„БОГ В ОЧАКВАНЕ НА ДИЛЪРА“ с премиера на 1 юни в „Перото“

„Бог в очакване на дилъра“ (Изд. „Ерго“) е дебютната стихосбирка на Бистра Величкова. Премиерата на книгата ще се състои на 1 юни, от 19.00 ч. в Литературен клуб „Перото“. Книгата ще представи поетът Бойко Ламбовски.

Представянето на книгата може да гледате в реално време онлайн по интернет телевизия за изкуство и култура ArtLive.

„Бог в очакване на дилъра“ („Ерго, „2018 г.) е дебютната стихосбирка на Бистра Величкова и втора книга, след сборника ѝ разкази „Малка, мръсна и тъжна“ („Рива“, 2014), който спечели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (2015 г.).

Редактор на стихосбирката е Палми Ранчев. Художник на корицата е Ивз Андонова.

Ето какво казват за книгата поетите Аксиния Михайлова, Палми Ранчев и Силвия Чолева:

„Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова е болезнен и суров калейдоскоп на съвременността ни, побрал множество стъкълца, всяко от които е запечатало късче от многопластовия сюжет на живота, нечия пестеливо разказана история, която започва преди стихотворението и продължава след последния стих. Това са режещи стъкълца, в които бродят самотници, клошари, пияници, проститутки, сутеньори, наркомани или обикновени хорица, за които авторката я боли и сънува техните сънища за един по-друг живот, защото на повечето от тях този „не им понася“, понеже „прекалено много са / страничните (му) ефекти“.

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Онези, които познават великолепния ѝ сборник с разкази „Малка, мръсна и тъжна“, ще усетят тематично и етическо родство между прозата и поезията ѝ. И ще бъдат прави. Те са викът на едно объркано поколение, което се опитва да подреди собствения си вътрешен хаос, ала безуспешно, защото той е следствие от социалния и световния хаос. Но това поколение продължава да задава въпроси, продължава да стои на ръба и да крещи „за истинските възможности в живота“.

Аксиния Михайлова


„Бистра Величкова говори от името на изхвърлените от редиците на успяващите. Нещастно влюбени, подминати от късмета, пияни и наркотизирани, бълнуващи изминалото и идващото време. В стиховете от „Бог в очакване на дилъра“ те се чувстват доста уютно, докато споделят важни за себе си, и за всички нас, истини и лъжи.“

Палми Ранчев


„Тема на стихотворенията ѝ са най-често житейските истории на неудачниците, отхвърлените, пропадналите, но Бистра Величкова успява да надскочи конкретните случки и да накара читателя да осмисли не само собствените си върхове и спадове, а човешкото съществуване изобщо. Въпреки черните краски, енергията и жизнеността на тези стихове е заразителна и в крайна сметка тъкмо такова е усещането от тази витална поезия. В книгата са включени и стихотворения от 70-те години на миналия век на Венцеслава Тодорова – една забравена поетеса, която, оказва се, е майка на Бистра Величкова. Това е жест не само към един неслучил се творчески път на съвсем младата тогава авторка, но и жест към поезията.“

Силвия Чолева, АртЕфир – БНР


Бистра Величкова (р. 1986, София) по професия е журналист, а по призвание – писател. Нейни разкази и стихове са отпечатвани в „Литературен вестник“, „Стършел“, „Труд“, „Факел“, „Гранта“, ЛИК, Vagabond, „Море“, „Страница“, „НО поезия“, „Кръстопът“, LiterNet, Stihi.ru (в превод на руски език), в американските списания Drunken Boat и Catamaran Literary Reader (в превод на английски език). През 2012 г. е стипендиант в Созополския семинар по творческо писане на Фондация „Елизабет Костова“. Нейни произведения са отличени с награди на литературните конкурси за къс разказ “Париж без любов“ (2010) и „Рашко Сугарев“ (2012), за поезия – „Веселин Ханчев“ (2012), „Димитър Бояджиев“ (2013) и „С море в сърцето“ (2016). Сборникът ѝ с разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (Рива, 2014) печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ в гр. Хасково (2015).


Интервю с Бистра Величкова в предаването за алтернативна култура и музика „Аларма“, БНР, с водещ: Яна Пункина.


Профил на книгата на сайта на издателство „Ерго“.

Профил на книгата в Goodreads.

Събитие във Фейсбук за Премиерата на „Бог в очакване на дилъра“ – на 1 юни 2018 г., от 19.00 ч. в Литературен клуб „Перото“.

Можете да гледате премиерата в реално време онлайн на следния линк: http://artlive.bg/. С благодарност за тази възможност на ArtLive – интернет телевизия за изкуство и култура.

На 3 юни (неделя) от 13.00 ч. на Софийския пролетен базар на книгата Бистра Величкова ще дава автографи на щанда на издателство „Ерго“. Заповядайте!

Интервю на Бистра Величкова за книгата в „АртЕфир“ – БНР – 5 май 2018 г.

Интервю на Бистра Величкова за книгата в „Аларма“ – БНР – 9 май 2018 г.

Advertisements

БЕЗ ВЪЗДУХ (разказ)

Разказът „Без въздух“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Страница“, брой 3/2017

Влюбих се в него от първия миг, в който видях отнесения му поглед и небрежно разрошената руса коса. Следях внимателно устните му, докато четеше на плажа стихотворението си за черния телефон с шайба, с който можеш да говориш с отвъдното. Гласът му ме поглъщаше. Все още толкова малък, а пише за смъртта. Очарователен в меланхолията си, трогателен в тъгата си по преходността на живота. Все още дете. Прави пясъчни замъци край морето. Гони се с другите деца. Играе футбол бос, с дългите си крака, в които сам се спъва. Дете с душа на възрастен. Нежно лице, меки черти, момче и момиче в едно. Вгледай се и сам избери какъв да бъде. Още едно, две лета и ще прекрачи границата. Ще започнат да му растат мустаци, гласът му ще се промени. Ще стане мъж. Ще премине отвъд детството. В отвъдния свят, там където хората отдавна са забравили как се правят пясъчни замъци. Но сега той е между двата свята, между двата пола, между две жени. Майка му и аз. Майка му го записа на уроци по литература. “Ще кандидатства “Право” – най-перспективната специалност!”, обяснява разпалено по телефона. “Винаги ще си намери работа!”, убедена е тя. Ето как синеокото момче, със занесения поглед и русия перчем се озова при мен. Аз го учех да пише, а той ме учеше на единственото по-важно умение от писането – способността да чувстваш. В годините ни дели повече от десетилетие, но това не ни пречи да се срещнем именно тук и сега на този плаж.

След урока ме води в музея на рибите. Разказва ми развълнувано за тях. Смеем се, гледайки как пъстрите им цветове проблясват под водната повърхност. Любимите му животни, защото могат да дишат под водата. Като малък си фантазирал, че има хриле. Гмуркал се в морето и стоял под водата, докато остане без въздух. Чувството го опиянявало. Когато си без въздух, оценяваш колко много означава той за теб. В такива моменти разбираш, че не можеш да бъдеш нищо друго освен човек – роден и заключен в своето човешко тяло. Можеш да се освободиш от него, само когато се слееш с друг човек и заедно останете без въздух. Слушам го замислено. Защо винаги срещам хората, с които не мога да бъда? Винаги в един и същи град. И винаги през август. Късно е. Звъни му телефона. “Да, мамо, на плажа съм. Не се притеснявай, с учителката съм. И аз те обичам”. Думите му ме връщат в реалността. Майка му се притеснява, а той я успокоява, че е с мен. “И аз те обичам” се забива като нож в сърцето ми. Същите думи някога някой, когото обичах каза на някой друг. На този плаж. Пак в този град. Градът на невъзможната любов. Този някой, тогава ми каза, че не можем никога да бъдем заедно. “Ти ще пораснеш, аз ще остарея”. Още чувам думите му. “Ти ще намериш момче на твоите години, а аз ще остана при жена си и ще гледам как растат децата ми”. Сега аз, казвам същите тези думи наум на това синеоко момче, загледано със замечтан поглед към лунната пътека в морето. Аз ще остарея, а ти ще пораснеш. Аз ще родя син и ще го кръстя с твоето име, а ти ще си намериш момиче на твоите години. И завинаги ще сме заедно, защото в този момент, в тази нощ, сме били заедно. И всеки такъв момент е една вечност. Защото сродните души нямат възраст, нямат пол, нямат националност и цвят. Те говорят на един език, без думи. Като рибите в аквариума. Сливат се в едно и обединяват самотите си. Пясъчен замък край морето. В полунощ. Той носи морска вода в шепи, а аз копая основите. Смее се искрено, по детски. С него и аз се превръщам в дете. Луната е единственият ни свидетел, докато пяната на вълните отмива стъпките в пясъка. Две риби, които нямат нужда от въздух, които нямат нужда да говорят, защото на сушата остават завинаги неразбрани. Нощта ни поглъща бавно в топлите си обятия – два избледняващи силуета в града на невъзможната любов.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Страница“, брой 3/2017

„От журналистика към литература“ – лекция на Бистра Величкова

„От журналистика към литература“ – лекция на Бистра Величкова в „Червената къща“ в София, 13.11.2017 г.

OТВОРЕНИЯТ УНИВЕРСИТЕТ ПРЕДСТАВЯ: ЛЕКЦИИ ПО СЪВРЕМЕННА ЛИТЕРАТУРА

На 13 ноември 2017 г. предстои третата лекция от цикъла с фокус съвременна литература от есенния семестър на Отворения университет на Центъра за култура и дебат „Червената къща“, организиран съвместно с Фондация „Елизабет Костова“.

13 ноември | понеделник | 19:00
––––––––––––––––
ОТ ЖУРНАЛИСТИКА КЪМ ЛИТЕРАТУРА
ЛЕКЦИЯ НА БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
На български | Вход свободен
Зала „Пеша Николова“, Център за култура и дебат „Червената къща“ | ул. „Любен Каравелов“ 15

За лекцията: Бистра Величкова ще говори за връзката между журналистиката и художествената литература и ще анализира примери с утвърдени автори и техните произведения, за да отговори на въпроса дали работата като журналист влияе на стила на писателите и как. Сред изследваните писатели ще бъде Ърнест Хемингуей, по чиито думи „работата като журналист не вреди на младия писател, дори може да му е от полза, стига да я напусне навреме“.

