Веселина Седларска: Моята територия са кварталите, селата, гетата. Там има много истории*

Разговор с Веселина Седларска за най-новата ѝ книга, сборникът с истински истории „Гладни сърца“ (Сиела, 2021 г.). Най-голямото изпитание при писането им, се е оказало художественото „разкрасяване“. „Докъде може да се измисля, имам ли право, честно ли е – непрекъснато си задавах такива въпроси.“, казва авторката.

Веселина Седларска – журналист и писател. Снимка: Личен архив

Веселина Седларска е журналистка и писателка (въпреки че се чувства „странно“ да бъде наричана „писателка“). Талантът за писане в тези два жанра, дължи на друга своя дарба – тази да бъде човек. И от там, винаги да търси човешкото у човека и да разказва историите и съдбите му. За съжаление това течение – за връщането на разказвачеството в журналистиката, не се разви. Уби го интернет. Както уби и навиците на хората да четат обширни и дълбоки текстове.“, казва Седларска. Именно, тези най-автентични, човешки истории, които ни доближават един до друг като хора, вече нямат място в медиите. Тогава журналистите, които имат нужда да разказват за обикновените, забравените, маргинализираните хора от гетата и селата, а не само за политици и интригите на телевизионните „звезди“, са принудени да станат писатели. Така те могат да разказват истински, лични истории, които вместо във вестници, публикуват в по-трайната и непреходна медия – книгите. Такава е и последната книга на журналистиката – писател Веселина Седларска – „Гладни сърца“ (Сиела, 2021 г.).

Това е книга с разкази по действителни случаи, както казва самата авторка. В нея можете да срещнете клошарката Николинка, чието ежедневие да рови в кофите за боклук се доближава до това на журналистите, които се ровят в най-мръсните сфери и проблеми на обществото. „Взех си пръчката (химикалка) и се приготвих да ходя да ровичкам из новините, да избирам сред отпадъците на обществения ни живот“, казва героинята, приятелка на Николинка от разказа „Шинлик“. В книгата можете да видите още и историята за „сляпата любов“, която се случва в живота само веднъж, а след това никога не можем да върнем времето назад, колкото и да местим стрелките на часовника (разказът „Слепият час“). Не можем и да съживим някого, когото сме убили и излежаваме присъдата си в затвора (разказът „По особено мъчителен начин“). Но само, който има очи и сърце да погледне в душата на затворничката, може да разбере (разбира се, не и да оправдае), по какъв начин, трудните ѝ житейски обстоятелства, са я тласнали към това жестоко деяние.

Богатият журналистически опит на Веселина Седларска и силното чувство на емпатия, превръщат разказите ѝ в сборника „Гладни сърца“, в истински учебник по човеколюбие и хуманност. Ето какво разказа тя, специално за „Е-вестник“, за вдъхновението да напише тази книга, за предизвикателствата при работата на двете полета – журналистическото и писателското, както и за мнението ѝ относно актуалните международни събития, които разстресоха света.

Интервю:

– Преди да започнем разговора за новата Ви книга „Гладни сърца“, няма как да не Ви попитам какво се случва със света в последните седмици? Като журналист, който следи събитията по света и у нас, беше ли изненада, според Вас, нападението на Русия срещу Украйна?

Сега се случва онова, което се питахме как така не се случи и се радвахме, че не се случи, през 1989 г. Тогава единият от двата противостоящи си свята се разпадна толкова бързо и без никаква съпротива, колкото никой не си го беше представял. Източна Европа си легна тоталитарна и се събуди демократична. Представяхме си, че това може да стане само с жестока война, а не се проля и капка кръв. Сега никой не очакваше война, а ето я – с над трийсет години закъснение. И ако светът узря за война, то е защото не си даде сметка, че тези над трийсет години мир и демокрация са дадени, за да отгледаме през времето в тях нови човешки ценности, друг вид човешка солидарност, а не да трупаме материални богатства.

Да си отговорим: с какво повече бяха белязани тези 30 години – с демокрация или с алчност? И най-вече: със справедливост или с арогантност? Съзнавам, че това изглежда отвлечено като обяснение, но аз вярвам, че под измеримите неща лежат като причина точно такива обяснения. Преходът се превърна в конвейер за производство на озлобени, наранени, уплашени, отвратени, ограбени хора. И ето го резултата у нас, една голяма част от българите вече берат цветята, с които са готови да посрещнат руските войски, т. е. илюзията си, че единствената посока, в която можеш да намериш защита, е назад в миналото, когато си бил млад, не си се страхувал, че ще останеш безработен и т. н., безумните заблуди на едни объркани умове.

– Каква според Вас трябва да бъде позицията на България, в настоящата военна криза? Застрашени ли сме от ново разделение на Европа – на Изотк и Запад? Завръща ли се времето на „Желязната завеса“?

Една холандка, която живее край Трявна и беше учила български от телевизора, нарече, когато я интервюирах, „Желязната завеса“ – „Стоманеното перде“. Така си го беше превела. „Стоманеното перде“ през 1989 г. не само че падна, но падна и с корниза. Но опасността да ни разделят с него пак на два свята е много реална и близка. Къде сме ние? България е малка, колкото площад, на който се пресичат Изтока и Запада. И пресичайки се, катастрофират – и Изтока, и Запада. Ние сме по малко и от двете посоки. Дори когато запишем в най-важния си документ – Конституцията, че сме избрали едната посока, това не ни пречи да гледаме в другата. Моята твърда убеденост е, че трябва да изберем онова, което избират децата ни. Техният избор е ясен и това превърна България повече в място за напускане, отколкото за пристигане. Ние сме лоши родители, ние не проумяхме каква държава искат децата ни и не я създадохме.

– Две години преживявахме ужаса на пандемията от „Ковид-19“, който продължава да заразява и убива хора. Обществата се разделиха на ваксъри и анти-ваксъри. Сега сме свидетели на война в Европа, която застрашава бъдещето на целия свят. Отново сме разделени – на „про“ и „анти“. Според Вас как ще излезе човечеството от тези пагубни кризи, които вместо да ни обединяват, сякаш все повече ни разделят? Какви ще бъдат основните травми, които трябва да лекуваме, след като преодолеем пандемията и войната?

Имаше романтична илюзия, че пандемията ще ни направи по-добри. Това няма как да стане, нещастието в редки случаи смогва да произвежда доброта. Лошите хора са винаги нещастни хора, макар не всички нещастни хора да са лоши. Травмите ние си ги носим от векове, сега просто разчоплихме коричките на раните. Аз не вярвам, че раните зарастват във времена на унищожение, тях ги лекува само съграждането, общото съграждане. Както казва Екзюпери в любимата ми книга „Цитадела“, ако искаш да разделиш хората, хвърли им зърно, ако искаш да ги обединиш, накарай ги да строят кула. Кули, ние сме забравили как се строят, някъде преди Първата световна война.

– Ако свържем световните катаклизми, със заглавието на книгата Ви, за какво са гладни човешките сърца?

Сърцата винаги са гладни за единственото, с което се хранят – за любов, за приемане.

– Като журналист, „прескочил“ в полето на литературата, кое се пише по-трудно – статии или разкази? Какви са свободите и ограниченията в двата вида писане?

Странно ми е, че ме наричат писателка. Аз съм журналистка. Цял живот съм работила далече от институции, от високопоставени пресконференции и командировки в чужбина. Моята територия са кварталите, селата, гетата. А там има много истории. В един момент се натрупаха в такова количество, че повече не можех да ги нося. Тогава написах „България за начинаещи“, определям тази книга като публицистика. Последната, „Гладни сърца“, прилича малко повече на литература, макар историите в нея да са истински. Но поразкрасени. Разкрасяването се оказа голямо изпитание. Докъде може да се измисля, имам ли право, честно ли е – непрекъснато си задавах такива въпроси. Журналистиката е свобода: там границите са определени от фактите – това изречение звучи парадоксално, но журналистите сме като малките деца, чувстваме се свободни, когато сме наясно с границите. А в журналистиката те са ясни: фактите са свещени, минимум два източника и трети контролен, двете гледни точки, всичко трябва да е като водата – без цвят, без примеси, без вкус и прозрачно. За информационната, репортерската журналистика говоря. В публицистиката границите са по-хлабави, но и там фактите са граничната бразда.

– Ърнест Хемингуей казва: „Работата като журналист не е във вреда на младия писател, дори може да му е от полза, стига да я напусне навреме“. Вярно ли е това, според Вас? До колко опита в журналистиката помага, при писането на художествена литература? И до колко пречи?

Има цяло течение в журналистиката, което е изградено върху опита на Хемингуей. Ами че „Хладнокръвно“ на Труман Капоти е журналистика. Проучването на темата, Капоти прави със средствата на журналистиката и след това създава най-известната си книга с жанровете на журналистиката. За съжаление това течение – за връщането на разказвачеството в журналистиката, не се разви. Уби го интернет. Както уби и навиците на хората да четат обширни и дълбоки текстове. Сега всичко се свежда до няколко реда, до няколко емотикона. А на въпроса доколко журналистиката помага и доколко пречи при писането на художествена литература – толкова помага, колкото и пречи.

– Освен, че разказите Ви се четат изключително леко и увлекателно, тяхната структура е много професионална. Има много ясен сюжет, кулминация, очакване, а развръзката накрая винаги е изненадваща, неочаквана и е поднесена много майсторски. Определено се усеща, че героите са автентични, взети от реалния живот, но развръзката също ли е взета от реалността или Вие я доизмисляте, за да „вържете“ разказа?

Вярна съм на историите, които ми бяха разказани. Да е интересен и неочакван краят беше предварително условие. Исках да напиша прости разкази – с начало, среда и край, със сюжети, за които хората се сещат в хубави компании и казват „леле, за каква история ми напомня това, чакайте да ви разкажа…“. Бягах от всякакви модерности, исках да се получи топла, човешка книга, на която читателят да се смее и да плаче, а не да го шашкам с някакви сюрреалистични амбиции.

– Труман Капоти казва: „Вярвам повече в ножицата, отколкото в молива“. Вие подкрепяте ли това мнение? „Режете“ и редактирате ли много разказите, след като ги напишете?

Прав е. Ето нещо, в което журналистиката ми помага много. Там винаги съм се водила от правилото: няма текст, който да не стане по-добър, ако се съкрати наполовина. Това ми е такова верую, че аз режа текста още докато е в главата ми. На монитора излиза редактиран текст, това журналистите го можем.

– Бихте ли разказали по-подробно как протича при Вас процеса на вдъхновение и писане? Имате ли колебание за някои истории, дали да ги разкажете като журналист за някоя медия или да ги напишете като разказ? Кое е определящото при избора Ви на един от двата жанра?

Страх ме е, че някой ден ще разбера как идва вдъхновението и тогава то ще спре да ме посещава. Не мога да отговоря на този въпрос. Писането е като дишането, никога не съм писала насила, никога не ми е било трудно, никога не съм знаела как се случва. При някои хора е така с музиката, при други с рисуването, при трети с отглеждането на зеленчуци, на мен ми се е паднало писането.

– Бихте ли се отказали напълно от журналистиката, за да се отдадете на художественото писане? Ако някой Ви каже, че „от днес вече сте само писател“, какво е нещото, което най-много би Ви липсвало от професията на журналист?

Не, не – това е отговорът на първия въпрос и той прави отговарянето на втория излишно. Винаги ще имам нужда от журналистиката. Жестокото е, че тя все по-малко има нужда от мен.

––––––––––––

Биография на Веселина Седларска

Веселина Седларска е родена в Стралджа през 1954 г. Завършва средното си образование в гимназия с преподаване на английски език в Пловдив, следва журналистика в Софийския университет. Специализирала е журналистика в САЩ. Има дългогодишен опит в медии като „Сливенско дело“, „Черноморски фар“, „Труд“, „Стандарт“, „Новинар“, „Тема“, работила е за радио „Свободна Европа“, за сайтовете „Клуб Z” и „Редута”. Написала е 6 книги – 1 роман авторефлексия, 1 сборник с разкази и 4 публицистични книги. Заглавията на книгите са: „Сънувах Мисисипи“ (за престоя ѝ в САЩ, 1996 г.), „Пасажерите на Ной“ (публицистика, 2001 г.), „Кладенецът“ (фрагментарен роман, 2016 г.), „България за начинаещи: Джаз от сюжети и портрети“ (есета за народопсихология, 2017 г.), „Депресията ме обича“ (2018 г.), „Гладни сърца“ (разкази, 2021 г.). В момента редактира книги, издавани от издателство „Сиела“ и пише коментарни статии в „Портал Култура“. Живее в Сливен.

–––––––––––

Автор: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Интервюто е публикувано за първи път в E-vestnik, на 12.03.2022 г., с друго заглавие и съкращения.

Реклама

Премиера на “Малка, мръсна и тъжна” в НДК – 10 декември 2014 г.

Malka_mrusna_tujna_cover_finalСборникът разкази “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива) на Бистра Величкова ще бъде представен на 10 декември (сряда) от 19.00 ч. в Националния дворец на културата (НДК) в София. На сцената, на етаж 3.

Сборникът разкази ще представят писателите Деян Енев и Чавдар Ценов.

Премиерата е част от програмата на Софийския международен панаир на книгата – декември 2014 г.

Редактор на книгата е Деян Енев. Художник и оформление на корицата – Веселин Праматаров.

„Гласът на младата писателка Бистра Величкова е неочаквано суров и мъдър. Дебютният ѝ сборник с разкази, озаглавен „Малка, мръсна и тъжна”, изследва съдбата на разломената и разбягваща се навън и надолу българска галактика през годините на прехода. Почти всички разкази са написани в аз-форма. Този похват гарантира висока степен на достоверност при изобразяването на героите, но може да се превърне в нож с две остриета за неуверения разказвач. Трябва да подчертаем, че Бистра Величкова се справя майсторски, почти блестящо с това предизвикателство.

