Поколението „Февруари“

да не бях аз
и да не бях жив
и да не бях част от изгубеното време

Февруари. 1997 г. България е в дълбока политическа и финансова криза. Хиперинфлация. Цената за 1 долар достига 3000 лева. Банките фалират. С тях изчезват и спестяванията на хиляди хора. Всичко се обезценява. Особено живота. Рафтовете на магазините са празни, няма храна. Хората излизат на протести срещу поредното правителство, което загробва страната, след промените от 1989 г.

Втората поетична книга "Февруари" на Мартин Костов

Втората поетична книга „Февруари“ на Мартин Костов

В същия този момент, една майка, в краен квартал на София, получава контракции. Трябва скоро да роди, деветото си дете, от третия си мъж. Не, не са от ромски произход. Просто винаги така се случва, когато се появи нов мъж. Може би беше грешка, но така или иначе, вече е късно. Не знае с какво ще го храни това дете, от къде ще вземе пари да го гледа. Но животът следва своя ред, въпреки реалностите. На 17 март, едно бебе проплаква, при първия си сблъсък със света. Все още е в кръв, трепери от студ и единственото, което може е да плаче – първото нещо, което правим всеки път, когато се раждаме отново, чрез болката. Детето го кръщават Мартин. Второто име, обаче не е от баща му, а от новия приятел на майка му. Животът е динамичен. Всичко се променя за месеци. Фамилното му име е, както на останалите му братя и сестри, без значение от бащите им – Костов. Мартин Цветанов Костов. Бъдещ поет, който ще напише едни от най-силните и чувствени строфи, кървящи от сърцето му, едва 16-годишен. Но, все още никой не знае това. Мартин продължава да плаче в пелените си, някъде там, накрая на града и да се адаптира към живота. Адаптацията ще продължи дълго. Може би завинаги. Единственото, което бихме могли да кажем на това, едва новородено дете, в този краен квартал, в тази България през 1997-ма е: „Добре дошъл и съжаляваме за всичко, което предстои!”.

Девствени

без дните нямаше да се случи това
което вече направихме
и оставихме
да се разпорежда с нас

Истинският му баща изчезва и не иска да го вижда. Казват, работел като гробар. Появил се друг мъж при майка му, който го гледал и много го обичал. Брат му, по-голям от него с около седем години, го водел на училище, на срещите си с момичета и го научил да пуши цигари, още от малък. На 13 г. Мартин започнал да не се прибира със седмици вкъщи. Живеел при различни приятели. Все по-рядко ходел на училище. Започнали купони в крайни квартали из цяла София, където имало от всичко: силна музика, трева, амфетамини, хероин… Едва ли е имало нещо предлагано на улицата, което Мартин да не е опитал до 15-та си година. Последвала и топлината на непознати, борбата за оцеляване в най-суровата действителност и вечната болка, която е най-верният му другар и спътник навсякъде. Болката, която Мартин с годините е опитомил и се е научил да използва, за да създава и да се спасява, като я описва; Като я изважда на белия лист под формата на стихове, за да покаже на света, колко остро го пронизва, когато са само двамата.

Зима

какъв е този живот който предсказва бъдещето

Това е историята на Мартин Костов. И не съвсем. Много по-страшна е. Много по-ужасяваща. Но, както не могат да се опишат най-бруталните ужаси в историята и през войните, така и живота на Мартин не може да бъде описан така, както е преживян. Това е историята на едно дете, което се е родило и израснало по време на Прехода, по време на „гладните години”, „мутренските години”, през „зимата на нашето недоволство”. Това може да е историята на много деца, които са се родили в това време и са захвърлени в света сами, оставени съдбата да се грижи за тях. Поетът Мартин Костов е олицетворение на нашата колективна съвест. Той и връстниците му са резултатът от едно изгубено време, в което се роди и израсна цяло поколение, отгледано и възпитано от улицата. Улицата – която единствена ги разбира и винаги ги приютява, когато у дома е по-студено и по-опасно.

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Като ученик, Мартин предлага свои стихове и снимки за изложба в читалището на квартала, в който живее – Княжево. Когато прочитат там стиховете му, го изгонват с груби думи. Питат го как не го е срам да пише такива неща – ужасени от собствената си съвест, отразена в огледалото на света, което им е поднесъл Мартин, чрез поезията си. А поезията му е доказателство за това, че и най-страшното време не може да отнеме чувствителността и светогледа, които са в теб. И дори в калта, успяват да изплуват, и оцелеят перлите.

Още със стиховете си в дебютната книга „Дом” (2014 г.), постигнала голям успех и отзвук в литературните среди, Мартин Костов пречупва времето, през което е израснал, чрез своята изострена сетивност. „Февруари” е своеобразно продължение на първата книга: „времето – сякаш не го е имало”, „ако се случвах щях да съм различен”, „какъв е този живот който предсказва бъдещето”, „времето ти ме гали / мирише на слънчева зима под кожата”).

Дебютната стихосбирка "Дом" на Мартин Костов. Copyright © Beastra

Дебютната стихосбирка „Дом“ на Мартин Костов. Copyright © Beastra

Както в „Дом”, така и в стихосбирката „Февруари”, някои от текстовете вероятно биха звучали цинично за определени читатели. Това, обаче, не прави стиховете му груби и не ги лишава от естетика, и сетивност. Дори напротив, още по-болезнено докосват сърцето, защото има думи от циничния ни живот, които нямат синоними и трябва да се изрекат точно такива, каквито са. А когато се поставят в поетичната чувственост на стиха, те някак пречистват съзнанието и света.

Неслучайно и името на втората стихосбирка на Мартин Костов, се казва „Февруари”. Името на месец Февруари, произлиза от латински (Februarius). Първоначалното значение е било очистителен (месец). В древен Рим по това време са се извършвали жертвоприношения за очистване от греховете.

