Призраци от 90-те: литературни импресии

Призраци от 90-те: литературни импресии“ от Неор Начев

ЕМИЛИЯ, СБОГОМ!

– на Лилия


Гледам картините ти, Емилия. Мисля за саморазрушението. За живота. За страданието. За улицата. За хероина и за това как бях наркоман в едно друго минало. Мисля за онова мазе в центъра на София… В един друг май месец. Годините изтичат като вода през пробито корито. Мисля за това, че живота е повече от бюро и книга. Мисля си за теб. В сърцето малко боли. Превръщам болката в красота. Както казваше ти. В красотата на изкуството. На думите. От както заминах бързо ме хипнотизира отново измамния смисъл на дните. Пътуванията. Работата, в която се изгубвам. Лудия бяг в преследването на призраци. Спомних си деня в които реших, че ще бъда чист. Извадих всичките игли от себе си, изплюх със злоба хаповете синтетична надежда и се преродих под присъдата на времето. Осъден на живот. И всичко започнах на чисто. Остана ми само едно от онова време: преследването на призраци. Призраци. Онези измислени цели, в които се хващаме като удавници за сламка, за да не се изгубим в морето на живота. Защото призраците могат да бъдат по-истински от реалността, Емилия. Когато вярваш в тях. Като хероина. Може би аз все пак си останах наркоман. Казват, че наркоманите се раждат такива. Може би. В мислите поне. Не зная дали ме разбираш, Емилия. Емилия… Красиво е. Като водна лилия. Като водна лилия в морето на живота. Моя живот. Мисля за теб. В сърцето малко боли. Чувствам се загрубял. Емоционално осакатен. Кух. С дупка на мястото на сърцето. Кух. Сигурно е от годините. Остарявам, Емилия. Сигурно е от годините. Сърцето е там, но не тупти като преди. Кръвта все още е червена, но не толкова гъста. Както преди. Един приятел каза : „На 32 сърцето вече се е уморило да дава“. Може би. Може би не. Мисля за теб, Емилия. Едно само зная, Емилия… Когато съм пак до теб. Когато мога да те докосна. Когато мога да усетя вкуса на устните ти. Когато мога да галя гърдите ти. Когато мога да те целувам по цялото тяло. Когато заедно голи преплуваме нощта чак до края й. Когато сплели краката си отново творим. Заедно. В едно. Когато правите ти коси нарежат лицето ми, от него ще рукне гъста кръв. На червено. Тогава ще е истинско. Тогава ще сме истински. Тогава сърцето ми поне за миг ще тупти, както преди. Както преди! Поне за миг! Поне за миг… Но до тогава, Емилия… До тогава… До тогава всичко са само сенки. Символи. Забравени усещания. Надежда… Осъдени на живот. Не зная дали ме разбираш, Емилия. Емилия. Красиво е. Емилия, сбогом!

* * *

БЪЛГАРИЯ КАТО ХЕРОИН

“Не съм раждала, но имам много деца!”

– Сиси Графинията

Кишавият сняг събиращ се по Софийските тротоари има цвета на хероина. Кафяв и мръсен от всичките примеси, с които го тъпчеха „Младост“-ките пласьори. Придобил цвета на кишата, в която сиви силуети пълзяха по заледените софийски улици, уловени в безкрайния лабиринт на измисленитре си цели. Кишата. Кафеникава и мръсна като хероина, който купувахме от Мира. Връзката. Винаги там. В дъжд, студ и сняг. Неотменно стои и ни чака на онази детска площадка в онзи сив Софийски квартал. Мира. Призрачният силует на една друга България. С тромбозирали вени надупчени от илюзии. Ръцете й – лабиринти от лилави пътища останали след стъпките подир изгубените й спомени. Косата й – сплъстена и разпиляна. Някога златна. Днес кална и мръсна. Като кишата. Като хероина, който ни продаваше.

Беззъбата уста на Мира, грозно се усмихваше при вида на дрипавите й деца – сиротни и чезнещи като изгубените й надежди. А децата й, това бяхме ние. Десетки софийски сираци с мъртво минало и несъществуващо бъдеще. Уродливи зародиши, преждевременно изхвърлени от утробата на „нашето“ време. Невидими. Застинали. Чужденци в чужда България. Недъгави херцози, господари на една измислена реалност. Синтетичната прегръдка на една майка мащеха – единствената топлина, която познавахме. Мира. Призрачния силует на една друга България. И до днес я виждам. Там сред остатъците на разпиляната ни младост. Майката, коятo изпрати толкова много от децата си и ден подир ден ги оплаква с горчивите сълзи на съвестта си. Мащехата, която прегръща децата си, но не ги обича. Като България. Като хероин.

* * *

SPERANZA 55

– На Мария Д.

Две смеещи се очи и една усмивка, която през моите намира пътя към сърцето ми. Един стар телефон: „Нов не ми е нужен! По-нов не значи по-добър!“ и смях обливащ ме като сълзи. „…не, не, това е псевдонима на майката на Оскар Уайлд“. Веселите пламъчета в погледа й изпепеляват мислите ми. „Любимото ми число е 5. Пиша го по два пъти, за всеки случай, ако едното се изгуби!“. Смехът ѝ ме изгубва в лабиринтите на Ехо. „Хубаво е колието ми – виж!“. Крехка пеперуда с медени крила полита от гърдите ѝ към пъстрите цветове на очите, върху белезникав конец от звезди. Водена само от звъна на гласа ѝ, хипнотично се издига отново и отново към вечерния небосвод на зениците. Повлечен във вълшебния ѝ полет внезапно се сепвам. „Красиво е, нали? На баба е. Тя е на 88. Случайно го намерих вкъщи.“. Излизаме от бара и леденият декемврийски въздух пронизва дробовете ми със звук на счупено огледало. Виждам нея отразена във всеки къс. С черно палто като нощта и с големия червен чадър, увиснал небрежно на едната ръка. Ритмичното почукване на черните ботуши върху напуканите плочки на „Раковска“, глухо отеква в тишината на пустия град. „Постоянно си губя чадърите. Сигурна съм, че някъде съществува една тайнствена земя, покрита с всички мои изгубени чадъри“. Звъна на смеха ѝ се разлива по „Славейков“, топва бос крак в езерото на шадравана, завърта се и весело намига на двете застинали статуи на пейката. Играе на „Дама“ върху трамвайните релси на „Графа“, прескача на куц-крак белите черти на светофарната зебра и се търколи лениво пред „Сълза и смях“, преди да потъне дълбоко в мен. За да мога да я виждам отново и отново. С оптимизъм на дете. С очи на жена. И с усмивката на най-красивото момиче на света.

* * *

ЕДНА НЕНАПИСАНА ПЕСЕН

                – На баба

Мисълта, че може да не видя това лице отново, внезапно ме пронизва. Баба. Хиляди призрачни игли с болка се забиват в сърцето ми. Усещам грапавината на старите костеливи ръце върху своите. Последната топла прегръдка на прага. Сърцето, в което съм бил винаги. Пронизваща, задушаваща болка. Човекът, който е бил винаги с мен. Винаги в мен. Част от сърцето ми. Част от живота ми. Физическа част от мен. Пронизваща, задушаваща болка. „Ще напишеш ли песен за мен?“ последни думи на сбогуване. „Нека бъде весела! Нека струи радост от нея!“. Обещавам. Обещавам! Обсипвам набръчканото лице с целувки. Като малко дете. Сега. Както някога. Сините вени, костеливите пръсти, белите коси и най-топлата прегръдка на света. Онази, която те очаква. Винаги и навсякъде. Въпреки болките. Въпреки обидите. Прегръдката, която е била винаги там и за теб. Единственото сигурно нещо на света. И знаеш, че винаги ще бъде там. На онзи праг. Винаги за теб. Най-топлата прегръдка на света. „Ще напишеш ли песен за мен?“. Обещавам. „Нека бъде радостна!“. Обещавам. Обещавам. Обещавам.

