Филмът „φ1.618“ на Тео Ушев – сюрреалистичен, пост модерен, абсурден, корпореален

„Бездарен си, защото си безсмъртен. Ако смъртта ти дишаше във врата, поеми щеше да пишеш.“, това казва Гаргара (Мартина Апостолова) на Криптон (Деян Донков) – главните герои в първия пълнометражен игрален филм на режисьора Теодор Ушев „φ1.618“. Сценарист на филма е авторът на романа „Пумпал“ Владислав Тодоров, който е и продуцент, заедно с Орлин Руевски.

Накратко сюжетът е следният: Криптон е безсмъртен био-титан, който е затворен в Пумпала, където мисията му е да препише всички книги на човечеството и след това да ги изгори. А самият космически кораб Пумпалът се готви да напусне земята. Във филма, Пумпалът всъщност е паметника на Бузлуджа, идеологически символ на комунистическия режим. Заедно с Криптон е и най-красивата жена, която лежи с „консервирана“ красота, полужива. Последната книга, която трябва да препише се оказва забранена, от нея се появява Гаргара. Следва пътешествие на Криптон и Гаргара към Солниците, преминаване на препятствия и връщането им отново в Пумпала, където обаче Криптон вече е смъртен. Там се влюбва в „консервираната“ красива жена, събужда я с целувка и бягат от кораба.

Филмът представлява сюрреалистична дистопия (дехуманизиран, нежелан свят) и гротеска пародия. Всичко изглежда като нещо, което се случва на границата между сън и реалност, често пъти дори кошмар или LSD „bad trip“ (страшни халюцинации под действието на наркотици). Силният сюрреализъм създава усещането за абсолютен хаос във филма, смесване на всякакви жанрове, декори, герои, идеи. Това е филм, в който има всичко – нямо кино, маршова музика, която напомня комунистическите манифестации, абсурдни сцени с гол танцьор накичен със златни накити (Иво Димчев), който всички боготворят и танцуват хипнотизирани, заобиколени от римски статуи, докато обаче внезапно не се появява странен луд с тенджара под налягане и не пуска бомба и взривява всички. Има сцена с пищно римско-ориенталско напиване под звуците на дискотечна музика. Но главната героиня слага отрова в питиетата им и те умират. Има анимационни сцени и „умен“ часовник, който може да души хора. Цялото това жанрово смесване придава умишлено търсен кич. Абсурдните моменти създават усещане за неяснота у зрителя защо дадено нещо се случва, но приемаш, че тази непоследователност е търсен ефект.

Също така, не става напълно ясно каква точно е мисията на Криптон и Гаргара, защо се скитат и какво търсят. Попадат в плен на някакъв странен владетел (Китодар Тодорв), който ги освобожадава като ги пита гатанка. След което им дава череп, който да занесат на някой си отново неясен пресонаж. Накрая Криптон умира, въпреки че е безсмъртен, за да се прероди в смъртен. Този момент е нещо като развръзка на иначе липсващата връзка и кулминация във филма. Но да предположим, че такъв е жанра – сюрреалистичен, пост модерен, странен. И вече като смъртен Криптон успява да целуне и вдъхне живот на красивата жена, заключена в космическия кораб Пумпала. Двамата драматично бягат от кораба, който избухва и не става ясно взривява ли се или излита в космоса. Но важното е, че Криптон и красавицата се целуват и внезапно сме в жанра на романтичен екшън. Зад тях ефектен взрив и пламъци, а те отдадени на любовта. И накрая мъдрата реплика, от която се нуждае всяка подобна сцена: „Къде е щастието, когато си смъртен?“ и отговрът – глас зад кадър: „В любовта“. Човек остава с усещането, че този филм е казал и всичко, и нищо. И докато се чудиш какво точно е посланието му, чуваш завършващата песен „Сняг“ – естраден шлагер на Богдана Карадочева по текст на стихотворение на Николай Кънчев: „Любовта изгoря, ти тpепepиш, / пoд нeбeтo студeнo ти cпpя. / Как ceга тoплинa ще нaмеpиш? Любовта изгoря, ти paзбpa. Излишни ca думите вече, възтopзитe, пocлe гнeвa.“.

Който е гледал филма „Дзифт“ също по сценарии на Владислав Тодоров, ще е наясно какво горе долу да очаква и от филма „φ1.618“. Въпреки че, „Дзифт“ поне имаше по-ясна сюжетна линия. И направо да си го кажем, беше по-нормален филм от „φ1.618“. А защо се казва именно така, с тази гръцка буква, това също го приемаме като част от сюрреалистичната експериментална загадка на авторите му. Според речника с буквата „φ“ (чиято стойност приблизително е равна на 1,618) се обозначава константата на златното сечение. То е ирационално число в математиката, което изразява отношение на части, за които по-голямата част се отнася към по-малката така, както цялото към по-голямата. А каква е връзката на φ1.618 с Пумпала, остава загадка, отговорът на която знаят само био-титаните. Корпореално, както казват героите във филма, при вида не необясними явления.

От 25 ноември 2022 г. филмът „φ1.618“ ще бъде излъчван в кината в цялата страна.

Бистра Величкова

* Рецензията е публикувана на сайта на сп. „Жената днес“, 25.11.2022 г.

Реклама

Тигърът търси дракона, за да открие себе си

Моноспектакълът „Тигър и дракон“ на Ованес Торосян по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“, разказва за търсенето на себе си и борбата със света, за да намериш призванието си.

Във всеки от нас има един въображаем тигър, който реве неистово, когато попаднем там, където не ни е мястото. Той реве, когато работим работа, която не ни е призвание и се измъчваме, реве, когато се насилваме да обичаме без да го чувстваме, реве срещу всичко, което е лъжа за самите нас. Само, когато се вслушваме в тигъра в нас, в неговото негодувание, само тогава ще намерим себе си и мястото си в света; Само тогава ще се срещнем очи в очи с дракона – нашето призвание в живота и ще бъдем удовлетворени, щастливи и живеещи със смисъл.

Ованес Торосян в постановката „Тигър и дракон“ по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“. Снимка: Симон Варсано

Това е основното послание в най-новата пиеса „Тигър и дракон“ на сценаристката Йоана Мирчева. В главната роля е, невероятно талантливия и намерил мястото си в света на театъра, Ованес Торосян. Режисьор на постановката е доц. Юрий Дачев. Сценограф – Ханна Шварц. Музикалното оформление е на Мартин Каров.

На сцена на „Театър 199“, Ованес Торосян сякаш играе себе си – без маска, „без грим, без претенции“, както се казва и в театралния афиш. Героят му разказва за търсенията си в живота, за опита да откриеш себе си, за сблъсъка с реалността, с материалността на живота, така важна, за да оцелееш. И вечното невписване никъде, вечното неприемане, чувство за отчужденост, чувство че не си разбран, че не си на мястото си. Всичко това те кара да полудееш, да викаш, тигъра в теб реве и те разкъсва. Работиш като продавач на кожени чанти в магазин с име „Вашата кожа“, правиш рап група, опитваш се да започнеш живота си самостоятелно, без да зависиш материално от родителите си (когато си млад) и никога нищо не се получава. Защо? Защо светът не ме приема? Защо не откривам мястото си никъде? Защо въобще се опитвам да го намеря в една проядена среда от изкуствени хора в костюми (в която добре се вписва стария приятел на героя от рап групата, който се е взел твърде насериозно във фирмата, в която работи).

