Филмът „Воев“ – откровен кино портрет на фронтмена на „Нова генерация“

Плакат на филма. Снимка: Нели Недева- Воева

„Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави. От срам.“

„Патриотична песен“
Димитър Воев, група „Нова генерация“

Това предсказание изпя поетът и музикант Димитър Воев (1965 г. – 1992 г.), фронтмен на ню уейв групата „Нова генерация“, през 1991 г. Воев е един от най-емблематичните представители на неформалната, културна вълна в България, от края на 80-те и началото на 90-те години. Той твори по време на тоталитарния, социалистически режим и зараждащия се Преход – периоди белязани от цензура и разпад на „ценности“.

Песента „Патриотична песен“, ясно описва състоянието на обществото в първите години на Прехода. Но колко актуално звучат думите на поета и днес. „Болният продукт“ продължава да не намира лечение за своя душевен разпад. Единственият лек и през 90-те и сега през 2022-ра година се оказват песни с дълбочина, подобни на тези на „Нова генерация“. И именно сега, когато се намираме отново в световен разпад на ценности, излиза документалният филм „Воев“, посветен на живота и творчеството на Димитър Воев. Режисьор на филма е Биляна Кирилова (филмът ѝ е дебют в жанра на пълнометражното документалено кино). Сценаристи на филма са Биляна Кирилова, Неда Миланова (а към идеята за филма се включва и Валерия Стойкова). Филмът е продукция на Мач Пойнт Продакшънс, продуцент е Валерия Стойкова. (Повече информация за целия екип на продукцията, можете да намерите на официалната страница на филма „Воев“ във Фейсбук). Премиерата на филма се състоя на 12 март 2022 г., в кино „Люмиер“ в София, като част от програмата на София Филм Фест.

Група „Нова генерация“. Снимка: Нели Недева-Воева

Режисьорката Биляна Кирилова и екипът ѝ работят върху филма близо 6 години. Преминали са през много трудности и препятствия по пътя си на реализация. През цялото време ги е движило, искрената вяра в творчеството и личността на Димитър Воев. Трудностите им остават „зад кадър“, а крайнят продукт, който представят на зрителите, е една наистина професионална продукция, която разказва обективно, искрено и задълбочено за творческия път на музиканта. Декорът на който говорят близки и приятели на Воев, е много добре подбран, в разпадаща се сграда, в изоставен строеж. Напълно в съзвучие с мрачната стилистика на групата „Нова генерация“. Качеството на кадрите е много добро, както и озвучаването. Гласът зад кадър (на Иван Москов) също звучи добре, с ясна дикция.

Интересното е, че в този филм за първи път се появяват родителите на Димитър Воев. Те говорят за неговото детство и как баща му, му е купил първата китара, и го е пратил да работи, за да я изплати. Макар и далеч от музиката и изкуството, родителите му са го подкрепяли в желанието му да свири. Баща му е казал (цитирам по памет от филма): „Някои имат връзки, други пари, ти нямаш нищо. Ти си сам с китарата. Трябва да покажеш какво можеш“. Посъветвал го е, всеки ден да намира време да свири. Воев е ходел на уроци по китара, солфеж и пеене. Приятелите му са се смeели добронамерено, че той не може да пее. Те, признават, обаче, че това, което е пленило публиката и феновете му, са били по-скоро текстовете на песните му, в които се съдържа много поезия:

„Над площад, потънал в срам,
слепи художници рискуват.
Аз вече минах от там
слепи са защото, се срамуват.
Развей черен флаг
на който пише без думи:
Мръсно ми е
в душата ми!“

Песента „Тъмна земя“
„Нова генерация“

Димитър Воев с първородната си дъщеря. Снимка: Нели Недева-Воева

Всяко време и общество има своите гласове, пророци, „черни овци“, които пречистват душата и я правят бяла, които ти отварят очите за истината и правят битието ти малко по-поносимо, и по-смислено. Такъв е бил Воев. Харизматична личност. Личност с идеи. Провокативен, нестандартен за времето си. Висок мъж, с черни дрехи и червено червило, който целува улични улуци, по които се стича дъждовна вода; Личност, която вижда недъзите на обществото и се опитва да ги критикува, и да се пребори с тях, чрез творчеството си. Той възпява абсурдите и на тоталитаризма, и на началото на Прехода. Абсурди, които се случват и днес. И ще се случват винаги. За съжаление, както се случва с много подобни таланти, като него, не е бил напълно оценен приживе. А геният му, сякаш е твърде голям и за да се запази вселенският баланс (както казва Пенчо Попов-Чугра във филма), съдбата му изпраща покосяваща болест (тумор на мозъка), която го убива и го прави член на „Клуб 27“ – клубът на починалите музиканти, и творци на 27-годишна възраст. Преди да си отиде, до последно е свирил и работил върху песните от албума „Отвъд смъртта“, който за съжалние, не успява да завърши. Албумът излиза след смъртта му.

Плакат на филма „Воев“. Снимка: Официалната Фейсбук страница на филма

За краткия си, но интензивен живот, Воев успява да прозре и да каже много неща, които остават някак общочовешки и непреходни, актуални за всяко време. Защото, оказва се, че проблемът не е във времето, в което живеем, проблемът е в хората, които населяват времето. Проблемът е в обществото, в човешката природа, която не ни позволява да бъдем други, освен „болен продукт“, „навели глави от срам“. На въпрос на журналиста Емил Братанов, дали обстановката в България пречи на творчеството (в интервю по БНР – предаването „Музикална кутия“, март 1991 г.), Димитър Воев, отговаря така:

Димитър Воев. Снимка: Нели Недева-Воева

Може би. Искам да кажа, че обстановката, тя е толкова шибана, че естествено пречи. Обаче има такъв момент, че в една гадна такава, затворена система, когато човек е опрян до стената и от другата страна се задава един чук, който иска да му разбие главата, тогава човек наистина може да измисли нещо, което е по-абсурдно и по… може би пък и по-истинско. Защото, ако си пиех свободно и спокойно кафето, и всичко ми беше точно, сигурно щях да правя песни, от които да излизат слънчеви лъчи и да струи радост….

Важно е да споменем, че освен филмът „Воев“, през декември 2021 г. издателство „Paradox“, публикува книгата „Непрочетено. В.“, с цялото творчество на поета и музиканта. Там са събрани, освен текстове на песните му, бележки от негови дневници и разсъждения за живота. В рамките само на няколко месеца, излизат две продукции – книжна и кино – посветени на това голямо и важно име за българската музикална сцена. Те помагат за архивиране на изкуството и личността на Воев, за разказването и предаването им на следващите поколения. Защото всяко поколение е „нова генерация“ и винаги въпросите ще бъдат „към цяла нация“. А когато емблема на обществото е „човек с анцуг“, който „грухти през града“, единствените отговори пак ще са в песните на Димитър Воев. Завинаги.

Снимките са авторско право на техния автор: Нели Недева-Воева

–––

Следващите прожекции на филма „Воев“ ще бъдат в следните градове:

Пловдив: 22 март – Lucky Дом на киното, 18.30 ч.
Варна: 26 март – Фестивален и конгресен център – Варна, 20.00 ч.
София: 2 април – Дом на киното, 20.00 ч.

За повече информация, следете официалната страница на филма „Воев“ във Фейсбук.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван за първи път в сайта на сп. „Жената днес“.

Свързани статии по темата:

Реклама

Затварям очи… и Андрей си е същият!

IN MEMORIAM Андрей Башев (1972-1992)

За една от култовите софийски градски легенди ни напомня близка приятелка на музиканта Андрей Башев, писателката Велина Минкова.

Младият музикант и един от създателите на рок групата "Pyromania" - Андрей Башев, напуснал този свят на 10.12.1992 г., едва 20 годишен. Снимка: Снимка: Личен архив на приятели на Андрей, качен във Фейсбук

Младият музикант и един от създателите на рок групата „Pyromania“ – Андрей Башев, напуснал този свят на 10.12.1992 г., едва 20 годишен. Снимка: Снимка: Личен архив на приятели на Андрей, качен във Фейсбук

На 9 декември 2015 г. Андрей Башев трябваше да навърши 43 години, а на 10 декември 2015 г. се навършиха 23 години от неговата смърт. За младия музикант се знае малко, в интернет не може да се намери почти никаква информация освен кратък абзац за култовата за 90-те години, българска алтърнатив рок група „PYROMANIA“ в сайта „Български рок архиви“. А България е важно да помни талантите си и онова, което са оставили след себе си въпреки краткото време, което им е било отредено на земята. Андрей учи в Софийската математическа гимназия и е приет във вокалния клас на СМУ “Любомир Пипков”, фамозното “Музикално”. Мъкне синтезатора си по зали и мазета за репетиции и участия на групите, в които свири и пее – “Огнен Звук”, „PYROMANIA“, “Big Mama Scandal”, за малко и в “Контрол”. Негови композиции се въртят по радиата. Прякорът “Andy the Queen” идва от страстта му към към група Queen и Фреди Меркюри. Андрей е любим на всички момичета, верен приятел, отдаден музикант и център на неспирните софийски купони от края на 80-те и началото на 90-те. Около “Кравай” и Синьото кафе всички музиканти го познават и ценят.

