Тигърът търси дракона, за да открие себе си

Моноспектакълът „Тигър и дракон“ на Ованес Торосян по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“, разказва за търсенето на себе си и борбата със света, за да намериш призванието си.

Във всеки от нас има един въображаем тигър, който реве неистово, когато попаднем там, където не ни е мястото. Той реве, когато работим работа, която не ни е призвание и се измъчваме, реве, когато се насилваме да обичаме без да го чувстваме, реве срещу всичко, което е лъжа за самите нас. Само, когато се вслушваме в тигъра в нас, в неговото негодувание, само тогава ще намерим себе си и мястото си в света; Само тогава ще се срещнем очи в очи с дракона – нашето призвание в живота и ще бъдем удовлетворени, щастливи и живеещи със смисъл.

Ованес Торосян в постановката „Тигър и дракон“ по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“. Снимка: Симон Варсано

Това е основното послание в най-новата пиеса „Тигър и дракон“ на сценаристката Йоана Мирчева. В главната роля е, невероятно талантливия и намерил мястото си в света на театъра, Ованес Торосян. Режисьор на постановката е доц. Юрий Дачев. Сценограф – Ханна Шварц. Музикалното оформление е на Мартин Каров.

На сцена на „Театър 199“, Ованес Торосян сякаш играе себе си – без маска, „без грим, без претенции“, както се казва и в театралния афиш. Героят му разказва за търсенията си в живота, за опита да откриеш себе си, за сблъсъка с реалността, с материалността на живота, така важна, за да оцелееш. И вечното невписване никъде, вечното неприемане, чувство за отчужденост, чувство че не си разбран, че не си на мястото си. Всичко това те кара да полудееш, да викаш, тигъра в теб реве и те разкъсва. Работиш като продавач на кожени чанти в магазин с име „Вашата кожа“, правиш рап група, опитваш се да започнеш живота си самостоятелно, без да зависиш материално от родителите си (когато си млад) и никога нищо не се получава. Защо? Защо светът не ме приема? Защо не откривам мястото си никъде? Защо въобще се опитвам да го намеря в една проядена среда от изкуствени хора в костюми (в която добре се вписва стария приятел на героя от рап групата, който се е взел твърде насериозно във фирмата, в която работи).

Ованес Торосян в постановката „Тигър и дракон“ по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“. Снимка: Симон Варсано

Защо се опитвам да се адаптирам аз – търсещият истински чувства и емоции, летене, трептения на душата, а не просто дрънкане на златни монети в джоба и безличното „браво“ на обществото? Защо ви изглеждам като просяк и наркоман, когато аз просто търся себе си и нищо от това, което ми се предлага не ми харесва? Нищо не ми харесва, нали?! Аз съм глезен, мързелив, добре ми е да живея с родителите си и да ме издържат? Всъщност просто не искам да работя! Нали така мислите всички?! „Хей, хора, дайте ми назаем железния си мироглед“. Не можете да погледнете отвъд опаковката, нали?! А опаковката на търсещия себе си, човек, не е лъскава. Тя е протрита, смачкана, тъжна, скъсана от опити да намери себе си. Тя е като стари дънки изтъркани от носене, скъсани на коленете от падания, но не и от пречупване, компромиси и „просене“ да бъдеш приет.

Ованес Торосян в постановката „Тигър и дракон“ по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“. Снимка: Симон Варсано

Всичко това е героят на Ованес Торосян в пиесата „Тигър и дракон“. Един търсещ млад човек, който се бори със себе си и със света за своето място под слънцето, за своя талант, който трябва да бъде открит и да огрее всички ни; Който да ни спаси от безсмислието на живота и да изиграе себе си на сцената, като ни разкаже как е намерил мястото си именно на нея. Един ден отчаяният и търсещ герой попада в театъра, защото баща му трябва да занесе цвете на една актриса. В този момент, това търсещо, нещастно от несполуки момче, се хипнотизира от сцената, на която вижда дракон, част от представление, което се репетира. Този случаен момент в театъра, белязва целия му живот, пътя му и най-накрая намирането на себе си. Но всичко това става възможно, само защото той се е вслушвал в тигъра в себе си, който е ревял неистово при всеки път, когато не е на мястото си. Не трябва да се търпи, да си кривиш душата, само за да успееш да се впишеш в някакви рамки и благоприличен живот; Само и само, за да угодиш на всички, както се случва с „отличника“ на родата Стефко, който прави всичко „правилно“, според очакванията на другите: работи като адвокат, печели пари, женен е, има деца. В действителност е дълбоко нещастен и неудовлетворен от живота. Но го е страх да послуша тигъра в себе си и да потърси своя път и своята истина.

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Текстът на Йоана Мирчева изобилства от шеги, хумор, мъдрости, рап парчета, Шекспирови сонети, а Ованес Торосян го оживява толкова автентично, сякаш си срещнал човек на улицата, който ти разказва личната си история. Режисурата на Юрий Дачев, също е безупречна, с изключително творчески хрумвания, като например наблюдаването на главния герой на самия себе си в спомените си, открехвайки театрална завеса или пък нанасянето му да живее в тясна квартира, която представлява колоната на театъра до седалките на зрителите в залата.

„Тигър и дракон“ е постановка за търсещия млад човек, който се бори срещу света в името на това да открие своето място, онази професия, за която е създаден и за която всички ще му се възхищават, когато я практикува, защото там е заложен целият му талант. Дали и замесените в създаването на тази постановка – Йоана Мирчева, Ованес Торосян и Юрий Дачев не са вложили част от търсещите си Аз-ове, намерили таланта си в театъра?! Ако съдим по силното въздействие на постановката, отговорът е налице. Те са си намерили мястото, защото са послушали тигъра (таланта си) в себе си и са го сляли с дракона (своето призвание ).

И накрая един съвет, ако все още се чудите кои сте, къде сте, защо не се намирате, вместо да се напивате от негодувание или по-градивното да отидете на психотерапевт, за да го питате вие ли сте криви или светът, вместо всичко това, отидете в „Театър 199“ в София и гледайте постановката „Тигър и дракон“. Тя ще даде отговор на всичките ви колебания и въпроси. А за онези от вас, които вече са си намерили мястото в света, отидете, за да видите личната си борба изиграна на сцената.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Следващите дати на които можете да гледате „Тигър и дракон“ в „Театър 199“ са 3 и 26 декември 2022 г.

* Рецензията е публикувана в сайта на сп. „Жената днес“, 29.11.2022 г.

Реклама

ОТВЕРТКАТА (разказ)

С Отвертката знаех, че няма да ни се получи още като го видях да цикли сам срещу „живата“ си бира на рождения ден на Рапърката. Е, нямаше какво да губя, пред напудрените режисьорчета, казах си. Гостите на партито бяха предимно арт хора, с артистични шалчета, специални шапки, с цигари в табакери и погледи, които гледаха леко отгоре всички, които не се занимаваха с изкуство и по-конкретно с театър и кино. Рапърката ми поръча коктейл и ме заведе на една от масите, пълна с артисти, режисьори и сценаристи. Аз автоматично се смалих до размера на стрък трева, затрупана от силното его на всеки един и осъдителни погледи, дали съм една от тях. Запознах се с режисьорка с бръсната глава и изрисувани вежди. Изглеждаше страшно, но в същото време беше чаровна като Кранбърийс. В момента работела върху документален филм за женските устни. Не посмях да попитам повече. После ме запозна и с актрисата Фифи. Много близка нейна приятелка. Красива, руса със сини очи. Играе в „Сълза и Смях“. Наскоро я одобрили за ролята на Офелия в „Хамлет“ и тя не можела да се нарадва. Най-накрая щяла да изиграе самоубийство на сцената. На същата маса в ярка червена рокля, вталена в кръста стоеше и Пенелопе Круз – танцьорка с шоколадова кожа и черна коса, която много приличаше на испанската актриса. Говореше бавно и заплетено. Извини се, че ако не съм ѝ разбирала, това е, защото преди малко се е напушила и в момента ѝ се е отворило подсъзнанието, а от там никога не знаеш какво можеш да очакваш.

