което те представляват в момента. И двете неща съм се старал да ги съчетая.

– Евреите през годините трудно са оцелявали, имали са тежки моменти. В този смисъл доколко българският народ има общо с еврейския?

– От тази гледна точка има много общо, защото и българският народ много пъти е бил на ръба на оцеляването. Много пъти е бил пред изчезване, бил е под робство, бил е под чуждо владичество, но все пак е успял да се запази, явно има много силни живителни сили. От тази гледна точка си приличаме много с евреите, с тази разлика, че те са се движили по целия свят, докато ние сме седели на едно място.

– Дали те не са по-единни от нас?

– Не знам дали може да се каже така. Сигурно знаете тази фраза, че там, където има двама евреи, има двайсет мнения. Те са характерни с това, че непрекъснато спорят помежду си, много трудно постигат съгласие, имат най-различни концепции за всичко, от най-елементарните битови подробности до проблемите на бога и вселената. От тази гледна точка също много си приличаме, защото и ние обичаме да спорим и никога не сме съгласни, дори и със себе си.

– Всъщност книгата е художествен роман, а не документален, така ли?

– Да. Книгата е роман, с всички характерни неща за романа като интрига, сюжет, криминалност, разследване. Разликата с традиционните романи е, че в нея има една част, която е чисто документална. Това са тези биографии на различни известни евреи. Тази биографична, документална част върви паралелно с художествената. На пръв поглед изглежда, че те не се допират. Всъщност се допират, но читателят ще разбере това, като стигне до края.

– Предварително ли бяхте измислил сюжета? И за колко време написахте книгата?

– Структурата я бях измислил предварително. По отношение на интригата, тя се изменяше в процеса на самото писане. Настъпваха обрати в сюжета, които бяха изненада за самия мен. Героите сами започват да действат неочаквано и за мен.

Самият процес на писане продължи 9 месеца, но разбира се, подготовката беше много дълга, защото аз от години чета такава литература. Технически е 9 месеца, но като цяло е много повече време.

– Защо решихте заглавието на книгата да е „Радикална еврейска енциклопедия“?

– Радикална се казва, защото тези хора, за които аз пиша, всеки сам по себе си е радикален – и Фройд, и Маркс, и фигурите на месиите, които описвам там. Това са хора на крайностите, които вярват в някаква идея и са готови на всичко, за да я осъществят. И съответно трябва да положат много усилия, да са радикални и крайни в това свое желание. “Еврейска” е ясно защо, а “енциклопедия”, защото при евреите е много силен култът към знанието. Може би, защото този народ дълги години не е имал тип аристокрация или свещеническо съсловие, след като римляните ги изгонват от Палестина, и те е трябвало да се скитат по различни земи. Тях е трябвало да ги държи нещо друго, различно от земята и държавата, и това друго е знанието. Те много ценят познанието. Например за европейците през средните векове най-важното е било да бъдат рицари, да участват в битки или да са земевладелци и да владеят крепостни селяни. За евреите това не е съществувало. За тях единствената опция да се отличат, да покажат, че имат някаква ценност, е било да знаят. Колкото повече знаеш, толкова си по-ценен и те уважават.

На мен това много ми харесва и би ми се искало и днес да е така – да уважаваш някого не защото той има мерцедес или триетажна къща, или има пет вили на морето, а да го уважаваш, защото той има достатъчно богата култура и познания, въз основа на които той може да разсъждава интересно. При евреите е така – те са уважавали хората, защото тези хора са притежавали много познание, енциклопедично познание. Затова така кръстих книгата като един реверанс към тяхната страст, към учението и познанието.

– Според вас това уважение към познанието и знаещия човек ще се превърне ли някога в ценност и в България?

Петър Волгин.

Петър Волгин. Снимка: Интернет

– Много съм скептичен. Въпреки че, ето виждаме, че много млади хора заминават да учат в чужбина, но не просто, защото искат да живеят на по-хубаво място, а защото знаят, че като отидат в един университет в Щатите или Европа, ще получат по-добро образование, отколкото ако завършат в един университет в България. Явно у тези млади хора, а и у техните родители, съществува мисленето, че трябва да се получи по-добро образование, където ще научиш повече неща.

За жалост тук, в България, цялостният климат не благоприятства за това да учиш и четеш. Цялостният климат ти казва: абе, гледай сега, ти няма какво да четеш и да се образоваш, винаги можеш да си купиш пет дипломи, дори можеш да не ги купуваш, а да ги вземеш, защото образованието ни е на такова ниво, че е много лесно да вземеш, колкото си искаш дипломи. От там нататък много по-важни са ти връзките, парите и затова на четенето и образованието не се обръща никакво внимание.

Това в дългосрочен план е много вредно, защото израства една нация от елементарни хора, част от които по-късно ще станат управляващи. Те ще решават съдбините на тази страна, а при липса на образование те нито ще могат да ги решават както трябва, нито ще знаят как да се държат с чуждите си партньори, с управляващите на другите държави. Така ще станат податливи на всякакъв натиск, на манипулации, защото са прости, а са прости, защото като малки не са чели.

