Елиса Ферер за ужилванията от миналото

„Когато пиша, съм като вампир, който смуче от характерите и историите на хората.“ Разговор с испанската писателка Елиса Ферер за романа ѝ „Сезонът на осите“ в „Портал Култура“.

Елиса Ферер, испанска писателка. Снимка: Личен архив

Елиса Ферер е испанска писателка, родена е през 1983 г. във Валенсия. Завършила е аудиовизуални комуникации в Университета във Валенсия и писане на сценарии за игрални филми в Училището за кино в Мадрид (ECAM). Работила е като сценарист за киното и телевизията, публикувала е статии и стихове в различни списания. Печели стипендия за магистратура по творческо писане в Университета в Айова, САЩ, където пише черновите на бъдещия си първи роман „Сезонът на осите“. Той получава Наградата на критиката в Испания и е номиниран за Eвропейската награда за литература през 2020 г. На български език книгата излезе през октомври тази година, в превод на Калоян Игнатовски, с марката на издателство „Колибри“. Елиса Ферер гостува на Софийския международен литературен фестивал в началото на декември 2022 г. Срещнахме се с нея, за да ни разкаже повече за вдъхновението и процеса на написването на романа си „Сезонът на осите“.

Това е първият ви роман. Преди това сте писали стихове, сценарии за кино и телевизия. След опита ви в тези жанрове как решихте да напишете роман?

Когато бях малка, сестра ми, която също пише, ми разказваше много приказки. Тя ги пишеше и рисуваше картинки към тях. Покрай нея, още преди да знам азбуката, ми се искаше и аз да напиша нещо. Още като дете съм писала стихове и различни текстове. Когато навърших 14 години, реших че искам да съм режисьор в киното. Така започнах да чета всякакви книги и бях наясно, че искам да уча аудио-визуално изкуство и да бъда свързана с киното. Преди да завърша университета през 2008 г., работих в много известна продукция за сериали в телевизията. По време на икономическата криза през 2008/2009 г. в Испания обаче останах без работа. Наложи се да започна работа в офис, нямаща нищо общо с писането. Беше ужасно отегчително. Във Фейсбук започнах да пиша текстове, които обединих под заглавието „Форми на модерно самоубийство“. Измислях си персонажи, свързани с хората от моята работа, които бяха много скучни личности. В мен имаше един вътрешен глас, който много силно ме движеше. Той беше ироничен и гневен. И тогава осъзнах, че много искам да се върна към литературата и да започна да пиша отново. Започнах да посещавам уъркшоп по творческо писане и се върнах към писането.

Мислите ли, че писането на роман е по-задълбочено, отколкото писането на сценарии, на диалози?

Много е различно. Това е друг език. Мисля, че пак е сложно. Това, което на мен ми дава литературата, е, че със силата на думите мога да повдигна светове, без да имам нужда от една цяла продукция зад себе си, както е в киното. Обичам звученето на думите. Когато говорим за телевизионна продукция, то се губи.

Имах честта да получа стипендия за магистратура по творческо писане на испански език в Университета в Айова, САЩ. Именно там започнах да пиша историите за героинята ми Нурия (главната героиня в „Сезонът на осите“). Всичките ми състуденти и учителите там ми казваха, че това не са просто истории, а роман. Писах го в периода от 2016 г. до 2019 г.

В романа героинята Нурия води монолог. В книгата липсва описателната част, така типична за класическия роман. Това всъщност прави текста много жив. Сякаш читателят наистина се среща и говори с героинята като с реален човек.

За мен беше много важно да разкажа цялата история през очите на Нурия. Единствено през филтъра на нейното мислене може да се разбере връзката с майка ѝ и с баща ѝ. Този неин монолог ми помогна, за да покажа на читателите как тя се приближава към своята майка. Също така, именно по този начин може да се разбере самият процес на мисли и чувства на Нурия, защото тя е човек, който обвинява майка си. Само в разговора със самата себе си, с детето, което е била, може да се проследи причината за това.

Ще си позволя да ви задам един въпрос, който често се задава на писателите – доколко в романа ви има автобиографичност и доколко фикция?

Тази книга е абсолютна фикция. Когато представях романа в Испания, баща ми винаги идваше и казваше: „Ето тук е бащата, който липсва. Тук съм“ (смее се). След като прочете романа, баща ми ме е питал: „Елиса, имаш ли нещо да ми кажеш, което не знам?“. За щастие аз имам много добра връзка с моя баща, за разлика от героинята в романа. 

А има ли прототип от реалния живот, от когото сте черпили вдъхновение за образа на главната героиня?

Когато пиша, аз съм като вампир, който смуче от характерите и историите на всички хора, които са около мен. Да, познавам хора, които са преживели подобни случки като главната ми героиня. Отстрани създаването на роман изглежда малко мистично, но всъщност не е така. Нурия я чувствах като моя приятелка, която в процеса на писане все повече опознавам.

Когато писахте романа, бяхте ли с идеята, че трябва да следвате класическата структура на романовия разказ?

Усетих глас, който исках да разнищя, да го разбера докрай. Когато стигнах до средата на книгата, вече знаех какъв ще бъде финалът. Исках да бъде анти-кулминационен. Исках, когато читателят приключи да чете тази книга, да си каже, че животът продължава. Животът на Нурия продължава. На мен ми харесват естествените финали. Не тези с фойерверки накрая. Самият живот е такъв, той няма развръзка. Бих искала да си личи, че литературата отразява живота.

Впечатляващо е, че в целия роман успявате да запазите динамичния ритъм на разказване. Човек като чете, постоянно иска да разбере какво ще се случи. Няма момент, в който да му доскучае. Изглежда написан на един дъх.

Аз съм много завладяна от стила. Искаше ми се езикът да отразява стреса, който преживява Нурия. Всяка глава от романа ми отнемаше около три седмици. Като напишех дадена глава, я четях на глас и я записвах с телефона си. След това си пусках записа, за да чуя как звучи. Всички думи, които ме препъваха в разказа, ги махах. Исках да предам гласа на улицата, да е жаргонен, истински. Трябваше много здрава работа, за да направя езика естествен и близък до разговорния.

В новия ми роман, за сметка на първия, има много лъжи, защото става дума за човек, който е лъжец. Ако в първата книга е имало кратки изречения, сега работя с много дълги и завъртени изречения. Защото, когато лъжем, ние много увъртаме и измисляме.

Защо избрахте именно символа на „осата“ в романа? Имате ли някаква лична връзка или вражда с осите?

Това е единственото автобиографично нещо в книгата. Не съм алергична, но много ме е страх от осите.

Може ли да се каже, че сезонът на осите в житейски аспект е моментът на малки ужилвания – спомени от миналото, които те карат да се замислиш и да разсъждаваш върху това кой си ти?

Много ми харесва вашата интерпретация! Това е точно така. За Нурия осите представляват травмата от едно минало, което се връща в спомените ѝ. Ухапването, което се връща и напомня за себе си в настоящето. Сезонът на осите е през лятото, а лятото е много важен сезон за романа. Също така, когато тя разбира, че е алергична към осите, се свързва по много травматичен начин с майка си. Така че тази интерпретация е съвършена!

В контекста на пандемията, която засегна всички ни, може ли да се каже, че КОВИД-19, беше вид „ужилване“ за целия свят?

Абсолютно. За всички това беше много болезнено ужилване. Когато бяхме затворени, аз даже не можех да пиша. Това беше парализиращо усещане.

Мислите ли, че след това световно „ужилване“ хората ще станат по-добри, ще се уплашат и ще се смирят?

Не. Ние видяхме, че не става така. Много бързо забравяме. Мисля, че загубихме възможността да се самоанализираме.

Елиса Ферер. Снимка: Личен архив

Бихте ли ни разказали за пътя на книгата? Когато я издадохте, бяхте ли със самочувствието, че след като имате опит като сценарист и сте се наложили в тази сфера, книгата ви ще има успех?

Когато започнах тази книга в Мадрид, аз работех като административен сътрудник в офис. Когато отидох в Айова, не си представях, че ще се получи тази книга. Когато изпратих романа за конкурса на „Тускетс“ (много известна издателска къща в Испания), не съм си помисляла, че мога да го спечеля. Наградата в „Тускетс“ и след това номинацията за Европейската награда за роман бяха изключително голяма изненада за мен и много вълнуващи събития. Те се случиха по време на пандемията, когато всички бяхме затворени по домовете си. Тези успехи бяха наистина ободряващи.

Това даде ли ви увереност, за да продължите да пишете?

Да, разбира се. Успехът, освен че ти дава много сили да продължиш да пишеш, те кара да бъдеш и много отговорен за това, което пишеш в бъдеще. Истината е, че полагам много усилия да напиша втория си роман, върху който работя в момента. При първата книга хората не ме познаваха и не беше ясно дали ще ме прочетат. Сега вече знам, че ще има хора, които ще отворят книгата ми със сигурност, и това носи отговорност какво ще им предложа.

