Награди, конфликти, постмодернизъм

ОКОЛО ЛИТЕРАТУРНАТА 2013 г. В БЪЛГАРИЯ

"Награди, конфликти, постмодернизъм", в. "Култура", брой 24 (2773), 27 юни 2014 г.

„Награди, конфликти, постмодернизъм“, в. „Култура“, брой 24 (2773), 27 юни 2014 г.

Българският литературен постмодернизъм, „Сестри Палавееви” от Алек Попов като комикс, конфликтите около литературните награди, издателските задачи, социалните мрежи като място за дебати – това бяха някои от основните теми, дискутирани на националната конференция „България и българската литература през 2013 година”, организирана на 9 юни т.г. от Департамент „Нова българистика” на Нов български университет и Сдружение на българските писатели. За разлика от други години, този път бе проследено развитието на българската литература в рамките на една само календарна година.

Постмодернизмът в българската литература

проф. Михаил Неделчев. Снимка: от екрана на БНТ

проф. Михаил Неделчев. Снимка: от екрана на БНТ

Проф. Михаил Неделчев подчерта, че всъщност обособяването на Сдружението на българските писатели като независима от Съюза на българските писатели формация съвпада и с големия възход на българския постмодернизъм, проявен най-вече в областта на поезията. Той заяви, че това се случва с изгряването на ярката звездна четворка от „Литературен вестник” Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Георги Господинов и Бойко Пенчев, но припомни и фигурите на техните ментори Ани Илков, Кирил Мерджански и Миглена Николчина. На твърдението на Йордан Ефтимов, че една от основните характеристики на постмодернизма е близостта му с масовата култура, Неделчев противопостави разбирането, че българският постмодернизъм става все по-елитарен с годините – като се започне от „Физика на тъгата” на Георги Господинов и се стигне до новия роман на Емилия Дворянова „При входа на морето”; като не пропусна обаче да включи и романовата трилогия на Владимир Зарев. Според него, в тези книги се случва синтез на постмодернизма с високия модернизъм. „Все по-често постмодерните автори се оглеждат назад в търсене на свои по-дълбоки корени в 70-те и 80-те години, а по-старите автори са привлечени към световете на постмодернизма”, убеден е Михаил Неделчев. Като илюстрация той даде новите две книги на Любен Петков – книгата с пътеписи „Отвътре и отвъд” и сборника с разкази „Недоказани убийства”. Неделчев засегна и темата за драматичното възкресяване на Георги Божинов и книгата му „Калуна Каля”, направено от Деян Енев в онлайн среда. Той допълни, че се „наблюдава ползотворна употреба на димитърталевските повествователни конвенции в епическия роман „Бежанци” на Весела Ляхова”, който, според него, модерно осмисля тази уж регионална трагична история на беломорските българи.
Според думите на Неделчев, налице е утвърждаване на нов литературен консерватизъм, чийто най-видим израз са множеството силни творби с религиозна тематика – „Марма, Мариам” и „Влакът за Емаус” на Теодора Димова, притчите на Деян Енев в „Малката домашна църква” и дори новият роман на Емилия Дворянова „При входа на морето”. В тази група влизат и философските и религиозните търсения извън канона на Илко Димитров в стихотворно-есеистичните му книги „Бог в Ню Йорк” и „Това едно/ Можеш ли го”, както и в „Тотемът на вълка” от Пламен Антов.

„Наблюдава се нарастване на моралистичния патос в най-новата ни есеистика и публицистика”, смята проф. Неделчев, като визира авторските сборници „Невидимите кризи” на Георги Господинов, цитираната вече „Малката домашна църква. Съвременни притчи” на Деян Енев, „Един след полунощ” на Керана Ангелова, „Четири вида любов” на Теодора Димова… Към тях се включват и далеч по-традиционните като изказ книги „Хамово семе” на Йордан Атанасов и „Нейде между” на Румен Стоянов, а също „Подлите времена” на Едвин Сугарев. Проф. Неделчев вярва, че най-после наблюдаваме реализирана пълноценно консервативната езикова ретроутопия на Ани Илков, която архаизира и същевременно прославя Възраждането. Професорът уточни, че тази ретроутопия добива най-силен литературен израз в романа „Възвишение” на Милен Русков. Въпреки че този роман излезе още през 2011 г., в конференцията за българската литература през 2013 г. той продължи да бъде в центъра в дискусиите. Йордан Ефтимов припомни тезата на Яна Букова във в. „Култура”, според която българската литература се случва само през националната проблематика. Такава книга е именно „Възвишение” на Милен Русков, казва Букова, твърдейки, че в предишните си две книги Милен Русков не е по-лош писател, но те не постигат същата популярност. Като потвърждение на същата теза бяха дадени примери с книгите „Черешата на един народ” на Георги Господинов и „Мисия Лондон” на Алек Попов.

„Сестри Палавееви”: възхвала на партизаните или литературен комикс?

"Сестри Палавееви" от Алек Попов

„Сестри Палавееви“ от Алек Попов

За разлика от „Мисия Лондон”, последната книга „Сестри Палавееви” на Алек Попов породи спорове доколко представя партизанското движение като национален проблем – и доколко е просто една пародия. Според проф. Михаил Неделчев, „с романа си „Сестри Палавееви” със сюжет върху прокомунистическото партизанско движение от края на Втората световна война, Алек Попов е направил истински пастиш”. Според учения, именно това е причината голяма част от публиката да не разбира дали това е гавра с партизаните или съвсем дискретна тяхна възхвала.

