Сингапур – страната, в която бъдещето вече се е случило

Правила, сигурност, мултикултурализъм, лукс и… пълна липса на лична неприкосновеност ви очакват в Сингапур. 

Марина Бей, Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Ако посещението на Виетнам е като пътешествие в миналото и жив музей на комунизма, то това на Сингапур е истинско пътуване в бъдещето и поглед към модерно функционираща авторитарна държава, която просперира. Сингапур е страната, в която бъдещето вече се е случило. И то най-новото бъдеще, онова, което дори в Япония все още не е дошло, въпреки напредъка й. А Европа, възприемаща себе си за развит западен континент е доста далеко от разитието и стандарта на живот до които е достигнала страна като Сингапур (малък град-държава в Югоизточна Азия). Америка, вероятно са искали да изглеждат така или някога са били високо развити подобно на Сингапур. Днес обаче САЩ могат само да си спомнят какво са имали и към какво са се стремяли в дългия период между Голямата депресия от 1929 г. и глобалната финансова криза на “Спукания балон” от 2007 г. Сингапур изглежда като мястото за което хората ще мечтаят, така както преди всички мечтаеха за Америка.

Летището “Чанги” в Сингапур – най-модерното летище за 2016 г.

Летището „Чанги“ в Сингапур с жива растителност, палми и езера. Снимка: Бистра Величкова

Пристигайки от Ханой (Виетнам) в Сингапур веднага се вижда силният контраст между двете страни. Само на 3 часа път със самолет, а толкова голяма разлика в стандарта на живот и развитието. Усещането е сякаш не летиш от една азиатска страна до друга, а прелиташ от една планета на друга. Първите впечатления за високо развита страна започват още от летището Чанги на Сингапур. Летището е много луксозно, с мраморен под и килими, стените са направени от стъкла, така че да влиза слънчева светлина, има истински палмови дървета и трева, засадени в пръст между бляскавия теракот на пода на летището. Сред тропическата растителност се виждат румолящи поточета и рекички. Също така има специален кът за децата, където има дълга пързалка висока 3 етажа (според етажите на летището) и извиваща се като водна ролба.

Тропическа растителност с езеро с риби на летището Чанги, в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Луксозни и богати летища са и тези във Франкфурт (Германия), Доха (Катар) и Дубай (Обединени арабски емирства) и други, но това, което предлага летището “Чанги” в Сингапур надминава очакванията и на най-преситените от лукс и удобства пътници.

Летището “Чанги” в Сингапур е на първо място в световната класация за най-дбори летища за 2016 г., според консултанската компания Skytrax, една от най-авторитетните в сферта на авиацията. На второ място за 2016 г. e летището “Инчон” в Южна Кореа, а на трето е това в Мюнхен.

Камери навсякъде – или спокойствие и сигурност за сметка на лична неприкосновеност

Камери за следене на сигурността в Сингапур има навсякъде. Снимка: Бистра Величкова

Още от самото летище в Сингапур, мерките за сигурност правят силно впечатление, военни с автомати патрулират точно при изхода на пристигащите. Вече влязъл в самия град няма как да не забележиш стотиците камери, които те следят от всеки ъгъл и всяка точка на тавана в ресторант, магазин, бар, метро и т.н. Толкова много камери за наблюдение на обществени места не бях виждала никъде, дори и в Щатите, които са известни със своята склонност за свръх следене на гражданите.

Плакати в метрото, които обясняват, че полицията патрулира навсякъде с цел сигурност на гражданите и може да поиска внезапни проверки на всеки един. Снимка: Бистра Величкова

Камери (CCTV – Closed-circuit television videо surveillance) има през няколко метра в метрото. На свързващите линии, където хората се прекачват за различни посоки и минават по-голям брой хора има шест броя камери, закачени в кръг на тавана, така че да дават 360 градусова видимост на района. Картата за пътуване в метрото, се зарежда с пари на специална за това електронна машина. На екран тя показва всичките ти пътувания, откакто си купил картата – през кои спирки си минал и колко ти е струвало.

Спирка на метро в Сингапур, с множество камери за следене. Снимка: Бистра Величкова

Имейлите, които си пишеш с местни жители на Сингапур не са криптирани, както е по подразбиране в настройките на имейлите в Гугъл (Gmail). Това означава, че при необходимост кореспонденцията между двама човека може да се прочете от трето лице, напълно свободно. Също така, на обществени места, в хотели, ресторанти и т.н., ако искаш да се свържеш с мобилния си телефон към безжичната интернет мрежа, винаги се изисква регистрация, при която трябва да се попълнят множество лични данни – име, ЕГН, телефон, адрес. Ако не се попълнят, не ти се позволява достъп до мрежата. Още един начин за следене е предложението за ползване на мобилен телефон с безплатни разговори, предоставен от хотела, в който сте настанени. От начало, услугата ви изненадва, а малко по-късно разбирате, че това е още един метод за да ви проследят с кого говорите, кои интернет страници посещавате и къде в града се намирате.

Символът на Сингапур – Мерлион – лъв с тяло на риба на фона на небостъргачите. Снимка: Бистра Величкова

Всички тези мерки за сигурност създават усещането, че отвсякъде си следен и наблюдаван. На всеки един гражданин на територията на Сингапур се знае всяка една стъпка и действие. Явно именно на това се дължи и високото ниво на сигурност и класацията на страната като държава с най-ниско ниво на престъпност в света. И наистина, трябва да се признае, че когато върви човек по улиците на Сингапур и в метрото, без значение дали е през деня или късно вечер, се чувства спокоен. Не се чувства застрашен. В централните части и на спирките на метрото не се виждат съмнителни лица, бездомници и алкохолици, по улиците няма просяци.

Пристанището Кларки, с множество нощни барове и дискотеки. Снимка: Бистра Величкова

Без значение дали сте в арабския квартал, индийския, китайския или пък на пристанището с множество барове Кларки (Clarke Quay), навсякъде човек се чувства спокоен, хората са миролюбиви, въпреки различията в културата и религиите си, и никой не се опитва да създава проблеми на другите.

Камери има и в барове, и дискотеки

Нощен изглед към Сингапур от последния етаж на хотела Марина Бей. Снимка: Бистра Величкова

Като споменах пристанището Кларки, където се случва нощния живот на Сингапур, трябва да кажа, че и там навсякъде има камери за следене. Не само това, а група от 5-6 въоръжени, униформени полицаи патрулират през целия район. От една страна, се създава усещането за сигурност и спокойствие, от друга чувстваш личното си пространство и правото си за неприкосновеност нарушени. Чувстваш се като тийнейджър, който са го пуснали да излезе на дискотека, но само до определен час и само с охрана, и камери по които майка му да го следи какво прави… Но може би това е цената на сигурността. От друга страна, в САЩ също има множество камери навсякъде и масово се следят гражданите, в същото време нивото на сигурност там е далеч по-ниско от това в Сингапур. Там редовно има проблеми между етнически групи – черни срещу бели, гражданите имат право да носят оръжие, което води до неприятни последствия.

Джамия в Арабския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Дали причината е, че в Сигнапур жителите са едва 5 милиона, а в голяма страна като САЩ, само в Ню Йорк живеят 8,5 милиона жители? В целите Американски щати населението общо е 318 милиона, народ, който действително е трудно да се проследи и контролира напълно. От друга страна, в Брюксел, където населението е около 1 милион, въпреки камерите по гари и ключови места в центъра (камерите там не могат да се сравняват по брой с тези в Сингапур) и патрулиращите полицаи, чувството за хаос и несигурност е изключително високо. Още преди атентатите през март месец 2016 г., в Брюксел беше опасно да се разхождаш късно вечер, дори и в центъра. Да не говорим за няколко крайни квартала, предимно с емигранти, в които се знае, че не трябва да се ходи, защото могат да те убият. От трета страна, Белгия е държава, която уважава демокрацията и правото на лична неприкосновеност и явно това е резултатът – невъзможност да се контролира престъпността и интеграцията на емигрантите в обществото.

На теория – демокрация, на практика – авторитарно управление

В Историческия музей на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Сингапур е държава, която на теория e демократична страна, но на практика има авторитарно управление. Центристко-дясната Народната Партия за Активност (ПАП) (People’s Action Party – PAP) e най-дълго управляващата партия в Сингапур – от 1959 г. до днес. Страната успява чрез следене и силен полицейски контрол да се справи с престъпността, да създаде условия за мултикултурна среда, в която различните религии и култури съжителстват мирно. И въпреки че бихме погледнали критично към усещането за авторитарно управление на страната, не можем да останем безразлични към високия стандарт на живот и икономическото развитие, които страната е постигнала. Дори да предположим, че политическия режим има елементи на авторитаризъм, това по никакъв начин не се отразило на бързото и успешно развитие на страната, дори напротив.

Кръстовище в центъра на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Темата за личната неприкосновеност и жертването й в името на сигурността е твърде широка, която се обсъжда ежедневно по цял свят. За това, ще спра с разсъжденията върху нея тук, кaто само ще кажа, че високото ниво на сигурност и ниската престъпност в Сингапур са нещо много хубаво, но се заплащат с висока цена – правото на гражданите на неприкосновен личен живот. Но като една млада държава, получила своята независимост едва през 1965 г., Сингапур няма горчивия опит на държавите от старата Европа, преживели авторитарни режими, нацизъм, комунизъм – при които личното пространство и живот на хората са силно нарушени и следенето, и шпионирането на гражданите е било основна движеща сила за контрол на гражданите.

Марина Бей, Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

За да не навлизам в нов дискурс за политическата система на Сингапур, нека погледнем към историята на страната от нейното създаване и разберем как една малка островна град-държава се превръща в една от т. нар. Азиатски тигри, постигайки висок стандарт на живот и техонологично развитие.

История на Сингапур – от развиваща се страна до Азиатски тигър

Стара снимка на Сингапур преди да се превърне в Азиатски тигър. Снимката е в Националния исторически музей. Снимка: Бистра Величкова

При първите заселници на територията на Сингапур, през 7-8 век, страната получава името Темасек (“Морски град”). Името Сингапур получава по-късно, като произлиза от санскрит, от думите синга, сингха (सिंह siṃha, „лъв“) и пура (पुर pura, „град“), което означава “Град на лъва“. Символ на града е именно лъв, който обаче е с тяло на риба и се нарича “Мерлион”. Символът е създаден през 1964 г. Въпреки че се оказва, че лъвове няма на този остров, името и емблемата си остават знакови за държавата. Между 16 и 19 век Сингапур е част от Джахорското султанство.

Сингапур през 16-17 век. Снимки в Националния музей на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

По време на малайско-португалските войни е окупиран от португалските военни части. През 16 век страната става временно под контрол на Португалия, а през 17 век – на Холандия. Сериозната промяна за страната настъпва през 1819 г., когато Томас Стамфорд Рафълс, представител на Британската източноиндийска компания (East India Company), стъпва на острова и основава там представителство на компанията. През 1824 г., компанията изкупува целия остров от управляващия до тогава страната – султан Хюсеин Шах, срещу цена от 60 000 долара и годишна такса от 20 000 долара. На 1 април 1867 г.

Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Сингапур е обявен за британска колония. Страната има много ключово географско положение и пристанище, през което преминават всички кораби търгуващи между Азия и Европа. След Първата световна война, англичаните изграждат голяма военна база в Сингапур, като част от военна стратегия за сигурност. По време на Втората световна война (през 1942 г.), обаче, Япония напада острова и побеждава в битката с британците. Япония контролира острова до капитулацията си във Втората световна война през 1945 г., когато отново е става под властта на Англия.

Открити басейни в студентския кампус в държавен университет в Сингапур. Басейнът се ползва безплатно от студентите. Снимка: Бистра Величкова

През 1959 г. Сингапур е обявен за кралска колония със самостоятелно управление, а дясно-центристката партия ПАП (People’s Action Party – PAP) печели изборите през 1959 г. Ли Куан Ю (Lee Kuan Yew) става първия министър-председател на Сингапур. Той завършва образованието си по право в Университета в Кембридж, Великобритания. Куан Ю управлява три десетилетия, като е смятан за баща на нацията, който за кратко време развива държавата така, че става една от водещите икономики в цял свят и влиза в групата на страните, наричеани Азиатски тигри (Южна Корея, Хонконг, Тайван).

През 1965 г. – Сингапур става суверенна държава

Рисунка на стената в метрото – усмихнати работници на фона на сингапурското знаме. Картината странно напомня подобни снимки и плакати от времето на Комунизма. Снимка: Бистра Величкова

На референдум проведен през 1962 г. се приема Сингапур да стане част от Малайската федерация заедно с Малая, Сабах и Саравак. През 1963 г. Сингапур получава своята независимост от Великобритания. През есента на 1964 г. има масови безредици поради сблъсък между китайското население в Сингапур и други етнически групи. След голям идеологичски сблъсък между ПАП и федералното управление в Куала Лумпур, както и поради опасенията на Малайзия, че безредиците може да се разпространят отвъд границите на Сингапур, на 7 август 1965 г. страната е изключена от съюза. Само два дни по–късно на 9 август 1965 г. Малайзия е първата страна, която признава суверенитета на Сингапур.

В Сингапур мирно съжитеслтват различни култури, религии и националности. Снимка: Бистра Величкова

От тогава, на тази дата е и националния празник. Като независима държава, страната се сблъсква с много проблеми като масова безработица, липса на обработваема земя и суровини, недостатъчно жизнено пространство. За периода на своето управление – 1959 г. – 1990 г., първият министър-председател Ли Куан Ю успява да се пребори с тези проблеми и само за едно поколение прави Сингапур от развиваща се страна от Третия свят в промишлена държава. В последствие тя става и една от най-високо технологично развитие страни в цял свят.

Мирно съжителство на религии и култури

Снимка: Бистра Величкова

Освен с високото си икономическо развитие, с което азиатската страна отдавна е изпреварила Европа, Сингапур е достигнала и абсолютното равновесие в мирното съжителство на различни етноси, религии и култури. Ако Европа ежедневно говори за мултикултурни ценности и единство в различието, то Сингапур отдавна прилага на практика това. По улиците спокойно се разминават жени забулени в бурки, мъже – араби в дълги бели роби – Диш-даш, мъже с тюрбани, индийки с дълги шарени мантии, изповядващи религията на Хиндуизма, или други, които са поклонници на будизма, християни или мюсюлмани, всички живеят в мир.