Опитвате ли се да промените нещо в начина и стила на писане, нещо, което искате да направите различно от първата книга?

В момента не съм в състояние да прочета първата си книга, защото ще започна отново и отново да я редактирам. Това се случва винаги, не спираш да поправяш и редактираш. Историята, която пиша в момента, е много различна. Разбира се, че има и моменти, почерпани от личния ми опит. Такива са например диалозите, свързани с действието. Вторият ми роман има повече връзка с реални истории от живота. Разказва се за човек, който е извършил измама през 80-те години. Мислила съм за автобиографичните моменти, но фикцията ме забавлява много повече. Харесва ми да си измислям. 

Според вас трябва ли нещо да ти се е случило, за да можеш да го опишеш по-истински, или добрият писател може да опише автентично и неслучили се истории?

Аз самата, когато чета книги, не се интересувам дали е реалност, или фикция това, което пишат авторите. За мен е важно да е разказано автентично. Понякога чета романи, които са писани по действителен случай, каквито са например мемоарите, но звучат като измислица. От друга страна, като се събереш с приятели и разказваш някаква случка, дори да ти се е случила наистина, правиш от нея фикция.

Имате ли режим на писане, норматив на ден да пишете определен брой думи?

Много работя и пиша много, но нямам конкретен режим или норматив. Сега например работя в радиото и имам малко време за писане. Казвам си, че ще стана в седем сутринта, ще пиша два часа и тръгвам за работа. Много пъти, разбира се, не се случва така, както го планирам. Когато получих нова писателска стипендия в Утрехт (Нидерландия), имах възможност да пиша, без да спирам, по 8–9 часа на ден и беше прекрасно. Както знаем, на всички писателки им трябва една стая само за тях. И също така по възможност да не работят на друго място и да могат да се отдадат на писане. Сега, когато приключвам романа, вече си казвам, че на ден трябва да пиша поне по една страница.

Автор на интервюто: Бистра Величкова

Интервюто с писателката Елиса Ферер се проведе благодарение на симултанния превод на Весела Петрова – преводач от испански език.

Бистра Величкова (р. 1986 г., София) е доктор по журналистика от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и магистър по Европейски науки от Университета в Твенте и Университета в Мюнстер. Като журналистка е работила и публикувала в различни печатни и онлайн медии, между които: в. „Труд“, в. „Преса“, в. „Дневник“, БТА, в. „Култура“, „Литературен вестник“, в. „Стършел“, LiterNet, Е-vestnik, WebCafe, OFFNews, сп. „Жената днес“, Fiction Writers Review (САЩ) и др. Авторка е на сборника разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (2014) – Първа награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, и на поетичната книга „Бог в очакване на дилъра“ (2018) –  номинация за Наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев“.

* Интервюто е публикувано за първи път в „Портал Култура“, 20.12.2022 г.

Реклама

ОТВЕРТКАТА (разказ)

С Отвертката знаех, че няма да ни се получи още като го видях да цикли сам срещу „живата“ си бира на рождения ден на Рапърката. Е, нямаше какво да губя, пред напудрените режисьорчета, казах си. Гостите на партито бяха предимно арт хора, с артистични шалчета, специални шапки, с цигари в табакери и погледи, които гледаха леко отгоре всички, които не се занимаваха с изкуство и по-конкретно с театър и кино. Рапърката ми поръча коктейл и ме заведе на една от масите, пълна с артисти, режисьори и сценаристи. Аз автоматично се смалих до размера на стрък трева, затрупана от силното его на всеки един и осъдителни погледи, дали съм една от тях. Запознах се с режисьорка с бръсната глава и изрисувани вежди. Изглеждаше страшно, но в същото време беше чаровна като Кранбърийс. В момента работела върху документален филм за женските устни. Не посмях да попитам повече. После ме запозна и с актрисата Фифи. Много близка нейна приятелка. Красива, руса със сини очи. Играе в „Сълза и Смях“. Наскоро я одобрили за ролята на Офелия в „Хамлет“ и тя не можела да се нарадва. Най-накрая щяла да изиграе самоубийство на сцената. На същата маса в ярка червена рокля, вталена в кръста стоеше и Пенелопе Круз – танцьорка с шоколадова кожа и черна коса, която много приличаше на испанската актриса. Говореше бавно и заплетено. Извини се, че ако не съм ѝ разбирала, това е, защото преди малко се е напушила и в момента ѝ се е отворило подсъзнанието, а от там никога не знаеш какво можеш да очакваш.

На същата маса циклеше и Отвертката. С дълга коса, големи бакенбарди и черна тениска с надпис на метъл група. Хареса ми, защото беше различен от всички. Казахме си наздраве с джин с тоник. Той ми разказа защо му казвали Отвертката. В техникума бил най-сръчен и твърдял, че всичко може да се оправи само с една отвертка. Важното е да е подходящата. Накара ме да се смея искрено. След час разговор, като се посближихме, се чудех как мога да му казвам на галено? Отви или Верти? Реших просто да не се обръщам към него по име. Иначе, Отверката слушаше метъл, запален фен, от осми клас е с дълга коса до кръста, пие бира като смок, куфее по концерти, мята се на пого. Показа ми два белега от рани на ребрата си от пого. Аз разбира се не гледам белезите, а бледата му кожа и изпъкналото напред бирено коремче, стоящо несъразмерно на кльощавото му тяло. В лицето прилича на нещо между смърф и заек. И това ми харесва. Има нещо комично в него. Решавам, че е сладък. Поръчвам си още джин и обмислям кога и как да го целуна. Опитът ме е научил, че с мъжете трябва да се действа директно – тук и сега. Иначе, може никога нищо да не се случи. Викам го навън да пушим по цигара. Аз по принцип не пуша, но тази техника я използвам в такива случаи, в които търся усамотение с обекта. Той вади цигара, аз му казвам, че съм забравила моите и ще пуша от неговата. Виждам, че се притеснява и докато ми подава цигарата да си дръпна го целувам. Целувам го дълго, докато остава без дъх, отдръпва се и си поема дълбоко въздух. После отново притиска устните си до моите. Устата му е с вкус на джин и цигари. Целуваме се известно време. На мен не ми се занимава просто да се натискаме цяла вечер и го питам директно, какви са му плановете за по-късно. Да бъдел с мен, отговаря ми. Чудесно, хайде в нас, тогава. Нали ви казвам, техниката – тук и сега! Казваме довиждане на Рапърката, която ми смига заговорнически и ми прошепва в ухото: „Трепач си, бейби, да го разбиеш!“. Излизаме от бара, а навън завалява дъжд из ведро. Лято е и този дъжд носи потенциал за романтика. Но ние нямаме време за това. Вървим с бърза крачка по булеварда, хванати за ръка. Прогизваме от водата, прегръщаме се мокри по средата на улицата, целуваме се, натискаме се на стените на кооперациите. Всъщност е романтично и готино. Става за сцена на филм. Ако някой режисьор иска да го заснеме, да ми се обади за детайлите, че сега нямам време за тях. Стигаме до колата ми и завалява градушка. Ледени топчета удрят по покрива на колата, а ние вече ще се изядем от целувки. Пускам касетофона на колата, в който от години седи все един и същ стар диск на Айрън Мейдън. Започва да звучи „Fear of the Dark“ и аз със сто километра в час тръгвам към едропанелния ни блок в „Иван Вазов“. В колата, внезапно усещам миризма на готвено ядене. Сещам се, че баба ми беше сготвила храна и ми я беше дала преди три дни. На задната седалка в пластмасова кутия от сладолед „Фамилия“, мирише на развалящи се тиквички с копър, чесън и кисело мляко. А до тях стои кротко кора с 30 яйца, които ухаят така, като да са започнали и те да се развалят. Ееей, че късмет, трябваше да го сложа това ядене в хладилника. „Искаш ли тиквички?“, питам Отвертката, докато взимам левия завой на „България“. Той се налива с бира, клати глава на седалката и си припява песента от диска, без въобще да му пука от миризмата и от това, което говоря.

Разказът „Отвертката“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, бр. 6, юни/юли 2022 г.

В нас, едва влязли и веднага се почнахме. Беше прилично клатене, като изключим странните му почивки, за да пие бира и да пуши. Каква е тая бира по средата на тренировката?! Никаква спортна култура няма това момче. Не помня, кога сме заспали един в друг. На сутринта го гледам пича и си мисля, че беше готина вечер, но е време да си тръгва. Не обичам да се будя до непознати или скоро-познати. Той също се събужда, поглежда ме със сънени очи, усмихва се и ме целува. Хайде и аз отвръщам, въпреки че тръпката на вечерта е отминала и вече ми е все едно. Казвам му, че ще ставам да се изкъпя, а той ме притиска до себе си. Иска му се вечерта да продължи. Да, ама не. Знам, че сутрин сте най-активни, ама шоуто свършва при изгрев слънце.