Пронизваща, задушаваща болка. Защо напускаме хората, които най-силно обичаме? Последно признание: любовта завинаги остава. Скита, мръщи се, сърдита и неблагодарна е. И винаги се завръща обратно в обятията на онези ръце, които някога за пръв път са я посрещнали първи на този свят. За да я изпращат после десетки пъти. Десет години. Отново и отново. Винаги там. Винаги очакващи. Винаги посрещащи. Двете старчески ръце. Баба. Пронизваща, задушаваща болка. „Ще напишеш ли песен за мен?“ Обещавам. Обещавам. И самолетът излита. Отново. Изгубвам се сред десетките каменни лица. Адът това са другите. Както и нашите лични избори. Да бъдем далеко от тези, които най-силно ни обичат, защото най-силно ги обичаме. Един от абсурдите на абсурдния ни живот. Пронизваща, задушаваща болка. Там. На прага. Една ненаписана песен. Молба за прошка. Последна. Двете ръце и гласът, който ме вика. Усмивката и набразденото от пътеките на времето лице… “Върни се! Тук е сърцето ти.” Обещавам. Обещавам. И отново изпращане. И най-силната любов на света. Онази, която не иска и не очаква. Която е просто там и за теб. Винаги за теб. Любовта, която дава. Дава. Дава. Винаги за теб. Любовта, която никой друг никога няма да ти подари. Любовта на двете костеливи ръце. Чувствам със сърцето й. Мисля мислите й. Усещам тежестта на очакването. Безпокойството. Грижата. Любовта, която никой никога няма да ти подари. И която остава в теб завинаги. И отново и отново се завръща. Там където две протегнати старчески ръце търпеливо ще я очакват. Винаги. Където и да е. Където и да си. „Ще напишеш ли песен за мен?“ Обещавам. Обещавам. Обещавам!

НЕОР НАЧЕВ

* Текстовете на Неор Начев са публикувани в сп. „Море“, бр. 2/2020 г.

Снимка: „Двойна измама“

Неор Начев е създател на българския акустичен проект „На Червено“. Публикувал е художествени текстове във в. „Литературен вестник“, „Стършел“, сп. „Manu Propria“, както и музикални ревюта в сп. „Metal Hammer Bulgaria“ и „Kulturbench“. През 2015 г. е отличен с Трето място на единадесетото издание на Националния поетичен конкурс „Нова Загора“. Част от публикациите му могат да бъдат намерени в блога “Двойна измама”. Личният блог на Неор Начев.

Реклама

Отпътуване (разказ)

Сборник с номинираните и наградените творби от конкурса „С море в сърцето“, Царево 2020 г. Снимка: Бистра Величкова

Отпътуване. Пресичане на границата. Трансцендиране на Аз-а. Географска шизофрения. Сърцето остава тук. Тялото продължава. Натам. Нанякъде. Разкъсване. Разпадане. Мисълта за миналото. Спомените, които теглят като магнит назад оловните нозе. Очакването, което тласка мисълта напред. Туптящите сърца и хилядите гласове, които те викат. Назад. Назад. Към себе си. Към тези, които те обичат. Към тези, които обичаш. Към тези, които оставяш, защото се обичате. За да се видите отново. Скоро. В онова утре, което е след цяла вечност. Разделени от любовта. Един от парадоксите на живота. Един от онези трудни избори. Ще се видим, нали? Съвсем скоро, нали? Нали?? И чувствата те разкъсват отвътре. Като среднощен вой на самотен вълк-единак от сърцето на най-тъмната нощ. Сам в безвремието между два избора. Между две реалности. Разкъсан между това което е било и което ще бъде. Разкъсан отвътре. Ще се видим, нали? Скоро! Нали? А когато онова утре се случи, ще се срещнем ли наистина? И същите ли ще бъдем? Наистина. Никога нищо не е същото. Сърцето винаги се завръща там, където никога не е било. Защото никога нищо не е същото. Отпътуване. И какво ще завариш после? Неизвестност. Очакване. Болка. Географска шизофрения. Ористта на времето ни? Наследството на 90те Личен избор? Търсене? Търсене. Търсене! Прегръщам с най-топлата прегръдка на света всички, които обичам. Всички в сърцето ми. Всички. Избора ни разделя. За да ни свърже отново. Някога. Някъде.

НЕОР НАЧЕВ

* Разказът е сред номинираните на Националния литературен конкурс „С море в сърцето“, Царево 2020 г. Разказът е публикуван в книга от конкурса, където могат да бъдат прочетени всички номинирани и наградени творби. Книгата е налична и в онлайн формат на следния линк.

Сън с бившата приятелка, телескоп и часовник (разказ)

С благодарност на доц. Борис Минков и Михаил Вешим за конструктивната критика.

Пак сънувах кошмар. Не ми се беше случвало от последния път. Тогава си мислех, че да сънуваш Ленин е кошмар. Този път кошмарът беше истински. Сънувах бившата си приятелка…

Срещаме се съвсем случайно в обсерваторията в Гринуич.  Възкликвам изненадан:

– Еееей, мога да те позная и от 2425 километра само по плувната шапка и шнорхела.

Tя отвръща:

– Това е защото си обърнал телескопа наопаки.

Следва неловка пауза, както често се случва между стари приятели, които не са се виждали откакто са станали бивши и най-неочаквано се засичат в обсерваторията в Гринуич. Тя първа нарушава сконфузената тишина:

– Познай какво направих със Сашка и Кондьо! [1]

Поглеждам въпросително. Казва:

– Пуснах ги на свобода.

– Понесе ли им? – питам с престорен интерес, колкото да върви разговора.

– Не. Умряха –  отвръща с тъга, също престорена.

Аз вместо отговор я прегръщам приятелски и забелязвам:

– Въобще не си се променила. Същата си каквато беше и преди 10 метра.

Тя е сериозна:

– Мисля, че пак си обърнал телескопа наопаки.

Най-неочаквано възкликва:

– А, най-после сме в Амстердам! Гледай какво мога!

Изважда от спортната си раница чисто нов водолазен костюм и водни очила. Хвърля ги в канала до нас заедно с плувната си шапка и шнорхела след което бясно започва да върти ръцете си във въздуха, да изпъва врат периодично ту на едната – ту на другата страна, издишвайки шумно задържания въздух и движейки краката си ритмично все едно плува свободен стил от място. Внезапно спира и ме пита задъхано:

– Колко е часа?

– 60 минути – отвръщам мигновено.

Тя:

– Видя ли? Преплувах целия канал в двете посоки без да загубя и минута.

При липсата на реакция от моя страна, тя глухо пояснява:

– Всичките 60 са си там.

Отвръщам по инерция:

– Това е защото си обърнала часовника на- … – а тя раздразнено ме прекъсва:

– Млъкни! И ти въобще не си се променил! И сега както и преди имаш вредния навик да приписваш собствените си недостатъци на другите!

Придавам си мъдър вид на човек, отдавна издигнал се над прозаичността на битието. Поглаждам важно прошарената си брада [2] и поучително отвръщам:

– Да оставим миналото на историците, а бъдещето на… – запъвам се неочаквано.

