Поетите само в „тъмното са у дома“

Вероятно по волята на случайността тази премиера се провежда именно на 1 юни – Денят на детето, а може би е специално избрана, не знам отговора. Но сте чували тази изтъркана от употреба сентенция, че поетите са като децата. Мислех си тъкмо за това. Поетите действително имат много детско в себе си, житейски незряло по някакъв начин. Носят един мил инфантилизъм. Но не са весели деца. Ако са деца, са едни недоволни деца. Едни деца, които са се оказали в свят, който не ги удовлетворява. Пример за тази моя теза е прочутото разсъждение на Киркегор, за поета като за нещастен човек, който обаче е устроен така, че когато страда, стоновете му звучат като музика. Поетите всъщност стават поети, защото имат дарбата да откриват режещите дисонанси на света. Те имат дарба да откриват бързо и веднага къде се намират тези дисонанси, къде е концентрирана болката на света. Най-често болката на света е концентрирана в самия поет. Но не само.

Бойко Ламбовски по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова, на 1 юни 2018 г., в Литературен клуб „Перото“. Снимка © Янко Джемеренов / Yanko Dzhemerenov Photographer

„Бог в очакване на дилъра“ е илюстрация на тази теза. В тази книга, както е направило впечатление и на нейните рецензенти, а и на вас като нейни бъдещи читатели, стиховете са една мигновена, много често съвсем експромт, словесна фотография на страданието на света. Прекрасно би било този свят да е хармоничен, да е зелено, да е пълно със слънце и светлина, и всички хора да се разхождат щастливи. Уви, ние тук знаем, че моментите на радост са много омесени с моменти и периоди на скърби, на различни катарзисни изживявания, наситени с остър драматизъм. Всичко това поетът умее да го улови. Уловила го е и Бистра. Книгата ѝ, в нейните много концептуално изведени четири цикъла, са за тези неща. Тя не е първият човек, който ни занимава с просяка, с наркомана, с низвергнатите и отритнатите от съдбата. Със страдалците на света са се занимавали много от поетите, през цялата история на съществуване на това изкуство, наречено писана словесност. Има един прекрасен поет, който аз ценя и когото дълго време беше забравен в нашата литература – Теодор Траянов. В неговия „Пантеон“, има едно стихотворение посветено на Франсоа Фийон – „Кралят на Лазура“. В него става дума именно за тези страдалци и грешници на света: „Аз, бледният крал на лазура / отплувах, проклет от света, / по мачтите – огън и буря / в сърцето – лика на смъртта (…) / Там свита от парии водя / на грешници хорът осмян, / порочни мадони, рапсоди / и блудници с плач неразбран“. Траянов е събрал в един кораб всичко това, което е отритнато от света и не се радва, така както би следвало да се радват всички божи творения на тази земя.

Бистра Величкова по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“, на 1 юни 2018 г., в Литературен клуб „Перото“. Снимка © Янко Джемеренов / Yanko Dzhemerenov Photographer

Книгата на Бистра Величкова можем да раглеждаме и като реплика на това стихотворение на Траянов, преведена на българския език на XXI век. Героите вътре не са просто залисовки, не са препостнати персонажи на страданието в неговите различни хипостази. Ако бяха такива, щяха да бъдат само щрихи или очерци, ритмизирани в стихотворен план. Това не е достатъчно, за да можем да говорим за добро и голямо изкуство. Бистра успява да види универсалното в тях, при това далеч не само в географски план (Белгия, Португалия, Русия и т.н.). Всичката тази болка на света тя пропуска през себе си и го прави убедително и експресивно. Тя гледа по такъв начин да концентрира внушението, че то да достигне до нас, като някакъв вид парадокс; да достигне до нас с малко думи, но като един афористичен сгъстък, който да ни изненада, да ни провокира, да ни накара да се замислим. Успява ли? Според мен, в голяма част от текстовете си – да. Ще прочета стихотворението „Улици“, което може да послужи като ключ за прочита на тази книга: „татуирах себе си / върху улиците, / на които съм живяла / всички си приличат / по моите белези и рани / различни са, / когато ме няма / затварям очи, / защото само в тъмното / съм у дома“. Тъмното е знак, че човек иска да го няма, да не го виждат, а той да вижда и да запази в главата си, само това, което е видял; Иска да се скрие, да изчезне. Има един показателен разказ на Хемингуей, в който се разказва за сервитьор, който работи по цял ден, но недочува. Той е възрастен самотник, който няма семейство, и единствената му мечта, след като свърши своята тежка работа е да отиде да почине в заведение, където е светло и тихо. А защо му е на глухия човек да му е тихо? Така или иначе не чува. Защото тази глухота, която я нямат другите, също е рана. Но когато си в тъмното и това е твоят дом, светлината е някакъв вид рана. А тази светлина озарява свят, в който е пълно със страдание. Пък в тъмното ти не го виждаш, можеш да се скриеш.

Бойко Ламбовски по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова, на 1 юни 2018 г., в Литературен клуб „Перото“. Снимка © Янко Джемеренов / Yanko Dzhemerenov Photographer

Не знам дали вярно го тълкувам, може и да си измислям разни неща, но това е грехът на всички литературни интерпретации. Но това пък е и радостта на четивото, че всеки може да си направи свой прочит и да открие неща, които са конкретно негови. Добрата литература се отличава от лошата литература по това, че от добрата можеш да вземеш нещо за себе си; От лошата никой почти нищо не може да вземе за себе си, освен – не пишете така и не четете това. Трябва да ви кажа, че по-нелеп призив от този „Дайте да четеме повече книги“, не съм чувал. Да ме прощават книжарите – призивът работи за бизнеса, но в културен план е нелеп. Бих го перифразирал така: нека пишем добре и четем само стойностни и хубави неща. От които можем да вземем нещо за себе си. Не всички книги са ценни. Има много глупости, които се пишат и издават. Стойностните книги са тези, които ни обогатяват, в които се разпознаваме, които ни утешават по някакъв начин. „Бог в очакване на дилъра“, която представям днес, е книга, от която можем да вземем нещо за себе си.

