Призраци от 90-те: литературни импресии

Призраци от 90-те: литературни импресии“ от Неор Начев

ЕМИЛИЯ, СБОГОМ!

– на Лилия


Гледам картините ти, Емилия. Мисля за саморазрушението. За живота. За страданието. За улицата. За хероина и за това как бях наркоман в едно друго минало. Мисля за онова мазе в центъра на София… В един друг май месец. Годините изтичат като вода през пробито корито. Мисля за това, че живота е повече от бюро и книга. Мисля си за теб. В сърцето малко боли. Превръщам болката в красота. Както казваше ти. В красотата на изкуството. На думите. От както заминах бързо ме хипнотизира отново измамния смисъл на дните. Пътуванията. Работата, в която се изгубвам. Лудия бяг в преследването на призраци. Спомних си деня в които реших, че ще бъда чист. Извадих всичките игли от себе си, изплюх със злоба хаповете синтетична надежда и се преродих под присъдата на времето. Осъден на живот. И всичко започнах на чисто. Остана ми само едно от онова време: преследването на призраци. Призраци. Онези измислени цели, в които се хващаме като удавници за сламка, за да не се изгубим в морето на живота. Защото призраците могат да бъдат по-истински от реалността, Емилия. Когато вярваш в тях. Като хероина. Може би аз все пак си останах наркоман. Казват, че наркоманите се раждат такива. Може би. В мислите поне. Не зная дали ме разбираш, Емилия. Емилия… Красиво е. Като водна лилия. Като водна лилия в морето на живота. Моя живот. Мисля за теб. В сърцето малко боли. Чувствам се загрубял. Емоционално осакатен. Кух. С дупка на мястото на сърцето. Кух. Сигурно е от годините. Остарявам, Емилия. Сигурно е от годините. Сърцето е там, но не тупти като преди. Кръвта все още е червена, но не толкова гъста. Както преди. Един приятел каза : „На 32 сърцето вече се е уморило да дава“. Може би. Може би не. Мисля за теб, Емилия. Едно само зная, Емилия… Когато съм пак до теб. Когато мога да те докосна. Когато мога да усетя вкуса на устните ти. Когато мога да галя гърдите ти. Когато мога да те целувам по цялото тяло. Когато заедно голи преплуваме нощта чак до края й. Когато сплели краката си отново творим. Заедно. В едно. Когато правите ти коси нарежат лицето ми, от него ще рукне гъста кръв. На червено. Тогава ще е истинско. Тогава ще сме истински. Тогава сърцето ми поне за миг ще тупти, както преди. Както преди! Поне за миг! Поне за миг… Но до тогава, Емилия… До тогава… До тогава всичко са само сенки. Символи. Забравени усещания. Надежда… Осъдени на живот. Не зная дали ме разбираш, Емилия. Емилия. Красиво е. Емилия, сбогом!

* * *

БЪЛГАРИЯ КАТО ХЕРОИН

“Не съм раждала, но имам много деца!”

– Сиси Графинията

Кишавият сняг събиращ се по Софийските тротоари има цвета на хероина. Кафяв и мръсен от всичките примеси, с които го тъпчеха „Младост“-ките пласьори. Придобил цвета на кишата, в която сиви силуети пълзяха по заледените софийски улици, уловени в безкрайния лабиринт на измисленитре си цели. Кишата. Кафеникава и мръсна като хероина, който купувахме от Мира. Връзката. Винаги там. В дъжд, студ и сняг. Неотменно стои и ни чака на онази детска площадка в онзи сив Софийски квартал. Мира. Призрачният силует на една друга България. С тромбозирали вени надупчени от илюзии. Ръцете й – лабиринти от лилави пътища останали след стъпките подир изгубените й спомени. Косата й – сплъстена и разпиляна. Някога златна. Днес кална и мръсна. Като кишата. Като хероина, който ни продаваше.

Беззъбата уста на Мира, грозно се усмихваше при вида на дрипавите й деца – сиротни и чезнещи като изгубените й надежди. А децата й, това бяхме ние. Десетки софийски сираци с мъртво минало и несъществуващо бъдеще. Уродливи зародиши, преждевременно изхвърлени от утробата на „нашето“ време. Невидими. Застинали. Чужденци в чужда България. Недъгави херцози, господари на една измислена реалност. Синтетичната прегръдка на една майка мащеха – единствената топлина, която познавахме. Мира. Призрачния силует на една друга България. И до днес я виждам. Там сред остатъците на разпиляната ни младост. Майката, коятo изпрати толкова много от децата си и ден подир ден ги оплаква с горчивите сълзи на съвестта си. Мащехата, която прегръща децата си, но не ги обича. Като България. Като хероин.

* * *

SPERANZA 55

– На Мария Д.

Две смеещи се очи и една усмивка, която през моите намира пътя към сърцето ми. Един стар телефон: „Нов не ми е нужен! По-нов не значи по-добър!“ и смях обливащ ме като сълзи. „…не, не, това е псевдонима на майката на Оскар Уайлд“. Веселите пламъчета в погледа й изпепеляват мислите ми. „Любимото ми число е 5. Пиша го по два пъти, за всеки случай, ако едното се изгуби!“. Смехът ѝ ме изгубва в лабиринтите на Ехо. „Хубаво е колието ми – виж!“. Крехка пеперуда с медени крила полита от гърдите ѝ към пъстрите цветове на очите, върху белезникав конец от звезди. Водена само от звъна на гласа ѝ, хипнотично се издига отново и отново към вечерния небосвод на зениците. Повлечен във вълшебния ѝ полет внезапно се сепвам. „Красиво е, нали? На баба е. Тя е на 88. Случайно го намерих вкъщи.“. Излизаме от бара и леденият декемврийски въздух пронизва дробовете ми със звук на счупено огледало. Виждам нея отразена във всеки къс. С черно палто като нощта и с големия червен чадър, увиснал небрежно на едната ръка. Ритмичното почукване на черните ботуши върху напуканите плочки на „Раковска“, глухо отеква в тишината на пустия град. „Постоянно си губя чадърите. Сигурна съм, че някъде съществува една тайнствена земя, покрита с всички мои изгубени чадъри“. Звъна на смеха ѝ се разлива по „Славейков“, топва бос крак в езерото на шадравана, завърта се и весело намига на двете застинали статуи на пейката. Играе на „Дама“ върху трамвайните релси на „Графа“, прескача на куц-крак белите черти на светофарната зебра и се търколи лениво пред „Сълза и смях“, преди да потъне дълбоко в мен. За да мога да я виждам отново и отново. С оптимизъм на дете. С очи на жена. И с усмивката на най-красивото момиче на света.

* * *

ЕДНА НЕНАПИСАНА ПЕСЕН

                – На баба

Мисълта, че може да не видя това лице отново, внезапно ме пронизва. Баба. Хиляди призрачни игли с болка се забиват в сърцето ми. Усещам грапавината на старите костеливи ръце върху своите. Последната топла прегръдка на прага. Сърцето, в което съм бил винаги. Пронизваща, задушаваща болка. Човекът, който е бил винаги с мен. Винаги в мен. Част от сърцето ми. Част от живота ми. Физическа част от мен. Пронизваща, задушаваща болка. „Ще напишеш ли песен за мен?“ последни думи на сбогуване. „Нека бъде весела! Нека струи радост от нея!“. Обещавам. Обещавам! Обсипвам набръчканото лице с целувки. Като малко дете. Сега. Както някога. Сините вени, костеливите пръсти, белите коси и най-топлата прегръдка на света. Онази, която те очаква. Винаги и навсякъде. Въпреки болките. Въпреки обидите. Прегръдката, която е била винаги там и за теб. Единственото сигурно нещо на света. И знаеш, че винаги ще бъде там. На онзи праг. Винаги за теб. Най-топлата прегръдка на света. „Ще напишеш ли песен за мен?“. Обещавам. „Нека бъде радостна!“. Обещавам. Обещавам. Обещавам.