Точно когато ефекта на житейския ми афоризъм започва да се губи, внезапно от малкия екран ми помахва приятелски Минчо Празников. Слава богу! Съвсем на време както винаги! Прибързано завършвам:

– …на синоптиците.

Бившата ми приятелка поглежда изненадано часовника си:

– Виж ти, кога е станало осем и половина?! Мислех, че е два!

– Вероятно защото пак си обърнала часовника си наопаки – натъртвам многозначително. Тя въздъхва примирено:

– Добре, нека бъде твоето. Както винаги! Знаех, че не трябваше да хвърлям водолазния си костюм в канала заради теб. Пазя го от толкова километри за сватбата ми!

Гушвам я любвеобилно както някога и пак както някога се правя, че не съм я чул. В отговор тя ме поглежда с умиление сякаш иска да каже: “Странно нещо е животът: събира хората случайно, разделя ги насила и отново най-неочаквано ги среща в обсерваторията в Гринуич.”. Казва:

– Странно нещо е животът: събира хората случайно, разделя ги насила и отново най-неочаквано ги среща в обсерваторията в Гринуич.

Усмихвам се замечтано и я поглеждам сякаш искам да кажа [3]: “Гринуич или Гринич (на английски: Greenwich) е квартал на Лондон (бивш самостоятелен град) на южния бряг на река Темза и световноизвестен с обсерваторията си, основана през 1675 г. от Чарлз II. Меридианът, който минава през нея, е приет за нулев и спрямо него се определя географската дължина.”. Казвам:

– Гринуич или Гринич (на английски: Greenwich) е квартал на Лондон…

– Замълчи! – прекъсва ме внезапно, а в очите й чета тревога.

– Знаеш ли, понякога ми се струва, че всички сме само герои в съня на Създателя. Всичко което казваме, всичко което мислим…

– …вече се е случило… – продължавам мисълта й механично – …вече е казано…

– …вече е било измислено… – прошепва, продължавайки на свой ред думите ми.

– …в съня на Създателя – проронвам в унес.

– Това означава, че ако… – стрелва ме с поглед.

– …се събудим… – докосвам плахо ръката й.

– …може би най-сетне ще можем да бъдем наистина себе си… – прошепваме в един глас.

Погледите ни замръзват впити хипнотично един в друг. Силно стискам ръката й. Тя впива пръстите си в моята. Възкликваме едновременно:

– …и ще можем да започнем всичко отначало!

В този момент светът спира да съществува. Ние сме се слели в едно, а рекурсията на мига ни захвърля във водовъртеж от думи, препинателни знаци и многоточия….

Събудих се!

Пак бях сънувал кошмар. Не ми се беше случвало от три страници [4]. Тогава си мислех, че да си мислиш, че да сънуваш Ленин е кошмар. Този път кошмарът беше два пъти по-истински. Сънувах бившата си приятелка. Насън.

Автор: НЕОР НАЧЕВ

[1]    За уточнение на тези от вас които имаха удоволствието да не присъстват в съня ми – тоест всички освен мен, бившата ми приятелка и, както скоро ще стане ясно, синоптика Минчо Празников – Сашка и Кондьо бяха питомните ни породисти хамстери. Всъщност и двата бяха най-обикновени полски мишки, но няма да се впускам в подробности около тази история. Достатъчно е само да кажа, че между тях, също както и между нас, някога пламтеше истинска любов.
[2]    В действителност брадата ми не е прошарена и – нека бъда честен докрай – всъщност нямам брада.
[3]    Разбира се, след кратка справка с “Уикипедия – свободната енциклопедия, която всеки може да редактира”. Никога не работя с непроверена информация. Особено в сънищата си.
[4]    За справка: сънувано е под LibreOffice Version: 4.2.7.2, Build ID: 420m0 (Build:2), шрифт Liberation Serif; Times New Roman, размер 12pt. Под други текстови редактори, както и при други параметри, продължителността на съня може да трае повече или респективно по-малко страници.

* Разказът е публикуван за първи път в изданието „Свободно поетическо общество“, юни 2018 г.

Сън с Ленин и кокаин (разказ)

Пак сънувах кошмар. Не ми се беше случвало от последния път, когато кученцата в съня ми бяха толкова много, че се съгласиха да ги приютят само в “Литературен вестник”.

Тази нощ сънувах, че шмъркаме кокаин с Ленин в апартамента ми в квартал “Стрелбище”. Внезапно в стаята влиза баба ми (бивш педиатър, настоящ – психиатър) и се обръща към Владимир Илич:

– Володя, тоя кокаин ще ти раздруса сърцето, миличък! Искаш ли да си измериш кръвното? – и му подава стар апарат за кръвно с помпичка (руски – бел. авт.).

Ленин отвръща троснато:

– Това не е кокаин, бабо! Това е сол – и ми смига заговорнически.

Баба ми го гледа недоверчиво:

– Шмъркаш чиста сол, а?!

– Естествено, че не е чиста! – отвърща с досада Ленин и пояснява: – Има и чесън.

– Вова, Воваааа, не можеш да излъжеш старата си баба! – (за целите на този сън моята баба е и баба на Ленин) – Щом шмъркаш сол и чесън, къде тогава ти е шкембе чорбата? Ами бирата? Ами лютивият пипер?

– А, така! – възкликвам аз, сякаш са ни разкрили, въпреки че не са.

Ленин поглежда гузно встрани. Бързо се окопитва и най-неочаквано вади от вътрешния джоб на карираното си сако смачкана бейзболна шапка с надпис „Ъпсурт“. С артистичен замах я поставя с козирката завъртяна на една страна на плешивата си глава и запява: „Бира и шкембе бере-бере-бере! Бира и шкембе!“

Баба ме поглежда отегчено и казва:

– Май трябва да го почваме със “Стенокардин”-а, струва ми се, че се влошава! – и после към Ленин: – Владимире, имай предвид, че Хипито се опитва да работи! Моля те, да пазиш тишина! – за целите на този сън Хипито е внучка на баба си – неуспяла и поради това изключително талантлива журналистка. В този момент тя трескаво се суети на бюрото в стаята в отчаяно търсене на неизползван лист индиго – основно оръдие на труда на всеки съвременен журналист.

– Тъй като ти ѝ отказа интервю, с… хм… несериозното и безотговорно обяснение, че си спрял да даваш интервюта след смъртта си, главният редактор ѝ възложи за наказание да напише „Под Игото“ за един ден!

Баба прави кратка пауза, за да подсили драматизма на последната реплика. След като не постига желания ефект уточнява:

– Във връзка със събитията в Сирия.

Ленин се прави, че не чува и продължава да размахва ръце във въздуха, да подскача и да рапира: „Дори и Ринго Стар с бира и шкембе е цар!“

В този момент баба ми прави Физиономията (за целите на този сън „Физиономията“ е физиономията на Алф – извънземното на семейство Танер – в момента, в който се опитва да хипнотизира Лъки говорейки бавно и застрашително: “Лъки, ти вече не си котка, ти си геврек!”). След като и тази крайна мярка не дава резултат, се обръща към Ленин с примирение:

– Ти пак имаш късмет, че в последния момент редакторът разбрал, че „Под Игото“ вече е написано (от някакво онлайн издание ги изпреварили), та вместо това възложил на Хипито да напише „Под Индигото“! – и размахвайки пръст заканително добавя: – Иначе щях де те питам аз как образите на Мунчо и Кириaк Стефчов се изграждат за един работен ден – ами! (А за Русиян да не говорим! – бел. авт.).

– И тоя път Володята отърва пердаха, а? – поглежда ме шеговито баба.

