ОТВЕРТКАТА (разказ)

С Отвертката знаех, че няма да ни се получи още като го видях да цикли сам срещу „живата“ си бира на рождения ден на Рапърката. Е, нямаше какво да губя, пред напудрените режисьорчета, казах си. Гостите на партито бяха предимно арт хора, с артистични шалчета, специални шапки, с цигари в табакери и погледи, които гледаха леко отгоре всички, които не се занимаваха с изкуство и по-конкретно с театър и кино. Рапърката ми поръча коктейл и ме заведе на една от масите, пълна с артисти, режисьори и сценаристи. Аз автоматично се смалих до размера на стрък трева, затрупана от силното его на всеки един и осъдителни погледи, дали съм една от тях. Запознах се с режисьорка с бръсната глава и изрисувани вежди. Изглеждаше страшно, но в същото време беше чаровна като Кранбърийс. В момента работела върху документален филм за женските устни. Не посмях да попитам повече. После ме запозна и с актрисата Фифи. Много близка нейна приятелка. Красива, руса със сини очи. Играе в „Сълза и Смях“. Наскоро я одобрили за ролята на Офелия в „Хамлет“ и тя не можела да се нарадва. Най-накрая щяла да изиграе самоубийство на сцената. На същата маса в ярка червена рокля, вталена в кръста стоеше и Пенелопе Круз – танцьорка с шоколадова кожа и черна коса, която много приличаше на испанската актриса. Говореше бавно и заплетено. Извини се, че ако не съм ѝ разбирала, това е, защото преди малко се е напушила и в момента ѝ се е отворило подсъзнанието, а от там никога не знаеш какво можеш да очакваш.

На същата маса циклеше и Отвертката. С дълга коса, големи бакенбарди и черна тениска с надпис на метъл група. Хареса ми, защото беше различен от всички. Казахме си наздраве с джин с тоник. Той ми разказа защо му казвали Отвертката. В техникума бил най-сръчен и твърдял, че всичко може да се оправи само с една отвертка. Важното е да е подходящата. Накара ме да се смея искрено. След час разговор, като се посближихме, се чудех как мога да му казвам на галено? Отви или Верти? Реших просто да не се обръщам към него по име. Иначе, Отверката слушаше метъл, запален фен, от осми клас е с дълга коса до кръста, пие бира като смок, куфее по концерти, мята се на пого. Показа ми два белега от рани на ребрата си от пого. Аз разбира се не гледам белезите, а бледата му кожа и изпъкналото напред бирено коремче, стоящо несъразмерно на кльощавото му тяло. В лицето прилича на нещо между смърф и заек. И това ми харесва. Има нещо комично в него. Решавам, че е сладък. Поръчвам си още джин и обмислям кога и как да го целуна. Опитът ме е научил, че с мъжете трябва да се действа директно – тук и сега. Иначе, може никога нищо да не се случи. Викам го навън да пушим по цигара. Аз по принцип не пуша, но тази техника я използвам в такива случаи, в които търся усамотение с обекта. Той вади цигара, аз му казвам, че съм забравила моите и ще пуша от неговата. Виждам, че се притеснява и докато ми подава цигарата да си дръпна го целувам. Целувам го дълго, докато остава без дъх, отдръпва се и си поема дълбоко въздух. После отново притиска устните си до моите. Устата му е с вкус на джин и цигари. Целуваме се известно време. На мен не ми се занимава просто да се натискаме цяла вечер и го питам директно, какви са му плановете за по-късно. Да бъдел с мен, отговаря ми. Чудесно, хайде в нас, тогава. Нали ви казвам, техниката – тук и сега! Казваме довиждане на Рапърката, която ми смига заговорнически и ми прошепва в ухото: „Трепач си, бейби, да го разбиеш!“. Излизаме от бара, а навън завалява дъжд из ведро. Лято е и този дъжд носи потенциал за романтика. Но ние нямаме време за това. Вървим с бърза крачка по булеварда, хванати за ръка. Прогизваме от водата, прегръщаме се мокри по средата на улицата, целуваме се, натискаме се на стените на кооперациите. Всъщност е романтично и готино. Става за сцена на филм. Ако някой режисьор иска да го заснеме, да ми се обади за детайлите, че сега нямам време за тях. Стигаме до колата ми и завалява градушка. Ледени топчета удрят по покрива на колата, а ние вече ще се изядем от целувки. Пускам касетофона на колата, в който от години седи все един и същ стар диск на Айрън Мейдън. Започва да звучи „Fear of the Dark“ и аз със сто километра в час тръгвам към едропанелния ни блок в „Иван Вазов“. В колата, внезапно усещам миризма на готвено ядене. Сещам се, че баба ми беше сготвила храна и ми я беше дала преди три дни. На задната седалка в пластмасова кутия от сладолед „Фамилия“, мирише на развалящи се тиквички с копър, чесън и кисело мляко. А до тях стои кротко кора с 30 яйца, които ухаят така, като да са започнали и те да се развалят. Ееей, че късмет, трябваше да го сложа това ядене в хладилника. „Искаш ли тиквички?“, питам Отвертката, докато взимам левия завой на „България“. Той се налива с бира, клати глава на седалката и си припява песента от диска, без въобще да му пука от миризмата и от това, което говоря.

