Призраци от 90-те: литературни импресии

Призраци от 90-те: литературни импресии“ от Неор Начев

ЕМИЛИЯ, СБОГОМ!

– на Лилия


Гледам картините ти, Емилия. Мисля за саморазрушението. За живота. За страданието. За улицата. За хероина и за това как бях наркоман в едно друго минало. Мисля за онова мазе в центъра на София… В един друг май месец. Годините изтичат като вода през пробито корито. Мисля за това, че живота е повече от бюро и книга. Мисля си за теб. В сърцето малко боли. Превръщам болката в красота. Както казваше ти. В красотата на изкуството. На думите. От както заминах бързо ме хипнотизира отново измамния смисъл на дните. Пътуванията. Работата, в която се изгубвам. Лудия бяг в преследването на призраци. Спомних си деня в които реших, че ще бъда чист. Извадих всичките игли от себе си, изплюх със злоба хаповете синтетична надежда и се преродих под присъдата на времето. Осъден на живот. И всичко започнах на чисто. Остана ми само едно от онова време: преследването на призраци. Призраци. Онези измислени цели, в които се хващаме като удавници за сламка, за да не се изгубим в морето на живота. Защото призраците могат да бъдат по-истински от реалността, Емилия. Когато вярваш в тях. Като хероина. Може би аз все пак си останах наркоман. Казват, че наркоманите се раждат такива. Може би. В мислите поне. Не зная дали ме разбираш, Емилия. Емилия… Красиво е. Като водна лилия. Като водна лилия в морето на живота. Моя живот. Мисля за теб. В сърцето малко боли. Чувствам се загрубял. Емоционално осакатен. Кух. С дупка на мястото на сърцето. Кух. Сигурно е от годините. Остарявам, Емилия. Сигурно е от годините. Сърцето е там, но не тупти като преди. Кръвта все още е червена, но не толкова гъста. Както преди. Един приятел каза : „На 32 сърцето вече се е уморило да дава“. Може би. Може би не. Мисля за теб, Емилия. Едно само зная, Емилия… Когато съм пак до теб. Когато мога да те докосна. Когато мога да усетя вкуса на устните ти. Когато мога да галя гърдите ти. Когато мога да те целувам по цялото тяло. Когато заедно голи преплуваме нощта чак до края й. Когато сплели краката си отново творим. Заедно. В едно. Когато правите ти коси нарежат лицето ми, от него ще рукне гъста кръв. На червено. Тогава ще е истинско. Тогава ще сме истински. Тогава сърцето ми поне за миг ще тупти, както преди. Както преди! Поне за миг! Поне за миг… Но до тогава, Емилия… До тогава… До тогава всичко са само сенки. Символи. Забравени усещания. Надежда… Осъдени на живот. Не зная дали ме разбираш, Емилия. Емилия. Красиво е. Емилия, сбогом!

* * *

БЪЛГАРИЯ КАТО ХЕРОИН

“Не съм раждала, но имам много деца!”

– Сиси Графинията

Кишавият сняг събиращ се по Софийските тротоари има цвета на хероина. Кафяв и мръсен от всичките примеси, с които го тъпчеха „Младост“-ките пласьори. Придобил цвета на кишата, в която сиви силуети пълзяха по заледените софийски улици, уловени в безкрайния лабиринт на измисленитре си цели. Кишата. Кафеникава и мръсна като хероина, който купувахме от Мира. Връзката. Винаги там. В дъжд, студ и сняг. Неотменно стои и ни чака на онази детска площадка в онзи сив Софийски квартал. Мира. Призрачният силует на една друга България. С тромбозирали вени надупчени от илюзии. Ръцете й – лабиринти от лилави пътища останали след стъпките подир изгубените й спомени. Косата й – сплъстена и разпиляна. Някога златна. Днес кална и мръсна. Като кишата. Като хероина, който ни продаваше.

Беззъбата уста на Мира, грозно се усмихваше при вида на дрипавите й деца – сиротни и чезнещи като изгубените й надежди. А децата й, това бяхме ние. Десетки софийски сираци с мъртво минало и несъществуващо бъдеще. Уродливи зародиши, преждевременно изхвърлени от утробата на „нашето“ време. Невидими. Застинали. Чужденци в чужда България. Недъгави херцози, господари на една измислена реалност. Синтетичната прегръдка на една майка мащеха – единствената топлина, която познавахме. Мира. Призрачния силует на една друга България. И до днес я виждам. Там сред остатъците на разпиляната ни младост. Майката, коятo изпрати толкова много от децата си и ден подир ден ги оплаква с горчивите сълзи на съвестта си. Мащехата, която прегръща децата си, но не ги обича. Като България. Като хероин.

* * *

SPERANZA 55

– На Мария Д.

Две смеещи се очи и една усмивка, която през моите намира пътя към сърцето ми. Един стар телефон: „Нов не ми е нужен! По-нов не значи по-добър!“ и смях обливащ ме като сълзи. „…не, не, това е псевдонима на майката на Оскар Уайлд“. Веселите пламъчета в погледа й изпепеляват мислите ми. „Любимото ми число е 5. Пиша го по два пъти, за всеки случай, ако едното се изгуби!“. Смехът ѝ ме изгубва в лабиринтите на Ехо. „Хубаво е колието ми – виж!“. Крехка пеперуда с медени крила полита от гърдите ѝ към пъстрите цветове на очите, върху белезникав конец от звезди. Водена само от звъна на гласа ѝ, хипнотично се издига отново и отново към вечерния небосвод на зениците. Повлечен във вълшебния ѝ полет внезапно се сепвам. „Красиво е, нали? На баба е. Тя е на 88. Случайно го намерих вкъщи.“. Излизаме от бара и леденият декемврийски въздух пронизва дробовете ми със звук на счупено огледало. Виждам нея отразена във всеки къс. С черно палто като нощта и с големия червен чадър, увиснал небрежно на едната ръка. Ритмичното почукване на черните ботуши върху напуканите плочки на „Раковска“, глухо отеква в тишината на пустия град. „Постоянно си губя чадърите. Сигурна съм, че някъде съществува една тайнствена земя, покрита с всички мои изгубени чадъри“. Звъна на смеха ѝ се разлива по „Славейков“, топва бос крак в езерото на шадравана, завърта се и весело намига на двете застинали статуи на пейката. Играе на „Дама“ върху трамвайните релси на „Графа“, прескача на куц-крак белите черти на светофарната зебра и се търколи лениво пред „Сълза и смях“, преди да потъне дълбоко в мен. За да мога да я виждам отново и отново. С оптимизъм на дете. С очи на жена. И с усмивката на най-красивото момиче на света.

* * *

ЕДНА НЕНАПИСАНА ПЕСЕН

                – На баба

Мисълта, че може да не видя това лице отново, внезапно ме пронизва. Баба. Хиляди призрачни игли с болка се забиват в сърцето ми. Усещам грапавината на старите костеливи ръце върху своите. Последната топла прегръдка на прага. Сърцето, в което съм бил винаги. Пронизваща, задушаваща болка. Човекът, който е бил винаги с мен. Винаги в мен. Част от сърцето ми. Част от живота ми. Физическа част от мен. Пронизваща, задушаваща болка. „Ще напишеш ли песен за мен?“ последни думи на сбогуване. „Нека бъде весела! Нека струи радост от нея!“. Обещавам. Обещавам! Обсипвам набръчканото лице с целувки. Като малко дете. Сега. Както някога. Сините вени, костеливите пръсти, белите коси и най-топлата прегръдка на света. Онази, която те очаква. Винаги и навсякъде. Въпреки болките. Въпреки обидите. Прегръдката, която е била винаги там и за теб. Единственото сигурно нещо на света. И знаеш, че винаги ще бъде там. На онзи праг. Винаги за теб. Най-топлата прегръдка на света. „Ще напишеш ли песен за мен?“. Обещавам. „Нека бъде радостна!“. Обещавам. Обещавам. Обещавам.

Пронизваща, задушаваща болка. Защо напускаме хората, които най-силно обичаме? Последно признание: любовта завинаги остава. Скита, мръщи се, сърдита и неблагодарна е. И винаги се завръща обратно в обятията на онези ръце, които някога за пръв път са я посрещнали първи на този свят. За да я изпращат после десетки пъти. Десет години. Отново и отново. Винаги там. Винаги очакващи. Винаги посрещащи. Двете старчески ръце. Баба. Пронизваща, задушаваща болка. „Ще напишеш ли песен за мен?“ Обещавам. Обещавам. И самолетът излита. Отново. Изгубвам се сред десетките каменни лица. Адът това са другите. Както и нашите лични избори. Да бъдем далеко от тези, които най-силно ни обичат, защото най-силно ги обичаме. Един от абсурдите на абсурдния ни живот. Пронизваща, задушаваща болка. Там. На прага. Една ненаписана песен. Молба за прошка. Последна. Двете ръце и гласът, който ме вика. Усмивката и набразденото от пътеките на времето лице… “Върни се! Тук е сърцето ти.” Обещавам. Обещавам. И отново изпращане. И най-силната любов на света. Онази, която не иска и не очаква. Която е просто там и за теб. Винаги за теб. Любовта, която дава. Дава. Дава. Винаги за теб. Любовта, която никой друг никога няма да ти подари. Любовта на двете костеливи ръце. Чувствам със сърцето й. Мисля мислите й. Усещам тежестта на очакването. Безпокойството. Грижата. Любовта, която никой никога няма да ти подари. И която остава в теб завинаги. И отново и отново се завръща. Там където две протегнати старчески ръце търпеливо ще я очакват. Винаги. Където и да е. Където и да си. „Ще напишеш ли песен за мен?“ Обещавам. Обещавам. Обещавам!

НЕОР НАЧЕВ

* Текстовете на Неор Начев са публикувани в сп. „Море“, бр. 2/2020 г.

Снимка: „Двойна измама“

Неор Начев е създател на българския акустичен проект „На Червено“. Публикувал е художествени текстове във в. „Литературен вестник“, „Стършел“, сп. „Manu Propria“, както и музикални ревюта в сп. „Metal Hammer Bulgaria“ и „Kulturbench“. През 2015 г. е отличен с Трето място на единадесетото издание на Националния поетичен конкурс „Нова Загора“. Част от публикациите му могат да бъдат намерени в блога “Двойна измама”. Личният блог на Неор Начев.

Реклама

Веселина Седларска: Моята територия са кварталите, селата, гетата. Там има много истории*

Разговор с Веселина Седларска за най-новата ѝ книга, сборникът с истински истории „Гладни сърца“ (Сиела, 2021 г.). Най-голямото изпитание при писането им, се е оказало художественото „разкрасяване“. „Докъде може да се измисля, имам ли право, честно ли е – непрекъснато си задавах такива въпроси.“, казва авторката.

Веселина Седларска – журналист и писател. Снимка: Личен архив

Веселина Седларска е журналистка и писателка (въпреки че се чувства „странно“ да бъде наричана „писателка“). Талантът за писане в тези два жанра, дължи на друга своя дарба – тази да бъде човек. И от там, винаги да търси човешкото у човека и да разказва историите и съдбите му. За съжаление това течение – за връщането на разказвачеството в журналистиката, не се разви. Уби го интернет. Както уби и навиците на хората да четат обширни и дълбоки текстове.“, казва Седларска. Именно, тези най-автентични, човешки истории, които ни доближават един до друг като хора, вече нямат място в медиите. Тогава журналистите, които имат нужда да разказват за обикновените, забравените, маргинализираните хора от гетата и селата, а не само за политици и интригите на телевизионните „звезди“, са принудени да станат писатели. Така те могат да разказват истински, лични истории, които вместо във вестници, публикуват в по-трайната и непреходна медия – книгите. Такава е и последната книга на журналистиката – писател Веселина Седларска – „Гладни сърца“ (Сиела, 2021 г.).

