Rearview Mirror

‘Never love a wild thing, Mr. Bell,’ Holly advised …
‘If you let yourself love a wild thing, you’ll end up looking at the sky.’
– Truman Capote, Breakfast At Tiffany’s

BREAKFAST AT TIFFANY’S, Audrey Hepburn, 1961

I got married right after being discharged from the army. I don’t know how it happened so fast. Only few days after coming home, I was invited, along with my dad, to my cousins’ in a nearby village. There was a huge feast with multiple bottles of wine and long, broad tables of food. You know how it is when you return to your kin after being gone for a long time. At the table, I sat next to my cousin, lobbing jokes. All of the sudden he shot me a conspiratorial look, indicating with a glance, a girl across the table, the neighbor’s daughter. “Take her, brother,” my cousin said.  “How can I take her?” I said. “C’mon Cuz, I’ve given my heart to another. You know how it is, I can’t.” Couldn’t I? In the whirl of the night, drinks were thrown back. From one moment to the next I don’t remember what happened. I only remember that it was great fun. In the morning I awoke and what did I see? Snuggled up next to me in the bed, the neighbor’s daughter, naked as in the day she was born and gentle and fragile as a dove.  “Christ,” said I to myself. “What have I done?” No secrets exist among relatives. She was still a child—I, her first man.  “You have to take her, son!” the girl’s father said when he heard. “It’s you, or no one. You created this mess, now take the girl!”  So, that’s how it went. In more or less two weeks, we were married and moved in together. I came to love my dear Catherine. She turned out to be a good, sensible girl, and a decent housewife with skillful hands. After a year she gave birth to our son—the proud successor to his dad. Soon after a daughter arrived. We went on to become a good family. The years passed. The children were growing up. Along with them, it was as if Catherine was growing up too. When we first got together, she was still a girl, but now she was beginning to become a woman. And little by little something started to change in her. She did not like how we were living. The small town was choking her, it seemed, and not only that. She started to look beyond Bulgaria. Someone put a bee in her bonnet—the real freedom was in the West. Back in those days, you know, these were dangerous thoughts. Just the idea of escaping abroad could have thrown you into prison. But she kept nagging me to join her in her plans for escape. “Come on, Catherine! Stop fogging your head with these crazy thoughts,” I said. “You don’t want to destroy our family, do you? This is my country. Take it as it is. As for the kids, you’ll get them over my dead body!”  But it was no use. Madmen, like strong winds, can’t be stopped. My Catherine disappeared! On Easter morning she went out early, said she was going to church, and never returned. Okay, she left me…These things happen. But… the kids?! To leave her own children… Was she brave? Was she mad? I ask myself that even today … Well, but one learns to get used to anything. Twenty years have passed without news from Catherine, not a scrap. The children grew up. Don’t ask me how I managed it on my own. How they felt without a mother, I don’t dare inquire. With all the problems of that time, the daily chores, I gradually learned not to think of Catherine. As they say: what you can’t forget, you can at least try not to remember.  One night, I was coming home late from work—crushed and tired as usual. That whole day I just turned the steering wheel here and there.  It was in this same taxi that I’m driving you in now. Well, the phone rang and I was startled! At that time of day, late at night, the only call I would usually have was from my dear old mother, but she’s passed away.  Since then, rarely has anyone been calling me, and I never expected the phone to ring.  “Hello,” I said, after picking up the receiver. On the opposite end was silence—just silence. I felt, however, as if someone was breathing into the phone.  “Hello?” I repeated, half, annoyed, half scared, not knowing why. “Who’s there?” On the other end, again—silence. At this point, something clicked. Strange thoughts spun through my brain. All of the sudden a familiar voice said through sobs and tears:  “The children… How are the children?” My heart clenched. I froze and barely managed to say: “Catherine! Is that you, Catherine? Hello. Hello … Catherine!” Unexpectedly, the connection broke and the phone went dead. Was that really my Catherine? Or was it just my imagination? I couldn’t say! And, well, I didn’t hear anything more from her. The kids are grown now. They went away too, and have their own lives. My son is thirty years old, a builder in Spain, with a family of his own. My daughter is a waitress in England. Thank god she’s left me her kid to care for. My granddaughter’s my only happiness now. It’s for her sake alone that I still drive this taxi. But I put the photos of all of them around the rearview mirror so that when I look back to see if cars are coming, I always see them, my son, my daughter, my grandchildren … Oh, yes, and there is a photo of Catherine, too. Look at her, how she smiles at me. In this picture she’s only twenty-two. It doesn’t matter that the closest people in my life are present only in these pictures. I look at them and they make me happy. Sometimes in real life they are good, sometimes not, but always, so that I don’t worry about them, they smile before me as up here. That is how I see them every day in the rearview mirror, slowly receding into the distance while I continue to drive straight ahead.


*The story „Rearview Mirror“ is part of the book Small, Dirty and Sad (Riva Publishers, 2014). Translation to English by Eireene Nealand. The story is published in the Literary American Magazine „Drunken Boat“, 23 ed., 2016


– Никога не се влюбвайте в диво същество, мистър Бел – посъветва го Холи. –
[…] Ако се оставите да обикнете диво същество, накрая ще останете само с поглед към небето.

„Закуска в Тифани”, Труман Капоти

23rd edition of „Drunken Boat“, American Literary Magazine, 2016

​Ожених се малко след като се уволних от казармата. Ама как стана тя – на бърза ръка! Едва няколко дена откак се бях прибрал вкъщи, и отиваме с баща ми на гости на братовчедите в съседното село. Голям гуляй, винó, софри – знаеш как е, кога се прибираш при свои хора, след дълго отсъствие! Та седим си с братовчеда на трапезата, подхвърляме майтапи, току ми се подсмихва той заговорнически и ми сочи с поглед едно девойче през масата. Съседско било, вика: ‘Земи го, брате! „’Бе как ша го взема бе, брат’чед, на друго момиче съм дал сърцето си, не мога!”Не мога ли? Завъртя се вечерта, заобръщаха се чашите, от един момент нататък какво сме правили – не помня, помня само, че веселбата беше голяма. На сутринта се събуждам и що да видя: свило се до мен на леглото съседското девойче, така както я е майка родила – нежно, крехко като гълъбичка! Бре, каква я свърших, викам си! Сред роднини скрито-покрито няма! Тя – девойка, аз – първи мъж, и баща ѝ, като разбра, вика: „Сине, трябва да я ‘земеш! Или ти, или никой! Направил си белята – вземай го момичето!”. И това беше: за има-няма две седмици се оженихме и заживяхме заедно. Заобичах си я аз, моята Катеринка – добро и сговорчиво девойче излезе. А и къщовница, и в ръцете сръчна. След година ми роди син – горд наследник на баща си. Скоро и щерката се появи. Хубаво семейство си наредихме. Минаваха годините, растяха децата, а с тях сякаш и Катеринка порастваше. Кога се взехме, тя беше още дете, а започваше да става жена. И постепенно нещо взе да се променя в нея. Не ѝ харесваше как живеем, започна да я задушава животът в малкия град. Остави това, ами и отвъд България започна да гледа. Пуснал ѝ някой мухата, че на Запад е истинската свобода. А в тия години, знаеш, това бяха страшни приказки. Само мисълта да избягаш в чужбина можеше в затвора да те вкара! А тя и мен навива на нейния акъл! Викам: „Катерино, стига си си помътвала главата с щуротии! Семейството ни ша затриеш! Това е моята родина – каквато-такава! Не мърдам оттук, а децата ще вземеш само през трупа ми!”. Но не би! Луд човек и силен вятър нищо ги не спира! Изчезна моята Катерина! Една сутрин по Възкресение излезе рано, уж за черква, и повече не се върна. Мен изостави – хайде, това как да е, но децата…! Да си остави децата! Смела ли беше, луда ли беше, и до днес все това се питам… Е, ‘секо нещо се учи, със ‘секо нещо се свиква! Двайсе’ години се изтъркóлиха, а от Катеринка – ни вест, ни кост. Децата израснаха, как съм ги гледал сам – не ме питай! Какво им е било на тях без майка – това аз не смея да ги питам! Покрай ежедневните грижи и тревоги за всичките тези години постепенно се научих да не мисля за Катерина. Знаеш, нещата, които не можеш да забравиш, можеш поне да се научиш да не си спомняш. Дори и тогава обаче не можеш да спреш миналото да напомня за себе си! Прибирам се една вечер късно от работа – смачкан, изморен, пак цял ден бях въртял волана на същото това такси, в което те возя и теб сега. Звъни телефонът и аз се стреснах! По това време се обаждаше само старата ми майка, преди да се спомине. Оттогава рядко някой ме търсеше и аз никого не очаквах. Казвам „Ало“, а отсреща – тишина. Усещам обаче, че сякаш някой диша в слушалката. „Ало? Кой се обажда?”, повторих, наполовина раздразнен, наполовина уплашен, без сам да разбирам защо. Отсреща – пак тишина. Нещо в този момент трепна в мен. Странни мисли започнаха да се въртят в главата ми. Внезапно познат глас каза през хлипове плач: „Децата… Как са децата…?” Сърцето ми се сви. Вцепених се. Едва промълвих: „Катерина! Ти ли си, Катерина? Ало, ало… Катерина!” Неочаквано връзката се разпадна и телефонът замръзна мъртъв пред мен. Наистина ли беше тя – моята Катеринка? На мене ли ми се строи така? Не мога да ти кажа! Така и повече нищо не чух от нея… Днес децата са съвсем големи. Разбягаха се и те. Синът е на 30, със семейство – строител в Испания. Дъщерята пък е в Англия – сервитьорка. Добре че поне внучката на мен остави да я гледам, та тя е единствената ми радост сега. Само за нея още въртя този волан по цял ден. Ето ги тука всички къде са! Сложил съм си ги над огледалото, та кога гледам назад дали идват коли, все тях да виждам. И сина, и дъщерята, та и внуците до тях! Ей я нá и Катеринка, гледай само как ми се усмихва. Тук е едва на 22. И нищо, че са ми само на снимка! Гледам си ги аз и им се радвам. Понякога са добре, понякога не, ама все гледат да се усмихнат за пред мен – да не се тревожа аз. Така ги гледам все в огледалото за обратно виждане как бавно се отдалечават, докато аз продължавам да карам напред.