За лектора: Бистра Величкова е докторант по „Медиен разказ“ в СУ „Св. Климент Охридски“. В научното си изследване разглежда връзката между журналистиката, мемоара и художествената литература след деведесетте години в България. Има магистърска степен по европейски науки от Университета в Туенте (Холандия) и Вестфалския-Вилхелмс Университет в Мюнстер (Германия). Бакалавърската ѝ степен по журналистика е от СУ „Св. Климент Охридски“. Носител е на награди от редица литературни конкурси за поезия и проза. Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (Рива, 2014) печели първа награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, Хасково (2015). Включена е в каталога със съвременни български писатели, издаден от Националния център за книгата към НДК и представен на Панаира на книгата във Франкфурт през 2015 г. Участник е в Созополските семинари по творческо писане и програмата СтолицаЛитература на Фондация „Елизабет Костова“ през 2012 г.

За Отворения университет: Отвореният университет на Център за култура и дебат „Червената къща“ е поредица от открити лекции, насочена към всички, които искат да разширят познанията си за съвременния свят и за които споделянето на знание е вълнуващо изживяване. Той е част от проект „Проверка на реалността“, изпълняван от Червената къща с подкрепата на Фондация „Америка за България“. Третата тема на университета е съвременна литература, а събитията са организирани в сътрудничество с Фондация „Елизабет Костова“.

Повече информация на уеб страницата на Център за култура и дебат „Червената къща“.

Повече информация на уеб страницата на Фондация „Елизабет Костова“.

Страница на събитието във Фейсбук.

Интервю на Бистра Величкова за Радио „София“, БНР

Интервю на Бистра Величкова за програма „Христо Ботев“ – БНР

Видео от лекцията „От журналистика към литература“ на Бистра Величкова в Червената къща, в София – 13 ноември 2017 г.

Как станах вибросексуална

Статията „Как станах вибросексуална“ е публикувана в сп. „Жената Днес“, септември 2017 г.

Излизаме на среща с Гьона в центъра. Сядаме на пейка в парка. Не си говорим. Той пие бира и залага на еврофутбол на телефона си. Аз тъпея и наблюдавам хората, които си разхождат кучетата в градинката. Ако тоя Гьон срещу мен, продължава да ме изнервя, ще взема и аз да си взема едно куче, хем ще го разхождам, хем ще му пука повече за мен. Разсъждавам си разни мои неща наум, а Гьона ме поглежда и се усмихва игриво. Викам си, сети се. А той ми вика: “Спечелих 10 лева. Познах резултата на един мач. Още 10 и ще те водя на ресторант”. И пак забива поглед в телефона. Лично за мен тая среща все повече започва да се обезсмисля. Ако няма да си говорим, което още от първите срещи беше ясно, че няма да бъде силата на връзката ни, та ако няма да си говорим, поне да ходим у тях да свършим работата и всеки после по задачи.

Викам му, аре остави го тоя телефон, иначе ще си ходя. Той ми се смее и се радва, мисли си, че се шегувам. Приближава се до мен, целува ме, после ме плясва по задните части. Викам: “Айде у вас!”. А той: “Само още малко, тук да заложа на един мач за Барселона и тръгваме”. Дебил! Аз явно доста съм приритала за член, за да не си тръгна веднага, при тая тъпа реплика. Вместо това и аз си взимам телефона и виждам съобщение във Фейсбук от Моника. Праща ми снимка от Лондон, пред Биг Бен, с новото ѝ гадже – някаква яка мацка с черна коса, сочни червени устни, облечена в черни кожени дрехи. Винаги такива си ги намира тя – класни мацки от шоу бизнес! Сладки са двете. Чаровната руса Моника, с който и да се прегърне изглежда сладка и влюбена. Само се надявам онази да не хлътне прекалено много, защото Моника си е красива, но и много луда. Ама навреме се ориентира, че мъжете не стават за нищо и си се кефи момичето. А, аз като една бавноразвиваща се жена на 30, но с мозък на 13, седя на най-тъпата среща в живота си, на пейка в парка, пия минерална вода и го чакам Гьона да спечели пари от онлайн залагания, за да ме заведял на ресторант. Като за начало можеше просто да си говори с мен…

Чатим си с Моника в месинджъра. Аз ѝ разправям за “вълнуващата” ми любовна среща на която присъствам в момента. Тя в отговор ми изпраща разплакани от смях емотиконки и ме съветва да го питам дали може да му стане, докато си гледа в телефона. Сега аз ѝ пращам смеещо се човече. Тя ми казва да се преориентирам, докато е време, защото мъжете са загубена кауза. И преди да съм ѝ отговорила, Моника ми праща снимка на новата секс играчка, която са си взели с новата ѝ приятелка. Добре изглежда – изкуствен, син силиконов пенис със сребърни перли в главичката. Викам си, колко по-просто може да е. Това е най-верният любовник на уважаващата себе си жена. А, аз си губя времето със срещи с гьонове. И то да беше първият, да съм изненадана, ами то е като броеница от тъпаци, наредени един до друг. И аз, само ги отмятам през ръцете си, докато не почнат да се повтарят отначало. Ей така, да минава времето.

Изведнъж Гьона срещу мен извика ядосано: “Мамка му, изгубих всичко”. Да и аз така мисля, казвам си наум. “Аре в нас да ходим, да се почваме”, казва без връзка той. “Ти луд ли си? Аз ще се прибирам!”, отговарям рязко аз. Оня се опули, леко разочарован. “Ама как така? Нали щяхме да ходим в нас?” Ами да, ама аз вече от има-няма 5 минути не си падам по мъже. Ти ми беше последният. Разбираш ли?! Оставих го да гледа тъпо и ококорено и си тръгнах. Разбира се, на другия ден си купих на черно, заради намалението, разкошен силиконов вибратор от травестита Елза на “Македония”, естествена имитация на истински член, с релефни издути венички и седем степени на вибрация. Работи с две батерии “АА”, което прави три лева за цял месец. Излиза доста по-евтино от минерална вода и билет за рейса за среща с Гьон в центъра, по-евтино даже и от куче. Елза ми каза, че вибраторът е отливка на пениса на Брат Пит – на мене повече от това, не ми и трябваше. И така, спрях да ходя на срещи. От тогава станах вибросексуална. Или още, както се самодиагностицирах в последствие, оказа се, че съм развила такъв специфичен тип сексуалност, при който човек има влечение само и единствено към вибриращи предмети. Това се получава не само поради вибрациите, а и поради липсата на каквито и да е натоварващи психиката разговори, срещи или взаимоотношения. Догодина планувам да направя и вибро прайд в чест на вибриращите гьонове, които са по-добри от обикновените. Или най-малкото излизат по-насметка.

Бистра Величкова

* Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, септември, 2017 г.

Бистра Величкова: Светлината на мрака ни спасява

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Бистра Величкова e един от участниците в литературния пърформънс за откриването на фестивала „Улица Нов Живот – Вход Б“ (в памет на Димитър Воев, създател на музикалната дарк уейв група „Нова генерация“) на 20 октомври, 19:00 ч. във Фабрика Автономия (ул. Цар Самуил 149).

Бистра е фен е на Димитър Воев и „Нова генерация“ още от времето, когато е била “малко момиченце” в училище. Още от тогава се е научила да не дарява никого с “погледи ласкави” и да “избягва да бъде добра”. Винаги ще е благодарна за спасителната функция на Митко Воев и песните му в трудния период на израстването си и екзистенциалните прозрения, които са ѝ донесели. В момента Бистра Величкова е журналист и писател. Има редица публикации в периодичния печат и литературни награди за поезия, и проза. Автор е на книгата “Малка, мръсна и тъжна”.

– Защо се включихте във фестивал „Улица Нов Живот – Вход Б“?

– Включих се, защото продължаваме “да сме болен продукт на своето време и вашия труд”, защото сме “градски устроени празни съдби”, чието бъдеще продължава да се определя от “грухтенето” на “човек с анцуг”; Защото фестивал като този показва, че тъмната вълна е светлината в края на тунела. Още през 80-те “Нова генерация” зададоха въпросите си към “цяла нация”, които и днес остават все така актуални и все така без отговор. Завинаги. Този фестивал почита паметта на Димитър Воев, на създадената от него група “Нова генерация” и показва една приемственост между поколенията; приемствеността на тъмния огън, който гори в душите ни, докато вървим със “смъкнати гащи” и наведени глави “от срам”, мълчим “патриотично”, “а вълк в гърдите ни вие”. “Улица Нов Живот – Вход Б” е алтернативният свят, в който светлината на мрака ни спасява и ни помага да съществуваме по-пълноценно заедно.

Постер на фестивала „Улица Нов Живот – Вход Б“

Повече за фестивала във Фейсбук.

Сингапур – страната, в която бъдещето вече се е случило

Правила, сигурност, мултикултурализъм, лукс и… пълна липса на лична неприкосновеност ви очакват в Сингапур. 

Марина Бей, Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Ако посещението на Виетнам е като пътешествие в миналото и жив музей на комунизма, то това на Сингапур е истинско пътуване в бъдещето и поглед към модерно функционираща авторитарна държава, която просперира. Сингапур е страната, в която бъдещето вече се е случило. И то най-новото бъдеще, онова, което дори в Япония все още не е дошло, въпреки напредъка й. А Европа, възприемаща себе си за развит западен континент е доста далеко от разитието и стандарта на живот до които е достигнала страна като Сингапур (малък град-държава в Югоизточна Азия). Америка, вероятно са искали да изглеждат така или някога са били високо развити подобно на Сингапур. Днес обаче САЩ могат само да си спомнят какво са имали и към какво са се стремяли в дългия период между Голямата депресия от 1929 г. и глобалната финансова криза на “Спукания балон” от 2007 г. Сингапур изглежда като мястото за което хората ще мечтаят, така както преди всички мечтаеха за Америка.

Летището “Чанги” в Сингапур – най-модерното летище за 2016 г.

Летището „Чанги“ в Сингапур с жива растителност, палми и езера. Снимка: Бистра Величкова

Пристигайки от Ханой (Виетнам) в Сингапур веднага се вижда силният контраст между двете страни. Само на 3 часа път със самолет, а толкова голяма разлика в стандарта на живот и развитието. Усещането е сякаш не летиш от една азиатска страна до друга, а прелиташ от една планета на друга. Първите впечатления за високо развита страна започват още от летището Чанги на Сингапур. Летището е много луксозно, с мраморен под и килими, стените са направени от стъкла, така че да влиза слънчева светлина, има истински палмови дървета и трева, засадени в пръст между бляскавия теракот на пода на летището. Сред тропическата растителност се виждат румолящи поточета и рекички. Също така има специален кът за децата, където има дълга пързалка висока 3 етажа (според етажите на летището) и извиваща се като водна ролба.

