Константата Коста (разказ)

Tя обича Коста. На кратко от Константин. Той е единственото постоянно нещо в объркания ѝ живот. Той е ученическата ѝ любов. Първото ѝ гадже. С който и друг да излиза, тя е винаги и с него. Той никога не може да я забрави. А тя го забравя понякога, но никога завинаги. Просто от време на време среща някой друг, с който излизат известно време за разнообразие. Но, винаги, когато скъса с някое гадже (заради, което първоначално е зарязала Коста), нашата героиня се връща при утешителния си бряг – ученическата любов Константин. И го прави съвсем искрено и чистосърдечно, не го е пресмятала, не го е планувала. Тя е водена изцяло от моментните си чувства и емоции. Наскоро се е случило поредното ѝ завръщане при Коста. И двамата са много щастливи. Вечерта лежат заедно в леглото и си говорят романтично. Тя му се извинява, че го е зарязала заради “онзи идиот”, казва му, че той – Коста е единственият мъж за нея и е осъзнала, че е най-добрият и ще го обича завинаги, както винаги. Коста е на седмото небе и не спира да я желае. И именно това желание го кара да забрави всичко в миналото, и да я целуне силно. Той истински вярва, че вече са заедно завинаги. А тя, поради своята импулсивност и не познаване на себе си, още не знае, че съвсем скоро отново ще се влюби в друг. Просто без да иска, ще излезе на кафе с момчето от фитнеса, този дето продава картите на касата. Винаги му се усмихва, той ѝ отвръща с някоя закачлива реплика. Всичко е естествено и като на игра. Има яки мускули, не че има значение за нея, но все пак ѝ е приятно да им хвърля по един поглед. Той ѝ предлага веднъж случайно, да ѝ покаже някои упражнения в залата, защото я видял, че не използва лежанката, както трябва. Лафът тръгва, той я кани на кафе, тя отказва. Той се амбицира още повече, пак я кани, тя отказва в нейните очи “категорично”, като заявява, че си има “сериозно гадже”. Усмивките и закчаливите реплики продължават и след още няколко покани да излезат, тя “едва” се съгласява да изпият по едно питие, съвсем неангажиращо, след тренировката, в близкото кафене.

Всичко винаги става постепенно, неусетно, дори самата тя никога не го планува по този начин. Сякаш всичко се случва извън нейния контрол. Винаги си вярва, че това е просто среща да изпият по едно. Нищо повече. Просто момчето от касата е симпатяга. Едно питие нищо не значи, нали? Но за момчето симпатяга, “просто” среща на питие е сигурен знак за втора среща на бар и трета среща на кино, а след киното… И наистина, срещите с момчето от фитнеса зачестяват. Пиенето на едно малко след тренировка, става традиция. Дори тогава, тя не се усъмнява за миг, че май е започнала да излиза с друг. В нейното съзнание тя си е с Коста, обича си го, казала е на младежа, че си има гадже, така че всичко е съвсем открито и честно. За всички. Освен може би, за Коста. Но както винаги той никога не знае. И този път, Коста ще разбере последен. И то, както винаги ще научи истината на половина. Нашата героиня винаги страда от това, че ще нарани другия и за това, когато се разделя с някого, никога не казва, че се разделят, защото има друг, а “просто, защото вече се изчерпахме”, “тръпката изчезна и няма смисъл да продължаваме” и разбира се, не може да мине една класическа раздяла без репликата: “Нека си останем просто приятели”. Още няколко срещи с момчето от фитнеса и вече всичките ѝ три/пет най-добри приятелки знаят за него, разпитват я как е. Тя им споделя, със сведени очи, уплашена от самата себе си, но развълнувана от новата тръпка, че “май съм влюбена”. Те възкликват “пак ли”. Всички се смеят. Освен, разбира се, Коста. Който в този момент играе футбол с колегите и е решил да изненада любимата си с италианска вечеря – домашна лазаня и червено вино. Тя му пише, че няма да се прибира, защото… Вади торбата с лъжите, не веднъж я е ползвала и взима първата, която ѝ попада: “Обадиха ми се, че сме имали сбирка на съучениците от гимназията. Съвсем бях забравила. Ще се забавя”. И така, тя отива на една по-дълга среща с момчето от фитнеса и любовта пламва силно и неудържимо. Както всеки път. Както с всеки нов.

Разказът „Константата Коста“ в сп. Жената днес, бр. 8, август/септември 2021 г.