Бистра Величкова не търси самоцелните ефекти, не се опитва да смае читателя, не се прави на всяка цена на писателка. Тя гледа на писателския труд не като стилист, а търси по-високото му измерение, като се превръща в хроникьор на радостта и болката. Тя възражда в книгата си по безспорен начин една от най-важните и високи възможности на литературата – да свидетелства за възторга и гибелта на надеждите, затваряйки, уплътнявайки, кондензирайки цели житейски съдби в капсулата на разказа тъй, че и след сто години ароматът на цветята или мирисът на кръв, смехът на човека или сълзите му да са живи, страшни, въздействащи.“

Деян Енев

„Малка, мръсна и тъжна“ е сборник с истории, събрани от човек, достатъчно млад, за да прибере тези моментни снимки в своя собствен албум, и същевременно все още не пропит от цинизма, който възниква като защитна реакция на интелектуалния ум в киселинна среда като нашата. Да, точно това липсва в разказите на Бистра – този така познат от книгите на цяла плеяда съвременни български автори цинизъм. Хареса ми да го няма! Хареса ми да чувствам емпатията й към героите, които рисува с думи. Хареса ми липсата на оценка за действителността, която описва – оценката я прави всеки за себе си. И ми хареса начинът, по който поставя Аз-а си крачка назад, за да изпъкне малкият човек с неговата драма или прозаичност”.

Георги Грънчаров, “Библиотеката”

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Бистра Величкова е родена през 1986 г. в София. Завършила е Журналистика в СУ „Св. Климент Охридски” и магистратура по Европейски науки в Университета в Туенте, Холандия и Вестфалския Вилхелмс Университет в Мюнстер, Германия. Нейни произведения са отличени с награди на литературните конкурси: за къс разказ „Рашко Сугарев” (2012 г.), за поезия – „Веселин Ханчев” (2012 г.) и „Димитър Бояджиев” (2013 г.). През 2012 г. е стипендиант на Фондация „Елизабет Костова“ в Созополския семинар по творческо писане. Като журналист Бистра е публикувала материали във в. “Дневник”, в.”Култура”, в. „Труд”, в. „Преса”, Е-vestnik, WebCafe и др. Нейни разкази и стихове са отпечатвани във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел”, в. „Труд”, сп. „Гранта”, сп. „ЛИК”, сп. „Vagabond“, сп. „Море“, сп. “Кръстопът”, LiterNet, и др. Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна” (ИК „Рива”) излиза през октомври 2014 г.

Можете да прочетете разказите от сборника – „Утре ще бъда голям“ и „Безжична връзка“, публикувани в сайта „Вечерни новини“ и сп. „Кръстопът“.

Повече информация и последни новини за книгата можете да намерите на блога на авторката – “Двойна измама”, на Фейсбук страницата на книгата, на Фейсбук страницата на събитието за премиерата и на профила на книгата в Goodreads.

Купете „Малка, мръсна и тъжна“ в България и чужбина

"Малка, мръсна и тъжна" (ИК Рива, 2014 г.) можете да закупите и поръчате по интернет в България и чужбина

„Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива, 2014 г.) можете да закупите и поръчате по интернет в България и чужбина

Книгата „Малка, мръсна и тъжна“ може да се намери в добрите книжарници в цяла България, на цена от 8 лв. Можете да я закупите на място или поръчате по интернет от Хеликон, Български книжици, Книжарница НИСИМ, Greenwich Book Center, онлайн книжарниците: Книгосвят, Store.bg.  С доставка в цяла България, книгата струва 10 лв.

Поръчки за закупуване на книгата от чужбина можете да направите на сайта на Български книжици и на книжарница Хеликон. Предлаганата цена от Хеликон с доставка за държави в Европа е 17.52 лв. За САЩ и другите държави цената е 20.05 лв.

Книгата предстои да излезе и в дигитален формат, подходящ за електронни четци.

Красимир Дамянов: Българската проза никога не е била толкова добра, както сега

Писателят Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

Писателят Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

Красимир Дамянов е роден през 1948 г. в София. Завършва строително инженерство в ИСИ (1974), работи на строежа на Аспаруховия мост във Варна, в Националния институт за паметниците на културата, в издателство „Български писател”, Киностудио „Бояна” и като шофьор на такси в София.

Първият му сборник с разкази “Защо няма бог” излиза през 1981 г. С втората си книга “Дяволски нокът” (1985) става член на Съюза на българските писатели. Последната му книга е “Приказки за злояди деца” (1989), след което заминава за Испания и изчезва от литературната сцена. Там работи като строителен предприемач, а после става собственик на Културната асоциация Артхостал в Барселона.

Като писател се завърна с книгата си „Дневникът на една пеперуда“ („Факел експрес“, 2008 г.). В сборника „Къщата на обесения“ (2009 г.) са събрани най-добрите разкази от него. През 2011 г. преработи и издаде отново „Приказки за злояди деца”. Последната книга на автора, която излезе в края на миналата година е „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ („Сиела”).

– Г-н Дамянов, следите ли какво се случва в България в момента? Как изглеждат нещата отвън? Какви са реакциите в Испания?

– Следя доколкото мога. Нещата отвън изглеждат не такива, каквито бих искал да видя: опит за разумно управление макар и на чужда, на политическите ми възгледи, партия и едно целенасочено културно прегрупиране на опозицията, за да може постепенно да стигне след четири години до ново преразпределение на силите. За съжаление става точно обратното. Улицата нищо няма да реши. Ще доведе до по-лошо. Испания е безразлична към положението в България. Не го разбира и има тежки собствени проблеми за решаване. Тук всеки втори млад човек е безработен! Не бива да се надяваме на ничие съчувствие и то няма да дойде отникъде. Нито помощ. Трябва сами да си помогнем. Трябва да започнем отначало.

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков", с автор Красимир Дамянов

Романът „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ (Сиела), на Красимир Дамянов. Художник на корицата: Дима Дамянова

– Във вашата книга „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“ описвате протестите през 1990-та година и как цяла София е била залята от тълпи хора със сини знамена. Може ли според вас да се прави сравнение между тогавашните протести и тези днес? По какво си приличат и по какво се различават, според вас?

– През 80-та година се сменяше една цяла система. Нещата не са тъждествени. Днес тази система не съществува, независимо, че хората, които я оглавяваха се враснаха в новата. Няма демокрация, каквато ни се иска. Има корупция, олигархия и всичко най-лошо, което светът познава отдавна. И все пак съществуват много механизми за разлика от тогава, които могат да бъдат използвани за промяна и да доведат до промяна. На първо място информацията, средствата за комуникация, възможността за групиране в общества, парламентарна борба, извънпарламентарна, синдикална, стачна и т.н. Всички улични протести навсякъде по света си приличат по едно – че се осъществяват от млади хора, които стават първите жертви в уличните кръвопролития. Но от резултатите се възползват други. Това не ме радва като баща.

– До какви промени доведоха протестите през 1990-та година? Вярвате ли, че днешните протести могат да доведат до промяна на статуквото? И въобще, според вас какви трябва да бъдат исканията на протестиращите?

– Протестите през 1990-та не доведоха до промяна. В книгата си съм показал събитията през младежките ми очи тогава, но сега знам, че промяната прелетя отвън. Събитията от улицата доведоха по-скоро до това, управляващите да се съобразят с наличието на опоненти, които не могат свободно да арестуват, унищожат или избият, както преди; Да преглътнат унижението, че не са единствени. Това даде възможност за преговори и изграждане нa опозиция, която да достигне до точка на сцепление, до критична маса както при ядрените реакции, след която да започне смяна на управлението. То дойде чак през януари 1997 г., след намеса на улицата както сега, но за разлика от сега съществуваше готова политическа сила, СДС, която да отвори нова страница. Или поне да се опита. Сега няма кой. Как тази страница бе затворена четири години по късно и от когор и как корупцията в редиците на управляващите заедно с внедрените агенти на предишните (и сегашни) сили за сигурност я оскверниха и унищожиха до степен да няма опонент на управляващите цели дванадесет години, четете в книгата на Йордан Василев „Това се случи пред очите ми”. Но младите не четат. Миналото не ги мотивира. Никой не иска да печели съмишленици. Ако младите не спечелят доверието на възрастните за своята кауза, ако няма единство, ако гражданското недоволство не прерасне до степен на тотална блокада, няма изгледи за успех. Всички се кълнат в Левски и за всички е българин номер едно. Но никой не иска като него систематично, търпеливо, години наред да създава система, годна да се противопостави на властта, способна да oцелее, след като я смени; да опази същността си от външна намеса и саморазпад. Докато някой, някои не се захванат отново с това, с просвещение, не с политиканстване (при това днес не бесят за подобна дейност) нищо няма да се получи. Ще се лутаме в политическа тъма и ще ни управляват бандити! Извинявай за откровеността.

– Какво е мнението ви за настоящото ново правителство?

– Веднага мога да ви кажа, че аз съм един от тези, които не гласуваха. А съм човек, който винаги е казвал, че трябва да се гласува. Сега обаче беше безсмислено да се гласува. Политически формации, които в математиката се наричат колинеарни вектори. Те са успоредни и вървят в една посока. А тези, които имат шанс са много малки. Това, че повече от 50% от хората не гласуваха показва, че на хората им е писнало. След като не са гласували повече от половината граждани, в парламента трябва да има не 240 депутати, а 120.

– Когато сте гласувал преди, вярвал ли сте, че ще дойде промяна?

– О, да. За първи път гласувах 1990 г., на 10 юни. Това беше гласуването за Великото народно събрание. Макар и да знаех, че сините няма да спечелят. По това време карах такси и виждах хората какво мислят. Провинцията не харесваше тези брадати, ръкомахащи, сложно говорещи хора. Беше ясно, че демократите няма да спечелят. В книгата „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков” съм описал подробно какво чувствах тогава.

Последният път гласувах за Бойко Борисов, защото мислех че избирам по-малкото зло. По същия начин гласувах и за Царя, подлъган от това, че 63% го подкрепяха. Аз не мога да кажа, че съм десен или ляв. Изобщо, един писател не бива да принадлежи на никоя партия. Готов съм да подкрепя всяка една разумна програма, било то на десни или на леви. Не мисля че има и нещо фатално или срамно в това да имаме, и националистическа партия. В Испания също има националистически партии – каталунската и баската и това е нещо нормално. Но у нас всичко е объркано. Нито лявото е ляво, защото в т.нар. левица се крият едни от най-богатите хора – олигарси, безумно богати за нашата малка страна. От друга страна, т.нар. десница са абсолютни голтаци. И ние бяхме абсолютни голтаци тогава. Бъркахме дясно с демокрация. В момента реално нямаме десница. Каква дясна партия е ГЕРБ? Или каква лява партия е БСП? Тези неща пречат на истинското управление.

– Мислил ли сте някога да се върнете в България през този период от 23 години живот навън?

– Вижте, аз и друг път съм го казвал, аз никога не съм напускал България. Но се дистанцирах, защото през 90-та година разбрах, че нещата с демокрацията не вървят така, както аз ги виждах и бих искал. Цялото нещо, което се случи с приватизацията, заводите, средствата за производство и това, че те попаднаха в ръцете на бившите

комунисти, предадени от моите приятели – седесари в ръцете им. Това е нечестно, аморално и позорно. Тогава се разделих с идеята, че тази страна може да бъде

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

демократична.

Искам сега да се надявам, че новото правителство ще направи неща за подобрението на живота и страната ни. Но и ние трябва да го искаме, защото ако отхвърляме априори всяка власт и всеки, това никога няма да се получи. Най-лошото ще е ако на есен има нови избори. Важно е да създадем сериозно дясно пространство. Двигател на икономиката. Както и истинско ляво – един силен социален коректив.

– Какво е впечатлението ви от съвременната българска литература? В последните години бяха издадени много български автори. Някои от тях са превеждани и в чужбина.

– Мисля че никога българската проза, за поезията не смея да говоря, не е била на такова добро ниво, както сега. Никога не сме имали толкова много добри автори, както сега, около десетина. Можем да започнем с Георги Господинов, Нали всички започват от него! Милен Русков, Захари Карабашлиев, Палми Ранчев, Емил Андреев, Елена Алексиева, Деян Енев, Алек Попов… Това са много добри разказвачи, които нямат проблем нито с автоцензура, нито със стил. Те са на Европейско ниво. Проблемът е, че всички те, както и аз и Виктор Пасков, не идваме от българската литература, не стъпваме на нея. Ние сме се учили повече от западната литература. Може би Деян Енев идва от добрата част на соц реализма, както и от Радичков. Но като цяло няма една приемственост в литературата ни. Николай Фенерски, например ми е казвал, че се е учил от руската литература. Емилия Дворянова пък казва, че се е учила направо от Достоевски. Направо и завиждам! Ние, обаче с Пасков не идваме от Вазов. Не можахме да тръгнем и от Йовков. Или Радичков. Може да звучи лошо, те са големи художници. Но само художници. Не ни беше достатъчно това. Иначе съвременната ни литература е много добра, но тя не носи в себе си традиция. Всеки е сам за себе си. Всички литератýри, които в един момент раждат нещо голямо, заимстват от миналото, надграждат. Моето поколение, междинното поколение на Захари Карабашлиев, на Алек Попов, пък и вашето, по-младото поколение, все още не сме успели да надградим. Приемственост и надграждане, единствено виждам в романа „Възвишение” на Милен Русков. Макар при него нещата да тръгват от езика, не от традицията…

– Според вас романът на Милен Русков може ли да бъде преведен и да достигне до хора, и от други държави?

– Не, не мисля че би могъл да се преведе качествено, с този специфичен език. Но едва ли това е била целта му.

– Това недостатък ли е, че подобни добри романи остават в границите на България?

– Не, напротив. Нека да си свършим работата първо у дома. Знаете ли защо българската литература не може да пробие навън? Защото България твърде малко значи за света. С какво е по-лош романът на Милен Русков от който и да е роман на Орхан Памук? С нищо. И ако мислите, че всички български писатели, които днес се превеждат навън, някой ги чете, дълбоко се лъжете. Те са лансирани от споразумения и фондации, но до колко реално се четат не е ясно. И не ги четат, не защото са лоши, а просто защото там попадат в морето от многото книги, където никой не знае за малкото островче наречено България. Да, аз съм за това да се превежда българска литература и да се разпространява в чужбина, но не трябва да мислим че някой, който е печатан навън е най-добрият. Дори, често пъти не най-добрите излизат навън.

Навсякъде по света, ето например в Испания, като влезеш в книжарница, от входа още виждаш щанд с най-четената национална литература. Това в България го няма! Проблемът с книгоиздаването, книгоподреждането и рекламирането е основен. Книгите от българските автори са захвърлени някъде по вътрешните рафтове. Това е така дори във фирмените книжарници на определени издателства. Т.е. човек трябва да я търси тази книга, за да я намери, книжарницата не му я показва. Друг пример за това как държавата може да подпомага е отпускането на повече пари за повече ефирно време в държавната телевизия, където да се говори за български книги и автори, българския език, игри и литературни състезания с думи и за измисляне на нови думи, замяна на чуждици!

Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

– Кога и защо решихте да напишете „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков”? До колко писателят Виктор Пасков беше хармоничен човек?

– Ами не беше. Остана си докрай дързък и блестящ студент в тая деликатна област. Имам предвид израза като общуване, съжителство. Хармонични са единствено неговите произведения. Те са квинтесенцията на душата на моя покоен приятел. Надявам се, че с тях е изкупил греховете си. А те не бяха малко.

– Българската литература през 80-те години до голяма степен е била зависима и е угодничела на политическия режим. До колко може да се каже, че Дамянов и Пасков са били различни в това отношение и са един вид бунтари?

Зависима – да, угодничеха само нейни представители. Бяхме бунтари на думи, на действия – не. И през ума ми не можеше да мине, че всичко това толкова бързо може да се срине – за което лично мен ме е срам. Не знам за него. Умря без да ми каже.

– „Напред към нови катастрофи” пише Виктор Пасков в първото си писмо до вас. Кои са най-успешните катастрофи в живота ви?

– Две автомобилни през покрив… Също и участието ми в най-големия испански литературен конкурс „Премия Планета” с „Дневникът на една пеперуда” през 2008-ма. Бях го написал на испански. Питай ме какво стана…

– И какво стана?

– Не-ме-питай!… Не спечелих 600 хиляди евро! Дори Милен Русков не може да се похвали с това. Това стана.

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

Красимир Дамянов и Виктор Пасков. Снимка: Личен архив

– „Раздялата с детството си е чисто самоубийство”, казвате в книгата си, което е обяснение свързано с първата книга на Виктор Пасков – „Невръстни убийства”. Важи ли това за всеки един етап от живота на човека? И значи ли, че, колкото повече човек живее, толкова повече умира?

– Точно така. Но и пак се ражда. Всяко хубаво утро е като прераждане. Въпреки всичко, което ми се случи, оставам си непоправим оптимист.

– В книгата си казвате: „Писането на сценарии представляваше най-доходният и най-малко срамен начин да продадеш изгодно душата си”. Така ли беше тогава, през 80-те години? Какво означаваше тогава да си продадеш душата? Вие продадохте ли я?

– И тогава и сега киното е начин за писателя да спечели пари, но нищо повече… С вълнение чакам книгата на Захари Карабашлиев („18% сиво”) да излезе на филм и с филма си да ми дойде на гости от Сан Диего в Артхостал Барселона. Що се отнася за душата ми, не успях да я продам. Конфликтният ми характер ме опази. Изхвърлиха ме преди сделката да се състои. И слава богу!

– При първата ви среща с писателя Йордан Радичков, на когото сте дал току що публикуваната ви първа книга, той ви е казал единствено: „И по-бавно се развращавайте”. Какво е искал да каже с това, според вас? В литературен план или в житейски го е имал предвид?

– И аз това се питам. Дали беше предупреждение на мъдрец или утешение на конформист. В него както и в повечето добри писатели по време на социализма съжителстваха двамина. Малцина бяха, които като Константин Павлов останаха верни до края на себе си.

– Близо 20 години не пишете и не публикувате. На литературната сцена се

завърнахте през 2008 г. с книгата „Дневникът на една пеперуда“. Подобни

"Дневникът на една пеперуда" (Факел експрес)

„Дневникът на една пеперуда“ (Факел експрес)

паузи не са ли опасни за един писател, тъй като се губи тренинг и техника на писане? Как и кога решихте да напишете „Дневникът на една пеперуда”?

– Нищо не се губи. Писането е като карането на велосипед. Не се забравя. Затова пък ми се случиха толкова много неща! Заредих батериите си до горе. Е, и реших да ги пробвам. „Дневникът на една пеперуда” е моят опит за летене. Проблемът на много писатели е, че нямат биография. И като нямат и какво да кажат – бързо угасват. Аз имам.

– Емигрирате в Испания на 42 години. Понякога съжалявате ли, че сте го направил? Какво ви даде и какво ви отне животът зад граница?

– Много. Даде ми самочувствие на европеец. Отне ми сина.

– Мислил ли сте какъв щеше да бъде животът ви, ако бяхте останал в България след 1990 г.?

Много пъти съм мислил и стигам все до един и същ тъжен извод: нямаше да съм жив. Благодаря на жена ми и на някогашния ми приятел композиторът Александър Кандов, че ме измъкнаха навреме.

– В момента работите ли върху нов роман или разкази?

– Романът ми е моят собствен живот. Така че не спирам да го работя. Мъча се да започна третата и последна част на „Дневникът на една пеперуда”. Няма да пиша разкази докато не я свърша. Искрено се надявам, че животът не е недовършена трилогия, както каза веднъж Кристин Димитрова.

Интервю с Красимир Дамянов за „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, веднага след излизането на книгата през декември 2012 г.

Откъс от романа на Красимир Дамянов „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, може да прочетете ТУК.

* Интервюто е публикувано първо в Kultur Bench, 20 юни, 2013 г.

Ричард Русо: Ако не се откажеш, има шанс да успееш

Американският писател Ричард Русо. Снимка: Личен архив

Американският писател Ричард Русо. Снимка: Личен архив

Ричард Русо е американски писател и сценарист, автор на седем романа и два сборникa с разкази. Роден през 1949 г. в Джонстаун и израснал в Глоувърсвил, Русо завършва бакалавърска и магистърска степен по изящни изкуства, както и докторантура по философия в университета на Аризона. Романът му „Емпайър Фолс” печели наградата Pulitzer за литература през 2002 г. и е заснет на филм през 2005 г. Преди седмици, „Емпайър Фолс” излезе на български език от издателство „Сиела”.

В края на месец май, Ричард Русо, гостува в България по покана на Фондация „Елизабет Костова”. Той беше лектор на ежегодния Созополски семинар по творческо писане. В София, изнесе лекции свързани с творческото писане и адаптирането му за кино. На лекция пред студенти, в Софийския университет, писателят сподели, че има режим на писане, според който сутрин пише около 2-3 страници. Признава, че първите два часа са най-ползотворния му период, в който свършва най-добра работа. Следобедът го посвещава на редактиране на написаното сутринта. А вечер, когато си почива, се отдава на четене. Въпреки че вече всичко се пише на компютър, Ричард Русо остава привърженик на писането с химикалка на лист хартия.

– Г-н Русо, кога осъзнахте, че ще бъдете писател?

– То не беше едно единствено осъзнаване. В лекциите, която изнесох, аз казвам, че осъзнавам на няколко пъти, че искам да бъда писател. Имах период, в който пишех много. В последствие станах професор. Скоро, след това намерих своя глас в литературата, което беше още едно от осъзнаванията ми като писател. В един момент обаче си казах, добре, може би не съм писател, но бих искал да пробвам за известно време да бъда. Тогава бяха на около 32 години. Когато твои разкази започнат да ги публикуват, ти си казваш – о, аз съм писател. Когато, обаче първата ми книга „Мохак” беше одобрена за публикуване, беше първият път, в който чувствах, че мога да кажа на другите хора, че съм писател. Важно е какво ти мислиш за себе си и как се възприемаш, но е важно и как другите те възприемат.

– Вашето семейство и приятели подкрепяли ли са ви в писателския ви път? Или са ви казвали, че това не е печеливша работа и е добре да се захванете с нещо друго?

– Всеки, с който съм говорил тогава се опитваше да ме откаже. Майка ми беше човекът, който винаги ме е подкрепял и насърчавал да правя това, което искам. Когато станах професор, тя беше изключително горда. Когато й казах обаче, че искам да бъда писател, тя каза, че това вече идва в повече. Каза ми, че трябва да обръщам внимание на семейството си, да се концентрирам в работата си, така че да изкарвам добри пари, за да издържам съпругата и децата си. Тя смяташе, че да си писател е все едно да гониш вятъра. Страхуваше се, че семейството ми ще страда от това. Майка ми не спираше да казва: „Не, не, ти не трябва да правиш това. Ти си преподавател, имаш семейство, зарежи тази луда мечта”. Баща ми по това време вече беше починал. За това, никой от семейството ми не ме насърчи в желанието ми да съм писател. По-късно съпругата ми си намери любовник. Разделихме се. Преди да се стигне до там, се случи така, че харчехме пари, които нямахме. Имаше период, в който малкото пари, които имахме ги давахме за пощенски марки, за да мога да изпращам своите разкази до различни списания. В повечето случаи, те се връщаха обратно, с отказ. През цялото това време в началото, когато Барбара и аз бяхме женени и бяхме отчайващо бедни, от нея се очакваше в един момент да каже: „Виж какво, това е лудост, ние харчим пари, които нямаме. Не мислиш ли, че трябва да прекарваме времето си в нещо, което ще ни се отплати и ще ни носи доход?” Но тя никога не каза това. Това, че тя не се противопостави и не ми попречи да преследвам мечтата си, ми даде увереност да продължа.

"Емпайър Фолс" на Ричард Русо ("Сиела")

„Емпайър Фолс“ на Ричард Русо („Сиела“)

– Вашата книга „Емпайър Фолс”, наскоро излезе на български език.

– Да. Ако някой кажеше на семейство ми, че аз не само ще се развия и ще стана писател, но и че един ден ще бъда преведен на български, те щяха да кажат „Ооо, това е невъзможно!”

– Колко време ви отне написването на книгата?

– Обикновено ми отнема около 4 години, за да напиша една книга. Но, през тези 4 години, докато писах „Емпайър Фолс” аз не се занимавах само с това . В същото време, пишех кратки разкази, сценарии за филми, есета, преподавах в университети.

– С какво „Емпайър Фолс” се различава от другите ви книги?

– Това, което е различното в „Емпайър Фолс” е че историите, които бях писал до този момент, бяха интимни разкази, свързани с личните отношения между хората. В „Емпайър Фолс” има исторически контекст, за това е и по-голяма. Главните герои, които живеят в настоящето са едната част от историята. Другата е едно семейство, чиито живот се развива в миналото, в същия този град. В тази част се разказва как се е създал града, как са започнали да наемат работници във фабриката. Това е история за самия град. Тъй като този малък град, известен със своите мелници, прилича на други такива градове пръснати из цяла Америка, аз осъзнах, че всъщност пиша роман за Америка. Тази книга не е просто интимна история, но и исторически разказ, както и политически портрет на нацията в рамките на 50 години. Разглежда се животът на хората, в един исторически период, през който Америка претърпява определени промени.

Сегашното време в романа се развива в периода, когато всички мелници в града ги затварят и главният герой – Майлс Роби се опитва да спаси бизнеса си. Безработицата се увеличава и хората напускат града. В този момент идва един човек, който купува всички стари мелници и ги превръща в малки ресторанти, магазини и кондоминиуми. Именно това се случва в цяла Америка тогава, променя се икономическа среда. Другата част на историята, разглежда града от самото му създаване, още през 19 век, когато дори не е имало електричество, когато реката се е използвала за работата на мелниците.

– До колко има автобиографичност в книгата?

– Тук може би има по-малко автобиографичност, в сравнение с другите ми книги. Най-автобиографичният епизод от книгата е, когато Майлс е все още момче. Тогава майка му го завежда до едно вълшебно място, до острова Мартин Виниардс. Той никога не забравя тази случка. От тогава винаги, когато е тъжен и разочарован от живота, си спомня за това място от детството, което за него е въплъщение на щастието. Това е доста автобиогафична част, защото моята майка ме водеше на същия този остров. Той промени живота ми. От тогава, аз водя собствените си деца там. Те вече са големи хора и водят техните деца на острова. Превърна се в семейна традиция.

– През 2005 г. романът „Емпайър Фолс” е заснет на филм. Как се почувствахте, когато видяхте художествените си герои на екрана? Изглеждаха ли така, както сте ги представил в книгата?

– Това, което се случва при мен, а предполагам и при повечето писатели, е че докато пиша книгата, аз вече виждам един филм в главата си. Когато обаче започна да се случва наистина, на голям екран, беше доста различно. Все пак филмът се прави от продуцент, режисьор, актьори. Много хора участват в реалния кино процес и всеки има своя принос в него. Винаги, когато видя филм по моя книга, моята първа реакция, е, че нещата не трябва да са така. С „Емпайър Фолс”, например, за главната роля на Майлс Роби, те избраха Ед Харис. Той е прекрасен актьор. Героят, обаче, който аз бях описал в романа беше едър, разпуснат, с наднормено тегло. Той беше човек, който буквално изяжда грешките си. През целия си живот е бил готвач. Всеки път, когато направи сандвич, който някой не харесва и не го иска, вместо да го изхвърли в кофата, той го изяжда. Става дума за огромен мъж. Кой, обаче избраха за тази роля във филма? Избраха Ед Харис, който е в перфектна физическа форма, със слабо тяло! Странното е, че всеки във филма го нарича Голямото момче, както му казват и в книгата. Притесних се как ще се изглеждат нещата накрая. Въпреки това, крайният продукт беше добър. Най-важното в романа е отношенията между Майлс и неговата дъщеря. В сцената, която показва тези отношения, Ед Харис се

Ричард Русо. Снимка: Владислав Христов

Ричард Русо. Снимка: Владислав Христов

оказа перфектното въплъщение на любящ баща, който се страхува, че нещо лошо ще се случи с дъщеря му и иска да я предпази. След като видях тази сцена, си казах – какво значение има как изглежда – слаб или едър, както е описан в книгата, след като тази химия между него и младата актриса, разтърсва екрана с емоция. Това беше прекрасно. Аз имах щастието да работя със страхотен екип – Пол Нюман, Ед Харис и други известни имена.

– Кое е по-важно в процеса на писане – вдъхновението или ежедневната и усилена работа?

– Хората, които виждат писането единствено като вдъхновение, скоро се захващат с нещо друго. Тези, които седят и чакат да дойде вдъхновението накрая стават сервитьори. Мисля че, всеки, който разбира какво е писането, знае, че вдъхновението идва от навика, идва от желанието да заставаш пред белия лист всеки ден и да пишеш изречения, изречения, които не са перфектни, но които подобряваш с всяко следващо. Ако не си пред белия лист, с химикалка в ръка, нищо няма да излезе. 99% от работата е да напишеш едно изречение, след това по-добро и по-добро, и по-добро.

– Според вас каква работа би било добре да има човек, за да му помогне при писането на художествена литература?

