Благовеста Пугьова: Точната книга може да промени живота на всяко дете

Снимки: Личен архив

Снимки: Личен архив

Благовеста Пугьова е на 28 години. Родена е в Благоевград, но казва, че по-скоро е израсла в Симитли и близките диви села. Завършила e финанси в УНСС, в София и данъчно право в London School of Economics and Political Science, в Лондон. Работи като мениджър „Бизнес развитие” в китайска инвестиционна компания (Bulgaria Development /Holdings/ Limited). Освен това, тя е и създател, директор, и доброволец на фондация „Подарете книга”. Организацията се занимава с даряване на книги в домовете за сираци, както и общуване, и създаване на личен контакт и приятелство с децата. Благовеста е и автор на стихосбирката „Утре в 10 на луната” (ИК „Жанет-45”). В момента работи върху втората си поетична книга.

Как и защо решихте да създадете фондацията „Подарете книга”? Какви са основните й цели и функции?

Като студентка работех в предаването „Отечествен фронт” и виждах най-страшните случки в домовете за деца. Запознавах се с деца минали през ада в какви ли не форми и исках някак да им помогна. Така се сприятелих с едно момиче остнало без родители, на което помагах, но по-скоро бях каката, която тя нямаше, и разбира се й подарих много книги. Така дойде наивната идея, че една пълна библиотека, дори само една книга, точната книга, може да промени живота на всяко дете. Изключително наивно, нали?! Хубавото на идеите е, че се развиват и напасват към света, стига да не ги оставиш. Разбира се осъзнах, че само с книги не се променя живота на дете. Трябваха хора, доброволци, други каки и батковци като мен, които да си говорят с тези деца, да им отворят книгите, или да им разкажат за техния живот, да им отворят света. Това и правим в момента, подаряваме книги, но по-скоро подаряваме приятели.

АКО ТРЪГНЕШ ПРЕЗ ГЛАВА С ЦЯЛАТА СИ ЧЕСТНОСТ И СМЕЛОСТ КЪМ ЕДНА ИДЕЯ, ТЯ НЯМА НАЧИН ДА НЕ СЕ СЛУЧИ – ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ЩЕ СЕ ИЗМЕНИ, НО ЩЕ СЕ СЛУЧИ

Имате кампания за набиране на доброволци за дейността на фондацията. Можете ли да разкажете по-подробно за това? Как може някой да стане доброволец при вас и какво се изисква от него?

Ние сме само знаменцето, което развяваме пред хората, за да влязат в институциите и да общуват с тези деца. Веднъж да достигнат до там, вече е въпрос на свободно общуване – като финансист обичам да използвам сравнението „свободни пазарни отношения”. Дали доброволеца ще се сприятели с едно дете, или с три, дали ще си говорят по телефона, дали ще се виждат често – това зависи от доброволеца и детето. Точно както аз съм общувала със седката леля Нужка и съм научила много от нея, от батко ми Иво и от още много хора. Просто тези деца не трябва да стоят затворени в една сграда под режим и да ги пазим от света, по начин, който ги прави непригодни за него след 18 години. Просто трябва да общуват. Лесно се става доброволец, просто трябва да се запишеш на сайта ни www.podaretekniga.org, пътуваме всяка събота и неделя до различни места в страната с бус, организиран от фондацията и се връщаме около 18 ч.

Снимки: Личен архив

Снимки: Личен архив

ЕДИНСТВЕНОТО ВАЖНО НЕЩО Е ДА СЕ ЧУВСТВАШ НА МЯСТО, И ДА СИ УБЕДЕН, ЧЕ СЕ БОРИШ ЗА ПРАВИЛНАТА КАУЗА И НА ПРАВИЛНОТО МЯСТО

Трудно ли е да се създаде и поддържа фондация с подобна цел или НПО в България? С какви трудности се сблъсквате ежедневно?