Така и Мартин Костов със своята стихосбирка „Февруари”, сякаш прави жертвоприношение на своя живот, за да го превърне в поезия, която да ни пречисти нас. Той се превръща в глас на цяло едно поколение, родено през паметната за България 1997 г.; Едно поколение, което беше принесено в жертва на съдбата и времето си, за да пречисти греховете на своите родители и да очисти бъдещето. Стиховете на Мартин Костов са огледало за острата чувствителност, която носят тези, несправедливо набедени като „необразовани”, „безпризорни” и „улични“ деца, имали „късмета” да се родят в едно „изгубено време”. За щастие някои от тях успяват да се намерят, сякаш именно благодарение на това изгубване и да създадат автентично художествено творчество, което осмисля преживяната болка, безпощадната съдба и желанието за по-добро бъдеще. Или, както пише самият Мартин в едно от стихотворенията си: „някъде където / сме се губили / сега се намираме…”.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван като предговор към втората стихосбирка „Февруари“ (ИК Пергамент, 2016) на Мартин Костов

Реклами

Кристиан Илиев: Поезията, съобразяваща се с някаква цензура, е като 30-годишен с биберон

Кристиян Илиев. Снимка: Личен архив

Кристиан Илиев. Снимка: Личен архив

Кристиан Илиев е роден през 1999 г., в София. Учи в Националното музикално училище ”Любомир Пипков”, със специалност класическа китара. След дълги години занимания с музика, от скоро започва да намира вдъхновение и в поезията. Пише стихове от 2015 г., като от тогава до сега има публикации в електронната книга “Manu Propria”, електронно литературно списание ”Кръстопът”, „Литературен Клуб”, и в ”DiascopComics”. През 2015 г. получава поощрителна награда на конкурса „Веселин Ханчев”, в Стара Загора. Освен това, е участвал и в литературни четения в различни клубове в София. Кристиан Илиев е един от най-младите съвременни поети, чиито ритъм на сърцето звучи, както един от стиховете му:

душата ни е тяло
на удавник
потънало
и мъртво
под ноктите
на океан

Името на младия поет нашумя, преди месеци, из социалните мрежи, след публикацията на следното стихотворение:

***
да ти размажа главата с пожарогасител
да те бутна през прозореца
или да обеся децата ти
ще е само доказателство
колко много значиш за мен

В списание „Жената днес“ излезе статия от Силвия Недкова, която остро критикува това стихотворение, поставяйки под въпрос поетичните му стойности. В отговор, Кристиан Илиев, беше защитен чрез Фейсубк и блог постове от членовете на  групата Нова социална поезия, чиито член е и самият той. Своят коментар за поетичния казус даде и литературният критик Рада Барутска, в традиционната си рубрика за съвременна българска поезия и литература „Ламцадрица“, в изданието „Пеат некогаш“. В интервюто по-долу Кристиан Илиев, наред с информация за вдъхновенията си и творческите си планове, дава и своя коментар за случилото се.

Какво те накара да започнеш да твориш и от кога пишеш?

Основната причина е че мой близък също пишеше. Просто ми харесва и вярвам, че ме бива. Иначе пиша от лятото на 2015 г.

Какво те вдъхновява?

Болката, любовта и цялото многообразие от най-различни неща и житейски моменти.

Кога пишеш най-често?

Обикновено, когато усещам в себе си един особен прилив на разнообразни/разнопосочни чувства и няма накъде другаде да го „канализирам“.

Мислиш ли, че поезията може да бъде лекарство за един човек?

Чак лекарство – не, но – да, може значително да помага.

Какво е за теб литературата?

Нещо нужно.

Мислиш ли, че поетите имат право да пишат без цензура?

Разбира се. Поезията, съобразяваща се с някаква цензура е като, да кажем, 30-годишен човек с биберон.

Не трябва ли да се съобразяваме с това, което пишем, спрямо – деца,

Кристиян Илиев. Снимка: Десислава Величкова

Кристиан Илиев. Снимка: Десислава Величкова

тийнейджъри и т.н.?

Не. Аз пиша това, което искам, съобразно това, което съм и това, което желая да бъда. Не се съобразявам с никого.

Как ще коментираш критиките, които излязоха срещу теб по отношение на стиха ти „да ти размажа главата с пожарогасител“? Как се почувства, когато видя коментара в сп. „Жената днес“, които не просто не одобряват стиха, а дори поставят под въпрос поетичната му стойност?

Не съм фен на такива злобни критики, но определено се посмях. Личи си как на хората зад статията навярно са им свършили идеите и са се хванали за малкото с опит, за да изглеждат дълбоко ерудирани. Но просто не им се е получило. Желая им всичко хубаво.

А как ще коментираш думите на литературния критик Рада Барутска в „Пеат некогаш“, която пише за този стих, че това е: „Бийбъризъм, ще рече: позата на човек, който на всяка цена иска да бъде видян, застанал в тази поза пред огледалото, където му се привижда широка и въодушевена публика от припадащи фенове и най-вече фенки – досущ като на концерт на Джъстин Бийбър“?

Никога не съм се интересувал от литературна популярност… Да твърдят това за мен е просто смешно, при положение че хора-поети, чийто имена, няма да спомена, са толкова по-продажни и жадни за внимание, че чак ми се гади, те не биват дори споменати или обвинени в същото, което очевидно правят. А и Бийбър май вече не е такъв хит в медиите, да ме сравнят с нещо по-култово другият път.

Имаш ли вече планове за дебютна стихосбирка?

Надявам се това скоро да стане факт.

Как би избрал заглавието на първата си книга?

Още не знам, но сигурно ще го измисля в последния момент.

Имаш стихове, в които има – любов, болка, смърт, мазохизъм. Защо именно тези теми?

Ами, нещата от живота, брат. Такъв е „нормалният ритъм“ на света, за който не е нужно рационално обяснение. Потапям се в него по един или друг начин – чрез поезията, на ирационалното ниво на чувствата и интуицията.

Как би искал да продължи твоят път като поет?

Колкото повече – толкова повече. Надявам се, докато стана, примерно, на 25, да имам повече от една стихосбирка и, разбира се, да продължавам да пиша.

Как виждаш себе си след 20 години?

Не гледам към бъдещето. Стремя се да виждам единствено настоящето – тук и сега.

С какво друго се занимаваш, освен с литература?

С музика. Музикант съм. Изучавам класическа китара в Националното музикално училище в София. Също така много обичам киното. Особено филмите на режисьори като Ларс фон Триер и Тарковски.

Какво мислиш за любовта?

Вярвам в нея.

Влюбен ли си?

В човека. Да

Как би описал любовта, тъгата, самотата, болката?

Неизбежните неща от живота, както казах и по-горе.

Какво обичаш да четеш?

Основно поезия.

Най-лудото нещо, което си правил е?

