Бистра Величкова: Светлината на мрака ни спасява

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Бистра Величкова e един от участниците в литературния пърформънс за откриването на фестивала „Улица Нов Живот – Вход Б“ (в памет на Димитър Воев, създател на музикалната дарк уейв група „Нова генерация“) на 20 октомври, 19:00 ч. във Фабрика Автономия (ул. Цар Самуил 149).

Бистра е фен е на Димитър Воев и „Нова генерация“ още от времето, когато е била “малко момиченце” в училище. Още от тогава се е научила да не дарява никого с “погледи ласкави” и да “избягва да бъде добра”. Винаги ще е благодарна за спасителната функция на Митко Воев и песните му в трудния период на израстването си и екзистенциалните прозрения, които са ѝ донесели. В момента Бистра Величкова е журналист и писател. Има редица публикации в периодичния печат и литературни награди за поезия, и проза. Автор е на книгата “Малка, мръсна и тъжна”.

– Защо се включихте във фестивал „Улица Нов Живот – Вход Б“?

– Включих се, защото продължаваме “да сме болен продукт на своето време и вашия труд”, защото сме “градски устроени празни съдби”, чието бъдеще продължава да се определя от “грухтенето” на “човек с анцуг”; Защото фестивал като този показва, че тъмната вълна е светлината в края на тунела. Още през 80-те “Нова генерация” зададоха въпросите си към “цяла нация”, които и днес остават все така актуални и все така без отговор. Завинаги. Този фестивал почита паметта на Димитър Воев, на създадената от него група “Нова генерация” и показва една приемственост между поколенията; приемствеността на тъмния огън, който гори в душите ни, докато вървим със “смъкнати гащи” и наведени глави “от срам”, мълчим “патриотично”, “а вълк в гърдите ни вие”. “Улица Нов Живот – Вход Б” е алтернативният свят, в който светлината на мрака ни спасява и ни помага да съществуваме по-пълноценно заедно.

Постер на фестивала „Улица Нов Живот – Вход Б“

Повече за фестивала във Фейсбук.

Advertisements

ВОЙ ОТ МАЛИНОВАТА ДОЛИНА (разказ)

Too early in my life, it was too late…

На Жори

Къщата на Грендел на 182-ра. Алкохол, марихуана, рейс 111 и гръндж. Крум е с нас за пръв път откакто го прибраха на “Четвърти” защото искаше да направи супер-група с Бог. Овид зад вехтите си барабани е парцаливия Зевс на своя Олимп от кашони. Фим с ореол на светец е светец. Последния. За последен път. Засвирва Boys Don’t Cry и заплаква през своята китара.

Изгубени в A Forest на The Cure, докaто свистим по белите магистрали на безвремието сред вечните малинови полета на Малинова долина. Една. И небивала. Едни 20 години, търколили се по Околовръстното край София. Загубени. И търсени след 20 години отново. Небивали.

Зимата е студена, но в къщата на Грендел е топло. В къщата на Грендел винаги е топло. Живее от три месеца с двама пласьори на дрога. Днес единият – мъртвец. Другият – в затвора.

Двете момичета танцуват в центъра на стаята. Прегърнати. Голи. Въртят се в унес в кръг. Отново и отново. Отново и отново. Отново и отново. Мая и Мия. Две капки сълзи. Едната – на хероин. Другата – все още търси своя път. Изгубена.

С Вожда, Фим и Петроний трети ден посрещаме изгрева на слънцето в нас. Говорим със сенки, а светлината изгаря очите ни. Отвътре. Незаспали, несъбудени, несънували. На перки. Паркизан за партизани.

Къща, пълна със скитници. Номади на 17. Номади в животите си. Номади край прашните пътища на 90-те. Пътища, които водят към един свят, от който още не знаем, че бягаме.

… и тогава Крум полудя. И това беше краят на детството. Тогава за пръв път осъзнахме, че след детството идва лудостта. Ако имаш късмет. Иначе порастваш. А в онзи ден Крум бягаше с всичка сила. Пяна излизаше от устата му, а той бягаше като за последно. Завинаги. Искаше да надмине времето. Да излъже минутите. Да надбяга годините. Да излезе от другата страна на тунела на животите ни и да бъде все същия. Млад. Свадлив. Опърничав. Неукротим. Неуловим.

Не успя. Никой не успява да надбяга времето. Счупи предното стъкло на онази кола с главата си. Кръвта шурна по лицето му, а той крещеше обезумял, докато куките го налагаха безмилостно. Реалността не прощава никому. Най-малко на лудостта. Още по-малко на младостта…

Дворът на 182-ра днес. Безмълвие, прах и мъртва тишина. Овид – на метадон. После на литър водка, за да се изчисти. После на чист спирт. Днес – мъртъв. Неидентифициран. Край Околовръстното.

Петроний друсаше от стоката и избра Южна Африка пред наказанието на мутрите. Фим от години е на водка и амфети, докато китарата му все по-тихо стене. Вожда старателно крие призраците на младостта си от трите си деца. И от себе си.

А Грендел е същият. Последния битник. Последен пазител на миналото.

И само Крум все още понякога се появява в двора на онази къща на 182-ра. Променен. И мълчалив. Друг. Завинаги. Прелетял над кукувичето гнездо и завърнал се. Друг. Завинаги.

Веднъж почукал на вратата на Грендел. Попитал това ли е пощата на Времето. Имал писмо за Бог. Подал го с треперещи пръсти, а на него пишело: „Не ме чакай!“. После празен лист. Незапочнат. Незавършен. Недописан. Незаписан. Като животите ни. Празни. Незапочнати. Незавършени. Недописани. Незаписани.

НЕОР НАЧЕВ

* Разказът е публикуван за първи път в BINstory, в Binar, юли 2017 г.


Неор Начев е създател на българския акустичен проект „На Червено“ и член на неофолк дуото „Gare Terminus“. Публикувал е художествени текстове във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел“, сп. „Manu Propria“, както и музикални ревюта в сп. „Metal Hammer Bulgaria“ и „Kulturbench“. През 2015 г. е отличен с Трето място на единадесетото издание на Националния поетичен конкурс „Нова Загора“. Част от публикациите му могат да бъдат намерени в блога „Двойна измама“.

Кристиан Илиев: Поезията, съобразяваща се с някаква цензура, е като 30-годишен с биберон

Кристиян Илиев. Снимка: Личен архив

Кристиан Илиев. Снимка: Личен архив

Кристиан Илиев е роден през 1999 г., в София. Учи в Националното музикално училище ”Любомир Пипков”, със специалност класическа китара. След дълги години занимания с музика, от скоро започва да намира вдъхновение и в поезията. Пише стихове от 2015 г., като от тогава до сега има публикации в електронната книга “Manu Propria”, електронно литературно списание ”Кръстопът”, „Литературен Клуб”, и в ”DiascopComics”. През 2015 г. получава поощрителна награда на конкурса „Веселин Ханчев”, в Стара Загора. Освен това, е участвал и в литературни четения в различни клубове в София. Кристиан Илиев е един от най-младите съвременни поети, чиито ритъм на сърцето звучи, както един от стиховете му:

душата ни е тяло
на удавник
потънало
и мъртво
под ноктите
на океан

Името на младия поет нашумя, преди месеци, из социалните мрежи, след публикацията на следното стихотворение:

***
да ти размажа главата с пожарогасител
да те бутна през прозореца
или да обеся децата ти
ще е само доказателство
колко много значиш за мен

В списание „Жената днес“ излезе статия от Силвия Недкова, която остро критикува това стихотворение, поставяйки под въпрос поетичните му стойности. В отговор, Кристиан Илиев, беше защитен чрез Фейсубк и блог постове от членовете на  групата Нова социална поезия, чиито член е и самият той. Своят коментар за поетичния казус даде и литературният критик Рада Барутска, в традиционната си рубрика за съвременна българска поезия и литература „Ламцадрица“, в изданието „Пеат некогаш“. В интервюто по-долу Кристиан Илиев, наред с информация за вдъхновенията си и творческите си планове, дава и своя коментар за случилото се.

Какво те накара да започнеш да твориш и от кога пишеш?

Основната причина е че мой близък също пишеше. Просто ми харесва и вярвам, че ме бива. Иначе пиша от лятото на 2015 г.

Какво те вдъхновява?

Болката, любовта и цялото многообразие от най-различни неща и житейски моменти.

Кога пишеш най-често?

Обикновено, когато усещам в себе си един особен прилив на разнообразни/разнопосочни чувства и няма накъде другаде да го „канализирам“.

Мислиш ли, че поезията може да бъде лекарство за един човек?

Чак лекарство – не, но – да, може значително да помага.

Какво е за теб литературата?

Нещо нужно.

Мислиш ли, че поетите имат право да пишат без цензура?

Разбира се. Поезията, съобразяваща се с някаква цензура е като, да кажем, 30-годишен човек с биберон.

Не трябва ли да се съобразяваме с това, което пишем, спрямо – деца,

Кристиян Илиев. Снимка: Десислава Величкова

Кристиан Илиев. Снимка: Десислава Величкова

тийнейджъри и т.н.?

Не. Аз пиша това, което искам, съобразно това, което съм и това, което желая да бъда. Не се съобразявам с никого.

Как ще коментираш критиките, които излязоха срещу теб по отношение на стиха ти „да ти размажа главата с пожарогасител“? Как се почувства, когато видя коментара в сп. „Жената днес“, които не просто не одобряват стиха, а дори поставят под въпрос поетичната му стойност?

Не съм фен на такива злобни критики, но определено се посмях. Личи си как на хората зад статията навярно са им свършили идеите и са се хванали за малкото с опит, за да изглеждат дълбоко ерудирани. Но просто не им се е получило. Желая им всичко хубаво.

А как ще коментираш думите на литературния критик Рада Барутска в „Пеат некогаш“, която пише за този стих, че това е: „Бийбъризъм, ще рече: позата на човек, който на всяка цена иска да бъде видян, застанал в тази поза пред огледалото, където му се привижда широка и въодушевена публика от припадащи фенове и най-вече фенки – досущ като на концерт на Джъстин Бийбър“?

Никога не съм се интересувал от литературна популярност… Да твърдят това за мен е просто смешно, при положение че хора-поети, чийто имена, няма да спомена, са толкова по-продажни и жадни за внимание, че чак ми се гади, те не биват дори споменати или обвинени в същото, което очевидно правят. А и Бийбър май вече не е такъв хит в медиите, да ме сравнят с нещо по-култово другият път.

Имаш ли вече планове за дебютна стихосбирка?

Надявам се това скоро да стане факт.

Как би избрал заглавието на първата си книга?

Още не знам, но сигурно ще го измисля в последния момент.

Имаш стихове, в които има – любов, болка, смърт, мазохизъм. Защо именно тези теми?

Ами, нещата от живота, брат. Такъв е „нормалният ритъм“ на света, за който не е нужно рационално обяснение. Потапям се в него по един или друг начин – чрез поезията, на ирационалното ниво на чувствата и интуицията.

Как би искал да продължи твоят път като поет?

Колкото повече – толкова повече. Надявам се, докато стана, примерно, на 25, да имам повече от една стихосбирка и, разбира се, да продължавам да пиша.

Как виждаш себе си след 20 години?

Не гледам към бъдещето. Стремя се да виждам единствено настоящето – тук и сега.

С какво друго се занимаваш, освен с литература?

С музика. Музикант съм. Изучавам класическа китара в Националното музикално училище в София. Също така много обичам киното. Особено филмите на режисьори като Ларс фон Триер и Тарковски.

Какво мислиш за любовта?

Вярвам в нея.

Влюбен ли си?

В човека. Да

Как би описал любовта, тъгата, самотата, болката?

Неизбежните неща от живота, както казах и по-горе.