*Разказът „Огледало за обратно виждане“ е от сборника разкази “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива, 2014). Разказът е преведен на английски език от Айрийн Нийланд. Публикуван е в американското литературно списание „Drunken Boat“, бр. 23, 2016 г.



За първи път се влюбих на 17. И за последен. На 17 светът изглежда по различен начин, но нека започна отначало…

Бяхме голяма компания, хлапета все на по 16-17 години и си живеехме живота. Слушахме метъл, пънк, рок. Всички с дълги коси – без значение момичета, момчета. Всичко го правехме за купона – пиехме, пушехме, друсали сме се. Като се замисля, най-много сме се друсали. Беше лудо. Куфеехме по концертите на „Нова генерация” и „Ревю”. В компанията имаше един Мишо. Той свиреше страхотно на китара. Беше истински талант.

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

Беше краят на месец май. Пролетта беше оцветила всичко в зелено, дърветата цъфтяха, птичките пееха. Седим си ние в един късен следобед в Борисовата градина и пием бири, нашата компания, метъли и пънкове. Мишо извади от джоба си някакви хапчета. Нарече ги „перки” или още „Паркизан”, някакво лекарство срещу паркинсон. Мишо каза, че от него получаваш халюцинации. Взехме от тях и после бира, бира, бира… и да – халюцинации. Вече беше късно вечерта, а аз имах чувството, че всъщност е ден, но някой е загасил лампите! Сещаш се за какво става въпрос?! После имах чувството, че около нас седят непознати хора и ни наблюдават, а ние не спираме да се смеем. Не знам кога, но сме заспали на тревата. Събудихме се към 9 сутринта, защото някакво куче се беше приближило да ни души и се опитваше да препикае Мишо. По алеите вече всички хора вървяха забързани за работа, добре облечени, с куфарчета, гледащи часовниците си. Ние в това време се въргаляхме в мократа от росата трева и не знаехме къде се намираме. С опърпани дрехи и сънливи очи посрещахме утрото на нашето безвремие. В този момент Мишо извади китарата, която до преди малко беше ползвал за възглавница на тревата. И докато животът се суетеше покрай нас със забързана крачка към поредния работен ден, той запя любимата си песен на Роулинг Стоунс: „Диви, диви коне, те никога не ще ни отнесат. Диви, диви коне…”. Мисля, че точно тази сутрин се влюбих в Мишо.

Снимка: "Двойна измама"

Снимка: „Двойна измама“

Дойде ‘89-та. Падна режимът. С демокрацията дойдоха и всякакви нови забранени наркотици. По-късно нарекоха това време – първият бум на хероина. Изведнъж всичко беше позволено, свободно… Хапчетата, с които доскоро се друсахме, все повече започнаха да се изместват от „херингата”. Хероинът започна да навлиза сериозно, но тогава никой нямаше информация какво е това нещо. Много от приятелите ми неусетно започнаха да затъват.

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

Мина време, завършихме училище. Компанията започна да се разпада. Всеки пое по своя път – едни станаха наркомани, други – алкохолици, трети полудяха. Който все пак успя да остане с всичкия си, избяга от България. Ние с Мишо вече ходехме сериозно. През лятото на 1992-ра се случиха две важни неща за мен, първото: приеха ме да уча Английска филология в Софийския университет; второто: научих, че съм бременна от Мишо. По това време той беше в казармата. Пуснаха го за три дни отпуска. Когато го видях, ми се доплака, бяха му остригали дългата, гъста коса. Когато му съобщих новината, той се зарадва, запрегръща ме: „Ама това е страхотно”, вика, „сега ще си имаме бебе, ще си го гледаме, ще се обичаме…”. Зарадвах се, че така приема нещата. Майка ми обаче каза задължително да направя аборт. Била съм още прекалено млада, не съм можела да поема отговорност за себе си, пък какво остава за деца и семейство. Пък и тоя Мишо, какъв бил… Бил още млад и несериозен, как щял да се грижи за жена и дете. Накрая, аз все пак, запазих детето. Обичах Мишо и исках детето.
Оженихме се. Родих. Заживяхме заедно с малкия ни син Николай.  Първите години нещата вървяха много добре. Аз все още бях много влюбена в Мишо. Той излезе от казармата, но реши, че не иска да учи. Това добре, но не искаше и да работи. Аз започнах работа, в същото време и учех, а той стоеше и гледаше телевизия вкъщи. Казваше, че си търси работа, но нямало. Постоянно говорехме, обяснявахме се. Той ми казваше, че ще направи всичко възможно, за да промени ситуацията и да си намери работа. Много държал на семейството ни. Тия разговори започнаха да зачестяват, заедно с литрите алкохол. Майка ми тогава само ме гледаше остро с вид „Аз ти казах!” Нещата станаха сериозни, започнаха скандали, той ми посягаше. Наистина всичко се обърна с главата надолу. Няколко години живяхме заедно, като накрая беше ей така – скандали, крясъци, сълзи.

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

Докато взема решение да се махна от него, мина много време. Вечерта ми е много тегаво, рева и решавам, че се развеждаме, и съм твърда. На другия ден, на сутринта си казвам: „Не, не, чакай да видим, може пък да се оправи, да се променят нещата. Все пак имаме и дете!” А вечерта пак същото… Накрая реших твърдо – развод. Беше много драматично, защото, когато Мишо беше трезвен, ми се молеше и ревеше да не го оставям, а когато беше пиян, ставаше груб и агресивен. Въобще това отдавна не беше онзи Мишо, когото обичах от ученическите ми години. Махнах се от него. Със сина ми Николай отидох в апартамент под наем. Тогава работех като учителка по английски. Вече бяха точно тия години в България – на голямата инфлация, банките фалираха, нямаше пари, нямаше стоки. Имах чувството, че ще стигна до просешка тояга. Нямаше как, борех се сама… Първите години, откакто се разделихме с Мишо, чувах от приятели, че много страдал, защото сме се разделили и затова пиел още повече. После чух, че е започнал и да се друса. Все едно, вече не ме интересуваше къде е и какво прави. Аз бях твърда и прекъснах с него всякаква връзка.

