Кристиан Илиев: Поезията, съобразяваща се с някаква цензура, е като 30-годишен с биберон

Кристиян Илиев. Снимка: Личен архив

Кристиан Илиев. Снимка: Личен архив

Кристиан Илиев е роден през 1999 г., в София. Учи в Националното музикално училище ”Любомир Пипков”, със специалност класическа китара. След дълги години занимания с музика, от скоро започва да намира вдъхновение и в поезията. Пише стихове от 2015 г., като от тогава до сега има публикации в електронната книга “Manu Propria”, електронно литературно списание ”Кръстопът”, „Литературен Клуб”, и в ”DiascopComics”. През 2015 г. получава поощрителна награда на конкурса „Веселин Ханчев”, в Стара Загора. Освен това, е участвал и в литературни четения в различни клубове в София. Кристиан Илиев е един от най-младите съвременни поети, чиито ритъм на сърцето звучи, както един от стиховете му:

душата ни е тяло
на удавник
потънало
и мъртво
под ноктите
на океан

Името на младия поет нашумя, преди месеци, из социалните мрежи, след публикацията на следното стихотворение:

***
да ти размажа главата с пожарогасител
да те бутна през прозореца
или да обеся децата ти
ще е само доказателство
колко много значиш за мен

В списание „Жената днес“ излезе статия от Силвия Недкова, която остро критикува това стихотворение, поставяйки под въпрос поетичните му стойности. В отговор, Кристиан Илиев, беше защитен чрез Фейсубк и блог постове от членовете на  групата Нова социална поезия, чиито член е и самият той. Своят коментар за поетичния казус даде и литературният критик Рада Барутска, в традиционната си рубрика за съвременна българска поезия и литература „Ламцадрица“, в изданието „Пеат некогаш“. В интервюто по-долу Кристиан Илиев, наред с информация за вдъхновенията си и творческите си планове, дава и своя коментар за случилото се.

Какво те накара да започнеш да твориш и от кога пишеш?

Основната причина е че мой близък също пишеше. Просто ми харесва и вярвам, че ме бива. Иначе пиша от лятото на 2015 г.

Какво те вдъхновява?

Болката, любовта и цялото многообразие от най-различни неща и житейски моменти.

Кога пишеш най-често?

Обикновено, когато усещам в себе си един особен прилив на разнообразни/разнопосочни чувства и няма накъде другаде да го „канализирам“.

Мислиш ли, че поезията може да бъде лекарство за един човек?

Чак лекарство – не, но – да, може значително да помага.

Какво е за теб литературата?

Нещо нужно.

Мислиш ли, че поетите имат право да пишат без цензура?

Разбира се. Поезията, съобразяваща се с някаква цензура е като, да кажем, 30-годишен човек с биберон.

Не трябва ли да се съобразяваме с това, което пишем, спрямо – деца,

Кристиян Илиев. Снимка: Десислава Величкова

Кристиан Илиев. Снимка: Десислава Величкова

тийнейджъри и т.н.?

Не. Аз пиша това, което искам, съобразно това, което съм и това, което желая да бъда. Не се съобразявам с никого.

Как ще коментираш критиките, които излязоха срещу теб по отношение на стиха ти „да ти размажа главата с пожарогасител“? Как се почувства, когато видя коментара в сп. „Жената днес“, които не просто не одобряват стиха, а дори поставят под въпрос поетичната му стойност?

Не съм фен на такива злобни критики, но определено се посмях. Личи си как на хората зад статията навярно са им свършили идеите и са се хванали за малкото с опит, за да изглеждат дълбоко ерудирани. Но просто не им се е получило. Желая им всичко хубаво.

А как ще коментираш думите на литературния критик Рада Барутска в „Пеат некогаш“, която пише за този стих, че това е: „Бийбъризъм, ще рече: позата на човек, който на всяка цена иска да бъде видян, застанал в тази поза пред огледалото, където му се привижда широка и въодушевена публика от припадащи фенове и най-вече фенки – досущ като на концерт на Джъстин Бийбър“?

Никога не съм се интересувал от литературна популярност… Да твърдят това за мен е просто смешно, при положение че хора-поети, чийто имена, няма да спомена, са толкова по-продажни и жадни за внимание, че чак ми се гади, те не биват дори споменати или обвинени в същото, което очевидно правят. А и Бийбър май вече не е такъв хит в медиите, да ме сравнят с нещо по-култово другият път.

Имаш ли вече планове за дебютна стихосбирка?

Надявам се това скоро да стане факт.

Как би избрал заглавието на първата си книга?

Още не знам, но сигурно ще го измисля в последния момент.

Имаш стихове, в които има – любов, болка, смърт, мазохизъм. Защо именно тези теми?

Ами, нещата от живота, брат. Такъв е „нормалният ритъм“ на света, за който не е нужно рационално обяснение. Потапям се в него по един или друг начин – чрез поезията, на ирационалното ниво на чувствата и интуицията.

Как би искал да продължи твоят път като поет?

Колкото повече – толкова повече. Надявам се, докато стана, примерно, на 25, да имам повече от една стихосбирка и, разбира се, да продължавам да пиша.

Как виждаш себе си след 20 години?

Не гледам към бъдещето. Стремя се да виждам единствено настоящето – тук и сега.

С какво друго се занимаваш, освен с литература?

С музика. Музикант съм. Изучавам класическа китара в Националното музикално училище в София. Също така много обичам киното. Особено филмите на режисьори като Ларс фон Триер и Тарковски.

Какво мислиш за любовта?

Вярвам в нея.

Влюбен ли си?

В човека. Да

Как би описал любовта, тъгата, самотата, болката?

Неизбежните неща от живота, както казах и по-горе.

Какво обичаш да четеш?

Основно поезия.

Най-лудото нещо, което си правил е?

Аз съм доста спокоен човек, така че точно в тази сфера не мога да се похваля, кой знае колко, но се сещам, например, за случай, в който прескачах „Маймунарника“, за да гледам филм на аванта.

Кристиян Илиев. Снимка: Бистра Величкова

Кристиан Илиев. Снимка: Бистра Величкова

Какво е нещото, което си искал да направиш, но не си?

Хм… ами, като че ли ми се иска да скоча с парашут.

Съжаляваш ли за нещо?

Не. Радвам се за всичко добро и лошо, което се е случило и ме е научило на нещо.

Какъв човек всъщност е поетът и музикант Кристиан Илиев?

Като всеки друг, със своите добри и лоши страни, с всичките си плюсове и минуси.

Любим български поети/поетеси?

Нямам, но наистина се наслаждавам, когато чета стихотворенията на Стефан Гончаров.

Какви филми гледаш?

Хубави.

Какъв си мечтал да станеш и да не станеш?

Да не стана – лесно манипулируем, както и манипулативен човек. Да стана – себе си.

По-долу представяме няколко стихотворения на Кристиан Илиев:

до огъня

не се научихме
да треперим  заедно
само гледахме как
другият изстива
ти –
като наострен нож
готов да избоде лицата ни
и да ги хвърли в огъня
аз –
като любовник
виновен
за всичките ти
рани

вината
не е цигара
която да изпушиш
дори да беше
споменът за нея
остава
като рак
в белите дробове

хищни бозайници

щe ме опитомиш ли
без кожата
която смъкна от мен
и остави смъртта ми
гола

***
скрий греха
и насечи пътищата му
така дори да знам
къде си
няма
да те потърся

тъмнината
си отиде
онзи ден пак се засякохме
но
ме посрещна като слънце
в летен ден –
светло
нежно
топло
с планове
да ме изгори целият

***
омразата  ти
е риза
с дълги ръкави
винаги разкопчани

какво виждаш когато
гледаш очите ми:
пожари и въглени
горели дълго
за теб

цветът на виното

винаги проверявам
какво имаш в чашата
защото  знам
че ако е отрова
ще пиеш на екс

***
лежа под теб
като в ковчег
а ти
копаеш гроба ми

черен петък

на уличната лампа
не й е приятно да вижда
очите  ти
нито пък на снега
да се спъваш в него
но когато плачеш
съжаляваш и признаваш
успехите си на хищник
лампите ти осветяват пътя
а снегът омекотява падането

Автор на интервюто: МАРТИН КОСТОВ

*Още стихове от Кристиан Илиев можете да прочетете на блога му.

** Четене на Кристиан Илиев и Мартин Костов, в бар БарДак, в София, 2016 г.

Advertisements

Бистра Величкова: Ако имах двойник щеше да се казва Холдън Колфийлд

Бистра Величкова. Copyright © Beastra

Бистра Величкова. Copyright © Beastra

Нека да започнем с най-тривиалния, но въпреки това пиперлив въпрос, който се задава на всеки автор: Защо пишете? Какво е за вас литературата: призвание, работа, хоби ..?

Пиша, защото се опитвам да осмился и пресъздам света. Искам да запечатам това, което виждам и ми се струва интересно, и важно. Пиша, защото това е единственият начин да променя света – като създам друг, по-красив, по-истински и по-вълнуващ.

Работя, като…

Наблюдател на света. А в свободното време си търся работа. За щастие не ми остава много свободно време. 😉

За последно плаках, защото…

Последно плаках на летище „София“, когато на „Заминаващи“ възрастна жена изпращаше сина и внуците си обратно за чужбина. Явно си бяха дошли за Коледа. Внуците й не говореха български. „Върви, върви“, подкани го тя, като му тикна китка здравец в ръцете. „Тръгвай да не изпуснете самолета. Радвам се, че успя да се наредиш, на хубаво място“. Махаше с ръка, докато той се отдалечаваше и се смесваше с безличната тълпа, а очите й се пълнеха със сълзи, които едва беше сдържала до сега. След като повече не го виждаше, се обърна и бавно тръгна към изхода. В този момент видях в далечината как синът й се беше обърнал, търсеше я с поглед и махаше с ръка. В очите му проблясваха сълзи. Плаках наум и за двамата, и за всички българи, които живеем в такова време, в което, за да оцелеем и да живеем нормално, се налага да сме далеко от хората, които обичаме… В своя разказ „Малката домашна църква“, Деян Енев е описал много хубаво тази наша тъжна съдба.

Интервю за "Е-същност", 19 юли 2016 г. - стр. 1

Интервю за „Е-същност“, 19 юли 2016 г. – стр. 1

Ще променя миналото си, защото…

Няма да променя миналото си, защото всичко, което ми се е случило – и положително, и отрицателно – ми е помогнало да стана човекът, който съм днес и да възприемам света по определен начин.

Ако имах двойник…

Той щеше да се казва Холдън Колфийлд и щяхме да работим заедно като спасители в ръжта.

Не ми стига смелост за…

това да порастна. Светът на „големите“ е страшен. А на мен не ми стига смелост да призная, че вече и аз съм част от него…

Никога няма да опитам…

да променя хората.

Моята рецепта за успех е…

„Follow your bliss!“ – Joseph Campbell

Следвай своята страст, както казва Джоузеф Кембъл. Прави това, което ти доставя удоволствие, което те прави щастлив, без да мислиш дали е материално изгодно и какво ще е мнението на другите. Ако го правиш с цялото си сърце и душа, успехът е неизбежен!

На кой въпрос искате да отговорите, но никога не Ви го задават?

„Какъв е смисълът на живота?“. Никога никой не ми го задава този въпрос. А, аз го задавам постоянно. Много бих искала да мога да отговоря на него.

Критиката по мой адрес e…

…че имам интимна връзка с героите си, след като ги създам 😉

Най-добрият и ценен съвет е…

Слушайте и вярвайте само на себе си. И не слушайте съвети, дори някой да ви казва, че са най-добрите и най-ценните!

Интервю за "Е-същност", 19 юли 2016 г., - стр. 2

Интервю за „Е-същност“, 19 юли 2016 г., – стр. 2

Звездната болест заразна ли е?

Зависи от човека. Или си податлив на това, или не. Вярвам, че ако си истински човек, трудно можеш да възприемаш себе си като „звезда“. Ако си здраво стъпил на земята и можеш да погледнеш над себе си, нагоре към небето, ще видиш колко високо са истинските звезди.

Кои са Вашите критерии за добра литература? Какви характеристики трябва да притежава един литературен текст, за да го определите като такъв?