Доц. Борис Минков изрази мнението, че романът „Сестри Палавееви” на Алек Попов не принадлежи към историческите четива. Той смята, че присъствието на тази книга е свързано с природата на комикса. „Жанровата матрица на комикса прави възможни произволните прекъсвания и свързвания на различни времена към общото цяло”, заяви Минков. Той смята, че самоназоваването „партизански роман” е чисто провокативно. „Подобно обвързване, което критиката и публиката обичайно охотно подемат, е един от характерните блъфове на Алек Попов”, каза той. И подкрепи тезата си с твърдението, че „елементите на „буржоазния” произход на сестрите не представляват стилизирани изрази от речника на никоя епоха. За присъствието си в романа те са събрани нарочно от макрорамката на комикса, която изчиства елементите от всяка разпознаваема действителност, изчиства ги от натрупаната им биография. Според доц. Минков, именно безразличието към всеки възможен произход и всяка възможна история трябва да породи смешното. И заключи, че „в крайна сметка, никой не разбира какво прави този партизански роман. Никой не разбира защо е направено това произведение?! Има я идеята за очевиден пастиш, но в същото време има и нещо, което не е последователно прокарано”.

„Сестри Палавееви” прилича на американския филм „Гадни копилета”, коментира на свой ред Йордан Ефтимов. Разказва ли филмът на Тарантино някаква истина за Втората световна война?! Именно комиксът е това, което задвижва този филм. Това е типичен постмодерен микс, в който имаме пародиране на клишета. Същото е и при „Сестри Палавееви”.

Литературни награди и конфликти

Сериозен акцент бе поставен върху литературните награди, обективността на журитата и конфликтите около отличените. Един от последните казуси е наградата „Христо Фотев” в Бургас, присъдена на Йордан Ефтимов за стихосбирката „Сърцето не е създател”. След церемонията в местната преса и интернет се разрази недоволство от факта, че наградата е дадена на човек, който, според цитираните от проф. Неделчев критики, е „чужд, така да се каже, писател, при това автор, който не се отнася благоговейно към патрона на наградата; писал е за него студия с неблагопристойни пасажи в сборник на НБУ”. Проф. Неделчев припомни и конфликтите относно наградата за роман на годината, присъждана от НДФ „13 века България”…

За да се предотвратят подобни ситуации, според доц. Пламен Дойнов,

Доц. Пламен Дойнов. Снимка: teatri.bg

Доц. Пламен Дойнов. Снимка: teatri.bg

организаторите на литературните награди трябва да предлагат максимална степен на публичност, като оповестяват мотивите и процедурите, според които се излъчват номинациите. Той подчерта, че нито една българска литературна награда не включва в себе си подразбиращи се техники – като предварителна пресконференция, след като са излъчени номинациите, и запознаване на публиката с това какви са били мотивите на журито. Доц. Дойнов, член на журито на наградата „Иван Николов” за 2013 г., сподели, че 58 книги са се състезавали за тази най-престижна награда за поетична книга на годината, за роман на годината са се състезавали 46 заглавия, като подчерта, че „трябва да знаем не само колко книги са участвали, но и кои са тези книги”. Дойнов не пожела да коментира причините за неоповестяване на участниците, но каза, че една от тях е вероятно целта да се опази авторитета на някой утвърден писател, който е бил сред разглежданите, но не е стигнал до номинация.

Мейнстриймът като висока литература

По време на конференцията се обърна внимание на ролята и функцията на издателствата. Според Йордан Ефтимов, симптоматичен е фактът, че много от издателствата, които доскоро са отказвали да издават българска литература, вече се преориентират и стават по-отворени към български автори. Като пример той даде издателство „Колибри”, което обаче издава български пълп фикшън, залагайки на автори, които не са писатели, а всъщност са „мрежовици”. Тоест, компютърни специалисти, които са прописали книги изцяло в духа на екшъните – като, например, авторът на „Български психар” Андрей Велков.

Ефтимов обърна внимание на факта, че „българските издатели, които се опитваха да повярват в българската литература, залагайки на идеята за висока литература – като „Фама”, спряха да издават български автори”. Според него, издателство „Сиела” през 2013 г. „не е направило нищо повече, освен да продължи да издава авторите, които е избрало, без да предлага някакви специални условия, за да диверсифицира българските автори”. Ефтимов подчерта, че това е основен проблем на повечето издателства. Той смята, че липсата на ясно определение и изобщо отношение от страна на издателите към издаваните книги води до настоящата ситуация, в която „автори на мейнстрийм литература, като Георги Господинов и Алек Попов, биват представяни като автори на висока литература. Това пречи на представата кое какво е, каза още Ефтимов.
Новата форма на литературните дебати

Конференцията приключи с дискусии относно феномена, свързан със социалните мрежи и в частност, фейсбук, където, по думите на Йордан Ефтимов, „се създаде нов вид валидизиране в литературата, нов вид общности и власт в литературата”. Освен медиите, социалната мрежа вече въвлича автори и читатели в публични критически полемики върху събитията в литературата – предимно нови книги и литературни награди. Това ново явление изобщо не трябва да бъде подценявано, съгласиха се участниците в конференцията.

Бистра Величкова

* Статията е публикувана във в. „Култура“, брой 24 (2773), 27 юни 2014 г.