Джамия в Арабския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Джамия със златен купол се издига сред палмите в Арабския квартал, ходжата пее в определените часове, а от далеко се вижда как джамията е сред множество небостъргачи – бизнес сгради, банки, хотели и др., част от модерен Сингапур. Будистките и хиндуистките храмове, които са един до друг в Китайския квартал, допринасят за колорита на града и приютяват всеки, който се интересува от съответната религия.

Спирка на метрото в Индийския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Отиването от един квартал в друг е като посещение на различни държави с различна религия и култура. Районът носещ името Марина Бей (Marina Bay) и Гардънс бай дъ бей (Gardens by the Bay) е с високи небостъргачи, със стъклени прозорци – бизнес сгради, хотели и т.н. В този район се намира и емблематичната сграда на града – хотелът Марина Бей Сендс (Marina Bay Sands), чиято постройка се състои от три кули, с височина 56 етажа, върху които има конструкция наподобяваща лодка. На този покрив-лодка има открит басейн, ресторант и бар с гледка на целия град. Гледката е пленяваща.

Гледка на цял Сингапур от 56-тия етаж на хотела Марина Бей Сендс. Снимка: Бистра Величкова

Луксът е неописуем. Вечер целият град е окъпан в светлини. До известният хотел са Градините на Залива (Gardens by the Bay), които представляват национален парк, разположен на 250 декара изкуствено създадена земя върху водата. Преди, това място е било част от океана, но е донесен пясък и строителни материали, които да създадат изкуствена суша. Внушителни огромни дървета, наподобяващи гъби се издигат, осветени в различни светлини. А целият район е с богата природа, тропически растения и цветя.

Дървета подобно на гъби, по които тече електричество, за да светят. Снимка: Бистра Величкова

Само на няколко спирки, с метрото от Марина Бей и Градините на Залива е Китайския квартал (China Town), който изобилства от множество ресторантчета с китайска храна и само за няколко минути сякаш се пренасяш в Китай. В кварталът Малката Индия (Little India) пък наистина трудно се срещат различни хора от индийци, което си е истинско “посещение” на Индия. С тази разлика, че Малката Индия в Сингапур, поради строгите закони и правила, е далеч по-чиста и регулирана, от истинката държава Индия, известна с хаоса и неспазването на правила.

Индийския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Сингапур – прекрасна държава на забраните и глобите

Сингапур – прекрасна държава на забраните и глобите, или както на английски е заложен двойния смисъл във фразата “Singapore – the fine city” (“fine” – на анг. ез. – 1. глоба; 2. хубаво, прекрасно).

Някои от правилата в Сингапур са следните:

Някои от правилата в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

– Забранено е да се плюе на улицата или да се дъвче дъвка. Дъвки не се продават никъде в цялата държава, а притежанието или употребата на дъвки са незаконни. Забраната звучи, както у нас забраната за наркотици: Забранено e да продаваш, купуваш или употребяваш… дъвки!

Знак за забрана да се плюе по улиците в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

– Забранено е да се продават цигари и алкохол на деца под 18 години – глобата е 10 000 сингапурски долара. Иначе, дори и да си над 18 г. алкохолът в Сингапур е толкова скъп, че има силата да те откаже да пиеш. Цената на една чаша бира (500 мл.) е 14 SGD (Сингапурски долара), което е малко над 9 евро, приблизително равно на 18 лева. Цената на алкохолен коктейл в заведение е около 18-20 SGD (18 SGD = 12 евро = 24 лева).

– Забранено е да се храниш или пиеш течности в метрото, както и да носиш азиатския плод Дуриан, който има остра миризма (в метрото има специално поставени забранителни табели за този плод)

– Забранено е да се пуши на улицата и в заведения (дори и да са на открито). Има обособени места за пушачи, най-често близо до кофа за боклук, където да могат да си изхвърлят фасовете.

– Забранени са сайтовете излъчващи порно съдържание. Сайтовете, които без проблем се отварят в Европа и САЩ, в Сингапур са блокирани.

Хиндуистки храм в Индийския квартал на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Свобода на словото – още една от “забраните” в Сингапур

Забранено е да се събират пет или повече човека на обществено място и да обсъждат политически или социални проблеми. За подобно събиране се изисква разрешение от полицията. Граждански протести не могат да се провеждат никъде, освен на установеното за това място наречено “Ъгъл на Говорителя” (Speaker’s Corner), който се намира до парка Хонг Лим. За да се проведе граждански протест или демонстрации там е необходимо предварителна регистрация в полицията. И въпреки, че Сигнапур се нарежда сред една от първите държави за най-ниско ниво на корупция, престъпност, висок икономически просперитет, по отношение на Свобода на словото страната далеч не е на едно от първите места.

Посетителите са събули обувките си преди да влязат в Хиндуисткия храм. Снимка: Бистра Величкова

Компании свързани с правителството контролират местните медии. Компанията МедиаКорп е основния доставчик на телевизионни и радио канали в страната. Сингапур Прес Холдинг, свързана с правителството, пък е компанията, която контролира печатните медии в страната. Медиите в Сингапур са често критикувани в липса на свобода. Известно е, че сред журналистите има сериозна автоцензура.

Marina Bay Sands. Снимка: Бистра Величкова

През 2014 г. Сингапур стига най-ниската си позиция в ранклистата за Индекс на свобода на пресата, публикуван от френската организация Репортери без граници. В свой отговор Държавния орган за развитие на медиите казали, че по този начин защитават обществото от обидни и вредни материали. Освен това притежаването на частни сателитни телевизионни чинии е забранено. По отношение на Интернет, правителството няма широко разпространена политика на цензуриране, но има списък с поне стотици уеб сайтове (предимно порнографски), които са блокирани като се казва, че това е “Символично изразяване на сингапурската общност за нежелание от вредно съдържание в Интернет”.

Украси и скулптури на Хиндуистки храм в Индийския квартал, в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Забележителности в Сингапур

Marina Bay
Marina Bay Sand (birdview on 57th floor)
Gardens by the Bay
Clarke Quay (барове, клубове)
Merlion Statue (Статуята на Мерлион – символа на града)
Orchard Road (главната търговска улица)
China Town
Arab Quarter
Little India
Singapore Botanic Garden
Singapore Zoo
National Museum of Singapore
Peranakan Museum

Sentosa Island
Puala Ubin Island

Автор: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*Статията на Бистра Величкова е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 5, май, 2017 г.

*Статията на Бистра Величкова е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 5, май, 2017 г.

Четете още за страните от Азия:

Advertisements

Призракът на комунизма в Ханой

Комунизмът провали много държави…, а капитализмът ги довърши. Това си мисля, докато се разхождам из столицата на Виетнам – Ханой. Виетнам, заедно с Китай, Куба и Лаос, е една от четирите държави в света, които все още са под комунистически режим, управлявани от една партия. Официално политическият режим е комунизъм, а реално се оказва, че е капитализъм. Виетнамецът Хунг, който е студент-доброволец в организация за безплатни туристически разходки в Ханой, ми разказва, че в действителност почти нищо не е останало от комунистическата идеология, а съвсем явно действат правилата на пазарната икономика и капитализма, но като се запазва авторитарното управление и роля на държавата в икономиката.

Ханой, Виетнам. Снимка: Бистра Величкова

Комунизмът е за богатите

Комунизмът е за богатите“, казва младият виатнамец Хунг. „За да има истински комунизъм в една държава, тя трябва да е много богата, за да предложи безплатни услуги на хората – здравеопазване, образование и т.н.“ За пример с добра социална политика дава Швеция и Норвегия. Признава, че Виетнам е бедна държава и трудно може да предложи качествени безплатни услуги. „За всичко трябва да си плащаш“, казва той. „Ако искаш добро образование, качествено обслужване в болниците трябва да си платиш. А това вече е капитализъм. В същото време, заплатите са ниски и хората нямат възможност да плащат“.

Семейство в Ханой на скутерче. Един от разпространените начини за придвижване в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Минималната заплата във Виетнам е около 80 евро, средната е близо 400 евро. Най-висока заплата взимат хората, които работят в правителството – около 800 евро. Средната и високата заплата доста приличат на доходите в България. Разликата е, че цените във Виетнам са в пъти по-ниски от тези в България. Например, в заведение навън можеш да се нахраниш за 2-3 евро. А най-евтината бира е около 0.35 евро цента. Вярно, че това заведение е по-скоро тип „народен“ ресторант, а не е луксозен ресторант, но специално в Ханой такива са 90% от местата за хранене. В луксозните ресторанти, подобни на тези в Европа, ходят предимно западни туристи, които могат да си позволят да си платят. Там цените са ниски за чужденец от Запад.

В центъра на стария Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Месечният наем за жилище в столицата Ханой е 80-100 евро, в което живее семейство с две деца. Продавачка в сувенирен магазин, към един от музеите в Ханой, ми разказва, че работи тук от 10 години, от 7 сутринта до 7 вечерта, с 4 почивни дни за целия месец. Заплатата й е 400 евро. Казва, че е по-висока, защото има стаж и работи от много години. Мъжът й е строителен работник и макар че и двамата работят, трудно се справят с парите, защото имат и две деца – на 8 и 10 години. Те ходели на учлище, но държавното образованието не било на добро ниво и се налагало да плащат за частни уроци, особено по английски език. На месец, разходите за издръжка на едно дете излизали

Ханой. Снимка: Бистра Величкова

около 2 000 000 виетнамски донги, което се равнява на 80 евро. В тези разходи влизат освен парите за часните уроци, дрехи и храна. Жената казва, че е благодарна, че живее в столицата, където има повече възможности за работа и за по-висок доход. Споделя, че в Северната част на Виетнам, от където е родом, хората живеят много бедно. Там родителите нямат възможност да плащат издръжка на децата си, за да ходят на училище и за това от съвсем малки ги взимат да им помагат в селската работа – садене и бране на ориз, и др. Показва ми снимки на телефона си на нейни близки, които живеят в малки градове в Северен Виетнам – облечени са бедно, с опърпани дрехи. Приличат на бедни бежанци в собствената си страна… Южната част на Виетнам се смята за по-развита, с по-висок стандарт на живот. Град Хо Ши Мин (или както преди се е наричал града Сайгон) и е бил столица на Южната част, е известен с по-модерния начин на живот, бизнес сгради, нощни клубове. Това се дължи на факта, че там е имало по-силно американско влияние и тази част на страната е отказвала да приеме комунистическия режим.

Ученици с пионерски връзки играят футбол с пластмасова бутилка на улица в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Продавачката от магазина за сувенири разказва много за себе си и живота във Виетнам. В един момент сякаш осъзнала, че може би твърде много неща е казала пред чужденци от Запада, бърза да се предпази от правителствената цензура и евентуални проблеми с властта, като казва: „Не, не ме разбирайте погрешно. Ние много обичаме правителството си и управляващите. Те казват, че всички трябва да сме равни и за всички трябва да има по равно. Но това „равно“ е много малко. Те правят много за нас. Просто се живее много трудно тук… Но може би навсякъде е така… Той животът си е труден, нали?…“ Усмихва се със прикрита тъга и ни благодари, че проявяваме интерес към страната й. Казва ми като се прибера в държавата си, да разкажа само хубави неща за Виетнам и да кажа на приятелите си да го посетят.

Ханой, Виетнам. Снимка: Бистра Величкова

Сърп и чук

По булевардите на Ханой се развява червеното виетнамско знаме с жълта звезда, а до него е червено знаме със сърп и чук (символът на комунизма), под тях има официални табели на които пише „70 години независимост –

Статуя на Ленин в центъра на Ханой. Снимка: Бистра Величкова

1945 – 2016 г.“ По улиците има плакати с картини на работници, които „строят“ комунизма, със запретнати ръкави или пък семейства с деца, които се усмихват, щастливи от живота. На площад „Ленин“, в центъра на града се издига внушителна статуя на Владимир Илич Ленин (създател на идеологията Маркисзъм-Ленинизъм в СССР). Ленин все още е много уважавана фигура във Виетнам, поне на пръв поглед. Негов мини бюст се продава като сувенир в музея към комплекса на Хо Ши Мин.

Снимка: Бистра Величкова

Самият Хо Ши Мин е на изключителна голяма почит и уважение от виетнамците. Хо Ши Мин е комунистическия лидер на Виетнам (министър-председател (1946 – 1955) и президент (1946 – 1969) на Демократична република Виетнам (Северен Виетнам). Родното име на Хо Ши Мин е Нгуен Син Кун (на виетнамски Nguyễn Sinh Cung). Неговият лик присъства на всички видове банкноти от местната валута (виетнамски донги), както и като портрет в административни учреждения, телевизионен канал носи неговото име. За туристите се продават картички и тениски с неговия лик. Хората го възприемат като освободител и човекът, който се е борил за обединението и независимостта на Виетнам. Студентът-екскурзовод ни казва своята гледна точка за Хо Ши Мин: „Аз лично смятам, че този човек заслужава уважение, защото той е обединил страната ни. Не ме интересуват политическите му възгледи, за мен той е освободител и обединител на Виетнам“.

Статуя на Хо Ши Мин, как чете в двора на резиденцията си. В Комплекса на Хо Ши Мин в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Хо Ши Мин е роден, когато страната е била френска колония (1890 г.). През 1930 г. той създава Комунистическа партия на Виетнам. Прилагайки основни принципи от марксистко-ленинската иделогия, той успява да донесе свобода от френската колониална власт и независимост на родината си. Твърди се, че никога не е следвал сляпо начинът на развитие на Съветския съюз, а винаги се е стараел да прилага политическата идеология в съответствие с културата на своя народ. Така например, за разлика от СССР, които забраняват религията и ходенето на църква, във Виетнам режимът не забранява да се изповядва религията на будизма (най-широко разпространената религия в страната) и да се посещават будистки храмове.

Снимка: Бистра Величкова

Хо Ши Мин ръководи борбата срещу Франция в Северен Виетнам по времето на Първата Индокитайска война (в началото на Втората световна война – 1939 г.). Той е начело и на борбата срещу американците в Южен Виетнам по време на Виетнамската война. В негова чест, след обединяването на страната през 1975 г., бившата столица на Южен Виетнам – Сайгон е преименувана на Хо Ши Мин.

Снимка: Бистра Величкова

Усещането за комунизъм е навсякъде по улиците – от червените знамена, надписи и плакати с усмихнати работници (подобни на тези в България преди 90-те) до учениците, които са облечени с бели ризи и червени пионерски връзки. Истинска машина на времето, която ни пренася в годините на комунизма в България.