Това е книга с разкази по действителни случаи, както казва самата авторка. В нея можете да срещнете клошарката Николинка, чието ежедневие да рови в кофите за боклук се доближава до това на журналистите, които се ровят в най-мръсните сфери и проблеми на обществото. „Взех си пръчката (химикалка) и се приготвих да ходя да ровичкам из новините, да избирам сред отпадъците на обществения ни живот“, казва героинята, приятелка на Николинка от разказа „Шинлик“. В книгата можете да видите още и историята за „сляпата любов“, която се случва в живота само веднъж, а след това никога не можем да върнем времето назад, колкото и да местим стрелките на часовника (разказът „Слепият час“). Не можем и да съживим някого, когото сме убили и излежаваме присъдата си в затвора (разказът „По особено мъчителен начин“). Но само, който има очи и сърце да погледне в душата на затворничката, може да разбере (разбира се, не и да оправдае), по какъв начин, трудните ѝ житейски обстоятелства, са я тласнали към това жестоко деяние.

Богатият журналистически опит на Веселина Седларска и силното чувство на емпатия, превръщат разказите ѝ в сборника „Гладни сърца“, в истински учебник по човеколюбие и хуманност. Ето какво разказа тя, специално за „Е-вестник“, за вдъхновението да напише тази книга, за предизвикателствата при работата на двете полета – журналистическото и писателското, както и за мнението ѝ относно актуалните международни събития, които разстресоха света.

Интервю:

– Преди да започнем разговора за новата Ви книга „Гладни сърца“, няма как да не Ви попитам какво се случва със света в последните седмици? Като журналист, който следи събитията по света и у нас, беше ли изненада, според Вас, нападението на Русия срещу Украйна?

Сега се случва онова, което се питахме как така не се случи и се радвахме, че не се случи, през 1989 г. Тогава единият от двата противостоящи си свята се разпадна толкова бързо и без никаква съпротива, колкото никой не си го беше представял. Източна Европа си легна тоталитарна и се събуди демократична. Представяхме си, че това може да стане само с жестока война, а не се проля и капка кръв. Сега никой не очакваше война, а ето я – с над трийсет години закъснение. И ако светът узря за война, то е защото не си даде сметка, че тези над трийсет години мир и демокрация са дадени, за да отгледаме през времето в тях нови човешки ценности, друг вид човешка солидарност, а не да трупаме материални богатства.

Да си отговорим: с какво повече бяха белязани тези 30 години – с демокрация или с алчност? И най-вече: със справедливост или с арогантност? Съзнавам, че това изглежда отвлечено като обяснение, но аз вярвам, че под измеримите неща лежат като причина точно такива обяснения. Преходът се превърна в конвейер за производство на озлобени, наранени, уплашени, отвратени, ограбени хора. И ето го резултата у нас, една голяма част от българите вече берат цветята, с които са готови да посрещнат руските войски, т. е. илюзията си, че единствената посока, в която можеш да намериш защита, е назад в миналото, когато си бил млад, не си се страхувал, че ще останеш безработен и т. н., безумните заблуди на едни объркани умове.

– Каква според Вас трябва да бъде позицията на България, в настоящата военна криза? Застрашени ли сме от ново разделение на Европа – на Изотк и Запад? Завръща ли се времето на „Желязната завеса“?

Една холандка, която живее край Трявна и беше учила български от телевизора, нарече, когато я интервюирах, „Желязната завеса“ – „Стоманеното перде“. Така си го беше превела. „Стоманеното перде“ през 1989 г. не само че падна, но падна и с корниза. Но опасността да ни разделят с него пак на два свята е много реална и близка. Къде сме ние? България е малка, колкото площад, на който се пресичат Изтока и Запада. И пресичайки се, катастрофират – и Изтока, и Запада. Ние сме по малко и от двете посоки. Дори когато запишем в най-важния си документ – Конституцията, че сме избрали едната посока, това не ни пречи да гледаме в другата. Моята твърда убеденост е, че трябва да изберем онова, което избират децата ни. Техният избор е ясен и това превърна България повече в място за напускане, отколкото за пристигане. Ние сме лоши родители, ние не проумяхме каква държава искат децата ни и не я създадохме.

– Две години преживявахме ужаса на пандемията от „Ковид-19“, който продължава да заразява и убива хора. Обществата се разделиха на ваксъри и анти-ваксъри. Сега сме свидетели на война в Европа, която застрашава бъдещето на целия свят. Отново сме разделени – на „про“ и „анти“. Според Вас как ще излезе човечеството от тези пагубни кризи, които вместо да ни обединяват, сякаш все повече ни разделят? Какви ще бъдат основните травми, които трябва да лекуваме, след като преодолеем пандемията и войната?

Имаше романтична илюзия, че пандемията ще ни направи по-добри. Това няма как да стане, нещастието в редки случаи смогва да произвежда доброта. Лошите хора са винаги нещастни хора, макар не всички нещастни хора да са лоши. Травмите ние си ги носим от векове, сега просто разчоплихме коричките на раните. Аз не вярвам, че раните зарастват във времена на унищожение, тях ги лекува само съграждането, общото съграждане. Както казва Екзюпери в любимата ми книга „Цитадела“, ако искаш да разделиш хората, хвърли им зърно, ако искаш да ги обединиш, накарай ги да строят кула. Кули, ние сме забравили как се строят, някъде преди Първата световна война.

– Ако свържем световните катаклизми, със заглавието на книгата Ви, за какво са гладни човешките сърца?

Сърцата винаги са гладни за единственото, с което се хранят – за любов, за приемане.

– Като журналист, „прескочил“ в полето на литературата, кое се пише по-трудно – статии или разкази? Какви са свободите и ограниченията в двата вида писане?

Странно ми е, че ме наричат писателка. Аз съм журналистка. Цял живот съм работила далече от институции, от високопоставени пресконференции и командировки в чужбина. Моята територия са кварталите, селата, гетата. А там има много истории. В един момент се натрупаха в такова количество, че повече не можех да ги нося. Тогава написах „България за начинаещи“, определям тази книга като публицистика. Последната, „Гладни сърца“, прилича малко повече на литература, макар историите в нея да са истински. Но поразкрасени. Разкрасяването се оказа голямо изпитание. Докъде може да се измисля, имам ли право, честно ли е – непрекъснато си задавах такива въпроси. Журналистиката е свобода: там границите са определени от фактите – това изречение звучи парадоксално, но журналистите сме като малките деца, чувстваме се свободни, когато сме наясно с границите. А в журналистиката те са ясни: фактите са свещени, минимум два източника и трети контролен, двете гледни точки, всичко трябва да е като водата – без цвят, без примеси, без вкус и прозрачно. За информационната, репортерската журналистика говоря. В публицистиката границите са по-хлабави, но и там фактите са граничната бразда.

– Ърнест Хемингуей казва: „Работата като журналист не е във вреда на младия писател, дори може да му е от полза, стига да я напусне навреме“. Вярно ли е това, според Вас? До колко опита в журналистиката помага, при писането на художествена литература? И до колко пречи?

Има цяло течение в журналистиката, което е изградено върху опита на Хемингуей. Ами че „Хладнокръвно“ на Труман Капоти е журналистика. Проучването на темата, Капоти прави със средствата на журналистиката и след това създава най-известната си книга с жанровете на журналистиката. За съжаление това течение – за връщането на разказвачеството в журналистиката, не се разви. Уби го интернет. Както уби и навиците на хората да четат обширни и дълбоки текстове. Сега всичко се свежда до няколко реда, до няколко емотикона. А на въпроса доколко журналистиката помага и доколко пречи при писането на художествена литература – толкова помага, колкото и пречи.

– Освен, че разказите Ви се четат изключително леко и увлекателно, тяхната структура е много професионална. Има много ясен сюжет, кулминация, очакване, а развръзката накрая винаги е изненадваща, неочаквана и е поднесена много майсторски. Определено се усеща, че героите са автентични, взети от реалния живот, но развръзката също ли е взета от реалността или Вие я доизмисляте, за да „вържете“ разказа?

Вярна съм на историите, които ми бяха разказани. Да е интересен и неочакван краят беше предварително условие. Исках да напиша прости разкази – с начало, среда и край, със сюжети, за които хората се сещат в хубави компании и казват „леле, за каква история ми напомня това, чакайте да ви разкажа…“. Бягах от всякакви модерности, исках да се получи топла, човешка книга, на която читателят да се смее и да плаче, а не да го шашкам с някакви сюрреалистични амбиции.

– Труман Капоти казва: „Вярвам повече в ножицата, отколкото в молива“. Вие подкрепяте ли това мнение? „Режете“ и редактирате ли много разказите, след като ги напишете?

Прав е. Ето нещо, в което журналистиката ми помага много. Там винаги съм се водила от правилото: няма текст, който да не стане по-добър, ако се съкрати наполовина. Това ми е такова верую, че аз режа текста още докато е в главата ми. На монитора излиза редактиран текст, това журналистите го можем.

– Бихте ли разказали по-подробно как протича при Вас процеса на вдъхновение и писане? Имате ли колебание за някои истории, дали да ги разкажете като журналист за някоя медия или да ги напишете като разказ? Кое е определящото при избора Ви на един от двата жанра?

Страх ме е, че някой ден ще разбера как идва вдъхновението и тогава то ще спре да ме посещава. Не мога да отговоря на този въпрос. Писането е като дишането, никога не съм писала насила, никога не ми е било трудно, никога не съм знаела как се случва. При някои хора е така с музиката, при други с рисуването, при трети с отглеждането на зеленчуци, на мен ми се е паднало писането.

– Бихте ли се отказали напълно от журналистиката, за да се отдадете на художественото писане? Ако някой Ви каже, че „от днес вече сте само писател“, какво е нещото, което най-много би Ви липсвало от професията на журналист?

Не, не – това е отговорът на първия въпрос и той прави отговарянето на втория излишно. Винаги ще имам нужда от журналистиката. Жестокото е, че тя все по-малко има нужда от мен.

––––––––––––

Биография на Веселина Седларска

Веселина Седларска е родена в Стралджа през 1954 г. Завършва средното си образование в гимназия с преподаване на английски език в Пловдив, следва журналистика в Софийския университет. Специализирала е журналистика в САЩ. Има дългогодишен опит в медии като „Сливенско дело“, „Черноморски фар“, „Труд“, „Стандарт“, „Новинар“, „Тема“, работила е за радио „Свободна Европа“, за сайтовете „Клуб Z” и „Редута”. Написала е 6 книги – 1 роман авторефлексия, 1 сборник с разкази и 4 публицистични книги. Заглавията на книгите са: „Сънувах Мисисипи“ (за престоя ѝ в САЩ, 1996 г.), „Пасажерите на Ной“ (публицистика, 2001 г.), „Кладенецът“ (фрагментарен роман, 2016 г.), „България за начинаещи: Джаз от сюжети и портрети“ (есета за народопсихология, 2017 г.), „Депресията ме обича“ (2018 г.), „Гладни сърца“ (разкази, 2021 г.). В момента редактира книги, издавани от издателство „Сиела“ и пише коментарни статии в „Портал Култура“. Живее в Сливен.

–––––––––––

Автор: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Интервюто е публикувано за първи път в E-vestnik, на 12.03.2022 г., с друго заглавие и съкращения.