Advertisements

Красимир Дамянов: Българската проза никога не е била толкова добра, както сега

Писателят Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

Писателят Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

Красимир Дамянов е роден през 1948 г. в София. Завършва строително инженерство в ИСИ (1974), работи на строежа на Аспаруховия мост във Варна, в Националния институт за паметниците на културата, в издателство „Български писател”, Киностудио „Бояна” и като шофьор на такси в София.

Първият му сборник с разкази “Защо няма бог” излиза през 1981 г. С втората си книга “Дяволски нокът” (1985) става член на Съюза на българските писатели. Последната му книга е “Приказки за злояди деца” (1989), след което заминава за Испания и изчезва от литературната сцена. Там работи като строителен предприемач, а после става собственик на Културната асоциация Артхостал в Барселона.

Като писател се завърна с книгата си „Дневникът на една пеперуда“ („Факел експрес“, 2008 г.). В сборника „Къщата на обесения“ (2009 г.) са събрани най-добрите разкази от него. През 2011 г. преработи и издаде отново „Приказки за злояди деца”. Последната книга на автора, която излезе в края на миналата година е „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ („Сиела”).

– Г-н Дамянов, следите ли какво се случва в България в момента? Как изглеждат нещата отвън? Какви са реакциите в Испания?

– Следя доколкото мога. Нещата отвън изглеждат не такива, каквито бих искал да видя: опит за разумно управление макар и на чужда, на политическите ми възгледи, партия и едно целенасочено културно прегрупиране на опозицията, за да може постепенно да стигне след четири години до ново преразпределение на силите. За съжаление става точно обратното. Улицата нищо няма да реши. Ще доведе до по-лошо. Испания е безразлична към положението в България. Не го разбира и има тежки собствени проблеми за решаване. Тук всеки втори млад човек е безработен! Не бива да се надяваме на ничие съчувствие и то няма да дойде отникъде. Нито помощ. Трябва сами да си помогнем. Трябва да започнем отначало.

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков", с автор Красимир Дамянов

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ (Сиела), на Красимир Дамянов. Художник на корицата: Дима Дамянова

– Във вашата книга „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ описвате протестите през 1990-та година и как цяла София е била залята от тълпи хора със сини знамена. Може ли според вас да се прави сравнение между тогавашните протести и тези днес? По какво си приличат и по какво се различават, според вас?

– През 80-та година се сменяше една цяла система. Нещата не са тъждествени. Днес тази система не съществува, независимо, че хората, които я оглавяваха се враснаха в новата. Няма демокрация, каквато ни се иска. Има корупция, олигархия и всичко най-лошо, което светът познава отдавна. И все пак съществуват много механизми за разлика от тогава, които могат да бъдат използвани за промяна и да доведат до промяна. На първо място информацията, средствата за комуникация, възможността за групиране в общества, парламентарна борба, извънпарламентарна, синдикална, стачна и т.н. Всички улични протести навсякъде по света си приличат по едно – че се осъществяват от млади хора, които стават първите жертви в уличните кръвопролития. Но от резултатите се възползват други. Това не ме радва като баща.

– До какви промени доведоха протестите през 1990-та година? Вярвате ли, че днешните протести могат да доведат до промяна на статуквото? И въобще, според вас какви трябва да бъдат исканията на протестиращите?

– Протестите през 1990-та не доведоха до промяна. В книгата си съм показал събитията през младежките ми очи тогава, но сега знам, че промяната прелетя отвън. Събитията от улицата доведоха по-скоро до това, управляващите да се съобразят с наличието на опоненти, които не могат свободно да арестуват, унищожат или избият, както преди; Да преглътнат унижението, че не са единствени. Това даде възможност за преговори и изграждане нa опозиция, която да достигне до точка на сцепление, до критична маса както при ядрените реакции, след която да започне смяна на управлението. То дойде чак през януари 1997 г., след намеса на улицата както сега, но за разлика от сега съществуваше готова политическа сила, СДС, която да отвори нова страница. Или поне да се опита. Сега няма кой. Как тази страница бе затворена четири години по късно и от когор и как корупцията в редиците на управляващите заедно с внедрените агенти на предишните (и сегашни) сили за сигурност я оскверниха и унищожиха до степен да няма опонент на управляващите цели дванадесет години, четете в книгата на Йордан Василев „Това се случи пред очите ми”. Но младите не четат. Миналото не ги мотивира. Никой не иска да печели съмишленици. Ако младите не спечелят доверието на възрастните за своята кауза, ако няма единство, ако гражданското недоволство не прерасне до степен на тотална блокада, няма изгледи за успех. Всички се кълнат в Левски и за всички е българин номер едно. Но никой не иска като него систематично, търпеливо, години наред да създава система, годна да се противопостави на властта, способна да oцелее, след като я смени; да опази същността си от външна намеса и саморазпад. Докато някой, някои не се захванат отново с това, с просвещение, не с политиканстване (при това днес не бесят за подобна дейност) нищо няма да се получи. Ще се лутаме в политическа тъма и ще ни управляват бандити! Извинявай за откровеността.

– Какво е мнението ви за настоящото ново правителство?