Тропическа растителност с езеро с риби на летището Чанги, в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Луксозни и богати летища са и тези във Франкфурт (Германия), Доха (Катар) и Дубай (Обединени арабски емирства) и други, но това, което предлага летището “Чанги” в Сингапур надминава очакванията и на най-преситените от лукс и удобства пътници.

Летището “Чанги” в Сингапур е на първо място в световната класация за най-дбори летища за 2016 г., според консултанската компания Skytrax, една от най-авторитетните в сферта на авиацията. На второ място за 2016 г. e летището “Инчон” в Южна Кореа, а на трето е това в Мюнхен.

Камери навсякъде – или спокойствие и сигурност за сметка на лична неприкосновеност

Камери за следене на сигурността в Сингапур има навсякъде. Снимка: Бистра Величкова

Още от самото летище в Сингапур, мерките за сигурност правят силно впечатление, военни с автомати патрулират точно при изхода на пристигащите. Вече влязъл в самия град няма как да не забележиш стотиците камери, които те следят от всеки ъгъл и всяка точка на тавана в ресторант, магазин, бар, метро и т.н. Толкова много камери за наблюдение на обществени места не бях виждала никъде, дори и в Щатите, които са известни със своята склонност за свръх следене на гражданите.

Плакати в метрото, които обясняват, че полицията патрулира навсякъде с цел сигурност на гражданите и може да поиска внезапни проверки на всеки един. Снимка: Бистра Величкова

Камери (CCTV – Closed-circuit television videо surveillance) има през няколко метра в метрото. На свързващите линии, където хората се прекачват за различни посоки и минават по-голям брой хора има шест броя камери, закачени в кръг на тавана, така че да дават 360 градусова видимост на района. Картата за пътуване в метрото, се зарежда с пари на специална за това електронна машина. На екран тя показва всичките ти пътувания, откакто си купил картата – през кои спирки си минал и колко ти е струвало.

Спирка на метро в Сингапур, с множество камери за следене. Снимка: Бистра Величкова

Имейлите, които си пишеш с местни жители на Сингапур не са криптирани, както е по подразбиране в настройките на имейлите в Гугъл (Gmail). Това означава, че при необходимост кореспонденцията между двама човека може да се прочете от трето лице, напълно свободно. Също така, на обществени места, в хотели, ресторанти и т.н., ако искаш да се свържеш с мобилния си телефон към безжичната интернет мрежа, винаги се изисква регистрация, при която трябва да се попълнят множество лични данни – име, ЕГН, телефон, адрес. Ако не се попълнят, не ти се позволява достъп до мрежата. Още един начин за следене е предложението за ползване на мобилен телефон с безплатни разговори, предоставен от хотела, в който сте настанени. От начало, услугата ви изненадва, а малко по-късно разбирате, че това е още един метод за да ви проследят с кого говорите, кои интернет страници посещавате и къде в града се намирате.

Символът на Сингапур – Мерлион – лъв с тяло на риба на фона на небостъргачите. Снимка: Бистра Величкова

Всички тези мерки за сигурност създават усещането, че отвсякъде си следен и наблюдаван. На всеки един гражданин на територията на Сингапур се знае всяка една стъпка и действие. Явно именно на това се дължи и високото ниво на сигурност и класацията на страната като държава с най-ниско ниво на престъпност в света. И наистина, трябва да се признае, че когато върви човек по улиците на Сингапур и в метрото, без значение дали е през деня или късно вечер, се чувства спокоен. Не се чувства застрашен. В централните части и на спирките на метрото не се виждат съмнителни лица, бездомници и алкохолици, по улиците няма просяци.

Пристанището Кларки, с множество нощни барове и дискотеки. Снимка: Бистра Величкова

Без значение дали сте в арабския квартал, индийския, китайския или пък на пристанището с множество барове Кларки (Clarke Quay), навсякъде човек се чувства спокоен, хората са миролюбиви, въпреки различията в културата и религиите си, и никой не се опитва да създава проблеми на другите.

Камери има и в барове, и дискотеки

Нощен изглед към Сингапур от последния етаж на хотела Марина Бей. Снимка: Бистра Величкова

Като споменах пристанището Кларки, където се случва нощния живот на Сингапур, трябва да кажа, че и там навсякъде има камери за следене. Не само това, а група от 5-6 въоръжени, униформени полицаи патрулират през целия район. От една страна, се създава усещането за сигурност и спокойствие, от друга чувстваш личното си пространство и правото си за неприкосновеност нарушени. Чувстваш се като тийнейджър, който са го пуснали да излезе на дискотека, но само до определен час и само с охрана, и камери по които майка му да го следи какво прави… Но може би това е цената на сигурността. От друга страна, в САЩ също има множество камери навсякъде и масово се следят гражданите, в същото време нивото на сигурност там е далеч по-ниско от това в Сингапур. Там редовно има проблеми между етнически групи – черни срещу бели, гражданите имат право да носят оръжие, което води до неприятни последствия.

Джамия в Арабския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Дали причината е, че в Сигнапур жителите са едва 5 милиона, а в голяма страна като САЩ, само в Ню Йорк живеят 8,5 милиона жители? В целите Американски щати населението общо е 318 милиона, народ, който действително е трудно да се проследи и контролира напълно. От друга страна, в Брюксел, където населението е около 1 милион, въпреки камерите по гари и ключови места в центъра (камерите там не могат да се сравняват по брой с тези в Сингапур) и патрулиращите полицаи, чувството за хаос и несигурност е изключително високо. Още преди атентатите през март месец 2016 г., в Брюксел беше опасно да се разхождаш късно вечер, дори и в центъра. Да не говорим за няколко крайни квартала, предимно с емигранти, в които се знае, че не трябва да се ходи, защото могат да те убият. От трета страна, Белгия е държава, която уважава демокрацията и правото на лична неприкосновеност и явно това е резултатът – невъзможност да се контролира престъпността и интеграцията на емигрантите в обществото.

На теория – демокрация, на практика – авторитарно управление

В Историческия музей на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Сингапур е държава, която на теория e демократична страна, но на практика има авторитарно управление. Центристко-дясната Народната Партия за Активност (ПАП) (People’s Action Party – PAP) e най-дълго управляващата партия в Сингапур – от 1959 г. до днес. Страната успява чрез следене и силен полицейски контрол да се справи с престъпността, да създаде условия за мултикултурна среда, в която различните религии и култури съжителстват мирно. И въпреки че бихме погледнали критично към усещането за авторитарно управление на страната, не можем да останем безразлични към високия стандарт на живот и икономическото развитие, които страната е постигнала. Дори да предположим, че политическия режим има елементи на авторитаризъм, това по никакъв начин не се отразило на бързото и успешно развитие на страната, дори напротив.

Кръстовище в центъра на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Темата за личната неприкосновеност и жертването й в името на сигурността е твърде широка, която се обсъжда ежедневно по цял свят. За това, ще спра с разсъжденията върху нея тук, кaто само ще кажа, че високото ниво на сигурност и ниската престъпност в Сингапур са нещо много хубаво, но се заплащат с висока цена – правото на гражданите на неприкосновен личен живот. Но като една млада държава, получила своята независимост едва през 1965 г., Сингапур няма горчивия опит на държавите от старата Европа, преживели авторитарни режими, нацизъм, комунизъм – при които личното пространство и живот на хората са силно нарушени и следенето, и шпионирането на гражданите е било основна движеща сила за контрол на гражданите.

Марина Бей, Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

За да не навлизам в нов дискурс за политическата система на Сингапур, нека погледнем към историята на страната от нейното създаване и разберем как една малка островна град-държава се превръща в една от т. нар. Азиатски тигри, постигайки висок стандарт на живот и техонологично развитие.

История на Сингапур – от развиваща се страна до Азиатски тигър

Стара снимка на Сингапур преди да се превърне в Азиатски тигър. Снимката е в Националния исторически музей. Снимка: Бистра Величкова

При първите заселници на територията на Сингапур, през 7-8 век, страната получава името Темасек (“Морски град”). Името Сингапур получава по-късно, като произлиза от санскрит, от думите синга, сингха (सिंह siṃha, „лъв“) и пура (पुर pura, „град“), което означава “Град на лъва“. Символ на града е именно лъв, който обаче е с тяло на риба и се нарича “Мерлион”. Символът е създаден през 1964 г. Въпреки че се оказва, че лъвове няма на този остров, името и емблемата си остават знакови за държавата. Между 16 и 19 век Сингапур е част от Джахорското султанство.

Сингапур през 16-17 век. Снимки в Националния музей на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

По време на малайско-португалските войни е окупиран от португалските военни части. През 16 век страната става временно под контрол на Португалия, а през 17 век – на Холандия. Сериозната промяна за страната настъпва през 1819 г., когато Томас Стамфорд Рафълс, представител на Британската източноиндийска компания (East India Company), стъпва на острова и основава там представителство на компанията. През 1824 г., компанията изкупува целия остров от управляващия до тогава страната – султан Хюсеин Шах, срещу цена от 60 000 долара и годишна такса от 20 000 долара. На 1 април 1867 г.

Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Сингапур е обявен за британска колония. Страната има много ключово географско положение и пристанище, през което преминават всички кораби търгуващи между Азия и Европа. След Първата световна война, англичаните изграждат голяма военна база в Сингапур, като част от военна стратегия за сигурност. По време на Втората световна война (през 1942 г.), обаче, Япония напада острова и побеждава в битката с британците. Япония контролира острова до капитулацията си във Втората световна война през 1945 г., когато отново е става под властта на Англия.

Открити басейни в студентския кампус в държавен университет в Сингапур. Басейнът се ползва безплатно от студентите. Снимка: Бистра Величкова

През 1959 г. Сингапур е обявен за кралска колония със самостоятелно управление, а дясно-центристката партия ПАП (People’s Action Party – PAP) печели изборите през 1959 г. Ли Куан Ю (Lee Kuan Yew) става първия министър-председател на Сингапур. Той завършва образованието си по право в Университета в Кембридж, Великобритания. Куан Ю управлява три десетилетия, като е смятан за баща на нацията, който за кратко време развива държавата така, че става една от водещите икономики в цял свят и влиза в групата на страните, наричеани Азиатски тигри (Южна Корея, Хонконг, Тайван).