На същата маса циклеше и Отвертката. С дълга коса, големи бакенбарди и черна тениска с надпис на метъл група. Хареса ми, защото беше различен от всички. Казахме си наздраве с джин с тоник. Той ми разказа защо му казвали Отвертката. В техникума бил най-сръчен и твърдял, че всичко може да се оправи само с една отвертка. Важното е да е подходящата. Накара ме да се смея искрено. След час разговор, като се посближихме, се чудех как мога да му казвам на галено? Отви или Верти? Реших просто да не се обръщам към него по име. Иначе, Отверката слушаше метъл, запален фен, от осми клас е с дълга коса до кръста, пие бира като смок, куфее по концерти, мята се на пого. Показа ми два белега от рани на ребрата си от пого. Аз разбира се не гледам белезите, а бледата му кожа и изпъкналото напред бирено коремче, стоящо несъразмерно на кльощавото му тяло. В лицето прилича на нещо между смърф и заек. И това ми харесва. Има нещо комично в него. Решавам, че е сладък. Поръчвам си още джин и обмислям кога и как да го целуна. Опитът ме е научил, че с мъжете трябва да се действа директно – тук и сега. Иначе, може никога нищо да не се случи. Викам го навън да пушим по цигара. Аз по принцип не пуша, но тази техника я използвам в такива случаи, в които търся усамотение с обекта. Той вади цигара, аз му казвам, че съм забравила моите и ще пуша от неговата. Виждам, че се притеснява и докато ми подава цигарата да си дръпна го целувам. Целувам го дълго, докато остава без дъх, отдръпва се и си поема дълбоко въздух. После отново притиска устните си до моите. Устата му е с вкус на джин и цигари. Целуваме се известно време. На мен не ми се занимава просто да се натискаме цяла вечер и го питам директно, какви са му плановете за по-късно. Да бъдел с мен, отговаря ми. Чудесно, хайде в нас, тогава. Нали ви казвам, техниката – тук и сега! Казваме довиждане на Рапърката, която ми смига заговорнически и ми прошепва в ухото: „Трепач си, бейби, да го разбиеш!“. Излизаме от бара, а навън завалява дъжд из ведро. Лято е и този дъжд носи потенциал за романтика. Но ние нямаме време за това. Вървим с бърза крачка по булеварда, хванати за ръка. Прогизваме от водата, прегръщаме се мокри по средата на улицата, целуваме се, натискаме се на стените на кооперациите. Всъщност е романтично и готино. Става за сцена на филм. Ако някой режисьор иска да го заснеме, да ми се обади за детайлите, че сега нямам време за тях. Стигаме до колата ми и завалява градушка. Ледени топчета удрят по покрива на колата, а ние вече ще се изядем от целувки. Пускам касетофона на колата, в който от години седи все един и същ стар диск на Айрън Мейдън. Започва да звучи „Fear of the Dark“ и аз със сто километра в час тръгвам към едропанелния ни блок в „Иван Вазов“. В колата, внезапно усещам миризма на готвено ядене. Сещам се, че баба ми беше сготвила храна и ми я беше дала преди три дни. На задната седалка в пластмасова кутия от сладолед „Фамилия“, мирише на развалящи се тиквички с копър, чесън и кисело мляко. А до тях стои кротко кора с 30 яйца, които ухаят така, като да са започнали и те да се развалят. Ееей, че късмет, трябваше да го сложа това ядене в хладилника. „Искаш ли тиквички?“, питам Отвертката, докато взимам левия завой на „България“. Той се налива с бира, клати глава на седалката и си припява песента от диска, без въобще да му пука от миризмата и от това, което говоря.

Разказът „Отвертката“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, бр. 6, юни/юли 2022 г.

В нас, едва влязли и веднага се почнахме. Беше прилично клатене, като изключим странните му почивки, за да пие бира и да пуши. Каква е тая бира по средата на тренировката?! Никаква спортна култура няма това момче. Не помня, кога сме заспали един в друг. На сутринта го гледам пича и си мисля, че беше готина вечер, но е време да си тръгва. Не обичам да се будя до непознати или скоро-познати. Той също се събужда, поглежда ме със сънени очи, усмихва се и ме целува. Хайде и аз отвръщам, въпреки че тръпката на вечерта е отминала и вече ми е все едно. Казвам му, че ще ставам да се изкъпя, а той ме притиска до себе си. Иска му се вечерта да продължи. Да, ама не. Знам, че сутрин сте най-активни, ама шоуто свършва при изгрев слънце.

Казвам му: „Ставам, отивам да се къпя“. „Ама чакай! Хайде заедно“, казва ми той. Значи, това по принцип хич не го обичам, къпането заедно. Какво като сте прекарали цяла нощ един до друг, един в друг, един под и над друг?! Било, каквото било, необходимо ли е и в банята да се блъскате двамата? Ама нали съм гостоприемна, влязохме двамата. Ееей, само се прескачахме във ваната, не можем да се разминем. Аз не мога да се насапунисам като хората. Въобще магията на вечерта се беше изпарила. Един съвет от мен, като правите такива вечеринки, с ескорт от бара до вкъщи, най-важно е да се разделите преди изгрев слънце! Важно е, ако може да го накарате, вашият гост, да си тръгне още, докато е тъмно. Така, всичко си остава в магията на нощта. Иначе денят като освети героите и ситуацията, като видиш в какво си се забъркал всъщност и цялото приятно усещане от вечерта изчезва.

Моят герой, дори след като се изкъпа не искаше да си ходи. Отвори си бира за закуска и запали цигара в стаята ми. След това започна да ми пуска песни на лаптопа на някакви „супер яки“ ъндърграунд метъл банди, които трябвало задължително да чуя. Викам, айде тръгвай, аз ще си ги изслушам сама. Но той не разбра и реши да ми пусне любимата му компютърна игра, на която играе по 12 часа уикендите и по цяла нощ, след работа. Дори ми я инсталира на компютъра и каза, че можем да я играем заедно в мрежа! И докато ми показваше какво представлява играта, самият той се заигра! Един час. Два часа. После спрях да ги броя. Той играе, аз пера чаршафи и чистя къщата.

Колкото повече минаваше времето, все повече присъствието му ме напрягаше и исках да се махне, да го забравя, да ме остави сама със себе си, да се наслаждавам на деня и да си върша работата. Отвертка, пич си, беше готино, имаш хубави бакенбарди и метъл тениска, приличаш на смърф, жив и здрав бъди, а сега си тръгни! В рима го изгоних. Значи като затвориш вратата отвън, на асансьора трябва да натисенш бутона за партерния етаж и като излезеш от входа, свиваш вдясно, покрай училището и отиваш на спирката на рейсовете. Не знам къде живееш, но там спират много рейсове за навсякъде. А между другото, преди да тръгнеш, как ти е всъщност истинското име? Чух, как се хлопна вратата. Така и не разбрах как се казва Отвертката!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, бр. 6, юни/юли 2022 г.

Мария Келберт: Бурите в душите, изказани на немски, приличат на команди

Мария Келберт, по-позната с името си Мария Станкова, е българска писателка, поетеса и сценаристка. Родена е през 1956 г. в Бургас. През 1975 г. завършва СМУ „Панайот Пипков“ със специалност „Виолончело“, а през 1978 г. – ИМХК към Българската държавна консерватория (БДК) със същата специалност. Работила е като помощник-режисьор във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ и като редактор във в. „Литературен форум“ и сп. „Заедно“. През 2005 г. работи като сценарист в предаването „Защо не“ с Мартина Вачкова. По-късно е главен редактор на списанията „Книгите днес“ и „Мъжът“. Сценарист е на кукленото политическо шоу „Говорещи глави“ по TV7. Публикувала е поезия, проза и публицистика в списанията „Ах, Мария“, „Витамин В“ и „Съвременник“, вестниците „Култура“, „Капитал“, „Труд“ и „Сега“. През 1998 г. излиза първата ѝ книга – „Наръчник по саморъчни убийства“. Следват още книги със стихове, разкази и романи, между които са „Трикракото куче“, „Сузана и зяпачите“, „А Бог се смее“ и др. Има множество отличия за литература и драматургия. Филмът „Маймуни през зимата“, на който е сценарист, е носител на Голямата награда на Международния филмов фестивал в Карлови Вари (2006 г.). В момента живее в Германия. Тази пролет излезе новата ѝ книга с две новели и цикъл разкази, обединени от заглавието „Живей щастливо!“ (ИК „Колибри“). За криминалните сюжети в книгата, преплетени с доза абсурдност и хумор, за вдъхновението и живота в емиграция, разказа Мария Келберт, специално за сп. „Жената днес“.

– Последната Ви книга от 2016 г. „А Бог се смее“ издадохте с името Мария Станкова. Сега, 2022 г., новата Ви книга „Живей щастливо!“ излиза с името Мария Келберт. Бихте ли ни разказали историята, около новата Ви фамилия? Бих Ви помолила да разкажете някоя романтична случка, зад промяната на фамилията, но като имам предвид реалистичния Ви и ироничен стил на писане, този въпрос, вероятно би Ви се сторил твърде сладникав. 🙂

Смяната на фамилното име не променя същността на индивида. Омъжих се и приех фамилията на съпруга ми. С възрастта идва и осъзнаването, че двама остаряват по-леко от сам. Романтична случка? Първата ни среща беше до гробищния парк в селцето, където работех. А се оказахме там, защото обърках посоките. Просто исках да заведа г-н Келберт до сладкарницата.

