Наградено стихотворение на Бистра Величкова на конкурс в село Чавдар

Стихотворението „Странно е да те няма“ на Бистра Величкова получи награда, на литературния конкурс за най-добър художествен текст „Книгата е любов“, организиран от община Чавдар. Награждаването се състоя на Международния ден на книгата и авторското право – 23 април, 2022 г. на централния площад в село Чавдар.

Наградата връчиха Светлозар Желев (член на журито) и Григор Даулов (кмет на община Чавдар).

Светлозар Желев (литературовед и издател), Бистра Величкова (писател) и Григор Даулов (кмет на община Чавдар). Връчване на наградата на конкурса „Книгата е любов“, община Чавдар – 23.04.2022 г. Снимка: Община Чавдар

Награденото стихотворение на авторката е ново и е част от цикъл стихове посветени на нейната баба – известна и утвърдена в столицата педиатърка – д-р Бистра Тодорова. След конкурса, стихотворението беше публикувано за първи път в електронното издание „Diaskop Comics“. Стихотворението, поместваме и тук:

СТРАННО Е ДА ТЕ НЯМА

Странно е да те няма там,
където винаги сме били заедно,
в градината с цъфнали люляци
и натежали клони със сочни череши.
Странно е да те няма,
да не садиш цветя,
да не викаш името ми,
с молба да донеса лейката, за да ги полеем.
За първи път, сама разпилявам семената в пръстта,
там, където преди дни те заровихме теб.
Чувствам как държиш ръцете ми
и ми шепнеш как да ги покрия отгоре с пръст.
Защо цветята растат и цъфтят от пръстта,
а човекът изчезва в нея?
Изчезва ли?
Ще поникнеш ли и ти, бабо,
през август, от недрата на земята,
като цвете Слънчоглед,
да се усмихнеш в градината
и да бъдем отново заедно?
Удря гръм в небето, завалява дъжд.
Сълзите на баба, мокрят бузите ми.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА


Снимка: Сайтът „Двойна измама“

Журито на конкурса, организиран от община Чавдар, взе решение да награди 10 автори, без да определя класация. Церемонията по награждаването беше тържествено организирана, с реч на кмета и журито, четене на наградените произведения и музикална програма. Чистият въздух и красивата природа на село Чавдар, допринесоха за поетичното усещане и празничен дух в деня на книгата.

Реклама

III-та награда за поезия за Бистра Величкова в конкурса “…Накрай света” 2021 г.

Бистра Величкова получи III-та награда за поезия в Националния литературен конкурс за поезия “…Накрай света” 2021 г., организиран от литературния сайт Tetradkata.com. Наградата посвети на своята баба – д-р Бистра Тодорова.

Снимка 1: Бистра Величкова с грамотата и плакета, пред домашната градина от мушката на баба си в родния си дом; Снимка 2: Д-р Бистра Тодорова и внучката ѝ Бистра Величкова, по време на Юбилей на д-р Бистра Тодорова; Снимка 3: Д-р Бистра Тодорова (бабата на Бистра Величкова), на 19 г., 1-ви курс студентка по Медицина в София, след войната, 1948 г. Снимката е пред храм паметника „Александър Невски“ в София. Снимка 4: Грамотата, плакет и снимката на бабата на Бистра Величкова. Снимки: Бистра Величкова

По повод на наградата, Бистра Величкова написа следното във Фейсбук профила си:

„Наградените стихове са посветени на моята баба, д-р Бистра Тодорова. За това и наградата я посвещавам на нея. Може да се каже, че това е нейна награда, защото именно моята баба, ме научи да чета, да пиша и разви най-важното чувство за един поет, чувството на емпатия към болката на другия. Тя винаги е била първият читател на творбите ми и най-искрен и безпощаден критик. От малка ми рецитираше любимите си стихове на Елисавета Багряна, Станка Пенчева, Валери Петров, Жак Превер, Веселин Ханчев: “За силата, която вля у мене, / когато беше най-безсилна ти.”

Благодаря ѝ за личния пример, който ми е дала като жена, като майка, като отдаден лекар професионалист, като баба и пра баба. Благодаря за уроците ѝ по борбеност и несломимост към предизвикателствата на живота. Да приемеш живота такъв, какъвто е, да го живееш и да се радваш на това, което имаш и преживяваш. И не на последно място, да виждаш поезията в ежедневието и бита. Тя казваше, че ден, в който не е прочела дори едно изречение, е напразно отминал ден. Четеше много и умееше да разказва увлекателно.

Благодарна съм и съм щастлива, че имах такава жена до себе си през всичките години от раждането си до сега.

Благодаря ти бабо, за тази награда! Тези стихове са за теб! Наградата е твоя!“

По-долу представяме две от стихотворенията получили отличието:


ЖИВЕЯ С ЕДНО ОТСЪСТВИЕ

Живея с едно отсъствие,
прегръщам го за лека нощ,
говоря си с него.
На негово място имаше човек,
който винаги е бил до мен,
сигурно присъствие, като смяната на сезоните,
като лято, което изчезва в зима,
като миговете, които се претопяват в спомен,
като снимките, които избледняват с времето,
като вещите му, които остават дълго време,
след като него го няма.
Баба.
Очила, часовник, фенер, лупа,
разпиляни вестници с новините на деня.
Само новината за отсъствието си не може да прочете.
Отметната завивка на леглото,
сякаш ей сега се приготвя да си легне.
Ядем черен шоколад, както правим винаги вечер
и си говорим дълго преди заспиване.
След това и двете се превръщаме в отсъствие.
Докато спим не знаем, че ни няма.
На сутринта само аз съм тук,
в прегръдките на най-силно присъстващото отсъствие.