– Хората, които отиват навън да търсят познание и по-добро образование, в много от случаите не се връщат повече тук, или се връщат и като видят средата, заминават отново.

– Както казваше Тони Блеър навремето: „Имаме три приоритета в Англия, това са образование, образование и образование. И при нас трябва да е така. Винаги съм смятал, че това е един от основните приоритети, които България трябва да следва. Не строежите, не магистралите, не спортните зали, а ученето, образованието. Там трябва да се насочи основната енергия на обществото, основните пари, за да може да се изгради една достатъчно добра база, където има добро заплащане за учителите, университетските преподаватели. По този начин хората ще могат да получават наистина качествено образование. В днешно време без него си абсолютно загубен.

Неслучайно толкова се говори за икономика на знанието. Говори се за това, че само един човек, който е достатъчно грамотен езиково, компютърно и всякак успява, а колкото си по-прост, си толкова по-беден. Сега в България не е точно така. Има много богати прости хора, но това е временно. Те са получили по друг начин това богатство и то много бързо се изпарява. Когато ти не си постигнал своето богатство и своя просперитет благодарение на собствените си умствени качества, тогава вероятността да го загубиш и разпилееш за глупости е много по-голяма.

– Действително днес у нас се гледа с циничен присмех на образованието и познанието, и това понякога идва от самите управляващи.

– Самите управляващи в момента не разбират колко е важно хората да бъдат образовани. Затова сме свидетели на всякакви такива безумия и в управлението, и в обществото като цяло. Затова сме свидетели и на възхода на чалгата, на този тип култура, не само като тип музика, а изобщо като отношение към света, като начин на живот. Чалга поведението е преобладаващия модел и за мъжете, и за жените. Това пак е от простотия и от липса на култура. Културата може да се придобие, само когато полагаш целенасочени усилия да я придобиеш. Тя не може ей така изведнъж да ти дойде. Трябва ти да я търсиш и ти да я намериш.

– Мислите ли, че от 1990 г. насам у нас има някаква положителна промяна по отношение на култура и образование?

– Положителната промяна е в това, че вече няма пречки. Преди 1989 г., когато аз бях юноша, беше трудно да намериш някоя хубава книга или някой хубав филм. Не се позволяваше да се внасят такива вредни, според режима, книги и филми. Имаше една цензура, която не позволяваше на хората да научат повече. След ’89 година това го няма. Вече, ако искаш, можеш да намериш всякакви книги и филми, театрални постановки и музика без никакъв проблем. Въпросът е дали искаш, но и също дали имаш материалната възможност, защото да си купуваш непрекъснато книги е скъпо.

Но съм убеден, че е по-добре да се лишиш от двайстия чифт обувки или от трийстия панталон и да си купиш няколко книги. Аз, разбира се, не призовавам хората да ходят голи и със скъсани дрехи, но просто е по-добре да имаш 19 чифта обувки и една книга, отколкото 20 чифта обувки и нито една книга.

– Вие сте завършил Националната гимназия за древни езици и култура (НГДЕК), едно култово място, от където излизат интересни хора, много от които в момента са известни обществени личности, журналисти. На какво се дължи този факт?

– Това никак не е изненадващо. И това не е, защото там се учеха някакви различни неща, които не се учат в другите училища. Вярно, там учиш старогръцки, старобългарски, латински, култура на Древна Гърция, което, разбира се, страшно много ти отваря хоризонтите и начина на мислене, но дори това не беше най-важното. Най-важното там беше отношението, което съществуваше между преподаватели и ученици. Преподавателите там те възприемаха като абсолютно равностойна личност. Те не гледат на теб като някакъв малък глупак, на който трябва с фуния да му налееш някакви знания в главата. Те гледаха на нас като на хора, които са интелектуално подготвени, разбира се много по-малко знаещи, но които са способни да възприемат и да мислят самостоятелно. Те ни учеха да мислим самостоятелно и това е най-големият урок от това училище. Това е неговият най-голям плюс.

Сигурно затова днес има толкова много хора, които са интересни и които са в изкуството, в културата. Виждаш някой интересен режисьор или писател и разковничето се оказва НГДЕК, където от малък е научен да мисли самостоятелно, да бъде различен, да търси нови пътища и това му остава за цял живот. Там ти казват: „Ти можеш!“ Учат те така, че ти да израснеш със самочувствието на човек, който може, който не бива да се страхува да пробва отново и отново, и дори и да сбърка да не се депресира, а да започне отначало.

Петър Волгин. Снимка: Надежда Чипева, в. "Дневник"

Петър Волгин. Снимка: Надежда Чипева, в. „Дневник“

– Бил ли сте бунтар тогава?

– Да (усмихва се). Политически. Аз винаги съм се интересувал от политика. Преди ’89 нямаше толкова политика, в този смисъл на думата, в който след това. Въпреки това, аз протестирах заедно с други мои съученици срещу този диктат, който беше, срещу тази липса на свобода, срещу желанието да има само една правилна идея и концепция, и всички да се съобразяват с нея. Ние искахме да има различни позиции и различни концепции. Борихме се за това.