Аз съм доста спокоен човек, така че точно в тази сфера не мога да се похваля, кой знае колко, но се сещам, например, за случай, в който прескачах „Маймунарника“, за да гледам филм на аванта.

Кристиян Илиев. Снимка: Бистра Величкова

Кристиан Илиев. Снимка: Бистра Величкова

Какво е нещото, което си искал да направиш, но не си?

Хм… ами, като че ли ми се иска да скоча с парашут.

Съжаляваш ли за нещо?

Не. Радвам се за всичко добро и лошо, което се е случило и ме е научило на нещо.

Какъв човек всъщност е поетът и музикант Кристиан Илиев?

Като всеки друг, със своите добри и лоши страни, с всичките си плюсове и минуси.

Любим български поети/поетеси?

Нямам, но наистина се наслаждавам, когато чета стихотворенията на Стефан Гончаров.

Какви филми гледаш?

Хубави.

Какъв си мечтал да станеш и да не станеш?

Да не стана – лесно манипулируем, както и манипулативен човек. Да стана – себе си.

По-долу представяме няколко стихотворения на Кристиан Илиев:

до огъня

не се научихме
да треперим  заедно
само гледахме как
другият изстива
ти –
като наострен нож
готов да избоде лицата ни
и да ги хвърли в огъня
аз –
като любовник
виновен
за всичките ти
рани

вината
не е цигара
която да изпушиш
дори да беше
споменът за нея
остава
като рак
в белите дробове

хищни бозайници

щe ме опитомиш ли
без кожата
която смъкна от мен
и остави смъртта ми
гола

***
скрий греха
и насечи пътищата му
така дори да знам
къде си
няма
да те потърся

тъмнината
си отиде
онзи ден пак се засякохме
но
ме посрещна като слънце
в летен ден –
светло
нежно
топло
с планове
да ме изгори целият

***
омразата  ти
е риза
с дълги ръкави
винаги разкопчани

какво виждаш когато
гледаш очите ми:
пожари и въглени
горели дълго
за теб

цветът на виното

винаги проверявам
какво имаш в чашата
защото  знам
че ако е отрова
ще пиеш на екс

***
лежа под теб
като в ковчег
а ти
копаеш гроба ми

черен петък

на уличната лампа
не й е приятно да вижда
очите  ти
нито пък на снега
да се спъваш в него
но когато плачеш
съжаляваш и признаваш
успехите си на хищник
лампите ти осветяват пътя
а снегът омекотява падането

Автор на интервюто: МАРТИН КОСТОВ

*Още стихове от Кристиан Илиев можете да прочетете на блога му.

** Четене на Кристиан Илиев и Мартин Костов, в бар БарДак, в София, 2016 г.

„Сам“ – разказ от Мартин Костов

Мартин Костов – дилърът на думи, който пристрастява читателя с начина по който ги подрежда, с начина по който ги омесва и им дава нов смисъл. Реди ги като линии на белия лист и с поемането на всяка една дума от тялото, човек се надрусва с болка, с чувства, с невъзможността на света, с принудата да живееш, въпреки всичко, с надеждата, че не си сам. „Знаеш че мислиш по този начин, защото си зависим…“, пише Мартин в последния си текст „Сам“. „Понякога това е проблемът. Толкова си надрусан и не усещаш, че дори не може да се разплачеш. Тази доза никога не ти стига…“ Да, дозата от думи, наредени от Мартин, като линии дрога, инжектирани в теб, като убийствения прах на времето, никога не стига. Искаш и още, и повече, пристрастяваш се към болката, която чувстваш като своя, като част от теб. И която те прави по-истински, и по-жив. И по-особен начин щастлив. Благодаря на дилъра на думи, който се появява винаги в точния момент, когато си в абстиненция. И мислиш, че си сам. Мартин Костов. 

Снимка © Мартин Костов

Снимка © Мартин Костов

САМ

Толкова години съм се лъгал или не съм. Всъщност съм знаел, докъде мога и ще стигна, и въпреки това не се отказах. Може би съм бил сигурен, че няма да бъда като него. Но станах или поне бях на път да стана. А той е в затвора. Петият етаж беше единственият смисъл и цялото ми ежедневие. Дилърите даваха малко трева, амфетите ме караха да не мога да спя и да бъда този, който никой не познава. Дори аз. Бях толкова буден и сам. Усещах само тогава, когато го правех отново и отново. Можех да спя, само когато хероинът се впиваше в устните и навътре в гърлото ми. Майната му на живота, от днес намирам смисъла сам. На кого му пука? Обикновено се излагаш, пишейки на непознати хора. Ти си уличник. Бездомник, а метафората не дава да я преглътнеш. Страхът, че си изгубен, че нямаш никой и нищо, че си невидим за всички и че всичко е приключено, те кара да продължаваш. Само това ти дава сили да живееш и да мислиш, че има смисъл в единственото, което те обича по-бързо от спиране на въздуха. По-бавно, но по-болезнено. А, когато го няма, те е страх и жал. За себе си. Плачеш всеки ден сам, защото не искаш никой да те вижда и да усеща болката ти. А този пети етаж се мотае в мислите и главата ти, без да иска да си тръгне. Даже не го прави.

Трети ден на амфети и не помня името си, рождената си дата и мисля, че животът е това. Помия, в която се давиш. Понякога знаеш, че не си заслужава, разбираш и знаеш, какво се случва, знаеш че мислиш по този начин, защото си зависим, но дори тогава не ти пука. И минути по-късно мислиш по коренно различен начин. Все едно някой те е омагьосал. Тръбичката вече е толкова свита, че пушекът излиза от нея и се лепи по лицето ти. Залиташ, драйфаш и умираш на дивана. Стаята и нейните три стени те притискат. Този триъгълник се приближава все повече към теб. Припадаш, удряш лицето си, не знаеш, къде си и защо това ти се случва, молиш се да не се повтори, за да може да се надрусаш отново. Не защото те е страх за теб или околните. Поглеждаш иглата и си казваш, че има време. Но това време е толкова близо, че не ти остава много живот. Ако не излезеш от стаята, гниеш… В банята хлебарките те лазят, гледаш в огледалото и виждаш в себе си човек, който не познаваш. Питаш се, кой е той. Нито ти, нито той отговаря. Гледате се и времето прегръща студените ти длани, защото навън снегът натрупва все повече…

