“Жана” – да бъдеш или да оцелееш

“Крайностите поясняват същността” – Оскар Уайлд

Jana_plakat“Жана” е пиеса за морала. За моралния избор, пред който живота изправя всеки човек рано или късно. За това дали имаме избор въобще, когато се опитваме да оцелеем. И как често инстинктът ни за оцеляване надделява над морала и честността. Умри или живей във вечен грях и с продадена душа. Наливай се с водка, за да избягаш от подлото си Аз, за да забравиш белезите, с които те е жигосал животът и те е направил такъв, какъвто си – непоносим за самия себе си, но жив и оцелял.

Да бъдеш или да оцелееш? Този въпрос поставя пиесата на младата руска авторка Ярослава Пулинович (1987 г.) поставена на българска сцена от режисьора Явор Гърдев (Народен театър, премиера – септември 2014 г.) Тя засяга житейски въпроси, които нямат универсални отговори. Какви хора създава животът в бедност и мизерия? Пред какви избори ги изправя? Какво са готови да дадат те, за да изплуват от калта и да оцелеят? Понякога всичко: душа, тяло, морал.

В Русия, като в България през 90-те

Пиесата силно резонира в българската публика, защото оказва се ’90-те години в Русия (времето, в което се развива действието в постановката), не са по-различни от нашите родни ’90: мутри и мафиоти, които са над закона, управляват и контролират всичко с пари и сила; бедни момичета, израсли в провинцията с бащи алкохолици, които продават себе си, за да оцелеят, за да живеят по-нормален живот. След години обаче този “нормален живот” ги прави като главната героиня Жана (Светлана Янчева). Те стават такива, каквито ги е създала средата – безскрупулни, подли, купуващи закона с пари, купуващи любовта с пари. Богаташката Жана дава подслон и работа на младия Андрей (Мартин Димитров), дошъл от провинциален град, а в замяна той е нейн любовник.

Жана е забравила как по друг начин може да се живее. И всичко щеше да бъде наред, ако тя самата не страдаше от това. Вече на възраст, шеф на голяма фирма, с апартамент, с повече стаи от необходимото, има всичко, за което цял живот се е борила, за което цял живот е продавала душата си – парче по парче. И когато вече е материално най-богата, тя се оказва душевно най-бедна. “Бедната! Как ли те е наранил животът, че си станала толкова озлобена и жестока”, казва възрастната жена (Гергана Кофарджиева) на Жана, която ругае баща си над гроба му. А Жана изкрещява извън себе си: “Не съм бедна! Аз съм най-богатата жена”. Вика силно, сякаш в опита си да заглуши ритмичното напомняне на истината от собственото си сърце.

Любовта те държи в постоянна трагическа нужда

Светлана Янчева в ролята на Жана със Зафир Раджаб в ролята на момче на повикване. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Светлана Янчева в ролята на Жана със Зафир Раджаб в ролята на момче на повикване. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

Жана се тормози. Страда. Боли я. И всичко поради липса на любов. Или както пише Явор Гърдев за постановката: “Любовта е съдържателно и вълнуващо нещо. Толкова съдържателно и толкова вълнуващо, че когато го изгубиш, изобщо не успяваш да го прежалиш. Никога. Втурваш се да го заместваш със сходни вълнения, с работно усърдие, с постигане на успехи, с благотворителност, със служба на обществени каузи, понякога дори с доживотно отшелничество, но онова съдържателно и вълнуващо нещо си остава в теб като тайно знание за смисъла на живота и отказва да бъде заместено. Държи те в постоянна и упорита трагическа нужда”.

Липсата на любов, мизерията и бедността раждат опасни хора. Опасни не само за другите, а най-вече за самите себе си. Но животът не е нещо, което може да се поръча да бъде по правилния начин, да ти се случи така, че да запазиш себе си и на финала да бъдеш морално чист, и щастлив. Животът винаги те заварва неподготвен. И ти го хващаш за рогата, такъв какъвто е и го живееш така, както можеш, така, както ти е отредено. Правиш избори, печелиш едно, губиш друго… И в крайна сметка кой може да те съди? Кой може да каже какво е правилно и какво не? Какво е морал? Особено, когато не си бил на мястото на този, който си готов да осъдиш. Както пише в програмата на пиесата: “Определянето на дадено действие като морално или неморално не описва действието, а оценката му. Моралът на едно общество зависи от неговата икономическа и политическа форма”.

Да бъдеш или да оцелееш

Светлана Янчева в ролята на Жана. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Светлана Янчева в ролята на Жана. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

Когато съдбата е отредила за теб да се родиш в бедна икономическа система и в проядена политическа среда, ти или ставаш част от нея, за да се приспособиш или просто загиваш. Дори нямаш време да мислиш дали действията ти са морални или не. Ножът опира до кокал, животът те притиска и ти казва: “Продай си душата, за да оцелееш или умри в мизерия”. Пред този избор е изправен и младият Андрей, който напуска Жана, защото приятелката му Катя (Елена Телбис) е забременяла от него. Но той няма пари, за да издържа бъдещото семейство и преспива отново с Жана, която му плаща за това. Това е светът, който сами ние сме направили, в който човек за човека е вълк. А понякога избор няма. Добре поне, че в подобни географски ширини като Русия (и България), каквото и да става винаги има бутилка водка наблизо, която да можеш да изсипеш в гърлото си и да забравиш поне за миг за изгубеното си Аз, за изгубената си вяра, за липсата на любов и за абсурда, в който си принуден да живееш всеки ден.

И преди да обърнем поредната чаша водка, нека не забравяме да бъдем внимателни, когато става дума за морал, защото винаги има причина хората да са такива, каквито са. Да са такива, каквато е Жана. А и на мястото на този срещу нас, утре може да сме ние. И да постъпим по същия начин като него, ужасно и брутално, защото все някак трябва да се живее, нали, Жана?

Актьорската игра на второстепенните герои – по-внушителна от тази на главните

Елена Телбис в ролята на Катя и Мартин Димитров в ролята на Андрей. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Елена Телбис в ролята на Катя и Мартин Димитров в ролята на Андрей. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

По отношение на актьорската игра, моето усещане беше, че второстепенните герои се справиха много по-добре с ролите си, отколкото главните. Тъй като при живото изкуство, като театъра, всеки път играта и усещането е различно, трябва да подчертая, че наблюденията ми се отнасят за постановката, която се игра на 2 февруари 2015 г., в Народния театър “Иван Вазов”. Светлана Янчева, доказана актриса с много опит, в ролята на Жана, точно в този ден ми се видя неуверена и не напълно в героинята си. Същото може да се каже и за нейният любовник на сцената Андрей – изигран от Мартин Димитров. Той определено не беше влязъл и разбрал героя си. Някак не беше повярвал в съдбата му, не се беше вживял истински. На моменти играта и диалозите между него и Светлана Янчева звучаха изкуствено.

За разлика от тях обаче, с първата си поява на сцената, бременната млада приятелка на Андрей – Катя, изиграна от Елена Телбис, веднага спечели публиката. Изключително естествена игра и напълно сливане с героинята си. Младата актриса (24 г.), завършила преди две години НАТФИЗ и играеща в няколко постановки в Народния театър, определено има талант и потенциал да стане фаворит на зрителите. И не случайно за ролята си в тази постановка, Елена Телбис е номинирана с “Икар 2015” за поддържаща женска роля. Разбира се, не може да се пропусне и блестящата игра на Владимир Пенев, в ролята на пияния Виталий, Биляна Петринска в ролята на Олга, служителка във фирмата на Жана, Гергана Кофарджиева с кратката си поява като случайна жена, която е като метафора за съвестта на Жана.