Ованес Торосян в постановката „Тигър и дракон“ по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“. Снимка: Симон Варсано

Защо се опитвам да се адаптирам аз – търсещият истински чувства и емоции, летене, трептения на душата, а не просто дрънкане на златни монети в джоба и безличното „браво“ на обществото? Защо ви изглеждам като просяк и наркоман, когато аз просто търся себе си и нищо от това, което ми се предлага не ми харесва? Нищо не ми харесва, нали?! Аз съм глезен, мързелив, добре ми е да живея с родителите си и да ме издържат? Всъщност просто не искам да работя! Нали така мислите всички?! „Хей, хора, дайте ми назаем железния си мироглед“. Не можете да погледнете отвъд опаковката, нали?! А опаковката на търсещия себе си, човек, не е лъскава. Тя е протрита, смачкана, тъжна, скъсана от опити да намери себе си. Тя е като стари дънки изтъркани от носене, скъсани на коленете от падания, но не и от пречупване, компромиси и „просене“ да бъдеш приет.

Ованес Торосян в постановката „Тигър и дракон“ по сценарий на Йоана Мирчева в „Театър 199“. Снимка: Симон Варсано

Всичко това е героят на Ованес Торосян в пиесата „Тигър и дракон“. Един търсещ млад човек, който се бори със себе си и със света за своето място под слънцето, за своя талант, който трябва да бъде открит и да огрее всички ни; Който да ни спаси от безсмислието на живота и да изиграе себе си на сцената, като ни разкаже как е намерил мястото си именно на нея. Един ден отчаяният и търсещ герой попада в театъра, защото баща му трябва да занесе цвете на една актриса. В този момент, това търсещо, нещастно от несполуки момче, се хипнотизира от сцената, на която вижда дракон, част от представление, което се репетира. Този случаен момент в театъра, белязва целия му живот, пътя му и най-накрая намирането на себе си. Но всичко това става възможно, само защото той се е вслушвал в тигъра в себе си, който е ревял неистово при всеки път, когато не е на мястото си. Не трябва да се търпи, да си кривиш душата, само за да успееш да се впишеш в някакви рамки и благоприличен живот; Само и само, за да угодиш на всички, както се случва с „отличника“ на родата Стефко, който прави всичко „правилно“, според очакванията на другите: работи като адвокат, печели пари, женен е, има деца. В действителност е дълбоко нещастен и неудовлетворен от живота. Но го е страх да послуша тигъра в себе си и да потърси своя път и своята истина.

Йоана Мирчева. Снимки © Бистра Величкова

Текстът на Йоана Мирчева изобилства от шеги, хумор, мъдрости, рап парчета, Шекспирови сонети, а Ованес Торосян го оживява толкова автентично, сякаш си срещнал човек на улицата, който ти разказва личната си история. Режисурата на Юрий Дачев, също е безупречна, с изключително творчески хрумвания, като например наблюдаването на главния герой на самия себе си в спомените си, открехвайки театрална завеса или пък нанасянето му да живее в тясна квартира, която представлява колоната на театъра до седалките на зрителите в залата.

„Тигър и дракон“ е постановка за търсещия млад човек, който се бори срещу света в името на това да открие своето място, онази професия, за която е създаден и за която всички ще му се възхищават, когато я практикува, защото там е заложен целият му талант. Дали и замесените в създаването на тази постановка – Йоана Мирчева, Ованес Торосян и Юрий Дачев не са вложили част от търсещите си Аз-ове, намерили таланта си в театъра?! Ако съдим по силното въздействие на постановката, отговорът е налице. Те са си намерили мястото, защото са послушали тигъра (таланта си) в себе си и са го сляли с дракона (своето призвание ).

И накрая един съвет, ако все още се чудите кои сте, къде сте, защо не се намирате, вместо да се напивате от негодувание или по-градивното да отидете на психотерапевт, за да го питате вие ли сте криви или светът, вместо всичко това, отидете в „Театър 199“ в София и гледайте постановката „Тигър и дракон“. Тя ще даде отговор на всичките ви колебания и въпроси. А за онези от вас, които вече са си намерили мястото в света, отидете, за да видите личната си борба изиграна на сцената.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Следващите дати на които можете да гледате „Тигър и дракон“ в „Театър 199“ са 3 и 26 декември 2022 г.

* Рецензията е публикувана в сайта на сп. „Жената днес“, 29.11.2022 г.

„Много е гадно да си жена!“ „Но по-гадно е да си мъж.“

„Жените наистина плачат“ – филм за трудностите и болката да си жена в свят направен за мъже, и за това колко много трябва да внимаваме да не убием майка-щъркел

Исках да си правя хормонална терапия, за да не съм жена, но от терапията спират сълзите, а аз искам да плача“. Това казва една от героините във филма „Жените наистина плачат“, режисиран от Весела Казакова и Мина Милева (авторки и на филмите „Котка в стената“, „Звярът е още жив“ и др.).
Сценарият също е техен, заедно с Биляна Казакова, сестра близначка на Весела Казакова. Премиерата на филма у нас се състоя на 15 септември и откри 25-ия София Филм Фест, като част от летния фестивал София Съмър Фест.

Разлица Стоянова и Мария Бакалова в сцена от филма „Жените наистина плачат“

Филмът разказва за болката да си жена. Какъвто и житейски път да поемеш, винаги ще стигнеш момент на безизходица и сълзите неотменно ще те следват. Пред нас се разкриват съдбите на пет жени – самотна майка (Катя Казакова) и двете ѝ пораснали дъщери Соня и Лора (Мария Бакалова и Ралица Стоянова (дъщеря на Катя и в живота). Лора работи на строеж наравно с мъжете, Соня е наивна и се влюбва в женен мъж с дете, който я заразява с вируса ХИВ. Биляна Казакова влиза в ролята на майка на ръба на нервен срив, докато по цял ден седи вкъщи и се грижи за бебето си. Мъжът ѝ присъства само като глас в телефона, с когото говори през деня. Героинята на Весела Казакова спи с жени, смята себе си за свободна и критикува сестра си, че след като се е омъжила и е родила, е станала „домакиня“ и е зарязала професията си на фармацевт, за която е учила толкова много. Тя ѝ казва: „След като вече роди, според обществото, си се реализирала като жена“. В същото време именно тази „реализирана жена“ е в дълбока депресия от постоянно плачещото бебе и всички грижи за него, и застава на ръба на прозореца на апартамента си, в опит да скочи.

Режисьорките Весела Казакова и Мина Милева. Снимка: Екип на филма

Трите сестри Казакови в живота, са сестри и на екрана.

Всъщност самите те признават, че във филма има елементи на автобиографичност. В продукцията трите сестри говорят с болка и мъка за майка си, която си е отишла. Те обвиняват баща им (роля, изиграна много силно и професионално от Йосиф Сърчаджиев) за това, че я е биел и никога не е бил мил с нея. А в отговор той им казва, че и за двамата е било трудно да отгледат три деца и че не той е виновен, а те. Заради тях – децата ѝ, майката се е отказала от професията си и е напуснала операта.

Накрая на филма дете прострелва с пушка майка-щъркел. Тя пада на земята окървавена. Дали можем да интерпретираме този символ като това, че децата метафорично убиват родителите си? Убиват тези, които са ги „донесли“ в света? И то без да искат, със своята невинност, с желанието си за игра, за забавление… Или просто със самото си израстване, година след година, по малко, децата символично „убиват“ майката, отнемат от нейната младост, индивидуалност и професионални стремежи. „Добрите хора си отиват рано, за да не те натоварват да се грижиш за тях“, казва героинята на Весела Казакова в разговор със сестрите си за починалата им майка. „А, аз толкова исках да се грижа за нея“. Но животът е еднопосочен, майката е тази, която дава грижи и жертви за децата си. След като си изпълни дълга, те отлитат в своя живот, а тя отлита другаде. В крайна сметка, дори и да няма деца една жена, животът и обществото сами по себе си я „убиват“ ежедневно и ѝ отнемат много от това, което би трябвало да ѝ принадлежи.

Филмът впечатлява с изключително силната и естествена актьорска игра. На моменти дори изглежда като документален, а някои от героите сякаш играят себе си, такива каквито са в реалния живот. Разбира се, това не е останало незабелязано и от журито в конкурсната програма „Особен поглед“ в Кан, където през лятото продукцията спечели много положителни оценки.

Екипът на филма „Жените наистина плачат“ на фестивала в Кан. Снимка: Екипа на филма

Филмът показва дискриминацията на жената на много нива.

От най-близките – бащата към дъщеря си (самотна майка на две деца): „Направи пари? Направи си бизнес! Досега си провали живота!“. Съпругът, който смята, че жена му не трябва да работи, за да гледа детето вкъщи. На работното място, на строежа, където един от работниците иска единствено да прави секс с Лора, но без презерватив. Отношението на лекарите-мъже: „Онождате се наляво-надясно, после защо имате ХИВ“. До религията – на християнски обред малко момче носи икона и не я дава на Соня, като казва, че „е забранено да се пипа от жени“. Има поверие, че ако я даде на жена, няма никога да се ожени. По време на този обред са показани и нестинарски танци, при които жените танцуват с боси крака върху жаравата, а мъжете са обути с цървули. Т. е. краката на мъжете са защитени, а жената винаги влиза с голи стъпала в горещия огън.

„Аз курва ли съм?“, пита разстроена Соня, заразена с ХИВ.

„Всички жени сме курви“, успокоява я героинята на Биляна Казакова, майката с бебето, която едва не скача от прозореца. Всички жени са такива, каквито са стереотипизирани в обществото. Поставят се в категории, слага им се удобен етикет, без индивидуалност: „майка“, „съпруга“, „дъщеря“, „курва“, „домакиня“, „мъжкарана“, „лесбийка“.

За това жените плачат. „Жените наистина плачат“, защото са истински, защото са хора. Те са повече от етикет, те са ежедневна болка, конфронтация със света, борба със себе си, борба за права и достоен, смислен живот. Всяка жена избира пътя си към справяне с неудовлетворението от отреденото ѝ място. Тя крещи, влюбва се, заразява се, страда, ражда, гледа деца, гледа скандали, слуша мъже, които „всичко знаят по-добре от нея“. И когато няма кой да я разбере, няма кой да я чуе, единственото спасение, което остава, са сълзите. Тях никой не може да ѝ ги отнеме, те са само нейни – топли, солени, извиращи от сърцето. И, именно заради тях, няма никога да си направи хормонална терапия, за да стане мъж. „Много е гадно да си жена!“, заключва накрая една от героините, а друга ѝ отговаря: „Но по-гадно е да си мъж.“

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

сп. „Жената днес“, бр. 9, септември/октомври 2021 г., с. 10-11

* Рецензията за филма „Жените наистина плачат“ е публикувана за първи път в печатното и онлайн издание на сп. „Жената днес“, бр. 9, септември/октомври 2021 г.

III-та награда за Бистра Величкова в Рецитаторския конкурс – Шумен

Писателката Бистра Величкова спечели III – та Награда на ХХVII Национален конкурс за изпълнение на унгарска и българска литература, Шумен 2020 г., в трета категория „Непрофесионалисти“.

Участничката представи в артистичен рецитал, откъс от произведението „Изповедите на един буржоа“ от Шандор Мараи, в превод на Мартин Христов и стихотворението „Майка ми“ от Иван Вазов.

„За мен е чест да бъда оценена от жури, в което участва една от най-талантливите ни и любима моя актриса Йоана Буковска, както и от професионалисти в театралното изкуство като проф. Здравко Митков и доц. Юрий Дачев“, каза Величкова.

Тя изрази взхищение и благодарности към организаторите на конкурса от Унгарския културен институт и Община Шумен. И каза, че „въпреки пандемията, успяха да организират блестящо онлайн формат на конкурса! По този начин показаха, че изкуството си пробива път и в най-трудните времена и изпитания. А хората, имат нужда от култура, защото тя не е „каприз на лукса“, а е насъщна!!!“

Конкурсът беше посветен на 120-годишнината от рождението на унгарския писател Шандор Мараи (1900-1989) и 170-годишнината от рождението на българския писател Иван Вазов (1850-1921).

Имената на всички наградени, можете да видите на следния линк.

Бистра Величкова участва и с видео в категорията „Дигитална поезия с Новател“. По-долу, можете да видите видеото, в което се рецитира текста „Загуба“ на Шандор Мараи и стихотворението „Голямата земя“ на Георги Рупчев.

“Жана” – да бъдеш или да оцелееш

“Крайностите поясняват същността” – Оскар Уайлд

“Жана” е пиеса за морала. За моралния избор, пред който живота изправя всеки човек рано или късно. За това дали имаме избор въобще, когато се опитваме да оцелеем. И как често инстинктът ни за оцеляване надделява над морала и честността. Умри или живей във вечен грях и с продадена душа. Наливай се с водка, за да избягаш от подлото си Аз, за да забравиш белезите, с които те е жигосал животът и те е направил такъв, какъвто си – непоносим за самия себе си, но жив и оцелял.

Да бъдеш или да оцелееш? Този въпрос поставя пиесата на младата руска авторка Ярослава Пулинович (1987 г.) поставена на българска сцена от режисьора Явор Гърдев (Народен театър, премиера – септември 2014 г.) Тя засяга житейски въпроси, които нямат универсални отговори. Какви хора създава животът в бедност и мизерия? Пред какви избори ги изправя? Какво са готови да дадат те, за да изплуват от калта и да оцелеят? Понякога всичко: душа, тяло, морал.

В Русия, като в България през 90-те

Пиесата силно резонира в българската публика, защото оказва се ’90-те години в Русия (времето, в което се развива действието в постановката), не са по-различни от нашите родни ’90: мутри и мафиоти, които са над закона, управляват и контролират всичко с пари и сила; бедни момичета, израсли в провинцията с бащи алкохолици, които продават себе си, за да оцелеят, за да живеят по-нормален живот. След години обаче този “нормален живот” ги прави като главната героиня Жана (Светлана Янчева). Те стават такива, каквито ги е създала средата – безскрупулни, подли, купуващи закона с пари, купуващи любовта с пари. Богаташката Жана дава подслон и работа на младия Андрей (Мартин Димитров), дошъл от провинциален град, а в замяна той е нейн любовник.

Жана е забравила как по друг начин може да се живее. И всичко щеше да бъде наред, ако тя самата не страдаше от това. Вече на възраст, шеф на голяма фирма, с апартамент, с повече стаи от необходимото, има всичко, за което цял живот се е борила, за което цял живот е продавала душата си – парче по парче. И когато вече е материално най-богата, тя се оказва душевно най-бедна. “Бедната! Как ли те е наранил животът, че си станала толкова озлобена и жестока”, казва възрастната жена (Гергана Кофарджиева) на Жана, която ругае баща си над гроба му. А Жана изкрещява извън себе си: “Не съм бедна! Аз съм най-богатата жена”. Вика силно, сякаш в опита си да заглуши ритмичното напомняне на истината от собственото си сърце.

Любовта те държи в постоянна трагическа нужда

Светлана Янчева в ролята на Жана със Зафир Раджаб в ролята на момче на повикване. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

Жана се тормози. Страда. Боли я. И всичко поради липса на любов. Или както пише Явор Гърдев за постановката: “Любовта е съдържателно и вълнуващо нещо. Толкова съдържателно и толкова вълнуващо, че когато го изгубиш, изобщо не успяваш да го прежалиш. Никога. Втурваш се да го заместваш със сходни вълнения, с работно усърдие, с постигане на успехи, с благотворителност, със служба на обществени каузи, понякога дори с доживотно отшелничество, но онова съдържателно и вълнуващо нещо си остава в теб като тайно знание за смисъла на живота и отказва да бъде заместено. Държи те в постоянна и упорита трагическа нужда”.

Липсата на любов, мизерията и бедността раждат опасни хора. Опасни не само за другите, а най-вече за самите себе си. Но животът не е нещо, което може да се поръча да бъде по правилния начин, да ти се случи така, че да запазиш себе си и на финала да бъдеш морално чист, и щастлив. Животът винаги те заварва неподготвен. И ти го хващаш за рогата, такъв какъвто е и го живееш така, както можеш, така, както ти е отредено. Правиш избори, печелиш едно, губиш друго… И в крайна сметка кой може да те съди? Кой може да каже какво е правилно и какво не? Какво е морал? Особено, когато не си бил на мястото на този, който си готов да осъдиш. Както пише в програмата на пиесата: “Определянето на дадено действие като морално или неморално не описва действието, а оценката му. Моралът на едно общество зависи от неговата икономическа и политическа форма”.

Да бъдеш или да оцелееш

Светлана Янчева в ролята на Жана. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

Когато съдбата е отредила за теб да се родиш в бедна икономическа система и в проядена политическа среда, ти или ставаш част от нея, за да се приспособиш или просто загиваш. Дори нямаш време да мислиш дали действията ти са морални или не. Ножът опира до кокал, животът те притиска и ти казва: “Продай си душата, за да оцелееш или умри в мизерия”. Пред този избор е изправен и младият Андрей, който напуска Жана, защото приятелката му Катя (Елена Телбис) е забременяла от него. Но той няма пари, за да издържа бъдещото семейство и преспива отново с Жана, която му плаща за това. Това е светът, който сами ние сме направили, в който човек за човека е вълк. А понякога избор няма. Добре поне, че в подобни географски ширини като Русия (и България), каквото и да става винаги има бутилка водка наблизо, която да можеш да изсипеш в гърлото си и да забравиш поне за миг за изгубеното си Аз, за изгубената си вяра, за липсата на любов и за абсурда, в който си принуден да живееш всеки ден.

И преди да обърнем поредната чаша водка, нека не забравяме да бъдем внимателни, когато става дума за морал, защото винаги има причина хората да са такива, каквито са. Да са такива, каквато е Жана. А и на мястото на този срещу нас, утре може да сме ние. И да постъпим по същия начин като него, ужасно и брутално, защото все някак трябва да се живее, нали, Жана?

Актьорската игра на второстепенните герои – по-внушителна от тази на главните

Елена Телбис в ролята на Катя и Мартин Димитров в ролята на Андрей. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

По отношение на актьорската игра, моето усещане беше, че второстепенните герои се справиха много по-добре с ролите си, отколкото главните. Тъй като при живото изкуство, като театъра, всеки път играта и усещането е различно, трябва да подчертая, че наблюденията ми се отнасят за постановката, която се игра на 2 февруари 2015 г., в Народния театър “Иван Вазов”. Светлана Янчева, доказана актриса с много опит, в ролята на Жана, точно в този ден ми се видя неуверена и не напълно в героинята си. Същото може да се каже и за нейният любовник на сцената Андрей – изигран от Мартин Димитров. Той определено не беше влязъл и разбрал героя си. Някак не беше повярвал в съдбата му, не се беше вживял истински. На моменти играта и диалозите между него и Светлана Янчева звучаха изкуствено.

За разлика от тях обаче, с първата си поява на сцената, бременната млада приятелка на Андрей – Катя, изиграна от Елена Телбис, веднага спечели публиката. Изключително естествена игра и напълно сливане с героинята си. Младата актриса (24 г.), завършила преди две години НАТФИЗ и играеща в няколко постановки в Народния театър, определено има талант и потенциал да стане фаворит на зрителите. И не случайно за ролята си в тази постановка, Елена Телбис е номинирана с “Икар 2015” за поддържаща женска роля. Разбира се, не може да се пропусне и блестящата игра на Владимир Пенев, в ролята на пияния Виталий, Биляна Петринска в ролята на Олга, служителка във фирмата на Жана, Гергана Кофарджиева с кратката си поява като случайна жена, която е като метафора за съвестта на Жана.

Биляна Петринска в ролята на Олга и София Бобчева в ролята на Вика. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

София Бобчева пък в ролята на Вика, отново е в образа на доброто момиче, комично, наивно и вярващо в любовта. Нейните морални ценности и тук са повод за подигравки и стимул за другите да бъдат разрушени. Като своя служителка във фирмата, Жана я кара да изневери на приятеля си, като се присъедини към забавлението с момчетата на повикване. Явно режисьорите са забелязали таланта на София Бобчева именно в превъплъщението в този персонаж и й дават често такива роли, както е например в “Заболяването младост” (реж. Проф. Пламен Марков), “Пет жени в еднакви рокли” (реж. Боил Банов), филмът “Шшшт, попей ми” (реж. Андрей Волкашин и Петър Вълчев).

Следващите представления на “Жана” можете да гледате на 12, 13, 26, 31 март 2015 г., в Народния театър “Иван Вазов”

Бистра Величкова

„Чикаго“ през 20-те е София през 2013 г. Американският мюзикъл разказва за нас

Световноизвестният мюзикъл „Чикаго“ вече се играе и у нас. За първи път мюзикълът на Боб Фос, взривил Бродуей през 1975 г., се поставя и в България, в столичния Музикален театър.

Мюзикълът „Чикаго“ за първи път на българска сцена в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

С предизвикателството се е заел режисьорът Бойко Илиев, познат на публиката с рок операта „Исус Христос суперзвезда” и мюзикъла „Зоро”, заедно с екип от над 80 артисти.

След сериозен и конкурентен кастинг в два кръга, са избрани актьорите за главните роли в спектакъла, разпределени в три състава.

Мюзикълът “Чикаго” разказва за кабаретна актриса – Рокси Харт, която убива любовника си и след това с помощта на високоплатен адвокат – Били Флин, успява да убеди съда в своята невинност и да стане звезда в очите на пресата и обществото. Така измества общественото внимание от друга известна убийца и нейна конкурентка – Велма Кели.

„Рокси Харт е една млада, но вече застаряваща убийца на любовници. Така се случва, че тя убива своя любовник, попада в затвора и оттам й се случват куп интересни случки свързани с много пари, убийства, любов, секс, насилие“, разказва Марина Драгомирецкая, която влиза в ролята на Рокси Харт заедно с актрисите Рейчъл Роу и Ели Раданова.

В ролята на нейната съперничка, а по-късно приятелка, Велма Кели влизат актрисите Силвия Филипова, Людмила Козарева и Яница Маслинокова.

До миналата година, Силвия Филипова е живяла в чужбина. През последните 7 години е работила като певица на поп и джаз, с български групи в Южна Корея, Катар, Бразилия, Холандия, Швеция и др. Откакто е в България, спектакъл “Чикаго” е първият ѝ професионален ангажимент. Признава, че конкуренцията по време на кастинга е била на световно ниво, което я зарадвало, че има шанс за добра реализация и в България. За ролята на Велма Кели, най-големи трудности е срещнала при актьорската игра, тъй като до момента не се е занимавала професионално с това.

Мюзикълът „Чикаго“ за първи път на българска сцена в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

Рокси Харт и Велма Кели – красивият танц на убийците

„Рокси Харт и Велма Кели са две абсолютни противоположности, но както знаем противоположностите се привличат“, разказва Марина Драгомирецкая. „В крайна сметка, те намират общ език, независимо от това, че не могат да се понасят. Накрая правят едно страхотно шоу. Въпреки че постоянно се гоним една друга, накрая има хепи енд, макар и не много обикновен, защото на сцената излизат две убийци“.

Репетициите за мюзикъла са продължили три месеца, което се оказва крайно недостатъчно време, за да се сглоби спектакъла и да се стиковат добре актьорите. Репетициите са били ежедневни – по 6 дни в седмица. В спекаткъла участват над 80 души и са ушити 300 тоалета. Почти след всяка песен на сцената се виждат различни костюми.

„Спим тук, когато се налага“, смее се Марина. „Самото усещане, в края на работния ден, обаче, в 8.30 ч. е на удовлетворение, даже не ми се тръгва“.

Много от актьорите в мюзикъла споделят, че някои от по-сериозните трудности по време на репетициите са били актьорската игра и танците. Главните артисти са професионални певци и в пеенето се чувстват най-сигурни. Останалото им се е наложило да го овладеят в движение, разбира се с много репетиции и безценните съвети на режисьора Бойко Илиев.

„Айде пак, отново и отново“, това се чува постоянно. Повторение му е майката“, заключва Марина.

Марина Драгомирецкая и Атанас Сребрев в сцена от мюзикъла „Чикаго“

Марина Драгомирецкая е позната като джаз певица. Заедно с Калин Жечев и Виктор Пенев е осъществила проектите „Lady in blues“ и „Jazz rocking pop“, които представляват интерперетации на поп-рок пиеси в джаз стил. Последното парче на Марина съвместно с Din-Yo – „Искам твоята“, излезе преди месец.

Нора Караиванова и Марияна Арсенова са звездите, които влизат в ролята на пазачката на женския затвор – Мама Мортън.

„Първоначално се колебаех коя роля предпочитам. Чудех се между Велма Кели и Мама Мортън. В последствие усетих, че Мама Мортън е повече за мен“, разказва Нора Караиванова. „Тя е тежкарка, надзирателка в затвора, другите работят за нея“. Тя е предпочела да играе Мама Мортън, също, защото ролята не изисквала много танци, в които Нора не се чувства сигурна. „Най-уверена съм в пеенето“, казва тя.

Нора Караиванова изгря сериозно като певица, след спечелването на второ място на „Мюзик айдъл 2“ през 2008 г. Тя е завършила Музикаланта консерватория в София, със специалност – поп и джаз пеене. Заедно с партньора си в музиката и в живота – китаристът Бисер Иванов, имат акустичен проект. Двамата изпълняват песни, на които Нора е автор на текстовете, а Бисер на музиката.

Били Флин – гений на творческото лицемерие

Атанас Сребрев в ролята на Били Флин в мюзикъла „Чикаго“, в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

Друг актьор в спектакъла, който също има собствена музикална формация е Тодор Янкулов – основател на бард групата „Точка.БГ“. Той, заедно с актьорите Богомил Спиров и Атанас Сребрев, влизат в ролята на аморалния адвокат Били Флин.

Какъв би могло да бъде паралела с нашата действителност?

„Пиесата говори за Америка през 20-те години – джаз музика, алкохол, кабарета. Не ви ли прилича това на чалга клуб в България? България през 2013 г. е като Америка през 20-те години“, казва Тодор Янкулов.

„Важна е не толкова самата история, колкото онова, което тя иска да ни каже“, продължава артиста-музикант. „До къде бихме могли да стигнем, ако се оставим да ни провокират обстоятелствата? До къде можем да стигнем, когато нямаме собствено мислене, когато нямаме собствено бъдеще, когато не можем да държим под контрол живота си?“

„Хората, които ние показваме на сцената, реално са хора без бъдеще. Те са хора с амбиции, но тези амбиции са повлияни от бита. В крайна сметка се оказва, че всичко е за пари, за някаква измамна слава, за някаква суета. Не говорим ли за България в момента?“, казва Янкулов.

Мюзикълът „Чикаго“ за първи път на българска сцена в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

„Основният философски въпрос, който си задава всеки човек е – да има или да бъде. В този спектакъл, един от хората, които имат избор е Били Флин. Всички други са движени от обстоятелствата. Били Флин е и човекът, който създава този театър. Той ръководи тази илюзия.

Правната система, подобно на България, е предизвестена. Важното е да имаш достатъчно пари и съответните връзки и познанства, и да знаеш как да владееш медиите. Той разполага с всички тези средства. За това за него е по-скоро важно да се създаде ситуация, в която да му е интересно. За него нещата са ясни, той може да ги контролира. Въпросът е как да стане тази манипулация, така че да бъде по-блестяща, по-видима, по-значима събитийно. Тук става въпрос за творчество в лъжата, за един гений на творческото лицемерие“.

За Били Флин са много интересни „феномените“ като например това, че някои може да има идеали, че някои обичат истински.

Били Флин казва „Виж какво, моето момче, ако Исус Христос беше живял в наши дни, в Чикаго и имаше 5 000 долара и беше потърсил моята помощ, нещата при него щяха да се развият по съвсем различен начин“. Ето за такъв човек говорим и за такава среда на живот“, заключва Тодор Янкулов.

Първите две премиери на мюзикъла „Чикаго“ се състояха на 26 и 27 април в Музикалния театър. Третата приемиера ще бъде на 17 май, 2013 г.

Кадър от репетициите за мюзикъла “Чикаго”

* Статията е публикувана, с друго заглавие, в OFFNews, на 29 април, 2013 г.

Мюзикълът „Чикаго“ на българска сцена

Премиерата на българската версия на световноизвестния мюзикъл „Чикаго“ ще бъде на 26 и 27 април, от 19 ч. в Музикалния театър, в София.

Мюзикълът „Чикаго“ на българска сцена, на 26 и 27 април, 2013 г.

Мюзикълът е по пиесата „Чикаго” на Морин Далас Уаткинс. Либретото е на Фред Еб и Боб Фос, музиката на Джон Кандър, текстът на песните е на Фред Еб.

Режисьор на българската постановка е Бойко Илиев. Той е известен с режисираната от него рок опера „Исус Христос суперзвезда” и мюзикъла „Зоро”. Поставял е и много театрални постановки в Народния театър и др.

Диригент постановчик е Игор Богданов, гост диригент Жорж Димитров, сценографията е в ръцете на Георги Златанов, художник на костюмите е Цветанка Петкова – Стойнова ( „Зоро”) , хореограф е младата, но вече със сериозни постижения в областта на хореографията Татяна Янева. Екипът цели да реализира свой авторски прочит на мюзикъла, собствена трактовка на образите и драматургията, а не реплика на оригинала.

Българската трупа, която оживява „Чикаго“

Участващите актьори в главните роли на Рокси, Велма, Мама Мортън и Били Флин са избрани с кастинг, проведен в два кръга. Сред изпълнителите са имената и на популярните актьори Нора Караиванова ( Мама Мортън), Марияна Арсенова (Мама Мортън), Людмила Козарева (Велма), Богомил Спиров, Атанас Сребрев, Тодор Янкулов ( Били Флин) , на младите изпълнителки Марина Драгомирецкая, Ели Раданова, Рейчъл Роу (Рокси), Яница Маслинкова и Силвия Филипова (Велма), Добрина Икономова, Еделина Кънева (Мери Съншайн), Николай Борисов, Румен Григоров (Конферансие), Александър Мутафчийски (Еймъс Харт), Иван Панев (Мартин Харисън), Георги Ханджиев (Еймъс Харт).

След големия успех на „Котки” на А.Л.Уебър, рок операта „Исус Христос Суперзвезда” на А.Л.Уебър, „Зоро” по музика на Джипси Кингс, „Чикаго“ е най-новото предизвикателство за трупата на Музикалния театър.

Тя е единствената в България, която може да реализира такъв мащабен проект – български вариант на култовия мюзикъл „Чикаго”. Мюзикълът е имал над 16 000 спектакъла по света и е бил гледан от 17 милиона души по сцените на двадесет и пет държави, между които САЩ, Великобритания, Германия, Русия, Франция, Бразилия, Китай, Япония и Обединените арабски емирства. За целта „Чикаго“ е преведен и изпълняван на девет езика.

Мюзикълът „Чикаго”

Оригиналът на мюзикъла е създаден от Боб Фос през 1975 г. Боб Фос е считан за един от най-големите американски хореографи и режисьори. Той е режисьор на филмите „Кабаре” и „Ах, този джаз”. Римейкът е създаден през 1996 г. в негова памет почти десетилетие след неговата смърт (1987г.) . Бродуейската постановка е с рекорд за най-дълго игран римейк. На Бродуей „Чикаго“ е игран 16 сезона.

Историята

„Чикаго“ разказва за кабаретна актриса, която убива любовника си и след това с помощта на високоплатен адвокат успява да убеди съда в своята невинност и да стане звезда в очите на пресата и обществото –може би публиката е реагирала така, правейки паралел с нашумелия по това време съдебен процес срещу О’ Джей Симпсън.

Историята на римейка включва шест награди „Тони“, получени през 1997 г., два приза „Лоурънс Оливие“ и „Грами“ за най-добър музикален шоу албум.

„Чикаго“ на филм през 2002 г.

„Чикаго“ е филмиран през 2002 г. от „Мирамакс“. Премиерата се е състояла на 27.12.2002 г. Във филма участват Рене Зелуегър (Рокси Харт), Куин Латифа (‘Мама’ Мортън), Катрин Зита-Джоунс (Велма Кели), Ричард Гиър (Били Флин), Джон С. Райли (Еймъс Харт), и Кристин Барански (Мари Съншайн) и е режисиран от Роб Маршал, композитор Джон Кандер. Отличен е с 6 награди „Оскар“, сред които и за най-добър филм. Всички главни герои във филма сами изпълняват песните и танците си по време на филма.

Кой и как написва сценария на „Чикаго“

Морин Далас Уаткинс, студентка в Йел написва като курсово задание пиеса, в основата на която е престъпленията извършени от Бюла Анан и Белва Гертнер, изпълващи страниците на таблоидите през 1924г. В началото тя озаглавявя пиесата „Храбрата малка жена” („The Brave Little Woman“), която по-късно преименува „Чикаго, или играй бейсбол“ („Chicago, or Play Ball“), по късно съкратила на „Чикаго“. Прототип на главната героиня Рокси Харт става Бюла Анан, на Велма Кели — Белва Гертнер, съпруга на Бюла – Алберт Анан става прототип на мъжа на Рокси – Еймъс Харт, а чертите и поведението на адвокатите Уилям Скот Стюарт и Ви-Ви О‘Брайн стават прототип на адвокат Били Флин.

„мерзска, безнравствена и богохулна” пиеса за Jazzy babies

Преподавателят по богословие в Йелския университет нарекъл работата на Уаткинс „мерзска, безнравствена и богохулна”. Въпреки това, дори и той е принуден да признае, че тя е точно описание на морала и нравите на обществото в този момент.

Морин Уаткинс нарича своите две героини „Jazz babies“. Двайсетте години на ХХ век са времето на джаза, годините на първото изгубено поколение на Америка.

Чикаго – блясък, насилие и… джаз!

1924 г. щата Илинойс, Чикаго – градът на лошите момчета, където често музиката от джаз клубовете е прекъсвана от изстрели и кървави престрелки. Блясък, насилие и…..джаз! Това е най-краткото и точно описание за онова време в американският град.

Историята за убийства, алчност, продажност, насилие, прелюбодеяние и предателство започва на 11 март 1924 г. когато е публикувана статията на Морийн Далас Уаткинс, репортер в „Чикаго трибюн” (Chicago Tribune) за извършено двойно убийство от една вариететна актриса. Велма Кели е кабаретна танцьорка и певица. Името й нашумява в пресата след извършеното от нея двойното убийство (убива съпруга си и сестра си). Рокси Харт е никому неизвестна млада жена, мечтаеща за блясъка и славата на певица и звезда на мюзикхол. Убива любовника си, разочарована от неговата лъжа, че той би могъл да я лансира в музикалния бизнес. Така двете момичета Рокси Хард и Велма Кели се срещат в затвор за убийци. За да избегнат смъртното наказание, двете жени наемат Били Флин, най-добрият адвокат в Чикаго, прочут с умението си да манипулира пресата и общественото мнение, обещавайки на Рокси да обърне делото в нейна полза. Когато читателите вече са преситени от клюки и интриги около Велма и любопитството към нейната персона затихва, изгрява звездата на Рокси. Таблоидите гръмват с новини за делото, интереса е огромен. Рокси става известна, Били Флин я превръща в медийна звезда, докато предишната медийна звезда бавно пада и губи обществения интерес.

Премиерата на мюзикъла „Чикаго“ ще бъде на 26 и 27 април 2013 г., от 19.00 ч. в Музикалния театър, в София.

* Публикация в Kultur Bench, 22 април, 2013 г.

„Резерват Северозапад“: изгубени за света, запазили себе си

Филмът „Резерват Северозапад“ докосна дълбоко сърцето ми. Така, както много често се случва с творчеството на Фенерски! В своя филм, Фенерски е уловил не само трудното време, през което преминава страната ни и дрипавата ни действителност, но се е протегнал отвъд тях и е намерил човека — човека на брега на големия океан на живота. Там където уж се случва всичко голямо и значимо; там където е Европа, благоденствието, цивилизацията. И уж всичко е там в големия океан, а всъщност всичко се оказва тук — на брега, в това голямо туптящо сърце на малкия силует, който привидно безцелно тътри нозе по крайбрежния пясък; къпе се гол в реката, гони говедата по поляната, свири циганска музика, пие до безпаметност ракия в кръчмата и проклина черните си дни: “да съм жив, един ден да умра че да са рода”.

Зиката – един от емблематичните герои във филма „Резерват Северозапад“

Същия този малък голям човек се оказва всеки един от нас, внезапно поразен от осъзнаването, че утре на хоризонта на живота нищо няма да е останало от днешните “важни” цели. Само нашите стъпки по пясъка на онзи бряг още ще са там. По тези стъпки ни води Фенерски към тихия спомен на нашето детство — най-здравият подслон и най-сигурната ни обител: “Като порастеш, върни се на село да станеш мъничек”. Ееех, защо застава топка на гърлото ми, докато гледам това, захвърлен на 2000 километра от мястото, където чувствам, че принадлежи сърцето ми? Един от многото малки човеци изгубили се по света в търсене на себе си. Като пристанищен фар, този филм ни подсеща на къде е пътят към дома. Защото в измисления ни свят, е толкова лесно да забравиш, дори помага да забравиш, кой си, за да “успееш”. Както каза Отеца в „Параграф 22“: “В този свят, в който успехът е единствената добродетел, аз обричам себе си на провал”.

“Резерват Северозапад” е един филм за хората, които са се изгубили за големия

Друг герой от филма „Резерват Северозапад“

свят, за да запазят себе си. Нещо като малката ни, невзрачна страна — резерват сред Европейските големци, “успяващите”. Както един от героите – Мими, споделя: “Баща ми казваше: “За изпити пари и за умрял баща не се жали”. Едва когато татко умря разбрах, какво е искал да каже: трябва да ценим хубавите неща, докато ги имаме”. Така е и с истинските неща в живота ни: любовта, човещината, смирението, корените ни. Трябва да ги пазим, докато ги имаме. След това вече, ще е късно. Филмът на Фенерски ни връща към тези истини, с бащина ласка изтрива сълзите ни и тихо ни нашепва, че все още не сме напълно изгубени. Просто трябва да следваме стъпките по пясъка, докато не отделяме очи от хоризонта.

Автор: Неор Начев

* Рецензията е публикувана първо в Kultur Bench, на 12 април, 2013 г.

Други статии на Неор Начев в „Двойна измама“

————————————-

Неор Начев –  освен автор, предимно на музикални рецензии и ревюта, той е и основното действащо лице зад българския дарк-уейв акустичен проект На Червено. Текстове и песни на групата може да намерите на следните линкове: сайт на групата, песни в My Space, Facebook, YouTube. Нетрадиционното му собствено име е резултат от опит на майка му, тогава докторантка по молекулярна биология, да впечaтли своя професор като кръсти първородната си рожба на името на разработвания тогава в лабораторията нов елемент, наречен “neomycin resistance element” или накратко “neor”. Впоследствие опитът се оказва неуспешен в повече от един аспекта.

„Шшшт… Попей ми“ – от магистралата в телевизията

Силвия Станоева и София Бобчева в кадър от филма „Шшшт… Попей ми“

София Бобчева е една от изгряващите български актриси. Тя изгря първо на театралната сцена, а не на телевизионния екран. Усещането за актрисата може да се събере в няколко думи – талантлива, естествена, непринудена и със сериозен потенциал на комик.

Последната продукция, в която играе главна роля, е в среднометражния дебютен филм „Шшшт… Попей ми“ на режисьорите Андрей Волкашин и Петър Вълчев. Там София окончателно спечелва зрителите с лекотата, с която играе и хумора, който буди, само с присъствието си. Една реплика, дори един поглед или жест на актрисата са напълно достатъчни, за да предизвикат вълна от смях.

Във филма тя влиза в ролята на Веска – наивно момиче, което мечтае за пари и слава. Наивността и чистотата по детски са типични характеристики, които изключително много се отдават на София Бобчева, в превъплъщението ѝ в различни персонажи. Доказателство за това е ролята ѝ в „Заболяване на младостта“, където играе примерна студентка по медицина, която вярва в любовта и се възмущава от цинизма на мъжете и на своите колежки; както и ролята ѝ в „Пет жени в еднакви рокли“, където героинята ѝ отново е момиче, което наивно вярва в чистата любов. Този неин талант е използван умело и в „Шшшт… попей ми“. И тук, повече от всякога, комизмът е пълен, защото наивността на Веска контрастира ярко със загрубялата представа за любов и успех на магистралната проститутка Беба (Силвия Станоева). Оттук се раждат и култовите реплики, които, казани от София, карат публиката да взривява киносалона от смях (така стана на премиерата на филма в Дома на киното, на 16 април).

Кадър от филма „Шшшт… Попей ми“

Режисьорите много добре са подбрали актьорския екип. Именно затова диалогът и взаимоотношенията между двете главни актриси, както и между целия състав, се получава много добре. Героинята на Силвия Станоева е реалистично представена и правдоподобно изиграна. Самата Силвия Станоева е още една от обещаващите млади актриси. Тази година тя получи наградата ИКАР за дебют (споделен с колегата ѝ Иво Желев) за спектакъла „Клер Мадам Соланж, Игра на Любов и Смърт“.

Филмът „Шшшт… попей ми“ е заснет на фона на зелени поляни, което освен че придава свежест и изчистеност на кадрите, допринася за абсурда и сюрреалистичната обстановка във филма.

“Искаш ли пари? Искаш ли коли? Една от нас бъди, за да знаят името ти!” – това е основната песен на филма и символична мантра на младите момичета като Веска, които в ценностно объркан свят, търсят правия път към своето бъдеще. Благодарение на вече „успели“ в живота жени като Беба и върха на дамите в този бранш Курайма (Снежина Петрова), докато пие лимонада от двулитрова бутилка, Веска бързо се научава как да прави печеливша магистрална любов. И тук, комични моменти не липсват. Представени са стегнато и много естествено. И пак – до голяма степен благодарение на София Бобчева.

Кадър от филма „Шшшт… Попей ми“

Разбира се, не трябва да подценяваме професионалната игра на целия актьорски екип във филма. Всеки един стои точно на мястото си и спомага за цялостта на продукцията. Това са актьорите Китодар Тодоров, Александър Хаджиангелов, Рейчъл Роу, Поли Генова, Антония Йорданова, Сантра.

Важно е да се каже, че въпреки провокативната заигравка с чалгата и чалга културата филмът „Шшшт… попей ми!“ не е саркастична критика. Дори напротив. Филмът разглежда феномена на поп фолк културата през призмата на хумора и ни най-малко през явно критикуване или отричане. Това прави въздействието и посланието му още по-силно.

И накрая – гледайте „Шшшт… попей ми“, не само защото е наистина хубав филм и обнадеждаващ за българското кино, не само, защото можете да видите комично отражение на магистралната ни действителност, в която живеят младите момичета в България, не само заради абсурда, облечен в тигрови дрехи, тичащ по тучните ливади и треви, чакащ на пътя своя късмет да ги качи в скъпа кола без покрив, гледайте филма и защото в главната роля е София Бобчева!

„Шшшт… Попей ми!“ може да гледате отново в края на април в Студио 5 на НДК, както и в клуб Петното в Пловдив. Предстоят прожекции във Варна, Бургас, както и на фестивал в Скопие. Повече информация за продукцията може да получите на страницата на филма във Фейсбук.

* Рецензията е публикувана първо в OFFNews, 17 април, 2013 г.

„Фамилията“ като „Стъклен дом“ – изпробваната формула

„Фамилията“ – новият сериал по Би Ти Ви, който в някои отношения доста прилича на „Стъклен дом“

Новият български сериал „Фамилията“ на bTV, чиито първи две серии бяха излъчена в неделя вечер (7 април), поразително прилича на успешната продукция „Стъклен дом“.

„Стъклен дом“ беше първият сериал, който преобърна представите за български сериен филм и получи безспорен успех и зрителски интерес.

Изглежда продуцентите Димитър Митовски и Димитър Гочев („Камера“) са опитали да приложат успешно работещата формула и в новата си продукция. Разбира се, сюжетът е друг, но в основата си „Фамилията“ не спира да ни напомня на „Стъклен дом“, особено когато виждаме същите актьори да играят подобни персонажи и характери. Във „Фамилията“ Стефан Данаилов отново играе богат шеф – Борис Арнаудов, глава на голяма фамилия, чиито членове работят за семейния бизнес. Бизнесът им е в тясна връзка с политическата власт в страната. В „Стъклен дом“ беше в същата роля, само че там бизнесът беше свързан с мола. Асен Блатечки, който е в главната роля, играе журналистът Стефан Марков. Той не спира да пуши трева, пристрастен е към покера и е затънал в дългове. Възможност да си върне дълговете и да спечели пари е предложението на Борис Арнаудов да напише биография за него. Целта е биографията да покаже светлата страна на богатия бизнесмен и да разкаже за неговия път към върха.

Като част от имиджа на лошото момче, което не се обвързва и задържа в нищо и с никого, в апартамента на героя на Блатечки винаги се навъртат хубави момичета, най-често студентки от Факултета по журналистика. А той често ходи там, за да вижда своята преподавателка – Рени Ковачева (Цветана Манева). Сцените между тях двамата напомнят – първо на сцените между Чарли (Асен Блатечки) и майка му (Илка Зафирова) в „Стъклен дом“ и второ на сцените между Иво (Захари Бахаров) и майка му (Цветана Манева) от сериала „Под прикритие“. Лошото момче тръгнало да пропада и жената – майка, преподавател, ментор в живота, която иска да го спаси и да го накара да влезе в правия път. Той винаги казва „добре“, за да я успокои и след това продължава, както си знае. И точно с този си своенравен характер печели симпатиите на зрителите.

И тук, както в „Стъклен дом“, любимата на героя на Блатечки е изиграна от Радина Кърджилова (Ива), също журналистка, безследно изчезнала, може би умряла. Това остава загадка. Отново обаче връзката им е базирана на привидни противоречия и неразбирателства, които се оказват всъщност и най-притегателната сила за любовта им. Химията в този тип отношения им се получава на екрана и това го видяхме, още когато играха Чарли и Сиана.

В придържането към архетипите няма нищо лошо, но изиграването им по идентичен начин от същите актьори и лица обърква зрителя кой точно сериал гледа, пък и доскучава. Може би от страх за успеха на продукцията, екипът на „Фамилията“ не се е осмелил да рискува с много нови лица за главните роли. Заложили са на вече успешни и утвърдени  имена. Безспорен е фактът, че на Асен Блатечки му се отдава да играе лошото момче и го прави с лекота и чар. Цветана Манева и Стефан Данаилов са доказали се върхове в актьорската игра и обаянието им не подлежи на коментар. Радина Кърджилова също има свой характер пред камерата. И все пак, влизането им в едни и същи персонажи, без грам разлика в поредица от сериали, освен за зрителите, може би не е предизвикателство и за самите тях.

Основните похвати за създаване на завръзка и съспенс отново са копирани от „Стъклен дом“. Акцентирането на конкретни кадри кара зрителят сам да се досеща какво може да означават те и как е вероятно може да се развие сюжетът. Може би това са основни правила при създаването на подобни сериали, но зрителят не го напуска усещането, че гледа нещо вече гледано.

В една от сцените, в която фамилията вечеря, един от столовете остава празен. Камерата на няколко пъти се задържа върху него, а музикалният съпровод подсказва, че тук става нещо съмнително. После се дава за кратко тъмна стая, в която се вижда бледият образ на героинята на Ваня Цветков, вероятно съпруга на Борис Арнаудов (Стефан Данаилов). Създава се очакване у зрителя, какво ще се случи. Въпреки че в името на завръзката някои моменти се получават недостатъчно реалистично (подобни дребни пробойни имаше и в „Стъклен дом“), сюжетът върви увлекателно. Моментите на близките отношения на големи бизнесмени с политическата власт и финансовото подпомагане, което те предлагат задкулисно, са заявка за адекватно представяне на българската действителност.

И „Фамилията“, и „Стъклен дом“ са на едни и същи продуценти, така че макар и да има прилики в основната конструкция и актьорския състав, те взаимстват и копират от себе си. Следващите серии и реакцията на зрителите ще покажат дали решението им да заложат на изпитаната успешна формула, като правят подобен на „Стъклен дом“ сериал , ще им донесе същия успех и за „Фамилията“.

* Рецензията е публикувана първо в OFFNews, на 8 април, 2013 г.