Пронизваща, задушаваща болка. Защо напускаме хората, които най-силно обичаме? Последно признание: любовта завинаги остава. Скита, мръщи се, сърдита и неблагодарна е. И винаги се завръща обратно в обятията на онези ръце, които някога за пръв път са я посрещнали първи на този свят. За да я изпращат после десетки пъти. Десет години. Отново и отново. Винаги там. Винаги очакващи. Винаги посрещащи. Двете старчески ръце. Баба. Пронизваща, задушаваща болка. „Ще напишеш ли песен за мен?“ Обещавам. Обещавам. И самолетът излита. Отново. Изгубвам се сред десетките каменни лица. Адът това са другите. Както и нашите лични избори. Да бъдем далеко от тези, които най-силно ни обичат, защото най-силно ги обичаме. Един от абсурдите на абсурдния ни живот. Пронизваща, задушаваща болка. Там. На прага. Една ненаписана песен. Молба за прошка. Последна. Двете ръце и гласът, който ме вика. Усмивката и набразденото от пътеките на времето лице… “Върни се! Тук е сърцето ти.” Обещавам. Обещавам. И отново изпращане. И най-силната любов на света. Онази, която не иска и не очаква. Която е просто там и за теб. Винаги за теб. Любовта, която дава. Дава. Дава. Винаги за теб. Любовта, която никой друг никога няма да ти подари. Любовта на двете костеливи ръце. Чувствам със сърцето й. Мисля мислите й. Усещам тежестта на очакването. Безпокойството. Грижата. Любовта, която никой никога няма да ти подари. И която остава в теб завинаги. И отново и отново се завръща. Там където две протегнати старчески ръце търпеливо ще я очакват. Винаги. Където и да е. Където и да си. „Ще напишеш ли песен за мен?“ Обещавам. Обещавам. Обещавам!

НЕОР НАЧЕВ

* Текстовете на Неор Начев са публикувани в сп. „Море“, бр. 2/2020 г.

Снимка: „Двойна измама“

Неор Начев е създател на българския акустичен проект „На Червено“. Публикувал е художествени текстове във в. „Литературен вестник“, „Стършел“, сп. „Manu Propria“, както и музикални ревюта в сп. „Metal Hammer Bulgaria“ и „Kulturbench“. През 2015 г. е отличен с Трето място на единадесетото издание на Националния поетичен конкурс „Нова Загора“. Част от публикациите му могат да бъдат намерени в блога “Двойна измама”. Личният блог на Неор Начев.

Реклама

Филмът „Воев“ – откровен кино портрет на фронтмена на „Нова генерация“

Плакат на филма. Снимка: Нели Недева- Воева

„Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави. От срам.“

„Патриотична песен“
Димитър Воев, група „Нова генерация“

Това предсказание изпя поетът и музикант Димитър Воев (1965 г. – 1992 г.), фронтмен на ню уейв групата „Нова генерация“, през 1991 г. Воев е един от най-емблематичните представители на неформалната, културна вълна в България, от края на 80-те и началото на 90-те години. Той твори по време на тоталитарния, социалистически режим и зараждащия се Преход – периоди белязани от цензура и разпад на „ценности“.

Песента „Патриотична песен“, ясно описва състоянието на обществото в първите години на Прехода. Но колко актуално звучат думите на поета и днес. „Болният продукт“ продължава да не намира лечение за своя душевен разпад. Единственият лек и през 90-те и сега през 2022-ра година се оказват песни с дълбочина, подобни на тези на „Нова генерация“. И именно сега, когато се намираме отново в световен разпад на ценности, излиза документалният филм „Воев“, посветен на живота и творчеството на Димитър Воев. Режисьор на филма е Биляна Кирилова (филмът ѝ е дебют в жанра на пълнометражното документалено кино). Сценаристи на филма са Биляна Кирилова, Неда Миланова (а към идеята за филма се включва и Валерия Стойкова). Филмът е продукция на Мач Пойнт Продакшънс, продуцент е Валерия Стойкова. (Повече информация за целия екип на продукцията, можете да намерите на официалната страница на филма „Воев“ във Фейсбук). Премиерата на филма се състоя на 12 март 2022 г., в кино „Люмиер“ в София, като част от програмата на София Филм Фест.

Група „Нова генерация“. Снимка: Нели Недева-Воева

Режисьорката Биляна Кирилова и екипът ѝ работят върху филма близо 6 години. Преминали са през много трудности и препятствия по пътя си на реализация. През цялото време ги е движило, искрената вяра в творчеството и личността на Димитър Воев. Трудностите им остават „зад кадър“, а крайнят продукт, който представят на зрителите, е една наистина професионална продукция, която разказва обективно, искрено и задълбочено за творческия път на музиканта. Декорът на който говорят близки и приятели на Воев, е много добре подбран, в разпадаща се сграда, в изоставен строеж. Напълно в съзвучие с мрачната стилистика на групата „Нова генерация“. Качеството на кадрите е много добро, както и озвучаването. Гласът зад кадър (на Иван Москов) също звучи добре, с ясна дикция.

Интересното е, че в този филм за първи път се появяват родителите на Димитър Воев. Те говорят за неговото детство и как баща му, му е купил първата китара, и го е пратил да работи, за да я изплати. Макар и далеч от музиката и изкуството, родителите му са го подкрепяли в желанието му да свири. Баща му е казал (цитирам по памет от филма): „Някои имат връзки, други пари, ти нямаш нищо. Ти си сам с китарата. Трябва да покажеш какво можеш“. Посъветвал го е, всеки ден да намира време да свири. Воев е ходел на уроци по китара, солфеж и пеене. Приятелите му са се смeели добронамерено, че той не може да пее. Те, признават, обаче, че това, което е пленило публиката и феновете му, са били по-скоро текстовете на песните му, в които се съдържа много поезия:

„Над площад, потънал в срам,
слепи художници рискуват.
Аз вече минах от там
слепи са защото, се срамуват.
Развей черен флаг
на който пише без думи:
Мръсно ми е
в душата ми!“

Песента „Тъмна земя“
„Нова генерация“

Димитър Воев с първородната си дъщеря. Снимка: Нели Недева-Воева

Всяко време и общество има своите гласове, пророци, „черни овци“, които пречистват душата и я правят бяла, които ти отварят очите за истината и правят битието ти малко по-поносимо, и по-смислено. Такъв е бил Воев. Харизматична личност. Личност с идеи. Провокативен, нестандартен за времето си. Висок мъж, с черни дрехи и червено червило, който целува улични улуци, по които се стича дъждовна вода; Личност, която вижда недъзите на обществото и се опитва да ги критикува, и да се пребори с тях, чрез творчеството си. Той възпява абсурдите и на тоталитаризма, и на началото на Прехода. Абсурди, които се случват и днес. И ще се случват винаги. За съжаление, както се случва с много подобни таланти, като него, не е бил напълно оценен приживе. А геният му, сякаш е твърде голям и за да се запази вселенският баланс (както казва Пенчо Попов-Чугра във филма), съдбата му изпраща покосяваща болест (тумор на мозъка), която го убива и го прави член на „Клуб 27“ – клубът на починалите музиканти, и творци на 27-годишна възраст. Преди да си отиде, до последно е свирил и работил върху песните от албума „Отвъд смъртта“, който за съжалние, не успява да завърши. Албумът излиза след смъртта му.

Плакат на филма „Воев“. Снимка: Официалната Фейсбук страница на филма

За краткия си, но интензивен живот, Воев успява да прозре и да каже много неща, които остават някак общочовешки и непреходни, актуални за всяко време. Защото, оказва се, че проблемът не е във времето, в което живеем, проблемът е в хората, които населяват времето. Проблемът е в обществото, в човешката природа, която не ни позволява да бъдем други, освен „болен продукт“, „навели глави от срам“. На въпрос на журналиста Емил Братанов, дали обстановката в България пречи на творчеството (в интервю по БНР – предаването „Музикална кутия“, март 1991 г.), Димитър Воев, отговаря така:

Димитър Воев. Снимка: Нели Недева-Воева

Може би. Искам да кажа, че обстановката, тя е толкова шибана, че естествено пречи. Обаче има такъв момент, че в една гадна такава, затворена система, когато човек е опрян до стената и от другата страна се задава един чук, който иска да му разбие главата, тогава човек наистина може да измисли нещо, което е по-абсурдно и по… може би пък и по-истинско. Защото, ако си пиех свободно и спокойно кафето, и всичко ми беше точно, сигурно щях да правя песни, от които да излизат слънчеви лъчи и да струи радост….