Казвам му: „Ставам, отивам да се къпя“. „Ама чакай! Хайде заедно“, казва ми той. Значи, това по принцип хич не го обичам, къпането заедно. Какво като сте прекарали цяла нощ един до друг, един в друг, един под и над друг?! Било, каквото било, необходимо ли е и в банята да се блъскате двамата? Ама нали съм гостоприемна, влязохме двамата. Ееей, само се прескачахме във ваната, не можем да се разминем. Аз не мога да се насапунисам като хората. Въобще магията на вечерта се беше изпарила. Един съвет от мен, като правите такива вечеринки, с ескорт от бара до вкъщи, най-важно е да се разделите преди изгрев слънце! Важно е, ако може да го накарате, вашият гост, да си тръгне още, докато е тъмно. Така, всичко си остава в магията на нощта. Иначе денят като освети героите и ситуацията, като видиш в какво си се забъркал всъщност и цялото приятно усещане от вечерта изчезва.

Моят герой, дори след като се изкъпа не искаше да си ходи. Отвори си бира за закуска и запали цигара в стаята ми. След това започна да ми пуска песни на лаптопа на някакви „супер яки“ ъндърграунд метъл банди, които трябвало задължително да чуя. Викам, айде тръгвай, аз ще си ги изслушам сама. Но той не разбра и реши да ми пусне любимата му компютърна игра, на която играе по 12 часа уикендите и по цяла нощ, след работа. Дори ми я инсталира на компютъра и каза, че можем да я играем заедно в мрежа! И докато ми показваше какво представлява играта, самият той се заигра! Един час. Два часа. После спрях да ги броя. Той играе, аз пера чаршафи и чистя къщата.

Колкото повече минаваше времето, все повече присъствието му ме напрягаше и исках да се махне, да го забравя, да ме остави сама със себе си, да се наслаждавам на деня и да си върша работата. Отвертка, пич си, беше готино, имаш хубави бакенбарди и метъл тениска, приличаш на смърф, жив и здрав бъди, а сега си тръгни! В рима го изгоних. Значи като затвориш вратата отвън, на асансьора трябва да натисенш бутона за партерния етаж и като излезеш от входа, свиваш вдясно, покрай училището и отиваш на спирката на рейсовете. Не знам къде живееш, но там спират много рейсове за навсякъде. А между другото, преди да тръгнеш, как ти е всъщност истинското име? Чух, как се хлопна вратата. Така и не разбрах как се казва Отвертката!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, бр. 6, юни/юли 2022 г.

Всички мъже са хомосексуалисти, а жените отдават телата си

Маргьорит Дюрас, „Материалният живот“ (Изд. СОНМ, 2020 ), превод от френски: Тодорка Минева, художник на корицата: Софи Унг

Любовници, алкохол и литература. Дали с тези три думи може да се опише животът на френската писателка, драматург и режисьор Маргьорит Дюрас? Разбира се, прекалено много бихме опростили този наситен и колоритен живот, но е безспорен фактът, че във всеки един нейн текст се съдържа декадентския порив и провокативния поглед към живота. Името на Маргьорит Дюрас се свързва с един от най-известните ѝ романи „Любовникът“ (Във Франция излиза през 1984 г., а в преводът на български език е публикуван през 1992 г., от Издателство „Колибри“). „Любовникът“, както и другите ѝ творби „Похищението на Лол В. Щайн“, „Eмили Л.“, „Това е всичко“, „Очи сини, коси черни“ и др. изграждат у читателя една определена представа за Дюрас – умозрителната бохемка, с чаша алкохол в ръка, която дави екзистенциалните си мисли в някоя тъмна нощ, в хотел, с любовник до себе си.

Книгата с автобиографични есета „Материалният живот“, публикувана от издателство „СОНМ“ през 2020 г., в превод от френски на Тодорка Минева, разкрива пред нас една друга страна от характера и живота на писателката, и жената Дюрас. Авторката разказва устно тези есета на Жером Божур (френски писател, сценарист и режисьор, добре запознат с филмовото ѝ творчество), от началото на есента до края на зимата на 1987 г., а после заедно ги редактират. В тях виждаме, мислите и разсъжденията на Дюрас за майчинството, за позицията на жената в обществото, в семейството, за множеството ѝ лица и роли – на любовница, на съпруга, на любяща майка, на домакиня и т. н. Тези теми са най-силно развити в есето „Мъжете“ и в най-дългото от всички есета в книгата „Домът“. В есето си „Домът“, авторката казва: „Работата на една жена от ставането сутрин до лягането вечер е толкова тежка, колкото един ден, прекаран на война…“; „Добра майка на семейство според хората е тази, която превръща накъсаността на живота си в безмълвна невидима непрекъснатост.”; „При майчинството жената предоставя своето тяло на детето си, на децата си, те са върху нея, като върху хълм, като в градина, хранят се от нея, тъпчат я, спят върху ѝ…“ ; „Но може би жената излъчва отчаянието си през цялото време на майчинството, на съпружеството. Може би тя губи своето царство във всекидневното отчаяние, и то през целия си живот“.

От друга страна за мъжете, писателката казва, че домакинските задължения, мъжът ги прави, ако му бъде казано, но „има ужасната склонност да се смята за герой, когато купува картофи“. Иронично споделя как мъжът е създаден за по-висши дела, които са извън дома. А жената остава да живее в „материалния живот“ на майчинско-съпружеско-домакинското си битие. Тя не е допускана от мъжете в „областта на духовността“. „Много малко от тях знаят това. Мнозинството не го знаят все още. От векове жените са осведомявани за себе си от мъжа, който им дава да разберат, че те са по-низши от него.“ (есето „Мъжете“).

Маргьорит Дюрас с една от най-изестните си творби – романа“Любовникът“

За първи път сякаш в тези есета се разкрива и феминистичната позиция на Дюрас. Авторката, разбира се, застава на страната на жените, подкрепя ги, но и разбира, че установените позиции и роли са залегнали в обществото от векове и няма шанс за промяна. Промяната може да направи всяка една по отделно, както прави тя с творчеството си и утвърждаването на таланта си сред мъжете писатели от своето време. През 50-те години на XIX век, мъжете критици я наричат „талантлива мъжкарана“. Те не са приемали, че жена (жената, която по дефиниция е кротка, слаба и несигурна) може да бъде толкова скандално уверена и откровена в творчеството си. Най-впечатляващо е, че Дюрас пише разсъжденията си за жената – майка и домакиня, от личен опит, самата тя е преживяла майчинството (има син Жан Масколо, режисьор) и трудностите, които произлизат от това. Въпреки това, напълно в нейн стил, Дюрас казва, че човек не може да бъде верен само на един любовник. А в живота си го доказва. Може би така прави още един бунт срещу установената роля на жената като вярна съпруга.

В книгата си тя смело заявява, че „Мъжете са хомосексуалисти. Всички мъже са потенциални хомосексуалисти, само дето не го знаят, не са имали случай или не са се възправили пред очевидността, та да им стане ясно.“ А жените са създадени да отдават телата си – на децата, на мъжа и в крайна сметка на обществото: „Трябва да удовлетворяваме потребностите на мъжа, както и тези на децата. И това е също тъй удоволствие за жената. Мъжът се мисли за герой като същинско дете“.

Рецензията е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 11, 17-23.03.2021 г.

Автобиографичните есета събрани в „Материалният живот“ ни приближават още повече до същността и характера на писателката Маргьорит Дюрас. Те не са само феминистични, за това какво е да си жена, но и какво е да си писател и алкохолик. В нейния случай и трите маргинални роли събрани в едно.

Докато четем „Материалният живот“ започваме да разбираме по-добре не само личността на Маргьорит Дюрас, но и характерите на героите в книгите ѝ. Тези есета ни позволяват да надникнем зад кулисите на творчеството на френската писателка, да надникнем в душата ѝ и да чуем какво има да ни каже – смело и откровено за живота, писането, мъжете и жените. Четем, а сякаш сме седнали с авторката на чаша силен алкохол и слушаме екзистенциалните ѝ монолози за битието.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензията на книгата „Материалният живот“ от Маргьорит Дюрас (Изд. СОНМ, 2020 г.), превод от френски Тодорка Минева, е публикувана с друго заглавие, за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 11, 17-23.03.2021 г.

There are millions of suns left*

“Think how you love me,” she whispered.
“I don’t ask you to love me always like this, but I ask you to remember.
Somewhere inside me there’ll always be the person I am tonight.”

F. Scott Fitzgerald
“Tender is the Night”

Разказът „There are millions of suns left“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Море“, брой 2/2020 г.