БЕЗ ВЪЗДУХ (разказ)

Разказът „Без въздух“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Страница“, брой 3/2017

Влюбих се в него от първия миг, в който видях отнесения му поглед и небрежно разрошената руса коса. Следях внимателно устните му, докато четеше на плажа стихотворението си за черния телефон с шайба, с който можеш да говориш с отвъдното. Гласът му ме поглъщаше. Все още толкова малък, а пише за смъртта. Очарователен в меланхолията си, трогателен в тъгата си по преходността на живота. Все още дете. Прави пясъчни замъци край морето. Гони се с другите деца. Играе футбол бос, с дългите си крака, в които сам се спъва. Дете с душа на възрастен. Нежно лице, меки черти, момче и момиче в едно. Вгледай се и сам избери какъв да бъде. Още едно, две лета и ще прекрачи границата. Ще започнат да му растат мустаци, гласът му ще се промени. Ще стане мъж. Ще премине отвъд детството. В отвъдния свят, там където хората отдавна са забравили как се правят пясъчни замъци. Но сега той е между двата свята, между двата пола, между две жени. Майка му и аз. Майка му го записа на уроци по литература. “Ще кандидатства “Право” – най-перспективната специалност!”, обяснява разпалено по телефона. “Винаги ще си намери работа!”, убедена е тя. Ето как синеокото момче, със занесения поглед и русия перчем се озова при мен. Аз го учех да пише, а той ме учеше на единственото по-важно умение от писането – способността да чувстваш. В годините ни дели повече от десетилетие, но това не ни пречи да се срещнем именно тук и сега на този плаж.

След урока ме води в музея на рибите. Разказва ми развълнувано за тях. Смеем се, гледайки как пъстрите им цветове проблясват под водната повърхност. Любимите му животни, защото могат да дишат под водата. Като малък си фантазирал, че има хриле. Гмуркал се в морето и стоял под водата, докато остане без въздух. Чувството го опиянявало. Когато си без въздух, оценяваш колко много означава той за теб. В такива моменти разбираш, че не можеш да бъдеш нищо друго освен човек – роден и заключен в своето човешко тяло. Можеш да се освободиш от него, само когато се слееш с друг човек и заедно останете без въздух. Слушам го замислено. Защо винаги срещам хората, с които не мога да бъда? Винаги в един и същи град. И винаги през август. Късно е. Звъни му телефона. “Да, мамо, на плажа съм. Не се притеснявай, с учителката съм. И аз те обичам”. Думите му ме връщат в реалността. Майка му се притеснява, а той я успокоява, че е с мен. “И аз те обичам” се забива като нож в сърцето ми. Същите думи някога някой, когото обичах каза на някой друг. На този плаж. Пак в този град. Градът на невъзможната любов. Този някой, тогава ми каза, че не можем никога да бъдем заедно. “Ти ще пораснеш, аз ще остарея”. Още чувам думите му. “Ти ще намериш момче на твоите години, а аз ще остана при жена си и ще гледам как растат децата ми”. Сега аз, казвам същите тези думи наум на това синеоко момче, загледано със замечтан поглед към лунната пътека в морето. Аз ще остарея, а ти ще пораснеш. Аз ще родя син и ще го кръстя с твоето име, а ти ще си намериш момиче на твоите години. И завинаги ще сме заедно, защото в този момент, в тази нощ, сме били заедно. И всеки такъв момент е една вечност. Защото сродните души нямат възраст, нямат пол, нямат националност и цвят. Те говорят на един език, без думи. Като рибите в аквариума. Сливат се в едно и обединяват самотите си. Пясъчен замък край морето. В полунощ. Той носи морска вода в шепи, а аз копая основите. Смее се искрено, по детски. С него и аз се превръщам в дете. Луната е единственият ни свидетел, докато пяната на вълните отмива стъпките в пясъка. Две риби, които нямат нужда от въздух, които нямат нужда да говорят, защото на сушата остават завинаги неразбрани. Нощта ни поглъща бавно в топлите си обятия – два избледняващи силуета в града на невъзможната любов.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Страница“, брой 3/2017

БИТОВИ СМЕТКИ (разказ)

На тоя му викаха Пришълеца, защото като се напиеше и ставаше много луд. Аз за това и се влюбих в него, но после затова, и го зарязах.

Въобще, не мога да разбера, защо винаги си хващам мъже, на които аз трябва да им оправям животите. С тоя Пришълец живяхме 7 години и накрая го разкарах, защото сякаш беше престанал да ме забелязва. Ляга и става до мен, ама все едно ме няма. Той значи, през целия си живот е бачкал като готвач, прави пици и дюнери. По цял ден само това – 6 дни в седмицата по 12 часа, всеки ден. А на седмия, спи като заклан. Супер ограничено копеле беше. Яко се вътрих с тоя загубеняк.

Добре, че го зарязах.

Сега ще ти разкажа какво стана, докато още бяхме заедно. Значи, в един момент го уволниха от пицарията и той не ще да си намира друга работа. Било му писнало, цял живот бил работел, стигало му толкова. Аз започнах да издържам и двама ни. Ходех с два лева на работа. Сутрин му оставях на него 10 лева за бира и цигари. Не мога да си обясня сега защо съм го правила това. От любов или от глупост?!

Баничарница. Снимка: wikimapia.org

Баничарница. Снимка: wikimapia.org

След половин година му казах, че така не може да продължаваме и че трябва и той да бачка. И той такъв, със съседа, дето се наливаха по цял ден долу, пред блока, решили да правят бизнес, моля ви се. „Какъв бизнес бе, смешник?”, викам му. И той ми разправя: „Сега е сериозно, ще отваряме баничарница.” Смях се три дни и чак тогава продължихме разговора. Обаче, вика ми той, ще ни трябва начален капитал. И от кой мислиш иска той този начален капитал? От Гергана тъпата, дето си загуби 7 години от живота с него, демек аз. „Ами Гери, ти нали, така и така работиш, имаш сигурен доход всеки месец, само ти можеш да вземеш заем от банката.” Убеди ме копелето, убеди ме! Отивам и тегля аз, пет хиляди лева, заем от банката. И като причина за заема пиша: „Пришълеца иска да отваря баничарница”. Така де, бая си мислих точно това да напиша. Отивам и му давам сметката, оня се радва, скача, прегръща ме, целува ме. И аз тъпата си помислих, че наистина много ме обича. И аха да започне бизнеса със съседа, à днес, à утре, мина година и няма бизнес, няма баничарница. „Алооо, Пришълец? К’во правим бе? Аз тоя заем не съм го взела, за да си го харчиш ти като джобни?” А той ми се пули, пак пиян на кирка и ми се смее, после ме дърпа супер грубо да ме целува, аз го ударих и от там скандал и бой. Минаха така още месеци – аз бачкам здраво, а нашият долу пред блока прави бизнес плана със съседа и една двулитрова бира.

„Не те издържам, разкарай се от къщата ми, Пришълец?!”, крещя му аз, ама издебнах да е махмурлия, за да му е зле. „Разкарай се, стягай си багажа и си отивай при майка ти.” Той ми се пули пак, държи се за главата, вика: „Стига, прегърни ме”. „Разкарай се бе, нещастник”, крещя извън себе си аз и почвам да му вадя дрехите от гардероба, и да му ги хвърлям на земята. После се обадих на майка му да ѝ кажа, че ѝ го пращам и не искам повече да го виждам. След една седмица обаче, тоя се влачи пак у нас:

„Разкарай се!” – „Обичам те!”, „Разкарай се!” – „Обичам те!”

Ей така ни протичаха срещите. И накрая като видя, че не му се получава, ми вика:

„Добре дай поне малко пари”.

„Ааа, не!”

„Не бе аз за баничарницата…”, разправя той.

Знаех, че лъже. Ама нали съм такава мекушава овца и изведнъж ми стана жал, дадох му, да си има. След два месеца се виждаме, той съвсем изпаднал нашия, даже и на пришълец вече не приличаше. Няма сравнение за вида, в който го видях. И пак ми се моли, на колене ми пада като последния. „Дай пари от заема, вкъщи с майка ми и сестра ми няма какво да ядем, уволниха ги, не работят. Затънали сме в дългове – тока ни спряха, сега и парното ще го спрат и ще ни съдят.” Те тия братче, тяхното семейство, от пет години никакви сметки не са плащали. Псувам го здраво. После отидох и му платих тока и парното за последните месеци. Заемът си се стопи ей така, с разходи по него.

Накрая ми кипна и му казах, че го зарязвам, защото „две точки” и почнах: „си тъп, ограничен, нямаш амбиции, не искаш да се развиваш, слушаш чалга, никога не си ме поканил да излезем на ресторант, никога не си ми казвал, че ме обичаш, не си ми подарил едно цвете, държеше се все едно не съществувам, нямаш мечти, нямаш образование, нямаш нищо, не работиш и си пианица”. Точка. И той се сдуха здраво и след три дни ми пише смс: „Гери, аз имам мечта. Искам да стана шофьор!” Значи, аз вече не знаех да се смея ли, да плача ли, а той ми обяснява: „Ама не бе, Гери, искам да стана шофьор на нещо голямо… на ТИР!” Зааарежи! Не ми се обаждай повече. Остави ме намира. Край. Той в началото искаше да се съберем, пращаше ми цветя и подаръци по пощата. Викам си – ти, докато бяхме 7 години не го направи това, сега се сети. И така се разделихме. Забравих го Пришълеца, блокирах го на телефона и на мейла. И край.

boxНе след дълго се появи новата звезда – Емо Бокса. Зарибявахме се нещо в един бар. Излизахме. Той каза, че е женен, ама жена му не го искала и се зарязали един друг. И любов, любов с тоя пич. Бокса ме покани на две вечери. Викам си, тоя може и да се окаже истински мъж, а не като предишното леке! После обаче, след като ме зариби се оказа, че бачка като охрана в някакъв клуб и взима никаквите кинти на месец. Еми, не се оказа толкова богат, за колкото се представяше и най-смешното е, че и той не си беше плащал парното, а с тока правил някакви шашми, крадял от съседите. Помоли ме да му помогна. Абе, това на челото ми ли го пише: „Плащам безвъзмездно битови сметки”?! Аз имах още от заема за оная баничарница, та му платих и на тоя сметката за парно. Нещо като дарителски фонд за отрепки се явявам. Абе и тоя си се оказа копеле. Минаха няколко месеца и Бокса ми предложи брак. Купи ми пръстен и ме заведе на Витоша. Запознах го с нашите, с приятелите ми. И точно да говорим за дата на сватбата и той вика:

„Мацо край! Промяна в плана! Връщам се при жена си!”

„Копеле, ти сериозно ли?”

„Ами да, аз преосмислих…”

„Копеле, ти сериозно ли? Предложи ми да се сгодим, за да се върнеш при жена си? Ти луд ли си? Друсаш ли? К’во ти става?”

Фрас, един шамар в мутрата. Той ми го върна, естествено. Бушонира ми окото и повече не го видях. Майната му. Взех пръстена и още на другия ден отидох в една заложна къща да питам колко ще вземат за него.

В заложната къща бях толкова разстроена, цивря и хълцам, докато се обяснявам за пръстена. Пича вътре ме съжали и взе да ме пита как съм и можел ли да ми помогне. Аз му разказах какво се е случило и той взе да ме успокоява. Същата вечер с него излязохме да пием. Каза ми, че се казва Коко, но всички го знаят като Помпата. Той всичко плати, но това вече не можеше да ме впечатли. Казах му, че преди да имаме връзка искам разписка за платени битови сметки – ток, вода, парно… А! И свидетелство за развод! Той много се смя. Каза, че сметките му са платени, но имало нещо друго, което трябвало да знам. Давай, от рано гадориите, че последния път чаках 7 години, за да разбера Пришълеца какъв нещастник е.

renton

„Ами аз съм бивша хероинова дрога.”

„Е и к’во?”, викам му аз, без да се учудвам.

Това пък въобще не ме стресна, защото братовчеда беше така, а и двама от най-добрите ми приятели минаха на шприц и си съсипаха живота. Абе уж все се оправят – спират, почват, спират, почват… после яко алкохол и пак… И тоя се учуди, че аз не се стряскам.

„Ами не бе, гледай, друсал съм се 10 години с хероин?! Не мога да го крия това. Правихме го заедно с жена ми, разбираш ли?!”