Какво обичаш да четеш?

Основно поезия.

Най-лудото нещо, което си правил е?

Аз съм доста спокоен човек, така че точно в тази сфера не мога да се похваля, кой знае колко, но се сещам, например, за случай, в който прескачах „Маймунарника“, за да гледам филм на аванта.

Кристиян Илиев. Снимка: Бистра Величкова

Кристиан Илиев. Снимка: Бистра Величкова

Какво е нещото, което си искал да направиш, но не си?

Хм… ами, като че ли ми се иска да скоча с парашут.

Съжаляваш ли за нещо?

Не. Радвам се за всичко добро и лошо, което се е случило и ме е научило на нещо.

Какъв човек всъщност е поетът и музикант Кристиан Илиев?

Като всеки друг, със своите добри и лоши страни, с всичките си плюсове и минуси.

Любим български поети/поетеси?

Нямам, но наистина се наслаждавам, когато чета стихотворенията на Стефан Гончаров.

Какви филми гледаш?

Хубави.

Какъв си мечтал да станеш и да не станеш?

Да не стана – лесно манипулируем, както и манипулативен човек. Да стана – себе си.

По-долу представяме няколко стихотворения на Кристиан Илиев:

до огъня

не се научихме
да треперим  заедно
само гледахме как
другият изстива
ти –
като наострен нож
готов да избоде лицата ни
и да ги хвърли в огъня
аз –
като любовник
виновен
за всичките ти
рани

вината
не е цигара
която да изпушиш
дори да беше
споменът за нея
остава
като рак
в белите дробове

хищни бозайници

щe ме опитомиш ли
без кожата
която смъкна от мен
и остави смъртта ми
гола

***
скрий греха
и насечи пътищата му
така дори да знам
къде си
няма
да те потърся

тъмнината
си отиде
онзи ден пак се засякохме
но
ме посрещна като слънце
в летен ден –
светло
нежно
топло
с планове
да ме изгори целият

***
омразата  ти
е риза
с дълги ръкави
винаги разкопчани

какво виждаш когато
гледаш очите ми:
пожари и въглени
горели дълго
за теб

цветът на виното

винаги проверявам
какво имаш в чашата
защото  знам
че ако е отрова
ще пиеш на екс

***
лежа под теб
като в ковчег
а ти
копаеш гроба ми

черен петък

на уличната лампа
не й е приятно да вижда
очите  ти
нито пък на снега
да се спъваш в него
но когато плачеш
съжаляваш и признаваш
успехите си на хищник
лампите ти осветяват пътя
а снегът омекотява падането

Автор на интервюто: МАРТИН КОСТОВ

*Още стихове от Кристиан Илиев можете да прочетете на блога му.

** Четене на Кристиан Илиев и Мартин Костов, в бар БарДак, в София, 2016 г.

Бистра Величкова: Ако имах двойник щеше да се казва Холдън Колфийлд

Бистра Величкова. Copyright © Beastra

Бистра Величкова. Copyright © Beastra

Нека да започнем с най-тривиалния, но въпреки това пиперлив въпрос, който се задава на всеки автор: Защо пишете? Какво е за вас литературата: призвание, работа, хоби ..?

Пиша, защото се опитвам да осмился и пресъздам света. Искам да запечатам това, което виждам и ми се струва интересно, и важно. Пиша, защото това е единственият начин да променя света – като създам друг, по-красив, по-истински и по-вълнуващ.

Работя, като…

Наблюдател на света. А в свободното време си търся работа. За щастие не ми остава много свободно време. 😉

За последно плаках, защото…

Последно плаках на летище „София“, когато на „Заминаващи“ възрастна жена изпращаше сина и внуците си обратно за чужбина. Явно си бяха дошли за Коледа. Внуците й не говореха български. „Върви, върви“, подкани го тя, като му тикна китка здравец в ръцете. „Тръгвай да не изпуснете самолета. Радвам се, че успя да се наредиш, на хубаво място“. Махаше с ръка, докато той се отдалечаваше и се смесваше с безличната тълпа, а очите й се пълнеха със сълзи, които едва беше сдържала до сега. След като повече не го виждаше, се обърна и бавно тръгна към изхода. В този момент видях в далечината как синът й се беше обърнал, търсеше я с поглед и махаше с ръка. В очите му проблясваха сълзи. Плаках наум и за двамата, и за всички българи, които живеем в такова време, в което, за да оцелеем и да живеем нормално, се налага да сме далеко от хората, които обичаме… В своя разказ „Малката домашна църква“, Деян Енев е описал много хубаво тази наша тъжна съдба.

Интервю за "Е-същност", 19 юли 2016 г. - стр. 1

Интервю за „Е-същност“, 19 юли 2016 г. – стр. 1

Ще променя миналото си, защото…

Няма да променя миналото си, защото всичко, което ми се е случило – и положително, и отрицателно – ми е помогнало да стана човекът, който съм днес и да възприемам света по определен начин.

Ако имах двойник…

Той щеше да се казва Холдън Колфийлд и щяхме да работим заедно като спасители в ръжта.

Не ми стига смелост за…

това да порастна. Светът на „големите“ е страшен. А на мен не ми стига смелост да призная, че вече и аз съм част от него…

Никога няма да опитам…

да променя хората.

Моята рецепта за успех е…

„Follow your bliss!“ – Joseph Campbell

Следвай своята страст, както казва Джоузеф Кембъл. Прави това, което ти доставя удоволствие, което те прави щастлив, без да мислиш дали е материално изгодно и какво ще е мнението на другите. Ако го правиш с цялото си сърце и душа, успехът е неизбежен!

На кой въпрос искате да отговорите, но никога не Ви го задават?

„Какъв е смисълът на живота?“. Никога никой не ми го задава този въпрос. А, аз го задавам постоянно. Много бих искала да мога да отговоря на него.

Критиката по мой адрес e…

…че имам интимна връзка с героите си, след като ги създам 😉

Най-добрият и ценен съвет е…

Слушайте и вярвайте само на себе си. И не слушайте съвети, дори някой да ви казва, че са най-добрите и най-ценните!

Интервю за "Е-същност", 19 юли 2016 г., - стр. 2

Интервю за „Е-същност“, 19 юли 2016 г., – стр. 2

Звездната болест заразна ли е?

Зависи от човека. Или си податлив на това, или не. Вярвам, че ако си истински човек, трудно можеш да възприемаш себе си като „звезда“. Ако си здраво стъпил на земята и можеш да погледнеш над себе си, нагоре към небето, ще видиш колко високо са истинските звезди.

Кои са Вашите критерии за добра литература? Какви характеристики трябва да притежава един литературен текст, за да го определите като такъв?

Добрата литература, както всяко добро изкуство, трябва да бъде автентично и искрено. Не трябва да има опит за поза, за подражание, за да бъде непременно харесано от някого. Винаги, когато нещо е фалшиво се усеща и не доставя естетическо удоволствие на хората. Бъди честен, бъди себе си и това ще се усети, и в творбите ти.

Бистра Величкова чете свои стихове в бар "Бардак". Copyright © Beastra

Бистра Величкова чете свои стихове в бар „Бардак“. Copyright © Beastra

Съвременник или класик…

Харесвам и класици, и съвременници, ако говорим за писатели. Списъкът ми от любими автори е много дълъг, но ето някои от тях:

От класиците – Чудомир, Елин Пелин, Йордан Йовков, Димитър Димов, Блага Димитрова, Атанас Далчев, Христо Смирненски, Георги Рупчев, Джеръм Д. Селинджър, Джон Стайнбек, Оскар Уайлд, Маргьорит Дюрас, Франсоаз Саган, Андре Мороа, Владимир Набоков, Стефан Цвайг, Милан Кундера, Уилям Сароян и др.

От съвременните, ще посоча български автори, които много харесвам и уважавам, и вярвам, че един ден те ще бъдат признати за класици: Деян Енев, Бойко Ламбовски, Палми Ранчев, Красимир Дамянов, Михаил Вешим, Георги Господинов, Милен Русков, Васил Прасков, Чавдар Ценов, Здравка Евтимова, Оля Стоянова и др.

От най-младите – Мартин Костов, Стефан Гончаров, Росен Карамфилов, Александър Байтошев, Лора Динкова, Невена Борисова, Дена Попова, Велина Минкова, Йоана Мирчева, Неор Начев и др.

Има още много, много имена на талантливи автори, които пропускам. Нека не се засягат тези, които не съм споменала, но няма да ми стигнат няколко страници за изброяване на всички! 🙂 Като цяло, мисля че в съвременната българска литература има много силни писатели и поети, които си заслужава да бъдат прочетени.

Сега или утре…?

Сега. Утре е твърде далече, а и може да бъде късно.
Въпреки че и „утре“ в някакъв момент ще стане „сега“, ако човек бъде достатъчно търпелив. Зависи от случая – дали трябва да се действа сега или е по-разумно да се изчака до утре.

Бързо или утвърдително…?

Утвърдително.

Какво е България?

България е моята родина, бащината къща, родителите, приятелите ми, баницата на баба ми и сладкото от вишни, лятото на Созопол, пожълтелите листа на кестените на булевард „Прага“ през септември, мириса на началото на учебната година, зимата с много сняг на Витоша, Рила или Родопите, Нова година на последния етаж на панелен блок, в краен квартал, с бенгалски огън и шампанско „Искра“. България е моето детство и моят език, което значи – всичко!

Четете ли е-книги?

Да, чета, но сякаш все още хартиените книги са повече. Но вероятно, когато един ден се сдобия с електронен четец ще чета повече електронни книги.

Продължете изречението Е-същност е…

Много хубаво пространство, което отразява събитията в литературния ни живот и публикува съвременни български автори. Имаме нужда от такова място и се радвам, че съществува и се развива, въпреки трудните условия за подобни издания, за изкуство и култура, в България.

* Интервю за онлайн списанието „Е-същност“, 19.07.2016 г., ред. Олеся Николова

Красимир Дамянов: Българската проза никога не е била толкова добра, както сега

Писателят Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

Писателят Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

Красимир Дамянов е роден през 1948 г. в София. Завършва строително инженерство в ИСИ (1974), работи на строежа на Аспаруховия мост във Варна, в Националния институт за паметниците на културата, в издателство „Български писател”, Киностудио „Бояна” и като шофьор на такси в София.

Първият му сборник с разкази “Защо няма бог” излиза през 1981 г. С втората си книга “Дяволски нокът” (1985) става член на Съюза на българските писатели. Последната му книга е “Приказки за злояди деца” (1989), след което заминава за Испания и изчезва от литературната сцена. Там работи като строителен предприемач, а после става собственик на Културната асоциация Артхостал в Барселона.

Като писател се завърна с книгата си „Дневникът на една пеперуда“ („Факел експрес“, 2008 г.). В сборника „Къщата на обесения“ (2009 г.) са събрани най-добрите разкази от него. През 2011 г. преработи и издаде отново „Приказки за злояди деца”. Последната книга на автора, която излезе в края на миналата година е „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ („Сиела”).

– Г-н Дамянов, следите ли какво се случва в България в момента? Как изглеждат нещата отвън? Какви са реакциите в Испания?

– Следя доколкото мога. Нещата отвън изглеждат не такива, каквито бих искал да видя: опит за разумно управление макар и на чужда, на политическите ми възгледи, партия и едно целенасочено културно прегрупиране на опозицията, за да може постепенно да стигне след четири години до ново преразпределение на силите. За съжаление става точно обратното. Улицата нищо няма да реши. Ще доведе до по-лошо. Испания е безразлична към положението в България. Не го разбира и има тежки собствени проблеми за решаване. Тук всеки втори млад човек е безработен! Не бива да се надяваме на ничие съчувствие и то няма да дойде отникъде. Нито помощ. Трябва сами да си помогнем. Трябва да започнем отначало.