***
Най-тъжни са
усмихнатите снимки
на тези,
които ги няма.


Благодаря на Tetradkata.com за възможността за участие в конкурса, както и за оценката и признанието на авторитетното жури в състав: Аксиния Михайлова, доц. д-р Иван Христов, Калоян Христов.
Наградените автори бяха обявени през октомври 2021 г.

Пояснения към снимките от колажа по-горе:

Снимка 1: Бистра Величкова с грамотата и плакета, пред домашната градина от мушката на баба си в родния си дом;
Снимка 2: Д-р Бистра Тодорова и внучката ѝ Бистра Величкова, по време на Юбилей на д-р Бистра Тодорова;
Снимка 3: Д-р Бистра Тодорова (бабата на Бистра Величкова), на 19 г., 1-ви курс студентка по Медицина в София, след войната, 1948 г. Снимката е пред храм паметника „Александър Невски“ в София.
Снимка 4: Грамотата, плакет и снимката на бабата на Бистра Величкова, на която тя посвещава наградата си от конкурса за поезия „Накрай света 2021“.

Невена Дишлиева-Кръстева: Избирам „свободата“ с рисковете и плодотворната мъглявина, пред „гарантирания“ месечен доход

Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив

Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив

Невена Дишлиева-Кръстева е един от тазгодишните носители на наградата за превод „Кръстан Дянков” 2013 г., връчена от Фондация „Елизабет Костова“, на официална церемония през ноември тази година. Наградата беше дадена за превода на книгата „Творците на памет“ от Джефри Мур („Жанет 45″).

Невена Дишлиева-Кръстева е родена в Ботевград, през 1971 г. През 1998 г. завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с магистър по Българска филология и втора специалност Английски език и литература. Същата година, завършва семестриално и магистър по История на изкуството в Нов български университет. От 1997 г. работи на свободна практика като преводач на художествена литература.

В биографията си има множество преведени книги. Някои от последните заглавия включват „Възмущение“ от Филип Рот (Колибри, 2013), „Писмата на Джон Ленън“ от Хънтър Дейвис (Сиела, 2012), „Неохотният фундаменталист“ от  Мохсин Хамид (Жанет 45, 2012), „Моментът“ от Дъглас Кенеди (Колибри, 2012), „Непорочните самоубийства“ от Джефри Юдженидис (Жанет 45, 2011) и др.

През 2008 г. и 2013 г. Невена Дишлиева-Кръстева печели конкурс за участие в преводаческа резиденция в Банф, Канада. Три години подред е била финалист на наградата „Кръстан Дянков“ (2008 г., 2011г., 2012 г.)

През 2010 г. създава и свое издателство за художествена литература – ICU, от което до момента са излезли заглавия в авторство на Елин Рахнев и Керана Ангелова.    

В специално интервю за блога Двойна измама, Невена разказа за усещането, след получаването на наградата „Кръстан Дянков“, за трудностите с които се сблъсква преводача, когато се бори да пренесе посланието на думите и чувствата, от един език на друг, за избора ѝ да работи на свободна практика, за което някои „се заблуждават, че като си работиш вкъщи, значи си айляк“  и накрая разказа за най-новите книги от младото българско издателство ICU.  

– Невена, тази година получихте специалната награда „Кръстан Дянков“ за превода на „Творците на памет“ от Джефри Мур („Жанет 45″) от английски на български език. Какво означава тази награда за вас?

– Това е първата награда, която получавам за петнайсет години работа като

Книгата, за превода на която Невена Дишлиева-Кръстева получи наградата "Кръстан Дянков" 2013 г., връчена от Фондация "Елизабет Костова"

Книгата, за превода на която Невена Дишлиева-Кръстева получи наградата „Кръстан Дянков“ 2013 г., връчена от Фондация „Елизабет Костова“

преводач. Ще излъжа, ако кажа, че не съм радостна и развълнувана. Признанието за вложени усилия неизменно носи удовлетворение. Особено в култура като нашата, където рядко се случва да получаваш обратна връзка за работата си. Радостта ми е още по-изпълваща, защото е признание и за труда и професионализма на редактори, художник, консултанти, страньор… – един много силен екип.

– Преди това три пъти сте била финалист за наградата „Кръстан Дянков“ (2008 г., 2011г., 2012 г.), според вас защо именно с „Творците на памет“ успяхте да спечелите журито тази година?

– Мисля, че в случая немалка заслуга за решението на журито има сложността и литературните качества на оригинала. „Творците на памет“ е изключителна книга във всяко едно отношение. Разбира се, аз си обичам всичките „деца“, особено при положение че през последните години се радвам на привилегията сама да избирам текстовете, които превеждам. В този смисъл наградата си посвещавам и на другите свои автори и преводи – Рана Дасгупта, Зейди Смит, Мохсин Хамид.

– Казвате, че за превода на „Творците на памет“ сте работила две години. Това голям или малък период е за превод на подобна книга? С какви трудности се сблъскахте по време на работата си върху нея?

– Това е най-дългият период от време, което съм отделяла за работа върху превод. Разбира се, през това време съм вършила и много други неща. Оставях текста да отлежава, връщах се към него, стигах до страници, които не ме пускаха да премина нататък. Не знам дали времето е малко или много. Вероятно е точно толкова, колкото ми е било нужно. За мен беше важно да преодолея страховете си, че този текст ми е непосилен. За огромен късмет, имах на кого да разчитам за подкрепа.

