Раждане*

Текстът „Раждане“ от Бистра Величкова е публикуван в сп. Жената днес, бр. април 2020 г.

Раждането преди всичко е умиране. Част от теб умира, за да се роди нов живот, нов човек. Болката, която изпитваш е такава, сякаш идва края, непоносима е, умираш, викаш, стенеш. Тя преминава за кратко, плавно отшумява, до следващия миг, в който ще я почувстваш. До следващата контракция, която носи ново разширение на изхода, от където ще се появи новия човек; Поредна контракция, която те приближава до умирането, до раждането, до края и началото. Всяка следваща е по-болезнена и по-дълга от предишната. В няколкото секунди между тях си поемаш задъхано въздух, разплакваш се от непоносимата болка, от безпомощността и уязвимостта, от това, че скоро ще започне отново и не знаеш кога ще свърши. Не можеш да я спреш, трябва да я изтърпиш до край, до когато е решила да продължи, до когато излезе на бял свят малкият човек вътре в теб. Каква е болката от родилните контракции? Спазми на корема, присвиване, болка от която не можеш да си намериш място, болка от която ти се крещи, вика, дереш се с глас, скимтиш и виеш като животно на заколение. В същото време стенанията и виковете напомнят на онези, които издаваме при наслада от любов. Къде е границата между щастието и болката? Защо двете са толкова близки? Близки, както раждането и смъртта. Молиш се за упойка, но тя е забранена. Трябва да останеш в съзнание, да чувстваш с всичките си сетива умирането си и раждането на новия живот. За всякакви други случаи могат да те упоят, да изчезнеш, да забравиш, да не знаеш какво се случва, освен, когато раждаш.

От твоята болка се създава нов човек.

Човек, който завинаги ще е свързан с теб. Човек, който е създаден първо от два погледа, които са се срещнали в нощта, усмихнали са се един на друг, после е дошла целувката, последвана от допира и пълното сливане на две голи тела, слабо осветени от горящи свещи в мрака, после стенанията им, въздишките в наслада, случайната среща на сперматозоид с яйцеклетка, които се превръщат в зигота, която бързо се дели на още множество клетки, докато не се създаде ембрион, зародиша на нов човек, вътре в друг човек. И никой не знае как става магията и никой никога няма да разбере. Науката ще се опитва да обясни и разгадае, но тя завинаги ще си остава в тайна. Завинаги ще остане чудо създаването на нов живот, в чиято основа е другото чудо – любовта. Как и от къде идва човека?

Къде е бил преди да се роди и къде отива след това?

Усещаш нова контракция и нямаш време да мислиш. За стотни от секундата е съвсем лека, после се засилва, докато не достигне своя връх, докато не те накара да скимтиш и виеш от болка. “Имате осем сантиметра разкритие! Тоновете на бебето са добри. Туп-туп-туп-туп! Чувате ли сърчицето му? Пулс 150. Чудесно се развиват нещата! След малко ще започнат и напъните”. Гласът на акушерката се опитва да те успокои. Вярваш на всичко, което казва. Питаш я до кога ще те боли. Питаш я кога ще свърши всичко. Виждаш в нея единствения си спасител в този момент. Гледаш я умолително, искаш да направи нещо, за да спрат мъките. Тя в замяна хваща силно ръката ти и ти казва, че можеш, че си силна, че ще се справиш. Влива в тялото ти нови сили и успокоение, които действат по-силно от упойка. В този миг чувстваш акушерката толкова близка, сякаш е единственият ти близък човек на света, който е с теб в този миг на умиране. Сякаш само тя е способна да те спаси от неимоверната болка. В следващия момент чуваш гласа ѝ:

“Имате пълно разкритие. Напъвайте сега!”.