Реч на поета Бойко Ламбовски при представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра” („Ерго“, 2018 г.), публикувана във в. „Литературен вестник“, бр. 24, 20-26.06.2018 г., стр. 3

Една от темите в тази книга е капсулизацията на личността, нейното затваряне, злоупотребата със страданието като самодостатъчен патос и гняв към битието. Заглавието е вид провокация. Аз не зная дали Бог има нужда от утеха, но съм сигурен, че вероятно има сили, всиши сили, които отговарят за вдъхновението и развитието на това, което човек концентрира като словесен изказ и споделя с другите хора. Дори за поезията. Сигурно някои от тези сили се радват на доброто постижение и на доброто попадение в сферата на литературата. От тази гледна точка, въпреки че книгата е пределно мрачна, като цяло съм уверен, че тя ще е радост не само за нас като читатели, а ще е радост за тези сили, защото е още един щрих в познанието ни – особено за там, където ни боли. За това аз лично, при все кахърните послания на книгата, съм оптимист за Бистра, предричам ѝ успех. Освен стихосбирката ѝ съм чел и първата ѝ книга с разкази – „Малка, мръсна и тъжна“, която стана лауреат на конкурса за дебют „Южна пролет“ 2015 г. Бистра има афинитет към предизвикателните заглавия, както може сами да се убедите. Не зная бог дали ще дочака дилъра, но знам, че ние ще дочакаме още книги от Бистра. Авторката заслужава поздравления и за жеста към нейната майка, част от чиито стихове присъстват в тази книга. Това показва симпатично чувство за приемственост, въпреки че доста се различават стилистично поколенията и изказа. Поздравления заслужава и публикувалото книгата издателство “Ерго”, което прави нещо важно за всяка национална култура – издава стойностни заглавия, необещаващи бърза и лесна реализация в некомерсиални сфери като поезията и литературнaта критика.

БОЙКО ЛАМБОВСКИ

* Реч на поета Бойко Ламбовски по време на представянето на стихосбирката „Бог в очакване на дилъра” („Ерго“, 2018 г.) на Бистра Величкова в Литературен клуб „Перото“, в София, на 1 юни 2018 г. Речта му е публикувана във в. „Литературен вестник“, бр. 24, 20-26.06.2018 г., стр. 3

Къщата на ул. „Първа“

„И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!“

„Повест“
Атанас Далчев

В Бела речка има една изоставена, разпадаща се къща. Къщата на ул. „Първа“. Без прозорци. Счупени и изгнили. Без входна врата. С разпадащи се от дъждовете мебели, рушащи се от влагата, от безстопанственост. Къща, празна от самата себе си. Обрасла с високи треви и бурени, потъваща с основите си в пръстта. Бавно самопогребваща се и себе си, и миналото, което носи. С пробит покрив, с изгнили греди, измежду които слънцето прониква едва и пада между две счупени дъски на пода.

с. Бела речка, Фестивал на спомените Goatmilk, 2018 г. Снимка: Бистра Величкова

В една от стаите има ръждясала пружина на легло, пробита по средата. В края на леглото – скъсано и изядено от молци одеяло, с родопски шарки. Как ли е изглеждал стопанинът, който се е завивал с него? До пружината стои, проядено от дървеници и с лющеща се зелена боя, нощно шкафче. Над него – голям часовник със счупен циферблат. Стрелките замръзнали на пет и половина. Но през деня или през нощта? В нощното шкафче – блистер с успокоителни. Какво ли е мечтаел да сънува, ако успее да заспи? „Сънувам, че ме няма“, сякаш чувам някой да шепти. До блистера с хапчета, разпиляни, стари, черно-бели снимки – две портретни: на мъж с мустаци и войнишка фуражка, и на жена – с коса, високо вдигната на кок, строг поглед, свити устни в насилена усмивка, черна рокля и дантелена яка. Има и една по-голяма снимка – на цялото семейство – баби, дядовци, млади жени с мъжете си, малки деца гушнали се в краката им. На гърба на снимката, с молив пише годината, все повече избледняваща с времето – 1919 г. Къде са сега хората от тази фотография? Представям си как звучат гласовете им в къщата. Обичат се, карат се, вечерят заедно, плануват бъдещето си. Пронизват ме острите стъкла на счупените прозорци.

с. Бела речка, Фестивал на спомените Goatmilk, 2018 г. Снимка: Бистра Величкова

В кухнята ръждясват колелата на печката, потънала в прах. Отгоре стара тенджера пълна с кал, дъждовна вода и скакалци. Дървената маса, която някога е събирала цялото семейство на вечеря, днес е с липсващи дъски, изгнили крака и е наклонена на една страна. С ръка да я докоснеш, дървото се разпада в ръцете ти. Толкова крехък ли е животът? Толкова нетрайно ли е миналото? Това е като онази къща от „Повест“ на Атанас Далчев: „Прозорците — затворени и черни / и черна и затворена вратата (…), „Стопанинът замина за Америка.“ Какво се случва

с. Бела речка, Фестивал на спомените Goatmilk, 2018 г. Снимка: Бистра Величкова

с местата, на които ни няма? И мен ме няма в тази изоставена къща, защото не съм част от нейното минало. Аз съм част от настоящето ѝ, в което я приютявам в сърцето си. Давам ѝ от моите сърдечни импулси. Ритмични удари, с които я съживявам. Осиновявам я. Правя я част от мен. Тази „бездомна“ къща, която плаче с изгнилите си греди, с ронещите се стени, с натежалите над земята съдби на хората, живели някога в нея. Тази изоставена къща вече живее в мен. В мен живее нейното прашно, черно-бяло минало, което гледа строго с войнишка фуражка, изпод блистер успокоителни, с минал срок на годност. Едно време застинало завинаги в пет и половина. „Стопанинът замина за Америка“, а аз останах, за да приютя липсата му. В къщата на ул. „Първа“. В Бела речка.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

с. Бела речка
24.05.2018 г.

* Текстът участва в онлайн фестивала Goatmilk – „Рефлексии: назад и напред“ 22-24 май 2020 г., в село Горна Бела речка. Текстът е публикуван за първи път на Фейсбук страницата на фестивала.

** На фестивала Goatmilk, през 2018 г., Бистра Величкова участва с текста „Преходът свърши“. Видео от четенето, можете да видите на този линк. Видео от четенето на преводачката на разказа на английски език – Айрийн Нийланд, можете да видите на този линк.

III-та награда за Бистра Величкова в Рецитаторския конкурс – Шумен

Писателката Бистра Величкова спечели III – та Награда на ХХVII Национален конкурс за изпълнение на унгарска и българска литература, Шумен 2020 г., в трета категория „Непрофесионалисти“.

Участничката представи в артистичен рецитал, откъс от произведението „Изповедите на един буржоа“ от Шандор Мараи, в превод на Мартин Христов и стихотворението „Майка ми“ от Иван Вазов.

„За мен е чест да бъда оценена от жури, в което участва една от най-талантливите ни и любима моя актриса Йоана Буковска, както и от професионалисти в театралното изкуство като проф. Здравко Митков и доц. Юрий Дачев“, каза Величкова.