Дебютната стихосбирка "Дом" на Мартин Костов. Copyright © Beastra

Дебютната стихосбирка „Дом“ на Мартин Костов. Снимка © Beastra

Правиш секс за пари, които дори не ти стигат. Без да чувстваш, мислиш, искаш, свършваш. Провокираш шибаната съдба. Обикаляш къщата, преобръщаш пристрастената си към наркотици кожа в шибаното легло, гледайки мутрата му. Ръцете, слизайки и качвайки се, драскат кожата. Затваряш очи, преглъщаш слюнката си и се опитваш да не плачеш. Вечерта е студена, дъждът измива сълзите ти, улиците са толкова уплашени, че дори залитат, а ти около тях правиш кръгове. Със замръзналите си крака, пияни и надрусани вилнеете. Устните ти са толкова гладки, че като се огледаш и погледнеш към тях, очите ти започват да плуват, без да се давят. Понякога това е проблемът. Толкова си надрусан и не усещаш, че дори не може да се разплачеш. Тази доза никога не ти стига. Всеки път ти се вижда все по-малко, и все повече искаш да си някъде в облаците. Сам. Да мълчиш и да умираш. Пристрастен си към тази смърт. Дори начинът на мислене не ти прави впечатление. А когато не го правиш, те е страх. Как ще се чувстваш. Защо се чувстваш. И не само себе си. Не искаш да усещаш нищо и никой, но понякога се налага.

* Разказът „Сам“ на Мартин Костов е публикуван за първи път на личната страница на автора, на 30 юли, 2015 г.

„Мартин Костов: Благодарение на поезията съм оцелял“ – интервю на Бистра Величкова с младия поет Мартин Костов

Мартин Костов: Благодарение на поезията съм оцелял

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов е един от най-младите поетични таланти в съвременната българска литература. Роден през 1997 г. в София, той пише и публикува първите си стихотворения едва на 15 години. След първата му публикация в LiterNet, главният редактор Георги Чобанов  възкликва: “Колцина от по-възрастните поети от него могат да пишат по този начин”. Читатели и критици сравняват младия поет с Петя Дубарова (зарадаи възрастта и болезнената искреност), както и с френския символист Артюр Рембо (поради идентични причини). Мартин има публикации още в сп. „Страница“, в. „Литературен вестник“, „Литературен клуб“. На 17 години излиза дебютната му стихосбирката „Дом“ (Изд. „ДА“, 2014 г.), която получава множество положителни отзиви от литературната критика. В предговора на книгата, поетът Васил Прасков пише следното:

“Биографията на Мартин прилича на мрачна приказка за едно изгубено или по-скоро “невъзможно” детство. Той е роден в краен софийски квартал, в семейство на самотна майка с девет деца. Още от най-ранна възраст се сблъсква лице в лице с неумолимите закони на борбата за лично и чисто битово оцеляване и до днес неотменно твърди, че “никога не е бил щастлив”. Израства в среда, в която се слуша чалга, бг-рап и Джъстин Бийбър, а наркотиците и насилието от всякакъв вид са всекидневие. Нерядко животът го среща с хора, за които четем в криминалната хроника и гледаме под формата на персонажи в сензационните и евтини американски психотрилъри. За щастие Мартин оцелява…” 

С гердан, с катинар на врата, заключен за света, Мартин идва на срещата ни пред Народната библиотека в София. За интервю. В което да ми разкаже за дебютната си книга “Дом”, за поезията, която кърви, за това да си изгубен, за това да си на 18, а да си преживял неща като за няколко живота, за болката, която го кара да създава и да се саморазрушава едновременно, за бъдещето, в което вярва… И за самотата в рушащите се сгради, която го прави по странен начин щастлив.

В “Кафето на архитектите” е спокоен следобед. На някои от масите се виждат познати лица на поети и литератори. С Мартин сядаме на крайна маса, в ъгъла. Той си поръчва мляко с кафе. Заприличва ми на живота му, който обаче не е могъл да си го поръча по свой вкус. Смесва ги двете. Черното се разтваря в бялото. Мартин разбърква сместа с лъжица. Поглежда ме и се усмихва.

Включвам диктофона. И не Мартин, а тишината започва да говори.

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Задавам въпрос, който отеква глухо в топлия летен въздух. Той се усмихва и не казва нищо. В разговора с Мартин има повече тишина. И както и в стиховете му – премълчаното говори повече от казаното. Той нахвърля щрихи с малко думи и оставя сърцето и фантазията да довършат цялата картина. И ако човек има сетива да чете белите полета, между редовете в книгата му и да се вслушва в мълчанието му, ще научи много за него и за живота.

На много от въпросите, които задавам, Мартин отговаря с “Не знам…”. Но всъщност знае и то прекалено много, но не иска да каже. Както, когато разговаряш с живота и задаваш твърде много въпроси, до отговорите на които трябва да достигнеш сам. Разговорът с Мартин е точно такъв. Усещаш, че срещу теб стои една вселенска мъдрост, получена чрез болезнен опит и страдание, една дълбочина, която те гледа с чисти очи на дете, което обаче може да ти каже твърде много и твърде страшни неща. А това би било опасно за самия теб.

Мартин мълчи, както мълчи и животът, който ако отговори на всичките ти въпроси, може да те откаже от самото живеене, да те разруши, да те разколебае окончателно за смисъла. За това вероятно, Мартин предпочита да запази събеседниците си, като отговаря с “Не знам”. След което се усмихва,  отпива от млякото с кафе и се прави, че болката не съществува. Болката, която го ражда и убива всеки ден. Ако се вгледате в очите на живота, така де, в очите на Мартин ще прочетете това, което той ще напише утре. Ще видите стаена и умело прикривана тъга. Неизказани мисли, чувства и съмнения. И така боли от тези очи, че когато се усмихне младият поет е като слънчев лъч, който едва е успял да пробие през сивите облаци, след хиляди дни дъждовно време. И огрява земята така, че придава нов смисъл на съществуването. Усмивката му носи особена радост и облекчение, че болката може и да се усмихва, забравяйки за миг, че работата й е да боли. Забравяйки своя дом, в сърцето на Мартин, който с годините я е опитомил и се е научил да я използва, за да създава и да се спасява като я описва. Като я изважда на белия лист, за да покаже на света колко остро го пронизва, когато са само двамата.