Биляна Петринска в ролята на Олга и София Бобчева в ролята на Вика. Снимки: Калин Николов, Народен театър "Иван Вазов"

Биляна Петринска в ролята на Олга и София Бобчева в ролята на Вика. Снимки: Калин Николов, Народен театър „Иван Вазов“

София Бобчева пък в ролята на Вика, отново е в образа на доброто момиче, комично, наивно и вярващо в любовта. Нейните морални ценности и тук са повод за подигравки и стимул за другите да бъдат разрушени. Като своя служителка във фирмата, Жана я кара да изневери на приятеля си, като се присъедини към забавлението с момчетата на повикване. Явно режисьорите са забелязали таланта на София Бобчева именно в превъплъщението в този персонаж и й дават често такива роли, както е например в “Заболяването младост” (реж. Проф. Пламен Марков), “Пет жени в еднакви рокли” (реж. Боил Банов), филмът “Шшшт, попей ми” (реж. Андрей Волкашин и Петър Вълчев).

Следващите представления на “Жана” можете да гледате на 12, 13, 26, 31 март 2015 г., в Народния театър “Иван Вазов”

Бистра Величкова

Advertisements

„Чикаго“ през 20-те е София през 2013 г. Американският мюзикъл разказва за нас

Световноизвестният мюзикъл „Чикаго“ вече се играе и у нас. За първи път мюзикълът на Боб Фос, взривил Бродуей през 1975 г., се поставя и в България, в столичния Музикален театър.

Мюзикълът "Чикаго" за първи път на българска сцена в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

Мюзикълът „Чикаго“ за първи път на българска сцена в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

С предизвикателството се е заел режисьорът Бойко Илиев, познат на публиката с рок операта „Исус Христос суперзвезда” и мюзикъла „Зоро”, заедно с екип от над 80 артисти.

След сериозен и конкурентен кастинг в два кръга, са избрани актьорите за главните роли в спектакъла, разпределени в три състава.

Мюзикълът “Чикаго” разказва за кабаретна актриса – Рокси Харт, която убива любовника си и след това с помощта на високоплатен адвокат – Били Флин, успява да убеди съда в своята невинност и да стане звезда в очите на пресата и обществото. Така измества общественото внимание от друга известна убийца и нейна конкурентка – Велма Кели.

„Рокси Харт е една млада, но вече застаряваща убийца на любовници. Така се случва, че тя убива своя любовник, попада в затвора и оттам й се случват куп интересни случки свързани с много пари, убийства, любов, секс, насилие“, разказва Марина Драгомирецкая, която влиза в ролята на Рокси Харт заедно с актрисите Рейчъл Роу и Ели Раданова.

В ролята на нейната съперничка, а по-късно приятелка, Велма Кели влизат актрисите Силвия Филипова, Людмила Козарева и Яница Маслинокова.

До миналата година, Силвия Филипова е живяла в чужбина. През последните 7 години е работила като певица на поп и джаз, с български групи в Южна Корея, Катар, Бразилия, Холандия, Швеция и др. Откакто е в България, спектакъл “Чикаго” е първият ѝ професионален ангажимент. Признава, че конкуренцията по време на кастинга е била на световно ниво, което я зарадвало, че има шанс за добра реализация и в България. За ролята на Велма Кели, най-големи трудности е срещнала при актьорската игра, тъй като до момента не се е занимавала професионално с това.

Мюзикълът "Чикаго" за първи път на българска сцена в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

Мюзикълът „Чикаго“ за първи път на българска сцена в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

Рокси Харт и Велма Кели – красивият танц на убийците

„Рокси Харт и Велма Кели са две абсолютни противоположности, но както знаем противоположностите се привличат“, разказва Марина Драгомирецкая. „В крайна сметка, те намират общ език, независимо от това, че не могат да се понасят. Накрая правят едно страхотно шоу. Въпреки че постоянно се гоним една друга, накрая има хепи енд, макар и не много обикновен, защото на сцената излизат две убийци“.

Репетициите за мюзикъла са продължили три месеца, което се оказва крайно недостатъчно време, за да се сглоби спектакъла и да се стиковат добре актьорите. Репетициите са били ежедневни – по 6 дни в седмица. В спекаткъла участват над 80 души и са ушити 300 тоалета. Почти след всяка песен на сцената се виждат различни костюми.

„Спим тук, когато се налага“, смее се Марина. „Самото усещане, в края на работния ден, обаче, в 8.30 ч. е на удовлетворение, даже не ми се тръгва“.

Много от актьорите в мюзикъла споделят, че някои от по-сериозните трудности по време на репетициите са били актьорската игра и танците. Главните артисти са професионални певци и в пеенето се чувстват най-сигурни. Останалото им се е наложило да го овладеят в движение, разбира се с много репетиции и безценните съвети на режисьора Бойко Илиев.

„Айде пак, отново и отново“, това се чува постоянно. Повторение му е майката“, заключва Марина.

Марина Драгомирецкая и Атанас Сребрев в сцена от мюзикъла "Чикаго"

Марина Драгомирецкая и Атанас Сребрев в сцена от мюзикъла „Чикаго“

Марина Драгомирецкая е позната като джаз певица. Заедно с Калин Жечев и Виктор Пенев е осъществила проектите „Lady in blues“ и „Jazz rocking pop“, които представляват интерперетации на поп-рок пиеси в джаз стил. Последното парче на Марина съвместно с Din-Yo – „Искам твоята“, излезе преди месец.

Нора Караиванова и Марияна Арсенова са звездите, които влизат в ролята на пазачката на женския затвор – Мама Мортън.

„Първоначално се колебаех коя роля предпочитам. Чудех се между Велма Кели и Мама Мортън. В последствие усетих, че Мама Мортън е повече за мен“, разказва Нора Караиванова. „Тя е тежкарка, надзирателка в затвора, другите работят за нея“. Тя е предпочела да играе Мама Мортън, също, защото ролята не изисквала много танци, в които Нора не се чувства сигурна. „Най-уверена съм в пеенето“, казва тя.

Нора Караиванова изгря сериозно като певица, след спечелването на второ място на „Мюзик айдъл 2“ през 2008 г. Тя е завършила Музикаланта консерватория в София, със специалност – поп и джаз пеене. Заедно с партньора си в музиката и в живота – китаристът Бисер Иванов, имат акустичен проект. Двамата изпълняват песни, на които Нора е автор на текстовете, а Бисер на музиката.

Били Флин – гений на творческото лицемерие

Мюзикълът "Чикаго" за първи път на българска сцена в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

Атанас Сребрев в ролята на Били Флин в мюзикъла „Чикаго“, в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

Друг актьор в спектакъла, който също има собствена музикална формация е Тодор Янкулов – основател на бард групата „Точка.БГ“. Той, заедно с актьорите Богомил Спиров и Атанас Сребрев, влизат в ролята на аморалния адвокат Били Флин.

Какъв би могло да бъде паралела с нашата действителност?

„Пиесата говори за Америка през 20-те години – джаз музика, алкохол, кабарета. Не ви ли прилича това на чалга клуб в България? България през 2013 г. е като Америка през 20-те години“, казва Тодор Янкулов.

„Важна е не толкова самата история, колкото онова, което тя иска да ни каже“, продължава артиста-музикант. „До къде бихме могли да стигнем, ако се оставим да ни провокират обстоятелствата? До къде можем да стигнем, когато нямаме собствено мислене, когато нямаме собствено бъдеще, когато не можем да държим под контрол живота си?“

„Хората, които ние показваме на сцената, реално са хора без бъдеще. Те са хора с амбиции, но тези амбиции са повлияни от бита. В крайна сметка се оказва, че всичко е за пари, за някаква измамна слава, за някаква суета. Не говорим ли за България в момента?“, казва Янкулов.

Мюзикълът "Чикаго" за първи път на българска сцена в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

Мюзикълът „Чикаго“ за първи път на българска сцена в Музикалния театър. Снимка: Музикален театър

„Основният философски въпрос, който си задава всеки човек е – да има или да бъде. В този спектакъл, един от хората, които имат избор е Били Флин. Всички други са движени от обстоятелствата. Били Флин е и човекът, който създава този театър. Той ръководи тази илюзия.

Правната система, подобно на България, е предизвестена. Важното е да имаш достатъчно пари и съответните връзки и познанства, и да знаеш как да владееш медиите. Той разполага с всички тези средства. За това за него е по-скоро важно да се създаде ситуация, в която да му е интересно. За него нещата са ясни, той може да ги контролира. Въпросът е как да стане тази манипулация, така че да бъде по-блестяща, по-видима, по-значима събитийно. Тук става въпрос за творчество в лъжата, за един гений на творческото лицемерие“.