Ако тръгнеш през глава с цялата си честност и смелост към една идея, тя няма начин да не се случи – задължително ще се измени, но ще се случи. Всички трудности идват от това да спечелиш доверието на хората – те виждат, когато нещо е чисто, но ако искаш да го видят навреме е важно и да им помогнеш да го разберат. Аз например имах страх от думата „фондация”, от дете я свързвах само с „Бъдеще за България” на Елена Костова. Много държах да не сме фондация, поне докато не започнаха да ни пречат да посещаваме домовете просто като група доброволци. До преди няколко месеца нямахме никакви административни разходи, нито служители или офис – просто държах да няма никакви поводи за съмнение, че всичко се прави с чисто сърце. И хората ни вярват.

В началото на юли тази година „Подарете книга“ отпразнува 5 години от своето създаване. Каква равносметка си правите за това време? До колко успяхте да постигнете заплануваните цели? 

Ако целта ни е до всяко дете в институциите да има един приятел, ментор, доброволец, бавно вървим натам. И честно казано предпочитам да няма домове за деца, и да няма нужда от нас, но това е химера – домове има навсякъде. И все пак 150 наши доброволци пътуват всеки месец до своите деца и това е огромна стъпка, много деца са променили живота си, върнали са се на училище, справили са се с различни трудности заради тези приятели. И най-хубавото е, че това приятелство ще остане дори утре фондацията да я няма. Това е най-големият успех и се надявам просто доброволците да стават още и още.

Снимки: Личен архив

Снимки: Личен архив

Тъй като фондацията ви е с благотворителна цел, как се справяте финансово?

След като повече от 4 години работихме без администрация и финансиране за пътуванията, вече имаме грант от Програмата за подкрепа на неправителствените организации в България и имаме вече двама служители, офис, и средства, за да платим транспорта на доброволците до децата. Въпреки това, аз като основател, държа да работя нещо друго, за да не си изкарвам заплата от моята си мечта. Искам „Подарете книга” да си остане мечтата, за която се боря по детски. Другата ми работа е Мениджър бизнес развитие в голяма инвестиционна компания. Много хора разчитат на мен и често не мога да си тръгна просто така, в края на работния ден. Още повече имайки предвид, че шефовете ми са в Хонг Конг и работното време доста се разтяга. Трудно се справям и с двете, но не е невъзможно.

Следвала сте и в България, и във Великобритания. Как бихте коментирала общото и различното в двете образователни системи? И до колко образованието според вас има значение при професионалната реализация след това?

С риск да прозвучи грубо, мисля, че няма нищо общо между двете системи, за съжаление. Тук очакваха да знаем много неща на теория, а аз съм човек, който помни идеи, но не и факти. Малко от нещата съм ползвала след това, а нови умения не мисля, че съм придобила. В Лондон беше съвсем различно – учиш доста неща, но на изпита се изисква да дадеш правно становище, подобно на това, което би те питал клиент, ако ти си му адвокат. Може пък просто аз да имам специални образователни нужди, и просто нашата система да не е била за мен, но надали проблемът е в  мен.

ПОЕЗИЯТА СА ДОПЪЛНИТЕЛНИТЕ 4 ЧАСА В ДЕНОНОЩИЕТО, КОИТО СИ НАБАВЯШ И НИКОЙ ЧАСОВНИК НЕ МОЖЕ ДА ГИ ЗАСЕЧЕ

Пишете и поезия. Миналата година издадохте дебютната си стихосбирка „Утре в 10 на луната”. Защо избрахте точно това заглавие?

Едно стихотворението е кратък разказ как двама смело се уговарят да отидат на Луната утре сутринта в 10, в 7.20 ч. бързат към Кейп Канаверал, а по-късно по новините съобщават, че днес никой не е кацал на Луната. А аз съм точно човек, който като си каже, че тръгва утре в 10 към Луната, и тръгвам, не го отлагам.

Какво ви вдъхновява за стиховете ви? Какво ви дава поезията? Повече помага или пречи в живота?

Всяка тъга, гняв, шок, радост, страх, борба са вдъхновение и се затлачват някъде, ако не ги подредя някак си с поезията. Ако изчислявам времето си в часове трудно балансирам между трите ми аз – доброволеца, мениджъра, поета, но честно погледнато, ако я няма поезията да вкара в думи и релси хаоса в главата и душата ми, сигурно ще полудея. Поезията са допълнителни 4 часа в денонощието, които си набавяш и никой часовник не може да ги засече.