Скоро, Коста отново е зарязан, наранен и самотен. Влюбчивата му приятелка си е събрала багажа и най-важното – взела е четката си за зъби – сигурен знак, че наистина се е пренесла да живее другаде. Тя е в еуфория, развълнувана от новото приключение. Момчето от фитнеса също не може да се нарадва на късмета си с това момиче. Горд е от себе си как я е свалил, въпреки че толкова се е дърпала. Заживяват щастливо и бурно. Пет, може и шест месеца да са изкарали върху розовия облак на любовта. Докато един ден… Да, досещате се какво се случва, нашата героиня се сеща за Коста. С който забравихме да споменем, че се чува понякога, докато живее с новата си любов. Просто смята, че е етично да поддържа връзка със стария си добър приятел и да си споделят за живота. А и изпитва състрадание към него, за това, че го е изоставила. Коста, разбира се, винаги ѝ вдига, когато му се обажда. Въпреки, че едва говори, заради заседналата топка сълзи в гърлото. Момичето започва да навлиза в рутина с момчето от фитнеса и лека полека да се приземява от розовия облак. Замисля се, защо всъщност заряза Коста – толкова добро и свястно момче?! “Толкова общи спомени имаме заедно, познаваме се от деца.”. От скуката, която я наляга в новата ѝ изтъркваща се любов, решава, че Коста ѝ липсва. Обажда му се и излизат на кафе. Споделя му, че тя всъщност в момента не е щастлива и че съжалва, че отново го е наранила. Но той нали знаел, че тя винаги ще обича само него. Коста отначало се държи насилено резервиран, решил е да не я допуска до себе си този път, да ѝ го върне, за дето страда толкова, но като чува, че го обича се размеква на секундата. Прегръща я, целува я, разплаква се. Тя прави същото. И скоро четката ѝ за зъби отново е в неговата баня. На момчето от фитнеса казва дежурните реплики, които преди няколко месеца е казала на Коста, когато се разделяха: “връзката ни се изчерпа”, “тръпката изчезна” и различната реплика, запазаена за всеки един, който не е Коста: “Много добре знаеше още в началото, че имам гадже, което обичам. Ти дойде и ни раздели. Аз все още го обичам и се връщам при него.”.

Минава доста време, в което героинята ни е наистина влюбена в Коста. А той, той си е константно влюбен в нея. Може би изкарват година, ако не дори година и половина заедно. Докато един ден, влюбчивото момиче не отива на рожден ден (по женски) на най-добрата си приятелка (една от петте) в нов бар в центъра. Барманът – симпатяга с бръсната глава и татуировка на разярен тигър на десния мускулест бицепс, черпи цялата им женска компания, но най-активно си намига с момичето с чаровна усмивка, точно онова, което в този момент е забравило, че има “сериозен приятел”. Той сам не знае, че това е началото на неговия край. А момичето не знае, че това е поредното начало с предизвестен край. Има още един, който нищо не знае. Разбира се, това е Коста. Няма да навлизаме в детайли на вече доказалата се схема на импулсивните и необуздани чувства на георинята ни. Само ще кажем, че след дълги и продължителни прегръдки, и целувки, влюбчивото момиче погледнало бармана и казало: “А ти все пак, ще ми кажеш ли как се казваш?”. Барманът се засмял и отговорил: “Константин, но ми викат Коста”. Тя и приятелките ѝ, които чули разговора, избухнали в неудържим смях. Мъжът се смутил, защото не разбирал кое е смешно. След това, нашата героиня го целунала страстно и му казала с широка усмивка: “Ама това е страхотно! Най-накрая няма да има нужда да зарязвам никого! Винаги ще бъда с Коста”.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, брой 8, август/септември 2021 г.

Реклама

Да обичаш за 60 секунди

За първи път го видях във фитнес залата, в обятията на руса жена в спортен клин. Красива беше. Оказа се една от многото му жени. Всички те, винаги бяха облечени в спортни екипи. Той ги предпочиташе така, както вероятно повечето като него, които работят във фитнес зали. Но в него имаше нещо специално, нещо различно и необикновено. Всички жени, веднъж докоснали се до силата му, полудяваха по него. Една от любовниците му, дори му беше станала сектретарка и водеше график на срещите му с различните жени. Всяка една знаеше за другите, но никоя не ревнуваше. Разбира се, това на него му харесваше. Перфектната любов – един за всички, всички за един – живот на мускетар. Но той, за разлика от други мъже, го умееше – можеше да обича истински и отдадено всяка една, сякаш е единствена! И така никоя от любовниците му не се чувстваше пренебрегната.