– В момента живеете в Германия. Широко разпространено е мнението, че германците са студени и дистанцирани хора. Какви са Вашите впечатления? Можете ли да достигнете до тяхната душевност, така както бихте могла да разберете българската? Има ли нещо, в което си приличат германци и българи?

– Германците не са студени. Сдържани са и практични до някаква немска степен. Много обичат да говорят. Най-често се смеят на това, което казват самите те. Този странен смях ме изненадваше в началото. Вече му свикнах. Най-впечатляващо е когато германец казва виц и очаква реакцията ти. Емоционално са дисциплинирани също. Постепенно, с привикването към езика, човек привиква и към тази дисциплина на чувствата. За приликите с българите не може да се говори. Ние сме хора с южен темперамент. Те са северни хора. Бурите в душите, изказани на немски, приличат на команди. Един човешки скандал е много трудно да се направи с германец. В замяна на това, във филмите крещят неистово… пак на немски. (смее се)

Емигрантският живот, обогатил ли Ви е или по-скоро Ви е натъжил?

Животът сред хора от други националности е интересен от психологична гледна точка. Колко ще издържиш. Това е проверка. Прехласвам се по архитектурата, историята, по атмосферата. В Германия, старата част на градовете и селата е много показателна за начина на живот и мислене на германеца. Входните врати на домовете са винаги към улицата, а дворовете са отзад. Не можеш да надникнеш в интимния живот на обитателите. В Англия е същото. В Италия са на показ градините. Те са пред дома, а той е прикрит от тази красота. Строежът на човешкото обиталище е най-ясно показващ същността на хората. Тук всичко е спокойно като архитектура и недостъпно за чуждо око. Тези особености обогатяват.

Емигрантът винаги ли остава чужденец? Има ли вариант, в който може да се интегрира и да живее като местен?

– Има. Зависи от човека. Ако се осъзнае необходимостта от интеграция, всичко е наред. Навсякъде приемат нормално чужденците, които спазват правилата и не очакват чудеса от околните. Дори много бързо им дават път за издигане. В България не е така. Опитите да се смажат по-добрите са успешни.

Интервюто на Бистра Величкова с писателката Мария Келберт е публикувано за първи път в сп. „Жената днес“, брой 6, юни/юли 2022 г.

В „Живей щастливо!“ има теми, подобни на тези от „А Бог се смее“, като например живота в емиграция, грижата за възрастни хора от емигранти. Кое е най-ужасяващото, което сте видяла в живота на емигрантите? И кое е най-страшното в живота на възрастните хора, за които героите Ви се грижат?

Този въпрос е мъчителен за мен. Старостта, когато е съчетана с безпомощност, загубата на лично достойнство, самотата, безнадежността – всичко това съпътства смъртта. За тези доста години сред възрастни хора разбрах едно – човек трябва да знае кога да си тръгне достойно. Последното ми работно място беше в два старчески дома. Болногледачите са от различни националности, с различни религии, манталитет. Чуждата старост е отблъскваща и мога да разбера отношението към нея, но винаги ми е трудно да приема, че ако някой има нужда от помощ, можеш да му кажеш: „Чакай! Имам и друга работа.“ Нямаш друга работа. Само тази – да помагаш и да се грижиш.

Сблъсъкът очи в очи с немощни хора в края на живота си, как Ви подейства на философията Ви за живота и на неговия смисъл?

– Изчезна страхът от смъртта или поне се притъпи.

Какво е чувството, човек с образование, литературен талант и творчески успехи в страната си, да бъде емигрант, „черноработник“ в чужбина? Източник за творческо вдъхновение ли е или житейска тегоба?

– Обстоятелствата ме принудиха към тази стъпка. Не го направих от авантюризъм.

В новата Ви книга има криминални елементи, убийства, съчетани с хумор. Защо избрахте този криминален жанр? Какво Ви вдъхнови, за да пишете в този стил? Има ли автори в този жанр, които харесвате и от които черпите вдъхновение?

– Любимите ми четива са криминалетата. Като дете започнах с К. Дойл, минах през А. Кристи, Е. По, а по-късно просто потънах в романите на Д. Хамет, Р. Чандлър, Дж. Чейз и няколко руски писатели. Човешкият мозък има нужда от загадки… или поне моят. Игрите, с които децата опознават живота са загадки, четенето е загадка. Криминалният елемент е навсякъде около нас. Винаги си задаваме въпроса: „Защо той/тя направи това?“. Преди години пишех приказки със загадки, но някак останаха незабелязани. Голям почитател на тайните мотиви съм и е дошло време да сменя жанра.

– Ако вие сте клиент на фирмата „Живей щастливо“ от новелата „Радостта от живота“, с какъв проблем бихте отишли при тях? Кое би Ви накарало да живеете щастливо?

– Ами, аз си живея щастливо. Даже си имам хоби. (смее се)

Планувате ли превод и издаване на новата си книга на немски език? Според Вас, как биха я възприели немските читатели?

Следя внимателно немското книгоиздаване. Този начин на поднасяне на една история би се възприел добре от немскоговорящите. Те харесват обикновени житейски истории, не са любители на трагизма, защото още не могат да се отърсят от него.

– Разказите в книгата, освен, че са много стегнати, някои поетични и майсторски структурирани с изненадващ край, много наподобяват сценарии за пиеса или за филм. Може би, не случайно разделът с разказите в книгата, е озаглавен „Театър на сенките“. Вие самата пишете и сценарии. Представяла ли сте си, някои от текстовете в тази книга, реализирани на театрална сцена или на кино екран?

Това вече не зависи от мен. Трябва някому да се прииска да ги реализира/възпроизведе в такъв вид.

По образование сте музикант. Защо не продължихте да се занимавате с музика? Като емигрант, било ли е опция да свирите по улиците, за да изкарвате пари?

Завърших Институт за музикални и хореографски кадри към БДК. Беше с педагогическа насоченост, а за нищо на света не бих станала учителка, било то и по музика. Отдавна не свиря. В подлеза на Констаблевахе седи всеки ден възрастен руснак, който свири сюитите на Бах на акордеон. Велик е, но не печели много.

Как и кога започнахте да пишете и разбрахте, че това ще е професионалното Ви поприще? Имало ли е момент, в който сте искала да се откажете от литературата?

– Правя само тези неща, за които съм сигурна, че са добре направени. Когато се убедих, че пиша добре, реших да продължа. В един период от живота ми писането наистина стана моя професия, защото нищо друго не работех. Интересното е друго – всеки, написал повече от 10 писма или 100 поста във Фейсбук, нарича себе си писател. Нямам чак толкова смелост. Не. Не мога да се откажа от литературата, защото дори и да не пиша, чета непрекъснато.

Интервю на БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената днес“, брой 6, юни/юли 2022 г.

Наградено стихотворение на Бистра Величкова на конкурс в село Чавдар

Стихотворението „Странно е да те няма“ на Бистра Величкова получи награда, на литературния конкурс за най-добър художествен текст „Книгата е любов“, организиран от община Чавдар. Награждаването се състоя на Международния ден на книгата и авторското право – 23 април, 2022 г. на централния площад в село Чавдар.

Наградата връчиха Светлозар Желев (член на журито) и Григор Даулов (кмет на община Чавдар).

Светлозар Желев (литературовед и издател), Бистра Величкова (писател) и Григор Даулов (кмет на община Чавдар). Връчване на наградата на конкурса „Книгата е любов“, община Чавдар – 23.04.2022 г. Снимка: Община Чавдар

Награденото стихотворение на авторката е ново и е част от цикъл стихове посветени на нейната баба – известна и утвърдена в столицата педиатърка – д-р Бистра Тодорова. След конкурса, стихотворението беше публикувано за първи път в електронното издание „Diaskop Comics“. Стихотворението, поместваме и тук:

СТРАННО Е ДА ТЕ НЯМА

Странно е да те няма там,
където винаги сме били заедно,
в градината с цъфнали люляци
и натежали клони със сочни череши.
Странно е да те няма,
да не садиш цветя,
да не викаш името ми,
с молба да донеса лейката, за да ги полеем.
За първи път, сама разпилявам семената в пръстта,
там, където преди дни те заровихме теб.
Чувствам как държиш ръцете ми
и ми шепнеш как да ги покрия отгоре с пръст.
Защо цветята растат и цъфтят от пръстта,
а човекът изчезва в нея?
Изчезва ли?
Ще поникнеш ли и ти, бабо,
през август, от недрата на земята,
като цвете Слънчоглед,
да се усмихнеш в градината
и да бъдем отново заедно?
Удря гръм в небето, завалява дъжд.
Сълзите на баба, мокрят бузите ми.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА


Снимка: Сайтът „Двойна измама“

Журито на конкурса, организиран от община Чавдар, взе решение да награди 10 автори, без да определя класация. Церемонията по награждаването беше тържествено организирана, с реч на кмета и журито, четене на наградените произведения и музикална програма. Чистият въздух и красивата природа на село Чавдар, допринесоха за поетичното усещане и празничен дух в деня на книгата.