Годините се изтърколиха, Николай тръгна на училище. Един ден, след като го взех от училище, се прибирахме през подлеза на „Орлов мост”. Там, някакъв брадат мъж с извехтели дрехи свиреше на китара с четири струни, другите две бяха скъсани. Приличаше на клошар, но свиреше добре. Напоследък има много такива из подлезите. Те там си живеят – спят, ядат и свирят за някой лев. Николай ме дръпна да останем да послушаме как мъжът свири. Лицето му беше подпухнало, беше мръсен, изстрадал. Изведнъж мъжът ме погледна в очите. Вцепених се. Бях виждала тези очи и преди. Погледът му ме пронизваше и четеше сърцето ми.

– Госпожо, тази песен е за вас – каза мъжът и запя. – Диви, диви коне, те никога не ще ни отнесат. Диви, диви коне…

Усетих топка в гърлото. Сърцето ми натежа. Задърпах Николай към изхода на подлеза. Той не искаше да върви:

– Мамо, този човек свири много хубаво, нека да послушаме още!

С разтреперан глас му казах:

– Върви, Николай! Бързаме!

След седмица във вестника прочетох, че в подлеза на „Орлов мост” е намерен починал клошар. Намерили са го свит върху влажния цимент на подлеза. Вкочанените му пръсти все още стискали старата китара с четири струни.

Бистра Величкова

* Разказът е публикуван за първи път в LiterNet , на 19.03.2010 г., бр. № 3 (124). Разказът е един от първите публикувани разкази на Бистра Величкова, в литературно издание.

** Разказът е един от неиздадените разкази от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (Рива, 2014 г.)

АРТИСТЪТ (разказ)

„От мръсния лик на суетност вседневна
блажен е тоз, чийто се дух отврати,
разкъсва веригите свои той гневно
и с вихрен полет в небесата лети.“

„Полет“, Димчо Дебелянов

Снимка: Бистра Величкова

Снимка: Бистра Величкова

Израснал съм по пазарите на „Люлин“. Братовчедите там имаха сергии за маратонки. Те ме запалиха по търговията. За мен училището не беше важно. Кога ходя, кога – не, от малък си бях тройкаджия, да не кажа двойкаджия. Те пък и нашите никога не са се интересували от мен. Както се казва, заложили са на философията на двете „Р“-та: Роден и Ритнат. Ритнат, ей така, встрани, да не пречи на пътеката. Е, аз не искам лошо да кажа за тях, нали, родили са ме, давали са ми, каквото могат, някои неща са ми липсвали, но все едно… За тях мога само да кажа, че са едни добри дървета. Добри дървета, които са родили хубав плод и са го оставили да си расте. Когато узрее достатъчно, той сам си пада от дървото и си поема по своя път. Добри са ми родителите. Ей го – нито са пияници, нито се увличат по хазарта, нито по чуждо ходят. Е, само майка ми, дето ходи малко по мъже… Те за това се разделиха с баща ми и той си се прибра на село и малко се пропи, де… Ама аз ги виждам, тоя техния живот така ги е смачкал, така ги е накарал да се свият. Те са си свикнали вечно да ги ритат, да ги тикат в миша дупка, да бачкат здраво, да живеят без пари и все да мълчат. Не знам дали заради това, ама така и не им е останало време за мен. Никога не са се интересували къде съм, с кого съм, какво правя.

И така, аз от пет годишен съм по цял ден на пазара в „Люлин“, при братовчедите. Ицо и Боби – това са моите баща и майка. Те са с десетина години по-големи от мен. Те са ме отгледали, те са ме възпитали. Облечени в анцузите на „Адидас“, продават по цял ден фалшиви маратонки на „Найк“. Ама ако знаеш само как убеждаваха хората, че са истински и колко много чифтове продаваха на ден. Аз – малкият, ги гледах отстрани и много исках да бъда като тях. Исках да нося същите анцузи, да имам същото поведение, да мога да лъжа хората и да продавам много, и да имам пари като тях. Ей така си спомням – бил съм някъде десетина годишен и вместо да съм на училище, Ицо и Боби ме водят в складовете и ми показват откъде взимат стоката. Беше голямо приключение. Те ме запалиха и по борбата. Викат – само на тоя пазар не може да седиш, трябва да те направим яко момче. Записаха ме във Федерацията да тренирам, там, където и те са тренирали. Казаха ми, че това е пътят към успеха – борба, тренировки и работа. В ония години всичките им приятели тренираха борба и продаваха по пазарите. После, някои от тях изведнъж много се замогнаха. Започнаха да си увисват тук едни ланци над яките на анцузите, метални гривни по ръцете. Братовчедите искаха и аз да стана така. Искаха да успея като тях. И аз здраво тренирах – цял ден на пазара – работя с хъс, за всеки продаден чифт, за всеки процент, не спирам да им говоря на хората как моята стока е най-добрата. Още чувам шума и глъчката на пазара. И още в ушите ми гърми вечната чалга на радио „Веселина“ и „Сигнал Плюс“. Сега не ги понасям тия радиа.

И след един такъв ден по пазарите вечерта отивам на тренировка. Блъсках здраво в залата. Лека-полека заякнах и почнаха да ме пускат и на състезания. Ходих на републикански състезания по борба. Веднъж дори стигнах до Балканиада. Майка ми и баща ми веднъж не дойдоха да ме гледат. Даже не знам дали разбраха, че съм ходил на състезания.

Така мина времето и станах вече осми клас. Един ден с братовчедите пак ходихме

Снимка: Бистра Величкова

Снимка: Бистра Величкова

да взимаме стока от склада. На връщане, в колата, Ицо ме накара да му прочета спортните новини от вестника. И аз като започнах да сричам, ама едва чета. Оказа се, че в осми клас аз въобще не мога да чета. И братовчедът се хвана за главата, развика се. Пък аз не виждах кое е толкова страшното. На мен ми беше тръпка само търговията, пазара и борбата. Беше ми все едно дали ще мога да чета, или не.

Обаче братовчедът като ме хвана, заведе ме у тях и ми даде две торби с книги. Вика, ще ги четеш сутрин и вечер. Все едно някакво лекарство ми предписа. И вика, на пазара искам да ми разказваш какво си прочел. И аз, естествено, щом братовчедът казва – слушам. Прочетох всякакви книги, дето ми беше дал. Имаше разни за търговията, как да мислим позитивно, как да печелим бързо с малко труд. После прочетох „Кръстникът“. Е, тази книга вече наистина ме запали по четенето… Колко много исках да бъда като Дон Корлеоне само… Този човек е направил нещо в живота си.

„Кръстникът“ ме накара да се замисля. Сякаш започнах да се осъзнавам. Започнах да се питам кой съм аз и какво правя в този живот? Ето, започвам да си правя равносметка и осъзнавам, че съм много зле. Ей го, аз скоро ще стана на 25, и досега животът ми се е развивал все с обратен знак. Всичко е на минус. Ей така, оглеждам се в двете си длани, и пиша минуси и плюсове. Нямам никакви плюсове, човек! Разбираш ли? Целият ми живот досега мина под някакъв калъп – сергията за маратонки на „Люлин“ и тренировките по борба. По едно време и гадже си хванах, та се вкарах в поредния калъп на живота. Скоро обаче я зарязах.