Владимир Илич внезапно млъква и застива намясто. Поглежда с разбиране и съчувствие към Хипито и признава:

– Ако трябва да съм честен, говоря за неделя сутринта.

Едва забележима сълза проблясва по едната му буза. Ленин я изтрива драматично с опакото на ръката си, галантно се покланя и изшмърква последната щипка сол и чесън.

А аз се събудих.

НЕОР НАЧЕВ

* С благодарност на доц. Борис Минков и Михаил Вешим за конструктивната критика, както и на Александър Христов за подробната редакция.

** Разказът е публикуван за първи път в изданието „Свободно поетическо общество“, 22.07.2017 г.

ВОЙ ОТ МАЛИНОВАТА ДОЛИНА (разказ)

Too early in my life, it was too late…

На Жори

Къщата на Грендел на 182-ра. Алкохол, марихуана, рейс 111 и гръндж. Крум е с нас за пръв път откакто го прибраха на “Четвърти” защото искаше да направи супер-група с Бог. Овид зад вехтите си барабани е парцаливия Зевс на своя Олимп от кашони. Фим с ореол на светец е светец. Последния. За последен път. Засвирва Boys Don’t Cry и заплаква през своята китара.

Изгубени в A Forest на The Cure, докaто свистим по белите магистрали на безвремието сред вечните малинови полета на Малинова долина. Една. И небивала. Едни 20 години, търколили се по Околовръстното край София. Загубени. И търсени след 20 години отново. Небивали.

Зимата е студена, но в къщата на Грендел е топло. В къщата на Грендел винаги е топло. Живее от три месеца с двама пласьори на дрога. Днес единият – мъртвец. Другият – в затвора.

Двете момичета танцуват в центъра на стаята. Прегърнати. Голи. Въртят се в унес в кръг. Отново и отново. Отново и отново. Отново и отново. Мая и Мия. Две капки сълзи. Едната – на хероин. Другата – все още търси своя път. Изгубена.

С Вожда, Фим и Петроний трети ден посрещаме изгрева на слънцето в нас. Говорим със сенки, а светлината изгаря очите ни. Отвътре. Незаспали, несъбудени, несънували. На перки. Паркизан за партизани.

Къща, пълна със скитници. Номади на 17. Номади в животите си. Номади край прашните пътища на 90-те. Пътища, които водят към един свят, от който още не знаем, че бягаме.

… и тогава Крум полудя. И това беше краят на детството. Тогава за пръв път осъзнахме, че след детството идва лудостта. Ако имаш късмет. Иначе порастваш. А в онзи ден Крум бягаше с всичка сила. Пяна излизаше от устата му, а той бягаше като за последно. Завинаги. Искаше да надмине времето. Да излъже минутите. Да надбяга годините. Да излезе от другата страна на тунела на животите ни и да бъде все същия. Млад. Свадлив. Опърничав. Неукротим. Неуловим.

Не успя. Никой не успява да надбяга времето. Счупи предното стъкло на онази кола с главата си. Кръвта шурна по лицето му, а той крещеше обезумял, докато куките го налагаха безмилостно. Реалността не прощава никому. Най-малко на лудостта. Още по-малко на младостта…

Дворът на 182-ра днес. Безмълвие, прах и мъртва тишина. Овид – на метадон. После на литър водка, за да се изчисти. После на чист спирт. Днес – мъртъв. Неидентифициран. Край Околовръстното.

Петроний друсаше от стоката и избра Южна Африка пред наказанието на мутрите. Фим от години е на водка и амфети, докато китарата му все по-тихо стене. Вожда старателно крие призраците на младостта си от трите си деца. И от себе си.

А Грендел е същият. Последния битник. Последен пазител на миналото.

И само Крум все още понякога се появява в двора на онази къща на 182-ра. Променен. И мълчалив. Друг. Завинаги. Прелетял над кукувичето гнездо и завърнал се. Друг. Завинаги.

Веднъж почукал на вратата на Грендел. Попитал това ли е пощата на Времето. Имал писмо за Бог. Подал го с треперещи пръсти, а на него пишело: „Не ме чакай!“. После празен лист. Незапочнат. Незавършен. Недописан. Незаписан. Като животите ни. Празни. Незапочнати. Незавършени. Недописани. Незаписани.

НЕОР НАЧЕВ

* Разказът е публикуван за първи път в BINstory, в Binar, юли 2017 г.


Неор Начев е създател на българския акустичен проект „На Червено“ и член на неофолк дуото „Gare Terminus“. Публикувал е художествени текстове във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел“, сп. „Manu Propria“, както и музикални ревюта в сп. „Metal Hammer Bulgaria“ и „Kulturbench“. През 2015 г. е отличен с Трето място на единадесетото издание на Националния поетичен конкурс „Нова Загора“. Част от публикациите му могат да бъдат намерени в блога „Двойна измама“.

Undead Spirits of Malinova Dolina: 25 Year Anniversary

Oppressor* (Ъпресор, Bulg.) was a death metal band formed in 1992 in Malinova Dolina, Sofia, Bulgaria.

Album cover and logo by Margarita Omar

The band’s debut album „Satan’s Hand“ was recorded in 1992 in an improvised DIY home studio in Fimata’s appartment in „Durvenitsa“ quarter, Sofia. At the time all band members were in their teens. „Satan’s Hand“ remains the only album of the band so far.

The main musical influences of Oppressor were Sepultura, Venom, Celtic Frost, Black Sabbath and Napalm Death. Lyrics discuss themes such as death, suicide, satanism and destruction. During the recording of „Satan’s Hand“ album, Emi and Gerdjo were using a set of wash basins stuffed with old newspapers as a replacement for a proper drum kit. This further contributes to the heavily DIY quality of the sound.

In 2017 or 25 years after „Satan’s Hand“ has been recorded, Neor Nachev (На Червено, Gare Terminus) accidentally discovered the original cassette tape with the recording. He transformed the content into digital format, which Margarita Omar (Gare Terminus, На Червено) edited and remastered. The remastered record has been released under the name „Undead Spirits of Malinova Dolina: 25 Year Anniversary“.

*Note: not to be confused with the US band under the same name.
credits

Released September 21, 2017

Serafim Serafimov (Fimata) – electric guitar
Nikolay Gerdjikov (Gerdjo) – drums, back vocals (Voyvoda, Sisters of Radomir)
Emanuil Donev (Emi) – drums
Neor Nachev – vocals, acoustic guitar (На Червено, Gare Terminus)

Edited and mastered by Margarita Omar
Album cover and logo by Margarita Omar

Гуньо Наркомана (разказ)