Фондация "Елизабет Костова",

Фондация „Елизабет Костова“, от 2007 г. връчва всяка година наградата за превод „Кръстан Дянков“

Що се отнася до трудностите, свързани с превода на тази книга, те бяха от всякакъв характер: идиоми и езикови игри, жаргон, анаграми, панграми, азбучни списъци, изобилие от скрити и явни цитати, включително поетични (преведени от Манол Пейков), разказ от името на петима протагонисти, чиито гласове се редуват, терминология в различни области: химия, биология, медицина, литература, изкуства, литературни препратки. Много тежка и натоварваща в човешки план тематика.

– Кое е изречението, което беше най-трудно за превод?

– Трудностите в тази книга далеч не са в превода на конкретни изречения, както споменах и по-горе. Те по-скоро са съвкупност от много фактори. Но, за илюстрация, ето два примера:

NXB’s drug-induced synaesthetic forms include these four, along with twenty-three others: lazy tongs (extensible frameworks with scissor-like hands), swastikas, scutiforms (shield shapes), galeiforms (helmet shapes), rowlock arches, lumbriciforms (like earthworms), cochlears (like snail shells), quadrants (quarters of a circle), doughnut shapes, amygdaloids (almond shapes), anchor shapes, botryoidals (like a bunch of grapes), clothoids (tear shapes), ensiforms (sword shapes), infundibuliforms (funnel shapes), moniliforms (string of beads), pinnate shapes (feathers), sagittates (arrowheads), unciforms (hook shapes), villiforms (resembling bristles or velvet pile), virgates (shaped like a rod or wand), scroll shapes, and sigmoids (curved in two directions, like the letter S).

Провокираните от медикаменти синестетични форми при НКБ включват горните четири, наред с двайсет и три други: пантографски клещи (разтегаеми щипци с дръжки като на ножица), свастики, щитовидни, с форма на каска, като зидани арки, глистообразни, кохлеарни (като черупка на охлюв), квадранти (четвъртина от кръг), с форма на поничка, амигдалоидни (с форма на бадем), като котва, гроздовидни, капковидни, мечовидни, фуниевидни, като наниз мъниста, подобни на пера, като връх на стрела, извити като кука, четинести (като повърхност на кадифе), пръчковидни, като свитък и сигмоидни (извити в двата края, като буквата S).

Изброяванията и дългите изречения са обичаен препъни-камък във всеки превод.

Или тази анаграма:

M  is for the miseries of Menopause

O   is for the road to Oblivion

   is for the Tailspin of ageing

H   is for the feeling of Helplessness

  is for the feeling of Emptiness

R   is for my Rage over losing my Role of M O T H E R

М бележи злочестината на Менопаузата
А бележи пътя към Апатията
Й бележи Йезуитската природа на надеждата
К бележи приближаването към Края
А бележи Агресията ми, че губя ролята си на майка

 

Тук ключовият момент е Й. За колко думи с Й се сещате в българския език? Йероглиф, йога, йод… А думата „Майка“ е абсолютно задължителна в тази анаграма. Тоест, дума с „Й“ при всички положения трябва да има в нея.

Годишната награда „Кръстан Дянков” е учредена през 2007 г. от Фондация „Елизабет Костова“ и се дава за превод на съвременен роман от английски на български език.
Годишната награда „Кръстан Дянков” е учредена през 2007 г. от Фондация „Елизабет Костова“ и се дава за превод на съвременен роман от английски на български език.

– Има ли цитат или момент от книгата, които най-силно са ви впечатлили?

– В самото начало на романа се описва как Ноел, един от петимата главни герои, приема новината за смъртта на баща си – какво се случва в главата му. Обрисуването с думи на цветовите възприятия на един синестет е уникално. И Джефри Мур тук е невероятно картинен. Много силни са и дневниците на Стела, болната от Алцхаймер майка на Ноел. Паралелно с разпадането на паметта й, се разпада и нейният език – буквално е разглобен на парчета, които се разместват като блокчета от детски строител. Да се преведе такава реч означава първо да бъде реконструирана на оригиналния език, след което преведена буквално и разглобена наново на целевия език.

– Проблемът на главния герой Ноел Бурун в „Творците на памет“ е, че има много силна памет и не може да забрави нищо. Предимство или недостатък е неспособността да забравиш?

– В романа една от основните линии на противопоставяне е липса на памет – свръхпамет. И двете крайности водят до разпад на личността. Непосилно е за човек да носи бремето на цялото си познание, емоции, преживявания, без да има механизми на освобождаване.

– Като човек познаващ в дълбочина, колоритността и на двата езика – английския и българския, можете ли да кажете какви основни разлики намирате помежду им? Емоцията и чувствата различно ли звучат на двата езика?

– Благодаря ви за ласкавата оценка. Да кажа, че познавам колоритността и на двата езика в дълбочина, означава да изгубя хъса си за по-нататъшно ровене в дълбочина. Слава богу, още го имам. Според мен най-лесно се усеща разликата между двата езика, когато човек превежда собствени текстове. Тогава се чувстваш достатъчно свободен да изразиш една и съща емоция посредством различни думи и не се притесняваш толкова, че фигурата за нещо, което ти е на сърцето, е различна на двата езика. С чуждите текстове е по-сложно, защото интерпретираш. Затова и най-добрите преводи се получават, когато си достатъчно освободен да надскочиш графиката на думите и да превеждаш посланието между редовете. Разбира се, твоята версия за това послание.

Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив
Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив

– Как протича един работен ден на преводача?

– Гледа замислено през прозореца, пуши цигара от цигара, скрит зад дебели речници, и на пристъпи изтраква откоси от думи по клавиатурата. Шегувам се. През последните две години съм забравила какво е да отдавам цялото си време на преводите. Защото работя и други неща – било то поради влюбване в нови и интересни начинания, било защото преводач къща не храни. Така че денят ми минава разпиляно, а времето, което отделям за превод, не е по график. При всички положения предпочитам да е в по-безлюдната част на денонощието, по възможност без двете ми деца да ми скачат по клавиатурата.