Реших да зарежа и всичко останало: и скапания пазар, на който съм прекарал повече от 10 години, и безсмислените тренировки по борба. Ей така, седнах и се заслушах какво иска сърцето ми. За първи път послушах него, а не какво ми казват братовчедите на пазара. И разбрах – искам да бъда артист! Искам да играя в театъра, да давам всичко от себе си, да се вживявам в роли, които никога няма да ми се случат в живота. Може би, някой ден, ще мога да изиграя и моя герой Дон Корлеоне… Усетих, че това е моето призвание, което ме вика и тегли. Като казах на братовчедите, те ми се изсмяха и казаха, че това е „циркаджийска работа“. За първи път не ме интересуваше какво мислят те. Отвътре чувствах, че трябва да го направя. И го направих!

Бурни аплодисменти и викове на „бис” заляха залата. Артистът се поклони плавно и се скри зад завесата.

Бистра Величкова

* Разказът е публикуван за първи път в LiterNet, на 09.02.2012 г., № 2 (147)

** Разказът е един от отпадналите разкази от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (Рива, 2014 г.)

Бистра Величкова – неспособна да се приспособи в реалността

Бистра Величкова на четенето на вечерта на дебютантите, на Софийския литературен фестивал в "Перото", 1 декември, 2015 г. Снимка: Фелия Барух

Бистра Величкова на четенето на вечерта на дебютантите, на Софийския литературен фестивал в „Перото“, 1 декември, 2015 г. Снимка: Фелия Барух

Бистра Величкова е родена през 1986 г. в София. Завършила е Журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и магистратура по Европейски науки в Университета в Туенте, Холандия и Вестфалския-Вилхелмс Университет в Мюнстер, Германия. Нейни произведения са отличени с награди на литературните конкурси: за къс разказ „Рашко Сугарев” (2012 г.), за поезия – „Веселин Ханчев” (2012 г.) и „Димитър Бояджиев” (2013 г.). През 2012 г. е стипендиант на Фондация „Елизабет Костова“ в Созополския семинар по творческо писане. Нейни разкази и стихове са отпечатвани във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел”, в. „Труд”, сп. “Страница”, сп. „Гранта”, сп. „ЛИК”, сп. „Vagabond“, сп. „Море“, „Факел”, „Кръстопът”, LiterNet и др. Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна” (ИК „Рива”, 2014 г.) печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, Хасково (2015 г.).

– Представете себе си в три изречения.

Неспособна да се приспособи в реалността, поради безкраен идеализъм. Всеки опит за такова приспособяване ме среща с нови герои, които ми показват, че истина и смисъл в действителността няма, а само в пространството на текста. Определям се като човек, който търси, задава въпроси, смее се на света и вярва в хората.

– Кога написахте първия си текст? А кога започнахте да възприемате себе си като писател?

Първият си текст написах на 11 г., за вестника, който “издавах” – “Неполитически разнодневник”, със слоган: “Мързеливци от всички страни омързелявайте се!”. Вестникът излизаше веднъж в годината, с тираж 5 броя – сериозен ъндърграунд. Текстът представляваше интервю с Кирил и Методи за трудния и неравен път по измислянето на азбуката.

Никога не съм се възприемала като писател. Да се възприема като писател, означава да застана наравно с големи имена в литературата, които харесвам и уважавам. Не мисля че сме равни, те са големи, а аз съм… “Малка, мръсна и тъжна”. Възприемам се повече като човек, който обича да наблюдава, да чувства и да пречупва света чрез думите.

– Защо продължавате да пишете?

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Този въпрос ми звучи като въпроса – “Защо продължавате да дишате?”. Чувствам го като някаква вътрешна потребност, чрез която се опитвам да си обясня света, изтичащото време, как се променяме според това, което ни се случва и до колко можем да запазим себе си, докато се опитваме да се измъкнем живи от живота. Както казва английският литературен критик и журналист Джеймс Уд: “Да пишеш, означава да запазиш, да задържиш времето”.

– Какви са очакванията ви от фестивала и неговата публика?

Очакванията ми, от тазгодишното издание на Литературния фестивал, са да ме запознае с много нови и интересни автори от Иберийския полуостров. А от публиката очаквам да се стоплят в зимните месеци от литературата на тези слънчеви страни.

– Какво е най-характерното, според вас, за съвременната българска/световна литература?

Мисля че, съвременната ни българска литература прави опит да осмисли смутното време на промени през последните 20-30 години. Тя представя гледните точки, както на тези, които са емигрирали навън, след 90-те години, така и на тези, които са останали и са емигрирали навътре, в себе си. И първата, и втората група писатели пречупват съвремието чрез личните си съдби и човешките истории на техните герои.

За световната съвременна литература ми е по-трудно да отговоря, защото нямам толкова обширен поглед върху нея.

– Как бихте описали (някои от) думите тъга, страст, гняв и нежност?

ТЪГА – 1. Резултата от опитите ни за щастие; 2. Звукът на стрелките на стенен часовник, в неделя следобяд
СТРАСТ – Викът на душата за свобода

* Интервю с Бистра Величкова, като един от дебютиращите авторите, участващи в Третото издание на Софийския международен литературен фестивал, посветен на Иберийския полуостров (25.11-13.12.2015 г.) в НДК, организиран от Асоциация „Българска книга“ . Бистра участва в четенето на вечерта на дебютантите, в Литературен клуб „Перото“ , на 1 декември, 2015 г. Ето ТУК може да видите всички български автори участвали на фестивала.

Вечер на дебютантите в „Перото“ – Бистра Величкова чете разказа  „Тайната на любовта“, публикуван за първи път в сп. „Страница“, бр. 2/2015. 


Последният печатен брой на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

Последният печатен брой на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

Записаха ме да учa в Селскостопанската гимназия. Там къде учи утайката на обществото. Аз толкова и ходех на училище. Значи, там от целия клас аз бях единственият бял, всичко друго… от малцинствата, дето вика учителката. Български едва говорят. Само можем да се псуваме с тях. А пък подът в стаите – изкорубен, мазилката паднала, прозорците счупени, всичко мизерия ти казвам, братко. Зимата се топлим с една печка с дърва. И винаги трябва някой да седи най-отзад до печката и да хвърля вътре цепеници. При нас Кольо циганчето вършеше тая работа. Седи той, с едно малко радийце, пуснал си чалгицатa и хвърля дърва. Ама така тихо си го е пуснал радиото да не пречи на госпожата да преподава урока… А па учителката на всеки един час, току каже: „Кольо хвърли една цепеница, че измръзнаа’ме…”

В това селскостопанско училище, ако знаеш каква анархия беше. Нема ред, нема нищо. Ядяхме си на чина по време на час, по коридора хвърляхме пиратки, учителките ги шамаросвахме като се правят на отворени. Лудница беше. Аз така веднъж я зашлевих тая по география, ‘щото не щя да ми пише тройка. Тя ми вика ще ти пиша двойка и аз викам: „Искам тройка, иначе ще те ударя”. И тя ми писа двойка и аз като замахнах, фрас през лицето и й разбих устата. Ей тук отстрани й се цепна. Те за това ме изключиха. Ама аз се радвах, защото ще мога повече време да прекарвам на пазара.

Ами, че аз съм израснал на пазара на Илиянци, с чалга. Петнайсет години съм

Разказът "Бягат само гладните коне", публикуван с друго заглавие в сп. ЛИК, бр. 12, декември 2012 г., стр. 79

Разказът „Бягат само гладните коне“, публикуван с друго заглавие в сп. ЛИК, бр. 12, декември 2012 г., стр. 79

продавач. Разбираш ли какво значи това? Откак съм се родил, наш’те ходят да продават на пазара и мен няма кой да ме гледа, и аз от пет годишен съм с тях на сергията. Продаваме китайски боклуци – дрехи, маратонки. Възпитаваха ме тогава в агресивната търговия. Тя вече не е на мода. Ама тогава работеше. Дойде някой пред сергията и ти почваш да си говориш с него, ей така небрежно: „Ей, ела да пробваш тия маратонки, много са хубави! Ей, вземи ги тия, те ми се харчат най-много, а па ония нямат късане”. Лъжеш ги, ама майсторски. И като ми кажат някои: „Добре е събота и неделя да се качите на поход в планината, да се разтоварите, добре е за здравето”. Какво здраве бе, човек?! Какви ми ги говорят тия?! Как събота и неделя ще отида аз на поход като тогава са ми най-силните дни за маратонките и дънките, тогава продаваш най-много. Еми аз до 20 годишна възраст не бех ходил никъде – нито море, нито планина. Само си знам – кога не съм на училище – съм на сергията. Дванайсет – петнайсет часа висиш там – пек, студ, по всяко време. И после пак мизерия. В джоба ми дрънкат жълти стотинки. И това е само, ако джоба е имало кой да ми го зашие, иначе и тех ги нема никакви!