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

…дето през 96-та на каваците муфти кинти уж за билет за софия, а вместо това ги дава за херинга и амфети и вече втори месец не могат да го изтикат от къмпинга и на всеки казват да не му дават защото не са за билет за влака и пак ша се надруса и на всички вече им е писнало от него и освен това е крадлив и гепи консерви и ракия от чуждите палатки докато хората са в морето и даже изяде русенското варено на калин главата дето се пече по пишка на края на плажа при скалите и дето не го е срам даже от жената на вожда щото кальо е над тия работи и слуша алис ин чейнс още преди да ги знаят даже в софия и също е вокал на една група дето правят кавъри на лед цепелин и до сега са имали един концерт в едно читалище в красно село ама истински концерт на който главата е с киче като на робърт плант и оттогава му викаха кальо главата щото грам не приличаше на плант и така и нищо не излезе нито от него нито от групата му и затова почна работа в едно дизайнерско студио щото „де ша сте сърдити докат’ се наредите” както е казвал покойния радой ралин ‘ма ‘се едно това е друга история а ние като пристигнахме на каваци с фим, вожда и жена му с ладата на баща й и заварихме кальо накозен и по пишка да се пече до палатката а до него стиховете на франсоа вийон дето ги донесъл симов един студент от меи-то дето е трета година втори курс и от май обикаля южните къмпинги и кальо вика оня с гипса е гуньо и ръката му не е счупена и ако ви иска кинти нема да му давате щото са за друсане малко ми беше кофти за гуньо но все едно аз кинти нямах само биографията на салвадор дали и quo vadis на хенрик сенкевич дето сега я четеше жената на вожда все тая завъртяхме по един мансур от материала на главата и после със симов отидохме да купим хляб, майонеза и лютеница от магазина на каваци и симов вика много козите момчета викам утре изчезваме към созопол и нема да ни видиш лайнар се оказа тоя симов и в крайна сметка същия беше и главата и според мен гуньо беше най-свестния от ‘сички ама нали душа човек и се продрусал ма ако имах кинти щях да му дам заклевам се даже и да не бяха за билет щото той си беше як и после цяла вечер под звездите си мислих защо най-яките хора най-силно се прецакват а па фим вика заеби и гепи още от коза на симов и изпраскахме целия материал и на сутринта дим да ни няма въобще не ни ебе за шибаните превзевмковци и ако можехме и гуньо щяхме да го земем с нас ама в ладата място нямаше заради палатките и заради китарата на фим и освен това жената на вожда каза че мрази наркомани и ние викаме бе той за влака ма ама тя нейното си знае тъпа женка му викам на фим ама заради вожда нямаше как се едно ако имаше място щяхме да земем и гуньо щото беше як и щото вожда щеше да разбере.

Неор Начев

01.12.2015 г.

* Разказът на Неор Начев е публикуван за първи път в Електронно списание LiterNet, 14.06.2016, № 6 (199)

** Oще текстове на Неор Начев

III-та нагарда за Неор Начев на Националния поетичен конкурс Нова Загора 2015 г.

III-та награда на Неор Начев на 11-ия Национален поетичен конкурс "Нова Загора 2015"

III-та награда на Неор Начев на 11-ия Национален поетичен конкурс „Нова Загора 2015“

Неор Начев, поет и създател на българския акустичен проект На Червено, спечели III-та награда на Националния поетичен конкурс Нова Загора 2015 г. Стихотворението с което спечели е със заглавие „Зърно по зърно“.

Второ място беше за Кръстьо Раленков, от гр. София, а Първо място – за Цвета Иванова, от гр. Сливен.

В единадесетото издание на конкурса участие взеха 108 автора от над 40 населени места в страната. Компетентното жури с председател Камелия Кондова – поетеса и членове: Веска Павлова – литературовед и Елена Арабаджиева – секретар на НЧ „Д. П. Сивков – 1870”, присъдиха отличията.

Повече информация за конкурса и награждаването, може да намерите на този линк.

По-долу може да прочетете награденто стихотворение на Неор Начев.

ЗЪРНО ПО ЗЪРНО

На напукан перваз на софийска сграда
на „Цар Симеон”
старица храни с житни зърна белия гълъб
В стаята е тихо и тъмно и само
скърцането на вехтия стенен часовник
отмерва празни минути
…тик….чккрррр…
…скррррц…
…так…
зърно
по
зърно

Зад стъклото на прашния скрин мирно стои
невидим мъж в униформа с медали
отдава чест под синьо небе с знамена и звезда
…тик….чккрррр…
…скррррц…
…так…
в деня
на
победата

До него две руси детски главици се смеят
под лъчите на лятното слънце
и бели женски ръце без лице
…тик….чккрррр…
…скррррц…
…так…
ги къпят
с речна
вода

В ъгъла пламък мъждиво присветва
върху разпятие
и капки горещ восък методично оформят
сталагмити нагоре по кръста
докато старица храни с житни зърна белия гълъб
…тик….чккрррр…
…скррррц…
…так…
капка
по
капка
нагоре по кръста

Неор Начев

Пощенската бележка на Неор Начев, за изпратено стихотворение за конкурса в Нова Загора 2015 г.

Пощенската бележка на Неор Начев, за изпратено стихотворение за конкурса в Нова Загора 2015 г.

* Стихотворението на Неор Начев е публикувано за първи път в LiterNet, 23.07.2017, № 7 (212)

Неор Начев е поет и създател на българския акустичен проект На Червено. Публикувал е художествени текстове във в. „Литературен вестник“ и в. „Стършел“, както и музикални ревюта в сп. „Metal Hammer Bulgaria“ и онлайн изданието за култура Kulturbench. Част от публикациите му могат да бъдат намерени тук. Блога на Неор Начев е достъпен на следния адрес: https://neorna4ev.wordpress.com/.

Стихове на Неор Начев в “Manu Propria”

Името ѝ беше Лакримоза

Очите ѝ струяха със синьото на небето,
а косата ѝ бе нишки от воала на нощта
Каза ми, че Blue Sunday е любимата ѝ песен
и че с Doors може да бъде навсякъде едновременно
Името ѝ беше Лакримоза
и обеща, че ще се срещнем отново

Стихове на Неор Начев в Manu Propria - 108-109 стр.

Стихове на Неор Начев в Manu Propria – 108-109 стр.

Факт

Колкото и бързо да бягаш,
не можеш да избягаш по-далеч от сутринтa

Стихове на Неор Начев в Manu Propria - 110-111 стр.

Стихове на Неор Начев в Manu Propria – 110-111 стр.

* Стиховете на Неор Начев са публикувани в „Manu Propria“ заедно с илюстрации на художничката Калина Вутова, 31 юли, 2015 г.

На червеноНеор Начев е поет и основател на българския дарк-уейв акустичен проект „На Червено“. Публикувал е разкази и стихове във в. „Литературен вестник“ и в. „Стършел“, както и музикални рецензии в сп. „Metal Hammer Bulgaria“. Негови песни и текстове са достъпни на официалния сайт на групата, в SoundCloud и в YouTube.

Други публикации на Неор Начев в “Двойна измама”

Благодаря за всички цветя*

Деметра – древногръцката богиня на плодородието – беше подарила на човечеството умението да обработва земята, да сади зърно, да бере и да се радва на плодовете на труда си. Тя имала чудно хубава дъщеря – Персефона. Ослепителната красота на Персефона омагьосала бога на подземното царство Хадес и той пожелал да я притежава. Един ден Персефона играела в забрава на зелена поляна обагрена с цветовете на десетки пъстри цветя. Измежду тях тя забелязала чудно красив нарцис. Посегнала с ръка, за да го докосне, а в този момент Хадес изникнал от дебрите на земята, хванал протегнатата й ръка и завлякъл Персефона в своето царство на мрака. Дълго тъгувала Деметра за своята дъщеря. В мъката си се преобразила на старица и тръгнала да търси изгубеното си дете по света. От горчивите й сълзи земята се втвърдила, станала черна като свитото й от болка сърце и спряла да дава плодове, а всичките цветя по нея увехнали…

Нашата история обаче започва малко преди това. Нашата история започва някъде в средата на 80-те години в България, когато цветята на второто българско рок поколение не само не са вехнели, а неудържимо са избуявали изпод панелните плочи, гранитния камък и сивия асфалт на пук на неблагоприятния климат на своето време.