Напъните трябва да стават точно, докато имаш контракции. Болката се утроява, прознива те и искаш просто да лежиш, и да изчакаш да премине, но в този момент, в кулминацията, ти трябва да поемеш дълбоко въздух и да се напънеш силно, така че да изтласкаш малкия човек от теб, да го избуташ да излезе през онзи отвор на шийката на матката, който е достигнал пълното си разширение от 10 сантиметра. Как може да излезе цял човек от такъв малък отвор? Главата на бебето е с радиус 33 сантиметра. Трябва да дадеш всичко от себе си, да помогнеш на бебето да излезе. За това напъните трябва да са силни, да поемаш въздух и да не го изпускаш напразно, а с негова помощ да напъваш. Това не е лесно, въздухът бързо излиза през теб като вик, като крясък, като отчаяни думи: “Не мога повече!”. Молиш се и викаш отново за обезболяващо, за някаква упойка, за нещо, което да намали непоносимостта. Молиш се цялата тази мъка да спре. Веднъж завинаги. Но вече е съвсем късно,

Текстът „Раждане“ от Бистра Величкова е публикуван в сп. Жената днес, бр. април 2020 г., стр. 83

при пълно разкритие не дават упойка. Изисква се цялото ти съзнание, за да напъваш, за да усещаш как между краката ти ще излезе новият човек и как ще проплаче. Машината за мерене на тоновете на бебето разпръсква ускореното туптене на сърцето му в цялата зала. То все още е вътре в мен и чака да излезе сред света. Отново напън. Акушерката забелязва, че протича кръв, започва кръвоизлив, но бебето не излиза. Лекарите стават напрегнати. Проверяват до къде е стигнало бебето, усещат главата му, била точно на изхода. Но отоврът е тесен, главата не излиза. Вадят ножици. “Ще ви срежем леко долу, за да подпомогнем процеса! Епизиотомия се нарича”. Не се страхувам, дори не мисля, сългасна съм на всичко, за да свърши по-скоро непоносимата болка. Правят разрез и изведнъж излиза глава. Напъвам силно и усещам как излиза целият малък човек от мен. Усещането е като внезапно облекчение, изваждане на голям товар от корема ти. Бебето е навън, свързано с пъпната връв към плацената, която все още е в мен. Плацентата, от която се е хранило девет месеца. Акушерката реже пъпната връв и бебето проплаква неистово. Плаче така, както майката до сега, която я е боляло от контракциите.

Последният вик на болка на майката е първият вик на детето при срещата му със света.

Бебето реве ритмично без да спира, обляно в кръв и бяла течност. Акушерките го взимат да го измият и претеглят. Казват ми да направя още един напън и от мен излиза плацентата. Тя е с големина на спаднала волейболна топка, пълна с кръвносни съдове, кървяща, страшна. Долу от мен тече кръв, която не виждам, но усещам, разкъсванията от шийката до вагиналния отвор са множество. Лекарката не се смущава, виждала е много подобни гледки. Ежедневно наблюдава това, което за всяка раждаща жена е уникален и специален момент. Хладнокръвно гледа на раната и течащата кръв. Носят ѝ инструменти за процедурата – игла, конци, ножици, спекулум, инструменти от които те боли само като ги погледнеш. Страх ме е, но вече не чувствам болка, няма ги непоносимите спазми и ритмичните присвивания от контракциите. Бебето е вън от мен. Шиенето на органите долу ще боли, за това сега вече ми слагат местна упойка. Лежа, кървя и гледам лекарката как дърпа иглата нагоре и я забожда отново в тъканите.