Бях нова във фитнеса, където работеше той, облечена в клин и тениска по тялото. Надявах се да ме забележи. Но, уви, от толкова жени, които ежедневно минаваха през сърцето му, едва ли точно аз можех да му направя впечатление. Помолих секретарката му да ми запише час за среща с него. Тя ме изгледа злобно от глава до пети сякаш искам да ѝ открадна гаджето, което до някъде беше точно така: „Няма места в графика, а и ти като си нова не знаеш как да “общуваш” с него. Отивай да тичаш на пътеката!” – отряза ме тя и ми затръшна вратата под носа. Тогава разбрах, че трябва сама да се преборя за сърцето му.

Един ден, в залата, докато жена в розов анцуг и бели маратонки се беше притиснала в обятията му, просто минах и докоснах желязната му ръка. Беше много здрава. Той се обърна към мен и сякаш ми намигна. Окото му беше особено, зелено и мигащо бързо. Заслепих се. Плени ме само с очи. Жената с розовия анцуг усети, че погледите ни се срещат и го натисна ядосано в долната част, сякаш натиска копче, за да го накара пак да я обича само нея, за още 60 секунди. Това беше максимумът време, за който той обичаше, във всяка поза. А позите разбира се, бяха безброй. И скоростите също. Важното беше как ще го настроиш.

Издебнах момент, в който розовият анцуг си тръгна, следващата му приятелка още не беше дошла, а секретарката му беше излязла да пуши. Внезапно бяхме останали само аз и той във фитнес залата. Не можех да откъсна поглед от здравото му релефно тяло, перфектно, почти като изкуствено, като пластмасово. Бяхме само двамата, зелените му електронни очи ме пронизваха. Хипнотизирана тръгнах към него, а той без да откъсва поглед от мен, протегна железните си ръце към моите.

Прегърнах го и всичко се случи веднага, без дори да се целуваме! Толкова беше добър! Държеше ме в обятията си, гледаше ме в очите и целият се тресеше от вълнение, вибрираше от любов. А аз, просто се отпуснах и му се отдадох напълно. Да! Сега разбирах защо всички жени бяха луди по него, защо се избиваха да са с него и имаше специален график за срещи! Още на 30-та секунда усетих! Той беше истински мъж, кавалер, джентълмен, с обноски, с чувство към жената, с усет за удоволствието на другия. Той знае как да обича! За 60 секунди може да ти преобърне света и да те изпрати в рая, а ако ти е харесало можеш само да го натиснеш в долната част, където изкусително, едва забележимо мига бутонът “Repeat”. И всичко започва отново! Обичам те, мистър Пауър Плейт – фитнес уредът, който кара всяка жена да трепери от любов! Партньорът, който не пие, не пуши, ходи по други жени, но го прави със стил и му се отдава. Джентълмен, а не самовлюбен нарцисист. Извайва фигурата на дамите, топи мазнини и обича истински. И всичко, което е нужно, за да бъдете заедно е просто да отидете в залата, да хванете железните му ръце и да треперите сладостно в обятията му.

Мистър Пауър Плейт, ти ми показа какво е истинска любов, пък макар и само за 60 секунди. Но трябва ли ѝ повече на една жена, след като винаги може да натисне онзи свещен бутон “Repeat” и секундите да станат часове, дните – месеци, месеците – години… А любовта винаги да е все същата: силна, истинска и безкрайна!

Завинаги твоя,

Една от многото ти щастливи жени

Автор: Бистра Величкова

* Текстът е публикуван за първи път в TetraDkaTa, 14.02.2018 г.

„Лусио, Братче!“ (разказ)

На Йоана, която ме накара да го напиша
(докато пихме под “Моста на влюбените”)