Велина Минкова описва част от тази софийска атмосфера в края на романа си „Доклад на зелената амеба за химическия молив“. По онова време тя завършва английската гимназия и много често излиза из София с приятели от Музикалното училище, сред които е и Андрей. В размирното начало на 90-те той отстоява на първа линия принципите и позицията на своите съученици, които са на път да загубят сградата, в която учат, тъй като е била собственост на Ватикана. Учениците може да останат на улицата. Сградата на фондация “Людмила Живкова” на ул. “Оборище” 17, недалеч от старата училищна сграда, се освобождава и Музикалното училище подава молба да я вземе. Същото обаче искат и Народна библиотека, които като че ли имат повече връзки. Учениците от Музикалното училище тогава излизат в ефективна стачка, първата на учебно заведение след 10 ноември 1989 г. Следва широко отразяване в медиите, учениците са приети от президентът Желев. Музикалното училище получава сградата и провежда там учебни занятия и до днес.

Разрушената сграда на Музиккалното училище в София. Снимка: Личен архив на приятели на Андрей Башев, качена във Фейсбук

Разрушената сграда на Музиккалното училище в София. Снимка: Личен архив на приятели на Андрей Башев, качена във Фейсбук

Заедно с всички безброй приятели Велина преживява много тежко смъртта на Андрей. Тя научава за смъртта му докато работи над превода на американския роман „Джасинта“ от Катлийн Уинзор (авторката на „Вечната Амбър“). „Всички герои в тази книга уж бяха мъртви, но живееха след смъртта, блажено далеч от нашия пощурял земен свят“, казва Велина за книгата и посвещава превода си на паметта на талантливия млад музикант Андрей Башев. Можете да прочетете нейния спомен за него в текста по-долу, изпратен специално за „Двойна измама“.

10.XII.1992 г.

От известно време по цяла нощ превеждам една книга, която започва със смъртта на главната героиня и заплита зверски любовни интриги в отвъдното. След това до обяд не мога да отворя очи и никой не е в състояние да ме събуди. И днес така. По едно време се звънна на входната врата. В просъница си казах, че някой от нашите ще отвори, тъй или иначе надали мен търсят по това време.

Преводът на книгата "Джасинта" от Катлийн Уинзор, ИК БАРД, 1993 г. Велина Минкова посвещава превода си на тази книга на починалия в края на 1992 г. Андрей Башев. Снимка: Велина Минкова

Преводът на книгата „Джасинта“ от Катлийн Уинзор, ИК БАРД, 1993 г. Велина Минкова посвещава превода си на тази книга на починалия в края на 1992 г. Андрей Башев. Снимка: Велина Минкова

Но след малко в стаята ми влиза Андрей, нахилен. Изправих се на лакти в леглото. Явно той е звънял и баба му е отворила. Тя редовно го правеше тоя номер, ако приятели се домъкнат ги пращаше направо в моята стая, да не се занимава да ме вика. Главата ми тежеше от цяла нощ кафе, цигари и тракане на превод върху пишеща машина, но ужасно се зарадвах на Андрей.

– Как си??? Излезе от кома! Изписали са те от болницата!? Жестокооо!
– Ми да, вчера имах рожден ден, нали трябва да го празнуваме! Аре ставай, отиваме на купон.
– Толкова рано сутринта?
– Да, от единайсет. Всички ще дойдат.

Започна да звъни телефонът в хола. Не обърнах внимание, със сигурност не беше за мен, баба щеше да вдигне. Прегърнах Андрей с всичка сила.

– Честит рожден ден за вчера! Досега никога не съм ходила на купон сутринта. Баси кефа.

Телефонът продължаваше да звъни, явно вкъщи нямаше никой, или баба се беше затворила в кухнята да готви и не го чуваше. Адски дразнещо. Станах от леглото.

– Чакай само да видя кой звъни на пожар, ей сега се връщам, обличам се и тръгваме.

– Добре, айде – каза Андрей, все така нахилен, страшно свеж, за разлика от мен…

Андрей Башев. Снимка: Личен архив на приятели на Андрей, качен във Фейсбук

Андрей Башев. Снимка: Личен архив на приятели на Андрей, качен във Фейсбук

Отдавна не го бях виждала, от доста седмици лежеше в болница, след като го беше свила язвата. От приятели разбрах, че е припаднал на сцената по време на свирене, защото направил перитонит. Преди няколко дни бях срещнала Рада и Петко, ходили в “Св. Седмочисленици” да запалят свещ, Андрей бил в кома. Добре че се е оправил. Сега пак ще има концерти на банди, идват празници, ще се смахнем от купонясване… Добрах се до телефона, който не спираше да звъни. Вдигнах.

– Велино…
– Кой се обажда?

Изобщо не можах да позная Гергана, с която по десет пъти на ден се чувахме. Плачеше. С глас.

Джасинта - БАРД– Защо не вдигаш!?
– Бях заспала, какво ти става?
– Андрей е починал, на двайсетия си рожден ден…! Не е излязъл от кома!
– Гергано, ти си луда. Андрей е тук, дойде да ме вземе да ходим на купон за рождения му ден. Какви глупости ми говориш?

Може да не съм ѝ казала точно това, може би съм мислила да ѝ го кажа, май ѝ затворих телефона, защото най-сетне главата ми започна да излиза от памучните облаци. Тичах обратно към моята стая, Андрей го нямаше, влизах във всички стаи, отварях с трясък всички врати. Скоро и аз плачех с глас.

– Андрееей!?!

***
Няколко дни по-късно огромна тълпа приятели се събрахме сутринта в 11 ч. на скованите от декемврийски мраз софийски гробища. На Андрей гаджето, Марина, имаше под очите най-тъмносиньо-черните кръгове, които някога бях виждала. Беше изкарала с него целият му престой в болницата, до последния миг. Не вярвах, че всичко това се случва. Гаден номер от страна на Андрей – ако това е искал да ми каже, че ще е сутрешният купон по случай рождения му ден…

Завърших превода в следващите седмици, към края ръкописът беше добре размазан от сълзи.

“Джасинта”… Какви книги сме превеждали и четяли в ония години… Андрей беше музикант, истински артист, ако можех, щях да му посветя стих, да напиша песен за него, да го нарисувам. Неповторимата му огромна черна къдрава коса, черното му кожено яке. Как озаряваше сцената, как дивееше на Queen по купони, все едно беше самият Фреди. Не можах.

Преди да предам ръкописа, написах на ръка името му на най-горния лист и помолих издателите, въпреки че няма такава практика, да му посветя моя превод. Благодарна съм на „БАРД“, че го направиха.

Всички герои в тази книга уж бяха мъртви, но живееха след смъртта, блажено далеч от нашия пощурял земен свят. Техният свят беше много по-хубав, там беше отишъл Андрей. Там щяха да пеят и композират с Фреди Меркюри, неговия идол, починал точно една година преди самия Андрей. За мен остана прегръдката ни преди да изляза от стаята, за да вдигна телефона. Много приятели го бяха сънували същата нощ. Идвал е при нас да се сбогуваме. Типично в негов стил, с онази усмивка, която мяташе навсякъде с толкова обич към всичко и всички. За нас, приятелите, Андрей винаги ще бъде жив.

През януари 1993 г. предадох ръкописа и заминах. Повече от 20 години не живея в България, връщам се сравнително за малко и винаги съм удавена от спомени. За първи път от смъртта на Андрей съм си вкъщи на тази дата. Декемврийска София си е същата. Поглеждам снимката на Андрей, затварям очи. И той си е същият.

София си е същата. И Андрей си е същият. Снимка: Велина Минкова

София си е същата. И Андрей си е същият. Снимка: Велина Минкова

Автор: Велина Минкова

Велина Минкова, в кадър от фотосесията на ИК "Колибри" за 25-та годишнина. Велина е пред "Кравай" - заведение, сборище на младежите през 80-те години. Днес - магазин за платове Снимка: Димитър Балабанов

Велина Минкова, в кадър от фотосесията, по случай 25-та годишнина на ИК „Колибри“. Велина е пред „Кравай“ – заведение, сборище на младежите през 80-те години. Днес – магазин за платове Снимка: Димитър Балабанов

Свързани статии по темата:

Благодаря за всички цветя*

Деметра – древногръцката богиня на плодородието – беше подарила на човечеството умението да обработва земята, да сади зърно, да бере и да се радва на плодовете на труда си. Тя имала чудно хубава дъщеря – Персефона. Ослепителната красота на Персефона омагьосала бога на подземното царство Хадес и той пожелал да я притежава. Един ден Персефона играела в забрава на зелена поляна обагрена с цветовете на десетки пъстри цветя. Измежду тях тя забелязала чудно красив нарцис. Посегнала с ръка, за да го докосне, а в този момент Хадес изникнал от дебрите на земята, хванал протегнатата й ръка и завлякъл Персефона в своето царство на мрака. Дълго тъгувала Деметра за своята дъщеря. В мъката си се преобразила на старица и тръгнала да търси изгубеното си дете по света. От горчивите й сълзи земята се втвърдила, станала черна като свитото й от болка сърце и спряла да дава плодове, а всичките цветя по нея увехнали…

Нашата история обаче започва малко преди това. Нашата история започва някъде в средата на 80-те години в България, когато цветята на второто българско рок поколение не само не са вехнели, а неудържимо са избуявали изпод панелните плочи, гранитния камък и сивия асфалт на пук на неблагоприятния климат на своето време.