– Затова ли избрахте да станете журналист?

– И затова, защото са ми интересни процесите, които стават в обществото, интересни са ми как взаимодействат едни или други политически играчи и в крайна сметка какво постигат. Интересно е да видиш тези хора дали дърпат страната напред или напротив – забатачват я. Хубавото е, че можеш да влияеш по някакъв начин на тези процеси със своята позиция, със своите коментари, със своя възгледа за живота.

– Доколко журналистиката в момента може да влияе на процесите в обществото?

– Тя може, друг е въпросът дали го прави. За жалост в България журналистиката в днешно време в 80-90% от случаите е абсолютен обслужващ персонал на политици, на икономически играчи, на олигарси, но в никакъв случай не е коректив. Това е най-тъжното, защото това е едно много силно оръжие, което трябва да бъде използвано по предназначение, а не да бъде използвано да чупиш орехи с него. Това е журналистиката в днешно време – един боен меч, който ти го използваш, за да си строшиш орехите. Това е лошото, надявам се да се промени.

– Веднага след 90-та година имаше ли по-голяма свобода на медиите?

– Да, защото тогава се разчупваха оковите. След това нещата си влязоха в някакво русло, вече се знае коя медия кои интереси обслужва, кои вестници, кои телевизии към коя групировка са и свободата мина на много заден план. Остана единствено обслужването на някакви интереси. В това се превърна българската журналистикав един келнер, който изпълнява поръчки.

– Доколко в тази среда един журналист може да извоюва сам свободата си и доколко е подвластен на обстановката, в която работи?

– Много е трудно да си сам, когато всички наоколо са лакейски настроени. Трябва самата медия, в която работиш, нейните собственици или ръководители да знаят, че работят за обществото и за това обществото да бъде информирано и процесите да бъдат анализирани дълбоко, а не да се харесват на този или онзи управляващ. Двустранен трябва да е процесът – и журналистите от една страна да държат на своята свобода и това да информират качествено хората, и в същото време тези, които ги ръководят, да имат същото самосъзнание.

– Вие имал ли сте случаи в практиката, в които сте искал да защитавате свободата на словото и това по някакъв начин е било ограничено?

– Да, имал съм преди години, когато много хора бяха уволнени от радиото. Причината беше, че ние смятахме, че не трябва да сме просто едни слуги, а трябва да казваме това, което се случва, а не това, което управляващите смятаха, че трябва да казваме. Тогава решиха радикално проблема, като ни уволниха. Сблъсквал съм се с властта, която е нетолерантна и иска да наложи своя модел с цената на всичко и знам какво е да се биеш с властта. Много неблагодарно занимание.

Въпреки това аз вярвам, че човек трябва да го прави, трябва да се съпротивлява. Както е казал Камю в едно свое прекрасно есе „Мита за Сизиф“: трябва да си представяме Сизиф щастлив. Той бута камъка нагоре, бута го, той пада, после пак го бута, въпреки това, трябва да си го представяш щастлив. И ние трябва да си представяме журналистиката като едно нещо, което ти носи щастие независимо от трудностите. Винаги съм смятал, че човек трябва да се бори за идеите си и да ги защитава, щом смята че те са правилните.

– Освен всички трудности, журналистиката е и професия, в която май трябва да свикнеш да си повече мразен отколкото обичан?

– Да, задължително. Аз вярвам, че нещата, които защитавам, имат смисъл да бъдат защитавани, вярвам, че има смисъл да защитавам свободата, многообразието, справедливостта. Вярвам, че трябва управляващите да бъдат справедливи, а не просто да крадат, смятам, че това трябва да бъде защитавано. Това не значи, че ще бъдеш обичан.

– Какво бихте казал на младите хора, които имат амбиции да се занимават с журналистика в днешното време и днешната среда в България?

– Да вярват в себе си. Да вярват в собствените си сили и собствените си способности, и да се образоват непрекъснато. Няма значение какво – учете езици, биология, древна цивилизация, математика, всичко. Важното е постоянно с нещо да си занимавате ума, не само, защото ще натрупаш определен обем познания, а защото ще се научиш да мислиш, ще се научиш да отговаряш на мисловните предизвикателства. Това е важно не само за професията, но и за живота.

* Интервю за OFFNews, 7 февруари, 2013 г.

Леда Милева се роди във вечността

Поетесата Леда Милева си отиде на 93 г. Снимка: БГНЕС

Поетесата и писателка Леда Милева си отиде на 93 г., на 5 февруари 2013 г. Снимка: БГНЕС

Да си отидеш в деня, в който си се родил означава, че ще живееш вечно. Така се случи с голямата българска писателка Леда Милева, която вместо днес да отпразнува 93-тия си рожден ден, ни напусна неочаквано. Разбира се, напускането е символично, защото тя е от онези хора, които живяха не просто на земята, а в сърцата на хората. А от там никой не може да си отиде. В сърцето и в спомена е вечността.

