Веселина Седларска: Моята територия са кварталите, селата, гетата. Там има много истории*

Разговор с Веселина Седларска за най-новата ѝ книга, сборникът с истински истории „Гладни сърца“ (Сиела, 2021 г.). Най-голямото изпитание при писането им, се е оказало художественото „разкрасяване“. „Докъде може да се измисля, имам ли право, честно ли е – непрекъснато си задавах такива въпроси.“, казва авторката.

Веселина Седларска – журналист и писател. Снимка: Личен архив

Веселина Седларска е журналистка и писателка (въпреки че се чувства „странно“ да бъде наричана „писателка“). Талантът за писане в тези два жанра, дължи на друга своя дарба – тази да бъде човек. И от там, винаги да търси човешкото у човека и да разказва историите и съдбите му. За съжаление това течение – за връщането на разказвачеството в журналистиката, не се разви. Уби го интернет. Както уби и навиците на хората да четат обширни и дълбоки текстове.“, казва Седларска. Именно, тези най-автентични, човешки истории, които ни доближават един до друг като хора, вече нямат място в медиите. Тогава журналистите, които имат нужда да разказват за обикновените, забравените, маргинализираните хора от гетата и селата, а не само за политици и интригите на телевизионните „звезди“, са принудени да станат писатели. Така те могат да разказват истински, лични истории, които вместо във вестници, публикуват в по-трайната и непреходна медия – книгите. Такава е и последната книга на журналистиката – писател Веселина Седларска – „Гладни сърца“ (Сиела, 2021 г.).

Това е книга с разкази по действителни случаи, както казва самата авторка. В нея можете да срещнете клошарката Николинка, чието ежедневие да рови в кофите за боклук се доближава до това на журналистите, които се ровят в най-мръсните сфери и проблеми на обществото. „Взех си пръчката (химикалка) и се приготвих да ходя да ровичкам из новините, да избирам сред отпадъците на обществения ни живот“, казва героинята, приятелка на Николинка от разказа „Шинлик“. В книгата можете да видите още и историята за „сляпата любов“, която се случва в живота само веднъж, а след това никога не можем да върнем времето назад, колкото и да местим стрелките на часовника (разказът „Слепият час“). Не можем и да съживим някого, когото сме убили и излежаваме присъдата си в затвора (разказът „По особено мъчителен начин“). Но само, който има очи и сърце да погледне в душата на затворничката, може да разбере (разбира се, не и да оправдае), по какъв начин, трудните ѝ житейски обстоятелства, са я тласнали към това жестоко деяние.

Богатият журналистически опит на Веселина Седларска и силното чувство на емпатия, превръщат разказите ѝ в сборника „Гладни сърца“, в истински учебник по човеколюбие и хуманност. Ето какво разказа тя, специално за „Е-вестник“, за вдъхновението да напише тази книга, за предизвикателствата при работата на двете полета – журналистическото и писателското, както и за мнението ѝ относно актуалните международни събития, които разстресоха света.

Интервю:

– Преди да започнем разговора за новата Ви книга „Гладни сърца“, няма как да не Ви попитам какво се случва със света в последните седмици? Като журналист, който следи събитията по света и у нас, беше ли изненада, според Вас, нападението на Русия срещу Украйна?

Сега се случва онова, което се питахме как така не се случи и се радвахме, че не се случи, през 1989 г. Тогава единият от двата противостоящи си свята се разпадна толкова бързо и без никаква съпротива, колкото никой не си го беше представял. Източна Европа си легна тоталитарна и се събуди демократична. Представяхме си, че това може да стане само с жестока война, а не се проля и капка кръв. Сега никой не очакваше война, а ето я – с над трийсет години закъснение. И ако светът узря за война, то е защото не си даде сметка, че тези над трийсет години мир и демокрация са дадени, за да отгледаме през времето в тях нови човешки ценности, друг вид човешка солидарност, а не да трупаме материални богатства.

Да си отговорим: с какво повече бяха белязани тези 30 години – с демокрация или с алчност? И най-вече: със справедливост или с арогантност? Съзнавам, че това изглежда отвлечено като обяснение, но аз вярвам, че под измеримите неща лежат като причина точно такива обяснения. Преходът се превърна в конвейер за производство на озлобени, наранени, уплашени, отвратени, ограбени хора. И ето го резултата у нас, една голяма част от българите вече берат цветята, с които са готови да посрещнат руските войски, т. е. илюзията си, че единствената посока, в която можеш да намериш защита, е назад в миналото, когато си бил млад, не си се страхувал, че ще останеш безработен и т. н., безумните заблуди на едни объркани умове.

– Каква според Вас трябва да бъде позицията на България, в настоящата военна криза? Застрашени ли сме от ново разделение на Европа – на Изотк и Запад? Завръща ли се времето на „Желязната завеса“?

Една холандка, която живее край Трявна и беше учила български от телевизора, нарече, когато я интервюирах, „Желязната завеса“ – „Стоманеното перде“. Така си го беше превела. „Стоманеното перде“ през 1989 г. не само че падна, но падна и с корниза. Но опасността да ни разделят с него пак на два свята е много реална и близка. Къде сме ние? България е малка, колкото площад, на който се пресичат Изтока и Запада. И пресичайки се, катастрофират – и Изтока, и Запада. Ние сме по малко и от двете посоки. Дори когато запишем в най-важния си документ – Конституцията, че сме избрали едната посока, това не ни пречи да гледаме в другата. Моята твърда убеденост е, че трябва да изберем онова, което избират децата ни. Техният избор е ясен и това превърна България повече в място за напускане, отколкото за пристигане. Ние сме лоши родители, ние не проумяхме каква държава искат децата ни и не я създадохме.