There are millions of suns left. Това чете езикът ми, докато бавно минава по татуираните думи върху меката кожа на врата ти. Уолт Уитман е писал тази поема за теб. Знаел е за златистите косъмчета, които се показват като стръкчета трева, измежду инжектираните със зеленикаво мастило думи под кожата ти. Думи, които попиват в устните ми, милиони слънца, които докосват лъчи на върха на езика ми. Главата ти е наведена надолу. Косата ти пада пред лицето. Хващаш дланите ми, докато съм зад теб. Вплиташ пръсти между моите. Стискаш ме силно, сякаш, за да усетя силата на думите, силата на езика. Едната презрамка на черния ти потник е паднала под рамото. Доближавам устни до ухото ти и чета мислите ти с език, усещам релефа им, сякаш са татуирани в ушната ти мида. Знам, че този миг в средата на нощта ни обещава единствено невъзможна вечност. „Нещастна любов на двама щастливи“, както казва един от героите в пиеса на Вирипаев. Нощта ще свърши скоро, за това бързам да те запомня в щрихи – лице с остри черти, жизнени, бързи очи, с дълги черни мигли, клепачи с черен молив, които танцуват, когато се усмихваш. Рядко се усмихваш. Излъчваш студенина и не допускаш никого до себе си. Това ме привлича до обезумяване. Както и малките бръчки в краищата на очите ти, които се сливат при всяка усмивка. Усмивката, с която позволяваш да видя душата ти. Пишеш поезия, но знаеш, че за всички изгреви и залези вече е писано. Тогава за какво да пишеш? И защо? Не са останали нито думи, нито емоции, за които да разкажеш. Милиони слънца са залязли, милиони слънца са останали. Всичко вече е изживяно, написано, татуирано по телата. Stop this day and night with me and you shall possess the origin of all poems. Черното на нощта ни поглъща и губи. Отново докосвам с език ръкописните думи на врата ти. Изживявам всичко отново. И изгревът, и залезът едновременно. И сътворението на земята, и рая. Усещам първия миг, в който погледите ни се срещнаха, първия допир с кожата ти. Единственият начин да съм с теб завинаги е да се превърна в златист стрък трева, измежду думите на врата ти. Нощем ще настръхвам от студа. Сутрин ще се будя с бистри капки сутрешна роса. Ти няма да знаеш, че съществувам. Никога няма да можеш да ме видиш. Ще гледаш слънцето право в очите, а аз ще стоя винаги зад теб, както в тази нощ, която никога повече няма да се повтори. Милиони пъти, няма да се повтори.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*„Милиони слънца са останали“ (в превод от анг. ез.) – думи от поемата „Стръкчета трева“, „Песен за мен“ на Уолт Уитман.

** Разказът е публикуван за първи път в сп. „Море“, брой 2/2020 г.

сп. Море, 2/2020, стр. 102

сп. Море, 2/2020, стр. 103

БЕЗ ВЪЗДУХ (разказ)

Разказът „Без въздух“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Страница“, брой 3/2017

Влюбих се в него от първия миг, в който видях отнесения му поглед и небрежно разрошената руса коса. Следях внимателно устните му, докато четеше на плажа стихотворението си за черния телефон с шайба, с който можеш да говориш с отвъдното. Гласът му ме поглъщаше. Все още толкова малък, а пише за смъртта. Очарователен в меланхолията си, трогателен в тъгата си по преходността на живота. Все още дете. Прави пясъчни замъци край морето. Гони се с другите деца. Играе футбол бос, с дългите си крака, в които сам се спъва. Дете с душа на възрастен. Нежно лице, меки черти, момче и момиче в едно. Вгледай се и сам избери какъв да бъде. Още едно, две лета и ще прекрачи границата. Ще започнат да му растат мустаци, гласът му ще се промени. Ще стане мъж. Ще премине отвъд детството. В отвъдния свят, там където хората отдавна са забравили как се правят пясъчни замъци. Но сега той е между двата свята, между двата пола, между две жени. Майка му и аз. Майка му го записа на уроци по литература. “Ще кандидатства “Право” – най-перспективната специалност!”, обяснява разпалено по телефона. “Винаги ще си намери работа!”, убедена е тя. Ето как синеокото момче, със занесения поглед и русия перчем се озова при мен. Аз го учех да пише, а той ме учеше на единственото по-важно умение от писането – способността да чувстваш. В годините ни дели повече от десетилетие, но това не ни пречи да се срещнем именно тук и сега на този плаж.

След урока ме води в музея на рибите. Разказва ми развълнувано за тях. Смеем се, гледайки как пъстрите им цветове проблясват под водната повърхност. Любимите му животни, защото могат да дишат под водата. Като малък си фантазирал, че има хриле. Гмуркал се в морето и стоял под водата, докато остане без въздух. Чувството го опиянявало. Когато си без въздух, оценяваш колко много означава той за теб. В такива моменти разбираш, че не можеш да бъдеш нищо друго освен човек – роден и заключен в своето човешко тяло. Можеш да се освободиш от него, само когато се слееш с друг човек и заедно останете без въздух. Слушам го замислено. Защо винаги срещам хората, с които не мога да бъда? Винаги в един и същи град. И винаги през август. Късно е. Звъни му телефона. “Да, мамо, на плажа съм. Не се притеснявай, с учителката съм. И аз те обичам”. Думите му ме връщат в реалността. Майка му се притеснява, а той я успокоява, че е с мен. “И аз те обичам” се забива като нож в сърцето ми. Същите думи някога някой, когото обичах каза на някой друг. На този плаж. Пак в този град. Градът на невъзможната любов. Този някой, тогава ми каза, че не можем никога да бъдем заедно. “Ти ще пораснеш, аз ще остарея”. Още чувам думите му. “Ти ще намериш момче на твоите години, а аз ще остана при жена си и ще гледам как растат децата ми”. Сега аз, казвам същите тези думи наум на това синеоко момче, загледано със замечтан поглед към лунната пътека в морето. Аз ще остарея, а ти ще пораснеш. Аз ще родя син и ще го кръстя с твоето име, а ти ще си намериш момиче на твоите години. И завинаги ще сме заедно, защото в този момент, в тази нощ, сме били заедно. И всеки такъв момент е една вечност. Защото сродните души нямат възраст, нямат пол, нямат националност и цвят. Те говорят на един език, без думи. Като рибите в аквариума. Сливат се в едно и обединяват самотите си. Пясъчен замък край морето. В полунощ. Той носи морска вода в шепи, а аз копая основите. Смее се искрено, по детски. С него и аз се превръщам в дете. Луната е единственият ни свидетел, докато пяната на вълните отмива стъпките в пясъка. Две риби, които нямат нужда от въздух, които нямат нужда да говорят, защото на сушата остават завинаги неразбрани. Нощта ни поглъща бавно в топлите си обятия – два избледняващи силуета в града на невъзможната любов.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Страница“, брой 3/2017

Бистра Величкова: Светлината на мрака ни спасява

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Бистра Величкова e един от участниците в литературния пърформънс за откриването на фестивала „Улица Нов Живот – Вход Б“ (в памет на Димитър Воев, създател на музикалната дарк уейв група „Нова генерация“) на 20 октомври, 19:00 ч. във Фабрика Автономия (ул. Цар Самуил 149).

Бистра е фен е на Димитър Воев и „Нова генерация“ още от времето, когато е била “малко момиченце” в училище. Още от тогава се е научила да не дарява никого с “погледи ласкави” и да “избягва да бъде добра”. Винаги ще е благодарна за спасителната функция на Митко Воев и песните му в трудния период на израстването си и екзистенциалните прозрения, които са ѝ донесели. В момента Бистра Величкова е журналист и писател. Има редица публикации в периодичния печат и литературни награди за поезия, и проза. Автор е на книгата “Малка, мръсна и тъжна”.

– Защо се включихте във фестивал „Улица Нов Живот – Вход Б“?

– Включих се, защото продължаваме “да сме болен продукт на своето време и вашия труд”, защото сме “градски устроени празни съдби”, чието бъдеще продължава да се определя от “грухтенето” на “човек с анцуг”; Защото фестивал като този показва, че тъмната вълна е светлината в края на тунела. Още през 80-те “Нова генерация” зададоха въпросите си към “цяла нация”, които и днес остават все така актуални и все така без отговор. Завинаги. Този фестивал почита паметта на Димитър Воев, на създадената от него група “Нова генерация” и показва една приемственост между поколенията; приемствеността на тъмния огън, който гори в душите ни, докато вървим със “смъкнати гащи” и наведени глави “от срам”, мълчим “патриотично”, “а вълк в гърдите ни вие”. “Улица Нов Живот – Вход Б” е алтернативният свят, в който светлината на мрака ни спасява и ни помага да съществуваме по-пълноценно заедно.

Постер на фестивала „Улица Нов Живот – Вход Б“

Повече за фестивала във Фейсбук.