Тези цветя са изгубените деца на българския рок от годините между ’87-ма и ’91-ва, които изчезнаха някъде в смутните времена на Прехода и които майката на музикалното ни плодородие търси и до днес. Онези същите, които “взривиха музикалната сцена на казионната естрада, оцветиха митингите на надеждите за демокрация и казаха на връстниците си всичко трупано поне десетилетие задъхано и бързо, само за 2-3 години”.

Българските младежи през 80-те години куфеят на концерт

Българските младежи през 80-те години куфеят на концерт. Снимка от изложбата „Младежката контракултура в България на 70-те и 80-те години“ – 14.03.-05.04.2013 г. Софийски университет

Историята на цветята от края на 80-те ни разказват двама музикални журналисти, които освен едни от първите такива в България, за съжаление са може би и последните, които могат да предадат този разказ на идните поколения като очевидци и участници в него. Защото, по собствените им думи, без приемственост “няма не само спомени, а и развитие” и “всичко продължава от там, докъдето е стигнало. И за да има продължение, не бива да губим [историята си] в днешното 20-годишно българско безвремие”.

Емил Братанов и Румен Янев, под редакцията на издателя и журналист Доротея Монова (и, както става ясно, в благодарение на умението й да сплотява журналистически екип в критични ситуации “при определена субординация”), представят на нашето внимание “Цветя от края на 80-те”: първата антология на българската рок поезия от втората половина на 80-те и началото на 90-те години. Съвсем уместно, заимстваща заглавието си от едноименната песен на група “Ревю” по текст на Васил Гюров, книгата е първоначално замислена като антология на музикални текстове. Впоследствие идеята на авторите се развива и в резултат освен текстове са добавени и исторически и биографични факти около най-забележимите български групи от този период, интервюта с техни членове, както и уникални снимки предоставени от фотографите Нели Недева-Воева и Стоян Гребенаров.

Общо в антологията фигурират 249 текста на 44 изпълнители и 270 авторски фотографии, а общия брой на споменатите групи и изпълнители е 240. Този богат материал е обединен в цялостна пъстра картина посредством личните спомени и коментари на авторите, които признават: “Ярките цветя на Промяната от края на 80-те за нас са едно от най-красивите неща, които сме срещали през живота си. Следващите страници са посветени на тях.”

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. "Литературен вестник" бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, Румен Янев, Емил Братанов, от Неор Начев е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

В последната глава, но не на последно място по значимост е представена още една забележителна черта на антологията: кратка история на създаването на легендарния музикален вестник “Ритъм”. Както предишните глави, така и тази е особено ценна с това, че е разказана през очите на съвременник, участник и очевидец на събитията. Това е именно един от членовете на първия редакторски колектив на вестника – самата редакторка и издател на антологията Доротея Монова. Книгата се издава от издателство “Парадокс”.

Както една биография обаче не може да предаде многообразието и цвета на всички преживявания в живота на един човек, така и горните факти не могат да предадат истинското богатство на настоящата антология. Ето защо в следващите няколко страници, без претенции за изчерпатеност и подредба, ще се опитам да предам и на вас емоциите които събуди в мен тази уникална по рода си книга.

Димитър Воев и Мони Воев. Снимка: Нели Недева - Воева

Димитър Воев и Мони Воев. Снимка: Нели Недева – Воева

На китарите си носехме промяната

Било е време, когато “Синьото” не беше просто една спирка на софийското метро, а мястото където “се случваше всичко [в музикалния ни живот] извън концертите”. Било е време когато Кравай е бил не просто едно софийско заведение на ъгъла на Патриарха срещу НДК, а институция, отмерваща пулса на ъндърграунд живота в столицата. Било е време, когато вестник “Ритъм” е бил ритъмът, в който е туптяло музикалното сърце на България. Било е времето на цветята от края на 80-те! Тогава, някъде през далечната 1987-ма “духът [на свободата] бе изпуснат от бутилката и нито Комсомолът, нито “музиколозите” можеха да си представят каква рок експлозия ще помете естрадата с любовно-сълзливите шансони”.

Време е да се огледаш,
маската си да свалиш.
Трябва да си кажеш просто-
Къде вървиш?

– Къде вървиш, Любомир Малковски, “Ера”

Именно в това време ни пренася антологията, така сполучливо синтезирано в думите на един от нейните автори (Румен Янев): “Беше лятото на 1991г. след незабравимата Луканова зима. Краят на несвободното ни минало и началото на свободното ни, но неясно бъдеще преминаха под съпровода на електрически китари. Българския рок ни пренесе с песните си от едно време в друго. Направи го с присъщата си енергия, безпардонност и безкористност. Никой не му благодари!”. Емил Братанов допълва: “И парчетата създадени в този […] период бяха искрени, силни, нефризирани, понякога груби и гневни, друг път отвлечени в […] тъмната вълна, аут от шаблона на естрадния комунизъм – като обществото на Синьото кафе.”

По малко живяхме, по малко крадяхме,
по малко спестявахме, по малко купувахме, […]
Имаме пътища, имаме цели,
но само във къщи сме силни и смели,
Не, не, не умирахме от щастие!

– Не умирахме от щастие, Владимир Попчев, “Контрол”

Група "КЛАС" през 80-те години. Снимка: Фейсбук страница на групата

Група „КЛАС“ през 80-те години. Снимка: Фейсбук страница на групата

Цвета на онова време е същия и през очите на самите рок-поети. Ето какво споделя Бойко Петков (група “Клас”) за тези години: “Беше 1989г. Ние бяхме като някакво спонтанно възникнало, но много обединено от една кауза движение. При това без никой да е формулирал или декларирал каузата. Времето ни събра! […] Цялото ни рок поколение говореше на хората. Казваше им неща, които те шушукаха по между си, но не смееха да изразят шумно. Ние бяхме млади и някак си не бяха успели да ни уплашат и да ни затворят устите.”

Мъртъв град и мъртви хора
Лутат се със цел една
Някъде да се затворят
Насаме да изкрещят…
Ще бъде късно!

– Градът, Любомир Малковски , “Ера”

Сходни са спомените и на “черната овца” на група “Ахат” – Божидар Главев: “От средата на 80-те до средата на 90-те години аз и цялото мое поколение вървяхме с тази музика и вярвахме в нейната сила да промени света. Убеден съм, че рокът имаше силно влияние за промените в Източна Европа. […] Нашите песни показваха другото мислене. […] На китарите си носехме промяната, която всеки искаше, но не всеки имаше куража да я пожелае на глас.” Едно от първите пера на в-к Ритъм – журналиста Цветан Милев обобщава: “Такава й е орисията на рок музиката. Да прилича в началото на завера. На вричане за промяна на света.”

Само сладката лъжа ви слисва.
От кога живеете така?
Ако накой някого здрависва
мести ножа в другата ръка.

– Древноримски гадател, Георги Константинов, изп. “Атлас“

Пионерите на българския пънк “Нови цветя” добавят още отенъци на сивото върху черно-бялото платно на 80-те: “[…] по времето на зрелия социализъм всичко шарено и шантаво беше абсолютно забранено. Телевизията – черно-бяла, в петък – съветска, подстрижките – мъжко и на черта, след 22:00ч. – отрядници и милиция… ако куфееш на концерт на “Щурците”, те откарват с патрулка. Униформи и конфекция! [Нашата] група беше алтернатива на всичко това.”

Нови цветя

Нови цветя

Дресираха ме вкъщи, във детската градина,
във даскалото – цели единадесет години.
Не можех да решавам правилно задачите,
шестици получават главно натегачите!
Опитни зайци, морски свинчета,
бели мишки, стерилни прасета!

– Дресировка, “Нови Цветя”

Потребността от творчество на свободомислещите младежи от 80-те е рационализирана от един от най-даровитите ни рок-поети – Димитър Воев: “[…] в една такава гадна, затворена система, когато човек е опрян до стената и от другата страна се задава един чук, който иска да му разбие главата, тогава човек наистина може да измисли нещо, което е по-абсурдно и […] по-истинско”.