– Бихте ли се радвала, ако децата ви наследят професията ви?

– Общо взето, натам е тръгнало. Синът ми е запален читател и често си отбелязва в книгите лошо звучащи на български изрази, или намира грешки и тича да ми ги покаже. А е едва на десет. Не знам дали ще се превърне в професионален интерес, но засега надава ухо. Бих се радвала, да. Преводът ми носи голямо удовлетворение и вярвам, че е достойно занимание. За дъщеря ми все още не мога да правя прогнози.

– От 1997 г. до сега работите на свободна практика. Това по-скоро желание за свобода ли е или принуда на времето?

– През този период съм работила и в издателство на щат, и в студио за превод и субтитри – с постоянен ангажимент, в офис. Студиото напуснах, когато се родиха децата ми, за да бъда повече вкъщи с тях. А издателството – беше драстично разминаване на интереси, ценности и приоритети. Оценявам, че работата там ме запозна с издателския свят, научих много за правенето на книги, ориентирах се кой кой е в бранша не само у нас, а и в световен мащаб. Но разминаванията със собственика постепенно взеха да придобиват застрашителни за душевния ми комфорт размери. И се махнах. Така че краткият отговор е: „От желание за свобода“.

Невена Дишлиева-Кръстева. Снимка: Личен архив
Невена Дишлиева-Кръстева. Снимка: Личен архив

– Има ли наистина толкова свобода в свободната практика, колкото всеки си мисли?

– И да, и не. Свободен си да разпределяш времето и ангажиментите си (стига да ги има), да решаваш кога ти е празник и кога делник. Но колкото и да си на свободна практика, книгите ги превеждаш за издател, с чиито срокове и изисквания се съобразяваш; съобразяваш се и с авторите си. Лично аз обаче се чувствам относително свободна по отношение на най-важните за мен неща – в човешки и професионален план. Тази свобода включва например силата да откажеш да се видиш с приятел, който се заблуждава, че като си работиш вкъщи, значи си айляк. Въпреки относителността на понятието „свобода“ обаче, без колебания избирам неговите рискове и плодотворна мъглявина пред „гарантирания“ месечен доход, регламентираният работен делник и Коледният банкет с колежките.

– Започнала сте да работите на свободна практика в доста трудни години за България, особено за преводачите. Имало ли е моменти, в които сте мислила да се откажете от тази професия и да се занимавате с нещо друго?

– Не съм мислила да се откажа. Как да се откажеш от любовта си току така. Работа, бизнес можеш да зарежеш, но за мен преводът е език. Моят език. То е като да рисуваш картини, или да имаш друг адекватен на натюрела ти начин на изразяване. Налагало се е обаче да работя и друго, за да оцелявам. Била съм учител по английски, продавала съм вестници, превеждала съм технически и всякакви други безумни текстове, правила съм книги по поръчка, подготвяла съм тръжна документация… Но аз съм преводач на художествена литература и всичко друго съм приемала за странични занимания или временни спасителни мерки.

– След толкова години детайлна и задълбочена работа с двата езика, не сте ли се изкушавала самата вие да напишете художествено произведение?

– Аз си пиша. Много от преводачите, които познавам, пишат. Но то е за лична употреба, рядко излиза от компютъра ми. Единствените случаи, в които съм споделяла написаното, е било пред колеги преводачи. Правили сме си такива вътрешни четения, като тайно общество на съмишленици. И, странно, текстовете ни си кореспондират по много особен начин. Не тематично, а като усещане, като регистър.

„Кукувицата“ от Елин Рахнев (ICU, 2012)
„Кукувицата“ от Елин Рахнев (ICU, 2012)

– От 2010 г. имате и собствено издателство ICU. Можете ли да разкажете малко повече за него? Защо решихте да го създадете? Към какъв тип книги сте насочени? Колко и какви книги имате издадени до момента?

– Идеята за издателството дойде в процеса на опитите ми да направя следващата стъпка към постигане на по-голяма лична свобода. За мен всеки елемент от раждането на една книга, е много, много важен. Всеки човек от екипа, всяка дума, корица, шрифт, избор. Отговорността и рискът да създадеш собствена издателска марка, да обгрижваш книгите от тяхното зачеване до разпространението им на пазара, да обменяш светове с авторите и да получаваш обратна връзка от читателите – искаше ми се да го изживея. Идеята си зрееше у мен бавно и напоително, докато един ден с Елин Рахнев не решихме да превърнем една негова пиеса, в чието написване участвах косвено преди доста години, в приказка. Андрей Кулев и Ася Кованова започнаха да я рисуват и преди да се запитам време ли е, готова ли съм да издавам, ще се получи ли, имах пред себе си страхотно красива история с великолепни илюстрации. Оттам насетне връщане назад няма.Книгите на издателство Ай Си Ю са нежни, безкомпромисно мои, такива, от които ме обзема топлина. Още преди да започна да издавам, си обещах, че мине ли ми през ум да примижа за нещо – все едно дали е качеството на хартията или на литературата, – ще спра.Книгите ми засега са само три. Освен „Кукувицата“, излязла в края на 2012 г., през

"Слънчогледи за Мария" от Керана Ангелова (ICU, 2013)
„Слънчогледи за Мария“ от Керана Ангелова (ICU, 2013)

2013 г. се появиха две книги на Керана Ангелова. „Един след полунощ“ е сборник с фрагменти, които се наместват в едно междинно пространство, на границата между художествената и документалната проза. Част от фрагментите са развити, опровергани от или по друг начин пренаписани в романите на Керана. Техни миниатюри. Другата книга се казва „Слънчогледи за Мария“ и е роман. Една читателка написа, че това е катарзисна книга. В нея има ужасно много болка, насилие, горчивина, неосъщественост, героите се лашкат между различни времеви и географски пояси, но в крайна сметка преминават през „игленото ухо на любовта“ и се пречистват. Грижата за този роман, извървяването на целия път от грубата идея за него, през живата връзка с читатели, обмена на енергии, чак до премиерата в София в края на ноември, ме изпълни с удовлетворение, каквото не съм очаквала, че може да донесе книга. До голяма степен това се дължи и на Керана Ангелова, с която всичко е любов. Занапред плановете ми са умерено оптимистични. Имам следваща книга в процес, дори две. За по-нататък не си позволявам да мисля, за да не се размечтавам твърде.

