„Много е гадно да си жена!“ „Но по-гадно е да си мъж.“

„Жените наистина плачат“ – филм за трудностите и болката да си жена в свят направен за мъже, и за това колко много трябва да внимаваме да не убием майка-щъркел

Исках да си правя хормонална терапия, за да не съм жена, но от терапията спират сълзите, а аз искам да плача“. Това казва една от героините във филма „Жените наистина плачат“, режисиран от Весела Казакова и Мина Милева (авторки и на филмите „Котка в стената“, „Звярът е още жив“ и др.).
Сценарият също е техен, заедно с Биляна Казакова, сестра близначка на Весела Казакова. Премиерата на филма у нас се състоя на 15 септември и откри 25-ия София Филм Фест, като част от летния фестивал София Съмър Фест.

Разлица Стоянова и Мария Бакалова в сцена от филма „Жените наистина плачат“

Филмът разказва за болката да си жена. Какъвто и житейски път да поемеш, винаги ще стигнеш момент на безизходица и сълзите неотменно ще те следват. Пред нас се разкриват съдбите на пет жени – самотна майка (Катя Казакова) и двете ѝ пораснали дъщери Соня и Лора (Мария Бакалова и Ралица Стоянова (дъщеря на Катя и в живота). Лора работи на строеж наравно с мъжете, Соня е наивна и се влюбва в женен мъж с дете, който я заразява с вируса ХИВ. Биляна Казакова влиза в ролята на майка на ръба на нервен срив, докато по цял ден седи вкъщи и се грижи за бебето си. Мъжът ѝ присъства само като глас в телефона, с когото говори през деня. Героинята на Весела Казакова спи с жени, смята себе си за свободна и критикува сестра си, че след като се е омъжила и е родила, е станала „домакиня“ и е зарязала професията си на фармацевт, за която е учила толкова много. Тя ѝ казва: „След като вече роди, според обществото, си се реализирала като жена“. В същото време именно тази „реализирана жена“ е в дълбока депресия от постоянно плачещото бебе и всички грижи за него, и застава на ръба на прозореца на апартамента си, в опит да скочи.

Режисьорките Весела Казакова и Мина Милева. Снимка: Екип на филма

Трите сестри Казакови в живота, са сестри и на екрана.

Всъщност самите те признават, че във филма има елементи на автобиографичност. В продукцията трите сестри говорят с болка и мъка за майка си, която си е отишла. Те обвиняват баща им (роля, изиграна много силно и професионално от Йосиф Сърчаджиев) за това, че я е биел и никога не е бил мил с нея. А в отговор той им казва, че и за двамата е било трудно да отгледат три деца и че не той е виновен, а те. Заради тях – децата ѝ, майката се е отказала от професията си и е напуснала операта.

Накрая на филма дете прострелва с пушка майка-щъркел. Тя пада на земята окървавена. Дали можем да интерпретираме този символ като това, че децата метафорично убиват родителите си? Убиват тези, които са ги „донесли“ в света? И то без да искат, със своята невинност, с желанието си за игра, за забавление… Или просто със самото си израстване, година след година, по малко, децата символично „убиват“ майката, отнемат от нейната младост, индивидуалност и професионални стремежи. „Добрите хора си отиват рано, за да не те натоварват да се грижиш за тях“, казва героинята на Весела Казакова в разговор със сестрите си за починалата им майка. „А, аз толкова исках да се грижа за нея“. Но животът е еднопосочен, майката е тази, която дава грижи и жертви за децата си. След като си изпълни дълга, те отлитат в своя живот, а тя отлита другаде. В крайна сметка, дори и да няма деца една жена, животът и обществото сами по себе си я „убиват“ ежедневно и ѝ отнемат много от това, което би трябвало да ѝ принадлежи.

Филмът впечатлява с изключително силната и естествена актьорска игра. На моменти дори изглежда като документален, а някои от героите сякаш играят себе си, такива каквито са в реалния живот. Разбира се, това не е останало незабелязано и от журито в конкурсната програма „Особен поглед“ в Кан, където през лятото продукцията спечели много положителни оценки.

Екипът на филма „Жените наистина плачат“ на фестивала в Кан. Снимка: Екипа на филма

Филмът показва дискриминацията на жената на много нива.

От най-близките – бащата към дъщеря си (самотна майка на две деца): „Направи пари? Направи си бизнес! Досега си провали живота!“. Съпругът, който смята, че жена му не трябва да работи, за да гледа детето вкъщи. На работното място, на строежа, където един от работниците иска единствено да прави секс с Лора, но без презерватив. Отношението на лекарите-мъже: „Онождате се наляво-надясно, после защо имате ХИВ“. До религията – на християнски обред малко момче носи икона и не я дава на Соня, като казва, че „е забранено да се пипа от жени“. Има поверие, че ако я даде на жена, няма никога да се ожени. По време на този обред са показани и нестинарски танци, при които жените танцуват с боси крака върху жаравата, а мъжете са обути с цървули. Т. е. краката на мъжете са защитени, а жената винаги влиза с голи стъпала в горещия огън.

„Аз курва ли съм?“, пита разстроена Соня, заразена с ХИВ.

„Всички жени сме курви“, успокоява я героинята на Биляна Казакова, майката с бебето, която едва не скача от прозореца. Всички жени са такива, каквито са стереотипизирани в обществото. Поставят се в категории, слага им се удобен етикет, без индивидуалност: „майка“, „съпруга“, „дъщеря“, „курва“, „домакиня“, „мъжкарана“, „лесбийка“.

За това жените плачат. „Жените наистина плачат“, защото са истински, защото са хора. Те са повече от етикет, те са ежедневна болка, конфронтация със света, борба със себе си, борба за права и достоен, смислен живот. Всяка жена избира пътя си към справяне с неудовлетворението от отреденото ѝ място. Тя крещи, влюбва се, заразява се, страда, ражда, гледа деца, гледа скандали, слуша мъже, които „всичко знаят по-добре от нея“. И когато няма кой да я разбере, няма кой да я чуе, единственото спасение, което остава, са сълзите. Тях никой не може да ѝ ги отнеме, те са само нейни – топли, солени, извиращи от сърцето. И, именно заради тях, няма никога да си направи хормонална терапия, за да стане мъж. „Много е гадно да си жена!“, заключва накрая една от героините, а друга ѝ отговаря: „Но по-гадно е да си мъж.“

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

сп. „Жената днес“, бр. 9, септември/октомври 2021 г., с. 10-11

* Рецензията за филма „Жените наистина плачат“ е публикувана за първи път в печатното и онлайн издание на сп. „Жената днес“, бр. 9, септември/октомври 2021 г.

Реклама

Актрисата (разказ)

Тази нощ бях с актрисата. Онази с хипнотизиращите зелени очи. Поглежда те и сякаш спирали започват да се въртят, като водовъртеж те понасят навътре в тях. Изгубваш се в нея. С нея се озовахме на купон с много хора, в луксозна къща, в Бояна. Поводът беше премиерата на новия филм на известен режисьор, в който актрисата играеше главна роля. На купона имаше сандвичи с червен и черен хайвер, и скъпо шампанско. Бяхме в групата на претенциозно облечени мъже с папионки, шалчета и модерни бомбета на главите. Някои от тях бяха театрални и кино режисьори, други неизвестни актьори, които искаха да пробият в киното. Всички те се опитваха да бъдат забавни, но егото им пречеше да бъдат наистина себе си, което ги правеше досадни и скучни. Ние се смеехме с тях, защото бяхме пиани. Актрисата дори спонтанно захапа падащия сандвич от устата на един от мъжете с карирано бомбе. В суматохата устните им се допряха. Залепиха се в неволна целувка. Целувката на шега, премина в страстни прегръдки и продължително въртене на главите, според извивките на езиците. Мъжът с бомбето от начало беше леко стреснат, но придобиваше все повече увереност.

Около тях, всички избухнаха във викове и смях, и се забавляваха на спонтанната сцена. След известно време, актрисата се отдръпна от мъжа, погледна го хитро и се усмихна:

– Видя ли! Ще внимаваш как ядеш сандвичи! Следващият път може да не съм наоколо да те спася!

След това заяви, че отива до тоалетната, за да си оправи грима и червилото. Мен, ме хвана за ръката да отида с нея, за да ѝ помогна. В тоалетната обсъждахме случилата се сцена, докато тя си слагаше наново червило и очна линия. Оправи с ръце дългата си червена рокля и каза:

– Хайде, готови сме. Идвай да ги подлудим тия задръстеняци!

Отидохме пак при компанията от претенциозни мъже и тя каза:

– Момчета, давайте шампанското! Ще правим свирки!

Режисьорчетата и актьорчетата се спогледаха смутено. Гледаха актрисата като абсолютно луда жена, която не знае какво прави. Целунатият със сандвича, с ентусиазъм донесе две бутилки шампанско. Актрисата взе едното, другото го подаде на мен!

– Хайде, ще правим свирки на бутилките, а те ще свършат в устите ни! – засмя се широко тя. – Хайде, бейби, започваме!

Двете надигнахме бутилките и като се поизпразниха се опитвахме да ги държим само с уста. Пенливата течност се разливаше по лицата ни и течеше надолу по вратовете ни. Около нас се беше събрала тълпа от зрители, всички от купона. Шоуто беше там, където беше актрисата. Помня, че целите бяхме обляни в шампанско и се смеехме.

В следващата сцена бяхме само двете, в голяма луксозна спалня с чисто бели чаршафи. Имаше две големи двойни легла. Тя – на едното, аз – на другото. Подскачахме върху тях, като деца и крещяхме. След това започнахме да прескачаме от легло на легло, надавайки бойни викове, когато се разминавахме във въздуха. Накрая, попаднахме заедно на едно легло. Тя падна върху мен и неволно се прегърнахме. Започнахме да се търкаляме в прегръдка от единия край на леглото до другия. Докато накрая не паднахме на земята. Там смехът ни изригна съвсем. Смеещите се устни се срещнаха и се докоснаха в бърза целувка. После се откъснахме една от друга и изтощени легнахме по гръб на пода. Гледахме тавана и все още се смеехме на пресекулки, вече успокоени от играта. След известно време, актрисата стана от пода, съблече червената си рокля през главата, махна сутиена си, извади кутия с цигари от чантата на нощното шкафче, легна на леглото, полугола и запали цигара.