Аз ще мълча, ти ще мълчиш,
а вълк в гърдите ни вие

– Изповед, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Българският език бе едно от основните ни оръжия

Ако свободолюбивите младежи от края на 80-те в България са носили промяната върху своите китари, то оръжието на тяхната борба за промяна са се оказали именно думите на рок поезията им: “Текстовете на химните от края на 80-те […] бяха протест, реалност, диалог с времето и надеждите, груба и очаквана дисекция на същото това време.” (Янев и Братанов), а “българският език бе едно от основните ни оръжия. Да кажем директно какво мислим, да покажем другата гледна точка!” (Адриан Иванов, група “Орион”). А в споделянето на това което мислят цветята на 80-те са безмилостни:

Бради сополиви в небето се веят
Мислят, че себе си ще надживеят.
Ръце еднопръсти пътя ни сочат
Вярват, че времето ще си надскочат

– Мразя, Владимир Попчев, “Контрол”

Те не се страхуват да казват истината право в очите:

Отдавна е казано: всички са равни
Но има си силни, има и слаби
Какво са мухите, какво са светулките
Елитът сте вие, боклукът са другите

– Без Адрес, Кирил Манчев, “Ревю”

Група РЕВЮ - (отляво надясно) Васил Гюров. Милена Славова, Кирил Манчев, Бойчо Карабойчев

Група РЕВЮ – (отляво надясно) Васил Гюров. Милена Славова, Кирил Манчев

А критиката на тяхното време е изненадващо точна, безпощадна и обвинителна:

Общо взето щастливи, общо взето нещастни,
домовете ни пълни, но главите ни празни.
От сън уморени по бюрата лежиме,
носим пълни кореми и затова ще тежиме,
с бързината на мравки, но с идеи големи,
всеки се бърка в чужди проблеми.

– Директор на водопад, Кирил Манчев, “Ревю”

От желанието за промяна на поколението на 80-те лъха погнуса и отвращение от света на онези “абстрактни кълвачи”, които “продали честта си” живеят “без да разберат, че по-добре е да умрат” (“Ала Бала”, Кирил Манчев). Призивът им за нов живот е прям, изпълнен с емпатия и обезоръжаващ с чистия порив и искренността присъщи единствено на младостта:

Не искам да дишам от вашия въздух,
наситен със дъх на лъжа
Но мога да дам от кръвта си на всеки
Стопете със нея леда!

– Мераци, Васил Гюров, “Ревю”

Освен енергичнитe и понякога нихилистични текстове призовавщи към промяна, преломното време на 80-те години в България ражда и един друг вид рок поезия – чувствителна, интровертна, търсеща промяната вътре в нас. Тази поезия е напълно в крак с това което се случва по това време на световната ню- и дарк уейв сцена, а нейния най-ярък представител у нас е Димитър Воев. За него Кристиян Костов (“Нова Генерация”) си спомня: “Митко Воев беше уловил емоцията на черно и тъга в нашия живот, ние имахме само това тогава. Той не беше политичен, неговите текстове бяха социални, затова успя по толкова брилянтен начин да пресъздаде времето и настроенията от тогавашната епоха.”. Самите автори на антологията определят поезията на Воев като “философия, а не революция”, а редакторката Доротея Монова възкликва още в далечната ’89-та: “Рядко сме чували текстове […] от които толкова силно и искрено да крещи самотата!”

Ти се казваш Безнадеждност,
скъпа, стой при мен сега,
влез под кожата ми с нежност,
татуиран с теб ще умра.

– Безнадеждност, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Колкото до Воевия проект “Нова Генерация”, той се оказва не просто музикална група, а път между “тъжните острови”, които са “наш’те съдби” (“Острови”, Димитър Воев) и едновременно с това път между поколенията. Път, който по думите на Доротея Монова е “изпълнен с тръни и лишен от суета”, и поради това може да бъде извървян само от тези, които все още са запазили любовта към ближния в себе си. Път, който все повече изчезва затрупан от калта и бурените на едно “време, когато отнякъде налагат “Биг Брадър” като шоу и една немалка маса сънародници живее живота си в чалгата.”

Кажи ще легна до тебе
в рохкавата пръст.
Кажи ще тръгна със тебе,
за да вдигнем твоя кръст.

– 100 години, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Думите на рок поезията, които цветята от края на 80-те подариха на нассъвременниците на неслучилия се преход, по определението на самите автори на антологията са “камъни хвърлени в блатото на робската ни психика, на

Пънкът и ню уейва навлиза в България през 80-те години

Пънкът и ню уейва навлиза в България през 80-те години

примирението с насилието над свободата, на тихото и безметежно, но и безмислено живуркане. Те призоваха обикновените хора да вярват в себе си и да не подаряват личните си съдби на насилници и измамници”. И както е присъщо на вечните творби на изкуството, посланията им са валидни със също такава сила днес, както и преди 20 години:

Миналото прекроихме,
Крива къща построихме
Нещо тука не е в ред,
Две назад, една напред.
И от бъдещето ми додява
Ще го има или няма

– Това отдавна не е рокендрол, Владимир Попчев, “Контрол”

Цветя от края на 80-те

В своята лична “рок поема” – “Цветя от края на 80-те”, авторите Янев и Братанов не са пропуснали нито един от героите на онова шеметно време. Добри и лоши, черни и шарени, тъмни и цветни, твърди и елегантни – всички те са изобразени със завидната методичност и колорит, присъщи единствено на професионалния журналист и на съвременника.

Милена Славова и Васил Гюров през 80-те години

Милена Славова и Васил Гюров през 80-те години

Там е “кралицата на българския рок” Милена Славова, която “с шарените дрехи и оцветената на пъстри кичури коса” и с пронизителния си смях безкомпромисно “обърна гръб на суетата” и така създаде “вечния скандал” (“Ха-ха”, Милена Славова). Там е и самия “директор на водопад” Кирил Манчев – “директно” от Канада. Там е и своеобразния обединител на двете рок поколения Кирил Маричков, който със своята легендарна поредица плочи “БГ Рок” дава първата глътка свеж въздух на “любителските рок групи” или още пренебрежително наричани “неформалите”: “Ера”, “Конкурент”, “Нова Генерация”, “Контрол”, “Ревю”, “Милена”, “Атлас”, “Клас”, “Орион”, “Субдибула” и “Ахат”.

Редом с него не е пропусната и “единната художествено творческа комисия към националното радио и телевизия” – онези “музикални радиокорифеи”, чийто високи музикални критерии понякога не успяват да бъдат удовлетворени дори от песните на Бийтълс.

Достойно място в антологията е отредено и на “твърдите” групи начело с “Апокалипсис”, “Ера”, и “Ер Малък” заедно с Любо Малковски и гневния му призив, с който започваха концертите им: “Има ли мъртвиии?!”. Там са и “Тротил”-ите – същинското олицетворение на “пропадналото деградирало капиталистическо изкуство” заедно с група “Епизод” и своя сатанистичен “хард енд хеви театър”. Там са и непризнатите герои от “Високо Напрежение”, които ковяха автентичен хард рок още в далечната ’88-ма в мазето на Камен Теллалов (Щеката) в кв. “Малинова Долина” в покрайнините на София.

Не са пропуснати и едни от родоначалниците на българския пънк – кюстендилците от “Нови цветя”, както и онези непримирими пънк-бунтари от “Контрол”. Редом до тях са и “Зидаромазачи”-те от “Хиподил” с харзиматичния фронт-мен Светльо Витков, както и още дузина по-малко известни, но също толкова колоритни БГ пънкари като “Холера”, “Релси и грес” и “Срам и позор”. Почетно място е отредено и на “шарените и тъмните цветя”. Едни от тях са “Васо и

Кирил Манчев, Милена Славова, Васил Гюров (част от група РЕВЮ)

Кирил Манчев, Милена Славова, Васил Гюров (от група РЕВЮ)

Киро” (Васил Гюров и Кирил Манчев) – братята по светоусещане на един от най-чувствителните ни рок поети – Димитър Воев (“Епитаф на Кале”). Чрез техните спомени в нас оживяват позабравените, но култови групи “Парадокс”, “Кале” и “Вход Б” от прахта на които по-късно ще се родят емблематичните “Ревю” и “Нова Генерация”.

Последните, Янев и Братанов напълно заслужено определят като “най-европейската група, която имахме”.

Не са забравени и “Чугрите” Георги Маринов и Пенчо Попов. Те, заедно с Димитър Воев, чрез своята “затворена музика” с мотиви по Албан Берг и импровизирани текстове по “Степния вълк” на Хесе, представляват по-експерименталното измерение в българската тъмна вълна. Следвани са от меланхоличния “виолетов генерал” Емил Вълев, със своите “пропити с приглушена мъка […] и сарказъм” текстове, както и от не по-малко мрачните и въздействащи “Мъртви поети”.

Отделен раздел на антологията е посветен и на онези “елегантни” групи “Атлас”, “Клас”, “Тангра” и “Орион”, които “по своему се плъзгаха по перваза покрай социалистическия реализъм и обогатяваха малкия ни свят с поетичност, образност и човечност”.