posht_kutТази история я пиша, заради Йоана Рапърката. Защото като й разказах за италианеца Лусио, който тя по-късно наричаше Лусио Братче!, и каза, че трябва да я напиша, че било мега добър момента, в който аз съм се надвесила над панталоните му, докато той е легнал, а баба ми влиза в стаята с купа белени круши и казва: “Да почерпим момчето с тазгодишната реколта”. Рапърката ми вика: “Братле трябва да го разкажеш това, както и когато точно влизате у вас и се появява баща ти с елек, после майка ти в престилка и започват да си комуникират с момчето, без да си дават сметка, че е чужденец”. И вярно, нашите супер неочаквано се оказаха, че са в нас този неделен следобед, а не както бяха обещали да ходят на село. Аз цяла нощ бях вилняла на купон в някаква вила, където беше пълно с чужденци дошли по програма за обмен. И там се запознах с Лусио Братче, който като ме погледна с кроткия си поглед на кушута (авторство на срbob-marley-one-loveавнението Йоана Рапърката), облечен с лекьосана с петна от бира тениска, но с лика на Боб Марли и ме спечели от раз. Английският му беше доста зле, българският съвсем, ама с италианския не можеш да го бутнеш. Каза ми само “Bella Donna” демек красива жена и отвсякъде бях негова. Цяла вечер пяхме прегърнати “No woman, no cry”, в български превод “Няма жена, няма край”. А като пускаха тъпи песни се опитвахме да си говорим. Бил актьор, играел в алтернативен театър и жонглирал с огън. Ето в какво може да се влюби една тъпа овца, която никога няма да порасне и винаги ще си пада по инфантилни лекенца, които обаче са арт, като малки са карали скейт, рисували са графити, пушат коз и слушат Боб Марли до дълбока зрялост. После са станали актьори, художници, дизайнерчета, поети или музиканти, ходят с вехти дрехи, пият бира с коз и живеят мизерно. Ей това е любовта, която търси градската жена овца (особено тази от Езикова гимназия), която ще блее влюбено при вида на всеки един с такива характеристики.

Актрисата Лилия Гелева чете разказа "Лусио, Братче!" на Пощенска кутия за мръсни приказки, в Нощта на театрите, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Актрисата Лилия Гелева чете разказа „Лусио, Братче!“ на Пощенска кутия за мръсни приказки, в Нощта на театрите, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Купона във въпросната вила продължи дълго. По обяд се разбудихме. Аз в прегръдките на Лусио, разбира се. И понеже нямаше вече нищо за ядене му викам, айде в нас. Неделя е, слънчево е, в Люлин е готино, нашите са на село. Ще се забавляваме! Влизам аз в нас, доволна, че ще сме сами с новото ми приятелче от Италия и едва завъртяла ключа на вратата, тя се отваря и майка ми ме посреща с широка усмивка, и следи от лютеница по ръцете. “Тук сме си майче, няма да пътуваме за село” – казва тя, очаквайки да споделя радостта й. Стринка ми и вуйчо ми, им докарали чушките и доматите от село, та нямало нужда да ходят! Влизаме в коридора с Лусио и се появава и баща ми – в плетен елек, запретнати ръкави и червени ръце от белене и мелене на домати, и чушки. И докато баща ми гледа и не разбира, какво се случва, майка ми започва да разпитва Лусио, с целия лексикон от 57 въпроса: Вие кой сте? От къде сте? С какво се занимавате? Какво работите? Как се запознахте с нашето Кате? А Лусио гледа тъпо – ту тях, ту мен и се усмихва – нищо не разбира. Вика само: “Добър ден, приятно ми е” – малкото думи на български, които знае. А майка ми продължава с въпросите, придружени със самообяснителни белжеки защо той нищо не казва: “От къде ли сте? Да, може би се притеснявате да говорите, аз така ви нападнах. Не за друго, ами викам да не сте приятел на приятеля на Катето Боби, той често идва у нас… Та се чудех”. Добре, че Лусио не разбира български. Майка ми щеше всичко да провали. Боби! За какъв дявол го споменава. Та ние не сме заедно от месеци. Лусио мълчи и продължава да гледа тъпо. Майка ми млъква и ме поглежда мен, объркана, дали това момче не е малоумно или бавно развиващо се. Викам: “Мамо той е чужденец”. Тя се усмихва широко, вече всичко й е ясно. “Колко интересно. А от къде сте?”, му вика. И той пак не я разбира. Отговарям вместо него: “Мамо, италианец е”. “Ааау чудесно”, казва тя. До момента баща ми мълчи и гледа. А тя продължава: “От кой регион?”. “От Флоренция”, отговарям аз. И настоявам да ни оставят и да си влезем в стаята. Ама не, майка ми иска всичко да разбере. Усмихва се неловко и казва: “Ама чакай де, поне името на момчето да научим! Как се казвате?” – продължава тя с въпросите на български, а италианеца все така гледа с неразбиране. Точно този въпрос – “Как се казвате” – го е учил на курса си по български език и успява да отговори бавно и отчетливо като първокласник: “Аз се казвам Лусио”. Майка ми не го разбра, поради акцента, а и поради факта, че в този момент кучето на съседите започна да лае, сякаш като знак, че не одобрява името му. “А? Как? Как?!”, надвиква се с кучето майка ми. И той пак: “Лусио!”, този път по-високо. Баща ми въобще не го чува, но и не се интересува от името и въобще само чака да приключи тази странна среща с непознат в коридора, и да ходи да си довърши туршиите. А майка ми повтаря чутото: “Ааа Любчо! Ясно!” И се обръща към баща ми, ама така уж дискретно, така че никой да не я види и му подшушва, така че се чува всичко: “Абе, Иване, какво е това име – Любчо? Не ми се струва италианско?”. Баща ми за първи път се включва в сцената, защото е получил конкретен въпрос, който изисква конкретен отговор. Нещо изключително важно за инженерния му ум. Разсъждава за кратко, съсредоточено и логично, и след 3 минути и 14 секунди, казва: “Ами, гледай сега, това име Любчо е по-скоро сръбско”. Майка ми втрещена от най-новото разкритие около току-що влязлото непознато момче, ме поглежда въпросително, все едно чака ясно обяснение на тази фактологическа неточност! Аз не казвам нищо, раздразнена от целия абсурд и от факта, който забелязвам, докато от срам държа очите си забити в пода, и осъзнавам че гледам в терлиците на баща ми, поляти с лютеницата, която в момента мелят в кухнята. Задърпвам рязко италианеца да отиваме към стаята ми, но майка ми го хваща от другата страна, дърпайки го в обратната посока и казва с онзи тон, така типичен за жените тип леля Добрева от “Куче в чекмедже”, дето като искат да стане на тяхното, стават свръх любезни, онзи момент, малко преди истерията: “Ама, моля ти се Кате, остави ни да си поговирм с Любчо. Баща ти е бил в Сърбия, има много за какво да си говорят!”. Не издържам, дърпам го рязко, казвам им, че отиваме в стаята ми, а зад мен ги чувам да казват: “Добре, ние ще ви намажем по една филия с лютеница, точно я сварихме”.