Живият труп на комунизма

Мавзолеят, където се пази тялото на комунистическия лидер на страната Хо Ши Мин е много специално място и една от забележителностите на Ханой. Той се намира в Комплекса на Хо Ши Мин, където са и административните сгради, където той е провеждал политическите си срещи. Мавзолеят е строго охраняван от патрулиращи войници. Архитектурата му е идентична с тази на мавзолея на Ленин в Русия, както и на този на Георги Димитров в София, който беше разрушен през 1999 г. Сградата е с квадратна конструкция и колони. Мавзолеят може да се посещава безплатно от всички през цялата седмица, с изключение на петък и понеделник.

Мавзолеят на Хошимин в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Посетих мавзолея на Хо Ши Мин, рано сутринта в неделя. Имаше дълга опшака от хора, които чакаха да влязат. Опашката ми напомни километричната опашка от хора, които чакат да влезат в църквата Сен Пиетро във Ватикана, Италия. Чакащите бяха предимно виетнамци, дошли от различни краища на страната, за да видят тялото на своя освободител. Другите посетители бяха китайски или японски туристи или други, но предимно от Азия. Аз бях единствената бяла, с европейски черти и се откроявах в тълпата. Хората ме гледаха с интерес, някои дори искаха да се снимат с мен, впечатлени, и от различния ми външен вид, и от това, че чужденец проявява интерес към мавзолея на техния водач.

Мавзолея на Хошимин в Ханой, Виетнам. Снимка: Бистра Величкова

На опашката имаше много възрастни хора – баби – носещи на ръце малки деца, дядовци облечени официално с костюми. Личеше си, че посещението на мавзолея беше много специално събитиет за много от чакащите. Заприлича ми на ходенето на църква в неделя едно време, когато хората са си обличали най-новите, официални, дрехи. След асоциацията с опашката пред църквата във Ватикана, това е вторият паралел с християнската религия, и въобще с религията, който правя, докато чакам пред мавзолея. Явно има нещо общо в корена на комунистическата иделогия и религията. И при двете има някакъв елемент на култ към определена личност – жертвал себе си, страдал в името на бъдещето на хората. Според тази история се създава идеология, митология, култ, в който хората вярват, вероятно, за да не изпаднат в безтегловност в живота си. На много от тях, сякаш вярата в подобен култ им помага да живеят със смисъл. А и им дава надежда.

Патрулиращи мъже с бели униформи в комплекса на Хо Ши Мин. Снимка: Бистра Величкова

Чакам заедно с всички на опашката за мавзолея, всеки минава през контрол за сигурност, където проверяват дали носиш оръжие или други забранени предмети, подобно на проверката по летищата. В мавзолея е забранено внасянето на храна и вода, както и снимането. Вървим в колона напред, прилежно намествани в права линия от инструкциите на патрулиращи войници с бели униформи. Вървим бавно, близо сме до входа, но опашката внезапно спира. До нас маршируват млади войници в зелени униформи – те влизат в мавзолея с предимство, защото са военнослужещи. Не след дълго идва и моят ред, влизам в сградата на мавзолея. Войници има навсякъде, които ти показват в коя посока да вървиш.

Стаята в която е работил Хо Ши Мин в резиденцията си в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Изкачвам се по два реда стълби нагоре. Колкото по-навътре влизаме в сърцето на сградата, толкова по-сумрачно става, въздухът все повече се сгъстява, става задушно, историята и миналото те затиската с тежестта си. Всички пазят гробно мълчание. Влизаме в тъмна стая, в средата на която зад стъклена витрина стои тялото на виетнамския комунистически лидер Хо Ши Мин. Осветено е в слаба светлина. Лицето излежда като восъчно, ръцете стоят пред тялото една до друга. В четирите ъгъла на стъклената витрина стоят четирима войници, които охраняват тялото. Поради големия брой хора, всички минават в линия по един, бързо и нямат време да стоят дълго и да наблюдават. Някои виетнамци го гледат с тъга в очите, едва не се разплакват на излизане. Посещението минава бързо и съвсем скоро съм отново навън – в комплекса на Хо Ши Мин, където предстои да видя сградата, в която е провеждал официалните си политически срещи, малката къща до нея, където е живял, добре подредената градина и живописното езеро. Навътре в градината се вижда маса на която има скулптура на Хо Ши Мин, седнал, пишейки нещо. Тази статуя може да се гледа от далеко, забранено е да се доближава човек на по-малко от 10 метра.

Фризьорски салон на улицата, в центъра на Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Разхождам се из комплекса и си мисля за това, което видях – за мавзолея, тялото вътре, култът към него, който толкова много години се поддържа. Мисля за това, което ни казаха, че два месеца в годината тялото на Хо Ши Мин се изпращало в Русия, за специална поддръжка. Дали наистина е така никой не знае. Вътре приличаше на фигура от восък, подобно на тези в музея на Мадам Тюсо. Но когато пропагандата и авторитарния режим властват, никога не можем да бъдем сигурни за истината.

Трафика в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Споминх си как по-големият ми брат ми е разказвал за неговото посещение на мавзолея на Георги Димитров в София, през 80-те години. Тогава аз не съм била родена, а брат ми е бил на около 10 години. Водели са ги от училище, целият клас да видят мавзолея, било е задъжлително. Учителките им ги инструктирали как трябва да пазят тишина вътре, разказвали им кой е трупът на човека вътре и колко много е направил за страната. Естествено, децата не слушали, а се закачали един друг и им се играело навън. След като посетили мавзолея, най-големият спор, който се разразил между тях бил дали тялото, което са видели е живо или умряло. Един казвал как видял, че си е отворил очите, друг пък, че си бил мръднал пръста на едната ръка, той го бил видял с очите си; трети казвал, че със сигурност човекът вътре е умрял, защото в стъклената витрина няма въздух и така или иначе и да е бил жив, е умрял зад тази витрина; Четвърти оспорвали този факт, като казвали, че има специални тръбички, с които го захранвали с кислород и вода.

Ханой, Виетнам. Снимка: Бистра Величкова

Наблюдавах децата посетили мавзолея на Хо Ши Мин, водени от своите родители или учители, и си мислех за историята на брат ми от българския мавзолей. Дали и те в момента не водят подобни спорове, дали тялото вътре е живо или умряло? Колко по-близо са до истината децата, със своята невинност и чистота…

Самоорганизиращ се хаос

Старият квартал в Ханой (Hoàn Kiếm District), който е в близост до езерото Хуан Кием (Hoàn Kiếm) е като жив музей за живота и бита на хората едно време. С тази разлика, че не е музей, в официалния смисъл на думата, а показва съвсем реална среда от настоящия бит и ежедневие на столицата. На тротоарите са разположени щандове на всякакви видове магазини – за сувенири, дрехи, обувки, плодове, зеленчуци, домашни кифлички до ресторанти, в които се готви на печки върху самия тротоар, а клиентите сядат на малки пластмасови столчета до малки масички, съвсем близо до улицата, където профучават с бърза скорост мотори и автомобили. На практика пешеходците няма от къде да минат. Те вървят или по улицата, покрай потока от коли и мотори, които пък им свирят с клаксони, защото са застанли на пътя им; Или се опитват да се проврат между сергиите и хранещите се хора в ресторантите на тротоара. Но и това не е лесно, защото когато по улицата има задръстване моторите започват да се движат и по тротоара.

Пазар за плодове и зеленчуци в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Вървиш си по улицата и до теб профучава кола, ти бързо скачаш на тротоара, където пък те засича мотор, който проглушава ушите ти с клаксона си. Замръзваш на място, той те заобикаля, а ти едва осъзнал какво се е случило, се оказваш залят до глезените от мръсната вода, изхвърлена от корито от близкия ресторант (В много ресторанти мият съдовете с маркуч, в корито или лиген на улицата). Джапаш смело в мазната вода, примесена с веро и се надяваш да се измъкнеш жив от тази разходка в центъра на столицата на Виетнам.

Снимка: Бистра Величкова

Старият квартал на Ханой е именно мястото, където най-точно може да се усети пулса на града и живота на местните. На пръв поглед цари пълен хаос – коли и мотори се движат във всички посоки, без правила, свирят с клаксони, за да предупредят, че минават, така че другите да им направят път. Интересно е как се разбират кой на кого да направи път, след като всички свирят с клаксони едновременно. Никой не спира, за да направи път на друго превозно средство, не дай боже на обикновен пешеходец. Въпреки очевидния хаос на движението, шофьорите са спокойни, не крещят и не се карат един с друг, натискането на клаксон е нещо нормално и никой не се изнервя от това. На два пъти видях как два мотора се блъснаха леко на кръстовище, и двата пъти шофьорите без конфликт помежду си продължиха по пътя си.

Ресторант в Стария квартал на Ханой. Снимка: Бистра Величкова

По отношение на пресичането на улица или булевард, то може да се сравни с опит за самоубийство. Не само че никой не спира при вида на пешеходец, дори и на пешеходна пътека, а и няма точно установени ленти за шофиране и всеки кара, по своя лична лента.

Жена бутаща човек в инвалидна количка се опитва да пресече булевард в Ханой. Никой не спира и профучават с бясна скорост. Снимка: Бистра Величкова

След седмица научих каква е “технологията” на пресичане на улица в Ханой – много бавно да преминаваш през потока от коли. Когато вървиш бавно, пак никой няма да спре, за да минеш, но те заобикалят и не те сгазват. Така с малки стъпки и много оглеждане вляво и вдясно се озоваваш на отсрещния тротоар и се чувстваш герой.

Уличен живот

Жена мие тиган на улицата, до ресторанта, в който работи. Снимка: Бистра Величкова

По улиците на стария град, на самия тротоар се режат пържоли, колят се кокшки и се махат перата им, продават се жаби и костенурки, прясно уловени, още мърдащи. Фризьорските салони са изнесени също на самата улица – те представляват закачено огледало на дърво или стена, стол и мъж, с ножица в ръка или бръснач, който обслужва клиента си. Козметичните процедури също се случват на сами тротоара – козметичка лакира клиентка седнала на земята, докато колежката й яде супа от оризови нудъли (спагети) на малко столче до нея. На метър от тях на електрическа скара се пече месо, от близкия ресторант. До него има магазин за дрехи, под чиито щанд се е скрил от силното слънце продавача и е заспал.

Жени продават сокове и храна на улицата. Снимка: Бистра Величкова

В същото време на фона на целия този хаос, вечер в паркове и площади, големи групи от хора се събират и танцуват на музика. Като се загледах, танците наподобяваха групови упражнения, с един инструктур най-отпред, подобно на нашите групови занимания по аеробика или танци, в спортни зали. Тук, понеже е горещо през цялата години, те ги провеждат навън, на площадите.

Жена продава домашни бухтички на улицата в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Живот без молове

Ако си бял и ти личи, че идваш от по-западната част на света, автоматично означава, че си много богат и ти предлагат тройни цени на стоките, опитват се да те излъжат с по-голяма сума... Нещо подобно на България през комунизма (а и малко след това), когато в курортите като Боровец и Слънчев бряг масово е имало два вида цени – за българи и за чужденци (двойно и тройно по-високи). Също така, подобно на други азиатски страни и във Виетнам цените не са фиксирани и трябва да се пазариш. Първоначалната цена, която ти предлага продавачът най-често е три-четири пъти по-висока от реалната. Самото пазаруване е като вид игра, продавачите се забавляват при наддаването, и свалянето на цените. В момента, в който кажеш, че не ти харесва цената и решиш да си тръгнеш, продавачът те хваща за ръката и ти предлага още по-ниска цена.

Продавач на шапки и плетени кошници на улицата в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

По централните улици в Ханой няма да видите магазини за дрехи на световно известните марки, които ги има във всяка столица е Европа, Щатите и т.н., марки като например – H&M, Pepe Jeans, Zara, Georgio Armani и т.н. Магазините за дрехи тук не са обособени на една скъпа търговска улица (както сме свикнали на Запад), нито в мол. Във Виетнам няма молове. Дрехите се продават или на щандове на улицата, както на нашите пазари в София: пазара “Иван Вазов”, “Димитър Петков”, пазара в Младост, или в голяма обособена сграда само за текстил, подобна на мол по размери, но вътре стоката е нахвърляна по щандове, продават евтини платове и дрехи произвдени в Китай. Няма маркови облекла. Това много ми напомни на България в през 90-те, когато повечето хора си купуваха дрехите от базарите на НДК (които много приличат на виетнамските магазини за дрехи), които често предлагаха имитации на световни марки и техни фалшификати, като например тениска на Aбибас, вместо Адидас или маратонки на Ник, вместо Найк. Във Виетнам също е силно разпространено фалшифицирането на известни марки.

Хале за текстилни стоки. Наподобява базарите за дрехи след 90-те в България. Снимка: Бистра Величкова

Атмосферата в Стария квартал на Ханой е впечатляваща, потапяш се в истинския бит и ежедневие на хората. Пазарите тук приличат на тези, които сме виждали в някои части на емигрантските квартали в големите европейски столици като Брюксел, Париж, Лондон. Неделният пазар в Брюксел – Марше Дьо Миди (Le Marché du Midi), където се предлагат пресни плодове и зеленчуци, и евтини дрехи, много прилича на пазара в Стария квартал на Ханой. Ако сравнявам с България, атмосферата на този район се доближава до тази на Женския пазар в София (преди да го ремонтират) и на района около Халите и бул. “Мария Луиза”, където има емигранти от Изтока.

Жена бели лук пред ресторанта, в който работи. Снимка: Бистра Величкова

Важно е да се отбележи, че почти никъде в града не видях просяци и бездомници, които спят на улицата. Въпреки многото прилики между България и Виетнам, има една голяма разлика – за разлика от България, тук няма бездомни кучета. Оказва се, че виетнамците наистина ядат кучета. В менютата на някои ресторанти се предлага печено куче. Казват, че било много вкусно. Други екзотични животни, които готвят са жаби и костенруки. До скоро са ядяли и котки. Не е ясно поради каква причина са се отказали от този, според тях, деликатес.

Хигиена

Във Виетнам хигиената не е на много високо ниво. Пие се само бутилирана минерална вода. Дори зъбите си трябва да миеш с минерална вода, както е и в Индонезия, и Индия. Във всички туристически гидове съветват да се носят дезинфектиращи гелове за ръце и мокри кърпички, както и да се направят ваксини срещу Хепатит А и Б, и тетанус, и др. В случай, че не правите екскурзии из природата и малките населени места, а сте в някои от големите градове като Ханой или Хошимин, не би трябвало да има проблем да пътувате и без да сте ваксинирани за хепатит.