– Две години преживявахме ужаса на пандемията от „Ковид-19“, който продължава да заразява и убива хора. Обществата се разделиха на ваксъри и анти-ваксъри. Сега сме свидетели на война в Европа, която застрашава бъдещето на целия свят. Отново сме разделени – на „про“ и „анти“. Според Вас как ще излезе човечеството от тези пагубни кризи, които вместо да ни обединяват, сякаш все повече ни разделят? Какви ще бъдат основните травми, които трябва да лекуваме, след като преодолеем пандемията и войната?

Имаше романтична илюзия, че пандемията ще ни направи по-добри. Това няма как да стане, нещастието в редки случаи смогва да произвежда доброта. Лошите хора са винаги нещастни хора, макар не всички нещастни хора да са лоши. Травмите ние си ги носим от векове, сега просто разчоплихме коричките на раните. Аз не вярвам, че раните зарастват във времена на унищожение, тях ги лекува само съграждането, общото съграждане. Както казва Екзюпери в любимата ми книга „Цитадела“, ако искаш да разделиш хората, хвърли им зърно, ако искаш да ги обединиш, накарай ги да строят кула. Кули, ние сме забравили как се строят, някъде преди Първата световна война.

– Ако свържем световните катаклизми, със заглавието на книгата Ви, за какво са гладни човешките сърца?

Сърцата винаги са гладни за единственото, с което се хранят – за любов, за приемане.

– Като журналист, „прескочил“ в полето на литературата, кое се пише по-трудно – статии или разкази? Какви са свободите и ограниченията в двата вида писане?

Странно ми е, че ме наричат писателка. Аз съм журналистка. Цял живот съм работила далече от институции, от високопоставени пресконференции и командировки в чужбина. Моята територия са кварталите, селата, гетата. А там има много истории. В един момент се натрупаха в такова количество, че повече не можех да ги нося. Тогава написах „България за начинаещи“, определям тази книга като публицистика. Последната, „Гладни сърца“, прилича малко повече на литература, макар историите в нея да са истински. Но поразкрасени. Разкрасяването се оказа голямо изпитание. Докъде може да се измисля, имам ли право, честно ли е – непрекъснато си задавах такива въпроси. Журналистиката е свобода: там границите са определени от фактите – това изречение звучи парадоксално, но журналистите сме като малките деца, чувстваме се свободни, когато сме наясно с границите. А в журналистиката те са ясни: фактите са свещени, минимум два източника и трети контролен, двете гледни точки, всичко трябва да е като водата – без цвят, без примеси, без вкус и прозрачно. За информационната, репортерската журналистика говоря. В публицистиката границите са по-хлабави, но и там фактите са граничната бразда.

– Ърнест Хемингуей казва: „Работата като журналист не е във вреда на младия писател, дори може да му е от полза, стига да я напусне навреме“. Вярно ли е това, според Вас? До колко опита в журналистиката помага, при писането на художествена литература? И до колко пречи?

Има цяло течение в журналистиката, което е изградено върху опита на Хемингуей. Ами че „Хладнокръвно“ на Труман Капоти е журналистика. Проучването на темата, Капоти прави със средствата на журналистиката и след това създава най-известната си книга с жанровете на журналистиката. За съжаление това течение – за връщането на разказвачеството в журналистиката, не се разви. Уби го интернет. Както уби и навиците на хората да четат обширни и дълбоки текстове. Сега всичко се свежда до няколко реда, до няколко емотикона. А на въпроса доколко журналистиката помага и доколко пречи при писането на художествена литература – толкова помага, колкото и пречи.

– Освен, че разказите Ви се четат изключително леко и увлекателно, тяхната структура е много професионална. Има много ясен сюжет, кулминация, очакване, а развръзката накрая винаги е изненадваща, неочаквана и е поднесена много майсторски. Определено се усеща, че героите са автентични, взети от реалния живот, но развръзката също ли е взета от реалността или Вие я доизмисляте, за да „вържете“ разказа?

Вярна съм на историите, които ми бяха разказани. Да е интересен и неочакван краят беше предварително условие. Исках да напиша прости разкази – с начало, среда и край, със сюжети, за които хората се сещат в хубави компании и казват „леле, за каква история ми напомня това, чакайте да ви разкажа…“. Бягах от всякакви модерности, исках да се получи топла, човешка книга, на която читателят да се смее и да плаче, а не да го шашкам с някакви сюрреалистични амбиции.

– Труман Капоти казва: „Вярвам повече в ножицата, отколкото в молива“. Вие подкрепяте ли това мнение? „Режете“ и редактирате ли много разказите, след като ги напишете?

Прав е. Ето нещо, в което журналистиката ми помага много. Там винаги съм се водила от правилото: няма текст, който да не стане по-добър, ако се съкрати наполовина. Това ми е такова верую, че аз режа текста още докато е в главата ми. На монитора излиза редактиран текст, това журналистите го можем.

– Бихте ли разказали по-подробно как протича при Вас процеса на вдъхновение и писане? Имате ли колебание за някои истории, дали да ги разкажете като журналист за някоя медия или да ги напишете като разказ? Кое е определящото при избора Ви на един от двата жанра?

Страх ме е, че някой ден ще разбера как идва вдъхновението и тогава то ще спре да ме посещава. Не мога да отговоря на този въпрос. Писането е като дишането, никога не съм писала насила, никога не ми е било трудно, никога не съм знаела как се случва. При някои хора е така с музиката, при други с рисуването, при трети с отглеждането на зеленчуци, на мен ми се е паднало писането.