Важно е да споменем, че освен филмът „Воев“, през декември 2021 г. издателство „Paradox“, публикува книгата „Непрочетено. В.“, с цялото творчество на поета и музиканта. Там са събрани, освен текстове на песните му, бележки от негови дневници и разсъждения за живота. В рамките само на няколко месеца, излизат две продукции – книжна и кино – посветени на това голямо и важно име за българската музикална сцена. Те помагат за архивиране на изкуството и личността на Воев, за разказването и предаването им на следващите поколения. Защото всяко поколение е „нова генерация“ и винаги въпросите ще бъдат „към цяла нация“. А когато емблема на обществото е „човек с анцуг“, който „грухти през града“, единствените отговори пак ще са в песните на Димитър Воев. Завинаги.

Снимките са авторско право на техния автор: Нели Недева-Воева

–––

Следващите прожекции на филма „Воев“ ще бъдат в следните градове:

Пловдив: 22 март – Lucky Дом на киното, 18.30 ч.
Варна: 26 март – Фестивален и конгресен център – Варна, 20.00 ч.
София: 2 април – Дом на киното, 20.00 ч.

За повече информация, следете официалната страница на филма „Воев“ във Фейсбук.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван за първи път в сайта на сп. „Жената днес“.

Свързани статии по темата:

ЧУЧЕТО (разказ)

В трамвая. Една срещу друга седят две поддържани жени, на сходна възраст „трета младост”. По-едрата е руса, по-слабата – червенокоса, с дълъг червен маникюр.

Жената с русата коса говори по телефона и завършва с думите:

– Да, да, добре, нахрани Чучето и аз като дойда, ще се разходим!

Чула разговора, червенокосата се усмихва:

– Голяма грижа са… Да го нахраниш, да го разходиш – три пъти на ден! Студ и пек – разходката задължителна! И не яде какво да е, ами все балансирана храна, с витамини, минерали… Вашето на колко е?

– На три – отвръща русата жена.

Разказът е публикуван във в. „Стършел“ бр. 7, 18.02.2022 г.

– Сега е най-палаво! – казва с разбиране червенокосата. – Малко да се разсееш и го изпускаш от поглед! Пък в тоя град къде да го водиш – колите са навсякъде! Миг невнимание…

– Аз си го държа… Не го изпускам!

– Обличате ли го добре в студа? Аз на моето съм му оплела жилетчици – два комплекта. Когато пера едната, му слагам другата… Само да не настине, малкия ми! Че често боледува…

– Моето е момиче – казва русата.

– Може някога да ги разходим заедно, да ги запознаем, да си поиграят. Това е моят сладур!

Червенокосата показва снимка на телефона.

– Ама то е куче! – възкликва русата.

– Че вашето какво е?

– Внуче!

Червенокосата е силно изненадана:

– От разговора ви чух – куче! Казахте: „нахрани кучето”! Сигурна съм, не съм глуха!

– Казах „Чучето“. Чечилия се казва, Чучето ѝ викаме галено – гордо казва русата баба и на свой ред показва внучката на екрана.

– Абе, госпожа – бърчи нос червенокосата. – Защо ви е да гледате внуци! Който си има деца – да си ги гледа, аз съм на тоя принцип! Вземете си едно кученце, да има кой да ви обича!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван във в. „Стършел“ бр. 7, 18.02.2022 г.

Как промоциите в магазина станаха по-важни от протестите

Писмо до днешните протестиращи oт един разочарован идеалист

И късно е вече в идеали да вярваме,
зарът е хвърлен, монетата пада веднъж.
Човек няма право втори път да залага,
България нас не спаси – да спася аз нея не ща.

“Патриотична”, група „На Червено“

Уважаеми, красиви протестиращи, млади, бунтуващи се, купонясващи, пред къмпинга от палатки на Орлов мост. Харесвате ми. Приличате на нас, от 2013-а. Вероятно приличате и на онези млади от 2009, 1997, 1993, 1992…

Лозунги от протестите против правителството на Борисов юли 2020 г. Снимка: e-vestnik

Лично аз, участвах в протестите през 2013-а. Онези красиви и артистични протести, които започнаха на 14 юни, под надслов “Кой?”. Не беше толкова отдавна. Но все пак минаха цели седем години. За това време, ние от 20 и нещо-годишни станахме 30 и нещо-годишни. Мина ни времето за протести, някак си. Животът ни натисна.

Разбрахме, че колкото и остроумни лозунги да пишем, колкото и шарено да се облечем и да викаме по площадите, промяна няма да има. И наистина няма.

Седем години, след онези протести, един и същ министър-председател оглавява трето правителство. Арогантността, липсата на еднакви закони за всички, липсата на еднакви условия за живот за всички – пак са същите.

Та, някак, сега нямаме сили да се бунтуваме, нямаме вяра, а и животът изисква своето. Вече сме в години, когато трябва да създаваме деца, да изкарваме пари, за да ги храним и отглеждаме, да се справяме, както можем. Някои емигрираха, други работят в големи западни компании у нас; Компании, които аутсорсват работата си в бедни страни като нашата.

Разбира се, всички знаем, че там най-често, работата изисква не по-висока квалификация от средно образование, но в кол центровете и други подобни, работят хора с дипломи по филологии, физика, математика, журналистика и т.н…

Бунтуваш се до един момент. Не е справедливо да си учил толкова време една специалност и да получаваш жълти стотинки като заплата, когато я практикуваш (ако въобще си намериш работа по специалността), не е справедливо да работиш в американска фирма, в която квалификацията и образованието ти нямат значение, но ти плащат приемливи за България пари, с които можеш да живееш.

Палатков лагер на Орлов мост, част от протестите 2020 г. Снимка: Красимир Свраков, https://www.economic.bg/

Да, не е справедливо да изсичат защитени природни паркове и гори, не е справедливо това богатство до София – планината Витоша да е оставена на произвола, да се саморазрушава, да стои неизползваема през зимата и лятото, заради неремонтирани лифтове.

Не е справедливо да бетонират природата и девствените плажове на Черноморието… Но и срещу това сме безсилни. Не веднъж и за това протестирахме. Държавата-мафия решава. И неведнъж ни показа, че ние сме безгласни граждани, чието мнение и искания не значат нищо. И докато се възмущавахме, бунтувахме, недоволствахме, живота ни повлече все повече навътре в себе си, остаряхме. На 30 и нещо сме вече, някои ще кажат не е много. Зависи за какво не е много. За бунтове и протести е много. Хипитата са го казали: “Не вярвай на никого над 30”. Не вярвайте, защото хората над 30, сами не вярват вече във вярата си. Станали са разочаровани идеалисти.

Гледам отстрани протестите, по медиите и социалните мрежи, гледам видеа, на които се виждат интелигентни младежи, свирещи, пеещи, творящи. Прекрасни са. Харесва ми духа, музиката, заряда. Като младежки фестивал от 60-те. Това е лятото на вашето недоволство. Но, уви, дори нямам време да дойда до Орлов мост, поне да ви видя на живо, ако не да участвам… Протестите са за млади хора, свободни, в лятна ваканция.

Аз и много от връстниците ми, които не сме там, нямаме време, защото сме заети да следим баланса по банковите си сметки, за да преценим дали ще можем да изкараме до края на месеца. Заети сме да работим в аутсорсинг фирми монотонна, скучна работа, нямаща нищо общо с квалификацията ни, далеч от нивото ни на образование, далеч от каквито и да е перспективи за професионално и интелектуално развитие, но със заплата, която ни позволява да издържаме децата си и да помагаме на родителите си пенсионери. Размерът на пенсиите им е подигравка за над 40-годишния им стаж работа. Не е нормално, възрастните хора да се срамуват, че с парите, които получават не могат да се издържат. Те също са протестирали, още от 90-та насам (а и вероятно, и преди това…), но вече нямат сили, нямат и здраве. Те най-силно не вярват.

Когато протестирах през 2013-та, бях развълнувана, мислех че това е истински бунт, че сме обединени, че от нас, хората, зависи промяната, дори писах репортаж тогава: “Протестиращите: Нито тези, нито предишните. Искаме промяна”.

Сега, като чета този текст и си спомня за събитията, се смея на наивността си. От нас всъщност нищо не зависи. Мафията-държава така силно е захапала властта и се подиграва с всички ни. От друга страна, ми става тъжно, че съм изгубила младежкото бунтарство, вярата. Животът обаче, те тласка в определена посока и в момента, много от нас се вълнуваме много повече от това какви промоции са пуснали в „Лидъл“, „Фантастико“ и „Кауфланд“, колко пари можем да спестим, коя е най-добрата, но и най-евтина пералня, как да съберем точки или пари, за да запишем детето си в детска градина…

Животът ни прави дребни еснафи, липсата на промяна през годините изсмуква идеализма и бунтарския дух, пречупва ни, прави ни чаркове от машината и ни кара да приемем нещата, каквито са и да се учим да оцеляваме в условията, които ни се предлагат. А управляващите искат именно това, едни послушни консуматори.