Филмът „Воев“ – откровен кино портрет на фронтмена на „Нова генерация“

Плакат на филма. Снимка: Нели Недева- Воева

„Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави. От срам.“

„Патриотична песен“
Димитър Воев, група „Нова генерация“

Това предсказание изпя поетът и музикант Димитър Воев (1965 г. – 1992 г.), фронтмен на ню уейв групата „Нова генерация“, през 1991 г. Воев е един от най-емблематичните представители на неформалната, културна вълна в България, от края на 80-те и началото на 90-те години. Той твори по време на тоталитарния, социалистически режим и зараждащия се Преход – периоди белязани от цензура и разпад на „ценности“.

Песента „Патриотична песен“, ясно описва състоянието на обществото в първите години на Прехода. Но колко актуално звучат думите на поета и днес. „Болният продукт“ продължава да не намира лечение за своя душевен разпад. Единственият лек и през 90-те и сега през 2022-ра година се оказват песни с дълбочина, подобни на тези на „Нова генерация“. И именно сега, когато се намираме отново в световен разпад на ценности, излиза документалният филм „Воев“, посветен на живота и творчеството на Димитър Воев. Режисьор на филма е Биляна Кирилова (филмът ѝ е дебют в жанра на пълнометражното документалено кино). Сценаристи на филма са Биляна Кирилова, Неда Миланова (а към идеята за филма се включва и Валерия Стойкова). Филмът е продукция на Мач Пойнт Продакшънс, продуцент е Валерия Стойкова. (Повече информация за целия екип на продукцията, можете да намерите на официалната страница на филма „Воев“ във Фейсбук). Премиерата на филма се състоя на 12 март 2022 г., в кино „Люмиер“ в София, като част от програмата на София Филм Фест.

Група „Нова генерация“. Снимка: Нели Недева-Воева

Режисьорката Биляна Кирилова и екипът ѝ работят върху филма близо 6 години. Преминали са през много трудности и препятствия по пътя си на реализация. През цялото време ги е движило, искрената вяра в творчеството и личността на Димитър Воев. Трудностите им остават „зад кадър“, а крайнят продукт, който представят на зрителите, е една наистина професионална продукция, която разказва обективно, искрено и задълбочено за творческия път на музиканта. Декорът на който говорят близки и приятели на Воев, е много добре подбран, в разпадаща се сграда, в изоставен строеж. Напълно в съзвучие с мрачната стилистика на групата „Нова генерация“. Качеството на кадрите е много добро, както и озвучаването. Гласът зад кадър (на Иван Москов) също звучи добре, с ясна дикция.

Интересното е, че в този филм за първи път се появяват родителите на Димитър Воев. Те говорят за неговото детство и как баща му, му е купил първата китара, и го е пратил да работи, за да я изплати. Макар и далеч от музиката и изкуството, родителите му са го подкрепяли в желанието му да свири. Баща му е казал (цитирам по памет от филма): „Някои имат връзки, други пари, ти нямаш нищо. Ти си сам с китарата. Трябва да покажеш какво можеш“. Посъветвал го е, всеки ден да намира време да свири. Воев е ходел на уроци по китара, солфеж и пеене. Приятелите му са се смeели добронамерено, че той не може да пее. Те, признават, обаче, че това, което е пленило публиката и феновете му, са били по-скоро текстовете на песните му, в които се съдържа много поезия:

„Над площад, потънал в срам,
слепи художници рискуват.
Аз вече минах от там
слепи са защото, се срамуват.
Развей черен флаг
на който пише без думи:
Мръсно ми е
в душата ми!“

Песента „Тъмна земя“
„Нова генерация“

Димитър Воев с първородната си дъщеря. Снимка: Нели Недева-Воева

Всяко време и общество има своите гласове, пророци, „черни овци“, които пречистват душата и я правят бяла, които ти отварят очите за истината и правят битието ти малко по-поносимо, и по-смислено. Такъв е бил Воев. Харизматична личност. Личност с идеи. Провокативен, нестандартен за времето си. Висок мъж, с черни дрехи и червено червило, който целува улични улуци, по които се стича дъждовна вода; Личност, която вижда недъзите на обществото и се опитва да ги критикува, и да се пребори с тях, чрез творчеството си. Той възпява абсурдите и на тоталитаризма, и на началото на Прехода. Абсурди, които се случват и днес. И ще се случват винаги. За съжаление, както се случва с много подобни таланти, като него, не е бил напълно оценен приживе. А геният му, сякаш е твърде голям и за да се запази вселенският баланс (както казва Пенчо Попов-Чугра във филма), съдбата му изпраща покосяваща болест (тумор на мозъка), която го убива и го прави член на „Клуб 27“ – клубът на починалите музиканти, и творци на 27-годишна възраст. Преди да си отиде, до последно е свирил и работил върху песните от албума „Отвъд смъртта“, който за съжалние, не успява да завърши. Албумът излиза след смъртта му.

Плакат на филма „Воев“. Снимка: Официалната Фейсбук страница на филма

За краткия си, но интензивен живот, Воев успява да прозре и да каже много неща, които остават някак общочовешки и непреходни, актуални за всяко време. Защото, оказва се, че проблемът не е във времето, в което живеем, проблемът е в хората, които населяват времето. Проблемът е в обществото, в човешката природа, която не ни позволява да бъдем други, освен „болен продукт“, „навели глави от срам“. На въпрос на журналиста Емил Братанов, дали обстановката в България пречи на творчеството (в интервю по БНР – предаването „Музикална кутия“, март 1991 г.), Димитър Воев, отговаря така:

Димитър Воев. Снимка: Нели Недева-Воева

Може би. Искам да кажа, че обстановката, тя е толкова шибана, че естествено пречи. Обаче има такъв момент, че в една гадна такава, затворена система, когато човек е опрян до стената и от другата страна се задава един чук, който иска да му разбие главата, тогава човек наистина може да измисли нещо, което е по-абсурдно и по… може би пък и по-истинско. Защото, ако си пиех свободно и спокойно кафето, и всичко ми беше точно, сигурно щях да правя песни, от които да излизат слънчеви лъчи и да струи радост….

Важно е да споменем, че освен филмът „Воев“, през декември 2021 г. издателство „Paradox“, публикува книгата „Непрочетено. В.“, с цялото творчество на поета и музиканта. Там са събрани, освен текстове на песните му, бележки от негови дневници и разсъждения за живота. В рамките само на няколко месеца, излизат две продукции – книжна и кино – посветени на това голямо и важно име за българската музикална сцена. Те помагат за архивиране на изкуството и личността на Воев, за разказването и предаването им на следващите поколения. Защото всяко поколение е „нова генерация“ и винаги въпросите ще бъдат „към цяла нация“. А когато емблема на обществото е „човек с анцуг“, който „грухти през града“, единствените отговори пак ще са в песните на Димитър Воев. Завинаги.

Снимките са авторско право на техния автор: Нели Недева-Воева

–––

Следващите прожекции на филма „Воев“ ще бъдат в следните градове:

Пловдив: 22 март – Lucky Дом на киното, 18.30 ч.
Варна: 26 март – Фестивален и конгресен център – Варна, 20.00 ч.
София: 2 април – Дом на киното, 20.00 ч.

За повече информация, следете официалната страница на филма „Воев“ във Фейсбук.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван за първи път в сайта на сп. „Жената днес“.

Свързани статии по темата:

Веселина Седларска: Моята територия са кварталите, селата, гетата. Там има много истории*

Разговор с Веселина Седларска за най-новата ѝ книга, сборникът с истински истории „Гладни сърца“ (Сиела, 2021 г.). Най-голямото изпитание при писането им, се е оказало художественото „разкрасяване“. „Докъде може да се измисля, имам ли право, честно ли е – непрекъснато си задавах такива въпроси.“, казва авторката.

Веселина Седларска – журналист и писател. Снимка: Личен архив

Веселина Седларска е журналистка и писателка (въпреки че се чувства „странно“ да бъде наричана „писателка“). Талантът за писане в тези два жанра, дължи на друга своя дарба – тази да бъде човек. И от там, винаги да търси човешкото у човека и да разказва историите и съдбите му. За съжаление това течение – за връщането на разказвачеството в журналистиката, не се разви. Уби го интернет. Както уби и навиците на хората да четат обширни и дълбоки текстове.“, казва Седларска. Именно, тези най-автентични, човешки истории, които ни доближават един до друг като хора, вече нямат място в медиите. Тогава журналистите, които имат нужда да разказват за обикновените, забравените, маргинализираните хора от гетата и селата, а не само за политици и интригите на телевизионните „звезди“, са принудени да станат писатели. Така те могат да разказват истински, лични истории, които вместо във вестници, публикуват в по-трайната и непреходна медия – книгите. Такава е и последната книга на журналистиката – писател Веселина Седларска – „Гладни сърца“ (Сиела, 2021 г.).