И да ти кажа, напоследък започва да ми писва от целия тоя живот. Писнало ми е здраво. Как пък от как се помня е все мизерия бе? Как па нещо не се промени? Работя яко и все като оръфляк ходя и хладилникът ми все така седи, все едно пиратка съм хвърлил вътре – празен, братко! А коремът ми къркори като развален трактор. И ей за това, напоследък започнах да си мисля че май искам да се махна от тук. Искам да отида някъде другаде, където има повече късмет. Защото Късметът винаги подминава нашата страна. Както си върви той и като стигне до нашите граници и хоп кривва на една страна и отива у съседите, само и само да не мине и да не се заклещи и той тук. Защото, каквото се е спряло у нас, там си е останало.

И някой като ми каже, стига бе брат, тука си е хубаво. Ама хубаво е! България е много хубава страна, ако имаш четирицифрена заплата или петцифрена, още по-добре. Гледай, че всичко живо се изнесе. Тук останаха само тия, дето нямат 10 хиляди лева, за да заминат. И тия, дето имат много, много повече от 10 хиляди лева. Тук останаха най-бедните и най-богатите.

Разказът "Бягат само гладните коне", публикуван с друго заглавие в сп. ЛИК, бр. 12, декември 2012 г., стр. 80

Разказът „Бягат само гладните коне“, публикуван с друго заглавие в сп. ЛИК, бр. 12, декември 2012 г., стр. 80

И не само за това искам да избягам, нека да ти кажа, знаеш ли и защо още? Също, защото мога! Защото съм гладен. За това ще избягам. Бягат само гладните коне. Ситите ги мързи. И правилно. Защо да бягаш, ако си сит кон и ако има кой да ти дава овес? Сит кон не тича бързо на състезание. Не му пука. Гладният кон, той тича като луд и бърза да стигне до финала, защото знае, че на финала ще има храна. Иначе умира. Няма го. Изчезва. А този дето е сит, няма да си дава зор да бяга толкова бързо. И аз съм така. Гладен кон съм аз. Искам да избягам от тук. Ако знаеш само колко бързо ще бягам, само и само да стигна до края. Ще бягам, колкото сили имам, ако ще и светът да свърши утре, аз пак ще бягам. Защото представи си, че аз спра за момент и светът, обаче вземе, че не свърши и аз ще съм още по-гладен тогава. И да знаеш, че краят на света ще помете ситите коне, защото те са загубили импулса си да бягат, те няма от какво и за какво да бягат. За нас гладните, да бягаш значи да живееш. За това ще бягаме не само до края на света, ами дори отвъд края.

Ей го, даже съм го измислил вече, продавам си апартамента утре, взимам парите и изчезвам. Ще избягам там, където ме чака късметът и по-хубавият живот, ако ще и накрая на света да е. Ще бягам до там, до където гладните коне ги чака порцията храна. Може би там пак ще съм никой, ама аз и тук съм никой. Аз няма какво да губя, освен тия дънки, дето са се протрили на коленете и маратонките. Това е всичко, което мога да загубя. Гладният кон няма какво да губи. Той е загубил всичко със самото си раждане.

Въобще, черен съм аз и целият ми живот е черен, защото цял живот все с черни хора съм живял – компанията ми, приятелите ми, всички са все почернени. Разбираш ли? Е, ти като си израснал сред “черни” хора какво може да стане от теб? Черен човек. Кои са черните хора ли? Ами ето тези, които колкото и да се напъват никога няма да станат бели. Белите седят на бюро и си пишат някакви проектчета и договорчета на бели листчета, и слагат печати, и това е. Ама, за да станеш бял трябва баща ти, вуйчо ти, стринка ти да са някои и да те набутат при белите. Нашите и те са черни като мен и оттук нататък какво мога да направя с живота си, според теб?!

Знаеш ли, по едно време понеже исках да си променя живота, се записах в

Редакционен екип на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

Редакционен екип на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

университета. И аз да уча нещо. Нали разправят, че като си с образование е по-различно, по-хубава работа можеш да си намериш. Въобще това бил един от начините да станеш бял човек. И това се оказаха глупости. Отивам там и ги гледам, ами те всички едни стерилни, спретнати, сякаш никога не са живели. Абе ей, какви сте вие бе, хора? Вие не сте хора? Вие сте сити коне. Вие знаете ли какво е истински живот? Нищо не знаете. Мен сте тръгнали да ме учите. Елате на сергията, ако искате да разберете. Аз съм израснал на Илиянци, докато вие сте чели книги. И накрая аз съм станал черен човек, а вие бели. Те само са чели за живота, а аз съм го живял и за това съм станал черен. Защото животът е черен, ама никой не ще да се изцапва с живот. Спечени са тези белите и спретнатите. И аз като си говоря с тях, ей така без да ми дреме и те ме гледат особено и викат: „Ние тука не сме свикнали така. Трябва някакъв респект и уважение!” Какъв респект бе? Ти знаеш ли как се печели респект на улицата? Две крошета и печелиш респект. „Ти до сега ни веднъж не си ме ударил, какъв респект искаш?”, викам му на един цайс с брада. Написал бил някакви книги… Aма пиши си бе, да не съм те аз карал. Написал ги и чака респект. Чака се на опашка в магазина за хляб, респектът се извоюва…

А пък той този стреснато ме гледа като му ги говоря такива и ми вика: „Добре момче, ти за какво мечтаеш?”

А аз му отговарям: „Мечтая да съм сит кон, господине, за това мечтая аз. А вие за какво мечтаете като вече сте сити? За живот мечтаете вие! Ние може да сме гладни коне, но сме живи. На добър час, господине и успех. Нахранете се добре и вие сити кончета, и вие чисти, и бели хора, седнете удобно във фотьойлите си с чаша вино в ръка и ордьоври на масата. Аз обаче не мога да чакам, защото съм гладен кон и друга съдба е отредена за мен. Аз трябва да бягам на всяка цена, с всички сили, колкото мога, докато остана без въздух, докато краката ми сами откажат от умора. Трябва да бягам, дори и светът да е свършил, защото знам, че да спра е равносилно на смърт”.

Бистра Величкова

* Разказът е публикуван с друго заглавие в последния печатен брой на списание “ЛИК”, бр. 12, декември 2012 г.

** Текстът е един от отпадналите разкази от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (Рива, 2014 г.)

Хорът на отритнатите

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) на Бистра Величкова

Дебютната книга на Бистра Величкова „Малка, мръсна и тъжна“ съдържа 19 разказа. 19 къси разказа, дори много къси. Всички са написани в първо лице, единствено число и това предопределя живия, телеграфен и разигран начин на разказване, както и езика – разговорен, жаргонен, накъсан, понякога изненадващ, а в един от разказите – „Иднинà“ – диалектен. Разказите са близки помежду си, от една кръвна група са. Приличат на парчета от мозайка, всяко парче допълва общата панорама, а в резултат имаме пред себе си единна, цялостна книга.

Писателката я е нарекла „Малка, мръсна и тъжна“. И тъй като няма разказ с такова заглавие, читателят, в случая аз, веднага започва да търси произхода на заглавието. Намерих го още във втория разказ, по-малък от две странички, но тъжен за цяла кòла – „Париж без любов“. Там ноктите на една портокалена баба, по-точно баба, продаваща портокали в Париж, са черни от мръсотия. „Ахаа – казах си, – мръсна.“ Когато разказвачката се изкачва на Айфеловата кула, вижда отгоре колко е малка бабата. „Ахаа – казах си, – малка.“ Колкото до тъжна, нямаше нужда нищо да си казвам – героинята разказва достатъчно тъжно за срещата си с Париж и бабата, за да реша, че съм разбрал защо е „малка, мръсна и тъжна“.