– Бихте ли се отказали напълно от журналистиката, за да се отдадете на художественото писане? Ако някой Ви каже, че „от днес вече сте само писател“, какво е нещото, което най-много би Ви липсвало от професията на журналист?

Не, не – това е отговорът на първия въпрос и той прави отговарянето на втория излишно. Винаги ще имам нужда от журналистиката. Жестокото е, че тя все по-малко има нужда от мен.

––––––––––––

Биография на Веселина Седларска

Веселина Седларска е родена в Стралджа през 1954 г. Завършва средното си образование в гимназия с преподаване на английски език в Пловдив, следва журналистика в Софийския университет. Специализирала е журналистика в САЩ. Има дългогодишен опит в медии като „Сливенско дело“, „Черноморски фар“, „Труд“, „Стандарт“, „Новинар“, „Тема“, работила е за радио „Свободна Европа“, за сайтовете „Клуб Z” и „Редута”. Написала е 6 книги – 1 роман авторефлексия, 1 сборник с разкази и 4 публицистични книги. Заглавията на книгите са: „Сънувах Мисисипи“ (за престоя ѝ в САЩ, 1996 г.), „Пасажерите на Ной“ (публицистика, 2001 г.), „Кладенецът“ (фрагментарен роман, 2016 г.), „България за начинаещи: Джаз от сюжети и портрети“ (есета за народопсихология, 2017 г.), „Депресията ме обича“ (2018 г.), „Гладни сърца“ (разкази, 2021 г.). В момента редактира книги, издавани от издателство „Сиела“ и пише коментарни статии в „Портал Култура“. Живее в Сливен.

–––––––––––

Автор: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Интервюто е публикувано за първи път в E-vestnik, на 12.03.2022 г., с друго заглавие и съкращения.

Реклама

На журналистиката – с любов и омерзение (Как да пишеш без да пишеш)

“После, след като сверих часовника си с часовника в тоалетната, тръгнах по дългия, мокър, постлан с камъни хълм към града. Не обръщах внимание на светкавиците, които тряскаха около мен. Или ми беше писано да ме убият, или не”.

“На Есме с любов и омерзение”, Дж. Д. Селинджър

Журналистиката днес. Снимка: Тайм Бартел

Журналистиката днес. Снимка: Тайм Бартел

Журналистика?! Какво беше това? Това е професията, която изчезна. Няма я. Назовавана като “втората най-древна професия” от Дафин Тодоров (вж. “Редакторе, къде си?” от Енчо Господинов) вече просто не съществува. Явно стремежът към първата най-древна професия е надделял. Разбира се, трябва да се развиваме и да се стремим да сме първи. Макар и това да означава първи по глупостта!

С всяка година България пада все по-надолу във всички видове класации за свобода на словото. Не са публично известни собствениците на медиите, нито начините на тяхното финансиране. Това е достатъчно красноречиво за тяхното ниво и свобода. Но нека да оставим настрана тези големи въпроси без отговор. И без друго “добрите” журналисти у нас отдавна не задават въпроси.

В настоящия текст ще отбележа скромните си впечатления от това в какво се е превърнала “втората най-древна професия”, някога обществено значима, а днес срамна и безсмислена. Как се е деформирала в изродоподобно изчадие и как се “правят” новини без да ставаш от стола и само с натискане на двата бутона на мишката на компютъра. И защо мислещите журналисти не са добре приети в тази среда.

Copy-Paste журналистиката

Copy-paste журналистиката е най-голямото извращение в професията, което се случи през последните 5-6 години. С отпадането на хартиените издания, с развитието на интернет и появата на все повече – стотици и хиляди сайтове, наричащи себе си – медии, се създаде нов стил на работа. А именно, писане на новини без да се излиза от редакцията, без да се ходи на пресконференции или на срещи с хора. И най-важното – без да се пише!

Много хора са запознати с този абсурден феномен. Но накратко – писането на copy-paste новини, означава – наричащия се себе си журналист, седнал удобно в офис помещение, смеещо да бъде наречено редакция – разглежда други новинарски онлайн сайтове и следи дали те няма да пуснат някоя новина, която в неговата медия все още я няма.

Има по-елитни сайтове, основни, които се следят и всички копират от тях. Или преразказват сутрешните блокове и новините по телевизията.  Забележка – тук не говорим за информационни агенции, към които въпросните медии имат абонамент за новини. Единици са тези, с бегли ценности от по-старо време, които плащат и имат абонамент за новинарски агенции като БТА, Ройтерс, Асошиейтед прес и др. Най-новите онлайн медии не си правят труда да плащат за подобни неща. Защо, след като краденето на новини е безплатно, лесно и никой не ги наказва?!

И така, писането на новини става като се копират текстове от една медия в друга. Това разбира се е незаконно по смисъла на Закона за авторското право и сродните му права. Но, журналистите от нов вид, които са находчиви и бързо се приспособяват към новите условия,  са му хванали цаката, шефовете учат младите си колеги (най-често стажанти) как се прави това без “да те хванат”: “Пренапиши новината с твои думи, със синоними. Смени словореда и заглавието”. И стажанта (а и не само!), най-често все още студент в университета слуша, защото не знае как би трябвало да бъде и щом шефа казва…

Започва да “пише” с двата бутона на мишката. С левия бутон копира новината от другия сайт, с десния избира “copy”. След това отваря онлайн системата, където пишат новини и натиска пак десния бутон като избира “paste”. И новината е готова. “Победител” в редакцията е този, който публикува най-много токива новини за един ден! Към този метод на писане се включва и препечатване на прес съобщения. Важното е да има оборот на сайта, да се бълва съдържание, да се чете, за да има кой да слага банери с реклами. А вече, дребната подробност за това до колко е смислено всичко това, какво се казва и съобщава на хората с тези “новини”, това дори не се коментира.