Тя изрази взхищение и благодарности към организаторите на конкурса от Унгарския културен институт и Община Шумен. И каза, че „въпреки пандемията, успяха да организират блестящо онлайн формат на конкурса! По този начин показаха, че изкуството си пробива път и в най-трудните времена и изпитания. А хората, имат нужда от култура, защото тя не е „каприз на лукса“, а е насъщна!!!“

Конкурсът беше посветен на 120-годишнината от рождението на унгарския писател Шандор Мараи (1900-1989) и 170-годишнината от рождението на българския писател Иван Вазов (1850-1921).

Имената на всички наградени, можете да видите на следния линк.

Бистра Величкова участва и с видео в категорията „Дигитална поезия с Новател“. По-долу, можете да видите видеото, в което се рецитира текста „Загуба“ на Шандор Мараи и стихотворението „Голямата земя“ на Георги Рупчев.

Преходът свърши

Преходът е жиголо, което продава тялото си. Роден е през ’89-та и е на 28. Нощем спи с клиенти, а през деня ходи на фитнес, за да поддържа тялото си релефно и желано. Само с тренировки мускули не се правят, затова пие специални прахчета за увеличаване на мускулната маса. Те товарят черния му дроб, който след години ще се наложи да трансплантират с нов. Преходът сега е млад и не мисли за това. Гледа живота право в очите и е сигурен, че е по-силен от него, защото животът е стар. Старите са слаби и немощни, и си мислят, че знаят всичко, но всъщност нищо не разбират.

Родителите на Прехода са се развели, когато е бил съвсем малък. Скоро след развода баща му емигрирал на Запад, където работил като общ работник в Германия и Англия. След години се завърнал в България и се пропил. В това време майка му се опитвала да изхранва детето като отворила малък ресторант за скара на пазара “Иван Вазов”. Мутрите ѝ взимали половината оборот и парите пак не стигали. Веднъж отказала да плати рекета и през нощта подпалили ресторантa. Всичко изгоряло до основи.

Снимка © Двойна измама

Преходът не иска да свърши като майка си и баща си. Не иска да се пропие, нито да изгори. Като всеки млад човек, той иска да има пари и нормален живот и търси начини, за да постигне целта си. Освен на нощните клиенти, той е известен и в средите на кварталните тарикати. Играе на дребно и участва в нагласени протести пред Парламента. От това също заработва добре.

Преходът е “млад, здрав и интелигентен”. Няма образование, но има пари. Няма глава, но има мускули. Няма минало, но се надява на бъдеще. Той не краде, работи “на парче” и в нестандартно работно време. С припечеленото помага на старата си майка. Пенсията ѝ на месец е толкова, колкото Преходът изкарва за два часа с клиент. Преходът обича майка си и баща си, въпреки проваления им живот, и вярва, че неговият ще е различен.

Три часа след полунощ. Евтин хотел на бул. “Стамболийски”. София. Скъсани тапети и накриво закачена картина с плаж и море. Комфорт за две звезди. Преходът лежи възбуден до теб и те пита как го искаш. Не те целува. Той няма нужда от това. Нито ти. Не сте достатъчно близки, за да се целувате! Засича с часовник платеното време и започва. Сменя позите, прави каквото си поръчал, държи се сякаш наистина го е грижа за теб. Сякаш наистина те обича. Преходът е издържлив и жилав. И свършва бавно. А това на някои им харесва, защото докато Преходът не свършва, други свършват десетки пъти.

Снимка © Двойна измама

В средата на нощта Преходът е навлязъл дълбоко в мен. Аз викам. Навярно от удоволствие. Сигурно и други викат от другите стаи. Сигурно също от удоволствие. Боли, но сякаш започва да ми харесва. Може би, защото друг избор няма, а платеното ми време бавно изтича. Преходът ме пита кога и къде искам да свърши. Казвам му, където пожелае – само не в мен. Не искам деца от Прехода. Не искам да създавам поколение в хотели. Не искам да раждам преди да съм обичала.

Свърши.

Счупена нощна лампа осветява стаята в бледо жълто. Лежа гола върху намачканите бели завивки и наблюдавам безизразно използвания презерватив изхвърлен до леглото. Лепкавата течност се разтича бавно по протрития килим. Миризма на секс и сперма. Така мирише любовта на Прехода. Така мирише любовта в хотели. Така мирише опита за оцеляване.

Преходът излиза от банята. Измил е мръсотията на поръчаната любов със западен шампоан “Палмолив”. Пред хотела плащам и му благодаря. Той прибира парите и ми стиска ръката делово, сякаш сме сключили успешна сделка. И пътищата ни се разделят. Той – към следващия клиент. Аз – към онази прашна вестникарска редакция, в която по поръчка ще цитирам политици, които тържествено обявяват новината на деня: “Преходът свърши!”. Те също са си платили.

Разказът „Преходът свърши“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „АРТизанин“, бр. 14, ноември 2018 г.

На никого няма да кажа, че тази нощ преспах с Прехода. На никого няма да кажа, че и аз, и той, търсим едно и също, и се опитваме да запълним липсата му с пари, които и двамата нямаме. На никого няма да кажа, че и аз, и Прехода сме животни, които се опитват да се обичат без любов и се продават, за да могат да живеят. Не оправдавам и не осъждам. Историята на Прехода е моята история. Неговият живот е нашият живот. Всички ние сме тъжните му клиенти, които плащат с парите, с които на тях са им платили. Плащаме, за да се почувстваме обичани. Макар и без чувства. Макар и за малко. Комфорт за две звезди в центъра на една малка, мръсна и тъжна столица. Едно само зная: не искам деца от Прехода! Не искам да създавам поколение в хотели! Не искам да раждам преди да съм обичала!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Разказът е публикуван в сп.“АРТизанин“, бр. 14, ноември 2018 г.

* Текстът е публикуван за първи път в сп. „АРТизанин“, бр. 14, ноември 2018 г.

** Текстът е представен за първи път на литературно четене с тема “Преосмисляне на личната история”, на 15-то издание на Фестивала “Goat Milk” в Бела речка, 24-27 май 2018 г. Отпечатан е на български и английски език в ръчно ушита книжка от Фондация „Нова култура“.

Ще бъде момче, нали?

ЗА ПАТРИАРХАЛНИЯ МОДЕЛ В ОБЩЕСТВОТО И ЗА ДИСКРИМИНАЦИЯТА НА ЖЕНАТА ОЩЕ НА ФЕТАЛНО НИВО

„Ще бъде момче, нали?“. Този въпрос все още често се задава на бременната жена от цялата мъжка част от двете роди. Все още за много мъже е жизненоважно да им се роди мъжки наследник. Още един от тяхната порода, от по-добрия пол. Особено ако е първо дете – да е престолонаследник, който да носи името на бащата и на славната му фамилия и да влезе във владение на кралството, състоящо се от два панелни апартамента в „Люлин“.