Това е книга с разкази по действителни случаи, както казва самата авторка. В нея можете да срещнете клошарката Николинка, чието ежедневие да рови в кофите за боклук се доближава до това на журналистите, които се ровят в най-мръсните сфери и проблеми на обществото. „Взех си пръчката (химикалка) и се приготвих да ходя да ровичкам из новините, да избирам сред отпадъците на обществения ни живот“, казва героинята, приятелка на Николинка от разказа „Шинлик“. В книгата можете да видите още и историята за „сляпата любов“, която се случва в живота само веднъж, а след това никога не можем да върнем времето назад, колкото и да местим стрелките на часовника (разказът „Слепият час“). Не можем и да съживим някого, когото сме убили и излежаваме присъдата си в затвора (разказът „По особено мъчителен начин“). Но само, който има очи и сърце да погледне в душата на затворничката, може да разбере (разбира се, не и да оправдае), по какъв начин, трудните ѝ житейски обстоятелства, са я тласнали към това жестоко деяние.

Богатият журналистически опит на Веселина Седларска и силното чувство на емпатия, превръщат разказите ѝ в сборника „Гладни сърца“, в истински учебник по човеколюбие и хуманност. Ето какво разказа тя, специално за „Е-вестник“, за вдъхновението да напише тази книга, за предизвикателствата при работата на двете полета – журналистическото и писателското, както и за мнението ѝ относно актуалните международни събития, които разстресоха света.

Интервю:

– Преди да започнем разговора за новата Ви книга „Гладни сърца“, няма как да не Ви попитам какво се случва със света в последните седмици? Като журналист, който следи събитията по света и у нас, беше ли изненада, според Вас, нападението на Русия срещу Украйна?

Сега се случва онова, което се питахме как така не се случи и се радвахме, че не се случи, през 1989 г. Тогава единият от двата противостоящи си свята се разпадна толкова бързо и без никаква съпротива, колкото никой не си го беше представял. Източна Европа си легна тоталитарна и се събуди демократична. Представяхме си, че това може да стане само с жестока война, а не се проля и капка кръв. Сега никой не очакваше война, а ето я – с над трийсет години закъснение. И ако светът узря за война, то е защото не си даде сметка, че тези над трийсет години мир и демокрация са дадени, за да отгледаме през времето в тях нови човешки ценности, друг вид човешка солидарност, а не да трупаме материални богатства.

Да си отговорим: с какво повече бяха белязани тези 30 години – с демокрация или с алчност? И най-вече: със справедливост или с арогантност? Съзнавам, че това изглежда отвлечено като обяснение, но аз вярвам, че под измеримите неща лежат като причина точно такива обяснения. Преходът се превърна в конвейер за производство на озлобени, наранени, уплашени, отвратени, ограбени хора. И ето го резултата у нас, една голяма част от българите вече берат цветята, с които са готови да посрещнат руските войски, т. е. илюзията си, че единствената посока, в която можеш да намериш защита, е назад в миналото, когато си бил млад, не си се страхувал, че ще останеш безработен и т. н., безумните заблуди на едни объркани умове.

– Каква според Вас трябва да бъде позицията на България, в настоящата военна криза? Застрашени ли сме от ново разделение на Европа – на Изотк и Запад? Завръща ли се времето на „Желязната завеса“?

Една холандка, която живее край Трявна и беше учила български от телевизора, нарече, когато я интервюирах, „Желязната завеса“ – „Стоманеното перде“. Така си го беше превела. „Стоманеното перде“ през 1989 г. не само че падна, но падна и с корниза. Но опасността да ни разделят с него пак на два свята е много реална и близка. Къде сме ние? България е малка, колкото площад, на който се пресичат Изтока и Запада. И пресичайки се, катастрофират – и Изтока, и Запада. Ние сме по малко и от двете посоки. Дори когато запишем в най-важния си документ – Конституцията, че сме избрали едната посока, това не ни пречи да гледаме в другата. Моята твърда убеденост е, че трябва да изберем онова, което избират децата ни. Техният избор е ясен и това превърна България повече в място за напускане, отколкото за пристигане. Ние сме лоши родители, ние не проумяхме каква държава искат децата ни и не я създадохме.

– Две години преживявахме ужаса на пандемията от „Ковид-19“, който продължава да заразява и убива хора. Обществата се разделиха на ваксъри и анти-ваксъри. Сега сме свидетели на война в Европа, която застрашава бъдещето на целия свят. Отново сме разделени – на „про“ и „анти“. Според Вас как ще излезе човечеството от тези пагубни кризи, които вместо да ни обединяват, сякаш все повече ни разделят? Какви ще бъдат основните травми, които трябва да лекуваме, след като преодолеем пандемията и войната?

Имаше романтична илюзия, че пандемията ще ни направи по-добри. Това няма как да стане, нещастието в редки случаи смогва да произвежда доброта. Лошите хора са винаги нещастни хора, макар не всички нещастни хора да са лоши. Травмите ние си ги носим от векове, сега просто разчоплихме коричките на раните. Аз не вярвам, че раните зарастват във времена на унищожение, тях ги лекува само съграждането, общото съграждане. Както казва Екзюпери в любимата ми книга „Цитадела“, ако искаш да разделиш хората, хвърли им зърно, ако искаш да ги обединиш, накарай ги да строят кула. Кули, ние сме забравили как се строят, някъде преди Първата световна война.

– Ако свържем световните катаклизми, със заглавието на книгата Ви, за какво са гладни човешките сърца?

Сърцата винаги са гладни за единственото, с което се хранят – за любов, за приемане.

– Като журналист, „прескочил“ в полето на литературата, кое се пише по-трудно – статии или разкази? Какви са свободите и ограниченията в двата вида писане?

Странно ми е, че ме наричат писателка. Аз съм журналистка. Цял живот съм работила далече от институции, от високопоставени пресконференции и командировки в чужбина. Моята територия са кварталите, селата, гетата. А там има много истории. В един момент се натрупаха в такова количество, че повече не можех да ги нося. Тогава написах „България за начинаещи“, определям тази книга като публицистика. Последната, „Гладни сърца“, прилича малко повече на литература, макар историите в нея да са истински. Но поразкрасени. Разкрасяването се оказа голямо изпитание. Докъде може да се измисля, имам ли право, честно ли е – непрекъснато си задавах такива въпроси. Журналистиката е свобода: там границите са определени от фактите – това изречение звучи парадоксално, но журналистите сме като малките деца, чувстваме се свободни, когато сме наясно с границите. А в журналистиката те са ясни: фактите са свещени, минимум два източника и трети контролен, двете гледни точки, всичко трябва да е като водата – без цвят, без примеси, без вкус и прозрачно. За информационната, репортерската журналистика говоря. В публицистиката границите са по-хлабави, но и там фактите са граничната бразда.

– Ърнест Хемингуей казва: „Работата като журналист не е във вреда на младия писател, дори може да му е от полза, стига да я напусне навреме“. Вярно ли е това, според Вас? До колко опита в журналистиката помага, при писането на художествена литература? И до колко пречи?

Има цяло течение в журналистиката, което е изградено върху опита на Хемингуей. Ами че „Хладнокръвно“ на Труман Капоти е журналистика. Проучването на темата, Капоти прави със средствата на журналистиката и след това създава най-известната си книга с жанровете на журналистиката. За съжаление това течение – за връщането на разказвачеството в журналистиката, не се разви. Уби го интернет. Както уби и навиците на хората да четат обширни и дълбоки текстове. Сега всичко се свежда до няколко реда, до няколко емотикона. А на въпроса доколко журналистиката помага и доколко пречи при писането на художествена литература – толкова помага, колкото и пречи.

– Освен, че разказите Ви се четат изключително леко и увлекателно, тяхната структура е много професионална. Има много ясен сюжет, кулминация, очакване, а развръзката накрая винаги е изненадваща, неочаквана и е поднесена много майсторски. Определено се усеща, че героите са автентични, взети от реалния живот, но развръзката също ли е взета от реалността или Вие я доизмисляте, за да „вържете“ разказа?

Вярна съм на историите, които ми бяха разказани. Да е интересен и неочакван краят беше предварително условие. Исках да напиша прости разкази – с начало, среда и край, със сюжети, за които хората се сещат в хубави компании и казват „леле, за каква история ми напомня това, чакайте да ви разкажа…“. Бягах от всякакви модерности, исках да се получи топла, човешка книга, на която читателят да се смее и да плаче, а не да го шашкам с някакви сюрреалистични амбиции.

– Труман Капоти казва: „Вярвам повече в ножицата, отколкото в молива“. Вие подкрепяте ли това мнение? „Режете“ и редактирате ли много разказите, след като ги напишете?