– Хайде, събличай се и идвай при мен! Не мога да пуша с дрехи! – каза тя. – Някак си ми е по-освобождаващо и спокойно така.

Станах от пода и легнах до нея, без да се събличам. Тя ми подаде да си дръпна от цигарата ѝ. Усетих горчивия вкус на червилото ѝ по филтъра.

– Ей за такива нощи си струва да се живее! – каза тя, издишвайки цигарения дим.

– И свирките си ги биваше! – казах аз през смях.

– Да, свирки на бутилките с шампанско. Как хубаво се изливаше пенливата, студена течност в гърлата ни, още усещам мехурчетата как дразнят гърлото ми.

– Да, режисьорчетата бяха скандализирани. Гледаха като паднали от небето! – допълних аз.

– Вместо да разкопчаят панталони… те седят и гледат. Мъжки кокони! – отсече актрисата. – Ако не бяха гейове и на тях щяхме да им направим по една. Ама защо да се хабим като няма да оценят! Не останаха вече мъже, ей! Добре че се ожених навреме, когато все още имаше свестни мъже, които обичат свирки от жени.

Двете избухнахме в смях.

– Е, ти, не веднъж си се женила! – напомних ѝ аз, шеговито.

– Е, да, аз да се подсигуря. – засмя се актрисата. – Сега си имам трима истински мъже, трима, от които бивши, но си знам, че са истински и мога да им се обадя при нужда. Те ме научиха, че свирката решава всички проблеми.

– Е, как ги решава? – попитах наивно аз като ѝ напомних – имаш три деца от всеки един!

– Е да де, именно. Те са резултат от нещо повече. За това свирката решава проблеми, за да не се стига до повече!

Двете пак избухнахме в смях. Все още бяхме пиани.

Тя се надигна леко в леглото, изгаси цигарата си с пръсти, остави я върху чаршафите. След това преметна крак и седна върху мен, хвана лицето ми с две ръце, погледна ме право в очите и каза:

– Ако беше мъж, такава щях да ти завъртя, че да ме помниш цял живот!

След това започна да съблича блузата ми. Аз се смеех на тази нейна игра и не се съпротивлявах. После слезе надолу, разкопча колана и ми съблече панталоните. И двете останахме по бекини. Имахме еднакви – черни на дантели.

– Хайде ставай, да пушим на балкона, тука е задушно. – нареди внезапно тя и стана. – Нали ти казах, че обичам да пуша гола.

Излязохме на балкона на луксозната къща, в която се бяхме озовали. Виждаше се цяла София, обляна в малки нощни светлинки. Актрисата запали цигара, после ми подаде на мен от кутията и запали моята. Двете пушехме голи и гледахме светлините на града.

– Хубав ни е градът! – каза тя. – Особено нощем и когато си далеко от него.

Засмяхме се.

– А, този филм, все пак, добре ли се получи? Доволна ли си от ролята? – попитах аз изведнъж, като се сетих, че трябва да пиша рецензия за филма, бях поканена като журналист да отразя събитието.

– Режисьорът става, имаше идеи, но май нещо не му се получи. – отвърна тя, издишвайки дима. – Според мен, ме беше харесал главно за секс сцените. Аз там съм царица, мога да ги играя много естествено. Ама главната мъжка роля я беше дал на един дървеняк и нищо не стана. Мъжете и на кино вече не са като едно време. – Каза тя, погледна ме със зелените си хипнотизиращи очи, приближи се към мен, така че погледите ни се срещнаха съвсем близо.

– Само жените стават, разбираш ли! – отекна в тъмното, дрезгавият ѝ глас на пушач.

Усетих топлия ѝ дъх по устните си. След това ме целуна, леко, естествено, като на кино. Езикът топлеше моят и се разхождаше в устата ми. Гол и с дъх на цигари и шампанско.

В следващата сцена, вече беше сутрин, а аз вървях към редакцията. Трябваше днес да напиша рецензия за филма и за актрисата, в главната роля. Преди това, минах покрай театъра. Точно там, където тя играеше и често ходех да я гледам. Спрях се на входа да видя програмата. Вензапно, покрай мен усетих познат пърфюм, който ме накара да усетя и едно определено червило по устните си. Вдигнах глава и видях актрисата точно до мен, купуваше си кафе, от машината наблизо. Усмихнах ѝ се и казах:

– Здрасти!

Тя ме погледна студено, както гледа, когато е трезвена, сякаш никога не сме се виждали.

– Добър ден! – отвърна безизразно и продължи да чака кафето си.

Отместих поглед. Смутих се. Искаше ми се да ѝ кажа още нещо. Не можехме просто така да се разделим. Всеки по своята си работа.

– Хубав спектакъл се получи вчера! – казах аз.

– Да, така е. – отвърна студено тя. – Аз играя в него.

За миг настъпи тишина и погледите ни се срещнаха за кратко, но настоятелно. Тя продължи с едва доловима усмивка:

– Заповядайте отново, следващата седмица пак ще го играем!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, март 2021 г.

Кърмиш ли? Готвиш ли? Правиш ли секс?

8 нива на съревнованието между майките и опитите им да бъдат супер герои

Посвещавам на Деляна, единствената майка,
която призна открито колко е тежко и
на моменти потискащо гледането на бебе

Съревнованието между жените за това дали са най-добрите майки започва още от самото раждане на детето. Всеки пита как си родила – естествено или секцио? Първо ниво на съревнованието. Правилният отговор, разбира се, е: “Естествено раждане”. Ако си със секцио – значи си минала “метър”, спестила си си болката от “истинското” раждане (сякаш секциото е приятно безболезнено преживяване), детето не е минало през родовия канал да поеме бактериите, които да му засилят имунитета. Т.е., от самото начало не си дала най-доброто за него, а и не си “истинска жена”, щом бебето ти не е минало през вагиналния отвор. Ще чуете много жени да се оправдават за това че се е наложило да родят с Цезарово сечение. Дори без някой да им иска обяснения, притискани от обществото, масово жените се чувстват виновни, че не са родили естествено. Те се чувстват длъжни да обяснят, че е било необходимо, не по тяхно желание, а по медицински причини – пъпната връв се е била увила около шията, бебето не се е обърнало, имали са високо кръвно и т.н. Тези пък, които са имали възможността да родят естествено, въздъхват с облекчение, че няма да има нужда да обясняват как са родили и ако ги питат, гордо ще изпъчат гърди като герои от войната и ще отговорят обществено правилния отговор: “Родих естествено”. Друг е въпросът, че никой не говори за това колко неестествено е всъщност “естественото” раждане, след като в повечето случаи се прави разрязване (епизиотомия). Дори понякога шевовете след естествено раждане са много повече, отколкото тези при секциото. В крайна сметка излиза, че разликата между двете е в това къде точно ще те срежат и с колко шева ще минеш…

След като вече се е родило детето, второто ниво на съревнованието е сагата с кърменето. Ти кърмиш ли? Правилният отговор: “Да, бебето е изключително и само на кърма”! Ако случайно майката не кърми, а дава адаптирано мляко, тежко и горко от посестримите ѝ майки, както и от всички други жени. По-страшно от това да родиш секцио е единствено това да не можеш да кърмиш. Възмущението е отново много голямо: Ама защо не кърмиш? Не можеш ли? Опита ли с помпа? Явно не си се постарала достатъчно, всяка жена може да кърми, това ѝ е в природата! И майките едва отърсили се от раждането, с шевеове на съответните места, започват да вадят нови извинения пред обществтото – срамуват се, че нямат кърма, чувстват се виновни, че не могат да дадат най-доброто за детето си – естествените антитела от майчиното мляко. Извиняват се на всички за това, че не могат да кърмят – от свекървата, през жената на улицата, на съседката, която ги кори с поглед до другите майки в градинката, които се хвалят, че до две годишна възраст още кърмят и детето им не е помирисвало биберон, а я го виж това двумесечно кърмаче как му бутат вредното мляко на прах в устата. Нека признаем, че при някои жени просто не тръгва кърма и те нямат вина за това. Други пък, правят съзнателен избор да не кърмят, защото е болезнено и не им е приятно. Тяхното решение също трябва да бъде уважавано, а не да се осъждат, най-вече от другите майки. Децата на адаптирано мляко също оцеляват, дори понякога по-добре от тези на кърма. В последно време сякаш стана модерно да се кърми и някои майки твърдят, че са “пристрастени” и им доставя удоволствие. Да, признавам, че е приятно да гушкаш бебето си и да го гледаш как суче от теб и после как сладко заспива на гърдата ти. Реалността с кърменето, обаче е, че това нещо се случва на всеки 2-3 часа, което значи, че ти трябва да си нон стоп на линия, 24 часа в денонощието с пълни гърди и без сън, и да удовлетвориш хранителните нужди на детето (в продължение на месеци, година!). За целта трябва да ядеш двойно и предимно въглехидрати, защото от кърменето се огладнява и ожаднява (а от това ядене се качват и килограми, които уж изчезвали като кърмиш, но дали?!). Да не говорим за болките и разранените зърна в началото, когато кърмачето засуква за първи път, а в последствие и за кариесите, които получава майката поради изчерпване на калция, който бебето консумира чрез кърмата. Кърменето е тежък физически и психически труд. За това съревнованието тук е много голямо, защото всички майки знаят какво означава това и се питат една друга коя до колко месеца е кърмила, един вид – ти до кога издържа?!

И така, майката е минала ниво две на сървенованието с кърменето – къде успешно, къде не и си мисли, че ще си отдъхне, но не, следва трето ниво в майчинството – захранването! “Ти как захранваш бебето? Готвиш ли или купуваш пюрета?” Познайте кой е “правилиният” отговор тук?! Разбира се този: “Готвя всичко вкъщи, как ще използвам изкуствени пюрета с консерванти от магазина?”. Това е отговорът на майката героиня, вероятно успешно минала първите две нива. Тази майка най-често е кърмила поне до годинка и сега е отдала живота си на “готвене” на бебешки пюрета. Защо ли е решила, обаче, че зеленчуците които купува от магазина са екологически чисти и нямат нитрати, и не са израснали в изкуствени торове. Но за това не се говори – ако готвиш пюрета си добра майка, ако купуваш готово в буркани, пак минаваш “метър”.