Жена продава варена царевица на улицата в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

По улиците навсякъде се продава готвена храна или плодове. Те са на ниски масички на тротоара точно пред булевардите, където има голям трафик от автомобили и мотори. Наоколо е прашно и мръсно, мотористите масово карат с маски на лицата, за да не дишат прахта. А за храните, които се продават в тази обстановка, помислете колко са хигиенични. Не случайно, навсякъде в информацията за туристи предупреждават, че най-честите заболявания във Виетнам са стомашно-чревните. Казват, че до две седмици от престоя си във Виетнам, над 60% от туристите заболяват от диария.

По-бедни, но по-истински и по-човечни

Пропаганден плакат на Комунизма. Снимка: Бистра Величкова

Въпреки трудния си живот, ниския стандарт, бедността, в която живеят, виетнамците са винаги усмихнати, добронамерени, готови да ти помогнат, когато ги попиташ за посока. Лицата им са добри и излъчват чиста, но изстрадала душа. Дори да не знаят английски се опитват да ти помогнат, като видят, че си турист. В самия им манталитет сякаш е заложена липсата на агресия и смирението, може би повлияни от будизма. От една страна, тази човечност и доброта у тях те очароват, впечатлен си от екзтоиката и различния свят, в който живеят. От друга, цялата атмосфера носи една тъга и безизходица. Става ти жал за тези хора, които толкова много приличат на нас българите, по времето на комунизма, а и след това. Виждаш мизерията, в която живеят, невъзможността да пътуват, поради липса на пари (въпреки че са комунистически режим, нямат ограничения за пътуване в чужбина. Ограничението е, че нямат пари за това), невъзможността да видят друг свят, невъзможността да живеят по-добре и по-цивилизовано. Става ти неудобно като човек идващ от Западния свят (макар и от България, тук това е Запад), който е тук за малко, на екскурзия, за да се изтръгне от модерния си консуматорски свят, да се докосне до далечната екзотика на Изтока, да усети по-примитивно живеене, да направи много снимки, да си купи сувенири с надпис Виетнам и след това да си измие ръцете на летището, и да се върне обратно в своя подреден свят на Запад, където е по-чисто, по-цивилизовано, макар и по-скучно… Замисляш се за силното разделение в света на много богати и много бедни, и не можеш да си обясниш защо някои хора преяждат и изхвърлят храна, а след това пазят диети, за да отслабнат, а други, на другия край на света гладуват, едва свързват двата края и живеят в мизерия.

Ханой, Виетнам. Снимка: Бистра Величкова

Дали заради комунистическия режим и бедния живот във Виетнам, дали от най-обикновена човечност и емпатия към другите, но намирм нещо общо с виетнамския народ. И ги чувствам по-близки до българите, отколкото други нации, до които съм се докосвала. Те носят едновременно ценностите на будизма и на комунизма, комунизма в чеистия му иделогически вид – да има за всички, хората да са равни и да си помагат. Това обикновените хора го спазват. Готови са да направят услуга за друг без да вземат пари. Те живеят в един политически режим, в какъвто и ние българите сме живяли, и се опитват да се развиват в тази среда, но е трудно и почти невъзможно. Частният бизнес е изцяло контролиран от държавата. Както е било при нас преди 90-те, а на моменти и днес е така до известна степен…

И противно на всякаква логика, хората във Виетнам някак оцеляват и намират сили да се усмихнат и да живеят, въпреки мизерията и съдбата си. Подобно на българите преди, подобно на българите сега…

Виетнамци са се събрали да играят шах в парк в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Практическа информация за Виетнам

Виза за Виетнам от България – 70 долара, готова е за 7 дни

Виза от посолството на Виетнам в България се изготвя за една седмица, след като представите необходимите документи. Цената е 70 щатски долара. Ако, обаче, имате покана за посещение на Виетнам, може да получите визата си, при пристигане на летището (Visa On Arrival), срещу цена от 20 долара. Визите са два вида – за еднократно посещение на Виетнам или за многократно. Еднократната виза ознчава, че влизате в страната, стоите там известно време, след това я напуската и нямате право пак да влезете. Многократната виза ви позволява да влизате и излизате от страната, и да правите екскурзии и до други държави наблизо. Много туристи, посещават и Камбоджа – западната съседка на Виетнам, до където се стига лесно от града Хо Ши Мин.

Ресторант в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Препоръчителни ваксини

Ваксините, които не са задължителни, но се препоръчителни, според сайта на Външно министерство на България (http://www.mfa.bg/index.php?page=120&staticpage=findanembassy&posolstvo=36) са:

– тетанус

– хепатит А и Б

– полиомиелит

– дифтерия

– коремен тиф

Важно е да имате частна здравна застраховка. Здравеопазването във Виетнам не е на добро ниво.

Лекарства за Виетнам

В личната ви аптечка, преди пътуване до Виетнам е добре да сте подготвени със следните лекарства:

Лекарства против диария от типа Имодиум, Лопедиум, активен въглен, антибиотик Ципрофлоксацин

Лекарства против алергия – от типа Ксизал, Дехидрокортизон, антиалергични кремове (от типа на Фенистил)

Репелент срещу комари (Autan и т.н.)

Дезинфектиращи мокри кърпички и/или гелове за ръце

Лепенки за рани

Валута – виетнамски донги (VND)

25 000 виетнамски донги = 1 евро

100 000 виетнамски донги = 4 евро

Туристически забележителности в Ханой

Храма на литературата (или още на науката) в Ханой със статуя на Конфуции. Снимка: Бистра Величкова

– Храм на литературата

– Площад “Ленин” (със статуята на Ленин)

– Комплекса и Мавзолея на Хо Ши Мин

– Старият квартал

– Етнографския музей

– Музей на жените

– Затвора Хоа Ло (Hoa Lo Prison)

– Воден театър – с кукли на водата и жива музика от традиционен виетнамски оркестър (Water Pupet Theatre)

– Безплатни туристически екскурзии на Ханой (Hanoi Free Tour Guides)

Театър на вода в Ханой. Една от популярните туристически атракции. Снимка: Бистра Величкова

Безплатни туристически турове на град Ханой от неправителствена организация – Hanoi Free Tour Guides – в която работят студенти доброволци, които ви показват забележителностите на града и ви разказват за историята му. Трябва да се направи резервация за тур два дни предварително, на сайта на организацията: http://hanoifreetourguides.com/en/.

Забележителности близо до Ханой (екскурзии за 1 или 2 дни):

– Сапа (Sapa) – планинска част, с красиви гледки, оризови полета

– Халонгския залив (Halong Bay) – природна забележителност, част от световното наследство на ЮНЕСКО

Автор: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Статията „Призракът на комунизма в Ханой“ на Бистра Величкова е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 3, март 2017 г.

* Статията е публикувана със съкращения в сп. „Жената Днес“, бр. 3, март 2017 г.

GARE TERMINUS: Bulgarian dark scene is small but very strong

Gare Terminus. Photo © Beastra

Gare Terminus. Photo © Beastra

The experimental Neo folk, dark music band Gare Terminus had their first concert in Sofia, in January 2017. The concert was held in one of the underground bars for live music, in the center of Sofia – BarDak. It was part of the poetry reading „White Poems for Dark Days“. After the concert the members of the band shared their positive experience and said that the Bulgarian dark scene is very small but very strong and the community is very alive, and active.

The band „Gare Terminus“ was formed in 2015 in Luxembourg. It consists of two members – Margarita Omar – visual artist and musician and Neor Nachev – poet, guitarist, founder of the Bulgarian band In the Red (На Червено). The two members admit that their music is influenced by musicians such as Douglas Pearce from „Death in June“ and bands like „Swans“, „Doors“, „Sisters of Mercy“. The name of the band „Gare Terminus“ comes from a song by „In the Red“ – The Last Station („Гара последна“ – in Bulgarian or „Gare Terminus“ in French or Latin). The Last Station was one of the last songs of „In the Red“, when Neor Nachev meets Margarita Omar and both decide to start together a new musical project.

By the time the concert was held the band had almost 14 songs. After September 2017, the band is planning to release their first official album. Their next concert is planned to be in Luxembourg at the end of February or in March 2017. For more information and band’s latest news follow their Facebook profile.

In the special interview that the band gave for the online radio „Double Delusion“, both members shared their positive experience of the concert and the Bulgarian audience, which enjoyed their style a lot.

You can listen to the whole interview with „Gare Terminus“ on the online radio „Double Delusion“ here:

gt

Listen to „Gare Terminus“:
Web Site
Soundcloud
Bandcamp
Facebook

 

Interviewer: Beastra
Media: Free Independent Media © Double Delusion 2017

Япония – цената на успеха или мантра за смирение

Най-голямото кърстовище в света - Shibuya crossing, в Токио. Снимка: Бистра Величкова

Най-голямото кръстовище в света – Shibuya crossing, в Токио. Снимка: Бистра Величкова

Вероятно някои мислят, че са пътували много, посетили са голяма част от европейските столици – Париж, Рим, Лондон, Берлин и т.н. Да предположим, че са се докоснали и до живота в САЩ.

Границите на България се отвориха последните години и хората имат възможност да пътуват. Да кажем, че сте видели голяма част от Западния свят. Свят, който за нас българите винаги е бил така мечтан, идеален и напреднал. Към който винаги сме се стремили да принадлежим. До такава степен идеализиран, че сякаш на моменти забравяме, че земното кълбо има и Източна половина, която не значи само – Източна Европа.

Нощен изглед в Токио от небостъргач. Снимки: Бистра Величкова

Нощен изглед в Токио от небостъргач. Снимки: Бистра Величкова

В България винаги се е говорело за Запада, за ценностите на Запада, за поведението на хората там, за това колко са възпитани, и сдържани, макар и студени, но пък точни и работливи. И колко е важно, ние да се учим от тях, да бъдем като тях и т.н. Израснал в България след ‘90-та година, всеки е закърмен с ценностите на Запада, индивидуализма, себеутвърждаването, личния успех, който е резултат от много усилия.

И точно човек е започнал да възприема някои от тези културни особености и попада в Япония, където пък индивидуализма се смята за най-голям “враг” и преди личността, стои групата. Не само това, а страната е по-напреднала и прогресираща от повечето западни държави (залагащи на индивидуализма).

Жители на Токио чакат подредени в колона метрото. Снимки: Бистра Величкова

Жители на Токио чакат подредени в колона метрото. Снимки: Бистра Величкова

Япония също така показва, че скромността и смирението все още са ценност и се уважават. А в България, точно се научихме, че подобни качества пречат на индивида да се доказва и успява. Не че на това ни научи Запада, а така ние разбрахме ценностите на западната демокрация – да успяваш чрез невежество, арогантност, неуважение, блъскане с лакти и катерене със зъби и нокти към върха. Българин с подобен манталитет едва ли би могъл да оцелее в Япония, където уважението и възпитанието са водещи черти в общуването. Какво все пак представлява по-точно Страната на изгряващото слънце? Чак, когато отидете там разбирате защо така я наричат. Япония представлява бъдещето на света.

Работeн ден между 12 и 14 часа

Това не е още една държава на планетата, а съвсем друга планета. Ако мислите, че германците са най-работливата и дисциплинирана нация в Европа, то японците са два пъти по-работливи, три пъти по-дисциплинирани и уважаващи се един друг. Ако пък случайно решите, че американците са най-работливата нация извън Европа, не прибързвайте преди да сте видели как работят японците. Официалният работен ден в Япония, според закона, е както навсякъде – 8 часа. Но се смята за изключително невъзпитано да си тръгнеш преди шефа ти или точно на 8-мия час. Съвсем нормално е да останеш на работа 3-4 часа след  “официалното” работно време, без това да ти носи допълнителен доход (както в Америка се плаща по-високо допълнителната работа). Т.е. 10-12 часа работа на ден за човек, който не е мениджър е норма в Япония. Ако пък си мениджър или шеф, работното ти време става близо 16 часа (без преувеличение, потвърдено е от местен японец – мениджър в голяма компания). Ако в България и Европа час пик вечер, когато хората се прибрат от работа е около 18-19 ч., то в Япония най-натоварените часове, когато хората си тръгват от работа и метрото е претъпкано около 22 ч. На следващия ден, разбира се, работното време е както навсякъде – начало 8.00 ч.

Излизаш сутрин в 8 ч. и виждаш по улиците на Токио (град с 13 млн. жители) как тълпи от хора маршируват под негласен строй към работните си места. Всички облечени в костюми, сякаш като с униформи – черен панталон с ръб, лъснати черни обувки, бяла риза и куфарче или черна чанта през рамо. Движението там е като в Англия – от лявата страна. Затова като европеец или още повече като българин, почти винаги без да искаш се оказваш обратно на движението. Учениците са облечени с униформи и се сливат със сутрешната тълпа.

Японци се прибират от работа и чакат на светофара на най-голямото кърстовище в света - Shibuya crossing, в Токио. Снимки: Бистра Величкова

Японци отиват на работа и чакат на светофара на най-голямото кърстовище в света – Shibuya crossing, в Токио. Снимки: Бистра Величкова

Въпреки че толкова много хора бързат към работа, никой не тича, никой не се бута в другия, не се нагрубяват, не викат. На метрото прилежно се нареждат на опашка, определена за качване. Мястото за чакане е очертано с бели линии, точно там, където ще се отворят вратите на метрото. Всички спазват тези очертания, до такава точност, че дори не настъпват линиите с обувките си. И никой, ама наистина никой не прережда другия или не решава да избута всички и да мине най-отпред. Хората не мислят само за себе си, когато са на обществено място. При качването и слизането от метростанциите, на стълбищата е означено със стрелки, че лявото стълбище е за качване, а дясното за слизане. И всички спазват това и дори не помислят да се качат например по дясното стълбище, защото е по-празно от другото. Има правила, които се спазват безусловно. Да, това е така и в Америка, и в Германия, и в Англия и т.н., но в Япония това е доведено до максимална крайност, чак роботизирано спазване на правилата.

Влака стрела - Шинкасен, който се движи със скорост около 300 km/ч. Снимки: Бистра Величкова

Влака стрела – Шинкасен, който се движи със скорост около 300 km/ч. Снимки: Бистра Величкова

Спазваме законите, защото така е по-лесно за всички

Когато споделих именно това мое впечатление с Коши (японец, който живее в Йокохама, но работи в Токио, като мениджър на голяма технологична компания), той каза: “Защо те е впечатлило това, че всички спазват правилата и законите?” Толкова просто и логично звучеше въпроса му, че не намерих думи и начин да му обясня защо на един човек от България именно това му прави такова силно впечатление. Той продължи: “Ние, не, че сме толкова стриктни, а просто знаем, че така е по-лесно за всички”. Това пък няма как да го обясня на много от българските си сънародници.