За Били Флин са много интересни „феномените“ като например това, че някои може да има идеали, че някои обичат истински.

Били Флин казва „Виж какво, моето момче, ако Исус Христос беше живял в наши дни, в Чикаго и имаше 5 000 долара и беше потърсил моята помощ, нещата при него щяха да се развият по съвсем различен начин“. Ето за такъв човек говорим и за такава среда на живот“, заключва Тодор Янкулов.

Първите две премиери на мюзикъла „Чикаго“ се състояха на 26 и 27 април в Музикалния театър. Третата приемиера ще бъде на 17 май, 2013 г.

Кадър от репетициите за мюзикъла “Чикаго”

* Статията е публикувана, с друго заглавие, в OFFNews, на 29 април, 2013 г.

Мюзикълът „Чикаго“ на българска сцена

Премиерата на българската версия на световноизвестния мюзикъл „Чикаго“ ще бъде на 26 и 27 април, от 19 ч. в Музикалния театър, в София.

Чикаго - мюзикъл

Мюзикълът „Чикаго“ на българска сцена, на 26 и 27 април, 2013 г.

Мюзикълът е по пиесата „Чикаго” на Морин Далас Уаткинс. Либретото е на Фред Еб и Боб Фос, музиката на Джон Кандър, текстът на песните е на Фред Еб.

Режисьор на българската постановка е Бойко Илиев. Той е известен с режисираната от него рок опера „Исус Христос суперзвезда” и мюзикъла „Зоро”. Поставял е и много театрални постановки в Народния театър и др.

Диригент постановчик е Игор Богданов, гост диригент Жорж Димитров, сценографията е в ръцете на Георги Златанов, художник на костюмите е Цветанка Петкова – Стойнова ( „Зоро”) , хореограф е младата, но вече със сериозни постижения в областта на хореографията Татяна Янева. Екипът цели да реализира свой авторски прочит на мюзикъла, собствена трактовка на образите и драматургията, а не реплика на оригинала.

Българската трупа, която оживява „Чикаго“

Участващите актьори в главните роли на Рокси, Велма, Мама Мортън и Били Флин са избрани с кастинг, проведен в два кръга. Сред изпълнителите са имената и на популярните актьори Нора Караиванова ( Мама Мортън), Марияна Арсенова (Мама Мортън), Людмила Козарева (Велма), Богомил Спиров, Атанас Сребрев, Тодор Янкулов ( Били Флин) , на младите изпълнителки Марина Драгомирецкая, Ели Раданова, Рейчъл Роу (Рокси), Яница Маслинкова и Силвия Филипова (Велма), Добрина Икономова, Еделина Кънева (Мери Съншайн), Николай Борисов, Румен Григоров (Конферансие), Александър Мутафчийски (Еймъс Харт), Иван Панев (Мартин Харисън), Георги Ханджиев (Еймъс Харт).

След големия успех на „Котки” на А.Л.Уебър, рок операта „Исус Христос Суперзвезда” на А.Л.Уебър, „Зоро” по музика на Джипси Кингс, „Чикаго“ е най-новото предизвикателство за трупата на Музикалния театър.

Тя е единствената в България, която може да реализира такъв мащабен проект – български вариант на култовия мюзикъл „Чикаго”. Мюзикълът е имал над 16 000 спектакъла по света и е бил гледан от 17 милиона души по сцените на двадесет и пет държави, между които САЩ, Великобритания, Германия, Русия, Франция, Бразилия, Китай, Япония и Обединените арабски емирства. За целта „Чикаго“ е преведен и изпълняван на девет езика.

Мюзикълът „Чикаго”

Оригиналът на мюзикъла е създаден от Боб Фос през 1975 г. Боб Фос е считан за един от най-големите американски хореографи и режисьори. Той е режисьор на филмите „Кабаре” и „Ах, този джаз”. Римейкът е създаден през 1996 г. в негова памет почти десетилетие след неговата смърт (1987г.) . Бродуейската постановка е с рекорд за най-дълго игран римейк. На Бродуей „Чикаго“ е игран 16 сезона.

Историята

„Чикаго“ разказва за кабаретна актриса, която убива любовника си и след това с помощта на високоплатен адвокат успява да убеди съда в своята невинност и да стане звезда в очите на пресата и обществото –може би публиката е реагирала така, правейки паралел с нашумелия по това време съдебен процес срещу О’ Джей Симпсън.

Историята на римейка включва шест награди „Тони“, получени през 1997 г., два приза „Лоурънс Оливие“ и „Грами“ за най-добър музикален шоу албум.

„Чикаго“ на филм през 2002 г.

„Чикаго“ е филмиран през 2002 г. от „Мирамакс“. Премиерата се е състояла на 27.12.2002 г. Във филма участват Рене Зелуегър (Рокси Харт), Куин Латифа (‘Мама’ Мортън), Катрин Зита-Джоунс (Велма Кели), Ричард Гиър (Били Флин), Джон С. Райли (Еймъс Харт), и Кристин Барански (Мари Съншайн) и е режисиран от Роб Маршал, композитор Джон Кандер. Отличен е с 6 награди „Оскар“, сред които и за най-добър филм. Всички главни герои във филма сами изпълняват песните и танците си по време на филма.

Кой и как написва сценария на „Чикаго“

Морин Далас Уаткинс, студентка в Йел написва като курсово задание пиеса, в основата на която е престъпленията извършени от Бюла Анан и Белва Гертнер, изпълващи страниците на таблоидите през 1924г. В началото тя озаглавявя пиесата „Храбрата малка жена” („The Brave Little Woman“), която по-късно преименува „Чикаго, или играй бейсбол“ („Chicago, or Play Ball“), по късно съкратила на „Чикаго“. Прототип на главната героиня Рокси Харт става Бюла Анан, на Велма Кели — Белва Гертнер, съпруга на Бюла – Алберт Анан става прототип на мъжа на Рокси – Еймъс Харт, а чертите и поведението на адвокатите Уилям Скот Стюарт и Ви-Ви О‘Брайн стават прототип на адвокат Били Флин.

„мерзска, безнравствена и богохулна” пиеса за Jazzy babies

Преподавателят по богословие в Йелския университет нарекъл работата на Уаткинс „мерзска, безнравствена и богохулна”. Въпреки това, дори и той е принуден да признае, че тя е точно описание на морала и нравите на обществото в този момент.

Морин Уаткинс нарича своите две героини „Jazz babies“. Двайсетте години на ХХ век са времето на джаза, годините на първото изгубено поколение на Америка.

Чикаго – блясък, насилие и… джаз!

1924 г. щата Илинойс, Чикаго – градът на лошите момчета, където често музиката от джаз клубовете е прекъсвана от изстрели и кървави престрелки. Блясък, насилие и…..джаз! Това е най-краткото и точно описание за онова време в американският град.

Историята за убийства, алчност, продажност, насилие, прелюбодеяние и предателство започва на 11 март 1924 г. когато е публикувана статията на Морийн Далас Уаткинс, репортер в „Чикаго трибюн” (Chicago Tribune) за извършено двойно убийство от една вариететна актриса. Велма Кели е кабаретна танцьорка и певица. Името й нашумява в пресата след извършеното от нея двойното убийство (убива съпруга си и сестра си). Рокси Харт е никому неизвестна млада жена, мечтаеща за блясъка и славата на певица и звезда на мюзикхол. Убива любовника си, разочарована от неговата лъжа, че той би могъл да я лансира в музикалния бизнес. Така двете момичета Рокси Хард и Велма Кели се срещат в затвор за убийци. За да избегнат смъртното наказание, двете жени наемат Били Флин, най-добрият адвокат в Чикаго, прочут с умението си да манипулира пресата и общественото мнение, обещавайки на Рокси да обърне делото в нейна полза. Когато читателите вече са преситени от клюки и интриги около Велма и любопитството към нейната персона затихва, изгрява звездата на Рокси. Таблоидите гръмват с новини за делото, интереса е огромен. Рокси става известна, Били Флин я превръща в медийна звезда, докато предишната медийна звезда бавно пада и губи обществения интерес.