Какво бихте казала на младите хора, които живеят в България и са изправени пред избора – образование и реализация у нас или в чужбина?

Държавите се доближават една до друга, ценностите толкова се сливат, че не е предателство към никого каквото и да избереш. Единственото важно нещо е да се чувстваш на място, и да си убеден, че се бориш за правилната кауза и на правилното място.

Интервю на Бистра Величкова

* Интервюто е публикувано за първи път в печатното издание на сп. „Образование“, бр. 60, м. август 2015 г. 

Интервю с Благовеста Пугьова в сп. "Образование", брой 60, август 2015 г., стр. 32

Интервю с Благовеста Пугьова в сп. „Образование“, брой 60, август 2015 г., стр. 32

Интервю с Благовеста Пугьова в сп. "Образование", брой 60, август 2015 г., стр. 33

Интервю с Благовеста Пугьова в сп. „Образование“, брой 60, август 2015 г., стр. 33

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Реклама

Утре ще бъда голям (разказ)

Малка, мръсна и тъжна

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излиза през октомври 2014 г.

Аз съм едно малко момче и всичко, което искам, е да бъда голям. Искам да съм голям, но не искам да съм възрастен. Възрастните са скучни! Когато ме попитат на колко съм години, с една ръка скривам палеца на другата и показвам четири пръста. Понякога лъжа, че съм на четири и половина, понеже половинката с пръсти не може да се покаже. Искам хората да мислят, че съм по-голям. Татко ми е шофьор на тир, а мама е майка. Татко рядко го виждам, защото все е на работа, а когато не е, ме взима при него и в събота и неделя съм в неговата къща. Там другата ми баба – Елена – ми прави бухтички и ме води в планината да берем гъби. А когато и тя е на работа, ме гледа чичо ми Григор – по-малкият брат на татко, защото татко ми пък е отишъл на разходка с кака Мина. Кака Мина ми подари вчера пластмасови букви и цифри с маг-а-нит и каза, че е от любов към мен и също, защото съм много сладък. Кака Мина е много добра и ми купува и шоколад. Казва, че обича татко, защото и той е много сладък – като мен и като шоколада. А другата ми баба пък – баба Севда – казва, че чичо Григор бил лен-е-тяй. Аз я попитах какво значи „ленетяй”, а тя каза, че е такъв, който не иска да работи. „Такъв като мен ли?“, казвам, а тя: „Да, такъв като теб, но голям!”. Аз затова искам да стана голям, за да бъда лен-е-тяй като чичо Григор. И също защото не искам да работя, защото, като работиш, и те няма. Ето например: татко, като е на работа, и го няма. Аз не искам да ме няма. Искам да съм като чичо Григор, защото него го има и защото си играе с мен на колички и ми майстори човечета от дърво. Най-обичам да го ядосвам, като му дърпам мустаците или му крия цигарите. Тогава той се прави на сърдит и ме гони и така пак си играем. А виж баба ми Елена какво ми купи – ком-пас! Виждаш ли го? Чакай, ще го отворя. Уф, че заяжда! „Чичо Григореее, отвори ми компаса да го покажа на каката!” Чичо ми вика, че стрелките му били развалени. Аз обаче не му вярвам, защото той не разбира нищо от ком-паси и иска да развали магическите му способности. Готово, отворих го! Ето, това тук са му стрелките и ми показват накъде да ходя. И също в този ком-пас има и една специална магия. С нея мога да ставам лоша котка и тогава другите котки бягат от мен. Ето, гледай сега как онази котка ще избяга, като отида при нея. Видя ли? Уплаши се! А ти, како, имаш ли си ком-пас или други играчки? Защо нямаш? И ти ли не обичаш да си играеш, също като татко? Аз имам много играчки, но те са при мама и при другата ми баба, баба Севда. Аз обичам баба Севда повече от баба Елена, защото, защотооо… не знам защо, обаче я обичам повече. Тя, като спи, и малко хърка, ето така: Хъъър, хъъър… И мама обичам! И кака Мина също обичам! И татко я обича. Той обича и мама, ама понякога. Така казва мама. Обаче това лято бяхме на море всичките: мама, татко, кака Мина и аз. Толкова беше хубавооо! С кака Мина правихме замък от пясък на брега, докато мама и татко се караха под чадъра. Всъщност мама се караше, а татко мълчеше. Или спеше. Не знам. Той, когато не е на работа, винаги спи и не трябва да го без-о-по-коя. И аз не го без-о-по-коя. Аз искам татко да си живее при нас, обаче мама казва, че не можело. Като я питам защо, тя казва: „Така! Не може!”. „Ама защо?“ „Защото така!” „Ама аз искам! Защо не може?“ „Защото така е по-добре за теб, Емиле!” (Мама, като се ядоса, и ми вика Емиле, иначе ми казва Еми). „На мен и преди ми беше добре!“ „Да, но сега ти е по-добре”, отвръща мама. „А какво значи да ти е по-добре?“, питам, а тя: „Ами сега, като изядеш тоя шамар, и ще разбереш, че преди ти е било по-добре!”. Така ми каза мама. „А преди да ме донесат щъркелите, татко нали е живял вкъщи? Тогава също ли ти беше по-хубаво?” „Млъкни, Емиле!” Млъкни, Емиле, млъкни, Емиле! Само едно знае тя! „А ти обичаше ли татко? А защо казваше, че преди си го обичала? Защото преди си обичала щъркела ли?” Казва, че преди било друго, защото имало огън. Нас в детската градина ни учиха, че огънят е много опасен и се гаси с вода или с одеяло или се вика пожарната с червените чичковци! Казвам ѝ го това, а тя пак започва да ме нарича „Емиле“! „Мамо, ядосана ли си? Добре, отивам да гледам детските, но да знаеш, че искам татко да живее при нас, дори и да има пожар. Аз ще питам в детската градина за телефона на пожарната”. А ти, како, какво правиш? Пиеш кафе? Аз хич не обичам кафе. Само възрастните го пият, защото обичат да им е горчиво. И също обичат да седят много дълго около една маса. Толкова са скучни тия възрастните! Седят, пият горчиви неща и не спират да приказват всички заедно в един глас. Понякога се смеят много, друг път се карат много, ама винаги е толкова скучно с тях! Чудя се как не им се играе на нещо? Аз не искам да ставам възрастен, защото не ми се седи на една маса и искам винаги да си играя и да тичам. Обаче също искам и да съм голям, за да мога да си правя каквото си искам. Нали така правите вие възрастните? Правите каквото си искате и никой не ви наказва после, защото сте големи. Чудя се само колко голям мога да стана? Ти как мислиш, како? Ееей толкова ли? Колкото от земята, чак горе до пръстите на ръката ми? Толкова ли голям? А как разбираш, че си станал голям? Когато няма други по-големи от теб ли? Чичо Григор каза, че по-голям от големите е само животът, ама аз не разбирам как така? Аз мислех, че като си голям, и няма по-големи от теб. А аз кога ли ще порасна? Татко казва, че един ден ще порасна. Да, ама кой е този ден? Питах чичо Григор и той каза, че е утре. На следващия ден го питах дали съм вече голям и той каза: „Не, нали ти казах, че ще пораснеш утре!”. Хайде, како, чичо Григор ме вика да си ходим. Сигурно татко вече се е върнал от разходката с кака Мина и сега ще ме заведе на сладкарница, ама не като тази тука, където има само горчиво кафе за възрастни, а на истинска – с торти. Татко винаги прави така преди да ме остави обратно при мама. Купува ми торта и после ме качва с него на тира и ми дава да го карам. Държа волана и карам целия тир, точно като него! А ти, како, обичаш ли шоколадови торти? Уф, забравих, че ти си възрастна и обичаш само горчиви неща. Хайде чао, и ако ти потрябва компаса ми, обади се на чичо ми Григор и той ще ми каже и аз ще ти го дам. Чу ли? Ще ти дам компаса ми за един ден – до утре! Само гледай да ми го върнеш, преди да съм пораснал, защото утре може да съм вече голям!