Работата е моят личен живот

Следващият въпрос, който зададох на Коши беше свързан с моето неразбиране как успяват да работят толкова много  – 12 – 14 часа на ден? Как издържат? Не се ли изморяват? Той отговори:“Не се изморяваме. Ние така сме свикнали.” А кога ви остава време за личен живот? Коши: “Не ти разбирам въпроса? За мен работата е моят личен живот”.

Табела предупреждава пешеходците да не заглеждат в смартфоните си. Снимки: Бистра Величкова

Табела предупреждава пешеходците да не заглеждат в смартфоните си. Снимки: Бистра Величкова

Той ми разказва как минава работния му ден – сутрин става в 6.00 ч., тича 5 километра в парка, след това пътува с влак от Йокохама до Токио, за да отиде на работа. (Една бележка ще вмъкна тук – в Япония транспортната мрежа е толкова добре организирана, че с влакове и метро можеш да стигнеш навсякъде много бързо). В 8.30 ч. започва работния ден на Коши. Тъй като е мениджър в компанията, почти през целия ден има срещи, в които обсъждат с колегите си предстоящата работа, самият той дава задачи на подчинените си.

Питам – среща ли трудности като шеф със своя екип, например някои да го

Суши бар в Токио, от типа Sushi Go-Round, при който порции със суши се въртят на една лента и всеки си взима, каквото иска. Снимки: Бистра Величкова

Суши бар в Токио, от типа Sushi Go-Round, при който порции със суши се въртят на една лента и всеки си взима, каквото иска. Снимки: Бистра Величкова

обвиняват, че на тях дава повече работа, отколкото на други? Коши отново ме гледа с неразбиране, както при повечето ми зададени въпроси до сега, но отговаря любезно и с усмивка: „Интересен въпрос. Странното е, че никога не съм имал такъв проблем. Всеки си изпълнява дадените задачи”. Отбелязвам поредното рязко различие с това, с което съм свикнала в България и продължавам с работния ден на Коши, който звучи безкраен. От 8.30 ч. до 17.00 ч. той е постоянно в срещи и дискусии с различни екипи. Както той казва, “до 17 ч. аз не съм започнал да върша реално моите задачи, които имам”. За това, когато официално завършва работния ден, Коши сяда в офиса си и тепърва започва да работи. Това продължава до към 23 ч. вечерта. В 12 ч. вечерта се прибира, съпругата му и детето му вече спят, а той си взима душ, довършва понякога нещо дребно, което е останало от работата и към 2-3 ч. през нощта си ляга. Казва, че се е научил да се наспива за 6 часа. Е понякога се налагало и за 4…

„А съпругата ти как гледа

на твоята работа и това, че не можете да се видите?”, питам аз, отново с културната обремененост на мястото, където съм израснала и живея.

„Тя е свикнала, пък и няма много избор. Всички японци работят до късно, така че който и да си избере за мъж, няма да го вижда в дни различни от уикенда”, отвръща Коши. Той казва, че съпругата му наскоро е родила и за това й се е наложило да напусне работа. В Япония е невъзможно за жените да работят и да си гледат, и децата. Майчинството е много кратко и децата най-често няколко месеца след раждането се дават на ясли, ако жената иска да се върне на работа.

Улица в Киото. Снимки: Бистра Величкова

Улица в Киото. Снимки: Бистра Величкова

Иначе съпругата му, освен че гледа децата и поддържа дома, и готви. Но, за да е сигурен, че ще му приготви вечеря, Коши трябва преди 15 ч. следобед да й е казал дали тази вечер ще се прибере навреме за вечеря. В противен случай, тя не приготвя нищо. Тъй като той почти всеки ден се прибира в 11-12 ч. Вечерта, е честа практика за Коши, както и за много японци, след работа да си купят сандвич или суши от гарата и бира, и да вечерят във влака на път за вкъщи.

Казвам на Коши, че го съжалявам колко много работи и че в Европа това би се смятало за нещо, което е срещу човешките права. А той се усмихва все така добродушно и благо, и казва: “Но на мен ми харесва да живея така. Аз имам избор, мога да не работя толкова много, но така съм свикнал, а и всички тук работят така”.

Група приятелки са дошли на екскурзия до Киото и са си взели под наем традиционни японски кимона на гейши, и се снимат заедно. Снимка: Бистра Величкова

Група приятелки са дошли на екскурзия до Киото и са си взели под наем традиционни японски кимона на гейши, и се снимат заедно. Снимка: Бистра Величкова

За миг се поставям на мястото на един японец, който е работил 12-14 часа и се опитвам да си представя как се чувства вечерта в 22 ч. Заболява ме главата и ми прилошава от мисълта и единственото, което ми идва наум, че човек може да направи след такива дълги работни дни е просто да отиде и да се напие вечерта…

За моя изненада японците, въпреки роботизираното си ежедневие и култура, се оказват хора. И те в един момент се изморяват, и стресират, и…, за да разредят стреса излизат вечер с колеги на по бира. Не знам дали пият много или пък просто се напиват от малко, но вечер е не рядка гледка – пиян японец, добре облечен в костюм, носен от двама свои колеги, от двете му страни. Не преувеличавам, като казвам „носят”. На няколко пъти бях свидетел на подобна гледка. Но, интересното беше, че както във всичко и в пиянството си японците са тихи и ненатрапливи. Пияните хора, които видях, не бяха агресивни, не викаха, просто тихо и кротко се опитваха да се придвижат. Всеки път като виждах подобна гледка ми ставаше жал за тези хора, които се съсипват от работа.

От напрежение и стрес

Да, наистина страната на японците изглежда перфектна, улиците са безупречно чисти, няма престъпност, чувстваш се спокоен навсякъде, няма просяци, джебчии, транспортната мрежа е перфектно организирана, точна до секунда, напред са с технологиите и т. н., но с каква цена е постигнато всичко това? С цената на денонощна работа на всички хора. С цената на липса на лична живот, на почивка.

Двойка японци облечени в традиционни облекла, в старата част на Киото. Там могат да се видят много японци облечени с такива дрехи от миналото. Те най-често взимат облеклата под наем за ден. Снимка: Бистра Величкова

Двойка японци облечени в традиционни облекла, в старата част на Киото. Там могат да се видят много японци облечени с такива дрехи от миналото. Те най-често взимат облеклата под наем за ден. Снимка: Бистра Величкова

Коши ми казва, че освен с бира и саке, японците имат и друг отдушник при силен стрес, а именно най-крайното възможно решение – самоубийството. Харакирито и сепукото явно не са отживелица в японската традиция, а все още някаква част от културата им. Например, ако шеф на голяма компания фалира и остави служителите си без работа, може да се самоубие. А някой служител, ако не може да издържи на работата и напрежението, няма да изрази недоволство пред шефа си, а просто ще сложи край на живота си. Най-важното било да го направят така, че да не притесняват околните.

Японци в традиционни облекла се изкачват по пътека към храм в Киото, който е в планинска част. Снимка: Бистра Величкова

Японци в традиционни облекла се изкачват по пътека към храм в Киото, който е в планинска част. Снимка: Бистра Величкова

В културата на японците е много важно това човек да не притеснява или безпокои другите със собствените си проблеми. Проявата на индивидуализъм се смята за нещо невъзпитано, неуместно и в разрез с общоприетите норми. Не само това, но и изразяването на чувства и емоции не е прието.

На първо място е групата, казва ми Коши, най-важното е какво е добре за групата, за обществото. В зависимост от това, всеки човек се приспособява. Не е от значение как се чувства отделният човек. Това обаче има своите недостатъци, продължава той, като например това, че японците са свикнали някой друг да взима решенията вместо тях. Те са научени да не проявяват индивидуалност, да не изразяват лично мнение, за да не нарушат баланса в групата. Затова понякога се оказват нерешителни и объркани, когато не са в група.
Също така, в японската култура

не е прието да се казва “не”

Като негласно правило е. Ако някой японец има отрицателен отговор по даден въпрос, той няма да каже “не”, а ще наклони глава на една страна, замисляйки се и ще каже примерно: “Може би” или “Не съм сигурен”. Или пък, ако нещо не му харесва, никога няма да го каже директно, а пак ще наклони глава и след кратка пауза, ще каже: “Няма проблем. Всичко е наред”.

Като негласно правило е. Ако някой японец има отрицателен отговор по даден въпрос, той няма да каже “не”, а ще наклони глава на една страна, замисляйки се и ще каже примерно: “Може би” или “Не съм сигурен”. Или пък, ако нещо не му харесва, никога няма да го каже директно, а пак ще наклони глава и след кратка пауза, ще каже: “Няма проблем. Всичко е наред”.

В Нара елените спокойно се разхождат по улиците и алеите, без да се страхуват от хората. Снимка: Бистра Величкова

В Нара елените спокойно се разхождат по улиците и алеите, без да се страхуват от хората. Снимка: Бистра Величкова

В Япония няма емигранти от други азиатски страни. Като питам Коши защо, той се смее и казва: “Явно никой друг не може да издържи на темпото на работа, освен истински японец”.

Сякаш има нещо вярно в това. Въпреки че останах впечатлена от културата им, от възпитанието и уважението един към друг, от дисциплираността на японците, от запленяващите будистки храмове и гейши с кимона в Киото и Нара, от индиструалните Нагоя и Токио, божествения зелен чай, здравословната и вкусна храна, за съжаление не бих могла да живея в Япония. Просто не бих могла да издържа на този начин на работа и на живот. Защото, за да бъде страната и обществото им, каквото е, всеки един ежедневно трябва да допринася за това. И го прави в името на групата, на общото, на обществото. И не за друго, а защото така са възпитани, залегнало е в традицията и културата им. Те и не биха могли да живеят по друг начин. Както и ние българите не бихме могли да бъдем като японците, за добро или зло.

Будисткия храм Тодай–Джи в Нара. Снимка: Бистра Величкова

Будисткия храм Тодай–Джи в Нара. Снимка: Бистра Величкова

Но това, което различава работливите японци от Изтока, от работливите американци (или европейци) от Запада е, че те не се хвалят с това колко много работят, не изтъкват колко много са постигнали като нация, хората не се хвалят на колко висока позиция са във фирмата или колко високи заплати взимат. Японците винаги остават

скромни, тихи и по будистки смирени

И докато Запада учи на индивидуализъм и утвърждаване на личността, то Изтока учи на трудолюбие, но и на смирение. Учи, че това да си мениджър на една фирма не те прави повече от другите. Индивидуалният успех е загърбен за сметка на груповия. Не знам това дали е добро или лошо, но ми се струва, че скромността, която излъчват японците пред граничещтата с арогантност, мега успешна личност на американците, много повече се доближава до мъдростта и истината за живота. Защото в крайна сметка, човек може много да постигне и да успее, но не всичко зависи от него. Има природни сили и съдба, които са по-силни и от личности, и от групи, и от общества.

Традиционен зелен японски чай на прах в заведение в Токио. Снимки: Бистра Величкова

Традиционен зелен японски чай на прах в заведение в Токио. Снимки: Бистра Величкова

Може би трябва да работим, колкото можем, да реализираме мечтите си и постигаме желанията си, но да не се главозамайваме от постиженията си, а да запазим скромността и смирението, на които учат японците. И най-важното – да правим нещата по начин, по който не вредим на другите.

Дзен будистки храм Кинкаку-Джи, по-известен като Храма на Златния Павилион в Киото. Една от известните исторически забележителности в града. Снимка: Бистра Величкова

Дзен будистки храм Кинкаку-Джи, по-известен като Храма на Златния Павилион в Киото. Една от известните исторически забележителности в града. Снимка: Бистра Величкова

От своя страна ние, българите, бихме могли да научим японците на по-малко работа и повече почивка, но не е сигурно дали пък на тях нашата култура ще им понесе. Ние като страна по средата между Изтока и Запада, между Япония и САЩ (и Европа) се явяваме като странен вид група от неработещи индивидуалисти. Горди сме от това като американци и сме смирени като японци, когато получаваме заплатите си накрая на месеца. В крайна сметка, както казва Буда, най-важното е човек да запази кармата си чиста. Всичко друго е суета.

Бистра Величкова

* Статията е публикувана за първи път в E-vestnik, в две части: Първа част: „Япония – как работят толкова много?“ – 22.10.2016 г.; Втора част: „Алкохол или сепуко – как японците работят толкова много?“ – 26.10.2016 г.

Margarita Omar: I don’t shave my legs, because I don’t need to be desirable, fuckable and sexy

Margarita Omar, 22, is an artist and a feminist. Growing up in Moscow, she moved to Luxembourg with her family when she was a teenager. Margarita still lives in Luxembourg where she is studying ‘Music Informations’ at the Conservatory. So far, Margarita has showcased two exhibitions of her work.  She is preparing three more  exhibitions this year, which will appear at the Urban Art Festival – Kulturfabrik and Young Artists – PIJ (Point Info Jeunes), in Esch-sur-Alzette, Luxembourg, as well as Young Artists – Rehazenter, in Luxembourg, Luxembourg.

Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

I got to know Margarita through her protest against the objectification of women to be beautiful and perfect. Margarita’s protest against the pressure on the feminine is very simple – refuse to accept it. Margarita has not removed her bodily hair in the last three months. She refuses to hide it or acknowledge it as shameful and is not afraid to show off hairiness. At the gym, Margarita still goes for the shorts & tank top combo, despite what people may think about her legs and armpits. She likes the challenge. She wants to set an example for other women and directly challenge men through her own body.

Margarita let me take her pictures during this interview. All she asked in return is that the photos avoid a sense of sexuality and eroticism, instead focusing on the feminine in its nature state and appearance. At the end of the photoshoot, the thought of a hairy woman being a socially acceptable thing, one that even holds a certain aesthetic, was an almost natural response. It’s all about getting used to something new, as Margarite reassured me. Just like we have gotten so used to the (at times overbearing) reality of men’s bodily hair. So we propose a curious experiment – we want to know how many of you will feel this sense of comfort and will be willing to consider this form of protest as a way of life. Let’s see if your views change by the end of this interview.

Why aren’t you shaving your legs? 

First of all, I want to piss off my boyfriend (laughing), second, it’s wintertime and I refuse to spend my money on hair-removal procedures. I can think of far better things I could spend that money on. Another reason is that I thought that I can make an art form out of it and inspire others to do the same. Or just to make them think – there are also other forms of oppression, which are not solely reduced to body hair.

Маргарита Омар и приятелят й. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

Маргарита Омар и приятелят й. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

What does your boyfriend think about this? 