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков", с автор Красимир Дамянов

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ (Сиела), на Красимир Дамянов. Художник на корицата: Дима Дамянова

– Във вашата книга „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ описвате протестите през 1990-та година и как цяла София е била залята от тълпи хора със сини знамена. Може ли според вас да се прави сравнение между тогавашните протести и тези днес? По какво си приличат и по какво се различават, според вас?

– През 80-та година се сменяше една цяла система. Нещата не са тъждествени. Днес тази система не съществува, независимо, че хората, които я оглавяваха се враснаха в новата. Няма демокрация, каквато ни се иска. Има корупция, олигархия и всичко най-лошо, което светът познава отдавна. И все пак съществуват много механизми за разлика от тогава, които могат да бъдат използвани за промяна и да доведат до промяна. На първо място информацията, средствата за комуникация, възможността за групиране в общества, парламентарна борба, извънпарламентарна, синдикална, стачна и т.н. Всички улични протести навсякъде по света си приличат по едно – че се осъществяват от млади хора, които стават първите жертви в уличните кръвопролития. Но от резултатите се възползват други. Това не ме радва като баща.

– До какви промени доведоха протестите през 1990-та година? Вярвате ли, че днешните протести могат да доведат до промяна на статуквото? И въобще, според вас какви трябва да бъдат исканията на протестиращите?

– Протестите през 1990-та не доведоха до промяна. В книгата си съм показал събитията през младежките ми очи тогава, но сега знам, че промяната прелетя отвън. Събитията от улицата доведоха по-скоро до това, управляващите да се съобразят с наличието на опоненти, които не могат свободно да арестуват, унищожат или избият, както преди; Да преглътнат унижението, че не са единствени. Това даде възможност за преговори и изграждане нa опозиция, която да достигне до точка на сцепление, до критична маса както при ядрените реакции, след която да започне смяна на управлението. То дойде чак през януари 1997 г., след намеса на улицата както сега, но за разлика от сега съществуваше готова политическа сила, СДС, която да отвори нова страница. Или поне да се опита. Сега няма кой. Как тази страница бе затворена четири години по късно и от когор и как корупцията в редиците на управляващите заедно с внедрените агенти на предишните (и сегашни) сили за сигурност я оскверниха и унищожиха до степен да няма опонент на управляващите цели дванадесет години, четете в книгата на Йордан Василев „Това се случи пред очите ми”. Но младите не четат. Миналото не ги мотивира. Никой не иска да печели съмишленици. Ако младите не спечелят доверието на възрастните за своята кауза, ако няма единство, ако гражданското недоволство не прерасне до степен на тотална блокада, няма изгледи за успех. Всички се кълнат в Левски и за всички е българин номер едно. Но никой не иска като него систематично, търпеливо, години наред да създава система, годна да се противопостави на властта, способна да oцелее, след като я смени; да опази същността си от външна намеса и саморазпад. Докато някой, някои не се захванат отново с това, с просвещение, не с политиканстване (при това днес не бесят за подобна дейност) нищо няма да се получи. Ще се лутаме в политическа тъма и ще ни управляват бандити! Извинявай за откровеността.

– Какво е мнението ви за настоящото ново правителство?

– Веднага мога да ви кажа, че аз съм един от тези, които не гласуваха. А съм човек, който винаги е казвал, че трябва да се гласува. Сега обаче беше безсмислено да се гласува. Политически формации, които в математиката се наричат колинеарни вектори. Те са успоредни и вървят в една посока. А тези, които имат шанс са много малки. Това, че повече от 50% от хората не гласуваха показва, че на хората им е писнало. След като не са гласували повече от половината граждани, в парламента трябва да има не 240 депутати, а 120.

– Когато сте гласувал преди, вярвал ли сте, че ще дойде промяна?

– О, да. За първи път гласувах 1990 г., на 10 юни. Това беше гласуването за Великото народно събрание. Макар и да знаех, че сините няма да спечелят. По това време карах такси и виждах хората какво мислят. Провинцията не харесваше тези брадати, ръкомахащи, сложно говорещи хора. Беше ясно, че демократите няма да спечелят. В книгата „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков” съм описал подробно какво чувствах тогава.

Последният път гласувах за Бойко Борисов, защото мислех че избирам по-малкото зло. По същия начин гласувах и за Царя, подлъган от това, че 63% го подкрепяха. Аз не мога да кажа, че съм десен или ляв. Изобщо, един писател не бива да принадлежи на никоя партия. Готов съм да подкрепя всяка една разумна програма, било то на десни или на леви. Не мисля че има и нещо фатално или срамно в това да имаме, и националистическа партия. В Испания също има националистически партии – каталунската и баската и това е нещо нормално. Но у нас всичко е объркано. Нито лявото е ляво, защото в т.нар. левица се крият едни от най-богатите хора – олигарси, безумно богати за нашата малка страна. От друга страна, т.нар. десница са абсолютни голтаци. И ние бяхме абсолютни голтаци тогава. Бъркахме дясно с демокрация. В момента реално нямаме десница. Каква дясна партия е ГЕРБ? Или каква лява партия е БСП? Тези неща пречат на истинското управление.

– Мислил ли сте някога да се върнете в България през този период от 23 години живот навън?

– Вижте, аз и друг път съм го казвал, аз никога не съм напускал България. Но се дистанцирах, защото през 90-та година разбрах, че нещата с демокрацията не вървят така, както аз ги виждах и бих искал. Цялото нещо, което се случи с приватизацията, заводите, средствата за производство и това, че те попаднаха в ръцете на бившите

комунисти, предадени от моите приятели – седесари в ръцете им. Това е нечестно, аморално и позорно. Тогава се разделих с идеята, че тази страна може да бъде

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

демократична.

Искам сега да се надявам, че новото правителство ще направи неща за подобрението на живота и страната ни. Но и ние трябва да го искаме, защото ако отхвърляме априори всяка власт и всеки, това никога няма да се получи. Най-лошото ще е ако на есен има нови избори. Важно е да създадем сериозно дясно пространство. Двигател на икономиката. Както и истинско ляво – един силен социален коректив.

– Какво е впечатлението ви от съвременната българска литература? В последните години бяха издадени много български автори. Някои от тях са превеждани и в чужбина.

– Мисля че никога българската проза, за поезията не смея да говоря, не е била на такова добро ниво, както сега. Никога не сме имали толкова много добри автори, както сега, около десетина. Можем да започнем с Георги Господинов, Нали всички започват от него! Милен Русков, Захари Карабашлиев, Палми Ранчев, Емил Андреев, Елена Алексиева, Деян Енев, Алек Попов… Това са много добри разказвачи, които нямат проблем нито с автоцензура, нито със стил. Те са на Европейско ниво. Проблемът е, че всички те, както и аз и Виктор Пасков, не идваме от българската литература, не стъпваме на нея. Ние сме се учили повече от западната литература. Може би Деян Енев идва от добрата част на соц реализма, както и от Радичков. Но като цяло няма една приемственост в литературата ни. Николай Фенерски, например ми е казвал, че се е учил от руската литература. Емилия Дворянова пък казва, че се е учила направо от Достоевски. Направо и завиждам! Ние, обаче с Пасков не идваме от Вазов. Не можахме да тръгнем и от Йовков. Или Радичков. Може да звучи лошо, те са големи художници. Но само художници. Не ни беше достатъчно това. Иначе съвременната ни литература е много добра, но тя не носи в себе си традиция. Всеки е сам за себе си. Всички литератýри, които в един момент раждат нещо голямо, заимстват от миналото, надграждат. Моето поколение, междинното поколение на Захари Карабашлиев, на Алек Попов, пък и вашето, по-младото поколение, все още не сме успели да надградим. Приемственост и надграждане, единствено виждам в романа „Възвишение” на Милен Русков. Макар при него нещата да тръгват от езика, не от традицията…

– Според вас романът на Милен Русков може ли да бъде преведен и да достигне до хора, и от други държави?

– Не, не мисля че би могъл да се преведе качествено, с този специфичен език. Но едва ли това е била целта му.

– Това недостатък ли е, че подобни добри романи остават в границите на България?

– Не, напротив. Нека да си свършим работата първо у дома. Знаете ли защо българската литература не може да пробие навън? Защото България твърде малко значи за света. С какво е по-лош романът на Милен Русков от който и да е роман на Орхан Памук? С нищо. И ако мислите, че всички български писатели, които днес се превеждат навън, някой ги чете, дълбоко се лъжете. Те са лансирани от споразумения и фондации, но до колко реално се четат не е ясно. И не ги четат, не защото са лоши, а просто защото там попадат в морето от многото книги, където никой не знае за малкото островче наречено България. Да, аз съм за това да се превежда българска литература и да се разпространява в чужбина, но не трябва да мислим че някой, който е печатан навън е най-добрият. Дори, често пъти не най-добрите излизат навън.

Навсякъде по света, ето например в Испания, като влезеш в книжарница, от входа още виждаш щанд с най-четената национална литература. Това в България го няма! Проблемът с книгоиздаването, книгоподреждането и рекламирането е основен. Книгите от българските автори са захвърлени някъде по вътрешните рафтове. Това е така дори във фирмените книжарници на определени издателства. Т.е. човек трябва да я търси тази книга, за да я намери, книжарницата не му я показва. Друг пример за това как държавата може да подпомага е отпускането на повече пари за повече ефирно време в държавната телевизия, където да се говори за български книги и автори, българския език, игри и литературни състезания с думи и за измисляне на нови думи, замяна на чуждици!

Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

– Кога и защо решихте да напишете „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков”? До колко писателят Виктор Пасков беше хармоничен човек?

– Ами не беше. Остана си докрай дързък и блестящ студент в тая деликатна област. Имам предвид израза като общуване, съжителство. Хармонични са единствено неговите произведения. Те са квинтесенцията на душата на моя покоен приятел. Надявам се, че с тях е изкупил греховете си. А те не бяха малко.

– Българската литература през 80-те години до голяма степен е била зависима и е угодничела на политическия режим. До колко може да се каже, че Дамянов и Пасков са били различни в това отношение и са един вид бунтари?

Зависима – да, угодничеха само нейни представители. Бяхме бунтари на думи, на действия – не. И през ума ми не можеше да мине, че всичко това толкова бързо може да се срине – за което лично мен ме е срам. Не знам за него. Умря без да ми каже.

– „Напред към нови катастрофи” пише Виктор Пасков в първото си писмо до вас. Кои са най-успешните катастрофи в живота ви?

– Две автомобилни през покрив… Също и участието ми в най-големия испански литературен конкурс „Премия Планета” с „Дневникът на една пеперуда” през 2008-ма. Бях го написал на испански. Питай ме какво стана…

– И какво стана?

– Не-ме-питай!… Не спечелих 600 хиляди евро! Дори Милен Русков не може да се похвали с това. Това стана.

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

– „Раздялата с детството си е чисто самоубийство”, казвате в книгата си, което е обяснение свързано с първата книга на Виктор Пасков – „Невръстни убийства”. Важи ли това за всеки един етап от живота на човека? И значи ли, че, колкото повече човек живее, толкова повече умира?

– Точно така. Но и пак се ражда. Всяко хубаво утро е като прераждане. Въпреки всичко, което ми се случи, оставам си непоправим оптимист.

– В книгата си казвате: „Писането на сценарии представляваше най-доходният и най-малко срамен начин да продадеш изгодно душата си”. Така ли беше тогава, през 80-те години? Какво означаваше тогава да си продадеш душата? Вие продадохте ли я?