Разбира се, оказа се, че не е така. Става въпрос за парчето земя, което обитаваме заедно, което натъжаваме заедно и което, за съжаление, не спираме да мърсим – и в буквален, и в преносен смисъл. С други думи, почти накрая на книгата, в разказа „Завинаги“ става ясно, че България е която е „малка, мръсна и тъжна“ и ако продължим със следващото изречение, тя е още „…дрипава като картата срещу мен; разпадаща се като лющещия се червен маникюр на историчката…“

Много точно заглавие. Но и много тъжно, съгласете се.

Колкото до първоначалното ми объркване, то сочеше, че освен за страната ни, заглавието може спокойно да се отнесе и върху цялостния поглед на авторката върху пресъздаваната действителност. Защото в книгата има и разкази, чието действие се развива в Париж, в Ню Йорк или дори накуп в щатите Вирджиния, Алабама и Луизиана, а усещането в тях не е по-различно.

Рецензията на Чавдар Ценов за книгата "Малка, мръсна и тъжна" (ИК Рива, 2014) е публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8 , 25-3.03.2015 г.

Рецензията на Чавдар Ценов за книгата „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) е публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

Героите на Бистра Величкова са от онези, които дали справедливо или по инерция наричаме „малки“; мръсотията непрекъснато присъства – било като резултат от мизерен начин на живот или тежка физическа работа, било като помисли, постъпки и цялостно човешко поведение; а колкото до тъгата, тя се е просмукала в повечето преживявания и разсъждения на героите.

Портокалени баби, аутсайдери, наркомани, изоставени деца, просяци… Изобщо хора, избутани от живота. Или както казва героинята на разказа „До дъно“: „Така ставаш аутсайдер. Винаги, когато не се движиш по „правия път“, според общоприетите разбирания за прав път, и по установения ред, обществото леко те изритва в периферията“. Това в социален аспект. В екзистенциален – хора, ненамиращи любов от един или друг вид, ненамиращи смисъл от никой вид. Различни хора, невписващи се хора: „Мислеха за живота. Може би точно затова се прецакаха, защото много мислеха за живота. Това им изпържи мозъка. Нищо друго не изпържва мозъка както многото мислене…“

Писателят Чавдар Ценов по време на представянето на книгата "Малка, мръсна и тъжна" на Бистра Величкова, на 10 декември 2014 г., на Панаира на книгата в НДК

Писателят Чавдар Ценов по време на премиерата на книгата „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова, на 10 декември 2014 г., на 42-ия Панаир на книгата в НДК

Едно многогласово „аз“-повествование, в което гласовете на отделните герои се наслагват, преплитат и напластяват, а в крайна сметка се получава хор като от древногръцка драма, който обаче не изпълнява дитирамби в чест на бога, а отделните хористи набързо и задъхано споделят с нас различни неща за собствения си живот. Понякога са по-разговорливи, друг път – съвсем лаконични. Но дори и с пренебрежимо малко факти от собствения им живот тези „хористи“ заживяват в съзнанието ни като пълнокръвни герои, чувствителни, раними. Може би най-важното за тях е, че не са конформисти. Сигурно защото създателката им не е конформистка.

И не е съгласна, протестира срещу „копипейст“ нещата, ако мога така да се изразя. Споменавам го, тъй като наскоро четох нейна статия за съвременната ни журналистика („На журналистиката – с любов и омерзение“, Е-vestnik, 21.11.2014 г.), която все повече се превръща във вторична, търси по сайтове, радиостанции и телевизии новини, преписва ги, за да си запълни страниците, а същевремнно ги преиначава къде от нечисти интереси, къде от чиста некомпетентност. Патосът на Бистра Величкова беше насочен именно срещу подобна „журналистика“.

Ако излезем от конкретиката на нейния патос, ако го свържем с „Малка, мръсна и тъжна“, ще почувстваме колко искрено авторката се противопоставя на „копипейста“ като правене на професионална кариера, нещо повече – като начин на съществуване и преуспяване, което е далеч по-необятна социална и екзистенциална тема. Без да се правя на пророк, струва ми се, че към тази тема Бистра Величкова ще посегне и в литературните си текстове. Защото, ако не друго, „хорът на отритнатите“ се нуждае от дълбоки гласове…


* Текстът е прочетен на премиерата на книгата на 10 декември, 2014 г. в НДК, в рамките на 42-ия Панаир на книгата. Редактор на книгата  – Деян Енев. Художник – Веселин Праматаров. Изд. „Рива“, С., 2014 г.

** Рецензията на Чавдар Ценов за книгата „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014) е публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

           Свързани статии:

ПРОШКА (разказ)

„…вървейки по улиците на Милано, се сблъсках с пиян просяк. […] Внезапно ме осени мисълта, че той, със своите няколко изпросени монети, беше достигнал преди нас щастието, към което ние се стремяхме цял живот, с всичките наши амбиции и усилия, и което някои от нас така и не достигаха.“

Св. Августин, „Изповеди”, Книга VI, глава 6

Излязох да прося на улицата малко след Бъдни вечер. Тази година за пръв път в живота си не съм имала тиквеник и сарми на масата на този ден. Досега все съм намирала пари, колкото да свързвам двата края, въпреки трудните времена, които настанаха. Е, не се оплаквам! Макар и нелек, животът ми е бил хубав. По-голямата част от него изкарах като фоторепортер към „Български фотографи“. След 90-а обаче всичко пропадна. Разтуриха го съюза, нали беше към Министерския съвет. Мъжът ми и той беше фотограф, та след промените се бяхме хванали за главите с тази безработица. Имахме едно малко помещение на партера на кооперацията, в която живеехме, та в духа на новото време решихме и ние ресторант да отворим. Две години го стягахме, вложихме всичките си спестявания и го приготвихме с любов и желание. В началото нещата сякаш потръгнаха и дори припечелвахме. Скоро обаче започнаха да идват онези неприятни хора. Паркират отпред едни черни коли със затъмнени стъкла, влизат, поръчват, не плащат. Пият, бият се, гърмят! Мъжът ми, като ги помоли да излязат, поне да се разправят навън, онези му опират пистолет в главата. Накрая подпалиха цялото заведение и така се свърши.


Разказът „Прошка“ е от дебютния сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова (ИК Рива, 2014 г.)