Източник на изображението: GQ Magazine UK

Мъжът продължава рода. Жената ражда, но това, разбира се, не означава, че тя продължава рода! Защото тя не предава на поколенията фамилното си име. А кой е измислил наследяването на фамилията на бащата, а не на майката? Бащите, разбира се! Традицията е регламентирана и от правото – според българското законодателство детето автоматично взима фамилията на бащата, в случаите, в които бащата го е признал за свое. Дори таткото да е съгласен детето да получи фамилията на майката, законът не го позволява. Само ако той не е признал детето (записан е като „баща неизвестен“), а майката е административно квалифицирана като „самотна майка“ (забележете, не сама, а самотна, защото само така може да се чувства една „изоставена“ от мъжа си жена!), тогава детето взима фамилията на бащата на майка си. Важно е дори административно да е записано, че детето получава отново фамилията на мъж, защото явно жената е само придатък на мъжа. Тя няма фамилия и род. Тя е част или от фамилията на баща си, или от фамилията на мъжа си.

Всъщност пренебрежението към жените започва още докато са плод в утробата на майките си.

Това е дискриминация на фетално ниво.

„Ще бъде момче, нали?“, питат роднините и продължават с надежда: „Дано да е момче!“.

Никога не съм разбирала феминизма, никога не съм се интересувала по-сериозно от философията му, но сблъсъкът ми с реалността ме накара от първа ръка да разбера за какво се борят тези недоволни жени. И се оказва, че имат право. Живеем в мъжки свят. Свят, направен от мъже за мъже. Колко жени не са наемани на работа, защото са на възраст, в която се очаква да имат деца? Ако сте жена, вероятно ви се е случвало на интервю да ви попитат дали имате сериозна връзка и кога планирате деца! Въпрос, нямащ нищо общо с професионалните ви умения. И колко жени, след като се върнат от майчинство, са уволнявани? Забременееш ли и станеш ли майка, често вече те приемат за негодна за обществени ангажименти и работа… Твоето задължение е да си стоиш вкъщи и да гледаш децата, кариерата остава за мъжете!

В някои страни в Южна Азия например дори днес е разпространена

практиката на женоцида или инфантицида.

Ако полът на детето стане известен, докато е още в зародиш, и ако не е момче, следва аборт. Това е честа практика в страни като Виетнам, Китай, Пакистан, Индия и др. Оказва се обществено и икономически неизгодно да имаш момиче. Освен че трудно ще си намери работа, заплащането за жените е по-ниско. А семейството ще трябва да събира зестра, за да може да я ожени.

Въпреки развития век, в който се твърди, че живеем, в много точки по света жената продължава да има две основни функции: 1) да забавлява мъжа и да му доставя удоволствия (от всякакво естество – от хранително-вкусови чрез готвене, подреден и чист дом до сексуални забавления и 2) да продължи рода на мъжа, като му роди дете. Разбира се, мъжко!

И макар в някои части на планетата да се борят за признаване на еднополовите бракове и половото самоопределяне, различно от мъж и жена, реалността всъщност е, че в огромното си мнозинство човечеството все още се бори на първично ниво с патриархалния модел. Мъжът е глава на семейството, той работи и осигурява прехраната, а

жената е покорна домакиня и детегледачка.

Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 12, декември 2018 г.

Също така жената често се възприема и като враг за родата на мъжа. Тя е тази, която го е отнела – абсолютното въплъщение на злото за майка му. И се оказва, че една майка мрази друга майка, вместо да прояви разбиране и съчувствие. Но конфликтът между снаха и свекърва е стар колкото света и може да се подложи на анализ в дисертационен труд.

Интересното е, че не само родителите на мъжа, но и собствените ѝ родители имат очаквания жената да се грижи за съпруга си, като в това се включва успешното реализиране на основните ѝ функции – готвене, редовен секс, раждане и отглеждане на наследниците.

В противен случай мъжът може да те остави!

А по-страшно от това в патриархалния модел няма! Какво ще прави сама жена?! Кой ще я вземе?! Още повече, ако има и дете. Виж, мъж без жена далеч не е така обругаван и критикуван. Обществото толерира и приема всички недостатъци на мъжа, защото той просто е мъж. И всичко му е позволено, защото такава му била природата! Мъжка! Дори изневерите му са признак на мъжественост, „не е мъж под чехъл“!

Освен от двете роди и мъжете, жената често е дискриминирана и от „посестримите си“ – от другите жени. Особно от тези, които кротко си изпълняват отредените функции и гледат критично на отклонилата се от пътя овца, т.е. жената, бунтуваща се срещу патриархалните традиции. „Виж я пък тази, не готви на мъжа си“. Невъзможността или нежеланието да готвиш се смята за недостатък и липса на едно от важните женски качества!

„Кой ще я вземе такава?“

Или пък, ако жената не се облича твърде женствено – с рокли и токчета, и не полага грижи за външния си вид, така че да бъде харесвана от мъжа си, себеподобните й слагат етикети – мъжкарана, небрежна… Въобще патриархалният модел е заключил жената в един омагьосан кръг от правила и съдници, от които не може да избяга.

„Ще бъде момче, нали?“. Драги мъже, това е най-важното, което искате да знаете, нали?! В свят, в който мястото на жената далеч не е равнопоставено, аз като една загрижена майка би трябвало да пожелая да родя момче. За да му бъде по-лесен животът. За да се приспособи и адаптира към мъжкия свят, в който живеем. За да бъде толерирано само заради пола си. За да не бъде дискриминиран получовек. Ако пожелая да се роди момиче, би означавало, че обричам детето си на тежък живот. Очаква я доминиран от мъжете свят, в който тя трябва да се бори цял живот, да бъде силна, да търпи обиди и болка, да се доказва непрестанно като човек. И шансовете да се пребори с несправедливостите и половата дискриминация не са много високи. Въпреки всичко това, драги мъже, аз си пожелавам детето ми да се роди момиче, да се роди още една от нас, която ще продължи нашата битка за справедливост и равенство. Дори и да не успее да промени твърде много, нейната собствена победа срещу този свят ще бъде, ако и тя един ден роди момиче… И така революцията ще продължава, докато не станем цивилизован свят и общество!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 12, декември 2018 г.