– И тогава и сега киното е начин за писателя да спечели пари, но нищо повече… С вълнение чакам книгата на Захари Карабашлиев („18% сиво”) да излезе на филм и с филма си да ми дойде на гости от Сан Диего в Артхостал Барселона. Що се отнася за душата ми, не успях да я продам. Конфликтният ми характер ме опази. Изхвърлиха ме преди сделката да се състои. И слава богу!

– При първата ви среща с писателя Йордан Радичков, на когото сте дал току що публикуваната ви първа книга, той ви е казал единствено: „И по-бавно се развращавайте”. Какво е искал да каже с това, според вас? В литературен план или в житейски го е имал предвид?

– И аз това се питам. Дали беше предупреждение на мъдрец или утешение на конформист. В него както и в повечето добри писатели по време на социализма съжителстваха двамина. Малцина бяха, които като Константин Павлов останаха верни до края на себе си.

– Близо 20 години не пишете и не публикувате. На литературната сцена се

завърнахте през 2008 г. с книгата „Дневникът на една пеперуда“. Подобни

"Дневникът на една пеперуда" (Факел експрес)

„Дневникът на една пеперуда“ (Факел експрес)

паузи не са ли опасни за един писател, тъй като се губи тренинг и техника на писане? Как и кога решихте да напишете „Дневникът на една пеперуда”?

– Нищо не се губи. Писането е като карането на велосипед. Не се забравя. Затова пък ми се случиха толкова много неща! Заредих батериите си до горе. Е, и реших да ги пробвам. „Дневникът на една пеперуда” е моят опит за летене. Проблемът на много писатели е, че нямат биография. И като нямат и какво да кажат – бързо угасват. Аз имам.

– Емигрирате в Испания на 42 години. Понякога съжалявате ли, че сте го направил? Какво ви даде и какво ви отне животът зад граница?

– Много. Даде ми самочувствие на европеец. Отне ми сина.

– Мислил ли сте какъв щеше да бъде животът ви, ако бяхте останал в България след 1990 г.?

Много пъти съм мислил и стигам все до един и същ тъжен извод: нямаше да съм жив. Благодаря на жена ми и на някогашния ми приятел композиторът Александър Кандов, че ме измъкнаха навреме.

– В момента работите ли върху нов роман или разкази?

– Романът ми е моят собствен живот. Така че не спирам да го работя. Мъча се да започна третата и последна част на „Дневникът на една пеперуда”. Няма да пиша разкази докато не я свърша. Искрено се надявам, че животът не е недовършена трилогия, както каза веднъж Кристин Димитрова.

Интервю с Красимир Дамянов за „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, веднага след излизането на книгата през декември 2012 г.

Откъс от романа на Красимир Дамянов „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, може да прочетете ТУК.

* Интервюто е публикувано първо в Kultur Bench, 20 юни, 2013 г.

Елизабет Костова: Писането е като дърводелски занаят

Елизабет Костова. Снимка: Дебора Фейнголд

Елизабет Костова. Снимка: Дебора Фейнголд

Елизабет Костова е световноизвестен автор на проза, поезия и есета. Завършила е университетите Йейл и Мичиган. Първият й роман, „Историкът” (Little, Brown, САЩ / Сиела, България), чието действие частично се развива в България, е преведен на над 40 езика и е продаден в над 5 млн. копия в целия свят. Втората й книга, „Крадци на лебеди” (Little, Brown, САЩ / Сиела, България), е публикувана през януари 2010 г. Елизабет Костова е омъжена за български учен и има силен интерес към българската история, литература, култура. През 2007 г., заедно със Светлозар Желев, основава фондацията за творческо писане „Елизабет Костова”. Наред с многото дейности свързани с българската литература, превода ѝ и популяризирането ѝ в и извън България, Фондацията организира ежегодни семинари по творческо писане в град Созопол. Елизабет Костова е преподавала писане на художествена литература в Мичиганския университет, както и в Университета на Северна Каролина (Уилмингтън). В момента живее в Съединените щати.

– Тази, година за шести пореден път, се проведе Созополският семинар по творческо писане, организиран от Фондация „Елизабет Костова”. Как протече той и по какво се различава от семинарите през миналите години?

– Интересно е, че ме питате това, защото накрая на семинара, някой ме попита същото и аз казах – тазгодишния семинар имаше най-добрата група до сега. Те се засмяха и казаха, ти това го казваш всяка година. Признавам, че съм ентусиазирана, но тази година наистина имахме много силна група и от страна на българските автори, и от англоговорящите. Тази година те бяха по-възрастни, специално английските участници. И в двете групи, всеки от авторите вече имаше публикувана книга. Всички бяха наистина професионалисти в писането. Имали сме участници в семинара, които не са имали публикувана книга, тъй като това не е критерий за нас. Трябва да кажа, че тази година беше изключително трудно да направим своя избор. Можехме да приемем много повече хора във всяка група, имаше много добри кандидатури и за нас самите беше трудно да отсеем само 10 човека.

– Какви са критериите, според които приемате участници в семинара? Какво е важно да знаят бъдещите кандидати за Созополските семинари?

– Преди всичко, гледаме качеството на изпратения текст. Комисиите, които избират участниците, са преподавателите в уъркшоповете, в Созопол. Те избират хора, с които смятат, че ще могат да работят добре. Те преценяват, че на един писател могат да бъдат много по-полезни, отколкото на друг, поради своите специфични познания. Въпреки това, ние се опитваме да бъдем максимално обективно при избора си. Аз обикновено чета текстовете, които са ми изпратени. Дори не гледам биографията преди да реша дали текстът е добър.

– Вие водите англоезичната група в Созопол. Кое е най-важното нещо, което казвате на участниците, относно писането? Какво ги съветвате?

– Тези уъркшопове са по-скоро като разговор между писатели. Аз не се възприемам като учител там в традиционния смисъл на думата. Българската група следва същия модел. Ние разговаряме върху конкретен текст, написан от някой от участниците, които те са изпратили, кандидатствайки за семинара. Едно от нещата, за които винаги говорим е как да се научим да редактираме добре собствените си текстове; Как да се научим да бъдем най-добрите си критици. Ние не провеждаме просто философски разговори относно редактирането, а на практика върху самия текст обсъждаме как той може да бъде усъвършенстван.

– Кое е по-важно при писането – вдъхновението или усилената работа и рационалното подреждане на това, което искаш да кажеш чрез текста?

– Моят опит показва, че не е възможно писането само с едно от изброените неща. Един текст става добър благодарение на всичко заедно. Вдъхновението само по себе си не може да те закара далеко, защото писането е реалната работа, която трябва да се свърши, а след това трябва препрочитане и редактиране. От друга страна, ти може да работиш страшно много, но ако не чувстваш страст към това, което правиш, със сигурност това ще се усети в крайния текст, който предлагаш.

Тазгодишната писателска група на Семинара по творческо писане в Созопол. Елизабет Костова е в средата. Снимка: Джеремая Чембърлейн

Тазгодишната писателска група на Семинара по творческо писане в Созопол. Елизабет Костова е в средата. Снимка: Джеремая Чембърлейн

– Като човек, който говори и английски, и български език, и има възможност да следи и да чете в оригинал съвременната литература, излизаща на тези два езика, можете ли да кажете какви разлики намирате между българската и американската литература днес?

– Трудно може да се отговори на този въпрос. Бих казала, че във всички държави, писателите днес правят подобни експерименти в произведенията си. Мисля че американските писатели са привлечени повече от разглеждането и вплитането на историята, в художествените текстове и поезията. За щастие, виждам, че това явление се наблюдава вече и в България. Разбира се, има различни стилове и традиции. Има толкова различни писателски гласове и в двете държави, и е трудно да се обобщава.

– Смятате ли, че писането може да се научи в университета? Може ли човек да се научи да бъде писател или е нещо, което носи вътре в себе си?

– Мисля че е комбинация от двете. Има много неща в писането, които със сигурност не могат да бъдат преподадени. В същото време, има много аспекти на процеса на писане, които могат да бъдат преподадени. Една метафора за това е например, ако ти си дърводелец и искаш да направиш мебели от едно дърво, ти не можеш да направиш това, ако нямаш желание, ентусиазъм и естествени умения за това. Също така, обаче, ти никога не можеш да станеш дърводелец, ако не гледаш това, което са направили други дърводелци преди теб, ако не погледнеш техните красиви маси и мебели, и не се учиш от тях.

– Какво ви вдъхновява за писане? Някои от художествените ви герои съществуват ли в реалността?

– Вдъхновявам се да пиша от желанието си да си обясня света. В характерите на моите герои, понякога има една част взета от реалността, но като цяло те са си самостоятелни. По принцип не пиша автобиографично, за това героите ми са измислени.

– До колкото знам подготвяте нова книга, може ли да ни разкажете малко повече за нея? Кога се очаква да излезе?

– Все още работя върху заглавието, трудно ми е да го определя. Сюжетът се развива основно в България, в един дълъг период от време. Действието се развива през 20 век, но засяга и съвремието, от 21 век. За целта не използвам само мои лични впечатления от България, но правя и изследване по темата, интервюирам различни хора за различните исторически периоди. Книгата се очаква да излезе през 2015 г.

* Интервюто е публикувано първо в Kultur Bench, 3 юни, 2013 г.

english_flagThe interview is available in English language HERE.

Петър Чухов от “ЛаТекст”: Казвали са ни, че сме следващата “Нова генерация”

Петър Чухов. Снимка:

Петър Чухов. Снимка: Андрей Ларионов

Петър Чухов – поет и музикант, един от членовете на литературната рок група “ЛаТекст”.

Петър Чухов е български поет и музикант. Роден е през 1961 г. в София. Има бакалавър по библиотечни науки и магистър по социология на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Автор е на 11 книги, част, от които са “Градината на слабата реалност” (1995; награда за дебют на конкурса “Южна пролет”), “Руни” (1998), “Мулето на Педро” (1999; книга на годината на сп. “Егоист”) и др. По негови произведения са играни театрални спектакли в ТР Сфумато и @лма @лтер. Печелил е много международни награди за поезия и хайку. Негови текстове са преведени на английски, френски, немски, японски, чешки и др.

Петър Чухов е свирил в няколко рок-групи – „Субдибула”, „Тутакси”, „Стенли”, „Пешо и алкохолиците”, „Кокарда”), съосновател на етнорок група „Гологан”.

На 29 февруари 2012 г. Петър Чухов (поезия, вокал, китара) заедно с Елена Пенева (вокал, синтезатор), Иван С. Вълев (бас, вокал) и Гриша Маникатов (барабани) създават група „ЛаТекст” (LaText) – група за поезия и алтернативен рок. Необичайното за тази група е, че свири литературен рок, което представлява четене на поезия на фона и ритъма на рок музика. Наскоро, ЛаТекст направиха първия си самостоятелен концерт в София, на който представиха и дебютния си сингъл „Любовна херостратегия“.

– LaText e първата литературна рок група в България. Съществува ли такъв жанр по света? И има ли такива групи, които членовете на групата харесвате и по някакъв начин са ви повлияли?

– Литературна рок група е едно доста условно наименование. Всъщност характерното за нас е, че парчетата ни са изградени около мои стихотворения, които аз не пея, а просто изговарям. Музиката обаче не е просто фон, а е равностойна част от всяка композиция, както в едно традиционно рок парче, на моменти може би дори доминира. По света има много такива примери, достатъчно е да посоча Laurie Anderson и албумът на The Doors „An American Prayer”, в който след смъртта на Jim Morrison останалите от групата добавят музика към записи, в които той е рецитирал поезията си. Освен тях нещо подобно, но не съвсем, са изпълнители като Tom Waits, Nick Cave и Leonard Cohen, например. В музикално отношение обаче влиянията и вдъхновенията ни идват от съвсем други посоки, като всеки от нас има своите любими банди, на места вкусовете ни се пресичат, но някъде доста се раздалечават.