През 1965 г. – Сингапур става суверенна държава

Рисунка на стената в метрото – усмихнати работници на фона на сингапурското знаме. Картината странно напомня подобни снимки и плакати от времето на Комунизма. Снимка: Бистра Величкова

На референдум проведен през 1962 г. се приема Сингапур да стане част от Малайската федерация заедно с Малая, Сабах и Саравак. През 1963 г. Сингапур получава своята независимост от Великобритания. През есента на 1964 г. има масови безредици поради сблъсък между китайското население в Сингапур и други етнически групи. След голям идеологичски сблъсък между ПАП и федералното управление в Куала Лумпур, както и поради опасенията на Малайзия, че безредиците може да се разпространят отвъд границите на Сингапур, на 7 август 1965 г. страната е изключена от съюза. Само два дни по–късно на 9 август 1965 г. Малайзия е първата страна, която признава суверенитета на Сингапур.

В Сингапур мирно съжитеслтват различни култури, религии и националности. Снимка: Бистра Величкова

От тогава, на тази дата е и националния празник. Като независима държава, страната се сблъсква с много проблеми като масова безработица, липса на обработваема земя и суровини, недостатъчно жизнено пространство. За периода на своето управление – 1959 г. – 1990 г., първият министър-председател Ли Куан Ю успява да се пребори с тези проблеми и само за едно поколение прави Сингапур от развиваща се страна от Третия свят в промишлена държава. В последствие тя става и една от най-високо технологично развитие страни в цял свят.

Мирно съжителство на религии и култури

Снимка: Бистра Величкова

Освен с високото си икономическо развитие, с което азиатската страна отдавна е изпреварила Европа, Сингапур е достигнала и абсолютното равновесие в мирното съжителство на различни етноси, религии и култури. Ако Европа ежедневно говори за мултикултурни ценности и единство в различието, то Сингапур отдавна прилага на практика това. По улиците спокойно се разминават жени забулени в бурки, мъже – араби в дълги бели роби – Диш-даш, мъже с тюрбани, индийки с дълги шарени мантии, изповядващи религията на Хиндуизма, или други, които са поклонници на будизма, християни или мюсюлмани, всички живеят в мир.

Джамия в Арабския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Джамия със златен купол се издига сред палмите в Арабския квартал, ходжата пее в определените часове, а от далеко се вижда как джамията е сред множество небостъргачи – бизнес сгради, банки, хотели и др., част от модерен Сингапур. Будистките и хиндуистките храмове, които са един до друг в Китайския квартал, допринасят за колорита на града и приютяват всеки, който се интересува от съответната религия.

Спирка на метрото в Индийския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Отиването от един квартал в друг е като посещение на различни държави с различна религия и култура. Районът носещ името Марина Бей (Marina Bay) и Гардънс бай дъ бей (Gardens by the Bay) е с високи небостъргачи, със стъклени прозорци – бизнес сгради, хотели и т.н. В този район се намира и емблематичната сграда на града – хотелът Марина Бей Сендс (Marina Bay Sands), чиято постройка се състои от три кули, с височина 56 етажа, върху които има конструкция наподобяваща лодка. На този покрив-лодка има открит басейн, ресторант и бар с гледка на целия град. Гледката е пленяваща.

Гледка на цял Сингапур от 56-тия етаж на хотела Марина Бей Сендс. Снимка: Бистра Величкова

Луксът е неописуем. Вечер целият град е окъпан в светлини. До известният хотел са Градините на Залива (Gardens by the Bay), които представляват национален парк, разположен на 250 декара изкуствено създадена земя върху водата. Преди, това място е било част от океана, но е донесен пясък и строителни материали, които да създадат изкуствена суша. Внушителни огромни дървета, наподобяващи гъби се издигат, осветени в различни светлини. А целият район е с богата природа, тропически растения и цветя.

Дървета подобно на гъби, по които тече електричество, за да светят. Снимка: Бистра Величкова

Само на няколко спирки, с метрото от Марина Бей и Градините на Залива е Китайския квартал (China Town), който изобилства от множество ресторантчета с китайска храна и само за няколко минути сякаш се пренасяш в Китай. В кварталът Малката Индия (Little India) пък наистина трудно се срещат различни хора от индийци, което си е истинско “посещение” на Индия. С тази разлика, че Малката Индия в Сингапур, поради строгите закони и правила, е далеч по-чиста и регулирана, от истинката държава Индия, известна с хаоса и неспазването на правила.

Индийския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Сингапур – прекрасна държава на забраните и глобите

Сингапур – прекрасна държава на забраните и глобите, или както на английски е заложен двойния смисъл във фразата “Singapore – the fine city” (“fine” – на анг. ез. – 1. глоба; 2. хубаво, прекрасно).

Някои от правилата в Сингапур са следните:

Някои от правилата в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

– Забранено е да се плюе на улицата или да се дъвче дъвка. Дъвки не се продават никъде в цялата държава, а притежанието или употребата на дъвки са незаконни. Забраната звучи, както у нас забраната за наркотици: Забранено e да продаваш, купуваш или употребяваш… дъвки!

Знак за забрана да се плюе по улиците в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

– Забранено е да се продават цигари и алкохол на деца под 18 години – глобата е 10 000 сингапурски долара. Иначе, дори и да си над 18 г. алкохолът в Сингапур е толкова скъп, че има силата да те откаже да пиеш. Цената на една чаша бира (500 мл.) е 14 SGD (Сингапурски долара), което е малко над 9 евро, приблизително равно на 18 лева. Цената на алкохолен коктейл в заведение е около 18-20 SGD (18 SGD = 12 евро = 24 лева).

– Забранено е да се храниш или пиеш течности в метрото, както и да носиш азиатския плод Дуриан, който има остра миризма (в метрото има специално поставени забранителни табели за този плод)

– Забранено е да се пуши на улицата и в заведения (дори и да са на открито). Има обособени места за пушачи, най-често близо до кофа за боклук, където да могат да си изхвърлят фасовете.

– Забранени са сайтовете излъчващи порно съдържание. Сайтовете, които без проблем се отварят в Европа и САЩ, в Сингапур са блокирани.

Хиндуистки храм в Индийския квартал на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Свобода на словото – още една от “забраните” в Сингапур

Забранено е да се събират пет или повече човека на обществено място и да обсъждат политически или социални проблеми. За подобно събиране се изисква разрешение от полицията. Граждански протести не могат да се провеждат никъде, освен на установеното за това място наречено “Ъгъл на Говорителя” (Speaker’s Corner), който се намира до парка Хонг Лим. За да се проведе граждански протест или демонстрации там е необходимо предварителна регистрация в полицията. И въпреки, че Сигнапур се нарежда сред една от първите държави за най-ниско ниво на корупция, престъпност, висок икономически просперитет, по отношение на Свобода на словото страната далеч не е на едно от първите места.

Посетителите са събули обувките си преди да влязат в Хиндуисткия храм. Снимка: Бистра Величкова

Компании свързани с правителството контролират местните медии. Компанията МедиаКорп е основния доставчик на телевизионни и радио канали в страната. Сингапур Прес Холдинг, свързана с правителството, пък е компанията, която контролира печатните медии в страната. Медиите в Сингапур са често критикувани в липса на свобода. Известно е, че сред журналистите има сериозна автоцензура.

Marina Bay Sands. Снимка: Бистра Величкова

През 2014 г. Сингапур стига най-ниската си позиция в ранклистата за Индекс на свобода на пресата, публикуван от френската организация Репортери без граници. В свой отговор Държавния орган за развитие на медиите казали, че по този начин защитават обществото от обидни и вредни материали. Освен това притежаването на частни сателитни телевизионни чинии е забранено. По отношение на Интернет, правителството няма широко разпространена политика на цензуриране, но има списък с поне стотици уеб сайтове (предимно порнографски), които са блокирани като се казва, че това е “Символично изразяване на сингапурската общност за нежелание от вредно съдържание в Интернет”.

Украси и скулптури на Хиндуистки храм в Индийския квартал, в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Забележителности в Сингапур

Marina Bay
Marina Bay Sand (birdview on 57th floor)
Gardens by the Bay
Clarke Quay (барове, клубове)
Merlion Statue (Статуята на Мерлион – символа на града)
Orchard Road (главната търговска улица)
China Town
Arab Quarter
Little India
Singapore Botanic Garden
Singapore Zoo
National Museum of Singapore
Peranakan Museum

Sentosa Island
Puala Ubin Island

Автор: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*Статията на Бистра Величкова е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 5, май, 2017 г.

*Статията на Бистра Величкова е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 5, май, 2017 г.

Четете още за страните от Азия:

ФИТНЕС (разказ)

НА ВЕСА

Значи, аз много хора съм гонила от фитнеса. И окото ми не ми мигва. Не ми пука дали ще им взема парите или не, като са ненормални, нахални и не спазват правилата – вън. Значи, веднъж ми идва една мадамка, влиза и си води за каишка и кучето, такова дребно чихуахуа. Вика: “Ами аз да тренирам при вас, може ли?” Викам, може. “Ама с кучето?” Викам, с кучето, в смисъл, то да ви гледа, докато тренирате? “Не, не, може ли да бяга с мен на пътеката? Нямам време да го разхождам, след работа, та да изразходи малко енергия тук с мен?” При тия думи, аз не знам какво да кажа. А да се изпикае до пътеката искате ли? Съвсем да му е като разходка в парка?! Тя ме гледа стреснато: “Ама не, то няма да…” Има, няма, вратата е ето там и довиждане! Съжалявам, но аз не мога да съм дипломатична с идиоти!