Четете още от авторката в рубриката „Монолози на вагината“:

“Нищо не чувствам. Сигурно ставам по-силна”: за втората кожа, с която оцеляваме

“Където и да съм нося свой собствен затвор”, казва в едно от стихотворенията си Катерина Стойкова в стихосбирката си “Втора кожа” (изд. “ICU”, 2018 г.). До този затвор ние можем да се докоснем като прочетем книгата ѝ, която звучи като автобиография. На моменти стиховете са написани като проза, но имат собствен поетичен ритъм. И с всяко следващо стихотворение сякаш се развива сюжет. Това е един поетичен разказ за тежко детство, което човек осмисля цял живот и за което събира сили да говори чак като възрастен. Това е едно минало, което не е минало. То остава в душата на човека, където детето e завинаги наранено и белязано от всичко случило се. Стихосбирката разказва за едно детство, което се е случило на “Терасата на осмия етаж”. Това е много ключов топос в цялата поетична книга на Катерина Стойкова. Терасата на осмия етаж остава символ на преживяното насилие, болка, заплахи и страх. Това място продължава да съществува в съзнанието на героинята, дори когато тя емигрира в Америка: “От всичко мога да се лиша, / освен от терасата”. Всъщност усещането за автобиографичност на стихосбирката се подсилва именно от използването на сходни събития с биографията на самата авторка, като например заминаването ѝ в Америка, както и директното споменаване на името ѝ в много от стиховете (Катя, Катенце и т.н.).

Стихосбирката може да се разглежда и като откровена лична история, която разказва за домашното насилие, сред което едно момиче израства и как последствията от това ѝ влияята, когато тя вече е зряла жена. Стереотипът за бащата-пианица, който бие майката и децата си, оживява като изключително автентична и болезнено откровена лична история във “Втора кожа”. Именно тази откровеност прави книгата толкова дълбока и въздействаща. Тя не търси самоцелно да адресира социални проблеми в обществото, не работи с фрази тип лозунги в защита правата на жените, а разказва от първо лице за детство белязано от насилието на бащата върху семейството.

Книгата не осъжда, тя разказва с болка за това как майката отива в болница и крие синините на побоя от съпруга си. Майката, която винаги прощава на мъжа си за насилието върху нея и грубото му отношение, “защото той иначе много ни обича”. Накрая, обаче, нервите ѝ не издържат и обвинява дъщеря си, че “Заради теб стоя с него. / За да имаш баща”. И тежката присъда, която родител може да каже на детето си: “Ако те нямаше теб, отдавна да съм се хвърлила през / терасата”. Отново символичното място, където се случва голяма част от действието в книгата.

Рецензията на стихосбирката “Втора кожа” на Катерина Стойкова (изд. “ICU”, 2018 г.) от Бистра Величкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 5-11.12.2018 г., стр. 4

Детето изнемогващо в тежката семейна обстановка, прави опит да се самоубие като поглъща много аспирини. В отговор получава укор от “най-добрата приятелка на мама”, която “нареди да съм жалела майка си и да съм ѝ пестяла тревогите”. А самата майка забранява на дъщеря си да казва за своя опит да отнеме живота си, за да не я “затворят в лудницата”. Всичко трябва да бъде скрито, болката да остава в тайна. Сякаш целта е за пред съседите, за пред обществото, те да изглеждат като порядъчно семейство – майка, баща и дете, които се обичат. А през цялото това време на прикриване и търпене на насилието, върху детето бавно расте втората кожа. Тя така добре прилепва, че му става като първа и то спира да чувства, защото вижда, че помощ и състрадание няма: “Нищо не чувствам. Сигурно ставам по-силна” (стихотворението “Три случки”).

Стихосбирката “Втора кожа” разказва в поезия болезнено лична история, в чиито сюжет накрая дори присъства опит за разговор с причинителя на насилието и травмите в детството. Лирическата героиня на Катерина Стойкова се връща от Америка и опитва да говори с баща си за трудното им минало, но той отказва, заявявайки, че “за всичко си е имало причина”. Също така, той отрича случили се събития: “Майка ти никога не е лежала в болница”. Болката не може да бъде излекувана, дори след преосмисляне в зряла възраст, дори след опит за разговор с този, който ти е причинил страданието и когото мразиш от дете. Така оставаш завинаги заключен в собствения затвор на миналото си, което те е направило човекът, който си днес. По този начин се оформя онази втора кожа, която има двойна функция – да те предпазва от това да чувстваш, но и да прикрие първата кожа – ранена и раздрана от болка. Животът и всичко, което ни се случва изграждат постепенно тази втора кожа, която ни помага да оцелеем и да съхраним поне някаква малка част от себе си в този жесток свят. А детето безспорно остава завинаги в нас, на колкото и години да станем. То ни напомня, че с времето ставаме все по-объркани и вместо да се намираме, все повече се губим и отдалечаваме от себе си: “Как се чувстваш, Дете? / Непозната на самата себе си”. Само детето в теб помни кой си, само миналото ти знае всичко за теб. А с настоящето си оставен да се бориш сам, като възрастен, с втората си кожа и болезнения житейски опит.

Бистра Величкова

* Рецензията за стихосбирката “Втора кожа” на Катерина Стойкова (изд. “ICU”, 2018 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 5-11.12.2018 г., стр. 4. Рецензията е сред номинираните за Голямата награда на годишния конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“.

„Бог в очакване на дилъра“ с номинация за наградата „Николай Кънчев 2018“

Стихосбриката „Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова е сред номинираните  книги за Наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев 2018“.

При селекцията на номинациите, участват всички поетични книги издавани през изминалата година.

Номинираните за наградата са общо пет. По азбучен ред, са следните:

1. Албена Тодорова – за „Стихотворения, от които ти се живее“, Издателство „Жанет 45“, 2018.

2. Антоний Димов – за „Дивергенции“, Издателство „Пергамент“, София, 2018.
3. Бистра Величкова – за „Бог в очакване на дилъра”, Издателство „Ерго“, 2018
4. Мирела Иванова – за „Седем/стихотворения с биографии“, Издателска къща „Хермес“, 2018.
5. Рада Панчовска – за „Космически елегии“, Издателство СОНМ, 2018.

Церемонията по награждаването ще се състои на 6 декември (четвъртък) от 17,30 часа, в изложбената зала на галерия „Средец“ на Министерството на културата (бул. „Ал. Стамболийски“ № 17). Събитието по традиция носи името „Поетичен Никулден“, а наградата ще бъде връчена за седми път.

По време на събитието номинираните поети ще прочетат свои стихове, а удостоеният с наградата, която се осигурява и присъжда от съпругата на поета Николай КънчевФедя Филкова, ще получи почетен диплом, пластика на поета, дело на скулптора Добромир Иван, и 2200 лв.

Водещ на празничната вечер ще бъде актьорът Милен Миланов, който ще изпълни и стихотворения на Николай Кънчев (1936 – 2007).