Ниво четири на съревнованието на майките е да се питат една друга дали някой ѝ помага в гледането на деца. Правилният отговор: “Сама си гледам детето”. Ако едно време е било традиция майките да раждат млади и бабите да гледат децата, докато те работят, то днес майките са се изучили, поработили са и като родят първото си дете на около 30 годишна възраст, а и след това, решават да си вземат цялото майчинство от две години и да си гледат детето. И най-важното сами, без помощ от баби и дядовци. Мисията им в живота е да се докажат като супер майки. И така в паркове и градини, докато бутате колички, другите стандартни въпроси след тези как си родила и дали кърмиш, са помага ли ти някой за детето? Смей да кажеш, че ти помагат, срещу теб ще се издигне майката героиня, онази същата, дето кърми малкия Крали Марко до 3-годишна възраст и дето готви пюрета, и ще ти каже, че тя съвсем сама си гледа детето, даже по телефона не ги чува бабите, и не иска съвети от тях, а мъжа ѝ е на работа и не ѝ помага, нощем спи в дурга стая, за да не го притеснява детето. Тук, обаче, някои майки казват обратното, че мъжете им помагат (макар да не е така), само и само да не си помислите, че са попаднали в капана на патриархалния модел и са се превърнали в едни домакини, детегледачки и мъжегледачки, които правят всичко. Да се гледат деца е трудно и нека бъдем честни, без малко помощ не става.

Петото ниво на съревнование е дали си отслабнала веднага след раждането. Верният отговор: “Няколко седмици след като родих, бях вече в нормалните си килограми”. Преди това, докато си била бременна съсетезанието е на коя по-малко ѝ личи, че е бременена, а след това, състезанието е на коя най-малко ѝ личи, че е раждал. Сякаш това да си бременна и да си раждала е най-срамното нещо, и трябва да бъде добре прикрито. Която има физиката и гена да се възстанови бързо и три месеца, след раждането да е обратно в нормалните си килограми е късметлийка. За други, процесът по възстановяване отнема години и изисква много усилия. Но и тук, много от щастливките, които изглеждат във форма, често обичат да се похвалят.

Шесто ниво на сървенование е майките да се питат колко скоро след раждането са правили отново секс с мъжа си. Верният отговор: Колкото по-скоро, толкова по-успешна е майката. Мъжът не можел да седи да на “сухо”, все пак трябвало да се удовлетворят желанията му, и той имал нужди! Подобни изказвания говорят за това, че на жените родилки очевидно не им е до секс (което след раждането е съвсем естествено!), но се чувстват длъжни да го направят, заради мъжете си, за да не спрат да ги обичат и да ги оставят, за да не им е скучно вечер след работа, без секс, за да не мислят, че цялото внимание отива за децата. Това, че тялото и психиката на жената е преминало през какви ли не промени, че хормоните бушуват във всички посоки, за да родят един нов човек, че има шевове и болки, няма значение, важното е мъжът да се чувства добре и те да са способни отново да удовлетворяват желанията му.

Ти си успешна, ако въпреки че си майка, можеш да бъдеш и съпруга. Друг е въпросът, че веднага след раждането нивата на хормоните ти абсолютно не позволяват да изпиташ, каквато и да е сексуална възбуда, пролактина ти скача до небесата заради кърмата, не се получава никакво овлажняване там, където трябва и ако участваш в полов акт, освен, че нямаш желание за него, той е и болезнен. И отново, жените се държат така сякаш всичко това не е вярно, сякаш всяка една не минава през това, а се съревновават, коя е могла да превъзмогне себе си, нежеланието и сухотата, за да бъде отново сексапилната жена, която удовлетворява мъжа си и той не спира да я желае и след раждането.

Ниво седем в съревнованието е, освен дали правиш секс, дали докато си гледаш детето, готвиш, чистиш и переш дрехите на мъжа си. Колкото повече неща можеш да правиш, докато си гледаш детето (сякаш гледането на деца е нещо, което се прави между другото), толкова по-успешна майка и жена си. Само човек, който не е гледал малко бебе, може да си помисли, че жената по цял ден се разхожда в парка и си почива в къщи, и за разнообразие може да изчисти, изпере и сготви. Очакванията към жената-майка са високи. От всички, от цялото общество, от мъжете и най-страшното, от другите майки и жени.

Ниво осем на съревнование е дали успяват да работят, докато гледат децата си и кога плануват да се върнат на работа. Тук майките героини се разделят на два вида: 1) едните казват: “Ооо, ще си гледам детето до 2 годишна възраст, а даже и до 3, как ще го захвърля в някоя ясла, да не знам там как го гледат”. Тези майки, най-често доста са поработили преди да излязат по майчинство, експлоатирали са ги на работа и хич не им се връща на работното място. А другите, 2) втория тип, на които им е втръснало бебешкото ежедневие, захранване и памперси, но не смеят да си признаят, защото може да ги обвинят като безотговорни майки, казват: “Ааа, как ще гледам аз едно дете на година и нещо, което има нужда вече да се социализира с други деца. Не мога да го ограничавам. След годинка го давам на ясла и тръгвам на работа”. И тук вече можете да се наслушате и нагледате на критики от едните към другите майки и обратно. Коя е по-отдадена и коя пренебрегва детето си.

Да забременееш и родиш дете са биологични и физически процеси, които всяка жена понася по различен начин. За това няма смисъл и не е нужно да се сравняваме една с друга. Вместо да се обединим в това, че всички ние, които сме родили деца сме направили някакво чудо, че сме понесли всички страдания, за да създадем нов живот, вместо да сме обединени от общото тежко преживяване и опити за оцеляване, ние се съревноваваме. Нека вместо да се опитваме да се докажем коя е по-добра, вместо да прикирваме колко е трудно и да излизаме с усмивка пред другите, че се справяме идеално и дори по-добре от тях, и сме щастливи с плачещите си бебета, които хапят гърдите ни и ни будят нощем, нека се изправим искрено една пред друга и признаем, че да си майка е тежко, трудно, че изисква 24 часов работен ден, че безсънните нощи тежат на психиката и физиката, че притесненията дали детето се развива добре са реалност, че не можеш да изглеждаш перфектно, когато се грижиш за едно бебе (защото време за фризьор няма, време за епилация също, радваш се, ако можеш да се изкъпеш), нека сме обединени от майчинството и признаем, че всяка жена родила дете е герой. Всички сме от един клуб и минаваме през едни и същи трудности. За това е по-добре да се подкрепяме, а не да се съревноваваме. Това не е в полза на никого и кара много жени да страдат допълнително, наред с трудностите да гледат дете.

Можем да обобщим, че в основата на съревнованието между майките е това никоя да не се издава пред другите колко ѝ е трудно и изтощително да гледа децата си. Ако се провалиш дори само в едно от нивата – отпадаш. А истината е, че всички ние отпадаме ежедневно и губим нивата, защото е непосилно да правиш всичко едновеременно. Не е възможно. И това, дето си говорим по градинките са празни приказки, защото след разходката навън, всяка се прибира вкъщи с плачещото си бебе, с пълен памперс и състезанието продължава, но само със себе си, с твоя живот, твоето време и твоите сили. Всичко друго е измислица. Най-важното е децата да пораснат живи и здрави, а ние майките да оцелеем покрай тях. А състезанието е за тези, които имат време да се изживяват пред другите като супер герои.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Статията е публикувана за първи път с сп. „Жената Днес“, бр. 12, декември, 2019 г.

Четете и статия за естественото раждане – разказ от първо лице.

Раждане*

Текстът „Раждане“ от Бистра Величкова е публикуван в сп. Жената днес, бр. април 2020 г.

Раждането преди всичко е умиране. Част от теб умира, за да се роди нов живот, нов човек. Болката, която изпитваш е такава, сякаш идва края, непоносима е, умираш, викаш, стенеш. Тя преминава за кратко, плавно отшумява, до следващия миг, в който ще я почувстваш. До следващата контракция, която носи ново разширение на изхода, от където ще се появи новия човек; Поредна контракция, която те приближава до умирането, до раждането, до края и началото. Всяка следваща е по-болезнена и по-дълга от предишната. В няколкото секунди между тях си поемаш задъхано въздух, разплакваш се от непоносимата болка, от безпомощността и уязвимостта, от това, че скоро ще започне отново и не знаеш кога ще свърши. Не можеш да я спреш, трябва да я изтърпиш до край, до когато е решила да продължи, до когато излезе на бял свят малкият човек вътре в теб. Каква е болката от родилните контракции? Спазми на корема, присвиване, болка от която не можеш да си намериш място, болка от която ти се крещи, вика, дереш се с глас, скимтиш и виеш като животно на заколение. В същото време стенанията и виковете напомнят на онези, които издаваме при наслада от любов. Къде е границата между щастието и болката? Защо двете са толкова близки? Близки, както раждането и смъртта. Молиш се за упойка, но тя е забранена. Трябва да останеш в съзнание, да чувстваш с всичките си сетива умирането си и раждането на новия живот. За всякакви други случаи могат да те упоят, да изчезнеш, да забравиш, да не знаеш какво се случва, освен, когато раждаш.

От твоята болка се създава нов човек.

Човек, който завинаги ще е свързан с теб. Човек, който е създаден първо от два погледа, които са се срещнали в нощта, усмихнали са се един на друг, после е дошла целувката, последвана от допира и пълното сливане на две голи тела, слабо осветени от горящи свещи в мрака, после стенанията им, въздишките в наслада, случайната среща на сперматозоид с яйцеклетка, които се превръщат в зигота, която бързо се дели на още множество клетки, докато не се създаде ембрион, зародиша на нов човек, вътре в друг човек. И никой не знае как става магията и никой никога няма да разбере. Науката ще се опитва да обясни и разгадае, но тя завинаги ще си остава в тайна. Завинаги ще остане чудо създаването на нов живот, в чиято основа е другото чудо – любовта. Как и от къде идва човека?

Къде е бил преди да се роди и къде отива след това?