Добрата литература, както всяко добро изкуство, трябва да бъде автентично и искрено. Не трябва да има опит за поза, за подражание, за да бъде непременно харесано от някого. Винаги, когато нещо е фалшиво се усеща и не доставя естетическо удоволствие на хората. Бъди честен, бъди себе си и това ще се усети, и в творбите ти.

Бистра Величкова чете свои стихове в бар "Бардак". Copyright © Beastra

Бистра Величкова чете свои стихове в бар „Бардак“. Copyright © Beastra

Съвременник или класик…

Харесвам и класици, и съвременници, ако говорим за писатели. Списъкът ми от любими автори е много дълъг, но ето някои от тях:

От класиците – Чудомир, Елин Пелин, Йордан Йовков, Димитър Димов, Блага Димитрова, Атанас Далчев, Христо Смирненски, Георги Рупчев, Джеръм Д. Селинджър, Джон Стайнбек, Оскар Уайлд, Маргьорит Дюрас, Франсоаз Саган, Андре Мороа, Владимир Набоков, Стефан Цвайг, Милан Кундера, Уилям Сароян и др.

От съвременните, ще посоча български автори, които много харесвам и уважавам, и вярвам, че един ден те ще бъдат признати за класици: Деян Енев, Бойко Ламбовски, Палми Ранчев, Красимир Дамянов, Михаил Вешим, Георги Господинов, Милен Русков, Васил Прасков, Чавдар Ценов, Здравка Евтимова, Оля Стоянова и др.

От най-младите – Мартин Костов, Стефан Гончаров, Росен Карамфилов, Александър Байтошев, Лора Динкова, Невена Борисова, Дена Попова, Велина Минкова, Йоана Мирчева, Неор Начев и др.

Има още много, много имена на талантливи автори, които пропускам. Нека не се засягат тези, които не съм споменала, но няма да ми стигнат няколко страници за изброяване на всички! 🙂 Като цяло, мисля че в съвременната българска литература има много силни писатели и поети, които си заслужава да бъдат прочетени.

Сега или утре…?

Сега. Утре е твърде далече, а и може да бъде късно.
Въпреки че и „утре“ в някакъв момент ще стане „сега“, ако човек бъде достатъчно търпелив. Зависи от случая – дали трябва да се действа сега или е по-разумно да се изчака до утре.

Бързо или утвърдително…?

Утвърдително.

Какво е България?

България е моята родина, бащината къща, родителите, приятелите ми, баницата на баба ми и сладкото от вишни, лятото на Созопол, пожълтелите листа на кестените на булевард „Прага“ през септември, мириса на началото на учебната година, зимата с много сняг на Витоша, Рила или Родопите, Нова година на последния етаж на панелен блок, в краен квартал, с бенгалски огън и шампанско „Искра“. България е моето детство и моят език, което значи – всичко!

Четете ли е-книги?

Да, чета, но сякаш все още хартиените книги са повече. Но вероятно, когато един ден се сдобия с електронен четец ще чета повече електронни книги.

Продължете изречението Е-същност е…

Много хубаво пространство, което отразява събитията в литературния ни живот и публикува съвременни български автори. Имаме нужда от такова място и се радвам, че съществува и се развива, въпреки трудните условия за подобни издания, за изкуство и култура, в България.

* Интервю за онлайн списанието „Е-същност“, 19.07.2016 г., ред. Олеся Николова

Лилия Пангелова: Стъклото има човешки характер

Лилия Пангелова. Снимка: Личен архив

Лилия Пангелова. Снимка: Личен архив

Лилия Пангелова е родена през зимата на 1990 г. в София. Първото си професионално образование в сферата на изкуството получава в Профилирана гимназия по изобразителни изкуства “Проф. Николай Райнов”, специалност “Скулптура”, при г-н Вълко Ценов. Преди две години завършва “Дизайн на порцелан и стъкло” в Националната Художествена Академия (НХА) в София. В момента следва магистратура в същата специалност, с профил “Стъкло”, в Университета по изящни изкуства “Мимар Синан” в Истанбул, Турция. В интервю за списание „Banitza“ тя разказа за предизвикателствата да се занимаваш с изкуство и по-специално с духано стъкло, за различните техники за обработка на стъкло, и за това, че „стъклото има човешки характер. Може да е меко, течно, да заема всякакви форми и в същото време да е твърдо, чупливо и режещо. Непредвидимо е“.

Завършила сте специалност „Дизайн на порцелан и стъкло” в Националната художествена академия в София. Как и защо избрахте да учите точно това?

Честно казано реших да кандидатствам “Дизайн на порцелан и стъкло” в самия ден на приемните изпити. Имах основна подготовка за академична рисунка, работа с глина, но до последно се колебах какво точно искам да следвам. Допадна ми това, че изпитът се състоеше не само от рисуване на човешка фигура, а и от събеседване, на което идеята е да бъде опознат творецът, който стои зад кандидатстудентския номер. Може би това беше една от специалностите, която ми беше най-непозната. Всъщност не толкова порцеланът, който има общо с керамиката и съответно с глината, колкото стъклото.

Преди сте рисувала и графики, рисувате ли все още или сте се отдала изцяло на творенето чрез обработка на стъкло?

Стъклото присъства в графиката и графиката присъства в стъклото.

В момента следвате магистратура по “Керамика и стъкло” във Факултета по изящни изкуства, в Университета „Мимар Синан” в Истанбул. Различна ли е системата на обучение там, в сравнение с тази в България?

Университетът по изящни изкуства “Мимар Синан” се намира на самия бряг на Босфора. Това му разположение край водата придава усещане за дълбочина, за безкрайност, за процес на постоянно вдишване и издишване. Самата архитектура на сградата, която е ниска и продълговата допринася за пространственото усещане и е като част от истанбулския пейзаж. Системата на обучение има прилики с тази в Художествената Академия в София, но тя не се изчерпва със съдържанието на програмата и предметите, по-скоро цялостната атмосфера на университета благоприятства за по-различното в учебния процес…

Лилия Пангелова. Снимка: Личен архив

Лилия Пангелова. Снимка: Личен архив

През лятото тази година сте била на стаж в работилница в Холандия. Бихте ли разказала повече за опита си там?

В края на миналата година асистирах в продължение на две седмици на холандския майстор Бернард Хеесен, по време на специализиран уъркшоп за духано стъкло в Университета “Мимар Синан”. В резултат на доброто сработване по време на уъркшопа получих покана за месец юни 2015 г. да работя в неговото ателие “De Oude Horn” в град Леердамер, Холандия. Интересно е да се спомене, че в този град, който има отдавнашни традиции в областта на духаното стъкло, действат две основни ателиета с коренно различни естетически възприятия: едното е това на Бернард Хеесен, което бих описала като “експресионизъм”, другото е “Glasblazerij” (Гласблазерай) студио по духано стъкло към Музея на стъклото, в което работят майстори от Холандия, Норвегия, Америка и Чехия, което е олицетворение на “академизма” в обработката на стъклото. В тази връзка един от най-големите подаръци по време на моя престой беше възможността да асистирам и в двете ателиета. По този начин не само приложих разнообразни техники във формоването на топлото стъкло, а и опознах на пръв поглед взаимноизключващи се становища относно материала, с който всички боравим. Особено зареждащи бяха следработните срещи, на които се обсъждаха вечните за хората от гилдията теми – “Как следва да се обработва стъклото?”, “Какво е изкуство?”, “Каква е разликата между майстор-стъклар и художник-стъклар?” и др.

Казвате, че „духано стъкло” е една от любимите ви техники при обработка на стъкло. Защо? Какво представлява по-точно тази техника? Какви други техники има?

Стъклото е особен материал. На моменти дори мисля, че има доста човешки характер. Може да е меко, течно, да заема всякакви форми и в същото време да е твърдо, чупливо и режещо. Непредвидимо е. Може всеки път да работиш по един и същи начин, но всеки резултат да е с нещо по-различен от предходния. Работата със стъкло има нужда от любов във всеки един момент. Харесва ми да се чувствам в това състояние на “влюбеност”. Освен това стъклото, в частност духаното стъкло, което представлява обработка и издухване на разстопена стъклена маса, е познато още от древността. Стъклото може да бъде обработвано както в топло, така и в твърдо състояние. Основните техники за топла обработка са: “фюзинг” (англ. fusing), “огъване” (англ. slumping), “топене на стъкло в калъп” (англ. glass casting), “формиране на стъкло с горелка” (англ. flameworking) и “духано стъкло” (англ. glassblowing). В твърдо състояние стъклото се реже, полира и гравира. Оттук нататък всяка техника си има своите разновидности и приложения според използваното стъкло и желания резултат.

Кое е най-голямото предизвикателство в работата ви?

Търпението и да “слушаш” материала накъде те води, какво те учи и показва.

Може ли да опишете какво представлява творческият процес във вашата работа – от вдъхновението до крайния резултат? Какво ви вдъхновява най-силно?

Мога да се вдъхновя от всичко, по всяко време, навсякъде. Самата аз не съм сигурна как се получава. Рядко търся с мисълта си идея, която да е подходяща за стъкло, графика, живопис или друг материал. Ако решиш да се изразяваш в духано стъкло, не винаги се получава това, което предварително си замислил. Стъклото не се поддава лесно на планиране. По-скоро започваш и гледаш накъде те води. Ако действаш агресивно и своенравно, материалът поема енергията ти и изработеното произведение показва “кристално ясно” как е било третирано.

До колко според вас изкуството в България се развива на ниво, както е по света?

Наблюдението ми е, че съвременното изкуство както в България, така и по света се развива в посока смесване на различни материали. Самата аз се вълнувам от комбиниране на стъкло с камък, дърво, органични материи, вместването му в природна и градска среда и дори заснемане на работния процес.

Творба на Лилия Пангелова

Творба на Лилия Пангелова

Самата вас какво ви влече да правите повече – по-класическо, по-традиционно изкуство или по-модерно? Споделяте, че харесвате творбите на Пикасо и Салвадор Дали. Какво ви харесва в тях?

Замислям се не толкова върху това какъв тип изкуство правя, а върху идеите, които ми идват. Пикасо и Салвадор Дали ме вдъхновяват с това, че и двамата са носители на много богат свят на идеи и не се ограничават в използването на едно единствено изразно средство. Занимавали са се с живопис, графика, илюстрация, скулптура, сценография, продуктов дизайн, реклами, реализъм, експресионизъм, сюрреализъм…

Тъй като баща ви е поет – Божидар Пангелов, покрай него не сте ли се изкушавала и от изкуството на писането на стихове? Кои са любимите ви български поети?

Имам стихове, които съм писала на 12 годишна възраст. След това не се е случвало да се изразявам чрез поезия. Харесва ми творчеството на българските символисти: Д. Дебелянов и Н. Лилиев.

Какво е за вас изкуството?

Начин за предаване на невидимото в сетивния свят.

До колко е възможно човек на изкуството да остане верен на ценностите си и да прави истинско изкуство, когато е притиснат от материалния свят и нужди? Какви са начините за справянето с това, според вас?

Усещанията относно вярност, ценности, истинско изкуство, материални нужди варират от творец до творец. В този ред на мисли не искам да генерализирам и посочвам начини за справяне с толкова индивидуални състояния. Важното е човек да се чувства щастлив да живее с изкуството.

Коя е най-голямата ви мечта в творчески план? Имате ли идея за някакъв голям, по-специален творчески проект, който бихте искала да реализирате?

В момента се занимавам с довършването на магистърската си теза на тема: “Техники на обработване и формиране на римското стъкло и тяхното отражение в съвременното стъкларско изкуство”. Това е тема, която ме вълнува и ми е интересна. В момента съм настроена не толкова да мечтая, а да следвам възможностите, които ми се предлагат тук и сега.

Какво бихте казала на младите хора, на които им предстои да направят своя избор какво да учат и с какво да се занимават?

Пожелавам им да приемат и вярват на вътрешните си усещания. Което ми напомня за статуса ми в скайп: “Най-красивият рай е там, където се чувстваш щастлив”.

* Интервюто на Бистра Величкова е публикувано за първи път в списание Banitza, 12 октомври, 2015 г.