Айде, и тоя боклук е женен!

„Ама не, ние се разделихме, но имаме дете…”

Копелееее!

„То малко чалнато се роди, защото жена ми друсаше, докато беше бременна. Не, като цяло си е добре, просто не говори много.”

„А сега друсаш ли бе, копеленце?”, викам му аз и като се вглеждам в лицето му и виждам, че яко му личи, че „помпа“. Във фейса е слаб и като се усмихва се виждат някакви импланти, вместо зъби.

„Не бе, не! Вече съм чист”.

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

Чист мръсник си ти. Бившият ми мъж така викаше: „Бивш наркоман няма”. Абе не знам к’ви ми ги говори тоя нещастник, но ме нави някак си и заживяхме заедно в „Надежда”. Оказа се, че работата му в Заложната къща била нещо временно, само за месец и малко след като тръгнахме, напусна. И пак кака ти Гери плаща сметките и цака яко кинти за семейното благо. Абе карай, сефте… Тоя също не искаше да бачка, дремеше у нас по цял ден и от време на време ходеше да продава… Е, как какво?! Дрога, какво! Трева и бонбони. То отрепката си е отрепка, тя няма как да се промени. Викам му вечер – „боклук”, после го целувам и си лягам до него. К’во да направя? Кажи ми? Аз друго освен боклуци не съм виждала, така че започнах да свиквам с тях. Една вечер се прибирам и гледам нашият се набол.

„Пак ли се почна бе, нещастник?”

„Ами да, не издържах, нервно ми стана!”, отговаря ми той.

„Нали знаеш какво ще стане оттук нататък?!”

„Ами знам”.

„Свършваш!”

„Ами знам”.

„Майната ти!”

„Днес бях при жена ми, бившата, тя пак е почнала да друса и ме накара и мен”.

„Майната ти. Няма да повтарям.”

Зарязах го и Помпата. Малко ми беше жал, че пропада и понякога ходех да му нося храна на него и жена му. Давах им и по малко пари. Бяха наистина зле. Толкова зле, че чак да ти е жал да им кажеш „Майната ви!” Добре, че поне бяха пратили детето при баба си.

И си седя аз и си редя в главата колекцията от отрепки в живота ми. Копеле

Снимка: plovdivskinovini.com

Снимка: plovdivskinovini.com

Едно, копеле Две, копеле Три… И точно, докато броя наум се появява Крум Мутрата. Копеле отвсякъде. Вечер чертае в Червило и Ялта, през деня върти далавери с дрога и проститутки. Дразнеше ме какъв е едър и тъп, но ми беше писнало от нещастници без пари. Като ще е нещастник, нека поне да има и кинти. Е, Мутрата плащаше всичко, навсякъде. Водеше ме по ресторанти, купуваше ми подаръци. Родих се с него. За първи път битовите сметки не плащах аз. Нищо общо с предишните мизерници. Скоро спрях и да ходя на бачкане, парите вече не бяха проблем. Нали Мутрата е до мен. Води ме по морето на Златните, СПА хотели, лукс, чертаем и дърпаме бело за без пари. На върха сме. Забравих целия си предишен живот на благотворителен загубеняк. С това копеле, май ми излезе късмета. Е, не е много хубав, дебел, нисък и набит, знае само да блъска във фитнеса и да вдига щанги, ама к’во ти дреме?! Нали не му плащам сметките за ток и не му давам кинти за дозите.

Обаче нали се сещаш, че при мен не може да има нещо хубаво за прекалено дълго време. Една вечер точно като се бяхме нашмъркали в Крум, дойдоха внезапно някакви тъпаци. Здраво заблъскаха по вратата и крещяха: „Отвори веднага, нещастник”. Оказаха се едни приятели на Крум, бях ги виждала по баровете, в центъра.

„Ей, чшшш на к’ъв се пра’йш? ‘Що продаваш, където не трябва бе, педал?

Започнаха да крещят те и да го блъскат в гърдите, след като влязоха.

Май и те бяха на няколко линии, защото избесняха, яко бой, крушета, ритници. И аз го отнесох също. Направиха мелето и се изметоха. На сутринта, пред вратата – куки. Обиск на апартамента. Аз и Мутрата – в районното.

„Него ще трябва да го задържим, а вас ви пускаме…”

Дадоха му 10 години пандела. Натопиха го и той го отнесе заради сума народ.

„Копеле и ти се прецака, и мене прецака.”

Ей така с Мутрата. Той все още е в затвора и през ден му ходя на свиждане и му нося храна… Записах го и него в списъка с онези отрепки, които минаха като буря през мен.

Нали разбираш, такива са съдбите ни: на някои животът им тече нормално, по права линия, ходят на училище, после следват хубави специалности в университет, след това работят, женят се, плащат си редовно сметките и всичко им е окей, а на други просто им е писано да не им се получи. Още с раждането си им е предопределено някъде, че накриво ще им излезе цялото съществуване… Така е отредено за тях, цял живот да плащат битови сметки.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е един от неиздадените разкази в сборника “Малка, мръсна и тъжна” („Рива“, 2014 г.)

Други разкази от Бистра Величкова:

ЖИВА КОЖА (разказ)

famefataleТя има оранжево куче, четка за акварел в косата, шие кожени палта, плете ръкавици, рисува, бели портокали, когато съм при нея. Мълчи. Гледа ме. Смее се. Има татуировка на рамото – устни, които целуват погледа ти. Има мъж в Русия. И син, на 13. Изключили го от училище, малко след като се развела. Не му понесло. Започнал да пие водка, посягал на учителите, чупел чинове в час, дори се опитал да запали училището. Сега шие на долния етаж гривни и чанти, заедно с баба си – нейната майка, и заедно със студента от Художествената, заедно с който тя понякога… Но само понякога. Горе на онзи таван. Иначе долу е магазин, ателие, кафе… Всичко, което се вижда от улицата през деня. Хората минават, влизат, пробват, купуват нещо или само разглеждат. Зад завесата, където понякога е пробна, е всичко останало: червените стени, старото канапе с черни рози, огледалото с лика на Салвадор Дали, оранжевото куче на пода, мивката от дърво, свещите във всички ъгли, купата с портокали, бурканите с билки, аромата на липа и на трева. Отваря капак за тавана. Спуска се стълба. Прави ми знак да я последвам. Изпива ме с поглед. И други са я последвали. И други е изпивала. Личи си по завивките, намачкани и разхвърляни с чужди миризми, и истории. Личи си по ръцете й, които докосват не за пръв път, като влюбени. Горе има закачалки със стари дрехи, шапки, износени обувки, празни бутилки вино, разпилени картини, бои, пълен пепелник, свещи и матрак. Тясно е. Ниско е. Можеш да седнеш или да легнеш. Или да гледаш през малкия прозорец с решетки. Заснежено е. Студено е. Сребърно е. Стъклено е. Януари следобед е. Толкова рано в годината. Толкова рано завинаги. Улично осветено, със счупени пейки, стари катерушки и жени в палта. И тя с блуза от ярко червени макове, с голи рамене. Долу се чуват шевните машини и новините по радиото. „Искаш ли портокал“. Взима два, подава ми единия. „Мога да те нарисувам?“, подхвърля и съблича блузата ми. Белим заедно портокали. Впива пръсти в оранжевата кора. Пропуква се и опръсква дланите ни със свеж портокалов сок. „Отдавна ли шиеш кожи?“. „Да“, прошепва тя и оставя тишината да довърши, докато слага бавно парче портокал в устата си. Гледа ме пронизително. Маха четката от навитата на кок коса. Тя се разпилява върху раменете и пред лицето. Красива е. Като картина е. Облизва четката с език и я потапя в червена боя, в палитрата до нея. Рисува върху тялото ми. Най-горе вляво – сърце. Кожена чанта долита отдолу: „Така добре ли е шевът?“, пита майка й, от долния етаж, докато си припява песента от радиото. Тя взима чантата, оглежда я съсредоточено, за секунди забравя за мен, провиква се: „Идеален! Заший го още веднъж, да е по-здрав и забоди червената брошка отпред“. Връща й чантата. Поглежда ме. Усмихва се. Попива червеното сърце с устни. Боята се разтича, размазва се. Казва, че обича да рисува върху живи материи. „Можеш да рисуваш същото, отново и отново, без да остава следа…“ Целува ме. Разказва ми за Петербург. Родният й град. Емигрирала, избягала, след развода. Завинаги остава най-красивото място в света. Всички там носели нейните дрехи, нейните кожи. И нейното лице. „Отиди и се огледай в хората. Във всеки един съм аз. Жива кожа. С два шева и едно сърце от акварел“. Смее се с глас към тавана. Аз я целувам. А тя иска още портокал. Гледа ме дръзко. Усмихва се. Запалва цигара. А аз, я обичам цялата, заедно с тавана, прозореца, януари, четката, иглите на стената и звука на шевните машини долу. Пита ме за какво мисля. „Искам да напиша нещо за теб“, отвръщам. „За нас“, добавя. „А аз ще го зашия. От игла до конец“. Смее се. „Ще зашия думите с кожи. Само сърцата ще нарисуваме заедно. И само те ще напомнят за деня, в който беше януари“.

Бистра Величкова

* Разказът „Жива кожа“ е публикуван за първи път в LiterNet, 15.11.2016, № 11 (204)

БЯГСТВО С ДИВИТЕ КОНЕ (разказ)

За първи път се влюбих на 17. И за последен. На 17 светът изглежда по различен начин, но нека започна отначало…

Бяхме голяма компания, хлапета все на по 16-17 години и си живеехме живота. Слушахме метъл, пънк, рок. Всички с дълги коси – без значение момичета, момчета. Всичко го правехме за купона – пиехме, пушехме, друсали сме се. Като се замисля, най-много сме се друсали. Беше лудо. Куфеехме по концертите на „Нова генерация” и „Ревю”. В компанията имаше един Мишо. Той свиреше страхотно на китара. Беше истински талант.

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

Беше краят на месец май. Пролетта беше оцветила всичко в зелено, дърветата цъфтяха, птичките пееха. Седим си ние в един късен следобед в Борисовата градина и пием бири, нашата компания, метъли и пънкове. Мишо извади от джоба си някакви хапчета. Нарече ги „перки” или още „Паркизан”, някакво лекарство срещу паркинсон. Мишо каза, че от него получаваш халюцинации. Взехме от тях и после бира, бира, бира… и да – халюцинации. Вече беше късно вечерта, а аз имах чувството, че всъщност е ден, но някой е загасил лампите! Сещаш се за какво става въпрос?! После имах чувството, че около нас седят непознати хора и ни наблюдават, а ние не спираме да се смеем. Не знам кога, но сме заспали на тревата. Събудихме се към 9 сутринта, защото някакво куче се беше приближило да ни души и се опитваше да препикае Мишо. По алеите вече всички хора вървяха забързани за работа, добре облечени, с куфарчета, гледащи часовниците си. Ние в това време се въргаляхме в мократа от росата трева и не знаехме къде се намираме. С опърпани дрехи и сънливи очи посрещахме утрото на нашето безвремие. В този момент Мишо извади китарата, която до преди малко беше ползвал за възглавница на тревата. И докато животът се суетеше покрай нас със забързана крачка към поредния работен ден, той запя любимата си песен на Роулинг Стоунс: „Диви, диви коне, те никога не ще ни отнесат. Диви, диви коне…”. Мисля, че точно тази сутрин се влюбих в Мишо.

Снимка: "Двойна измама"

Снимка: „Двойна измама“

Дойде ‘89-та. Падна режимът. С демокрацията дойдоха и всякакви нови забранени наркотици. По-късно нарекоха това време – първият бум на хероина. Изведнъж всичко беше позволено, свободно… Хапчетата, с които доскоро се друсахме, все повече започнаха да се изместват от „херингата”. Хероинът започна да навлиза сериозно, но тогава никой нямаше информация какво е това нещо. Много от приятелите ми неусетно започнаха да затъват.