По-долу са събрани всички думи, които Мартин ми подари в онзи летен следобед, през юли. Дългото мълчание между тях няма как да го предам в писмен вид. Няма как и да ви кажа какво ми каза, когато не говореше. Защото и тази тишина е подарена, споделена и безкрайно лична. Но за да усетите духа на разговора с младия поет, четете бавно следващите редове и след всеки негов отговор, спирайте и се вслушвайте в отекването на думите в тишината. Които пулсират във въздуха като сърдечен ритъм, на 18-годишен, който мисли и чувства като по-голям от възрастен.

ИНТЕРВЮ

Как и кога започна да пишеш? Кога публикува първите си стихове?

Пиша от малък, от втори клас. Тогава написах първото си стихотворение, което го прочете класната ми. Години по-късно, на 14, започнах да пиша всеки ден. Тогава, първият, който прочете стиховете ми беше Васил (Васил Прасков – известен български поет – бел. а.). Не помня как се запознахме, беше преди много години. Бях му пратил няколко неща и той започна да ми обяснява как трябва да се редактират. Каза ми да пиша по-сериозно. И аз го послушах. Преди това дори нямах намерение да публикувам. Дори беше малко насила. Пратихме разкази за един конкурс. Не се получи и аз се ядосах. След това ме накара и ми помогна да публикувам.

За първи път публикуваха мои стихотворения в ЛитерНет. Редакторът му, Георги Чобанов пусна няколко (Стихотворенията: “Разстояния”, “Проблеми със сърцето”, “Докато падах”, “Апокалипсис”, “Не съм”, “Бяло зелено червено” и др.). След това си направих сайт, където започнах да публикувам всякакви мои стихотворения. Започнах да пращам и по други литературни сайтове – в “Литературен клуб”. В последствие Силвия Чолева (Силвия Чолева е поет, журналист и издател от издателство „ДА“ – бел. а.) ми писа и започна да ме публикува в “Литературен вестник”.

dom_knigaКак се стигна до издаването на дебютната ти стихосбирка “Дом”?

Силвия Чолева ми предложи да ме издаде и да ми стане редактор и аз се съгласих. Тогава бях на 15 г. Точно започнахме да работим по книгата и аз се отказах. За това всъщност излизането й се забави с повече от година. Не знам защо, но реших, че няма да пиша повече. Въпреки че, всъщност не спирах да пиша. Но бях решил да не публикувам никъде нищо.

Майка ти и близките ти знаеха ли, че пишеш и че ще издаваш книга?

Не. Майка ми не знаеше, че пиша, докато не излезе книгата. Всъщност, малко преди да излезе  тя разбра… Не знам как й се струва. Радва се. Може би не се радва за нещата, които пиша, но се радва, че книгата съществува. Приятелите ми знаеха, че пиша, но близките ми не. Приятелите ми ме подкрепят и идват на мои четения.

Стиховете и кратките ти разкази по лични преживявания ли са писани?

Деветдесет и осем процента от стиховете са писани по лични преживявания. Някои приятели не разбират това, което пиша и са ми казвали: “Преведи ми това стихотворение” или “Какво значи това?”. Но аз не съм им давал никакви обяснения.

След като напишеш нещо редактираш ли го много след това?

Не. Не ги редактирам много стиховете. Само правописните грешки или сменям някоя дума.

Кой е първият човек, който ти чете стиховете, след като ги напишеш?

Най-често се съветвам с Васил (Прасков). Той е първият, който ги чете.

От къде идва вдъхновението за стиховете ти?

От неща от живота и мои лични преживявания… (пауза, тишина)

В тях има много болка?

Да. Така е. Те до някъде ми помагат да я преодолея, но до някъде… (Усмихва се. Следва дълга пауза и мълчание)

Мислиш ли, че болката е извор на творчеството?

Да, мисля че е точно така. Мисля че ако я нямаше тази болка щях да пиша, но не такива неща. За това не съжалявам, че я има.

В информация за себе си, на личния си сайт пишеш следното:

“Опитвам се да бъда този, който искам да съм. Но е трудно човек да бъде себе си, когато животът е толкова суров. Когато пиша всички тези стихове, аз всъщност препускам през един океан от болка и щастие едновременно. Никой не разбира, какво е истинското чувство. Вътрешното усещане, че това е само и единствено твое.  Въпреки  страха в теб, ти се чувстваш свободен. Мислиш, че някой те наблюдава, в къщата ти има някой, кучетата лаят. Ти си сам. Или поне мислиш, че си сам. Това е животът ми, и всички мои настроения. Гадно е на тази  възраст да пиша тези мрачни думи. Понякога си мисля, дали това е нормално, дали наистина това е животът…”

Хората като го прочетат това биха те попитали защо на такава ранна възраст,

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

мислиш че животът е толкова суров и непоносим?

(Усмихва се, отпива от млякото с кафе, поглежда ме и оставя тишината да отговори. Тишината тежи.)

Мислиш ли, че на прекалено ранна възраст са ти са случили много неща?

(мълчание) Да, определено. До някъде мисля, че това ме обогатява… (дълга пауза и тишина)

Ако си имал възможност за друг вид живот, какво би променил?

Всъщност нищо. Не съжалявам за нищо, което се е случило, защото всяко нещо, което се е случило ме е научило на нещо ново.

Какво е било вдъхновението за разказите “ТВУ” и “София” – много истински и силни текстове, отново наситени с болка?

Разказът “ТВУ” съм го писал на 16 години. Вдъхновението за него беше, че си спомних за една приятелка и исках да напиша разказ за нея. И го написах. А разказа “София” го написах,когато пътувах в рейса от Пловдив за София. Написах го на един дъх и почти не съм го редактирал след това.

Как пишеш най-често? Всичко написваш наведнъж или премисляш как и какво да напишеш?

Като искам да напиша нещо, просто сядам и го написвам от началото до края. Защото, ако прекъсна разни идеи ми бягат. По всяко време пиша. Когато съм вкъщи на компютъра, когато съм навън и ми се пише, записвам по разни листчета, в телефона, във Фейсбук пращам съобщения на разни приятели, за да си запаметя нещо. А те само ме питат – какво е това? (смее се)

Кога пишеш – когато си щастлив или когато си нещастен?

Повече пиша, когато съм нещастен.