– Какво означава литературен рок? Къде е пресечната точка между поезия и рок?

– Доколкото е уместно, това понятие би трябвало да означава, че текстовете, които дават импулс за парчетата, всъщност са литературни творби с пълноценен самостоятелен живот. В случая това са стихотворения, по-голямата част публикувани в мои книги и периодични издания в България и чужбина, за някои от които съм печелил литературни награди. Един обикновен текст може добре да допълни някаква музикална идея, но той рядко има самостойна литературна стойност. Изключение правят песните, в които са използвани вече готови стихотворения, но обикновено това е традиционна римувана поезия, удобна за пеене. При нас текстовете са в свободен стих и е почти невъзможно да се запеят, а и смисълът им изпъква именно, когато бъдат изговаряни. Да съчетаеш многопластовостта и деликатния естетизъм на поезията с грубата, първична енергия на рока е сериозно предизвикателство. Всяка от тези две страни допълва другата с онова, което й липсва. Поезията насища рока с по-дълбок смисъл, отиващ отвъд непосредственото въздействие, а пък той я динамизира и я превръща в събитие „тук и сега”.

Група LaText (отляво надясно) – Гриша Маникатов (барабани), Елена Пенева (вокал, синтезатор), Петър Чухов (поезия, вокал, китара), Иван С. Вълев (бас, вокал) и . Снимка: Владислав Христов

Група LaText (отляво надясно) – Гриша Маникатов (барабани), Елена Пенева (вокал, синтезатор), Петър Чухов (поезия, вокал, китара), Иван С. Вълев (бас, вокал) и . Снимка: Владислав Христов

– Кога и защо решихте да създадете групата? Защо избрахте точно името LaText?

– С бас китариста Иван С. Вълев и барабаниста Гриша Маникатов работим заедно отдавна – свирили сме в „Гологан” и сме направили още една рок банда – „Кокарда”. Подтикът дойде от Иван, който ми предложи две – три свои музикални идеи, които, според него, добре се съчетавали с някои мои стихотворения и тримата започнахме да работим върху тях. Аз също имах материал в тази посока, тъй като комбинацията между рок и поезия е моя стара мечта. Първоначално, да си призная, ми се струваше, че нещата не се получават много добре, но с времето мнението ми се промени и когато през февруари 2012 г. ме поканиха да участвам на форума „При мамута” в Софийския университет, където се събират поети, музиканти и учени, реших, че това е подходящият момент да проверим как ще се възприеме нашият експеримент. Тогава още нямахме име, но датата на тази изява, 29 февруари, приемаме за рожден ден на групата. Името дойде малко по-късно пак по предложение на басиста ни Иван С. Вълев и аз пак бях скептичен в началото, после обаче видях, че е подходящо. То акцентира върху думата „текст” и по този начин показва отправната ни точка, а частицата „ла” пред него дърпа към музиката, но вкарва и допълнителни значения.. Закачката с популярната дума „латекс” също е симпатична – периодично се появяват хора, които харесват страницата ни във фейсбук например, защото смятат, че имаме нещо общо с определени сексуални предпочитания, което въобще не е така.

– Как приемат хората рецитала на поетични творби на фона на рок музика?

Хората от литературните среди и почитателите на словото като цяло определено приемат много добре това, което правим. Повечето от тях усещат необходимостта поезията да има и друго свое битие, което да я ревитализира, да й дава живот извън страниците на книгата, вестника, списанието или компютърния екран. Галванизиращата сила на рока рядко оставя някого безразличен. Разбира се има и изключения, хора, които смятат, че така текстът се обезсилва до някаква степен, но всъщност тази връзка „слово – музика” идва още от древността, така че рецептата е стара и изпитана. По-сложно е отношението на музикалната публика. Въпреки че реакцията в повечето случаи също е положителна, първоначално се наблюдава едно леко слисване. След като привикнат обаче, слушателите започват да възприемат това, което се случва, като нещо естествено и да му се наслаждават. Макар че не е лесно да се наложи такъв експеримент, той ни дава предимството да имаме потенциална публика сред две аудитории, които разбира се донякъде се припокриват – любителите на поезията и музикалните фенове. Въпросът е да успеем да я привлечем, което и правим, бавно, но, надявам се, сигурно.

– В песните ви се усеща едно ню уейв звучене, това умишлено ли е търсено? Мислите ли, че в последно време този стил музика се завръща и отново има интерес към него?

– В музиката си, ние използваме много и различни музикални стилове. Ню уейв, пънк, пост пънк и ска са от тези, които с характерната си динамика създават подходяща основа за изговаряне на текстове. Може би женският вокал и използването на синтезатор на места дърпа към ню уейва, но определено това не е основната ни и единствена посока, макар че очевидно хората ни свързват с него. След последния ни концерт например двама души от публиката възторжено ни поздравиха, като казаха, че ние сме следващата „Нова генерация”. Сравненията с тази култова българска уейв група донякъде се дължат на текстовете, но явно има прилики и в музиката. Относно завръщането на ню уейва, мисля че по принцип напоследък, даже вече от доста време, се забелязва възраждане на интереса към музикалните течения от трите най-богати и формиращи съвременната музика десетилетия – 60-те, 70-те и 80-те.

– Наскоро се състоя първият ви самостоятелен концерт в София. Как се получи според теб? Каква беше реакцията на публиката?

– За нас това беше наистина празник, както и би трябвало да бъде, защото празнувахме първия си рожден ден. Атмосферата беше страхотна, на сцената имахме гости – приятели поети и музиканти – и всички се забавлявахме много добре. Публиката беше многобройна и също се забавляваше, но от разговорите след концерта разбрах, че хората не само са се наслаждавали на музиката, но са слушали внимателно и текстовете, което за нас е много важно, тъй като те са в основата на нашия проект.

– Представихте вече дебютния си сингъл „Любовна херостратегия“. Какво означава „херостратегия“? Кога можем да очакваме цял албум на групата?

– „Херостратегия” е измислено от мен понятие, макар че нищо чудно и някой друг да е достигнал до него, трябва да проверя в Гугъл, знаеш, че там човек разбира колко много от идеите му вече са дошли на някой друг. Думата идва от името на Херострат, обикновен човечец от древна Елада, Гърция който обаче толкова отчаяно мечтаел за слава, че подпалил храма на Артемида в Ефес, за да остане в историята. Най-общо – „херостратегия” е стратегията на някой, който няма реален потенциал и шанс за нещо, но на всяка цена иска да го постигне. В любовта, уви, това се случва често. В стихотворението съм се заиграл и със запалването на цигарата като подпалвачески акт. Ключовата реплика от парчето „Ще ти запаля цигарата” вече започва да се превръща в крилата фраза в определени среди.

Работим върху първия албум на групата. Имаме вече няколко записани в студио парчета, подготвяме и други. Ако не ни мине котка път, се надявам до края на годината да сме готови изцяло с продукт, който ще включва около 15 композиции на диск, както и книжка с текстовете на български и английски.

– Ти си основател и на “Гологан“ – група за етно-рок поезия. Тя продължава ли да съществува? Може ли да се каже, че “LaText” е новият „Гологан“?

– Трима от четиримата членове на „LaText” сме и в „Гологан” – аз, басистът Иван С. Вълев и барабанистът Гриша Маникатов. За момента поради различни причини сме замразили активната работа там, събираме се само, ако ни поканят да свирим специално на някой фестивал или друго по-голямо участие. Но това не значи, че няма да продължим. Вратата не е затворена.

Не бих казал, че „LaText” е новият „Гологан”. В „Гологан” поезията и музиката съществуват поотделно, с другия поет в групата, кавалджията Иван Христов, четем стиховете си между парчетата, в които често певицата Анджела Родел използва мотиви от народни песни с оригиналните им текстове. Докато в LaText стиховете са органична част от всяко едно парче. А и музиката е съвсем различна.

Група ЛаТекст. Снимка: Владислав Христов

Група ЛаТекст. Снимка: Владислав Христов

– Освен създател на група LaText, ти също така сериозно се занимаваш с писане на поезия и хайку. Имаш много издадени книги, международни награди и признания. Какви са предимствата на поезията пред прозата?

– Основното предимство, особено в наше време, е краткостта. В това отношение стихотворенията приличат на поп или рок парчета, може би затова в LaText ги съчетаваме с музика. Докато, разказите и особено романите, приличат на симфонии или опери. Човек може да препрочита едно стихотворение десетки пъти, както многократно слуша едно парче, и всеки път да открива нови неща. Много по-рядко се случва да препрочетеш роман. Липсата на време поради преизобилието на информация е най-големият проблем днес. Поезията освен това е подходяща за четене на компютър, дори, особено, когато говорим за хайку, на мобилен телефон. Едно сполучливо стихотворение съдържа страшно много сгъстена емоционална информация, тя е достатъчна да те зареди с енергия за дълъг период от време. Сгъстена литература, съдържаща потенциал, подобен на този в атомното ядро – ето какво е поезията, а хайкуто – още повече.

– Какво е за теб поезията?

– Възможност да се използва всяко нещо като безкраен резервоар за духовна енергия. Пречупено през призмата на поезията всичко изглежда значимо, заслужаващо внимание, интересно, предизвикателно.

– Кога разбра, че съдбата ти е отредила да бъдеш поет? Кое те накара да повярваш в себе си и в творческите ти способности?

– Поетичната нагласа повече или по-малко е характерна за детството. Когато тя се запази и след порастването, човек трябва да приеме, че или е инфантилен, или е поет. Аз предпочетох второто. Вярвам в себе си като творец, защото желанието ми за творчество никога и при никакви обстоятелства не ме е напускало. Надявам се, че и за в бъдеще това няма да се случи.

– Ако трябва да напишеш хайку, в което да опишеш настоящата ситуация в България, как би звучало?

финансова криза
просякът продава
шапката си

Като се замислиш, в България повечето просяци наистина нямат шапки пред себе си. Държат и ти поднасят някакви смачкани пластмасови чашки. Много силен образ на ужасяващото ни положение.

ЛаТекст на концерт. Снимка: Владислав Христов

ЛаТекст на концерт. Снимка: Владислав Христов

– Кога и къде феновете на LaText могат да очакват следващия ви концерт?

– Още не е ясна конкретна дата и място, но ще бъде скоро и, както на последния ни концерт, смятаме пак да има гости с нас на сцената. За конкретните събития интересуващите се могат да следят на сайта ни, а също и на страницата ни във Фейсбук.

По-долу може да прочетете текстове на Петър Чухов, които се изпълняват на фона на рок музика, с група „LaText”:

ЛЮБОВНА ХЕРОСТРАТЕГИЯ

Ще ти запаля цигарата
ще ти запаля цигарата
това едва ли
ще ме обезсмърти
едва ли ще остана в историята
в биографията
в биологията
но поне докато цигарата ти 
изгори
ще те гледам бавно
дълго
почти вечно
и ще бъда 
почти щастлив

НАСЛЕДСТВО

Когато баща ми почина
ми остави в наследство
десетки разрушени
пясъчни замъци

Аз се надявам да бъда
по-добър баща –
когато умра
синът ми ще наследи
моите непокътнати
въздушни кули


МЕСТОИМЕНИЯ
ИЛИ
ОТКЪСВАНЕ НА ОПАШКАТА

Забелязъл съм,
че когато насън
ми се струпат Хималаи от неприятности,
започвам да мисля за себе си
в трето лице.
МЕСТОИМЕНИЯ
ИЛИ
ОТКЪСВАНЕ НА ОПАШКАТА

Забелязъл съм,
че когато насън
ми се струпат Хималаи от неприятности,
започвам да мисля за себе си
в трето лице.

Той пропада в оживелия асансьор,
него го гонят,
в гърлото му забиват
пищящи ножове.