Разказът „Отвертката“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, бр. 6, юни/юли 2022 г.

В нас, едва влязли и веднага се почнахме. Беше прилично клатене, като изключим странните му почивки, за да пие бира и да пуши. Каква е тая бира по средата на тренировката?! Никаква спортна култура няма това момче. Не помня, кога сме заспали един в друг. На сутринта го гледам пича и си мисля, че беше готина вечер, но е време да си тръгва. Не обичам да се будя до непознати или скоро-познати. Той също се събужда, поглежда ме със сънени очи, усмихва се и ме целува. Хайде и аз отвръщам, въпреки че тръпката на вечерта е отминала и вече ми е все едно. Казвам му, че ще ставам да се изкъпя, а той ме притиска до себе си. Иска му се вечерта да продължи. Да, ама не. Знам, че сутрин сте най-активни, ама шоуто свършва при изгрев слънце.

Казвам му: „Ставам, отивам да се къпя“. „Ама чакай! Хайде заедно“, казва ми той. Значи, това по принцип хич не го обичам, къпането заедно. Какво като сте прекарали цяла нощ един до друг, един в друг, един под и над друг?! Било, каквото било, необходимо ли е и в банята да се блъскате двамата? Ама нали съм гостоприемна, влязохме двамата. Ееей, само се прескачахме във ваната, не можем да се разминем. Аз не мога да се насапунисам като хората. Въобще магията на вечерта се беше изпарила. Един съвет от мен, като правите такива вечеринки, с ескорт от бара до вкъщи, най-важно е да се разделите преди изгрев слънце! Важно е, ако може да го накарате, вашият гост, да си тръгне още, докато е тъмно. Така, всичко си остава в магията на нощта. Иначе денят като освети героите и ситуацията, като видиш в какво си се забъркал всъщност и цялото приятно усещане от вечерта изчезва.

Моят герой, дори след като се изкъпа не искаше да си ходи. Отвори си бира за закуска и запали цигара в стаята ми. След това започна да ми пуска песни на лаптопа на някакви „супер яки“ ъндърграунд метъл банди, които трябвало задължително да чуя. Викам, айде тръгвай, аз ще си ги изслушам сама. Но той не разбра и реши да ми пусне любимата му компютърна игра, на която играе по 12 часа уикендите и по цяла нощ, след работа. Дори ми я инсталира на компютъра и каза, че можем да я играем заедно в мрежа! И докато ми показваше какво представлява играта, самият той се заигра! Един час. Два часа. После спрях да ги броя. Той играе, аз пера чаршафи и чистя къщата.

Колкото повече минаваше времето, все повече присъствието му ме напрягаше и исках да се махне, да го забравя, да ме остави сама със себе си, да се наслаждавам на деня и да си върша работата. Отвертка, пич си, беше готино, имаш хубави бакенбарди и метъл тениска, приличаш на смърф, жив и здрав бъди, а сега си тръгни! В рима го изгоних. Значи като затвориш вратата отвън, на асансьора трябва да натисенш бутона за партерния етаж и като излезеш от входа, свиваш вдясно, покрай училището и отиваш на спирката на рейсовете. Не знам къде живееш, но там спират много рейсове за навсякъде. А между другото, преди да тръгнеш, как ти е всъщност истинското име? Чух, как се хлопна вратата. Така и не разбрах как се казва Отвертката!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, бр. 6, юни/юли 2022 г.