В едно онлайн издание, за което работех, млад колега (1-ви курс журналистика) не разбираше негодуванието ми към този долнопробен стил на работа и липсата на всякаква мисъл, както и на всякакво реално писане и осмисляне. Той ми се смееше приятелски и ми казваше: “Е, ти к’во сега, искаш и да пишеш ли?”. Окуражен от моето мълчание, което приемаше като обърканост и явно неразбиране към нещата, продължаваше: “Гледай сега, аз винаги съм мечтаел да стана журналист. И страшно много ми харесва тази работа в момента. Блъскаш яко новини. Супер динамично. Аз и без друго най-мразя да пиша. Много време отнема… А и трябва да мислиш…”

Беше симпатяга. И беше искрен.

Младите не мислят и бълват новини, старите – пишат в блоговете си безплатно!

В последните 5-6 години редакциите и медиите се напълниха с голямо мнозинство от такива млади колеги. Не можем да ги критикуваме за нищо. Те са жертви на тази среда, това виждат и това смятат, че е правилно. Много често, те попадат в екип, в който са предимно хора като тях, липсват сериозни журналисти с опит, от които могат наистина да научат нещо. А къде са старите журналисти с опит и познания? Вкъщи. Пишат анализи на парче или за блоговете си.

Най-лошото е, че се възпитава цяло едно поколение от такива журналисти, които не пишат и не четат, а знаят само да копират и крадат текстове и новини. И не е случайно, че масово се наемат такива млади хора, с все още неизградени позиции за живота и професията. Защото те са лесно манипулируеми, лесно могат да се моделират и командват какво, и как да пишат. Плаща им се малко, наемат се без договори. Водят се стажанти. И има такива, които в един момент се оказва, че са стажанти от 4 години в една медия. Правят ги на маймуни и ги пързалят по всички възможни параграфи, само защото са млади, не са съвсем наясно с правата и задълженията си, а и нямат много избор. Ако са в София, трябва да плащат за квартира и ако искат да живеят и работят тук, трябва да слушат и да правят, каквото трябва.

Стажанти, вместо опитни журналисти

Това т. нар. подновяване на екипите в медиите със значителна вълна от млади хора не е случайно. Наблюдава се, че медиите тръгнаха рязко надолу, от 2009 г. насам, след въпросната глобална икономическа криза. Настъпиха масови съкращения и драстично намаляване на заплатите на утвърдени журналисти. Един ужасно голям процент от силни пера и имена изчезна от публичното пространство в рамките на 3-4 години. Медиите твърдяха, че нямат пари да плащат за анализи и коментари, и тези отдели просто изчезнаха. А журналистите започнаха да се спасяват по единично, кой както може – с лични безплатни блогове, където публикуват позициите си, писане на свободна практика и предлагане на материали за различни издания.

Бъдете спокойни! Аз съм журналист копи-пейст журналист, който не мисли

Бъдете спокойни! Аз съм копи-пейст журналист, който не мисли, а само копира новини и статии!

Това изтласкване в периферията на хора с опит в професията е доста пагубно за цялото ни общество. Ако няма кой да анализира новините, събитията, да обясни на хората кое защо се случва, да критикува остро процесите в държавата, то тогава вървим по много грешен и саморазрушителен път.

Така на пръв поглед нещо уж безобидно като копирането на новини между сайтовете, се оказва само върха на айсберга, под който се коренят много по-дълбоки проблеми и процеси.
Оказва се, че на днешната журналистика не й трябват мислещи хора, с критично мислене, не й трябват задълбочени статии, авторски текстове, разследвания.

Извратения изрод наричащ се днес журналистика – иска новини на килограм! Нищо повече! Няма значение нито съдържанието, нито източника, нито авторството! Важното е да има новини, за да се върти оборота на онлайн сайта на медията! Но нека не забравяме, че медиите не са търговски предприятия и фабрики. Тяхната цел не е да произвеждат каквото и да е съдържание, само и само да спечелят пари. Тяхната цел е да произвеждат смисъл, да осмислят процесите в обществото, да възпитават, да създават нагласи у хората и да обясняват обективно случващото се.

Нека настоящите управители и редактори на медии спрат за момент патологичното бълване на новини – къде поръчкови и партийни, къде по проекти, от където са финансирани – и се замислят над простия, но съществен въпрос, важен за професията: “Защо?”. Защо публикуваме тази новина? Защо съществува нашето издание? С какво помагаме на обществото? Не е достатъчно само да информирате обществото в пет реда за победителя в Биг Брадър, за прогнозата за времето, за катастрофи, убийства и политически решения от новото правителство. Не е достатъчно и след като копирате 10-тина новини да смятате работния ден за успешно приключил. Денят ви дори не е започвал…

40-50 лв. за авторски текст е подигравка

Ако не бяха изгонили принудително мислещитете в журналистиката, като им предлагаха все по-ниски и унизителни заплати, невъзможни за оцеляване, сега и медиите  щяха да са на по-високо ниво и да имат авторитет. Но това очевидно не интересува настоящите управители и главни редактори, много от които дори не са известни като имена.