Дъщерята на Гео Милев ще остане завинаги в сърцата ни с невероятното си творчество за деца и юноши. Тя създаде саунд трака (музикалния мотив) на нашето детство – „Зайченцето бяло“. Това е необходимото стихотворение и песен за здравото емоционално израстване на всяко едно дете. Това е музиката на детството, на онова, което човек помни цял живот, и от което се отдалечава все повече и повече с годините. И добре, че има такива песни, които да ни напомнят, че някога и ние сме били там, в онази приказка на годините преди да пораснем. Добре, че има хора като Леда Милева, които чрез творчеството си да ни напомнят това.

„Зайченцето бяло“ – случайно и набързо написано

За написването на това стихотворение Леда Милева споделя: „Стихотворението „Зайченцето бяло“ е съвсем случайно и набързо написано. Бях уредник на списание “Първи стъпки” и в печатницата се оказа, че половин страница остава празна и няма никакъв материал. Списанието трябваше да се печата и аз се чудех какво да правя, какво да правя… И така, на коляно, както се казва, написах тези няколко куплета, които после имаха щастливата съдба да станат песен благодарение на композитора Петър Ступел“.

Така се случва с повечето големи неща – правят се на шега, създадени от случайността и без никой да подозира или още повече да планува, те се превръщат в емблема и култ.

Леда Милева е родена на 5 февруари 1920 г. в София, в семейството на поета Гео Милев. През 1938 г. завършва Американския колеж в София. Висшето си получава от Софийския университет „Св. Климент Охридски“. След Втората световна война е ръководител на детско-юношеските предавания в Радио София (1944-1951), главен редактор на списания „Пионерска самодейност“ и „Дружинка“, редактор в издателствата „Народна младеж“ и „Български писател“. От 1966 до 1970 година е генерален директор на Българска телевизия.В края на 1978 г. е посланик, представител на България в ЮНЕСКО, Париж.

Относно българската култура пред сп. „Простори“ писателката казва, че „Несъмнено културата ни е нещо, с което можем да се гордеем, особено старата. Именно тя доказва принадлежността ни към цивилизования свят открай време.“ Това обаче според нея не е достатъчно. „Ако Европа постави конкретни параметри за нейното развитие, това ще бъде опасно. (…) С културата си все още има защо да се гордеем, но дано сме достатъчно умни, та да се развиваме самобитно, а не да копираме всичко чуждо.

Леда Милева написва над 30 стихосбирки за деца, между които са “Заю на разходка” (1946), “Няма време” (1949), “Работна Мецана” (1954), “Мустакатият Иванчо” (1957), “Златоперко” (1965), “Влак-юнак” (1967), “Къде е хоботът на слона” (1983), “Зайченцето бяло” (1993) и др.

Автор е на множество театрални и радио-пиеси, превеждани на английски, френски, немски, руски, полски, на статии по проблемите на литературата, превода и международното културно сътрудничество. Била е преводач на съвременна американска, английска и африканска поезия.

Написва първото си стихотворение на 9 години

„Аз започнах да пиша, когато бях на 9 години. Моето първо стихотворение беше само от четири реда“, разказва Леда Милева в интервю за сайта „Az-deteto“. „Написах го през една късна есен, когато дълго време беше валял дъжд. Изведнъж дъждът премина в сняг. София стана толкова хубава! Всички дървета сякаш си облякоха бели рокли. Аз толкова много се зарадвах, че написах едно малко стихче, което помня и до сега:

„Цветенцата заспиват,
тревичките почиват,
а от небето сиво се сипят мълчаливо
белите снежинки като във картинки.“

Леда споделя написаното стихотворение с по-малката си сестра и я моли да не казва на никого. „Мислех, че не е хубаво и може да ми се присмеят“, разказва писателката. „Но сутринта, щом станахме, сестра ми изтича при мама и каза: „Знаеш ли, че снощи Леда написа едно стихотворение!”. Аз разбира се я ощипах, но тя не се разплака. За моя радост мама не ми се присмя, а ми се зарадва и ме заведе до книжарницата, където ми купи голям албум с много чисто бели страници. Каза ми на първата страница да напиша стихотворението си, а после, като измисля други, да ги напиша на другите страници. Така и стана – написах първото си стихче на първата страница. Още пазя този албум, но дълго време той остана празен, защото нямах друго стихотворение. После започнах да си мисля, че е срамота да имам цял албум, а да нямам какво да напиша в него. Така започнах по всякакъв повод да си измислям по едно стихче, без да мисля какъв е жанрът.“

В университета сменя „Право“ с „Детска педагогика“

Леда Милева избира да следва право в Софийския университет. Оказва се, обаче, че това не й е интересно. Увлича от идеята да учи и детска педагогика. Към това я насочва и нейната леля, известната Пенка Касабова, студентка и наследница на американката Елисавета Кларк, която основава първата детска градина и курсове за детски учители към нея. Тогава Леда Милева осъзнава любовта си към децата и писането за деца идва от само себе си. Благодарение на своята леля навлиза в издателската и редакторската професия, а нейните Мирчо и Немирчо от сп. “Първи стъпки” са пионерите на българските комиксови герои. Тогава се ражда и “Зайченцето бяло”. Съдбата предопределя на Леда да се занимава все по-сериозно с литература. Не случайно от тогава, където й да работи поетесaта, навсякъде е заобиколена от писатели. В БНР – Орлин Василев, Валери Петров, Александър Геров, Емил Манов, в сп. “Дружинка” – Ран Босилек, в издателство “Народна младеж” – Ангел Каралийчев, в БНТ – Серафим Северняк, Иван Радоев, Никола Инджов, Георги Константинов.