“Не мога да разбера кое му е естетственото на естественото раждане”,

чувам я да казва изпод медицинската маска. “Разкъсвания, разкъсвания… това няма зашиване…”. В нейни ръце съм и се надявам по-скоро да зашие кървящата рана, но вече не боли, не текат сълзи, вече нищо няма значение. Краят е дошъл. А ревът на бебето е най-успокояващият звук на света. Аз съм умряла и съм се родила наново заедно с него, заедно с новия човек създаден в тялото ми. Част от мен завинаги е умряла и ще остане в родилна зала номер 1, на втория етаж на родилния дом. От този ден нататък, от тази събота на 9 февруари, аз повече никога няма да бъда същия човек. Точно в 14.20 ч., когато излезе малкото момиченце от мен, смъртта и живота се срещнаха, там долу при отвора на сътворението, при кръвта, която изтича, за да се обнови с нова, при разкъсаната плът, която ще зараства дълго и ще напомня, че животът боли. Но вече не си сам. До теб има човек, в когото ще можеш винаги да се оглеждаш като в огледало на времето, да виждаш себе си, миналото, бъдещето и целия смисъл на живота, който си търсел.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* С благодарности за професионализма, посвещавам на: д-р Камелия Павлова, акушерка Ирина Карлакашева, д-р Илияна Иванчева, акушерка Мария Генова, д-р Милена Стоянова. Както и на целия екип от специалисти от МБАЛ “Надежда”.

** Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, бр. април/май 2020 г., стр. 82/83

Реклама

Ще бъде момче, нали?

ЗА ПАТРИАРХАЛНИЯ МОДЕЛ В ОБЩЕСТВОТО И ЗА ДИСКРИМИНАЦИЯТА НА ЖЕНАТА ОЩЕ НА ФЕТАЛНО НИВО

„Ще бъде момче, нали?“. Този въпрос все още често се задава на бременната жена от цялата мъжка част от двете роди. Все още за много мъже е жизненоважно да им се роди мъжки наследник. Още един от тяхната порода, от по-добрия пол. Особено ако е първо дете – да е престолонаследник, който да носи името на бащата и на славната му фамилия и да влезе във владение на кралството, състоящо се от два панелни апартамента в „Люлин“.

Източник на изображението: GQ Magazine UK

Мъжът продължава рода. Жената ражда, но това, разбира се, не означава, че тя продължава рода! Защото тя не предава на поколенията фамилното си име. А кой е измислил наследяването на фамилията на бащата, а не на майката? Бащите, разбира се! Традицията е регламентирана и от правото – според българското законодателство детето автоматично взима фамилията на бащата, в случаите, в които бащата го е признал за свое. Дори таткото да е съгласен детето да получи фамилията на майката, законът не го позволява. Само ако той не е признал детето (записан е като „баща неизвестен“), а майката е административно квалифицирана като „самотна майка“ (забележете, не сама, а самотна, защото само така може да се чувства една „изоставена“ от мъжа си жена!), тогава детето взима фамилията на бащата на майка си. Важно е дори административно да е записано, че детето получава отново фамилията на мъж, защото явно жената е само придатък на мъжа. Тя няма фамилия и род. Тя е част или от фамилията на баща си, или от фамилията на мъжа си.

Всъщност пренебрежението към жените започва още докато са плод в утробата на майките си.

Това е дискриминация на фетално ниво.

„Ще бъде момче, нали?“, питат роднините и продължават с надежда: „Дано да е момче!“.

Никога не съм разбирала феминизма, никога не съм се интересувала по-сериозно от философията му, но сблъсъкът ми с реалността ме накара от първа ръка да разбера за какво се борят тези недоволни жени. И се оказва, че имат право. Живеем в мъжки свят. Свят, направен от мъже за мъже. Колко жени не са наемани на работа, защото са на възраст, в която се очаква да имат деца? Ако сте жена, вероятно ви се е случвало на интервю да ви попитат дали имате сериозна връзка и кога планирате деца! Въпрос, нямащ нищо общо с професионалните ви умения. И колко жени, след като се върнат от майчинство, са уволнявани? Забременееш ли и станеш ли майка, често вече те приемат за негодна за обществени ангажименти и работа… Твоето задължение е да си стоиш вкъщи и да гледаш децата, кариерата остава за мъжете!

В някои страни в Южна Азия например дори днес е разпространена

практиката на женоцида или инфантицида.

Ако полът на детето стане известен, докато е още в зародиш, и ако не е момче, следва аборт. Това е честа практика в страни като Виетнам, Китай, Пакистан, Индия и др. Оказва се обществено и икономически неизгодно да имаш момиче. Освен че трудно ще си намери работа, заплащането за жените е по-ниско. А семейството ще трябва да събира зестра, за да може да я ожени.