Актрисата Лилия Гелева чете разказа "Лусио, Братче!" на Пощенска кутия за мръсни приказки, в Нощта на театрите, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Актрисата Лилия Гелева чете разказа „Лусио, Братче!“ на Пощенска кутия за мръсни приказки, в Нощта на театрите, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Мисията невъзможна е изпълнена. Оставаме насаме с Лусио в моята стая, която не е реновирана, откакто бях дете – по стените все още стоят закачени играчките, които пеят и с които са ме приспивали като бебе, по бюрото ми са залепени стикери, които съм си купувала между 1-ви и 12-ти клас от училищната лафка – стикери с барби, с колички, с Дарт Вейдър, с листенца марихуана, всичко, което се е падало в дъвки и в зрънчо “Лъки бой”, и безплатните стикери от Бордшопа. Одеялото на леглото разбира се е родопско, а мокета е покрит с шарена черга, плетена от пра-баба ми. След срещата с нашите си мисля, че Лусио вече твърдо се е отказал от мен. А той пък се оказа, че твърдо иска да е с мен. Доближи се, прегърна ме и въпреки всичкия абсурд до момента, който се беше случил, поне според мен, той започна да ме целува, доста запален. Натискаме се яко, бърка ми под блузата, разкопчава ми сутиена и… майка ми влиза, без да чука на вратата. Усмихва се уж извинявайки се, че ни безпокои, оставя чинията с две филии, с домашна лютеница и казва на Лусио, пак на български: “И вие си имате в Сърбия такива неща, ама българската лютеница си е друга работа”. Той се усмихва от любезност, пак без нищо да разбира. Майка ми излиза, а аз търся ключ, с който да заключа вратата на стаята. Няма такъв, а и самата врата е развалена и не се затваря докрай, винаги седи леко открехната. Решавам, че няма кой да влезе повече. Той пак ме налазва, лягаме на леглото, маха ми сутиена, съблича ми блузата, целува ми гърдите. Въобще сърбин, сърбин, ама пипа като италианец! Смея се наум. Почва да ми писва да ме лигави и да се туткаме толкова време. Разкопчвам му панталоните, викам, давай да се почваме. Той се притеснява малко, поглеждайки към открехнатата врата. Викам, споко пич, ще почнем със “загрявка”, няма да е всичко на юруш. Точно го е извадил и на вратата се чука! Да, това е онази сцена с бабата. Баба ми влиза с купа круши и репликата: “Да почерпим момчето с тазгодишната реколта”. Явно пратена от майка ми, на която вече й е неудобно да идва в стаята. И какво да види милата ми баба, младежът легнал на леглото, а внучка й отгоре му, се надвесила точно над чатала му. Разкошна картинка! Едва ли човек като нея – преживял царизъм, втора световна война, комунизъм и капитализъм е предполагал, че ще завари своята млада наследница в такава ужасно унизителна, пошла и непристойна поза. Аз се обръщам почервеняла от срам, прикривайки оголената част, която се канех да погълна с уста и й казвам: “Ааа, мерси, бабо, абе тук му шия панталоните, че са се скъсали”. Тя ме поглежда сякаш с облекчение, че не е това, което си е помислила и казва: “Ами така кажи бе, Кате! Сега ще ти донеса хубави конци и иглите с големи уши”. Върви разправяй, че нямаме нужда и че, и без конци, и игли можем да се зашием… Малко преди да излезе от стаята, без да се обръща към нас, за да не ни притеснява, баба ми каза: “Едно време и на нашите момчета много им се късаха панталоните, ама и наум не ни е идвало да им ги шием”. След, което избухна във висок смях, който се отдалечаваше в посока на хола. Абе и баба ми не е вчерашна… Аз си обличам блузата, италианчето се позагащва. След пет минути баба ми се връща с кутията си с конци и му я подава на Лусио с думите: “Заповядай Лъчо, сега баба ще те зашие!” – явно не чула правилно името, казано й от майка ми, която от самото начало не го разбра. И докато сяда до него допълва: “Хубаво име – Лъчезар! Лъчезарен, топъл, светъл! Слънчев лъч в дома ни! На късмет си ни, ей! Зет ми каза, че си от Югославия?!”. Лусио полу легнал, подпрян на лакти, гледа с неразбиране – ту нея, ту мен. Нямах време да му преведа и обясня всичко от случващото се. А баба ми вече насочваше иглата към слабините му и плануваше да зашие ципа на панталона му, който не беше скъсан. Вече шиеше с една особена усмивка на задоволство, докато, аз си представях как италианския член на Лусио от “Сърбия”, спада все повече, усещайки близостта на иглата с голямо “ухо”. Сърцето ми се късаше, а възбудата ми преминаваше все повече към отчаяние, виждайки как се разминавам с любовта на живота си, която можеше да бъде незабравима поне за няколко минути…