Животът върви напред, но вечните герои остават

„Животът не е кратък. Щастлива съм, че до тази възраст мога да работя, да пиша и да имам обществени ангажименти.“ Това споделя поетесата в интервю за БНТ по случай последният си рожден ден миналата година. Тя до последно е ходила на срещи със свои приятели, с деца в училища, на премиери на пиеси и книги. „Животът може да бъде хубав, ако знаеш къде е хубавото на живота“, казва тя. „А хубавото е там, където има изкуство, където има човечност, където имаш приятели“.

Относно това, че днес вместо “Снежанка” и “Червената шапчица” много деца предпочитат  да четат “Хари Потър”, а и много нови герои изместват образа на “зайченцето бяло”, пред списание „Простори“, Леда Милева казва така:

„…А че ще се явяват нови герои, е естествено. Животът върви напред и децата са част от него. Това обаче не значи, че ще изчезнат традиционните, вечните герои. Защото всяко дете открива света за себе си. Открива слънцето, изгрева, звездите, гората, цветето, любовта към мама, към семейството… И тези герои и вечните теми за доброто и злото, моралните теми, никога няма да слязат от сцената. Те винаги трябва да бъдат в сърцето на детската литература”.

* Публикация в OFFNews, 5 февруари, 2013 г.

Калин Терзийски: Медийните изяви не ме изморяват! Те помагат на писателя!

Калин Терзийски, сред приятелите си по-познат като Кайо. Снимка: Личен архив

Калин Терзийски (Кайо). Чували сте го. Виждали сте го. Може би дори сте го чели. Роден 1970 г., по професия лекар-психиатър, той е българският писател, който за последните 4 години стана един от най-известните съвременни автори. В периода 2009 – 2012 г. той издаде близо 8 книги. Между тях са сборниците с разкази „Имен ден за добрия човек”, „Любовта на 35 годишната жена”, „Има ли кой да ви обича” (получил европейската награда за литература, 2011г.),  романите „Лудост”, „Алкохол” (от една година се играе спектакъл по книгата) и др. Най-новият му роман „Войник”, излезе от печат преди седмица, от издателство „Сиела”. Книгата е написана за година и половина, с което се нарежда между най-дълго писаните книги от автора. „Писах я повече време, тъй като известността също отнема време и не можех да се концентрирам само в писане”, споделя той.   

Силно обичан от едни и безкомпромисно критикуван от други, Терзийски безспорно се радва на голяма популярност. Освен това, той е един от малкото писатели в България, който има щастието да изкарва хляба си само с писане. Хвалебствията той приема с усмивка, на критиките обръща гръб, а когато е на площад „Славейков” или в книжарница, с поглед търси своите книги прилежно наредени на сергии и рафтове. Когато ги види, се усмихва с умиление и сдържана гордост.

Калин Терзийски твърди, че не обича затворените литературни кръгове и клики. Въпреки това, самият той през 2006 г. създава литературния клуб „Литература Диктатура” заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов. Казва, че да си циничен означава да си искрен. И в разказите си той се стреми именно към споделяне на такива сурови истини. Не го притесняват острите критики относно честите му медийни изяви. За тях той казва: „Завистта се облича в рационална форма”. Медиите и популярността помагат на писателя, така че книгите му да се четат повече”, убеден е Терзийски.

– Кога разбрахте, че писането е вашата страст и искате с това да се занимавате?

– Много късно. Не по-рано от 36 години. На 26 години обаче започнах да пиша интензивно, за да изкарвам малко допълнителни пари към лекарската ми заплата. Аз работех медицинската си работа като вид странно хоби. Допълнително работех като сценарист и дописник във вестници и списания. Това ми носеше основните доходи и цял живот е било така. Започнах първо като сценарист. Около 7-8 години съм писал едно нещо, което е не само моя запазена марка, но на цяла група от подобни на мен писачи. Това са кратки абсурдистки неща, които могат да минат за пародии. Стават за сценарии. Нещо, което е философско, но и смешно и абсурдно. Например пародии на приказки, на литературни герои. Този тип писане в България, в новото време го отключи Людмил Станев. Аз винаги съм му благодарял. Той е човекът, който ми даде увереност. Прочитайки неговите неща разбрах, че и аз мога да пиша такива неща. А този, който ми е дал увереност в световната литература е Даниил Хармс. Людмил Станев, Даниил Хармс, след това аз, Емил Йотовски, Карбовски и т.н. Това е един маниер на писане, който ставаше за всякъде. Пишейки за „Каналето” те ставаха на скечове. Писал съм в едно хумористично приложение на „Труд”, след това в сп. „SAX”, конкуренция на „Егоист”. Сега планувам да издам и книга с неща писани тогава. Тя ще се казва „Смешният съд”.