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

Мина време, завършихме училище. Компанията започна да се разпада. Всеки пое по своя път – едни станаха наркомани, други – алкохолици, трети полудяха. Който все пак успя да остане с всичкия си, избяга от България. Ние с Мишо вече ходехме сериозно. През лятото на 1992-ра се случиха две важни неща за мен, първото: приеха ме да уча Английска филология в Софийския университет; второто: научих, че съм бременна от Мишо. По това време той беше в казармата. Пуснаха го за три дни отпуска. Когато го видях, ми се доплака, бяха му остригали дългата, гъста коса. Когато му съобщих новината, той се зарадва, запрегръща ме: „Ама това е страхотно”, вика, „сега ще си имаме бебе, ще си го гледаме, ще се обичаме…”. Зарадвах се, че така приема нещата. Майка ми обаче каза задължително да направя аборт. Била съм още прекалено млада, не съм можела да поема отговорност за себе си, пък какво остава за деца и семейство. Пък и тоя Мишо, какъв бил… Бил още млад и несериозен, как щял да се грижи за жена и дете. Накрая, аз все пак, запазих детето. Обичах Мишо и исках детето.
Оженихме се. Родих. Заживяхме заедно с малкия ни син Николай.  Първите години нещата вървяха много добре. Аз все още бях много влюбена в Мишо. Той излезе от казармата, но реши, че не иска да учи. Това добре, но не искаше и да работи. Аз започнах работа, в същото време и учех, а той стоеше и гледаше телевизия вкъщи. Казваше, че си търси работа, но нямало. Постоянно говорехме, обяснявахме се. Той ми казваше, че ще направи всичко възможно, за да промени ситуацията и да си намери работа. Много държал на семейството ни. Тия разговори започнаха да зачестяват, заедно с литрите алкохол. Майка ми тогава само ме гледаше остро с вид „Аз ти казах!” Нещата станаха сериозни, започнаха скандали, той ми посягаше. Наистина всичко се обърна с главата надолу. Няколко години живяхме заедно, като накрая беше ей така – скандали, крясъци, сълзи.

Copyright © Beastra

Copyright © Beastra

Докато взема решение да се махна от него, мина много време. Вечерта ми е много тегаво, рева и решавам, че се развеждаме, и съм твърда. На другия ден, на сутринта си казвам: „Не, не, чакай да видим, може пък да се оправи, да се променят нещата. Все пак имаме и дете!” А вечерта пак същото… Накрая реших твърдо – развод. Беше много драматично, защото, когато Мишо беше трезвен, ми се молеше и ревеше да не го оставям, а когато беше пиян, ставаше груб и агресивен. Въобще това отдавна не беше онзи Мишо, когото обичах от ученическите ми години. Махнах се от него. Със сина ми Николай отидох в апартамент под наем. Тогава работех като учителка по английски. Вече бяха точно тия години в България – на голямата инфлация, банките фалираха, нямаше пари, нямаше стоки. Имах чувството, че ще стигна до просешка тояга. Нямаше как, борех се сама… Първите години, откакто се разделихме с Мишо, чувах от приятели, че много страдал, защото сме се разделили и затова пиел още повече. После чух, че е започнал и да се друса. Все едно, вече не ме интересуваше къде е и какво прави. Аз бях твърда и прекъснах с него всякаква връзка.

Годините се изтърколиха, Николай тръгна на училище. Един ден, след като го взех от училище, се прибирахме през подлеза на „Орлов мост”. Там, някакъв брадат мъж с извехтели дрехи свиреше на китара с четири струни, другите две бяха скъсани. Приличаше на клошар, но свиреше добре. Напоследък има много такива из подлезите. Те там си живеят – спят, ядат и свирят за някой лев. Николай ме дръпна да останем да послушаме как мъжът свири. Лицето му беше подпухнало, беше мръсен, изстрадал. Изведнъж мъжът ме погледна в очите. Вцепених се. Бях виждала тези очи и преди. Погледът му ме пронизваше и четеше сърцето ми.

– Госпожо, тази песен е за вас – каза мъжът и запя. – Диви, диви коне, те никога не ще ни отнесат. Диви, диви коне…

Усетих топка в гърлото. Сърцето ми натежа. Задърпах Николай към изхода на подлеза. Той не искаше да върви:

– Мамо, този човек свири много хубаво, нека да послушаме още!

С разтреперан глас му казах:

– Върви, Николай! Бързаме!

След седмица във вестника прочетох, че в подлеза на „Орлов мост” е намерен починал клошар. Намерили са го свит върху влажния цимент на подлеза. Вкочанените му пръсти все още стискали старата китара с четири струни.

Бистра Величкова

* Разказът е публикуван за първи път в LiterNet , на 19.03.2010 г., бр. № 3 (124). Разказът е един от първите публикувани разкази на Бистра Величкова, в литературно издание.

** Разказът е един от неиздадените разкази от сборника “Малка, мръсна и тъжна” (Рива, 2014 г.)

„Сам“ – разказ от Мартин Костов

Мартин Костов – дилърът на думи, който пристрастява читателя с начина по който ги подрежда, с начина по който ги омесва и им дава нов смисъл. Реди ги като линии на белия лист и с поемането на всяка една дума от тялото, човек се надрусва с болка, с чувства, с невъзможността на света, с принудата да живееш, въпреки всичко, с надеждата, че не си сам. „Знаеш че мислиш по този начин, защото си зависим…“, пише Мартин в последния си текст „Сам“. „Понякога това е проблемът. Толкова си надрусан и не усещаш, че дори не може да се разплачеш. Тази доза никога не ти стига…“ Да, дозата от думи, наредени от Мартин, като линии дрога, инжектирани в теб, като убийствения прах на времето, никога не стига. Искаш и още, и повече, пристрастяваш се към болката, която чувстваш като своя, като част от теб. И която те прави по-истински, и по-жив. И по-особен начин щастлив. Благодаря на дилъра на думи, който се появява винаги в точния момент, когато си в абстиненция. И мислиш, че си сам. Мартин Костов. 

Снимка © Мартин Костов

Снимка © Мартин Костов

САМ

Толкова години съм се лъгал или не съм. Всъщност съм знаел, докъде мога и ще стигна, и въпреки това не се отказах. Може би съм бил сигурен, че няма да бъда като него. Но станах или поне бях на път да стана. А той е в затвора. Петият етаж беше единственият смисъл и цялото ми ежедневие. Дилърите даваха малко трева, амфетите ме караха да не мога да спя и да бъда този, който никой не познава. Дори аз. Бях толкова буден и сам. Усещах само тогава, когато го правех отново и отново. Можех да спя, само когато хероинът се впиваше в устните и навътре в гърлото ми. Майната му на живота, от днес намирам смисъла сам. На кого му пука? Обикновено се излагаш, пишейки на непознати хора. Ти си уличник. Бездомник, а метафората не дава да я преглътнеш. Страхът, че си изгубен, че нямаш никой и нищо, че си невидим за всички и че всичко е приключено, те кара да продължаваш. Само това ти дава сили да живееш и да мислиш, че има смисъл в единственото, което те обича по-бързо от спиране на въздуха. По-бавно, но по-болезнено. А, когато го няма, те е страх и жал. За себе си. Плачеш всеки ден сам, защото не искаш никой да те вижда и да усеща болката ти. А този пети етаж се мотае в мислите и главата ти, без да иска да си тръгне. Даже не го прави.

Трети ден на амфети и не помня името си, рождената си дата и мисля, че животът е това. Помия, в която се давиш. Понякога знаеш, че не си заслужава, разбираш и знаеш, какво се случва, знаеш че мислиш по този начин, защото си зависим, но дори тогава не ти пука. И минути по-късно мислиш по коренно различен начин. Все едно някой те е омагьосал. Тръбичката вече е толкова свита, че пушекът излиза от нея и се лепи по лицето ти. Залиташ, драйфаш и умираш на дивана. Стаята и нейните три стени те притискат. Този триъгълник се приближава все повече към теб. Припадаш, удряш лицето си, не знаеш, къде си и защо това ти се случва, молиш се да не се повтори, за да може да се надрусаш отново. Не защото те е страх за теб или околните. Поглеждаш иглата и си казваш, че има време. Но това време е толкова близо, че не ти остава много живот. Ако не излезеш от стаята, гниеш… В банята хлебарките те лазят, гледаш в огледалото и виждаш в себе си човек, който не познаваш. Питаш се, кой е той. Нито ти, нито той отговаря. Гледате се и времето прегръща студените ти длани, защото навън снегът натрупва все повече…

Дебютната стихосбирка "Дом" на Мартин Костов. Copyright © Beastra

Дебютната стихосбирка „Дом“ на Мартин Костов. Снимка © Beastra

Правиш секс за пари, които дори не ти стигат. Без да чувстваш, мислиш, искаш, свършваш. Провокираш шибаната съдба. Обикаляш къщата, преобръщаш пристрастената си към наркотици кожа в шибаното легло, гледайки мутрата му. Ръцете, слизайки и качвайки се, драскат кожата. Затваряш очи, преглъщаш слюнката си и се опитваш да не плачеш. Вечерта е студена, дъждът измива сълзите ти, улиците са толкова уплашени, че дори залитат, а ти около тях правиш кръгове. Със замръзналите си крака, пияни и надрусани вилнеете. Устните ти са толкова гладки, че като се огледаш и погледнеш към тях, очите ти започват да плуват, без да се давят. Понякога това е проблемът. Толкова си надрусан и не усещаш, че дори не може да се разплачеш. Тази доза никога не ти стига. Всеки път ти се вижда все по-малко, и все повече искаш да си някъде в облаците. Сам. Да мълчиш и да умираш. Пристрастен си към тази смърт. Дори начинът на мислене не ти прави впечатление. А когато не го правиш, те е страх. Как ще се чувстваш. Защо се чувстваш. И не само себе си. Не искаш да усещаш нищо и никой, но понякога се налага.

* Разказът „Сам“ на Мартин Костов е публикуван за първи път на личната страница на автора, на 30 юли, 2015 г.

„Мартин Костов: Благодарение на поезията съм оцелял“ – интервю на Бистра Величкова с младия поет Мартин Костов

Мартин Костов: Благодарение на поезията съм оцелял

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов е един от най-младите поетични таланти в съвременната българска литература. Роден през 1997 г. в София, той пише и публикува първите си стихотворения едва на 15 години. След първата му публикация в LiterNet, главният редактор Георги Чобанов  възкликва: “Колцина от по-възрастните поети от него могат да пишат по този начин”. Читатели и критици сравняват младия поет с Петя Дубарова (зарадаи възрастта и болезнената искреност), както и с френския символист Артюр Рембо (поради идентични причини). Мартин има публикации още в сп. „Страница“, в. „Литературен вестник“, „Литературен клуб“. На 17 години излиза дебютната му стихосбирката „Дом“ (Изд. „ДА“, 2014 г.), която получава множество положителни отзиви от литературната критика. В предговора на книгата, поетът Васил Прасков пише следното:

“Биографията на Мартин прилича на мрачна приказка за едно изгубено или по-скоро “невъзможно” детство. Той е роден в краен софийски квартал, в семейство на самотна майка с девет деца. Още от най-ранна възраст се сблъсква лице в лице с неумолимите закони на борбата за лично и чисто битово оцеляване и до днес неотменно твърди, че “никога не е бил щастлив”. Израства в среда, в която се слуша чалга, бг-рап и Джъстин Бийбър, а наркотиците и насилието от всякакъв вид са всекидневие. Нерядко животът го среща с хора, за които четем в криминалната хроника и гледаме под формата на персонажи в сензационните и евтини американски психотрилъри. За щастие Мартин оцелява…” 

С гердан, с катинар на врата, заключен за света, Мартин идва на срещата ни пред Народната библиотека в София. За интервю. В което да ми разкаже за дебютната си книга “Дом”, за поезията, която кърви, за това да си изгубен, за това да си на 18, а да си преживял неща като за няколко живота, за болката, която го кара да създава и да се саморазрушава едновременно, за бъдещето, в което вярва… И за самотата в рушащите се сгради, която го прави по странен начин щастлив.