ВОЙ ОТ МАЛИНОВАТА ДОЛИНА (разказ)

Too early in my life, it was too late…

На Жори

Къщата на Грендел на 182-ра. Алкохол, марихуана, рейс 111 и гръндж. Крум е с нас за пръв път откакто го прибраха на “Четвърти” защото искаше да направи супер-група с Бог. Овид зад вехтите си барабани е парцаливия Зевс на своя Олимп от кашони. Фим с ореол на светец е светец. Последния. За последен път. Засвирва Boys Don’t Cry и заплаква през своята китара.

Изгубени в A Forest на The Cure, докaто свистим по белите магистрали на безвремието сред вечните малинови полета на Малинова долина. Една. И небивала. Едни 20 години, търколили се по Околовръстното край София. Загубени. И търсени след 20 години отново. Небивали.

Зимата е студена, но в къщата на Грендел е топло. В къщата на Грендел винаги е топло. Живее от три месеца с двама пласьори на дрога. Днес единият – мъртвец. Другият – в затвора.

Двете момичета танцуват в центъра на стаята. Прегърнати. Голи. Въртят се в унес в кръг. Отново и отново. Отново и отново. Отново и отново. Мая и Мия. Две капки сълзи. Едната – на хероин. Другата – все още търси своя път. Изгубена.

С Вожда, Фим и Петроний трети ден посрещаме изгрева на слънцето в нас. Говорим със сенки, а светлината изгаря очите ни. Отвътре. Незаспали, несъбудени, несънували. На перки. Паркизан за партизани.

Къща, пълна със скитници. Номади на 17. Номади в животите си. Номади край прашните пътища на 90-те. Пътища, които водят към един свят, от който още не знаем, че бягаме.

… и тогава Крум полудя. И това беше краят на детството. Тогава за пръв път осъзнахме, че след детството идва лудостта. Ако имаш късмет. Иначе порастваш. А в онзи ден Крум бягаше с всичка сила. Пяна излизаше от устата му, а той бягаше като за последно. Завинаги. Искаше да надмине времето. Да излъже минутите. Да надбяга годините. Да излезе от другата страна на тунела на животите ни и да бъде все същия. Млад. Свадлив. Опърничав. Неукротим. Неуловим.

Не успя. Никой не успява да надбяга времето. Счупи предното стъкло на онази кола с главата си. Кръвта шурна по лицето му, а той крещеше обезумял, докато куките го налагаха безмилостно. Реалността не прощава никому. Най-малко на лудостта. Още по-малко на младостта…

Дворът на 182-ра днес. Безмълвие, прах и мъртва тишина. Овид – на метадон. После на литър водка, за да се изчисти. После на чист спирт. Днес – мъртъв. Неидентифициран. Край Околовръстното.

Петроний друсаше от стоката и избра Южна Африка пред наказанието на мутрите. Фим от години е на водка и амфети, докато китарата му все по-тихо стене. Вожда старателно крие призраците на младостта си от трите си деца. И от себе си.

А Грендел е същият. Последния битник. Последен пазител на миналото.

И само Крум все още понякога се появява в двора на онази къща на 182-ра. Променен. И мълчалив. Друг. Завинаги. Прелетял над кукувичето гнездо и завърнал се. Друг. Завинаги.

Веднъж почукал на вратата на Грендел. Попитал това ли е пощата на Времето. Имал писмо за Бог. Подал го с треперещи пръсти, а на него пишело: „Не ме чакай!“. После празен лист. Незапочнат. Незавършен. Недописан. Незаписан. Като животите ни. Празни. Незапочнати. Незавършени. Недописани. Незаписани.

НЕОР НАЧЕВ

* Разказът е публикуван за първи път в BINstory, в Binar, юли 2017 г.

---

Неор Начев е създател на българския акустичен проект „На Червено“ и член на неофолк дуото „Gare Terminus“. Публикувал е художествени текстове във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел“, сп. „Manu Propria“, както и музикални ревюта в сп. „Metal Hammer Bulgaria“ и „Kulturbench“. През 2015 г. е отличен с Трето място на единадесетото издание на Националния поетичен конкурс „Нова Загора“. Част от публикациите му могат да бъдат намерени в блога „Двойна измама“.

Кристиан Илиев: Поезията, съобразяваща се с някаква цензура, е като 30-годишен с биберон

Кристиан Илиев. Снимка: Личен архив

Кристиан Илиев е роден през 1999 г., в София. Учи в Националното музикално училище ”Любомир Пипков”, със специалност класическа китара. След дълги години занимания с музика, от скоро започва да намира вдъхновение и в поезията. Пише стихове от 2015 г., като от тогава до сега има публикации в електронната книга “Manu Propria”, електронно литературно списание ”Кръстопът”, „Литературен Клуб”, и в ”DiascopComics”. През 2015 г. получава поощрителна награда на конкурса „Веселин Ханчев”, в Стара Загора. Освен това, е участвал и в литературни четения в различни клубове в София. Кристиан Илиев е един от най-младите съвременни поети, чиито ритъм на сърцето звучи, както един от стиховете му:

душата ни е тяло
на удавник
потънало
и мъртво
под ноктите
на океан

Името на младия поет нашумя, преди месеци, из социалните мрежи, след публикацията на следното стихотворение:

***
да ти размажа главата с пожарогасител
да те бутна през прозореца
или да обеся децата ти
ще е само доказателство
колко много значиш за мен

В списание „Жената днес“ излезе статия от Силвия Недкова, която остро критикува това стихотворение, поставяйки под въпрос поетичните му стойности. В отговор, Кристиан Илиев, беше защитен чрез Фейсубк и блог постове от членовете на  групата Нова социална поезия, чиито член е и самият той. Своят коментар за поетичния казус даде и литературният критик Рада Барутска, в традиционната си рубрика за съвременна българска поезия и литература „Ламцадрица“, в изданието „Пеат некогаш“. В интервюто по-долу Кристиан Илиев, наред с информация за вдъхновенията си и творческите си планове, дава и своя коментар за случилото се.

Какво те накара да започнеш да твориш и от кога пишеш?

Основната причина е че мой близък също пишеше. Просто ми харесва и вярвам, че ме бива. Иначе пиша от лятото на 2015 г.

Какво те вдъхновява?

Болката, любовта и цялото многообразие от най-различни неща и житейски моменти.

Кога пишеш най-често?

Обикновено, когато усещам в себе си един особен прилив на разнообразни/разнопосочни чувства и няма накъде другаде да го „канализирам“.

Мислиш ли, че поезията може да бъде лекарство за един човек?

Чак лекарство – не, но – да, може значително да помага.

Какво е за теб литературата?

Нещо нужно.

Мислиш ли, че поетите имат право да пишат без цензура?

Разбира се. Поезията, съобразяваща се с някаква цензура е като, да кажем, 30-годишен човек с биберон.

Не трябва ли да се съобразяваме с това, което пишем, спрямо – деца,

Кристиан Илиев. Снимка: Десислава Величкова

тийнейджъри и т.н.?

Не. Аз пиша това, което искам, съобразно това, което съм и това, което желая да бъда. Не се съобразявам с никого.

Как ще коментираш критиките, които излязоха срещу теб по отношение на стиха ти „да ти размажа главата с пожарогасител“? Как се почувства, когато видя коментара в сп. „Жената днес“, които не просто не одобряват стиха, а дори поставят под въпрос поетичната му стойност?

Не съм фен на такива злобни критики, но определено се посмях. Личи си как на хората зад статията навярно са им свършили идеите и са се хванали за малкото с опит, за да изглеждат дълбоко ерудирани. Но просто не им се е получило. Желая им всичко хубаво.

А как ще коментираш думите на литературния критик Рада Барутска в „Пеат некогаш“, която пише за този стих, че това е: „Бийбъризъм, ще рече: позата на човек, който на всяка цена иска да бъде видян, застанал в тази поза пред огледалото, където му се привижда широка и въодушевена публика от припадащи фенове и най-вече фенки – досущ като на концерт на Джъстин Бийбър“?

Никога не съм се интересувал от литературна популярност… Да твърдят това за мен е просто смешно, при положение че хора-поети, чийто имена, няма да спомена, са толкова по-продажни и жадни за внимание, че чак ми се гади, те не биват дори споменати или обвинени в същото, което очевидно правят. А и Бийбър май вече не е такъв хит в медиите, да ме сравнят с нещо по-култово другият път.

Имаш ли вече планове за дебютна стихосбирка?

Надявам се това скоро да стане факт.

Как би избрал заглавието на първата си книга?

Още не знам, но сигурно ще го измисля в последния момент.

Имаш стихове, в които има – любов, болка, смърт, мазохизъм. Защо именно тези теми?

Ами, нещата от живота, брат. Такъв е „нормалният ритъм“ на света, за който не е нужно рационално обяснение. Потапям се в него по един или друг начин – чрез поезията, на ирационалното ниво на чувствата и интуицията.