– И накрая, кои са творците на памет днес?

– Всеки човек на изкуството е творец на памет. Езикът на изкуството остава задълго.

* Интервю на Бистра Величкова с преводача и носител на тазгодишната награда „Кръстан Дянков“ 2013 г. – Невена Дишлиева-Кръстева

Петър Писарски от „Атлас”: Искам да работя в собствената си страна и да правя авторска музика

Петър Писарски от група "Атлас"

Петър Писарски от група „Атлас“

През април тази година, група „Атлас” спечели първа награда на 44-то издание на радиоконкурса на БНР „Златна пролет”, за песента „Обичам дъжда над теб”. Музиката, текста и аранжимента на песента са дело на Петър Писарски. На същия конкурс, отново с първа награда групата беше наградена и през 2010 г.

През 1985 г. триото Петър Писарски, Бойко Трифонов и Силвия Райновска създават група „Атлас”. След няколко успешни песни и записани албуми, през 1993 г. група „Атлас” изчезва от българската музикална сцена. Преди това, за кратък период, към състава на групата се присъединява Дони, който изпява хитовата песен „Кукла”, по текст на Димитър Воев.

Изненадващо, през 2009 г., групата се завърна с най-новия си сингъл „Любовта е от Бога“. През 2011 г. излезе албумът им „Между вчера и утре”.

В момента, от първоначалния състав на групата е останал само Петър Писарски, който 11 години е живял в чужбина и е свирил по кораби. Завръща се в България, за да продължи да прави авторска музика.

– Честито за спечелената награда „Златна пролет” – 2013 г., Петър. Какво означава тя за вас и за групата? Можете ли да ни кажете какъв беше поводът и вдъхновението за създаването на песента „Обичам дъжда над теб”?

– Благодаря за споменаването на наградата от “Златна пролет”. За мен това е много стойностен конкурс, който мотивира композиторите да правят нови български песни. Има само още един – „Бургас и морето”. Всяка награда от „Златна пролет” е с голяма стойност, поради регламента и професионалните позиции, които имат хората от журито.”Обичам дъжда над теб” е стара моя идея, която разработихме с Благовест Зерлиев и я превърнахме в песен. За текстовете се грижа аз. Постарах се да е нежен и интимен, да се споменават „зелените очи”, за които май няма песен (усмихва се), да има хубава и цялостна мелодична линия, която да се запомня лесно.

– Твърди се, че най-силният период за група „Атлас” е бил през 1991 г. и 1992 г. Така ли е? Какво се случи с „Атлас” след това? А със самия вас какво стана? През дългия период на отсъствие продължихте ли да се занимавате с музика?

– Може така да се твърди, защото тогава медиите бяха централизирани и се обръщаше много внимание на българската музика. Имаше и музикална критика, нямаше платен PR и платени ротации. Достатъчно беше да запишеш една хубава песен и тя ставаше от само себе си хит. После нещата се промениха и хубавата песен не беше достатъчна, за да се наложи в медиите… Дълга и тягостна история, която доведе до сегашните „недоразумения” в бранша – хора, които не могат да бъдат нон-стоп в програмите, което води до тотално обезценяване на труда и усилията на музикантите. Както и да е, група „Атлас” след 1992-ра издаде още 3 албума и замина за Сверена Европа, където свирихме около 11 години за една датска компания. През това време се връщахме и успяхме да издадем един много успешен албум – „Есенни цветя”, заедно с Благовест Зерлиев като вокал, с когото работим и до днес.

– Казвате, че като музика и идеи, за вас по-сериозен и успешен, за групата, е периодът след 2000-та година. Защо?

– Мисля че, когато един музикант посвири няколко години в чужбина и се докосне до вкуса и културата на други народи, особено този, откъдето е тръгнало всичко – английският, неминуемо настъпват промени във вкуса му и уменията му да прави своя музика. Така се случи и с мен. Затова приемам, че албумите записани след 2000-та година, са по-зрели и по-интересни за слушателя. Лошото е, че пътят на тези песни е осеян с много премеждия и стени. Затова и много от песните, които се създават и до днес остават скрити за широката публика. Една от тези прегради е и нежеланието и липсата на законови правила за излъчването на българска музика, та дори и само по националните медии, които би трябвало да са призвани „да опазват и разпространяват” българското изкуство, както е в другите страни, независимо в кой географски пояс.

– Отново се заговори за групата, най-вече през 2009 г., когато стана ясно, че Атлас се завръщат на сцената. На какво се дължи завръщането ви, след толкова дълго време отсъствие? С какви очаквания се завърнахте?

– Причината през 2009 година да започнем отново с „Атлас”, в България е проста, преустанових работата си в чужбина. 11 години са много и достатъчно за т.н. гурбет. Прииска ми се да работя в собствената си страна и да се концентрирам върху авторската музика. Така се появи и последният ни албум –„Между вчера и утре”. Имах очаквания, че доста по-лесно ще можем да наложим новата си музика, но както споменах по-горе, нещата са доста мрачни и вече беше създаден нещо като скрит монопол и в тази сфера. Но не се отказваме. Сега сме наблегнали на живи участия и срещи с публиката, засега, само в клубовете за голямо съжаление.