Противно на разпространяващото се мнение, има кой да чете и има много хора, които се интересуват от задълбочени материали и анализи, а не само от новини в секунда. Защото хората, широката публика, са хора като вас, като управителите и редакторите, не са с нещо по-малоумни. Но хонорар от типа на 40-50 лева, а и по-малко, за аналитичен авторски текст, на човек с име и опит е меко казано подигравка и индиректен намек, че подобен текст няма стойност и не е необходимо.

За това, да са живи и здрави младите стажанти, не изискващи много и не критикуващи, които бързо и лесно се вписват в новите цели и търсения на журналистическата професия днес у нас. И докато си мислят някои главни редактори, че по този начин печелят, нека не забравят, че и те са част от това общество и със своите методи на работа и хитрини, закопават и погубват не само нас, но и себе си.

Накрая ще завърша отново с цитат от разказа “На Есме с любов и омерзение” на Дж. Д. Селинджър, с надеждата, че един ден ще се събудим преродени и цялата реалност днес ще се окаже просто лош сън:

“… видя, че стъклото му се беше счупило. Попита се дали иначе часовникът се е запазил здрав, но не посмя да го навие, за да провери. Остана да седи още дълго тъй, с часовника в ръка. После изведнъж, едва ли не с дива радост, усети, че го наляга сън.
Доспи ли се някому истински, Есме, винаги има надежда той отново да стане човек с непокътнати способности”.

П.С. Уважаеми, колеги, да, можете да копирате този материал на вашите сайтове, за да запълните малко съдържание във фабриката за новини. Само че това не е новина, не знам дали ще ви свърши работа! И бъдете коректни и не пренаписвайте текста, не сменяйте заглавието! И цитирайте автора! В някогашната журналистика това е елементарна етика. И без друго е безплатно. Дано само преди да направите copy-paste, да ви остане време и да прочетете текста!

Бистра Величкова

* Статията е публикувана за първи път в E-vestnik на 21 ноември, 2014 г.

Петър Волгин: Журналистиката е меч, който използваме за трошене на орехи

Журналистът Петър Волгин. Снимка: Личен архив

Журналистът Петър Волгин. Снимка: Личен архив

Петър Волгин е журналист и писател. Известен е със своята провокативност, остър език и умението за безкомпромисна аутопсия на обществения и политическия живот. Бунтар по душа, възгледи и действия. Надява се, че един ден и в България образованието ще надвие чалга културата и знаещият човек ще бъде по-уважаван от този с мерцедеса. Вярва, че журналистиката е оръжие, което трябва да се използва по предназначение за показване на истината, а не за трошене на орехи, както се използва днес. Сравнява професията с мита за Сизиф, който според едно есе на Камю трябва да си го представяме щастлив. „Журналистиката е нещо, което ти носи щастие независимо от трудностите“, казва Петър Волгин.

Той е роден през 1969 г. в София. Завършва Националната гимназия по древни езици и култура (НГДЕК) и българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Става известен със скандалното си предаване „Без контрол“ по БНР, от 1998 г. В момента е водещ на предаването “Деконструкция” по БНР (всяка събота между 12 и 14 ч). Продуцент е на обедните предавания по БНР, едно от които е “12+3″. От 2005 г. до 2010 г. води авторско телевизионно предаване “Вярно с оригинала” по телевизия „TV7“.

Той е автор на книгите “Медиен апокалипсис” (2000), “Лудница” (2004), “Неудобните” (2004) и др. Наскоро Петър Волгин издаде най-новата си книга „Радикална еврейска енциклопедия“. Книгата представлява художествен роман с документални елементи. Излизането на романа съвпада с това, че тази година се навършват 70 години от спасяването на българските евреи от Холокоста.

Накрая, забравихме да кажем, че телефонът на Петър Волгин звъни с „Light my fire“ на „The Doors“. И където е той, наистина гори огън. 

– Преди да започнем разговора за новата ви книга, бих искала да ви попитам как ще коментирате водещата новина, че България, обяви, че виновник за атентата в Бургас ливанското движение „Хизбула“. Какво означава това за България?

– Това е ужасно. Ужасно е, не защото сме обявили една или друга групировка, че е автор на атентата, ужасно е, че България, в лицето на българските управляващи, за пореден път доказаха, че са едни прости изпълнители на чужди решения. Това е най-лошото. Моят критичен патос в случая не е насочен нито към Вашингтон, нито към Тел Авив, а напротив – тези страни имат интерес, който защитават. Те имат интерес „Хизбула“ да бъде обявена за извършител на атентата и правят всичко възможно, за да реализират този свой интерес. Браво на тях. Така трябва. Всяка една страна трябва да действа така, както действат Израел и САЩ.

Въпросът е не защо те правят така, а защо ние не защитаваме своя интерес. Защо ние влизаме в един чужд мач, в една чужда игра, която определено не е изгодна за българските интереси. Техните политици и управляващи защитават техните интереси, а нашите политици не могат да защитят българските интереси.

Това е най-обидното и най-тъжното, че ние винаги сме имали управляващи, които са изпълнявали заръки – още от едно време – заръките на фашистка Германия, след това заръките на комунистическия съветски съюз, сега заръките на Съединените щати. Никога българските политици не са мислили как да направят така, че да защитят българския интерес.

– Може би като по-малка страна се страхуваме да откажем исканията им.

– Ние имаме комплекс. Заради него сме готови да направим всичко, само и само да бъдем похвалени. Като знаеш, че големият батко ще те потупа по рамото и ще те похвали, си готов на всичко. Той след това ще ме похвали, значи аз съм много ценен и много важен. И за едно отиване до Вашингтон, за една среща с Обама, ти си готов да направиш всичко, което ти кажат от там.