Разказът „Фитнес“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път във в. „Стършел“, 4 август, 2017 г., бр. 3705, стр. 4

Или пък, една друга кукувица, влиза в залата с колело. Не го оставя до входната врата, а влиза директно с него! Алооо, ей чшшш?! Къде с това колело, бе лейди Даяна? Викам ѝ аз, на принцеската. А тя най-невъзмутимо, вика: “Ами, аз искам да тренирам, ама не на велотренажора, а като си карам моето си колело, на него съм си свикнала. Седалката ми е по-удобна, а и гумите се движат! Ще бъде ли проблем?!” Сега ти ми кажи дали ще бъде проблем?! Не, лейди, прави си кръгчета из залата, докато другите тренират, само внимавай да не ги блъснеш! Абе ти луда ли си, отивай навън да си караш колелото и да не съм те видяла повече! Какво им е на тия хора, не мога да си обясня? И като съм тръгнала да ти разправям какви идват тук, чакай да ти разкажа за най-абсурдната случка. Идва едно момиче, с фередже, мюсюлманка. Аз съм си окей, всеки да си вярва, в каквото си иска. Един в Алах, друг в Исус, трети в любовта, а аз в интензивните тренировки. Както и да е, но в залата, без значение каква ти е религията, е редно да се държим адекватно, нали?! Идва тая и аз ѝ викам сваляй го това фередже и се качвай на пътеката да тичаш. Тя не ще. Вика: “Няма да го сваля! Религията ми не го позволява”. Ама тук тренираме само жени, бе пиленце, какъв е проблемът? Нали само пред мъже не можеш да го сваляш? И тя ми мънка нещо, ами ако влезел някой мъж и т.н. Как ще влезе мъж тука! Изключено! Сваляй фереджето и почвай да тренираш.

Разказът „Фитнес“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път във в. „Стършел“, 4 август, 2017 г., бр. 3705, стр. 4 и 5

Тя пак се опъва. Викам, или сваляш фереджето, или си тръгваш от залата. Няма да си губя цял ден с теб да се обясняваме. Аз не мога да те пусна да тичаш с тоя скафандър, да ми се изпотиш в него и да ми припаднеш тук, да се чудя какво да те правя. Е, кандиса, свали го това пусто фердже и тръгна да тича на пътеката. И гледай ти, след няколко минути как в залата влиза Генчо монтьора, ‘дето ще ни оправя единия велотренажор. Ей боже, от два месеца ни лъже, че ще дойде и никакъв го няма. И точно днес, когато тая си свали фереджето, Генчо пристига. И тя като видя, че има мъж на вратата и като изхвърча уплашена, като подгонена сърна, със 120 се втурна към съблекалнята. И я чувам от там как крещи на развален български: “Вие, излъга! Вие, излъга!”. Не съм те излъгала бе, ти Генчо за мъж ли го имаш? Гарантирам ти, че твоя бог не го е видял Генчо, а и Генчо не те е видял теб. Той по цял ден гледа жени без фереджета, така че и да те е мернал не му е направило впечатление. Е, това момиче повече така и не дойде. А, аз чакам да видя колко ли още луди хора ще ми се случи да изгоня от фитнеса! Трябва да въведем изискване за удостоврение от психодиспансера за всеки желаещ да тренира в нашия клуб. Или пък да си наемем психиатър, който да стои на входа и още там да ги хваща, да ги диагностицира и да не ги пуска да влизат. Ако пък вярно го направим така, няма да има интересни случки, които да ти разправям? Те, ако не са лудите хора, ние ненормалните ще умрем от скука!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път във в. „Стършел“, 4 август, 2017 г., бр. 3705, стр. 4 и 5

ТАЙНАТА НА ЛЮБОВТА (разказ)

Разказът „Тайната на любовта“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Страница“, бр. 2/2015.

Гледай сега, животът така е направен, че винаги да ти е трудно. И винаги да си изправен пред абсурдни и невъзможни избори. Но да знаеш, че с времето става все по-трудно. За това не се притеснявай и не съжалявай за нищо сега, защото след няколко години ще стане още по-зле. Но така или иначе, няма правило как да се живее. Всеки сам си го измисля. Както е например тоя мит с любовта. Няма любов. Това е. Всичко е фантазия в главата ти. Онова там, дето в корема ти трепвало, пък краката ти омеквали, глупости! Чисто и просто психологическо внушение. Фан-та-зия! Животът си е такъв, какъвто си е – тъп, сив и скучен. Но все някак трябва да минеш през него. Като си на тази земя, нямаш друг избор. Правиш глупости и живееш чрез грешките си. Като сгафиш някъде, той животът сам те поправя. Някой си решават, че сега ще си фантазират, че са влюбени. Да си оцветят малко ежедневието. Други пък се вкопчват в работата като удавници за сламка и се опитват там да търсят забрава от безсмислието. В крайна сметка, целта на всеки е една и съща, да мине през живота успешно, да си изпълни задачките – образование, работа, къща, семейство, деца. После евентуално внуци като бонус и това е. Било, каквото било. Край. Накрая изчезваш, защото на света вече не си му нужен. Имаш наследници, които тепърва ще минават по същия този труден път. Оставяш на тях безсмислената борба. Ей това е най-големият абсурд на живота, че цял живот вървиш към края. И си поставяш цели, и се ядосваш, ако не ги постигнеш, и се бориш за разни неща, дето си измисляш или някой ти е вменил в главата, че са важни… Цял живот тичаш след вятъра. И за какво? Е, хайде да не е сега съвсем да те откажа от живота. Има и хубави неща в цялата тази безсмислица, струва си заради някои моменти… Но като цяло… Ето ме мен,

Разказът „Тайната на любовта“ в сп. „Страница“, 2/2015, стр. 21

гледаш ме сега – успешна жена, ще си кажеш – семейство, мъж, две деца и кариера. Добре изглежда, нали? Добре звучи. Ама, ако ме попиташ дали съм била влюбена в мъжа ми, знаеш ли какво ще ти отговоря?! Естествено, че не! Не бях влюбена в него. Никога не съм била. Нищо не чувствах. Той просто беше настоятелен и нахален. Дори сме толкова различни, че понякога направо се чудя как се е получило между нас. И получило ли се е въобще? Той беше влюбен до уши. Всичко беше готов да направи. И аз си казах, явно това е начинът – мъжът да обича повече жената, за да могат по-дълго да бъдат заедно. Ама и това е вятър. Той живота си го е намислил как ще бъде за теб и ти нищо не можеш да направиш. Беше станало време вече да се женя и да раждам. Викам, айде давай го, тоя ще е, щом и той толкова иска. Нека си се набута по собствено желание. Той – инженер, аз – лекар. Нищо общо. Нямаме никакви общи теми на разговор. Даже помня съвсем в началото, как вечер с часове ми разказваше за работата си. А, аз, умирам от скука, но нали съм възпитана и го слушам. Аз се интересувам от музика и литература, обичам да чета книги. Той – от кросови мотори и състезания с коли. Уикенда, той отива да кара по разни специални терени, аз оставам вкъщи – да си чета книга. Свикнахме си и изградихме толерантност един към друг. И започнахме да си съжителстваме много спокойно, без никой да пречи на другия. То това е май семейният живот, да успеете да живеете заедно, без да си пречите и да се дразните. Всичките ми приятелки, дето бяха много влюбени, дето изживявах любовта на живота си, то страсти, чудеса, накрая се разведоха и са нещастни. Любовта означава нещастие. С мъжа ми сме все още заедно, само защото никога не съм го обичала! Така е направен животът, пълен с парадокси и необясними обрати. Вече от 20 години сме заедно със съпруга ми и той незнае, че никога не съм била влюбена в него. Но той и не ме пита. Той го приема за даденост, че то това си е така, щом съм с него. Ние не говорим за тези неща. Никога не сме говорели. И по-добре. Така или иначе, ако някой ден реши да ме попита: “Обичаш ли ме?”, ще му кажа: “Много ясно! Как да не те обичам?”. И после ще избухна в смях. Просто знам, че така ще стане. Не мога да лъжа без да се смея. Смехът е моята съвест. Но той не ме пита дали го обичам. А и какво значение има, след толкова години. Важното е, че сме заедно, имаме две деца и живеем без да си пречим, нали? Аз му давам свобода, той ми дава… В същото време всичко сме си изпълнили от житейските задачки. Какво повече може да иска човек? Само понякога… Понякога, когато оставам съвсем сама вкъщи, децата са някъде навън, мъжът ми го няма, а на мен ми е омръзнало да чета книга, излизам на балкона и пуша. Гледам как хората вървят забързани по улицата, колите минават една след друга, светофара светва в зелено, жълто, червено… Ето в такива едни моментни паузи в живота, мозъкът ми прищраква и си спомням за онова момче. За първата ми любов. На 17. С дълбоки черни очи.

Разказът „Тайната на любовта“ в сп. „Страница“, 2/2015, стр. 22

Висок, атлетичен. Цитираше Шопенхауер и знаеше наизуст стиховете на Рембо. Говорели сме си ден и нощ без да спираме, без да си омръзваме. За всичко. За хората. За живота. Спасявахме се един друг от смисъла. Но сякаш бяхме твърде малки, за да знаем, че това което ни се случва някои го наричат любов; Твърде малки, за да можем да се оценим един друг. Мислехме, че винаги ще сме заедно и винаги ще си говорим така с часове. Тогава не знаехме, че времето бърза, не спира, че животът има способността да разделя, разпръсва и разминава хората. Наскоро разбрах от някого, че е в Щатите. Работел за голяма банка, бил зарязал философията. Чудя се само дали в натовареното си ежедневие и той понякога пуши сам на прозореца и наблюдава хората и колите по улицата? И дали… Винаги в този момент ще ме разсее звънеца на вратата, когато си пристига мъжът ми… Или викът на децата, които се прибират от училище… Тогава хвърлям последен поглед на сивия булевард навън, светофарът светва зелено, потокът от коли тръгва бързо надолу. И знам, че онази прегръдка с която посрещам съпруга ми ще ме върне обратно към реалността. В крайна сметка истинско е само това, което съществува тук и сега, и което можем да докоснем. В такива моменти ме връхлита прозрението, че тайната на любовта не е в това тя да не свършва, а просто никога да не започва…

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът „Тайната на любовта“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Страница“, бр. 2/2015.

Разказът е прочетен за първи път публично, от автора, на Вечер на дебютантите в Литературен клуб „Перото“, на 1 декември 2015 г. Събитието е част от Софийския литературен фестивал в София, 2015 г.

СЪТВОРЕНИЕ (разказ)

     На Маргарита

Painting: Egon Schiele, „Two Women Hugging Themselves“ („Zwei sich umarmende Frauen“)

Зърната на гърдите ми гледат към тавана. Нейните гледат в мен. Рисува ме. Поглежда ту към мен, ту към белия лист. Аз лежа на леглото със затворени очи. В сумрачната стая с пуснати завеси чувам единствено триенето на графита на молива, с който ме създава.

Звукът ме унася, кара ме да изчезна напълно, да забравя за съществуването си и да се отдам на сътворението. Чувам как моливът прави обла линия, после черта, после как повтаря тази черта няколко пъти, с триене нагоре-надолу.