Реклама

Мария Келберт: Бурите в душите, изказани на немски, приличат на команди

Мария Келберт, по-позната с името си Мария Станкова, е българска писателка, поетеса и сценаристка. Родена е през 1956 г. в Бургас. През 1975 г. завършва СМУ „Панайот Пипков“ със специалност „Виолончело“, а през 1978 г. – ИМХК към Българската държавна консерватория (БДК) със същата специалност. Работила е като помощник-режисьор във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ и като редактор във в. „Литературен форум“ и сп. „Заедно“. През 2005 г. работи като сценарист в предаването „Защо не“ с Мартина Вачкова. По-късно е главен редактор на списанията „Книгите днес“ и „Мъжът“. Сценарист е на кукленото политическо шоу „Говорещи глави“ по TV7. Публикувала е поезия, проза и публицистика в списанията „Ах, Мария“, „Витамин В“ и „Съвременник“, вестниците „Култура“, „Капитал“, „Труд“ и „Сега“. През 1998 г. излиза първата ѝ книга – „Наръчник по саморъчни убийства“. Следват още книги със стихове, разкази и романи, между които са „Трикракото куче“, „Сузана и зяпачите“, „А Бог се смее“ и др. Има множество отличия за литература и драматургия. Филмът „Маймуни през зимата“, на който е сценарист, е носител на Голямата награда на Международния филмов фестивал в Карлови Вари (2006 г.). В момента живее в Германия. Тази пролет излезе новата ѝ книга с две новели и цикъл разкази, обединени от заглавието „Живей щастливо!“ (ИК „Колибри“). За криминалните сюжети в книгата, преплетени с доза абсурдност и хумор, за вдъхновението и живота в емиграция, разказа Мария Келберт, специално за сп. „Жената днес“.

– Последната Ви книга от 2016 г. „А Бог се смее“ издадохте с името Мария Станкова. Сега, 2022 г., новата Ви книга „Живей щастливо!“ излиза с името Мария Келберт. Бихте ли ни разказали историята, около новата Ви фамилия? Бих Ви помолила да разкажете някоя романтична случка, зад промяната на фамилията, но като имам предвид реалистичния Ви и ироничен стил на писане, този въпрос, вероятно би Ви се сторил твърде сладникав. 🙂

Смяната на фамилното име не променя същността на индивида. Омъжих се и приех фамилията на съпруга ми. С възрастта идва и осъзнаването, че двама остаряват по-леко от сам. Романтична случка? Първата ни среща беше до гробищния парк в селцето, където работех. А се оказахме там, защото обърках посоките. Просто исках да заведа г-н Келберт до сладкарницата.

– В момента живеете в Германия. Широко разпространено е мнението, че германците са студени и дистанцирани хора. Какви са Вашите впечатления? Можете ли да достигнете до тяхната душевност, така както бихте могла да разберете българската? Има ли нещо, в което си приличат германци и българи?

– Германците не са студени. Сдържани са и практични до някаква немска степен. Много обичат да говорят. Най-често се смеят на това, което казват самите те. Този странен смях ме изненадваше в началото. Вече му свикнах. Най-впечатляващо е когато германец казва виц и очаква реакцията ти. Емоционално са дисциплинирани също. Постепенно, с привикването към езика, човек привиква и към тази дисциплина на чувствата. За приликите с българите не може да се говори. Ние сме хора с южен темперамент. Те са северни хора. Бурите в душите, изказани на немски, приличат на команди. Един човешки скандал е много трудно да се направи с германец. В замяна на това, във филмите крещят неистово… пак на немски. (смее се)

Емигрантският живот, обогатил ли Ви е или по-скоро Ви е натъжил?

Животът сред хора от други националности е интересен от психологична гледна точка. Колко ще издържиш. Това е проверка. Прехласвам се по архитектурата, историята, по атмосферата. В Германия, старата част на градовете и селата е много показателна за начина на живот и мислене на германеца. Входните врати на домовете са винаги към улицата, а дворовете са отзад. Не можеш да надникнеш в интимния живот на обитателите. В Англия е същото. В Италия са на показ градините. Те са пред дома, а той е прикрит от тази красота. Строежът на човешкото обиталище е най-ясно показващ същността на хората. Тук всичко е спокойно като архитектура и недостъпно за чуждо око. Тези особености обогатяват.

Емигрантът винаги ли остава чужденец? Има ли вариант, в който може да се интегрира и да живее като местен?

– Има. Зависи от човека. Ако се осъзнае необходимостта от интеграция, всичко е наред. Навсякъде приемат нормално чужденците, които спазват правилата и не очакват чудеса от околните. Дори много бързо им дават път за издигане. В България не е така. Опитите да се смажат по-добрите са успешни.

Интервюто на Бистра Величкова с писателката Мария Келберт е публикувано за първи път в сп. „Жената днес“, брой 6, юни/юли 2022 г.