Как би искал да продължи твоят път като поет?

Колкото повече – толкова повече. Надявам се, докато стана, примерно, на 25, да имам повече от една стихосбирка и, разбира се, да продължавам да пиша.

Как виждаш себе си след 20 години?

Не гледам към бъдещето. Стремя се да виждам единствено настоящето – тук и сега.

С какво друго се занимаваш, освен с литература?

С музика. Музикант съм. Изучавам класическа китара в Националното музикално училище в София. Също така много обичам киното. Особено филмите на режисьори като Ларс фон Триер и Тарковски.

Какво мислиш за любовта?

Вярвам в нея.

Влюбен ли си?

В човека. Да

Как би описал любовта, тъгата, самотата, болката?

Неизбежните неща от живота, както казах и по-горе.

Какво обичаш да четеш?

Основно поезия.

Най-лудото нещо, което си правил е?

Аз съм доста спокоен човек, така че точно в тази сфера не мога да се похваля, кой знае колко, но се сещам, например, за случай, в който прескачах „Маймунарника“, за да гледам филм на аванта.

Кристиан Илиев. Снимка: Бистра Величкова

Какво е нещото, което си искал да направиш, но не си?

Хм… ами, като че ли ми се иска да скоча с парашут.

Съжаляваш ли за нещо?

Не. Радвам се за всичко добро и лошо, което се е случило и ме е научило на нещо.

Какъв човек всъщност е поетът и музикант Кристиан Илиев?

Като всеки друг, със своите добри и лоши страни, с всичките си плюсове и минуси.

Любим български поети/поетеси?

Нямам, но наистина се наслаждавам, когато чета стихотворенията на Стефан Гончаров.

Какви филми гледаш?

Хубави.

Какъв си мечтал да станеш и да не станеш?

Да не стана – лесно манипулируем, както и манипулативен човек. Да стана – себе си.

По-долу представяме няколко стихотворения на Кристиан Илиев:

до огъня

не се научихме
да треперим  заедно
само гледахме как
другият изстива
ти –
като наострен нож
готов да избоде лицата ни
и да ги хвърли в огъня
аз –
като любовник
виновен
за всичките ти
рани

вината
не е цигара
която да изпушиш
дори да беше
споменът за нея
остава
като рак
в белите дробове

хищни бозайници

щe ме опитомиш ли
без кожата
която смъкна от мен
и остави смъртта ми
гола

***
скрий греха
и насечи пътищата му
така дори да знам
къде си
няма
да те потърся

тъмнината
си отиде
онзи ден пак се засякохме
но
ме посрещна като слънце
в летен ден –
светло
нежно
топло
с планове
да ме изгори целият

***
омразата  ти
е риза
с дълги ръкави
винаги разкопчани

какво виждаш когато
гледаш очите ми:
пожари и въглени
горели дълго
за теб

цветът на виното

винаги проверявам
какво имаш в чашата
защото  знам
че ако е отрова
ще пиеш на екс

***
лежа под теб
като в ковчег
а ти
копаеш гроба ми

черен петък

на уличната лампа
не й е приятно да вижда
очите  ти
нито пък на снега
да се спъваш в него
но когато плачеш
съжаляваш и признаваш
успехите си на хищник
лампите ти осветяват пътя
а снегът омекотява падането

Автор на интервюто: МАРТИН КОСТОВ

*Още стихове от Кристиан Илиев можете да прочетете на блога му.

** Четене на Кристиан Илиев и Мартин Костов, в бар БарДак, в София, 2016 г.

Бистра Величкова: Ако имах двойник щеше да се казва Холдън Колфийлд

Бистра Величкова. Copyright © Beastra

Нека да започнем с най-тривиалния, но въпреки това пиперлив въпрос, който се задава на всеки автор: Защо пишете? Какво е за вас литературата: призвание, работа, хоби ..?

Пиша, защото се опитвам да осмился и пресъздам света. Искам да запечатам това, което виждам и ми се струва интересно, и важно. Пиша, защото това е единственият начин да променя света – като създам друг, по-красив, по-истински и по-вълнуващ.

Работя, като…

Наблюдател на света. А в свободното време си търся работа. За щастие не ми остава много свободно време. 😉

За последно плаках, защото…

Последно плаках на летище „София“, когато на „Заминаващи“ възрастна жена изпращаше сина и внуците си обратно за чужбина. Явно си бяха дошли за Коледа. Внуците й не говореха български. „Върви, върви“, подкани го тя, като му тикна китка здравец в ръцете. „Тръгвай да не изпуснете самолета. Радвам се, че успя да се наредиш, на хубаво място“. Махаше с ръка, докато той се отдалечаваше и се смесваше с безличната тълпа, а очите й се пълнеха със сълзи, които едва беше сдържала до сега. След като повече не го виждаше, се обърна и бавно тръгна към изхода. В този момент видях в далечината как синът й се беше обърнал, търсеше я с поглед и махаше с ръка. В очите му проблясваха сълзи. Плаках наум и за двамата, и за всички българи, които живеем в такова време, в което, за да оцелеем и да живеем нормално, се налага да сме далеко от хората, които обичаме… В своя разказ „Малката домашна църква“, Деян Енев е описал много хубаво тази наша тъжна съдба.

Интервю за „Е-същност“, 19 юли 2016 г. – стр. 1

Ще променя миналото си, защото…

Няма да променя миналото си, защото всичко, което ми се е случило – и положително, и отрицателно – ми е помогнало да стана човекът, който съм днес и да възприемам света по определен начин.

Ако имах двойник…

Той щеше да се казва Холдън Колфийлд и щяхме да работим заедно като спасители в ръжта.

Не ми стига смелост за…

това да порастна. Светът на „големите“ е страшен. А на мен не ми стига смелост да призная, че вече и аз съм част от него…

Никога няма да опитам…

да променя хората.

Моята рецепта за успех е…

„Follow your bliss!“ – Joseph Campbell

Следвай своята страст, както казва Джоузеф Кембъл. Прави това, което ти доставя удоволствие, което те прави щастлив, без да мислиш дали е материално изгодно и какво ще е мнението на другите. Ако го правиш с цялото си сърце и душа, успехът е неизбежен!

На кой въпрос искате да отговорите, но никога не Ви го задават?

„Какъв е смисълът на живота?“. Никога никой не ми го задава този въпрос. А, аз го задавам постоянно. Много бих искала да мога да отговоря на него.

Критиката по мой адрес e…

…че имам интимна връзка с героите си, след като ги създам 😉

Най-добрият и ценен съвет е…

Слушайте и вярвайте само на себе си. И не слушайте съвети, дори някой да ви казва, че са най-добрите и най-ценните!

Интервю за „Е-същност“, 19 юли 2016 г., – стр. 2

Звездната болест заразна ли е?

Зависи от човека. Или си податлив на това, или не. Вярвам, че ако си истински човек, трудно можеш да възприемаш себе си като „звезда“. Ако си здраво стъпил на земята и можеш да погледнеш над себе си, нагоре към небето, ще видиш колко високо са истинските звезди.

Кои са Вашите критерии за добра литература? Какви характеристики трябва да притежава един литературен текст, за да го определите като такъв?

Добрата литература, както всяко добро изкуство, трябва да бъде автентично и искрено. Не трябва да има опит за поза, за подражание, за да бъде непременно харесано от някого. Винаги, когато нещо е фалшиво се усеща и не доставя естетическо удоволствие на хората. Бъди честен, бъди себе си и това ще се усети, и в творбите ти.

Бистра Величкова чете свои стихове в бар „Бардак“. Copyright © Beastra

Съвременник или класик…

Харесвам и класици, и съвременници, ако говорим за писатели. Списъкът ми от любими автори е много дълъг, но ето някои от тях:

От класиците – Чудомир, Елин Пелин, Йордан Йовков, Димитър Димов, Блага Димитрова, Атанас Далчев, Христо Смирненски, Георги Рупчев, Джеръм Д. Селинджър, Джон Стайнбек, Оскар Уайлд, Маргьорит Дюрас, Франсоаз Саган, Андре Мороа, Владимир Набоков, Стефан Цвайг, Милан Кундера, Уилям Сароян и др.

От съвременните, ще посоча български автори, които много харесвам и уважавам, и вярвам, че един ден те ще бъдат признати за класици: Деян Енев, Бойко Ламбовски, Палми Ранчев, Красимир Дамянов, Михаил Вешим, Георги Господинов, Милен Русков, Васил Прасков, Чавдар Ценов, Здравка Евтимова, Оля Стоянова и др.

От най-младите – Мартин Костов, Стефан Гончаров, Росен Карамфилов, Александър Байтошев, Лора Динкова, Невена Борисова, Дена Попова, Велина Минкова, Йоана Мирчева, Неор Начев и др.