Мисля си за създателя ми. Видях го, преди да затворя очи и да му се отдам. Момиче с дълги крака, тънки пръсти, детско лице, със сдържана усмивка пред непознати, чувствителна и крехка, когато е влюбена, студена, когато я заговори мъж, възрастна в опита си, млада в мечтите си. Така я почувствах за няколкото часа, от които се познавахме.

Докато навън слънцето напича силно и следобедът е застинал в безвремие, в нейната стая е хладно, завесите са пуснати, а тя подостря молива, с който ме рисува. Каната на пода със студена мента с лед е почти празна. Аз продължавам да позирам за образа, който тя създава. Тя също е без дрехи. Винаги е без дрехи, когато рисува голи модели.

Казва ми, че харесва краката ми. Най-много я вдъхновявали, заради добре оформените мускули. Харесва и гърдите ми. Казва, че ще ми отива мъжки член и пита дали имам против да го нарисува. Оставям я да ме създаде, каквато ме иска.

Показва ми готовата рисунка и ме поглежда игриво. Нямам глава, устните ми са вагина, която се усмихва малко под гърдите, а под нея виси еректирал член, добре оформен, точно между здравите бедра. Вместо глава, от шията ми излиза палма, която е залята от висока черна вълна, в която се давят хора, щрихирани с две черти.

Без да дочака реакция за картината, ляга до мен, прегръща ме и притиска тялото си до моето. Прошепва в ухото ми, че съвършеното тяло е това на двама прегърнати, слели се в едно – две глави, две усти, четири очи, четири крака и ръце, и две сърца. Това за нея е перфектният човек. Иначе, разделени, всички хора са несъвършени.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в BINstory, в Бинар, юни 2017 г.

Призракът на комунизма в Ханой

Комунизмът провали много държави…, а капитализмът ги довърши. Това си мисля, докато се разхождам из столицата на Виетнам – Ханой. Виетнам, заедно с Китай, Куба и Лаос, е една от четирите държави в света, които все още са под комунистически режим, управлявани от една партия. Официално политическият режим е комунизъм, а реално се оказва, че е капитализъм. Виетнамецът Хунг, който е студент-доброволец в организация за безплатни туристически разходки в Ханой, ми разказва, че в действителност почти нищо не е останало от комунистическата идеология, а съвсем явно действат правилата на пазарната икономика и капитализма, но като се запазва авторитарното управление и роля на държавата в икономиката.

Ханой, Виетнам. Снимка: Бистра Величкова

Комунизмът е за богатите

Комунизмът е за богатите“, казва младият виатнамец Хунг. „За да има истински комунизъм в една държава, тя трябва да е много богата, за да предложи безплатни услуги на хората – здравеопазване, образование и т.н.“ За пример с добра социална политика дава Швеция и Норвегия. Признава, че Виетнам е бедна държава и трудно може да предложи качествени безплатни услуги. „За всичко трябва да си плащаш“, казва той. „Ако искаш добро образование, качествено обслужване в болниците трябва да си платиш. А това вече е капитализъм. В същото време, заплатите са ниски и хората нямат възможност да плащат“.

Семейство в Ханой на скутерче. Един от разпространените начини за придвижване в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Минималната заплата във Виетнам е около 80 евро, средната е близо 400 евро. Най-висока заплата взимат хората, които работят в правителството – около 800 евро. Средната и високата заплата доста приличат на доходите в България. Разликата е, че цените във Виетнам са в пъти по-ниски от тези в България. Например, в заведение навън можеш да се нахраниш за 2-3 евро. А най-евтината бира е около 0.35 евро цента. Вярно, че това заведение е по-скоро тип „народен“ ресторант, а не е луксозен ресторант, но специално в Ханой такива са 90% от местата за хранене. В луксозните ресторанти, подобни на тези в Европа, ходят предимно западни туристи, които могат да си позволят да си платят. Там цените са ниски за чужденец от Запад.

В центъра на стария Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Месечният наем за жилище в столицата Ханой е 80-100 евро, в което живее семейство с две деца. Продавачка в сувенирен магазин, към един от музеите в Ханой, ми разказва, че работи тук от 10 години, от 7 сутринта до 7 вечерта, с 4 почивни дни за целия месец. Заплатата й е 400 евро. Казва, че е по-висока, защото има стаж и работи от много години. Мъжът й е строителен работник и макар че и двамата работят, трудно се справят с парите, защото имат и две деца – на 8 и 10 години. Те ходели на учлище, но държавното образованието не било на добро ниво и се налагало да плащат за частни уроци, особено по английски език. На месец, разходите за издръжка на едно дете излизали

Ханой. Снимка: Бистра Величкова

около 2 000 000 виетнамски донги, което се равнява на 80 евро. В тези разходи влизат освен парите за часните уроци, дрехи и храна. Жената казва, че е благодарна, че живее в столицата, където има повече възможности за работа и за по-висок доход. Споделя, че в Северната част на Виетнам, от където е родом, хората живеят много бедно. Там родителите нямат възможност да плащат издръжка на децата си, за да ходят на училище и за това от съвсем малки ги взимат да им помагат в селската работа – садене и бране на ориз, и др. Показва ми снимки на телефона си на нейни близки, които живеят в малки градове в Северен Виетнам – облечени са бедно, с опърпани дрехи. Приличат на бедни бежанци в собствената си страна… Южната част на Виетнам се смята за по-развита, с по-висок стандарт на живот. Град Хо Ши Мин (или както преди се е наричал града Сайгон) и е бил столица на Южната част, е известен с по-модерния начин на живот, бизнес сгради, нощни клубове. Това се дължи на факта, че там е имало по-силно американско влияние и тази част на страната е отказвала да приеме комунистическия режим.

Ученици с пионерски връзки играят футбол с пластмасова бутилка на улица в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Продавачката от магазина за сувенири разказва много за себе си и живота във Виетнам. В един момент сякаш осъзнала, че може би твърде много неща е казала пред чужденци от Запада, бърза да се предпази от правителствената цензура и евентуални проблеми с властта, като казва: „Не, не ме разбирайте погрешно. Ние много обичаме правителството си и управляващите. Те казват, че всички трябва да сме равни и за всички трябва да има по равно. Но това „равно“ е много малко. Те правят много за нас. Просто се живее много трудно тук… Но може би навсякъде е така… Той животът си е труден, нали?…“ Усмихва се със прикрита тъга и ни благодари, че проявяваме интерес към страната й. Казва ми като се прибера в държавата си, да разкажа само хубави неща за Виетнам и да кажа на приятелите си да го посетят.

Ханой, Виетнам. Снимка: Бистра Величкова

Сърп и чук

По булевардите на Ханой се развява червеното виетнамско знаме с жълта звезда, а до него е червено знаме със сърп и чук (символът на комунизма), под тях има официални табели на които пише „70 години независимост –

Статуя на Ленин в центъра на Ханой. Снимка: Бистра Величкова

1945 – 2016 г.“ По улиците има плакати с картини на работници, които „строят“ комунизма, със запретнати ръкави или пък семейства с деца, които се усмихват, щастливи от живота. На площад „Ленин“, в центъра на града се издига внушителна статуя на Владимир Илич Ленин (създател на идеологията Маркисзъм-Ленинизъм в СССР). Ленин все още е много уважавана фигура във Виетнам, поне на пръв поглед. Негов мини бюст се продава като сувенир в музея към комплекса на Хо Ши Мин.

Снимка: Бистра Величкова

Самият Хо Ши Мин е на изключителна голяма почит и уважение от виетнамците. Хо Ши Мин е комунистическия лидер на Виетнам (министър-председател (1946 – 1955) и президент (1946 – 1969) на Демократична република Виетнам (Северен Виетнам). Родното име на Хо Ши Мин е Нгуен Син Кун (на виетнамски Nguyễn Sinh Cung). Неговият лик присъства на всички видове банкноти от местната валута (виетнамски донги), както и като портрет в административни учреждения, телевизионен канал носи неговото име. За туристите се продават картички и тениски с неговия лик. Хората го възприемат като освободител и човекът, който се е борил за обединението и независимостта на Виетнам. Студентът-екскурзовод ни казва своята гледна точка за Хо Ши Мин: „Аз лично смятам, че този човек заслужава уважение, защото той е обединил страната ни. Не ме интересуват политическите му възгледи, за мен той е освободител и обединител на Виетнам“.

Статуя на Хо Ши Мин, как чете в двора на резиденцията си. В Комплекса на Хо Ши Мин в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Хо Ши Мин е роден, когато страната е била френска колония (1890 г.). През 1930 г. той създава Комунистическа партия на Виетнам. Прилагайки основни принципи от марксистко-ленинската иделогия, той успява да донесе свобода от френската колониална власт и независимост на родината си. Твърди се, че никога не е следвал сляпо начинът на развитие на Съветския съюз, а винаги се е стараел да прилага политическата идеология в съответствие с културата на своя народ. Така например, за разлика от СССР, които забраняват религията и ходенето на църква, във Виетнам режимът не забранява да се изповядва религията на будизма (най-широко разпространената религия в страната) и да се посещават будистки храмове.

Снимка: Бистра Величкова

Хо Ши Мин ръководи борбата срещу Франция в Северен Виетнам по времето на Първата Индокитайска война (в началото на Втората световна война – 1939 г.). Той е начело и на борбата срещу американците в Южен Виетнам по време на Виетнамската война. В негова чест, след обединяването на страната през 1975 г., бившата столица на Южен Виетнам – Сайгон е преименувана на Хо Ши Мин.

Снимка: Бистра Величкова

Усещането за комунизъм е навсякъде по улиците – от червените знамена, надписи и плакати с усмихнати работници (подобни на тези в България преди 90-те) до учениците, които са облечени с бели ризи и червени пионерски връзки. Истинска машина на времето, която ни пренася в годините на комунизма в България.

Живият труп на комунизма

Мавзолеят, където се пази тялото на комунистическия лидер на страната Хо Ши Мин е много специално място и една от забележителностите на Ханой. Той се намира в Комплекса на Хо Ши Мин, където са и административните сгради, където той е провеждал политическите си срещи. Мавзолеят е строго охраняван от патрулиращи войници. Архитектурата му е идентична с тази на мавзолея на Ленин в Русия, както и на този на Георги Димитров в София, който беше разрушен през 1999 г. Сградата е с квадратна конструкция и колони. Мавзолеят може да се посещава безплатно от всички през цялата седмица, с изключение на петък и понеделник.