Прав е. Ето нещо, в което журналистиката ми помага много. Там винаги съм се водила от правилото: няма текст, който да не стане по-добър, ако се съкрати наполовина. Това ми е такова верую, че аз режа текста още докато е в главата ми. На монитора излиза редактиран текст, това журналистите го можем.

– Бихте ли разказали по-подробно как протича при Вас процеса на вдъхновение и писане? Имате ли колебание за някои истории, дали да ги разкажете като журналист за някоя медия или да ги напишете като разказ? Кое е определящото при избора Ви на един от двата жанра?

Страх ме е, че някой ден ще разбера как идва вдъхновението и тогава то ще спре да ме посещава. Не мога да отговоря на този въпрос. Писането е като дишането, никога не съм писала насила, никога не ми е било трудно, никога не съм знаела как се случва. При някои хора е така с музиката, при други с рисуването, при трети с отглеждането на зеленчуци, на мен ми се е паднало писането.

– Бихте ли се отказали напълно от журналистиката, за да се отдадете на художественото писане? Ако някой Ви каже, че „от днес вече сте само писател“, какво е нещото, което най-много би Ви липсвало от професията на журналист?

Не, не – това е отговорът на първия въпрос и той прави отговарянето на втория излишно. Винаги ще имам нужда от журналистиката. Жестокото е, че тя все по-малко има нужда от мен.

––––––––––––

Биография на Веселина Седларска

Веселина Седларска е родена в Стралджа през 1954 г. Завършва средното си образование в гимназия с преподаване на английски език в Пловдив, следва журналистика в Софийския университет. Специализирала е журналистика в САЩ. Има дългогодишен опит в медии като „Сливенско дело“, „Черноморски фар“, „Труд“, „Стандарт“, „Новинар“, „Тема“, работила е за радио „Свободна Европа“, за сайтовете „Клуб Z” и „Редута”. Написала е 6 книги – 1 роман авторефлексия, 1 сборник с разкази и 4 публицистични книги. Заглавията на книгите са: „Сънувах Мисисипи“ (за престоя ѝ в САЩ, 1996 г.), „Пасажерите на Ной“ (публицистика, 2001 г.), „Кладенецът“ (фрагментарен роман, 2016 г.), „България за начинаещи: Джаз от сюжети и портрети“ (есета за народопсихология, 2017 г.), „Депресията ме обича“ (2018 г.), „Гладни сърца“ (разкази, 2021 г.). В момента редактира книги, издавани от издателство „Сиела“ и пише коментарни статии в „Портал Култура“. Живее в Сливен.

–––––––––––

Автор: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Интервюто е публикувано за първи път в E-vestnik, на 12.03.2022 г., с друго заглавие и съкращения.

ЧУЧЕТО (разказ)

В трамвая. Една срещу друга седят две поддържани жени, на сходна възраст „трета младост”. По-едрата е руса, по-слабата – червенокоса, с дълъг червен маникюр.

Жената с русата коса говори по телефона и завършва с думите:

– Да, да, добре, нахрани Чучето и аз като дойда, ще се разходим!

Чула разговора, червенокосата се усмихва:

– Голяма грижа са… Да го нахраниш, да го разходиш – три пъти на ден! Студ и пек – разходката задължителна! И не яде какво да е, ами все балансирана храна, с витамини, минерали… Вашето на колко е?

– На три – отвръща русата жена.

Разказът е публикуван във в. „Стършел“ бр. 7, 18.02.2022 г.

– Сега е най-палаво! – казва с разбиране червенокосата. – Малко да се разсееш и го изпускаш от поглед! Пък в тоя град къде да го водиш – колите са навсякъде! Миг невнимание…

– Аз си го държа… Не го изпускам!

– Обличате ли го добре в студа? Аз на моето съм му оплела жилетчици – два комплекта. Когато пера едната, му слагам другата… Само да не настине, малкия ми! Че често боледува…

– Моето е момиче – казва русата.

– Може някога да ги разходим заедно, да ги запознаем, да си поиграят. Това е моят сладур!

Червенокосата показва снимка на телефона.

– Ама то е куче! – възкликва русата.

– Че вашето какво е?

– Внуче!

Червенокосата е силно изненадана:

– От разговора ви чух – куче! Казахте: „нахрани кучето”! Сигурна съм, не съм глуха!

– Казах „Чучето“. Чечилия се казва, Чучето ѝ викаме галено – гордо казва русата баба и на свой ред показва внучката на екрана.

– Абе, госпожа – бърчи нос червенокосата. – Защо ви е да гледате внуци! Който си има деца – да си ги гледа, аз съм на тоя принцип! Вземете си едно кученце, да има кой да ви обича!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван във в. „Стършел“ бр. 7, 18.02.2022 г.

III-та награда за поезия за Бистра Величкова в конкурса “…Накрай света” 2021 г.

Бистра Величкова получи III-та награда за поезия в Националния литературен конкурс за поезия “…Накрай света” 2021 г., организиран от литературния сайт Tetradkata.com. Наградата посвети на своята баба – д-р Бистра Тодорова.

Снимка 1: Бистра Величкова с грамотата и плакета, пред домашната градина от мушката на баба си в родния си дом; Снимка 2: Д-р Бистра Тодорова и внучката ѝ Бистра Величкова, по време на Юбилей на д-р Бистра Тодорова; Снимка 3: Д-р Бистра Тодорова (бабата на Бистра Величкова), на 19 г., 1-ви курс студентка по Медицина в София, след войната, 1948 г. Снимката е пред храм паметника „Александър Невски“ в София. Снимка 4: Грамотата, плакет и снимката на бабата на Бистра Величкова. Снимки: Бистра Величкова

По повод на наградата, Бистра Величкова написа следното във Фейсбук профила си:

„Наградените стихове са посветени на моята баба, д-р Бистра Тодорова. За това и наградата я посвещавам на нея. Може да се каже, че това е нейна награда, защото именно моята баба, ме научи да чета, да пиша и разви най-важното чувство за един поет, чувството на емпатия към болката на другия. Тя винаги е била първият читател на творбите ми и най-искрен и безпощаден критик. От малка ми рецитираше любимите си стихове на Елисавета Багряна, Станка Пенчева, Валери Петров, Жак Превер, Веселин Ханчев: “За силата, която вля у мене, / когато беше най-безсилна ти.”

Благодаря ѝ за личния пример, който ми е дала като жена, като майка, като отдаден лекар професионалист, като баба и пра баба. Благодаря за уроците ѝ по борбеност и несломимост към предизвикателствата на живота. Да приемеш живота такъв, какъвто е, да го живееш и да се радваш на това, което имаш и преживяваш. И не на последно място, да виждаш поезията в ежедневието и бита. Тя казваше, че ден, в който не е прочела дори едно изречение, е напразно отминал ден. Четеше много и умееше да разказва увлекателно.

Благодарна съм и съм щастлива, че имах такава жена до себе си през всичките години от раждането си до сега.

Благодаря ти бабо, за тази награда! Тези стихове са за теб! Наградата е твоя!“

По-долу представяме две от стихотворенията получили отличието:


ЖИВЕЯ С ЕДНО ОТСЪСТВИЕ

Живея с едно отсъствие,
прегръщам го за лека нощ,
говоря си с него.
На негово място имаше човек,
който винаги е бил до мен,
сигурно присъствие, като смяната на сезоните,
като лято, което изчезва в зима,
като миговете, които се претопяват в спомен,
като снимките, които избледняват с времето,
като вещите му, които остават дълго време,
след като него го няма.
Баба.
Очила, часовник, фенер, лупа,
разпиляни вестници с новините на деня.
Само новината за отсъствието си не може да прочете.
Отметната завивка на леглото,
сякаш ей сега се приготвя да си легне.
Ядем черен шоколад, както правим винаги вечер
и си говорим дълго преди заспиване.
След това и двете се превръщаме в отсъствие.
Докато спим не знаем, че ни няма.
На сутринта само аз съм тук,
в прегръдките на най-силно присъстващото отсъствие.


***
Най-тъжни са
усмихнатите снимки
на тези,
които ги няма.


Благодаря на Tetradkata.com за възможността за участие в конкурса, както и за оценката и признанието на авторитетното жури в състав: Аксиния Михайлова, доц. д-р Иван Христов, Калоян Христов.
Наградените автори бяха обявени през октомври 2021 г.

Пояснения към снимките от колажа по-горе:

Снимка 1: Бистра Величкова с грамотата и плакета, пред домашната градина от мушката на баба си в родния си дом;
Снимка 2: Д-р Бистра Тодорова и внучката ѝ Бистра Величкова, по време на Юбилей на д-р Бистра Тодорова;
Снимка 3: Д-р Бистра Тодорова (бабата на Бистра Величкова), на 19 г., 1-ви курс студентка по Медицина в София, след войната, 1948 г. Снимката е пред храм паметника „Александър Невски“ в София.
Снимка 4: Грамотата, плакет и снимката на бабата на Бистра Величкова, на която тя посвещава наградата си от конкурса за поезия „Накрай света 2021“.