* Разказът е публикуван за първи път в онлайн изданието „Вечерни новини“, на 28 септември, 2014 г.


Бистра ВеличковаБистра Величкова е родена през 1986 г. в София. По професия е журналист, а по съдба – търсач на съдби. Като такъв тя неуморно следва своите герои по прашните пътища на света: от България и Македония, през Холандия, Белгия и Германия, до Скандинавия и САЩ. В своето търсене, тя винаги се завръща там, откъдето започват и свършват всички нейни истории – на малките, сиви улици и булеварди на София. Разказът „Утре ще бъда голям“  е част от дебютния ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива), който излиза през октомври 2014 г.


 

Награди, конфликти, постмодернизъм

ОКОЛО ЛИТЕРАТУРНАТА 2013 г. В БЪЛГАРИЯ

"Награди, конфликти, постмодернизъм", в. "Култура", брой 24 (2773), 27 юни 2014 г.

„Награди, конфликти, постмодернизъм“, в. „Култура“, брой 24 (2773), 27 юни 2014 г.

Българският литературен постмодернизъм, „Сестри Палавееви” от Алек Попов като комикс, конфликтите около литературните награди, издателските задачи, социалните мрежи като място за дебати – това бяха някои от основните теми, дискутирани на националната конференция „България и българската литература през 2013 година”, организирана на 9 юни т.г. от Департамент „Нова българистика” на Нов български университет и Сдружение на българските писатели. За разлика от други години, този път бе проследено развитието на българската литература в рамките на една само календарна година.

Постмодернизмът в българската литература

проф. Михаил Неделчев. Снимка: от екрана на БНТ

проф. Михаил Неделчев. Снимка: от екрана на БНТ

Проф. Михаил Неделчев подчерта, че всъщност обособяването на Сдружението на българските писатели като независима от Съюза на българските писатели формация съвпада и с големия възход на българския постмодернизъм, проявен най-вече в областта на поезията. Той заяви, че това се случва с изгряването на ярката звездна четворка от „Литературен вестник” Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Георги Господинов и Бойко Пенчев, но припомни и фигурите на техните ментори Ани Илков, Кирил Мерджански и Миглена Николчина. На твърдението на Йордан Ефтимов, че една от основните характеристики на постмодернизма е близостта му с масовата култура, Неделчев противопостави разбирането, че българският постмодернизъм става все по-елитарен с годините – като се започне от „Физика на тъгата” на Георги Господинов и се стигне до новия роман на Емилия Дворянова „При входа на морето”; като не пропусна обаче да включи и романовата трилогия на Владимир Зарев. Според него, в тези книги се случва синтез на постмодернизма с високия модернизъм. „Все по-често постмодерните автори се оглеждат назад в търсене на свои по-дълбоки корени в 70-те и 80-те години, а по-старите автори са привлечени към световете на постмодернизма”, убеден е Михаил Неделчев. Като илюстрация той даде новите две книги на Любен Петков – книгата с пътеписи „Отвътре и отвъд” и сборника с разкази „Недоказани убийства”. Неделчев засегна и темата за драматичното възкресяване на Георги Божинов и книгата му „Калуна Каля”, направено от Деян Енев в онлайн среда. Той допълни, че се „наблюдава ползотворна употреба на димитърталевските повествователни конвенции в епическия роман „Бежанци” на Весела Ляхова”, който, според него, модерно осмисля тази уж регионална трагична история на беломорските българи.
Според думите на Неделчев, налице е утвърждаване на нов литературен консерватизъм, чийто най-видим израз са множеството силни творби с религиозна тематика – „Марма, Мариам” и „Влакът за Емаус” на Теодора Димова, притчите на Деян Енев в „Малката домашна църква” и дори новият роман на Емилия Дворянова „При входа на морето”. В тази група влизат и философските и религиозните търсения извън канона на Илко Димитров в стихотворно-есеистичните му книги „Бог в Ню Йорк” и „Това едно/ Можеш ли го”, както и в „Тотемът на вълка” от Пламен Антов.