Тези цветя са изгубените деца на българския рок от годините между ’87-ма и ’91-ва, които изчезнаха някъде в смутните времена на Прехода и които майката на музикалното ни плодородие търси и до днес. Онези същите, които “взривиха музикалната сцена на казионната естрада, оцветиха митингите на надеждите за демокрация и казаха на връстниците си всичко трупано поне десетилетие задъхано и бързо, само за 2-3 години”.

Българските младежи през 80-те години куфеят на концерт

Българските младежи през 80-те години куфеят на концерт. Снимка от изложбата „Младежката контракултура в България на 70-те и 80-те години“ – 14.03.-05.04.2013 г. Софийски университет

Историята на цветята от края на 80-те ни разказват двама музикални журналисти, които освен едни от първите такива в България, за съжаление са може би и последните, които могат да предадат този разказ на идните поколения като очевидци и участници в него. Защото, по собствените им думи, без приемственост “няма не само спомени, а и развитие” и “всичко продължава от там, докъдето е стигнало. И за да има продължение, не бива да губим [историята си] в днешното 20-годишно българско безвремие”.

Емил Братанов и Румен Янев, под редакцията на издателя и журналист Доротея Монова (и, както става ясно, в благодарение на умението й да сплотява журналистически екип в критични ситуации “при определена субординация”), представят на нашето внимание “Цветя от края на 80-те”: първата антология на българската рок поезия от втората половина на 80-те и началото на 90-те години. Съвсем уместно, заимстваща заглавието си от едноименната песен на група “Ревю” по текст на Васил Гюров, книгата е първоначално замислена като антология на музикални текстове. Впоследствие идеята на авторите се развива и в резултат освен текстове са добавени и исторически и биографични факти около най-забележимите български групи от този период, интервюта с техни членове, както и уникални снимки предоставени от фотографите Нели Недева-Воева и Стоян Гребенаров.

Общо в антологията фигурират 249 текста на 44 изпълнители и 270 авторски фотографии, а общия брой на споменатите групи и изпълнители е 240. Този богат материал е обединен в цялостна пъстра картина посредством личните спомени и коментари на авторите, които признават: “Ярките цветя на Промяната от края на 80-те за нас са едно от най-красивите неща, които сме срещали през живота си. Следващите страници са посветени на тях.”

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. "Литературен вестник" бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, Румен Янев, Емил Братанов, от Неор Начев е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

В последната глава, но не на последно място по значимост е представена още една забележителна черта на антологията: кратка история на създаването на легендарния музикален вестник “Ритъм”. Както предишните глави, така и тази е особено ценна с това, че е разказана през очите на съвременник, участник и очевидец на събитията. Това е именно един от членовете на първия редакторски колектив на вестника – самата редакторка и издател на антологията Доротея Монова. Книгата се издава от издателство “Парадокс”.

Както една биография обаче не може да предаде многообразието и цвета на всички преживявания в живота на един човек, така и горните факти не могат да предадат истинското богатство на настоящата антология. Ето защо в следващите няколко страници, без претенции за изчерпатеност и подредба, ще се опитам да предам и на вас емоциите които събуди в мен тази уникална по рода си книга.

Димитър Воев и Мони Воев. Снимка: Нели Недева - Воева

Димитър Воев и Мони Воев. Снимка: Нели Недева – Воева

На китарите си носехме промяната

Било е време, когато “Синьото” не беше просто една спирка на софийското метро, а мястото където “се случваше всичко [в музикалния ни живот] извън концертите”. Било е време когато Кравай е бил не просто едно софийско заведение на ъгъла на Патриарха срещу НДК, а институция, отмерваща пулса на ъндърграунд живота в столицата. Било е време, когато вестник “Ритъм” е бил ритъмът, в който е туптяло музикалното сърце на България. Било е времето на цветята от края на 80-те! Тогава, някъде през далечната 1987-ма “духът [на свободата] бе изпуснат от бутилката и нито Комсомолът, нито “музиколозите” можеха да си представят каква рок експлозия ще помете естрадата с любовно-сълзливите шансони”.

Време е да се огледаш,
маската си да свалиш.
Трябва да си кажеш просто-
Къде вървиш?

– Къде вървиш, Любомир Малковски, “Ера”

Именно в това време ни пренася антологията, така сполучливо синтезирано в думите на един от нейните автори (Румен Янев): “Беше лятото на 1991г. след незабравимата Луканова зима. Краят на несвободното ни минало и началото на свободното ни, но неясно бъдеще преминаха под съпровода на електрически китари. Българския рок ни пренесе с песните си от едно време в друго. Направи го с присъщата си енергия, безпардонност и безкористност. Никой не му благодари!”. Емил Братанов допълва: “И парчетата създадени в този […] период бяха искрени, силни, нефризирани, понякога груби и гневни, друг път отвлечени в […] тъмната вълна, аут от шаблона на естрадния комунизъм – като обществото на Синьото кафе.”

По малко живяхме, по малко крадяхме,
по малко спестявахме, по малко купувахме, […]
Имаме пътища, имаме цели,
но само във къщи сме силни и смели,
Не, не, не умирахме от щастие!

– Не умирахме от щастие, Владимир Попчев, “Контрол”

Група "КЛАС" през 80-те години. Снимка: Фейсбук страница на групата

Група „КЛАС“ през 80-те години. Снимка: Фейсбук страница на групата

Цвета на онова време е същия и през очите на самите рок-поети. Ето какво споделя Бойко Петков (група “Клас”) за тези години: “Беше 1989г. Ние бяхме като някакво спонтанно възникнало, но много обединено от една кауза движение. При това без никой да е формулирал или декларирал каузата. Времето ни събра! […] Цялото ни рок поколение говореше на хората. Казваше им неща, които те шушукаха по между си, но не смееха да изразят шумно. Ние бяхме млади и някак си не бяха успели да ни уплашат и да ни затворят устите.”

Мъртъв град и мъртви хора
Лутат се със цел една
Някъде да се затворят
Насаме да изкрещят…
Ще бъде късно!

– Градът, Любомир Малковски , “Ера”

Сходни са спомените и на “черната овца” на група “Ахат” – Божидар Главев: “От средата на 80-те до средата на 90-те години аз и цялото мое поколение вървяхме с тази музика и вярвахме в нейната сила да промени света. Убеден съм, че рокът имаше силно влияние за промените в Източна Европа. […] Нашите песни показваха другото мислене. […] На китарите си носехме промяната, която всеки искаше, но не всеки имаше куража да я пожелае на глас.” Едно от първите пера на в-к Ритъм – журналиста Цветан Милев обобщава: “Такава й е орисията на рок музиката. Да прилича в началото на завера. На вричане за промяна на света.”

Само сладката лъжа ви слисва.
От кога живеете така?
Ако накой някого здрависва
мести ножа в другата ръка.

– Древноримски гадател, Георги Константинов, изп. “Атлас“

Пионерите на българския пънк “Нови цветя” добавят още отенъци на сивото върху черно-бялото платно на 80-те: “[…] по времето на зрелия социализъм всичко шарено и шантаво беше абсолютно забранено. Телевизията – черно-бяла, в петък – съветска, подстрижките – мъжко и на черта, след 22:00ч. – отрядници и милиция… ако куфееш на концерт на “Щурците”, те откарват с патрулка. Униформи и конфекция! [Нашата] група беше алтернатива на всичко това.”

Нови цветя

Нови цветя

Дресираха ме вкъщи, във детската градина,
във даскалото – цели единадесет години.
Не можех да решавам правилно задачите,
шестици получават главно натегачите!
Опитни зайци, морски свинчета,
бели мишки, стерилни прасета!