– Веднага мога да ви кажа, че аз съм един от тези, които не гласуваха. А съм човек, който винаги е казвал, че трябва да се гласува. Сега обаче беше безсмислено да се гласува. Политически формации, които в математиката се наричат колинеарни вектори. Те са успоредни и вървят в една посока. А тези, които имат шанс са много малки. Това, че повече от 50% от хората не гласуваха показва, че на хората им е писнало. След като не са гласували повече от половината граждани, в парламента трябва да има не 240 депутати, а 120.

– Когато сте гласувал преди, вярвал ли сте, че ще дойде промяна?

– О, да. За първи път гласувах 1990 г., на 10 юни. Това беше гласуването за Великото народно събрание. Макар и да знаех, че сините няма да спечелят. По това време карах такси и виждах хората какво мислят. Провинцията не харесваше тези брадати, ръкомахащи, сложно говорещи хора. Беше ясно, че демократите няма да спечелят. В книгата „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков” съм описал подробно какво чувствах тогава.

Последният път гласувах за Бойко Борисов, защото мислех че избирам по-малкото зло. По същия начин гласувах и за Царя, подлъган от това, че 63% го подкрепяха. Аз не мога да кажа, че съм десен или ляв. Изобщо, един писател не бива да принадлежи на никоя партия. Готов съм да подкрепя всяка една разумна програма, било то на десни или на леви. Не мисля че има и нещо фатално или срамно в това да имаме, и националистическа партия. В Испания също има националистически партии – каталунската и баската и това е нещо нормално. Но у нас всичко е объркано. Нито лявото е ляво, защото в т.нар. левица се крият едни от най-богатите хора – олигарси, безумно богати за нашата малка страна. От друга страна, т.нар. десница са абсолютни голтаци. И ние бяхме абсолютни голтаци тогава. Бъркахме дясно с демокрация. В момента реално нямаме десница. Каква дясна партия е ГЕРБ? Или каква лява партия е БСП? Тези неща пречат на истинското управление.

– Мислил ли сте някога да се върнете в България през този период от 23 години живот навън?

– Вижте, аз и друг път съм го казвал, аз никога не съм напускал България. Но се дистанцирах, защото през 90-та година разбрах, че нещата с демокрацията не вървят така, както аз ги виждах и бих искал. Цялото нещо, което се случи с приватизацията, заводите, средствата за производство и това, че те попаднаха в ръцете на бившите

комунисти, предадени от моите приятели – седесари в ръцете им. Това е нечестно, аморално и позорно. Тогава се разделих с идеята, че тази страна може да бъде

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

демократична.

Искам сега да се надявам, че новото правителство ще направи неща за подобрението на живота и страната ни. Но и ние трябва да го искаме, защото ако отхвърляме априори всяка власт и всеки, това никога няма да се получи. Най-лошото ще е ако на есен има нови избори. Важно е да създадем сериозно дясно пространство. Двигател на икономиката. Както и истинско ляво – един силен социален коректив.

– Какво е впечатлението ви от съвременната българска литература? В последните години бяха издадени много български автори. Някои от тях са превеждани и в чужбина.

– Мисля че никога българската проза, за поезията не смея да говоря, не е била на такова добро ниво, както сега. Никога не сме имали толкова много добри автори, както сега, около десетина. Можем да започнем с Георги Господинов, Нали всички започват от него! Милен Русков, Захари Карабашлиев, Палми Ранчев, Емил Андреев, Елена Алексиева, Деян Енев, Алек Попов… Това са много добри разказвачи, които нямат проблем нито с автоцензура, нито със стил. Те са на Европейско ниво. Проблемът е, че всички те, както и аз и Виктор Пасков, не идваме от българската литература, не стъпваме на нея. Ние сме се учили повече от западната литература. Може би Деян Енев идва от добрата част на соц реализма, както и от Радичков. Но като цяло няма една приемственост в литературата ни. Николай Фенерски, например ми е казвал, че се е учил от руската литература. Емилия Дворянова пък казва, че се е учила направо от Достоевски. Направо и завиждам! Ние, обаче с Пасков не идваме от Вазов. Не можахме да тръгнем и от Йовков. Или Радичков. Може да звучи лошо, те са големи художници. Но само художници. Не ни беше достатъчно това. Иначе съвременната ни литература е много добра, но тя не носи в себе си традиция. Всеки е сам за себе си. Всички литератýри, които в един момент раждат нещо голямо, заимстват от миналото, надграждат. Моето поколение, междинното поколение на Захари Карабашлиев, на Алек Попов, пък и вашето, по-младото поколение, все още не сме успели да надградим. Приемственост и надграждане, единствено виждам в романа „Възвишение” на Милен Русков. Макар при него нещата да тръгват от езика, не от традицията…

– Според вас романът на Милен Русков може ли да бъде преведен и да достигне до хора, и от други държави?

– Не, не мисля че би могъл да се преведе качествено, с този специфичен език. Но едва ли това е била целта му.

– Това недостатък ли е, че подобни добри романи остават в границите на България?

– Не, напротив. Нека да си свършим работата първо у дома. Знаете ли защо българската литература не може да пробие навън? Защото България твърде малко значи за света. С какво е по-лош романът на Милен Русков от който и да е роман на Орхан Памук? С нищо. И ако мислите, че всички български писатели, които днес се превеждат навън, някой ги чете, дълбоко се лъжете. Те са лансирани от споразумения и фондации, но до колко реално се четат не е ясно. И не ги четат, не защото са лоши, а просто защото там попадат в морето от многото книги, където никой не знае за малкото островче наречено България. Да, аз съм за това да се превежда българска литература и да се разпространява в чужбина, но не трябва да мислим че някой, който е печатан навън е най-добрият. Дори, често пъти не най-добрите излизат навън.