Красимир Дамянов, ти, който си на небето

Красимир Дамянов до т.нар. от него Текстов модулатор на Созополския семинар по творческо писане 2012 г. (ФЕК)

Красимир Дамянов до т.нар. от него Текстов модулатор, в Художествената галерия в Созопол, по време на Семинара по творческо писане 2012 г. на Фондация „Елизабет Костова“). Снимка: Бистра Величкова

Не. Това не може да бъде вярно! Той е тук. Реалността, както винаги е измамна. Не й вярвайте! Не. Красимир Дамянов не е на небето. Той пише третата част от “Дневникът на една пеперуда”. Третата част, която каза, че “ще е посветена на илюзиите на свободата и времето в емиграция”. Виждам шеговитата му усмивка и енергичното му говорене. Виждам замисления му поглед, когато ми казва: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…”. После никога не продължаваше. А само се усмихваше със скрита болка в очите. Сякаш не искаше да ми каже някаква тайна, която знаеше. Сякаш не искаше да разочарова илюзиите ми. Искаше да запази вярата ми, която може би му напомняше за самия него. Вярата, която е важна за всеки творец. Писател. Човек. Краси беше идеалист до последно. С чувство за хумор. Непоколебим в критиката си. Импулсивен. Непринуден. Понякога без да искаше можеше да засегне някого с думите си, но темпераментното му поведение и чистосърдечната душа оправдаваше всичко. Нищо не беше със зла умисъл. Просто непреклонно желание за честност и справедливост.

За първи път видях Красимир Дамянов в Художествената галерия в Созопол, на 24 май 2012 г., на откриването на ежегодния Семинар по творческо писане на Фондация “Елизабет Костова”. Беше облечен в бял костюм. Скоро пристигнал от Испания, носеше лекия и весел средиземноморски дух. Пред събралата се аудитория от български и американски писатели и гости, той прочете първия разказ в живота си, който е написал и публикувал. Разказът “Бряг”:

– Какво е това?

– Еднодневки – спомни си той.

– Защо се наричат така?

– Защото живеят един ден.

Разказът беше за белите пеперуди, еднодневки, които се радват на живота, без да мислят какво идва после. Публиката беше в захлас. Двама американци споделяха помежду си впечатления след това. Единият каза: “Представи си, щом това е първият му разказ… Страшно добър е!”

Красимир Дамянов обяснява как се постига кулминацията на разказа чрез числата на Фибуначи, анализирани върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Красимир Дамянов обяснява как се постига кулминацията на разказа чрез числата на Фибуначи, анализирани върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Следващите дни Красимир Дамянов водеше работните семинари по творческо писане на българската група писатели в Созопол. Говореше ни за геометрията на разказа, за златното сечение, за опорната точка. Успя дори да включи числата на Фибуначи в конструкцията на разказа. По време на една от лекциите, най-неочаквано отиде до една от дървените модернистични скулптури изложени в галерията и каза, че това е идеален пример за текстов модулатор. След което, постави хоризонтална дървена дъска, на самата конструкция, с 8 равномерно разпределени пирона по нея и закачи всички страници на разказа на един от участниците.

Разказ анализиран от КРасимир Дамянов върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

Разказ анализиран от Красимир Дамянов върху дървения Текстов модулатор. Снимка: Бистра Величкова

После каза, че ако всичко е инженерно премерено (нещо струва ми се доста трудно за един хуманитарен мозък като писателския, но не и за Краси, който беше и инженер), кулминацията на разказа трябва да се пада някъде на пирон номер 4 или 5. Разбира се, цялата група гледахме в захлас и весели погледи към артистичния му и необикновен подход на преподаване.

Записките от съветите на Красимир Дамянов за писане на разказ по време на Семинара по творческо писане в Созопол 2012 г., организиран от Фондация

Записките от съветите на Красимир Дамянов за писане на разказ по време на Семинара по творческо писане в Созопол 2012 г., организиран от Фондация „Елизабет Костова“. Записки на Бистра Величкова.

Още пазя записките си от тези незабравими лекции и упражнения по писане. Краси съветваше още: “Винаги да има нещо, което да тегли читателя”, “Да се върви ясно към действието”, “Да се остави загадка. Не разкривай развръзката в началото”.

След семинара, той си замина обратно за Испания. В Барселона, където твореше и приемаше гости в своя емблематичен хостел, на Carrer de les Basses de Sant Pere 10. А нас, учещите се от него, ни остави да се опитваме да пишем и мислим върху съветите му…

Следващата ми среща с Красимир Дамянов беше през декември 2012 г., след премиерата на романа му “Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“, на зимния Панаир на книгата. Помолих го за интервю. Беше словоохотлив и говорихме дълго. Разказа ми как през 1988 г. е писал сценария “Ти, който си на небето” за филм по романа на Виктор Пасков – „Балада за Георг Хених”. Говорихме си за вечното пътуване, за живота тук и там. За България и Чужбина. На въпроса ми дали, след 20 години живот в Испания, мисли да се върне един ден в родината, той ми отговори: “Аз никога не съм напускал България”.

Направихме още едно интервю през лятото на 2013 г., когато бяха протестите в София, срещу политиката на скоро спечелилата мнозинство партия на социалистите и т.н.

Всъщност, нямаше конкретен повод за интервю. Беше дошъл в България за няколко седмици и аз може би просто търсех причина да се срещнем и да слушам възгледите му, мислите му, идеите за това, което се случваше у нас, в литературата, в живота. Да чуя нещо, което да вдъхне надежда, вяра и посока, както умеят да правят само писателите. И след дълъг разговор, пак стигнахме до онази реплика, която е като улица без изход, като въздишката на стар мъдрец, който знае какво следва, но го пази в тайна, като последен поглед към залязващото слънце, като болезнената тишина, която следва когато някой голям и важен за света човек си отиде: “Мило момиче, животът е направен така, че един ден…” Искаше ми се, този път да продължи. Как е направен животът, Краси? Какво се случва един ден? Каква е тайната в многоточието? Защо мълчиш, Краси…?

Участниците в Созополския семинар по творческо писане 2012 г., с лектор Красимир Дамянов (в средата). Снимка: Фондация

Участниците в Созополския семинар по творческо писане 2012 г., с лектор Красимир Дамянов (в средата). Снимка: Фондация „Елизабет Костова“

– Погледни ме в очите – мъжът докосна голото рамо на детето и го прегърна. – Мъчно ти е за белите пеперуди, познах ли?

– Да.

– Напразно се боиш. Когато станеш голям, ще разбереш – каза мъжът. – Те живеят съвсем малко. Един ден. Но това им стига, повярвай ми… Защото не знаят като нас, че има и друг, и друг, и друг ден! И още много-много дни…

Така завършва първият разказ на Красимир Дамянов. “Бряг”. Чувам вълните на морето по бреговете на Созопол. Виждам усмивката му и белия костюм. Той се отдалечава с лодка в морето. Но не като еднодневка, а като вечна пеперуда търсеща повече истина и свобода от тази, която грешната ни земя може да предложи на идеалист като него. Ще ни липсваш, Краси! И днес, и утре, и други ден, и още много-много дни… И след многоточието… Ти, който си на небето! И в сърцата на еднодневките!

Бистра Величкова

* Текстът е публикуван първо във „Факел“, на 11 януари, 2015 г.

Невена Дишлиева-Кръстева: Избирам „свободата“ с рисковете и плодотворната мъглявина, пред „гарантирания“ месечен доход

Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив

Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив

Невена Дишлиева-Кръстева е един от тазгодишните носители на наградата за превод „Кръстан Дянков” 2013 г., връчена от Фондация „Елизабет Костова“, на официална церемония през ноември тази година. Наградата беше дадена за превода на книгата „Творците на памет“ от Джефри Мур („Жанет 45″).

Невена Дишлиева-Кръстева е родена в Ботевград, през 1971 г. През 1998 г. завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с магистър по Българска филология и втора специалност Английски език и литература. Същата година, завършва семестриално и магистър по История на изкуството в Нов български университет. От 1997 г. работи на свободна практика като преводач на художествена литература.

В биографията си има множество преведени книги. Някои от последните заглавия включват „Възмущение“ от Филип Рот (Колибри, 2013), „Писмата на Джон Ленън“ от Хънтър Дейвис (Сиела, 2012), „Неохотният фундаменталист“ от  Мохсин Хамид (Жанет 45, 2012), „Моментът“ от Дъглас Кенеди (Колибри, 2012), „Непорочните самоубийства“ от Джефри Юдженидис (Жанет 45, 2011) и др.

През 2008 г. и 2013 г. Невена Дишлиева-Кръстева печели конкурс за участие в преводаческа резиденция в Банф, Канада. Три години подред е била финалист на наградата „Кръстан Дянков“ (2008 г., 2011г., 2012 г.)

През 2010 г. създава и свое издателство за художествена литература – ICU, от което до момента са излезли заглавия в авторство на Елин Рахнев и Керана Ангелова.    

В специално интервю за блога Двойна измама, Невена разказа за усещането, след получаването на наградата „Кръстан Дянков“, за трудностите с които се сблъсква преводача, когато се бори да пренесе посланието на думите и чувствата, от един език на друг, за избора ѝ да работи на свободна практика, за което някои „се заблуждават, че като си работиш вкъщи, значи си айляк“  и накрая разказа за най-новите книги от младото българско издателство ICU.  

– Невена, тази година получихте специалната награда „Кръстан Дянков“ за превода на „Творците на памет“ от Джефри Мур („Жанет 45″) от английски на български език. Какво означава тази награда за вас?

– Това е първата награда, която получавам за петнайсет години работа като

Книгата, за превода на която Невена Дишлиева-Кръстева получи наградата "Кръстан Дянков" 2013 г., връчена от Фондация "Елизабет Костова"

Книгата, за превода на която Невена Дишлиева-Кръстева получи наградата „Кръстан Дянков“ 2013 г., връчена от Фондация „Елизабет Костова“

преводач. Ще излъжа, ако кажа, че не съм радостна и развълнувана. Признанието за вложени усилия неизменно носи удовлетворение. Особено в култура като нашата, където рядко се случва да получаваш обратна връзка за работата си. Радостта ми е още по-изпълваща, защото е признание и за труда и професионализма на редактори, художник, консултанти, страньор… – един много силен екип.

– Преди това три пъти сте била финалист за наградата „Кръстан Дянков“ (2008 г., 2011г., 2012 г.), според вас защо именно с „Творците на памет“ успяхте да спечелите журито тази година?

– Мисля, че в случая немалка заслуга за решението на журито има сложността и литературните качества на оригинала. „Творците на памет“ е изключителна книга във всяко едно отношение. Разбира се, аз си обичам всичките „деца“, особено при положение че през последните години се радвам на привилегията сама да избирам текстовете, които превеждам. В този смисъл наградата си посвещавам и на другите свои автори и преводи – Рана Дасгупта, Зейди Смит, Мохсин Хамид.

– Казвате, че за превода на „Творците на памет“ сте работила две години. Това голям или малък период е за превод на подобна книга? С какви трудности се сблъскахте по време на работата си върху нея?

– Това е най-дългият период от време, което съм отделяла за работа върху превод. Разбира се, през това време съм вършила и много други неща. Оставях текста да отлежава, връщах се към него, стигах до страници, които не ме пускаха да премина нататък. Не знам дали времето е малко или много. Вероятно е точно толкова, колкото ми е било нужно. За мен беше важно да преодолея страховете си, че този текст ми е непосилен. За огромен късмет, имах на кого да разчитам за подкрепа.

Фондация "Елизабет Костова",

Фондация „Елизабет Костова“, от 2007 г. връчва всяка година наградата за превод „Кръстан Дянков“

Що се отнася до трудностите, свързани с превода на тази книга, те бяха от всякакъв характер: идиоми и езикови игри, жаргон, анаграми, панграми, азбучни списъци, изобилие от скрити и явни цитати, включително поетични (преведени от Манол Пейков), разказ от името на петима протагонисти, чиито гласове се редуват, терминология в различни области: химия, биология, медицина, литература, изкуства, литературни препратки. Много тежка и натоварваща в човешки план тематика.