Мавзолеят на Хошимин в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Посетих мавзолея на Хо Ши Мин, рано сутринта в неделя. Имаше дълга опшака от хора, които чакаха да влязат. Опашката ми напомни километричната опашка от хора, които чакат да влезат в църквата Сен Пиетро във Ватикана, Италия. Чакащите бяха предимно виетнамци, дошли от различни краища на страната, за да видят тялото на своя освободител. Другите посетители бяха китайски или японски туристи или други, но предимно от Азия. Аз бях единствената бяла, с европейски черти и се откроявах в тълпата. Хората ме гледаха с интерес, някои дори искаха да се снимат с мен, впечатлени, и от различния ми външен вид, и от това, че чужденец проявява интерес към мавзолея на техния водач.

Мавзолея на Хошимин в Ханой, Виетнам. Снимка: Бистра Величкова

На опашката имаше много възрастни хора – баби – носещи на ръце малки деца, дядовци облечени официално с костюми. Личеше си, че посещението на мавзолея беше много специално събитиет за много от чакащите. Заприлича ми на ходенето на църква в неделя едно време, когато хората са си обличали най-новите, официални, дрехи. След асоциацията с опашката пред църквата във Ватикана, това е вторият паралел с християнската религия, и въобще с религията, който правя, докато чакам пред мавзолея. Явно има нещо общо в корена на комунистическата иделогия и религията. И при двете има някакъв елемент на култ към определена личност – жертвал себе си, страдал в името на бъдещето на хората. Според тази история се създава идеология, митология, култ, в който хората вярват, вероятно, за да не изпаднат в безтегловност в живота си. На много от тях, сякаш вярата в подобен култ им помага да живеят със смисъл. А и им дава надежда.

Патрулиращи мъже с бели униформи в комплекса на Хо Ши Мин. Снимка: Бистра Величкова

Чакам заедно с всички на опашката за мавзолея, всеки минава през контрол за сигурност, където проверяват дали носиш оръжие или други забранени предмети, подобно на проверката по летищата. В мавзолея е забранено внасянето на храна и вода, както и снимането. Вървим в колона напред, прилежно намествани в права линия от инструкциите на патрулиращи войници с бели униформи. Вървим бавно, близо сме до входа, но опашката внезапно спира. До нас маршируват млади войници в зелени униформи – те влизат в мавзолея с предимство, защото са военнослужещи. Не след дълго идва и моят ред, влизам в сградата на мавзолея. Войници има навсякъде, които ти показват в коя посока да вървиш.

Стаята в която е работил Хо Ши Мин в резиденцията си в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Изкачвам се по два реда стълби нагоре. Колкото по-навътре влизаме в сърцето на сградата, толкова по-сумрачно става, въздухът все повече се сгъстява, става задушно, историята и миналото те затиската с тежестта си. Всички пазят гробно мълчание. Влизаме в тъмна стая, в средата на която зад стъклена витрина стои тялото на виетнамския комунистически лидер Хо Ши Мин. Осветено е в слаба светлина. Лицето излежда като восъчно, ръцете стоят пред тялото една до друга. В четирите ъгъла на стъклената витрина стоят четирима войници, които охраняват тялото. Поради големия брой хора, всички минават в линия по един, бързо и нямат време да стоят дълго и да наблюдават. Някои виетнамци го гледат с тъга в очите, едва не се разплакват на излизане. Посещението минава бързо и съвсем скоро съм отново навън – в комплекса на Хо Ши Мин, където предстои да видя сградата, в която е провеждал официалните си политически срещи, малката къща до нея, където е живял, добре подредената градина и живописното езеро. Навътре в градината се вижда маса на която има скулптура на Хо Ши Мин, седнал, пишейки нещо. Тази статуя може да се гледа от далеко, забранено е да се доближава човек на по-малко от 10 метра.

Фризьорски салон на улицата, в центъра на Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Разхождам се из комплекса и си мисля за това, което видях – за мавзолея, тялото вътре, култът към него, който толкова много години се поддържа. Мисля за това, което ни казаха, че два месеца в годината тялото на Хо Ши Мин се изпращало в Русия, за специална поддръжка. Дали наистина е така никой не знае. Вътре приличаше на фигура от восък, подобно на тези в музея на Мадам Тюсо. Но когато пропагандата и авторитарния режим властват, никога не можем да бъдем сигурни за истината.

Трафика в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Споминх си как по-големият ми брат ми е разказвал за неговото посещение на мавзолея на Георги Димитров в София, през 80-те години. Тогава аз не съм била родена, а брат ми е бил на около 10 години. Водели са ги от училище, целият клас да видят мавзолея, било е задъжлително. Учителките им ги инструктирали как трябва да пазят тишина вътре, разказвали им кой е трупът на човека вътре и колко много е направил за страната. Естествено, децата не слушали, а се закачали един друг и им се играело навън. След като посетили мавзолея, най-големият спор, който се разразил между тях бил дали тялото, което са видели е живо или умряло. Един казвал как видял, че си е отворил очите, друг пък, че си бил мръднал пръста на едната ръка, той го бил видял с очите си; трети казвал, че със сигурност човекът вътре е умрял, защото в стъклената витрина няма въздух и така или иначе и да е бил жив, е умрял зад тази витрина; Четвърти оспорвали този факт, като казвали, че има специални тръбички, с които го захранвали с кислород и вода.

Ханой, Виетнам. Снимка: Бистра Величкова

Наблюдавах децата посетили мавзолея на Хо Ши Мин, водени от своите родители или учители, и си мислех за историята на брат ми от българския мавзолей. Дали и те в момента не водят подобни спорове, дали тялото вътре е живо или умряло? Колко по-близо са до истината децата, със своята невинност и чистота…

Самоорганизиращ се хаос

Старият квартал в Ханой (Hoàn Kiếm District), който е в близост до езерото Хуан Кием (Hoàn Kiếm) е като жив музей за живота и бита на хората едно време. С тази разлика, че не е музей, в официалния смисъл на думата, а показва съвсем реална среда от настоящия бит и ежедневие на столицата. На тротоарите са разположени щандове на всякакви видове магазини – за сувенири, дрехи, обувки, плодове, зеленчуци, домашни кифлички до ресторанти, в които се готви на печки върху самия тротоар, а клиентите сядат на малки пластмасови столчета до малки масички, съвсем близо до улицата, където профучават с бърза скорост мотори и автомобили. На практика пешеходците няма от къде да минат. Те вървят или по улицата, покрай потока от коли и мотори, които пък им свирят с клаксони, защото са застанли на пътя им; Или се опитват да се проврат между сергиите и хранещите се хора в ресторантите на тротоара. Но и това не е лесно, защото когато по улицата има задръстване моторите започват да се движат и по тротоара.

Пазар за плодове и зеленчуци в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Вървиш си по улицата и до теб профучава кола, ти бързо скачаш на тротоара, където пък те засича мотор, който проглушава ушите ти с клаксона си. Замръзваш на място, той те заобикаля, а ти едва осъзнал какво се е случило, се оказваш залят до глезените от мръсната вода, изхвърлена от корито от близкия ресторант (В много ресторанти мият съдовете с маркуч, в корито или лиген на улицата). Джапаш смело в мазната вода, примесена с веро и се надяваш да се измъкнеш жив от тази разходка в центъра на столицата на Виетнам.

Снимка: Бистра Величкова

Старият квартал на Ханой е именно мястото, където най-точно може да се усети пулса на града и живота на местните. На пръв поглед цари пълен хаос – коли и мотори се движат във всички посоки, без правила, свирят с клаксони, за да предупредят, че минават, така че другите да им направят път. Интересно е как се разбират кой на кого да направи път, след като всички свирят с клаксони едновременно. Никой не спира, за да направи път на друго превозно средство, не дай боже на обикновен пешеходец. Въпреки очевидния хаос на движението, шофьорите са спокойни, не крещят и не се карат един с друг, натискането на клаксон е нещо нормално и никой не се изнервя от това. На два пъти видях как два мотора се блъснаха леко на кръстовище, и двата пъти шофьорите без конфликт помежду си продължиха по пътя си.

Ресторант в Стария квартал на Ханой. Снимка: Бистра Величкова

По отношение на пресичането на улица или булевард, то може да се сравни с опит за самоубийство. Не само че никой не спира при вида на пешеходец, дори и на пешеходна пътека, а и няма точно установени ленти за шофиране и всеки кара, по своя лична лента.

Жена бутаща човек в инвалидна количка се опитва да пресече булевард в Ханой. Никой не спира и профучават с бясна скорост. Снимка: Бистра Величкова

След седмица научих каква е “технологията” на пресичане на улица в Ханой – много бавно да преминаваш през потока от коли. Когато вървиш бавно, пак никой няма да спре, за да минеш, но те заобикалят и не те сгазват. Така с малки стъпки и много оглеждане вляво и вдясно се озоваваш на отсрещния тротоар и се чувстваш герой.

Уличен живот

Жена мие тиган на улицата, до ресторанта, в който работи. Снимка: Бистра Величкова

По улиците на стария град, на самия тротоар се режат пържоли, колят се кокшки и се махат перата им, продават се жаби и костенурки, прясно уловени, още мърдащи. Фризьорските салони са изнесени също на самата улица – те представляват закачено огледало на дърво или стена, стол и мъж, с ножица в ръка или бръснач, който обслужва клиента си. Козметичните процедури също се случват на сами тротоара – козметичка лакира клиентка седнала на земята, докато колежката й яде супа от оризови нудъли (спагети) на малко столче до нея. На метър от тях на електрическа скара се пече месо, от близкия ресторант. До него има магазин за дрехи, под чиито щанд се е скрил от силното слънце продавача и е заспал.

Жени продават сокове и храна на улицата. Снимка: Бистра Величкова

В същото време на фона на целия този хаос, вечер в паркове и площади, големи групи от хора се събират и танцуват на музика. Като се загледах, танците наподобяваха групови упражнения, с един инструктур най-отпред, подобно на нашите групови занимания по аеробика или танци, в спортни зали. Тук, понеже е горещо през цялата години, те ги провеждат навън, на площадите.