Има още много, много имена на талантливи автори, които пропускам. Нека не се засягат тези, които не съм споменала, но няма да ми стигнат няколко страници за изброяване на всички! 🙂 Като цяло, мисля че в съвременната българска литература има много силни писатели и поети, които си заслужава да бъдат прочетени.

Сега или утре…?

Сега. Утре е твърде далече, а и може да бъде късно.
Въпреки че и „утре“ в някакъв момент ще стане „сега“, ако човек бъде достатъчно търпелив. Зависи от случая – дали трябва да се действа сега или е по-разумно да се изчака до утре.

Бързо или утвърдително…?

Утвърдително.

Какво е България?

България е моята родина, бащината къща, родителите, приятелите ми, баницата на баба ми и сладкото от вишни, лятото на Созопол, пожълтелите листа на кестените на булевард „Прага“ през септември, мириса на началото на учебната година, зимата с много сняг на Витоша, Рила или Родопите, Нова година на последния етаж на панелен блок, в краен квартал, с бенгалски огън и шампанско „Искра“. България е моето детство и моят език, което значи – всичко!

Четете ли е-книги?

Да, чета, но сякаш все още хартиените книги са повече. Но вероятно, когато един ден се сдобия с електронен четец ще чета повече електронни книги.

Продължете изречението Е-същност е…

Много хубаво пространство, което отразява събитията в литературния ни живот и публикува съвременни български автори. Имаме нужда от такова място и се радвам, че съществува и се развива, въпреки трудните условия за подобни издания, за изкуство и култура, в България.

* Интервю за онлайн списанието „Е-същност“, 19.07.2016 г., ред. Олеся Николова

Красимир Дамянов: Българската проза никога не е била толкова добра, както сега

Писателят Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

Красимир Дамянов е роден през 1948 г. в София. Завършва строително инженерство в ИСИ (1974), работи на строежа на Аспаруховия мост във Варна, в Националния институт за паметниците на културата, в издателство „Български писател”, Киностудио „Бояна” и като шофьор на такси в София.

Първият му сборник с разкази “Защо няма бог” излиза през 1981 г. С втората си книга “Дяволски нокът” (1985) става член на Съюза на българските писатели. Последната му книга е “Приказки за злояди деца” (1989), след което заминава за Испания и изчезва от литературната сцена. Там работи като строителен предприемач, а после става собственик на Културната асоциация Артхостал в Барселона.

Като писател се завърна с книгата си „Дневникът на една пеперуда“ („Факел експрес“, 2008 г.). В сборника „Къщата на обесения“ (2009 г.) са събрани най-добрите разкази от него. През 2011 г. преработи и издаде отново „Приказки за злояди деца”. Последната книга на автора, която излезе в края на миналата година е „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ („Сиела”).

– Г-н Дамянов, следите ли какво се случва в България в момента? Как изглеждат нещата отвън? Какви са реакциите в Испания?

– Следя доколкото мога. Нещата отвън изглеждат не такива, каквито бих искал да видя: опит за разумно управление макар и на чужда, на политическите ми възгледи, партия и едно целенасочено културно прегрупиране на опозицията, за да може постепенно да стигне след четири години до ново преразпределение на силите. За съжаление става точно обратното. Улицата нищо няма да реши. Ще доведе до по-лошо. Испания е безразлична към положението в България. Не го разбира и има тежки собствени проблеми за решаване. Тук всеки втори млад човек е безработен! Не бива да се надяваме на ничие съчувствие и то няма да дойде отникъде. Нито помощ. Трябва сами да си помогнем. Трябва да започнем отначало.

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ (Сиела), на Красимир Дамянов. Художник на корицата: Дима Дамянова

– Във вашата книга „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ описвате протестите през 1990-та година и как цяла София е била залята от тълпи хора със сини знамена. Може ли според вас да се прави сравнение между тогавашните протести и тези днес? По какво си приличат и по какво се различават, според вас?

– През 80-та година се сменяше една цяла система. Нещата не са тъждествени. Днес тази система не съществува, независимо, че хората, които я оглавяваха се враснаха в новата. Няма демокрация, каквато ни се иска. Има корупция, олигархия и всичко най-лошо, което светът познава отдавна. И все пак съществуват много механизми за разлика от тогава, които могат да бъдат използвани за промяна и да доведат до промяна. На първо място информацията, средствата за комуникация, възможността за групиране в общества, парламентарна борба, извънпарламентарна, синдикална, стачна и т.н. Всички улични протести навсякъде по света си приличат по едно – че се осъществяват от млади хора, които стават първите жертви в уличните кръвопролития. Но от резултатите се възползват други. Това не ме радва като баща.

– До какви промени доведоха протестите през 1990-та година? Вярвате ли, че днешните протести могат да доведат до промяна на статуквото? И въобще, според вас какви трябва да бъдат исканията на протестиращите?

– Протестите през 1990-та не доведоха до промяна. В книгата си съм показал събитията през младежките ми очи тогава, но сега знам, че промяната прелетя отвън. Събитията от улицата доведоха по-скоро до това, управляващите да се съобразят с наличието на опоненти, които не могат свободно да арестуват, унищожат или избият, както преди; Да преглътнат унижението, че не са единствени. Това даде възможност за преговори и изграждане нa опозиция, която да достигне до точка на сцепление, до критична маса както при ядрените реакции, след която да започне смяна на управлението. То дойде чак през януари 1997 г., след намеса на улицата както сега, но за разлика от сега съществуваше готова политическа сила, СДС, която да отвори нова страница. Или поне да се опита. Сега няма кой. Как тази страница бе затворена четири години по късно и от когор и как корупцията в редиците на управляващите заедно с внедрените агенти на предишните (и сегашни) сили за сигурност я оскверниха и унищожиха до степен да няма опонент на управляващите цели дванадесет години, четете в книгата на Йордан Василев „Това се случи пред очите ми”. Но младите не четат. Миналото не ги мотивира. Никой не иска да печели съмишленици. Ако младите не спечелят доверието на възрастните за своята кауза, ако няма единство, ако гражданското недоволство не прерасне до степен на тотална блокада, няма изгледи за успех. Всички се кълнат в Левски и за всички е българин номер едно. Но никой не иска като него систематично, търпеливо, години наред да създава система, годна да се противопостави на властта, способна да oцелее, след като я смени; да опази същността си от външна намеса и саморазпад. Докато някой, някои не се захванат отново с това, с просвещение, не с политиканстване (при това днес не бесят за подобна дейност) нищо няма да се получи. Ще се лутаме в политическа тъма и ще ни управляват бандити! Извинявай за откровеността.

– Какво е мнението ви за настоящото ново правителство?

– Веднага мога да ви кажа, че аз съм един от тези, които не гласуваха. А съм човек, който винаги е казвал, че трябва да се гласува. Сега обаче беше безсмислено да се гласува. Политически формации, които в математиката се наричат колинеарни вектори. Те са успоредни и вървят в една посока. А тези, които имат шанс са много малки. Това, че повече от 50% от хората не гласуваха показва, че на хората им е писнало. След като не са гласували повече от половината граждани, в парламента трябва да има не 240 депутати, а 120.

– Когато сте гласувал преди, вярвал ли сте, че ще дойде промяна?

– О, да. За първи път гласувах 1990 г., на 10 юни. Това беше гласуването за Великото народно събрание. Макар и да знаех, че сините няма да спечелят. По това време карах такси и виждах хората какво мислят. Провинцията не харесваше тези брадати, ръкомахащи, сложно говорещи хора. Беше ясно, че демократите няма да спечелят. В книгата „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков” съм описал подробно какво чувствах тогава.

Последният път гласувах за Бойко Борисов, защото мислех че избирам по-малкото зло. По същия начин гласувах и за Царя, подлъган от това, че 63% го подкрепяха. Аз не мога да кажа, че съм десен или ляв. Изобщо, един писател не бива да принадлежи на никоя партия. Готов съм да подкрепя всяка една разумна програма, било то на десни или на леви. Не мисля че има и нещо фатално или срамно в това да имаме, и националистическа партия. В Испания също има националистически партии – каталунската и баската и това е нещо нормално. Но у нас всичко е объркано. Нито лявото е ляво, защото в т.нар. левица се крият едни от най-богатите хора – олигарси, безумно богати за нашата малка страна. От друга страна, т.нар. десница са абсолютни голтаци. И ние бяхме абсолютни голтаци тогава. Бъркахме дясно с демокрация. В момента реално нямаме десница. Каква дясна партия е ГЕРБ? Или каква лява партия е БСП? Тези неща пречат на истинското управление.

– Мислил ли сте някога да се върнете в България през този период от 23 години живот навън?

– Вижте, аз и друг път съм го казвал, аз никога не съм напускал България. Но се дистанцирах, защото през 90-та година разбрах, че нещата с демокрацията не вървят така, както аз ги виждах и бих искал. Цялото нещо, което се случи с приватизацията, заводите, средствата за производство и това, че те попаднаха в ръцете на бившите

комунисти, предадени от моите приятели – седесари в ръцете им. Това е нечестно, аморално и позорно. Тогава се разделих с идеята, че тази страна може да бъде

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

демократична.