Усещаш нова контракция и нямаш време да мислиш. За стотни от секундата е съвсем лека, после се засилва, докато не достигне своя връх, докато не те накара да скимтиш и виеш от болка. “Имате осем сантиметра разкритие! Тоновете на бебето са добри. Туп-туп-туп-туп! Чувате ли сърчицето му? Пулс 150. Чудесно се развиват нещата! След малко ще започнат и напъните”. Гласът на акушерката се опитва да те успокои. Вярваш на всичко, което казва. Питаш я до кога ще те боли. Питаш я кога ще свърши всичко. Виждаш в нея единствения си спасител в този момент. Гледаш я умолително, искаш да направи нещо, за да спрат мъките. Тя в замяна хваща силно ръката ти и ти казва, че можеш, че си силна, че ще се справиш. Влива в тялото ти нови сили и успокоение, които действат по-силно от упойка. В този миг чувстваш акушерката толкова близка, сякаш е единственият ти близък човек на света, който е с теб в този миг на умиране. Сякаш само тя е способна да те спаси от неимоверната болка. В следващия момент чуваш гласа ѝ:

“Имате пълно разкритие. Напъвайте сега!”.

Напъните трябва да стават точно, докато имаш контракции. Болката се утроява, прознива те и искаш просто да лежиш, и да изчакаш да премине, но в този момент, в кулминацията, ти трябва да поемеш дълбоко въздух и да се напънеш силно, така че да изтласкаш малкия човек от теб, да го избуташ да излезе през онзи отвор на шийката на матката, който е достигнал пълното си разширение от 10 сантиметра. Как може да излезе цял човек от такъв малък отвор? Главата на бебето е с радиус 33 сантиметра. Трябва да дадеш всичко от себе си, да помогнеш на бебето да излезе. За това напъните трябва да са силни, да поемаш въздух и да не го изпускаш напразно, а с негова помощ да напъваш. Това не е лесно, въздухът бързо излиза през теб като вик, като крясък, като отчаяни думи: “Не мога повече!”. Молиш се и викаш отново за обезболяващо, за някаква упойка, за нещо, което да намали непоносимостта. Молиш се цялата тази мъка да спре. Веднъж завинаги. Но вече е съвсем късно,

Текстът „Раждане“ от Бистра Величкова е публикуван в сп. Жената днес, бр. април 2020 г., стр. 83

при пълно разкритие не дават упойка. Изисква се цялото ти съзнание, за да напъваш, за да усещаш как между краката ти ще излезе новият човек и как ще проплаче. Машината за мерене на тоновете на бебето разпръсква ускореното туптене на сърцето му в цялата зала. То все още е вътре в мен и чака да излезе сред света. Отново напън. Акушерката забелязва, че протича кръв, започва кръвоизлив, но бебето не излиза. Лекарите стават напрегнати. Проверяват до къде е стигнало бебето, усещат главата му, била точно на изхода. Но отоврът е тесен, главата не излиза. Вадят ножици. “Ще ви срежем леко долу, за да подпомогнем процеса! Епизиотомия се нарича”. Не се страхувам, дори не мисля, сългасна съм на всичко, за да свърши по-скоро непоносимата болка. Правят разрез и изведнъж излиза глава. Напъвам силно и усещам как излиза целият малък човек от мен. Усещането е като внезапно облекчение, изваждане на голям товар от корема ти. Бебето е навън, свързано с пъпната връв към плацената, която все още е в мен. Плацентата, от която се е хранило девет месеца. Акушерката реже пъпната връв и бебето проплаква неистово. Плаче така, както майката до сега, която я е боляло от контракциите.

Последният вик на болка на майката е първият вик на детето при срещата му със света.

Бебето реве ритмично без да спира, обляно в кръв и бяла течност. Акушерките го взимат да го измият и претеглят. Казват ми да направя още един напън и от мен излиза плацентата. Тя е с големина на спаднала волейболна топка, пълна с кръвносни съдове, кървяща, страшна. Долу от мен тече кръв, която не виждам, но усещам, разкъсванията от шийката до вагиналния отвор са множество. Лекарката не се смущава, виждала е много подобни гледки. Ежедневно наблюдава това, което за всяка раждаща жена е уникален и специален момент. Хладнокръвно гледа на раната и течащата кръв. Носят ѝ инструменти за процедурата – игла, конци, ножици, спекулум, инструменти от които те боли само като ги погледнеш. Страх ме е, но вече не чувствам болка, няма ги непоносимите спазми и ритмичните присвивания от контракциите. Бебето е вън от мен. Шиенето на органите долу ще боли, за това сега вече ми слагат местна упойка. Лежа, кървя и гледам лекарката как дърпа иглата нагоре и я забожда отново в тъканите.

“Не мога да разбера кое му е естетственото на естественото раждане”,

чувам я да казва изпод медицинската маска. “Разкъсвания, разкъсвания… това няма зашиване…”. В нейни ръце съм и се надявам по-скоро да зашие кървящата рана, но вече не боли, не текат сълзи, вече нищо няма значение. Краят е дошъл. А ревът на бебето е най-успокояващият звук на света. Аз съм умряла и съм се родила наново заедно с него, заедно с новия човек създаден в тялото ми. Част от мен завинаги е умряла и ще остане в родилна зала номер 1, на втория етаж на родилния дом. От този ден нататък, от тази събота на 9 февруари, аз повече никога няма да бъда същия човек. Точно в 14.20 ч., когато излезе малкото момиченце от мен, смъртта и живота се срещнаха, там долу при отвора на сътворението, при кръвта, която изтича, за да се обнови с нова, при разкъсаната плът, която ще зараства дълго и ще напомня, че животът боли. Но вече не си сам. До теб има човек, в когото ще можеш винаги да се оглеждаш като в огледало на времето, да виждаш себе си, миналото, бъдещето и целия смисъл на живота, който си търсел.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* С благодарности за професионализма, посвещавам на: д-р Камелия Павлова, акушерка Ирина Карлакашева, д-р Илияна Иванчева, акушерка Мария Генова, д-р Милена Стоянова. Както и на целия екип от специалисти от МБАЛ “Надежда”.

** Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, бр. април/май 2020 г., стр. 82/83

Да имаш мензис и да нямаш оргазъм – не е срамно!

Вулвата, клитора, срамните устни, влагалищното предверие, вагиналния отвор… поглеждали ли ли сте ги в огледалото? Колко жени се срамуват от “срамните” си устни и смятат всичко “там долу” за срамно и дори грозно? Може би, защото още бабите им едно време са им повтаряли: “Прибери си краката, да ти се не виждат срамотиите”. И защо въобще се наричат “срамни устни”? Никоя част от половите органи на мъжете не носи определението “срамно”. Там всичко е гордост, величие, готово да бъде показано. Винаги седящи в широк разкрач, за да се знае, че са истински мъже. Дори, когато се обиждат помежду си, мъжете използват женския полов орган за обида. Въпреки че дават мило и драго да го видят и да влезат в него, няма по-обидно за един мъж от това, някой да го нарече “жена”, използвайки наименование на женския полов орган. От най-малка възраст момчетата ги учат, че пенисите им са тяхната най-голяма гордост и сила, а момичетата трябва да се срамуват от половите си органи. Жената също така, трябва да прикрива сексуланите си желания, защото е неприлично и неморално за нейния пол да ѝ се прави секс (“Жените, които са физически и умствено нормални и подобаващо възпитани, почти не изпитват сексуални желания”, казва доктор Рихард фон Крафт-Ебинг през 1896 г., в книгата си “Psichopatia sexualis”). Мъжът, напротив, трябва да натрапва сексуалните си желания при всяка възможност, за да затвърждава още повече мъжеството си.

Това са само част от темите, които са засегнати в книгата “Плодът на познанието” (ИК “Жанет-45”) на шведската авторка и художничка Лив Стрьомквист. Книгата излиза за първи път в Швеция през 2014 г. Преведена е на всички европейски езици. В България излиза сега, през 2020 г., с превода на Анелия Петрунова и графичната адаптация на Кирил Златков. Интересното е, че въпреки шеговития стил, с който е написан комикса, в него се засягат изключително сериозни и наболели теми, свързани с женската полова система, сексуалност и мястото на жената в обществото. Чрез забавни илюстрации, Стрьомквист всъщност ни разказва за женското полово развитие през вековете, от древността през просвещението до наши дни. Представя реални истории като цитира документи, исторически данни и известни лекари, психолози, учени. Авторката цитира френския философ и писател Жан-Пол Сартр, който в своя труд “Битие и нищо”, пише следното за женския полов орган: “Женският полов орган е (…), подобно на всички други кухини, молба за битие; жената в своята същност умолява една чужда плът да я превърне в битие, като проникне в нея и я разтвори в себе си”. И продължава като казва, че: “Жената възприема своето положение като молба, точно защото е “куха”. Всъщност оттук произхожда комплексът за малоценност”.

Освен за пренебрежителното отношение към женския полов орган, Лив Стрьомквист, засяга и темата за женския оргазъм. Тя цитира обществени твърдения, според които: “Жената не желае непременно оргазъм всеки път, когато прави секс”, докато за мъжа това е изключително важно. Според обществото: “женският оргазъм е сложен, трудно постижим и не непременно важен за жените, а мъжкият (твърде) лесно постижим, безспорно важен за мъжа и задължителна част от това, което наричаме “правене на секс”. В действителност е вярно, че има много жени, които трудно стигат до оргазъм или дори никога не са изпитвали такъв при полов акт, но продължават да спят с мъжете си и да им доставят удоволствие, за да не ги изоставят. Така са налага все повече мисленето, че, както казва авторката, “женската сексуалност е слаба и непонятна. А мъжката е силна и трудно контролируема”. “Оттук тръгва и представата, че женската сексуалност е зависима от емоционалната близост. А мъжката не е свързана с чувства”. Всички ние сме свидетели на тези ежедневно налагани стереотипи, които принуждават жената да се примири със ситуацията и да се срамува от себе си, и дори да се чувства виновна, за това, че не се възбужда бързо и не може да изпита оргазъм. И не какъв да е оргазъм, а т. нар. “вагинален оргазъм”. Авторката цитира проучването на феминистката Шиър Хайт от 1967 г., в което след запитване на жени, заключва, че “две трети от жените не получават оргазъм само от вагинален полов акт, а при клиторна стимулация”. Също така подчертава, че клиторът е орган, чиято малка част се вижда отвън, но той продължава навътре към вагинлния канал. Когато се стимулира отвън, той се възбужда и отвътре, което ознчава, че “вагиналните оргазми също са клиторни оргазми, но под друго име” (Одил Бюсон, гинеколожка). А колко жени, докато правят секс и мъжът прониква в тях, си мислят: “Добре, хайде, влезе, сега да свършва по-бързо, че ми е все тая дали е в мен или не”. А горките мъже, които са информирани за женската сексуалност единствено от порно филмите, си мислят, че колкото по-дълго “я клатят”, толкова по-щастлива е жената, а те самите са толкова по-големи мъжаги. Да, ама не. В повечето случаи, въпросът не е колко дълго, а как ще накарате жената да се възбуди и да свърши.