– Как и защо се отказахте от професията на лекар – психиатър и станахте писател?

– Когато бях лекар имах голяма младежка мечта да се занимавам с психиатрия. Като се запознах с психиатрите обаче разбрах, че и при тях основното е жаргона, клюката, интригата. Живеенето вътре в една защитена от морето на големия живот среда не ми допадна. Това е една самодостатъчна среда. Като си психиатър си само психиатър, като си писател си само писател. Примерно сред работниците не е чак така. Никой дърводелец не казва – аз съм дърводелец. Той просто това работи сега, иначе си е човек. Това живеене благодарение на статуквото да си някакъв е доста жалка работа и аз за това съм се чувствал чужд и сред психиатрите, и сред писателите.

– Дори и сред писателите се чувствате чужд?    

– Да. Има едни такива писатели, които са много институционализирани. Те и това работят като държавна работа, и са завършили литература. Общо взето те живеят в литературата. Интересно обаче от къде пък пишат, защото човек трябва да има някакъв опит в живота, за да пише. Някой ще каже – не е така, той може да чете книги и пак да пише. Ти, за да познаваш човешките мотивации и човешките движения в пространството, трябва да живееш много. Не задължително, за да извлечеш сюжети. Просто, ти трябва да познаваш различни хора и ситуации, и най-вече да познаваш много добре различни свои състояния в различни ситуации. Защото човек може да опише достоверно нещо, само ако го е преживял.

– Вие казвате, че сте се разочаровал от психиатрията и тези кръгове. Когато навлязохте в кръговете на писателите как се почувствахте?

– Аз съм разочарован от всички “inner circles”,от всички затворени

Калин Терзийски. Снимка: Личен архив

кръгове. Както казах, аз се чувствам чужд и сред писателите. Истинските, големите писатели са саможиви хора. Те не се стремят към намиране на среда, която да ги подкрепя и среда, в която те да се чувстват свои. Само слабака има нужда от защитена среда. Слабите писатели се радват, че не ги четат. Радват се, че ги четат само техните познати и други писатели по приятелска линия. В България има цяла малка клика от такива писатели, които са си вътрешните хора на литературата. А такива като мен са външни за литературата.

– Някои хора обаче смятат, че вие сте вътрешен писател, поради факта, че сте добил популярност

– Аз съм добил популярност, но странното е, че точно вътрешните писатели не са добили популярност. Тях идеално си ги обслужват техни литературни, институтски, университетски затворени, защитени среди. Има разлика между човек с връзки и човек търсещ защитена среда. Има и хора, които имат много големи връзки, които могат да им помогнат за популярността им и т.н. Аз и връзки нямам, защото нито съм от род, нито през живота си съм успял да създам познанства, които да ми помогнат. Единственият ключ към мен е това, че днес съм станал в 4 сутринта и съм седнал да пиша.

Аз се блъскам със стени, това, което са стени в България – връзкарството, недоверието, негативизма. Една особена черта – ниското самочувствие на българина, което води до незачитане на всеки друг. Типичният българин си казва: „Аз съм нещастник, той е подобен на мен – българин, значи и той е нещастник, защо да му обръщам внимание?!” И на този феномен се дължи, че в България стават известни само хора, които живеят в чужбина и са признати там по някакъв начин. Всеки българин се смята за нещастник и за недостоен човек. И за това някой, който все пак по някакъв начин се е откъснал от тук, вече може да бъде ценен. За това и когато умре някой писател, той бива повече ценен. Той вече е откъснат от тук.

– В някои от текстовете ви се усеща цинизъм към живота? 

– Да, защото става въпрос за искреност.

– Циничност означава ли искреност?

По-скоро звучи цинично на тия, които смятат, че всяко необлечено в калъфа на благоприличието нещо е цинично. Това да кажеш на някой, че ще умре е цинично. Т.е. сурова истина. Но аз много държа на тази сурова истина. Аз държа и на прикриването на суровата истина, когато трябва. По принцип искам да събуждам хората като им казвам сурови истини. Истината, че ще умрем всички ние е важна за целите на живота. Ако човек няма постоянно тази ярка, сурова истина той живее като дете или по-скоро като глупак. „Memento mori” – „Помни, че си смъртен”. За това внимавайте какво правите, правете добро, танцувайте, защото ще се мре…

Калин Терзийски с любимата си котка. Снимка: Личен архив

– В началото, когато сте публикувал първата си книга и все още не сте бил познат като автор, усещал ли сте скептицизъм у издателя, а след това и у хората? 

– Аз с книги много късно започнах да се занимавам. Изпитвах едно младежко пренебрежение към книгите. И това е обяснимо. Имах една случка – един дядо, мой пациент, често ме спираше в двора на болницата и ми казваше: „Докторе, докторе, аз трябва да ви подаря нещо”. И един ден ми донесе негова книга с автограф. Той беше изключително изпаднал човек, който си живееше в психиатрията от години и моят все още младежки ум, правеше естествената асоциация – ето кой пише сега в България книги. И беше така.