– Всяка работа, която изисква упоритост. Когато бях в гимназията имаше т.нар „Крос кънтри” маратон, състезание по бягане. Аз не бях достатъчно бърз и не можех да бягам спринтове. Това, което аз можех да правя, а пък много други хора не можеха, беше просто да продължавам. Единият крак пред другия, другият пред другия… Никога няма да бъдеш бърз, но когато другите спрат, ти продължаваш да вървиш, да тичаш. Всяка работа, която изисква упоритост и способността да не се отказваш, и да продължаваш, може да бъде много добра тренировка за един писател.

Лекция на Ричард Русо в Софийския универстиет. Снимка: Бистра Величкова

Лекция на Ричард Русо в Софийския универстиет. Снимка: Бистра Величкова

– Мислите ли, че ако един писател спре да пише за известно време, примерно за година, след това може лесно да пропише отново?

– Би било трудно. Аз се опитвам да пиша всеки ден, защото съм забелязал, че дори един ден да не пиша, на следващия ми е по-трудно. Като всеки човек, аз искам нещата да стават лесно, за това пиша всеки ден. Ако всеки ден работя максимално много и пиша отдадено, животът ми е по-лесен. Но за да ти е лесен животът, трябва дисциплина.

– Какъв съвет бихте дал на младите писатели. Какво трябва да направят, за да имат успех в писането?

– Най-важното е да четат постоянно. За да бъдат добри писатели, първо трябва да са добри читатели. След това, трябва да пишат всеки ден. И да знаят, че голяма част от хората, които правят всичко това, в един момент се отказват. Ако не се откажеш, имаш реален шанс да успееш.

* Интервюто на Бистра Величкова с Ричард Русо е публикувано в Kultur Bench, 7 юни, 2013 г.

Пънкари, метъли, хипари – порив за свобода или „идеологическа диверсия”

„Идеологическа диверсия” и „групи на нездрава основа” са само част от определенията, с които социалистическата власт в България през 80-те години нарича хипари, битници, пънкари, уейвове и метъли. Названията са допълнени и от определения като „разложени елементи”, „неформали” и „дегенерати”. А младежите тогава са искали просто свобода и достъп до западните музикални течения.

Българските младежи през 80-те години куфеят на концерт

Български младежи през 80-те години куфеят на концерт

30 години по-късно тези контракултурни или субкултурни групи и техните взаимоотношения с тогавашната власт стават предмет на научно изследване и анализиране.

„Досега винаги се е правил анализ на новата българска история през политическата призма, а сега ние се опитваме да погледнем на тези години чрез контракултурите, сформирани тогава. Целта ни е да направим историческа антропология”, казват историците доц. Михаил Груев и Боян Гюзелев, инициатори на проекта. А проектът е – фотоизложба и съставяне на книга за „Младежката контракултура в България на 70-те и 80-те години”.

Изложбата вече е факт и е отворена за посетители от 14 март до 5 април 2013 г. в галерия „Алма Матер”, на културния център на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автори на изложбата са Михаил Груев, Боян Гюзелев, Нели Недева – Воева, Роберт Леви. Книгата, посветена на същата тема, в момента е в процес на писане и предстои да излезе догодина.

Изложба и книга за контракултурата на 70-те и 80-те години в България

Преди 2 години двамата историци – доц. Михаил Груев и Боян Гюзелев решават да

започнат да събират артефакти, разкази и истории за субкултурните или още контракултурните движения в България през 70-те и 80-те години. Те попадат на хора, които са били част от тези движения – хипари, метъли, рокери и др., и които са били обект на някакъв вид репресия на режима, поради принадлежността им към тези неформални групи.

Организаторите споделят, че „целта на изложбата и на книгата е да се разгледа

Пънкът и ню уейва навлиза в България през 80-те години

Пънкът и ню уейва навлиза в България през 80-те години

феномена на младежката контракултура като социално явление, като продукт на появилото се в този период разделение между младите хора в България и режима, и неговата идеология. В изложбата са показани емблематични карикатури, бичуващи явлението от правоверни марксистко-ленински позиции, и знакови заглавия от специфичния жанр на милиционерските брошури, даващи „ключ“ на властта, която се опитва да разбере и контролира проблема”, казват организаторите.

„Искахме да сравним разкази и снимки на тогавашните младежи с документите и досиетата, направени за тях от властта. Някои от тях сами бяха проверили досиетата си, които Държавна сигурност е съставила за тях”, казва доц. Михаил Груев, който е преподавател по съвременна българска история и етнология на етническите групи в Софийския университет.

2-ри отдел на 6-то управление в ДС се занимава с младежта

Реакцията на Държавна сигурност към новите младежки контракултурни движения

Реакцията на Държавна сигурност към новите младежки контракултурни движения

„Тогава 2-ри отдел на 6-то управление на Държавна сигурност (ДС) се занимава с младежта по принцип. Там са се събирали и документи на Комсомола. Комсомолът е бил натоварен от Комунистическата партия да отговаря за политиката към младежта, да наблюдава нововъзникващите феномени и да обмислят начини как да се борят с тях. Целта е била да се запази т.нар. монопол върху българската младеж”, продължава разказа си за проекта доц. Михаил Груев. Той казва, че това, което целят да покажат в изложбата и в книгата, е лично и емоционално. „То няма претенцията да бъде някакъв дистанциран, хладен и строго научен поглед върху това време. Ние сме убедени, че то не може да бъде гледано по този начин. То трябва да бъде гледано с емоцията и заряда, който тези млади хора в онова време са носели”.

Най-общо проектът проследява периода между 70-те и 80-те години, въпреки че самите организатори признават, че основният материал е предимно от 80-те години. Преди 70-те години, също се открояват контракултурни движения обвързани с музиката. 50-те и 60-те години са годините на джаза. В България тази музика се е смятала за упадъчна. Приемала се е и за форма на идеологическа диверсия. Този феномен така и не получава публичност у нас, защото репресивният апарат тогава е бил по-силен, отколкото през 80-те.

15 май, 1987 г. Летен театър, София

15 май, 1987 г. Летен театър, София

От друга страна, през 60-те години е имало алтернативни форми и групи като например обособен кръг от алпинисти, планинари. Контактът с природата тогава се е възприемал като вид алтернативна форма на живот. Но това са тенденции в обществото, под повърхността. По думите на доц. Груев, те стават видими след 1968-ма година.

1968 г. – навлизането на контракултурата у нас

„Това, което се случва след Пражката пролет и след 9-тия Фестивал на младежта и студентите през 1968-ма година в София е важна хронологическа граница. Именно от тази година нататък, тези музикални вкусове и течения, се оформят в България като контракултури и субкултури”, казва историкът.

Български хипари спят в чували някъде край морето, в очакване на изгрева на 1-ви юли.

Български хипари спят на открито в спални чували, вероятно в очакване на изгрева на 1-ви юли.

„Ние сме се опитали да обхванем основните групи – хипарите, битниците, рокерите, метълите, пънковете и уейвовете. В България за битници не може съвсем да се говори. У нас те са неразделими от хипарията. По света те са феномен на 60-те години, но в България нещата идват по-късно”, казва доц. Груев.

В своя проект той и колегата му Боян Гюзелев, освен чрез музикалните течения, анализират тези субкултури през местата, които те смятат за свои. Едно от важните места е на брега на морето, особено на 1-ви юли, когато младежите отиват там, за да посрещнат изгрева.

„Джулая“ – българският принос в хипарията

"Джулай морнинг" - българският принос в световната хипария

„Джулай морнинг“ – българският принос в световната хипария

„Когато говорим за Джулая, в неговата основа, е преди всичко хипарията. Той възниква във Варна, някъде около 1982 г. Тогава една варненска група постепенно се разширява и започват да правят срещите си на кея, на вълнолома във Варна. Уникалното е, че Джулая е само български празник. Това е важно, защото по принцип, цялата тази субкултура е подражателна – на течения, на начин на живот на младежите от Запада, които са изживели всичко това малко по-назад във времето. Никъде на Запад обаче няма такова нещо и традиция, да се посреща слънцето на морето в първия ден на юли”, казва изследователят.

Именно за това, според доц. Груев, хипарската култура в България не може да се разглежда само като подражателна на Западните течения. Тя придобива много специфики, които нямат аналози навън. Именно в България песента „July morning” на Uriah Heep получава смислова тежест. Тя е като израз на съпротива на младите хора срещу режима, срещу сивотата, на онази система. „Ако трябва да кажем какъв е българският принос към световната субкултура, това безспорно е Джулая”, уверен е доц. Груев.

Българските хипари през 80-те години

Българските хипари през 80-те години

Освен морските сбирки за Джулай морнинг, други места, които контракултурните феномени образуват са в градска среда. Паметника на Патрирах Евтимий, по-известен като Попа в София, е популярно пънкарско сборище през 80-те години. Там до него е и Стената (на гърба на бившия нотариат), където се пишат лозунги и се оставят цветя в чест на Джон Ленън, основател на легендарните „Бийтълс“. Тези места намират своето продължение на гърба на Паметника на Съветската Армия, където е т.нар. Къща на Баба Яга. Други култови места в столицата са Кравай, Дупката при НДК. А при кино „Петър Берон” е било сборището предимно на метъли, защото през 80-те там е било единственото публично място, където е можело да се слуша легално метъл и то само в четвъртък.

Български уейвове или една Нова генерация завинаги

Български уейвове или една Нова генерация завинаги

„Младежката контракултура беше свързана с предпочитанията към различни музикални течения, а те носеха със себе си други субкултурни белези – начин на обличане, прически, различни дискретни белези на другостта. Освен всичко това, за нас беше много важно да разгледаме и средата, в която възникват тези движения, но и средата, която те оформят около себе си”, казва доц. Груев.

„Нови цветя” – първата пънк група от Кюстендил

„Поставили сме акцент върху няколко емблематични групи. Много интересна е кюстендилската група „Нови цветя“, която се възприема като първата пънк група в България. Ражда се през 1979 г. в гаража на Джони, фронтмен на групата. Те са доказателство за това, че тези субкултурни феномени сред младите хора в България, не са само продукт на софийската действителност. Пловдивската хипария също е голям феномен, със сбирките на Античния театър”.

Милена Славова и Васил Гюров през 80-те години

Милена Славова и Васил Гюров през 80-те години

„Нова генерация”, „Ревю” и „Кале” – началото на ню уейва

„Разбира се, разгледали сме и първите стъпки на Ню уейва в България през групи като „Нова генерация”, „Ревю” и „Кале”. Обърнали сме внимание и на метълските групи. При тях обаче се оказа доста трудно да дефинираме кои са метъли. Има няколко групи на различни места в страната, които претендират да са първи. Според нас с най-голям ефект върху формирането на метъла в България има групата „Тротил“.

Наркотиците и контракултурата

„Що се отнася до наркотиците и връзката им с контракултурните движения, безспорно те съществуват. Те са като някакъв призрак. Има зависимост между двете, но не наркотиците са били главното”, смята доц. Михаил Груев.

„Наркотиците у нас най-сериозно проникват след фестивала на младежта и студентите през ‘68-ма. Тогава в София идват много хора отвън, те са допуснати да влязат в страната именно като такива крайно леви течения – хипари, битници. Тогава режима се убеждава всъщност, че тези леви са много по-различни от това, което режимът си представя за ляво. И през тях разбира се проникват и много наркотици. Появяват се и първите зависими. Но това е друга тема. Тя присъства по някакъв начин в нашето изследване, но не е център”.

След ‘90-та, а сега накъде?

Една Нова генерация се чуди накъде да поеме, след 1990-та година

Една Нова генерация се чуди накъде да поеме, след 1990-та година

Какво се случва обаче след ‘90-та година с контракултурата у нас? Изчезват ли музикалните групи, които са основните двигатели на субкултурните движения? Доц. Михаил Груев отговаря:

„Не изчезват субкултурите, просто стават други. Това е най-трудното врем за тези хора, които са били против комунистическата система. Тя се срутва, но става така че всъщност промените оставят много от тях без работа, без перспектива.

Действително, музиката е световно средство за изкарване на прехрана и за това много от тях заминаха да търсят късмета си навън. Някой го намериха, други се върнаха…”

А дали днес няма възвръщане на хипарските ценности, на жаждата за близост с природата носеща със себе си и порива към свободата?

Протестиращите на Орлов мост – новата контракултура

Протестиращите на Орлов мост, юли, 2012 г. Снимка: Сергей Антонов, OFFNews.bg

Протестиращите на Орлов мост, юли 2012 г. Снимка: Сергей Антонов, OFFNews.bg

„Да, има”, казва доцентът по съвременна българска история. „Въобще напоследък темата за контракултурата получи някаква неочаквана актуалност с протестите около Орлов мост. Самите ние не очаквахме нашата работа да бъде интерпретирана в този контекст. Вече ме питаха дали нашето изследване е свързано с протестите. Не, не е. Но протестите показват, че всяко поколение намира своите основания да протестира срещу едно или друго нещо. На второ място има чисто поколенчески специфики на този конфликт между младите хора и статуквото само по себе си. На трето място обаче, се оказва много трудно да се намери общо сечение между всички тези протестни форми и цели.

Общото между субкултурите от 70-те и 80-те години и днешните е, че и двете групи са срещу системата, но те се намират и в някакво съревнование и противоборство. Това можем да го видим в днешните протести, където групите са като орел, рак и щука”.

Българската контракултура, формирана от младежи повлияни от новите музикални течения

Българската контракултура, формирана от младежи повлияни от новите музикални течения идващи от Запад

А защо именно сега се появява подобен анализ на контракултурните движения? Отговорът е прост – защото е минало достатъчно време и може вече да се преосмисли този период. „А и трябва да има дистанция. Това е основно правило в науката”, казва доц. Михаил Груев. „Трябва да има дистанция, за да може един факт и епоха да се превърне в обект на изследване. Вече мина достатъчно време, за да се погледне на този феномен като на легитимен обект за историческо-антроположко изследване. Също така е важно и да не се изпусне момента, защото все още е възможно да бъдат събрани свидетелства от хората, които са били съвременници и участници в това време. За това, според нас, именно сега е точният момент за такъв вид изследване”.

Бистра Величкова

* Статията е публикувана, с друго заглавие, в OFFNews, 25 март, 2013 г.

Петър Волгин: Журналистиката е меч, който използваме за трошене на орехи

Журналистът Петър Волгин. Снимка: Личен архив

Журналистът Петър Волгин. Снимка: Личен архив

Петър Волгин е журналист и писател. Известен е със своята провокативност, остър език и умението за безкомпромисна аутопсия на обществения и политическия живот. Бунтар по душа, възгледи и действия. Надява се, че един ден и в България образованието ще надвие чалга културата и знаещият човек ще бъде по-уважаван от този с мерцедеса. Вярва, че журналистиката е оръжие, което трябва да се използва по предназначение за показване на истината, а не за трошене на орехи, както се използва днес. Сравнява професията с мита за Сизиф, който според едно есе на Камю трябва да си го представяме щастлив. „Журналистиката е нещо, което ти носи щастие независимо от трудностите“, казва Петър Волгин.