Група "Атлас" днес

Група „Атлас“ днес

– С какво Атлас от 80-те се различава от днешния Атлас през 2013 г.?

Днешният Атлас е по-ориентиран към концертния живот, колкото и е свит да е в момента. В групата свирят много по-добри и опитни музиканти – Божидар Тренков, Иван Несторов, Марти и Благовест.

– Последните години сякаш са години на завръщането. Освен Атлас, възкръснаха и много други групи от 90-те – например група „Клас”, които наскоро представиха първия си самостоятелен концерт, след близо 20 години отсъствие. В края на миналата година, пък се състоя най-голямото събитие в родната ни рок и уейв сцена – фестивала „Улица „Нов Живот” в памет на Димитър Воев (Нова генерация). Там на една сцена се събраха много групи, преживяли своя апогей през 90-те. Атлас също участваха. На какво се дължи според вас, това завръщане на успешните, но сякаш за дълго време позабравени български групи?

– Аз не мисля, че има някакво сериозно завръщане на старите групи. Някои като Сигнал, Атлас… не сме спирали да свирим. Ние не участвахме за Митко Воев, защото Нели не ни покани. Събраха се някои от бившите музиканти под името „Екс-Атлас”. За „Клас” – това е чудесно, но един концерт още не означава сериозно присъствие на сцените. Дано не съм лош пророк.

– Как според вас се е променила българската музикална сцена за последните 20 години? Имате ли впечатления от по-млади групи от рок сцената ни, които вдъхват надежда?

– Има много свежи и можещи млади български групи. Една от тях е „Силует”. Много ми харесват. Дано успеят да се наложат, защото е трудно положението в момента.

– С група „Атлас” в състав – Бойко Трифонов, Петър Даскалов, Румен Александров, Енил Енчев организирате първият кънтри клуб в Младежкия

Петър Писарски

Петър Писарски

дом на кино „Петър Берон” в София. Може ли да ми разкажете малко повече за този кънтри клуб? Всъщност в самото си начало група „Атлас” кънтри музика ли е изпълнявала?

– Това е съставът с който свирехме в този клуб. В много интервюта съм разказвал за това. Има цял книга свързана с историята на групата, написана от Румен Янев – „Атлас” в инкубатора на успеха”.

– През 80-те сте били поканени в предаване на радио „Свободна Европа“. След неговото излъчване сте били принудени да преустановите сбирките на кънтри клуба. Защо? Казали сте нещо, което е подразнило тогавашната политическа власт?

– Интервюто не е било с нас, а в предаване на Свободна Европа споменаха за този клуб, което си беше достатъчно да го закрият.

– Казват, че след спрените сбирки в „Петър Берон”, музиката на Атлас се преориентира към модерния за това време Ню уейв. Какво е за вас този стил музика? Бихте ли се съгласил с това, че макар и със сериозни елементи на Ню уейв, голяма част от песните на Атлас имат и силно поп звучене?

– Аз не мисля, че сме се стремили да свирим Ню уейв. Просто тръгнахме оттам, но си изградихме свой стил, който сме се стремили да обогатяваме и променяме. В „Не се предавай”, си звучим направо рок… Винаги сме се стремили да имаме хубави мелодии и поп или поп-рок ни пасват най-много като определяне на стил.

– Кое е по-трудно – писането на текстове или създаването на музика? В кое се чувствате по-уверен?

– По-трудно е да се напише хубав текст по вече създадената музикална линия, както правим ние. Винаги текстът се пише след музиката. С 2 -3 изключения през ранните години.

група "Атлас"

група „Атлас“

– До колкото е известно, вие сте свирил по кораби. Може ли да ни разкажете малко повече за този период от живота ви?

– Много години свирихме по корабите. Само да вметна, че това малко звучи подценявано, защото там се свири в клубове, които са с по 400 седящи места, доста по-големи и комфортни от нашите клубове в България. И тези клубове са на корабите и са само за музика, а хората са по 2000 на курс. И всичките идват да танцуват или слушат, така че школата е сериозна.11 години са много. Много неща са се случвали…, важното е, че запазих желанието да правя авторска музика и не се „загубих” там, както много други колеги….

– Вие се завръщате в България, след като сте живял близо 11 години навън? Какви са впечатленията ви от страната днес, сравнено с 90-те години? И смятате ли, че тук може да се живее и работи нормално?

– Положението у нас е много лошо. Главно, защото не се популяризира новата българска музика. Няма продуценти, няма издателски компании в поп и рок музиката. Всеки се „оправя” сам. Това не трябва да е така, не е професионално.

– В песента на Атлас – „Древноримски гадател” от 1989 г. се пита „От кога живеете така?” От кога според вас живеем така и по-важното – до кога? Променило ли се нещо в България, от 1989 г. насам, според вас?

– До кога…? Не съм оптимист и виждам, че нещата в България стават по-зле. Но имам отговор – до тогава, докато не се заемат закони или цялата конституция от страна, в която законите работят безотказно, от стотици години и тези закони да започнат да се спазват и у нас. До тогава ще е трудно и мъчително в България, за всички. Само за тарикатите такова положение е добре.

Група „Атлас“ ще имат концерт на 24 май, в клуб Backstage, oт 22.30 ч.

* Интервю за Kultur Bench, 21 май, 2013 г.

Град върху астероид създадоха ученици от Варна. НАСА ги награди!