Навсякъде по света, ето например в Испания, като влезеш в книжарница, от входа още виждаш щанд с най-четената национална литература. Това в България го няма! Проблемът с книгоиздаването, книгоподреждането и рекламирането е основен. Книгите от българските автори са захвърлени някъде по вътрешните рафтове. Това е така дори във фирмените книжарници на определени издателства. Т.е. човек трябва да я търси тази книга, за да я намери, книжарницата не му я показва. Друг пример за това как държавата може да подпомага е отпускането на повече пари за повече ефирно време в държавната телевизия, където да се говори за български книги и автори, българския език, игри и литературни състезания с думи и за измисляне на нови думи, замяна на чуждици!

Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

– Кога и защо решихте да напишете „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков”? До колко писателят Виктор Пасков беше хармоничен човек?

– Ами не беше. Остана си докрай дързък и блестящ студент в тая деликатна област. Имам предвид израза като общуване, съжителство. Хармонични са единствено неговите произведения. Те са квинтесенцията на душата на моя покоен приятел. Надявам се, че с тях е изкупил греховете си. А те не бяха малко.

– Българската литература през 80-те години до голяма степен е била зависима и е угодничела на политическия режим. До колко може да се каже, че Дамянов и Пасков са били различни в това отношение и са един вид бунтари?

Зависима – да, угодничеха само нейни представители. Бяхме бунтари на думи, на действия – не. И през ума ми не можеше да мине, че всичко това толкова бързо може да се срине – за което лично мен ме е срам. Не знам за него. Умря без да ми каже.

– „Напред към нови катастрофи” пише Виктор Пасков в първото си писмо до вас. Кои са най-успешните катастрофи в живота ви?

– Две автомобилни през покрив… Също и участието ми в най-големия испански литературен конкурс „Премия Планета” с „Дневникът на една пеперуда” през 2008-ма. Бях го написал на испански. Питай ме какво стана…

– И какво стана?

– Не-ме-питай!… Не спечелих 600 хиляди евро! Дори Милен Русков не може да се похвали с това. Това стана.

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

– „Раздялата с детството си е чисто самоубийство”, казвате в книгата си, което е обяснение свързано с първата книга на Виктор Пасков – „Невръстни убийства”. Важи ли това за всеки един етап от живота на човека? И значи ли, че, колкото повече човек живее, толкова повече умира?

– Точно така. Но и пак се ражда. Всяко хубаво утро е като прераждане. Въпреки всичко, което ми се случи, оставам си непоправим оптимист.

– В книгата си казвате: „Писането на сценарии представляваше най-доходният и най-малко срамен начин да продадеш изгодно душата си”. Така ли беше тогава, през 80-те години? Какво означаваше тогава да си продадеш душата? Вие продадохте ли я?

– И тогава и сега киното е начин за писателя да спечели пари, но нищо повече… С вълнение чакам книгата на Захари Карабашлиев („18% сиво”) да излезе на филм и с филма си да ми дойде на гости от Сан Диего в Артхостал Барселона. Що се отнася за душата ми, не успях да я продам. Конфликтният ми характер ме опази. Изхвърлиха ме преди сделката да се състои. И слава богу!

– При първата ви среща с писателя Йордан Радичков, на когото сте дал току що публикуваната ви първа книга, той ви е казал единствено: „И по-бавно се развращавайте”. Какво е искал да каже с това, според вас? В литературен план или в житейски го е имал предвид?

– И аз това се питам. Дали беше предупреждение на мъдрец или утешение на конформист. В него както и в повечето добри писатели по време на социализма съжителстваха двамина. Малцина бяха, които като Константин Павлов останаха верни до края на себе си.

– Близо 20 години не пишете и не публикувате. На литературната сцена се

завърнахте през 2008 г. с книгата „Дневникът на една пеперуда“. Подобни

"Дневникът на една пеперуда" (Факел експрес)

„Дневникът на една пеперуда“ (Факел експрес)

паузи не са ли опасни за един писател, тъй като се губи тренинг и техника на писане? Как и кога решихте да напишете „Дневникът на една пеперуда”?

– Нищо не се губи. Писането е като карането на велосипед. Не се забравя. Затова пък ми се случиха толкова много неща! Заредих батериите си до горе. Е, и реших да ги пробвам. „Дневникът на една пеперуда” е моят опит за летене. Проблемът на много писатели е, че нямат биография. И като нямат и какво да кажат – бързо угасват. Аз имам.

– Емигрирате в Испания на 42 години. Понякога съжалявате ли, че сте го направил? Какво ви даде и какво ви отне животът зад граница?

– Много. Даде ми самочувствие на европеец. Отне ми сина.

– Мислил ли сте какъв щеше да бъде животът ви, ако бяхте останал в България след 1990 г.?

Много пъти съм мислил и стигам все до един и същ тъжен извод: нямаше да съм жив. Благодаря на жена ми и на някогашния ми приятел композиторът Александър Кандов, че ме измъкнаха навреме.

– В момента работите ли върху нов роман или разкази?

– Романът ми е моят собствен живот. Така че не спирам да го работя. Мъча се да започна третата и последна част на „Дневникът на една пеперуда”. Няма да пиша разкази докато не я свърша. Искрено се надявам, че животът не е недовършена трилогия, както каза веднъж Кристин Димитрова.