Скоро след това дойде Виденовата зима – 1997-ма трябва да е било. Зор голям, студ, глад, мизерия. Чудим се със семейството как и откъде насъщния да осигурим. Тогава синът ми замина по чужбината, по-добър живот поне за себе си да търси. Малко след това обаче мъжът ми внезапно почина и аз изведнъж се оказах сама жена, без пари и без работа. Въпреки че бяха сурови години, до улицата не ми се е налагало да стигам дори тогава. Избутах някак и това време, но като дойде новото хилядолетие, а с него и царят, и нещата сякаш съвсем на зле отидоха. А той, царят, ми е почти набор. Аз съм 36-та година, той – 37-ма. Хем набори, хем обаче с него сме като принца и просяка. Дойде той тогава, обеща разни неща, прибра си разни земи, дето уж негови били, и си замина. Как да е… То вече на какво ли не се нагледахме! Сега пък дойдоха такива, на които пък магистралите са им приоритет, ‘дето викат по новините. Ами не знам аз как така народът може да е гладен, а ти да правиш пътища, по които той да ходи? Ама те си знаят. Само дето ей го, на 70 и кусур години съм, с близо 40 години трудов стаж и с минимална пенсия 150 лева. Парно, вода, ток не ме питай откога не съм плащала. То за храна парите едва стигат, а какво остава за друго. През лятото няколко месеца живях само на свещи вкъщи. Добре, че беше топло, та не се налагаше да пускам печка и парно. Една съседка, добра жена, ме съжали и ми помогна да започна работа като чистачка в магазин. Аз бях благодарна, защото на моята възраст едва ли някой би ме наел за друга работа. А и в крайна сметка заплатата си е заплата – успявах да си платя и тока, и парното, и водата. След три месеца обаче дойде нов шеф и като разбра на колко съм години се разпореди от следващия ден вече да не идвам. Не съм била в „трудова възраст”. Известно време обикалях по познати в търсене на друга работа, но никой не искаше да ме вземе. Не ги виня хората – аз вече трудно ходя, едва виждам, не съм като преди пъргава. А и толкова млади хора има, които и най-леката работа ще свършат по-чевръсто от мен. Това беше точно преди зимата и аз реших: ще изчакам да мине Рождество, да се роди Спасителят, и срам – не срам, ще изляза на улицата на просия… Първия ден, когато се появих на „Витошка”, се чудех къде и как да застана. На ума си думам: „Мари, Ангелино, как ще извадиш и ти картонена кутия и ще я туриш на плочките като последната беднотия?!“. Вътрешната борба беше мъчителна. Приседнах леко на перваза на един закрит магазин в ремонт с картони на прозорците. Седя и се правя уж, че някого чакам. Оглеждам се ту наляво, ту надясно, примигвам с единственото си виждащо око, докато другото – с глаукомата – все по-дълбоко заспива под клепача. Нахлупила съм плетената шапка, подарък още от баба ми – плела я е на ръка. Облякла съм едно старо яке на мъжа ми, че е най-дебело и топли. Малко ми е голямо, но си викам – хайде сега, не отивам на бал, от излишна суета няма нужда. След два часа събрах смелост да извадя и картонената кутия пред себе си. И зачаках. Ръцете съм свила една в друга да се топлят, че нямах ръкавици. Вятърът свисти, започна да прехвърча и сняг. Аз мръзна като куче, а край мен минават забързани хората и какво ли си викат: „Поредната просякиня!“. И кутията пред мен все празна седи. Прави са – то да не съм само аз! Малко по-надолу от мен гледам едно младо момче, дрипаво, слабо като току-що посадена върба, и то протегнало шепи. По-късно разбрах, че бил наркоман. А сигурно няма и 18. Отсреща пък, през улицата, един мургавелник се прави на сакат. Увил с бинтове единия си уж отрязан крак, влачи се и моли за пари. Има-няма два часа да съм седяла така, когато при мен пристига една циганка, цялата в дрипи. Започва да ме гълчи, да ме хока, да замахва с ръце заплашително: веднага да съм се омитала, това било нейното място, от години тя „работела“ тук. Ритна ми кутията и аз си тръгнах, какво да правя? И на улицата е борба, да знаеш! И там има позиции, има йерархия, има правила, които трябва да спазваш, за да оцелееш. На другия ден я гледам тази същата, увила се в едни шалове, прегърбила се нарочно, свила се, прави се на възрастна, за да я съжаляват хората.

Все едно… преместих се на друго място и лека-полека започнах да свиквам с новата си роля. Срам – не срам, всеки ден от обяд, че е по-топло, докъм 5-6 вечерта съм на улицата. Седя с картонената кутия отпред и наблюдавам десетките безизразни лица, преминаващи покрай мен. Жени с високи ботуши гордо почукват с токове по плочките, а по виновно хвърлените им погледи в кутията ми усещам, че и те страдат и просят за любов. Мъже с костюми уверено крачат с мобилни телефони в ръка, говорят важно, а като ме погледнат, в очите им виждам, че и те се молят за малко истина в света на собствената им лъжа. Семейства с деца ме подминават, докато душите им просят за липсата, която ги изяжда отвътре. И докато те мен съжаляват, аз плача с единственото си виждащо око за тях. И разбирам, че адът е на земята! Тук страдаме, за да се пречистим за по-добрия живот отвъд. Затова, нека ти кажа, аз не се срамувам от това, че прося, защото разбрах, че всички на тази земя сме просяци. Всеки от нас проси за частица от своята липсваща истина. Така и аз се моля за прошка за всички грешни души, които всеки ден минават край мен.

* Разказът е публикуван във „ФАКЕЛ“, на 21 януари, 2015 г. и е част от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива, 2014) на Бистра Величкова

“Малка, мръсна и тъжна” – портокалени баби, аутсайдери, наркомани, изоставени деца и просяци

Премиера на

Премиера на „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова, на 10 декември, 2014 г. на 42-ия Международен панаир на книгата в НДК. Снимки: „Двойна измама“

“Героите в книгата “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива) на Бистра Величкова са от онези, които дали справедливо или по инерция наричаме „малки“ (…) Портокалени баби, аутсайдери, наркомани, изоставени деца, просяци… Изобщо хора, избутани от живота. Или както казва героинята на разказа „До дъно“: „Така ставаш аутсайдер. Винаги, когато не се движиш по „правия път“, според общоприетите разбирания за прав път, и по установения ред, обществото леко те изритва в периферията“.

Това каза писателят Чавдар Ценов при представянето на дебютния сборник разкази на Бистра Величкова, на 10 декември 2014 г., на 42-ия Международен панаир на книгата в Националния дворец на културата (НДК) в София.

Репортаж от премиерата на „Малка, мръсна и тъжна“ в Артефир, по БНР, 18.12.2014 г.

Чавдар Ценов допълни, че “в екзистенциален аспект, героите в сборника са хора, ненамиращи любов от един или друг вид, ненамиращи смисъл от никой вид. Различни хора, невписващи се хора: „Мислеха за живота. Може би точно затова се прецакаха, защото много мислеха за живота. Това им изпържи мозъка. Нищо друго не изпържва мозъка както многото мислене…“

„Сборникът е едно многогласово „аз“-повествование, в което гласовете на отделните герои се наслагват, преплитат и напластяват, а в крайна сметка се получава хор като от древногръцка драма, който обаче не изпълнява дитирамби в чест на бога, а отделните хористи набързо и задъхано споделят с нас различни неща за собствения си живот“, каза още Чавдар Ценов.

Авторката сподели, че заглавието на книгата е подбудило много разнообразни и комични реакции от въпроси дали това е еротична книга до предположения, че е книга за социализма и прехода.


Авторката: „Малка, мръсна и тъжна“ е моята борба със света. Снимки: „Двойна измама“

“През цялото време, докато пишех родители и приятели ме питаха: “Защо?”. Може би сега е моментът да им дам своя отговор: “Това е моята борба със света… Тази книга е резултат именно от тази борба”, сподели авторката Бистра Величкова по време на премиерата в НДК. Тя допълни, че с този сборник разкази се опитва да убеди света, че не книгите са отражение на действителността, а че реалността е отражение на книгите.

Примери за това предлага самата книга, където читателите могат да видят как едно 4 годишно момче може да бъде по-голям от всички хора на света; Как хора живеещи на далечни места, забравени от Бога, с голямото си сърце могат да прегърнат целия свят, а в реалния свят тези хора са невидими; Също така, как да имаш малко неща, да живееш в нищета, не те прави просяк, защото всъщност всички от нас са просяци в самите себе си.

Авторката призова бъдещите си читатели да я подкрепят в борбата й със света като вярват повече на книгите, отколкото на действителността!

Премиера на

Премиера на „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова, на 10 декември, 2014 г. на 42-ия Международен панаир на книгата в НДК. Снимки: „Двойна измама“

Още снимки от премиерата на книгата можете да видите на Фейсбук страницата на „Малка, мръсна и тъжна“.

Интервю на Яна Пункина с Бистра Величкова за книгата „Малка, мръсна и тъжна“, в предаването „Заедно след полунощ“ по БНР, 12.12.2014 г.

Разговор на Валентин Дишев с Деян Енев за книгата „Малка, мръсна и тъжна” (ИК “Рива”), програма „Христо Ботев“, радио Хоризонт 

Dictum – разговор на Валентин Дишев с Деян Енев за книгата „Малка, мръсна и тъжна” – 04.12.2014 г.., Хоризонт, БНР

„Хорът на отритнатите“ – рецензията на Чавдар Ценов за книгата „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014), публикувана във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.