Промяната за нас не дойде, дано сегашният протест-купон на Орлов мост има някакъв ефект, въпреки че се вижда, че на управляващите въобще не им пука. Ние остаряхме за протести, дано вие – 20-годишните протестиращи сега, имате щастието да видите някаква промяна към по-добро. Ние вече не вярваме в промяната, но вярваме във вашата вяра в промяната. Благодарим ви, че сте там и заради нас – бившите протестиращи, разочарованите идеалисти. Нас ни няма на Орлов мост, но можете да ни видите в супермаркетите, скрити зад пълни колички с продукти – нашите консуматорски барикади. И не ни критикувайте, не ни съдете, животът направи това от нас. Животът изисква оцеляване, а оцеляването понякога забравя за идеалите и за духа. Или, както гласи известна поговорка: “Битието определя съзнанието”.

За финал, скъпи млади протестиращи, бих искала да ви поздравя с една песен, на един български емигрант, пореден разочарован идеалист, от софийските площади през 90-те. И да знаете, с вас сме. И емигрантите навън, в чужбина, и емигрантите навътре в себе си, у нас. Вие ни припомняте кои сме били и се молим, този път вие да успеете да извоювате промяната.

Патриотична

„Ние ще спасиме България“, казваш.
„Пак ли?“, те питам уж на шега.
„За нас“, гордо и с вяра отвръщаш,
„За наш’то поколение ще бъде само веднъж!“

И искрите в очите, и вярата ти стопля сърцето.
Ех, как искам да повярвам и аз.
Но късно е, на друга гара аз слязох,
а влакът, едва спрял, без мен продължи.

И късно е вече в идеали да вярваме,
зарът е хвърлен, монетата пада веднъж.
Човек няма право втори път да залага,
България нас не спаси – да спася аз нея не ща.

Обичам родината, недей ме разбира погрешно,
но в държавата си се чувствам чужденец у дома.
Един език говорим, а както брега с морето –
един в друг преливаме, един от друг се делим.

Някога вярвах и рисувах чудни картини,
с червени, сини и разноцветни бои.
Някога вярвах – дори и в това днес не вярвам,
всичко бе в черно, щом отворих очи.

Отдавна България, аз оставих на нея,
остави и тя мен, мен на света.
Както сирак, своята мащеха сам не избира,
тъй нито България – аз, нито тя мене избра.

В България не, но в твоята вяра аз вярвам,
за нея къс от сърцето си бих разменил.
България не, но от кръвта си бих дал ако трябва,
за да мога тебе, и тебе, и теб да спася.

Неор Начев, музикална група: „На Червено“

Автор на статията: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Статията е публикувана за първи път в Е-vestnik, 30.08.2020 г.

Преходът свърши

Преходът е жиголо, което продава тялото си. Роден е през ’89-та и е на 28. Нощем спи с клиенти, а през деня ходи на фитнес, за да поддържа тялото си релефно и желано. Само с тренировки мускули не се правят, затова пие специални прахчета за увеличаване на мускулната маса. Те товарят черния му дроб, който след години ще се наложи да трансплантират с нов. Преходът сега е млад и не мисли за това. Гледа живота право в очите и е сигурен, че е по-силен от него, защото животът е стар. Старите са слаби и немощни, и си мислят, че знаят всичко, но всъщност нищо не разбират.

Родителите на Прехода са се развели, когато е бил съвсем малък. Скоро след развода баща му емигрирал на Запад, където работил като общ работник в Германия и Англия. След години се завърнал в България и се пропил. В това време майка му се опитвала да изхранва детето като отворила малък ресторант за скара на пазара “Иван Вазов”. Мутрите ѝ взимали половината оборот и парите пак не стигали. Веднъж отказала да плати рекета и през нощта подпалили ресторантa. Всичко изгоряло до основи.

Снимка © Двойна измама

Преходът не иска да свърши като майка си и баща си. Не иска да се пропие, нито да изгори. Като всеки млад човек, той иска да има пари и нормален живот и търси начини, за да постигне целта си. Освен на нощните клиенти, той е известен и в средите на кварталните тарикати. Играе на дребно и участва в нагласени протести пред Парламента. От това също заработва добре.

Преходът е “млад, здрав и интелигентен”. Няма образование, но има пари. Няма глава, но има мускули. Няма минало, но се надява на бъдеще. Той не краде, работи “на парче” и в нестандартно работно време. С припечеленото помага на старата си майка. Пенсията ѝ на месец е толкова, колкото Преходът изкарва за два часа с клиент. Преходът обича майка си и баща си, въпреки проваления им живот, и вярва, че неговият ще е различен.

Три часа след полунощ. Евтин хотел на бул. “Стамболийски”. София. Скъсани тапети и накриво закачена картина с плаж и море. Комфорт за две звезди. Преходът лежи възбуден до теб и те пита как го искаш. Не те целува. Той няма нужда от това. Нито ти. Не сте достатъчно близки, за да се целувате! Засича с часовник платеното време и започва. Сменя позите, прави каквото си поръчал, държи се сякаш наистина го е грижа за теб. Сякаш наистина те обича. Преходът е издържлив и жилав. И свършва бавно. А това на някои им харесва, защото докато Преходът не свършва, други свършват десетки пъти.

Снимка © Двойна измама

В средата на нощта Преходът е навлязъл дълбоко в мен. Аз викам. Навярно от удоволствие. Сигурно и други викат от другите стаи. Сигурно също от удоволствие. Боли, но сякаш започва да ми харесва. Може би, защото друг избор няма, а платеното ми време бавно изтича. Преходът ме пита кога и къде искам да свърши. Казвам му, където пожелае – само не в мен. Не искам деца от Прехода. Не искам да създавам поколение в хотели. Не искам да раждам преди да съм обичала.

Свърши.

Счупена нощна лампа осветява стаята в бледо жълто. Лежа гола върху намачканите бели завивки и наблюдавам безизразно използвания презерватив изхвърлен до леглото. Лепкавата течност се разтича бавно по протрития килим. Миризма на секс и сперма. Така мирише любовта на Прехода. Така мирише любовта в хотели. Така мирише опита за оцеляване.

Преходът излиза от банята. Измил е мръсотията на поръчаната любов със западен шампоан “Палмолив”. Пред хотела плащам и му благодаря. Той прибира парите и ми стиска ръката делово, сякаш сме сключили успешна сделка. И пътищата ни се разделят. Той – към следващия клиент. Аз – към онази прашна вестникарска редакция, в която по поръчка ще цитирам политици, които тържествено обявяват новината на деня: “Преходът свърши!”. Те също са си платили.

Разказът „Преходът свърши“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „АРТизанин“, бр. 14, ноември 2018 г.

На никого няма да кажа, че тази нощ преспах с Прехода. На никого няма да кажа, че и аз, и той, търсим едно и също, и се опитваме да запълним липсата му с пари, които и двамата нямаме. На никого няма да кажа, че и аз, и Прехода сме животни, които се опитват да се обичат без любов и се продават, за да могат да живеят. Не оправдавам и не осъждам. Историята на Прехода е моята история. Неговият живот е нашият живот. Всички ние сме тъжните му клиенти, които плащат с парите, с които на тях са им платили. Плащаме, за да се почувстваме обичани. Макар и без чувства. Макар и за малко. Комфорт за две звезди в центъра на една малка, мръсна и тъжна столица. Едно само зная: не искам деца от Прехода! Не искам да създавам поколение в хотели! Не искам да раждам преди да съм обичала!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Разказът е публикуван в сп.“АРТизанин“, бр. 14, ноември 2018 г.

* Текстът е публикуван за първи път в сп. „АРТизанин“, бр. 14, ноември 2018 г.

** Текстът е представен за първи път на литературно четене с тема “Преосмисляне на личната история”, на 15-то издание на Фестивала “Goat Milk” в Бела речка, 24-27 май 2018 г. Отпечатан е на български и английски език в ръчно ушита книжка от Фондация „Нова култура“.