– Кое е изречението, което беше най-трудно за превод?

– Трудностите в тази книга далеч не са в превода на конкретни изречения, както споменах и по-горе. Те по-скоро са съвкупност от много фактори. Но, за илюстрация, ето два примера:

NXB’s drug-induced synaesthetic forms include these four, along with twenty-three others: lazy tongs (extensible frameworks with scissor-like hands), swastikas, scutiforms (shield shapes), galeiforms (helmet shapes), rowlock arches, lumbriciforms (like earthworms), cochlears (like snail shells), quadrants (quarters of a circle), doughnut shapes, amygdaloids (almond shapes), anchor shapes, botryoidals (like a bunch of grapes), clothoids (tear shapes), ensiforms (sword shapes), infundibuliforms (funnel shapes), moniliforms (string of beads), pinnate shapes (feathers), sagittates (arrowheads), unciforms (hook shapes), villiforms (resembling bristles or velvet pile), virgates (shaped like a rod or wand), scroll shapes, and sigmoids (curved in two directions, like the letter S).

Провокираните от медикаменти синестетични форми при НКБ включват горните четири, наред с двайсет и три други: пантографски клещи (разтегаеми щипци с дръжки като на ножица), свастики, щитовидни, с форма на каска, като зидани арки, глистообразни, кохлеарни (като черупка на охлюв), квадранти (четвъртина от кръг), с форма на поничка, амигдалоидни (с форма на бадем), като котва, гроздовидни, капковидни, мечовидни, фуниевидни, като наниз мъниста, подобни на пера, като връх на стрела, извити като кука, четинести (като повърхност на кадифе), пръчковидни, като свитък и сигмоидни (извити в двата края, като буквата S).

Изброяванията и дългите изречения са обичаен препъни-камък във всеки превод.

Или тази анаграма:

M  is for the miseries of Menopause

O   is for the road to Oblivion

   is for the Tailspin of ageing

H   is for the feeling of Helplessness

  is for the feeling of Emptiness

R   is for my Rage over losing my Role of M O T H E R

М бележи злочестината на Менопаузата
А бележи пътя към Апатията
Й бележи Йезуитската природа на надеждата
К бележи приближаването към Края
А бележи Агресията ми, че губя ролята си на майка

 

Тук ключовият момент е Й. За колко думи с Й се сещате в българския език? Йероглиф, йога, йод… А думата „Майка“ е абсолютно задължителна в тази анаграма. Тоест, дума с „Й“ при всички положения трябва да има в нея.

Годишната награда „Кръстан Дянков” е учредена през 2007 г. от Фондация „Елизабет Костова“ и се дава за превод на съвременен роман от английски на български език.
Годишната награда „Кръстан Дянков” е учредена през 2007 г. от Фондация „Елизабет Костова“ и се дава за превод на съвременен роман от английски на български език.

– Има ли цитат или момент от книгата, които най-силно са ви впечатлили?

– В самото начало на романа се описва как Ноел, един от петимата главни герои, приема новината за смъртта на баща си – какво се случва в главата му. Обрисуването с думи на цветовите възприятия на един синестет е уникално. И Джефри Мур тук е невероятно картинен. Много силни са и дневниците на Стела, болната от Алцхаймер майка на Ноел. Паралелно с разпадането на паметта й, се разпада и нейният език – буквално е разглобен на парчета, които се разместват като блокчета от детски строител. Да се преведе такава реч означава първо да бъде реконструирана на оригиналния език, след което преведена буквално и разглобена наново на целевия език.

– Проблемът на главния герой Ноел Бурун в „Творците на памет“ е, че има много силна памет и не може да забрави нищо. Предимство или недостатък е неспособността да забравиш?

– В романа една от основните линии на противопоставяне е липса на памет – свръхпамет. И двете крайности водят до разпад на личността. Непосилно е за човек да носи бремето на цялото си познание, емоции, преживявания, без да има механизми на освобождаване.

– Като човек познаващ в дълбочина, колоритността и на двата езика – английския и българския, можете ли да кажете какви основни разлики намирате помежду им? Емоцията и чувствата различно ли звучат на двата езика?

– Благодаря ви за ласкавата оценка. Да кажа, че познавам колоритността и на двата езика в дълбочина, означава да изгубя хъса си за по-нататъшно ровене в дълбочина. Слава богу, още го имам. Според мен най-лесно се усеща разликата между двата езика, когато човек превежда собствени текстове. Тогава се чувстваш достатъчно свободен да изразиш една и съща емоция посредством различни думи и не се притесняваш толкова, че фигурата за нещо, което ти е на сърцето, е различна на двата езика. С чуждите текстове е по-сложно, защото интерпретираш. Затова и най-добрите преводи се получават, когато си достатъчно освободен да надскочиш графиката на думите и да превеждаш посланието между редовете. Разбира се, твоята версия за това послание.

Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив
Невена Дишлиева-Кръстева, преводач. Снимка: Личен архив

– Как протича един работен ден на преводача?

– Гледа замислено през прозореца, пуши цигара от цигара, скрит зад дебели речници, и на пристъпи изтраква откоси от думи по клавиатурата. Шегувам се. През последните две години съм забравила какво е да отдавам цялото си време на преводите. Защото работя и други неща – било то поради влюбване в нови и интересни начинания, било защото преводач къща не храни. Така че денят ми минава разпиляно, а времето, което отделям за превод, не е по график. При всички положения предпочитам да е в по-безлюдната част на денонощието, по възможност без двете ми деца да ми скачат по клавиатурата.

– Бихте ли се радвала, ако децата ви наследят професията ви?

– Общо взето, натам е тръгнало. Синът ми е запален читател и често си отбелязва в книгите лошо звучащи на български изрази, или намира грешки и тича да ми ги покаже. А е едва на десет. Не знам дали ще се превърне в професионален интерес, но засега надава ухо. Бих се радвала, да. Преводът ми носи голямо удовлетворение и вярвам, че е достойно занимание. За дъщеря ми все още не мога да правя прогнози.

– От 1997 г. до сега работите на свободна практика. Това по-скоро желание за свобода ли е или принуда на времето?

– През този период съм работила и в издателство на щат, и в студио за превод и субтитри – с постоянен ангажимент, в офис. Студиото напуснах, когато се родиха децата ми, за да бъда повече вкъщи с тях. А издателството – беше драстично разминаване на интереси, ценности и приоритети. Оценявам, че работата там ме запозна с издателския свят, научих много за правенето на книги, ориентирах се кой кой е в бранша не само у нас, а и в световен мащаб. Но разминаванията със собственика постепенно взеха да придобиват застрашителни за душевния ми комфорт размери. И се махнах. Така че краткият отговор е: „От желание за свобода“.

Невена Дишлиева-Кръстева. Снимка: Личен архив
Невена Дишлиева-Кръстева. Снимка: Личен архив

– Има ли наистина толкова свобода в свободната практика, колкото всеки си мисли?

– И да, и не. Свободен си да разпределяш времето и ангажиментите си (стига да ги има), да решаваш кога ти е празник и кога делник. Но колкото и да си на свободна практика, книгите ги превеждаш за издател, с чиито срокове и изисквания се съобразяваш; съобразяваш се и с авторите си. Лично аз обаче се чувствам относително свободна по отношение на най-важните за мен неща – в човешки и професионален план. Тази свобода включва например силата да откажеш да се видиш с приятел, който се заблуждава, че като си работиш вкъщи, значи си айляк. Въпреки относителността на понятието „свобода“ обаче, без колебания избирам неговите рискове и плодотворна мъглявина пред „гарантирания“ месечен доход, регламентираният работен делник и Коледният банкет с колежките.

– Започнала сте да работите на свободна практика в доста трудни години за България, особено за преводачите. Имало ли е моменти, в които сте мислила да се откажете от тази професия и да се занимавате с нещо друго?

– Не съм мислила да се откажа. Как да се откажеш от любовта си току така. Работа, бизнес можеш да зарежеш, но за мен преводът е език. Моят език. То е като да рисуваш картини, или да имаш друг адекватен на натюрела ти начин на изразяване. Налагало се е обаче да работя и друго, за да оцелявам. Била съм учител по английски, продавала съм вестници, превеждала съм технически и всякакви други безумни текстове, правила съм книги по поръчка, подготвяла съм тръжна документация… Но аз съм преводач на художествена литература и всичко друго съм приемала за странични занимания или временни спасителни мерки.

– След толкова години детайлна и задълбочена работа с двата езика, не сте ли се изкушавала самата вие да напишете художествено произведение?

– Аз си пиша. Много от преводачите, които познавам, пишат. Но то е за лична употреба, рядко излиза от компютъра ми. Единствените случаи, в които съм споделяла написаното, е било пред колеги преводачи. Правили сме си такива вътрешни четения, като тайно общество на съмишленици. И, странно, текстовете ни си кореспондират по много особен начин. Не тематично, а като усещане, като регистър.

„Кукувицата“ от Елин Рахнев (ICU, 2012)
„Кукувицата“ от Елин Рахнев (ICU, 2012)

– От 2010 г. имате и собствено издателство ICU. Можете ли да разкажете малко повече за него? Защо решихте да го създадете? Към какъв тип книги сте насочени? Колко и какви книги имате издадени до момента?

– Идеята за издателството дойде в процеса на опитите ми да направя следващата стъпка към постигане на по-голяма лична свобода. За мен всеки елемент от раждането на една книга, е много, много важен. Всеки човек от екипа, всяка дума, корица, шрифт, избор. Отговорността и рискът да създадеш собствена издателска марка, да обгрижваш книгите от тяхното зачеване до разпространението им на пазара, да обменяш светове с авторите и да получаваш обратна връзка от читателите – искаше ми се да го изживея. Идеята си зрееше у мен бавно и напоително, докато един ден с Елин Рахнев не решихме да превърнем една негова пиеса, в чието написване участвах косвено преди доста години, в приказка. Андрей Кулев и Ася Кованова започнаха да я рисуват и преди да се запитам време ли е, готова ли съм да издавам, ще се получи ли, имах пред себе си страхотно красива история с великолепни илюстрации. Оттам насетне връщане назад няма.Книгите на издателство Ай Си Ю са нежни, безкомпромисно мои, такива, от които ме обзема топлина. Още преди да започна да издавам, си обещах, че мине ли ми през ум да примижа за нещо – все едно дали е качеството на хартията или на литературата, – ще спра.Книгите ми засега са само три. Освен „Кукувицата“, излязла в края на 2012 г., през

"Слънчогледи за Мария" от Керана Ангелова (ICU, 2013)
„Слънчогледи за Мария“ от Керана Ангелова (ICU, 2013)

2013 г. се появиха две книги на Керана Ангелова. „Един след полунощ“ е сборник с фрагменти, които се наместват в едно междинно пространство, на границата между художествената и документалната проза. Част от фрагментите са развити, опровергани от или по друг начин пренаписани в романите на Керана. Техни миниатюри. Другата книга се казва „Слънчогледи за Мария“ и е роман. Една читателка написа, че това е катарзисна книга. В нея има ужасно много болка, насилие, горчивина, неосъщественост, героите се лашкат между различни времеви и географски пояси, но в крайна сметка преминават през „игленото ухо на любовта“ и се пречистват. Грижата за този роман, извървяването на целия път от грубата идея за него, през живата връзка с читатели, обмена на енергии, чак до премиерата в София в края на ноември, ме изпълни с удовлетворение, каквото не съм очаквала, че може да донесе книга. До голяма степен това се дължи и на Керана Ангелова, с която всичко е любов. Занапред плановете ми са умерено оптимистични. Имам следваща книга в процес, дори две. За по-нататък не си позволявам да мисля, за да не се размечтавам твърде.

– И накрая, кои са творците на памет днес?

– Всеки човек на изкуството е творец на памет. Езикът на изкуството остава задълго.