В “Кафето на архитектите” е спокоен следобед. На някои от масите се виждат познати лица на поети и литератори. С Мартин сядаме на крайна маса, в ъгъла. Той си поръчва мляко с кафе. Заприличва ми на живота му, който обаче не е могъл да си го поръча по свой вкус. Смесва ги двете. Черното се разтваря в бялото. Мартин разбърква сместа с лъжица. Поглежда ме и се усмихва.

Включвам диктофона. И не Мартин, а тишината започва да говори.

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Задавам въпрос, който отеква глухо в топлия летен въздух. Той се усмихва и не казва нищо. В разговора с Мартин има повече тишина. И както и в стиховете му – премълчаното говори повече от казаното. Той нахвърля щрихи с малко думи и оставя сърцето и фантазията да довършат цялата картина. И ако човек има сетива да чете белите полета, между редовете в книгата му и да се вслушва в мълчанието му, ще научи много за него и за живота.

На много от въпросите, които задавам, Мартин отговаря с “Не знам…”. Но всъщност знае и то прекалено много, но не иска да каже. Както, когато разговаряш с живота и задаваш твърде много въпроси, до отговорите на които трябва да достигнеш сам. Разговорът с Мартин е точно такъв. Усещаш, че срещу теб стои една вселенска мъдрост, получена чрез болезнен опит и страдание, една дълбочина, която те гледа с чисти очи на дете, което обаче може да ти каже твърде много и твърде страшни неща. А това би било опасно за самия теб.

Мартин мълчи, както мълчи и животът, който ако отговори на всичките ти въпроси, може да те откаже от самото живеене, да те разруши, да те разколебае окончателно за смисъла. За това вероятно, Мартин предпочита да запази събеседниците си, като отговаря с “Не знам”. След което се усмихва,  отпива от млякото с кафе и се прави, че болката не съществува. Болката, която го ражда и убива всеки ден. Ако се вгледате в очите на живота, така де, в очите на Мартин ще прочетете това, което той ще напише утре. Ще видите стаена и умело прикривана тъга. Неизказани мисли, чувства и съмнения. И така боли от тези очи, че когато се усмихне младият поет е като слънчев лъч, който едва е успял да пробие през сивите облаци, след хиляди дни дъждовно време. И огрява земята така, че придава нов смисъл на съществуването. Усмивката му носи особена радост и облекчение, че болката може и да се усмихва, забравяйки за миг, че работата й е да боли. Забравяйки своя дом, в сърцето на Мартин, който с годините я е опитомил и се е научил да я използва, за да създава и да се спасява като я описва. Като я изважда на белия лист, за да покаже на света колко остро го пронизва, когато са само двамата.

По-долу са събрани всички думи, които Мартин ми подари в онзи летен следобед, през юли. Дългото мълчание между тях няма как да го предам в писмен вид. Няма как и да ви кажа какво ми каза, когато не говореше. Защото и тази тишина е подарена, споделена и безкрайно лична. Но за да усетите духа на разговора с младия поет, четете бавно следващите редове и след всеки негов отговор, спирайте и се вслушвайте в отекването на думите в тишината. Които пулсират във въздуха като сърдечен ритъм, на 18-годишен, който мисли и чувства като по-голям от възрастен.

ИНТЕРВЮ

Как и кога започна да пишеш? Кога публикува първите си стихове?

Пиша от малък, от втори клас. Тогава написах първото си стихотворение, което го прочете класната ми. Години по-късно, на 14, започнах да пиша всеки ден. Тогава, първият, който прочете стиховете ми беше Васил (Васил Прасков – известен български поет – бел. а.). Не помня как се запознахме, беше преди много години. Бях му пратил няколко неща и той започна да ми обяснява как трябва да се редактират. Каза ми да пиша по-сериозно. И аз го послушах. Преди това дори нямах намерение да публикувам. Дори беше малко насила. Пратихме разкази за един конкурс. Не се получи и аз се ядосах. След това ме накара и ми помогна да публикувам.

За първи път публикуваха мои стихотворения в ЛитерНет. Редакторът му, Георги Чобанов пусна няколко (Стихотворенията: “Разстояния”, “Проблеми със сърцето”, “Докато падах”, “Апокалипсис”, “Не съм”, “Бяло зелено червено” и др.). След това си направих сайт, където започнах да публикувам всякакви мои стихотворения. Започнах да пращам и по други литературни сайтове – в “Литературен клуб”. В последствие Силвия Чолева (Силвия Чолева е поет, журналист и издател от издателство „ДА“ – бел. а.) ми писа и започна да ме публикува в “Литературен вестник”.

dom_knigaКак се стигна до издаването на дебютната ти стихосбирка “Дом”?

Силвия Чолева ми предложи да ме издаде и да ми стане редактор и аз се съгласих. Тогава бях на 15 г. Точно започнахме да работим по книгата и аз се отказах. За това всъщност излизането й се забави с повече от година. Не знам защо, но реших, че няма да пиша повече. Въпреки че, всъщност не спирах да пиша. Но бях решил да не публикувам никъде нищо.

Майка ти и близките ти знаеха ли, че пишеш и че ще издаваш книга?

Не. Майка ми не знаеше, че пиша, докато не излезе книгата. Всъщност, малко преди да излезе  тя разбра… Не знам как й се струва. Радва се. Може би не се радва за нещата, които пиша, но се радва, че книгата съществува. Приятелите ми знаеха, че пиша, но близките ми не. Приятелите ми ме подкрепят и идват на мои четения.

Стиховете и кратките ти разкази по лични преживявания ли са писани?

Деветдесет и осем процента от стиховете са писани по лични преживявания. Някои приятели не разбират това, което пиша и са ми казвали: “Преведи ми това стихотворение” или “Какво значи това?”. Но аз не съм им давал никакви обяснения.

След като напишеш нещо редактираш ли го много след това?

Не. Не ги редактирам много стиховете. Само правописните грешки или сменям някоя дума.

Кой е първият човек, който ти чете стиховете, след като ги напишеш?

Най-често се съветвам с Васил (Прасков). Той е първият, който ги чете.

От къде идва вдъхновението за стиховете ти?

От неща от живота и мои лични преживявания… (пауза, тишина)

В тях има много болка?

Да. Така е. Те до някъде ми помагат да я преодолея, но до някъде… (Усмихва се. Следва дълга пауза и мълчание)

Мислиш ли, че болката е извор на творчеството?

Да, мисля че е точно така. Мисля че ако я нямаше тази болка щях да пиша, но не такива неща. За това не съжалявам, че я има.

В информация за себе си, на личния си сайт пишеш следното:

“Опитвам се да бъда този, който искам да съм. Но е трудно човек да бъде себе си, когато животът е толкова суров. Когато пиша всички тези стихове, аз всъщност препускам през един океан от болка и щастие едновременно. Никой не разбира, какво е истинското чувство. Вътрешното усещане, че това е само и единствено твое.  Въпреки  страха в теб, ти се чувстваш свободен. Мислиш, че някой те наблюдава, в къщата ти има някой, кучетата лаят. Ти си сам. Или поне мислиш, че си сам. Това е животът ми, и всички мои настроения. Гадно е на тази  възраст да пиша тези мрачни думи. Понякога си мисля, дали това е нормално, дали наистина това е животът…”

Хората като го прочетат това биха те попитали защо на такава ранна възраст,

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

мислиш че животът е толкова суров и непоносим?

(Усмихва се, отпива от млякото с кафе, поглежда ме и оставя тишината да отговори. Тишината тежи.)

Мислиш ли, че на прекалено ранна възраст са ти са случили много неща?

(мълчание) Да, определено. До някъде мисля, че това ме обогатява… (дълга пауза и тишина)

Ако си имал възможност за друг вид живот, какво би променил?

Всъщност нищо. Не съжалявам за нищо, което се е случило, защото всяко нещо, което се е случило ме е научило на нещо ново.

Какво е било вдъхновението за разказите “ТВУ” и “София” – много истински и силни текстове, отново наситени с болка?

Разказът “ТВУ” съм го писал на 16 години. Вдъхновението за него беше, че си спомних за една приятелка и исках да напиша разказ за нея. И го написах. А разказа “София” го написах,когато пътувах в рейса от Пловдив за София. Написах го на един дъх и почти не съм го редактирал след това.

Как пишеш най-често? Всичко написваш наведнъж или премисляш как и какво да напишеш?

Като искам да напиша нещо, просто сядам и го написвам от началото до края. Защото, ако прекъсна разни идеи ми бягат. По всяко време пиша. Когато съм вкъщи на компютъра, когато съм навън и ми се пише, записвам по разни листчета, в телефона, във Фейсбук пращам съобщения на разни приятели, за да си запаметя нещо. А те само ме питат – какво е това? (смее се)

Кога пишеш – когато си щастлив или когато си нещастен?

Повече пиша, когато съм нещастен.

Почти всеки ден имаш ново стихотворение на сайта и на Фейсбук страницата ти. Всеки ден ли пишеш? Колко най-много стихотворения ти се е случвало да напишеш за един ден? И колко време е бил най-дългият период, в който не си писал нищо?

Пиша най-редовно сурин, след като си направя кафе. Така се събуждам. Пиша почти всеки ден. Понякога има периоди в които не спирам да пиша. Друг път пък не пиша седмица. Всъщност седмица е най-дългият период в който не съм писал. Откакто се занимавам по-сериозно с поезия, това се е случвало веднъж, или два пъти. Имаше един период в който ми трябваха пари, нямах джобни и пишех по 3 стихотворения на ден за 10 лева. Но това не значи че тези стихове са фалшиви, и съм ги писал на сила. Парите бяха от кръстниците ми, на които съм много благодарен. Иначе най-много по 10 стихотворения съм писал на ден.

Гледам катинара овесен на врата ти. Заключен ли си към света?

Не знам… (усмихва се, мълчание)

Мартин Костов на четене в BarDak, в София. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов на четене в BarDak, в София. Снимка © Бистра Величкова

Със стиховете си мислиш ли, че отваряш една своя страна, която не можеш да я изговориш, а само да я напишеш?

(усмивка, мълчание, млякото с кафе в чашата е вече наполовина)

Мислиш ли, че това което е в книгата е истинският ти Аз, най-дълбоките ти чувства, които можеш да споделиш само с белия лист?

Да, всъщност. Това и Силвия (Чолева) ме беше питала в едно интервю. Това и на нея й казах тогава, че в книгата има неща, които не съм казвал на никой и никой не ги знае.

Можеш ли да кажеш, че най-много доверие имаш на белия лист?

Да! Абсолютно! Всъщност той никога не ме предава.

След този успех – на 17 г. да издадеш книга със стихове, за която много от големите ни поети и литературни критици изказаха похвали – чувстваш ли се по-уверен и със самочувствие, че можеш да се занимаваш сериозно с поезия?

Чувствам се, както преди да излезе книгата. Аз не пиша, за да успея, за да стана най-добрият поет. Пиша, защото това ми харесва, кара ме да се чувствам добре, да забравя някакви неща, да ги преодолея.

И все пак, това че си издал книга и твоето занимание е придобило публичност, не ти ли дава увереност, че все пак имаш талант да пишеш и че това е твоят път?

Не мисля…

Не го ли чувстваш като твоето нещо, което е спасението ти да оцелееш?