Това е проблемът – че нямаш достойнство, че нямаш сила да кажеш: “Не, аз не съм съгласен. Ти може да си много готин, да си много голям, много стабилен, обаче моят интерес тук ме кара да мисля, че не би трябвало да се съглася сто процента с теб. Аз те уважавам много, но моят интерес тук диктува аз да действам и да мисля по друг начин.” Ето това нещо българските политици не могат да го кажат.

Това е и комплекс, и страх. Това всичко е подплатено и с някакво финансово стимулиране или друг тип стимулиране от чужбина.  Те ти казват – ето ние например ще ти помогнем на теб да спечелиш изборите и нашите тогава са готови на всичко, дават всичко.

– Да се върнем към основния фокус на разговора ни, новата ви книга „Радикална еврейска енциклопедия“. Защо решихте да напишете книга, свързана с евреите?

"Радикална еврейска енциклопедия" (изд. Изток-Запад) от Петър Волгин

„Радикална еврейска енциклопедия“ (изд. Изток-Запад) от Петър Волгин

– Тази тема присъства в моето поле на интерес от много време. Отдавна чета такъв тип литература, занимава ме тази цивилизация. Тя е безкрайно интересна, защото е много древна. Тя е цивилизация и народ на няколко хиляди години, който е преминал през безброй перипетии, опасности, трудности, бил е на ръба на унищожението, въпреки това е оцелял. Затова ми беше интересно да разбера какво се е случило през годините, как хората са оцелявали, как са стигали до някакво величие, след това отново са се сривали.

Интересно е да се наблюдава как се променят тези хора, тяхното отношение към света и към религията, как им влияе взаимодействието между другите народи. Това безспорно е един народ, който най-силно взаимодейства с другите по простата причина, че 2000 години те не са имали своя държава. Те са били разселени в Европа, в Азия, в Америка. Те са живели сред други народи и са допринесли от своята култура. Реших тези неща, които съм прочел и научил, да ги събера в едно интересно романизирано четиво. Познавам евреи от Америка, от Русия, така че имам представа не само от историческата част, но и от това, което те представляват в момента. И двете неща съм се старал да ги съчетая.

– Евреите през годините трудно са оцелявали, имали са тежки моменти. В този смисъл доколко българският народ има общо с еврейския?

– От тази гледна точка има много общо, защото и българският народ много пъти е бил на ръба на оцеляването. Много пъти е бил пред изчезване, бил е под робство, бил е под чуждо владичество, но все пак е успял да се запази, явно има много силни живителни сили. От тази гледна точка си приличаме много с евреите, с тази разлика, че те са се движили по целия свят, докато ние сме седели на едно място.

– Дали те не са по-единни от нас?

– Не знам дали може да се каже така. Сигурно знаете тази фраза, че там, където има двама евреи, има двайсет мнения. Те са характерни с това, че непрекъснато спорят помежду си, много трудно постигат съгласие, имат най-различни концепции за всичко, от най-елементарните битови подробности до проблемите на бога и вселената. От тази гледна точка също много си приличаме, защото и ние обичаме да спорим и никога не сме съгласни, дори и със себе си.

– Всъщност книгата е художествен роман, а не документален, така ли?

– Да. Книгата е роман, с всички характерни неща за романа като интрига, сюжет, криминалност, разследване. Разликата с традиционните романи е, че в нея има една част, която е чисто документална. Това са тези биографии на различни известни евреи. Тази биографична, документална част върви паралелно с художествената. На пръв поглед изглежда, че те не се допират. Всъщност се допират, но читателят ще разбере това, като стигне до края.

– Предварително ли бяхте измислил сюжета? И за колко време написахте книгата?

– Структурата я бях измислил предварително. По отношение на интригата, тя се изменяше в процеса на самото писане. Настъпваха обрати в сюжета, които бяха изненада за самия мен. Героите сами започват да действат неочаквано и за мен.

Самият процес на писане продължи 9 месеца, но разбира се, подготовката беше много дълга, защото аз от години чета такава литература. Технически е 9 месеца, но като цяло е много повече време.

– Защо решихте заглавието на книгата да е „Радикална еврейска енциклопедия“?

– Радикална се казва, защото тези хора, за които аз пиша, всеки сам по себе си е радикален – и Фройд, и Маркс, и фигурите на месиите, които описвам там. Това са хора на крайностите, които вярват в някаква идея и са готови на всичко, за да я осъществят. И съответно трябва да положат много усилия, да са радикални и крайни в това свое желание. “Еврейска” е ясно защо, а “енциклопедия”, защото при евреите е много силен култът към знанието. Може би, защото този народ дълги години не е имал тип аристокрация или свещеническо съсловие, след като римляните ги изгонват от Палестина, и те е трябвало да се скитат по различни земи. Тях е трябвало да ги държи нещо друго, различно от земята и държавата, и това друго е знанието. Те много ценят познанието. Например за европейците през средните векове най-важното е било да бъдат рицари, да участват в битки или да са земевладелци и да владеят крепостни селяни. За евреите това не е съществувало. За тях единствената опция да се отличат, да покажат, че имат някаква ценност, е било да знаят. Колкото повече знаеш, толкова си по-ценен и те уважават.