I don’t care. He told me that he loves me and that he supports me, but I didn’t even ask his permission.

What does it mean to be a feminist? 

Feminism is a particular kind of politics. Without attempting to generalise or simplify, feminism means the acknowledgement of three core facts: 1) Women are social group, 2) There is a patriarchy and gendered hierarchy and 3) This is not a natural state of being; we can trace how this masculinity has been enforced upon us historically.

Маргарита Омар. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

Маргарита Омар. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

So, not shaving is your protest against the underlying pressures on women to be perfect and beautiful? 

Well, it is too small to call it a protest. I haven’t brought plenty of women with me and we haven’t made a group photo with our hairy legs, we haven’t started a movement. It is not very a political action.  In a way, I believe that every woman that does not obey social norms, sometimes, is making her own protest. So, if you make it your personal protest, if you make your mind up to stand up to these social stigmas, it is a huge step already… The purpose is not to blame women for following restrictive standards set on them. The purpose is to be otherwise and come together as a social group.

What are the main things you protest against with this action? 

The beauty standard – “I am socially acceptable only when my body is altered and when I make it more aesthetic artificially.” It’s like saying women are naturally inferior because they also have hair on their bodies, so they should be altering themselves in order to be desirable in society, fuckable and acceptable. You can see how that’s totally wrong.

“Ти си повече от космите по тялото ти и аз те обичам, както си”. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

“Ти си повече от космите по тялото ти и аз те обичам, както си”. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

Would you remove your body hair when summer comes?

I think so. It is my personal adaptive decision. It won’t change anything if I am alone with full body hair the whole year. I won’t scrutinize my body either – I’ve figured out my own socially acceptable body hair length. Anyway, no matter what I do to my body the photos and the interview will stay. Which is going to help to convey the message I want.

Interview by Bistra Velichkova


To see more of Margarita’s project, visit her Facebook page and website.


* The article was first published in the magazine Banitza, 5 feb, 2016. The article is also available in Bulgarian language here

Маргарита Омар: Не си бръсна краката, защото не смятам за необходимо да бъда желана, приемлива и секси

Маргарита Омар (1993) е художничка и феминистка. Тя е родена в Москва, Русия. В тинейджърските си години се премества със семейството си в Люксембург, където живее в момента. Студентка е по “Музикални информатика” в Консерваторията на Люксембург. До сега е имала две изложби на свои картини. Три авторски изложби й предстоят през 2016 г. – Urban Art Festival – Kulturfabrik и Young Artists – PIJ (Point Info Jeunes) в град Еш-сюр-Алзет (Люксембург), както и Young Artists – Rehazenter отново в Люксембург. 

Снимка: Бистра Величкова

Снимка: Бистра Величкова

Взехме интервю от Маргарита Омар по повoд на социалния протест, който тя прави срещу натиска върху жените да бъдат перфектни и красиви. Как прави това ли? Много просто – като не си бръсне и епилира краката и мишниците вече от цели три месеца. Тя не се притеснява или срамува да се разхожда с къси панталонки и поли, както и да тренира във фитнеса по потник, с необръснати мишници. Не само това, но тя дори с гордост показва на хората дългите си косми, на момчета –  за да ги отврати и провокира, на момичета –  за да ги накара да се замислят и дори да ги вдъхнови и те да я последват. Докато позираше пред камерата ни, основното желание на Маргарита беше снимките да не изразяват никаква еротика или сексуалност, а да показват жената в напълно естествено състояние и външен вид. Ако трябва да бъдем честни, в края на фотосесията и интервюто, до толкова свикнахме с необръснатите крака на художничката, и се замислихме сериозно върху нейните идеи и възгледи. Защо пък не жената да бъде социално приемлива, без значение дали маха космите по тялото си или не? Изглежда че, както казва Маргарита, е въпрос на свикване с това, както например сме свикнали с мъжкото окосмено тяло. Ето какво разказа и самата тя пред “Banitza”:

Защо не бръснете краката си?

На първо място, защото искам да вбеся гаджето ми (смее се). На второ, в момента е зима и аз имам лично самоуважение да не харча всичките си пари за кремове и процедури за премахване на космите по тялото ми. Тези пари мога да ги похарча за по-важни неща. Друга причина е, че мисля, че бих могла да направя вид изкуство от това и да вдъхновя други хора. Или най-малкото да ги накарам да се замислят. В крайна сметка има и други форми на потисничество, които не приключват с окосменото тяло.

Маргарита Омар и приятелят й. Снимка: Бистра Величкова

Маргарита Омар и приятелят й. Снимка: Бистра Величкова

Какво мисли приятелят ви за това?

Не ме ме интересува! Той ми каза: “Ти си повече от космите по тялото ти и аз те обичам, както си”. Но това няма значение, защото аз дори не го питам за това.

Какво означава да си феминистка?

Да бъдеш феминистка означава да споделяш определена политическа гледна точка, като например тези три неща: 1) Жените са социална група; 2) Налице е патриархат; и 3) Той не е по природата. Патриархатът е историческо следствие, а не нещо естествено в обществото.

Маргарита Омар. Снимка: Бистра Величкова

Маргарита Омар. Снимка: Бистра Величкова

Може ли да се каже, че отказът да бръснете космите по краката си е форма на социален протест срещу натиска на обществото върху жените да бъдат перфектни и красиви?

Е, това е твърде незначително действие, от моя страна, за да го наречем социален протест. Аз не съм събрала множество жени, с които заедно сме си направили обща снимка с космите на краката си и сме провели някаква обществена кампания. Това, което правя аз не е политическо действие. В известен смисъл, вярвам, че всяка жена, която понякога не се подчинява на социалните норми, прави свой собствен протест. Така че, ако направите вашия личен протест, вътре в главата си, това е вече е голяма стъпка… Целта не е да обвиняваме жените за това, че следват определени норми, които ги ограничават и върху които, те лично  нямат контрол. Целта е да има общо действие.

Кои са основните неща, срещу които протестирате?

Стандартът за красота: “Аз съм социално приемлива, само когато тялото ми бива променено от естествения си вид, по изкуствен начин, за да изглежда по-естетически и по-красиво”. Това е същото като да се каже, че жените са по природа по-нисши и недоразвити, което не е вярно, и за това те трябва да променят тялото си така, че да бъдат желани, приемливи и секси. За мен това не е необходимо.

“Ти си повече от космите по тялото ти и аз те обичам, както си”. Снимка: Бистра Величкова

“Ти си повече от космите по тялото ти и аз те обичам, както си”. Снимка: Бистра Величкова

Ще обръснете ли краката си през лятото?

Вероятно да. Това е мое лично решение. Няма да се промени нищо, ако аз съм единствената, която цяла година не епилира или бръсне космите по краката и мишниците си. Разбира се, няма и да гледам прекалено критично на тялото си. Установила съм свой собствен социално приемлив критерий за дължина на космите. Според този критерий, дори лятото не е необходимо да са напълно гладки краката ми. Освен това, без значение дали ще обръсна космите си през лятото или не, снимките ми и това интервю ще останат. А това ще помогне, за да мога да предам посланието си към обществото.

За да разберете повече за проектите на Маргарита посетете Фейсбук страницата й и личния й сайт.

Прочетете интервюто на английски език тук.

Автор: Бистра Величкова

* Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Баница“, 5 февруари, 2016 г. Интервюто е публикувано и на англисйки език ТУК.

Двойна измама/Double Delusion – 2014 review

Statistical review of the most read articles on the blog Double Delusion for 2014.

This blog was viewed about 18,000 times in 2014.

The concert hall at the Sydney Opera House holds 2,700 people. If it were a concert at Sydney Opera House, it would take about 7 sold-out performances for that many people to see it.

In 2014, there were 19 new posts, growing the total archive of this blog to 109 posts.

The busiest day of the year was July 9th with 291 views. The most popular post that day was Градушката в София – снимки и видео.

The posts that got the most views in 2014:

The blog was visited from 83 countries. Most visitors came from Bulgaria. The United States & UK were not far behind.

Click here to see the complete report.

Annual report of the blog Double Delusion for 2013

W:O:A 2014 или 25-тото поклонение на метъл братството

“There’s beauty In The heart Of The beast
Fear behind The eyes Of The thief
I know you know we’re all incomplete
Let’s get together and let’s get some relief”

All we are, Doro & Warlock

Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev

Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev

Вакен щеше да бъде един тих, спокоен, леко невзрачен и завинаги никому неизвестен град. Случайно изпаднал от торбата на Създателя в края на седмия ден, той се беше търколил лениво сред дъждовните полета на една далечна провинция в северна Германия. С население наброяващо едва 10 000 души, повечето от Които трудолюбиви и скромни фермери, всъщност Вакен беше именно един такъв тих, спокоен, леко невзрачен и завинаги никому неизвестен град… през 362 дни от годината. През останалите три обаче, които тази година се случиха на 31 юли до 2 август, Вакен не беше просто Вакен. В тези три дни той беше WACKEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEN!!!!!! – мястото, на което се провежда най-големия метъл фестивал в света: Wacken Open Air или още W:O:A.

WACKEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEN!!! беше и бойния вик, който се носеше като стадо диви глигани по зелените полета край малкия немски град, които за три дена се бяха превърнали в истинска метъл касапница! Няма и как да бъде иначе в присъствието на професионални, едро-калибрени главорези от ранга на Slayer, Sodom, Kreator, Megadeth, King Diamond, W.A.S.P. и Motörhead както и на орди по-млади, но доказали се наемни убийци като Hatebreed, Behemoth, Children Of Bodom, Emperor и Arch Enemy.

Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev

Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev

Тази година се честваше 25-тата годишнина от фестивала и за три магически дена околностите на малкото градче щяха да бъдат светото място за поклонение на метъл братството. Йерусалима на метъл религията. Меката на стържещите китари. Голготата на светия метъл дух. Като един от близо 100-те хиляди поклонници аз имах честта да бъда част от тази духовно пречистваща церемония. И макар думите да не стигат, когато метълът говори, ще се опитам да направя съпричастни и вас към това събитие поне за няколко страници.

Преди това, моля да се уговорим само за едно: текстът, който следва, представлява (не)подредено изложение на личните и дълбоко субективни впечатления на един прокажен метъл от поколението ’77. Поради това написаното по-долу няма претенции за изчерпателност, аргументираност, обективност и така нататък. Всъщност няма никакви претенции. Рискът от четеното си остава ваш, както и удоволствие (било то и съмнително). Да не кажете, че не съм ви предупредил!

И така…

ATTACKEN WACKEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEN!!!!!!

Slayer – прераждане на юг от рая

Вие знаехте ли, че Jeff Hanneman е жив? Истина е! Видях духа му, или по-точно го чух – идваше от посока на юг от рая. Точно където се беше преместила и True Metal сцената на Wacken на 1 август, когато убийците от Slayer съсякоха главите на десетки хиляди куфеещи фенове като истински палачи. А палачите си бяха все същите като в златните години на Hell Awaits, Reign In Blood и South Of Heaven: брутални, безмилостни и до болка истински. Като живота.

За едни безкрайни 60 минути полетата на Вакен бяха окъпани от кървавия дъжд на “Raining Blood” и хиляди гърла пригласяха на военния ансамбъл в “War Ensemble”. Изтънчeния вкус към средновековни мъчения на слейърите, разбира се, далеч не се изчерпа с това. Поредицата от последвали кървави извращения като “Angel Of Death”, “Mandatory Suicide”, “South Of Heaven”, “Black Magic” и “The Antichrist” оставиха след себе си поле от трупове с пулсиращи, гъргорещи гърла прегризани от яростни хищници. А също и един незабравим спомен за една вечна земя на юг от рая, в която всеки грешен метъл се надява да се пресели след смъртта.

Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev

Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev

W.A.S.P. – пурпурни идоли завинаги

За дърт метъл изрод като мен беше истинско изживяване да видя героите си от W.A.S.P. на живо. За дърт метъл изрод като мен беше истинско разочарование да видя героите си от W.A.S.P. на живо изпълняващи само четири парчета от златните си години. Именно: “L.O.V.E. Machine” (за загрявка!), “Wild Child”, “I Wanna Be Somebody” (разбира се!) и вечния пирон – разкъртващото “Blind In Texas”.

И все пак истината е, че остаряващия бях аз. Защото Blackie Lawless и метъл дружината му се развиваха. По-новият материал, с който се представиха (разбирайте парчета след 1990-а), беше концептуален, ретроспективен, социално ангажиран и представен под формата на сбор от албума Crimson Idol. Внушението на музиката беше допълнено с визуална инсталация с препратки към теми като трудностите на израстването под деспотизма на родителите, фалша на религията, както и събития от по-новата история. Особено запомнящи се измежду последните бяха черно-бели кадри от Гражданската война в САЩ с жертвите и страданията, които е причинила. Под звуците на стържещите китари черно-белите картини постепенно се оцветяват в кадри от войната в Ирак, придружени от снимките на загинали войници и безкрайни редици от лъскави ковчези. W.A.S.P. наистина се развиваха!

Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev

Wacken Open Air 2014. Снимка: Бистра Величкова / Bistra Velihckova

Kreator – вечните обединители

На Kreator им бях загубил дирите след паметната тава Coma Of Souls. Ето защо успях истински да изтрещя единствено на “Tormentor” и “Endless Pain” – единствените по-стари парчета, които изпълниха. Като цяло обаче, ако изключим някои според мен насилени изцепки като “Civilization Collapse”, при които очевидно е търсена комерсиална нисша за развитие, шоуто им беше пирон. Като живо изпълнение Kreator-ите все още са в отлична форма и окончателно ме върнаха на тяхна страна с посланието си: “Религията разделя хората, вместо да ги обединява! Политиката разделя хората, вместо да ги обединява! Ние вярваме само в обединяващата сила на музиката и сме тук, за да правим музика!”

Motörhead – мост между поколенията

“We are Motörhead and we play rock’n’roll!” – дрезгавия глас на Lemmy е наелектризиращ и заразителен. На преклонната възраст от 68 години, нито треперещите му пръсти, нито отслабващия глас не могат да отнемат неповторимата му харизма. С вечната черна шапка с периферия, с косматата брадавица на бузата и врат изпънат нагоре към високо вдигнатия микрофон, легендарният фронтмен на една от най-емблематичните метъл групи виеше пресипнало като степен вълк по-силно от всякога. Lemmy и героите от Motörhead взривиха True Metal сцената на Wacken с деситилирана рокендрол емоция, пречистена в дебрите на времето. Запомнящи се парчета от сета им бяха “Rock It”, размазващият блус “Lost Woman Blues”, “Killed By Death” с гост-участието на Doro Pesch (единственото й участие във феста), както и унищожителната смъртна присъда наречена “Overkill”: “Rock ‘n’ roll ain’t worth the name if it don’t make you strut – don’t sweat it, get it back to you!”.