Извънредно положение (разказ)

Със съчувствие към всички многочленни семейства,
затворени вкъщи по време на пандемията от Корона вирус.

През прозореца на един дом, в локдаун. Снимка: Бистра Величкова

Сипи лапад. Чакай, виж детето взе чука, ще счупи прозореца. Бабата става, дай ѝ бастуна, ще падне. Дететооо, дететооо, до прозореца е, замахва с чука. Ще убие гълъба, дето е кацнал. Взех му чука, спокойно. Стига сте викали. Трябва да се пазарува за Великден. Сипи ми супа от лапад де, цяла сутрин я готвя, само аз не съм яла. Яйца и козунак. Това трябва да купим. Яйца и козунак. А мая? Аз ще меся козунак, трябва ми мая! Ааа не, не готви, няма да се разправяме да готвим. Всеки ден с това готвене, не се издържа вече. Ходи ми се на ресторант, някой друг да ми слугува. Детето трябва да яде, кисело мляко с бисквити. Кой ще му приготви? Чакай, яде си чорапите, дръпни му ги, бяга, виж го как бяга, не мога да го хвана. “Избягала маймуна от софийския зоопарк е видяна по “Витошка!”. Моля ти се, спри го тоя телевизор, с глупавите им новини. “Маймуната е тествана за Корона вирус и е дала положителна проба”. Намалете звука, по-тихо! Чакай, усили, от Щаба за борба с вируса, ще говорят. Махай ги тия, всеки ден ги гледаме, едно и също. Чакай, усили. “Днес заболелите от Корона вирус са се увеличили с още 12 случая. Молим ви, останете си вкъщи и си мийте ръцете”. Айде стига с това, останете си вкъщи, не сме излизали от два месеца. Дай една ракия. Съвсем ще се пропием с тоя вирус. А това, броя на случаите, заедно с маймуната ли е? Изключи телевизора. Не, защото според теорията на Дарвин… Пусни “Семейни войни”. И на пазар отиди, че нямаме ядене. Е, нямаме, а не искаш да готвиш. …Хората са си маймуни. Детето трябва да обядва, сложи го на столчето. Стига е яло тия чорапи. Къде изчезна пак? Бебе, къде си? А, ето го до саксията с мушкатото,

яде кал. Браво на детето, хапва си кал. Виж го как пляска и се радва, с пълна уста пръст. Ставай веднага, калта не се ядеее! Стааавааай! Стига крещя, ще го уплашиш. Травма ще му остане. Кажи му на него да не пищи, тихо, тихо бе, детенце! Добре айде, стой си при саксията и яж кал. Ще го уплаша аз, виж, че не разбира от дума. Лападът е загорял. Аз ти казах да го махнеш от печката по-рано, ама ти не, та не, да ври. Все знаеш. Яж го със сирене, така не се усеща изгорялото. Дай ми една бира от хладилника, като няма ракия. Ще почва мача скоро, трябва да съм подготвен. А “Семейни войни?” Пусни “Семейни войни”! Играят Барса и Локото. Как не ти омръзнаха тия мачове? И освен това, това е повторение. В момента мачове не се играят по целия свят. В световна карантина сме, ако не си разбрал! А на пазар кога ще отидеш? Великден мислиш ли да празнуваш или не? Нямаме трошица хляб! Е, нали, казват да не излизаме, какъв пазар?! Неее, неее млякото, детето събори киселото мляко на пода и не мога да му направя порцията. Ще ме подлуди, стъпва с крака върху млякото и с ръце се маже. Не издържам вече, махам се. Не тряскай само вратите. Ама лапада и със сирене, пак си дъхти на изгоряло. Ей, толкова труд за нищо. Ама нали съм стара баба, никой ме не слуша мене! Ами труд, че ходих да го бера и го режа, а вие две жени не можете да го наготвите, като хората. Дъщерята същата като майка си. Никакви ви няма в кухнята. Къде ви намерих такива?! Дай ми бирата и не ме закачай повече. Като толкова обичаш да ядеш, ти си сготви! Не е срамно мъж да готви. Добре, хайде, аз ще стана сам да си взема бирата. Ама и жена да готви, също не е срамно, да знаеш! Оле леее, бебето цялото е в мляко и рови в кофата за боклук, всичко е извадило. Защото аз като казах, махни тенджарата с лапад, не та не, сега изгоряла супа. Има ли жени в тая къща, това дете да не е циганче, в кофата да рови?! Ела на тати, аз ще ти дам, да си хапнеш пържолка. Ама то няма зъби, каква пържола, не говори глупости, ще се задави. Чакай, взе два буркана с лютеница. Неее! Носи ги по коридора, дръж го! Ама бяга, как да го държа? Чакай, аз ще го пресрещна от другата страна. Бързай. Тичам. Бебеее неее, не изпускай бурканите, неее, не ги хвърляй! Нееее, счупи ги и двата буркана, всичко е в лютеница. “И тази година реколтата ще е слаба, освен заради пролетните градушки, но и заради безработицата в следствие на Корона вируса”. Абе спрете го този телевизор! Дай метлата и лопатата да изметем. Вземи детето, ще се пореже! Чакай, бабата се наяде, става, отиди ѝ помогни, ще падне. Тя и ракия пи, защото се ядоса, че лапада е изгорял. Върви, тя като пие пада. “Кривата на заболелите, няма да спадне, ако хората не разберат – останете си вкъщи и се дистанцирайте от другите”. Айде, пак тия от Щаба! Спрете телевизора. И как да се дистанцираме от другите, без да излизаме от вкъщи? Ами те другите са у нас!

Публикация в сп. „Жената днес“, бр. 11, ноември 2021 г.

Детето, дръж го, вземи го, носи го в банята, да го измием. Изгоряла супа да ми сервират, на моите години, такава супа не бях яла, поне ракията си я биваше, олеее, чакай, залитам. Ехоо, помооощ, падам. Чакай в банята сме, сега идваме. А за Великден, кой ще пазарува – мляко, яйца, хляб, агне? Падаааам, падааааам. И зелена салата. Стой, чакай. Дууум! Нека да нямаме нищо за ядене на празника, като последните бедняци. Майко, как си? Защо падна? Защо не ни изчака? Недей да ставаш, ще ти помогнем. Ами, да чакам! Вие къде сте? Детето тича голо от банята, внимавайте, идва при бабата. Ела, баба да си те гушне, тук никой не мисли за мен. Милото ми внуче, и то голо, зарязали са те. Майко, ставай! Детето отива пак при саксията с цветята, рови в калта. Не мога повече, не издържам. “Пълна социална изолация. Това е решението”. Ще го изхвърля през прозореца и телевизора, и Щаба. А мен кой ще вдигне, тук ли да седя, на пода в хола, какво правите бе хора, елате! Зетко, ела ме вдигни, ох че ме боли крака, натъртих се. На лекар ще трябва да ходя. “И накрая прогнозата за времето. Слънчево и топло. Пролетта дойде. Идеално време, да си стоим у дома”. Абе аз до кога ще повтарям да спрете тоя телевизор, дъни звука на максимум, толкова ли сте глухи? А ти защо викаш? Чуваме те! Аз ще си взема една бира и нищо повече не ме интересува. Пускам си мача. Не, никакъв мач, казах, че ще гледаме “Семейни войни”. Писна ми с тия мачове. Всъщност – не, отивай на пазар. Дететооо, дететооо, надига бутилката с ракия, пие, оле ле, майко, бебето ще се напие, вземи му я. Не мога, пия бира. Ох, крака, крака, как ме боли, вдигнете ме, бе хора. Детенце, дай ми веднага това шише, ти до кога ще ни подлудяваш? Няма да плачеш, тихо, стига пищяло, не може да пиеш ракия, дори нямаш две годиники. Марш да те обличаме, да сложим памперса, не може така голо да се разхождаш. А ти вместо да пиеш бира, вдигни майка от пода. Майко ставай, айде, можеш и сама, стига преиграва. Защо пикаеш до саксията, детенце, това не е тоалетна, ти куче ли си?! Не не, ще се побъркам, обаждайте се на някой лекар, да се лекувам, аз не мога да живея в тая къща. По-добре в лудницата да отида, да си почина там. “Призоваваме ви, останете си вкъщи”. Явно никой няма да ме вдигне от пода, направо ще си легна, тук да си поспя, ох, че крака ме боли. Детето се изака. Край, това беше върхът. Изака се до бабата. Майко не мърдай, стой, както си. Е, как да стоя, като не ме държи кръста, падам назад. Неее, неее, не падай, там е акото на детето. Стой. Абе, стой ти, я си гледай работата, стоя от един час тука, лягам си назад. Нееее… Детето се смее, виж го какво е нагло, а да, нали смешно ти е, изака се на килима и ти е смешно, маймуна такава. “За вас уважаеми зрители започва предаването “Семейни войни”. Спри телевизора. Добре, отивам на пазар, какво беше за Великден – мляко, яйца и козунак?! И хляб за гълъба на прозореца, дето цял ден ни гледа сеира. Виждате ли го?! Най-накрая контакт със същество от външния свят. Бебе, махни му с ръчичка. Ако можеше да говори, какво ли щеше да разкаже, горкия?! Един ден през прозореца на едно обикновено семейство, под карантина.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е писан за инициативата „Сами заедно“ на Фондация „Елизабет Костова“, във връзка с извънредното положение и първия Локдаун в България по време на пандемията от Корона вирус, 2020 г.