В „Живей щастливо!“ има теми, подобни на тези от „А Бог се смее“, като например живота в емиграция, грижата за възрастни хора от емигранти. Кое е най-ужасяващото, което сте видяла в живота на емигрантите? И кое е най-страшното в живота на възрастните хора, за които героите Ви се грижат?

Този въпрос е мъчителен за мен. Старостта, когато е съчетана с безпомощност, загубата на лично достойнство, самотата, безнадежността – всичко това съпътства смъртта. За тези доста години сред възрастни хора разбрах едно – човек трябва да знае кога да си тръгне достойно. Последното ми работно място беше в два старчески дома. Болногледачите са от различни националности, с различни религии, манталитет. Чуждата старост е отблъскваща и мога да разбера отношението към нея, но винаги ми е трудно да приема, че ако някой има нужда от помощ, можеш да му кажеш: „Чакай! Имам и друга работа.“ Нямаш друга работа. Само тази – да помагаш и да се грижиш.

Сблъсъкът очи в очи с немощни хора в края на живота си, как Ви подейства на философията Ви за живота и на неговия смисъл?

– Изчезна страхът от смъртта или поне се притъпи.

Какво е чувството, човек с образование, литературен талант и творчески успехи в страната си, да бъде емигрант, „черноработник“ в чужбина? Източник за творческо вдъхновение ли е или житейска тегоба?

– Обстоятелствата ме принудиха към тази стъпка. Не го направих от авантюризъм.

В новата Ви книга има криминални елементи, убийства, съчетани с хумор. Защо избрахте този криминален жанр? Какво Ви вдъхнови, за да пишете в този стил? Има ли автори в този жанр, които харесвате и от които черпите вдъхновение?

– Любимите ми четива са криминалетата. Като дете започнах с К. Дойл, минах през А. Кристи, Е. По, а по-късно просто потънах в романите на Д. Хамет, Р. Чандлър, Дж. Чейз и няколко руски писатели. Човешкият мозък има нужда от загадки… или поне моят. Игрите, с които децата опознават живота са загадки, четенето е загадка. Криминалният елемент е навсякъде около нас. Винаги си задаваме въпроса: „Защо той/тя направи това?“. Преди години пишех приказки със загадки, но някак останаха незабелязани. Голям почитател на тайните мотиви съм и е дошло време да сменя жанра.

– Ако вие сте клиент на фирмата „Живей щастливо“ от новелата „Радостта от живота“, с какъв проблем бихте отишли при тях? Кое би Ви накарало да живеете щастливо?

– Ами, аз си живея щастливо. Даже си имам хоби. (смее се)

Планувате ли превод и издаване на новата си книга на немски език? Според Вас, как биха я възприели немските читатели?

Следя внимателно немското книгоиздаване. Този начин на поднасяне на една история би се възприел добре от немскоговорящите. Те харесват обикновени житейски истории, не са любители на трагизма, защото още не могат да се отърсят от него.

– Разказите в книгата, освен, че са много стегнати, някои поетични и майсторски структурирани с изненадващ край, много наподобяват сценарии за пиеса или за филм. Може би, не случайно разделът с разказите в книгата, е озаглавен „Театър на сенките“. Вие самата пишете и сценарии. Представяла ли сте си, някои от текстовете в тази книга, реализирани на театрална сцена или на кино екран?

Това вече не зависи от мен. Трябва някому да се прииска да ги реализира/възпроизведе в такъв вид.

По образование сте музикант. Защо не продължихте да се занимавате с музика? Като емигрант, било ли е опция да свирите по улиците, за да изкарвате пари?

Завърших Институт за музикални и хореографски кадри към БДК. Беше с педагогическа насоченост, а за нищо на света не бих станала учителка, било то и по музика. Отдавна не свиря. В подлеза на Констаблевахе седи всеки ден възрастен руснак, който свири сюитите на Бах на акордеон. Велик е, но не печели много.

Как и кога започнахте да пишете и разбрахте, че това ще е професионалното Ви поприще? Имало ли е момент, в който сте искала да се откажете от литературата?

– Правя само тези неща, за които съм сигурна, че са добре направени. Когато се убедих, че пиша добре, реших да продължа. В един период от живота ми писането наистина стана моя професия, защото нищо друго не работех. Интересното е друго – всеки, написал повече от 10 писма или 100 поста във Фейсбук, нарича себе си писател. Нямам чак толкова смелост. Не. Не мога да се откажа от литературата, защото дори и да не пиша, чета непрекъснато.

Интервю на БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената днес“, брой 6, юни/юли 2022 г.