Той е роден през 1969 г. в София. Завършва Националната гимназия по древни езици и култура (НГДЕК) и българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Става известен със скандалното си предаване „Без контрол“ по БНР, от 1998 г. В момента е водещ на предаването “Деконструкция” по БНР (всяка събота между 12 и 14 ч). Продуцент е на обедните предавания по БНР, едно от които е “12+3″. От 2005 г. до 2010 г. води авторско телевизионно предаване “Вярно с оригинала” по телевизия „TV7“.

Той е автор на книгите “Медиен апокалипсис” (2000), “Лудница” (2004), “Неудобните” (2004) и др. Наскоро Петър Волгин издаде най-новата си книга „Радикална еврейска енциклопедия“. Книгата представлява художествен роман с документални елементи. Излизането на романа съвпада с това, че тази година се навършват 70 години от спасяването на българските евреи от Холокоста.

Накрая, забравихме да кажем, че телефонът на Петър Волгин звъни с „Light my fire“ на „The Doors“. И където е той, наистина гори огън. 

– Преди да започнем разговора за новата ви книга, бих искала да ви попитам как ще коментирате водещата новина, че България, обяви, че виновник за атентата в Бургас ливанското движение „Хизбула“. Какво означава това за България?

– Това е ужасно. Ужасно е, не защото сме обявили една или друга групировка, че е автор на атентата, ужасно е, че България, в лицето на българските управляващи, за пореден път доказаха, че са едни прости изпълнители на чужди решения. Това е най-лошото. Моят критичен патос в случая не е насочен нито към Вашингтон, нито към Тел Авив, а напротив – тези страни имат интерес, който защитават. Те имат интерес „Хизбула“ да бъде обявена за извършител на атентата и правят всичко възможно, за да реализират този свой интерес. Браво на тях. Така трябва. Всяка една страна трябва да действа така, както действат Израел и САЩ.

Въпросът е не защо те правят така, а защо ние не защитаваме своя интерес. Защо ние влизаме в един чужд мач, в една чужда игра, която определено не е изгодна за българските интереси. Техните политици и управляващи защитават техните интереси, а нашите политици не могат да защитят българските интереси.

Това е най-обидното и най-тъжното, че ние винаги сме имали управляващи, които са изпълнявали заръки – още от едно време – заръките на фашистка Германия, след това заръките на комунистическия съветски съюз, сега заръките на Съединените щати. Никога българските политици не са мислили как да направят така, че да защитят българския интерес.

– Може би като по-малка страна се страхуваме да откажем исканията им.

– Ние имаме комплекс. Заради него сме готови да направим всичко, само и само да бъдем похвалени. Като знаеш, че големият батко ще те потупа по рамото и ще те похвали, си готов на всичко. Той след това ще ме похвали, значи аз съм много ценен и много важен. И за едно отиване до Вашингтон, за една среща с Обама, ти си готов да направиш всичко, което ти кажат от там.

Това е проблемът – че нямаш достойнство, че нямаш сила да кажеш: “Не, аз не съм съгласен. Ти може да си много готин, да си много голям, много стабилен, обаче моят интерес тук ме кара да мисля, че не би трябвало да се съглася сто процента с теб. Аз те уважавам много, но моят интерес тук диктува аз да действам и да мисля по друг начин.” Ето това нещо българските политици не могат да го кажат.

Това е и комплекс, и страх. Това всичко е подплатено и с някакво финансово стимулиране или друг тип стимулиране от чужбина.  Те ти казват – ето ние например ще ти помогнем на теб да спечелиш изборите и нашите тогава са готови на всичко, дават всичко.

– Да се върнем към основния фокус на разговора ни, новата ви книга „Радикална еврейска енциклопедия“. Защо решихте да напишете книга, свързана с евреите?

"Радикална еврейска енциклопедия" (изд. Изток-Запад) от Петър Волгин

„Радикална еврейска енциклопедия“ (изд. Изток-Запад) от Петър Волгин

– Тази тема присъства в моето поле на интерес от много време. Отдавна чета такъв тип литература, занимава ме тази цивилизация. Тя е безкрайно интересна, защото е много древна. Тя е цивилизация и народ на няколко хиляди години, който е преминал през безброй перипетии, опасности, трудности, бил е на ръба на унищожението, въпреки това е оцелял. Затова ми беше интересно да разбера какво се е случило през годините, как хората са оцелявали, как са стигали до някакво величие, след това отново са се сривали.

Интересно е да се наблюдава как се променят тези хора, тяхното отношение към света и към религията, как им влияе взаимодействието между другите народи. Това безспорно е един народ, който най-силно взаимодейства с другите по простата причина, че 2000 години те не са имали своя държава. Те са били разселени в Европа, в Азия, в Америка. Те са живели сред други народи и са допринесли от своята култура. Реших тези неща, които съм прочел и научил, да ги събера в едно интересно романизирано четиво. Познавам евреи от Америка, от Русия, така че имам представа не само от историческата част, но и от това, което те представляват в момента. И двете неща съм се старал да ги съчетая.

– Евреите през годините трудно са оцелявали, имали са тежки моменти. В този смисъл доколко българският народ има общо с еврейския?

– От тази гледна точка има много общо, защото и българският народ много пъти е бил на ръба на оцеляването. Много пъти е бил пред изчезване, бил е под робство, бил е под чуждо владичество, но все пак е успял да се запази, явно има много силни живителни сили. От тази гледна точка си приличаме много с евреите, с тази разлика, че те са се движили по целия свят, докато ние сме седели на едно място.

– Дали те не са по-единни от нас?

– Не знам дали може да се каже така. Сигурно знаете тази фраза, че там, където има двама евреи, има двайсет мнения. Те са характерни с това, че непрекъснато спорят помежду си, много трудно постигат съгласие, имат най-различни концепции за всичко, от най-елементарните битови подробности до проблемите на бога и вселената. От тази гледна точка също много си приличаме, защото и ние обичаме да спорим и никога не сме съгласни, дори и със себе си.

– Всъщност книгата е художествен роман, а не документален, така ли?

– Да. Книгата е роман, с всички характерни неща за романа като интрига, сюжет, криминалност, разследване. Разликата с традиционните романи е, че в нея има една част, която е чисто документална. Това са тези биографии на различни известни евреи. Тази биографична, документална част върви паралелно с художествената. На пръв поглед изглежда, че те не се допират. Всъщност се допират, но читателят ще разбере това, като стигне до края.

– Предварително ли бяхте измислил сюжета? И за колко време написахте книгата?

– Структурата я бях измислил предварително. По отношение на интригата, тя се изменяше в процеса на самото писане. Настъпваха обрати в сюжета, които бяха изненада за самия мен. Героите сами започват да действат неочаквано и за мен.

Самият процес на писане продължи 9 месеца, но разбира се, подготовката беше много дълга, защото аз от години чета такава литература. Технически е 9 месеца, но като цяло е много повече време.

– Защо решихте заглавието на книгата да е „Радикална еврейска енциклопедия“?

– Радикална се казва, защото тези хора, за които аз пиша, всеки сам по себе си е радикален – и Фройд, и Маркс, и фигурите на месиите, които описвам там. Това са хора на крайностите, които вярват в някаква идея и са готови на всичко, за да я осъществят. И съответно трябва да положат много усилия, да са радикални и крайни в това свое желание. “Еврейска” е ясно защо, а “енциклопедия”, защото при евреите е много силен култът към знанието. Може би, защото този народ дълги години не е имал тип аристокрация или свещеническо съсловие, след като римляните ги изгонват от Палестина, и те е трябвало да се скитат по различни земи. Тях е трябвало да ги държи нещо друго, различно от земята и държавата, и това друго е знанието. Те много ценят познанието. Например за европейците през средните векове най-важното е било да бъдат рицари, да участват в битки или да са земевладелци и да владеят крепостни селяни. За евреите това не е съществувало. За тях единствената опция да се отличат, да покажат, че имат някаква ценност, е било да знаят. Колкото повече знаеш, толкова си по-ценен и те уважават.

На мен това много ми харесва и би ми се искало и днес да е така – да уважаваш някого не защото той има мерцедес или триетажна къща, или има пет вили на морето, а да го уважаваш, защото той има достатъчно богата култура и познания, въз основа на които той може да разсъждава интересно. При евреите е така – те са уважавали хората, защото тези хора са притежавали много познание, енциклопедично познание. Затова така кръстих книгата като един реверанс към тяхната страст, към учението и познанието.

– Според вас това уважение към познанието и знаещия човек ще се превърне ли някога в ценност и в България?

Петър Волгин.

Петър Волгин. Снимка: Интернет

– Много съм скептичен. Въпреки че, ето виждаме, че много млади хора заминават да учат в чужбина, но не просто, защото искат да живеят на по-хубаво място, а защото знаят, че като отидат в един университет в Щатите или Европа, ще получат по-добро образование, отколкото ако завършат в един университет в България. Явно у тези млади хора, а и у техните родители, съществува мисленето, че трябва да се получи по-добро образование, където ще научиш повече неща.

За жалост тук, в България, цялостният климат не благоприятства за това да учиш и четеш. Цялостният климат ти казва: абе, гледай сега, ти няма какво да четеш и да се образоваш, винаги можеш да си купиш пет дипломи, дори можеш да не ги купуваш, а да ги вземеш, защото образованието ни е на такова ниво, че е много лесно да вземеш, колкото си искаш дипломи. От там нататък много по-важни са ти връзките, парите и затова на четенето и образованието не се обръща никакво внимание.

Това в дългосрочен план е много вредно, защото израства една нация от елементарни хора, част от които по-късно ще станат управляващи. Те ще решават съдбините на тази страна, а при липса на образование те нито ще могат да ги решават както трябва, нито ще знаят как да се държат с чуждите си партньори, с управляващите на другите държави. Така ще станат податливи на всякакъв натиск, на манипулации, защото са прости, а са прости, защото като малки не са чели.

– Хората, които отиват навън да търсят познание и по-добро образование, в много от случаите не се връщат повече тук, или се връщат и като видят средата, заминават отново.

– Както казваше Тони Блеър навремето: „Имаме три приоритета в Англия, това са образование, образование и образование. И при нас трябва да е така. Винаги съм смятал, че това е един от основните приоритети, които България трябва да следва. Не строежите, не магистралите, не спортните зали, а ученето, образованието. Там трябва да се насочи основната енергия на обществото, основните пари, за да може да се изгради една достатъчно добра база, където има добро заплащане за учителите, университетските преподаватели. По този начин хората ще могат да получават наистина качествено образование. В днешно време без него си абсолютно загубен.

Неслучайно толкова се говори за икономика на знанието. Говори се за това, че само един човек, който е достатъчно грамотен езиково, компютърно и всякак успява, а колкото си по-прост, си толкова по-беден. Сега в България не е точно така. Има много богати прости хора, но това е временно. Те са получили по друг начин това богатство и то много бързо се изпарява. Когато ти не си постигнал своето богатство и своя просперитет благодарение на собствените си умствени качества, тогава вероятността да го загубиш и разпилееш за глупости е много по-голяма.

– Действително днес у нас се гледа с циничен присмех на образованието и познанието, и това понякога идва от самите управляващи.

– Самите управляващи в момента не разбират колко е важно хората да бъдат образовани. Затова сме свидетели на всякакви такива безумия и в управлението, и в обществото като цяло. Затова сме свидетели и на възхода на чалгата, на този тип култура, не само като тип музика, а изобщо като отношение към света, като начин на живот. Чалга поведението е преобладаващия модел и за мъжете, и за жените. Това пак е от простотия и от липса на култура. Културата може да се придобие, само когато полагаш целенасочени усилия да я придобиеш. Тя не може ей така изведнъж да ти дойде. Трябва ти да я търсиш и ти да я намериш.

– Мислите ли, че от 1990 г. насам у нас има някаква положителна промяна по отношение на култура и образование?

– Положителната промяна е в това, че вече няма пречки. Преди 1989 г., когато аз бях юноша, беше трудно да намериш някоя хубава книга или някой хубав филм. Не се позволяваше да се внасят такива вредни, според режима, книги и филми. Имаше една цензура, която не позволяваше на хората да научат повече. След ’89 година това го няма. Вече, ако искаш, можеш да намериш всякакви книги и филми, театрални постановки и музика без никакъв проблем. Въпросът е дали искаш, но и също дали имаш материалната възможност, защото да си купуваш непрекъснато книги е скъпо.

Но съм убеден, че е по-добре да се лишиш от двайстия чифт обувки или от трийстия панталон и да си купиш няколко книги. Аз, разбира се, не призовавам хората да ходят голи и със скъсани дрехи, но просто е по-добре да имаш 19 чифта обувки и една книга, отколкото 20 чифта обувки и нито една книга.

– Вие сте завършил Националната гимназия за древни езици и култура (НГДЕК), едно култово място, от където излизат интересни хора, много от които в момента са известни обществени личности, журналисти. На какво се дължи този факт?

– Това никак не е изненадващо. И това не е, защото там се учеха някакви различни неща, които не се учат в другите училища. Вярно, там учиш старогръцки, старобългарски, латински, култура на Древна Гърция, което, разбира се, страшно много ти отваря хоризонтите и начина на мислене, но дори това не беше най-важното. Най-важното там беше отношението, което съществуваше между преподаватели и ученици. Преподавателите там те възприемаха като абсолютно равностойна личност. Те не гледат на теб като някакъв малък глупак, на който трябва с фуния да му налееш някакви знания в главата. Те гледаха на нас като на хора, които са интелектуално подготвени, разбира се много по-малко знаещи, но които са способни да възприемат и да мислят самостоятелно. Те ни учеха да мислим самостоятелно и това е най-големият урок от това училище. Това е неговият най-голям плюс.

Сигурно затова днес има толкова много хора, които са интересни и които са в изкуството, в културата. Виждаш някой интересен режисьор или писател и разковничето се оказва НГДЕК, където от малък е научен да мисли самостоятелно, да бъде различен, да търси нови пътища и това му остава за цял живот. Там ти казват: „Ти можеш!“ Учат те така, че ти да израснеш със самочувствието на човек, който може, който не бива да се страхува да пробва отново и отново, и дори и да сбърка да не се депресира, а да започне отначало.

Петър Волгин. Снимка: Надежда Чипева, в. "Дневник"

Петър Волгин. Снимка: Надежда Чипева, в. „Дневник“

– Бил ли сте бунтар тогава?

– Да (усмихва се). Политически. Аз винаги съм се интересувал от политика. Преди ’89 нямаше толкова политика, в този смисъл на думата, в който след това. Въпреки това, аз протестирах заедно с други мои съученици срещу този диктат, който беше, срещу тази липса на свобода, срещу желанието да има само една правилна идея и концепция, и всички да се съобразяват с нея. Ние искахме да има различни позиции и различни концепции. Борихме се за това.

– Затова ли избрахте да станете журналист?

– И затова, защото са ми интересни процесите, които стават в обществото, интересни са ми как взаимодействат едни или други политически играчи и в крайна сметка какво постигат. Интересно е да видиш тези хора дали дърпат страната напред или напротив – забатачват я. Хубавото е, че можеш да влияеш по някакъв начин на тези процеси със своята позиция, със своите коментари, със своя възгледа за живота.

– Доколко журналистиката в момента може да влияе на процесите в обществото?

– Тя може, друг е въпросът дали го прави. За жалост в България журналистиката в днешно време в 80-90% от случаите е абсолютен обслужващ персонал на политици, на икономически играчи, на олигарси, но в никакъв случай не е коректив. Това е най-тъжното, защото това е едно много силно оръжие, което трябва да бъде използвано по предназначение, а не да бъде използвано да чупиш орехи с него. Това е журналистиката в днешно време – един боен меч, който ти го използваш, за да си строшиш орехите. Това е лошото, надявам се да се промени.

– Веднага след 90-та година имаше ли по-голяма свобода на медиите?

– Да, защото тогава се разчупваха оковите. След това нещата си влязоха в някакво русло, вече се знае коя медия кои интереси обслужва, кои вестници, кои телевизии към коя групировка са и свободата мина на много заден план. Остана единствено обслужването на някакви интереси. В това се превърна българската журналистикав един келнер, който изпълнява поръчки.

– Доколко в тази среда един журналист може да извоюва сам свободата си и доколко е подвластен на обстановката, в която работи?

– Много е трудно да си сам, когато всички наоколо са лакейски настроени. Трябва самата медия, в която работиш, нейните собственици или ръководители да знаят, че работят за обществото и за това обществото да бъде информирано и процесите да бъдат анализирани дълбоко, а не да се харесват на този или онзи управляващ. Двустранен трябва да е процесът – и журналистите от една страна да държат на своята свобода и това да информират качествено хората, и в същото време тези, които ги ръководят, да имат същото самосъзнание.

– Вие имал ли сте случаи в практиката, в които сте искал да защитавате свободата на словото и това по някакъв начин е било ограничено?

– Да, имал съм преди години, когато много хора бяха уволнени от радиото. Причината беше, че ние смятахме, че не трябва да сме просто едни слуги, а трябва да казваме това, което се случва, а не това, което управляващите смятаха, че трябва да казваме. Тогава решиха радикално проблема, като ни уволниха. Сблъсквал съм се с властта, която е нетолерантна и иска да наложи своя модел с цената на всичко и знам какво е да се биеш с властта. Много неблагодарно занимание.

Въпреки това аз вярвам, че човек трябва да го прави, трябва да се съпротивлява. Както е казал Камю в едно свое прекрасно есе „Мита за Сизиф“: трябва да си представяме Сизиф щастлив. Той бута камъка нагоре, бута го, той пада, после пак го бута, въпреки това, трябва да си го представяш щастлив. И ние трябва да си представяме журналистиката като едно нещо, което ти носи щастие независимо от трудностите. Винаги съм смятал, че човек трябва да се бори за идеите си и да ги защитава, щом смята че те са правилните.

– Освен всички трудности, журналистиката е и професия, в която май трябва да свикнеш да си повече мразен отколкото обичан?

– Да, задължително. Аз вярвам, че нещата, които защитавам, имат смисъл да бъдат защитавани, вярвам, че има смисъл да защитавам свободата, многообразието, справедливостта. Вярвам, че трябва управляващите да бъдат справедливи, а не просто да крадат, смятам, че това трябва да бъде защитавано. Това не значи, че ще бъдеш обичан.

– Какво бихте казал на младите хора, които имат амбиции да се занимават с журналистика в днешното време и днешната среда в България?

– Да вярват в себе си. Да вярват в собствените си сили и собствените си способности, и да се образоват непрекъснато. Няма значение какво – учете езици, биология, древна цивилизация, математика, всичко. Важното е постоянно с нещо да си занимавате ума, не само, защото ще натрупаш определен обем познания, а защото ще се научиш да мислиш, ще се научиш да отговаряш на мисловните предизвикателства. Това е важно не само за професията, но и за живота.

* Интервю за OFFNews, 7 февруари, 2013 г.

Деян Енев и Бойко Ламбовски: Добрата литература умива душите

Съвместната книга на Деян Енев и Бойко Ламбовски

След големия интерес към книгата “Деян Енев – Стихотворения / Бойко Ламбовски – разкази” авторите и издателство „Сиела” направиха втора премиера в книжарница „Книги и…”. Книгата представи Светлозар Желев. Откъси от нея прочете Калин Терзийски.

– Правите втора премиера на съвместната ви книга. Досега чухте ли някакви отзиви за нея?

Бойко Ламбовски: Да, чухме отзиви. Книгата за моя изненада се харчи, защото аз като автор на книги със стихове досега не съм свикнал да се продават много бройки. Особено тънко съчетание на комплимент с критика чух от една добра позната, която каза: „Като ти чета разказите още повече ти харесвам стиховете”. Това е много остроумно – хем е критика, хем е похвала, много изтънчено. Като цяло мисля, че ние сме професионалисти на перото и както и стиховете на Деян, така и аз се постарах това да бъдат текстове, от които в никакъв случай да не се срамуваме. Мисля, че нямам основание за това.

– Двамата се познавате още от сп. „Родна реч”, където сте писали като ученици. Спомняте ли си първите ви впечатления един от друг?

Деян Енев: Първо искам да отговоря на предишния въпрос. На мен особено ми е интересно сега мнението на поетите. Между другото чух вече някои добри думи от поети, които ценя и уважавам. Един от тях е моят стар събрат още от „Родна реч” Пламен Мавров. А за нашето дълго познанство с Бойко мога да кажа, че тогава той беше слаб, носеше очила и пушеше цигари.

– Чели ли сте си нещата един на друг? Коментирали ли сте ги?

Деян Енев: Да, разбира се, да.

Бойко Ламбовски: Много внимателно. Аз и досега помня някои негови неща наизуст. Примерно: „На мишките душите изскачат в мрака”, или пък един разказ, притча как татко му търси новороденото – търси го при талантливите, търси го при гениалните, накрая открива врата, на която пише „Деян Енев”. Вече изредил всички сакати, всички недъгави, накрая го намира… Четяхме се много внимателно, това беше една хубава школа и може би от там, от това писане на връстници човек се зарежда силно и се амбицира да бъде добър и да се занимава професионално с литература. А на нас с Деян може би ни даде допълнителен стимул фактът, че ни наградиха: него – за разкази, мен – за поезия. Дадоха ни по една първа награда. И от там предопределиха нашата съдба и ние решихме да бъдем писатели в този живот. Нещо, което следваме и досега.

– Имало ли е моменти, в които сте се разколебавали – дали все пак това е правилният път?

Деян Енев: Аз не, защото за мен писането не е професия, не е и занаят даже. За мен писането е начин да направиш хората по-добри. Може и да прозвучи малко високопарно, но аз съм убеден, че добрата литература умива душите на хората.

Бойко Ламбовски по време на втората премиера на съвместната им книга с Деян Енев. Снимка: Бистра Величкова

Бойко Ламбовски: Аз пък десетки пъти съм се чувствал изключително несигурен и в силата на въздействието на това, което пишеш, в необходимостта от него, в това, че някой ще го чете или ще има нужда. Изобщо тези моменти на съмнение са били много, продължават сега, продължават и в бъдеще. Но мисля, че не съм единствен в това съмнение, след всяко такова съмнение си зареден допълнително или си открил нещо ново, което ти дава още един стимул. Това са неизбежни работи.

– Някои ви нарекоха „батковците на българската следпреходна литература”. Вие чувствате ли се такива?

Деян Енев: Този някой е моят син, който написа това в блога си. Няма лошо, то е титла да си батко, не възрастов ранг. Така че звучи добре.

– Всъщност защо чак сега – 30 години след като и двамата се занимавате – единият – с проза, другият- с поезия, се решихте да пишете и публикувате в другия жанр?

Деян Енев: Аз мисля, че книгите си имат собствен път, собствена съдба. Тази книга доказа това, защото аз тези стихове ги имам от 17 години. Бойко също, води колонка във в. „Сега” от над 7-8 години. Много от тези колонки са чисти разкази. Така че не е добре погледнато нито за единия, нито за другия да демонстрираме принадлежност към другия жанр, но ето просто при една среща стана така, че се договорихме да издадем тази книга.

– Напоследък прозата навлиза много в поезията. Т.нар. „бял стих” без рима е доста популярен, много хора вече пишат така. Защо се получава това? Какви са ви наблюденията?

Бойко Ламбовски: Това е една световна тенденция, особено в Западна Европа, в Америка се пише така. Има много страни, в които литературната наука смята, че по някакъв начин атрибутите на класическата поезия – силаботоника, такива прозодийни елементи са изчерпани, защото там се пише поезия от много векове. И да кажем вече има някаква бедност на римата – в страни като Франция, например. Аз съм убеден, че в страни като нашата, където езикът е друг, пише се другояче, има възможност за използване на тези атрибути, за тяхното безкрайно обогатяване, поне на сегашния момент. У нас това все още е твърде подранила тенденция. Много харесвам хората, които могат да пишат модерно, но използвайки тези похвати на класическата поезия, т.е., които умеят да римуват добре, които знаят какво е ритъм, усещат го. Мисля, че това в България не е изчерпано, то не е старомодно. Старомоден може да бъде само авторът, който не притежава творчески качества. Според мен това може да се напълни със супер модерен смисъл. Един поет като Йосиф Бродски го доказва това, който е виртуоз на формата и при все това е ужасно модерен. Така че, аз лично уважавам това и това, и работя така и така. Мисля че в България, това навлизане на прозата в поезията, както го нарекохте, не е безкрайно и не е единствено.

– А доколко поезията навлиза в прозата?

Деян Енев: Мисля, че тук става дума за нещо, което можем да наречем поетическо светоусещане. За мен като автор това е много важно да присъства в един текст, все едно дали е поетичен или белетристичен. Аз търся в един текст предимно и главно това. После идват вече наредените в рими думи, думите с ритъм и т.н. Аз търся това. В моите стихове се опитах да покажа, че под обвивката на думите съществува нещо като поетична душа на текста. Тук, в рамките на шегата, искам да спомена думите на един поет, който казва, че: „Може да има поезия без рими, може да има поезия без ритъм, може да има поезия без смисъл, но не може да има поезия без едно от тези три неща едновременно”.

– Да очакваме ли нови експерименти в жанровата смяна на ролите – поезия и проза?

Деян Енев: Ако след време се появи такова нещо, пак ще го направим. Но пак казвам, това не беше нещо, което изкуствено сме го измислили, просто книгата даде този сигнал.

– Последно да ви попитам, мислите ли, че има възраждане на българската литература последните години?

Бойко Ламбовски: Аз не мисля, че тя е умирала изобщо, но смятам, че има едно ново поколение писатели, които не страдат от някои обременености на литературния живот от тоталитарните десетилетия. Тези обременености бяха свързани най-вече с това, че писателят беше обезпечен, абсолютно обезпечен като доход, като работа. За което пък трябваше да плаща с политическа лоялност. Сега идват едни много освободени млади хора, животът им е по-труден, но те пък така работят с много вдъхновение и според мен успяват да върнат част от читателите, които бяха зарязали изобщо българската литература и четенето й; Успяват да ги върнат и да ги привлекат отново в нейното лоно, което е прекрасно. И за това аз също ги харесвам.

Деян Енев: Аз мисля, че има възраждане, но мисля също така, че битката за читатели трябва да бъде постоянна и ежедневна. Тази премиера тук е част от това общо усилие на българските писатели.

Видео от интервюто с Деян Енев и Бойко Ламбовски

Видео от представянето на съвместната книга на Деян Енев и Бойко Ламбовски в книжарница „Книги и…“

* Интервюто е публикувано в OFFNews, 22 ноември, 2012 г.

Калин Терзийски: Медийните изяви не ме изморяват! Те помагат на писателя!

Калин Терзийски, сред приятелите си по-познат като Кайо. Снимка: Личен архив

Калин Терзийски (Кайо). Чували сте го. Виждали сте го. Може би дори сте го чели. Роден 1970 г., по професия лекар-психиатър, той е българският писател, който за последните 4 години стана един от най-известните съвременни автори. В периода 2009 – 2012 г. той издаде близо 8 книги. Между тях са сборниците с разкази „Имен ден за добрия човек”, „Любовта на 35 годишната жена”, „Има ли кой да ви обича” (получил европейската награда за литература, 2011г.),  романите „Лудост”, „Алкохол” (от една година се играе спектакъл по книгата) и др. Най-новият му роман „Войник”, излезе от печат преди седмица, от издателство „Сиела”. Книгата е написана за година и половина, с което се нарежда между най-дълго писаните книги от автора. „Писах я повече време, тъй като известността също отнема време и не можех да се концентрирам само в писане”, споделя той.   

Силно обичан от едни и безкомпромисно критикуван от други, Терзийски безспорно се радва на голяма популярност. Освен това, той е един от малкото писатели в България, който има щастието да изкарва хляба си само с писане. Хвалебствията той приема с усмивка, на критиките обръща гръб, а когато е на площад „Славейков” или в книжарница, с поглед търси своите книги прилежно наредени на сергии и рафтове. Когато ги види, се усмихва с умиление и сдържана гордост.

Калин Терзийски твърди, че не обича затворените литературни кръгове и клики. Въпреки това, самият той през 2006 г. създава литературния клуб „Литература Диктатура” заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов. Казва, че да си циничен означава да си искрен. И в разказите си той се стреми именно към споделяне на такива сурови истини. Не го притесняват острите критики относно честите му медийни изяви. За тях той казва: „Завистта се облича в рационална форма”. Медиите и популярността помагат на писателя, така че книгите му да се четат повече”, убеден е Терзийски.