На мен това много ми харесва и би ми се искало и днес да е така – да уважаваш някого не защото той има мерцедес или триетажна къща, или има пет вили на морето, а да го уважаваш, защото той има достатъчно богата култура и познания, въз основа на които той може да разсъждава интересно. При евреите е така – те са уважавали хората, защото тези хора са притежавали много познание, енциклопедично познание. Затова така кръстих книгата като един реверанс към тяхната страст, към учението и познанието.

– Според вас това уважение към познанието и знаещия човек ще се превърне ли някога в ценност и в България?

Петър Волгин.

Петър Волгин. Снимка: Интернет

– Много съм скептичен. Въпреки че, ето виждаме, че много млади хора заминават да учат в чужбина, но не просто, защото искат да живеят на по-хубаво място, а защото знаят, че като отидат в един университет в Щатите или Европа, ще получат по-добро образование, отколкото ако завършат в един университет в България. Явно у тези млади хора, а и у техните родители, съществува мисленето, че трябва да се получи по-добро образование, където ще научиш повече неща.

За жалост тук, в България, цялостният климат не благоприятства за това да учиш и четеш. Цялостният климат ти казва: абе, гледай сега, ти няма какво да четеш и да се образоваш, винаги можеш да си купиш пет дипломи, дори можеш да не ги купуваш, а да ги вземеш, защото образованието ни е на такова ниво, че е много лесно да вземеш, колкото си искаш дипломи. От там нататък много по-важни са ти връзките, парите и затова на четенето и образованието не се обръща никакво внимание.

Това в дългосрочен план е много вредно, защото израства една нация от елементарни хора, част от които по-късно ще станат управляващи. Те ще решават съдбините на тази страна, а при липса на образование те нито ще могат да ги решават както трябва, нито ще знаят как да се държат с чуждите си партньори, с управляващите на другите държави. Така ще станат податливи на всякакъв натиск, на манипулации, защото са прости, а са прости, защото като малки не са чели.

– Хората, които отиват навън да търсят познание и по-добро образование, в много от случаите не се връщат повече тук, или се връщат и като видят средата, заминават отново.

– Както казваше Тони Блеър навремето: „Имаме три приоритета в Англия, това са образование, образование и образование. И при нас трябва да е така. Винаги съм смятал, че това е един от основните приоритети, които България трябва да следва. Не строежите, не магистралите, не спортните зали, а ученето, образованието. Там трябва да се насочи основната енергия на обществото, основните пари, за да може да се изгради една достатъчно добра база, където има добро заплащане за учителите, университетските преподаватели. По този начин хората ще могат да получават наистина качествено образование. В днешно време без него си абсолютно загубен.

Неслучайно толкова се говори за икономика на знанието. Говори се за това, че само един човек, който е достатъчно грамотен езиково, компютърно и всякак успява, а колкото си по-прост, си толкова по-беден. Сега в България не е точно така. Има много богати прости хора, но това е временно. Те са получили по друг начин това богатство и то много бързо се изпарява. Когато ти не си постигнал своето богатство и своя просперитет благодарение на собствените си умствени качества, тогава вероятността да го загубиш и разпилееш за глупости е много по-голяма.

– Действително днес у нас се гледа с циничен присмех на образованието и познанието, и това понякога идва от самите управляващи.

– Самите управляващи в момента не разбират колко е важно хората да бъдат образовани. Затова сме свидетели на всякакви такива безумия и в управлението, и в обществото като цяло. Затова сме свидетели и на възхода на чалгата, на този тип култура, не само като тип музика, а изобщо като отношение към света, като начин на живот. Чалга поведението е преобладаващия модел и за мъжете, и за жените. Това пак е от простотия и от липса на култура. Културата може да се придобие, само когато полагаш целенасочени усилия да я придобиеш. Тя не може ей така изведнъж да ти дойде. Трябва ти да я търсиш и ти да я намериш.

– Мислите ли, че от 1990 г. насам у нас има някаква положителна промяна по отношение на култура и образование?

– Положителната промяна е в това, че вече няма пречки. Преди 1989 г., когато аз бях юноша, беше трудно да намериш някоя хубава книга или някой хубав филм. Не се позволяваше да се внасят такива вредни, според режима, книги и филми. Имаше една цензура, която не позволяваше на хората да научат повече. След ’89 година това го няма. Вече, ако искаш, можеш да намериш всякакви книги и филми, театрални постановки и музика без никакъв проблем. Въпросът е дали искаш, но и също дали имаш материалната възможност, защото да си купуваш непрекъснато книги е скъпо.

Но съм убеден, че е по-добре да се лишиш от двайстия чифт обувки или от трийстия панталон и да си купиш няколко книги. Аз, разбира се, не призовавам хората да ходят голи и със скъсани дрехи, но просто е по-добре да имаш 19 чифта обувки и една книга, отколкото 20 чифта обувки и нито една книга.

– Вие сте завършил Националната гимназия за древни езици и култура (НГДЕК), едно култово място, от където излизат интересни хора, много от които в момента са известни обществени личности, журналисти. На какво се дължи този факт?

– Това никак не е изненадващо. И това не е, защото там се учеха някакви различни неща, които не се учат в другите училища. Вярно, там учиш старогръцки, старобългарски, латински, култура на Древна Гърция, което, разбира се, страшно много ти отваря хоризонтите и начина на мислене, но дори това не беше най-важното. Най-важното там беше отношението, което съществуваше между преподаватели и ученици. Преподавателите там те възприемаха като абсолютно равностойна личност. Те не гледат на теб като някакъв малък глупак, на който трябва с фуния да му налееш някакви знания в главата. Те гледаха на нас като на хора, които са интелектуално подготвени, разбира се много по-малко знаещи, но които са способни да възприемат и да мислят самостоятелно. Те ни учеха да мислим самостоятелно и това е най-големият урок от това училище. Това е неговият най-голям плюс.