Почти всеки ден имаш ново стихотворение на сайта и на Фейсбук страницата ти. Всеки ден ли пишеш? Колко най-много стихотворения ти се е случвало да напишеш за един ден? И колко време е бил най-дългият период, в който не си писал нищо?

Пиша най-редовно сурин, след като си направя кафе. Така се събуждам. Пиша почти всеки ден. Понякога има периоди в които не спирам да пиша. Друг път пък не пиша седмица. Всъщност седмица е най-дългият период в който не съм писал. Откакто се занимавам по-сериозно с поезия, това се е случвало веднъж, или два пъти. Имаше един период в който ми трябваха пари, нямах джобни и пишех по 3 стихотворения на ден за 10 лева. Но това не значи че тези стихове са фалшиви, и съм ги писал на сила. Парите бяха от кръстниците ми, на които съм много благодарен. Иначе най-много по 10 стихотворения съм писал на ден.

Гледам катинара овесен на врата ти. Заключен ли си към света?

Не знам… (усмихва се, мълчание)

Мартин Костов на четене в BarDak, в София. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов на четене в BarDak, в София. Снимка © Бистра Величкова

Със стиховете си мислиш ли, че отваряш една своя страна, която не можеш да я изговориш, а само да я напишеш?

(усмивка, мълчание, млякото с кафе в чашата е вече наполовина)

Мислиш ли, че това което е в книгата е истинският ти Аз, най-дълбоките ти чувства, които можеш да споделиш само с белия лист?

Да, всъщност. Това и Силвия (Чолева) ме беше питала в едно интервю. Това и на нея й казах тогава, че в книгата има неща, които не съм казвал на никой и никой не ги знае.

Можеш ли да кажеш, че най-много доверие имаш на белия лист?

Да! Абсолютно! Всъщност той никога не ме предава.

След този успех – на 17 г. да издадеш книга със стихове, за която много от големите ни поети и литературни критици изказаха похвали – чувстваш ли се по-уверен и със самочувствие, че можеш да се занимаваш сериозно с поезия?

Чувствам се, както преди да излезе книгата. Аз не пиша, за да успея, за да стана най-добрият поет. Пиша, защото това ми харесва, кара ме да се чувствам добре, да забравя някакви неща, да ги преодолея.

И все пак, това че си издал книга и твоето занимание е придобило публичност, не ти ли дава увереност, че все пак имаш талант да пишеш и че това е твоят път?

Не мисля…

Не го ли чувстваш като твоето нещо, което е спасението ти да оцелееш?

Всъщност да. Толкова неща са се случвали, че понякога имам чувството, че само благодарение на поезията съм оцелял. Защото, когато не пиша някакви неща, започвам да се изнервям. А, когато ги напиша се чувствам по-добре.

Мислиш ли, че писането на поезия може да се сравни с пиенето на алкохол или взимането на наркотици? Да се сравни с нещо, което ти помага да се успокоиш, да забравиш?

Да, определено. Понякога ми действа като наркотик. Пристрастен съм към поезията и писането. (смее се)

Кои автори и книги четеш?

Всъщност въобще не чета. Чета, но много малко. Не знам защо… Васил (Прасков) постоянно ми дава да чета разни неща, но… Иначе от всичко, което съм чел, повечето са български автори – Марица Колчева, Васил Прасков, Силвия Чолева, Стефан Иванов, Иван Димитров и т.н. Но трябва да чета повече, знам и ще го направя. Но и за това си има причина, но няма да я кажа сега… (мълчание, тишина)

Ти по принцип имаш влечение и към други творчески занимания. Освен, че пишеш, също така си фотограф, снимаш, а и пееш…?

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

(избухва в смях) Ооо, пеенето е ужас. Всъщност, много преди да започна да пиша, от съвсем малък исках да стана музикант. Но това никога няма да се случи (смее се силно). Правил съм опити да записвам песни, правили са ми инструментали, но никога не се е стигало до запис. Наистина най-голямата ми мечта беше да стана музикант. Не станах музикант, но в крайна сметка със Силвия направихме някаква книга. Стана това, което никога не съм очаквал. Никога не съм планувал да издавам книга. Не съм предполагал, че такова нещо може да ми се случи. По-скоро исках да издам песен. Какво ли не съм правил за това, но никога не ми се получаваха нещата. Също така, като по-малък играех в една театрална трупа в училище. Беше куклен театър. Имам желание да кандидатствам актьорско майсторство или режисура в НАТФИЗ.

Повече проза или поезия ти се пише?

Пиша повече поезия и повече поезия ми се пише.

Мислиш ли че тази книга е твоят дом? И най-уютно се чувстваш в думите?

Да. Със сигурност.

Чувствал ли си се бездомник?

По-скоро съм се чувствал изгубен. Все още се търся…

Не мислиш ли че тази книга е сигнал за намиране? Сигнал, че това е твоят път?

(усмихва се, мълчание, тишина)

В какво вярваш най-силно?

Най-силно вярвам в бъдещето. Не знам защо, но вярвам, че ще се случи нещо хубаво. Наистина не знам защо…

Кое ти дава сили да вярваш в бъдещето, когато настоящето ти носи толкова болка?

Всъщност настоящето и миналото ми дават сили да продължа и да вярвам, че в бъдещето ще е по-добре от това, което вече е минало. Аз знам и вярвам в това. Когато си помисля че нещата ще се оправят и ще бъде по-добре и на мен ми става по-добре и се успокоявам. Когато ми е много гадно и тежко, заради нещо, когато се сетя, че ще мине, че това е някакъв период, че след време всичко ще е наред, винаги си оправям настроението. До някъде вярвам и в приятелството, но нямам много добри приятели. Всъщност имам само един много добър приятел. Всички останали са ми познати.

Би ли се съгласил с това, че трудните моменти повече изграждат човека, отколкото, ако всичко е наред?

Да, мисля че е точно така.

Чувстваш ли, че в сравнение с връстниците си знаеш нещо повече и си преживял нещо повече?

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

(дълго мълчание) Да! Много мои приятели всъщност дори не знаят какво… Не знам как да го обясня… На много мои приятели нещата, които аз съм преживял… Те дори си нямат и на идея за всичко това… (пауза, мълчание). Но аз не съжалявам за нищо, което се е случило, защото ако не бяха станали тези неща, сега нямаше да съм този Мартин, който съм. Нямаше да пиша тази поезия. Най-вече заради това не съжалявм!