На журналистиката – с любов и омерзение (Как да пишеш без да пишеш)

“После, след като сверих часовника си с часовника в тоалетната, тръгнах по дългия, мокър, постлан с камъни хълм към града. Не обръщах внимание на светкавиците, които тряскаха около мен. Или ми беше писано да ме убият, или не”.

“На Есме с любов и омерзение”, Дж. Д. Селинджър

Журналистиката днес. Снимка: Тайм Бартел

Журналистиката днес. Снимка: Тайм Бартел

Журналистика?! Какво беше това? Това е професията, която изчезна. Няма я. Назовавана като “втората най-древна професия” от Дафин Тодоров (вж. “Редакторе, къде си?” от Енчо Господинов) вече просто не съществува. Явно стремежът към първата най-древна професия е надделял. Разбира се, трябва да се развиваме и да се стремим да сме първи. Макар и това да означава първи по глупостта!

С всяка година България пада все по-надолу във всички видове класации за свобода на словото. Не са публично известни собствениците на медиите, нито начините на тяхното финансиране. Това е достатъчно красноречиво за тяхното ниво и свобода. Но нека да оставим настрана тези големи въпроси без отговор. И без друго “добрите” журналисти у нас отдавна не задават въпроси.

В настоящия текст ще отбележа скромните си впечатления от това в какво се е превърнала “втората най-древна професия”, някога обществено значима, а днес срамна и безсмислена. Как се е деформирала в изродоподобно изчадие и как се “правят” новини без да ставаш от стола и само с натискане на двата бутона на мишката на компютъра. И защо мислещите журналисти не са добре приети в тази среда.

Copy-Paste журналистиката

Copy-paste журналистиката е най-голямото извращение в професията, което се случи през последните 5-6 години. С отпадането на хартиените издания, с развитието на интернет и появата на все повече – стотици и хиляди сайтове, наричащи себе си – медии, се създаде нов стил на работа. А именно, писане на новини без да се излиза от редакцията, без да се ходи на пресконференции или на срещи с хора. И най-важното – без да се пише!

Много хора са запознати с този абсурден феномен. Но накратко – писането на copy-paste новини, означава – наричащия се себе си журналист, седнал удобно в офис помещение, смеещо да бъде наречено редакция – разглежда други новинарски онлайн сайтове и следи дали те няма да пуснат някоя новина, която в неговата медия все още я няма.

Има по-елитни сайтове, основни, които се следят и всички копират от тях. Или преразказват сутрешните блокове и новините по телевизията.  Забележка – тук не говорим за информационни агенции, към които въпросните медии имат абонамент за новини. Единици са тези, с бегли ценности от по-старо време, които плащат и имат абонамент за новинарски агенции като БТА, Ройтерс, Асошиейтед прес и др. Най-новите онлайн медии не си правят труда да плащат за подобни неща. Защо, след като краденето на новини е безплатно, лесно и никой не ги наказва?!

И така, писането на новини става като се копират текстове от една медия в друга. Това разбира се е незаконно по смисъла на Закона за авторското право и сродните му права. Но, журналистите от нов вид, които са находчиви и бързо се приспособяват към новите условия,  са му хванали цаката, шефовете учат младите си колеги (най-често стажанти) как се прави това без “да те хванат”: “Пренапиши новината с твои думи, със синоними. Смени словореда и заглавието”. И стажанта (а и не само!), най-често все още студент в университета слуша, защото не знае как би трябвало да бъде и щом шефа казва…

Започва да “пише” с двата бутона на мишката. С левия бутон копира новината от другия сайт, с десния избира “copy”. След това отваря онлайн системата, където пишат новини и натиска пак десния бутон като избира “paste”. И новината е готова. “Победител” в редакцията е този, който публикува най-много токива новини за един ден! Към този метод на писане се включва и препечатване на прес съобщения. Важното е да има оборот на сайта, да се бълва съдържание, да се чете, за да има кой да слага банери с реклами. А вече, дребната подробност за това до колко е смислено всичко това, какво се казва и съобщава на хората с тези “новини”, това дори не се коментира.

В едно онлайн издание, за което работех, млад колега (1-ви курс журналистика) не разбираше негодуванието ми към този долнопробен стил на работа и липсата на всякаква мисъл, както и на всякакво реално писане и осмисляне. Той ми се смееше приятелски и ми казваше: “Е, ти к’во сега, искаш и да пишеш ли?”. Окуражен от моето мълчание, което приемаше като обърканост и явно неразбиране към нещата, продължаваше: “Гледай сега, аз винаги съм мечтаел да стана журналист. И страшно много ми харесва тази работа в момента. Блъскаш яко новини. Супер динамично. Аз и без друго най-мразя да пиша. Много време отнема… А и трябва да мислиш…”

Беше симпатяга. И беше искрен.

Младите не мислят и бълват новини, старите – пишат в блоговете си безплатно!

В последните 5-6 години редакциите и медиите се напълниха с голямо мнозинство от такива млади колеги. Не можем да ги критикуваме за нищо. Те са жертви на тази среда, това виждат и това смятат, че е правилно. Много често, те попадат в екип, в който са предимно хора като тях, липсват сериозни журналисти с опит, от които могат наистина да научат нещо. А къде са старите журналисти с опит и познания? Вкъщи. Пишат анализи на парче или за блоговете си.

Най-лошото е, че се възпитава цяло едно поколение от такива журналисти, които не пишат и не четат, а знаят само да копират и крадат текстове и новини. И не е случайно, че масово се наемат такива млади хора, с все още неизградени позиции за живота и професията. Защото те са лесно манипулируеми, лесно могат да се моделират и командват какво, и как да пишат. Плаща им се малко, наемат се без договори. Водят се стажанти. И има такива, които в един момент се оказва, че са стажанти от 4 години в една медия. Правят ги на маймуни и ги пързалят по всички възможни параграфи, само защото са млади, не са съвсем наясно с правата и задълженията си, а и нямат много избор. Ако са в София, трябва да плащат за квартира и ако искат да живеят и работят тук, трябва да слушат и да правят, каквото трябва.

Стажанти, вместо опитни журналисти

Това т. нар. подновяване на екипите в медиите със значителна вълна от млади хора не е случайно. Наблюдава се, че медиите тръгнаха рязко надолу, от 2009 г. насам, след въпросната глобална икономическа криза. Настъпиха масови съкращения и драстично намаляване на заплатите на утвърдени журналисти. Един ужасно голям процент от силни пера и имена изчезна от публичното пространство в рамките на 3-4 години. Медиите твърдяха, че нямат пари да плащат за анализи и коментари, и тези отдели просто изчезнаха. А журналистите започнаха да се спасяват по единично, кой както може – с лични безплатни блогове, където публикуват позициите си, писане на свободна практика и предлагане на материали за различни издания.

Бъдете спокойни! Аз съм журналист копи-пейст журналист, който не мисли

Бъдете спокойни! Аз съм копи-пейст журналист, който не мисли, а само копира новини и статии!

Това изтласкване в периферията на хора с опит в професията е доста пагубно за цялото ни общество. Ако няма кой да анализира новините, събитията, да обясни на хората кое защо се случва, да критикува остро процесите в държавата, то тогава вървим по много грешен и саморазрушителен път.

Така на пръв поглед нещо уж безобидно като копирането на новини между сайтовете, се оказва само върха на айсберга, под който се коренят много по-дълбоки проблеми и процеси.
Оказва се, че на днешната журналистика не й трябват мислещи хора, с критично мислене, не й трябват задълбочени статии, авторски текстове, разследвания.

Извратения изрод наричащ се днес журналистика – иска новини на килограм! Нищо повече! Няма значение нито съдържанието, нито източника, нито авторството! Важното е да има новини, за да се върти оборота на онлайн сайта на медията! Но нека не забравяме, че медиите не са търговски предприятия и фабрики. Тяхната цел не е да произвеждат каквото и да е съдържание, само и само да спечелят пари. Тяхната цел е да произвеждат смисъл, да осмислят процесите в обществото, да възпитават, да създават нагласи у хората и да обясняват обективно случващото се.