„Наблюдава се нарастване на моралистичния патос в най-новата ни есеистика и публицистика”, смята проф. Неделчев, като визира авторските сборници „Невидимите кризи” на Георги Господинов, цитираната вече „Малката домашна църква. Съвременни притчи” на Деян Енев, „Един след полунощ” на Керана Ангелова, „Четири вида любов” на Теодора Димова… Към тях се включват и далеч по-традиционните като изказ книги „Хамово семе” на Йордан Атанасов и „Нейде между” на Румен Стоянов, а също „Подлите времена” на Едвин Сугарев. Проф. Неделчев вярва, че най-после наблюдаваме реализирана пълноценно консервативната езикова ретроутопия на Ани Илков, която архаизира и същевременно прославя Възраждането. Професорът уточни, че тази ретроутопия добива най-силен литературен израз в романа „Възвишение” на Милен Русков. Въпреки че този роман излезе още през 2011 г., в конференцията за българската литература през 2013 г. той продължи да бъде в центъра в дискусиите. Йордан Ефтимов припомни тезата на Яна Букова във в. „Култура”, според която българската литература се случва само през националната проблематика. Такава книга е именно „Възвишение” на Милен Русков, казва Букова, твърдейки, че в предишните си две книги Милен Русков не е по-лош писател, но те не постигат същата популярност. Като потвърждение на същата теза бяха дадени примери с книгите „Черешата на един народ” на Георги Господинов и „Мисия Лондон” на Алек Попов.

„Сестри Палавееви”: възхвала на партизаните или литературен комикс?

"Сестри Палавееви" от Алек Попов

„Сестри Палавееви“ от Алек Попов

За разлика от „Мисия Лондон”, последната книга „Сестри Палавееви” на Алек Попов породи спорове доколко представя партизанското движение като национален проблем – и доколко е просто една пародия. Според проф. Михаил Неделчев, „с романа си „Сестри Палавееви” със сюжет върху прокомунистическото партизанско движение от края на Втората световна война, Алек Попов е направил истински пастиш”. Според учения, именно това е причината голяма част от публиката да не разбира дали това е гавра с партизаните или съвсем дискретна тяхна възхвала.

Доц. Борис Минков изрази мнението, че романът „Сестри Палавееви” на Алек Попов не принадлежи към историческите четива. Той смята, че присъствието на тази книга е свързано с природата на комикса. „Жанровата матрица на комикса прави възможни произволните прекъсвания и свързвания на различни времена към общото цяло”, заяви Минков. Той смята, че самоназоваването „партизански роман” е чисто провокативно. „Подобно обвързване, което критиката и публиката обичайно охотно подемат, е един от характерните блъфове на Алек Попов”, каза той. И подкрепи тезата си с твърдението, че „елементите на „буржоазния” произход на сестрите не представляват стилизирани изрази от речника на никоя епоха. За присъствието си в романа те са събрани нарочно от макрорамката на комикса, която изчиства елементите от всяка разпознаваема действителност, изчиства ги от натрупаната им биография. Според доц. Минков, именно безразличието към всеки възможен произход и всяка възможна история трябва да породи смешното. И заключи, че „в крайна сметка, никой не разбира какво прави този партизански роман. Никой не разбира защо е направено това произведение?! Има я идеята за очевиден пастиш, но в същото време има и нещо, което не е последователно прокарано”.

„Сестри Палавееви” прилича на американския филм „Гадни копилета”, коментира на свой ред Йордан Ефтимов. Разказва ли филмът на Тарантино някаква истина за Втората световна война?! Именно комиксът е това, което задвижва този филм. Това е типичен постмодерен микс, в който имаме пародиране на клишета. Същото е и при „Сестри Палавееви”.