Интервю с Красимир Дамянов за „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, веднага след излизането на книгата през декември 2012 г.

Откъс от романа на Красимир Дамянов „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, може да прочетете ТУК.

* Интервюто е публикувано първо в Kultur Bench, 20 юни, 2013 г.

Убежище за културата под скелета на Мамута

Ревю за проекта „При мамута“. Учени, поети, музиканти, роботи – срещи около човешкото

Убежище за културата под скелета на Мамута

„и тук може да се живее”
Ева Липска
и така може да се живее
на студено
на тъмно
на гладно
между зъбите
само с възглавницата на думите

Силвия Чолева

Мамутът е изчезнал род бозайник. Притежавал е големи извити бивни и кътници за стриване на твърда растителност. Изчезнал е в края на ледниковия период, около 11 000 г. пр.Хр. Той е съвременник на праисторическия човек.

Мамутът е нашият изчезнал културен живот. Животът на изкуството и науката, който в последните 23 години живя в най-страшния си ледников период. Живя замръзнал. Топлината на душата му се опитваше да счупи ледовете, да стопи новото време, в което беше принуден да съществува, но уви не успя. С годините силите му все повече отслабваха, той нямаше откъде да се храни, не остана въздух, от който да диша. Почти никой не се интересуваше от него, захвърлен в ъгъла, оставен на доизживяване, Мамутът сякаш вече не съществуваше като вид. Козината му опада, плътта му изчезна и от всичко остана само скелетът и сломеният му дух. Той се оттегли в агония, за да даде път на следващите човекоподобни видове и същества, които се оказаха по-приспособими и адаптивни в новия ледников период. На тези нови видове ледът не правеше впечатление, защото дебелата кожа, която имаха, ни най-малко не пропускаше студ, дори може да се каже, че се чувстваха доста уютно между кухите и прозрачни буци лед. Всички знаем кои бяха и са тези видове и кой вид „култура” измести тялото на нашия културен Мамут… Тези, които познаваха Мамута, страдаха много от изчезването му и всячески се опитваха да го съживят след ‘90-та година. Опити, опити, опити, които струваха скъпо, струваха хлябът ни, струваха оцеляването ни… докато в един момент…

Мамутът се съживи! Това се случи в началото на миналата година, когато по идея на Миглена Николчина и със съдействието на Камелия Спасова и Мария Калинова се осъществи събитието „При Мамута”, обявено като „среща между учени, поети, музиканти, роботи – срещи около човешкото”. Целта на събитието е да се търси пресечната точка между различните, но по определен начин близки области – поезия, наука и музика. Оттогава срещата се случва на всеки два месеца в Софийския университет, в аудитория 292. Тя се намира точно под последния етаж, където в Музея по палеонтология и историческа геология е запазен огромен скелет на истински Мамут.

Университетът се оказва единственото място, което е приютило останките от това праисторическо животно. Той е и единственото място, което въпреки „ледниковия период” на прехода след 1990 г. е запазило духа на културата, науката, изкуството и знанието в България. Затова и аналогията и метафората с Мамута не е случайна. Затова и името на събитието е „При Мамута”, при изчезващия вид, при скелета на онова, на което не можем да върнем разкъсаната плът, но можем да съживим духа; Можем да го събудим като се съберем заедно, всички ние, които виждаме смисъл в съживяването му, почетем поезия, поговорим за наука и послушаме музика на живо.

На седмото издание „При Мамута” на 21 януари, срещата беше между поета Иван Ланджев и математика проф. Иван Ланджев. Музиката беше в ръцете на Георги Георгиев от група „Остава”. В аудиторията преобладаваха хора главно от хуманитарните науки, но това не попречи проф. Ланджев да ги заинтригува с теорията за безкрайността. По много увлекателен начин той обясняваше за безкрайността в математически смисъл, а в литературоведските и философски глави се въртяха символики за безкрайността в житието и битието. И някъде там се оказа и пресечната точка между поезия и математика.

Освен всичко, хубавото на подобни събития е, че те са възможност да се срещнат хора, много от които са се посветили на самотни занимания като творчество или наука. Ако не са събития като „При Мамута”, по-трудно могат да се видят тези хора, а те са част от онова малцинство в страната, с което наистина си струва да се общува. „При Мамута” могат да се срещнат много от изчезващите видове хора от обществото ни – онези, които чувстват, мислят и въпреки средата, в която живеят, се борят за идеите си, за смисъла да правят това, което изпълва душата и не винаги джоба. Защото, понякога вътрешното усещане за смисъл се оказва по-силно от рационалния стремеж за материално благополучие. Често гладът на духа е по-силен от глада на тялото.

Тези хора не обсъждат злободневните теми на деня, не говорят за битови проблеми и оцеляване, въпреки че самите те са здраво притиснати в ежедневието като в безмилостна хватка между пипалата на октопод. Въпреки всичко, те си говорят за поезия, за наука, за музика, за изкуство. Напук на всичко. Напук на това, че тези най-основни органи на праисторическия Мамут са потискани, тормозени и унищожавани с години. Напук на това, че по всичко личи, че тези органи трудно могат да съществуват днес в България. Хората, благодарение на които се осъществява събитието, както и всички събрали се там, показват, че изкуството и науката се случват, въпреки всичко. Случват се, не защото са финансирани от някого, не защото това е печелившо или изгодно в момента, а защото има глад за това. Има глад за смисъл. А в храма на смисъла няма място за търговци.