Извънредно положение (разказ)

Със съчувствие към всички многочленни семейства,
затворени вкъщи по време на пандемията от Корона вирус.

През прозореца на един дом, в локдаун. Снимка: Бистра Величкова

Сипи лапад. Чакай, виж детето взе чука, ще счупи прозореца. Бабата става, дай ѝ бастуна, ще падне. Дететооо, дететооо, до прозореца е, замахва с чука. Ще убие гълъба, дето е кацнал. Взех му чука, спокойно. Стига сте викали. Трябва да се пазарува за Великден. Сипи ми супа от лапад де, цяла сутрин я готвя, само аз не съм яла. Яйца и козунак. Това трябва да купим. Яйца и козунак. А мая? Аз ще меся козунак, трябва ми мая! Ааа не, не готви, няма да се разправяме да готвим. Всеки ден с това готвене, не се издържа вече. Ходи ми се на ресторант, някой друг да ми слугува. Детето трябва да яде, кисело мляко с бисквити. Кой ще му приготви? Чакай, яде си чорапите, дръпни му ги, бяга, виж го как бяга, не мога да го хвана. “Избягала маймуна от софийския зоопарк е видяна по “Витошка!”. Моля ти се, спри го тоя телевизор, с глупавите им новини. “Маймуната е тествана за Корона вирус и е дала положителна проба”. Намалете звука, по-тихо! Чакай, усили, от Щаба за борба с вируса, ще говорят. Махай ги тия, всеки ден ги гледаме, едно и също. Чакай, усили. “Днес заболелите от Корона вирус са се увеличили с още 12 случая. Молим ви, останете си вкъщи и си мийте ръцете”. Айде стига с това, останете си вкъщи, не сме излизали от два месеца. Дай една ракия. Съвсем ще се пропием с тоя вирус. А това, броя на случаите, заедно с маймуната ли е? Изключи телевизора. Не, защото според теорията на Дарвин… Пусни “Семейни войни”. И на пазар отиди, че нямаме ядене. Е, нямаме, а не искаш да готвиш. …Хората са си маймуни. Детето трябва да обядва, сложи го на столчето. Стига е яло тия чорапи. Къде изчезна пак? Бебе, къде си? А, ето го до саксията с мушкатото,

яде кал. Браво на детето, хапва си кал. Виж го как пляска и се радва, с пълна уста пръст. Ставай веднага, калта не се ядеее! Стааавааай! Стига крещя, ще го уплашиш. Травма ще му остане. Кажи му на него да не пищи, тихо, тихо бе, детенце! Добре айде, стой си при саксията и яж кал. Ще го уплаша аз, виж, че не разбира от дума. Лападът е загорял. Аз ти казах да го махнеш от печката по-рано, ама ти не, та не, да ври. Все знаеш. Яж го със сирене, така не се усеща изгорялото. Дай ми една бира от хладилника, като няма ракия. Ще почва мача скоро, трябва да съм подготвен. А “Семейни войни?” Пусни “Семейни войни”! Играят Барса и Локото. Как не ти омръзнаха тия мачове? И освен това, това е повторение. В момента мачове не се играят по целия свят. В световна карантина сме, ако не си разбрал! А на пазар кога ще отидеш? Великден мислиш ли да празнуваш или не? Нямаме трошица хляб! Е, нали, казват да не излизаме, какъв пазар?! Неее, неее млякото, детето събори киселото мляко на пода и не мога да му направя порцията. Ще ме подлуди, стъпва с крака върху млякото и с ръце се маже. Не издържам вече, махам се. Не тряскай само вратите. Ама лапада и със сирене, пак си дъхти на изгоряло. Ей, толкова труд за нищо. Ама нали съм стара баба, никой ме не слуша мене! Ами труд, че ходих да го бера и го режа, а вие две жени не можете да го наготвите, като хората. Дъщерята същата като майка си. Никакви ви няма в кухнята. Къде ви намерих такива?! Дай ми бирата и не ме закачай повече. Като толкова обичаш да ядеш, ти си сготви! Не е срамно мъж да готви. Добре, хайде, аз ще стана сам да си взема бирата. Ама и жена да готви, също не е срамно, да знаеш! Оле леее, бебето цялото е в мляко и рови в кофата за боклук, всичко е извадило. Защото аз като казах, махни тенджарата с лапад, не та не, сега изгоряла супа. Има ли жени в тая къща, това дете да не е циганче, в кофата да рови?! Ела на тати, аз ще ти дам, да си хапнеш пържолка. Ама то няма зъби, каква пържола, не говори глупости, ще се задави. Чакай, взе два буркана с лютеница. Неее! Носи ги по коридора, дръж го! Ама бяга, как да го държа? Чакай, аз ще го пресрещна от другата страна. Бързай. Тичам. Бебеее неее, не изпускай бурканите, неее, не ги хвърляй! Нееее, счупи ги и двата буркана, всичко е в лютеница. “И тази година реколтата ще е слаба, освен заради пролетните градушки, но и заради безработицата в следствие на Корона вируса”. Абе спрете го този телевизор! Дай метлата и лопатата да изметем. Вземи детето, ще се пореже! Чакай, бабата се наяде, става, отиди ѝ помогни, ще падне. Тя и ракия пи, защото се ядоса, че лапада е изгорял. Върви, тя като пие пада. “Кривата на заболелите, няма да спадне, ако хората не разберат – останете си вкъщи и се дистанцирайте от другите”. Айде, пак тия от Щаба! Спрете телевизора. И как да се дистанцираме от другите, без да излизаме от вкъщи? Ами те другите са у нас!