* Интервю на Бистра Величкова с преводача и носител на тазгодишната награда „Кръстан Дянков“ 2013 г. – Невена Дишлиева-Кръстева

Ричард Русо: Ако не се откажеш, има шанс да успееш

Американският писател Ричард Русо. Снимка: Личен архив

Американският писател Ричард Русо. Снимка: Личен архив

Ричард Русо е американски писател и сценарист, автор на седем романа и два сборникa с разкази. Роден през 1949 г. в Джонстаун и израснал в Глоувърсвил, Русо завършва бакалавърска и магистърска степен по изящни изкуства, както и докторантура по философия в университета на Аризона. Романът му „Емпайър Фолс” печели наградата Pulitzer за литература през 2002 г. и е заснет на филм през 2005 г. Преди седмици, „Емпайър Фолс” излезе на български език от издателство „Сиела”.

В края на месец май, Ричард Русо, гостува в България по покана на Фондация „Елизабет Костова”. Той беше лектор на ежегодния Созополски семинар по творческо писане. В София, изнесе лекции свързани с творческото писане и адаптирането му за кино. На лекция пред студенти, в Софийския университет, писателят сподели, че има режим на писане, според който сутрин пише около 2-3 страници. Признава, че първите два часа са най-ползотворния му период, в който свършва най-добра работа. Следобедът го посвещава на редактиране на написаното сутринта. А вечер, когато си почива, се отдава на четене. Въпреки че вече всичко се пише на компютър, Ричард Русо остава привърженик на писането с химикалка на лист хартия.

– Г-н Русо, кога осъзнахте, че ще бъдете писател?

– То не беше едно единствено осъзнаване. В лекциите, която изнесох, аз казвам, че осъзнавам на няколко пъти, че искам да бъда писател. Имах период, в който пишех много. В последствие станах професор. Скоро, след това намерих своя глас в литературата, което беше още едно от осъзнаванията ми като писател. В един момент обаче си казах, добре, може би не съм писател, но бих искал да пробвам за известно време да бъда. Тогава бяха на около 32 години. Когато твои разкази започнат да ги публикуват, ти си казваш – о, аз съм писател. Когато, обаче първата ми книга „Мохак” беше одобрена за публикуване, беше първият път, в който чувствах, че мога да кажа на другите хора, че съм писател. Важно е какво ти мислиш за себе си и как се възприемаш, но е важно и как другите те възприемат.

– Вашето семейство и приятели подкрепяли ли са ви в писателския ви път? Или са ви казвали, че това не е печеливша работа и е добре да се захванете с нещо друго?

– Всеки, с който съм говорил тогава се опитваше да ме откаже. Майка ми беше човекът, който винаги ме е подкрепял и насърчавал да правя това, което искам. Когато станах професор, тя беше изключително горда. Когато й казах обаче, че искам да бъда писател, тя каза, че това вече идва в повече. Каза ми, че трябва да обръщам внимание на семейството си, да се концентрирам в работата си, така че да изкарвам добри пари, за да издържам съпругата и децата си. Тя смяташе, че да си писател е все едно да гониш вятъра. Страхуваше се, че семейството ми ще страда от това. Майка ми не спираше да казва: „Не, не, ти не трябва да правиш това. Ти си преподавател, имаш семейство, зарежи тази луда мечта”. Баща ми по това време вече беше починал. За това, никой от семейството ми не ме насърчи в желанието ми да съм писател. По-късно съпругата ми си намери любовник. Разделихме се. Преди да се стигне до там, се случи така, че харчехме пари, които нямахме. Имаше период, в който малкото пари, които имахме ги давахме за пощенски марки, за да мога да изпращам своите разкази до различни списания. В повечето случаи, те се връщаха обратно, с отказ. През цялото това време в началото, когато Барбара и аз бяхме женени и бяхме отчайващо бедни, от нея се очакваше в един момент да каже: „Виж какво, това е лудост, ние харчим пари, които нямаме. Не мислиш ли, че трябва да прекарваме времето си в нещо, което ще ни се отплати и ще ни носи доход?” Но тя никога не каза това. Това, че тя не се противопостави и не ми попречи да преследвам мечтата си, ми даде увереност да продължа.

"Емпайър Фолс" на Ричард Русо ("Сиела")

„Емпайър Фолс“ на Ричард Русо („Сиела“)

– Вашата книга „Емпайър Фолс”, наскоро излезе на български език.

– Да. Ако някой кажеше на семейство ми, че аз не само ще се развия и ще стана писател, но и че един ден ще бъда преведен на български, те щяха да кажат „Ооо, това е невъзможно!”

– Колко време ви отне написването на книгата?

– Обикновено ми отнема около 4 години, за да напиша една книга. Но, през тези 4 години, докато писах „Емпайър Фолс” аз не се занимавах само с това . В същото време, пишех кратки разкази, сценарии за филми, есета, преподавах в университети.

– С какво „Емпайър Фолс” се различава от другите ви книги?

– Това, което е различното в „Емпайър Фолс” е че историите, които бях писал до този момент, бяха интимни разкази, свързани с личните отношения между хората. В „Емпайър Фолс” има исторически контекст, за това е и по-голяма. Главните герои, които живеят в настоящето са едната част от историята. Другата е едно семейство, чиито живот се развива в миналото, в същия този град. В тази част се разказва как се е създал града, как са започнали да наемат работници във фабриката. Това е история за самия град. Тъй като този малък град, известен със своите мелници, прилича на други такива градове пръснати из цяла Америка, аз осъзнах, че всъщност пиша роман за Америка. Тази книга не е просто интимна история, но и исторически разказ, както и политически портрет на нацията в рамките на 50 години. Разглежда се животът на хората, в един исторически период, през който Америка претърпява определени промени.

Сегашното време в романа се развива в периода, когато всички мелници в града ги затварят и главният герой – Майлс Роби се опитва да спаси бизнеса си. Безработицата се увеличава и хората напускат града. В този момент идва един човек, който купува всички стари мелници и ги превръща в малки ресторанти, магазини и кондоминиуми. Именно това се случва в цяла Америка тогава, променя се икономическа среда. Другата част на историята, разглежда града от самото му създаване, още през 19 век, когато дори не е имало електричество, когато реката се е използвала за работата на мелниците.

– До колко има автобиографичност в книгата?

– Тук може би има по-малко автобиографичност, в сравнение с другите ми книги. Най-автобиографичният епизод от книгата е, когато Майлс е все още момче. Тогава майка му го завежда до едно вълшебно място, до острова Мартин Виниардс. Той никога не забравя тази случка. От тогава винаги, когато е тъжен и разочарован от живота, си спомня за това място от детството, което за него е въплъщение на щастието. Това е доста автобиогафична част, защото моята майка ме водеше на същия този остров. Той промени живота ми. От тогава, аз водя собствените си деца там. Те вече са големи хора и водят техните деца на острова. Превърна се в семейна традиция.

– През 2005 г. романът „Емпайър Фолс” е заснет на филм. Как се почувствахте, когато видяхте художествените си герои на екрана? Изглеждаха ли така, както сте ги представил в книгата?

– Това, което се случва при мен, а предполагам и при повечето писатели, е че докато пиша книгата, аз вече виждам един филм в главата си. Когато обаче започна да се случва наистина, на голям екран, беше доста различно. Все пак филмът се прави от продуцент, режисьор, актьори. Много хора участват в реалния кино процес и всеки има своя принос в него. Винаги, когато видя филм по моя книга, моята първа реакция, е, че нещата не трябва да са така. С „Емпайър Фолс”, например, за главната роля на Майлс Роби, те избраха Ед Харис. Той е прекрасен актьор. Героят, обаче, който аз бях описал в романа беше едър, разпуснат, с наднормено тегло. Той беше човек, който буквално изяжда грешките си. През целия си живот е бил готвач. Всеки път, когато направи сандвич, който някой не харесва и не го иска, вместо да го изхвърли в кофата, той го изяжда. Става дума за огромен мъж. Кой, обаче избраха за тази роля във филма? Избраха Ед Харис, който е в перфектна физическа форма, със слабо тяло! Странното е, че всеки във филма го нарича Голямото момче, както му казват и в книгата. Притесних се как ще се изглеждат нещата накрая. Въпреки това, крайният продукт беше добър. Най-важното в романа е отношенията между Майлс и неговата дъщеря. В сцената, която показва тези отношения, Ед Харис се

Ричард Русо. Снимка: Владислав Христов

Ричард Русо. Снимка: Владислав Христов

оказа перфектното въплъщение на любящ баща, който се страхува, че нещо лошо ще се случи с дъщеря му и иска да я предпази. След като видях тази сцена, си казах – какво значение има как изглежда – слаб или едър, както е описан в книгата, след като тази химия между него и младата актриса, разтърсва екрана с емоция. Това беше прекрасно. Аз имах щастието да работя със страхотен екип – Пол Нюман, Ед Харис и други известни имена.

– Кое е по-важно в процеса на писане – вдъхновението или ежедневната и усилена работа?

– Хората, които виждат писането единствено като вдъхновение, скоро се захващат с нещо друго. Тези, които седят и чакат да дойде вдъхновението накрая стават сервитьори. Мисля че, всеки, който разбира какво е писането, знае, че вдъхновението идва от навика, идва от желанието да заставаш пред белия лист всеки ден и да пишеш изречения, изречения, които не са перфектни, но които подобряваш с всяко следващо. Ако не си пред белия лист, с химикалка в ръка, нищо няма да излезе. 99% от работата е да напишеш едно изречение, след това по-добро и по-добро, и по-добро.

– Според вас каква работа би било добре да има човек, за да му помогне при писането на художествена литература?

– Всяка работа, която изисква упоритост. Когато бях в гимназията имаше т.нар „Крос кънтри” маратон, състезание по бягане. Аз не бях достатъчно бърз и не можех да бягам спринтове. Това, което аз можех да правя, а пък много други хора не можеха, беше просто да продължавам. Единият крак пред другия, другият пред другия… Никога няма да бъдеш бърз, но когато другите спрат, ти продължаваш да вървиш, да тичаш. Всяка работа, която изисква упоритост и способността да не се отказваш, и да продължаваш, може да бъде много добра тренировка за един писател.

Лекция на Ричард Русо в Софийския универстиет. Снимка: Бистра Величкова

Лекция на Ричард Русо в Софийския универстиет. Снимка: Бистра Величкова

– Мислите ли, че ако един писател спре да пише за известно време, примерно за година, след това може лесно да пропише отново?

– Би било трудно. Аз се опитвам да пиша всеки ден, защото съм забелязал, че дори един ден да не пиша, на следващия ми е по-трудно. Като всеки човек, аз искам нещата да стават лесно, за това пиша всеки ден. Ако всеки ден работя максимално много и пиша отдадено, животът ми е по-лесен. Но за да ти е лесен животът, трябва дисциплина.

– Какъв съвет бихте дал на младите писатели. Какво трябва да направят, за да имат успех в писането?

– Най-важното е да четат постоянно. За да бъдат добри писатели, първо трябва да са добри читатели. След това, трябва да пишат всеки ден. И да знаят, че голяма част от хората, които правят всичко това, в един момент се отказват. Ако не се откажеш, имаш реален шанс да успееш.

* Интервюто на Бистра Величкова с Ричард Русо е публикувано в Kultur Bench, 7 юни, 2013 г.

Издателят на книгата за турците: Боб яхния! Шкембе чорба! За култура говорим

Корицата на книгата "Турците в България"

Корицата на книгата „Турците в България“

Потърсихме за коментар издателя  Антони Георгиев по повод новата книга “Турците в България” (“Вагабонд медия”), която предизвика спорове и дискусии. 

„Турците в България“ е обявена като „сборник от статии на видни български учени в областта на историята, филологията, музикознанието, археологията, религията и етнологията, които описват и анализират турската култура по българските земи и как тя влияе на българската.“ Авторите казват, че „акцентът е върху нематериалното наследство – обща история, език, фолклор, музика, танци, обичаи, празници, кухня…“

Въпреки това се появиха негативни критики относно книгата от страна на представители на ВМРО, които я нарекоха „комикс с политическа цел“. Вестник „Атака“ пък писа, че книгата “обслужва турски интереси“.

– Новата книга „Турците в България“ разбуни духовете. Очаквахте ли такава негативна реакция?