Модел на колонията, която учениците от Варна проектират върху астероид. НАСА ги награждава с 1-во място за това. Снимки: Личен архив

Модел на колонията, която учениците от Варна проектират върху астероида „129 Антигона“. НАСА ги награждава с 1-во място за това. Снимки: Личен архив

„Ще се видим на астероида!“, казвате на свой приятел, докато стягате багажа си за поредното пътуване. И понеже вече всичко на Земята сте видели, този път заминавате за… астероида Антигона. Ако ви хареса, може да останете там и за по-дълго. Ще се разположите в скромен апартамент насред Слънчевата система и всичко там до такава степен ще наподобява живота на Земята, че може дори да не разберете, че всъщност живеете в Космоса.

И макар това да ви звучи като абсолютна фантастика, учениците от курсовете по астрономия на Варненската обсерватория и на Математическата гимназия във Варна, направиха всичко това реалност. А на 31 март тази година НАСА оцени техния научен труд и ги награди на първо място в международния конкурс за гимназиални ученици, в категориите 11 клас – голяма група и 10 клас голяма група.

Четиринадесет от учениците, спечелили наградата, са от Математическата гимназия, един – от Хуманитарна гимназия “Константин Преславски” във Варна и един – от IV Eзикова гимназия с преподаване на френски и испански език. Ръководители на екипите са д-р Веселка Радева от Астрономическата обсерватория и Силвия Захариева от Математическата гимназия от Варна.

Учениците са поканени на конференция в Сан Диего, САЩ, където да представят спечелилите проекти. Конференцията ще се проведе от 23 до 27 май. Проблемът обаче е, че НАСА не поема разноските по пътуването на учениците. За това в момента те търсят финансиране от различни организации и институции. Ако някой има желание да инвестира във възможността лауретатите да представят проекта си в САЩ, може да се свърже с госпожа Силвия Захариева, учител по физика в Математическата гимназия във Варна (нейни координати може да намерите най-долу, под статията).

Никола Димов, един от учениците от 11 клас, от Варна, наградени с първо място в конкурса на НАСА. Снимки: Личен архив

Никола Димов, ученик от 11. клас в Математическата гимназия във Варна. Снимки: Личен архив

Никола Димов е един от учениците от 11 клас, взели първа награда на НАСА за проекта – построяване на колония на астероид, направен заедно с неговите съученици. Ето какво разказа той за процеса на работа, преди да стигнат до световното първо място.

Обсерваторията, „Успех“, „Космонавтика и астрономия“ 

Имам честта да съм в един отбор с хората, които обикновено печелят всички награди на национални конкурси по математика, физика, информатика и информационни технологии“, разказва Никола.

„В началото на проекта, трябваше да решим къде да изградим нашата колония. Решихме това да бъде астероид. Там има много ресурси, които биха могли да бъдат полезни на Земята.

Отидохме на наблюдателна експедиция в Националната астрономическа обсерватория в Рожен. Там изследвахме избрания от нас астероид „129 Антигона“ с големия телескоп “Шмит”. Наблюдения върху него са правени до сега два пъти от астрономи – през 1984 г. и през 2004 г”.

В астрономически проект се обединим ученици, занимаващи се не само с астрономия, но и такива, които имат сериозни интереси в областта на биологията, химията, математиката, физика и информационни технологии. Т.е. този проект включва не само знания по астрономия, но и знания по всички предмети, които учим в училище.

Астероидът „129 Антигона“ – богат на никел и желязо

“Ние избрахме астероид от астероидния пояс, който носи името Антигона.

Макет на колонията, която ще се изгради на Астероид "129 Антигона"

Макет на колонията, която ще се изгради на Астероид „129 Антигона“

Астероидният пояс е област в Слънчевата система простиращ се най-общо между орбитите на Марс и Юпитер. Там е и най-голямата концентрация на астероиди”, пояснява Никола.

“Критерият, по който избрахме нашия астероид, беше, че държахме той да бъде „M-type”, което означава метален. Той е с диаметър около 113 км, с което попада в групата на големите астероиди. Те са много богат вид. Нашият е предимно от никел и желязо. Има много астероиди богати на метали, от групата на платината. Съществуват също така и C- type – въглеродни астероиди, S-type – силикатни астероиди.

Създаване на колония с живот като на Земята

Идеята на колонията е да се създаде изкуствена среда за живот на астероида, в която хора ще могат да живеят, незаивисимо от Земята.

Целта е колонията да има денонощен цикъл, времето да бъде разделено на ден и нощ, но да се работи постоянно.

Жилищни модули в торусите, в колонията. СНимки: Личен архив

Жилищни модули в торусите, в колонията. Снимки: Личен архив

В самата колония сме предложили да има т.нар. жилищни модули с формата на тороси. Под тях ще е разположена промишлена зона, където ще има заводи, под които се строят мини. В самите тороси, условията са близки до тези на Земята. Чрез въртене на торосите създаваме изкуствена гравитация. Вместо нашето земно небе имаме небесни холограми. Има цикъл на въздуха, водата. Обърнато е внимание на необходимите биологични процеси, за да може хората да живеят и работят там.

Вътрешният дизайн на торосите е съобразен със земните сезони – имаме летен, зимен, пролетен и есенен торос. Имаме и европейски торос, в който преобладават различни архитектурни стилове, характерни за Европа. Всичко е създадено така, че да е максимално близко до условията на Земята. Колонията е с капацитет за заселване на 36 000 души.