Встъпително слово „Апология на поезията“ ще произнесе Александър Секулов, носител на Наградата „Николай Кънчев 2017“.

„Поетичният Никулден 2018“ се организира от съпругата на поета – Федя Филкова и актьора Милен Миланов, с любезната подкрепа на Министерството на културата – галерия „Средец“.

Информация: Поетичен Никулден

Стихове на Бистра Величкова в сп. „Жената Днес“

Бистра Величкова. Снимка © Янко Джемеренов

“Бистра Величкова говори от името на изхвърлените от редиците на успяващите. Нещастно влюбени, подминати от късмета, пияни и наркотизирани, бълнуващи изминалото и идващото време”, това казва Палми Ранчев, редактор на стихосбирката на Бистра Величкова, Бог в очакване на дилъра (Ерго), която излезе през юни 2018 г. За първата си книга – сборника с разкази „Малка, мръсна и тъжна“ („Рива“, 2014), Бистра печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (2015).

 

Невъзможната любов

Обичам
невъзможната,
обречената
любов,
без минало,
без бъдеще,
без сватбена снимка
на стената,
без планове,
без къща,
кола
и деца,
само с онази
туптяща болка отляво,
достатъчна,
за да убиеш в стихове
онова,
което не съществува.

***
няма да спра
да се влюбвам
в поети –
изкуството иска жертви

 

Игра на възрастни

В стария апартамент
на баба ми
до разцъфнало мушкато
ще те целуна,
заради историята,
ще те почерпя
с вода от чешмата,
ще дишаме лак и лепило,
а миналото ще мирише на ремонт,
ще слушаме грамофона
и до олющен тапет
ще ти подаря детството си.

703

Надраскано на салфетка
в малките часове на нощта
в Клуб 703 в София

703
номерът
на бърза младост
и тя
такава
каквато
никой повече
не я видя

Без бъдеще

Облизвам халката му,
свалям я с устни
от безименния,
целувам морала
с език –
инициали и година,
в която той
е бил щастлив,
а аз съм била
бъдеще.

Майчин инстинкт

Инстинктът за живот
е по-силен
от неговия смисъл,
каза майка ми,
преди да ме роди.

Стиховете на Бистра Величкова публикувани в сп. „Жената Днес“, бр. юни/юли 2018 г. са част от новата ѝ стихосбирка „Бог в очакване на дилъра“ (Ерго, 2018 г.).

Аз, Хенри и Джун

От нецензурирания дневник на Анаис Нин

Той е Хенри, тя – Джун,
а аз съм влюбена
и в двамата.
Случи се в обикновен парижки бар,
всички бяха голи,
Джун преспа с управителя
заради Хенри –
нямаха с какво друго да платят.
На мен ми сипа чаша вино
и каза, че е влюбена в художничка,
после ме целуна.
От писателя до нея се научила,
че истина не съществува.
„И ти ли като него
търсиш преживявания,
които да опишеш?“
„Обичам те“, отвърнах аз
и Хенри ме целуна.
„Светът е рак, който сам себе си изяжда.“
По-добре да тръгвам,
стана късно.
Когато си влюбен в двама,
най-добре e да се прибереш рано
при този, когото не обичаш.

***
…Изчезват с години

после казват,
че ме сънуват

Никой, който е винаги до мен

Искам да избягам
от самотата,
от изпросената топлина,
от себе си,
от времето,
в което ме няма,
от никой,
който е винаги до мен,
от химията,
която ме променя,
от 13-ия етаж –
фатално ме привлича
като непознат
във влака,
който единствен
ме разбира,
без да ме съди
за това,
че не мога да бягам
и пътувам във влакове,
в които ме стоплят
непознати.

Нещо общо

Чувството приижда, излиза от бреговете
и не прави разлика между нея и него.

„Пътуване към себе си“, Блага Димитрова

С нея имаме нещо общо,

Бистра Величкова на премиерата на стихосбирката си „Бог в очакване на дилъра“. Снимка © Янко Джемеренов

нейната любов
е мой любовник.
Тя го обича,
докато са заедно,
аз съм влюбена в отсъствието му,
когато е с нея.
Тя целува устните му,
целували моите,
аз целувам нейните чрез неговите.
Пръстите ни се вплитат,
дъхът ни се слива
и сме заедно,
когато го обичаме,
без да имаме
нещо общо
помежду си.

Мадам Мишима

На сутринта
той я оставя на магистралата за София.

„Не прилича на проститутка.“

Никога никоя не прилича!
Спира друг, тя се качва,
слиза на театъра – представят
„Мадам Мишима“ –
мрачен поглед,
сладка тъга,
красива болка
и самоубийство,
подготвяно цял живот.

Вечерта
я чака в хола
със заклана кокошка
без глава –
битов авангард.

„Не прилича на кокошка без глава.“

Никога никоя не прилича!
Сепуко,
два литра ракия
и светът е без глава,
ексцентричен фарс
с тяло на мъж,
взимам го на стоп
и лягам до него,
за да не го обичам,
докато е мъртъв.

Животът ме самоубива
всяка сутрин,

когато се събуждам
без глава
и с тяло на друг.

***

Единственият смисъл на любовта е
когато си на 80
да кажеш на внуците си
че тя съществува

* Стиховете на Бистра Величкова публикувани в сп. „Жената Днес“, бр. юни/юли 2018 г. са част от новата ѝ стихосбирка „Бог в очакване на дилъра“ (Ерго, 2018 г.).

Мъдростта на една продавачка

„Мъдростта на една продавачка“ от Бистра Величкова, стр. 64., сп. „Жената днес“, април 2018 г.

“Търся си вибратор, който да прилича на истински член!” – е това, като го чуя от някоя клиентка, и се хващам за главата. Ама защо, бе момичета, нали вашите приятели и съпрузи си имат истински членове? За какво ви е още един? Освен това, като избирате вибратор, е по-добре той да е различен – и като форма, и като цвят – от естествения член. Експериментирайте, за да намерите своя! Розови, сини, черни, с клиторен стимулатор, с въртящи се перли, с подвижна главичка, отварящи се – тип “щипка”. Ако питате мен, като материя най-добрата е медицинският силикон. Да, този същият, който се слага в гърдите и устните. Ето, пипнете! Естествена материя, а не като някои евтини гумени или каучукови вибратори, които на всичко отгоре са и меки.

Сега, да си го кажем откровено, никоя жена не иска мек пенис, нали така?

Всички ние търсим твърд и стабилен

Не казвам голям, защото това е другата грешка при жените. Дойдат в магазина и ми кажат: “Искаме най-големия!”. Ама, чакайте сега, защо най-големия?