– Аз не съм виждал “негативна” реакция. Напротив. Обадиха се десетки хора, някои от които писмено, да изразят задоволство от качеството на работата на колегите Йорданка Бибина, Димана Трънкова, Доротея Добрева, Галина Лозанова, Божидар Димитров, Орлин Събев и Радко Попов, с които създадохме книгата “Турците в България”.

Повечето от хората, които се обаждат, са сериозни личности, принадлежащи към българския академичен и интелектуален елит, има и много представители на дипломатическия корпус в България. Имам мненията на посланиците на повечето държави членки на Европейския съюз, в който вече е и България. На представянето на книгата присъстваха и други висши дипломати от държави, с които България активно партнира – Съединените щати, Израел, Русия, Индия, Южна Африка. Разбира се, обаждат се и “обикновени” читатели – както етнически българи, така и етнически турци – които искат да ни поздравят за труда ни в област, която по различни идеологически и пропагандни причини е била игнорирана. Безсмислено е да изреждам имената им в интервю, защото самото изреждане ще отнеме много място.

Така че не разбирам откъде сте придобили впечатлението, че има някаква “негативна” реакция.

Разбира се, има и плюене. Определени политически среди, на които някои медии дават програмно време или вестникарска хартия, са недоволни. Но с такива хора не се говори. Това е все едно да се опитваш да спориш с бивша депутатка от “Атака”, която се изживява като телевизионерка, и с функционер на ВМРО, който се чувства по-добре зад мегафона на площада отколкото зад микрофона в телевизионното студио. Безсмислено е. В желанието си да повишат броя кликове върху страниците си, някои вестници, например “Сега”, стигна до там да генерира дописки на базата на телевизионни предавания (интересен жанр!). “Сега” и “Дума” лъжат в заглавията си. Коментарът може да си направите сама, нали?

– „Турците в България“ е книга продължение на “Пътеводител за османска България“. Как и защо решихте от „Вагабонд медия“ да издадете книги на тази тематика?

– Като автор и издател се интересувам от аспекти на България, включително такива в близкото и по-далечното й минало, които някак са останали встрани от общия информационен поток. Ние имаме богато портфолио, в които “Турците в България” и “Пътеводител за османска България” са само две книги. Ако се интересувате, препоръчвам “Пътеводител за еврейска България” (2011 г.), “Скрити съкровища на България” (2006 г.), “Поезия на стената” (2009 г.) – последната е за един интересен проект на холандското посолство, в който участваха всички посолства на страните от ЕС в София.

Сега конкретно на въпроса ви.

“Турците в България” е естественото продължение на “Пътеводител за османска България”, който издадохме миналата година. “Османска България” е книга с около 200 страници, която фокусира предимно върху османското материално наследство по нашите земи. Става дума предимно за архитектура – обществени сгради, конаци, джамии, бани, чешми, мостове, часовникови кули. Тези архитектурни факти са част от българското културно наследство, но поради ред причини историята им, а често и местонахождението им, са слабо познати, а в много случаи – напълно непознати.

С Димана Трънкова и проф. Христо Матанов ние систематизирахме това наследство и го представихме в книга, в която фотографията и текстът заемат почти равно място. “Пътеводител за османска България” излезе в два варианта – на български и на английски език. Книгата се разпродаде и в началото на тази година издадохме нов тираж. По книжарниците, доколкото разбирам, все още има бройки на български, но за съжаление на английски вече е почти свършила.

Сега “Турците в България” идва като “втори том” на “Османска България”. Акцентът е върху нематериалното наследство – обща история, език, фолклор, музика, танци, обичаи, празници, кухня…

Когато започнахме работа по “Турците в България”, искахме да се опитаме да прокараме горе-долу ясни разграничителни линии между онова, което наричаме “българска национална култура” и турската култура. Много бързо обаче излезе, че това е трудно, а в много случаи – невъзможно. Нещата във всички области – от яденето, което ядем, през думите, които казваме ежедневно, до специфичната за Балканите култура на любов-омраза между комшии – са толкова преплетени, че прокарването на ясни граници е обречено.

С други думи, “Турците в България” е книга колкото за турците, които са български граждани и живеят в България, толкова и за самите българи.

– Как е финансирана книгата „Турците в България“?

– От израелските тайни служби Мосад. Може да ги питате и да ги помолите да ви изпратят копие от банковия превод.

– Коричната цена на книгата е 35 лева. Мислите ли, че много българи ще имат възможност да си я купят?

– Книгите навсякъде по света, включително в България, са скъпо удоволствие. Нашият труд е скъп. Трудно се пишат книги.

– Вие казвате, че акцентът на книгата е върху нематериалното наследство – обща история, език, фолклор, обичаи и т.н. Въпреки това се чуха остри критики, че книгата оспорва съществуването на турско робство в България. Представители на ВМРО нарекоха книгата „комикс“, чиято цел е „политическа“. Как ще коментирате подобни изказвания?

– Не бях чувал сравнението с комиксите. Вероятно е било направено от човек, който е гледал прекалено много комикси и сега мислите в главата му са като в комикс.

Останалото са пълни глупости. Думата “робство” се споменава два пъти в книгата и то със синонима й “иго”. И двата пъти става дума за романа “Под игото” на Иван Вазов. Препоръчвам на тези, които твърдят, че някой е отричал или не е отричал съществуването на нещо в българската история да прочетат Иван Вазов, както и гимназиалните учебници по история. Разбира се, и нашите книги.

– Защо темата за турците и османското робство в България винаги предизвиква противоречия? Трудно ли ни е да погледнем обективно на тази тема, въпреки че са минали толкова години от тогава?

– Единственият начин да се освободим от предразсъдъците на миналото е чрез осведоменост за нещата, случващи се в настоящето. Отношението на много българи към собствената ни история е неконструктивно. Да се изтъкват периодите на въстания и мъчения за сметка на времената на относителен икономически и културен възход, не е полезно нито за самата история, нито за учениците, които я учат – тъй като те ще се превърнат в граждани, за който светът ще бъде съставен от простички, черно-бели послания. Това е опит да се използва миналото, за да се избяга от реалностите на настоящето и от предизвикателствата на бъдещето. С “Турците в България” се опитваме да разчупим стереотипите и да погледнем на нещата такива каквито са от една интелигентна, осведомена и либерална гледна точка, която по презумпция изключва черно-белите кадри на пропагандата.

– Защо българите трябва да прочетат книгата „Турците в България“?

– Освен ако нямаме специални интереси, ние почти не се замисляме за турските думи, които използваме в ежедневието; за турските ястия, които ядем у дома или в кръчмата; за турските навици, например люпенето на семки, които притежаваме; за турските народни приказки и поверия, които предаваме на децата; за турската законодателна система, от която все още могат да бъдат намерени преки следи в българския съд; за турската култура на семейственост и мрежа от приятелства, които всеки в България познава до болка; за турския “светоглед”, който определя съвременния български светоглед много повече от привнесените от комунистите идеи от далечния и студен Север.

Книгата “Турците в България” е за тези неща.

Задавам прост въпрос: назовете ми едно българско ястие, което да не съществува в съвременна Турция, Гърция, Македония, Сърбия и Южна Румъния – вероятно на всички тези места едновременно. Пълнени чушки? Боб яхния? Шкембе чорба? Българската кухня, както и останалите балкански кухни, са базирани върху османската кухня, но разбира се с дребни местни модификации.

Как българската кухня е повлияла върху турците в България? Отново лесен въпрос. Турците в България, освен ако не са много традиционни, с удоволствие ядат свинско месо.

Същото се отнася за езика, за музиката, за танците, за фолклора. В “Турците в България” пишем много по тези въпроси, например в какво се различават образите на Хитър Петър и Настрадин ходжа при българите и при турците.

“Турците в България” ще ни помогне да разберем по-добре себе си, като се огледаме в на другия.

* Интервюто е публикувано в OFFNews, 29 ноември, 2012

Калин Терзийски: Медийните изяви не ме изморяват! Те помагат на писателя!

Калин Терзийски, сред приятелите си по-познат като Кайо. Снимка: Личен архив

Калин Терзийски (Кайо). Чували сте го. Виждали сте го. Може би дори сте го чели. Роден 1970 г., по професия лекар-психиатър, той е българският писател, който за последните 4 години стана един от най-известните съвременни автори. В периода 2009 – 2012 г. той издаде близо 8 книги. Между тях са сборниците с разкази „Имен ден за добрия човек”, „Любовта на 35 годишната жена”, „Има ли кой да ви обича” (получил европейската награда за литература, 2011г.),  романите „Лудост”, „Алкохол” (от една година се играе спектакъл по книгата) и др. Най-новият му роман „Войник”, излезе от печат преди седмица, от издателство „Сиела”. Книгата е написана за година и половина, с което се нарежда между най-дълго писаните книги от автора. „Писах я повече време, тъй като известността също отнема време и не можех да се концентрирам само в писане”, споделя той.   

Силно обичан от едни и безкомпромисно критикуван от други, Терзийски безспорно се радва на голяма популярност. Освен това, той е един от малкото писатели в България, който има щастието да изкарва хляба си само с писане. Хвалебствията той приема с усмивка, на критиките обръща гръб, а когато е на площад „Славейков” или в книжарница, с поглед търси своите книги прилежно наредени на сергии и рафтове. Когато ги види, се усмихва с умиление и сдържана гордост.

Калин Терзийски твърди, че не обича затворените литературни кръгове и клики. Въпреки това, самият той през 2006 г. създава литературния клуб „Литература Диктатура” заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов. Казва, че да си циничен означава да си искрен. И в разказите си той се стреми именно към споделяне на такива сурови истини. Не го притесняват острите критики относно честите му медийни изяви. За тях той казва: „Завистта се облича в рационална форма”. Медиите и популярността помагат на писателя, така че книгите му да се четат повече”, убеден е Терзийски.

– Кога разбрахте, че писането е вашата страст и искате с това да се занимавате?

– Много късно. Не по-рано от 36 години. На 26 години обаче започнах да пиша интензивно, за да изкарвам малко допълнителни пари към лекарската ми заплата. Аз работех медицинската си работа като вид странно хоби. Допълнително работех като сценарист и дописник във вестници и списания. Това ми носеше основните доходи и цял живот е било така. Започнах първо като сценарист. Около 7-8 години съм писал едно нещо, което е не само моя запазена марка, но на цяла група от подобни на мен писачи. Това са кратки абсурдистки неща, които могат да минат за пародии. Стават за сценарии. Нещо, което е философско, но и смешно и абсурдно. Например пародии на приказки, на литературни герои. Този тип писане в България, в новото време го отключи Людмил Станев. Аз винаги съм му благодарял. Той е човекът, който ми даде увереност. Прочитайки неговите неща разбрах, че и аз мога да пиша такива неща. А този, който ми е дал увереност в световната литература е Даниил Хармс. Людмил Станев, Даниил Хармс, след това аз, Емил Йотовски, Карбовски и т.н. Това е един маниер на писане, който ставаше за всякъде. Пишейки за „Каналето” те ставаха на скечове. Писал съм в едно хумористично приложение на „Труд”, след това в сп. „SAX”, конкуренция на „Егоист”. Сега планувам да издам и книга с неща писани тогава. Тя ще се казва „Смешният съд”.

– Как и защо се отказахте от професията на лекар – психиатър и станахте писател?

– Когато бях лекар имах голяма младежка мечта да се занимавам с психиатрия. Като се запознах с психиатрите обаче разбрах, че и при тях основното е жаргона, клюката, интригата. Живеенето вътре в една защитена от морето на големия живот среда не ми допадна. Това е една самодостатъчна среда. Като си психиатър си само психиатър, като си писател си само писател. Примерно сред работниците не е чак така. Никой дърводелец не казва – аз съм дърводелец. Той просто това работи сега, иначе си е човек. Това живеене благодарение на статуквото да си някакъв е доста жалка работа и аз за това съм се чувствал чужд и сред психиатрите, и сред писателите.

– Дори и сред писателите се чувствате чужд?    