Със своите майсторски илюстрации, шведската авторка засяга теми, които продължават да бъдат табу, в уж вече разкрепостеното ни общество, в което живеем. Колкото и да се говори и пише за секс в медиите, колкото и разголването да го виждаме навсякъде, все още темите свързани с женската сексуалност и позициите на жената в обществото остават незасегнати, премълчавани и дълбоко прикривани. Дори най-близки приятелки не биха споделили една на друга, че не изпитват оргазъм с приятеля или съпруга си. Защото е срамно, защото това би означавало, че не си нормална. И също може да те нападнат: “Е как така? Нима секса не ти е приятен? Това световно удоволствие!?”.

Книгата на Лив Стрьомквист завършва с още една тема табу, а именно темата за менструалния цикъл на жените и тяхното променливо настроение, свързано с него (или още предменструалния синдром – ПМС). Тя подчертава, че ако мъжете имаха този проблем, то те щяха да го превърнат в “извънредно, изтънчено състояние” и статуята “Мислителят” на Роден ще представлява човек хванал се за корема, “потънал в меланхолията на ПМС”. Да, но мъжете не страдат от тази биологична особеност, за това мензисът е още един повод за подигравка към това да си жена. Много често, когато жената реагира по-остро или е по-нервна, е обвинявана, че “тя е в мензис”. Това звучи малко като: “тя в момента е невменяема и не знае какво говори и прави”. Докато виж, мъжът, ако избухне и е агресивен и груб, той няма оправдание с ПМС, но има оправдание с това, че е мъж: “Той е мъж, в природата му е да е агресивен и избухливи”. И защо след като сме вече в 21 век, и живеем в развити общества, жената винаги трябва да се крие, че е “в мензис” – и пред работоаделя, пред колегите, пред мъжа си и близките. Казва, че ѝ е лошо, че я боли корема, главата, но никога, никога в пряк текст най-срамното: “В мензис съм. Да, тече ми кръв между краката. И тази кръв е свещена, защото благодарение на нея създавам деца и продължавам човешкия род”. Вместо това, мензисът е поредната особеност на женската полова система, която кара жената да се срамува, да се крие и дори да се чувства виновна (че е неработоспособна, че трябва да си вземе почивен ден, че не може да изведе децата, че не може да удовлетвори в този момент сексуалните желания на мъжа си и т.н.).

С много хумор и забавни илюстрации в “Плодът на познанието”, шведската авторка и художничка Лив Стрьомквист, говори открито за сериозни проблеми и разбулва темите табу, така че кара жените да се гордеят със своя пол и да имат самочувствие.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Рецензия за книгата “Плодът на познанието” от Лив Стрьомквист (ИК “Жанет-45”), превод от шведски Анелия Петрунова, графична адаптация Кирил Златков. Рецензията е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. март, 2020 г.

** Картинките от комикса са предоставени за публикация от издателство „Жанет-45“ и са обект на авторско право!

Ще бъде момче, нали?

ЗА ПАТРИАРХАЛНИЯ МОДЕЛ В ОБЩЕСТВОТО И ЗА ДИСКРИМИНАЦИЯТА НА ЖЕНАТА ОЩЕ НА ФЕТАЛНО НИВО

„Ще бъде момче, нали?“. Този въпрос все още често се задава на бременната жена от цялата мъжка част от двете роди. Все още за много мъже е жизненоважно да им се роди мъжки наследник. Още един от тяхната порода, от по-добрия пол. Особено ако е първо дете – да е престолонаследник, който да носи името на бащата и на славната му фамилия и да влезе във владение на кралството, състоящо се от два панелни апартамента в „Люлин“.

Източник на изображението: GQ Magazine UK

Мъжът продължава рода. Жената ражда, но това, разбира се, не означава, че тя продължава рода! Защото тя не предава на поколенията фамилното си име. А кой е измислил наследяването на фамилията на бащата, а не на майката? Бащите, разбира се! Традицията е регламентирана и от правото – според българското законодателство детето автоматично взима фамилията на бащата, в случаите, в които бащата го е признал за свое. Дори таткото да е съгласен детето да получи фамилията на майката, законът не го позволява. Само ако той не е признал детето (записан е като „баща неизвестен“), а майката е административно квалифицирана като „самотна майка“ (забележете, не сама, а самотна, защото само така може да се чувства една „изоставена“ от мъжа си жена!), тогава детето взима фамилията на бащата на майка си. Важно е дори административно да е записано, че детето получава отново фамилията на мъж, защото явно жената е само придатък на мъжа. Тя няма фамилия и род. Тя е част или от фамилията на баща си, или от фамилията на мъжа си.

Всъщност пренебрежението към жените започва още докато са плод в утробата на майките си.

Това е дискриминация на фетално ниво.

„Ще бъде момче, нали?“, питат роднините и продължават с надежда: „Дано да е момче!“.

Никога не съм разбирала феминизма, никога не съм се интересувала по-сериозно от философията му, но сблъсъкът ми с реалността ме накара от първа ръка да разбера за какво се борят тези недоволни жени. И се оказва, че имат право. Живеем в мъжки свят. Свят, направен от мъже за мъже. Колко жени не са наемани на работа, защото са на възраст, в която се очаква да имат деца? Ако сте жена, вероятно ви се е случвало на интервю да ви попитат дали имате сериозна връзка и кога планирате деца! Въпрос, нямащ нищо общо с професионалните ви умения. И колко жени, след като се върнат от майчинство, са уволнявани? Забременееш ли и станеш ли майка, често вече те приемат за негодна за обществени ангажименти и работа… Твоето задължение е да си стоиш вкъщи и да гледаш децата, кариерата остава за мъжете!

В някои страни в Южна Азия например дори днес е разпространена

практиката на женоцида или инфантицида.

Ако полът на детето стане известен, докато е още в зародиш, и ако не е момче, следва аборт. Това е честа практика в страни като Виетнам, Китай, Пакистан, Индия и др. Оказва се обществено и икономически неизгодно да имаш момиче. Освен че трудно ще си намери работа, заплащането за жените е по-ниско. А семейството ще трябва да събира зестра, за да може да я ожени.

Въпреки развития век, в който се твърди, че живеем, в много точки по света жената продължава да има две основни функции: 1) да забавлява мъжа и да му доставя удоволствия (от всякакво естество – от хранително-вкусови чрез готвене, подреден и чист дом до сексуални забавления и 2) да продължи рода на мъжа, като му роди дете. Разбира се, мъжко!

И макар в някои части на планетата да се борят за признаване на еднополовите бракове и половото самоопределяне, различно от мъж и жена, реалността всъщност е, че в огромното си мнозинство човечеството все още се бори на първично ниво с патриархалния модел. Мъжът е глава на семейството, той работи и осигурява прехраната, а

жената е покорна домакиня и детегледачка.

Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 12, декември 2018 г.

Също така жената често се възприема и като враг за родата на мъжа. Тя е тази, която го е отнела – абсолютното въплъщение на злото за майка му. И се оказва, че една майка мрази друга майка, вместо да прояви разбиране и съчувствие. Но конфликтът между снаха и свекърва е стар колкото света и може да се подложи на анализ в дисертационен труд.

Интересното е, че не само родителите на мъжа, но и собствените ѝ родители имат очаквания жената да се грижи за съпруга си, като в това се включва успешното реализиране на основните ѝ функции – готвене, редовен секс, раждане и отглеждане на наследниците.

В противен случай мъжът може да те остави!

А по-страшно от това в патриархалния модел няма! Какво ще прави сама жена?! Кой ще я вземе?! Още повече, ако има и дете. Виж, мъж без жена далеч не е така обругаван и критикуван. Обществото толерира и приема всички недостатъци на мъжа, защото той просто е мъж. И всичко му е позволено, защото такава му била природата! Мъжка! Дори изневерите му са признак на мъжественост, „не е мъж под чехъл“!

Освен от двете роди и мъжете, жената често е дискриминирана и от „посестримите си“ – от другите жени. Особно от тези, които кротко си изпълняват отредените функции и гледат критично на отклонилата се от пътя овца, т.е. жената, бунтуваща се срещу патриархалните традиции. „Виж я пък тази, не готви на мъжа си“. Невъзможността или нежеланието да готвиш се смята за недостатък и липса на едно от важните женски качества!

„Кой ще я вземе такава?“

Или пък, ако жената не се облича твърде женствено – с рокли и токчета, и не полага грижи за външния си вид, така че да бъде харесвана от мъжа си, себеподобните й слагат етикети – мъжкарана, небрежна… Въобще патриархалният модел е заключил жената в един омагьосан кръг от правила и съдници, от които не може да избяга.

„Ще бъде момче, нали?“. Драги мъже, това е най-важното, което искате да знаете, нали?! В свят, в който мястото на жената далеч не е равнопоставено, аз като една загрижена майка би трябвало да пожелая да родя момче. За да му бъде по-лесен животът. За да се приспособи и адаптира към мъжкия свят, в който живеем. За да бъде толерирано само заради пола си. За да не бъде дискриминиран получовек. Ако пожелая да се роди момиче, би означавало, че обричам детето си на тежък живот. Очаква я доминиран от мъжете свят, в който тя трябва да се бори цял живот, да бъде силна, да търпи обиди и болка, да се доказва непрестанно като човек. И шансовете да се пребори с несправедливостите и половата дискриминация не са много високи. Въпреки всичко това, драги мъже, аз си пожелавам детето ми да се роди момиче, да се роди още една от нас, която ще продължи нашата битка за справедливост и равенство. Дори и да не успее да промени твърде много, нейната собствена победа срещу този свят ще бъде, ако и тя един ден роди момиче… И така революцията ще продължава, докато не станем цивилизован свят и общество!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 12, декември 2018 г.

Четете още от авторката в рубриката „Монолози на вагината“:

Стихове на Бистра Величкова в сп. „Жената Днес“

Бистра Величкова. Снимка © Янко Джемеренов

“Бистра Величкова говори от името на изхвърлените от редиците на успяващите. Нещастно влюбени, подминати от късмета, пияни и наркотизирани, бълнуващи изминалото и идващото време”, това казва Палми Ранчев, редактор на стихосбирката на Бистра Величкова, Бог в очакване на дилъра (Ерго), която излезе през юни 2018 г. За първата си книга – сборника с разкази „Малка, мръсна и тъжна“ („Рива“, 2014), Бистра печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (2015).