Накрая аз се събуждам.
Той остава в съня.
Бог да му е на помощ!

РОМАНС

Да си мъж
е вулгарно,
но все още престижно –
по-високият ръст,
дефинитивните мускули,
косматата оранжерия,
осребрила плътта.

– Аз съм мъж! –
казва той, когато си ляга,
но гласът му е толкова слаб,
че онази спяща красавица
в дълбините на тялото му
въобще не го чува.

СПЯЩАТА КРАСАВИЦА

Отношението й към живота
се изчерпва с това
да диша.

Спи твърде дълго: сънят
е протекъл из цялата стая –
наводнил е часовника,
дърпа иконата
с Богородица и Младенеца.

Събужда се ужасена.

Постепенно идва на себе си
и си дава сметка – без много да бърза
някой се възхищава
на тялото й.

Уви, не е принц, тъй че тя
със съжаление
заспива отново.

САМО

Само нейната рокля
е червена
на чернобялата снимка
но това не е доказателство
за убийство
не е доказателство
за любов

нощният влак преминава
от една дата в друга
вратата на купето се отваря
сама

Само неговите очи
са сини
на чернобялата снимка
но това не е признак на слабост
не е и признак
на живот

нощният влак преминава
от една тъмнина
в друга
вратата на купето се затваря
сама

* Интервюто е публикувано първо в Kultur Bench, 25 април, 2013 г.

Убежище за културата под скелета на Мамута

Ревю за проекта „При мамута“. Учени, поети, музиканти, роботи – срещи около човешкото

Убежище за културата под скелета на Мамута

„и тук може да се живее”
Ева Липска
и така може да се живее
на студено
на тъмно
на гладно
между зъбите
само с възглавницата на думите

Силвия Чолева

Мамутът е изчезнал род бозайник. Притежавал е големи извити бивни и кътници за стриване на твърда растителност. Изчезнал е в края на ледниковия период, около 11 000 г. пр.Хр. Той е съвременник на праисторическия човек.

Мамутът е нашият изчезнал културен живот. Животът на изкуството и науката, който в последните 23 години живя в най-страшния си ледников период. Живя замръзнал. Топлината на душата му се опитваше да счупи ледовете, да стопи новото време, в което беше принуден да съществува, но уви не успя. С годините силите му все повече отслабваха, той нямаше откъде да се храни, не остана въздух, от който да диша. Почти никой не се интересуваше от него, захвърлен в ъгъла, оставен на доизживяване, Мамутът сякаш вече не съществуваше като вид. Козината му опада, плътта му изчезна и от всичко остана само скелетът и сломеният му дух. Той се оттегли в агония, за да даде път на следващите човекоподобни видове и същества, които се оказаха по-приспособими и адаптивни в новия ледников период. На тези нови видове ледът не правеше впечатление, защото дебелата кожа, която имаха, ни най-малко не пропускаше студ, дори може да се каже, че се чувстваха доста уютно между кухите и прозрачни буци лед. Всички знаем кои бяха и са тези видове и кой вид „култура” измести тялото на нашия културен Мамут… Тези, които познаваха Мамута, страдаха много от изчезването му и всячески се опитваха да го съживят след ‘90-та година. Опити, опити, опити, които струваха скъпо, струваха хлябът ни, струваха оцеляването ни… докато в един момент…

Мамутът се съживи! Това се случи в началото на миналата година, когато по идея на Миглена Николчина и със съдействието на Камелия Спасова и Мария Калинова се осъществи събитието „При Мамута”, обявено като „среща между учени, поети, музиканти, роботи – срещи около човешкото”. Целта на събитието е да се търси пресечната точка между различните, но по определен начин близки области – поезия, наука и музика. Оттогава срещата се случва на всеки два месеца в Софийския университет, в аудитория 292. Тя се намира точно под последния етаж, където в Музея по палеонтология и историческа геология е запазен огромен скелет на истински Мамут.

Университетът се оказва единственото място, което е приютило останките от това праисторическо животно. Той е и единственото място, което въпреки „ледниковия период” на прехода след 1990 г. е запазило духа на културата, науката, изкуството и знанието в България. Затова и аналогията и метафората с Мамута не е случайна. Затова и името на събитието е „При Мамута”, при изчезващия вид, при скелета на онова, на което не можем да върнем разкъсаната плът, но можем да съживим духа; Можем да го събудим като се съберем заедно, всички ние, които виждаме смисъл в съживяването му, почетем поезия, поговорим за наука и послушаме музика на живо.

На седмото издание „При Мамута” на 21 януари, срещата беше между поета Иван Ланджев и математика проф. Иван Ланджев. Музиката беше в ръцете на Георги Георгиев от група „Остава”. В аудиторията преобладаваха хора главно от хуманитарните науки, но това не попречи проф. Ланджев да ги заинтригува с теорията за безкрайността. По много увлекателен начин той обясняваше за безкрайността в математически смисъл, а в литературоведските и философски глави се въртяха символики за безкрайността в житието и битието. И някъде там се оказа и пресечната точка между поезия и математика.

Освен всичко, хубавото на подобни събития е, че те са възможност да се срещнат хора, много от които са се посветили на самотни занимания като творчество или наука. Ако не са събития като „При Мамута”, по-трудно могат да се видят тези хора, а те са част от онова малцинство в страната, с което наистина си струва да се общува. „При Мамута” могат да се срещнат много от изчезващите видове хора от обществото ни – онези, които чувстват, мислят и въпреки средата, в която живеят, се борят за идеите си, за смисъла да правят това, което изпълва душата и не винаги джоба. Защото, понякога вътрешното усещане за смисъл се оказва по-силно от рационалния стремеж за материално благополучие. Често гладът на духа е по-силен от глада на тялото.

Тези хора не обсъждат злободневните теми на деня, не говорят за битови проблеми и оцеляване, въпреки че самите те са здраво притиснати в ежедневието като в безмилостна хватка между пипалата на октопод. Въпреки всичко, те си говорят за поезия, за наука, за музика, за изкуство. Напук на всичко. Напук на това, че тези най-основни органи на праисторическия Мамут са потискани, тормозени и унищожавани с години. Напук на това, че по всичко личи, че тези органи трудно могат да съществуват днес в България. Хората, благодарение на които се осъществява събитието, както и всички събрали се там, показват, че изкуството и науката се случват, въпреки всичко. Случват се, не защото са финансирани от някого, не защото това е печелившо или изгодно в момента, а защото има глад за това. Има глад за смисъл. А в храма на смисъла няма място за търговци.

Там, под огромния скелет на праисторическото животно в Софийския университет, може да се намери единственото убежище и спасение. Но скелетът на Мамута, макар и голям, е крехък. Затова трябва всички заедно да се грижим за него внимателно, да го съживяваме и подхранваме бавно, и методично, да мислим за него така, както мислим за себе си. Защото, ако го няма Мамута, и нас няма да ни има. Той е единственото убежище на смисъла. Ако случайно по размирните и студени софийски улици усетите, че се задава нов ледников период, бързайте да се скриете под този скелет. Там, „При Мамута” оцеляват всички онези изчезващи видове.

* Текстът е публикуван в „Културни новини“, 5 март, 2013 г.

Красимир Дамянов: Виктор Пасков беше влюбчив и скандален

Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ (изд. „Сиела“) излезе на книжния пазар по време на Панаира на книгата в началото на декември. Авторът е Красимир Дамянов, един от най-близките приятели на писателя Виктор Пасков. Книгата разказва за силната връзка между тях и като творци, и като приятели.

Виктор Пасков е известен с до болка реалистичните си романи, както и с особения си характер, неведнъж ставал причина за конфликти и скандали. Роден е през 1949 г. в София, завършил е консерваторията в Лайпциг. Умира през 2009 г. в Берн от рак на белите дробове.

Ето какво разказа пред OFFNews авторът на книгата Красимир Дамянов за приятелството и спомените си с Виктор Пасков:

„В романа “Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков” приятелството ни с Виктор напомня отношенията между Моцарт и Салиери. Но това е единствено с драматургична цел, понеже е роман. Имаше известно съревнование между нас, но и много силна връзка, взаимопомощ, отдаденост един на друг. Запознахме се през 1982 г. Тогава той беше написал първата си новела „Невръстни убийства“. Тя ме впечатли страшно много. Той пък беше чел моята първа книга – новелата “Сол” – и останал впечатлен от нея. Бих казал, че в „Балада за Георг Хених“ се е повлиял от тази новела. Ние взаимно си влияехме.

Написа „Балада за Георг Хених“ на моята пишеща машина във Варна

Всъщност романът „Балада за Георг Хених“, който му донесе такъв успех, е написан на вилата ни във Варна, на моята пишеща машина. Дори е посветена на мен и я издадохме в издателство, където работех тогава.

През 82-ра година, когато се запознахме с Виктор, аз живеех във Варна, а той в София, на улица „Искър 45“. Сближихме се много и често ходех у тях. Майка му ме обичаше. Виктор тогава беше оставил жена си и майка му ме даваше за пример, казваше: „Ето че има човек, който може да живее с жена си“. Нашето приятелство беше най-интензивно между нашите 30 и 40 години. Виктор болезнено се докосна до душата ми.

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

През 1988 г. обаче се скарахме заради сценария на “Ти, който си на небето” – филм по романа „Балада за Георг Хених“. Спряхме да се срещаме близо година. После се сдобрихме. След време пак се скарахме. Той ме изостави в един момент. И други е изоставял. След 20 години се намерихме отново. Когато му гостувах в Берн, разбрах, че все пак е запазил чувствата си към мен и светлината на тези години. Въпреки че не беше запазил докрай морала и облика си…

Първата му книга „Невръстни убийства“ е за детството му, „Балада за Георг Хених“ е продължението, „Германия мръсна приказка“ – за буйната му младост, „Аутопсия на една любов“ е вече по-емигрантска и късна история. Винаги съм го питал, кога ще напишеш връзката между тези звена, която една наша по-възрастна колежка нарече „Студентът по хармония“? Накрая така стана, че аз я написах.

Виктор се караше с хората. Гонеха го от всички заведения в София

В тази книга исках да покажа непознатия Виктор, непознатата страна от него, която повечето хора не знаят. Това, че той беше мил, добър, много влюбчив, самоотвержен, предан, същевременно и скандален. Скандалите, които правеше, до голяма степен се дължаха не само на алкохола, а и на неговото изострено чувство за справедливост. Много пиехме наистина, като схващахме пиянството като вид неподчинение към режима на комунизма. Глупаво, но така беше. Виктор се караше с келнерите, с управителите. Гонеха го от всички заведения в София. Дори в Преводачите не искаха да го пускат понякога, въпреки че беше член на Съюза на преводачите. Да не говорим за кафенето на писателите, където беше направо персона нон грата преди да напише безсмъртната си Балада и се прочуе. Виж, можеше да ходи в Съюза на журналистите, защото имаше карта, а и всички бяха пияници. Той беше бунтар. Избухваше. Не търпеше чуждо мнение, мразеше слагачество. Беше широко скроен човек, прощаваше, въпреки че като намразеше някого го намразваше завинаги.

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков", с автор Красимир Дамянов

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, с автор Красимир Дамянов

Книгата „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ всъщност е втора част от моята трилогия. „Дневникът на една пеперуда“ (2008 г.) е първата част. Пеперудата има три живота – ларва, какавида и насекомо. Тази книга е втората фаза на пеперудата – един вид живота на пеперудата в пашкула на реалния социализъм. Това е книга на зрелостта, съзряването – личностно и литературно. В този период се включва и моят приятел Виктор Пасков. С него заедно съзрявахме и се развивахме. А може би и развращавахме. Началници като Левчев и Джагаров бяха майстори в това отношение – да ухажват талантливите, за да ги превърнат в техни подобия – продажни и удобни за властта. Така че ако първата част е посветена на илюзиите на любовта, втората на илюзиите на литературата, третата част е посветена на илюзиите на свободата, времето в емиграция — тепърва предстои да я напиша, а и да ги изпитам навярно.