Там, под огромния скелет на праисторическото животно в Софийския университет, може да се намери единственото убежище и спасение. Но скелетът на Мамута, макар и голям, е крехък. Затова трябва всички заедно да се грижим за него внимателно, да го съживяваме и подхранваме бавно, и методично, да мислим за него така, както мислим за себе си. Защото, ако го няма Мамута, и нас няма да ни има. Той е единственото убежище на смисъла. Ако случайно по размирните и студени софийски улици усетите, че се задава нов ледников период, бързайте да се скриете под този скелет. Там, „При Мамута” оцеляват всички онези изчезващи видове.

* Текстът е публикуван в „Културни новини“, 5 март, 2013 г.

Красимир Дамянов: Виктор Пасков беше влюбчив и скандален

Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ (изд. „Сиела“) излезе на книжния пазар по време на Панаира на книгата в началото на декември. Авторът е Красимир Дамянов, един от най-близките приятели на писателя Виктор Пасков. Книгата разказва за силната връзка между тях и като творци, и като приятели.

Виктор Пасков е известен с до болка реалистичните си романи, както и с особения си характер, неведнъж ставал причина за конфликти и скандали. Роден е през 1949 г. в София, завършил е консерваторията в Лайпциг. Умира през 2009 г. в Берн от рак на белите дробове.

Ето какво разказа пред OFFNews авторът на книгата Красимир Дамянов за приятелството и спомените си с Виктор Пасков:

„В романа “Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков” приятелството ни с Виктор напомня отношенията между Моцарт и Салиери. Но това е единствено с драматургична цел, понеже е роман. Имаше известно съревнование между нас, но и много силна връзка, взаимопомощ, отдаденост един на друг. Запознахме се през 1982 г. Тогава той беше написал първата си новела „Невръстни убийства“. Тя ме впечатли страшно много. Той пък беше чел моята първа книга – новелата “Сол” – и останал впечатлен от нея. Бих казал, че в „Балада за Георг Хених“ се е повлиял от тази новела. Ние взаимно си влияехме.

Написа „Балада за Георг Хених“ на моята пишеща машина във Варна

Всъщност романът „Балада за Георг Хених“, който му донесе такъв успех, е написан на вилата ни във Варна, на моята пишеща машина. Дори е посветена на мен и я издадохме в издателство, където работех тогава.

През 82-ра година, когато се запознахме с Виктор, аз живеех във Варна, а той в София, на улица „Искър 45“. Сближихме се много и често ходех у тях. Майка му ме обичаше. Виктор тогава беше оставил жена си и майка му ме даваше за пример, казваше: „Ето че има човек, който може да живее с жена си“. Нашето приятелство беше най-интензивно между нашите 30 и 40 години. Виктор болезнено се докосна до душата ми.

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

През 1988 г. обаче се скарахме заради сценария на “Ти, който си на небето” – филм по романа „Балада за Георг Хених“. Спряхме да се срещаме близо година. После се сдобрихме. След време пак се скарахме. Той ме изостави в един момент. И други е изоставял. След 20 години се намерихме отново. Когато му гостувах в Берн, разбрах, че все пак е запазил чувствата си към мен и светлината на тези години. Въпреки че не беше запазил докрай морала и облика си…

Първата му книга „Невръстни убийства“ е за детството му, „Балада за Георг Хених“ е продължението, „Германия мръсна приказка“ – за буйната му младост, „Аутопсия на една любов“ е вече по-емигрантска и късна история. Винаги съм го питал, кога ще напишеш връзката между тези звена, която една наша по-възрастна колежка нарече „Студентът по хармония“? Накрая така стана, че аз я написах.

Виктор се караше с хората. Гонеха го от всички заведения в София

В тази книга исках да покажа непознатия Виктор, непознатата страна от него, която повечето хора не знаят. Това, че той беше мил, добър, много влюбчив, самоотвержен, предан, същевременно и скандален. Скандалите, които правеше, до голяма степен се дължаха не само на алкохола, а и на неговото изострено чувство за справедливост. Много пиехме наистина, като схващахме пиянството като вид неподчинение към режима на комунизма. Глупаво, но така беше. Виктор се караше с келнерите, с управителите. Гонеха го от всички заведения в София. Дори в Преводачите не искаха да го пускат понякога, въпреки че беше член на Съюза на преводачите. Да не говорим за кафенето на писателите, където беше направо персона нон грата преди да напише безсмъртната си Балада и се прочуе. Виж, можеше да ходи в Съюза на журналистите, защото имаше карта, а и всички бяха пияници. Той беше бунтар. Избухваше. Не търпеше чуждо мнение, мразеше слагачество. Беше широко скроен човек, прощаваше, въпреки че като намразеше някого го намразваше завинаги.

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков", с автор Красимир Дамянов

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, с автор Красимир Дамянов

Книгата „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ всъщност е втора част от моята трилогия. „Дневникът на една пеперуда“ (2008 г.) е първата част. Пеперудата има три живота – ларва, какавида и насекомо. Тази книга е втората фаза на пеперудата – един вид живота на пеперудата в пашкула на реалния социализъм. Това е книга на зрелостта, съзряването – личностно и литературно. В този период се включва и моят приятел Виктор Пасков. С него заедно съзрявахме и се развивахме. А може би и развращавахме. Началници като Левчев и Джагаров бяха майстори в това отношение – да ухажват талантливите, за да ги превърнат в техни подобия – продажни и удобни за властта. Така че ако първата част е посветена на илюзиите на любовта, втората на илюзиите на литературата, третата част е посветена на илюзиите на свободата, времето в емиграция — тепърва предстои да я напиша, а и да ги изпитам навярно.

Тази книга е обръщение и към България, кратка история на упадъка

Докато писах романа, в един момент установих, че всъщност разказвам на Виктор – разказвам му на и за него, за нашия живот и нашето приятелство. Формата „ти“ – второто лице, е много жива форма, много лична. Тя е обръщение към читателя, но и към България, кратка история на упадъка не само на нашето приятелство, но и на упадъка на социализма, на появата на СДС, митингите, Чернобил… Моята дружба с Виктор се случи на този исторически фон, който все още не е съвсем преосмислен в страната ни, нито е намерил художествен израз.

Виктор така и не разбра, че пиша тази книга

Когато започнах да пиша книгата през 2009 г., Виктор все още беше жив. Притеснявах се как ще погледне на всичко това. Беше харесал първата част „Дневникът на една пеперуда“, но не знаеше, че пиша втората, „Студентът по хармония“. Романът е написан под формата на писма, писма до един мъртвец. Всички Викторови обаче са действителни, писани през периода ’83 -’90 г. Само някои съм коригирал малко с драматургична цел и едно съчинил по разменени реплики, но като цяло е запазена автентичността на експресивността им. 95% от всичко написано в книгата е вярно. Въпреки това, тя си остава преди всичко роман, а не мемоар, защото има интрига, завръзка, кулминация развръзка, финал.

Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Грозно е да се каже, но когато почина през 2009 г., изведнъж ми се развързаха ръцете и започнах да описвам всичко без притеснение какво би казал той. Чувствах се длъжен да разкажа историята за този непознат Виктор. Повечето хора го знаят със скандалните му истории през 90-те, с минаването му на страната на социалистите, със скандалните си книги. Аз исках да върна чистия Виктор, какъвто го помня и какъвто беше – големият български писател.

Може дори да се каже, че той имаше щастието да бъде признат приживе. Още с влизането си в Съюза на българските писатели спечели наградата на съюза. Тогава да влезеш в Съюза на писателите беше много трудно. А от там и да те наградят, вече е голяма стъпка. Такъв удар е постигал само Георги Марков, който през 1961-ва го приемат писателите там и става лауреат. Следващият такъв голям успех беше на Виктор Пасков.

Виктор така и не разбра, че пиша тази книга. Ако можеше да я прочете как ли би реагирал?

Човек като се види като герой описан в книга, никога не се харесва. Въпреки това, мисля че той би оценил книгата ми, посветена на него, като художествено произведение. Сигурен съм, че ако ме гледа някъде отгоре, би казал: „Абе готино нещо си написал, копеле!“. Мир на праха му.”

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов е роден през 1948 г. в София. Завършва строително инженерство в ИСИ (1974), работи на строежа на Аспаруховия мост във Варна, в Националния институт за паметниците на културата, в издателство „Български писател”, Киностудио „Бояна” и като шофьор на такси в София. Първият му сборник с разкази “Защо няма бог” излиза през 1981 г. С втората си книга “Дяволски нокът” (1985) става член на Съюза на българските писатели. Последната му книга е “Приказки за злояди деца” (1989), след която заминава за Испания и изчезва от литературната сцена. Там работи като строителен предприемач, а после става собственик на Културната асоциация Артхостал в Барселона.

Като писател се завърна с книгата си „Дневникът на една пеперуда“ (2008 г.). В сборника „Къщата на обесения“ (2009 г.) са събрани най-добрите разкази от него. През 2011 г. преработи и издаде отново „Приказки за злояди деца”. Последната книга, която издава през декември тази година, е „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“.

Виктор Пасков е писател, музикант, музиковед и кинодраматург. Роден  на 10 септември 1949 в София. Завършва консерватория в Лайпциг през 1976 г. Работи в Германия като композитор, певец (джаз и опера) и критик (1976-80). Редактор в „София прес” – в излизащия по онова време на чужди езици седмичен вестник „Софийски новини” (1980-87). Редактор в Студия за игрални филми „Бояна“ (1987-1990). Директор на БНТ (средата на 90-те години). Директор на Българския културен център в Берлин (1995-98 и 2002-2004).

Дебютира със стихове в списание „Родна реч“ през 1964 г. Първата книга на Пасков е „Невръстни убийства“ (1986). Предизвиква шум още с пилотната публикация в сп. „Съвременник“. Втората, „Балада за Георг Хених“ (1987), печели голямата награда за чуждестранна литература на Салона на книгата в Бордо, Франция, и е преведена на много европейски езици. Печели и наградата „Хеликон“ за нова българска художествена проза с романа „Аутопсия на една любов“ (2005).

На 16 април 2009 г. умира в Берн от рак на белите дробове (версия, която Красимир Дамянов оспорва в “Студентът по хармония”) малко преди да навърши 60 години. По този повод лондонският „Таймс“ отпечата некролог, започващ с изречението: “Viktor Paskov was a Bulgarian of many talents and a mercurial temperament.”

* Публикация в OFFNews, 13 декември, 2012 г.