Публикация в сп. „Жената днес“, бр. 11, ноември 2021 г.

Детето, дръж го, вземи го, носи го в банята, да го измием. Изгоряла супа да ми сервират, на моите години, такава супа не бях яла, поне ракията си я биваше, олеее, чакай, залитам. Ехоо, помооощ, падам. Чакай в банята сме, сега идваме. А за Великден, кой ще пазарува – мляко, яйца, хляб, агне? Падаааам, падааааам. И зелена салата. Стой, чакай. Дууум! Нека да нямаме нищо за ядене на празника, като последните бедняци. Майко, как си? Защо падна? Защо не ни изчака? Недей да ставаш, ще ти помогнем. Ами, да чакам! Вие къде сте? Детето тича голо от банята, внимавайте, идва при бабата. Ела, баба да си те гушне, тук никой не мисли за мен. Милото ми внуче, и то голо, зарязали са те. Майко, ставай! Детето отива пак при саксията с цветята, рови в калта. Не мога повече, не издържам. “Пълна социална изолация. Това е решението”. Ще го изхвърля през прозореца и телевизора, и Щаба. А мен кой ще вдигне, тук ли да седя, на пода в хола, какво правите бе хора, елате! Зетко, ела ме вдигни, ох че ме боли крака, натъртих се. На лекар ще трябва да ходя. “И накрая прогнозата за времето. Слънчево и топло. Пролетта дойде. Идеално време, да си стоим у дома”. Абе аз до кога ще повтарям да спрете тоя телевизор, дъни звука на максимум, толкова ли сте глухи? А ти защо викаш? Чуваме те! Аз ще си взема една бира и нищо повече не ме интересува. Пускам си мача. Не, никакъв мач, казах, че ще гледаме “Семейни войни”. Писна ми с тия мачове. Всъщност – не, отивай на пазар. Дететооо, дететооо, надига бутилката с ракия, пие, оле ле, майко, бебето ще се напие, вземи му я. Не мога, пия бира. Ох, крака, крака, как ме боли, вдигнете ме, бе хора. Детенце, дай ми веднага това шише, ти до кога ще ни подлудяваш? Няма да плачеш, тихо, стига пищяло, не може да пиеш ракия, дори нямаш две годиники. Марш да те обличаме, да сложим памперса, не може така голо да се разхождаш. А ти вместо да пиеш бира, вдигни майка от пода. Майко ставай, айде, можеш и сама, стига преиграва. Защо пикаеш до саксията, детенце, това не е тоалетна, ти куче ли си?! Не не, ще се побъркам, обаждайте се на някой лекар, да се лекувам, аз не мога да живея в тая къща. По-добре в лудницата да отида, да си почина там. “Призоваваме ви, останете си вкъщи”. Явно никой няма да ме вдигне от пода, направо ще си легна, тук да си поспя, ох, че крака ме боли. Детето се изака. Край, това беше върхът. Изака се до бабата. Майко не мърдай, стой, както си. Е, как да стоя, като не ме държи кръста, падам назад. Неее, неее, не падай, там е акото на детето. Стой. Абе, стой ти, я си гледай работата, стоя от един час тука, лягам си назад. Нееее… Детето се смее, виж го какво е нагло, а да, нали смешно ти е, изака се на килима и ти е смешно, маймуна такава. “За вас уважаеми зрители започва предаването “Семейни войни”. Спри телевизора. Добре, отивам на пазар, какво беше за Великден – мляко, яйца и козунак?! И хляб за гълъба на прозореца, дето цял ден ни гледа сеира. Виждате ли го?! Най-накрая контакт със същество от външния свят. Бебе, махни му с ръчичка. Ако можеше да говори, какво ли щеше да разкаже, горкия?! Един ден през прозореца на едно обикновено семейство, под карантина.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е писан за инициативата „Сами заедно“ на Фондация „Елизабет Костова“, във връзка с извънредното положение и първия Локдаун в България по време на пандемията от Корона вирус, 2020 г.