Тази книга е обръщение и към България, кратка история на упадъка

Докато писах романа, в един момент установих, че всъщност разказвам на Виктор – разказвам му на и за него, за нашия живот и нашето приятелство. Формата „ти“ – второто лице, е много жива форма, много лична. Тя е обръщение към читателя, но и към България, кратка история на упадъка не само на нашето приятелство, но и на упадъка на социализма, на появата на СДС, митингите, Чернобил… Моята дружба с Виктор се случи на този исторически фон, който все още не е съвсем преосмислен в страната ни, нито е намерил художествен израз.

Виктор така и не разбра, че пиша тази книга

Когато започнах да пиша книгата през 2009 г., Виктор все още беше жив. Притеснявах се как ще погледне на всичко това. Беше харесал първата част „Дневникът на една пеперуда“, но не знаеше, че пиша втората, „Студентът по хармония“. Романът е написан под формата на писма, писма до един мъртвец. Всички Викторови обаче са действителни, писани през периода ’83 -’90 г. Само някои съм коригирал малко с драматургична цел и едно съчинил по разменени реплики, но като цяло е запазена автентичността на експресивността им. 95% от всичко написано в книгата е вярно. Въпреки това, тя си остава преди всичко роман, а не мемоар, защото има интрига, завръзка, кулминация развръзка, финал.

Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Грозно е да се каже, но когато почина през 2009 г., изведнъж ми се развързаха ръцете и започнах да описвам всичко без притеснение какво би казал той. Чувствах се длъжен да разкажа историята за този непознат Виктор. Повечето хора го знаят със скандалните му истории през 90-те, с минаването му на страната на социалистите, със скандалните си книги. Аз исках да върна чистия Виктор, какъвто го помня и какъвто беше – големият български писател.

Може дори да се каже, че той имаше щастието да бъде признат приживе. Още с влизането си в Съюза на българските писатели спечели наградата на съюза. Тогава да влезеш в Съюза на писателите беше много трудно. А от там и да те наградят, вече е голяма стъпка. Такъв удар е постигал само Георги Марков, който през 1961-ва го приемат писателите там и става лауреат. Следващият такъв голям успех беше на Виктор Пасков.

Виктор така и не разбра, че пиша тази книга. Ако можеше да я прочете как ли би реагирал?

Човек като се види като герой описан в книга, никога не се харесва. Въпреки това, мисля че той би оценил книгата ми, посветена на него, като художествено произведение. Сигурен съм, че ако ме гледа някъде отгоре, би казал: „Абе готино нещо си написал, копеле!“. Мир на праха му.”

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов е роден през 1948 г. в София. Завършва строително инженерство в ИСИ (1974), работи на строежа на Аспаруховия мост във Варна, в Националния институт за паметниците на културата, в издателство „Български писател”, Киностудио „Бояна” и като шофьор на такси в София. Първият му сборник с разкази “Защо няма бог” излиза през 1981 г. С втората си книга “Дяволски нокът” (1985) става член на Съюза на българските писатели. Последната му книга е “Приказки за злояди деца” (1989), след която заминава за Испания и изчезва от литературната сцена. Там работи като строителен предприемач, а после става собственик на Културната асоциация Артхостал в Барселона.

Като писател се завърна с книгата си „Дневникът на една пеперуда“ (2008 г.). В сборника „Къщата на обесения“ (2009 г.) са събрани най-добрите разкази от него. През 2011 г. преработи и издаде отново „Приказки за злояди деца”. Последната книга, която издава през декември тази година, е „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“.

Виктор Пасков е писател, музикант, музиковед и кинодраматург. Роден  на 10 септември 1949 в София. Завършва консерватория в Лайпциг през 1976 г. Работи в Германия като композитор, певец (джаз и опера) и критик (1976-80). Редактор в „София прес” – в излизащия по онова време на чужди езици седмичен вестник „Софийски новини” (1980-87). Редактор в Студия за игрални филми „Бояна“ (1987-1990). Директор на БНТ (средата на 90-те години). Директор на Българския културен център в Берлин (1995-98 и 2002-2004).

Дебютира със стихове в списание „Родна реч“ през 1964 г. Първата книга на Пасков е „Невръстни убийства“ (1986). Предизвиква шум още с пилотната публикация в сп. „Съвременник“. Втората, „Балада за Георг Хених“ (1987), печели голямата награда за чуждестранна литература на Салона на книгата в Бордо, Франция, и е преведена на много европейски езици. Печели и наградата „Хеликон“ за нова българска художествена проза с романа „Аутопсия на една любов“ (2005).

На 16 април 2009 г. умира в Берн от рак на белите дробове (версия, която Красимир Дамянов оспорва в “Студентът по хармония”) малко преди да навърши 60 години. По този повод лондонският „Таймс“ отпечата некролог, започващ с изречението: “Viktor Paskov was a Bulgarian of many talents and a mercurial temperament.”

* Публикация в OFFNews, 13 декември, 2012 г.

Калин Терзийски: Медийните изяви не ме изморяват! Те помагат на писателя!

Калин Терзийски, сред приятелите си по-познат като Кайо. Снимка: Личен архив

Калин Терзийски (Кайо). Чували сте го. Виждали сте го. Може би дори сте го чели. Роден 1970 г., по професия лекар-психиатър, той е българският писател, който за последните 4 години стана един от най-известните съвременни автори. В периода 2009 – 2012 г. той издаде близо 8 книги. Между тях са сборниците с разкази „Имен ден за добрия човек”, „Любовта на 35 годишната жена”, „Има ли кой да ви обича” (получил европейската награда за литература, 2011г.),  романите „Лудост”, „Алкохол” (от една година се играе спектакъл по книгата) и др. Най-новият му роман „Войник”, излезе от печат преди седмица, от издателство „Сиела”. Книгата е написана за година и половина, с което се нарежда между най-дълго писаните книги от автора. „Писах я повече време, тъй като известността също отнема време и не можех да се концентрирам само в писане”, споделя той.   

Силно обичан от едни и безкомпромисно критикуван от други, Терзийски безспорно се радва на голяма популярност. Освен това, той е един от малкото писатели в България, който има щастието да изкарва хляба си само с писане. Хвалебствията той приема с усмивка, на критиките обръща гръб, а когато е на площад „Славейков” или в книжарница, с поглед търси своите книги прилежно наредени на сергии и рафтове. Когато ги види, се усмихва с умиление и сдържана гордост.

Калин Терзийски твърди, че не обича затворените литературни кръгове и клики. Въпреки това, самият той през 2006 г. създава литературния клуб „Литература Диктатура” заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов. Казва, че да си циничен означава да си искрен. И в разказите си той се стреми именно към споделяне на такива сурови истини. Не го притесняват острите критики относно честите му медийни изяви. За тях той казва: „Завистта се облича в рационална форма”. Медиите и популярността помагат на писателя, така че книгите му да се четат повече”, убеден е Терзийски.

– Кога разбрахте, че писането е вашата страст и искате с това да се занимавате?

– Много късно. Не по-рано от 36 години. На 26 години обаче започнах да пиша интензивно, за да изкарвам малко допълнителни пари към лекарската ми заплата. Аз работех медицинската си работа като вид странно хоби. Допълнително работех като сценарист и дописник във вестници и списания. Това ми носеше основните доходи и цял живот е било така. Започнах първо като сценарист. Около 7-8 години съм писал едно нещо, което е не само моя запазена марка, но на цяла група от подобни на мен писачи. Това са кратки абсурдистки неща, които могат да минат за пародии. Стават за сценарии. Нещо, което е философско, но и смешно и абсурдно. Например пародии на приказки, на литературни герои. Този тип писане в България, в новото време го отключи Людмил Станев. Аз винаги съм му благодарял. Той е човекът, който ми даде увереност. Прочитайки неговите неща разбрах, че и аз мога да пиша такива неща. А този, който ми е дал увереност в световната литература е Даниил Хармс. Людмил Станев, Даниил Хармс, след това аз, Емил Йотовски, Карбовски и т.н. Това е един маниер на писане, който ставаше за всякъде. Пишейки за „Каналето” те ставаха на скечове. Писал съм в едно хумористично приложение на „Труд”, след това в сп. „SAX”, конкуренция на „Егоист”. Сега планувам да издам и книга с неща писани тогава. Тя ще се казва „Смешният съд”.

– Как и защо се отказахте от професията на лекар – психиатър и станахте писател?

– Когато бях лекар имах голяма младежка мечта да се занимавам с психиатрия. Като се запознах с психиатрите обаче разбрах, че и при тях основното е жаргона, клюката, интригата. Живеенето вътре в една защитена от морето на големия живот среда не ми допадна. Това е една самодостатъчна среда. Като си психиатър си само психиатър, като си писател си само писател. Примерно сред работниците не е чак така. Никой дърводелец не казва – аз съм дърводелец. Той просто това работи сега, иначе си е човек. Това живеене благодарение на статуквото да си някакъв е доста жалка работа и аз за това съм се чувствал чужд и сред психиатрите, и сред писателите.

– Дори и сред писателите се чувствате чужд?    

– Да. Има едни такива писатели, които са много институционализирани. Те и това работят като държавна работа, и са завършили литература. Общо взето те живеят в литературата. Интересно обаче от къде пък пишат, защото човек трябва да има някакъв опит в живота, за да пише. Някой ще каже – не е така, той може да чете книги и пак да пише. Ти, за да познаваш човешките мотивации и човешките движения в пространството, трябва да живееш много. Не задължително, за да извлечеш сюжети. Просто, ти трябва да познаваш различни хора и ситуации, и най-вече да познаваш много добре различни свои състояния в различни ситуации. Защото човек може да опише достоверно нещо, само ако го е преживял.

– Вие казвате, че сте се разочаровал от психиатрията и тези кръгове. Когато навлязохте в кръговете на писателите как се почувствахте?

– Аз съм разочарован от всички “inner circles”,от всички затворени

Калин Терзийски. Снимка: Личен архив

кръгове. Както казах, аз се чувствам чужд и сред писателите. Истинските, големите писатели са саможиви хора. Те не се стремят към намиране на среда, която да ги подкрепя и среда, в която те да се чувстват свои. Само слабака има нужда от защитена среда. Слабите писатели се радват, че не ги четат. Радват се, че ги четат само техните познати и други писатели по приятелска линия. В България има цяла малка клика от такива писатели, които са си вътрешните хора на литературата. А такива като мен са външни за литературата.

– Някои хора обаче смятат, че вие сте вътрешен писател, поради факта, че сте добил популярност

– Аз съм добил популярност, но странното е, че точно вътрешните писатели не са добили популярност. Тях идеално си ги обслужват техни литературни, институтски, университетски затворени, защитени среди. Има разлика между човек с връзки и човек търсещ защитена среда. Има и хора, които имат много големи връзки, които могат да им помогнат за популярността им и т.н. Аз и връзки нямам, защото нито съм от род, нито през живота си съм успял да създам познанства, които да ми помогнат. Единственият ключ към мен е това, че днес съм станал в 4 сутринта и съм седнал да пиша.

Аз се блъскам със стени, това, което са стени в България – връзкарството, недоверието, негативизма. Една особена черта – ниското самочувствие на българина, което води до незачитане на всеки друг. Типичният българин си казва: „Аз съм нещастник, той е подобен на мен – българин, значи и той е нещастник, защо да му обръщам внимание?!” И на този феномен се дължи, че в България стават известни само хора, които живеят в чужбина и са признати там по някакъв начин. Всеки българин се смята за нещастник и за недостоен човек. И за това някой, който все пак по някакъв начин се е откъснал от тук, вече може да бъде ценен. За това и когато умре някой писател, той бива повече ценен. Той вече е откъснат от тук.