Ти си видял от живота неща, които дори възрастни хора, които са живели по-дълго, никога не са преживели и няма да преживеят. Няма ли в теб агресия и връждебност към света, заради трудностите, които си имал?

Не. Всъщност нито мразя живота, нито мразя света. На хората се дразня, но не ги мразя. Има хора, които са ми причинявали доста болка. Дори тях не ги мразя! Не мога да ги мразя. Аз не знам те какво са преживяли, как са живяли… И дори нямам право да ги мразя… Въпреки това, като цяло не съм много позитивен… (усмихва се, мълчание)

Вярваш ли на хората?

Всъщност не вярвам вече почти на никой. Защото хората в днешно време много лъжат и използват останалите. Заради това не вярвам. Аз бях заобиколен с доста такива хора,90% от моите познати бяха такива. И за това в последно време много не вярвам в хората. И въпреки това не всички са еднакви.

Това не те ли кара да се чувстваш сам?

Не. Не се чувствам сам. Не винаги. Имам един много добър приятел, имам поезията…

В книгата си пишеш много за любовта като чувство. Какво е за теб любовта – повече щастие или повече страдание е?

(усмихва се) Зависи от много неща. Нещо средно. Вярвам в любовта. Но тя определено причинява и много страдание. Много пъти съм си казвал, че целият живот е ужасен. Но без любов не може да се живее. Имало е случаи, в които не съм допускал някои хора до себе си. Но най-често аз съм прецакания. (смее се) Но вече съм се научил. Знам хората как лъжат, по какъв начин, с какви думи и мога да ги разпозная…

Колко пъти си бил истински влюбен?

Веднъж. За мен любовта е вечна. Завинаги с един човек. Поне от моя страна е завинаги. Дори, ако не получавам същото от другата страна. Точно за тази любов пиша в някои от стиховете…

Понеже си и фотограф, ако можеш да снимаш болката, как би изглеждала тя на снимка?

“Брутално! (смее се). Не, не знам…

Снимка: Мартин Костов

Снимка: Мартин Костов

Обичаш да снимаш стари, рушащи се къщи и сгради. Какво те привлича в тях?

Харесва ми. Напомнят ми… (пауза, замисля се). Напомнят ми някакви работи… В старите сгради има някаква самота, която ме радва. Не мога да го опиша. Когато снимам стара сграда се кефя самият аз. В тях има някаква любов, която почти никой не вижда. Има странни неща в тях… Точно в тази разруха и развалина сигурно е имало някаква история, някаква любов, някой е живял там, бил е адски щастлив… Хората това не го осъзнават. Дори не им пука за това, че някой може там примерно да е бил супер весел и щастлив. В старите сгради има някаква вечност. Незнам как да го опиша… Новите сгради – добре измазани, с нова дограма са скука. Предпочитам да живея в къща с разбити прозорци, отколкото в апартамент с шумоизолираща дограма. Така се чувствам по-добре… (усмихва се)

Можеш ли да определиш вътрешния си свят като такава сграда?

Горе долу.

Кой е най-големият ти страх?

Най-големият ми страх е да не се чувствам изгубен цял живот. Понякога се замислям за тези неща. Една позната ме беше попитала, цял живот ли ще се чувствам така. И аз се замислих, наистина цял живот ли ще се чувствам по този начин? Това е най-големият ми страх. Но дори и да се чувствам така, всъщност не ми е проблем… Мисля че мога да оцелея дори и така…

Това изгубване извор ли е на вдъхновение за творчество ти?

Мисля че да.

А представял ли си си денят, в който намираш себе си и изведнъж всичко става много балансирано?

Да, ужас. И от това съм се притеснявал, от баланса, защото поезията, която пиша сега, така ми харесва. Притеснявал съм се, ако поезията ми започне да става лигава и гадна.

Тоест страхът е двоен. Ако се намериш, може пък да изгубиш нещо друго?

Да. Всъщност и от това ме е страх. Не знам… Понякога съм си задавал въпроса защо не съм едно нормално момче, с нормален и обикновен живот… Но тогава може би нямаше да пиша това, което пиша…

Как би довършил изречението: “За мен животът е…”?

За мен животът е бъдеще.

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

В предговора на книгата ти Васил Прасков пише, че ти признаваш, че никога не си бил щастлив?

Всъщност не е съвсем така. Имало е моменти, когато съм бил щастлив, но това щастие ме е убивало. Защото е било временно… Защото е било неправилно… (дълго мълчание, тишина)

В предговора на книгата ти се казва още, че си израснал в среда на чалга, наркотици и насилие. Чувствал ли си се не на място там?

(смее се) Да, израснал съм в много чалгаджийски свят, със забавни простаци. Но е било и забавно. Винаги съм успявал да се впиша някак, но вътре в себе си, не съм се чувствал по този начин. Трудно ми е било да намеря хора, които да приличат на мен. И това ме е карало да се чувствам гадно.

Роден си в голямо семейство, общо сте 9 деца. До колко сте близки с братята и сестрите ти? Те знаят ли с какво се занимаваш, че пишеш и имаш книга?

Да, ние сме 4 момчета и 5 момичета. Но те са големи. Аз съм най-малкият. Те си споделят помежду си и са близки, но аз не споделям с тях. Винаги съм се дърпал някак си. И не съм искал да ги занимавам с моите глупости… Повече съм споделял с приятели, отколкото с роднини (дълга пауза). Те знаят, че пиша. От време на време идват на някои четения. Но като цяло не общувам много с тях, аз съм си отделно… Отделен… (тишина)

Казваш, че вярваш в Бог. Ходел си в Руската църква, където си пускал бележки с желания до саркофага на архиепископ Серафим? Какво си пожела там?

Точно, когато започнах да пиша си пожелах неща свързани с писане. Това ми беше първото желание в Руската църква. Там винаги се сбъдват. Всяко желание, което го пусна в кутията там ми се сбъдва. А като водя накои приятели и приятелки, и те пък ми казват: “Мартине, как можа да ме излъжеш, не ми се сбъдна желанието”. Пък аз им казвам, че отнема време.

Мартин Костов, на четене в Арт Хостел, София. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, на четене в Арт Хостел, София. Снимка © Бистра Величкова

В момента имаш ли някое голямо желание, което искаш да се сбъдне?