Искам сега да се надявам, че новото правителство ще направи неща за подобрението на живота и страната ни. Но и ние трябва да го искаме, защото ако отхвърляме априори всяка власт и всеки, това никога няма да се получи. Най-лошото ще е ако на есен има нови избори. Важно е да създадем сериозно дясно пространство. Двигател на икономиката. Както и истинско ляво – един силен социален коректив.

– Какво е впечатлението ви от съвременната българска литература? В последните години бяха издадени много български автори. Някои от тях са превеждани и в чужбина.

– Мисля че никога българската проза, за поезията не смея да говоря, не е била на такова добро ниво, както сега. Никога не сме имали толкова много добри автори, както сега, около десетина. Можем да започнем с Георги Господинов, Нали всички започват от него! Милен Русков, Захари Карабашлиев, Палми Ранчев, Емил Андреев, Елена Алексиева, Деян Енев, Алек Попов… Това са много добри разказвачи, които нямат проблем нито с автоцензура, нито със стил. Те са на Европейско ниво. Проблемът е, че всички те, както и аз и Виктор Пасков, не идваме от българската литература, не стъпваме на нея. Ние сме се учили повече от западната литература. Може би Деян Енев идва от добрата част на соц реализма, както и от Радичков. Но като цяло няма една приемственост в литературата ни. Николай Фенерски, например ми е казвал, че се е учил от руската литература. Емилия Дворянова пък казва, че се е учила направо от Достоевски. Направо и завиждам! Ние, обаче с Пасков не идваме от Вазов. Не можахме да тръгнем и от Йовков. Или Радичков. Може да звучи лошо, те са големи художници. Но само художници. Не ни беше достатъчно това. Иначе съвременната ни литература е много добра, но тя не носи в себе си традиция. Всеки е сам за себе си. Всички литератýри, които в един момент раждат нещо голямо, заимстват от миналото, надграждат. Моето поколение, междинното поколение на Захари Карабашлиев, на Алек Попов, пък и вашето, по-младото поколение, все още не сме успели да надградим. Приемственост и надграждане, единствено виждам в романа „Възвишение” на Милен Русков. Макар при него нещата да тръгват от езика, не от традицията…

– Според вас романът на Милен Русков може ли да бъде преведен и да достигне до хора, и от други държави?

– Не, не мисля че би могъл да се преведе качествено, с този специфичен език. Но едва ли това е била целта му.

– Това недостатък ли е, че подобни добри романи остават в границите на България?

– Не, напротив. Нека да си свършим работата първо у дома. Знаете ли защо българската литература не може да пробие навън? Защото България твърде малко значи за света. С какво е по-лош романът на Милен Русков от който и да е роман на Орхан Памук? С нищо. И ако мислите, че всички български писатели, които днес се превеждат навън, някой ги чете, дълбоко се лъжете. Те са лансирани от споразумения и фондации, но до колко реално се четат не е ясно. И не ги четат, не защото са лоши, а просто защото там попадат в морето от многото книги, където никой не знае за малкото островче наречено България. Да, аз съм за това да се превежда българска литература и да се разпространява в чужбина, но не трябва да мислим че някой, който е печатан навън е най-добрият. Дори, често пъти не най-добрите излизат навън.

Навсякъде по света, ето например в Испания, като влезеш в книжарница, от входа още виждаш щанд с най-четената национална литература. Това в България го няма! Проблемът с книгоиздаването, книгоподреждането и рекламирането е основен. Книгите от българските автори са захвърлени някъде по вътрешните рафтове. Това е така дори във фирмените книжарници на определени издателства. Т.е. човек трябва да я търси тази книга, за да я намери, книжарницата не му я показва. Друг пример за това как държавата може да подпомага е отпускането на повече пари за повече ефирно време в държавната телевизия, където да се говори за български книги и автори, българския език, игри и литературни състезания с думи и за измисляне на нови думи, замяна на чуждици!

Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

– Кога и защо решихте да напишете „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков”? До колко писателят Виктор Пасков беше хармоничен човек?

– Ами не беше. Остана си докрай дързък и блестящ студент в тая деликатна област. Имам предвид израза като общуване, съжителство. Хармонични са единствено неговите произведения. Те са квинтесенцията на душата на моя покоен приятел. Надявам се, че с тях е изкупил греховете си. А те не бяха малко.

– Българската литература през 80-те години до голяма степен е била зависима и е угодничела на политическия режим. До колко може да се каже, че Дамянов и Пасков са били различни в това отношение и са един вид бунтари?

– Зависима – да, угодничеха само нейни представители. Бяхме бунтари на думи, на действия – не. И през ума ми не можеше да мине, че всичко това толкова бързо може да се срине – за което лично мен ме е срам. Не знам за него. Умря без да ми каже.

– „Напред към нови катастрофи” пише Виктор Пасков в първото си писмо до вас. Кои са най-успешните катастрофи в живота ви?

– Две автомобилни през покрив… Също и участието ми в най-големия испански литературен конкурс „Премия Планета” с „Дневникът на една пеперуда” през 2008-ма. Бях го написал на испански. Питай ме какво стана…

– И какво стана?

– Не-ме-питай!… Не спечелих 600 хиляди евро! Дори Милен Русков не може да се похвали с това. Това стана.

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

– „Раздялата с детството си е чисто самоубийство”, казвате в книгата си, което е обяснение свързано с първата книга на Виктор Пасков – „Невръстни убийства”. Важи ли това за всеки един етап от живота на човека? И значи ли, че, колкото повече човек живее, толкова повече умира?

– Точно така. Но и пак се ражда. Всяко хубаво утро е като прераждане. Въпреки всичко, което ми се случи, оставам си непоправим оптимист.

– В книгата си казвате: „Писането на сценарии представляваше най-доходният и най-малко срамен начин да продадеш изгодно душата си”. Така ли беше тогава, през 80-те години? Какво означаваше тогава да си продадеш душата? Вие продадохте ли я?

– И тогава и сега киното е начин за писателя да спечели пари, но нищо повече… С вълнение чакам книгата на Захари Карабашлиев („18% сиво”) да излезе на филм и с филма си да ми дойде на гости от Сан Диего в Артхостал Барселона. Що се отнася за душата ми, не успях да я продам. Конфликтният ми характер ме опази. Изхвърлиха ме преди сделката да се състои. И слава богу!

– При първата ви среща с писателя Йордан Радичков, на когото сте дал току що публикуваната ви първа книга, той ви е казал единствено: „И по-бавно се развращавайте”. Какво е искал да каже с това, според вас? В литературен план или в житейски го е имал предвид?

– И аз това се питам. Дали беше предупреждение на мъдрец или утешение на конформист. В него както и в повечето добри писатели по време на социализма съжителстваха двамина. Малцина бяха, които като Константин Павлов останаха верни до края на себе си.

– Близо 20 години не пишете и не публикувате. На литературната сцена се

завърнахте през 2008 г. с книгата „Дневникът на една пеперуда“. Подобни

„Дневникът на една пеперуда“ (Факел експрес)

паузи не са ли опасни за един писател, тъй като се губи тренинг и техника на писане? Как и кога решихте да напишете „Дневникът на една пеперуда”?

– Нищо не се губи. Писането е като карането на велосипед. Не се забравя. Затова пък ми се случиха толкова много неща! Заредих батериите си до горе. Е, и реших да ги пробвам. „Дневникът на една пеперуда” е моят опит за летене. Проблемът на много писатели е, че нямат биография. И като нямат и какво да кажат – бързо угасват. Аз имам.

– Емигрирате в Испания на 42 години. Понякога съжалявате ли, че сте го направил? Какво ви даде и какво ви отне животът зад граница?

– Много. Даде ми самочувствие на европеец. Отне ми сина.

– Мислил ли сте какъв щеше да бъде животът ви, ако бяхте останал в България след 1990 г.?

– Много пъти съм мислил и стигам все до един и същ тъжен извод: нямаше да съм жив. Благодаря на жена ми и на някогашния ми приятел композиторът Александър Кандов, че ме измъкнаха навреме.

– В момента работите ли върху нов роман или разкази?

– Романът ми е моят собствен живот. Така че не спирам да го работя. Мъча се да започна третата и последна част на „Дневникът на една пеперуда”. Няма да пиша разкази докато не я свърша. Искрено се надявам, че животът не е недовършена трилогия, както каза веднъж Кристин Димитрова.

Интервю с Красимир Дамянов за „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, веднага след излизането на книгата през декември 2012 г.

Откъс от романа на Красимир Дамянов „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, може да прочетете ТУК.

* Интервюто е публикувано първо в Kultur Bench, 20 юни, 2013 г.