Видео от премиерата на „Малка, мръсна и тъжна“ в НДК, 10.12.2014 г.

Утре ще бъда голям (разказ)

Малка, мръсна и тъжна

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излиза през октомври 2014 г.

Аз съм едно малко момче и всичко, което искам, е да бъда голям. Искам да съм голям, но не искам да съм възрастен. Възрастните са скучни! Когато ме попитат на колко съм години, с една ръка скривам палеца на другата и показвам четири пръста. Понякога лъжа, че съм на четири и половина, понеже половинката с пръсти не може да се покаже. Искам хората да мислят, че съм по-голям. Татко ми е шофьор на тир, а мама е майка. Татко рядко го виждам, защото все е на работа, а когато не е, ме взима при него и в събота и неделя съм в неговата къща. Там другата ми баба – Елена – ми прави бухтички и ме води в планината да берем гъби. А когато и тя е на работа, ме гледа чичо ми Григор – по-малкият брат на татко, защото татко ми пък е отишъл на разходка с кака Мина. Кака Мина ми подари вчера пластмасови букви и цифри с маг-а-нит и каза, че е от любов към мен и също, защото съм много сладък. Кака Мина е много добра и ми купува и шоколад. Казва, че обича татко, защото и той е много сладък – като мен и като шоколада. А другата ми баба пък – баба Севда – казва, че чичо Григор бил лен-е-тяй. Аз я попитах какво значи „ленетяй”, а тя каза, че е такъв, който не иска да работи. „Такъв като мен ли?“, казвам, а тя: „Да, такъв като теб, но голям!”. Аз затова искам да стана голям, за да бъда лен-е-тяй като чичо Григор. И също защото не искам да работя, защото, като работиш, и те няма. Ето например: татко, като е на работа, и го няма. Аз не искам да ме няма. Искам да съм като чичо Григор, защото него го има и защото си играе с мен на колички и ми майстори човечета от дърво. Най-обичам да го ядосвам, като му дърпам мустаците или му крия цигарите. Тогава той се прави на сърдит и ме гони и така пак си играем. А виж баба ми Елена какво ми купи – ком-пас! Виждаш ли го? Чакай, ще го отворя. Уф, че заяжда! „Чичо Григореее, отвори ми компаса да го покажа на каката!” Чичо ми вика, че стрелките му били развалени. Аз обаче не му вярвам, защото той не разбира нищо от ком-паси и иска да развали магическите му способности. Готово, отворих го! Ето, това тук са му стрелките и ми показват накъде да ходя. И също в този ком-пас има и една специална магия. С нея мога да ставам лоша котка и тогава другите котки бягат от мен. Ето, гледай сега как онази котка ще избяга, като отида при нея. Видя ли? Уплаши се! А ти, како, имаш ли си ком-пас или други играчки? Защо нямаш? И ти ли не обичаш да си играеш, също като татко? Аз имам много играчки, но те са при мама и при другата ми баба, баба Севда. Аз обичам баба Севда повече от баба Елена, защото, защотооо… не знам защо, обаче я обичам повече. Тя, като спи, и малко хърка, ето така: Хъъър, хъъър… И мама обичам! И кака Мина също обичам! И татко я обича. Той обича и мама, ама понякога. Така казва мама. Обаче това лято бяхме на море всичките: мама, татко, кака Мина и аз. Толкова беше хубавооо! С кака Мина правихме замък от пясък на брега, докато мама и татко се караха под чадъра. Всъщност мама се караше, а татко мълчеше. Или спеше. Не знам. Той, когато не е на работа, винаги спи и не трябва да го без-о-по-коя. И аз не го без-о-по-коя. Аз искам татко да си живее при нас, обаче мама казва, че не можело. Като я питам защо, тя казва: „Така! Не може!”. „Ама защо?“ „Защото така!” „Ама аз искам! Защо не може?“ „Защото така е по-добре за теб, Емиле!” (Мама, като се ядоса, и ми вика Емиле, иначе ми казва Еми). „На мен и преди ми беше добре!“ „Да, но сега ти е по-добре”, отвръща мама. „А какво значи да ти е по-добре?“, питам, а тя: „Ами сега, като изядеш тоя шамар, и ще разбереш, че преди ти е било по-добре!”. Така ми каза мама. „А преди да ме донесат щъркелите, татко нали е живял вкъщи? Тогава също ли ти беше по-хубаво?” „Млъкни, Емиле!” Млъкни, Емиле, млъкни, Емиле! Само едно знае тя! „А ти обичаше ли татко? А защо казваше, че преди си го обичала? Защото преди си обичала щъркела ли?” Казва, че преди било друго, защото имало огън. Нас в детската градина ни учиха, че огънят е много опасен и се гаси с вода или с одеяло или се вика пожарната с червените чичковци! Казвам ѝ го това, а тя пак започва да ме нарича „Емиле“! „Мамо, ядосана ли си? Добре, отивам да гледам детските, но да знаеш, че искам татко да живее при нас, дори и да има пожар. Аз ще питам в детската градина за телефона на пожарната”. А ти, како, какво правиш? Пиеш кафе? Аз хич не обичам кафе. Само възрастните го пият, защото обичат да им е горчиво. И също обичат да седят много дълго около една маса. Толкова са скучни тия възрастните! Седят, пият горчиви неща и не спират да приказват всички заедно в един глас. Понякога се смеят много, друг път се карат много, ама винаги е толкова скучно с тях! Чудя се как не им се играе на нещо? Аз не искам да ставам възрастен, защото не ми се седи на една маса и искам винаги да си играя и да тичам. Обаче също искам и да съм голям, за да мога да си правя каквото си искам. Нали така правите вие възрастните? Правите каквото си искате и никой не ви наказва после, защото сте големи. Чудя се само колко голям мога да стана? Ти как мислиш, како? Ееей толкова ли? Колкото от земята, чак горе до пръстите на ръката ми? Толкова ли голям? А как разбираш, че си станал голям? Когато няма други по-големи от теб ли? Чичо Григор каза, че по-голям от големите е само животът, ама аз не разбирам как така? Аз мислех, че като си голям, и няма по-големи от теб. А аз кога ли ще порасна? Татко казва, че един ден ще порасна. Да, ама кой е този ден? Питах чичо Григор и той каза, че е утре. На следващия ден го питах дали съм вече голям и той каза: „Не, нали ти казах, че ще пораснеш утре!”. Хайде, како, чичо Григор ме вика да си ходим. Сигурно татко вече се е върнал от разходката с кака Мина и сега ще ме заведе на сладкарница, ама не като тази тука, където има само горчиво кафе за възрастни, а на истинска – с торти. Татко винаги прави така преди да ме остави обратно при мама. Купува ми торта и после ме качва с него на тира и ми дава да го карам. Държа волана и карам целия тир, точно като него! А ти, како, обичаш ли шоколадови торти? Уф, забравих, че ти си възрастна и обичаш само горчиви неща. Хайде чао, и ако ти потрябва компаса ми, обади се на чичо ми Григор и той ще ми каже и аз ще ти го дам. Чу ли? Ще ти дам компаса ми за един ден – до утре! Само гледай да ми го върнеш, преди да съм пораснал, защото утре може да съм вече голям!

* Разказът е публикуван за първи път в онлайн изданието „Вечерни новини“, на 28 септември, 2014 г.

Бистра ВеличковаБистра Величкова е родена през 1986 г. в София. По професия е журналист, а по съдба – търсач на съдби. Като такъв тя неуморно следва своите герои по прашните пътища на света: от България и Македония, през Холандия, Белгия и Германия, до Скандинавия и САЩ. В своето търсене, тя винаги се завръща там, откъдето започват и свършват всички нейни истории – на малките, сиви улици и булеварди на София. Разказът „Утре ще бъда голям“  е част от дебютния ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива), който излиза през октомври 2014 г.