– Кога разбрахте, че писането е вашата страст и искате с това да се занимавате?

– Много късно. Не по-рано от 36 години. На 26 години обаче започнах да пиша интензивно, за да изкарвам малко допълнителни пари към лекарската ми заплата. Аз работех медицинската си работа като вид странно хоби. Допълнително работех като сценарист и дописник във вестници и списания. Това ми носеше основните доходи и цял живот е било така. Започнах първо като сценарист. Около 7-8 години съм писал едно нещо, което е не само моя запазена марка, но на цяла група от подобни на мен писачи. Това са кратки абсурдистки неща, които могат да минат за пародии. Стават за сценарии. Нещо, което е философско, но и смешно и абсурдно. Например пародии на приказки, на литературни герои. Този тип писане в България, в новото време го отключи Людмил Станев. Аз винаги съм му благодарял. Той е човекът, който ми даде увереност. Прочитайки неговите неща разбрах, че и аз мога да пиша такива неща. А този, който ми е дал увереност в световната литература е Даниил Хармс. Людмил Станев, Даниил Хармс, след това аз, Емил Йотовски, Карбовски и т.н. Това е един маниер на писане, който ставаше за всякъде. Пишейки за „Каналето” те ставаха на скечове. Писал съм в едно хумористично приложение на „Труд”, след това в сп. „SAX”, конкуренция на „Егоист”. Сега планувам да издам и книга с неща писани тогава. Тя ще се казва „Смешният съд”.

– Как и защо се отказахте от професията на лекар – психиатър и станахте писател?

– Когато бях лекар имах голяма младежка мечта да се занимавам с психиатрия. Като се запознах с психиатрите обаче разбрах, че и при тях основното е жаргона, клюката, интригата. Живеенето вътре в една защитена от морето на големия живот среда не ми допадна. Това е една самодостатъчна среда. Като си психиатър си само психиатър, като си писател си само писател. Примерно сред работниците не е чак така. Никой дърводелец не казва – аз съм дърводелец. Той просто това работи сега, иначе си е човек. Това живеене благодарение на статуквото да си някакъв е доста жалка работа и аз за това съм се чувствал чужд и сред психиатрите, и сред писателите.

– Дори и сред писателите се чувствате чужд?    

– Да. Има едни такива писатели, които са много институционализирани. Те и това работят като държавна работа, и са завършили литература. Общо взето те живеят в литературата. Интересно обаче от къде пък пишат, защото човек трябва да има някакъв опит в живота, за да пише. Някой ще каже – не е така, той може да чете книги и пак да пише. Ти, за да познаваш човешките мотивации и човешките движения в пространството, трябва да живееш много. Не задължително, за да извлечеш сюжети. Просто, ти трябва да познаваш различни хора и ситуации, и най-вече да познаваш много добре различни свои състояния в различни ситуации. Защото човек може да опише достоверно нещо, само ако го е преживял.

– Вие казвате, че сте се разочаровал от психиатрията и тези кръгове. Когато навлязохте в кръговете на писателите как се почувствахте?

– Аз съм разочарован от всички “inner circles”,от всички затворени

Калин Терзийски. Снимка: Личен архив

кръгове. Както казах, аз се чувствам чужд и сред писателите. Истинските, големите писатели са саможиви хора. Те не се стремят към намиране на среда, която да ги подкрепя и среда, в която те да се чувстват свои. Само слабака има нужда от защитена среда. Слабите писатели се радват, че не ги четат. Радват се, че ги четат само техните познати и други писатели по приятелска линия. В България има цяла малка клика от такива писатели, които са си вътрешните хора на литературата. А такива като мен са външни за литературата.

– Някои хора обаче смятат, че вие сте вътрешен писател, поради факта, че сте добил популярност

– Аз съм добил популярност, но странното е, че точно вътрешните писатели не са добили популярност. Тях идеално си ги обслужват техни литературни, институтски, университетски затворени, защитени среди. Има разлика между човек с връзки и човек търсещ защитена среда. Има и хора, които имат много големи връзки, които могат да им помогнат за популярността им и т.н. Аз и връзки нямам, защото нито съм от род, нито през живота си съм успял да създам познанства, които да ми помогнат. Единственият ключ към мен е това, че днес съм станал в 4 сутринта и съм седнал да пиша.

Аз се блъскам със стени, това, което са стени в България – връзкарството, недоверието, негативизма. Една особена черта – ниското самочувствие на българина, което води до незачитане на всеки друг. Типичният българин си казва: „Аз съм нещастник, той е подобен на мен – българин, значи и той е нещастник, защо да му обръщам внимание?!” И на този феномен се дължи, че в България стават известни само хора, които живеят в чужбина и са признати там по някакъв начин. Всеки българин се смята за нещастник и за недостоен човек. И за това някой, който все пак по някакъв начин се е откъснал от тук, вече може да бъде ценен. За това и когато умре някой писател, той бива повече ценен. Той вече е откъснат от тук.

– В някои от текстовете ви се усеща цинизъм към живота? 

– Да, защото става въпрос за искреност.

– Циничност означава ли искреност?

По-скоро звучи цинично на тия, които смятат, че всяко необлечено в калъфа на благоприличието нещо е цинично. Това да кажеш на някой, че ще умре е цинично. Т.е. сурова истина. Но аз много държа на тази сурова истина. Аз държа и на прикриването на суровата истина, когато трябва. По принцип искам да събуждам хората като им казвам сурови истини. Истината, че ще умрем всички ние е важна за целите на живота. Ако човек няма постоянно тази ярка, сурова истина той живее като дете или по-скоро като глупак. „Memento mori” – „Помни, че си смъртен”. За това внимавайте какво правите, правете добро, танцувайте, защото ще се мре…

Калин Терзийски с любимата си котка. Снимка: Личен архив

– В началото, когато сте публикувал първата си книга и все още не сте бил познат като автор, усещал ли сте скептицизъм у издателя, а след това и у хората? 

– Аз с книги много късно започнах да се занимавам. Изпитвах едно младежко пренебрежение към книгите. И това е обяснимо. Имах една случка – един дядо, мой пациент, често ме спираше в двора на болницата и ми казваше: „Докторе, докторе, аз трябва да ви подаря нещо”. И един ден ми донесе негова книга с автограф. Той беше изключително изпаднал човек, който си живееше в психиатрията от години и моят все още младежки ум, правеше естествената асоциация – ето кой пише сега в България книги. И беше така.

Това беше най-непрестижното занимание. Ние пишехме в луксозни списания, които плащаха хонорар, колкото една лекарска заплата, за един текст (в сп. „Егоист”, сп. „Едно”). А по онова време, за да издадеш една книжка първо, че трябваше да си платиш, след това, почти до никой не стигаха тези книги, бяха с много лошо качество. Самата идея за литература в книгите беше непрестижна и пишеха предимно графомани. А тези, които имаха силна амбиция, пишеха по списания, където се чете много. Сега много от тях излязоха от списанията и издадоха книги – истинските хора на литературата.

– Кои са истинските хора на литературата според вас?

Мартин Карбовски, Тома Марков, Радослав Парушев, Богдан Русев, Момчил Николов, Васил Георгиев, и аз, и Емил Йотовски. От по-старите Деян Енев, Емил Андреев.  Изчезването на списанията вкара в книгоиздаването една голяма група наистина талантливи писатели, които преди това са били „лайфстайл” писачи.

– Но е имало и издателства, които са се съгласили да ги издадат?

– В края на краищата да имаш хляб, нож и сирене и да не искаш да направиш сандвич, е голяма срамота. Пък и имаше глад за български писатели.

– Тези писатели, които изброихте, до тях ли най-близко се чувствате като светоусещане и стил на писане?

– Тези писатели са нови и достатъчно смели да бъдат оригинални. Човек, който пише по старому, който пише, както се е пишело в социализма, той е или глупав, или мързелив, или страхлив. Механизма за издигане на авторитети и писатели все още подражава на онова наше срамно минало. А именно – чрез връзки, чрез познанства, чрез полудържавни механизми. Те стават чрез Комитета по култура или Европейската комисия по еди какво си… И тук някой ще каже – ти си носител на европейската награда за литература, тебе кой те уреди?! Мене ме избра една комисия, която не познавах до тогава. В последствие в нея се оказа Деян Енев, който харесва как пиша.

– Медийните изяви не ви ли изморяват?

– Не! Значи, човек се изморява, ако е слуга, ратай, въобще изморява се, когато не върши своя работа. Българинът трябва да усети какво е да вършиш своя работа и по този начин ще се промени много. Когато вършиш свои неща, когато правиш нещата за себе си, няма умора. Как така ще се умориш? Все едно да се умориш да живееш! Нали това е за мене, за моето име, за моето себеосъществяване, за да ми се четат много книгите, за да стигна до повече хора, за да кажа повече неща на хората. Това е адски важно.

– Чуват се доста критики относно честата ви поява в медиите. Как гледате на тях?

Калин Терзийски. Снимка: Личен архив

– Аз се сещам какви могат да бъдат тези критики. В психиатрията това се нарича рационализация. Рационализацията означава обличането в една благовидна рационална форма на едни, иначе неприемливи, дълбоки човешки страсти. Рационализацията е тип защитно поведение при по-интелигентни и образовани хора. Т.е. обличане в рационална форма на неща, които не изглеждат добре. Завистта се облича в рационална форма. „Ааа, той така опошлява литературата”, казват някой. Това е завист! Но дори пред себе си тези хора не признават, че завиждат, а обличат това в рационална критика. Критиката е вид рационализация, която прикрива едни жалки мотиви. Винаги! Някой страдат от това, че не ги показват по телевизията. Те си казват: „Аз не съм известен, не съм успял и вместо да взема една кофа кал и да залея Калин Терзийски, аз казвам – той прекали”. Ако се разрови в мотивите на поведението си, човек ще види, че го води злобата към успелия.

– Известността и популярността повече пречи или помага на един писател?

– Глупаците и тези, които не са популярни казват, че пречи. Напротив, помага изключително много, защото неизвестен писател, това е писател, който не го четат. А има ли писател, чиято цел е да пише, за да не го четат?! Това също е една рационализация, която се нарича още „гроздето е кисело”. Този тип хора си казват: „Аз не мога да постигна нещо и за това го отричам”. Т.е., когато не можеш да имаш нещо, ти го натоварваш с лоши качества. „А, известността ли?”, казва той, „тя е гадна, отвратителна, тя пречи!” Известността пречи от гледна точка на това, че ми отнема много време. Но за какво ми е това време, ако не пиша, за да стана известен. Вярно е, че аз съм написал едни от най-хубавите си неща, когато не са ме занимавали с известността ми. Обаче, това е много нещастно време, когато въобще не знаеш дали твоята работа ще има резултат.

– Това е интересно, защото много хора, мислят че вие не сте имал такъв период на „неизвестност”, а всичко е дошло така изведнъж.

– Ооо, аз съм имал такъв период в живота си, какъвто никой писател и много малко хора в живота си са имали. Значи, аз съм имал период в живота си, в който в продължение на една година не съм можел да стана от леглото, за да отида да си купя пиене, а изключително много ми се пие. Не просто ми се пие, а преживявам много тежка абстиненция. Който изживее такова нещо – да се пържиш в собствения си сос в продължение на години и да продължиш да пишеш в това време, всеки ден… Аз тогава написах почти всичките си важни неща. Аз правех така – през нощта се събуждах, изпивах 200 грама алкохол, за да мога да си доспя. Сутринта се събуждам и в най-добрия случай имам пиене в кухнята или още по-добре до леглото. Изпивам 100-200 грама и всичко е окей и сядам да пиша. Тогава писах всички тези абсурдни и смешни истории, написах наградения с европейската награда сборник „Има ли кой да ви обича”, „Сурови мисли със странен сос”. Романа „Алкохол” започнах да го пиша 4 месеца, след като спрях пиенето. През лятото на 2009 г. започнах да го пиша.

През 90-те, преди да изчезна от света, когато пишех по списания и вестници имах популярност като талантлив, млад, перспективен човек, който обаче си пийва. Тогава аз бях точно като героите на Керуак, като бийтническите герои – бохем. Бях на 30 години и добре знаех кои са моите прототипи. Започнах да се разочаровам от всичко, затварях се все повече и повече, откъсвах се. Всичко ми се струваше прекалено отвратително, заради това, че света не ме приемаше и не ми дава това, което аз смятах, че трябва да получа.

– А вие какво сте смятал, че трябва да получите?     

– Това, което получавам сега, може би. Ако ми беше потръгнало тогава може би щеше да се случи това, което се случва с мен, преди 10 години. Но тогава ситуацията беше неблаготворна, отблъскваща.

За да започна да пия, бях създал поредица от предпоставки – разделих се със семейството си, което ми донесе ужасно чувство за вина. Аз си казах – до тук беше живеенето, както се очаква и изисква от мен, сега вече ще живея, както на мен ми хрумне. И това беше като падане от 500 метра, но си заслужава. В романа „Войник” единият герой казва на другия: „Добре, че падна, иначе щеше да си висиш там”. Добре, че паднах, за да остана жив, за да се раздвижи нещо. Всички трябва да паднат, за да станат истински, иначе човек може цял живот да си пълзи. Ако падне, след това има шанса да се изправи в истинския си ръст.

– Този обрат в живота ви  – от неизвестен човек, страдащ от алкохолизъм и изведнъж известен писател с много книги какво ви донесе?

– Това са две крайности, които много си приличат. Човек живее предимно между събитията. Т.е. аз имам съвсем кротък живот и тогава и сега. Моят живот е едно скитане между блокове, улици…

– Какво беше нещото, което ви спаси от алкохолизъм?

– Преди казвах, че някакво обстоятелство може би е помогнало. Но човек не трябва да мисли че е жертва на обстоятелствата, те само помагат. Когато разбереш, че не си ти това, което външните обстоятелства ти казват, че трябва да бъдеш или трябва да правиш, започваш да се чувстваш добре. Например, едно външно обстоятелство е силния алкохолен глад, то е външно обстоятелство, то идва от тялото, то е чуждо. Трябва да разбереш, че тялото е нещо, което може да си играе с теб, както и душата, и чувствата са нещо външно. Но ти си нещо съвсем друго. Когато разбереш, че ти можеш да правиш, каквото искаш, тогава се чувстваш наистина свободен.