Всъщност да. Толкова неща са се случвали, че понякога имам чувството, че само благодарение на поезията съм оцелял. Защото, когато не пиша някакви неща, започвам да се изнервям. А, когато ги напиша се чувствам по-добре.

Мислиш ли, че писането на поезия може да се сравни с пиенето на алкохол или взимането на наркотици? Да се сравни с нещо, което ти помага да се успокоиш, да забравиш?

Да, определено. Понякога ми действа като наркотик. Пристрастен съм към поезията и писането. (смее се)

Кои автори и книги четеш?

Всъщност въобще не чета. Чета, но много малко. Не знам защо… Васил (Прасков) постоянно ми дава да чета разни неща, но… Иначе от всичко, което съм чел, повечето са български автори – Марица Колчева, Васил Прасков, Силвия Чолева, Стефан Иванов, Иван Димитров и т.н. Но трябва да чета повече, знам и ще го направя. Но и за това си има причина, но няма да я кажа сега… (мълчание, тишина)

Ти по принцип имаш влечение и към други творчески занимания. Освен, че пишеш, също така си фотограф, снимаш, а и пееш…?

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

(избухва в смях) Ооо, пеенето е ужас. Всъщност, много преди да започна да пиша, от съвсем малък исках да стана музикант. Но това никога няма да се случи (смее се силно). Правил съм опити да записвам песни, правили са ми инструментали, но никога не се е стигало до запис. Наистина най-голямата ми мечта беше да стана музикант. Не станах музикант, но в крайна сметка със Силвия направихме някаква книга. Стана това, което никога не съм очаквал. Никога не съм планувал да издавам книга. Не съм предполагал, че такова нещо може да ми се случи. По-скоро исках да издам песен. Какво ли не съм правил за това, но никога не ми се получаваха нещата. Също така, като по-малък играех в една театрална трупа в училище. Беше куклен театър. Имам желание да кандидатствам актьорско майсторство или режисура в НАТФИЗ.

Повече проза или поезия ти се пише?

Пиша повече поезия и повече поезия ми се пише.

Мислиш ли че тази книга е твоят дом? И най-уютно се чувстваш в думите?

Да. Със сигурност.

Чувствал ли си се бездомник?

По-скоро съм се чувствал изгубен. Все още се търся…

Не мислиш ли че тази книга е сигнал за намиране? Сигнал, че това е твоят път?

(усмихва се, мълчание, тишина)

В какво вярваш най-силно?

Най-силно вярвам в бъдещето. Не знам защо, но вярвам, че ще се случи нещо хубаво. Наистина не знам защо…

Кое ти дава сили да вярваш в бъдещето, когато настоящето ти носи толкова болка?

Всъщност настоящето и миналото ми дават сили да продължа и да вярвам, че в бъдещето ще е по-добре от това, което вече е минало. Аз знам и вярвам в това. Когато си помисля че нещата ще се оправят и ще бъде по-добре и на мен ми става по-добре и се успокоявам. Когато ми е много гадно и тежко, заради нещо, когато се сетя, че ще мине, че това е някакъв период, че след време всичко ще е наред, винаги си оправям настроението. До някъде вярвам и в приятелството, но нямам много добри приятели. Всъщност имам само един много добър приятел. Всички останали са ми познати.

Би ли се съгласил с това, че трудните моменти повече изграждат човека, отколкото, ако всичко е наред?

Да, мисля че е точно така.

Чувстваш ли, че в сравнение с връстниците си знаеш нещо повече и си преживял нещо повече?

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

(дълго мълчание) Да! Много мои приятели всъщност дори не знаят какво… Не знам как да го обясня… На много мои приятели нещата, които аз съм преживял… Те дори си нямат и на идея за всичко това… (пауза, мълчание). Но аз не съжалявам за нищо, което се е случило, защото ако не бяха станали тези неща, сега нямаше да съм този Мартин, който съм. Нямаше да пиша тази поезия. Най-вече заради това не съжалявм!

Ти си видял от живота неща, които дори възрастни хора, които са живели по-дълго, никога не са преживели и няма да преживеят. Няма ли в теб агресия и връждебност към света, заради трудностите, които си имал?

Не. Всъщност нито мразя живота, нито мразя света. На хората се дразня, но не ги мразя. Има хора, които са ми причинявали доста болка. Дори тях не ги мразя! Не мога да ги мразя. Аз не знам те какво са преживяли, как са живяли… И дори нямам право да ги мразя… Въпреки това, като цяло не съм много позитивен… (усмихва се, мълчание)

Вярваш ли на хората?

Всъщност не вярвам вече почти на никой. Защото хората в днешно време много лъжат и използват останалите. Заради това не вярвам. Аз бях заобиколен с доста такива хора,90% от моите познати бяха такива. И за това в последно време много не вярвам в хората. И въпреки това не всички са еднакви.

Това не те ли кара да се чувстваш сам?

Не. Не се чувствам сам. Не винаги. Имам един много добър приятел, имам поезията…

В книгата си пишеш много за любовта като чувство. Какво е за теб любовта – повече щастие или повече страдание е?

(усмихва се) Зависи от много неща. Нещо средно. Вярвам в любовта. Но тя определено причинява и много страдание. Много пъти съм си казвал, че целият живот е ужасен. Но без любов не може да се живее. Имало е случаи, в които не съм допускал някои хора до себе си. Но най-често аз съм прецакания. (смее се) Но вече съм се научил. Знам хората как лъжат, по какъв начин, с какви думи и мога да ги разпозная…

Колко пъти си бил истински влюбен?

Веднъж. За мен любовта е вечна. Завинаги с един човек. Поне от моя страна е завинаги. Дори, ако не получавам същото от другата страна. Точно за тази любов пиша в някои от стиховете…

Понеже си и фотограф, ако можеш да снимаш болката, как би изглеждала тя на снимка?

“Брутално! (смее се). Не, не знам…

Снимка: Мартин Костов

Снимка: Мартин Костов

Обичаш да снимаш стари, рушащи се къщи и сгради. Какво те привлича в тях?

Харесва ми. Напомнят ми… (пауза, замисля се). Напомнят ми някакви работи… В старите сгради има някаква самота, която ме радва. Не мога да го опиша. Когато снимам стара сграда се кефя самият аз. В тях има някаква любов, която почти никой не вижда. Има странни неща в тях… Точно в тази разруха и развалина сигурно е имало някаква история, някаква любов, някой е живял там, бил е адски щастлив… Хората това не го осъзнават. Дори не им пука за това, че някой може там примерно да е бил супер весел и щастлив. В старите сгради има някаква вечност. Незнам как да го опиша… Новите сгради – добре измазани, с нова дограма са скука. Предпочитам да живея в къща с разбити прозорци, отколкото в апартамент с шумоизолираща дограма. Така се чувствам по-добре… (усмихва се)

Можеш ли да определиш вътрешния си свят като такава сграда?

Горе долу.

Кой е най-големият ти страх?

Най-големият ми страх е да не се чувствам изгубен цял живот. Понякога се замислям за тези неща. Една позната ме беше попитала, цял живот ли ще се чувствам така. И аз се замислих, наистина цял живот ли ще се чувствам по този начин? Това е най-големият ми страх. Но дори и да се чувствам така, всъщност не ми е проблем… Мисля че мога да оцелея дори и така…

Това изгубване извор ли е на вдъхновение за творчество ти?

Мисля че да.

А представял ли си си денят, в който намираш себе си и изведнъж всичко става много балансирано?

Да, ужас. И от това съм се притеснявал, от баланса, защото поезията, която пиша сега, така ми харесва. Притеснявал съм се, ако поезията ми започне да става лигава и гадна.

Тоест страхът е двоен. Ако се намериш, може пък да изгубиш нещо друго?

Да. Всъщност и от това ме е страх. Не знам… Понякога съм си задавал въпроса защо не съм едно нормално момче, с нормален и обикновен живот… Но тогава може би нямаше да пиша това, което пиша…

Как би довършил изречението: “За мен животът е…”?

За мен животът е бъдеще.

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

В предговора на книгата ти Васил Прасков пише, че ти признаваш, че никога не си бил щастлив?

Всъщност не е съвсем така. Имало е моменти, когато съм бил щастлив, но това щастие ме е убивало. Защото е било временно… Защото е било неправилно… (дълго мълчание, тишина)

В предговора на книгата ти се казва още, че си израснал в среда на чалга, наркотици и насилие. Чувствал ли си се не на място там?

(смее се) Да, израснал съм в много чалгаджийски свят, със забавни простаци. Но е било и забавно. Винаги съм успявал да се впиша някак, но вътре в себе си, не съм се чувствал по този начин. Трудно ми е било да намеря хора, които да приличат на мен. И това ме е карало да се чувствам гадно.

Роден си в голямо семейство, общо сте 9 деца. До колко сте близки с братята и сестрите ти? Те знаят ли с какво се занимаваш, че пишеш и имаш книга?

Да, ние сме 4 момчета и 5 момичета. Но те са големи. Аз съм най-малкият. Те си споделят помежду си и са близки, но аз не споделям с тях. Винаги съм се дърпал някак си. И не съм искал да ги занимавам с моите глупости… Повече съм споделял с приятели, отколкото с роднини (дълга пауза). Те знаят, че пиша. От време на време идват на някои четения. Но като цяло не общувам много с тях, аз съм си отделно… Отделен… (тишина)

Казваш, че вярваш в Бог. Ходел си в Руската църква, където си пускал бележки с желания до саркофага на архиепископ Серафим? Какво си пожела там?

Точно, когато започнах да пиша си пожелах неща свързани с писане. Това ми беше първото желание в Руската църква. Там винаги се сбъдват. Всяко желание, което го пусна в кутията там ми се сбъдва. А като водя накои приятели и приятелки, и те пък ми казват: “Мартине, как можа да ме излъжеш, не ми се сбъдна желанието”. Пък аз им казвам, че отнема време.

Мартин Костов, на четене в Арт Хостел, София. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, на четене в Арт Хостел, София. Снимка © Бистра Величкова

В момента имаш ли някое голямо желание, което искаш да се сбъдне?

Имам желание. Не е свързано с писането. Но май не бих си го пожелал, всъщност…(тишина)

Сигурно имаш събрани много нови стихове. Имаш ли готовност и планове за нова книга? Как би се казвала тя? Ще бъде ли някакво продължение на „Дом“ или ще бъде съвсем различна?

Всъщност, каквото напиша почти веднага го качвам в сайта ми. Бих искал да издам книга с проза. Или роман на целия ми живот, с всеки детайл и всяка случка описана по най-истинския начин. Описана така, както се е случила. И всяко мое чувство и не само… За заглавие не съм мислил. Бих измислил заглавието, след като са готови разказите. Но все още не съм започвал да пиша нова книга. Ще бъде продължение на “Дом” в проза.

Какво би казал на млади хора като теб, които биха искали да пишат и да имат успех в това?

Бих им казал да пишат истината, да пишат по себе си, да описват себе си, истински неща и случки.

Интервю на Бистра Величкова

* Интервюто за първи път е публикувано в сайта на сп. „Образование“, 15 юли, 2015 г.

„Отвъд литературата горят следи…“ – стихове в „Литературен вестник“ – бр. 22, 2015 г.

„Отвъд литературата горят следи…“ – стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 22, 10-16.06.2015 г.