– Да. Има едни такива писатели, които са много институционализирани. Те и това работят като държавна работа, и са завършили литература. Общо взето те живеят в литературата. Интересно обаче от къде пък пишат, защото човек трябва да има някакъв опит в живота, за да пише. Някой ще каже – не е така, той може да чете книги и пак да пише. Ти, за да познаваш човешките мотивации и човешките движения в пространството, трябва да живееш много. Не задължително, за да извлечеш сюжети. Просто, ти трябва да познаваш различни хора и ситуации, и най-вече да познаваш много добре различни свои състояния в различни ситуации. Защото човек може да опише достоверно нещо, само ако го е преживял.

– Вие казвате, че сте се разочаровал от психиатрията и тези кръгове. Когато навлязохте в кръговете на писателите как се почувствахте?

– Аз съм разочарован от всички “inner circles”,от всички затворени

Калин Терзийски. Снимка: Личен архив

кръгове. Както казах, аз се чувствам чужд и сред писателите. Истинските, големите писатели са саможиви хора. Те не се стремят към намиране на среда, която да ги подкрепя и среда, в която те да се чувстват свои. Само слабака има нужда от защитена среда. Слабите писатели се радват, че не ги четат. Радват се, че ги четат само техните познати и други писатели по приятелска линия. В България има цяла малка клика от такива писатели, които са си вътрешните хора на литературата. А такива като мен са външни за литературата.

– Някои хора обаче смятат, че вие сте вътрешен писател, поради факта, че сте добил популярност

– Аз съм добил популярност, но странното е, че точно вътрешните писатели не са добили популярност. Тях идеално си ги обслужват техни литературни, институтски, университетски затворени, защитени среди. Има разлика между човек с връзки и човек търсещ защитена среда. Има и хора, които имат много големи връзки, които могат да им помогнат за популярността им и т.н. Аз и връзки нямам, защото нито съм от род, нито през живота си съм успял да създам познанства, които да ми помогнат. Единственият ключ към мен е това, че днес съм станал в 4 сутринта и съм седнал да пиша.

Аз се блъскам със стени, това, което са стени в България – връзкарството, недоверието, негативизма. Една особена черта – ниското самочувствие на българина, което води до незачитане на всеки друг. Типичният българин си казва: „Аз съм нещастник, той е подобен на мен – българин, значи и той е нещастник, защо да му обръщам внимание?!” И на този феномен се дължи, че в България стават известни само хора, които живеят в чужбина и са признати там по някакъв начин. Всеки българин се смята за нещастник и за недостоен човек. И за това някой, който все пак по някакъв начин се е откъснал от тук, вече може да бъде ценен. За това и когато умре някой писател, той бива повече ценен. Той вече е откъснат от тук.

– В някои от текстовете ви се усеща цинизъм към живота? 

– Да, защото става въпрос за искреност.

– Циничност означава ли искреност?

По-скоро звучи цинично на тия, които смятат, че всяко необлечено в калъфа на благоприличието нещо е цинично. Това да кажеш на някой, че ще умре е цинично. Т.е. сурова истина. Но аз много държа на тази сурова истина. Аз държа и на прикриването на суровата истина, когато трябва. По принцип искам да събуждам хората като им казвам сурови истини. Истината, че ще умрем всички ние е важна за целите на живота. Ако човек няма постоянно тази ярка, сурова истина той живее като дете или по-скоро като глупак. „Memento mori” – „Помни, че си смъртен”. За това внимавайте какво правите, правете добро, танцувайте, защото ще се мре…

Калин Терзийски с любимата си котка. Снимка: Личен архив

– В началото, когато сте публикувал първата си книга и все още не сте бил познат като автор, усещал ли сте скептицизъм у издателя, а след това и у хората? 

– Аз с книги много късно започнах да се занимавам. Изпитвах едно младежко пренебрежение към книгите. И това е обяснимо. Имах една случка – един дядо, мой пациент, често ме спираше в двора на болницата и ми казваше: „Докторе, докторе, аз трябва да ви подаря нещо”. И един ден ми донесе негова книга с автограф. Той беше изключително изпаднал човек, който си живееше в психиатрията от години и моят все още младежки ум, правеше естествената асоциация – ето кой пише сега в България книги. И беше така.

Това беше най-непрестижното занимание. Ние пишехме в луксозни списания, които плащаха хонорар, колкото една лекарска заплата, за един текст (в сп. „Егоист”, сп. „Едно”). А по онова време, за да издадеш една книжка първо, че трябваше да си платиш, след това, почти до никой не стигаха тези книги, бяха с много лошо качество. Самата идея за литература в книгите беше непрестижна и пишеха предимно графомани. А тези, които имаха силна амбиция, пишеха по списания, където се чете много. Сега много от тях излязоха от списанията и издадоха книги – истинските хора на литературата.

– Кои са истинските хора на литературата според вас?

Мартин Карбовски, Тома Марков, Радослав Парушев, Богдан Русев, Момчил Николов, Васил Георгиев, и аз, и Емил Йотовски. От по-старите Деян Енев, Емил Андреев.  Изчезването на списанията вкара в книгоиздаването една голяма група наистина талантливи писатели, които преди това са били „лайфстайл” писачи.

– Но е имало и издателства, които са се съгласили да ги издадат?

– В края на краищата да имаш хляб, нож и сирене и да не искаш да направиш сандвич, е голяма срамота. Пък и имаше глад за български писатели.

– Тези писатели, които изброихте, до тях ли най-близко се чувствате като светоусещане и стил на писане?

– Тези писатели са нови и достатъчно смели да бъдат оригинални. Човек, който пише по старому, който пише, както се е пишело в социализма, той е или глупав, или мързелив, или страхлив. Механизма за издигане на авторитети и писатели все още подражава на онова наше срамно минало. А именно – чрез връзки, чрез познанства, чрез полудържавни механизми. Те стават чрез Комитета по култура или Европейската комисия по еди какво си… И тук някой ще каже – ти си носител на европейската награда за литература, тебе кой те уреди?! Мене ме избра една комисия, която не познавах до тогава. В последствие в нея се оказа Деян Енев, който харесва как пиша.

– Медийните изяви не ви ли изморяват?

– Не! Значи, човек се изморява, ако е слуга, ратай, въобще изморява се, когато не върши своя работа. Българинът трябва да усети какво е да вършиш своя работа и по този начин ще се промени много. Когато вършиш свои неща, когато правиш нещата за себе си, няма умора. Как така ще се умориш? Все едно да се умориш да живееш! Нали това е за мене, за моето име, за моето себеосъществяване, за да ми се четат много книгите, за да стигна до повече хора, за да кажа повече неща на хората. Това е адски важно.

– Чуват се доста критики относно честата ви поява в медиите. Как гледате на тях?

Калин Терзийски. Снимка: Личен архив

– Аз се сещам какви могат да бъдат тези критики. В психиатрията това се нарича рационализация. Рационализацията означава обличането в една благовидна рационална форма на едни, иначе неприемливи, дълбоки човешки страсти. Рационализацията е тип защитно поведение при по-интелигентни и образовани хора. Т.е. обличане в рационална форма на неща, които не изглеждат добре. Завистта се облича в рационална форма. „Ааа, той така опошлява литературата”, казват някой. Това е завист! Но дори пред себе си тези хора не признават, че завиждат, а обличат това в рационална критика. Критиката е вид рационализация, която прикрива едни жалки мотиви. Винаги! Някой страдат от това, че не ги показват по телевизията. Те си казват: „Аз не съм известен, не съм успял и вместо да взема една кофа кал и да залея Калин Терзийски, аз казвам – той прекали”. Ако се разрови в мотивите на поведението си, човек ще види, че го води злобата към успелия.

– Известността и популярността повече пречи или помага на един писател?

– Глупаците и тези, които не са популярни казват, че пречи. Напротив, помага изключително много, защото неизвестен писател, това е писател, който не го четат. А има ли писател, чиято цел е да пише, за да не го четат?! Това също е една рационализация, която се нарича още „гроздето е кисело”. Този тип хора си казват: „Аз не мога да постигна нещо и за това го отричам”. Т.е., когато не можеш да имаш нещо, ти го натоварваш с лоши качества. „А, известността ли?”, казва той, „тя е гадна, отвратителна, тя пречи!” Известността пречи от гледна точка на това, че ми отнема много време. Но за какво ми е това време, ако не пиша, за да стана известен. Вярно е, че аз съм написал едни от най-хубавите си неща, когато не са ме занимавали с известността ми. Обаче, това е много нещастно време, когато въобще не знаеш дали твоята работа ще има резултат.

– Това е интересно, защото много хора, мислят че вие не сте имал такъв период на „неизвестност”, а всичко е дошло така изведнъж.

– Ооо, аз съм имал такъв период в живота си, какъвто никой писател и много малко хора в живота си са имали. Значи, аз съм имал период в живота си, в който в продължение на една година не съм можел да стана от леглото, за да отида да си купя пиене, а изключително много ми се пие. Не просто ми се пие, а преживявам много тежка абстиненция. Който изживее такова нещо – да се пържиш в собствения си сос в продължение на години и да продължиш да пишеш в това време, всеки ден… Аз тогава написах почти всичките си важни неща. Аз правех така – през нощта се събуждах, изпивах 200 грама алкохол, за да мога да си доспя. Сутринта се събуждам и в най-добрия случай имам пиене в кухнята или още по-добре до леглото. Изпивам 100-200 грама и всичко е окей и сядам да пиша. Тогава писах всички тези абсурдни и смешни истории, написах наградения с европейската награда сборник „Има ли кой да ви обича”, „Сурови мисли със странен сос”. Романа „Алкохол” започнах да го пиша 4 месеца, след като спрях пиенето. През лятото на 2009 г. започнах да го пиша.

През 90-те, преди да изчезна от света, когато пишех по списания и вестници имах популярност като талантлив, млад, перспективен човек, който обаче си пийва. Тогава аз бях точно като героите на Керуак, като бийтническите герои – бохем. Бях на 30 години и добре знаех кои са моите прототипи. Започнах да се разочаровам от всичко, затварях се все повече и повече, откъсвах се. Всичко ми се струваше прекалено отвратително, заради това, че света не ме приемаше и не ми дава това, което аз смятах, че трябва да получа.

– А вие какво сте смятал, че трябва да получите?     

– Това, което получавам сега, може би. Ако ми беше потръгнало тогава може би щеше да се случи това, което се случва с мен, преди 10 години. Но тогава ситуацията беше неблаготворна, отблъскваща.

За да започна да пия, бях създал поредица от предпоставки – разделих се със семейството си, което ми донесе ужасно чувство за вина. Аз си казах – до тук беше живеенето, както се очаква и изисква от мен, сега вече ще живея, както на мен ми хрумне. И това беше като падане от 500 метра, но си заслужава. В романа „Войник” единият герой казва на другия: „Добре, че падна, иначе щеше да си висиш там”. Добре, че паднах, за да остана жив, за да се раздвижи нещо. Всички трябва да паднат, за да станат истински, иначе човек може цял живот да си пълзи. Ако падне, след това има шанса да се изправи в истинския си ръст.

– Този обрат в живота ви  – от неизвестен човек, страдащ от алкохолизъм и изведнъж известен писател с много книги какво ви донесе?

– Това са две крайности, които много си приличат. Човек живее предимно между събитията. Т.е. аз имам съвсем кротък живот и тогава и сега. Моят живот е едно скитане между блокове, улици…

– Какво беше нещото, което ви спаси от алкохолизъм?

– Преди казвах, че някакво обстоятелство може би е помогнало. Но човек не трябва да мисли че е жертва на обстоятелствата, те само помагат. Когато разбереш, че не си ти това, което външните обстоятелства ти казват, че трябва да бъдеш или трябва да правиш, започваш да се чувстваш добре. Например, едно външно обстоятелство е силния алкохолен глад, то е външно обстоятелство, то идва от тялото, то е чуждо. Трябва да разбереш, че тялото е нещо, което може да си играе с теб, както и душата, и чувствата са нещо външно. Но ти си нещо съвсем друго. Когато разбереш, че ти можеш да правиш, каквото искаш, тогава се чувстваш наистина свободен.

Най-новият роман „Войник“ на Калин Терзийски

– В романа „Войник” цитирате Августин Блажени, който казва, че „хората страдат толкова, колкото си позволят да страдат”. Смятате ли наистина, че ние сами можем да контролираме страданието си?