С наследството, което оставиха след себе си, цветята от края на 80-те се оказаха “единствените, които […] дадоха основание на днешните ни деца да не се срамуват от бащите си”. Защото всичко друго се изроди в “калпава балканска демокрация”. Teзи цветя са безпорно доказателство за това, че “в съвременната ни културна история има творци, лидери, глашатаи, неподвалстни на времето, материалния кич [и] престъпно подхранваната бездуховност”. Както Братанов и Янев обобщават: “Групите от Втората генерация в БГ рока сътвориха своята история, оцветиха младежката култура и забиха силен рокаджийски шут на казионното изкуство. Най-вече с искренността си.” Но какво се случи с всички тях после?

Това отдавна не е рокендрол

Васил Гюров (група “Ревю”): “След 90-та година нещата започнаха да се променят към лошо. Едни пари отидоха в едни полуграмотни, груби и цинични хора и с тях се създаде новата популярна музика която зомбира цяло поколение.” Янев и Братанов красноречиво обобщават последиците: “Зомбираният от дългото и безсмилено строителство българин избра алкохолния делириум и силиконовия блян на чалгата за музикален символ на личната си свобода.”

И всичко цветно има край,
видения и смях далеч остават.
Очакваш нещо като рай,
а те със смачкана реалност се сменяват.

– Сън, Милена Славова

А къде са цветята днес?

Както горчиво отбелязват самите автори: някои “прегоряха или възкръстнаха”, а други “изпратихме […] да веселят подпийналите европейски пенсионери по време на морските им круизи”. Трети пък се загледаха към миражите примамващи сводолюбивите творчески души в посока Острова, “Земята на свободата” или на онзи полет на БГА Балкан до Хавана с междинна спирка Монреал. Междинната спирка, която се оказа крайна за едни от най-пъстрите цветя. Там, от където много от тях няма да се върнат, а тези, които ще се върнат, няма да заварят нищо повече освен своята липса.

Да се върна – ще е за малко, ще е до време
Аз не искам да преживея болка отново
Да се върна в този побъркан свят от проблеми?
Аз не искам да се завърна пак там…

– Causa Mortis, Николай Качаров, “Ера”

Днес, от дистанцията на времето Николай Качаров (“Апокалипсис”, “Ера”) прави горчива равносметка на онези години: “[…] ние бяхме безкрайно наивни. Това което Комсомолът направи беше симптоматично […] за Източна Европа. […Велурената революция] изяде революционерите, като им даде път за развитие.”. Предадените надежди на поколението се усещат и в думите на Адриан Иванов (група “Орион”): “Беше не шеметно, а трепетно време. Това което се случи [после] обаче, не бе онова, което очаквахме. Ние сме едни мравки, които ще си свирим, ще си пеем песните, но нещата се движат извън нас.”. Може би никоя рок поема не предава по-точно това настроение така както Воевата “Патриотична песен”:

Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави.
От срам.

– Патриотична песен, Димитър Воев, “Нова Генерация”

Втори Софийски Рокфест '88 (стадион Дружба). Снимка: Нели Недева-Воева

Втори Софийски Рокфест ’88 (стадион Дружба). Снимка: Нели Недева-Воева

Нови Цветя

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. "Литературен вестник" бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“ бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Ден подир ден Деметра търсила изгубеното си дете по прашните пътища на света. Ден подир ден мъката й вместо семена сеела неплодородие, глад и смърт. Разтревожен за съдбата на човечеството Зевс, чрез пратеника си Хермес, заповядал на Хадес да освободи Персефона от подземното си царство. Уплашен от гнева Зевсов, Хадес пуснал дъщерята на Деметра на свобода като поставил само едно условие. По четири месеца всяка година Персефона трябвало да се завръща в покоите на мрака, където заедно с Хадес ще подготвят земята за плодородие. Хората нарекли тези месеци “зима”.

Музикалната антология “Цветя от края на 80-те” на Емил Братанов и Румен Янев е забележително събитие в съвременната българска музикална журналистика. Преоткривайки изгубените деца на българския рок от 80-те години, книгата се превръща в истински предвестник на пролетта на новата ни рок история. Подобно на древногръцката легенда за Персефона, настоящата антология ми дава сили да повярвам, че застоя на българската музикална рок сцена от годините след Прехода не е нищо друго освен “зимата” на нашето музикално “плодородие”. Защото само подобно преоткриване и документиране на забравената история ще позволи на “новите цветя” да създадат своето трето поколение български рок групи. Това убеждение прозира и в думите на самия Бойко Петков от група “Клас”:

“Една от големите болки на нацията ни, която е превърната в синдром, е липсата на памет. Повечето сегашни млади български банди въобще не знаят какво се е случвало в българската рок история преди 20 години и вървят с нагласата на откриватели. Хубаво е сам да търсиш своите пътища, но е глупаво да отричаш изминатото до тук. Приемствеността е нужна на всяка нация, във всяка област. И съм сигурен, че ще имаме силно трето поколение, ако то се запознае с второто. И ако електронните медии отново се обърнат към българския рок с любов!”

След тези мъдри и пророчески думи, не ми остава нищо друго освен да се обърна с поклон и признателност към Емил, Румен и Доротея: Благодаря ви за всички цветя! А към вас, любезни читатели, си позволявам да отправя последен призив: Моля, намерете начин да се сдобиете и да прочетете антологията! “В днешното 20-годишно българско безвремие” това е последната Ви възможност “да се абонирате за собствените си възгледи”! Иначе, както пее Любо Малковски, скоро “Ще бъде късно!”

Автор: НЕОР НАЧЕВ

* Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“ бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

        Свързани статии по темата: 

Стихове на Неор Начев във в. „Литературен вестник“ – брой 27, 2013 г.

Стихове на Неор Начев във в. "Литературен вестник", брой 27, 17-23.07.2013 г., стр. 4

Стихове на Неор Начев във в. „Литературен вестник“, брой 27, 17-23.07.2013 г., стр. 15

VARGTIMMEN

Самоубийствата се случват в 5 сутринта –
кратък миг на яснота
на границата между две изкуствени реалности,
в който виждаме света какъвто е:
съвършен
без нас

КРАЙ

През първата половина на живота си
създаваме призраци,
които да ни дават липсващия смисъл
През втората половина ги убиваме
един по един
методично
На края ни се иска поне един
да бяхме оставили жив
И тогава разбираме защо краят
е край

АПОЛОН И ДИОНИСИЙ В КРЪВ

Създаде сам измамния си свят
от логика и ред,
защото на логиката
може да се вярва
Но пак ирационалността на истинския
те преследва
и с пулсиращото си сърце
и с кръвта на твоите спомени залива
абаносовото бяло на замъка от ред

НАЙ-КРАСИВАТА СМЪРТ

Една пролет
като Май през ‘97-ма
със звук на онзи Ник Кейв,
който ме самоуби
като пропусна в мен любовта,
с дъх на целувка
и с усещане за най-красивата смърт,
след която всичко е само
бледо подобие на съществуване

* Стиховете са публикувани във в. „Литературен вестник“, брой 27, 17-23.07.2013 г., стр. 15

––––––––––––––––

На червеноНеор Начев   освен поет, автор на музикални рецензии, е и основното действащо лице зад българския дарк-уейв акустичен проект На Червено. Текстове и песни на групата може да намерите на следните линкове: сайт на групата, песни в My Space, Facebook, YouTube. Нетрадиционното му собствено име е резултат от опит на майка му, тогава докторантка по молекулярна биология, да впечaтли своя професор като кръсти първородната си рожба на името на разработвания тогава в лабораторията нов елемент, наречен “neomycin resistance element” или накратко “neor”. Впоследствие опитът се оказва неуспешен в повече от един аспекта.

Други статии на Неор Начев в “Двойна измама”

Петър Писарски от „Атлас”: Искам да работя в собствената си страна и да правя авторска музика

Петър Писарски от група "Атлас"

Петър Писарски от група „Атлас“

През април тази година, група „Атлас” спечели първа награда на 44-то издание на радиоконкурса на БНР „Златна пролет”, за песента „Обичам дъжда над теб”. Музиката, текста и аранжимента на песента са дело на Петър Писарски. На същия конкурс, отново с първа награда групата беше наградена и през 2010 г.

През 1985 г. триото Петър Писарски, Бойко Трифонов и Силвия Райновска създават група „Атлас”. След няколко успешни песни и записани албуми, през 1993 г. група „Атлас” изчезва от българската музикална сцена. Преди това, за кратък период, към състава на групата се присъединява Дони, който изпява хитовата песен „Кукла”, по текст на Димитър Воев.

Изненадващо, през 2009 г., групата се завърна с най-новия си сингъл „Любовта е от Бога“. През 2011 г. излезе албумът им „Между вчера и утре”.

В момента, от първоначалния състав на групата е останал само Петър Писарски, който 11 години е живял в чужбина и е свирил по кораби. Завръща се в България, за да продължи да прави авторска музика.