Премиерата на мюзикъла „Чикаго“ ще бъде на 26 и 27 април 2013 г., от 19.00 ч. в Музикалния театър, в София.

* Публикация в Kultur Bench, 22 април, 2013 г.

„Резерват Северозапад“: изгубени за света, запазили себе си

Резерват Северозапад

Филмът „Резерват Северозапад“ докосна дълбоко сърцето ми. Така, както много често се случва с творчеството на Фенерски! В своя филм, Фенерски е уловил не само трудното време, през което преминава страната ни и дрипавата ни действителност, но се е протегнал отвъд тях и е намерил човека — човека на брега на големия океан на живота. Там където уж се случва всичко голямо и значимо; там където е Европа, благоденствието, цивилизацията. И уж всичко е там в големия океан, а всъщност всичко се оказва тук — на брега, в това голямо туптящо сърце на малкия силует, който привидно безцелно тътри нозе по крайбрежния пясък; къпе се гол в реката, гони говедата по поляната, свири циганска музика, пие до безпаметност ракия в кръчмата и проклина черните си дни: “да съм жив, един ден да умра че да са рода”.

Зиката - един от емблематичните герои във филма "Резерват Северозапад"

Зиката – един от емблематичните герои във филма „Резерват Северозапад“

Същия този малък голям човек се оказва всеки един от нас, внезапно поразен от осъзнаването, че утре на хоризонта на живота нищо няма да е останало от днешните “важни” цели. Само нашите стъпки по пясъка на онзи бряг още ще са там. По тези стъпки ни води Фенерски към тихия спомен на нашето детство — най-здравият подслон и най-сигурната ни обител: “Като порастеш, върни се на село да станеш мъничек”. Ееех, защо застава топка на гърлото ми, докато гледам това, захвърлен на 2000 километра от мястото, където чувствам, че принадлежи сърцето ми? Един от многото малки човеци изгубили се по света в търсене на себе си. Като пристанищен фар, този филм ни подсеща на къде е пътят към дома. Защото в измисления ни свят, е толкова лесно да забравиш, дори помага да забравиш, кой си, за да “успееш”. Както каза Отеца в „Параграф 22“: “В този свят, в който успехът е единствената добродетел, аз обричам себе си на провал”.

“Резерват Северозапад” е един филм за хората, които са се изгубили за големия

Друг герой от филма "Резерват Северозапад"

Друг герой от филма „Резерват Северозапад“

свят, за да запазят себе си. Нещо като малката ни, невзрачна страна — резерват сред Европейските големци, “успяващите”. Както един от героите – Мими, споделя: “Баща ми казваше: “За изпити пари и за умрял баща не се жали”. Едва когато татко умря разбрах, какво е искал да каже: трябва да ценим хубавите неща, докато ги имаме”. Така е и с истинските неща в живота ни: любовта, човещината, смирението, корените ни. Трябва да ги пазим, докато ги имаме. След това вече, ще е късно. Филмът на Фенерски ни връща към тези истини, с бащина ласка изтрива сълзите ни и тихо ни нашепва, че все още не сме напълно изгубени. Просто трябва да следваме стъпките по пясъка, докато не отделяме очи от хоризонта.

Автор: Неор Начев

* Рецензията е публикувана първо в Kultur Bench, на 12 април, 2013 г.

Други статии на Неор Начев в „Двойна измама“

————————————-

На червеноНеор Начев   освен автор, предимно на музикални рецензии и ревюта, той е и основното действащо лице зад българския дарк-уейв акустичен проект На Червено. Текстове и песни на групата може да намерите на следните линкове: сайт на групата, песни в My Space, Facebook, YouTube. Нетрадиционното му собствено име е резултат от опит на майка му, тогава докторантка по молекулярна биология, да впечaтли своя професор като кръсти първородната си рожба на името на разработвания тогава в лабораторията нов елемент, наречен “neomycin resistance element” или накратко “neor”. Впоследствие опитът се оказва неуспешен в повече от един аспекта.

„Шшшт… Попей ми“ – от магистралата в телевизията

Силвия Станоева и София Бобчева в кадър от филма "Шшшт... Попей ми"

Силвия Станоева и София Бобчева в кадър от филма „Шшшт… Попей ми“

София Бобчева е една от изгряващите български актриси. Тя изгря първо на театралната сцена, а не на телевизионния екран. Усещането за актрисата може да се събере в няколко думи – талантлива, естествена, непринудена и със сериозен потенциал на комик.

Последната продукция, в която играе главна роля, е в среднометражния дебютен филм „Шшшт… Попей ми“ на режисьорите Андрей Волкашин и Петър Вълчев. Там София окончателно спечелва зрителите с лекотата, с която играе и хумора, който буди, само с присъствието си. Една реплика, дори един поглед или жест на актрисата са напълно достатъчни, за да предизвикат вълна от смях.

Във филма тя влиза в ролята на Веска – наивно момиче, което мечтае за пари и слава. Наивността и чистотата по детски са типични характеристики, които изключително много се отдават на София Бобчева, в превъплъщението ѝ в различни персонажи. Доказателство за това е ролята ѝ в „Заболяване на младостта“, където играе примерна студентка по медицина, която вярва в любовта и се възмущава от цинизма на мъжете и на своите колежки; както и ролята ѝ в „Пет жени в еднакви рокли“, където героинята ѝ отново е момиче, което наивно вярва в чистата любов. Този неин талант е използван умело и в „Шшшт… попей ми“. И тук, повече от всякога, комизмът е пълен, защото наивността на Веска контрастира ярко със загрубялата представа за любов и успех на магистралната проститутка Беба (Силвия Станоева). Оттук се раждат и култовите реплики, които, казани от София, карат публиката да взривява киносалона от смях (така стана на премиерата на филма в Дома на киното, на 16 април).

Кадър от филма "Шшшт... Попей ми"

Кадър от филма „Шшшт… Попей ми“

Режисьорите много добре са подбрали актьорския екип. Именно затова диалогът и взаимоотношенията между двете главни актриси, както и между целия състав, се получава много добре. Героинята на Силвия Станоева е реалистично представена и правдоподобно изиграна. Самата Силвия Станоева е още една от обещаващите млади актриси. Тази година тя получи наградата ИКАР за дебют (споделен с колегата ѝ Иво Желев) за спектакъла „Клер Мадам Соланж, Игра на Любов и Смърт“.

Филмът „Шшшт… попей ми“ е заснет на фона на зелени поляни, което освен че придава свежест и изчистеност на кадрите, допринася за абсурда и сюрреалистичната обстановка във филма.

“Искаш ли пари? Искаш ли коли? Една от нас бъди, за да знаят името ти!” – това е основната песен на филма и символична мантра на младите момичета като Веска, които в ценностно объркан свят, търсят правия път към своето бъдеще. Благодарение на вече „успели“ в живота жени като Беба и върха на дамите в този бранш Курайма (Снежина Петрова), докато пие лимонада от двулитрова бутилка, Веска бързо се научава как да прави печеливша магистрална любов. И тук, комични моменти не липсват. Представени са стегнато и много естествено. И пак – до голяма степен благодарение на София Бобчева.

Кадър от филма "Шшшт... Попей ми"

Кадър от филма „Шшшт… Попей ми“

Разбира се, не трябва да подценяваме професионалната игра на целия актьорски екип във филма. Всеки един стои точно на мястото си и спомага за цялостта на продукцията. Това са актьорите Китодар Тодоров, Александър Хаджиангелов, Рейчъл Роу, Поли Генова, Антония Йорданова, Сантра.

Важно е да се каже, че въпреки провокативната заигравка с чалгата и чалга културата филмът „Шшшт… попей ми!“ не е саркастична критика. Дори напротив. Филмът разглежда феномена на поп фолк културата през призмата на хумора и ни най-малко през явно критикуване или отричане. Това прави въздействието и посланието му още по-силно.

И накрая – гледайте „Шшшт… попей ми“, не само защото е наистина хубав филм и обнадеждаващ за българското кино, не само, защото можете да видите комично отражение на магистралната ни действителност, в която живеят младите момичета в България, не само заради абсурда, облечен в тигрови дрехи, тичащ по тучните ливади и треви, чакащ на пътя своя късмет да ги качи в скъпа кола без покрив, гледайте филма и защото в главната роля е София Бобчева!

„Шшшт… Попей ми!“ може да гледате отново в края на април в Студио 5 на НДК, както и в клуб Петното в Пловдив. Предстоят прожекции във Варна, Бургас, както и на фестивал в Скопие. Повече информация за продукцията може да получите на страницата на филма във Фейсбук.

* Рецензията е публикувана първо в OFFNews, 17 април, 2013 г.

„Фамилията“ като „Стъклен дом“ – изпробваната формула

Фамилията

„Фамилията“ – новият сериал по Би Ти Ви, който в някои отношения доста прилича на „Стъклен дом“

Новият български сериал „Фамилията“ на bTV, чиито първи две серии бяха излъчена в неделя вечер (7 април), поразително прилича на успешната продукция „Стъклен дом“.

„Стъклен дом“ беше първият сериал, който преобърна представите за български сериен филм и получи безспорен успех и зрителски интерес.

Изглежда продуцентите Димитър Митовски и Димитър Гочев („Камера“) са опитали да приложат успешно работещата формула и в новата си продукция. Разбира се, сюжетът е друг, но в основата си „Фамилията“ не спира да ни напомня на „Стъклен дом“, особено когато виждаме същите актьори да играят подобни персонажи и характери. Във „Фамилията“ Стефан Данаилов отново играе богат шеф – Борис Арнаудов, глава на голяма фамилия, чиито членове работят за семейния бизнес. Бизнесът им е в тясна връзка с политическата власт в страната. В „Стъклен дом“ беше в същата роля, само че там бизнесът беше свързан с мола. Асен Блатечки, който е в главната роля, играе журналистът Стефан Марков. Той не спира да пуши трева, пристрастен е към покера и е затънал в дългове. Възможност да си върне дълговете и да спечели пари е предложението на Борис Арнаудов да напише биография за него. Целта е биографията да покаже светлата страна на богатия бизнесмен и да разкаже за неговия път към върха.

Като част от имиджа на лошото момче, което не се обвързва и задържа в нищо и с никого, в апартамента на героя на Блатечки винаги се навъртат хубави момичета, най-често студентки от Факултета по журналистика. А той често ходи там, за да вижда своята преподавателка – Рени Ковачева (Цветана Манева). Сцените между тях двамата напомнят – първо на сцените между Чарли (Асен Блатечки) и майка му (Илка Зафирова) в „Стъклен дом“ и второ на сцените между Иво (Захари Бахаров) и майка му (Цветана Манева) от сериала „Под прикритие“. Лошото момче тръгнало да пропада и жената – майка, преподавател, ментор в живота, която иска да го спаси и да го накара да влезе в правия път. Той винаги казва „добре“, за да я успокои и след това продължава, както си знае. И точно с този си своенравен характер печели симпатиите на зрителите.

И тук, както в „Стъклен дом“, любимата на героя на Блатечки е изиграна от Радина Кърджилова (Ива), също журналистка, безследно изчезнала, може би умряла. Това остава загадка. Отново обаче връзката им е базирана на привидни противоречия и неразбирателства, които се оказват всъщност и най-притегателната сила за любовта им. Химията в този тип отношения им се получава на екрана и това го видяхме, още когато играха Чарли и Сиана.

В придържането към архетипите няма нищо лошо, но изиграването им по идентичен начин от същите актьори и лица обърква зрителя кой точно сериал гледа, пък и доскучава. Може би от страх за успеха на продукцията, екипът на „Фамилията“ не се е осмелил да рискува с много нови лица за главните роли. Заложили са на вече успешни и утвърдени  имена. Безспорен е фактът, че на Асен Блатечки му се отдава да играе лошото момче и го прави с лекота и чар. Цветана Манева и Стефан Данаилов са доказали се върхове в актьорската игра и обаянието им не подлежи на коментар. Радина Кърджилова също има свой характер пред камерата. И все пак, влизането им в едни и същи персонажи, без грам разлика в поредица от сериали, освен за зрителите, може би не е предизвикателство и за самите тях.

Основните похвати за създаване на завръзка и съспенс отново са копирани от „Стъклен дом“. Акцентирането на конкретни кадри кара зрителят сам да се досеща какво може да означават те и как е вероятно може да се развие сюжетът. Може би това са основни правила при създаването на подобни сериали, но зрителят не го напуска усещането, че гледа нещо вече гледано.

В една от сцените, в която фамилията вечеря, един от столовете остава празен. Камерата на няколко пъти се задържа върху него, а музикалният съпровод подсказва, че тук става нещо съмнително. После се дава за кратко тъмна стая, в която се вижда бледият образ на героинята на Ваня Цветков, вероятно съпруга на Борис Арнаудов (Стефан Данаилов). Създава се очакване у зрителя, какво ще се случи. Въпреки че в името на завръзката някои моменти се получават недостатъчно реалистично (подобни дребни пробойни имаше и в „Стъклен дом“), сюжетът върви увлекателно. Моментите на близките отношения на големи бизнесмени с политическата власт и финансовото подпомагане, което те предлагат задкулисно, са заявка за адекватно представяне на българската действителност.

И „Фамилията“, и „Стъклен дом“ са на едни и същи продуценти, така че макар и да има прилики в основната конструкция и актьорския състав, те взаимстват и копират от себе си. Следващите серии и реакцията на зрителите ще покажат дали решението им да заложат на изпитаната успешна формула, като правят подобен на „Стъклен дом“ сериал , ще им донесе същия успех и за „Фамилията“.

* Рецензията е публикувана първо в OFFNews, на 8 април, 2013 г.

„Недадените“ – сериалът за спасението на българските евреи

Жак Ешкенази (Димитър Живков) се влюбва в Сара (Гергана Плетньова). Той е сирак и семейството на Сара го приема като свой син. Животът им върви нормално в семеен уют и щастие, докато не идва 1940 г., когато  започват техните страдания. И всичко само заради това, че са евреи – преследват ги, гонят ги, за да ги изпратят във фашистките лагери на смъртта.

Това е част от сюжета на най-новия български сериал „Недадените“, който тръгва по БНТ от 21 март, от 21.00 ч. Сценарист е Емил Бонев, режисьорите са Вито Бонев и Иван Митов. Продуцент е Мирослав Боршош. Филмът е от 12 серии и е посветен на спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. Тази година България отбелязва 70 години от спасяването им.

Кадър от сватбата на  Сара (Гергана Плетньова) и Жак (Димитър Живков), в сериала "Недадените". Снимка: Артишок

Кадър от сватбата на Сара (Гергана Плетньова) и Жак (Димитър Живков), в сериала „Недадените“ по БНТ. Снимка: Артишок

В главните роли на продукцията влизат актьорите Камен Донев, Мариус Куркински, Лидия Инджова, Стоян Радев, Виктория Колева, Ирини Жабонас, Явор Бахаров, Владимир Пенев (от скоро и министър на културата в служебното правителство), Стефан Вълдобрев, който е и автор на музиката на сериала, Гергана Плетньова, Димитър Живков, Димитър Баненкин, Пенко Господинов и др.

В ролите на Жак и Сара са младите, но с вече доказан талант артисти Димитър Живков и Гергана Плетньова. Те, както и останалите актьори в продукцията, са получили специална покана за участие от сценариста Емил Бонев. Гергана и Димитър споделят, че за тях това е било голямо събитие и включването им в сериала е едно от най-големите професионални предизвикателства, които са имали до момента. И за двамата е било много вълнуващо да играят пред камерата с доказали се имена като Мариус Куркински, Камен Донев, Стоян Радев и др. Казват, че актьорският състав е изключително добре подбран и веднага се е получила много добра екипност и синхрон в играта пред камера.

Гергана Плетньова в кадър от филма "Недадените". Снимка: Артишок

Гергана Плетньова в кадър от филма „Недадените“. Снимка: Артишок

„Със Стоян Радев, който играе мой баща, и Виктория Колева – моята майка в сериала, толкова естествено се получава играта, че само с поглед се разбираме“, споделя Гергана Плетньова. Заедно със Стоян Радев тя си е партнирала в много постановки на сцената на варненския театър. Там Гергана играе три години – от 2010 г. – 2012 г. За последната си роля на Соня в спектакъла „Вуйчо Ваньо“ е номинирана за Икар 2013 г., за водеща женска роля. А в киното Гергана сме я гледали във филмите „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“, „Военен кореспондент“ и „Зад кадър“. „Недадените“ е първият сериал в кариерата й.

За героинята, която играе там, признава, че не е бунтарка, а по-скоро грижовна и женствена. Чувства се добре в семейството си, което е много сплотено. Именно тази силна връзка между тях им помага по-лесно да се справят в борбата за своето оцеляване. „Във филма има много тежки емоционални моменти. За да можеш да ги изиграеш добре и истински, трябва освен добра концентрация, да имаш и богат емоционален албум“, казва Гергана Плетньова. „Разлистваш този албум със случки, с хора, с моменти и в зависимост от това какво ти трябва влизаш пак в тях, в конкретната емоция, която трябва да представиш. След като изиграеш сцената, трябва да мине известно време, за да се възстановиш от емоцията. Това е нормално, иначе не си човек“.

„Трябва да имаш т.нар. емоционална памет“, добавя Димитър Живков, съпругът на Гергана във филма. Една от силно емоционалните сцени за него, която е трябвало

Димитър Живков в ролята на евреинът Жак в сериала "Недадените". Снимка: Артишок

Димитър Живков в ролята на евреинът Жак в сериала „Недадените“. Снимка: Артишок

да изиграе е била, когато героят му губи почва под краката си и нервите му избиват рязко. Това го кара да скочи върху друг човек и направо да го убие. „Тези хора живеят месеци наред в някакво тясно, затворено пространство. Това принизява човешката мисъл и изпъкват напред първичните емоции и инстинкти, и най-малкото

нещо започва да те кара да излизаш извън кожата си. Тази сцена беше трудна за мен, защото трябваше да бъде хем експресивна, хем да не бъде преиграна и театрална“, обяснява Димитър. Друг по-труден момент за него е бил по време на сватбата, когато е трябвало да каже няколко реплики на иврит. Притеснявал се е, защото получава текста в последния момент и е имал твърде малко време, за да го научи. В крайна сметка се справя успешно.

Името на Димитър Живков е познато от сериала „Отплата“ по Нова телевизия и от участието му във филма „Футболни хамелеони“. Най-популярен обаче става с авторския си моноспектакъл „Живак“. Заради него се случва някои негови почитатели вместо Димитър да го наричат Живак или Живко, както се казва героят му там. Сценария на култовия спектакъл той написва сам, изцяло на родния си врачански диалект. Режисьор на постановката е Димитър Стефанов. „Живак“ в момента се играе на сцената на Кукления театър в София. Димитър Живков участва също и в постановките „Прелестите на изневярата“ и „Любов по график“ в Сатиричния театър, както и в импровизационен театър в Славянска беседа, чиито премиерни спектакли са на 17 и 19 март. Въпреки всичките си роли до сега, участието в „Недадените“ остава професионално най-сериозната роля за актьора до момента.

За своя герой в сериала – Жак Ешкенази, Димитър споделя, че не е базиран на конкретна личност. „Той е по-скоро събирателен образ на всичките онези млади хора – евреи, на които им се е случило това нещастие“, казва той. „Жак преминава през препятствията заедно със семейството на съпругата си Сара. Това са хора, които тепърва опознава, но и на които се доверява безпрекословно. Това, което ги обединява, е ситуацията, в която са поставени, принизени буквално до най-нисшата форма на живот.“

Преди да започнат снимките, Димитър се е подготвял за историческия сюжет, като гледал документални филми за евреите и тяхната съдба, чел разкази на хора, които са преживели събитията. В подготовката много са му помогнали разговорите и обсъжданията по темата с останалите актьори и сценариста.

Екипът на сериала "Недадените", след премиерната прожекция на първия епизод във Военния клуб, на 18 март, 2013 г. Снимка: Бистра Величкова

Екипът на сериала „Недадените“, след премиерната прожекция на първия епизод във Военния клуб в София, на 18 март, 2013 г. Снимка: Бистра Величкова

„За нас беше много важно да се получи реалистично и истинско. Това говорихме и помежду си с колегите, че трябва да бъдем верни на екрана“, обяснява Димитър. „За много хора това може би е фикция, нещо, което се е случило някога. Има обаче огромна общност, която ще гледа този филм и ще възприема героите като своята баба или дядо, които наистина са преживели тези събития.“

Димитър Живков и Гергана Плетньова споделят, че партньорството помежду им се е получило много добре и са играли с лекота общите сцени. А какво се случва с любовта им на екрана и как тежките исторически събития им повлиява ще разберем, от 21 март, когато станем свидетели на първата серия на „Недадените“, от 21.00 ч. по БНТ.

* Публикация в OFFNews, 15 март, 2013 г.

Филмът „Витоша” – социално ангажиран, не и емоционално

„Браво, Цеко!”, провикна се някой от задните редове на зала 1 в НДК, докато на големия екран се виждаше един от спрените лифтове на Витоша. Кадърът е част от българския документален филм „Витоша” на режисьора Любомир Младенов, с чиято премиера се откри 17-тият София Филм Фест.

Документалният филм "Витоша" на Любомир Младенов. Снимка: София Филм Фест

Документалният филм „Витоша“ на Любомир Младенов. Снимка: София Филм Фест

Иронично подметната реплика е към Цеко Минев, собственик на ски съоръженията на Витоша, както и човекът, смятан за един от основните виновници за възникналите проблеми с планината и невъзможността през последните години тя да се ползва от хората, поради неработещите лифтове.

Филмът е важен с това, че е фокусиран към актуалните проблеми около планината. Чест прави на организаторите на софийския филмов фестивал, че избират именно тази премиерна лента за откриването му.

„Витоша” започва с фактология за самата планина, какви видове растения и животни има там, защо природата е толкова уникална. Показват се красиви кадри от планината. А за самата нея ни разказва запаленият планинар Бай Бичи, който още от млад, а и до сега, до късна възраст, почти всеки ден се качва до Черни връх по два пъти. Дори мечка го е срещала по пътя, но му се разминало само с едно „Здрасти”. Хубава е историята за личната връзка с планината, която разказва алпинистът Дойчин Боянов. Той има зад гърба си три покорени осем-хилядника. От малък е израснал в полите на Витоша и признава, че планината му е дала най-важните човешки ценности. Архитектът Христо Генчев пък обяснява какви са възможностите за застрояване на района в близост до планината. Чрез архивни кадри се разказва за историята на 150-годишното туристическо движение “Алеко Константинов”. Вижда се как хората с костюми са се качвали да строят хижи и пътища с голи ръце – като доброволци.

Табелките, които оставя собственоръчно Бай Бичи по туристическите пътеки на Витоша. Снимка: от филма "Витоша"

Табелките, които оставя собственоръчно Бай Бичи по туристическите пътеки на Витоша. Снимка: от филма „Витоша“

След като планината е представена в географски и исторически план, във втората част на филма се показват съвременните проблеми, възникнали около Витоша от 2009 г. насам. Разказва се за конфликтите относно застрояването, опитите за промени в закона за горите, целящи разрешение за изсичане на гори, с цел изграждане на нови ски съоръжения и туристически обекти. Накрая се показват и документални кадри от най-масовите протести в защита на Витоша – тези на Орлов мост от лятото на 2012 г., които оказват сериозно влияние върху крайното политическо решение – промените в закона не се приемат.

Филмът е заснет професионално, кадрите са плътни, има художествени моменти, макар и не много, темата, за която разказва, е важна, особено за хора, свързани по някакъв начин с планината. Въпреки всичко това човек остава с едно празно усещане и непълна удовлетвореност след края на филма. Остава някак недокоснат, недостатъчно разчувстван, а тематика предполага подобни усещания. Възможна причина за този леко дистанциран вкус, който остава, е фактът, че самият режисьор на филма от самото начало не се е чувствал достатъчно ангажиран с темата за Витоша. Той сам признава в интервю: “В първия момент ми се стори, че това не е моята тема, защото е много публицистична. Аз съм кинорежисьор все пак, но приех. Натежа това, че е защитена територия и там камера не е стъпвала. Това място си има свои закони. Беше ми много любопитно. Аз бях човек, който не познава нещата отвътре и пита”.

Да. Това се усеща. Усеща се, че това не е „неговата тема”. Особено от хора, които са пряко свързани с Витоша.

Трябва също да се отбележи, че филмът не започва достатъчно ударно, така че веднага да прикове вниманието на зрителите. Започва с глас зад кадър, който говори като в стихотворна форма колко е прекрасна нашата планина. Прекалено дълго продължава усещането за патетичност, но всъщност казаните думи нямат достатъчно силен заряд и въздействие.

Друг проблем на филма, за който може да се помисли е дължината му – 70 минути, както и монотонността на някои от кадрите. Може би последното е имало за цел да се подсили художествения ефект, но не навсякъде се е получило. По-стегнат и по-синтезиран филм вероятно би бил и по-въздействащ. Най-необяснимото е, че кулминацията на филма с протестите на Орлов мост и сблъсъците с полицията е оставена най-накрая.

Документалният филм "Витоша" на Любомир Младенов. Снимка: София Филм Фест

Документалният филм „Витоша“ на Любомир Младенов. Снимка: София Филм Фест

Изненадващо е, че виждаме този най-силен емоционален заряд чак във финала. Някак прекалено стриктно са отделени тематичните части на филма, не се преплитат, а се представят хронологично във времето, което на моменти отегчава. Също така филмът не представя другата гледна точка в конфликта с Витоша. Виждаме единствено позицията на защитниците на планината, но не и тази на инвеститорите и политиците.

Самият режисьор обяснява обаче, че това не е била неговата цел. Относно този въпрос в свое интервю той споделя: „Във филма няма никакъв вид разследване, не се казва кой е виновен. Няма я и другата страна в казуса. Затова може да се каже, че става дума по-скоро за апология на хората, които защитават Витоша. Всъщност филмът не е изчерпателен в никоя посока и няма такава претенция. Цялото нещо се оказа една бездна.”

Въпреки тези забележки трябва да се признае значимостта на този филм и важният му принос в отразяването и запечатването на историческите събития, случили се около Витоша през последните години. Филмът ще бъде все по-ценен във времето, защото когато започнем да забравяме какво се е случило, за какво и срещу какво сме се борили, винаги ще можем да си пуснем „Витоша” и да си припомним. Защото паметта е най-сигурната защита срещу повтаряне на грешките.

* Рецензията е публикувана, с друго заглавие, в OFFNews на 11 март, 2013 г.

Накаран да замлъкне… с чадър. Документален филм за Георги Марков

Георги Марков

Георги Марков

На 7 септември 1978 г на моста Ватерло в Лондон се случва едно от най-мистериозните политически убийства от времето на Студената война. Българският дисидент Георги Марков е отровен с пробождане в крака, както си мисли той – с върха на чадър. Четири дни по-късно, на 11 септември 1978 г. той умира вследствие спирането на поредица органи. Това е може би единственото политическо убийство от онова време, толкова детайлно описано и коментирано, което остава все още неразкрито.

Именно за това убийство обвързано с историята и острото противопоставяне на Изтока и Запада разказва най-новият документален филм „Накаран да замлъкне. Писателят Георги Марков и убийството с чадър“. Режисьор и сценарист на филма е Клаус Дексел. Световната премиерна прожекция на филма се състоя първо в България на 14 март като част от 17-тия София Филм Фест. Авторът на филма, съпругата на писателя – Анабела Маркова, както и  част от екипа на продукцията присъстваха на прожекцията у нас.

Кой е Георги Марков

Георги Марков, писател, преквалифицирал се по принуда в журналист, емигрира 1969 г.  от България на Запад, след като поредица негови пиеси са свалени от сцената или забранени след смазването на Пражката пролет и окупацията  на Чехословакия от войските на Варшавския договор.

От началото на 60-те години той се счита за един от най-надарените млади български автори. Неговите романи и разкази са превеждани в чужбина, пиесите му се играят в редица страни от социалистическия блок. Творбите му от този период, в които се разглеждат проблемите на социалистическото ежедневие („Жените на Варшава“, „Покушителите“) са силно повлияни от „раведряването“ в културата на Източния блок, белязало края на 60-те години.

По това време в София той принадлежи към един тесен елит от творци и интелектуалци, с който притежаващият цялата власт в държавата обича да се обгражда. Достъпът до този привилегирован кръг му позволява много добре да опознае Живков и да изследва както слабостите и грешките му, така също неговите силни страни.

След забраняването на неговите пиеси и романи благодарение на все още много добрите си връзки Марков успява да получи виза и да замине за Италия при условие, че след три месеца ще се завърне в България. След изтичането на определения срок обаче той отказва да се върне и остава първоначално в Болоня при своя брат, който е емигрирал преди това.

През 1970 година Георги Марков решава да се установи в Лондон, където отначало през 1971 г. е назначен в българската редакция на Би Би Си, а по-късно получава ангажименти от Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“.  Още през 1972 г. като „предател“ получава от българския съд задочна присъда за „вражеска дейност“ в размер на шест години и половина затвор.

Кадър от документалния филм  "Накаран да замлъкне. Писателят Георги Марков и убийството с чадър"

Кадър от документалния филм „Накаран да замлъкне. Писателят Георги Марков и убийството с чадър“

„Задочни репортажи за България“

В своята ежеседмична поредица „Задочни репортажи за България“, излъчвана неделя вечер за  „Радио Свободна Европа“ той критикува остро тоталитарната система в своята родина и особено държавния ръководител. Поради краткото си пребиваване в близкия кръг на Тодор Живков Георги Марков може да включи в журналистическите си материали редица конкретни коментари и преки лични наблюдения, които придават на репортажите му за Живков висока степен на автентичност.

Според генерала от КГБ и бивш заместник началник на съветското контраразузнаване Олег Калугин в края на 1977 г.  в Москва е пристигнало писмо от тогавашния български министър на вътрешните работи Димитър Стоянов. В него по поръчение на Тодор Живков се търси помощ от съветските другари за елиминирането на „предателя“ и „врага“ Георги Марков. Андропов, тогавашен шеф на КГБ, отказва пряко участие, но дава съгласие да бъде оказана техническа помощ. Първите два опита за отравяне – единият през февруари 1978 г. в Мюнхен, където Марков пребивава две седмици, за да направи записи в студиото на „Свободна Европа“  –  най-вероятно са проведени самостоятелно от българските служби. Те се провалят поради лошата подготовка, което е предизвикало гнева на Тодор Живков.  Активното участие на КГБ става все по-наложително и в София пристига екип от сътрудници на Олег Калугин. Заедно с арсенала от техническо оборудване те доставят в България и разработената още през 1944 г. в секретната лаборатория „12“ бързо действащата и по-това време невъзможна за откриване отрова рицин. Съществуват свидетелства, че за създаването на този препарат са извършвани жестоки експерименти върху стотици германски и японски  военнопленници.

Едва третият опит за убийство – на моста Ватерло в Лондон през септемви 1978 г. е успешен. Марков умира на 49 години, а съпругата му Анабел, по баща Дилк, остава вдовица с тригодишна дъщеря.

Предполагаемият извършител – Франческо Гулино или още агент „Пикадили“

Предполагаемият убиец на Георги Марков - Франческо Гулино (агент Пикадили). Снимка: „Аудиовидео Орфей“

Предполагаемият убиец на Георги Марков – Франческо Гулино (агент Пикадили). Снимка: „Аудиовидео Орфей“

Предполагаемият извършител, агент „Пикадили“ , известен още като Франческо Гулино е италианец с датско гражданство. През 1971 г. на 25 годишна възраст, той е вербуван от българските тайни служби, след като на два пъти преди това е арестуван с „обвинения“ за трафик на наркотици. След подписването на декларация за сътрудничество Гулино е подпомогнат да започне самостоятелен бизнес като търговец на антикварни предмети и картини в Копенхаген. По това време датските тайни служби са концентрирани върху дейсността на съветските агенти и очевидно са подценили дейността на българските тайни служби на своя територия.

През 1977 г. „Пикадили“, както е наричан Гулино в архивите на Държавна сигурност, посещава четири пъти Англия. Поради унищожаването на неговото работно досие точният оперативен характер на задачите трудно може да бъде установен. При по-късните си разследвания Скотланд Ярд установяват, че при всичките си посещения Гулино винаги е отсядал в непосредствена близост до жилището на Георги и Анабел Маркови. Вероятно  една от задачите му е била да изучава навиците и ежедневните маршрути, по които се движи Георги Марков. В досието му, изследвано от българският журналист Христо Христов, материали от което са публикувани в неговата книга „Двойният живот на агент Пикадили“ съществуват доклади за провеждано няколкоседмично обучение на Гулино през декември 1977 г.  Документирано е също така, че след извършването на убийството агент „Пикадили“ напуска Англия и никога вече не се връща там. Няколко месеца след 10 ноември 1989 г. непосредствено преди демократичните избори през юни 1990 г. Франческо Гулино е „замразен“ като активен агент.

Едва след смяната на властта в България след изборите в края на 1991 година българското разследване на убийството на Георги Марков е насочено  да търски улики във връзка с агент „Пикадили“. Въз основа на намерените в архива на Първо главно управление два тома лично дело на Франческо Гулино като сътрудник на ДС той е издирен и арестуван през февруари 1993 г. в Копенхаген. Проведен е деветчасов разпит от британски и български следователи в присъствието на датските власти. Впоследствие българските прокуратура и следствие отказват да предоставят официално исканите от датските правови органи документи и това ги принуждава да освободят от ареста Франческо Гулино. Седмици след това той напуска Копенхаген и изчезва от полезрението на следователите.

Филмът може да се гледа в кината за ценители, онези, които не са вградени в гигантските търговски храмове на консуматорството!

Семейна кабеларка на сцената на Народния или „Досието на една Ж.“

„Какво искаш? Да оставя помията и да бъда обективен ли? Еми не мога! Ако кажа истината утре никой повече няма да ме види“. Това казва журналист, водещ на телевизионното предаване „Погнуса и гняв“, в новия спектакъл „Досието на една Ж.“ в Народния театър. Пиесата е по текст на Петър Маринков, поставена от режисьора Боил Банов.

"Досието на една Ж.". Снимка: Атанас Кънчев

„Досието на една Ж.“. Снимка: Атанас Кънчев

Действието на спекаткъла се развива в семейна кабеларка, където съпругът (Герасим Георгиев – Геро) е водещ, съпругата (Албена Михова) е режисьор на пулта, а бащата (Кирил Кавадарков) – оператор на единствената камера в студиото. Обстановката и работата в тази самоделна телевизия е представена много правдоподобно с ирония и хумор. Герасим Георгиев – Геро е облечен в абсурдни и смешни дрехи за водещ на телевизия – червени карирани гащи, червена риза; Вместо обувки е с пантофи, намек за това, че студиото всъщност се намира в домът на водещия.

Не само на външен вид, но и като поведение Геро блестящо пресъздава типичния водещ – в приповдигнато настроение, бързо говорещ, рядко слушащ събеседника си, търсещ сензация и скандал, борещ се единствено, и само за висок рейтинг. Самочувствието му и високите амбиции за семейната телевизия контрастират с цялата абсурдна обстановка, в която се случва реализирането на предаването.

Студиото е бедно и разбито, има само един стол за водещия и когато има гост в предаването се налага да го поканят да седне на малка табуретка; режисьорката – съпруга непрестанно пие водка и крещи от апаратната; възрастният баща – оператор снима на единствената камера, която изглежда по-скоро като любителска. Зрителските обаждания в ефир се правят или от пияната съпруга на водещия, която си преправя гласа при всяко ново обаждане, сякаш е друг човек или от бащата-оператор. Други зрители, ако въобще има такива на тази телевизия, и да искат не могат да се обадят в ефир, защото от семейната кабеларка не са платили сметките си за телефон. Върхът на абсурда се стига в момента, в който докато тече предаването изгасва тока. Оказва се, че и той не е платен.

"Досието на една Ж.". Снимка: Атанас Кънчев

Герасим Георгиев – Геро в „Досието на една Ж.“. Снимка: Атанас Кънчев

„Не се научихте да пестите, за това сме фалирали“, възмущава се шефът на семейната кабеларка. А на критиките на съпругата му, че телевизия не се прави с една камера, той отговаря: „Паганини е свирил на една струна, значи и една телевизия може с една камера“. Проблеми, неуредици, бой, алкохол и мизерия, всичко това се случва в телевизията по време на рекламите и преди да започне предаването. Всичко това, което зрителите никога не виждат, защото веднага щом влезе в ефир, водещият се усмихва широко, става приповдигнато любезен и по никакъв начин не издава какво се е случвало до преди малко.

Препратките и асоциациите с настоящото състояние на медиите и обществото са явни и много точни. Режисьорът на постановката Боил Банов, споделя че строго се е придържал към текста на Петър Маринков и самият бил изненадан от неговата актуалност днес.

Кулминацията в постановката идва, когато в предаването „Погнуса и гняв“, където отдавна никой не иска да гостува като събеседник, съвсем случайно пристига мъж, който планува да се самоубие. Прекрасна новина за телевизията. Водещият се екзалтира от идеята, че не само вече има гост в предаването, но и че той може да се самоубие в ефир, което ще донесе висок рейтинг. Скоро обаче водещият решава, че за още по-голям зрителски интерес към самоубийството трябва да се прикачи някаква кауза, обществено значима причина – например недоволство от правителството, отчаяние от корупцията. Уви, причината заради, която човекът иска да се самоубие е далеч по-необичайна – той иска да се самоубие заради всичките жаби, които умират на Околовръстния път, докато колите препускат с бърза скорост. Жаби или жени, които според оператора напоследък си приличат, защото и едните и другите са с дълги крака, големи очи и дебели устни. Човекът, който иска да се самоубие има жаба, която се е изгубила и това е още една причина за крайното му решение. Накрая в телевизията влиза и Килъра (Сава Драгунчев), който обяснява, че иска и той да бъде под светлината на прожекторите и да излезе от анонимност, защото и килърите са хора, които, когато не са на работа и не убиват – четат поезия. Така абсурдът и гротеска в семейната кабеларка достигат своя връх.

"Досието на една Ж.". Снимка: Атанас Кънчев

„Досието на една Ж.“. Снимка: Атанас Кънчев

Единствено заглавието, на пиесата „Досието на една Ж.“, не отразява съвсем точно сюжета на постановката, а и не привлича достатъчно вниманието. Може би повече би подхождало, например заглавието „Погнуса и гняв“, както се казва предаването в кабеларката. В крайна сметка, това е режисьорско решение и може би Боил Банов има своите мотиви да заложи на това заглавие.

Пиесата „Досието на една Ж.“ поднася кривото огледало към обществото ни и чрез хумор критикува настоящето. В това огледало виждаме как медиите са се взели толкова на сериозно, че не виждат абсурдната среда, в която съществуват, забравили са основната си функция – да помагат и информират хората, приели са сензацията и рейтинга като основна цел. За това, ако искате да разберете как работи една телевизия у нас (в случая кабелна) не ходете в телевизията, а отидете на театър – кривото огледало там е по-истинско от това, което застава пред него.

Постановката “Досието на една Ж.” можете да гледате на открита сцена “Сълза и смях”, в Народния театър на 28 февруари, както и на 11, и 23 март.

* Публикация в OFFNews, 26 февруари, 2013 г.