Бистра Величкова чете стиховете си от "Литературен вестник" бр. 22, в BarDak, в София, юни 2015 г. Снимка © Beastra

Бистра Величкова чете стиховете си от „Литературен вестник“ бр. 22, в BarDak, в София, юни 2015 г. Снимка © Beastra

Аз, Хенри и Джун

По мотиви от книгата
„Хенри и Джун:
От нецензурирания дневник на Анаис Нин“

Той е Хенри
Тя е Джун,
а аз съм влюбена
и в двамата
Случи се
в един уж най-обикновен парижки бар
където всички бяха голи,
а Джун преспа с управителя
заради Хенри –
нямаха с какво друго да платят
На мен ми сипа чаша вино
и каза, че е влюбена
в художничка,
после ме целуна.
От писателя
до нея се научила,
че нищо не е истина
“И ти ли като него?
Търсиш преживявания,
които да опишеш?”
“Обичам те”, отвърнах аз
и Хенри ме целуна.
“Светът е рак, който сам себе си изяжда”
По-добре да тръгвам,
стана късно
Когато влюбен си в двама,
най-добре e да се прибереш рано
при този, когото не обичаш

Нещо общо

Чувството приижда, излиза от бреговете
и не прави разлика между нея и него

“Пътуване към себе си”, Блага Димитрова

С нея имаме нещо
общо помежду ни –
Нейната любов
и мой любовник
Тя го обича
завинаги,
когато са заедно
аз съм
влюбена в отсъствието му,
когато е с нея
Тя – целува устните му,
които са целували моите
аз – целувам нейните чрез неговите
пръстите ни се вплитат
дъхът ни се слива в едно
и всъщност
можем да сме заедно,
когато го обичаме
дори
без да имаме
нещо общо
помежду ни

Стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 22, 10-16.06.2015 г., стр. 11

Стихотворения на Бистра Величкова във в. „Литературен вестник“ – бр. 22, 10-16.06.2015 г., стр. 11

Кристина

На Юлиуш В.

“как отвъд литературата
горят следи
в търсенето към нея”

“На Кристина”, Георги Савчев

И двамата
сме влюбени в Кристина
той в нея,
аз – в образа ѝ
отразен в очите му
висока, мълчалива,
с воал от скрита болка
побираща се цяла
в зеницата,
която я превръща
в стих,
в който друг се влюбва
в нея, в него
или в тяхната любов,
или в думите,
където е
красиво,
истинско
и вечно
само, когато той премигва
тя потъва в мрака
на затворения му клепач
за миг изчезва
и той пак остава сам
…с мен
обещавам му
да я обичам винаги,
когато ме поглежда
в очите
а той – да не мига
никога
за да не бъде сам

***
поетите са искрени
когато свършват
в теб
стиха

…а всички се страхуват от дъжда

докато те правят кариера,
купуват къщи и
ходят на екскурзии
мен ме изнасилват
в задимени барове
и нечии апартаменти
а улиците,
по които съм минавала
завинаги са мокри от сълзите ми
и пейките върху които
съм усъмвала
все още пазят мойта сянка,
а всички
най-много се страхуват от дъжда
да не намокри новите костюми и сака,
докато аз се разпадам на сълзи
върху разпънатите им чадъри

Денят в който

eдин ден
ще спра да се влюбвам
в гейове
в женени мъже
в актриси
в котки с червени очи
в алкохолици с бради
в наркомани с тесни зеници
в поети самоубийци
в проститутки без сводници
в улични лампи без крушки
в жълти таксита с пияни шофьори
в 5 часа сутринта
в дъжда през май
в непознати

и в този ден зная,
че светът
ще спре да съществува

Поетите режат ръцете си. Снимка © Бистра Величкова

Поетите режат ръцете си… Снимка © Beastra

Последен изход

понякога си мисля,
че дори 13-тия етаж
е твърде ниско

друг път пък,
че след 27
е твърде късно

остава ми единствено
да скоча от земята

Поетите режат ръцете си

Поетите режат ръцете си

скачат от 7-ми етаж
влюбват се отчаяно
и пият като бездомници у дома

Поетите режат ръцете си

и всеки ден отново възкръсват
на кръстопътищата на животите ни,
за да простят собствената ни самота

* Стихотворенията на Бистра Величкова са отпечатани за първи път във в. „Литературен вестник“ – бр. 22, 10-16.06.2015 г., стр. 11, водещ броя – Йордан Ефтимов

Още стихове от авторката можете да прочетете във:

Безжична връзка (разказ)

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Дебютният сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ на Бистра Величкова излезе през октомври 2014 г.

Лъскав бар в центъра. Момичетата бъбрят по женски на по чаша сладък коктейл. С чадърче. Руса коса и диадема на цветя. Щяла да се жени. Направил ѝ предложение на върха на Айфеловата кула. „На върха! “. Представяте ли си? Всички ахват във възхита. Пърхат оживено с гримирани мигли и се смеят пискливо. Аз чакам той да се обади. Така поне обеща. Вчера. Среща в 8 в центъра. Питат я дали е била развълнувана. „Всъщност не. “ Очаквала го. „Е, все пак на Айфеловата кула!”, възкликват всички в един глас. Вдига уж безразлично рамене. Всъщност нямало значение. Важното е, че ще си купят къща на изплащане, в малък град до Брюксел. Ще си вземат и куче. „А нали знаете, какво следва след кучето?”. Момичетата се споглеждат многозначително. „Децааатааа, разбира сеее!”. Разбирало се?! Можеше поне да напише съобщение: „Не мога да дойда” или „Срещата отпада, не ме чакай…”. Цикламено червило и дебела очна линия. И те с Кирил също планували да се изнесат да живеят сами. Скоро. Е, първоначално в апартамента на бабата на Кирил, но после, като посъберат пари, може да вземат и нещо свое. Той печелел добре засега. Вече две години се задържал на тази работа и дори го повишили. Нейната гордост. Вчера ми каза: „Утре задължително трябва да се видим”. И беше искрен. Толкова, че пак му повярвах. Пак. А знаех, че не трябва. На него не трябва да се вярва. Но беше така убедителен, копелето, докато отпиваше от халбата евтина горчива бира. „Три пъти седмично на фитнес и веднъж на таебо. Понякога и на сауна! За да се разширят порите и да се изчисти личицето”. Гарванова коса и обеци халки. Това бил нейният режим през седмицата след работа. На обед – винаги салата. Сутрин пък – овесени ядки, ябълка за следобед. Може и банан. Вечер – най-много едно кисело мляко и диетичен чай. Без захар. „Ни-що дру-го! “, гордо отсича. И се чувствала отлично. За себе си не готвела, но за Никола се налагало. Свински джолан почти през ден, защото той пък искал да качва килограми и да заяква заради фитнеса, а и защото „аз така си го харесвам – мъжествен, макар и малко закръглен!”. „Непременно трябва да се видим!” Мамка му! Имаше хубави ръце – големи и с халка на безименния пръст. От християнските заповеди не можел да спазва само една: за прелюбодеянието. Защо въобще ме заговори онази вечер…? Шалче в жабешкозелено, неумело увито на топка под брадичката. Деколте с връзки, с големи бели пампули. „Не, не, на Кирил аз вярвам без-ре-зер-вно!”, цикламеното червило изписква в пронизително сопрано. „Знам, че толкова ме обича, че никога дори не би и помислил за друга! Ни-ко-га!”. „Мъжете са копелета! Казвам ти го като мъж”, звучи още в мен гласът му от снощи. Не бил изневерявал вече цели шест месеца. Цели шест месеца! Копеле! Жена му била о’кей, но… „Винаги след това се чувствам виновен!”, забива нервно вилицата в изстиналата наденица. С пълна уста казва оживено: „Утре трябва да се видим. Задължително!”. Задължително! „Ние пък още не сме готови за деца!” Руси къдрици и извити мигли. Брокат и много фон дьо тен. „Вярно, заедно сме вече от пет години, но не сме се установили още. Той скоро се премести на нова работа (по-добре платена, разбира се!), а иии,… и нали все още живеем под наем…”. Децата му вече са големи. Синът, откакто влязъл в пубертета, станал непоносим. Тоест същият като него – вироглав, своенравен и инат… Дъщеря му пък с някакъв рокер се мотаела напоследък. Изчезвала с дни от вкъщи, пушела марихуана… „Аз за това и спрях вече цигарите! Заради децата! Винаги са около нас, дишат дима, тровят се. А и им давам лош пример!”, казва нравоучително гарвановата коса. Всички единодушно се съгласяват и бавно отпиват от сладките коктейли. Горчивата водка пронизва гърлото ми. Скоро топлината ѝ се разлива по цялото ми тяло. Копеле! Естествено, че не искам деца от него. Нищо не искам от него. Дори да го виждам. Но тази мръсница Случайността въвлича хората в едни такива необичайни срещи, които само разбъркват малкия ти, едва закрепил се в крехък баланс вътрешен свят. Казват, че случайностите са предизвикани от самите нас, от мислите ни… Още по-зле – значи, сами себе си изиграваме! Преди време имаше нещо. И нямаше. Писахме си писма. После си мълчахме. Неизказани мисли в ежедневни фрази. Малко думи и много многоточия… Емоции с удивителни знаци! И дежурният край: „Поздрави”, запетайка и името. Безличен, неангажиращ и студен завършек на още едно писмо. Но пък възпитан и любезен. Повярвах, че сме се забравили за добро. И пак понякога за части от секундата прелита онази мисъл за другия. Прескача невротично, натрапливо. Две нахално смеещи се очи и един белег на лявата буза. Големи длани и силни пръсти. Наперената момчешка походка, нетипична за годините му. Прокрадва се и мисълта за онази нощ. Когато говорихме за клуба на прокълнатите поети и за това, че цената, която плащат творците, е да бъдат истински и до болка искрени. До болка… Белите пампули разказват за запознанството си с музиканта. „Колко романтично!”, възкликват момичетата в един глас. „И свири на китааарааа!“. Да, и дори пишел сам текстовете и музиката си. Тя не разбирала песните му, но все едно, било ѝ интересно. Не била излизала досега с музикант. „При това ки-та-рист!“. В онази нощ ми призна, че чувства, че призванието му е да пише. Да пише истински. Така, че да боли. Дълбоки топли очи. Детски. Върху лицето на мъж. И чувствителен, и груб. Наивен и циничен. Самовлюбен и егоист. В непредсказуеми моменти раздаващ се безкрайно за другия. С близките си – понякога груб и нараняващ. Към чуждата болка – съчувстващ и страдащ. И проникващ дълбоко в човешките души. До болка… Не се обажда. Не пише. Защо са нужни подобни случайни срещи? Изпитание на волята? Проверка дали след толкова време там все още има нещо? Някой? „Запознахме се съвсем случайно в парка. Аз тичах, а той караше колело, ха-ха! Заговори ме и оттогава много си се обичаме!”, весело признава диадемата на цветя. Започвам да си мисля дали всъщност въобще се срещнахме онзи ден? Дали не беше сън? Плод на въображението ми? Той, приближаващ се към мен, а очите му се смеят: „Как си? Къде се изгуби?”. Аз, сериозна и привидно сдържана, неумело прикривам зачестилото туптене на сърцето ми. Отвръщам обвинително: „Ти се изгуби!”. Той: „Мислех за теб.” Аз: „И по какво си личи?”. После разходката, бирата, празните дървени маси на затварящото заведение, прямите погледи и безкрайната, последна прегръдка. Не ми е нужно всичко това! Не трябва да се случва! То не съществува! Той е една измислица, по-голяма дори от неговите разкази! Една измама, която обаче ми въздейства като най-истинската действителност. До болка. „Поет къща не храни, казва майка ми!”, възкликва жабешкото зелено. „Да, ама големият син на брат ми – не, та не! – заинатил се и поет иска да става. За любовта искал да ми пише, моля ви се!”. Тит-тииит! Ново съобщение: „По пътя към теб спуках гума! По дяволите! Как си утре? Утре задължително трябва да се видим!”. „Поет искал да ми става! Глупости! Детска му работа! Той един занаят да хване, къща да построи, семейство да храни, пък след това тя поезията сама ще се напише!” . Момичетата избухват в одобрителен смях, някой казва „Наздраве!” и всички весело отпиват от коктейлите.

* Разказът е публикуван в сп. Кръстопът, на 18 октомври, 2014 г. и е част от сборника разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (ИК Рива) на Бистра Величкова