– Честито за спечелената награда „Златна пролет” – 2013 г., Петър. Какво означава тя за вас и за групата? Можете ли да ни кажете какъв беше поводът и вдъхновението за създаването на песента „Обичам дъжда над теб”?

– Благодаря за споменаването на наградата от “Златна пролет”. За мен това е много стойностен конкурс, който мотивира композиторите да правят нови български песни. Има само още един – „Бургас и морето”. Всяка награда от „Златна пролет” е с голяма стойност, поради регламента и професионалните позиции, които имат хората от журито.”Обичам дъжда над теб” е стара моя идея, която разработихме с Благовест Зерлиев и я превърнахме в песен. За текстовете се грижа аз. Постарах се да е нежен и интимен, да се споменават „зелените очи”, за които май няма песен (усмихва се), да има хубава и цялостна мелодична линия, която да се запомня лесно.

– Твърди се, че най-силният период за група „Атлас” е бил през 1991 г. и 1992 г. Така ли е? Какво се случи с „Атлас” след това? А със самия вас какво стана? През дългия период на отсъствие продължихте ли да се занимавате с музика?

– Може така да се твърди, защото тогава медиите бяха централизирани и се обръщаше много внимание на българската музика. Имаше и музикална критика, нямаше платен PR и платени ротации. Достатъчно беше да запишеш една хубава песен и тя ставаше от само себе си хит. После нещата се промениха и хубавата песен не беше достатъчна, за да се наложи в медиите… Дълга и тягостна история, която доведе до сегашните „недоразумения” в бранша – хора, които не могат да бъдат нон-стоп в програмите, което води до тотално обезценяване на труда и усилията на музикантите. Както и да е, група „Атлас” след 1992-ра издаде още 3 албума и замина за Сверена Европа, където свирихме около 11 години за една датска компания. През това време се връщахме и успяхме да издадем един много успешен албум – „Есенни цветя”, заедно с Благовест Зерлиев като вокал, с когото работим и до днес.

– Казвате, че като музика и идеи, за вас по-сериозен и успешен, за групата, е периодът след 2000-та година. Защо?

– Мисля че, когато един музикант посвири няколко години в чужбина и се докосне до вкуса и културата на други народи, особено този, откъдето е тръгнало всичко – английският, неминуемо настъпват промени във вкуса му и уменията му да прави своя музика. Така се случи и с мен. Затова приемам, че албумите записани след 2000-та година, са по-зрели и по-интересни за слушателя. Лошото е, че пътят на тези песни е осеян с много премеждия и стени. Затова и много от песните, които се създават и до днес остават скрити за широката публика. Една от тези прегради е и нежеланието и липсата на законови правила за излъчването на българска музика, та дори и само по националните медии, които би трябвало да са призвани „да опазват и разпространяват” българското изкуство, както е в другите страни, независимо в кой географски пояс.

– Отново се заговори за групата, най-вече през 2009 г., когато стана ясно, че Атлас се завръщат на сцената. На какво се дължи завръщането ви, след толкова дълго време отсъствие? С какви очаквания се завърнахте?

– Причината през 2009 година да започнем отново с „Атлас”, в България е проста, преустанових работата си в чужбина. 11 години са много и достатъчно за т.н. гурбет. Прииска ми се да работя в собствената си страна и да се концентрирам върху авторската музика. Така се появи и последният ни албум –„Между вчера и утре”. Имах очаквания, че доста по-лесно ще можем да наложим новата си музика, но както споменах по-горе, нещата са доста мрачни и вече беше създаден нещо като скрит монопол и в тази сфера. Но не се отказваме. Сега сме наблегнали на живи участия и срещи с публиката, засега, само в клубовете за голямо съжаление.

Група "Атлас" днес

Група „Атлас“ днес

– С какво Атлас от 80-те се различава от днешния Атлас през 2013 г.?

Днешният Атлас е по-ориентиран към концертния живот, колкото и е свит да е в момента. В групата свирят много по-добри и опитни музиканти – Божидар Тренков, Иван Несторов, Марти и Благовест.

– Последните години сякаш са години на завръщането. Освен Атлас, възкръснаха и много други групи от 90-те – например група „Клас”, които наскоро представиха първия си самостоятелен концерт, след близо 20 години отсъствие. В края на миналата година, пък се състоя най-голямото събитие в родната ни рок и уейв сцена – фестивала „Улица „Нов Живот” в памет на Димитър Воев (Нова генерация). Там на една сцена се събраха много групи, преживяли своя апогей през 90-те. Атлас също участваха. На какво се дължи според вас, това завръщане на успешните, но сякаш за дълго време позабравени български групи?

– Аз не мисля, че има някакво сериозно завръщане на старите групи. Някои като Сигнал, Атлас… не сме спирали да свирим. Ние не участвахме за Митко Воев, защото Нели не ни покани. Събраха се някои от бившите музиканти под името „Екс-Атлас”. За „Клас” – това е чудесно, но един концерт още не означава сериозно присъствие на сцените. Дано не съм лош пророк.

– Как според вас се е променила българската музикална сцена за последните 20 години? Имате ли впечатления от по-млади групи от рок сцената ни, които вдъхват надежда?

– Има много свежи и можещи млади български групи. Една от тях е „Силует”. Много ми харесват. Дано успеят да се наложат, защото е трудно положението в момента.

– С група „Атлас” в състав – Бойко Трифонов, Петър Даскалов, Румен Александров, Енил Енчев организирате първият кънтри клуб в Младежкия

Петър Писарски

Петър Писарски

дом на кино „Петър Берон” в София. Може ли да ми разкажете малко повече за този кънтри клуб? Всъщност в самото си начало група „Атлас” кънтри музика ли е изпълнявала?

– Това е съставът с който свирехме в този клуб. В много интервюта съм разказвал за това. Има цял книга свързана с историята на групата, написана от Румен Янев – „Атлас” в инкубатора на успеха”.

– През 80-те сте били поканени в предаване на радио „Свободна Европа“. След неговото излъчване сте били принудени да преустановите сбирките на кънтри клуба. Защо? Казали сте нещо, което е подразнило тогавашната политическа власт?

– Интервюто не е било с нас, а в предаване на Свободна Европа споменаха за този клуб, което си беше достатъчно да го закрият.

– Казват, че след спрените сбирки в „Петър Берон”, музиката на Атлас се преориентира към модерния за това време Ню уейв. Какво е за вас този стил музика? Бихте ли се съгласил с това, че макар и със сериозни елементи на Ню уейв, голяма част от песните на Атлас имат и силно поп звучене?

– Аз не мисля, че сме се стремили да свирим Ню уейв. Просто тръгнахме оттам, но си изградихме свой стил, който сме се стремили да обогатяваме и променяме. В „Не се предавай”, си звучим направо рок… Винаги сме се стремили да имаме хубави мелодии и поп или поп-рок ни пасват най-много като определяне на стил.

– Кое е по-трудно – писането на текстове или създаването на музика? В кое се чувствате по-уверен?

– По-трудно е да се напише хубав текст по вече създадената музикална линия, както правим ние. Винаги текстът се пише след музиката. С 2 -3 изключения през ранните години.

група "Атлас"

група „Атлас“

– До колкото е известно, вие сте свирил по кораби. Може ли да ни разкажете малко повече за този период от живота ви?

– Много години свирихме по корабите. Само да вметна, че това малко звучи подценявано, защото там се свири в клубове, които са с по 400 седящи места, доста по-големи и комфортни от нашите клубове в България. И тези клубове са на корабите и са само за музика, а хората са по 2000 на курс. И всичките идват да танцуват или слушат, така че школата е сериозна.11 години са много. Много неща са се случвали…, важното е, че запазих желанието да правя авторска музика и не се „загубих” там, както много други колеги….

– Вие се завръщате в България, след като сте живял близо 11 години навън? Какви са впечатленията ви от страната днес, сравнено с 90-те години? И смятате ли, че тук може да се живее и работи нормално?

– Положението у нас е много лошо. Главно, защото не се популяризира новата българска музика. Няма продуценти, няма издателски компании в поп и рок музиката. Всеки се „оправя” сам. Това не трябва да е така, не е професионално.

– В песента на Атлас – „Древноримски гадател” от 1989 г. се пита „От кога живеете така?” От кога според вас живеем така и по-важното – до кога? Променило ли се нещо в България, от 1989 г. насам, според вас?

– До кога…? Не съм оптимист и виждам, че нещата в България стават по-зле. Но имам отговор – до тогава, докато не се заемат закони или цялата конституция от страна, в която законите работят безотказно, от стотици години и тези закони да започнат да се спазват и у нас. До тогава ще е трудно и мъчително в България, за всички. Само за тарикатите такова положение е добре.

Група „Атлас“ ще имат концерт на 24 май, в клуб Backstage, oт 22.30 ч.

* Интервю за Kultur Bench, 21 май, 2013 г.