** Текстът е публикуван в сп. „Жената днес“, бр. 11, ноември 2021 г.

Константата Коста (разказ)

Tя обича Коста. На кратко от Константин. Той е единственото постоянно нещо в объркания ѝ живот. Той е ученическата ѝ любов. Първото ѝ гадже. С който и друг да излиза, тя е винаги и с него. Той никога не може да я забрави. А тя го забравя понякога, но никога завинаги. Просто от време на време среща някой друг, с който излизат известно време за разнообразие. Но, винаги, когато скъса с някое гадже (заради, което първоначално е зарязала Коста), нашата героиня се връща при утешителния си бряг – ученическата любов Константин. И го прави съвсем искрено и чистосърдечно, не го е пресмятала, не го е планувала. Тя е водена изцяло от моментните си чувства и емоции. Наскоро се е случило поредното ѝ завръщане при Коста. И двамата са много щастливи. Вечерта лежат заедно в леглото и си говорят романтично. Тя му се извинява, че го е зарязала заради “онзи идиот”, казва му, че той – Коста е единственият мъж за нея и е осъзнала, че е най-добрият и ще го обича завинаги, както винаги. Коста е на седмото небе и не спира да я желае. И именно това желание го кара да забрави всичко в миналото, и да я целуне силно. Той истински вярва, че вече са заедно завинаги. А тя, поради своята импулсивност и не познаване на себе си, още не знае, че съвсем скоро отново ще се влюби в друг. Просто без да иска, ще излезе на кафе с момчето от фитнеса, този дето продава картите на касата. Винаги му се усмихва, той ѝ отвръща с някоя закачлива реплика. Всичко е естествено и като на игра. Има яки мускули, не че има значение за нея, но все пак ѝ е приятно да им хвърля по един поглед. Той ѝ предлага веднъж случайно, да ѝ покаже някои упражнения в залата, защото я видял, че не използва лежанката, както трябва. Лафът тръгва, той я кани на кафе, тя отказва. Той се амбицира още повече, пак я кани, тя отказва в нейните очи “категорично”, като заявява, че си има “сериозно гадже”. Усмивките и закчаливите реплики продължават и след още няколко покани да излезат, тя “едва” се съгласява да изпият по едно питие, съвсем неангажиращо, след тренировката, в близкото кафене.

Всичко винаги става постепенно, неусетно, дори самата тя никога не го планува по този начин. Сякаш всичко се случва извън нейния контрол. Винаги си вярва, че това е просто среща да изпият по едно. Нищо повече. Просто момчето от касата е симпатяга. Едно питие нищо не значи, нали? Но за момчето симпатяга, “просто” среща на питие е сигурен знак за втора среща на бар и трета среща на кино, а след киното… И наистина, срещите с момчето от фитнеса зачестяват. Пиенето на едно малко след тренировка, става традиция. Дори тогава, тя не се усъмнява за миг, че май е започнала да излиза с друг. В нейното съзнание тя си е с Коста, обича си го, казала е на младежа, че си има гадже, така че всичко е съвсем открито и честно. За всички. Освен може би, за Коста. Но както винаги той никога не знае. И този път, Коста ще разбере последен. И то, както винаги ще научи истината на половина. Нашата героиня винаги страда от това, че ще нарани другия и за това, когато се разделя с някого, никога не казва, че се разделят, защото има друг, а “просто, защото вече се изчерпахме”, “тръпката изчезна и няма смисъл да продължаваме” и разбира се, не може да мине една класическа раздяла без репликата: “Нека си останем просто приятели”. Още няколко срещи с момчето от фитнеса и вече всичките ѝ три/пет най-добри приятелки знаят за него, разпитват я как е. Тя им споделя, със сведени очи, уплашена от самата себе си, но развълнувана от новата тръпка, че “май съм влюбена”. Те възкликват “пак ли”. Всички се смеят. Освен, разбира се, Коста. Който в този момент играе футбол с колегите и е решил да изненада любимата си с италианска вечеря – домашна лазаня и червено вино. Тя му пише, че няма да се прибира, защото… Вади торбата с лъжите, не веднъж я е ползвала и взима първата, която ѝ попада: “Обадиха ми се, че сме имали сбирка на съучениците от гимназията. Съвсем бях забравила. Ще се забавя”. И така, тя отива на една по-дълга среща с момчето от фитнеса и любовта пламва силно и неудържимо. Както всеки път. Както с всеки нов.

Разказът „Константата Коста“ в сп. Жената днес, бр. 8, август/септември 2021 г.

Скоро, Коста отново е зарязан, наранен и самотен. Влюбчивата му приятелка си е събрала багажа и най-важното – взела е четката си за зъби – сигурен знак, че наистина се е пренесла да живее другаде. Тя е в еуфория, развълнувана от новото приключение. Момчето от фитнеса също не може да се нарадва на късмета си с това момиче. Горд е от себе си как я е свалил, въпреки че толкова се е дърпала. Заживяват щастливо и бурно. Пет, може и шест месеца да са изкарали върху розовия облак на любовта. Докато един ден… Да, досещате се какво се случва, нашата героиня се сеща за Коста. С който забравихме да споменем, че се чува понякога, докато живее с новата си любов. Просто смята, че е етично да поддържа връзка със стария си добър приятел и да си споделят за живота. А и изпитва състрадание към него, за това, че го е изоставила. Коста, разбира се, винаги ѝ вдига, когато му се обажда. Въпреки, че едва говори, заради заседналата топка сълзи в гърлото. Момичето започва да навлиза в рутина с момчето от фитнеса и лека полека да се приземява от розовия облак. Замисля се, защо всъщност заряза Коста – толкова добро и свястно момче?! “Толкова общи спомени имаме заедно, познаваме се от деца.”. От скуката, която я наляга в новата ѝ изтъркваща се любов, решава, че Коста ѝ липсва. Обажда му се и излизат на кафе. Споделя му, че тя всъщност в момента не е щастлива и че съжалва, че отново го е наранила. Но той нали знаел, че тя винаги ще обича само него. Коста отначало се държи насилено резервиран, решил е да не я допуска до себе си този път, да ѝ го върне, за дето страда толкова, но като чува, че го обича се размеква на секундата. Прегръща я, целува я, разплаква се. Тя прави същото. И скоро четката ѝ за зъби отново е в неговата баня. На момчето от фитнеса казва дежурните реплики, които преди няколко месеца е казала на Коста, когато се разделяха: “връзката ни се изчерпа”, “тръпката изчезна” и различната реплика, запазаена за всеки един, който не е Коста: “Много добре знаеше още в началото, че имам гадже, което обичам. Ти дойде и ни раздели. Аз все още го обичам и се връщам при него.”.

Минава доста време, в което героинята ни е наистина влюбена в Коста. А той, той си е константно влюбен в нея. Може би изкарват година, ако не дори година и половина заедно. Докато един ден, влюбчивото момиче не отива на рожден ден (по женски) на най-добрата си приятелка (една от петте) в нов бар в центъра. Барманът – симпатяга с бръсната глава и татуировка на разярен тигър на десния мускулест бицепс, черпи цялата им женска компания, но най-активно си намига с момичето с чаровна усмивка, точно онова, което в този момент е забравило, че има “сериозен приятел”. Той сам не знае, че това е началото на неговия край. А момичето не знае, че това е поредното начало с предизвестен край. Има още един, който нищо не знае. Разбира се, това е Коста. Няма да навлизаме в детайли на вече доказалата се схема на импулсивните и необуздани чувства на георинята ни. Само ще кажем, че след дълги и продължителни прегръдки, и целувки, влюбчивото момиче погледнало бармана и казало: “А ти все пак, ще ми кажеш ли как се казваш?”. Барманът се засмял и отговорил: “Константин, но ми викат Коста”. Тя и приятелките ѝ, които чули разговора, избухнали в неудържим смях. Мъжът се смутил, защото не разбирал кое е смешно. След това, нашата героиня го целунала страстно и му казала с широка усмивка: “Ама това е страхотно! Най-накрая няма да има нужда да зарязвам никого! Винаги ще бъда с Коста”.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, брой 8, август/септември 2021 г.