Истината е, че размерът няма значение, защото G-точката на жената се намира на едва три сантиметра от отвора на вагината. Тя представлява едно такова грапаво топче. Веднъж като го усетите, като сте “вътре”, дето се казва, няма как да го сбъркате. Ето защо и най-стандартният, макар и по-малък пенис, може да задоволи жената, стига да знае как да влезе и къде да натисне.

Разбира се, важно е и каква е извивката. Ето например, тука имам няколко изложени мостри, които са съвсем прави. Също като ерекцията на повечето мъже – права и нагоре. Ако обаче има лека чупка в главичката, влиза най-добре и масажира най-добре G-точката. Затова им казвам на моите клиентки: “За какво ви е, момичета, голям вибратор или член? В корема нищо няма да усетите!”.

Те, жените, се бъркат понякога с това, че членът не ги запълва достатъчно и мислят, че им трябва по-голям или по-дебел. Ако е така, значи на жената й е по-широка вагината и не може да се запълни. За такива случаи предлагаме друг чудесен уред – последна мода сред този тип артикули. Това е една ето такава щипка, която се вкарва във вагината, отваря се, когато е вече вътре и през нея влиза пенисът.

Така се гарантира плътно запълване.

Този уред е без батерии – директно се зарежда с USB кабел през компютъра. Много удобно!

Като жена на 54 години с всякакъв опит, мога да ви кажа, че сексът е изключително важна част от една връзка. Ако той не върви, гарантирано връзката се разпада! Но двойките не винаги комуникират тези неща. Не се разбират кой какво иска, на кого какво му е приятно и така се разделят неразбрани.

Сега, ако си говорим честно, ясно е, че мъжете са егоисти и само своя кеф гледат. Факт! Има обаче и истински мъже, които се грижат за удоволствието и на половинката си. Няма какво да се лъжем обаче – като цяло мъжете са комплексирани егоисти. С тях трябва да си много внимателна и да им повтаряш, че са най-добрите, най-великите и че в секса нямат равни.

Всъщност по-голямата част са комплексирани от това, че им е малък членът. А това според мен е пълна глупост! Ако един мъж е човек и има чувство към жената; ако знае къде да пипне и какво да направи – няма значение колко му е голям членът!

Имала съм случаи, идват тук в магазина, така все млади момчета, поогледат се смутено, току изтърсят: “Ами малка ми е пишката!

Какво имате за уголемяване?

Аз пък започвам да ги успокоявам майчински зад щанда: “Ама какво като ти e малка пишката, бе мойто момче? Не се притеснявай! Приеми го – така си устроен. Такава ти е биологията. Сигурно пък имаш други големи качества. Ако все пак толкова искаш, ето имаме удължителчета. Слагаш си едно на малкия пенис и той става голям – лесна работа! Няма никой да забележи и дори помага за задържане, така че и на жената да й е хубаво по-дълго време.” Ама и те хлапета! Нали знаеш, мъжете от 5 до 85-годишна възраст все са хлапаци, дето вечно имат нужда от жена, която да им дава увереност.

Между другото, аз освен продавачка, си падам малко и психотерапевт, и сексолог. Оня ден например един клиент идва и ме пита как да изпита най-невероятния оргазъм. Викам: “Като ти го набудат в дупето, мойто момче!”, а той пък взе, че се обиди: “Ааа, ама моля ви се, аз не съм такъв!”. Какъв, бе душицо – аз да съм казала, че си гей? Мъжете, милите, много се плашат да признаят, че им харесва аналният секс, за да не ги помислят за обратни. Викам: “Абе, ти нали се възбуждаш от жена?”. Той: “Да.”. Значи не си гей! Ще си вземеш един анално-простатен стимулатор и ще видиш ти звезди посред бял ден:

Оргазъм–чудо ще ти се случи

ми, разбира се, как! Доказано е, че анусът е една от най-ерогенните зони в човешкото тяло. Не съм го аз измислила това – има си учени, дето ги изследват тия работи. В ануса и на мъжа, и на жената има поне четири ерогенни зони. Единствено мъжете трябва да внимават, защото всмукателната способност на техния анус е по-голяма и ако някоя играчка без предпазител се сложи там, може така да се засмуче, че да отиде в червата и да стане голяма беля. И такива неща стават. Много пък жени ги е страх от аналния секс, че щяло да ги боли. Ама няма как да те боли, бе мила – слагаш си един лубрикант с лидокаин и си готова!

Това им казвам на моите клиенти, без значение – жени, мъже: не трябва да се страхуват от секса. Това е все едно да се страхуваш от удоволствието. Просто трябва да се образоват, да комуникират двойките помежду си и да се разберат какво харесват и какво ги възбужда. Най-лошо е, както правят много жени, когато не изпитват сексуална наслада, да симулират оргазъм, за да задържат партньора си и да не ги изостави. Такава връзка рано или късно се разпада, знай го от мен!

Ти не можеш цял живот да се преструваш

В един момент жената започва да отказва секса с такъв партньор, защото на нея

„Мъдростта на една продавачка“ от Бистра Величкова, стр. 65., сп. „Жената днес“, април 2018 г.

и без друго никога не й е било приятно. Половинката й в отговор се пренасочва към друга. Колко бракове и връзки се разпадат така… Важно е човек да познава тялото си и половите си органи и да ги комуникира тези работи.

За съжаление, това в училище не се преподава. В XXI век ние все още действаме на примитивно ниво по отношение на секса. Откриваме го сами или в разговор с приятели.

А дори самостоятелната сексуална тренировка, както я наричам аз, е толкова важна! Това казвам на много мои приятелки: дори в ежедневието те не трябва да спират да си правят вагинални упражнения. В това няма нищо лошо или срамно. Аз например си правя упражнения в трамвая. Пътувам си, държа се за дръжката, хората са ме притиснали отвсякъде, а аз си гледам през прозореца и си свивам и разпускам мускулите отдолу. Дори по едно време се получава и леко възбуждащ ефект. Така, докато се прибера при мъжа ми, вече съм се подготвила и можем веднага да си легнем.

Това беше едно време де, когато имах мъж. В следствие се оказа, че той не е човек и го зарязах. Това е още един съвет от мен: видиш ли, че мъжът не е читав, зарежи го навреме! Въобще и не се опитвай да търпиш и да чакаш да се промени. Само по-зле ще става. Трябва добре да прецениш доколко си струват компромисите, които правиш за някого.

С първия си мъж си виках, че ще го търпя, нищо, че се налива по цял ден и после откача. Все пак две деца имах от него. Ще търпя, викам, заради тях поне. Ама то какво ти търпене! Колкото повече ги търпиш, толкова повече ти се качват на главата. Колкото повече им позволяваш на мъжете, те толкова по-нагли стават.