Най-новият роман „Войник“ на Калин Терзийски

– В романа „Войник” цитирате Августин Блажени, който казва, че „хората страдат толкова, колкото си позволят да страдат”. Смятате ли наистина, че ние сами можем да контролираме страданието си?

– Имало е времена, в които човек е можел да понесе какви ли не изгаряния на клада и да ги понесе с потресаващо достойнство. А в сегашните времена се оплакваме, че бензина е скочил с 4 стотинки. И това сравнено с времената, в които един човек се бори за идеите си и застава на кладата без да издава звук, защото така трябва! Ние сме най-бедните от богатия свят, но поне сме от богатия свят. Прекалили сме в наглото си обезсърчаване.

– Мислите ли, че романът ви „Войник” ще може да достигне до по-младите момчета, при които вече казармата не е задължителна?

– Да станеш човек, който е достоен за себеуважението си – това е темата на „Войник” и е валидна за абсолютно всички хора. Важното е до какви прозрения се стига, докато четеш.

– Как се справяте с негативните критики към вас и творчеството ви?

– Отчайвам се, самоубивам се и ми минава след това. Тъжно е да усещаш злобата на хората, но за циничен човек като мен, тя не е от значение. Аз знам, че хората не са нещо особено. Обичам хората, радвам им се, но чак пък като почнат да критикуват да им обръщам внимание… Все едно котката ми да ме критикува… Във Фейсбук направо са ме обиждали, а пък анонимни ме критикуват за публицистичните ми неща. Критиците се отнасят със злоба към мен. Когато, обаче не смяташ човека за нещо прекалено голямо няма как да се обидиш. Знам пристрастията на хората, малката им същност. Знам велики неща у хората, но те не са критиката. Който мине над това ниво, вече може да предизвика у мен чувството, че човек е нещо повече от тор, но докато живее в минуса, а не в плюса го смятам за едно неудачно животно. Човек става нещо наистина велико във възторга и в своята прекрасна положителност.

* Интервюто е публикувано с друго заглавие в OFFNews, 19 ноември, 2012 г.

Николай Петков: Покрай уроците по научен атеизъм станах вярващ християнин

Свещеник написа книга с разкази за футбола и църквата

Писателят Николай Петков, който е по-познат като отец Николай, е свещеник в храма „Свети пророк Илия”, в Дивдядово, Шумен. Снимка: Бистра Величкова

Отец Николай (Петков) е свещеник, който съвсем наскоро издаде сборник с разкази „Стадионът на старата госпожа” („Сиела”). Свещеникът е недипломиран доктор по философия, почти дипломиран доктор по литература (публичната му защита предстои през октомври). Роден е през 1971 г., във Велико Търново, където от 1989 г. до 1995 г. учи български език и литература, философия и теология.

„Три години бях докторант по антична философия при проф. Георги Каприев. Бях написал дисертацията си, всичко беше готово, но не я защитих. Беше спонтанен жест на протест…”, разказва Николай Петков. „С философията ни се разделиха пътищата. Но нито тя е страдала кой знае колко от това, нито аз”.

През 2002 г. Николай Петков е ръкоположен от великотърновския митрополит Григорий за свещеник и от 2003 г. до ден днешен служи в храма „Свети пророк Илия”, в Дивдядово, шуменско. За храма отец Николай влага много енергия и сили, за да го ремонтира и укрепи и като сграда, и като духовно пространство.

На 29 години се жени за съпругата си Наталия, с която имат вече две деца. На 30 години става свещеник. „По канон трябва да имаш навършени 30 години. Свещеник на гръцки е „презвитер” т.е. човек, който е остарял. За това казва народът – дядо поп. Предполага се, че на 30 години вече носиш мъдростта на времето. До тогава трябва да събираш опит, зрялост”, обяснява отец Николай.

По професия родителите му са икономисти. Признава, че не са особено религиозни. На желанието му да стане свещеник гледат „скептично”. „Но те към всяко мое начинание са гледали скептично, така че това не ме изненадва”, споделя той.

Между 1998 и 2000 г. Николай Петков преподава Антична философия във ВТУ “Св.Св. Кирил и Методий”. Тогава написва сборник за антична и средновековна култура и книгата „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох”. В нея се съдържа поетически превод (все още единствен в българската литература) на три от шестте философски химна на Прокъл: „Към Слънцето”, „Към Афродита” и „Към музите” (публикувани и в алманаха „Света гора” 2000-2001, изд. „Фабер”).

Отецът работи върху втората си художествена книга.

Корицата на книгата с разкази от отец Николай.

Защо заглавието на книгата е „Стадионът на старата госпожа”?

Погледнато формално, първият разказ започва с описание на стадион „Ивайло” във Велико Търново, а последният завършва с описание на стадион „Деле Алпи”, в Торино. Макар и темата за футбола и стадионите да е съвършено маргинална, избрах образа на стадиона като метафора. Той напомня за апорията (буквално мъчнотия) за Ахил и костенурката, за това дали Ахил може да надбяга костенурката. Стадионът е много концентриран образ. Той показва културата на живот в състезание.

Стадионът със своята форма на елипса е парадокс на движението и разстоянието. Много често се намираш точно там, от където си тръгнал, независимо колко дълго си бягал. Стадионът създава илюзия и за движение, и за покой. Понякога най-бързият и най-слабият състезател са на едно и също място, само че не знаеш колко обиколки има единия пред другия. Дори, най-бавния може да се окаже две крачки пред най-бързия. Стадионът събира много символи, идеи, спомени, конотации, препратки към антични, късно антични и средновековни идеи.

„Старата госпожа” всъщност е препратка към футболния отбор Ювентус, от гледна точка на това, че отборът е много стар. В същото време Ювентус, означава млад. Това е едно преобръщане на представите за младост и старост. То е особено функционално в повествованието, тъй като там има три жени – най-младата е пра внучка на най-старата и трите са централни образи, и при трите времето тече много далеч от тях.

Като казвате, че се говори за стадион, това значи ли че разказите са обвързани с футбола или това остава като метафора?  

И да, и не. Футболът е метафора, но участва активно в повествованието. В последствие мистификациите около него, около различните световни първенства, описват духовни реалии. Има един разказ, в който броя на дузпите от Леф Яшин по много странен начин съвпада с броя на псалмите и сонетите на Шекспир.

Случайно ли намерихте тази аналогия?

Николай Петков. Снимка: Бистра Величкова

Не, няма нищо случайно. Точно това е голямата провокация, че има много факти, които както и да ги въртиш, както и да ги сучеш не могат да бъдат на едно и също място редоположени. От някаква гледна точка, селския цар Ивайло и Тома Аквински са съвременници, от друга обаче е много трудно да бъдат в един и същи разказ.

Аз, докато пиша, премислям. Идеята е да няма капризни случайности, които да търсят бляскави ефекти. Важно е всяка една случайност да бъде много грижливо подбирана и дискретно предлагана. Има такива родства по избор, които поне за мен са скъпи и съкровени, и по някакъв начин бих искал да ги споделя с хората, с които бих могъл да пия бира.

Колко време ви отне написването на разказите?

Разказите са 20. Писах ги около половин година. От 18 юли до 18 декември (денят на Св. Себастиан).

До колко има автобиографичност в тях?

Има много автобиографичност, но едновременно с това има и няколко много сериозни капана, които искат да поставят повествованието в автобиографичен контекст. Т.е. въпреки високия коефициент на автобиографичност, ако читателят иска да реконструира една биография посредством този вид повествование, трябва да бъде внимателно предупреден, че може да се обърка.

Как решихте да напишете тези разкази?    

Миналата година си празнувах рождения ден. Току що се бях върнал от античния Ефес. Разказах на моите гости какво ми се е случило в Ефес и как самият аз съм попаднал там. Тогава те – отец Павел, свещеник от Карнобат и професор Юри Проданов казаха, че тази история би могла да бъде много интересна като пътепис, разказана едно към едно. Тъй като те знаеха и за други мои пътешествия по екзотични места, с екзотични превозни средства, казаха, че ако всички тези истории се навържат в един повествователен цикъл би било доста провокиращо предизвикателство. Аз започнах тази книга като пътеписи и трябваше да въведа герой, който да бъде скрития автор, който да разкаже какво е видял главния герой. Това е спомагателния герой, който разказва за пътешествията на пътешественика, т.е. аз. В един момент реших, че аз не съм толкова интересен и е по-добре да разкажа за всички свещеници, които съм познавал в своето детство, в своята младост и благодарение, на които познавам православието. Героят дядо Дионисий е всъщност събирателен образ на двамата свещеници, на които дължа собствената си църковност – отец Себастиан от манастира Св. Троица и свещеника, който ме е кръщавал преди повече от 40 години – отец Петър, от град Елена. Това кои са прототипите, разбира се, не е толкова важно, но искам да кажа, че има реални неща, които са реално преживени и съм търсел някакъв фикционален изказ, с който да споделя това, че църквата все пак не е свещи, пари, стока, а нещо много по-мистично, много по-истинско, много по-парадоксално.

В книгата църквата участва сериозно като тематика?

Николай Петков. Снимка: Бистра Величкова

Не толкова църквата, колкото свещениците, които са нейни живи носители. Свещениците, които са безкрайно отдалечени от нейната суета. По тази причина книгата е колкото автобиографичен разказ, толкова и разказ на една епоха. В художествената биография на главния герой се казва, че той е роден през 20-та година, получава богословско образование в Париж, в края на 30-те, началото на 40-те. След това се връща в България с всичките си познания, култура и ерудиция, и става заточеник в еленския Балкан. Той е безкрайно маргинална фигура, поради политическия режим по това време. В последствие умира последният енориаш и историята на неговото село свършва, защото няма нито един жив човек там. Тогава той повежда внука на последния енориаш към земите, където е учил, към Париж. Целта му е да покаже историята на своята младост и това, което тур операторите не могат да му покажат в Париж – Козмала, Естир (сестрата на Козмала) и др. Всичко това е разказано така, че да не натежава ерудицията, а да може зад тези академични факти да бъде споделен някакъв нормален човешки, душевен опит, който може да бъде четен и като телесен, и като духовен.

С богословието как и кога се срещнахте?

Още при кръщенето ми като дете. Иначе първата ми голяма и интересна среща с богословието беше, когато бях 1-ви, 2-ри клас и учехме „Научен атеизъм”.  Аз търсех антитеза на това, което ми казва другарката в училище. Отговорът търсех при свещеника. Другарката в училище ми казва „Няма бог” и аз отивам при свещеника и му казвам: „Дядо попе ти чувал ли си, че бог го няма?” Този сюжет, може да бъде намерен и в сборника, в разказа „И малко научен комунизъм”. Покрай уроците по научен атеизъм взех, че станах вярващ християнин.

Това, че Дивдядово е отдалечено притеснява ли ви? Липсва ли ви нещо там?

Липсва ми общуването с интелигентни, фини и културни хора, които бяха част от моето обкръжение, когато бях студент, началото на 90-те години. Наскоро пътувайки към Кападокия се срещнах с моя приятел от студентските години – Митко Кръстев, преподавател по Теория на литературата, в Пловдивския университет. Тогава усетих, че общуването с такива хора страшно ми липсва.

Такива хора също са и проф. Георги Каприев, доц. Юри Проданов и други. Те бяха част от годините, в които се формирах като човек и като личност. Давам си сметка, че хора като тях са голяма рядкост и си струва да се бориш за тяхното приятелство.

Как гледа съпругата ви на вашите занимания – свещеник, писател, философ, скоро и доктор по литература?    

Няма жена, която да гледа на нещата с единен поглед. Ако днес е един, утре ще е друг…

Чела ли е книгата?

Май се опита… Стигна до третия или четвъртия разказ… Ако трябва да цитирам буквално думите й, каза, че книгата е по-умна отколкото трябва, дори досадно умна. Каза: „Не е за нормални хора тази книга”.

Как написахте книгата си? Имахте ли някакъв по-специален режим на писане?

Да, имах режим. Като всеки нормален мъж, пиша, когато децата или ги няма вкъщи, или спят. Т.е. рано сутрин или късно вечер. Гледах да пиша всеки ден по една страница. Трябва да призная, че когато говорим за сериозна работа, вдъхновението не бива да бъде реалност на която да се разчита. Човек прави сериозен и систематичен труд, така че колкото по-малко вдъхновение, толкова по-добре.

Защо мислите така?

Във византийската монарска традиция има едно понятие „идиоритмия”, което предполага, че големите емоционални амплитуди са нещо, което изисква покаяние. Колкото е по-голяма еуфорията и след това унинието, толкова по-зле се движи душата. Т.е. тези душевни възторзи и техните компенсаторни сривове са нещо, което никак не е за предпочитане. Трябва да има някакво русло, в което бавно, спокойно, устремено да се движиш.

От религиозна гледна точка ли го казвате това?

И от религиозна, и от литературна. Начина по който са писали хора като Балзак, като Стендал, като Флобер, като Дикенс..

Николай Петков. Снимка: Бистра Величкова

Според вас те са писали спокойно, без силни емоционални издигания?

Ами, иначе, не можеш да напишеш един роман от 1000 страници или романова епопея от 20 романа. Достоевски например е имал много сериозни вълнения преди да започне да пише, но когато седне да пише, пише много спокойно.

Искам да кажа, че вече съм на такава възраст, при която гледам да се пазя от прибързаните възторзи и излишните вълнения. Както казва Декарт: „Има излишни страдания, които не би трябвало да бъдат част от изкуството, както и излишни радости, които са извън философията”.

Мислите ли, че читателите ще успеят да разберат символиките и метафорите, които сте заложил в книгата?

Трябва да призная, че съм песимист. За мен понятието неприятна изненада е тавтология, т.е., ако е изненада няма да е неприятна. Ако я разберат ще бъде наистина приятна изненада и ще бъде едно малко чудо за мен. От друга страна и броят на адекватните хора от ден на ден става все по-малък. Подобно на Шопенхауер, който имал само трима студенти и аз сериозно се замислям дали ще имам повече от трима читатели.

Притеснява ли ви това, че има вероятност да не достигнете до много читатели и да останете неразбран?    

Аз нямам илюзията, че ще бъда разбран. Нямам и вътрешната потребност да бъда разбран. Разбран от кого? И защо? Никой не е длъжен да ме разбира и да ме обича.

Премиерата на книгата, „Стадионът на старата госпожа“ („Сиела“) на отец Николай Петков, се състоя на 25 септември 2012, в София. Предстоят представяния в други градове из страната.

*Публикация в E-vestnik, 7 Октомври, 2012 г.