Петър Чухов от “ЛаТекст”: Казвали са ни, че сме следващата “Нова генерация”

Петър Чухов. Снимка:

Петър Чухов. Снимка: Андрей Ларионов

Петър Чухов – поет и музикант, един от членовете на литературната рок група “ЛаТекст”.

Петър Чухов е български поет и музикант. Роден е през 1961 г. в София. Има бакалавър по библиотечни науки и магистър по социология на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Автор е на 11 книги, част, от които са “Градината на слабата реалност” (1995; награда за дебют на конкурса “Южна пролет”), “Руни” (1998), “Мулето на Педро” (1999; книга на годината на сп. “Егоист”) и др. По негови произведения са играни театрални спектакли в ТР Сфумато и @лма @лтер. Печелил е много международни награди за поезия и хайку. Негови текстове са преведени на английски, френски, немски, японски, чешки и др.

Петър Чухов е свирил в няколко рок-групи – „Субдибула”, „Тутакси”, „Стенли”, „Пешо и алкохолиците”, „Кокарда”), съосновател на етнорок група „Гологан”.

На 29 февруари 2012 г. Петър Чухов (поезия, вокал, китара) заедно с Елена Пенева (вокал, синтезатор), Иван С. Вълев (бас, вокал) и Гриша Маникатов (барабани) създават група „ЛаТекст” (LaText) – група за поезия и алтернативен рок. Необичайното за тази група е, че свири литературен рок, което представлява четене на поезия на фона и ритъма на рок музика. Наскоро, ЛаТекст направиха първия си самостоятелен концерт в София, на който представиха и дебютния си сингъл „Любовна херостратегия“.

– LaText e първата литературна рок група в България. Съществува ли такъв жанр по света? И има ли такива групи, които членовете на групата харесвате и по някакъв начин са ви повлияли?

– Литературна рок група е едно доста условно наименование. Всъщност характерното за нас е, че парчетата ни са изградени около мои стихотворения, които аз не пея, а просто изговарям. Музиката обаче не е просто фон, а е равностойна част от всяка композиция, както в едно традиционно рок парче, на моменти може би дори доминира. По света има много такива примери, достатъчно е да посоча Laurie Anderson и албумът на The Doors „An American Prayer”, в който след смъртта на Jim Morrison останалите от групата добавят музика към записи, в които той е рецитирал поезията си. Освен тях нещо подобно, но не съвсем, са изпълнители като Tom Waits, Nick Cave и Leonard Cohen, например. В музикално отношение обаче влиянията и вдъхновенията ни идват от съвсем други посоки, като всеки от нас има своите любими банди, на места вкусовете ни се пресичат, но някъде доста се раздалечават.

– Какво означава литературен рок? Къде е пресечната точка между поезия и рок?

– Доколкото е уместно, това понятие би трябвало да означава, че текстовете, които дават импулс за парчетата, всъщност са литературни творби с пълноценен самостоятелен живот. В случая това са стихотворения, по-голямата част публикувани в мои книги и периодични издания в България и чужбина, за някои от които съм печелил литературни награди. Един обикновен текст може добре да допълни някаква музикална идея, но той рядко има самостойна литературна стойност. Изключение правят песните, в които са използвани вече готови стихотворения, но обикновено това е традиционна римувана поезия, удобна за пеене. При нас текстовете са в свободен стих и е почти невъзможно да се запеят, а и смисълът им изпъква именно, когато бъдат изговаряни. Да съчетаеш многопластовостта и деликатния естетизъм на поезията с грубата, първична енергия на рока е сериозно предизвикателство. Всяка от тези две страни допълва другата с онова, което й липсва. Поезията насища рока с по-дълбок смисъл, отиващ отвъд непосредственото въздействие, а пък той я динамизира и я превръща в събитие „тук и сега”.

Група LaText (отляво надясно) – Гриша Маникатов (барабани), Елена Пенева (вокал, синтезатор), Петър Чухов (поезия, вокал, китара), Иван С. Вълев (бас, вокал) и . Снимка: Владислав Христов

Група LaText (отляво надясно) – Гриша Маникатов (барабани), Елена Пенева (вокал, синтезатор), Петър Чухов (поезия, вокал, китара), Иван С. Вълев (бас, вокал) и . Снимка: Владислав Христов

– Кога и защо решихте да създадете групата? Защо избрахте точно името LaText?

– С бас китариста Иван С. Вълев и барабаниста Гриша Маникатов работим заедно отдавна – свирили сме в „Гологан” и сме направили още една рок банда – „Кокарда”. Подтикът дойде от Иван, който ми предложи две – три свои музикални идеи, които, според него, добре се съчетавали с някои мои стихотворения и тримата започнахме да работим върху тях. Аз също имах материал в тази посока, тъй като комбинацията между рок и поезия е моя стара мечта. Първоначално, да си призная, ми се струваше, че нещата не се получават много добре, но с времето мнението ми се промени и когато през февруари 2012 г. ме поканиха да участвам на форума „При мамута” в Софийския университет, където се събират поети, музиканти и учени, реших, че това е подходящият момент да проверим как ще се възприеме нашият експеримент. Тогава още нямахме име, но датата на тази изява, 29 февруари, приемаме за рожден ден на групата. Името дойде малко по-късно пак по предложение на басиста ни Иван С. Вълев и аз пак бях скептичен в началото, после обаче видях, че е подходящо. То акцентира върху думата „текст” и по този начин показва отправната ни точка, а частицата „ла” пред него дърпа към музиката, но вкарва и допълнителни значения.. Закачката с популярната дума „латекс” също е симпатична – периодично се появяват хора, които харесват страницата ни във фейсбук например, защото смятат, че имаме нещо общо с определени сексуални предпочитания, което въобще не е така.

– Как приемат хората рецитала на поетични творби на фона на рок музика?

Хората от литературните среди и почитателите на словото като цяло определено приемат много добре това, което правим. Повечето от тях усещат необходимостта поезията да има и друго свое битие, което да я ревитализира, да й дава живот извън страниците на книгата, вестника, списанието или компютърния екран. Галванизиращата сила на рока рядко оставя някого безразличен. Разбира се има и изключения, хора, които смятат, че така текстът се обезсилва до някаква степен, но всъщност тази връзка „слово – музика” идва още от древността, така че рецептата е стара и изпитана. По-сложно е отношението на музикалната публика. Въпреки че реакцията в повечето случаи също е положителна, първоначално се наблюдава едно леко слисване. След като привикнат обаче, слушателите започват да възприемат това, което се случва, като нещо естествено и да му се наслаждават. Макар че не е лесно да се наложи такъв експеримент, той ни дава предимството да имаме потенциална публика сред две аудитории, които разбира се донякъде се припокриват – любителите на поезията и музикалните фенове. Въпросът е да успеем да я привлечем, което и правим, бавно, но, надявам се, сигурно.

– В песните ви се усеща едно ню уейв звучене, това умишлено ли е търсено? Мислите ли, че в последно време този стил музика се завръща и отново има интерес към него?

– В музиката си, ние използваме много и различни музикални стилове. Ню уейв, пънк, пост пънк и ска са от тези, които с характерната си динамика създават подходяща основа за изговаряне на текстове. Може би женският вокал и използването на синтезатор на места дърпа към ню уейва, но определено това не е основната ни и единствена посока, макар че очевидно хората ни свързват с него. След последния ни концерт например двама души от публиката възторжено ни поздравиха, като казаха, че ние сме следващата „Нова генерация”. Сравненията с тази култова българска уейв група донякъде се дължат на текстовете, но явно има прилики и в музиката. Относно завръщането на ню уейва, мисля че по принцип напоследък, даже вече от доста време, се забелязва възраждане на интереса към музикалните течения от трите най-богати и формиращи съвременната музика десетилетия – 60-те, 70-те и 80-те.

– Наскоро се състоя първият ви самостоятелен концерт в София. Как се получи според теб? Каква беше реакцията на публиката?

– За нас това беше наистина празник, както и би трябвало да бъде, защото празнувахме първия си рожден ден. Атмосферата беше страхотна, на сцената имахме гости – приятели поети и музиканти – и всички се забавлявахме много добре. Публиката беше многобройна и също се забавляваше, но от разговорите след концерта разбрах, че хората не само са се наслаждавали на музиката, но са слушали внимателно и текстовете, което за нас е много важно, тъй като те са в основата на нашия проект.

– Представихте вече дебютния си сингъл „Любовна херостратегия“. Какво означава „херостратегия“? Кога можем да очакваме цял албум на групата?

– „Херостратегия” е измислено от мен понятие, макар че нищо чудно и някой друг да е достигнал до него, трябва да проверя в Гугъл, знаеш, че там човек разбира колко много от идеите му вече са дошли на някой друг. Думата идва от името на Херострат, обикновен човечец от древна Елада, Гърция който обаче толкова отчаяно мечтаел за слава, че подпалил храма на Артемида в Ефес, за да остане в историята. Най-общо – „херостратегия” е стратегията на някой, който няма реален потенциал и шанс за нещо, но на всяка цена иска да го постигне. В любовта, уви, това се случва често. В стихотворението съм се заиграл и със запалването на цигарата като подпалвачески акт. Ключовата реплика от парчето „Ще ти запаля цигарата” вече започва да се превръща в крилата фраза в определени среди.