** Текстът е публикуван в сп. „Жената днес“, бр. 11, ноември 2021 г.

Мъжки неволи (разказ)

Жена ми много искаше бебе. Ама преди бебето много искаше мъж. Зор да си намери мъж да се ожени, че да има бебе, че всичките ѝ приятелки вече имали мъже и бебета. И ме намери мен. Защото аз съм мъж. Ама истински. Грижовен и добър. Така каза тя, в началото. На ръце я нося. Ама то не за друго, ами защото тя е по-слабичка. Казал съм ѝ, ако напълнее – никакво носене. Пък тя, като забременя, и стана деветдесет килограма и за малко да я изгоня от вкъщи. Шегувам се, разбира се. Все пак ми носи детето, как ще я изгоня?! Та, направих ѝ дете и тя пак недоволна, какво щяло да бъде, тя искала момиче, ако бъдело момче, какво ще правим… Е, голяма работа, казвам, каквото дойде, такова. Ама тя, защото искала да се подготвим с дрешки и цвят на стаята, че като се роди, всичко да е готово. Не обичала да ѝ се случват неща, без да е подготвена.

Абе, жена ми вечно нещо иска.

След като ѝ направих бебе, поиска да си купим къща. Вика: не мога цял живот под наем в тия тесни апартаменти. А и това са пари на вятъра. Голям зор беше да купим къща. Обиколихме всички квартали на София, та да е с прозорец, та с източно изложение, да влиза слънце, та с мазе за компотите на майка ѝ, та гараж – за работилница на баща ѝ. Накрая реши, че не иска къща, а апартамент, защото от двора щяло да се нанася кал в къщата, като вали… Та, взехме си един апартамент на 15-ия етаж, ама той стар, занемарен, тепърва ремонт трябва да се прави. И моята пак недоволна. Защо не сме купили хубав, ремонтиран апартамент, ами тоя бежански подслон?! Ама чакай бе, викам, спокойно, ще го ремонтираме. Оттам тегля аз втори кредит, за ремонта. Първият кредит беше, за да купим апартамента. Започна се едно къртене в жилището. Тя не искала кухнята да е където е според чертежа, а искала там да е детската стая, а холът да станел кухня с трапезария. Шашардиса ги майсторите, на луди ги направи. Архитекти идваха да я убеждават, че не може да се бута носеща стена, че ще падне целият блок.

Ама тя моята е луда, направи си го на нейното.

Бутна една друга стена и кухнята я преместихме в хола. А кухнята стана детска стая. Пък сега не спира да мрънка, че от кухнята много миришело, като се готви, и по-добре било да не е слята с хола. Викам, ами то така си беше и тя оттам изпада съвсем в истерия и ми вика: “Какво искаш от мен? Искаш да ме довършиш ли?”. И така, като почне да вика, аз излизам да си купя една бира и да си я изпия пред блока. Ама, като се върна, тя не се е успокоила, защото не е имало на кого да се оплаква и да крещи, и като се връщам, пак ме почва от вратата: “Какъв ремонт направи? В целия апартамент има само един контакт, няма къде да си включа сешоара! Въобще не мислиш за мен. Несериозник!” Викам: миличка, спокойно, много те обичам, сега взимам бормашината и започвам да пробивам дупки за контакти. Ще имаш много контакти, обещавам ти. Тя ме гледа скептично и вика, ама наистина ли. И аз, като почнах с бормашината, а тя пък легна да спи. Та пак се ядоса, че не можела да спи. Ама викам, нали искаше контакти, как да ги направя, без да вдигам шум?! И тя пак:

“Ти въобще не мислиш за мен, не ме обичаш”.