Целта е животът там да бъде проектиран максимално близко до този на Земята, така че хората, които живеят там да не се чувстват изолирани или че са на друго място. Там се оформя едно ново космическо общество…

Наблюдения на екипа в НАО "Рожен". Снимки: Личен архив

Наблюдения на екипа в НАО „Рожен“. Снимки: Личен архив

Ще живеем на астероид след 150 години

Ние се опираме на реални научни изследвания. Възможността да живеят хора на астероид, не е фантазия. Съвсем реално е това да се осъществи. Според нашите изчисления, реализацията на подобен космически град може да се случи след 150 години“, убеден е Никола Димов.

Конкурсът на НАСА за ученици съществува от 1994 г. Статистиката за 2013 г. все още не е излязла, но през 2012 г. в конкурса са кандидатствали общо 1246 ученици от 19 държави от цял свят. С всяка година интересът нараства и през тази, кандидатите със сигурност са били повече от миналата.

България участва в състезанието от 6 години насам. До сега екипите на д-р Радева са печелили едно поощрение, две трети места, четири втори места. Спечелилите ученици тази година, благодарят на своите ръководители и на учениците, участвали преди тях в този конкурс. Един от тях, Димитър Атанасов, е помогнал с идеи и модели от Университета в Ливърпул, където следва в момента аерокосмически науки.

Астрономически наблюдения с телескопа "'Шмит" в НАО "Рожен". Снимки: Личен архив

Астрономически наблюдения с телескопа „‘Шмит“ в НАО „Рожен“. Снимки: Личен архив

„Искам да изразя най-искрени благодарности към д-р Веселка Радева, за отделеното време и подкрепата. Тя е напълно отдадена към нас и нашия проект. Благодарим”, каза от името на своите съученици Никола Димов.

Известно е, че такива талантливи младежи най-често получават покани от големите университети в САЩ и Европа, за да продължат развитието и кариерата си там. Въпреки това, Никола Димов е убеден, че за в бъдеще иска да работи за България. „Ние не искаме да бягаме от тук. Искаме да останем, за да работим за страната си. Много се радваме, че чрез тази награда имаме възможност да представим страната си пред света, както и града си – Варна, Обсерваторията и училището си. Дори и да отидем навън, ние ще се върнем и ще донесем опита си тук“.

Всеки, който по някакъв начин би желал да помогне финансово за разноските по пътуването на младите лауреати от Варна на конференцията на НАСА, в Сан Диего, за да представят спечелилият проект, може да се свърже с госпожа Силвия Захариева, учител по физика в Математическата гимназия във Варна, на мобилен телефон: 0896367164 или на имейл: szahariewa@abv.bg.

* Статията е публикувана в OFFNews, 5 април, 2013 г.

Оля Стоянова спечели конкурса на Театър “София” за съвременна пиеса

Оля Стоянова

Оля Стоянова е журналист, писател, а от скоро и драматург

“Покана за вечеря” на Оля Стоянова спечели конкурса на Театър “София” за съвременна българска пиеса.

“Написах пиесата за два дни. Това за мен е страшно много свободно време”, сподели Оля Стоянова пред OFFNews, която освен че пише интензивно, е и майка на три деца. ”Идеята и сюжетът обаче бяха дълго време в главата ми.”

Пиесата “Покана за вечеря” разказва за това как едно семейство се сбогува с близък човек. Сбогуването е повод да си кажат всички неща, които са премълчавали през годините. Идеята беше това тъжно събитие да мине и през хумора, но не онзи еднопластов хумор, а да се говори за важните събития с повече лекота, разказа авторката на наградената пиеса.

“Бях присъствала на подобно сбогуване. Направи ми впечатление, че всеки човек вижда по различен начин този, с когото се сбогуват. През очите на всеки един,той се оказва различен”.

“Не съм мислела да напиша сюжета като разказ. Още, когато идеята беше в главата ми, имах усещането за диалог. Това е едно от нещата, които най-много ми харесва в драматургията – това, че имаш свободата да махнеш всичко излишно, всички описания и да остане само чистия диалог”, сподели Оля Стоянова.

Наградената пиеса “Покана за вечеря” ще бъде поставена на сцената на Театър “София” през следващия театрален сезон – 2013/2014 г. Тогава ще станат ясни имената на режисьора и актьорския състав в постановката.

По-рано тази година Оля Стоянова получи първа награда за пиесата “Малки ритуали за сбогуване” в националния конкурс за българска пиеса на абсурда “Наум Шопов”. Наградата раздели с Иван Димитров. Репетициите за пиесата се очаква да започнат до края на годината в Благоевград, където ще се играе.

Оля Стоянова е журналист и писател. Автор е на три стихосбирки “Фотографии” (2000), “Проза” (2002) и “Пътна карта” (2003), на романа  “Лични географии” (2005) и на сборник разкази “Какво сънуват вълците” (2011). Наскоро в съавторство със съпруга й Живко Джаков издадоха книгата “Пътеводител на дивите места”. Оля Стоянова има множество награди за поезия, проза и журналистика. Пиеси пише от близо година.

Театър “София” взима под внимание няколко пиеси, участвали в конкурса, като при съгласие на авторите им, предлага издаване на сборник с текстовете и разпространението им в театралната мрежа.

Пиесите са: „Без вълнения“ от Ружа Лазарова, „Смърт с кисело зеле“ от Юлия Каракашева и Никола Статков, „Човек в коридора“ от Деляна Манева, „Обикновени разговори“ от Илиян Николов, „Облаче“ от Александрина Делова.

Журито, което оцени творбите в конкурса, е в състав: Ириней Константинов – председател на журито, Богдана Костуркова – драматург в Театър „София“, Димитър Стайков – театровед, Камелия Величкова – представител на Банка ДСК, Камелия Николова – театровед, Николай Поляков – режисьор, Стайко Мурджев – режисьор.

* Публикация в OFFNews, 12 декември, 2012 г.