Мъжът не трябва да се чувства сигурен,

че си му в кърпа вързана. Трябва да има страх, че по всяко време можеш да го напуснеш. Тогава има респект.

После пък си хванах един трезвеник и даже уж богат, ама и той лумпен се оказа. Това трябва да знаят младите момичета: да не се подвеждат по парите, по хубавите коли, по къщи… Това е ден до пладне! Човекът е важен! Човекът! Защото той днес е богат, а утре може да стане последен бедняк. И ако мъжът не е читав като човек, ела да видиш какво тегло ще теглиш цял живот.

А, момент само… извини ме, че имам клиент. Да, кажете, господине! Не се притеснявайте, моля ви! С какво мога да ви помогна? Не ви става, така ли? Мек ви е? Ама не се притеснявайте, моля ви се, защо така смутено го казвате? Това са съвсем нормални неща. Имаме чудесни хапчета точно за вас – на билкова основа. По две на ден и до седмица ще сте като ракета-изтребител! Ааа, как ви накарах да се усмихнете, видяхте ли? И бастунът тогава няма да ви трябва – ще има на друго да се подпирате, ха-ха! Девет и шейсет, моля. Благодаря! Довиждане и късмет в леглото!

Ето това се казва желание за живот! Това желание движи света! Много се радвам, като имам такива клиенти, да знаете. А за вас, в крайна сметка да пакетирам ли този розовия с перлите? Ще останете много доволна, уверявам ви. Точно този модел и аз съм го пробвала. След като го открих, да ви кажа, мъж не съм поглеждала!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, март 2018 г.

** Четете още от авторката: „Как станах вибросексуална“.

„БОГ В ОЧАКВАНЕ НА ДИЛЪРА“ с премиера на 1 юни в „Перото“

„Бог в очакване на дилъра“ (Изд. „Ерго“) е дебютната стихосбирка на Бистра Величкова. Премиерата на книгата ще се състои на 1 юни, от 19.00 ч. в Литературен клуб „Перото“. Книгата ще представи поетът Бойко Ламбовски.

Представянето на книгата може да гледате в реално време онлайн по интернет телевизия за изкуство и култура ArtLive.

„Бог в очакване на дилъра“ („Ерго, „2018 г.) е дебютната стихосбирка на Бистра Величкова и втора книга, след сборника ѝ разкази „Малка, мръсна и тъжна“ („Рива“, 2014), който спечели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (2015 г.).

Редактор на стихосбирката е Палми Ранчев. Художник на корицата е Ивз Андонова.

Ето какво казват за книгата поетите Аксиния Михайлова, Палми Ранчев и Силвия Чолева:

„Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова е болезнен и суров калейдоскоп на съвременността ни, побрал множество стъкълца, всяко от които е запечатало късче от многопластовия сюжет на живота, нечия пестеливо разказана история, която започва преди стихотворението и продължава след последния стих. Това са режещи стъкълца, в които бродят самотници, клошари, пияници, проститутки, сутеньори, наркомани или обикновени хорица, за които авторката я боли и сънува техните сънища за един по-друг живот, защото на повечето от тях този „не им понася“, понеже „прекалено много са / страничните (му) ефекти“.

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Онези, които познават великолепния ѝ сборник с разкази „Малка, мръсна и тъжна“, ще усетят тематично и етическо родство между прозата и поезията ѝ. И ще бъдат прави. Те са викът на едно объркано поколение, което се опитва да подреди собствения си вътрешен хаос, ала безуспешно, защото той е следствие от социалния и световния хаос. Но това поколение продължава да задава въпроси, продължава да стои на ръба и да крещи „за истинските възможности в живота“.

Аксиния Михайлова


„Бистра Величкова говори от името на изхвърлените от редиците на успяващите. Нещастно влюбени, подминати от късмета, пияни и наркотизирани, бълнуващи изминалото и идващото време. В стиховете от „Бог в очакване на дилъра“ те се чувстват доста уютно, докато споделят важни за себе си, и за всички нас, истини и лъжи.“

Палми Ранчев


„Тема на стихотворенията ѝ са най-често житейските истории на неудачниците, отхвърлените, пропадналите, но Бистра Величкова успява да надскочи конкретните случки и да накара читателя да осмисли не само собствените си върхове и спадове, а човешкото съществуване изобщо. Въпреки черните краски, енергията и жизнеността на тези стихове е заразителна и в крайна сметка тъкмо такова е усещането от тази витална поезия. В книгата са включени и стихотворения от 70-те години на миналия век на Венцеслава Тодорова – една забравена поетеса, която, оказва се, е майка на Бистра Величкова. Това е жест не само към един неслучил се творчески път на съвсем младата тогава авторка, но и жест към поезията.“

Силвия Чолева, АртЕфир – БНР


Бистра Величкова (р. 1986, София) по професия е журналист, а по призвание – писател. Нейни разкази и стихове са отпечатвани в „Литературен вестник“, „Стършел“, „Труд“, „Факел“, „Гранта“, ЛИК, Vagabond, „Море“, „Страница“, „НО поезия“, „Кръстопът“, LiterNet, Stihi.ru (в превод на руски език), в американските списания Drunken Boat и Catamaran Literary Reader (в превод на английски език). През 2012 г. е стипендиант в Созополския семинар по творческо писане на Фондация „Елизабет Костова“. Нейни произведения са отличени с награди на литературните конкурси за къс разказ “Париж без любов“ (2010) и „Рашко Сугарев“ (2012), за поезия – „Веселин Ханчев“ (2012), „Димитър Бояджиев“ (2013) и „С море в сърцето“ (2016). Сборникът ѝ с разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (Рива, 2014) печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ в гр. Хасково (2015).


Интервю с Бистра Величкова в предаването за алтернативна култура и музика „Аларма“, БНР, с водещ: Яна Пункина.


Профил на книгата на сайта на издателство „Ерго“.

Профил на книгата в Goodreads.

Събитие във Фейсбук за Премиерата на „Бог в очакване на дилъра“ – на 1 юни 2018 г., от 19.00 ч. в Литературен клуб „Перото“.

Можете да гледате премиерата в реално време онлайн на следния линк: http://artlive.bg/. С благодарност за тази възможност на ArtLive – интернет телевизия за изкуство и култура.

На 3 юни (неделя) от 13.00 ч. на Софийския пролетен базар на книгата Бистра Величкова ще дава автографи на щанда на издателство „Ерго“. Заповядайте!

Интервю на Бистра Величкова за книгата в „АртЕфир“ – БНР – 5 май 2018 г.

Интервю на Бистра Величкова за книгата в „Аларма“ – БНР – 9 май 2018 г.