Работим върху първия албум на групата. Имаме вече няколко записани в студио парчета, подготвяме и други. Ако не ни мине котка път, се надявам до края на годината да сме готови изцяло с продукт, който ще включва около 15 композиции на диск, както и книжка с текстовете на български и английски.

– Ти си основател и на “Гологан“ – група за етно-рок поезия. Тя продължава ли да съществува? Може ли да се каже, че “LaText” е новият „Гологан“?

– Трима от четиримата членове на „LaText” сме и в „Гологан” – аз, басистът Иван С. Вълев и барабанистът Гриша Маникатов. За момента поради различни причини сме замразили активната работа там, събираме се само, ако ни поканят да свирим специално на някой фестивал или друго по-голямо участие. Но това не значи, че няма да продължим. Вратата не е затворена.

Не бих казал, че „LaText” е новият „Гологан”. В „Гологан” поезията и музиката съществуват поотделно, с другия поет в групата, кавалджията Иван Христов, четем стиховете си между парчетата, в които често певицата Анджела Родел използва мотиви от народни песни с оригиналните им текстове. Докато в LaText стиховете са органична част от всяко едно парче. А и музиката е съвсем различна.

Група ЛаТекст. Снимка: Владислав Христов

Група ЛаТекст. Снимка: Владислав Христов

– Освен създател на група LaText, ти също така сериозно се занимаваш с писане на поезия и хайку. Имаш много издадени книги, международни награди и признания. Какви са предимствата на поезията пред прозата?

– Основното предимство, особено в наше време, е краткостта. В това отношение стихотворенията приличат на поп или рок парчета, може би затова в LaText ги съчетаваме с музика. Докато, разказите и особено романите, приличат на симфонии или опери. Човек може да препрочита едно стихотворение десетки пъти, както многократно слуша едно парче, и всеки път да открива нови неща. Много по-рядко се случва да препрочетеш роман. Липсата на време поради преизобилието на информация е най-големият проблем днес. Поезията освен това е подходяща за четене на компютър, дори, особено, когато говорим за хайку, на мобилен телефон. Едно сполучливо стихотворение съдържа страшно много сгъстена емоционална информация, тя е достатъчна да те зареди с енергия за дълъг период от време. Сгъстена литература, съдържаща потенциал, подобен на този в атомното ядро – ето какво е поезията, а хайкуто – още повече.

– Какво е за теб поезията?

– Възможност да се използва всяко нещо като безкраен резервоар за духовна енергия. Пречупено през призмата на поезията всичко изглежда значимо, заслужаващо внимание, интересно, предизвикателно.

– Кога разбра, че съдбата ти е отредила да бъдеш поет? Кое те накара да повярваш в себе си и в творческите ти способности?

– Поетичната нагласа повече или по-малко е характерна за детството. Когато тя се запази и след порастването, човек трябва да приеме, че или е инфантилен, или е поет. Аз предпочетох второто. Вярвам в себе си като творец, защото желанието ми за творчество никога и при никакви обстоятелства не ме е напускало. Надявам се, че и за в бъдеще това няма да се случи.

– Ако трябва да напишеш хайку, в което да опишеш настоящата ситуация в България, как би звучало?

финансова криза
просякът продава
шапката си

Като се замислиш, в България повечето просяци наистина нямат шапки пред себе си. Държат и ти поднасят някакви смачкани пластмасови чашки. Много силен образ на ужасяващото ни положение.

ЛаТекст на концерт. Снимка: Владислав Христов

ЛаТекст на концерт. Снимка: Владислав Христов

– Кога и къде феновете на LaText могат да очакват следващия ви концерт?

– Още не е ясна конкретна дата и място, но ще бъде скоро и, както на последния ни концерт, смятаме пак да има гости с нас на сцената. За конкретните събития интересуващите се могат да следят на сайта ни, а също и на страницата ни във Фейсбук.

По-долу може да прочетете текстове на Петър Чухов, които се изпълняват на фона на рок музика, с група „LaText”:

ЛЮБОВНА ХЕРОСТРАТЕГИЯ

Ще ти запаля цигарата
ще ти запаля цигарата
това едва ли
ще ме обезсмърти
едва ли ще остана в историята
в биографията
в биологията
но поне докато цигарата ти 
изгори
ще те гледам бавно
дълго
почти вечно
и ще бъда 
почти щастлив

НАСЛЕДСТВО

Когато баща ми почина
ми остави в наследство
десетки разрушени
пясъчни замъци

Аз се надявам да бъда
по-добър баща –
когато умра
синът ми ще наследи
моите непокътнати
въздушни кули


МЕСТОИМЕНИЯ
ИЛИ
ОТКЪСВАНЕ НА ОПАШКАТА

Забелязъл съм,
че когато насън
ми се струпат Хималаи от неприятности,
започвам да мисля за себе си
в трето лице.
МЕСТОИМЕНИЯ
ИЛИ
ОТКЪСВАНЕ НА ОПАШКАТА

Забелязъл съм,
че когато насън
ми се струпат Хималаи от неприятности,
започвам да мисля за себе си
в трето лице.

Той пропада в оживелия асансьор,
него го гонят,
в гърлото му забиват
пищящи ножове.

Накрая аз се събуждам.
Той остава в съня.
Бог да му е на помощ!

РОМАНС

Да си мъж
е вулгарно,
но все още престижно –
по-високият ръст,
дефинитивните мускули,
косматата оранжерия,
осребрила плътта.

– Аз съм мъж! –
казва той, когато си ляга,
но гласът му е толкова слаб,
че онази спяща красавица
в дълбините на тялото му
въобще не го чува.

СПЯЩАТА КРАСАВИЦА

Отношението й към живота
се изчерпва с това
да диша.

Спи твърде дълго: сънят
е протекъл из цялата стая –
наводнил е часовника,
дърпа иконата
с Богородица и Младенеца.

Събужда се ужасена.

Постепенно идва на себе си
и си дава сметка – без много да бърза
някой се възхищава
на тялото й.

Уви, не е принц, тъй че тя
със съжаление
заспива отново.

САМО

Само нейната рокля
е червена
на чернобялата снимка
но това не е доказателство
за убийство
не е доказателство
за любов

нощният влак преминава
от една дата в друга
вратата на купето се отваря
сама

Само неговите очи
са сини
на чернобялата снимка
но това не е признак на слабост
не е и признак
на живот

нощният влак преминава
от една тъмнина
в друга
вратата на купето се затваря
сама

* Интервюто е публикувано първо в Kultur Bench, 25 април, 2013 г.

В България не, но в твоята вяра аз вярвам

„Ние ще спасиме България“, казваш
„Пак ли?“, те питам уж на шега
„За нас“, гордо и с вяра отвръщаш
„За наш’то поколение ще бъде само веднъж!“

И искрите в очите и вярата ти стопля сърцето
Ех, как искам да повярвам и аз
Но късно е, на друга гара аз слязох
а влакът, едва спрял, без мен продължи…

НА ЧЕРВЕНО – ПАТРИОТИЧНА

„Ние ще спасиме България“, казваш
„Пак ли?“, те питам уж на шега
„За нас“, гордо и с вяра отвръщаш
„За наш’то поколение ще бъде само веднъж!“

И искрите в очите и вярата ти стопля сърцето
Ех, как искам да повярвам и аз
Но късно е, на друга гара аз слязох
а влакът, едва спрял, без мен продължи

И късно е вече в идеали да вярваме
Зарът е хвърлен, монетата пада веднъж
Човек няма право втори път да залага
България нас не спаси – да спася аз нея не ща

Обичам родината недей ме разбира погрешно,
но в държавата си се чувствам чужденец у дома
Един език говорим, а както брега с морето –
един в друг преливаме, един от друг се делим

Някога вярвах и рисувах чудни картини
с червени, сини и разноцветни бои
Някога вярвах – дори и в това днес не вярвам
всичко бе в черно щом отворих очи

Отдавна България аз оставих на нея,
остави и тя мен, мен на света
Както сирак свойта мащеха сам не избира
Тъй нито България – аз, нито тя мене избра

В България не, но в твоята вяра аз вярвам
За нея къс от сърцето си бих разменил
България не, но от кръвта си бих дал ако трябва
за да мога тебе и тебе и теб да спася.

На червеноНа Червено е българска акустична дарк-уейв група формирана през 90-те години в София. Музиката на На червено е повлияна от групи като Нова генерация, Ревю, The Cure, Sisters of Mercy и др. До момента има два албума „Тъмната вълна“ (2006), „Песен за София“ (2008). Текстове и акорди на песните на групата можете да намерите тук. Самите песни можете да чуете в MySpace, Last.fm  и Facebook.