– В някои от текстовете ви се усеща цинизъм към живота? 

– Да, защото става въпрос за искреност.

– Циничност означава ли искреност?

По-скоро звучи цинично на тия, които смятат, че всяко необлечено в калъфа на благоприличието нещо е цинично. Това да кажеш на някой, че ще умре е цинично. Т.е. сурова истина. Но аз много държа на тази сурова истина. Аз държа и на прикриването на суровата истина, когато трябва. По принцип искам да събуждам хората като им казвам сурови истини. Истината, че ще умрем всички ние е важна за целите на живота. Ако човек няма постоянно тази ярка, сурова истина той живее като дете или по-скоро като глупак. „Memento mori” – „Помни, че си смъртен”. За това внимавайте какво правите, правете добро, танцувайте, защото ще се мре…

Калин Терзийски с любимата си котка. Снимка: Личен архив

– В началото, когато сте публикувал първата си книга и все още не сте бил познат като автор, усещал ли сте скептицизъм у издателя, а след това и у хората? 

– Аз с книги много късно започнах да се занимавам. Изпитвах едно младежко пренебрежение към книгите. И това е обяснимо. Имах една случка – един дядо, мой пациент, често ме спираше в двора на болницата и ми казваше: „Докторе, докторе, аз трябва да ви подаря нещо”. И един ден ми донесе негова книга с автограф. Той беше изключително изпаднал човек, който си живееше в психиатрията от години и моят все още младежки ум, правеше естествената асоциация – ето кой пише сега в България книги. И беше така.

Това беше най-непрестижното занимание. Ние пишехме в луксозни списания, които плащаха хонорар, колкото една лекарска заплата, за един текст (в сп. „Егоист”, сп. „Едно”). А по онова време, за да издадеш една книжка първо, че трябваше да си платиш, след това, почти до никой не стигаха тези книги, бяха с много лошо качество. Самата идея за литература в книгите беше непрестижна и пишеха предимно графомани. А тези, които имаха силна амбиция, пишеха по списания, където се чете много. Сега много от тях излязоха от списанията и издадоха книги – истинските хора на литературата.

– Кои са истинските хора на литературата според вас?

Мартин Карбовски, Тома Марков, Радослав Парушев, Богдан Русев, Момчил Николов, Васил Георгиев, и аз, и Емил Йотовски. От по-старите Деян Енев, Емил Андреев.  Изчезването на списанията вкара в книгоиздаването една голяма група наистина талантливи писатели, които преди това са били „лайфстайл” писачи.

– Но е имало и издателства, които са се съгласили да ги издадат?

– В края на краищата да имаш хляб, нож и сирене и да не искаш да направиш сандвич, е голяма срамота. Пък и имаше глад за български писатели.

– Тези писатели, които изброихте, до тях ли най-близко се чувствате като светоусещане и стил на писане?

– Тези писатели са нови и достатъчно смели да бъдат оригинални. Човек, който пише по старому, който пише, както се е пишело в социализма, той е или глупав, или мързелив, или страхлив. Механизма за издигане на авторитети и писатели все още подражава на онова наше срамно минало. А именно – чрез връзки, чрез познанства, чрез полудържавни механизми. Те стават чрез Комитета по култура или Европейската комисия по еди какво си… И тук някой ще каже – ти си носител на европейската награда за литература, тебе кой те уреди?! Мене ме избра една комисия, която не познавах до тогава. В последствие в нея се оказа Деян Енев, който харесва как пиша.

– Медийните изяви не ви ли изморяват?

– Не! Значи, човек се изморява, ако е слуга, ратай, въобще изморява се, когато не върши своя работа. Българинът трябва да усети какво е да вършиш своя работа и по този начин ще се промени много. Когато вършиш свои неща, когато правиш нещата за себе си, няма умора. Как така ще се умориш? Все едно да се умориш да живееш! Нали това е за мене, за моето име, за моето себеосъществяване, за да ми се четат много книгите, за да стигна до повече хора, за да кажа повече неща на хората. Това е адски важно.

– Чуват се доста критики относно честата ви поява в медиите. Как гледате на тях?

Калин Терзийски. Снимка: Личен архив

– Аз се сещам какви могат да бъдат тези критики. В психиатрията това се нарича рационализация. Рационализацията означава обличането в една благовидна рационална форма на едни, иначе неприемливи, дълбоки човешки страсти. Рационализацията е тип защитно поведение при по-интелигентни и образовани хора. Т.е. обличане в рационална форма на неща, които не изглеждат добре. Завистта се облича в рационална форма. „Ааа, той така опошлява литературата”, казват някой. Това е завист! Но дори пред себе си тези хора не признават, че завиждат, а обличат това в рационална критика. Критиката е вид рационализация, която прикрива едни жалки мотиви. Винаги! Някой страдат от това, че не ги показват по телевизията. Те си казват: „Аз не съм известен, не съм успял и вместо да взема една кофа кал и да залея Калин Терзийски, аз казвам – той прекали”. Ако се разрови в мотивите на поведението си, човек ще види, че го води злобата към успелия.

– Известността и популярността повече пречи или помага на един писател?

– Глупаците и тези, които не са популярни казват, че пречи. Напротив, помага изключително много, защото неизвестен писател, това е писател, който не го четат. А има ли писател, чиято цел е да пише, за да не го четат?! Това също е една рационализация, която се нарича още „гроздето е кисело”. Този тип хора си казват: „Аз не мога да постигна нещо и за това го отричам”. Т.е., когато не можеш да имаш нещо, ти го натоварваш с лоши качества. „А, известността ли?”, казва той, „тя е гадна, отвратителна, тя пречи!” Известността пречи от гледна точка на това, че ми отнема много време. Но за какво ми е това време, ако не пиша, за да стана известен. Вярно е, че аз съм написал едни от най-хубавите си неща, когато не са ме занимавали с известността ми. Обаче, това е много нещастно време, когато въобще не знаеш дали твоята работа ще има резултат.

– Това е интересно, защото много хора, мислят че вие не сте имал такъв период на „неизвестност”, а всичко е дошло така изведнъж.

– Ооо, аз съм имал такъв период в живота си, какъвто никой писател и много малко хора в живота си са имали. Значи, аз съм имал период в живота си, в който в продължение на една година не съм можел да стана от леглото, за да отида да си купя пиене, а изключително много ми се пие. Не просто ми се пие, а преживявам много тежка абстиненция. Който изживее такова нещо – да се пържиш в собствения си сос в продължение на години и да продължиш да пишеш в това време, всеки ден… Аз тогава написах почти всичките си важни неща. Аз правех така – през нощта се събуждах, изпивах 200 грама алкохол, за да мога да си доспя. Сутринта се събуждам и в най-добрия случай имам пиене в кухнята или още по-добре до леглото. Изпивам 100-200 грама и всичко е окей и сядам да пиша. Тогава писах всички тези абсурдни и смешни истории, написах наградения с европейската награда сборник „Има ли кой да ви обича”, „Сурови мисли със странен сос”. Романа „Алкохол” започнах да го пиша 4 месеца, след като спрях пиенето. През лятото на 2009 г. започнах да го пиша.

През 90-те, преди да изчезна от света, когато пишех по списания и вестници имах популярност като талантлив, млад, перспективен човек, който обаче си пийва. Тогава аз бях точно като героите на Керуак, като бийтническите герои – бохем. Бях на 30 години и добре знаех кои са моите прототипи. Започнах да се разочаровам от всичко, затварях се все повече и повече, откъсвах се. Всичко ми се струваше прекалено отвратително, заради това, че света не ме приемаше и не ми дава това, което аз смятах, че трябва да получа.

– А вие какво сте смятал, че трябва да получите?     

– Това, което получавам сега, може би. Ако ми беше потръгнало тогава може би щеше да се случи това, което се случва с мен, преди 10 години. Но тогава ситуацията беше неблаготворна, отблъскваща.

За да започна да пия, бях създал поредица от предпоставки – разделих се със семейството си, което ми донесе ужасно чувство за вина. Аз си казах – до тук беше живеенето, както се очаква и изисква от мен, сега вече ще живея, както на мен ми хрумне. И това беше като падане от 500 метра, но си заслужава. В романа „Войник” единият герой казва на другия: „Добре, че падна, иначе щеше да си висиш там”. Добре, че паднах, за да остана жив, за да се раздвижи нещо. Всички трябва да паднат, за да станат истински, иначе човек може цял живот да си пълзи. Ако падне, след това има шанса да се изправи в истинския си ръст.

– Този обрат в живота ви  – от неизвестен човек, страдащ от алкохолизъм и изведнъж известен писател с много книги какво ви донесе?

– Това са две крайности, които много си приличат. Човек живее предимно между събитията. Т.е. аз имам съвсем кротък живот и тогава и сега. Моят живот е едно скитане между блокове, улици…

– Какво беше нещото, което ви спаси от алкохолизъм?

– Преди казвах, че някакво обстоятелство може би е помогнало. Но човек не трябва да мисли че е жертва на обстоятелствата, те само помагат. Когато разбереш, че не си ти това, което външните обстоятелства ти казват, че трябва да бъдеш или трябва да правиш, започваш да се чувстваш добре. Например, едно външно обстоятелство е силния алкохолен глад, то е външно обстоятелство, то идва от тялото, то е чуждо. Трябва да разбереш, че тялото е нещо, което може да си играе с теб, както и душата, и чувствата са нещо външно. Но ти си нещо съвсем друго. Когато разбереш, че ти можеш да правиш, каквото искаш, тогава се чувстваш наистина свободен.

Най-новият роман „Войник“ на Калин Терзийски

– В романа „Войник” цитирате Августин Блажени, който казва, че „хората страдат толкова, колкото си позволят да страдат”. Смятате ли наистина, че ние сами можем да контролираме страданието си?

– Имало е времена, в които човек е можел да понесе какви ли не изгаряния на клада и да ги понесе с потресаващо достойнство. А в сегашните времена се оплакваме, че бензина е скочил с 4 стотинки. И това сравнено с времената, в които един човек се бори за идеите си и застава на кладата без да издава звук, защото така трябва! Ние сме най-бедните от богатия свят, но поне сме от богатия свят. Прекалили сме в наглото си обезсърчаване.

– Мислите ли, че романът ви „Войник” ще може да достигне до по-младите момчета, при които вече казармата не е задължителна?

– Да станеш човек, който е достоен за себеуважението си – това е темата на „Войник” и е валидна за абсолютно всички хора. Важното е до какви прозрения се стига, докато четеш.

– Как се справяте с негативните критики към вас и творчеството ви?

– Отчайвам се, самоубивам се и ми минава след това. Тъжно е да усещаш злобата на хората, но за циничен човек като мен, тя не е от значение. Аз знам, че хората не са нещо особено. Обичам хората, радвам им се, но чак пък като почнат да критикуват да им обръщам внимание… Все едно котката ми да ме критикува… Във Фейсбук направо са ме обиждали, а пък анонимни ме критикуват за публицистичните ми неща. Критиците се отнасят със злоба към мен. Когато, обаче не смяташ човека за нещо прекалено голямо няма как да се обидиш. Знам пристрастията на хората, малката им същност. Знам велики неща у хората, но те не са критиката. Който мине над това ниво, вече може да предизвика у мен чувството, че човек е нещо повече от тор, но докато живее в минуса, а не в плюса го смятам за едно неудачно животно. Човек става нещо наистина велико във възторга и в своята прекрасна положителност.

* Интервюто е публикувано с друго заглавие в OFFNews, 19 ноември, 2012 г.