Въпреки развития век, в който се твърди, че живеем, в много точки по света жената продължава да има две основни функции: 1) да забавлява мъжа и да му доставя удоволствия (от всякакво естество – от хранително-вкусови чрез готвене, подреден и чист дом до сексуални забавления и 2) да продължи рода на мъжа, като му роди дете. Разбира се, мъжко!

И макар в някои части на планетата да се борят за признаване на еднополовите бракове и половото самоопределяне, различно от мъж и жена, реалността всъщност е, че в огромното си мнозинство човечеството все още се бори на първично ниво с патриархалния модел. Мъжът е глава на семейството, той работи и осигурява прехраната, а

жената е покорна домакиня и детегледачка.

Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 12, декември 2018 г.

Също така жената често се възприема и като враг за родата на мъжа. Тя е тази, която го е отнела – абсолютното въплъщение на злото за майка му. И се оказва, че една майка мрази друга майка, вместо да прояви разбиране и съчувствие. Но конфликтът между снаха и свекърва е стар колкото света и може да се подложи на анализ в дисертационен труд.

Интересното е, че не само родителите на мъжа, но и собствените ѝ родители имат очаквания жената да се грижи за съпруга си, като в това се включва успешното реализиране на основните ѝ функции – готвене, редовен секс, раждане и отглеждане на наследниците.

В противен случай мъжът може да те остави!

А по-страшно от това в патриархалния модел няма! Какво ще прави сама жена?! Кой ще я вземе?! Още повече, ако има и дете. Виж, мъж без жена далеч не е така обругаван и критикуван. Обществото толерира и приема всички недостатъци на мъжа, защото той просто е мъж. И всичко му е позволено, защото такава му била природата! Мъжка! Дори изневерите му са признак на мъжественост, „не е мъж под чехъл“!

Освен от двете роди и мъжете, жената често е дискриминирана и от „посестримите си“ – от другите жени. Особно от тези, които кротко си изпълняват отредените функции и гледат критично на отклонилата се от пътя овца, т.е. жената, бунтуваща се срещу патриархалните традиции. „Виж я пък тази, не готви на мъжа си“. Невъзможността или нежеланието да готвиш се смята за недостатък и липса на едно от важните женски качества!

„Кой ще я вземе такава?“

Или пък, ако жената не се облича твърде женствено – с рокли и токчета, и не полага грижи за външния си вид, така че да бъде харесвана от мъжа си, себеподобните й слагат етикети – мъжкарана, небрежна… Въобще патриархалният модел е заключил жената в един омагьосан кръг от правила и съдници, от които не може да избяга.

„Ще бъде момче, нали?“. Драги мъже, това е най-важното, което искате да знаете, нали?! В свят, в който мястото на жената далеч не е равнопоставено, аз като една загрижена майка би трябвало да пожелая да родя момче. За да му бъде по-лесен животът. За да се приспособи и адаптира към мъжкия свят, в който живеем. За да бъде толерирано само заради пола си. За да не бъде дискриминиран получовек. Ако пожелая да се роди момиче, би означавало, че обричам детето си на тежък живот. Очаква я доминиран от мъжете свят, в който тя трябва да се бори цял живот, да бъде силна, да търпи обиди и болка, да се доказва непрестанно като човек. И шансовете да се пребори с несправедливостите и половата дискриминация не са много високи. Въпреки всичко това, драги мъже, аз си пожелавам детето ми да се роди момиче, да се роди още една от нас, която ще продължи нашата битка за справедливост и равенство. Дори и да не успее да промени твърде много, нейната собствена победа срещу този свят ще бъде, ако и тя един ден роди момиче… И така революцията ще продължава, докато не станем цивилизован свят и общество!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 12, декември 2018 г.

Четете още от авторката в рубриката „Монолози на вагината“: