Maximiliano

“Hey, you, what’s your name?”

“Maximiliano, but call me Max!”

The girl took a long drag on her cigarette, moved closer through the smoke in the bar.

“That’s no good. Shorten your name, shorten your luck!?

“…”

“So, what are you doing here?”

“Making plans.”

“Oh, cool! So am I!”

“Unfortunately, most of my plans are still just plans,“ Maximiliano said. His voice trailed off.  “Lately, I’ve left life to lead me. When I try to lead it, it doesn’t work.”

“Oh god, I could never live like that!” said the girl. “No matter what happens, if I don’t have plans for the future, I’m an anxious mess.”

“Well, that’s normal!” Maximiliano said. “That’s how it is at first, until you get used to it. Wait long enough and the chaos becomes routine.”

His companion thought for a moment, exhaled some smoke, and asked:

“Who are you here with? Where are your friends?”

“I’m here with everyone. Everyone’s my friend. Everyone in this bar is equally close and equally a stranger to me,” Maximiliano said dramatically.

The girl waved away cigarette smoke with her hand as if she had not heard the last remark.

Abruptly, she said:

“Well, I want to write a book!”

“Interesting! And what will you call it?”

“The Women of My Life!”

“Oh, you go in for women?”

The girl smiled.

“No, no, it’s not like that. It’s something completely different. My book will tell the story of all the women in my life, those who impressed me somehow. I’ll start with my grandmother. Her story’s amazing! At the age of fifteen her future husband stole her from her father’s house and they married in secret. Off he went to war and never returned. My grandmother, pregnant with his child, gave birth to my mother, who at fourteen was raped by her stepfather. As a result, I was born. And she became a terrible lush. It’s crazy, isn’t it?”

The girl raised her eyebrows.

“Next will be two chapters, one for each of my best friends.”

“Cool! A writer!” Maximiliano said admiringly.

“Almost! I haven’t yet written a single line!”

“Sure, you’re in the planning stages,” joked the boy. “But the chapters for your friends. What’ll you write there?”

“Oh, these will be no less interesting than the first! In one I’ll tell the story of my friend’s first love. She fell in love with a Spanish guy.  He invited her to Spain and there—romance, passion, red wine…That’s just the boring part. They started living together and, shortly after, he left her. A pretty good story, huh?

Maximiliano nodded, not quite convinced.

“Because do you know what she did out of desperation? Started going around with any guy she met, just like that, out of spite. Then, she was invited to all kinds of parties. She began to ride around in expensive cars, you know how it goes.”

“I guess I don’t,” said the boy.

“Yeah, sure. How could you know? Well, to make a long story short, she went on to become a prostitute. And I’m grateful for it because through her story, she earned a place as a character in my book.”

“And the other?” inquired Maximiliano.

“Which other? Oh, my other best friend! Well, that’s a completely different story. A virgin nymphomaniac. Do you know what that is? You don’t! Okay, well, you can read about it in the book! Stop asking. If I tell it all, you won’t buy the book!”

Together they doubled over in laughter.

“By the way, your rolled cigarettes are terrible!” Maximiliano said.

He reached into his pocket for a store-bought one, lit it up.

“That’s not true,” said the girl. “Store-bought cigarettes are awful. They let off too much smoke. See, yours smokes like a chimney, but look at mine. I rolled it myself!”

“Yeah, but the stink of self-rolled cigarettes lasts forever,” Max said.

“That’s what’s good about them, Maximiliano, my dear! Say, by the way, how old are you?”

“Twenty-two.”

“Well, you have time!”

Max looked sullen. “For what?”

“To learn how to roll your own cigarettes instead of spending money on factory-made crap, for one. Actually, you have time for everything!”

“What is everything?”

“Successes, failures, successes, love… everything!”

“If that’s it, then I’ve already had everything,” the boy said. “J’ai plus de souvenirs que si j’avais mille ans.” ^*

“Oh, I get it! Someone broke your heart?”

Maximiliano looked around the walls of the smoking room. They were isolated at the back of the bar.

“Hey, check out the cool graffiti in this dump,” he said.

“Yeah, the ratty old sofa you’re sitting on makes the place even cooler!”

“Authentic misery!” said the boy.

“Yeah, what more do you need at twenty-two?”

“What about you, how old are you?” Max asked.

“Hey, you should know better than to ask a woman her age. But fine, I’ll tell you, my dear, because you’re nice. I’m twenty-seven.”

“Hmm, a dangerous age! Aren’t you scared?”

“Of what, Maximiliano?

“Uhh….The 27 Club? Jimi Hendrix, Janis Joplin, Kurt Cobain, Jim Morrison… You know?”

The girl laughed.

“Oh, no, I don’t think I’m talented enough to die at twenty-seven. That has not entered into my plans—at least for now. But, yes, I admit it, twenty-seven’s a precarious age. Something like a turning point in your life. Once you cross this line, you will be in the game for a long time. I mean, in life.”

“That’s dumb! No matter what we do we’re always fucked!” said Max.

The girl took another drag of her cigarette.

“Besides this, what do you do? Do you study? Do you work?” she asked.

“I study, but I’ll never finish. I don’t even know why I’m studying. I guess because of what comes after!”

“Sure, after, those will be good times!” joked the girl. “But what’s before ‘after’ is better, you know! So you better enjoy it while you can, because ‘after’… ”

“It doesn’t matter! I don’t care, even if I have to spend the rest of my life on this dirty sofa with beer stains and vomit.”

“Oh, I get it! So what did you say her name was?” the girl asked, laughing.

“Who?”

“The one who broke your heart?”

“Oh, come on, really, you’re the same as every writer. You mix up reality and fantasy and think everything should be like in your stories.”

“Unfortunately, these are things I do not mix, Maximiliano. My stories are made of realities!” said the girl. Her face was serious. “Well, if you don’t want to tell me her name, then at least tell me, was she a blonde? Those are the most dangerous, you know!”

“She has no name! You’re all the same, you, who bear the name woman,” Max said dramatically.

“Of course, I knew it was a woman! My writer’s intuition never lies!” the girl exclaimed. “So, what happened?”

“Nothing, which is what usually happens with women. Just nothing! The women in your book—are they also bitches?”

“Hey, come on! Don’t insult my characters.”

“Characters!” Max said. “My heroine, can you really include her in your book?”

“Of course! But there must be an unusual story about her”.

“Well, here I am! How much more extraordinary of a story can one have? I was her story and she left me! Can you imagine? A girl who quits her own story?” Maximiliano said bitterly.

“Wow!” The girl’s attention was suddenly drawn to the distorted inscription on the wall. “What’s graffitied there on the wall: ‘Only God can judge!’“

“Yes, and below that it says, ‘Jesus died for somebody’s sins but not mine…’” Max said.

All of a sudden the girl turned around and looked at him.

“Maximiliano! You have beautiful eyes!”

“So what?”

“Well, nothing, just so you know!”

The girl took a last drag on her cigarette and put it out in the already full ashtray next to the couch.

“Well, my dear, my cigarette is done too. So, I’ll go back to my friends. But remember, never abbreviate your name, okay? Shorten your name, shorten your luck, Maximiliano!”

^*“I have more memories than if I’d lived a thousand years,” from “Spleen” in Flowers of Evil by Charles Baudelaire.  

BISTRA VELICHKOVA

**The story „Maximilliano“ is part of the book Small, Dirty and Sad (Riva Publishers, 2014). The translation from Bulgarian to English is done by Eireene Nealand. The story is published in the Literary American Magazine „Drunken Boat“, 23 ed., 2016.

• „Rearview Mirror“ – Drunken Boat, 23 ed., 2016

---

МАСИМИЛИАНО

— Ей, ти, как се казваш?

— Масимилиано, но ми викат Масимо.

— Ааа, не е добре така да си съкращаваш името! Като го съкращаваш, си съкращаваш късмета!

Момичето дръпна енергично от цигарата си:

— Иначе к’во правиш?

— Правя планове, а ти?

— Ха, яко! И аз съм така!

— За съжаление, повечето ми планове си остават само планове — провлачи тъжно Масимилиано. — Напоследък съм се оставил на живота — той да ме води. Когато аз се опитвам да го водя, не се получава.

— Аз пък не мога да живея така! — призна момичето — Каквото и да става, ако нямам план за бъдещето, ме обхваща безпокойство.

— Е, да, това е нормално! Така е само в началото, докато свикнеш. Дай му достатъчно време и съвсем скоро хаотичният живот ти става рутина!

Събеседничката му се замисли за миг и издишвайки дима, попита:

— С кой си тук? Къде са ти приятелите?

— Тук съм с всички. Всички са ми приятели. Всички в тоя бар са ми еднакво близки и еднакво никакви — драматизира Масимо.

Момичето разсея цигарения дим с ръка, сякаш не беше чула последната реплика, и каза без връзка:

— Аз пък искам да напиша книга!

— Интересно! И как ще се казва? — прояви интерес Масимилиано.

— „Жените на моя живот”!

— Падаш си по жени?

— Не, не, за съвсем друго нещо става въпрос! — усмихна се момичето. — В книгата ми ще се разказва за всички жени в живота ми, които по някакъв начин са ме впечатлили. Ще започна с баба ми! Нейната история е уникална! На 15 бъдещият ѝ съпруг я открадва, женят се тайно, той отива на война и повече никога не се връща. Баба ми обаче е бременна от него и ражда майка ми, която пък на 14 е изнасилена от доведения си баща, в резултат на което се раждам аз. А тя се пропива. Абсурдно, нали? — повдигна вежди момичето. — Ще има и две отделни глави за двете ми най-добри приятелки!

— Яко! Писателка, значи! — възхити се Масимилиано.

— Почти! Още не съм написала дори ред от книгата!

— Ясно — засега е само план! — пошегува се момчето. — А главите за твоите приятелки какви ще са?

— Ооо, и те ще са не по-малко интересни! Ще разкажа за първата любов на едната ми приятелка. Влюби се в испанец, той я покани в Испания, а там – романтика, страсти и червено вино! Това дотук е все още скучната част на историята. Интересното започва след това. Малко след като заживяват заедно, той я зарязва. Много интересно, нали?

Масимилиано, без да е напълно убеден, кимна утвърдително.

— И тя от яд знаеш ли какво направи? Започна да излиза с всеки срещнат мъж. Ей така, от яд! Отвсякъде започнаха да я канят на вечери, да я возят в скъпи коли, нали знаеш как е?

— Май не знам — призна момчето.

— Е да де, ти пък откъде ще знаеш! Все едно де, с две думи, тя направо си стана проститутка. А аз съм ѝ благодарна, защото по този начин се класира достойно с историята си за книгата ми.

— А другата? — поинтересува се Масимилиано.

— Коя другата? Ааа, другата ми най-добра приятелка! Ооо, тя е съвсем друг случай! Девствена нимфоманка знаеш ли какво е? Не знаеш? Е, ще го прочетеш в книгата! Стига си питал — ако ти я разкажа цялата, няма да искаш да си я купиш! —и двамата избухнаха в смях, развеселени от самоиронията на момичето.

— Между другото, свитите цигари с тютюн са ужасни! — заяви Масимилиано, запалвайки фабрично свита цигара.

— Не е вярно! — не се съгласи момичето. — Фабричните са ужасни, защото димят повече. Виж твоята как дими като комин, а виж моята, която сама съм си свила!

— Така е, но свитите оставят много по-силна миризма за по-дълго — отвърна Масимo.

— Ами, точно това му е хубавото бе, Масимилиано сладък! — присмя му се добродушно тя. — Я кажи, ти на колко си години?

— На 22.

— Е, имаш време!

— За какво? – попита намусено момчето.

— Ами да се научиш да си свиваш твои цигари, вместо да си даваш парите за готовите гадости от фабриката. Абе въобще имаш време за всичко!

— И кое е всичко?

— Успехи, провали, пак успехи, любов… всичко — обобщи философски момичето.

— Ако е така, аз вече имах всичко! — натърти момчето — J’ai plus de souvenirs que si j’avais mille ans*.

— Ясно! Някоя ти е разбила сърцето!

— Готини графити има в тая дупка — смени темата Масимилиано, оглеждайки стените на малката стая за пушачи, в която седяха, изолирани в дъното на бара.

— Да, старото канапе, на което седиш и на което му излизат пружините, прави мястото още по-яко!

— Яко мизерия! — иронизира я момчето.

— Ами да, какво повече ти трябва на 22?

— А ти на колко си? — отвърна на въпроса с въпрос Масимо.

— Не са ли те учили, че жена не се пита за годините? Хайде, ще ти  кажа, понеже си ми симпатичен! На 27.

— Хм, опасна възраст! Страх ли те е?

— От какво бе, Масимилиано?

— Ами… от Клуб 27?

Момичето избухна в неудържим смях.

— Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, Кърт Кобейн, Джим Морисън… сещаш ли се? – продължи сериозно момчето.

— Ооо, не, не мисля, че съм достатъчно талантлива, за да умра на 27. А и не ми влиза в плановете, поне за момента. Но, да, признавам, че 27 е малко рискована възраст. Нещо като разделителна линия на живота ти. Прескочиш ли я — ще си в играта задълго. Така де, в живота.

— Пълна тъпотия! Винаги си прецакан… – каза умърлушено Масимо.

— Иначе ти с какво се занимаваш? Учиш ли? Работиш ли? — попита с интерес момичето.

— Уча, ама няма никога да завърша. Дори не знам защо уча. Предполагам, че уча за после, когато ще си търся работа.

— Хе, после е готино време! — пошегува се момичето. — Ама преди „после“ е по-яко, да знаеш! Така че се кефи, докато е време, че после…

— Все ми е едно! Не ми пука, дори и да прекарам остатъка от живота си на това канапе, до тия петна от бира и повръщано!

— Аха, ясно! И как се казва? — подсмихна се многозначително момичето.

— Кой?

— Е, тази, дето ти е разбила сърцето?

— Ама ти наистина си като всички писатели: смесвате реалност и фантазия и мислите, че всичко трябва да бъде като в разказите ви?

— За съжаление, не ги смесвам, Масимилиано: реалността е в моите разкази! — отвърна сериозно момичето. — Добре, не искаш да ми кажеш името! А руса ли е? Тия са най-зли, да знаеш!

— Няма име! Всички сте едни! Казва се Жена — отсече драматично Масимо.

— Естествено, че се казва Жена! Женската ми интуиция никога не ме лъже! — възкликна момичето — И какво стана?

— Нищо. Както винаги става накрая с жените. Едно ни-що! Твоите жени от книгата и те ли са такива кучки?

— Ааа, моля, моля! Няма да ми обиждаш героите!

— Герои! — натърти иронично Масимо. — Моята героиня можеш ли да я включиш в книгата си?

— Разбира се! Но трябва да има някаква необикновена история около нея.

— Е, ето ме! Колко по-необикновена история от мен може да има! Аз съм нейната история и тя ме заряза! Представяш ли си? Да зарежеш собствената си история? —  възкликна с горчив сарказъм Масимилиано.

— Я-я, какво пише на онзи графит отсреща? — вниманието на момичето беше внезапно привлечено от разкривен надпис на стената: „Само Господ може да ме съди!”.

— Да, а по-долу пише: „Господ е умрял за нечии чужди грехове, но не моите…” — забеляза на свой ред Масимо.

Тя се обърна рязко и го погледна:

— Масимилиано! Имаш хубави очи!

— И какво от това?

— Ами нищо, просто да си знаеш! — момичето дръпна за последно от свитата цигара и я изгаси в препълнения пепелник до канапето. — Хайде, приятелче, на мен ми свърши цигарата и изчезвам при другите. И никога не си съкращавай името, нали се разбрахме! Съкратиш ли го — съкращаваш си късмета, Масимилиано!

^* „Аз имам повече спомени, отколкото ако бях живял хиляда години”, из стихотворението Spleen от стихосбирката „Цветя на злото” на Шарл Бодлер — б.а.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

** Разказът „Масимилиано“ е от сборника разкази “Малка, мръсна и тъжна” (ИК Рива, 2014). Разказът е преведен на английски език от Айрийн Нийланд. Публикуван е в американското литературно списание „Drunken Boat“, бр. 23, 2016 г.

• „Oгледало за обратно виждане“ – разказ в американското списание „Drunken Boat“, бр. 23, 2016 г.

Реклама

Елизабет Костова: Писането е като дърводелски занаят

Елизабет Костова. Снимка: Дебора Фейнголд

Елизабет Костова е световноизвестен автор на проза, поезия и есета. Завършила е университетите Йейл и Мичиган. Първият й роман, „Историкът” (Little, Brown, САЩ / Сиела, България), чието действие частично се развива в България, е преведен на над 40 езика и е продаден в над 5 млн. копия в целия свят. Втората й книга, „Крадци на лебеди” (Little, Brown, САЩ / Сиела, България), е публикувана през януари 2010 г. Елизабет Костова е омъжена за български учен и има силен интерес към българската история, литература, култура. През 2007 г., заедно със Светлозар Желев, основава фондацията за творческо писане „Елизабет Костова”. Наред с многото дейности свързани с българската литература, превода ѝ и популяризирането ѝ в и извън България, Фондацията организира ежегодни семинари по творческо писане в град Созопол. Елизабет Костова е преподавала писане на художествена литература в Мичиганския университет, както и в Университета на Северна Каролина (Уилмингтън). В момента живее в Съединените щати.

– Тази, година за шести пореден път, се проведе Созополският семинар по творческо писане, организиран от Фондация „Елизабет Костова”. Как протече той и по какво се различава от семинарите през миналите години?

– Интересно е, че ме питате това, защото накрая на семинара, някой ме попита същото и аз казах – тазгодишния семинар имаше най-добрата група до сега. Те се засмяха и казаха, ти това го казваш всяка година. Признавам, че съм ентусиазирана, но тази година наистина имахме много силна група и от страна на българските автори, и от англоговорящите. Тази година те бяха по-възрастни, специално английските участници. И в двете групи, всеки от авторите вече имаше публикувана книга. Всички бяха наистина професионалисти в писането. Имали сме участници в семинара, които не са имали публикувана книга, тъй като това не е критерий за нас. Трябва да кажа, че тази година беше изключително трудно да направим своя избор. Можехме да приемем много повече хора във всяка група, имаше много добри кандидатури и за нас самите беше трудно да отсеем само 10 човека.

– Какви са критериите, според които приемате участници в семинара? Какво е важно да знаят бъдещите кандидати за Созополските семинари?

– Преди всичко, гледаме качеството на изпратения текст. Комисиите, които избират участниците, са преподавателите в уъркшоповете, в Созопол. Те избират хора, с които смятат, че ще могат да работят добре. Те преценяват, че на един писател могат да бъдат много по-полезни, отколкото на друг, поради своите специфични познания. Въпреки това, ние се опитваме да бъдем максимално обективно при избора си. Аз обикновено чета текстовете, които са ми изпратени. Дори не гледам биографията преди да реша дали текстът е добър.

– Вие водите англоезичната група в Созопол. Кое е най-важното нещо, което казвате на участниците, относно писането? Какво ги съветвате?

– Тези уъркшопове са по-скоро като разговор между писатели. Аз не се възприемам като учител там в традиционния смисъл на думата. Българската група следва същия модел. Ние разговаряме върху конкретен текст, написан от някой от участниците, които те са изпратили, кандидатствайки за семинара. Едно от нещата, за които винаги говорим е как да се научим да редактираме добре собствените си текстове; Как да се научим да бъдем най-добрите си критици. Ние не провеждаме просто философски разговори относно редактирането, а на практика върху самия текст обсъждаме как той може да бъде усъвършенстван.

– Кое е по-важно при писането – вдъхновението или усилената работа и рационалното подреждане на това, което искаш да кажеш чрез текста?

– Моят опит показва, че не е възможно писането само с едно от изброените неща. Един текст става добър благодарение на всичко заедно. Вдъхновението само по себе си не може да те закара далеко, защото писането е реалната работа, която трябва да се свърши, а след това трябва препрочитане и редактиране. От друга страна, ти може да работиш страшно много, но ако не чувстваш страст към това, което правиш, със сигурност това ще се усети в крайния текст, който предлагаш.

Тазгодишната писателска група на Семинара по творческо писане в Созопол. Елизабет Костова е в средата. Снимка: Джеремая Чембърлейн

– Като човек, който говори и английски, и български език, и има възможност да следи и да чете в оригинал съвременната литература, излизаща на тези два езика, можете ли да кажете какви разлики намирате между българската и американската литература днес?

– Трудно може да се отговори на този въпрос. Бих казала, че във всички държави, писателите днес правят подобни експерименти в произведенията си. Мисля че американските писатели са привлечени повече от разглеждането и вплитането на историята, в художествените текстове и поезията. За щастие, виждам, че това явление се наблюдава вече и в България. Разбира се, има различни стилове и традиции. Има толкова различни писателски гласове и в двете държави, и е трудно да се обобщава.

– Смятате ли, че писането може да се научи в университета? Може ли човек да се научи да бъде писател или е нещо, което носи вътре в себе си?

– Мисля че е комбинация от двете. Има много неща в писането, които със сигурност не могат да бъдат преподадени. В същото време, има много аспекти на процеса на писане, които могат да бъдат преподадени. Една метафора за това е например, ако ти си дърводелец и искаш да направиш мебели от едно дърво, ти не можеш да направиш това, ако нямаш желание, ентусиазъм и естествени умения за това. Също така, обаче, ти никога не можеш да станеш дърводелец, ако не гледаш това, което са направили други дърводелци преди теб, ако не погледнеш техните красиви маси и мебели, и не се учиш от тях.

– Какво ви вдъхновява за писане? Някои от художествените ви герои съществуват ли в реалността?

– Вдъхновявам се да пиша от желанието си да си обясня света. В характерите на моите герои, понякога има една част взета от реалността, но като цяло те са си самостоятелни. По принцип не пиша автобиографично, за това героите ми са измислени.

– До колкото знам подготвяте нова книга, може ли да ни разкажете малко повече за нея? Кога се очаква да излезе?

– Все още работя върху заглавието, трудно ми е да го определя. Сюжетът се развива основно в България, в един дълъг период от време. Действието се развива през 20 век, но засяга и съвремието, от 21 век. За целта не използвам само мои лични впечатления от България, но правя и изследване по темата, интервюирам различни хора за различните исторически периоди. Книгата се очаква да излезе през 2015 г.

* Интервюто е публикувано първо в Kultur Bench, 3 юни, 2013 г.

The interview is available in English language HERE.

За какво ти е диплома? Предлагат ти 400 лв. заплата или безплатен стаж

АНОНИМНИТЕ СЪРДИТИ МЛАДИ ХОРА НА БЪЛГАРИЯ

Сърдит, млад, образован и… беден в България. Снимка: Интернет

Вие сте млад човек, току що завършил университета, с широки познания по специалността, владеете компютър, знаете два чужди езика и искате да се реализирате професионално…
Но, живеете в България! Добре е да има някой да ви издържа, докато работите и се реализирате… Това ще е първите няколко години. После ще можете да мизерствате на собствени разноски.
Така започват повечето обяви, които предлагат работа, а следващите изречения човек сам ги довършва.

Излиза човек от университета, пет години е полагал усилия, тежки изпити, опитвал се е да работи докато учи, родителите са го издържали, колкото могат. Всеки се е борил, за да получи висше образование, да успее да си намери по-добра и по-добре платена работа. И излиза с диплома по право, по физика, по българска филология и т. н.,

отваря сайтовете за търсене на работа и вижда:

„Търсим диспечер в кол център с два езика. Заплата между 800 и 1000 лева”. Над петдесет подобни обяви се появяват, в които висше образование не се изисква, а само перфектни познания по езици и то два по възможност, като английския не се брои. Парите изглеждат примамливи, но младежът не иска да кандидатства за тази работа, все пак пет години е учил.

Завършилият право, например, успява да открие обяви в интернет свързани с това, което е учил. Там той се сблъсква със следното: „Авторитетна кантора предлага стаж за скоро завършили юристи. Стажът е три месеца и е неплатен”. Страхотно! Следващата обява отново е за кантора, която пък предлага платен стаж за хора без опит, със скромното заплащане от 400 лева. След като се е сблъскал с останалите предложения, и като няма връзки с хора, които могат да го назначат на по-добра работа, младия човек се съгласява с втората оферта. Започва работа там, със съзнанието, че парите може би ще се увеличат с времето. След шест месеца уж пробният период продължава, на същата заплата. „Криза е, какво да се прави…”, отговаря му шефа „Навсякъде е така… Радвай се, че поне имаш работа!”. Значи, човек първо трябва да е благодарен, че въобще някой го е взел на работа, въпреки че има необходимите знания и умения, и, второ, да е още по-благодарен, че все пак нещо, макар и малко, му плащат!

Анонимните сърдити млади хора на България не забравят и не прощават, когато търсят своето спасение на Терминал 1 и 2. Дали ще се върнат? Снимка: Интернет

И ето, ентусиазираният младеж, който през цялото следване си е представял как ще стане професионалист по специалността си, е изправен пред трудния избор – да работи това, за което е учил и което иска, но да взима малко пари, които не стигат за нищо, или да отиде в кол център, да забрави всички тези пет години в университета, но да бъде финансово независим и да живее нормално?

Ако това въобще може да се нарече избор, той е много труден. Не са малко хората, които избират второто. И това не е изненадващо. Отидете, например, в бизнес парка, в „Младост 4”, в София и ще видите млади висшисти по различни специалности как стоят със слушалки по цял ден, отговарят на обаждания и практикуват работа нямаща нищо общо с това, което са учили. Да, но им плащат прилични заплати, които им позволяват да имат самочувствие и да са самостоятелни хора.