Това беше най-непрестижното занимание. Ние пишехме в луксозни списания, които плащаха хонорар, колкото една лекарска заплата, за един текст (в сп. „Егоист”, сп. „Едно”). А по онова време, за да издадеш една книжка първо, че трябваше да си платиш, след това, почти до никой не стигаха тези книги, бяха с много лошо качество. Самата идея за литература в книгите беше непрестижна и пишеха предимно графомани. А тези, които имаха силна амбиция, пишеха по списания, където се чете много. Сега много от тях излязоха от списанията и издадоха книги – истинските хора на литературата.

– Кои са истинските хора на литературата според вас?

Мартин Карбовски, Тома Марков, Радослав Парушев, Богдан Русев, Момчил Николов, Васил Георгиев, и аз, и Емил Йотовски. От по-старите Деян Енев, Емил Андреев.  Изчезването на списанията вкара в книгоиздаването една голяма група наистина талантливи писатели, които преди това са били „лайфстайл” писачи.

– Но е имало и издателства, които са се съгласили да ги издадат?

– В края на краищата да имаш хляб, нож и сирене и да не искаш да направиш сандвич, е голяма срамота. Пък и имаше глад за български писатели.

– Тези писатели, които изброихте, до тях ли най-близко се чувствате като светоусещане и стил на писане?

– Тези писатели са нови и достатъчно смели да бъдат оригинални. Човек, който пише по старому, който пише, както се е пишело в социализма, той е или глупав, или мързелив, или страхлив. Механизма за издигане на авторитети и писатели все още подражава на онова наше срамно минало. А именно – чрез връзки, чрез познанства, чрез полудържавни механизми. Те стават чрез Комитета по култура или Европейската комисия по еди какво си… И тук някой ще каже – ти си носител на европейската награда за литература, тебе кой те уреди?! Мене ме избра една комисия, която не познавах до тогава. В последствие в нея се оказа Деян Енев, който харесва как пиша.

– Медийните изяви не ви ли изморяват?

– Не! Значи, човек се изморява, ако е слуга, ратай, въобще изморява се, когато не върши своя работа. Българинът трябва да усети какво е да вършиш своя работа и по този начин ще се промени много. Когато вършиш свои неща, когато правиш нещата за себе си, няма умора. Как така ще се умориш? Все едно да се умориш да живееш! Нали това е за мене, за моето име, за моето себеосъществяване, за да ми се четат много книгите, за да стигна до повече хора, за да кажа повече неща на хората. Това е адски важно.

– Чуват се доста критики относно честата ви поява в медиите. Как гледате на тях?

Калин Терзийски. Снимка: Личен архив

– Аз се сещам какви могат да бъдат тези критики. В психиатрията това се нарича рационализация. Рационализацията означава обличането в една благовидна рационална форма на едни, иначе неприемливи, дълбоки човешки страсти. Рационализацията е тип защитно поведение при по-интелигентни и образовани хора. Т.е. обличане в рационална форма на неща, които не изглеждат добре. Завистта се облича в рационална форма. „Ааа, той така опошлява литературата”, казват някой. Това е завист! Но дори пред себе си тези хора не признават, че завиждат, а обличат това в рационална критика. Критиката е вид рационализация, която прикрива едни жалки мотиви. Винаги! Някой страдат от това, че не ги показват по телевизията. Те си казват: „Аз не съм известен, не съм успял и вместо да взема една кофа кал и да залея Калин Терзийски, аз казвам – той прекали”. Ако се разрови в мотивите на поведението си, човек ще види, че го води злобата към успелия.

– Известността и популярността повече пречи или помага на един писател?

– Глупаците и тези, които не са популярни казват, че пречи. Напротив, помага изключително много, защото неизвестен писател, това е писател, който не го четат. А има ли писател, чиято цел е да пише, за да не го четат?! Това също е една рационализация, която се нарича още „гроздето е кисело”. Този тип хора си казват: „Аз не мога да постигна нещо и за това го отричам”. Т.е., когато не можеш да имаш нещо, ти го натоварваш с лоши качества. „А, известността ли?”, казва той, „тя е гадна, отвратителна, тя пречи!” Известността пречи от гледна точка на това, че ми отнема много време. Но за какво ми е това време, ако не пиша, за да стана известен. Вярно е, че аз съм написал едни от най-хубавите си неща, когато не са ме занимавали с известността ми. Обаче, това е много нещастно време, когато въобще не знаеш дали твоята работа ще има резултат.

– Това е интересно, защото много хора, мислят че вие не сте имал такъв период на „неизвестност”, а всичко е дошло така изведнъж.

– Ооо, аз съм имал такъв период в живота си, какъвто никой писател и много малко хора в живота си са имали. Значи, аз съм имал период в живота си, в който в продължение на една година не съм можел да стана от леглото, за да отида да си купя пиене, а изключително много ми се пие. Не просто ми се пие, а преживявам много тежка абстиненция. Който изживее такова нещо – да се пържиш в собствения си сос в продължение на години и да продължиш да пишеш в това време, всеки ден… Аз тогава написах почти всичките си важни неща. Аз правех така – през нощта се събуждах, изпивах 200 грама алкохол, за да мога да си доспя. Сутринта се събуждам и в най-добрия случай имам пиене в кухнята или още по-добре до леглото. Изпивам 100-200 грама и всичко е окей и сядам да пиша. Тогава писах всички тези абсурдни и смешни истории, написах наградения с европейската награда сборник „Има ли кой да ви обича”, „Сурови мисли със странен сос”. Романа „Алкохол” започнах да го пиша 4 месеца, след като спрях пиенето. През лятото на 2009 г. започнах да го пиша.

През 90-те, преди да изчезна от света, когато пишех по списания и вестници имах популярност като талантлив, млад, перспективен човек, който обаче си пийва. Тогава аз бях точно като героите на Керуак, като бийтническите герои – бохем. Бях на 30 години и добре знаех кои са моите прототипи. Започнах да се разочаровам от всичко, затварях се все повече и повече, откъсвах се. Всичко ми се струваше прекалено отвратително, заради това, че света не ме приемаше и не ми дава това, което аз смятах, че трябва да получа.

– А вие какво сте смятал, че трябва да получите?     

– Това, което получавам сега, може би. Ако ми беше потръгнало тогава може би щеше да се случи това, което се случва с мен, преди 10 години. Но тогава ситуацията беше неблаготворна, отблъскваща.

За да започна да пия, бях създал поредица от предпоставки – разделих се със семейството си, което ми донесе ужасно чувство за вина. Аз си казах – до тук беше живеенето, както се очаква и изисква от мен, сега вече ще живея, както на мен ми хрумне. И това беше като падане от 500 метра, но си заслужава. В романа „Войник” единият герой казва на другия: „Добре, че падна, иначе щеше да си висиш там”. Добре, че паднах, за да остана жив, за да се раздвижи нещо. Всички трябва да паднат, за да станат истински, иначе човек може цял живот да си пълзи. Ако падне, след това има шанса да се изправи в истинския си ръст.

– Този обрат в живота ви  – от неизвестен човек, страдащ от алкохолизъм и изведнъж известен писател с много книги какво ви донесе?

– Това са две крайности, които много си приличат. Човек живее предимно между събитията. Т.е. аз имам съвсем кротък живот и тогава и сега. Моят живот е едно скитане между блокове, улици…

– Какво беше нещото, което ви спаси от алкохолизъм?

– Преди казвах, че някакво обстоятелство може би е помогнало. Но човек не трябва да мисли че е жертва на обстоятелствата, те само помагат. Когато разбереш, че не си ти това, което външните обстоятелства ти казват, че трябва да бъдеш или трябва да правиш, започваш да се чувстваш добре. Например, едно външно обстоятелство е силния алкохолен глад, то е външно обстоятелство, то идва от тялото, то е чуждо. Трябва да разбереш, че тялото е нещо, което може да си играе с теб, както и душата, и чувствата са нещо външно. Но ти си нещо съвсем друго. Когато разбереш, че ти можеш да правиш, каквото искаш, тогава се чувстваш наистина свободен.

Най-новият роман „Войник“ на Калин Терзийски

– В романа „Войник” цитирате Августин Блажени, който казва, че „хората страдат толкова, колкото си позволят да страдат”. Смятате ли наистина, че ние сами можем да контролираме страданието си?

– Имало е времена, в които човек е можел да понесе какви ли не изгаряния на клада и да ги понесе с потресаващо достойнство. А в сегашните времена се оплакваме, че бензина е скочил с 4 стотинки. И това сравнено с времената, в които един човек се бори за идеите си и застава на кладата без да издава звук, защото така трябва! Ние сме най-бедните от богатия свят, но поне сме от богатия свят. Прекалили сме в наглото си обезсърчаване.

– Мислите ли, че романът ви „Войник” ще може да достигне до по-младите момчета, при които вече казармата не е задължителна?

– Да станеш човек, който е достоен за себеуважението си – това е темата на „Войник” и е валидна за абсолютно всички хора. Важното е до какви прозрения се стига, докато четеш.

– Как се справяте с негативните критики към вас и творчеството ви?

– Отчайвам се, самоубивам се и ми минава след това. Тъжно е да усещаш злобата на хората, но за циничен човек като мен, тя не е от значение. Аз знам, че хората не са нещо особено. Обичам хората, радвам им се, но чак пък като почнат да критикуват да им обръщам внимание… Все едно котката ми да ме критикува… Във Фейсбук направо са ме обиждали, а пък анонимни ме критикуват за публицистичните ми неща. Критиците се отнасят със злоба към мен. Когато, обаче не смяташ човека за нещо прекалено голямо няма как да се обидиш. Знам пристрастията на хората, малката им същност. Знам велики неща у хората, но те не са критиката. Който мине над това ниво, вече може да предизвика у мен чувството, че човек е нещо повече от тор, но докато живее в минуса, а не в плюса го смятам за едно неудачно животно. Човек става нещо наистина велико във възторга и в своята прекрасна положителност.

* Интервюто е публикувано с друго заглавие в OFFNews, 19 ноември, 2012 г.