Литературни награди и конфликти

Сериозен акцент бе поставен върху литературните награди, обективността на журитата и конфликтите около отличените. Един от последните казуси е наградата „Христо Фотев” в Бургас, присъдена на Йордан Ефтимов за стихосбирката „Сърцето не е създател”. След церемонията в местната преса и интернет се разрази недоволство от факта, че наградата е дадена на човек, който, според цитираните от проф. Неделчев критики, е „чужд, така да се каже, писател, при това автор, който не се отнася благоговейно към патрона на наградата; писал е за него студия с неблагопристойни пасажи в сборник на НБУ”. Проф. Неделчев припомни и конфликтите относно наградата за роман на годината, присъждана от НДФ „13 века България”…

За да се предотвратят подобни ситуации, според доц. Пламен Дойнов,

Доц. Пламен Дойнов. Снимка: teatri.bg

Доц. Пламен Дойнов. Снимка: teatri.bg

организаторите на литературните награди трябва да предлагат максимална степен на публичност, като оповестяват мотивите и процедурите, според които се излъчват номинациите. Той подчерта, че нито една българска литературна награда не включва в себе си подразбиращи се техники – като предварителна пресконференция, след като са излъчени номинациите, и запознаване на публиката с това какви са били мотивите на журито. Доц. Дойнов, член на журито на наградата „Иван Николов” за 2013 г., сподели, че 58 книги са се състезавали за тази най-престижна награда за поетична книга на годината, за роман на годината са се състезавали 46 заглавия, като подчерта, че „трябва да знаем не само колко книги са участвали, но и кои са тези книги”. Дойнов не пожела да коментира причините за неоповестяване на участниците, но каза, че една от тях е вероятно целта да се опази авторитета на някой утвърден писател, който е бил сред разглежданите, но не е стигнал до номинация.

Мейнстриймът като висока литература

По време на конференцията се обърна внимание на ролята и функцията на издателствата. Според Йордан Ефтимов, симптоматичен е фактът, че много от издателствата, които доскоро са отказвали да издават българска литература, вече се преориентират и стават по-отворени към български автори. Като пример той даде издателство „Колибри”, което обаче издава български пълп фикшън, залагайки на автори, които не са писатели, а всъщност са „мрежовици”. Тоест, компютърни специалисти, които са прописали книги изцяло в духа на екшъните – като, например, авторът на „Български психар” Андрей Велков.

Ефтимов обърна внимание на факта, че „българските издатели, които се опитваха да повярват в българската литература, залагайки на идеята за висока литература – като „Фама”, спряха да издават български автори”. Според него, издателство „Сиела” през 2013 г. „не е направило нищо повече, освен да продължи да издава авторите, които е избрало, без да предлага някакви специални условия, за да диверсифицира българските автори”. Ефтимов подчерта, че това е основен проблем на повечето издателства. Той смята, че липсата на ясно определение и изобщо отношение от страна на издателите към издаваните книги води до настоящата ситуация, в която „автори на мейнстрийм литература, като Георги Господинов и Алек Попов, биват представяни като автори на висока литература. Това пречи на представата кое какво е, каза още Ефтимов.
Новата форма на литературните дебати

Конференцията приключи с дискусии относно феномена, свързан със социалните мрежи и в частност, фейсбук, където, по думите на Йордан Ефтимов, „се създаде нов вид валидизиране в литературата, нов вид общности и власт в литературата”. Освен медиите, социалната мрежа вече въвлича автори и читатели в публични критически полемики върху събитията в литературата – предимно нови книги и литературни награди. Това ново явление изобщо не трябва да бъде подценявано, съгласиха се участниците в конференцията.

Бистра Величкова

* Статията е публикувана във в. „Култура“, брой 24 (2773), 27 юни 2014 г.

Премиера на сп. „Гранта“ 4. „Без тема“

Новият брой на българския вариант на световноизвестното списание за съвременна литература – „Гранта“ 4. „Без тема“ излезе от печат по време на Панаира на книгата в София (3-8 юни, 2014 г.), с марката на издателство „Жанет 45“.

Премиерата на „Гранта“ ще бъде на 17 юни в София – бар Трип Тен, от 19.30 ч. и на 19 юни, в Пловдив в „Конюшните на царя“.