 

Невъзможната любов

Обичам
невъзможната,
обречената
любов,
без минало,
без бъдеще,
без сватбена снимка
на стената,
без планове,
без къща,
кола
и деца,
само с онази
туптяща болка отляво,
достатъчна,
за да убиеш в стихове
онова,
което не съществува.

***
няма да спра
да се влюбвам
в поети –
изкуството иска жертви

 

Игра на възрастни

В стария апартамент
на баба ми
до разцъфнало мушкато
ще те целуна,
заради историята,
ще те почерпя
с вода от чешмата,
ще дишаме лак и лепило,
а миналото ще мирише на ремонт,
ще слушаме грамофона
и до олющен тапет
ще ти подаря детството си.

703

Надраскано на салфетка
в малките часове на нощта
в Клуб 703 в София

703
номерът
на бърза младост
и тя
такава
каквато
никой повече
не я видя

Без бъдеще

Облизвам халката му,
свалям я с устни
от безименния,
целувам морала
с език –
инициали и година,
в която той
е бил щастлив,
а аз съм била
бъдеще.

Майчин инстинкт

Инстинктът за живот
е по-силен
от неговия смисъл,
каза майка ми,
преди да ме роди.

Стиховете на Бистра Величкова публикувани в сп. „Жената Днес“, бр. юни/юли 2018 г. са част от новата ѝ стихосбирка „Бог в очакване на дилъра“ (Ерго, 2018 г.).

Аз, Хенри и Джун

От нецензурирания дневник на Анаис Нин

Той е Хенри, тя – Джун,
а аз съм влюбена
и в двамата.
Случи се в обикновен парижки бар,
всички бяха голи,
Джун преспа с управителя
заради Хенри –
нямаха с какво друго да платят.
На мен ми сипа чаша вино
и каза, че е влюбена в художничка,
после ме целуна.
От писателя до нея се научила,
че истина не съществува.
„И ти ли като него
търсиш преживявания,
които да опишеш?“
„Обичам те“, отвърнах аз
и Хенри ме целуна.
„Светът е рак, който сам себе си изяжда.“
По-добре да тръгвам,
стана късно.
Когато си влюбен в двама,
най-добре e да се прибереш рано
при този, когото не обичаш.

***
…Изчезват с години

после казват,
че ме сънуват

Никой, който е винаги до мен

Искам да избягам
от самотата,
от изпросената топлина,
от себе си,
от времето,
в което ме няма,
от никой,
който е винаги до мен,
от химията,
която ме променя,
от 13-ия етаж –
фатално ме привлича
като непознат
във влака,
който единствен
ме разбира,
без да ме съди
за това,
че не мога да бягам
и пътувам във влакове,
в които ме стоплят
непознати.

Нещо общо

Чувството приижда, излиза от бреговете
и не прави разлика между нея и него.

„Пътуване към себе си“, Блага Димитрова

С нея имаме нещо общо,

Бистра Величкова на премиерата на стихосбирката си „Бог в очакване на дилъра“. Снимка © Янко Джемеренов

нейната любов
е мой любовник.
Тя го обича,
докато са заедно,
аз съм влюбена в отсъствието му,
когато е с нея.
Тя целува устните му,
целували моите,
аз целувам нейните чрез неговите.
Пръстите ни се вплитат,
дъхът ни се слива
и сме заедно,
когато го обичаме,
без да имаме
нещо общо
помежду си.

Мадам Мишима

На сутринта
той я оставя на магистралата за София.

„Не прилича на проститутка.“

Никога никоя не прилича!
Спира друг, тя се качва,
слиза на театъра – представят
„Мадам Мишима“ –
мрачен поглед,
сладка тъга,
красива болка
и самоубийство,
подготвяно цял живот.

Вечерта
я чака в хола
със заклана кокошка
без глава –
битов авангард.

„Не прилича на кокошка без глава.“

Никога никоя не прилича!
Сепуко,
два литра ракия
и светът е без глава,
ексцентричен фарс
с тяло на мъж,
взимам го на стоп
и лягам до него,
за да не го обичам,
докато е мъртъв.

Животът ме самоубива
всяка сутрин,

когато се събуждам
без глава
и с тяло на друг.

***

Единственият смисъл на любовта е
когато си на 80
да кажеш на внуците си
че тя съществува

* Стиховете на Бистра Величкова публикувани в сп. „Жената Днес“, бр. юни/юли 2018 г. са част от новата ѝ стихосбирка „Бог в очакване на дилъра“ (Ерго, 2018 г.).

Мъдростта на една продавачка

„Мъдростта на една продавачка“ от Бистра Величкова, стр. 64., сп. „Жената днес“, април 2018 г.

“Търся си вибратор, който да прилича на истински член!” – е това, като го чуя от някоя клиентка, и се хващам за главата. Ама защо, бе момичета, нали вашите приятели и съпрузи си имат истински членове? За какво ви е още един? Освен това, като избирате вибратор, е по-добре той да е различен – и като форма, и като цвят – от естествения член. Експериментирайте, за да намерите своя! Розови, сини, черни, с клиторен стимулатор, с въртящи се перли, с подвижна главичка, отварящи се – тип “щипка”. Ако питате мен, като материя най-добрата е медицинският силикон. Да, този същият, който се слага в гърдите и устните. Ето, пипнете! Естествена материя, а не като някои евтини гумени или каучукови вибратори, които на всичко отгоре са и меки.

Сега, да си го кажем откровено, никоя жена не иска мек пенис, нали така?

Всички ние търсим твърд и стабилен

Не казвам голям, защото това е другата грешка при жените. Дойдат в магазина и ми кажат: “Искаме най-големия!”. Ама, чакайте сега, защо най-големия?

Истината е, че размерът няма значение, защото G-точката на жената се намира на едва три сантиметра от отвора на вагината. Тя представлява едно такова грапаво топче. Веднъж като го усетите, като сте “вътре”, дето се казва, няма как да го сбъркате. Ето защо и най-стандартният, макар и по-малък пенис, може да задоволи жената, стига да знае как да влезе и къде да натисне.

Разбира се, важно е и каква е извивката. Ето например, тука имам няколко изложени мостри, които са съвсем прави. Също като ерекцията на повечето мъже – права и нагоре. Ако обаче има лека чупка в главичката, влиза най-добре и масажира най-добре G-точката. Затова им казвам на моите клиентки: “За какво ви е, момичета, голям вибратор или член? В корема нищо няма да усетите!”.

Те, жените, се бъркат понякога с това, че членът не ги запълва достатъчно и мислят, че им трябва по-голям или по-дебел. Ако е така, значи на жената й е по-широка вагината и не може да се запълни. За такива случаи предлагаме друг чудесен уред – последна мода сред този тип артикули. Това е една ето такава щипка, която се вкарва във вагината, отваря се, когато е вече вътре и през нея влиза пенисът.

Така се гарантира плътно запълване.

Този уред е без батерии – директно се зарежда с USB кабел през компютъра. Много удобно!

Като жена на 54 години с всякакъв опит, мога да ви кажа, че сексът е изключително важна част от една връзка. Ако той не върви, гарантирано връзката се разпада! Но двойките не винаги комуникират тези неща. Не се разбират кой какво иска, на кого какво му е приятно и така се разделят неразбрани.

Сега, ако си говорим честно, ясно е, че мъжете са егоисти и само своя кеф гледат. Факт! Има обаче и истински мъже, които се грижат за удоволствието и на половинката си. Няма какво да се лъжем обаче – като цяло мъжете са комплексирани егоисти. С тях трябва да си много внимателна и да им повтаряш, че са най-добрите, най-великите и че в секса нямат равни.

Всъщност по-голямата част са комплексирани от това, че им е малък членът. А това според мен е пълна глупост! Ако един мъж е човек и има чувство към жената; ако знае къде да пипне и какво да направи – няма значение колко му е голям членът!

Имала съм случаи, идват тук в магазина, така все млади момчета, поогледат се смутено, току изтърсят: “Ами малка ми е пишката!

Какво имате за уголемяване?

Аз пък започвам да ги успокоявам майчински зад щанда: “Ама какво като ти e малка пишката, бе мойто момче? Не се притеснявай! Приеми го – така си устроен. Такава ти е биологията. Сигурно пък имаш други големи качества. Ако все пак толкова искаш, ето имаме удължителчета. Слагаш си едно на малкия пенис и той става голям – лесна работа! Няма никой да забележи и дори помага за задържане, така че и на жената да й е хубаво по-дълго време.” Ама и те хлапета! Нали знаеш, мъжете от 5 до 85-годишна възраст все са хлапаци, дето вечно имат нужда от жена, която да им дава увереност.

Между другото, аз освен продавачка, си падам малко и психотерапевт, и сексолог. Оня ден например един клиент идва и ме пита как да изпита най-невероятния оргазъм. Викам: “Като ти го набудат в дупето, мойто момче!”, а той пък взе, че се обиди: “Ааа, ама моля ви се, аз не съм такъв!”. Какъв, бе душицо – аз да съм казала, че си гей? Мъжете, милите, много се плашат да признаят, че им харесва аналният секс, за да не ги помислят за обратни. Викам: “Абе, ти нали се възбуждаш от жена?”. Той: “Да.”. Значи не си гей! Ще си вземеш един анално-простатен стимулатор и ще видиш ти звезди посред бял ден:

Оргазъм–чудо ще ти се случи

ми, разбира се, как! Доказано е, че анусът е една от най-ерогенните зони в човешкото тяло. Не съм го аз измислила това – има си учени, дето ги изследват тия работи. В ануса и на мъжа, и на жената има поне четири ерогенни зони. Единствено мъжете трябва да внимават, защото всмукателната способност на техния анус е по-голяма и ако някоя играчка без предпазител се сложи там, може така да се засмуче, че да отиде в червата и да стане голяма беля. И такива неща стават. Много пък жени ги е страх от аналния секс, че щяло да ги боли. Ама няма как да те боли, бе мила – слагаш си един лубрикант с лидокаин и си готова!