Нека настоящите управители и редактори на медии спрат за момент патологичното бълване на новини – къде поръчкови и партийни, къде по проекти, от където са финансирани – и се замислят над простия, но съществен въпрос, важен за професията: “Защо?”. Защо публикуваме тази новина? Защо съществува нашето издание? С какво помагаме на обществото? Не е достатъчно само да информирате обществото в пет реда за победителя в Биг Брадър, за прогнозата за времето, за катастрофи, убийства и политически решения от новото правителство. Не е достатъчно и след като копирате 10-тина новини да смятате работния ден за успешно приключил. Денят ви дори не е започвал…

40-50 лв. за авторски текст е подигравка

Ако не бяха изгонили принудително мислещитете в журналистиката, като им предлагаха все по-ниски и унизителни заплати, невъзможни за оцеляване, сега и медиите  щяха да са на по-високо ниво и да имат авторитет. Но това очевидно не интересува настоящите управители и главни редактори, много от които дори не са известни като имена.

Противно на разпространяващото се мнение, има кой да чете и има много хора, които се интересуват от задълбочени материали и анализи, а не само от новини в секунда. Защото хората, широката публика, са хора като вас, като управителите и редакторите, не са с нещо по-малоумни. Но хонорар от типа на 40-50 лева, а и по-малко, за аналитичен авторски текст, на човек с име и опит е меко казано подигравка и индиректен намек, че подобен текст няма стойност и не е необходимо.

За това, да са живи и здрави младите стажанти, не изискващи много и не критикуващи, които бързо и лесно се вписват в новите цели и търсения на журналистическата професия днес у нас. И докато си мислят някои главни редактори, че по този начин печелят, нека не забравят, че и те са част от това общество и със своите методи на работа и хитрини, закопават и погубват не само нас, но и себе си.

Накрая ще завърша отново с цитат от разказа “На Есме с любов и омерзение” на Дж. Д. Селинджър, с надеждата, че един ден ще се събудим преродени и цялата реалност днес ще се окаже просто лош сън:

“… видя, че стъклото му се беше счупило. Попита се дали иначе часовникът се е запазил здрав, но не посмя да го навие, за да провери. Остана да седи още дълго тъй, с часовника в ръка. После изведнъж, едва ли не с дива радост, усети, че го наляга сън.
Доспи ли се някому истински, Есме, винаги има надежда той отново да стане човек с непокътнати способности”.

П.С. Уважаеми, колеги, да, можете да копирате този материал на вашите сайтове, за да запълните малко съдържание във фабриката за новини. Само че това не е новина, не знам дали ще ви свърши работа! И бъдете коректни и не пренаписвайте текста, не сменяйте заглавието! И цитирайте автора! В някогашната журналистика това е елементарна етика. И без друго е безплатно. Дано само преди да направите copy-paste, да ви остане време и да прочетете текста!

Бистра Величкова

* Статията е публикувана за първи път в E-vestnik на 21 ноември, 2014 г.

Бойко Ламбовски: Поетът е поет в някои мигове от живота. Иначе е мъж, жена, шофьор или безработен

Бойко Ламбовски. Снимка: Личен архив

Поетът Бойко Ламбовски. Снимка: Личен архив

Каменоделство

Ръката и длетото методично
почукват Идеала. Става скучно.
Това е жилав навик – да си камък,
и бавен, мъчен подвиг – да обичаш.

Stone cutting

Hand and chisel carve methodically
The Ideal. It is a boring work.
A stubborn habit – to be a stone,
and a slow, hard exploit – to love.

Автор: Бойко Ламбовски
Превод: Анета Денчева-Манолова

Стихотворението „Каменоделство“ на поета Бойко Ламбовски представи България на ежегодния фестивала Транспоези (Transpoesie) в Брюксел, през септември тази година. Като част от фестивала, неговата творба, заедно със стиховете на още осем съвременни поети от цяла Европа, бяха поставени на спирки на метрото и градския транспорт, давайки възможност на повече хора да се докоснат до поезията на международно признати поети. Стихотворението на Ламбовски е избрано за участие в събитието под общата тема „Ангажиментът“. Освен на български, стихотворението е отпечатано на афишите и в превод на френски, фламандски и английски език. Стихотворението „Каменоделство“ е посветено на Едварда – героиня от роман на Кнут Хамсун, публикувано във втората книга на Ламбовски. Преведено е на 14 езика.

Бойко Ламбовски e роден в София, през 1960 г. Завършва Френската гимназия, а висшето си образование по Литература, получава в Москва. Той е автор на девет книги, лауреат на различни награди за поезия, между които „Владимир Башев“ – за дебютна книга, „Гео Милев“ – за принос в съвременното изкуство, „Дървената роза“ – за книгата му „Ален декаданс“ и др. Негови стихове са преведени на 20 езика. Отскоро поетът е и председател на българския ПЕН-център.

– Г-н Ламбовски, Ваше стихотворение вдъхва духовност на една от спирките на метрото в Брюксел, как се чувствате?

– Е, тази дума „духовност“ малко ме напряга. Разбира се, приятно е чувството текстът ти да става повод за размисъл на случайни минувачи, но не вярвам това да качва общото равнище на „духовността“ особено. Просто е хубаво да мислим повече, и да не го правим по стаден, а по индивидуален начин, да провокираме и изобличаваме щампите. А поезията е добър начин за подобно поведение, защото обикновено концентрира провокативност на интелектуално ниво.

– Бихте ли ми разказали малко по-подробно как се стигна до Вашето участие в ежегодния фестивал „Transpoesie“ в Белгия? Защо избрахте да участвате именно със стихотворението „Каменоделство“? Какво послание бихте искали да поднесете на публиката в Брюксел с него?

– Българският ПЕН-Център в лицето на дотогавашния му председател Георги Константинов предложи участието ми, заедно с Националните институти за култура на Европейския съюз (EUNIC) в Брюксел, и това бе подкрепено от нашето Министерство на културата, вероятно поради дотогавашните ми интензивни участия в международни прояви и наличието на доста преводи. Аз пък предложих „Каменоделство“, защото е кратко, и отчасти отговаря на темата на тазгодишния фест – „Ангажиментът“. Посланието ли какво е – нищо не е розово и романтично априори, дори любовта е труд.

Transpoesie Festival in Brussels

Transpoesie Festival in Brussels

– Стихотворението „Каменоделство“ е посветено на Едварда – героиня от романа „Пан“ на норвежкия писател Кнут Хамсун. В книгата героинята има романтична връзка с лейтенантът Томас Глан, бивш военен, отшелник и ловец. Връзката им обаче се оказва невъзможна. С какво ви впечатли тази героиня и защо решихте да й посветите стихотворение?

– Аз имам цяла книга „Едварда“, така се нарича третата ми книга. Кнут Хамсун е един от любимите ми писатели, а отношенията в романа „Пан“ между Едварда и Глан са за мен символ на земната любов – стремеж към идеала и невъзможност за постигането му, ерго – обратното на сладникавите представи за романтичен хепиенд, но и красота на живота тук и сега с неговите сурови противоречия. Едварда е илюстрация на антитезата любов-омраза, забележителна героиня, харесвам я.

– Стихотворението Ви е преведено на три езика – френски, фламандски и английски език. До колко според Вас превода на друг език променя посланието на стиха?

– О, това не знам, езикът е много сложна структура, и това могат да кажат само големи познавачи на френския, фламандския и английския. Големи познавачи на всеки език са впрочем поетите.

– Вие сте писател и поет, творящ на българския език, който е, нека го наречем „малък“ език. В световен мащаб се говори от много малък брой хора. Можете ли да кажете какви са предимствата и недостатъците на това и как такива езици могат да излязат на световната литературна сцена и да достигнат до по-широка, международна аудитория? 

– Трудно се излиза на широка аудитория. Но когато четях на български в „Паса Порта“ (в Брюксел, по време на фестивала Транспоези – бел.а.) стихотворения, които в същото време излизаха на видоестена зад мен едновременно на английски, френски и фламандски, чувах как публиката реагираше с „ах“ или с „оу“, точно в моментите, в които се казваше нещо парадоксално и важно, и на български. Повярвайте, тогава разбрах, че тази инициатива има смисъл, и че с добър превод и поезията може да прекрачи границите на езика си.

transpoesie– Забелязвате ли някакви общи тенденции в съвременната поезия и литература в Европа и в света днес? Във време на криза, в каквото живеем в момента, къде е мястото на поезията? Има ли въобще място за нея или и тя е в криза?

– Поезията не е масово изкуство, в редките случаи, когато се е превръщала в такова, обикновено е била товарена и с политически, дори публицистични функции. Докато е жив езикът, ще е жива и поезията, защото тя е и игра с езика, и възможност на човека на думите да живее втори живот, често по-смислен от първия.