Новият брой беше представен за първи път в Лондон, на 4 юни, от главния редактор Светлозар Желев и редактора на оригиналното английско издание на „Гранта“ – Юка Игараши.  За допълнителна информация, следете страницата на „Гранта“ във Фейсбук, както и официалния сайт на „Гранта“ (България).

Излезе сп. "Гранта" 4 - "Без тема". Премиерата на новия брой предстои до края на юни, 2014 г.

Излезе сп. „Гранта“ 4 – „Без тема“. Премиерата на новия брой ще бъде на 17 юни в София и 19 юни в Пловдив, 2014 г. Снимка: Официална страница на сп. „Гранта“

Изданието се състои от над 400 страници. Цената му е 14.99 лв. В „Гранта“ 4 можете да прочетете текстове от следните чуждестранни и български съвременни автори:

АВТОРИТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА „ГРАНТА“ 4:

Разходка до Кобе – Харуки Мураками
Железният мост – Георги Илиев
Кръгът – Дейв Егърс
Именник на въображаемите ханове – Мирослав Пенков
Принцеси от „Славейков“ – Александър Шпатов
Избухващата планета на Джуно Диас – Ивлин Чиен
Куфарчето – Яница Радева
Обществото в мен – Георги Гочев
Кучетата и войната – Александър Хемон
Цвета – Катя Атанасова
Сексът и комунизмът – Милена Фучеджиева
Фабрика – Филип Маркулиев
Нощ – Алис Мънро
Срещи между редовете – Бистра Величкова
28 април 2011 – Стефан Русинов
Сталкери – Хари Кунзру
Животните – Владимир Полеганов
Усмивката на Кучето – Димана Трънкова
Бразилия в седем картини – Илия Троянов
Офисът – Калоян Тодоров
Синдромът на Рембо – Светослав Тодоров и Иван Райков
С прилива и отлива – Елинор Катън
Ще си дойдат за Великден – Александър Христов
поезия – Иван Ланджев
поезия – Кирил Василев
Приказки без тема – Райчо Станев

Списание „Granta“ излиза за пръви път в Кембридж, преди над 120 г.

Оригиналното списание „Granta“ е основано през 1889 г. от студенти в университета в Кембридж, Англия. Редактор тогава е Р. Лехман. Изданието е започнало като периодично студентско списание за политика и литература. Скоро обаче се превръща в утвърдено издание за нова, съвременна литература от цял свят.
Изданието публикува много млади автори, които в последствие стават известни писатели. Някои от тях са Michael Frayn, Ted Hughes, A. A. Milne, Sylvia Plath, Bertram Fletcher Robinson, John Simpson, Stevie Smith и много други.

Сп. „Granta“ в България излиза от 2012 г.

В България, списание „Granta“ излиза от 2012 г., благодарение на основния инициатор и негов главен редактор – Светлозар Желев, както и на целия редакторски и издателски екип, който стои зад него. Списанието излиза два пъти в годината и публикува световна преводна и съвременна българска литература. Предишните три броя на списанието, бяха посветени на различни теми: „Гранта. Бъдеще“ 1 (2012 г.), „Гранта. Секс“ 2 (2012 г.), „Гранта. Революции“ 3 (2013 г.) и най-новият брой „Гранта. Без тема“ 4 (2014 г.)

Всички четири броя на сп. "Гранта" (България) излезли до момента. Снимка: Светлозар Желев

Всички четири броя на сп. „Гранта“ (България) излезли до момента. Снимка: Светлозар Желев

Редакторският екип и редакционната колегия на сп. „Granta“ 4 (България) са:

Главен редактор: Светлозар Желев
Почетен редактор: Илия Троянов
Отговорен редактор: Валерия Иванова

Редакционна колегия:

Алек Попов
Ангел Игов
Ани Илков
Георги Господинов
Дарин Тенев
Йордан Ефтимов

Художествен редактор: Райчо Станев
Редактор: Жени Божилова
Коректор: София Несторова

Издател:
ИК „Жанет 45“

Списание „Гранта“ може да се намери в добрите книжарници, в цялата страна. Също може да се поръча от онлайн книжарниците и да бъде доставена до дома ви.