Имам желание. Не е свързано с писането. Но май не бих си го пожелал, всъщност…(тишина)

Сигурно имаш събрани много нови стихове. Имаш ли готовност и планове за нова книга? Как би се казвала тя? Ще бъде ли някакво продължение на „Дом“ или ще бъде съвсем различна?

Всъщност, каквото напиша почти веднага го качвам в сайта ми. Бих искал да издам книга с проза. Или роман на целия ми живот, с всеки детайл и всяка случка описана по най-истинския начин. Описана така, както се е случила. И всяко мое чувство и не само… За заглавие не съм мислил. Бих измислил заглавието, след като са готови разказите. Но все още не съм започвал да пиша нова книга. Ще бъде продължение на “Дом” в проза.

Какво би казал на млади хора като теб, които биха искали да пишат и да имат успех в това?

Бих им казал да пишат истината, да пишат по себе си, да описват себе си, истински неща и случки.

Интервю на Бистра Величкова

* Интервюто за първи път е публикувано в сайта на сп. „Образование“, 15 юли, 2015 г.

Васил Прасков представи новата си книга „Слабини” с четене на „Рамбо 13”

SlabiniПоетът Васил Прасков представи най-новата си книга със стихове „Слабини” (изд. „Пергамент“), заедно с част от легендарния литературен кръг „Рамбо 13”, на 10 юли, в клуб “Neu Berlin”, в София.

Авторът беше поканил и млади поети, които да прочетат свои творби във втората част на събитието. Между четенията музикантът Симеон Шиндаров изпълни свои импровизации, на виолончело.

„Радвам се, че книгата най-накрая успя да излезе след много трудности. Ръкописът беше отхвърлен от много издателства и хора. За това специални благодарности на моите издатели от „Пергамент”. Дори книгата ми е посветена на Ваня Константинова, лека й пръст, която застана зад ръкописа с цялата си страст и цялото си сърце, заедно с Георги Милев. Благодаря и на Владислав Христов, който ме мотивира да се случи тази книга и да не се отказвам”, каза авторът Васил Прасков на откриването на премиерата.

За работата по книгата той е ангажирал млади творци – редактор на книгата е поетесата и фотограф Марица Колчева, а оформянето на стиховете вътре е направено от младия поет Стефан Гончаров. Художник на корицата е Иво Рафаилов.

Книгата „Слабини” и „Arest.com” са отхвърляни от много издателства

„Предишната ми стихосбирка излезе през 1996 година. В „Слабини” практически влязоха неща, които съм писал и публикувал в литературния печат през последните 15 години (включително в електронните издания

Поетът Васил Прасков чете по време на премиерата на новата си стихосбирка "Слабини"

Поетът Васил Прасков чете по време на премиерата на новата си стихосбирка „Слабини“. Снимка: Бистра Величкова

за литература като Литернет, Кръстопът и Пъблик Репъблик)”, каза Васил Прасков пред списание „Образование”. “Ръкописът, както и този на сборника ми с проза „Arest.com“, имаше нелека съдба. Преди да види бял свят, бе отхвърлян от издателства и институции, докато не попадна на издателите си от „Пергамент“ – Ваня Константинова и Георги Милев, благодарение на които книгата стана факт”.

В първата, „литературно-критическа“ част на събитието, участие взеха Георги Милев, от издателство „Пергамент”, поетът Божидар Пангелов и Лъчезар Лозанов (поет и журналист).

Във втората част, беше представено литературно четене на Васил Прасков и членове на неформалната група за културен тероризъм „Рамбо 13” и приятели. В него участие взеха поетите: Кристиан Илиев, Емилиян Петков, Бистра Величкова, Мартин Костов, Иван Комитов, Лъчезар Лозанов, Данаил Досев, Божидар Пангелов, Стефан Гончаров. С изпълнение на авторска музика на Симеон Шиндаров, на виолончело.

Васил Прасков е истински литературен маргинал

За книгата „Слабини”, Ваня Константинова пише следното: “По-любовно нещо не съм чела… не ми звучи романтично, по-скоро – драстично, любов не ми се връзва с романтика… кърваво ми звучи”.

“Отдавна не съм бил толкова радостен и тъжен едновременно. Разбира се, повече радостен. Ръкопис, отхвърлен от толкова издателства и дори институции. Авторът няма нужда от повече популярност!”, казва издателят Георги Милев.

От стихосбирката "Слабини" на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

От стихосбирката „Слабини“ на Васил Прасков. Снимка: Бистра Величкова

„Васил Прасков е истински литературен маргинал и точно тази маргиналност го спасява във времената, в които поезията се отдалечава от литературата и се превръща в социална поза. Неговият отговор е да бъде смел и директен. (…) „Слабини“ е книга за хората, които си позволяват да бъдат слаби, да се влюбват, да губят любовта си, да я надмогват, това са същите хора, които могат да си позволят и да бъдат силни. „Слабини“ не е удобна книга и поради това, тя ще бъде премълчана. Драги мълчащи, не забравяйте – тишината умножава поезията, а в тази книга има много поезия.”, пише за книгата поетът Владислав Христов.

Премиерата на "Слабини" в "Neu!Berlin" в София. Снимка: Бистра Величкова

Премиерата на „Слабини“ в „Neu!Berlin“ в София. Снимка: Бистра Величкова

Кой е поетът Васил Прасков

Васил Прасков е роден през 1975 г. в София. Завършил е “Философия” в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите със стихове – “Малките” (изд “Аудитория”, 1992) и “География на времето” (излиза с конкурс на “Литературен вестник”, 1996), както и на сборника с проза “Arest.com” (изд. „Пергамент“, 2014). В края на 90-те години на миналия век е гост-редактор във вестник “Литературен форум” (на месечното приложение за ъндърграунд и субкултура „Мухозоли“), както и водещ на рубриката “Идиот” в същото издание. От 1990 г. до днес има множество публикации в периодичния литературен печат, както и в различни електронни издания (включително кинокритика и текстове с религиозно-философска насоченост). Един от основателите на групата за културен тероризъм “Рамбо 13″. Стихове и разкази от автора, можете да прочетете на профила му в ЛитерНет.

Видео от премиерата на „Слабини” на Васил Прасков, в клуб “Neu!Berlin” , в София.

* Новината е публикувана за първи път на сайта на сп. Образование, 14 юли, 2015 г.