Това им казвам на моите клиенти, без значение – жени, мъже: не трябва да се страхуват от секса. Това е все едно да се страхуваш от удоволствието. Просто трябва да се образоват, да комуникират двойките помежду си и да се разберат какво харесват и какво ги възбужда. Най-лошо е, както правят много жени, когато не изпитват сексуална наслада, да симулират оргазъм, за да задържат партньора си и да не ги изостави. Такава връзка рано или късно се разпада, знай го от мен!

Ти не можеш цял живот да се преструваш

В един момент жената започва да отказва секса с такъв партньор, защото на нея

„Мъдростта на една продавачка“ от Бистра Величкова, стр. 65., сп. „Жената днес“, април 2018 г.

и без друго никога не й е било приятно. Половинката й в отговор се пренасочва към друга. Колко бракове и връзки се разпадат така… Важно е човек да познава тялото си и половите си органи и да ги комуникира тези работи.

За съжаление, това в училище не се преподава. В XXI век ние все още действаме на примитивно ниво по отношение на секса. Откриваме го сами или в разговор с приятели.

А дори самостоятелната сексуална тренировка, както я наричам аз, е толкова важна! Това казвам на много мои приятелки: дори в ежедневието те не трябва да спират да си правят вагинални упражнения. В това няма нищо лошо или срамно. Аз например си правя упражнения в трамвая. Пътувам си, държа се за дръжката, хората са ме притиснали отвсякъде, а аз си гледам през прозореца и си свивам и разпускам мускулите отдолу. Дори по едно време се получава и леко възбуждащ ефект. Така, докато се прибера при мъжа ми, вече съм се подготвила и можем веднага да си легнем.

Това беше едно време де, когато имах мъж. В следствие се оказа, че той не е човек и го зарязах. Това е още един съвет от мен: видиш ли, че мъжът не е читав, зарежи го навреме! Въобще и не се опитвай да търпиш и да чакаш да се промени. Само по-зле ще става. Трябва добре да прецениш доколко си струват компромисите, които правиш за някого.

С първия си мъж си виках, че ще го търпя, нищо, че се налива по цял ден и после откача. Все пак две деца имах от него. Ще търпя, викам, заради тях поне. Ама то какво ти търпене! Колкото повече ги търпиш, толкова повече ти се качват на главата. Колкото повече им позволяваш на мъжете, те толкова по-нагли стават.

Мъжът не трябва да се чувства сигурен,

че си му в кърпа вързана. Трябва да има страх, че по всяко време можеш да го напуснеш. Тогава има респект.

После пък си хванах един трезвеник и даже уж богат, ама и той лумпен се оказа. Това трябва да знаят младите момичета: да не се подвеждат по парите, по хубавите коли, по къщи… Това е ден до пладне! Човекът е важен! Човекът! Защото той днес е богат, а утре може да стане последен бедняк. И ако мъжът не е читав като човек, ела да видиш какво тегло ще теглиш цял живот.

А, момент само… извини ме, че имам клиент. Да, кажете, господине! Не се притеснявайте, моля ви! С какво мога да ви помогна? Не ви става, така ли? Мек ви е? Ама не се притеснявайте, моля ви се, защо така смутено го казвате? Това са съвсем нормални неща. Имаме чудесни хапчета точно за вас – на билкова основа. По две на ден и до седмица ще сте като ракета-изтребител! Ааа, как ви накарах да се усмихнете, видяхте ли? И бастунът тогава няма да ви трябва – ще има на друго да се подпирате, ха-ха! Девет и шейсет, моля. Благодаря! Довиждане и късмет в леглото!

Ето това се казва желание за живот! Това желание движи света! Много се радвам, като имам такива клиенти, да знаете. А за вас, в крайна сметка да пакетирам ли този розовия с перлите? Ще останете много доволна, уверявам ви. Точно този модел и аз съм го пробвала. След като го открих, да ви кажа, мъж не съм поглеждала!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, март 2018 г.

** Четете още от авторката: „Как станах вибросексуална“.

Ваня Василева или какво значи да си от желязо!

Уроците за смирението на Ваня Василева!

Ваня Василева – основател и собственик на Дамски фитнес клубове „Феерия“. Снимка: Бистра Величкова

Ваня Василева – майка, треньор и бизнес дама. Една жена, орисана сама да търси своя път по прашните кръстопътища на 90-те в България. А пътят ѝ криволичи от професионалния спорт и рухването на шампионските мечти в годините на Прехода, през трудностите на семейството и създаването на частен бизнес в България, до най-голямото предизвикателство от всички: диагнозата с болестта на Крон. Приятелите я наричат Фери от латинското название на желязото – Ferite. Колегите умилително се обръщат към нея с Мамо, тъй като по собствените ѝ думи, всеки неин сътрудник става част от голямото ѝ семейство. За трениращите в клуба тя е Ванчето – жената със строгия поглед и най-широката усмивка на света, а за всички останали е Ваня Василева: бивш състезател по волейбол, настоящ управител и основател на столичен дамски фитнес клуб, който в края на юни 2017 г. навърши 12 години от създаването си. В библията и нумерологията 12 се смята за сакрално число, което се свързва със съвършенството и хармонията. Дали, обаче, Ваня Василева чувства, че е постигнала съвършенство и хармония, след тези 12 години, в които освен успехите в бизнеса, се случват и много преломни събития в личен план. Въпреки всичко, тя оцелява, защото майките трябва да оцеляват. И защото, когато прякорът ти произлиза от “желязо”, ти нямаш друг избор, освен да го защитиш…

Накъде след професионалния спорт?

Ваня Василева, основател и собственик на Дамски фитнес клубове „Феерия“. Снимка: Бистра Величкова

“Голямата ми мечта беше свързана само и единствено с волейбола. До 24-годишна възраст съм се занимавала професионално. След това реших, че искам да стана треньор, да работя с деца. През 1997 г. нямаше много работа за треньори. Трябваше да измисля какво друго да работя. Тогава стресът беше много голям – от кариера на професионален спортист изведнъж спираш да тренираш и трябва да се ориентираш към друго занимание. Волейболът беше целият ми живот. По цял ден прекарвах в залата. Изведнъж това нещо приключи и сякаш животът ми свърши. Това е много труден момент при всеки спортист. След като вече не тренирах, не можех въобще да вляза в залата. Ако влезех, ми засядаше буца в гърлото. Въпреки всичко, не се отчаях. За това много ми помогна музиката (от дете свиря на акордеон). След известно време и търсене на работа станах учител по физкултура. Работих с деца и това много ми харесваше. Веднага организирахме отбор с учениците и тренирахме с тях. Годините тогава, обаче, бяха много трудни. Заплатата на един учител беше 160 лева – пари, които не стигаха за нищо. Междувременно създадох семейство и имах нужда от по-добре платена работа. След като работих на различни места разбрах, че

мога да правя това, което искам, но само по начина, по който аз искам.

Имах идеята в главата си за своя зала, в която да тренират хора по начина, по който аз смятам за правилен. Дойде момент в живота ми, в който трябваше да реша дали ще отворя собствен бизнес. Първата фитнес зала отворихме заедно със съпруга ми през 2005 г. Нямахме никакъв начален капитал, никакви спестявания, взехме заем от банката и започнахме от нулата. Следващата стъпка беше да намерим място и да купим уреди. Без да имам никаква представа как се прави бизнес и реклама на този бизнес, започнах да се занимавам с това. Учех се в движение. Направихме сайт на клуба, раздавахме флайъри в центъра, за да привлечем клиенти, сложихме рекламни плакати на “Петте кьошета”. В крайна сметка, най-добрата реклама е: “Една жена ми каза за вас…”. Така станахме най-популярни.

Колегите в клуба са моя отбор и семейство

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Тогава не съм мислила как ще се задържим 10 или 20 години на пазара, а какво трябва да правим всеки ден, за да си вършим работата добре. В несигурните времена, в които живеехме не можеше да се мисли в перспектива. Имало е моменти, в които не съм била сигурна дали ще оцелеем, но сме оцелявали, защото с колегите в клуба сме като един отбор. С тях сбъднах мечта. Никога не съм го казвала на глас. С тях сме дори повече от отбор, ние сме едно семейство. Себе си трудно възприемам като шеф. Всички треньори в клуба сме равни, защото работим за една обща цел. Ако не играем в синхрон, няма да спечелим “мача”.

Спорта ми помогна да изградя характер

Не съм си представяла, че 12 години ще успеем да съществуваме. И то в условията на тази среда в България, в която няма правила. Дори и да има, те се заобикалят и не се спазват. Това е една обстановка, в която си принуден да работиш с хора, които не са като теб, нямат твоите принципи. Не ме интересува факта, че има нечестна конкуренция, че липсва спазването на законите и т.н. Аз имам идея как искам и как трябва да се случат нещата, и действам в тази посока. Не съм правила компромиси с ценностната си система. Ако нямах спорта и възпитанието, което ми е дал в най-ранна възраст, нямаше да изградя толкова силен характер. Така уча и детето си. Вярно, възпитвам го в среда, в която честността и принципите не се толерират, но това не значи, че така трябва да бъде. След като аз съм на 44 г. и оцелявам във всички етапи на развитие, в тази страна, и познавам и други такива хора (своите колеги, например), значи, че това е възможно.

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Не смятам, че човек трябва да се адаптира и да се приспособява към средата навън. Имала съм трудни периоди, в които съм успяла да не се пречупя. Всички ми казват, че съм “кон с капаци”. Да, така е, следвам си правилата, целта и не ме интересува нищо друго. Когато имаш ясна цел и принципи, понякога влизаш в конфликт с обществото. Но това не е твой проблем, а на обществото, защото ти имаш цел и работиш за нея. За мен е ясно какво искам, какво предлагам, знам с кои хора работя и каква е крайната ми цел.

В свят доминиран от мъжете, ние имаме клуб само за жени

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Разбира се, като жена, която има собствен бизнес в свят доминиран от мъже, предубеждението и дискриминацията са налице. Но ние това сме го обърнали в наша полза. За това клубът е само за жени. При нас мъже не влизат. Това помага да свиваш бюджета и да селектираш клиентите си. Много пъти са ни питали: “Е, как така? Не може ли и мъже да тренират?” Не, не може! Такава ни е политиката. Хората, които идват тук стават част от едно затворено общество и много от тях намират себе си в него. Те се чувстват като в свое семейство. Отваряме вратите си и за мъже, само ако те са приятелите, съпрузите или синовете на нашите членове на клуба.