Е, трябва да се отбележи едно изключение – в България има няколко чуждестранни компании – австрийски, немски, американски и др., които плащат доста високи начални заплати, на скоро завършили младежи, според специалността им. Там заплатите започват от 1000 лева, с договор от самото начало и осигуровки на пълната заплата. Тези оазиси на един идеален свят, контрастиращи с българската действителност, обаче, не са много. Не са много и хората, които успяват да си намерят работа там. Също така, това далеч не е общия случай.

Друго нещо, което е интересно в обявите за работа е, че

изключително много се търси неквалифициран персонал

– продавачки, сервитьорки, крупиета в казина. „Търсим момиче с привлекателна външност, енергична, със средно образование. Всичко останало е в плюс”. Обявените заплати, далеч надхвърлят началните такива на висшистите. Сервитьорка или продавачка в МОЛ, взима около 800 лева. Но, когато човек със CV-и, в което пише, че знае езици, че има висше образование и т.н., кандидатства за такава позиция него не го взимат, защото му казват, че е прекалено квалифициран за тази работа!
Тоест, да имаш висше в България се оказва по-зле от това да нямаш. Защото като имаш висше не можеш да работиш нито по специалността, нито в по-ниско квалифициран сектор… Защо ли учихме тогава, се питат някои?

Много млади хора

завършват в чужбина и решават да се върнат

в България. Иска им се да помогнат на страната си със знанията си, получени навън. Надяват се, че чуждата диплома, както и владеенето на езика на страната, в която са били, ще имат авторитет у нас. Едва пристигнали, особено ако нямат връзки и познати, те се сблъскват с действителността.

За тях е същото – безплатен стаж или 400 лева на месец! Някои работодатели дори подигравателно им казват: „Е, че ти като си завършил в чужбина, та какво? Нямаш опит. Криза е. В България сме. Повече не мога да предложа…”

Създава се усещането, че държавата България води някаква негласна

Млади, дипломирани, с чужд език – готови за емигранти. Тук се търси неквалифициран труд. Снимка: e-vestnik

политика за потискане на младите хората с образование и принудителното им изтикване от страната. Може би, защото хората, които имат акъл, ще пречат? Мислещи хора, явно не им трябват. А това, дето все повтарят, че България има нужда от квалифицирани кадри е само шум. Квалифицирани кадри има, но те не могат да работят без пари!

Никоя европейска държава не мрази толкова много младото си население, колкото България. Тук младите са потискани.

Единствено у нас образованието е толкова ниско ценено

В Европа – също се наемат хора на стажове, но само докато са студенти. Тогава те имат право да им плащат по-малко пари – около 400 евро. Това е така, защото, докато са студенти, те са осигурени от държавата, живеят на студентски общежития, където плащат нисък наем и сумата от 400 евро, която взимат на стажа им идва в плюс. В този случай е оправдано подобно ниско заплащане. Когато обаче наемат млад, току що завършил човек, фирмите в Европа, нямат право да му плащат подобни заплати. Те плащат минималната сума, с която може да се живее – наем, храна. Началната заплата на младия висшист в Европа също не е висока за тамошния стандарт, но важното е, че той с тези пари може да живее, без да се налага родителите да му помагат. Друг е въпросът, че у нас заплатата за завършил – 400 лева, тоест 200 евро – е наполовина на тази, която европейците получават за студентски стаж…

В такъв случай,

извинете, че сме учили и сме образовани

Извинете, че родителите ни пенсионери или пред пенсия, се налага да ни издържат до 25 годишна възраст (а дори и след това!), за да може ние да работим по специалността си.
Извинете, че не сме попаднали на правилното място, в правилното време!
Извинете, че сме родени в най-бедната страна членка на Европейския съюз. Въпреки всичко ние искаме да живеем в България.
Ако смятате, че това е възможно да се случи с 400 лева на месец, това означава, че България не ни иска! Тогава не се учудвайте на статистиките за големия процент напуснали страната млади, които намират работа навън.
На нас не ни се заминава. Кой не би предпочел да бъде възможно най-близко да семейството и приятелите си?
Искаме да работим в страната си, но явно не може.
Терминал 1 и 2 ли се оказват универсалното решение? До кога?

* Публикация в E-vestnik, 5 ноември 2012. Препечатано в Svobodata.