Жена продава домашни бухтички на улицата в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Живот без молове

Ако си бял и ти личи, че идваш от по-западната част на света, автоматично означава, че си много богат и ти предлагат тройни цени на стоките, опитват се да те излъжат с по-голяма сума... Нещо подобно на България през комунизма (а и малко след това), когато в курортите като Боровец и Слънчев бряг масово е имало два вида цени – за българи и за чужденци (двойно и тройно по-високи). Също така, подобно на други азиатски страни и във Виетнам цените не са фиксирани и трябва да се пазариш. Първоначалната цена, която ти предлага продавачът най-често е три-четири пъти по-висока от реалната. Самото пазаруване е като вид игра, продавачите се забавляват при наддаването, и свалянето на цените. В момента, в който кажеш, че не ти харесва цената и решиш да си тръгнеш, продавачът те хваща за ръката и ти предлага още по-ниска цена.

Продавач на шапки и плетени кошници на улицата в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

По централните улици в Ханой няма да видите магазини за дрехи на световно известните марки, които ги има във всяка столица е Европа, Щатите и т.н., марки като например – H&M, Pepe Jeans, Zara, Georgio Armani и т.н. Магазините за дрехи тук не са обособени на една скъпа търговска улица (както сме свикнали на Запад), нито в мол. Във Виетнам няма молове. Дрехите се продават или на щандове на улицата, както на нашите пазари в София: пазара “Иван Вазов”, “Димитър Петков”, пазара в Младост, или в голяма обособена сграда само за текстил, подобна на мол по размери, но вътре стоката е нахвърляна по щандове, продават евтини платове и дрехи произвдени в Китай. Няма маркови облекла. Това много ми напомни на България в през 90-те, когато повечето хора си купуваха дрехите от базарите на НДК (които много приличат на виетнамските магазини за дрехи), които често предлагаха имитации на световни марки и техни фалшификати, като например тениска на Aбибас, вместо Адидас или маратонки на Ник, вместо Найк. Във Виетнам също е силно разпространено фалшифицирането на известни марки.

Хале за текстилни стоки. Наподобява базарите за дрехи след 90-те в България. Снимка: Бистра Величкова

Атмосферата в Стария квартал на Ханой е впечатляваща, потапяш се в истинския бит и ежедневие на хората. Пазарите тук приличат на тези, които сме виждали в някои части на емигрантските квартали в големите европейски столици като Брюксел, Париж, Лондон. Неделният пазар в Брюксел – Марше Дьо Миди (Le Marché du Midi), където се предлагат пресни плодове и зеленчуци, и евтини дрехи, много прилича на пазара в Стария квартал на Ханой. Ако сравнявам с България, атмосферата на този район се доближава до тази на Женския пазар в София (преди да го ремонтират) и на района около Халите и бул. “Мария Луиза”, където има емигранти от Изтока.

Жена бели лук пред ресторанта, в който работи. Снимка: Бистра Величкова

Важно е да се отбележи, че почти никъде в града не видях просяци и бездомници, които спят на улицата. Въпреки многото прилики между България и Виетнам, има една голяма разлика – за разлика от България, тук няма бездомни кучета. Оказва се, че виетнамците наистина ядат кучета. В менютата на някои ресторанти се предлага печено куче. Казват, че било много вкусно. Други екзотични животни, които готвят са жаби и костенруки. До скоро са ядяли и котки. Не е ясно поради каква причина са се отказали от този, според тях, деликатес.

Хигиена

Във Виетнам хигиената не е на много високо ниво. Пие се само бутилирана минерална вода. Дори зъбите си трябва да миеш с минерална вода, както е и в Индонезия, и Индия. Във всички туристически гидове съветват да се носят дезинфектиращи гелове за ръце и мокри кърпички, както и да се направят ваксини срещу Хепатит А и Б, и тетанус, и др. В случай, че не правите екскурзии из природата и малките населени места, а сте в някои от големите градове като Ханой или Хошимин, не би трябвало да има проблем да пътувате и без да сте ваксинирани за хепатит.

Жена продава варена царевица на улицата в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

По улиците навсякъде се продава готвена храна или плодове. Те са на ниски масички на тротоара точно пред булевардите, където има голям трафик от автомобили и мотори. Наоколо е прашно и мръсно, мотористите масово карат с маски на лицата, за да не дишат прахта. А за храните, които се продават в тази обстановка, помислете колко са хигиенични. Не случайно, навсякъде в информацията за туристи предупреждават, че най-честите заболявания във Виетнам са стомашно-чревните. Казват, че до две седмици от престоя си във Виетнам, над 60% от туристите заболяват от диария.

По-бедни, но по-истински и по-човечни

Пропаганден плакат на Комунизма. Снимка: Бистра Величкова

Въпреки трудния си живот, ниския стандарт, бедността, в която живеят, виетнамците са винаги усмихнати, добронамерени, готови да ти помогнат, когато ги попиташ за посока. Лицата им са добри и излъчват чиста, но изстрадала душа. Дори да не знаят английски се опитват да ти помогнат, като видят, че си турист. В самия им манталитет сякаш е заложена липсата на агресия и смирението, може би повлияни от будизма. От една страна, тази човечност и доброта у тях те очароват, впечатлен си от екзтоиката и различния свят, в който живеят. От друга, цялата атмосфера носи една тъга и безизходица. Става ти жал за тези хора, които толкова много приличат на нас българите, по времето на комунизма, а и след това. Виждаш мизерията, в която живеят, невъзможността да пътуват, поради липса на пари (въпреки че са комунистически режим, нямат ограничения за пътуване в чужбина. Ограничението е, че нямат пари за това), невъзможността да видят друг свят, невъзможността да живеят по-добре и по-цивилизовано. Става ти неудобно като човек идващ от Западния свят (макар и от България, тук това е Запад), който е тук за малко, на екскурзия, за да се изтръгне от модерния си консуматорски свят, да се докосне до далечната екзотика на Изтока, да усети по-примитивно живеене, да направи много снимки, да си купи сувенири с надпис Виетнам и след това да си измие ръцете на летището, и да се върне обратно в своя подреден свят на Запад, където е по-чисто, по-цивилизовано, макар и по-скучно… Замисляш се за силното разделение в света на много богати и много бедни, и не можеш да си обясниш защо някои хора преяждат и изхвърлят храна, а след това пазят диети, за да отслабнат, а други, на другия край на света гладуват, едва свързват двата края и живеят в мизерия.

Ханой, Виетнам. Снимка: Бистра Величкова

Дали заради комунистическия режим и бедния живот във Виетнам, дали от най-обикновена човечност и емпатия към другите, но намирм нещо общо с виетнамския народ. И ги чувствам по-близки до българите, отколкото други нации, до които съм се докосвала. Те носят едновременно ценностите на будизма и на комунизма, комунизма в чеистия му иделогически вид – да има за всички, хората да са равни и да си помагат. Това обикновените хора го спазват. Готови са да направят услуга за друг без да вземат пари. Те живеят в един политически режим, в какъвто и ние българите сме живяли, и се опитват да се развиват в тази среда, но е трудно и почти невъзможно. Частният бизнес е изцяло контролиран от държавата. Както е било при нас преди 90-те, а на моменти и днес е така до известна степен…

И противно на всякаква логика, хората във Виетнам някак оцеляват и намират сили да се усмихнат и да живеят, въпреки мизерията и съдбата си. Подобно на българите преди, подобно на българите сега…

Виетнамци са се събрали да играят шах в парк в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Практическа информация за Виетнам

Виза за Виетнам от България – 70 долара, готова е за 7 дни

Виза от посолството на Виетнам в България се изготвя за една седмица, след като представите необходимите документи. Цената е 70 щатски долара. Ако, обаче, имате покана за посещение на Виетнам, може да получите визата си, при пристигане на летището (Visa On Arrival), срещу цена от 20 долара. Визите са два вида – за еднократно посещение на Виетнам или за многократно. Еднократната виза ознчава, че влизате в страната, стоите там известно време, след това я напуската и нямате право пак да влезете. Многократната виза ви позволява да влизате и излизате от страната, и да правите екскурзии и до други държави наблизо. Много туристи, посещават и Камбоджа – западната съседка на Виетнам, до където се стига лесно от града Хо Ши Мин.

Ресторант в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Препоръчителни ваксини

Ваксините, които не са задължителни, но се препоръчителни, според сайта на Външно министерство на България (http://www.mfa.bg/index.php?page=120&staticpage=findanembassy&posolstvo=36) са:

– тетанус

– хепатит А и Б

– полиомиелит

– дифтерия

– коремен тиф

Важно е да имате частна здравна застраховка. Здравеопазването във Виетнам не е на добро ниво.

Лекарства за Виетнам

В личната ви аптечка, преди пътуване до Виетнам е добре да сте подготвени със следните лекарства:

Лекарства против диария от типа Имодиум, Лопедиум, активен въглен, антибиотик Ципрофлоксацин

Лекарства против алергия – от типа Ксизал, Дехидрокортизон, антиалергични кремове (от типа на Фенистил)

Репелент срещу комари (Autan и т.н.)

Дезинфектиращи мокри кърпички и/или гелове за ръце

Лепенки за рани

Валута – виетнамски донги (VND)

25 000 виетнамски донги = 1 евро

100 000 виетнамски донги = 4 евро

Туристически забележителности в Ханой

Храма на литературата (или още на науката) в Ханой със статуя на Конфуции. Снимка: Бистра Величкова

– Храм на литературата

– Площад “Ленин” (със статуята на Ленин)

– Комплекса и Мавзолея на Хо Ши Мин

– Старият квартал

– Етнографския музей

– Музей на жените

– Затвора Хоа Ло (Hoa Lo Prison)

– Воден театър – с кукли на водата и жива музика от традиционен виетнамски оркестър (Water Pupet Theatre)

– Безплатни туристически екскурзии на Ханой (Hanoi Free Tour Guides)

Театър на вода в Ханой. Една от популярните туристически атракции. Снимка: Бистра Величкова

Безплатни туристически турове на град Ханой от неправителствена организация – Hanoi Free Tour Guides – в която работят студенти доброволци, които ви показват забележителностите на града и ви разказват за историята му. Трябва да се направи резервация за тур два дни предварително, на сайта на организацията: http://hanoifreetourguides.com/en/.

Забележителности близо до Ханой (екскурзии за 1 или 2 дни):

– Сапа (Sapa) – планинска част, с красиви гледки, оризови полета

– Халонгския залив (Halong Bay) – природна забележителност, част от световното наследство на ЮНЕСКО

Автор: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Статията „Призракът на комунизма в Ханой“ на Бистра Величкова е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 3, март 2017 г.

* Статията е публикувана със съкращения в сп. „Жената Днес“, бр. 3, март 2017 г.