Аз не съм търговец, който предлага услуга! Аз съм спортист, който учи хората да бъдат здрави!

През годините, винаги съм искала да изляза от рамката на това, че ние предлагаме услуга. До преди няколко години много спорех и казвах: “Аз не предлагам услуга, аз съм спортист!” Вярвам, че човек трябва да бъде здрав и да се грижи за себе си. Продължават да се намират хора, които ми казват, че съм търговец. Не, не съм. Аз съм човек, който помага на хората да се чувстват по-добре и да намерят себе си. За всички тези години не съм се променила нито като гледна точка за това какво искам да се случва в залите, нито съм променила отношението си към хората.

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Единственото нещо, което се промени през последните две години е, че аз се смирих.

Тази дума “смирение”, която никога не бях разбирала преди. Аз съм експанзивен тип. Скачам като има проблем, искам да го реша веднага. А смирението означава да си в мир със себе си и да не се ядосваш за това, което не можеш да промениш. Сега вече съм в мир със себе си. И това е резултат от срещата ми с болестта на Крон или както казват колегите ми: “Г-н Крон те промени”. Вярно е, че той много ми повлия за това какво ще ми се случва оттук нататък. Той ми донесе тази мъдрост за смирението. Първо, че нещата ще се случат, както някой друг е решил, второ, че колкото и да се опитваш да преместиш дадена планина, тя няма да се премести. Преди това, действах направо с главата в стената. Исках невъзможното да го направя възможно. И всъщност почти винаги е ставало. Но с цената на много нерви, липса на личен живот и жертване на здравето.

Г-н Крон се появи, за да ми напомни кое е най-важното в живота

Толкова бързо се случи всичко, че нямах време да се питам защо точно на мен. Отидох в болницата с много остри болки в корема. Д-р Александров, на когото ще съм му благодарна завинаги, ми каза, че имам 5 минути, за да вляза в операция. Операцията се е оказала много тежка. Продължила е няколко часа. Помня как се събудих след упойката, чух, че хората си говорят около мен и си казах: “Добре съм! Жива съм”. След сблъсъка ми с болестта на Крон, трябваше да започна да се уча да живея на ново.

Никога не съм си казвала, че съдбата или Господ се разпореждат с мен и моя живот. Просто така се случват нещата. Имах поредица от много тежки събития. Разбира се, в такива моменти човек се отчайва. Но продължаваш да се бориш и да живееш, въпреки всичко. Важно е човек да се научи да се променя градивно, според обстоятелствата, които му се случват.

Ако не си оптимист, какво правиш тук?

Ваня Василева. Снимка: Бистра Величкова

Аз съм безкраен оптимист. Ако трябва да се концентрирам върху трудностите и всичко неприятно, което ми се е случило в живота, със сигурност ще намеря хиляди причини, за да кажа – всичко е много зле, съдбата е несправедлива, нищо няма да се получи, държавата е крива, хората са криви. Вярвам в това, че човек е на тази земя, за да се учи и да надгражда. И ако не си оптимист, тогава какво правиш тук? Животът е голямо предизвикателство. Не знам как да не бъда оптимист! Аз съм по-скоро премерен оптимист или позитивен реалист. Никога не съм живяла в облаците, защото знам от къде съм тръгнала и знам кой е зад гърба ми. Поради тази причина съм човека, който знае, че нещата ще се получат и е наясно къде стои в момента.

Бъди себе си и нищо друго

Ако можех сега да се срещна с 20-годишното си Аз, бих му казала, че не трябва да се притеснява за това, което е. Тогава съм била едно дете, крайно несигурно в себе си. На 20 години нямах самочувствието за това как изглеждам и какво мога да направя. Сега вече знам, че аз мога да постигна това, което искам. Всичко е въпрос на характер.

Благодарна съм, че съм жива

Ваня Василева, освен професионален спортист и треньор, може да свири на няколко музикални инструмента, между които акордеон, китара и пиано. Снимка: Бистра Величкова

Благодаря на лекарите и на близките ми хора за това, че съм жива – всички те, които бяха и са до мен в тези тежки месеци, и след тях. След срещата ми с болестта, разбрах, че най-важното е да съм здрава и да бъда с дъщеря си. Преди това винаги ми е звучало като клише – “Най-важното е здравето”. Когато, обаче, проблемът мине през теб, разбираш, че е голяма истина. Едва сега се научавам да поставям здравето и личния си живот на първо място. Най-големият урок, който научих беше, че човек трябва да разбере, че нищо не му е дадено наготово и че трябва да е благодарен за всичко. Благодарна съм, че съм жива. Проблемът е, че егото на човек е много голямо и вярва, че може да разбива стени с главата си. Казват, че страшните неща ти се случват, за да разбереш къде бъркаш. Обицата на ухото ми е много голяма, промяната в мен също. Но още имам да се уча.

И след 40 г. можеш да се влюбиш.

Макар да съм разочарована от някои разбити илюзии в живота, мога да кажа, че продължавам да вярвам в любовта. Вярвам, че тя може да се случи не само, когато си на 20 г., но и след 40 г. Дори след 40 г. може да се случи с много по-голяма сила, защото е по-осъзнато. Казвам го от личен опит. Това е емоция, за която няма възраст. Любовта е извинението на Бог за нашите страдания.”

Автор: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, август 2017 г.

Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, август 2017 г.

 

 

 

 

 

 

 

* Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената Днес“, август 2017 г.

Как станах вибросексуална

Статията „Как станах вибросексуална“ е публикувана в сп. „Жената Днес“, септември 2017 г.

Излизаме на среща с Гьона в центъра. Сядаме на пейка в парка. Не си говорим. Той пие бира и залага на еврофутбол на телефона си. Аз тъпея и наблюдавам хората, които си разхождат кучетата в градинката. Ако тоя Гьон срещу мен, продължава да ме изнервя, ще взема и аз да си взема едно куче, хем ще го разхождам, хем ще му пука повече за мен. Разсъждавам си разни мои неща наум, а Гьона ме поглежда и се усмихва игриво. Викам си, сети се. А той ми вика: “Спечелих 10 лева. Познах резултата на един мач. Още 10 и ще те водя на ресторант”. И пак забива поглед в телефона. Лично за мен тая среща все повече започва да се обезсмисля. Ако няма да си говорим, което още от първите срещи беше ясно, че няма да бъде силата на връзката ни, та ако няма да си говорим, поне да ходим у тях да свършим работата и всеки после по задачи.

Викам му, аре остави го тоя телефон, иначе ще си ходя. Той ми се смее и се радва, мисли си, че се шегувам. Приближава се до мен, целува ме, после ме плясва по задните части. Викам: “Айде у вас!”. А той: “Само още малко, тук да заложа на един мач за Барселона и тръгваме”. Дебил! Аз явно доста съм приритала за член, за да не си тръгна веднага, при тая тъпа реплика. Вместо това и аз си взимам телефона и виждам съобщение във Фейсбук от Моника. Праща ми снимка от Лондон, пред Биг Бен, с новото ѝ гадже – някаква яка мацка с черна коса, сочни червени устни, облечена в черни кожени дрехи. Винаги такива си ги намира тя – класни мацки от шоу бизнес! Сладки са двете. Чаровната руса Моника, с който и да се прегърне изглежда сладка и влюбена. Само се надявам онази да не хлътне прекалено много, защото Моника си е красива, но и много луда. Ама навреме се ориентира, че мъжете не стават за нищо и си се кефи момичето. А, аз като една бавноразвиваща се жена на 30, но с мозък на 13, седя на най-тъпата среща в живота си, на пейка в парка, пия минерална вода и го чакам Гьона да спечели пари от онлайн залагания, за да ме заведял на ресторант. Като за начало можеше просто да си говори с мен…

Чатим си с Моника в месинджъра. Аз ѝ разправям за “вълнуващата” ми любовна среща на която присъствам в момента. Тя в отговор ми изпраща разплакани от смях емотиконки и ме съветва да го питам дали може да му стане, докато си гледа в телефона. Сега аз ѝ пращам смеещо се човече. Тя ми казва да се преориентирам, докато е време, защото мъжете са загубена кауза. И преди да съм ѝ отговорила, Моника ми праща снимка на новата секс играчка, която са си взели с новата ѝ приятелка. Добре изглежда – изкуствен, син силиконов пенис със сребърни перли в главичката. Викам си, колко по-просто може да е. Това е най-верният любовник на уважаващата себе си жена. А, аз си губя времето със срещи с гьонове. И то да беше първият, да съм изненадана, ами то е като броеница от тъпаци, наредени един до друг. И аз, само ги отмятам през ръцете си, докато не почнат да се повтарят отначало. Ей така, да минава времето.

Изведнъж Гьона срещу мен извика ядосано: “Мамка му, изгубих всичко”. Да и аз така мисля, казвам си наум. “Аре в нас да ходим, да се почваме”, казва без връзка той. “Ти луд ли си? Аз ще се прибирам!”, отговарям рязко аз. Оня се опули, леко разочарован. “Ама как така? Нали щяхме да ходим в нас?” Ами да, ама аз вече от има-няма 5 минути не си падам по мъже. Ти ми беше последният. Разбираш ли?! Оставих го да гледа тъпо и ококорено и си тръгнах. Разбира се, на другия ден си купих на черно, заради намалението, разкошен силиконов вибратор от травестита Елза на “Македония”, естествена имитация на истински член, с релефни издути венички и седем степени на вибрация. Работи с две батерии “АА”, което прави три лева за цял месец. Излиза доста по-евтино от минерална вода и билет за рейса за среща с Гьон в центъра, по-евтино даже и от куче. Елза ми каза, че вибраторът е отливка на пениса на Брат Пит – на мене повече от това, не ми и трябваше. И така, спрях да ходя на срещи. От тогава станах вибросексуална. Или още, както се самодиагностицирах в последствие, оказа се, че съм развила такъв специфичен тип сексуалност, при който човек има влечение само и единствено към вибриращи предмети. Това се получава не само поради вибрациите, а и поради липсата на каквито и да е натоварващи психиката разговори, срещи или взаимоотношения. Догодина планувам да направя и вибро прайд в чест на вибриращите гьонове, които са по-добри от обикновените. Или най-малкото излизат по-насметка.

Бистра Величкова

* Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, септември, 2017 г.