– Европа е населена от много и разнообразни националности, всички със свои собствени характеристики, манталитет, начин на възприемане на живота, какво според вас е най-важното и същественото нещо, което обединява всички хора и нации?

– Хората се обединени от тайната на живота, от желанието си да надникнат в нея. А тази тайна има конкретни специфики, които правят живота толкова разнообразен.

– Как един поет оцелява в днешния материален свят?

– Не обичам хората, които се кичат с определението „поет“ непрекъснато. Поетът е поет в някои мигове от живота си, иначе е мъж или жена, или зъболекар, или журналист, или безработен, или шофьор и разносвач на пици, или учител, или пияница…Той не е нещо по-висше от другите хора, просто понякога му е дадена дарбата да извлича енергия от думите, която служи като кратък или дълъг проблясък. Този проблясък осветява част от тайната на житието, както за него, така и за някои други хора. През останалото време поетът оцелява като всички останали – така и трябва да бъде, впрочем. Така че бих приел по-лесно въпроса „Как един човек оцелява в днешния материален свят?“ И бих му отговорил – както понякога става, или остава поет.

IV-logoИнтервюто на Бистра Величкова с поета Бойко Ламбовски е публикувано първо на английски език в белгийското издание „Internal Voices“, 18 Nov, 2013 г.

English_flag_small2Английската версия на интервюто можете да намерите ТУК. The interview is available in English language HERE

Елизабет Костова: Писането е като дърводелски занаят

Елизабет Костова. Снимка: Дебора Фейнголд

Елизабет Костова. Снимка: Дебора Фейнголд

Елизабет Костова е световноизвестен автор на проза, поезия и есета. Завършила е университетите Йейл и Мичиган. Първият й роман, „Историкът” (Little, Brown, САЩ / Сиела, България), чието действие частично се развива в България, е преведен на над 40 езика и е продаден в над 5 млн. копия в целия свят. Втората й книга, „Крадци на лебеди” (Little, Brown, САЩ / Сиела, България), е публикувана през януари 2010 г. Елизабет Костова е омъжена за български учен и има силен интерес към българската история, литература, култура. През 2007 г., заедно със Светлозар Желев, основава фондацията за творческо писане „Елизабет Костова”. Наред с многото дейности свързани с българската литература, превода ѝ и популяризирането ѝ в и извън България, Фондацията организира ежегодни семинари по творческо писане в град Созопол. Елизабет Костова е преподавала писане на художествена литература в Мичиганския университет, както и в Университета на Северна Каролина (Уилмингтън). В момента живее в Съединените щати.

– Тази, година за шести пореден път, се проведе Созополският семинар по творческо писане, организиран от Фондация „Елизабет Костова”. Как протече той и по какво се различава от семинарите през миналите години?

– Интересно е, че ме питате това, защото накрая на семинара, някой ме попита същото и аз казах – тазгодишния семинар имаше най-добрата група до сега. Те се засмяха и казаха, ти това го казваш всяка година. Признавам, че съм ентусиазирана, но тази година наистина имахме много силна група и от страна на българските автори, и от англоговорящите. Тази година те бяха по-възрастни, специално английските участници. И в двете групи, всеки от авторите вече имаше публикувана книга. Всички бяха наистина професионалисти в писането. Имали сме участници в семинара, които не са имали публикувана книга, тъй като това не е критерий за нас. Трябва да кажа, че тази година беше изключително трудно да направим своя избор. Можехме да приемем много повече хора във всяка група, имаше много добри кандидатури и за нас самите беше трудно да отсеем само 10 човека.

– Какви са критериите, според които приемате участници в семинара? Какво е важно да знаят бъдещите кандидати за Созополските семинари?

– Преди всичко, гледаме качеството на изпратения текст. Комисиите, които избират участниците, са преподавателите в уъркшоповете, в Созопол. Те избират хора, с които смятат, че ще могат да работят добре. Те преценяват, че на един писател могат да бъдат много по-полезни, отколкото на друг, поради своите специфични познания. Въпреки това, ние се опитваме да бъдем максимално обективно при избора си. Аз обикновено чета текстовете, които са ми изпратени. Дори не гледам биографията преди да реша дали текстът е добър.

– Вие водите англоезичната група в Созопол. Кое е най-важното нещо, което казвате на участниците, относно писането? Какво ги съветвате?

– Тези уъркшопове са по-скоро като разговор между писатели. Аз не се възприемам като учител там в традиционния смисъл на думата. Българската група следва същия модел. Ние разговаряме върху конкретен текст, написан от някой от участниците, които те са изпратили, кандидатствайки за семинара. Едно от нещата, за които винаги говорим е как да се научим да редактираме добре собствените си текстове; Как да се научим да бъдем най-добрите си критици. Ние не провеждаме просто философски разговори относно редактирането, а на практика върху самия текст обсъждаме как той може да бъде усъвършенстван.

– Кое е по-важно при писането – вдъхновението или усилената работа и рационалното подреждане на това, което искаш да кажеш чрез текста?

– Моят опит показва, че не е възможно писането само с едно от изброените неща. Един текст става добър благодарение на всичко заедно. Вдъхновението само по себе си не може да те закара далеко, защото писането е реалната работа, която трябва да се свърши, а след това трябва препрочитане и редактиране. От друга страна, ти може да работиш страшно много, но ако не чувстваш страст към това, което правиш, със сигурност това ще се усети в крайния текст, който предлагаш.

Тазгодишната писателска група на Семинара по творческо писане в Созопол. Елизабет Костова е в средата. Снимка: Джеремая Чембърлейн

Тазгодишната писателска група на Семинара по творческо писане в Созопол. Елизабет Костова е в средата. Снимка: Джеремая Чембърлейн

– Като човек, който говори и английски, и български език, и има възможност да следи и да чете в оригинал съвременната литература, излизаща на тези два езика, можете ли да кажете какви разлики намирате между българската и американската литература днес?

– Трудно може да се отговори на този въпрос. Бих казала, че във всички държави, писателите днес правят подобни експерименти в произведенията си. Мисля че американските писатели са привлечени повече от разглеждането и вплитането на историята, в художествените текстове и поезията. За щастие, виждам, че това явление се наблюдава вече и в България. Разбира се, има различни стилове и традиции. Има толкова различни писателски гласове и в двете държави, и е трудно да се обобщава.

– Смятате ли, че писането може да се научи в университета? Може ли човек да се научи да бъде писател или е нещо, което носи вътре в себе си?

– Мисля че е комбинация от двете. Има много неща в писането, които със сигурност не могат да бъдат преподадени. В същото време, има много аспекти на процеса на писане, които могат да бъдат преподадени. Една метафора за това е например, ако ти си дърводелец и искаш да направиш мебели от едно дърво, ти не можеш да направиш това, ако нямаш желание, ентусиазъм и естествени умения за това. Също така, обаче, ти никога не можеш да станеш дърводелец, ако не гледаш това, което са направили други дърводелци преди теб, ако не погледнеш техните красиви маси и мебели, и не се учиш от тях.

– Какво ви вдъхновява за писане? Някои от художествените ви герои съществуват ли в реалността?

– Вдъхновявам се да пиша от желанието си да си обясня света. В характерите на моите герои, понякога има една част взета от реалността, но като цяло те са си самостоятелни. По принцип не пиша автобиографично, за това героите ми са измислени.

– До колкото знам подготвяте нова книга, може ли да ни разкажете малко повече за нея? Кога се очаква да излезе?

– Все още работя върху заглавието, трудно ми е да го определя. Сюжетът се развива основно в България, в един дълъг период от време. Действието се развива през 20 век, но засяга и съвремието, от 21 век. За целта не използвам само мои лични впечатления от България, но правя и изследване по темата, интервюирам различни хора за различните исторически периоди. Книгата се очаква да излезе през 2015 г.

* Интервюто е публикувано първо в Kultur Bench, 3 юни, 2013 г.

english_flagThe interview is available in English language HERE.