Сигурно затова днес има толкова много хора, които са интересни и които са в изкуството, в културата. Виждаш някой интересен режисьор или писател и разковничето се оказва НГДЕК, където от малък е научен да мисли самостоятелно, да бъде различен, да търси нови пътища и това му остава за цял живот. Там ти казват: „Ти можеш!“ Учат те така, че ти да израснеш със самочувствието на човек, който може, който не бива да се страхува да пробва отново и отново, и дори и да сбърка да не се депресира, а да започне отначало.

Петър Волгин. Снимка: Надежда Чипева, в. "Дневник"

Петър Волгин. Снимка: Надежда Чипева, в. „Дневник“

– Бил ли сте бунтар тогава?

– Да (усмихва се). Политически. Аз винаги съм се интересувал от политика. Преди ’89 нямаше толкова политика, в този смисъл на думата, в който след това. Въпреки това, аз протестирах заедно с други мои съученици срещу този диктат, който беше, срещу тази липса на свобода, срещу желанието да има само една правилна идея и концепция, и всички да се съобразяват с нея. Ние искахме да има различни позиции и различни концепции. Борихме се за това.

– Затова ли избрахте да станете журналист?

– И затова, защото са ми интересни процесите, които стават в обществото, интересни са ми как взаимодействат едни или други политически играчи и в крайна сметка какво постигат. Интересно е да видиш тези хора дали дърпат страната напред или напротив – забатачват я. Хубавото е, че можеш да влияеш по някакъв начин на тези процеси със своята позиция, със своите коментари, със своя възгледа за живота.

– Доколко журналистиката в момента може да влияе на процесите в обществото?

– Тя може, друг е въпросът дали го прави. За жалост в България журналистиката в днешно време в 80-90% от случаите е абсолютен обслужващ персонал на политици, на икономически играчи, на олигарси, но в никакъв случай не е коректив. Това е най-тъжното, защото това е едно много силно оръжие, което трябва да бъде използвано по предназначение, а не да бъде използвано да чупиш орехи с него. Това е журналистиката в днешно време – един боен меч, който ти го използваш, за да си строшиш орехите. Това е лошото, надявам се да се промени.

– Веднага след 90-та година имаше ли по-голяма свобода на медиите?

– Да, защото тогава се разчупваха оковите. След това нещата си влязоха в някакво русло, вече се знае коя медия кои интереси обслужва, кои вестници, кои телевизии към коя групировка са и свободата мина на много заден план. Остана единствено обслужването на някакви интереси. В това се превърна българската журналистикав един келнер, който изпълнява поръчки.

– Доколко в тази среда един журналист може да извоюва сам свободата си и доколко е подвластен на обстановката, в която работи?

– Много е трудно да си сам, когато всички наоколо са лакейски настроени. Трябва самата медия, в която работиш, нейните собственици или ръководители да знаят, че работят за обществото и за това обществото да бъде информирано и процесите да бъдат анализирани дълбоко, а не да се харесват на този или онзи управляващ. Двустранен трябва да е процесът – и журналистите от една страна да държат на своята свобода и това да информират качествено хората, и в същото време тези, които ги ръководят, да имат същото самосъзнание.

– Вие имал ли сте случаи в практиката, в които сте искал да защитавате свободата на словото и това по някакъв начин е било ограничено?

– Да, имал съм преди години, когато много хора бяха уволнени от радиото. Причината беше, че ние смятахме, че не трябва да сме просто едни слуги, а трябва да казваме това, което се случва, а не това, което управляващите смятаха, че трябва да казваме. Тогава решиха радикално проблема, като ни уволниха. Сблъсквал съм се с властта, която е нетолерантна и иска да наложи своя модел с цената на всичко и знам какво е да се биеш с властта. Много неблагодарно занимание.

Въпреки това аз вярвам, че човек трябва да го прави, трябва да се съпротивлява. Както е казал Камю в едно свое прекрасно есе „Мита за Сизиф“: трябва да си представяме Сизиф щастлив. Той бута камъка нагоре, бута го, той пада, после пак го бута, въпреки това, трябва да си го представяш щастлив. И ние трябва да си представяме журналистиката като едно нещо, което ти носи щастие независимо от трудностите. Винаги съм смятал, че човек трябва да се бори за идеите си и да ги защитава, щом смята че те са правилните.

– Освен всички трудности, журналистиката е и професия, в която май трябва да свикнеш да си повече мразен отколкото обичан?

– Да, задължително. Аз вярвам, че нещата, които защитавам, имат смисъл да бъдат защитавани, вярвам, че има смисъл да защитавам свободата, многообразието, справедливостта. Вярвам, че трябва управляващите да бъдат справедливи, а не просто да крадат, смятам, че това трябва да бъде защитавано. Това не значи, че ще бъдеш обичан.

– Какво бихте казал на младите хора, които имат амбиции да се занимават с журналистика в днешното време и днешната среда в България?

– Да вярват в себе си. Да вярват в собствените си сили и собствените си способности, и да се образоват непрекъснато. Няма значение какво – учете езици, биология, древна цивилизация, математика, всичко. Важното е постоянно с нещо да си занимавате ума, не само, защото ще натрупаш определен обем познания, а защото ще се научиш да мислиш, ще се научиш да отговаряш на мисловните предизвикателства. Това е важно не само за професията, но и за живота.

* Интервю за OFFNews, 7 февруари, 2013 г.