– Имало е времена, в които човек е можел да понесе какви ли не изгаряния на клада и да ги понесе с потресаващо достойнство. А в сегашните времена се оплакваме, че бензина е скочил с 4 стотинки. И това сравнено с времената, в които един човек се бори за идеите си и застава на кладата без да издава звук, защото така трябва! Ние сме най-бедните от богатия свят, но поне сме от богатия свят. Прекалили сме в наглото си обезсърчаване.

– Мислите ли, че романът ви „Войник” ще може да достигне до по-младите момчета, при които вече казармата не е задължителна?

– Да станеш човек, който е достоен за себеуважението си – това е темата на „Войник” и е валидна за абсолютно всички хора. Важното е до какви прозрения се стига, докато четеш.

– Как се справяте с негативните критики към вас и творчеството ви?

– Отчайвам се, самоубивам се и ми минава след това. Тъжно е да усещаш злобата на хората, но за циничен човек като мен, тя не е от значение. Аз знам, че хората не са нещо особено. Обичам хората, радвам им се, но чак пък като почнат да критикуват да им обръщам внимание… Все едно котката ми да ме критикува… Във Фейсбук направо са ме обиждали, а пък анонимни ме критикуват за публицистичните ми неща. Критиците се отнасят със злоба към мен. Когато, обаче не смяташ човека за нещо прекалено голямо няма как да се обидиш. Знам пристрастията на хората, малката им същност. Знам велики неща у хората, но те не са критиката. Който мине над това ниво, вече може да предизвика у мен чувството, че човек е нещо повече от тор, но докато живее в минуса, а не в плюса го смятам за едно неудачно животно. Човек става нещо наистина велико във възторга и в своята прекрасна положителност.

* Интервюто е публикувано с друго заглавие в OFFNews, 19 ноември, 2012 г.

Снежина Петрова: Всеки да бъде идиот, понякога!

Текстът е публикуван със съкращения, във в. “Преса”, брой 149, 5 юни, 2012 г.

Срещаме се сутринта, в деня след силните земни трусове, които разлюляха  София. Снежина Петрова изглежда напрегната и притеснена. Уплашила се е. Най-вече за децата. Сутринта е завела двете момченца на детска градина. Скоро, едното ще е в първи клас. „Така се вълнувам, че все едно аз ще бъда първи клас”, казва тя. Трусовете са спрели и ежедневието продължава обичайния си ритъм. А пред нас стои една необичана, провокативна и експериментираща актриса, доказала се не веднъж на българската сцена. Снежина Петрова. Спокойна в живота, стихия на сцената, я беше определил някой. И е бил много прав. У нея липсват типичния за повечето актьори егоцентризъм и суета.

Когато заговаря за театър и за ролята си на Настася Филиповна, в най-новата постановка на режисьорката Десислава Шпатова – „Идиот 2012”, в Народния театър, погледът й става по-сигурен, а гласът й тих и спокоен, сякаш ни посвещава в специална тайна. И наистина е така – доверява ни тайната за един магичен свят, който тя изгражда на сцената, там където животът е по-сигурен, по-истински и всички трусове са само наушким, но ти въздействат като реални. Освен за „Идиот”, Снежина разказва за преподавателската си дейност в Нов български университет, подготовката на дисертацията си, за студентите си, с които се учат взаимно и за нелекото начало на професионалния си път като актриса.

Снимка: Иван Дончев

ИДИОТ 2012

„През 2000-та година направихме първата постановка на „Идиот”, пак с Десислава Шпатова. Тогава остана едно неудовлетворение от работата ни и когато обявиха руския сезон в Народния театър, решихме, че трябва да реабилитираме самите себе си още веднъж, с този опит. Бяхме отчели грешки в драматургията и се опитахме да ги преодолеем. Тогава целта беше да обхванем по-голям обем от романа. Сега постановката е ориентирана само около една сюжетна линия, около четирите персонажа Рогожин-Настася, Мишкин-Аглая. Много се надявах този път да не съм Настася. Трябваше пак много лично да се намеря в тази роля, а ми беше трудно отново да го направя, след 12 години.

Актрисата споделя, че благодарение на Юлиян Табаков, който отговаря за костюмите и сценографията, за първи път й се случва така, че „костюмът играе една голяма част от ролята вместо мен. Той разказва красотата. Това не е костюм, това е една друга кожа”.

„Ролята на Настася сега е различна. Преди 12 години имаше една неистовост у нея, истеричност, скандалност. Сега исках да бъде точно обратното. Това е една жена, която върви към смъртта от самото начало. Тя няма способността да се реализира хармонично в живота. Темата за това, че една жена не може да бъде омъжена вече не звучи толкова банално. Тя по-скоро има проблем да влезе в някакво статукво, да бъде приравнена с общоприетото, за да бъде безопасна.”

За да изсвири на сцената две теми от Чайковски актрисата в продължение на месец е възвръщала уменията си по пиано. „Това беше едно от най-големите предизвикателства на тази постановка”, казва тя. Бързо се научава да свири темите извън спектакъла. „Но когато трябваше да ги свиря вътре в него се оказа доста трудно. Трябваше да ги почвам, да ги спирам по време на сцените, да свиря спокойно и нежно, докато другите на сцената крещят…”

Най-трудната сцена е най-простата

„Най-много съм репетирала, когато Настася се появява за първи път на сцената с червената рокля и една торта. Сцената е много трудна, защото е сдържана. Там изглежда, че не е кой знае какво, тя влиза, оставя една торта, налива шампанско, запалва цигара и това е. Изглежда съвсем просто, а всъщност всичко е толкова изчислено и тренирано.

Всички от екипа работиха за цялото. Може би дори неопитността, на по-младите колеги, има принос за това. Мисля че е много хубаво да си несигурен на сцената. Защото, когато си несигурен си жив. Като си сигурен не е интересно, какво да гледаме на сцената как едни сигурни хора ни лъжат умело.

Към преподавателската работа ме насочи Цветана Манева

Снимка: Личен архив

„Тя е човекът, който много настояваше да опитам. В началото мислех че няма да се справя с това, защото преподавателят трябва да преподава знания. С времето, обаче разбрах, че нищо не трябва да преподавам, а заедно с моите студенти да се уча. За мен това е една лабораторна работа”, споделя Снежина. Актрисата не смята, че театърът е наука, в която има  правила как това се прави и случва. Признава, че преподаването не я натоварва, а й доставя истинско удоволствие. Вече обаче й се налага да погледне още по-научно на работата си, защото й предстои писането на дисертация. Темата е: „Тренигови методи за работа върху текст“. Иска ми се да опиша ползата от работа с различни текстове в днешния пост драматичен театър. Защото ето, че вече и поезията става възможна като повод за театър (например, постановката „Ела легни върху мен”, по стихове на Силвия Чолева). Всеки текст е възможен за театър. Дори протоколи от срещите със съкооператорите в блока, те също са възможна драматургия. Има драматично напрежение, има ситуация, има тема на срещата.”  

Разказва, че когато влязат в университета, студентите й първите две години наваксват всичко, което са пропуснали в средното си образование. „Освен това, те не са научени да мислят свободно. Аз ги провокирам да мислят в най-различни посоки, много пространства има, които могат да бъдат запълнени.

Имам една група студенти, например, с които направихме Шекспир в рап вариант.

В театралната академия (НАТФИЗ), това не може да се случи.  По-различно е. Там те подготвят за определен тип игра. Преподавателите ти те взимат и 4 години носят отговорност за теб като един актьор, който трябва да влезе в обръщение след това. Естествено, че от там излизат и хора с широко мислене, но…

Няма ограничение за възрастта, ако чувстваш театъра в сърцето си, смята Снежина. Най-възрастната ми студентка беше жена над 40 години, която се справяше прекрасно в спектакъла „Малки царства” на Елена Алексиева. Това, което тя правеше там беше урок за всички. Хората са интересни.”

Много от студентите й, след като завършат продължават заниманията си в друга област. Тези, които обаче продължават да се развиват  в театъра се насочват към независими проекти.” Това е бъдещето. Самата аз съм тръгнала по този път”, казва тя. „Вижда се как държавата постепенно се оттегля от културата. Бъдещето е на младите и инициативните, които не разчитат държавата да им уреди условията за работа.”

Снимка: Иван Дончев

Актрисата коментира пълните театрални салони, със зрители. „Да, това, разбира се ме радва, но условието, което се случи последно в театрите – да получават субсидия на базата на продаден билет,  ги постави в особено положение. Един режисьор няма свободата да си позволи да направи нещо по-експериментално, защото то няма да се продаде. А ако няма продадени билети, театъра няма да получи субсидия. Тогава режисьорите и актьорите са принудени да правят компромиси. И това води до комерсиализиране на театъра. За това е пълен салона. При „Идиот”, и ние бяхме принудени да се съобразим малко с пазара. Ако беше свободен проекта, мисля че щяхме да направим нещо много по-радикално.”

Един възможен оазис, където могат да се изявяват млади, независими режисьори е Сфумато. Сцената на НБУ, която съществува от две години, също, мисля че ще е следващото алтернативно пространство в София…

Реших, че искам да стана актриса, когато бях на 20

„Не знам как точно го реших. Имах един кръг от приятели – музиканти, художници в този период и чувствах, че и аз мога да допринеса нещо към тази артистичност. Не знаех какво точно може да бъде”, споделя Снежина. „Родителите ми въобще не знаеха, че ще кандидатствам. Разбраха, след като ме приеха. Дълги години останаха шокирани. Те много искаха да уча право. Слава богу, не ме приеха право, въпреки че бях отличничка. Беше необяснимо, при всички усилия, които полагах, аз не можех да вляза в стандарта и да мина тези изпити добре. Явно не е трябвало. Особено тази История на България след 44-та година, така и не я разбрах. Тази тема ме разби, всички конгреси ги описах и пак не изкарах добра оценка.

Когато завърших академията през 1994 г., беше тежък период. Салоните бяха празни. Аз започнах да играя с пет души зрители в салон. Това за ония години беше естествено. И до сега за мен е празник, когато има публика. След като завърших, не бях назначена никъде. Мина време, срещнахме с Деси (Десислава Шпатова – бел.а.) и решихме да се съберем някаква компания от хора и да правим независими проекти – дори без пари… Беше момент на изпробване на различни възможности.

За чужбина не съм мислела, мястото ми е тук

Снимка: Личен архив

Имах проект в Германия, участвах в моноспектакъл и спечелих награда за немско езична актриса. Имаше много добри отзиви. Но нищо не произтече  от това. От тук съм по-интересна и на хората навън. Мисля че ние трябва да се продадем като български творци. Това е по-силният път. Най-добре би било, ако го няма този индивидуализъм, а има група поколение, което да създаде цялостна културна ситуация. С моето поколение май няма да се случи, точно заради индивидуализма.”

А дали има останали идиоти подобни на Княз Мишкин в днешно време, питам Снежина. „Аз и досега не мога да си отговоря – какво е това идиот? Този човек реално ли е някакъв месия или просто всички имат нужда да виждат месията в някого. Хората имат нужда да дойде някой и да ги успокои. Аз вярвам ,че има такива хора. Но те не трябва да оцелеят в този свят, те трябва да бъдат пожертвани. Това е най-голямото изпитание за тях. Те не оцеляват, но дават нещо, правят някакво разместване.

Не бих искала да идеализирам толкова персонажа на Мишкин. Той е едно необходимо присъствие. Без него, много по-напразно би преминал живота. Мисля че всеки има такива срещи – не с цялостния човек, но с такива постъпки и прояви, които го изкарват от релси, показват му една друга страна. Нека да го търсим този Идиот 2012 и в същото време нека самите ние също бъдем него, понякога.

––––––––––––––––––––––

Освен в спектакъла „Идиот 2012”, може да гледате Снежина Петрова в постановката „Лов на диви патици”, в Народния театър. А режисираната от нея постановка „Ела, легни върху мен”, по стихове на Силвия Чолева, с участието на нейни студенти от НБУ, може да гледате в малкия сезон на  Сфумато, между 25 и 30 юни.

*Текстът е публикуван със съкращения, първо във в. “Преса”, брой 149, 5 юни, 2012 г.