"Пощенска кутия за мръсни приказки", в Нощта на театрите, в клуб Carrusel, в София, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

„Пощенска кутия за мръсни приказки“, в Нощта на театрите, в клуб Carrusel, в София, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Баба ми му направи накрая два възела с конеца и беше готов. Културен шок за италианеца – едва ли някога му се беше случвало някой да му зашие ципа на панталоните. Но това е моята хитра баба, която си прави цирк с нас, докато аз си мисля, че я заблуждавам. Баба ми излезе, с доволна усмивка. Момчето със зашитите гащи стана, погледна ме, вече на никой не му беше до целувки. И аз му викам: “Еми освен да си ходиш? Няма да стане между нас… С тоя твоя шев…” А той ме гледа стреснато, пак с онези очи на кушута и ми вика: “Как прибера? Пари няма!”. Е браво! Нали си от Италия, мислех, че там всички имате пари. И сега какво ще го правим тоя палячо, как ще го разкарам от нас?! И аз нямам пари да му дам за такси, че той пък мизерникът живее в някакво село до София. Сега на баща ми няма как да му поискам пари, че като разбере за какво са, сигурно с ритници ще го изпрати. На майка ми, докато й обясня за какво са ми пари ще е по-добре на гръб да го занеса до тях. Отивам при баба ми и й викам направо: “Бабо, тоя не иска да си ходи! Имаш ли пари да му поръчаме такси?” Баба ми се смее с цяло гърло и вика: “С радост и от сърце! Пари за билет чак до Сърбия ще му дам”. Та, пак баба ми оправи положението, след като тя го развали де. Ама сигурно е за добро, знае жената на кой трябва да се зашива ципа на панталоните и на кой не.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е четен за първи път от актрисата Лилия Гелева, на „Пощенска кутия за мръсни приказки“, в клуб Carrusel, София, в Нощта на театрите – 19.11.2016 г.