Sodom – мръсен траш и содомия

Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev

Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev

За добро или за лошо траш извергите от Sodom на чело с изкормвача на ангели Tom Angelripper не са се променили много от времето на Agent Orange и Persecution Mania. Мръсен траш, доизглаждащ и последните останали ви мозъчни гънки. Разбира се, “аз съм си от там”, както пее Светльо Хиподилски! Ето защо не ми беше трудно да се самовзривя поне няколко пъти със самоделни експлозиви като “Agent Orange”, “Sodomy And Lust”, “Remember The Fallen” и “Ausgebombt”. И все пак, за разлика от други метъл мастодонти, в Sodom не видях особено развитие за последните години. Все едно, Sodom са Sodom! Нищо не може да заличи славата им от 80-те, така че – шшшт! – за Sodom или добро или нищо!

Megadeth – има такава група

Както за всеки уважаващ себе си (и James Hetfield) верен почитател на Metallica (имам предвид онази “другата” Metallica от преди 91-ва), така и за мен беше валиден следния железен закон имащ силата на омертата на сицилианската мафия: не слушай Megadeth, не гледай Megadeth, Megadeth – няма такава група! Кавгата между двамата лидери Dave Mustaine и James Hetfield, довела до напускането (изгонването?) на първия от Metallica в далечната 82-а година, отдавна беше станала част от метъл фолклора на 80-те. Ето защо отидох малко насила и с много предубеждения на концерта на Megadeth на Black Metal сцената във Wacken. Е, срам, не срам, трябва да призная, че такава група не само че има, но трещи и реже като остриетата на струг – в буквален и преносен смисъл. Самият Mustaine, въпреки вроденото си надменно излъчване, е в по-добра музикална форма от всякога. Китарата се превръща в течна стомана под бързите му пръсти и солата му летят като железни ястреби в “Hangar 18”, “Skin O’ My Teeth”, “Symphony Of Destruction” и “Peace Sells”.

Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev

Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev

Accept – losers and winners

Може би аз остарявам и оставам заключен в ретроградните си вкусове отпреди 20 години, но Accept ми се видяха някак изкуствени. Шоуто беше на ниво, енергията също, стари хитове като “Restless And Wild”, “Fast As A Shark” и “Balls To The Wall” също бяха майсторски изпълнени. И все пак нещо липсваше. И това не беше легендарния фронтмен Udo Dirkschneider. Макар и да не притежаваше сценичното присъствие на Udo, Mark Tornillo се справяше не по-зле от него на вокалите. Но Accept бяха станали някак лъскави, някак модерни, някак пазарно конвертируеми… Знам ли, може би мнението ми е субективно, или е дори откровено погрешно. Надявам се да е така. Тъй или иначе за мен все пак беше чест да видя тези метъл герои на живо – ако не заради това което са, то поне заради това което са били. Accept винаги ще заслужават уважението ми, така че – шапки долу!

Saxon – кръстоносци на метъла

“Crusader, crusader, please take me with you!” – Saxon-ите все още смело коват ортодоксален хеви метъл, издържан в строгите канони на класици като Iron Maiden и Manowar. И го коват добре: от крилатите китари през имиджа и чистите вокали до бързите барокови сола. Никога не съм бил техен заклет фен, но концертът им беше приятно и романтично завръщане в праисторическата епоха на метъла.

King Diamond – кръстниците на блек-а

Не зная дали съществуват жанрове като “noir metal theater” или “black metal opera”, но ако има, то със сигурност King Diamond са техните създатели. Групата представи театрален метъл с разиграване на цели сцени с “ведра” средновековна тематика. Ритуалното изгаряне на вещица на сцената, както и убийството на нейното новородено посредством нежно размазване на черепчето му в земята, бяха само някои от постановките в които достолепния чичко King Diamond взе дейно участие. Облечен в традиционния си вампирски фраг и цилиндър, с емблематичната черно-бяла маска боядисана върху лицето, Kind Diamond доказа, че както гласът му така и енергията му за нови метъл подвизи не са намалели дори и с капчица вампирска кръв през годините. Сценичното шоу на групата беше истински пир за сетивата и заслужава да се види не само от верни олдскул почитатели на групата, но и от ценители на естетиката на жанра noir както и на изкуството на съчетанието на театър и музика.

Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev

Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev

Hatebreed – метълкор ураган

Hatebreed бяха моето лично откритие. Знаех групата само по име и за пръв път ги чух именно в този ден на Party Metal сцената в Wacken. Изпълнението им ме захвърли със страшна сила във кросоувър водовъртежа на 90-те, когато метълът преживяваше поредната си метаморфоза, съюзявайки се с братята от хардкор лагера. Hatebreed се оказаха чеда на същото онова време, създало легенди като Biohazard, Suicidal Tendencies и Madball: енергични, заразителни и истински! В края на сета си ме спечелиха окончателно за пламенната си метълкор кауза като изразиха благодарност към Slayer – “групата, която ни изтегли през годините като техен съпорт и която остава нашето най-голямо вдъхновение”. Съвсем уместно последва почит към паметта на покойния Jeff Hanneman с разкъртващ кавър на “Ghosts Of War”.

Amon Amarth – скандинавска митология и викингски идеализъм

С риск да бъда обявен за пълен профан ще ви призная съвсем откровено, че бях абсолютно незапознат с творчеството на Amon Amarth. По всичко личеше обаче, че също така бях и единственият подобен пишман-фен измежду цяла орда десетки хиляди верни почитатели. С абсолютна сигурност мога да заявя, че Amon Amarth бяха групата, която събра най-многобройната публика на фестивала. Редиците от хора, дошли да чуят викингите от Швеция, стигаше чак до постовете на охраната. При това всички до един бяха правостоящипросто, защото нямаше и половин квадратен метър празна земя, на която да се седне. Не мога да кажа, че Amon Amarth е моята музика, но определено можех да разбера причината за многобройните им поклонници. Освен с музикалната си виртуозност, групата неудържимо привличаше с идеализма и вярата си излъчвани от харизматичния фронтмен – огромен, 120 килограмов викинг с обезоръжаваща усмивка и вероятна родствена връзка с нордския бог Odin.

Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev

Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev

Другите луди касапи

Освен древните палачи, за които ви разказах по-горе, на феста присъстваха и дузина по-млади, но достойни метъл килъри. Ще се опитам да споделя впечатленията си за някои от тях в по-сбита форма.

Emperor: с уговорката, че блек метълът не е моята стихия и с предварителното извинение към някои верни фенове, които могат се почувстват засегнати от това, че изказвам ерес, трябва да призная, че Emperor ми се видяха скучни, еднообразни и насилени. Но както се казва – на всекиму своето. Може би просто не съм разбрал за какво иде реч.

Steel Panther: Steel Panther са забавна група, замислена като пародия на глем метъл жанра. С други думи разбирайте андрогинни персонажи подобни на глем “актове” като Mötley Crüe, Cinderella и L.A. Guns. В същото време Steel Panther са и леко циркаджийска група, която се опитва да тегли дивиденти, като напудря изпълненията си с (не)доволна доза евтин американски хумор с генезис – слънчева Калифорния: “C’mon, let me see all ye girlies show ‘em them titties!” Иначе, чисто музикално, те се справят професионално и стилът им е напълно издържан в традициите на глем жанра. Според скромното ми мнение обаче не казват нищо ново. Все едно, ако си падате по този тип забавление, ще се забавлявате и със Steel Panther.

Wacken Open Air 2014. Снимки: Бистра Величкова / Photos: Bistra Velichkova

Wacken Open Air 2014. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

Prong: стар култ, който за пореден път показа, колко много са изпреварили времето си, когато са се сформирали в края на 80-те. Твърдо останали верни на алтърнатив метъл стила си през годините, те все още се радват на вярна, макар и не многобройна група почитатели. Респект!

Hammerfall: герои на пауър метъла и вечни победители!

Children Of Bodom: завидна техника на Аlexi “Wildchild” Laiho. Зная, че са могъщи, но простете – не е моята музика.

Avantasia: помпозен, мелодичен пауър метъл; внушителен двучасов спектакъл.

Behemoth: “интересен” блек метъл с концепция.

Arch Enemy: има ли смисъл да се коментира група, която ви е впечатлила основно с вокалистката си? Абсолютно! За съжаление обаче, синекосата Alissa Gluz, присъединила се към Arch Enemy едва тази година, не може да бъде описана с думи. Тя трябва да се види и преди всичко да се чуе. Така че направете го! Преди това, само един тийзър: представяте ли си как звучи разярен френски булдог? Добре, а сега си го представете със синя коса.

Russkaja: метъл/пънк/ска веселяци от… не познахте! … – Виена! Купонджийска музика, която много добре влиза с литър (или три) Franziskaner.

Hellyeah: мислех, че никога няма да стъпя на концерт на група с подобно идиотско име! И щях да изпусна. Hellyeah бяха приятна изрод-метъл изненада от Щатите. [Чували сме, че там свирят и някои известни музиканти – бел. ред.]

Red Hot Chili Pipers: метъл експерименти с Шотландски гайди. Абсолютно успешни при това. Чуйте ги, ако ви се отдаде случай!

Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev

Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev

“We are all, all we need” или нещо като заключение

Двадесет и пет годишният рожден ден на легендарния фестивал Wacken Open Air беше моят личен Woodstock на 21-и век. С тази разлика, че напълно в духа на нашето прокълнато време, W:O:A не беше лятото на любовта, а лятото на “омразата”. Нека поясня!

След като през ’69-а хипарите на Woodstock не успяха да променят прогнилия ни свят с любов, през 80-те техните метъл братовчеди взеха факела на промяната от ръцете им и решиха да борят огъня с огън или по-точно: “Fight Fire With Fire”. Със своята привидна омраза, агресия и морбидни обсесии за смърт, унищожение и апокалипсис, метъл братството поднесе огледалото на своето изкуство към един лицемерен свят, в който зад усмивката, костюма и куфарчето е прикрита истинска, жлъчна омраза. Омраза, която сее реална смърт и цели терминално унищожение. През 80-те години метъл братството се вдигна на война именно срещу този свят. Тази война продължава и до днес, a W:O:A 2014 беше нейния 25-ти рожден ден.

Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev

Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev

Напуснах свещената Вакен-ска земя с възобновена надежда за спасение и победа, въоръжен с посланието на Kreator-ите:

“Религията разделя хората, вместо да ги обединява! Политиката разделя хората, вместо да ги обединява! Ние вярваме само в обединяващата сила на музиката и сме тук, за да правим музика!”

WACKEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEN!!!

Ще се видим отново догодина! Rain or shine!

Още снимки можете да видите в галерията публикувана в сп. „Metal Hammer“

Автор: Неор Начев
6 Август 2014г.
Вакен, Германия

* Статията е публикувана в сп. „Metal Hammer“, на 16 август, 2014 г.

Повече информация за организацията на фестивала във Вакен, къмпинга и атмосферата във фестивалното градче, можете да прочетете в статията „25 години – метъл, къмпинг и бира във Вакен“ от Бистра Величкова.

25 години – метъл, къмпинг и бира във Вакен

Wacken Open Air 2015. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Wacken Open Air 2015. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Хеви метъл музика, стържещи китари и бира събраха за 25-ти път близо 100 000 посетители на най-големия метъл фестивал в Европа и света – Вакен (Wacken Open Air), Германия. Тази година той отбеляза 25-та годишнина от създаването си през 1990 г. По традиция фестивалът се състоя 3 дни – тази година от 31 юли до 2 август. Събитието застъпва всички жанрове на метъла – от традиционните хеви и спийд метъл, симфоничен и готик метъл, през по-тежките жанрове като траш и блек метъл, до екстремните грайнд кор и дет метъл.

По-бърз : По-силен : По-шумен

“По-бърз : По-силен : По-шумен” (Faster:Harder:Louder) е мотото на тазгодишното издание на фестивала. И действително, групите участници доказаха това, както и самите посетители, куфеещи на тежката музика. На общо 6 сцени, за три дни излязоха над 130 музикални групи. Тази година хедлайнери бяха Accept, Hammerfall, Steel Panther, Saxon, Apocalyptica, Slayer, W.A.S.P., Children of Bodom, Motorhead, King Diamond, Sodom, Amon Amarth, Avantasia, Arch Enemy, Behemoth, Emperor, Megadeth, Kreator.

На метъл къмпинга: “Вакен!” вместо “Добро утро!”

Каравана в хипарски стил на фестивала във Вакен. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Закуска пред караваната на къмпинга, на фестивала във Вакен. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Фестивалът във Вакен се провежда на площ от около 200 хектара, което съответсва по размер на 270 футболни игрища. За целта всяка година организаторите наемат земята от местни фермери. А самите местни в малкото северно градче вече са свикнали с тридневните стържещи китари и викове на фенове, и дори с усмивка се включват в купона.

Именно на тази огромна площ, освен сцените се обособяват и места за къмпинг, където посетителите разпъват палатки или паркират караваните си. Хората са толкова много, че палатките се нареждат буквално една до друга, с приблизително разстояние помежду им около 2-3 метра максимум. И това предразполага към спонтанни нови приятелства и споделена бира.

Българското знаме се вее съвсем близо до сцената, на концерта на Sodom във Вакен 2014 г. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Българското знаме се вее съвсем близо до сцената, на концерта на Sodom във Вакен 2014 г. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Силните звуци на музиката от сцените достигат ясно до всички палатки. А когато концертите приключат, купонът продължава на къмпинга. След последния концерт към 2 часа сутринта могат да се видят събрани на групи фенове продължаващи да куфеят под звуците на як метъл от уредби захранвани от генератори до колите им. След тежък ден на един метъл фен, започнал в 11 часа сутринта, с първата група и изгледал поне 10 концерта до края на деня, заспиването под мощно дране на вокала на Slayer или Kreator е като лека приспивна песен. Заспиваш дълбоко и се събуждаш под същите звуци, при изгрев слънце. Когато излезеш от палатката, съседът отсреща, миещ зъбите си с бира (защото няма вода), те поздравява бодро със знака на метълите и вместо “Добро утро!” изкрещява силно “Вакеееееен”!

Бира и средновековие

Освен метъл и множество фенове облечени в черно, другият най-силно присъстващ елемент на фестивала е бирата. Все пак сме в Германия. А тук, както стана ясно, май има повече бира, отколкото вода. В малкото фестивално селце направено

Бирааа! Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Бирааа! Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

близо до сцените – Wackinger village, което наподобява събор, се предлага храна – вурстове, наденици, огромни шишчета, пържени картофи и литри бира. На дървени пейки големи групи от хора вдигат наздравици, което малко напомня на известния Октобер фест в Германия. Във Wackinger village, освен разнообразна храна, се предлагат и различни забавления – борба с чували, удряне с чук, жени и мъже облечени във футуристично средновековни облекла, с които посетителите могат да се снимат. Също така, в друга част на фестивалното градче има кеч и стриптийз.

Разбира се, при толкова много бира, да останеш трезвен на фестивала, е повече от предизвикателство. Именно за това не една бяха жертвите, буквално паднали в неравната борба с алкохола. Сред алеите на къмпинга, докато тълпи от фенове вървят и пеят развеселени, често се срещат прегърнати “добри” приятели, които се подкрепят един друг. В един момент, единият неочаквано се свлича на земята. Опитват се да го вдигнат, но той остава там и просто заспива. Това се оказва често срещана

Фен изтощен от метъл и бира, заспал между палатките. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Фен изтощен от метъл и бира, заспал между палатките. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

гледка – проснати някъде пред сцените, сред тълпата или между палатките заспали в пиянски унес фенове. Разбира се, понякога се налага намесата на медицинските екипи, които когато положението е по-сериозно, изнасят човека на носилка, в линейка. И въпреки множеството подпийнали хора, нямаше сериозни побоища или инциденти в резултат на употребата на алкохол. Всички посетители са много приятелски настроени, отворени за купон, нови запознанства и раздаващи безплатни прегръдки.

Организация и подготовка в немски стил

Къмпинга на метъл фестивала във Вакен. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Къмпинга на метъл фестивала във Вакен. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Впечатляваща е добрата подготовка и организация на фестивала. За всичко беше помислено. Вярно, фестивалът се прави за 25-ти път и организаторите имат опит, и все пак си заслужават възхищението и поздравленията за всичко. Подобно събитие с близо100 000 хора предразполага към всякакви ситуации, инциденти, побоища, кражби, здравословни проблеми и т.н. Медицинските екипи пристигаха бързо при необходимост, полиция патрулираше постоянно из къмпинга, бодигардовете стриктно проверяваха багажите на входовете при влизане във фестивалното селце и преди сцените. Имаше забрана за внасяне на всякакви стъклени бутилки. И наистина никъде нямаше стъкло в къмпинга, което е важно, защото много хора се разхождаха боси, а и седяха и лежаха на земята. Освен това, всеки ден минаваше камион за боклук, който раздаваше чували за боклук. И да, въпреки броя на хората и морето от палатки – на къмпинга е чисто и хората си изхвърлят боклука в предназначените за това места.

Фенове насядали рпед метъл сцената, в очакване на любимите си банди. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Фенове насядали пред метъл сцената в очакване на любимите си банди. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Също така, на фестивала беше забранено воденето на всякакви домашни любимци. И действително нямаше никакви кучета, говорим за домашни, а за улични е излишно да се споменава, когато сме в Германия. Интересно е, че стриктните правила за престой на къмпинга и на фестивала, се спазваха от посетителите и никой не смяташе себе си за по-специален, за когото правилата не важат, както например се случва много често в една позната балканска страна… Такъв фестивал, отново напомня колко много има да се учим от германците, по отношение на организираност, точност и спазване на правила…

Crowd surfing on Wacken 2014. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Crowd surfing on Wacken 2014. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Друг пример за добрата организация е това, че групите излизаха точно под час, както бяха обявени в програмата. Все пак на ден, на всички сцени излизаха над 30 групи. Това означава, че дори една група да закъснее, цялата програма ще се обърка и ще настъпи хаос. И още – посетителите бяха информирани, че след последния концерт в последния ден до 12 на обяд всички трябва да са напуснали къмпинга. И наистина, веднага след финалните песни на закриващата група, хората бързо и организирано се отправиха към палатките си и започнаха да стягат багажите си. Изведнъж, всичко затихна, от палатките не се чуваше музика, хората притихнаха – фестивалът свърши! И тук сякаш важи онази фраза за германците – когато работят – работят, когато се забавляват – се забавляват.

Душове, тоалетни, вода

Метъл си мие косата на чешмите за питейна вода в къмпинга. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Метъл си мие косата на чешмите за питейна вода в къмпинга. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Сигурно се питате на събитие с близо 100 000 човека, как точно се решава проблемът с тоалетните, душовете и питейната вода. Из целия къмпинг във Вакен има няколко пункта за тези нужди. Тоалетните са два вида – химически, които са безплатни, и – платени, които са направени като нормални тоалетни с канализация. За тях се плаща 0.50 евро. Препоръчително е да ползвате платените. Те се почистват

Опашка в 11 ч. сутринта за платените тоалетни във фестивалното градче, във Вакен. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Опашка в 11 ч. сутринта за платените тоалетни във фестивалното градче, във Вакен. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

редовно, след всеки човек. Вярно опашките пред платените тоалетни са по-големи, но бързо вървят. Подобни опашки стават и за душовете, които са разделени на мъже и жени. Душовете са около 20 на пункт и не са обособени в отделни кабинки. Цената за ползване на душ еднократно е 2.50 евро. По отношение на водата, има няколко обособени района с чешми, с чиста вода за пиене, която е безплатна.

Фестивал отвoрен за инвалиди и пенсионери

Пенсионери и инвалиди на фестивала във Вакен, Германия. Снимки: Бистра Величкова

Пенсионери и инвалиди на фестивала във Вакен, Германия. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Още един знак, че се намираме в развит и цивилизован свят е фактът, че организаторите на събитието бяха помислили и за хората, които са инвалиди. Посетители, които са инвалиди можеха да присъстват на фестивала, благодарение на организираната за тях помощ от служители на събитието. Имаше пункт, където тези хора можеха да получат необходимата помощ от асистент, който да ги придружи до сцените и концертите.

Освен това, в един от дните, малка група от възрастни хора от старчески дом, в инвалидни колички, също бяха дошли. За миг те се сляха напълно с групата приятелски настроени метъл фенове, които ги наобиколиха с прегръдки и весели викове. В отговор, някои от възрастните хора дори показваха метълския знак. Вниманието към тези две групи – хора със здравословни проблеми, с инвалидни колилчки и възрастните хора, които остаряват в самота, направи силно впечатление и за пореден път германците доказаха, че заслужават уважение.

Фестивалът във Вакен на 25 г. – история

Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova

Фестивалът в малкото северно градче Вакен, в Германия е проведен за пръв път през 1990 г. Тогава присъстват около 800 посетители, а групите участници са само немски. С годините, популярността на фестивала се разраства и през 1997 г. вече са близо 10 000, а групите – 47. В началото фестивалът се е провеждал само 2 дни, като са участвали предимно класически метъл групи. През годините във Вакен са поканени да свирят някои от най-известните метъл банди, които след участието си на фестивала записват албум с живото си изпълнение. Сред групите излизали на сцената във Вакен са легенди като Iron Maiden, Sepultura, Judas Priest, Blind Guardian, Amorphis, Kreator, Sodom, Slayer, Twisted Sister, W.A.S.P., Annihilator, Motörhead, Helloween, Hammerfall, Nightwish, Crematory, Dimmu Borgir, Cradle of Filth, In Flames, Gamma Ray и други.

За да се стимулират нови метъл групи, на много места се организират т.нар. “метъл битки” (от англ. „Metal Battle“), за които прохождащите групи могат предварително да се запишат. Тези “битки” се провеждат в по-малки клубове с местни групи. Победителите, избрани с жури, имат шанса да свирят пред голямата публика във Вакен.

Wacken 2015 - Sold out!

Wacken 2015 – Sold out!

Билетите за Вакен 2015 г. – вече са свършили

Фестивалът е толкова популярен, че билетите за следващата година, свършват няколко дни след края на предишния фестивал. Например, билетите за 2015 г. бяха изкупени в рамките на 24 часа след последния ден на събитието. На самия фестивал могат да се видят хора, които продават билети, но ако човек иска да е сигурен, че ще успее да види любимите си групи по-добре е да не разчита на това. Цената на билета на човек, за фестивала във Вакен за 3 фестивални дни е 160 евро.

Бистра Величкова
Вакен, Германия

Още снимки от фестивала във Вакен – 2014 г. може да видите в галерията публикувана в „Metal Hangar 18“

* Статията е публикувана в онлайн списанието „Metal Hangar 18“, на 7 август, 2014 г.

По-специализирана статия за музикалните изпълнения на групите на метъл фестивала във Вакен, можете да прочетете в статията „W:O:A 2014 или 25-тото поклонение на метъл братството“ от Неор Начев.

MoodMe – photos with emotional living portraits

MoodMe_logo2Have you ever thought of having a live photo avatar? Shooting a photo that afterwards smiles at you as if it is alive? Or watching your favorite football team playing and get emotional with your favorite football player? You can control your mood, putting either a smile or a sad face, only by clicking few buttons on the brand new application in the Apple store – MoodMe. The main goal of MoodMe App is to bring smiles to emotional engagement. It creates living emoticons with your face. Its value is to enrich engagement through emotions. MoodMe application transforms pictures into emotional interactive 3D Living portraits. The company also focuses on Sport Fans engagement and Consumer Apps.

Remember the first emotional expressions online, when internet, the online chats and virtual social life were young! On one of the first chat programs ICQ – we have learned how to show smiles or sad emotions composing them by combining brackets, commas, fullstops and other punctual signs, like this -> smile – : ), wink – ; ), sad – : (, angry – >:-/. Then all these expressions developed and we had the cartoon emoticons that we could paste next to our sentences online, like this: :-), :-(, ;-). By and by, we come to nowadays when the emotional engagement is super highly developed thanks to an international team of really creative people, establishing MoodMe. With MoodMe App there are no more emoticons, it uses photos of your real face and animate it in 3D version, expressing how you feel, online! Isn’t it amazing?

Have you ever been mooded?

“Have you been mooded?” – this is the question all the acquainted fans with the App ask all the others. “No?! Ok, let me take a shot of your face, and then I will animate it and put whatever mood you want – happy, sad, angry, playful. In addition, I can put you the shirt of your favorite football player or singer, even his hair, tattoos or bracelets”. All these is made possible thanks to this new application for living emoticons, created by MoodMe.
MoodMe is relatively young and new company. MoodMe_apple_app_picIt is existing on the market since almost 3 years. Recently its playful and enjoyable application started to attract the attention of photo maniacs, football fans, social network and mobile users. Its popularity is spreading so fast, that some say that soon the emotional photos that MoodMe produces will be implemented on social networks, such as Facebook, making them even more attractive. It means that, for example, your profile photo on Facebook with your face on it, won’t be still and boring anymore, staring at you with frozen look. With MoodMe it will be animated and will smile, could be also angry, sad, agitated, responding completely to your mood at the moment.

The office of MoodMe is based in… the World

Originally, the company MoodMe, was established in Luxembourg, 3 years ago. In March 2014, it opened also an office in Belgium. MoodMe Belgium is incorporated in Nivelles, following investment from Wallimage Entreprises. It has many other branches in different countries in Europe, in the Silicon Valley – in the USA and in Brazil. The company is planning to open even more offices around the world in the future.

Chandra de Keyser, CEO and co-founder of MoodMe

Chandra de Keyser, CEO and co-founder of MoodMe

We are talking about offices and branches, but if you ask the CEO and co-founder of MoodMe, Chandra de Keyser, he would tell you: “What does it mean “office” in nowadays super high tech world? Every place on Earth, where there is an Internet connection, can be your office!” He is not just saying it, he is really putting these words into practice. Every week, Chandra is in a different city, country or continent – either for presentation of the application and the work of MoodMe, for pitch, for meetings with investors or building partnerships. And no matter where he is, every week he has a meeting with the whole team of MoodMe, each one of the members, based in different country. Then how does it all work out? Where these meetings are happening? There is only one place where everybody can be in the same time, as Chandra said – no matter where on Earth each one is situated, this place is called Internet. So, if you wonder where exactly the real office of MoodMe is based, the answer is simple – in the World.

Chandra is making conference calls with the team online. Everyone gives a report of the work that is already done and the problems that appeared along the way. Also all the new tasks and working plans are discussed. What is more interesting is that all this completely new system and working style really works. If Google became legendary for its cozy and feel-like-home working environment, making you unwilling to leave the office, companies like MoodMe take it even further into that direction. They say: “Just let the people work at their homes”. And definitely, it looks like this is the future of the working policy and conditions of the modern businesses and companies. No more old school 9 to 5 working hours, pushing yourself to stay on your desk and waiting impatiently the day to finish. Companies like MoodMe establish the new philosophy – every hour is working, every hour is a break. It is because, everyone who decided to work for such a company really enjoys it and have fun while working.

Of course, the energetic, full of ideas and genuine citizen of the world Chandra de Keyser, does not exclude the need of real meetings in live with the whole team and talks in person. He smiles and says: “Of course, it is important to meet in person, because work can be done from distance, online, but drinking beer is something that should be done really in live”. May be this viewpoint is not surprising having in mind Chandra’s Belgian origin.

MoodMe_logoMoodMe inherited Mach-3DMach-3D-Logo

MoodMe inherited another company called Mach-3D. This happened in mid 2012 when Mach-3D was rebranded as MoodMe, a US and EU Trade Mark. Mach-3D inspires great speed of delivery and 3D animations and was Founded by Massimiliano (the Ma of Mach) & Chandra (the Ch) in early 2011 and incorporated as SàRL in Grand Duché de Luxembourg. Alessandro joined them as co – Founder. Mach-3D core technology is a Cloud Platform which creates, stores and animates 3D models of human faces, the Living Portraits (TM). Mach-3D was one of the first 4 startups selected to participate in the europe4startups programme which offers free Cloud for 1 year thanks to SecureIT as well as a package of marketing, legal & IP advisory services. Mach-3D opened a Silicon Valley office in October 2012 and benefited from a Grant from the Ministry of Economy to setup its office in Plug & Play Tech Center in Sunnyvale, CA.

If you would like to become one of the many fans and users of the brand new application MoodMe, you can download it from Apple store.

Or you can also try it, directly on your PC, online.

MoodMe managed to put a smile even to the great Bulgarian football player Hristo Stoichkov. Check it out:

Stay updated with all the news around MoodMe on the Official web page of MoodMe, Facebook, YouTube and Twitter.