„Резерват Северозапад“: изгубени за света, запазили себе си

Резерват Северозапад

Филмът „Резерват Северозапад“ докосна дълбоко сърцето ми. Така, както много често се случва с творчеството на Фенерски! В своя филм, Фенерски е уловил не само трудното време, през което преминава страната ни и дрипавата ни действителност, но се е протегнал отвъд тях и е намерил човека — човека на брега на големия океан на живота. Там където уж се случва всичко голямо и значимо; там където е Европа, благоденствието, цивилизацията. И уж всичко е там в големия океан, а всъщност всичко се оказва тук — на брега, в това голямо туптящо сърце на малкия силует, който привидно безцелно тътри нозе по крайбрежния пясък; къпе се гол в реката, гони говедата по поляната, свири циганска музика, пие до безпаметност ракия в кръчмата и проклина черните си дни: “да съм жив, един ден да умра че да са рода”.

Зиката - един от емблематичните герои във филма "Резерват Северозапад"

Зиката – един от емблематичните герои във филма „Резерват Северозапад“

Същия този малък голям човек се оказва всеки един от нас, внезапно поразен от осъзнаването, че утре на хоризонта на живота нищо няма да е останало от днешните “важни” цели. Само нашите стъпки по пясъка на онзи бряг още ще са там. По тези стъпки ни води Фенерски към тихия спомен на нашето детство — най-здравият подслон и най-сигурната ни обител: “Като порастеш, върни се на село да станеш мъничек”. Ееех, защо застава топка на гърлото ми, докато гледам това, захвърлен на 2000 километра от мястото, където чувствам, че принадлежи сърцето ми? Един от многото малки човеци изгубили се по света в търсене на себе си. Като пристанищен фар, този филм ни подсеща на къде е пътят към дома. Защото в измисления ни свят, е толкова лесно да забравиш, дори помага да забравиш, кой си, за да “успееш”. Както каза Отеца в „Параграф 22“: “В този свят, в който успехът е единствената добродетел, аз обричам себе си на провал”.

“Резерват Северозапад” е един филм за хората, които са се изгубили за големия

Друг герой от филма "Резерват Северозапад"

Друг герой от филма „Резерват Северозапад“

свят, за да запазят себе си. Нещо като малката ни, невзрачна страна — резерват сред Европейските големци, “успяващите”. Както един от героите – Мими, споделя: “Баща ми казваше: “За изпити пари и за умрял баща не се жали”. Едва когато татко умря разбрах, какво е искал да каже: трябва да ценим хубавите неща, докато ги имаме”. Така е и с истинските неща в живота ни: любовта, човещината, смирението, корените ни. Трябва да ги пазим, докато ги имаме. След това вече, ще е късно. Филмът на Фенерски ни връща към тези истини, с бащина ласка изтрива сълзите ни и тихо ни нашепва, че все още не сме напълно изгубени. Просто трябва да следваме стъпките по пясъка, докато не отделяме очи от хоризонта.

Автор: Неор Начев

* Рецензията е публикувана първо в Kultur Bench, на 12 април, 2013 г.

Други статии на Неор Начев в „Двойна измама“

————————————-

На червеноНеор Начев   освен автор, предимно на музикални рецензии и ревюта, той е и основното действащо лице зад българския дарк-уейв акустичен проект На Червено. Текстове и песни на групата може да намерите на следните линкове: сайт на групата, песни в My Space, Facebook, YouTube. Нетрадиционното му собствено име е резултат от опит на майка му, тогава докторантка по молекулярна биология, да впечaтли своя професор като кръсти първородната си рожба на името на разработвания тогава в лабораторията нов елемент, наречен “neomycin resistance element” или накратко “neor”. Впоследствие опитът се оказва неуспешен в повече от един аспекта.

„Фамилията“ като „Стъклен дом“ – изпробваната формула

Фамилията

„Фамилията“ – новият сериал по Би Ти Ви, който в някои отношения доста прилича на „Стъклен дом“

Новият български сериал „Фамилията“ на bTV, чиито първи две серии бяха излъчена в неделя вечер (7 април), поразително прилича на успешната продукция „Стъклен дом“.

„Стъклен дом“ беше първият сериал, който преобърна представите за български сериен филм и получи безспорен успех и зрителски интерес.

Изглежда продуцентите Димитър Митовски и Димитър Гочев („Камера“) са опитали да приложат успешно работещата формула и в новата си продукция. Разбира се, сюжетът е друг, но в основата си „Фамилията“ не спира да ни напомня на „Стъклен дом“, особено когато виждаме същите актьори да играят подобни персонажи и характери. Във „Фамилията“ Стефан Данаилов отново играе богат шеф – Борис Арнаудов, глава на голяма фамилия, чиито членове работят за семейния бизнес. Бизнесът им е в тясна връзка с политическата власт в страната. В „Стъклен дом“ беше в същата роля, само че там бизнесът беше свързан с мола. Асен Блатечки, който е в главната роля, играе журналистът Стефан Марков. Той не спира да пуши трева, пристрастен е към покера и е затънал в дългове. Възможност да си върне дълговете и да спечели пари е предложението на Борис Арнаудов да напише биография за него. Целта е биографията да покаже светлата страна на богатия бизнесмен и да разкаже за неговия път към върха.

Като част от имиджа на лошото момче, което не се обвързва и задържа в нищо и с никого, в апартамента на героя на Блатечки винаги се навъртат хубави момичета, най-често студентки от Факултета по журналистика. А той често ходи там, за да вижда своята преподавателка – Рени Ковачева (Цветана Манева). Сцените между тях двамата напомнят – първо на сцените между Чарли (Асен Блатечки) и майка му (Илка Зафирова) в „Стъклен дом“ и второ на сцените между Иво (Захари Бахаров) и майка му (Цветана Манева) от сериала „Под прикритие“. Лошото момче тръгнало да пропада и жената – майка, преподавател, ментор в живота, която иска да го спаси и да го накара да влезе в правия път. Той винаги казва „добре“, за да я успокои и след това продължава, както си знае. И точно с този си своенравен характер печели симпатиите на зрителите.

И тук, както в „Стъклен дом“, любимата на героя на Блатечки е изиграна от Радина Кърджилова (Ива), също журналистка, безследно изчезнала, може би умряла. Това остава загадка. Отново обаче връзката им е базирана на привидни противоречия и неразбирателства, които се оказват всъщност и най-притегателната сила за любовта им. Химията в този тип отношения им се получава на екрана и това го видяхме, още когато играха Чарли и Сиана.

В придържането към архетипите няма нищо лошо, но изиграването им по идентичен начин от същите актьори и лица обърква зрителя кой точно сериал гледа, пък и доскучава. Може би от страх за успеха на продукцията, екипът на „Фамилията“ не се е осмелил да рискува с много нови лица за главните роли. Заложили са на вече успешни и утвърдени  имена. Безспорен е фактът, че на Асен Блатечки му се отдава да играе лошото момче и го прави с лекота и чар. Цветана Манева и Стефан Данаилов са доказали се върхове в актьорската игра и обаянието им не подлежи на коментар. Радина Кърджилова също има свой характер пред камерата. И все пак, влизането им в едни и същи персонажи, без грам разлика в поредица от сериали, освен за зрителите, може би не е предизвикателство и за самите тях.

Основните похвати за създаване на завръзка и съспенс отново са копирани от „Стъклен дом“. Акцентирането на конкретни кадри кара зрителят сам да се досеща какво може да означават те и как е вероятно може да се развие сюжетът. Може би това са основни правила при създаването на подобни сериали, но зрителят не го напуска усещането, че гледа нещо вече гледано.

В една от сцените, в която фамилията вечеря, един от столовете остава празен. Камерата на няколко пъти се задържа върху него, а музикалният съпровод подсказва, че тук става нещо съмнително. После се дава за кратко тъмна стая, в която се вижда бледият образ на героинята на Ваня Цветков, вероятно съпруга на Борис Арнаудов (Стефан Данаилов). Създава се очакване у зрителя, какво ще се случи. Въпреки че в името на завръзката някои моменти се получават недостатъчно реалистично (подобни дребни пробойни имаше и в „Стъклен дом“), сюжетът върви увлекателно. Моментите на близките отношения на големи бизнесмени с политическата власт и финансовото подпомагане, което те предлагат задкулисно, са заявка за адекватно представяне на българската действителност.

И „Фамилията“, и „Стъклен дом“ са на едни и същи продуценти, така че макар и да има прилики в основната конструкция и актьорския състав, те взаимстват и копират от себе си. Следващите серии и реакцията на зрителите ще покажат дали решението им да заложат на изпитаната успешна формула, като правят подобен на „Стъклен дом“ сериал , ще им донесе същия успех и за „Фамилията“.

* Рецензията е публикувана първо в OFFNews, на 8 април, 2013 г.