И спрях да правя контакти, пък тя почна да ми вика, че моят мързел пак е надделял и затова съм седнал на дивана пред телевизора. Едно нещо ме била помолила, контакт да ѝ направя, а аз – не, та не! Аз станах от дивана, дадох ѝ тапи за ушите и пак взех бормашината, да правя дупки. Кога гледам, аз цялата стена в дупки съм я направил, като електрическа централа е станало. Петдесет дупки за контакти! Май малко се престарах?! И моята като идва в хола и като видя всичките тия дупки, каза, че ѝ е лошо и припадна в ръцете ми. Вика: “Ти си ненормален, искаш да ме съсипеш, да ме подлудиш. Тези тапети толкова ги избирахме, най-скъпите ни ги докараха специално от Швеция, а ти съсипа всичко с тая бормашина!”. Но имаш контакти, мила, казвам ѝ аз. А тя вика: “Искам да се разведем”. И аз я прегръщам и ѝ казвам: “Ама това няма как да стане, миличка, защото ние не сме женени”. И тя избухва в ридания. На другия ден ми се извинява, вика, че това нейното било от хормоните и че искала да се оженим. За да можем да се разведем ли, смея се аз, като ѝ припомням вчерашните ѝ желания. А тя пак се разплаква и изпада в истерия.

Какви са тия хормони, не знам, ама тя постоянно си е така.

То явно характерът ѝ е такъв, хормонален?!

Все нещо иска. И винаги иска това, дето е другото. Например, ако не сме женени – иска да се оженим, ако пък сме женени – ще иска да се разведем. Ако съм си вкъщи, ѝ преча, ако съм навън, не мисля за нея и съм я изоставил. Ако я прегръщам, съм досаден, ако заспя веднага след вечеря – безчувствено дърво. Аз толкова я обичам и така искам тя да е щастлива и усмихната, а това е много трудно.

Преди време имахме черен мерцедес, тя каза, че иска бял. Купихме бял, тя каза, че бил вече ретро и било като в онази чалга песен: “Бял мерцедес ме преследва в живота”. Продадох го белия мерцедес и тя пак се разплака, че вече сме нямали дори кола, по-добре било да е ретро, но поне кола. Сега как сме щели да ходим до центъра? Казвам ѝ, с трамвая, и я прегръщам. А тя почва да ме удря с ръце и да ми казва да се махам от главата ѝ. Аз излизам от вкъщи и още докато съм в асансьора, ми се обажда и ме моли да се върна, че съжалявала. Прегръща ме, целува ме пет минути и ме пита миличко дали не можело да си вземем малка непретензиозна кола, като например “Ауди 7”, каквато имал съседът?! После казва, че иска да роди по-скоро. Тук вече няма как да ѝ помогна.

И тя наистина се ядосва.

Колко било тежко на жените, да носят девет месеца тия деца в коремите си, докато мъжете си живеят живота, сякаш нищо не се случва. Ами какво да правя, миличка? Питам я, а тя, нали се сещате, пак се разплаква! Това от хормоните ли е пак? Не знам. Викам си, като роди, най-накрая ще се успокои. И тя наистина роди, ама не се успокои. Бебенцето е много сладко – момченце. Тя като го видя, се разплака, че било много грозно и сбръчкано. Лекарката я успокоява, че всички деца са така, като се родят. А тя – ни приема, ни предава. Не го искала това дете. Викам, миличка, ще си направим ново, това ще го оставим тук и тя изпадна в истерия, как за пореден път съм показвал моята безчувствена мъжка същност и липса на всякакво разбиране към нея. Е, все пак го взехме детенцето вкъщи, но трябва аз да го къпя, повивам и храня, защото тя ми каза, че била направила достатъчно, за да го роди. Оттук нататък било мой ред да направя нещо в тоя живот. И аз нямах против – къпах си го малкия, хранех си го, а тя един ден идва и вика:

“Ама ти какво си мислиш, че ти си му майка ли?

Какво го обгрижваш само ти, то е и мое дете. Я ми го дай да го покърмя малко”. Разбира се, миличка, как да не е и твое дете, казвам и ѝ го давам в скута. Целувам я с надеждата да се усмихне и да видя, че е щастлива и доволна, а тя пак ме гледа накриво: “Защо ми го даваш наядено? Пюре ли му даде? То не иска да суче от мен”. Ама, миличка, казвам, но тя не ме изслушва, а отива в другата стая и тръшва вратата на хола. Еми, това е жена ми, не знам хормони ли са, характер ли е, но вечно нещо иска. И когато го получи, иска друго. И после предишното и така до безкрай. Но аз си я обичам и ще направя всичко за нея, за да е щастлива, защото знам, че дълбоко в себе си тя е много мила и добра. Днес пък поиска вече да не е жена, защото не можела така да живее. С тия променливи хормони не издържала. Каза, че искала да бъде мъж, ей такъв като мен – безчувствен пън.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, юли 2018 г.