– Дресировка, “Нови Цветя”

Потребността от творчество на свободомислещите младежи от 80-те е рационализирана от един от най-даровитите ни рок-поети – Димитър Воев: “[…] в една такава гадна, затворена система, когато човек е опрян до стената и от другата страна се задава един чук, който иска да му разбие главата, тогава човек наистина може да измисли нещо, което е по-абсурдно и […] по-истинско”.

Аз ще мълча, ти ще мълчиш,
а вълк в гърдите ни вие

– Изповед, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Българският език бе едно от основните ни оръжия

Ако свободолюбивите младежи от края на 80-те в България са носили промяната върху своите китари, то оръжието на тяхната борба за промяна са се оказали именно думите на рок поезията им: “Текстовете на химните от края на 80-те […] бяха протест, реалност, диалог с времето и надеждите, груба и очаквана дисекция на същото това време.” (Янев и Братанов), а “българският език бе едно от основните ни оръжия. Да кажем директно какво мислим, да покажем другата гледна точка!” (Адриан Иванов, група “Орион”). А в споделянето на това което мислят цветята на 80-те са безмилостни:

Бради сополиви в небето се веят
Мислят, че себе си ще надживеят.
Ръце еднопръсти пътя ни сочат
Вярват, че времето ще си надскочат

– Мразя, Владимир Попчев, “Контрол”

Те не се страхуват да казват истината право в очите:

Отдавна е казано: всички са равни
Но има си силни, има и слаби
Какво са мухите, какво са светулките
Елитът сте вие, боклукът са другите

– Без Адрес, Кирил Манчев, “Ревю”

Група РЕВЮ - (отляво надясно) Васил Гюров. Милена Славова, Кирил Манчев, Бойчо Карабойчев

Група РЕВЮ – (отляво надясно) Васил Гюров. Милена Славова, Кирил Манчев

А критиката на тяхното време е изненадващо точна, безпощадна и обвинителна:

Общо взето щастливи, общо взето нещастни,
домовете ни пълни, но главите ни празни.
От сън уморени по бюрата лежиме,
носим пълни кореми и затова ще тежиме,
с бързината на мравки, но с идеи големи,
всеки се бърка в чужди проблеми.

– Директор на водопад, Кирил Манчев, “Ревю”

От желанието за промяна на поколението на 80-те лъха погнуса и отвращение от света на онези “абстрактни кълвачи”, които “продали честта си” живеят “без да разберат, че по-добре е да умрат” (“Ала Бала”, Кирил Манчев). Призивът им за нов живот е прям, изпълнен с емпатия и обезоръжаващ с чистия порив и искренността присъщи единствено на младостта:

Не искам да дишам от вашия въздух,
наситен със дъх на лъжа
Но мога да дам от кръвта си на всеки
Стопете със нея леда!

– Мераци, Васил Гюров, “Ревю”

Освен енергичнитe и понякога нихилистични текстове призовавщи към промяна, преломното време на 80-те години в България ражда и един друг вид рок поезия – чувствителна, интровертна, търсеща промяната вътре в нас. Тази поезия е напълно в крак с това което се случва по това време на световната ню- и дарк уейв сцена, а нейния най-ярък представител у нас е Димитър Воев. За него Кристиян Костов (“Нова Генерация”) си спомня: “Митко Воев беше уловил емоцията на черно и тъга в нашия живот, ние имахме само това тогава. Той не беше политичен, неговите текстове бяха социални, затова успя по толкова брилянтен начин да пресъздаде времето и настроенията от тогавашната епоха.”. Самите автори на антологията определят поезията на Воев като “философия, а не революция”, а редакторката Доротея Монова възкликва още в далечната ’89-та: “Рядко сме чували текстове […] от които толкова силно и искрено да крещи самотата!”

Ти се казваш Безнадеждност,
скъпа, стой при мен сега,
влез под кожата ми с нежност,
татуиран с теб ще умра.

– Безнадеждност, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Колкото до Воевия проект “Нова Генерация”, той се оказва не просто музикална група, а път между “тъжните острови”, които са “наш’те съдби” (“Острови”, Димитър Воев) и едновременно с това път между поколенията. Път, който по думите на Доротея Монова е “изпълнен с тръни и лишен от суета”, и поради това може да бъде извървян само от тези, които все още са запазили любовта към ближния в себе си. Път, който все повече изчезва затрупан от калта и бурените на едно “време, когато отнякъде налагат “Биг Брадър” като шоу и една немалка маса сънародници живее живота си в чалгата.”

Кажи ще легна до тебе
в рохкавата пръст.
Кажи ще тръгна със тебе,
за да вдигнем твоя кръст.

– 100 години, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Думите на рок поезията, които цветята от края на 80-те подариха на нассъвременниците на неслучилия се преход, по определението на самите автори на антологията са “камъни хвърлени в блатото на робската ни психика, на

Пънкът и ню уейва навлиза в България през 80-те години

Пънкът и ню уейва навлиза в България през 80-те години

примирението с насилието над свободата, на тихото и безметежно, но и безмислено живуркане. Те призоваха обикновените хора да вярват в себе си и да не подаряват личните си съдби на насилници и измамници”. И както е присъщо на вечните творби на изкуството, посланията им са валидни със също такава сила днес, както и преди 20 години:

Миналото прекроихме,
Крива къща построихме
Нещо тука не е в ред,
Две назад, една напред.
И от бъдещето ми додява
Ще го има или няма

– Това отдавна не е рокендрол, Владимир Попчев, “Контрол”

Цветя от края на 80-те

В своята лична “рок поема” – “Цветя от края на 80-те”, авторите Янев и Братанов не са пропуснали нито един от героите на онова шеметно време. Добри и лоши, черни и шарени, тъмни и цветни, твърди и елегантни – всички те са изобразени със завидната методичност и колорит, присъщи единствено на професионалния журналист и на съвременника.

Милена Славова и Васил Гюров през 80-те години

Милена Славова и Васил Гюров през 80-те години

Там е “кралицата на българския рок” Милена Славова, която “с шарените дрехи и оцветената на пъстри кичури коса” и с пронизителния си смях безкомпромисно “обърна гръб на суетата” и така създаде “вечния скандал” (“Ха-ха”, Милена Славова). Там е и самия “директор на водопад” Кирил Манчев – “директно” от Канада. Там е и своеобразния обединител на двете рок поколения Кирил Маричков, който със своята легендарна поредица плочи “БГ Рок” дава първата глътка свеж въздух на “любителските рок групи” или още пренебрежително наричани “неформалите”: “Ера”, “Конкурент”, “Нова Генерация”, “Контрол”, “Ревю”, “Милена”, “Атлас”, “Клас”, “Орион”, “Субдибула” и “Ахат”.

Редом с него не е пропусната и “единната художествено творческа комисия към националното радио и телевизия” – онези “музикални радиокорифеи”, чийто високи музикални критерии понякога не успяват да бъдат удовлетворени дори от песните на Бийтълс.

Достойно място в антологията е отредено и на “твърдите” групи начело с “Апокалипсис”, “Ера”, и “Ер Малък” заедно с Любо Малковски и гневния му призив, с който започваха концертите им: “Има ли мъртвиии?!”. Там са и “Тротил”-ите – същинското олицетворение на “пропадналото деградирало капиталистическо изкуство” заедно с група “Епизод” и своя сатанистичен “хард енд хеви театър”. Там са и непризнатите герои от “Високо Напрежение”, които ковяха автентичен хард рок още в далечната ’88-ма в мазето на Камен Теллалов (Щеката) в кв. “Малинова Долина” в покрайнините на София.

Не са пропуснати и едни от родоначалниците на българския пънк – кюстендилците от “Нови цветя”, както и онези непримирими пънк-бунтари от “Контрол”. Редом до тях са и “Зидаромазачи”-те от “Хиподил” с харзиматичния фронт-мен Светльо Витков, както и още дузина по-малко известни, но също толкова колоритни БГ пънкари като “Холера”, “Релси и грес” и “Срам и позор”. Почетно място е отредено и на “шарените и тъмните цветя”. Едни от тях са “Васо и

Кирил Манчев, Милена Славова, Васил Гюров (част от група РЕВЮ)

Кирил Манчев, Милена Славова, Васил Гюров (от група РЕВЮ)

Киро” (Васил Гюров и Кирил Манчев) – братята по светоусещане на един от най-чувствителните ни рок поети – Димитър Воев (“Епитаф на Кале”). Чрез техните спомени в нас оживяват позабравените, но култови групи “Парадокс”, “Кале” и “Вход Б” от прахта на които по-късно ще се родят емблематичните “Ревю” и “Нова Генерация”.

Последните, Янев и Братанов напълно заслужено определят като “най-европейската група, която имахме”.

Не са забравени и “Чугрите” Георги Маринов и Пенчо Попов. Те, заедно с Димитър Воев, чрез своята “затворена музика” с мотиви по Албан Берг и импровизирани текстове по “Степния вълк” на Хесе, представляват по-експерименталното измерение в българската тъмна вълна. Следвани са от меланхоличния “виолетов генерал” Емил Вълев, със своите “пропити с приглушена мъка […] и сарказъм” текстове, както и от не по-малко мрачните и въздействащи “Мъртви поети”.

Отделен раздел на антологията е посветен и на онези “елегантни” групи “Атлас”, “Клас”, “Тангра” и “Орион”, които “по своему се плъзгаха по перваза покрай социалистическия реализъм и обогатяваха малкия ни свят с поетичност, образност и човечност”.

С наследството, което оставиха след себе си, цветята от края на 80-те се оказаха “единствените, които […] дадоха основание на днешните ни деца да не се срамуват от бащите си”. Защото всичко друго се изроди в “калпава балканска демокрация”. Teзи цветя са безпорно доказателство за това, че “в съвременната ни културна история има творци, лидери, глашатаи, неподвалстни на времето, материалния кич [и] престъпно подхранваната бездуховност”. Както Братанов и Янев обобщават: “Групите от Втората генерация в БГ рока сътвориха своята история, оцветиха младежката култура и забиха силен рокаджийски шут на казионното изкуство. Най-вече с искренността си.” Но какво се случи с всички тях после?

Това отдавна не е рокендрол

Васил Гюров (група “Ревю”): “След 90-та година нещата започнаха да се променят към лошо. Едни пари отидоха в едни полуграмотни, груби и цинични хора и с тях се създаде новата популярна музика която зомбира цяло поколение.” Янев и Братанов красноречиво обобщават последиците: “Зомбираният от дългото и безсмилено строителство българин избра алкохолния делириум и силиконовия блян на чалгата за музикален символ на личната си свобода.”

И всичко цветно има край,
видения и смях далеч остават.
Очакваш нещо като рай,
а те със смачкана реалност се сменяват.

– Сън, Милена Славова

А къде са цветята днес?

Както горчиво отбелязват самите автори: някои “прегоряха или възкръстнаха”, а други “изпратихме […] да веселят подпийналите европейски пенсионери по време на морските им круизи”. Трети пък се загледаха към миражите примамващи сводолюбивите творчески души в посока Острова, “Земята на свободата” или на онзи полет на БГА Балкан до Хавана с междинна спирка Монреал. Междинната спирка, която се оказа крайна за едни от най-пъстрите цветя. Там, от където много от тях няма да се върнат, а тези, които ще се върнат, няма да заварят нищо повече освен своята липса.

Да се върна – ще е за малко, ще е до време
Аз не искам да преживея болка отново
Да се върна в този побъркан свят от проблеми?
Аз не искам да се завърна пак там…

– Causa Mortis, Николай Качаров, “Ера”

Днес, от дистанцията на времето Николай Качаров (“Апокалипсис”, “Ера”) прави горчива равносметка на онези години: “[…] ние бяхме безкрайно наивни. Това което Комсомолът направи беше симптоматично […] за Източна Европа. […Велурената революция] изяде революционерите, като им даде път за развитие.”. Предадените надежди на поколението се усещат и в думите на Адриан Иванов (група “Орион”): “Беше не шеметно, а трепетно време. Това което се случи [после] обаче, не бе онова, което очаквахме. Ние сме едни мравки, които ще си свирим, ще си пеем песните, но нещата се движат извън нас.”. Може би никоя рок поема не предава по-точно това настроение така както Воевата “Патриотична песен”:

Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави.
От срам.

– Патриотична песен, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Втори Софийски Рокфест '88 (стадион Дружба). Снимка: Нели Недева-Воева

Втори Софийски Рокфест ’88 (стадион Дружба). Снимка: Нели Недева-Воева

Нови Цветя

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. "Литературен вестник" бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“ бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Ден подир ден Деметра търсила изгубеното си дете по прашните пътища на света. Ден подир ден мъката й вместо семена сеела неплодородие, глад и смърт. Разтревожен за съдбата на човечеството Зевс, чрез пратеника си Хермес, заповядал на Хадес да освободи Персефона от подземното си царство. Уплашен от гнева Зевсов, Хадес пуснал дъщерята на Деметра на свобода като поставил само едно условие. По четири месеца всяка година Персефона трябвало да се завръща в покоите на мрака, където заедно с Хадес ще подготвят земята за плодородие. Хората нарекли тези месеци “зима”.

Музикалната антология “Цветя от края на 80-те” на Емил Братанов и Румен Янев е забележително събитие в съвременната българска музикална журналистика. Преоткривайки изгубените деца на българския рок от 80-те години, книгата се превръща в истински предвестник на пролетта на новата ни рок история. Подобно на древногръцката легенда за Персефона, настоящата антология ми дава сили да повярвам, че застоя на българската музикална рок сцена от годините след Прехода не е нищо друго освен “зимата” на нашето музикално “плодородие”. Защото само подобно преоткриване и документиране на забравената история ще позволи на “новите цветя” да създадат своето трето поколение български рок групи. Това убеждение прозира и в думите на самия Бойко Петков от група “Клас”:

“Една от големите болки на нацията ни, която е превърната в синдром, е липсата на памет. Повечето сегашни млади български банди въобще не знаят какво се е случвало в българската рок история преди 20 години и вървят с нагласата на откриватели. Хубаво е сам да търсиш своите пътища, но е глупаво да отричаш изминатото до тук. Приемствеността е нужна на всяка нация, във всяка област. И съм сигурен, че ще имаме силно трето поколение, ако то се запознае с второто. И ако електронните медии отново се обърнат към българския рок с любов!”

След тези мъдри и пророчески думи, не ми остава нищо друго освен да се обърна с поклон и признателност към Емил, Румен и Доротея: Благодаря ви за всички цветя! А към вас, любезни читатели, си позволявам да отправя последен призив: Моля, намерете начин да се сдобиете и да прочетете антологията! “В днешното 20-годишно българско безвремие” това е последната Ви възможност “да се абонирате за собствените си възгледи”! Иначе, както пее Любо Малковски, скоро “Ще бъде късно!”

Автор: НЕОР НАЧЕВ

* Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“ бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

        Свързани статии по темата: