Извънредно положение (разказ)

Със съчувствие към всички многочленни семейства,
затворени вкъщи по време на пандемията от Корона вирус.

През прозореца на един дом, в локдаун. Снимка: Бистра Величкова

Сипи лапад. Чакай, виж детето взе чука, ще счупи прозореца. Бабата става, дай ѝ бастуна, ще падне. Дететооо, дететооо, до прозореца е, замахва с чука. Ще убие гълъба, дето е кацнал. Взех му чука, спокойно. Стига сте викали. Трябва да се пазарува за Великден. Сипи ми супа от лапад де, цяла сутрин я готвя, само аз не съм яла. Яйца и козунак. Това трябва да купим. Яйца и козунак. А мая? Аз ще меся козунак, трябва ми мая! Ааа не, не готви, няма да се разправяме да готвим. Всеки ден с това готвене, не се издържа вече. Ходи ми се на ресторант, някой друг да ми слугува. Детето трябва да яде, кисело мляко с бисквити. Кой ще му приготви? Чакай, яде си чорапите, дръпни му ги, бяга, виж го как бяга, не мога да го хвана. “Избягала маймуна от софийския зоопарк е видяна по “Витошка!”. Моля ти се, спри го тоя телевизор, с глупавите им новини. “Маймуната е тествана за Корона вирус и е дала положителна проба”. Намалете звука, по-тихо! Чакай, усили, от Щаба за борба с вируса, ще говорят. Махай ги тия, всеки ден ги гледаме, едно и също. Чакай, усили. “Днес заболелите от Корона вирус са се увеличили с още 12 случая. Молим ви, останете си вкъщи и си мийте ръцете”. Айде стига с това, останете си вкъщи, не сме излизали от два месеца. Дай една ракия. Съвсем ще се пропием с тоя вирус. А това, броя на случаите, заедно с маймуната ли е? Изключи телевизора. Не, защото според теорията на Дарвин… Пусни “Семейни войни”. И на пазар отиди, че нямаме ядене. Е, нямаме, а не искаш да готвиш. …Хората са си маймуни. Детето трябва да обядва, сложи го на столчето. Стига е яло тия чорапи. Къде изчезна пак? Бебе, къде си? А, ето го до саксията с мушкатото,

яде кал. Браво на детето, хапва си кал. Виж го как пляска и се радва, с пълна уста пръст. Ставай веднага, калта не се ядеее! Стааавааай! Стига крещя, ще го уплашиш. Травма ще му остане. Кажи му на него да не пищи, тихо, тихо бе, детенце! Добре айде, стой си при саксията и яж кал. Ще го уплаша аз, виж, че не разбира от дума. Лападът е загорял. Аз ти казах да го махнеш от печката по-рано, ама ти не, та не, да ври. Все знаеш. Яж го със сирене, така не се усеща изгорялото. Дай ми една бира от хладилника, като няма ракия. Ще почва мача скоро, трябва да съм подготвен. А “Семейни войни?” Пусни “Семейни войни”! Играят Барса и Локото. Как не ти омръзнаха тия мачове? И освен това, това е повторение. В момента мачове не се играят по целия свят. В световна карантина сме, ако не си разбрал! А на пазар кога ще отидеш? Великден мислиш ли да празнуваш или не? Нямаме трошица хляб! Е, нали, казват да не излизаме, какъв пазар?! Неее, неее млякото, детето събори киселото мляко на пода и не мога да му направя порцията. Ще ме подлуди, стъпва с крака върху млякото и с ръце се маже. Не издържам вече, махам се. Не тряскай само вратите. Ама лапада и със сирене, пак си дъхти на изгоряло. Ей, толкова труд за нищо. Ама нали съм стара баба, никой ме не слуша мене! Ами труд, че ходих да го бера и го режа, а вие две жени не можете да го наготвите, като хората. Дъщерята същата като майка си. Никакви ви няма в кухнята. Къде ви намерих такива?! Дай ми бирата и не ме закачай повече. Като толкова обичаш да ядеш, ти си сготви! Не е срамно мъж да готви. Добре, хайде, аз ще стана сам да си взема бирата. Ама и жена да готви, също не е срамно, да знаеш! Оле леее, бебето цялото е в мляко и рови в кофата за боклук, всичко е извадило. Защото аз като казах, махни тенджарата с лапад, не та не, сега изгоряла супа. Има ли жени в тая къща, това дете да не е циганче, в кофата да рови?! Ела на тати, аз ще ти дам, да си хапнеш пържолка. Ама то няма зъби, каква пържола, не говори глупости, ще се задави. Чакай, взе два буркана с лютеница. Неее! Носи ги по коридора, дръж го! Ама бяга, как да го държа? Чакай, аз ще го пресрещна от другата страна. Бързай. Тичам. Бебеее неее, не изпускай бурканите, неее, не ги хвърляй! Нееее, счупи ги и двата буркана, всичко е в лютеница. “И тази година реколтата ще е слаба, освен заради пролетните градушки, но и заради безработицата в следствие на Корона вируса”. Абе спрете го този телевизор! Дай метлата и лопатата да изметем. Вземи детето, ще се пореже! Чакай, бабата се наяде, става, отиди ѝ помогни, ще падне. Тя и ракия пи, защото се ядоса, че лапада е изгорял. Върви, тя като пие пада. “Кривата на заболелите, няма да спадне, ако хората не разберат – останете си вкъщи и се дистанцирайте от другите”. Айде, пак тия от Щаба! Спрете телевизора. И как да се дистанцираме от другите, без да излизаме от вкъщи? Ами те другите са у нас!

Публикация в сп. „Жената днес“, бр. 11, ноември 2021 г.

Детето, дръж го, вземи го, носи го в банята, да го измием. Изгоряла супа да ми сервират, на моите години, такава супа не бях яла, поне ракията си я биваше, олеее, чакай, залитам. Ехоо, помооощ, падам. Чакай в банята сме, сега идваме. А за Великден, кой ще пазарува – мляко, яйца, хляб, агне? Падаааам, падааааам. И зелена салата. Стой, чакай. Дууум! Нека да нямаме нищо за ядене на празника, като последните бедняци. Майко, как си? Защо падна? Защо не ни изчака? Недей да ставаш, ще ти помогнем. Ами, да чакам! Вие къде сте? Детето тича голо от банята, внимавайте, идва при бабата. Ела, баба да си те гушне, тук никой не мисли за мен. Милото ми внуче, и то голо, зарязали са те. Майко, ставай! Детето отива пак при саксията с цветята, рови в калта. Не мога повече, не издържам. “Пълна социална изолация. Това е решението”. Ще го изхвърля през прозореца и телевизора, и Щаба. А мен кой ще вдигне, тук ли да седя, на пода в хола, какво правите бе хора, елате! Зетко, ела ме вдигни, ох че ме боли крака, натъртих се. На лекар ще трябва да ходя. “И накрая прогнозата за времето. Слънчево и топло. Пролетта дойде. Идеално време, да си стоим у дома”. Абе аз до кога ще повтарям да спрете тоя телевизор, дъни звука на максимум, толкова ли сте глухи? А ти защо викаш? Чуваме те! Аз ще си взема една бира и нищо повече не ме интересува. Пускам си мача. Не, никакъв мач, казах, че ще гледаме “Семейни войни”. Писна ми с тия мачове. Всъщност – не, отивай на пазар. Дететооо, дететооо, надига бутилката с ракия, пие, оле ле, майко, бебето ще се напие, вземи му я. Не мога, пия бира. Ох, крака, крака, как ме боли, вдигнете ме, бе хора. Детенце, дай ми веднага това шише, ти до кога ще ни подлудяваш? Няма да плачеш, тихо, стига пищяло, не може да пиеш ракия, дори нямаш две годиники. Марш да те обличаме, да сложим памперса, не може така голо да се разхождаш. А ти вместо да пиеш бира, вдигни майка от пода. Майко ставай, айде, можеш и сама, стига преиграва. Защо пикаеш до саксията, детенце, това не е тоалетна, ти куче ли си?! Не не, ще се побъркам, обаждайте се на някой лекар, да се лекувам, аз не мога да живея в тая къща. По-добре в лудницата да отида, да си почина там. “Призоваваме ви, останете си вкъщи”. Явно никой няма да ме вдигне от пода, направо ще си легна, тук да си поспя, ох, че крака ме боли. Детето се изака. Край, това беше върхът. Изака се до бабата. Майко не мърдай, стой, както си. Е, как да стоя, като не ме държи кръста, падам назад. Неее, неее, не падай, там е акото на детето. Стой. Абе, стой ти, я си гледай работата, стоя от един час тука, лягам си назад. Нееее… Детето се смее, виж го какво е нагло, а да, нали смешно ти е, изака се на килима и ти е смешно, маймуна такава. “За вас уважаеми зрители започва предаването “Семейни войни”. Спри телевизора. Добре, отивам на пазар, какво беше за Великден – мляко, яйца и козунак?! И хляб за гълъба на прозореца, дето цял ден ни гледа сеира. Виждате ли го?! Най-накрая контакт със същество от външния свят. Бебе, махни му с ръчичка. Ако можеше да говори, какво ли щеше да разкаже, горкия?! Един ден през прозореца на едно обикновено семейство, под карантина.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е писан за инициативата „Сами заедно“ на Фондация „Елизабет Костова“, във връзка с извънредното положение и първия Локдаун в България по време на пандемията от Корона вирус, 2020 г.

** Текстът е публикуван в сп. „Жената днес“, бр. 11, ноември 2021 г.

Реклама

Камбоджа – далечна и близка

Чувала съм, че след като посетиш Камбоджа вече не си същия човек. Не си същия след като погледнеш в очите на камбоджанците и се докоснеш до чистата им, смирена душа, не си същия, когато видиш как се борят за оцеляването си и въпреки трудния си живот са винаги усмихнати. Посетих Камбоджа, за да проверя от първа ръка как тази страна те променя…

Плаващото селище в Кампонг Клеанг, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Плаващото селище в Кампонг Клеанг

Къпане на реката, питейна вода от реката, изхвърляне на отходни води… в реката! Канализация няма, за интернет не може да става и дума, единствено има ток и усмихнати хора… През 21 век, 2018 г., така живее населението на едно от множеството плаващи селища в района Кампонг Клеанг, край бреговете на реката Тонле Сап (дълга 120 км.) в Камбоджа. Към реката има и езеро със същото име, което се свързва с реката Меконг. Водният регион Тонле Сап е основен за препитанието на жителите на селището, поради наличието на много риба. В последно време замърсяване и лоша екология са причината за все по-трудното снабдяване на населението с прясна риба от там.

Плаващото селище в Кампонг Клеанг, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Плаващото селище, което посетих се казва Аутапут (на 55 км. от историческия град Сием Рийп). То е едно от най-големите селища в Кампонг Клеанг, с население 10 хил. жители. Животът на местните наподобява живота в българско село преди години, но е още по-примитивен. В Аутапут човек се чувства като в машина на времето, която го пренася един или два века назад. Селището прилича на специален музей, на резерват, който е запазил автентичната форма на живот в региона. В Аутапут можеш да си припомниш как са живели хората в миналия век, как са изкарвали прехраната със собствените си ръце – риболов и отглеждане на ориз, как все още не се е случила при тях индустиралната революция, при която машини ще заместят тежкия физически труд.

Момиче си мие зъбите на терасата в дървената си къща над реката. Снимка © Бистра Величкова

Къщите на местното население са дървени, издигащи се на високи колове над водата. Долу пред тях, в реката най-често е паркирана семейната дървена лодка, с която се ходи на риболов, на гости на съседите или до кварталния магазин, който също е в постройка на водата. До лодката, се издига дървена стълба по която можеш да се изкачиш до единствения етаж на къщата. Там стаите са напълно условни, разделени от висящи парчета плат, падащи от гредите. Къщите нямат прозорци, сковани от дървени дъски, изглеждат като временни постройки за лятото. Цялото водно селище Аутапут изглежда като нещо подобно на къмпинг, нещо, което се ползва през летните месеци. В действителност в тези къщи и условия хората живеят целогодишно. Те нямат други имоти в града. Повечето от от тях никога не са ходили в града, не са посещавали училище или университет, не са работили в градска среда, в офиси, нямат банкови сметки и телефони.

В селището над водата хората се придвижват между домовете си само с лодка. Снимка © Бистра Величкова
Деца играят на сушата, в близост до селището над водата. Снимка © Бистра Величкова

Всяко семейство в селището над водата има средно по шест деца, които едва пораснали веднага се включват в ежедневната работа на родителите си, за да изхранват семейството. В Аутапут до скоро не е имало училище. Децата, които искат да учат е трябвало да пътуват всеки ден с лодка до училището на сушата. За целта трябвало да могат да гребат, защото родителите им са заети и няма как да ги водят всеки ден на училище. От 2012 г. неправителствена организация помага за създаването на начално училище в дървена къща, във водното селище. Сградата на училището по нищо не се различава от дървените жилища над водата. За да влезеш вътре се качваш по примитивна дървена стълба, направена от дъски.

Типични къщи с дървени стълби в плаващото селище в Кампонг Клеанг, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Самото училище представлява една стая с нисък таван, където са наредени дървени скамейки, наподобяващи килийните училища по време на Възраждането в България. Единствено дъската е модерна – бяла за писане с маркер. Въпреки това, образованието в Камбоджа не е задължително по закон и много родители предпочитат да взимат децата си да работят с тях, отколкото да ги пращат на училище. Тези, които все пак завършат 5 клас в местното училище, след това вече са достатъчно големи, за да могат да гребат сами лодка и да ходят до голямото училище на сушата в Кампонг Клеанг.

Училището с дървени дълги чинове в плаващото селище. Снимка © Бистра Величкова

Животът в плаващото селище те пренася век назад, но осъзнаваш, че всъщност това минало се случва днес, в 21 век, през 2018 г. – времето на високите компютърни технологии, на смартфоните, на социалните мрежи и непрестанното качване на снимки онлайн, на абсолютната дигитализация на обществото. Едно време с което сме свикнали и отдавна сме забравили от къде точно идва храната, която купуваме пакетирана в кутии от супермаркета, забравили сме какво означва да няма храна и чиста вода, без GPS на телефона не можем да се ориентираме къде сме, истински природни картини и изгреви гледаме най-често на снимка на декстопа на компютъра и на смарт фона си.

Деца играят в къща в селището над водата Аутапут. Снимка © Бистра Величкова
Момче отива на училище с колело в Сием Рийп, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Животът в плаващото селище впечатлява и стъписва модерния човек от 21 век. Стъписва именно този човек, който е свикнал да живее в голям град, в който работи в офис от 8 до 5, след работа ходи на фитнес (жителите на плаващото селищи не са и чували какво е това), за да се раздвижи след 8-часовото седене на един стол. Прибира се вечер на топло, в апартамент с канализация, чиста вода за пиене, интернет връзка и всички удобства на цивилизацията. И този офисен, модерен човек се бори за своеото оцеляване подобно на хората от селищата в Кампонг Клеанг, но не като брои колко риби е уловил накрая на деня, а като провери баланса на банковата си сметка.

Деца подготвяни за будистки монаси се разхождат край храмовете Ангкор Ват, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Просто става дума за друг век, иначе борбата за оцеляване е същата. До някаква степен това селище със своя примитивен и обикновен живот носи романтизъм и уют, иска ти се и ти да можеш да живееш така просто, с малко пари и имущество, сред природата в дървена къща край реката, от която всяка сутрин гледаш изгрева и залеза. Вероятно тази романтика съществува само през погледа на туриста, който е дошъл за малко. В действителност не би могъл да оцелее и ден в тези не леки условия на живот.

Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова
Сием Рийп, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Въпреки това, докосването до живота в плаващото селище на бреговете на Тонле Сап те кара да се замислиш за това какво ни е дала и какво ни е отнела цивилизацията. И до колко развитието ни като човечество, не ни е отнело най-важното – човещината, смирението, съчувствието и разбирането един към друг.

Четиричленно семейство се вози на мотор-скутерче – традиционен транспорт в градовете в Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Сием Рийп

Разбира се, разказвайки за живота в плаващото селище Аутапут в Кампонг Клеанг, в Камбоджа, не трябва да изпадаме в заблудата, че в цялата държава хората живеят по този начин. Тези плаващи селища са една крайност в примитивния начин на живот. В големите градове животът е по-цивилизован, хората използват смартфони и са почти в крак с модерните технологии по света. Въпреки това, дори и в големите градове животът не е лишен от бедност и мизерия. Едва от миналата година (2017 г.) в Камбоджа са започнали да се използват банкомати за теглене на пари. Дотогава навсякъде се е плащало с пари на ръка. Като цяло стандартът на живот е нисък, месечното заплащане е едно от най-ниските в света. Месечната заплата на човек от обслужващия персонал в хотел е 100 щатски долара, на учител е 150 щатски долара, най-висока е заплатата на лекарите – около 500 долара. Въпреки това болниците не са в добро състояние, не са модерно оборудвани. Ситуацията е подобна на България – ако отидеш в частна болница и си платиш ще получиш по-качествено обслужване. Но масово хората нямат пари за частни болници.

Трафик по улиците на Сием Рийп, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова
Мъж спи в хамак опънат в рикшата Тук-Тук – традиционен транспорт в Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Инфраструктурата на градовете също не е добра. Град Сием Рийп, например, който е известна туристическа дестинация, заради комплекса от храмове Ангкор Ват има пътища, които са с много дупки по асфалта, по електрическите стълобове се преплитат множество кабели, което може да бъде опасно при буря или друго природно бедствие. Въздухът е прашен и мръсен от двигателите на старите автомобили. Подобно на България масово населението кара изключително стари коли, тъй като не може да си позволи нови. От време на време се виждат лъскави и чисто нови автомобили, предимно Тойота, които силно контрастират на бедния живот. Напомня ли ви пак на някоя близка страна?

Будка за улична храна в Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

По улиците на Сием Рийп продават т. нар. “улична храна”, в малки подвижни будки на колела готвят супи и ястия, които се водят много вкусни, но не винаги може да се гарантира за хигиената, в която се приготвят. Тези подвижни колички за храна се намират точно на булеварда, където минават непрестанно коли и мотори, и вдигат прах. Питейна вода в града няма, пие се само минерална вода. Такава е ситуацията в цялата държава, както и в граничещите с Камбоджа страни – Тайланд, Виетнам, Лаос, и много други в Азия.

Екскурзовод показва традиционно камбоджанско ядене – Стики райс (Sticky rise) – сладък орзи в бамбуково стъбло. Снимка © Бистра Величкова

Всичко това го казвам не за да подчертая колко е лош и беден живота в Камбоджа, а за да покажа, че дори в градовете, които са по-развити от плаващото селище, все още има какво да се развива и цивилизова. Като цяло страната е бедна. Смята се за една от държавите с най-високо ниво на корупуция. На моменти проблемите, които виждам в Камбоджа ги свързвам с проблемите, които имаме ние в България. За това ги почувствах близки и познати. Бедният живот на хората, мизерията, ниските заплати и отрудените лица непрестнно ми напомняха за България – най-бедната европейска страна, която макар и европейска на моменти не се различава твърде много от развитието на Камбоджа. Вероятно и комунистическото минало на Камбоджа и непрестанните ѝ битки за независимост правят страната още по-близка до България.

Деца играят футбол по улиците в близост до храмовете Ангкор Ват в град Сием Рийп. Снимка © Бистра Величкова

По времето на тоталитарния режим на “червените кхмери” (от 1975 г. до 1979 г.) воден от Пол Пот са избити между 1.5 и 3 милиона жители, което прави 25% от населението на Камбоджа. Това е времето на геноцида. Убитите са опоненти на режима, политици, интелектуалци, учители, лекари и др. Твърди се, че Пол Пот е издал заповед да бъдат убити всички хора, които носят очила, т.е. интелигентните и мислещите хора, които биха се противопоставяли на режима. Колко много прилича всичко това на някои моменти от най-новата ни българска история. Пол Пот е свален от власт през 1979 г., с нападението на Виетнам срещу Камбоджа. Преди това, до 1953 г. Камбоджа е била колония на Франция, което оказва съществено влияние за развитието на страната. Развитие, което е унищожено и заличено от Пол Пот.

Крава пасе в близост до плакат с политически лидери в Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Храмовете Ангкор Ват

Камбоджанците подобно на нас българите, понеже няма с какво да се похвалят от новата си история – настояще изпълнено с мизерия, бедност и корупция, единственото, с което им остава да се гордеят е славното минало от преди векове. За това една от най-големите им гордости и исторически забележителности е внушителният комплекс от храмове Ангкор Ват в град Сием Рийп. Хиляди хора идват от цял свят, за да видят най-големият религиозен паметник, разположен на площ с дължина 5 километра и ширина – 3.6 километра.

Будистки монаси се разхождат сред храмовете Ангкор Ват, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Комплексът е построен от краля на Кхмерската империя – Суриаварман в началото на 12 век като хиндуистки храм посветен на бог Вишну. Постепенно, в края на 12 век се преобразува в будистки храм. На кхмерски Ангкор Ват означава “Град на храмове”. За построяването му са били необходими непосилни човешки усилия. Тежки камъни са пренасяни и качвани един върху друг с помощта на слонове. След залеза на Кхмерската имеприя около 15 век, храмовете са били изоставени и обрасли с трева, и бурени. С годините буйната растителност на джунглата бавно ги е погълнала и са били забравени за дълго.

Храмовете Ангкро Ват, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Чак през 1840 г. френския археолог и изследовател Хенри Мухот ги открива, и ги възражда правейки ги най-голямата туристическа забележителност в Камбоджа. Самият той казва за Ангкор Ват, “че не е виждал нещо толкова величествено дори в Гърция или Рим”. От 1992 г. храмовете Ангкор Ват са под защитата на ЮНЕСКО за световно историческо наследство.

Каменни фигури, част от архитектурата на храмовете Ангкор Ват, Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Комплексът се състои от няколко по-забележителни храма, между които са: Ангкор Ват – централният храм на Кхмерската империя, Ангкор Том – храмът с около 54 готически кули и 216 усмихващи се лица, Та Пром – наречен храма на Томб Райдер, защото един от епизодите на филма със същото заглавие и с главна роля на Анджелина Джули, е сниман тук, Бантей Срей – най-добър представител на ангорианското изкуство с много детайлни рисунки по стените. Храмът е хиндуистки, посветен на бог Вишну.

Скулптура на Буда в един от храмовете на Ангкор Ват. Снимка © Бистра Величкова

Да сме благодарни и усмихнати като камбоджанците

И историческото минало, и бедното настояще в Камбоджа ме впечатлиха еднакво силно. Интересно беше да общувам с местните, които са винаги любезни и усмихнати, сякаш не забелязват трудното си ежедневие, сякаш не се борят за оцеляването си, а се наслаждават на живота. Винаги в очите им се четеше благодарност и смирение, поднесени с широка усмивка и длани допрени една в друг, пред лицето, като за молитва.

Традиционния танц на Апсара в Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

Нито за миг не усетих презрение от това, че сме бели и идваме от богатия за тях Запад. Дори напротив, радват се, че чужди туристи имат интерес към страната им. Това е и основният им източник на доход в Сием Рийп. Много от местните нямат пари да отидат на екскурзия, дори в собствената си държава, а какво остава за пътуване в чужбина. За това осъзнах колко много трябва да съм благодарна, че имам възможността да пътувам до другия край на света и да видя живота, и хората там. Мисля че модерният ни и уреден живот ни е направил малко самодоволни и презадоволени, и често забравяме да благодарим за всичко, което имаме и можем да направим.

Майка вози детето си на скутерче – мотор в Камбоджа. Снимка © Бистра Величкова

След посещението си в Камбоджа разбрах, че трябва да съм благодарна за водата, която пия, за храната, която ям, за земята по която стъпвам, за хората, с които имам щастието да общувам и да споделям ежедневието си. Тази будистка мъдрост може да се научи само на място, в сърцето на Камбоджа, в плаващото селище в Кампонг Клеанг, по улиците на Сием Рийп и Ангкор Ват, които ме промениха като човек и съзнание. Когато си тръгвах, от тази станала специална за мен страна, осъзнах, че след това, което видях в Камбоджа, аз наистина повече никога няма да бъда същата. Осъзнах, че ще бъда човек, който се е докоснал до автентичния живот от миналия век, до живота, за който всеки ден се бориш с двете си ръце. И си благодарен! Посещението ми там ще ме накара да гледам по-мъдро, и по-философски на модерното ни, цивилизовано настояще, което макар и свръх развито, винаги нещо му липсва…

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Статията е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, юли 2019 г.

** Снимките и текста са обект на авторско право и са защитени със Закона за авторското право и сродните му права.

Четете още пътеписи за страните от Азия:

Остров Бали – последният рай на земята

Залез на остров Гили Траванган, близо до остров Бали. Снимка © Бистра Величкова

Остров Бали не е островът на Джулия Робъртс, чиято главна роля във филма “Яж, моли се и обичай” го превърна в комерсиална холивудска дестинация. Бали не е и островът, където сме чували, че често се укриват мафиоти от сенчестия бизнес. Бали не е и островът, който рекламират на страниците на лъскавите лайфстайл списания, където красиви усмихнати двойки пият шампанско на фона на екзотичен плаж с палми. При посещението ни на острова заедно с група приятели, разбрахме, че остров Бали е едно автентично и диво място на другия край на света, което не заслужава да бъде опосредствявано от комерсиалността на холивудските филми и актуалните реклами. Бали е място, което не трябва да бъде превръщано в “модерно”, защото самата дума “модерно” ни кара да си представяме лъскав мол, бърза кола или последен модел смартфон, а не истинска и дива природа, каквато има на този остров. Неслучайно остров Бали е наричан “Последният рай на земята”, защото е едно от малкото места по света, които са запазили своята природна първичност и девственост. Уви, не съвсем, защото алчната търговска ръка на човека вече се e докосналa до този рай и на места го е преврънала в туристически ад.

Оризовите тераси в Убуд, о. Бали. Снимка © Бистра Величкова

Книгата и филмът “Яж, моли се и обичай” правят остров Бали една от най-популярните дестинации в света

След излизането на бестселъра “Яж, моли се и обичай” на Елизабет Гилбърт, през 2006 г., в който се разказва как 31-годишна американка търси щастието и баланса в живота си, като се отправя на пътуване до Италия, Индия и Бали, остров Бали стана една от най-популярните дестинации в света. Интересът от западни туристи се увеличава още повече през 2010 г., когато излиза и филмът, базиран на книгата. Остров Бали се превръща в мечтана дестинация за модерните, но объркани хора от Западната част на света, които на пръв поглед имат всичко, но винаги нещо им липсва. И тази липса я търсят възможно най-далеко, а именно на остров Бали. Когато пристигнат там, много от западните туристи, гледали известния филм, търсят прочутия лечител Кетут Лиар, който предсказваше бъдещето на героинята на Джулия Робъртс във филма. След 2010 г. този лечител става един от най-богатите хора в Бали.

Табела рекламираща услугите на гадателят Кетут Лиар. Снимка © Бистра Величкова

Реклами с неговото име има навсякъде из град Убуд, където живее. Разбира се, като типични западни туристи конформисти (макар и идващи от не толкова западната страна България) и нашата група от объркани младежи, ненавършили 30 години, последва маршрута на холивудската звезда и потърси въпросния лечител. В неговия храм, в Убуд, ни посрещна млад мъж, който се представи за синa на Кетут Лиар. Каза ни, че баща му е много възрастен и болен, вече е на над 100-годишна възраст и за това той щял да ни предскаже бъдещето. Той се бил научил от баща си, така че нямало да има разлика от това, което щял да ни каже прочутия Кетут. Е, приехме с неохота отсъствието на “звездата”-лечител от филма и се занареждахме пред откритата шатра пред храма, за да ни “предскажат бъдещето”. На мен ми предсказа, че ще бъда много богата, щастливо омъжена с три деца, и съответно много щастлива. После чух, че това предсказа и на други три момичета. Наистина ли всички ще бъдем толкова щастливи? И всички ли имаме една и съща съдба? Или просто човекът, представящ се за син на лечителя Кетут, носи в себе си естествената балийска мъдрост и знае какво искат да чуят хората. Той знае, че всеки има нужда някой да протегне ръката си към него, да погледне върху линиите на живота му, преплитащи се неравномерно върху дланта му, да се усмихне благо и да го увери, че: “Всичко хубаво тепърва предстои”.

Синът на Кетут Лиар гледа на ръка и предсказва бъдещето на туристка. Снимка © Бистра Величкова

Убуд – културната столица на Бали

Не мога да отрека, че за последното лечителят беше прав, хубавите впечатления и преживявания на остров Бали тепърва предстояха. След като ни предсказаха бъдещето и постигнахме вътрешен баланс и успокоение, започнахме да разглеждаме град Убуд. Градът се смята за културната столица на Бали и е разположен в Югоизточната планинска част на острова. В града има множество хиндуистки храмове, музеи и галерии. Интересен е фактът, че 83% от жителите на Бали изповядват религията на хиндуизма, едва 13% са мюсюлмани и християни, и по-малко от 1% са будисти. Впечатляващ е контрастът с Индонезия, държавата от която Бали е част, където 87% от населението изповядват религията на исляма и по-малко от 2% религията на хиндуизма. Именно заради тези религиозни различия много хора възприемат Бали като самостоятелен регион, който няма много общо с Индонезия. Дори островът си има собствена столица – град Денпасар. И действително, това което може да се види и усети на остров Бали като свобода, гостоприемство и спокойствие, по-трудно може да се усети в останалата част на Индонезия.

Убуд, Бали. Снимка © Бистра Величкова

Бали е един от 17-те хиляди острова на Индонезия

Бали е един от 17-те хиляди острова на Индонезия. Населението му е 4 хиляди жители, а туристическият бизнес е основен приход в икономиката – 80%. Първият контакт на европейци с остров Бали се случва през 1512 г., когато португалска експедиция акустира на северните брегове. След това Индонезия и остров Бали в продължение на три века и половина са холандска колония, като през този период са били завоювани като колония и от Португалия, Франция и Англия. През 1946 г. холандците обявяват остров Бали за 13-тия административен център на новосъздадената Държава на Източна Индонезия, конкурентна държава на Република Индонезия. През 1949 г. Холандия признава независимостта на Индонезия. След 1980 г. остров Бали започва да става популярна туристическа дестинация.

Типичен транспорт на балийските семейства. На едно малко скутерче, може да се вози четири членно семейство. Снимка © Бистра Величкова

„Гората на маймуните” и танцът „Кечак”

Една от интересните забележителности в град Убуд е естественият резерват с маймуни – „Гората на маймуните”, сред който туристите могат да се разхождат свободно. Важно е само да внимавате за вещите, които носите в себе си, защото маймуните са много любопитни и най-безцеремонно ще ви ги вземат, особено ако е нещо за ядене. При нашето посещение в „Гората на маймуните” станахме свидетели на случай, при който маймуна грабна дамската чанта на една туристка, тръгна да бяга с нея, крещейки, след което застана върху една палма и започна да вади и хвърля вещите от чантата и да крещи, като не позволяваше никой да я доближи. Разбира се, подобни случаи са по-скоро изключение, но човек трябва да внимава.

В Гората на маймуните в Убуд, Бали. Снимка © Бистра Величкова
В Гората на маймуните в Убуд, Бали. Снимка © Бистра Величкова

Когато сте в Убуд, със сигурност не трябва да пропускате да посетите някое от представленията на традиционните балийски танци. Ние имахме щастието да присъстваме на спектакъл на танца с огън „Кечак”, известен още като „Рамаянско маймунско песнопение”. Този танц се развива през 1930 г. в Бали и се играе предимно от мъже. Спектакълът представя битка от древната индийска поема „Рамаяна”, която разказва за борбата на божествения принц Рама, който иска да спаси съпругата си Сита от демоничния крал Равана. Притчата е част от Санскритската история.

Традиционния балийски спектакъл с огън – танца „Кечак”. Снимка © Бистра Величкова
Традиционния балийски спектакъл с огън – танца „Кечак”. Снимка © Бистра Величкова

С колело из оризовите тераси

Освен с културните си забележителности и танцови спектакли, Убуд е и мястото в което са разположени и известните за района оризови тераси и полета. Един от начините да обиколите тази част е с колело. Обиколката се организира от местна туристическа компания с гид. Тя продължава общо 4 часа, през които се изминават 30 километра в сърцето на планинската част на острова и оризовите полета в и около Убуд. По време на обиколката се минава през малки селища, където може да се види как живеят местните, как събират ориз от полетата, как носят големи кошници с кокосови орехи на главите си, как деца с униформи се връщат от училище – пеша или с малки скутерчета, на които се возят по две-три деца, докато някой изтощен работник си почива по обед, под някое бананово дърво. Отнякъде се чува кукуригане на петли, слънцето и жегата пък създават усещане за безкрайно лято, някъде на село, което пък от своя страна носи усещането за безметежно спокойствие.

„Насигоренг” в местна балийска къща

Традиционното балийско ястие – Насигоренг. Снимка © Бистра Величкова
На гости в традиционен балийски дом. Снимка © Бистра Величкова

Влизайки в сърцето на местния живот, човек се докосва до автентичната атмосфера и бит на балийците. Чувството е както когато ходиш в някое българско село – срещаш добри, гостоприемни, отрудени хора, бедни, с нелек живот, но въпреки това винаги усмихнати и готови да ти помогнат. Нашата обиколка на оризовите полета завърши с обяд в местна балийска къща, в село, близо до Убуд. Дребна на ръст, отрудена жена с широка усмивка ни посреща на двора. Тя всъщност е съпругата на нашия гид. Той си изкарва парите с туризъм, а тя му помага, като посреща гостите в дома им. Приготвила е трапеза с типични балийски ястия – “Насигоренг” (специално приготвен ориз върху бананово листо), диня, пилешки хапки на дървени клечки и др. Ние сядаме на земята, пред ниската масичка, отрупана с вкусна храна. До нас забелязваме клетка с два петела, които се оказва, че също служат за изкарване на прехрана на семейството – всяка събота в центъра на селото ги пускат да участват в традиционния бой на петли, на който се правят залагания.

Ученик се връща от учлище в Бали. Снимка © Бистра Величкова
Група ученици в униформа отиват на училище в Убуд, Бали. Снимка © Бистра Величкова


Къщата на домакините ни е стара и порутена, типична селска къща – тоалетната е с дупка, мивката е с маркуч, който трябва да държиш с една ръка, докато се миеш. А точно на излизане от тоалетната зад къщата се вижда кочината на прасе, което, оказва се, нашите домакини угояват специално за хиндуисткия бог Брахма. Мъжът и жената, които ни посрещат в дома си, ни разказват накратко историята си. И двамата са родом от селото Талаланг, в което се намираме, на няколко километра от Убуд. Запознали са се, когато били на 18 г. Вече са на 45 години и имат три деца. Казват, че за съжаление сигурно нито едно от тях няма да учи в университет, защото нямат пари. Споделят ни, че средната заплата в Бали е 200 долара. С тези пари, човек може да живее скромно и да оцелява. Това са пари, в които не е включен наем на жилище. Но дори и наемите в Бали за западния (а и за източноевропейския) стандарт не са много високи (около 150-200 долара за самостоятелно жилище).

Балиец с типични местни дрехи. Снимка © Бистра Величкова

И в Бали, както и в България чужденците са издигнати в култ

Общувайки и наблюдавайки балийците, намирам общо между тяхната култура и нашата, българската, по специално по отношение на това, че например в една къща често живеят по няколко поколения. Също така, бедният живот е направил хората по-скромни, по-смирени и по-човечни, винаги готови да си помагат едни на други. Като гледам отношението на местните към чужденците, веднага правя аналог с България. И в Бали, и в България чужденците се издигат на висок пиедестал, като някакъв специален вид хора, едва ли не „свръх“ хора. В Бали, както и в други азиатски страни, това е особено валидно за „белите“ туристи от Запада, които наистина на някои места се гледат с възхищение, като нещо повече от местните. Цените в Бали са в пъти по-ниски от тези в западните страни, което може би е причината някои от западняците да се чувстват и държат като богаташи тук. При някои от туристите се наблюдава самодовлоство на човек, който има пари, дошъл е от цивилизования Запад да разгледа бедните къщи, да се докосне до автентичната „мизерия“ (както самите те я наричат), в която живеят местните, да направят снимки и след това да се приберат в модерните си и добре развити западни държави… За първи път именно на остров Бали се почувствах щастлива от това, че идвам от малка и бедна страна от Източна Европа. Почувствах, че именно този ми произход ми помага много повече да разбера местните хора, начинът им на живот и ежедневната борба за оцеляване… Така ги почувствах и по-близки до сърцето си.

Мъж бере ориз в Убуд, Бали. Снимка © Бистра Величкова

Семиняк – типичен морски курорт, но на Индийския океан

След посещението на културната столица Убуд, нашата група се насочи към най-южната част на остров Бали, където се намира един от известните крайокеански курорти – Семиняк. Първото ми впечатление беше, че курортът много прилича на повечето летни курорти по света – барове, ресторанти, магазини за всякакви сувенири, блъсканица от хора… Казаха ми, че на острова имало курорт, който бил още по-натоварен с туристи и пълен с още повече барове – курортът Кута.
Ако в Убуд човек може да се докосне поне малко до автентичната култура на балийците, то на Семиняк може просто да отиде на плаж край Индийския океан и да пие разноцветни коктейли. Семиняк прилича на типично лятно курортно място, подобно на нашите курорти край Черно море или тези в Гърция, Турция и Испания. Плажната ивица е широка и дълга, вълните на океана са много по-големи от морските. Въпреки лятната курортна атмосфера, не мога да кажа, че Семиняк ме грабна с нещо по-специално, особено предвид факта, че почти по никакъв начин там не се докосва човек до местния живот и култура. Курортът е направен така, че да забавлява туристите и цялата обстановка и атмосфера е леко кичозна, както е на повечето летни курорти по света.

Островите Гили – колите са забранени, официалният транспорт е с каруци

„Кидомо” – малка каручка, водена от коне – типичен транспорт на о. Гили Траванган. Моторните превозни средства са забранени. Снимка © Бистра Величкова

След няколко дни потеглихме към островите Гили. Те се намират на около два часа път с лодка от Бали и представляват три малки острова с имената – Гили Траванган, Гили Мено, Гили Еър. Думата „гили” на местния език означава „малък остров”. Най-големият от трите острова е Гили Траванган – по дължината си е 3 километра, а на ширина е 2 километра. Населението му е едва 1500 човека. Интересното е, че тук законът забранява всякакви моторни превозни средства – коли и скутери. Единственият начин за придвижване е пеша, с колело или с „Кидомо” – малка каручка, водена от коне.

Пристанището на о. Гили Траванган. Мъже пренасят торби с цимент. Снимка © Бистра Величкова

Лодката ни акустира на брега на Гили Траванган, където няма оборудвано пристанище. Лодката спира директно на пясъка. За да слезеш, трябва първо да стъпиш във водата до колене, след това човек от екипажа ти хвърля багажа от горе. Вървиш по пясъка навътре към сушата и виждаш наоколо местни хора от острова, как носят тежки торби с цимент на рамената си – пренасят ги от лодки и кораби към брега, хвърлят ги на купчини, и след това се връщат за още.

Малко след купчините с циментови торби, започва една прашна, неасфалтирана улица, която се оказва, че е главната улица на острова. По нея се разминават малки каруци с коне, които превозват туристи или багаж; колела профучават бързо измежду пешеходците и местните деца, които тичат голи и боси с весели викове. Цялата картина е толкова нереална, толкова далеч от модерния свят, с който така сме привикнали, че изведнъж човек сякаш се пренася в някакъв филм от миналото. Именно заради това откъсване от модерния свят и цивилизацията идват много туристи на островите Гили. Там попадаш в една друга реалност, която всъщност е най-естествената природна среда – с палмови и бананови дървета, безкраен океан и ярко слънце. На този малък остров няма молове, натоварен градски транспорт, напрежение, стрес, всичко е едно малко парче земя, което можеш да обиколиш пеша за около час. Парче земя, в което можеш да избягаш от целия свят и да се изгубиш сред буйните палми и девствените, безлюдни плажове, да посрещаш изгреви и залези, докато пиеш свеж сок от току-що откъснат кокосов орех.

Залез на о. Гили Траванган. Снимка © Бистра Величкова

Ако ви доскучаят изгревите и залезите, и абослютното спокойствие на островите Гили, можете да отидете с лодка в открито море и да се гмурнете с шнорхел, да разгледате подводния животински свят, да погалите костенрука под водата и да погледнете в безкрайността на океана, който изглежда толкова дълбок надолу, колкото е високо небето нагоре. Там, във водата, ще се почувствате като в центъра на безкрая и странното е, че това ще ви донесе едно приятно чувство на равновесие. Ще ви донесе успокоението, че сте видели всичко и целият смисъл на живота ви е напълно ясен. Докосването до истински дивата природа винаги създава това особено чувство на пълнота и удовлетвореност.

Вулканите – защитата на природата срещу човека

Бензин в бутилки от минерална вода се продават по улиците на Бали. Снимка © Бистра Величкова

Островите Гили, както и онази автентична част в Убуд на остров Бали, с оризовите полета и хиндуистките храмове, са наистина като последния рай, останал на земята. Но човекът е алчно същество. Като разбере, че някъде има рай, бързо го намира, за да го развали в стремежа си да го направи “повече” рай (примерите са претоварените с туристи кичозни курорти Семиняк и Кута, където е пълно с барове и евтини забавления). Макар комерсиализирането на курорта (от части в следствие на холивудски филми) да е добре за туризма и икономиката на острова, то не е добре за природата и за запазването на автентичния дух и култура, които са най-интересни за чужденците. Но човекът така и не се научава, че когато посегне към природата или се опита да променя “рая”, така че да има материална изгода от това, природата му отвръща с най-жестоката си сила. През 2015 г. изригна вулканът на Ломбок (остров близо до Бали), който изхвърли големи облаци пепел и блокира полетите от и за Бали.

Страшен дракон пред храм в Бали. Снимка © Бистра Величкова

В края на ноември 2017 г., вулканът Агунг на Бали изригна силно и за близо седмица черният облак от пепел в небето спря хиляди полети и множество туристи не можеха да се приберат по домовете си. Подобни бедствия оказват негативно влияние върху туризма на острова. Това явно е начинът на природата да каже на хората, че нещо не правят както трябва, че някъде е изгубен балансът в света, че никой не е повече човек от друг, а всички са едно цяло. И това, че някои получават по-големи заплати от други, че имат пари за по-скъпи екскурзии и дрехи, че живеят в западната и съответно по-добрата част на света, от всичко това природата не се интересува, защото, когато ни сполети природно бедствие (например, избухване на вулкан), всички разбират, че са равни – част от една и съща природа, от една и съща земя, от един и същи ад и рай.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Пътеписът е публикуван за първи път в сп. „Филологически форум“, стр. 170-179, брой 2 (8), година 4 (2018 г.)

** Снимките и текста са обект на авторско право и са защитени със Закона за авторското право и сродните му права.

Четете още пътеписи за страните от Азия:

Кърмиш ли? Готвиш ли? Правиш ли секс?

8 нива на съревнованието между майките и опитите им да бъдат супер герои

Посвещавам на Деляна, единствената майка,
която призна открито колко е тежко и
на моменти потискащо гледането на бебе

Съревнованието между жените за това дали са най-добрите майки започва още от самото раждане на детето. Всеки пита как си родила – естествено или секцио? Първо ниво на съревнованието. Правилният отговор, разбира се, е: “Естествено раждане”. Ако си със секцио – значи си минала “метър”, спестила си си болката от “истинското” раждане (сякаш секциото е приятно безболезнено преживяване), детето не е минало през родовия канал да поеме бактериите, които да му засилят имунитета. Т.е., от самото начало не си дала най-доброто за него, а и не си “истинска жена”, щом бебето ти не е минало през вагиналния отвор. Ще чуете много жени да се оправдават за това че се е наложило да родят с Цезарово сечение. Дори без някой да им иска обяснения, притискани от обществото, масово жените се чувстват виновни, че не са родили естествено. Те се чувстват длъжни да обяснят, че е било необходимо, не по тяхно желание, а по медицински причини – пъпната връв се е била увила около шията, бебето не се е обърнало, имали са високо кръвно и т.н. Тези пък, които са имали възможността да родят естествено, въздъхват с облекчение, че няма да има нужда да обясняват как са родили и ако ги питат, гордо ще изпъчат гърди като герои от войната и ще отговорят обществено правилния отговор: “Родих естествено”. Друг е въпросът, че никой не говори за това колко неестествено е всъщност “естественото” раждане, след като в повечето случаи се прави разрязване (епизиотомия). Дори понякога шевовете след естествено раждане са много повече, отколкото тези при секциото. В крайна сметка излиза, че разликата между двете е в това къде точно ще те срежат и с колко шева ще минеш…

След като вече се е родило детето, второто ниво на съревнованието е сагата с кърменето. Ти кърмиш ли? Правилният отговор: “Да, бебето е изключително и само на кърма”! Ако случайно майката не кърми, а дава адаптирано мляко, тежко и горко от посестримите ѝ майки, както и от всички други жени. По-страшно от това да родиш секцио е единствено това да не можеш да кърмиш. Възмущението е отново много голямо: Ама защо не кърмиш? Не можеш ли? Опита ли с помпа? Явно не си се постарала достатъчно, всяка жена може да кърми, това ѝ е в природата! И майките едва отърсили се от раждането, с шевеове на съответните места, започват да вадят нови извинения пред обществтото – срамуват се, че нямат кърма, чувстват се виновни, че не могат да дадат най-доброто за детето си – естествените антитела от майчиното мляко. Извиняват се на всички за това, че не могат да кърмят – от свекървата, през жената на улицата, на съседката, която ги кори с поглед до другите майки в градинката, които се хвалят, че до две годишна възраст още кърмят и детето им не е помирисвало биберон, а я го виж това двумесечно кърмаче как му бутат вредното мляко на прах в устата. Нека признаем, че при някои жени просто не тръгва кърма и те нямат вина за това. Други пък, правят съзнателен избор да не кърмят, защото е болезнено и не им е приятно. Тяхното решение също трябва да бъде уважавано, а не да се осъждат, най-вече от другите майки. Децата на адаптирано мляко също оцеляват, дори понякога по-добре от тези на кърма. В последно време сякаш стана модерно да се кърми и някои майки твърдят, че са “пристрастени” и им доставя удоволствие. Да, признавам, че е приятно да гушкаш бебето си и да го гледаш как суче от теб и после как сладко заспива на гърдата ти. Реалността с кърменето, обаче е, че това нещо се случва на всеки 2-3 часа, което значи, че ти трябва да си нон стоп на линия, 24 часа в денонощието с пълни гърди и без сън, и да удовлетвориш хранителните нужди на детето (в продължение на месеци, година!). За целта трябва да ядеш двойно и предимно въглехидрати, защото от кърменето се огладнява и ожаднява (а от това ядене се качват и килограми, които уж изчезвали като кърмиш, но дали?!). Да не говорим за болките и разранените зърна в началото, когато кърмачето засуква за първи път, а в последствие и за кариесите, които получава майката поради изчерпване на калция, който бебето консумира чрез кърмата. Кърменето е тежък физически и психически труд. За това съревнованието тук е много голямо, защото всички майки знаят какво означава това и се питат една друга коя до колко месеца е кърмила, един вид – ти до кога издържа?!

И така, майката е минала ниво две на сървенованието с кърменето – къде успешно, къде не и си мисли, че ще си отдъхне, но не, следва трето ниво в майчинството – захранването! “Ти как захранваш бебето? Готвиш ли или купуваш пюрета?” Познайте кой е “правилиният” отговор тук?! Разбира се този: “Готвя всичко вкъщи, как ще използвам изкуствени пюрета с консерванти от магазина?”. Това е отговорът на майката героиня, вероятно успешно минала първите две нива. Тази майка най-често е кърмила поне до годинка и сега е отдала живота си на “готвене” на бебешки пюрета. Защо ли е решила, обаче, че зеленчуците които купува от магазина са екологически чисти и нямат нитрати, и не са израснали в изкуствени торове. Но за това не се говори – ако готвиш пюрета си добра майка, ако купуваш готово в буркани, пак минаваш “метър”.

Ниво четири на съревнованието на майките е да се питат една друга дали някой ѝ помага в гледането на деца. Правилният отговор: “Сама си гледам детето”. Ако едно време е било традиция майките да раждат млади и бабите да гледат децата, докато те работят, то днес майките са се изучили, поработили са и като родят първото си дете на около 30 годишна възраст, а и след това, решават да си вземат цялото майчинство от две години и да си гледат детето. И най-важното сами, без помощ от баби и дядовци. Мисията им в живота е да се докажат като супер майки. И така в паркове и градини, докато бутате колички, другите стандартни въпроси след тези как си родила и дали кърмиш, са помага ли ти някой за детето? Смей да кажеш, че ти помагат, срещу теб ще се издигне майката героиня, онази същата, дето кърми малкия Крали Марко до 3-годишна възраст и дето готви пюрета, и ще ти каже, че тя съвсем сама си гледа детето, даже по телефона не ги чува бабите, и не иска съвети от тях, а мъжа ѝ е на работа и не ѝ помага, нощем спи в дурга стая, за да не го притеснява детето. Тук, обаче, някои майки казват обратното, че мъжете им помагат (макар да не е така), само и само да не си помислите, че са попаднали в капана на патриархалния модел и са се превърнали в едни домакини, детегледачки и мъжегледачки, които правят всичко. Да се гледат деца е трудно и нека бъдем честни, без малко помощ не става.

Петото ниво на съревнование е дали си отслабнала веднага след раждането. Верният отговор: “Няколко седмици след като родих, бях вече в нормалните си килограми”. Преди това, докато си била бременна съсетезанието е на коя по-малко ѝ личи, че е бременена, а след това, състезанието е на коя най-малко ѝ личи, че е раждал. Сякаш това да си бременна и да си раждала е най-срамното нещо, и трябва да бъде добре прикрито. Която има физиката и гена да се възстанови бързо и три месеца, след раждането да е обратно в нормалните си килограми е късметлийка. За други, процесът по възстановяване отнема години и изисква много усилия. Но и тук, много от щастливките, които изглеждат във форма, често обичат да се похвалят.

Шесто ниво на сървенование е майките да се питат колко скоро след раждането са правили отново секс с мъжа си. Верният отговор: Колкото по-скоро, толкова по-успешна е майката. Мъжът не можел да седи да на “сухо”, все пак трябвало да се удовлетворят желанията му, и той имал нужди! Подобни изказвания говорят за това, че на жените родилки очевидно не им е до секс (което след раждането е съвсем естествено!), но се чувстват длъжни да го направят, заради мъжете си, за да не спрат да ги обичат и да ги оставят, за да не им е скучно вечер след работа, без секс, за да не мислят, че цялото внимание отива за децата. Това, че тялото и психиката на жената е преминало през какви ли не промени, че хормоните бушуват във всички посоки, за да родят един нов човек, че има шевове и болки, няма значение, важното е мъжът да се чувства добре и те да са способни отново да удовлетворяват желанията му.

Ти си успешна, ако въпреки че си майка, можеш да бъдеш и съпруга. Друг е въпросът, че веднага след раждането нивата на хормоните ти абсолютно не позволяват да изпиташ, каквато и да е сексуална възбуда, пролактина ти скача до небесата заради кърмата, не се получава никакво овлажняване там, където трябва и ако участваш в полов акт, освен, че нямаш желание за него, той е и болезнен. И отново, жените се държат така сякаш всичко това не е вярно, сякаш всяка една не минава през това, а се съревновават, коя е могла да превъзмогне себе си, нежеланието и сухотата, за да бъде отново сексапилната жена, която удовлетворява мъжа си и той не спира да я желае и след раждането.

Ниво седем в съревнованието е, освен дали правиш секс, дали докато си гледаш детето, готвиш, чистиш и переш дрехите на мъжа си. Колкото повече неща можеш да правиш, докато си гледаш детето (сякаш гледането на деца е нещо, което се прави между другото), толкова по-успешна майка и жена си. Само човек, който не е гледал малко бебе, може да си помисли, че жената по цял ден се разхожда в парка и си почива в къщи, и за разнообразие може да изчисти, изпере и сготви. Очакванията към жената-майка са високи. От всички, от цялото общество, от мъжете и най-страшното, от другите майки и жени.

Ниво осем на съревнование е дали успяват да работят, докато гледат децата си и кога плануват да се върнат на работа. Тук майките героини се разделят на два вида: 1) едните казват: “Ооо, ще си гледам детето до 2 годишна възраст, а даже и до 3, как ще го захвърля в някоя ясла, да не знам там как го гледат”. Тези майки, най-често доста са поработили преди да излязат по майчинство, експлоатирали са ги на работа и хич не им се връща на работното място. А другите, 2) втория тип, на които им е втръснало бебешкото ежедневие, захранване и памперси, но не смеят да си признаят, защото може да ги обвинят като безотговорни майки, казват: “Ааа, как ще гледам аз едно дете на година и нещо, което има нужда вече да се социализира с други деца. Не мога да го ограничавам. След годинка го давам на ясла и тръгвам на работа”. И тук вече можете да се наслушате и нагледате на критики от едните към другите майки и обратно. Коя е по-отдадена и коя пренебрегва детето си.

Да забременееш и родиш дете са биологични и физически процеси, които всяка жена понася по различен начин. За това няма смисъл и не е нужно да се сравняваме една с друга. Вместо да се обединим в това, че всички ние, които сме родили деца сме направили някакво чудо, че сме понесли всички страдания, за да създадем нов живот, вместо да сме обединени от общото тежко преживяване и опити за оцеляване, ние се съревноваваме. Нека вместо да се опитваме да се докажем коя е по-добра, вместо да прикирваме колко е трудно и да излизаме с усмивка пред другите, че се справяме идеално и дори по-добре от тях, и сме щастливи с плачещите си бебета, които хапят гърдите ни и ни будят нощем, нека се изправим искрено една пред друга и признаем, че да си майка е тежко, трудно, че изисква 24 часов работен ден, че безсънните нощи тежат на психиката и физиката, че притесненията дали детето се развива добре са реалност, че не можеш да изглеждаш перфектно, когато се грижиш за едно бебе (защото време за фризьор няма, време за епилация също, радваш се, ако можеш да се изкъпеш), нека сме обединени от майчинството и признаем, че всяка жена родила дете е герой. Всички сме от един клуб и минаваме през едни и същи трудности. За това е по-добре да се подкрепяме, а не да се съревноваваме. Това не е в полза на никого и кара много жени да страдат допълнително, наред с трудностите да гледат дете.

Можем да обобщим, че в основата на съревнованието между майките е това никоя да не се издава пред другите колко ѝ е трудно и изтощително да гледа децата си. Ако се провалиш дори само в едно от нивата – отпадаш. А истината е, че всички ние отпадаме ежедневно и губим нивата, защото е непосилно да правиш всичко едновеременно. Не е възможно. И това, дето си говорим по градинките са празни приказки, защото след разходката навън, всяка се прибира вкъщи с плачещото си бебе, с пълен памперс и състезанието продължава, но само със себе си, с твоя живот, твоето време и твоите сили. Всичко друго е измислица. Най-важното е децата да пораснат живи и здрави, а ние майките да оцелеем покрай тях. А състезанието е за тези, които имат време да се изживяват пред другите като супер герои.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Статията е публикувана за първи път с сп. „Жената Днес“, бр. 12, декември, 2019 г.

Четете и статия за естественото раждане – разказ от първо лице.

Как промоциите в магазина станаха по-важни от протестите

Писмо до днешните протестиращи oт един разочарован идеалист

И късно е вече в идеали да вярваме,
зарът е хвърлен, монетата пада веднъж.
Човек няма право втори път да залага,
България нас не спаси – да спася аз нея не ща.

“Патриотична”, група „На Червено“

Уважаеми, красиви протестиращи, млади, бунтуващи се, купонясващи, пред къмпинга от палатки на Орлов мост. Харесвате ми. Приличате на нас, от 2013-а. Вероятно приличате и на онези млади от 2009, 1997, 1993, 1992…

Лозунги от протестите против правителството на Борисов юли 2020 г. Снимка: e-vestnik

Лично аз, участвах в протестите през 2013-а. Онези красиви и артистични протести, които започнаха на 14 юни, под надслов “Кой?”. Не беше толкова отдавна. Но все пак минаха цели седем години. За това време, ние от 20 и нещо-годишни станахме 30 и нещо-годишни. Мина ни времето за протести, някак си. Животът ни натисна.

Разбрахме, че колкото и остроумни лозунги да пишем, колкото и шарено да се облечем и да викаме по площадите, промяна няма да има. И наистина няма.

Седем години, след онези протести, един и същ министър-председател оглавява трето правителство. Арогантността, липсата на еднакви закони за всички, липсата на еднакви условия за живот за всички – пак са същите.

Та, някак, сега нямаме сили да се бунтуваме, нямаме вяра, а и животът изисква своето. Вече сме в години, когато трябва да създаваме деца, да изкарваме пари, за да ги храним и отглеждаме, да се справяме, както можем. Някои емигрираха, други работят в големи западни компании у нас; Компании, които аутсорсват работата си в бедни страни като нашата.

Разбира се, всички знаем, че там най-често, работата изисква не по-висока квалификация от средно образование, но в кол центровете и други подобни, работят хора с дипломи по филологии, физика, математика, журналистика и т.н…

Бунтуваш се до един момент. Не е справедливо да си учил толкова време една специалност и да получаваш жълти стотинки като заплата, когато я практикуваш (ако въобще си намериш работа по специалността), не е справедливо да работиш в американска фирма, в която квалификацията и образованието ти нямат значение, но ти плащат приемливи за България пари, с които можеш да живееш.

Палатков лагер на Орлов мост, част от протестите 2020 г. Снимка: Красимир Свраков, https://www.economic.bg/

Да, не е справедливо да изсичат защитени природни паркове и гори, не е справедливо това богатство до София – планината Витоша да е оставена на произвола, да се саморазрушава, да стои неизползваема през зимата и лятото, заради неремонтирани лифтове.

Не е справедливо да бетонират природата и девствените плажове на Черноморието… Но и срещу това сме безсилни. Не веднъж и за това протестирахме. Държавата-мафия решава. И неведнъж ни показа, че ние сме безгласни граждани, чието мнение и искания не значат нищо. И докато се възмущавахме, бунтувахме, недоволствахме, живота ни повлече все повече навътре в себе си, остаряхме. На 30 и нещо сме вече, някои ще кажат не е много. Зависи за какво не е много. За бунтове и протести е много. Хипитата са го казали: “Не вярвай на никого над 30”. Не вярвайте, защото хората над 30, сами не вярват вече във вярата си. Станали са разочаровани идеалисти.

Гледам отстрани протестите, по медиите и социалните мрежи, гледам видеа, на които се виждат интелигентни младежи, свирещи, пеещи, творящи. Прекрасни са. Харесва ми духа, музиката, заряда. Като младежки фестивал от 60-те. Това е лятото на вашето недоволство. Но, уви, дори нямам време да дойда до Орлов мост, поне да ви видя на живо, ако не да участвам… Протестите са за млади хора, свободни, в лятна ваканция.

Аз и много от връстниците ми, които не сме там, нямаме време, защото сме заети да следим баланса по банковите си сметки, за да преценим дали ще можем да изкараме до края на месеца. Заети сме да работим в аутсорсинг фирми монотонна, скучна работа, нямаща нищо общо с квалификацията ни, далеч от нивото ни на образование, далеч от каквито и да е перспективи за професионално и интелектуално развитие, но със заплата, която ни позволява да издържаме децата си и да помагаме на родителите си пенсионери. Размерът на пенсиите им е подигравка за над 40-годишния им стаж работа. Не е нормално, възрастните хора да се срамуват, че с парите, които получават не могат да се издържат. Те също са протестирали, още от 90-та насам (а и вероятно, и преди това…), но вече нямат сили, нямат и здраве. Те най-силно не вярват.

Когато протестирах през 2013-та, бях развълнувана, мислех че това е истински бунт, че сме обединени, че от нас, хората, зависи промяната, дори писах репортаж тогава: “Протестиращите: Нито тези, нито предишните. Искаме промяна”.

Сега, като чета този текст и си спомня за събитията, се смея на наивността си. От нас всъщност нищо не зависи. Мафията-държава така силно е захапала властта и се подиграва с всички ни. От друга страна, ми става тъжно, че съм изгубила младежкото бунтарство, вярата. Животът обаче, те тласка в определена посока и в момента, много от нас се вълнуваме много повече от това какви промоции са пуснали в „Лидъл“, „Фантастико“ и „Кауфланд“, колко пари можем да спестим, коя е най-добрата, но и най-евтина пералня, как да съберем точки или пари, за да запишем детето си в детска градина…

Животът ни прави дребни еснафи, липсата на промяна през годините изсмуква идеализма и бунтарския дух, пречупва ни, прави ни чаркове от машината и ни кара да приемем нещата, каквито са и да се учим да оцеляваме в условията, които ни се предлагат. А управляващите искат именно това, едни послушни консуматори.

Промяната за нас не дойде, дано сегашният протест-купон на Орлов мост има някакъв ефект, въпреки че се вижда, че на управляващите въобще не им пука. Ние остаряхме за протести, дано вие – 20-годишните протестиращи сега, имате щастието да видите някаква промяна към по-добро. Ние вече не вярваме в промяната, но вярваме във вашата вяра в промяната. Благодарим ви, че сте там и заради нас – бившите протестиращи, разочарованите идеалисти. Нас ни няма на Орлов мост, но можете да ни видите в супермаркетите, скрити зад пълни колички с продукти – нашите консуматорски барикади. И не ни критикувайте, не ни съдете, животът направи това от нас. Животът изисква оцеляване, а оцеляването понякога забравя за идеалите и за духа. Или, както гласи известна поговорка: “Битието определя съзнанието”.

За финал, скъпи млади протестиращи, бих искала да ви поздравя с една песен, на един български емигрант, пореден разочарован идеалист, от софийските площади през 90-те. И да знаете, с вас сме. И емигрантите навън, в чужбина, и емигрантите навътре в себе си, у нас. Вие ни припомняте кои сме били и се молим, този път вие да успеете да извоювате промяната.

Патриотична

„Ние ще спасиме България“, казваш.
„Пак ли?“, те питам уж на шега.
„За нас“, гордо и с вяра отвръщаш,
„За наш’то поколение ще бъде само веднъж!“

И искрите в очите, и вярата ти стопля сърцето.
Ех, как искам да повярвам и аз.
Но късно е, на друга гара аз слязох,
а влакът, едва спрял, без мен продължи.

И късно е вече в идеали да вярваме,
зарът е хвърлен, монетата пада веднъж.
Човек няма право втори път да залага,
България нас не спаси – да спася аз нея не ща.

Обичам родината, недей ме разбира погрешно,
но в държавата си се чувствам чужденец у дома.
Един език говорим, а както брега с морето –
един в друг преливаме, един от друг се делим.

Някога вярвах и рисувах чудни картини,
с червени, сини и разноцветни бои.
Някога вярвах – дори и в това днес не вярвам,
всичко бе в черно, щом отворих очи.

Отдавна България, аз оставих на нея,
остави и тя мен, мен на света.
Както сирак, своята мащеха сам не избира,
тъй нито България – аз, нито тя мене избра.

В България не, но в твоята вяра аз вярвам,
за нея къс от сърцето си бих разменил.
България не, но от кръвта си бих дал ако трябва,
за да мога тебе, и тебе, и теб да спася.

Неор Начев, музикална група: „На Червено“

Автор на статията: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Статията е публикувана за първи път в Е-vestnik, 30.08.2020 г.

Сингапур – страната, в която бъдещето вече се е случило

Правила, сигурност, мултикултурализъм, лукс и… пълна липса на лична неприкосновеност ви очакват в Сингапур. 

Марина Бей, Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Ако посещението на Виетнам е като пътешествие в миналото и жив музей на комунизма, то това на Сингапур е истинско пътуване в бъдещето и поглед към модерно функционираща авторитарна държава, която просперира. Сингапур е страната, в която бъдещето вече се е случило. И то най-новото бъдеще, онова, което дори в Япония все още не е дошло, въпреки напредъка й. А Европа, възприемаща себе си за развит западен континент е доста далеко от разитието и стандарта на живот до които е достигнала страна като Сингапур (малък град-държава в Югоизточна Азия). Америка, вероятно са искали да изглеждат така или някога са били високо развити подобно на Сингапур. Днес обаче САЩ могат само да си спомнят какво са имали и към какво са се стремяли в дългия период между Голямата депресия от 1929 г. и глобалната финансова криза на “Спукания балон” от 2007 г. Сингапур изглежда като мястото за което хората ще мечтаят, така както преди всички мечтаеха за Америка.

Летището “Чанги” в Сингапур – най-модерното летище за 2016 г.

Летището „Чанги“ в Сингапур с жива растителност, палми и езера. Снимка: Бистра Величкова

Пристигайки от Ханой (Виетнам) в Сингапур веднага се вижда силният контраст между двете страни. Само на 3 часа път със самолет, а толкова голяма разлика в стандарта на живот и развитието. Усещането е сякаш не летиш от една азиатска страна до друга, а прелиташ от една планета на друга. Първите впечатления за високо развита страна започват още от летището Чанги на Сингапур. Летището е много луксозно, с мраморен под и килими, стените са направени от стъкла, така че да влиза слънчева светлина, има истински палмови дървета и трева, засадени в пръст между бляскавия теракот на пода на летището. Сред тропическата растителност се виждат румолящи поточета и рекички. Също така има специален кът за децата, където има дълга пързалка висока 3 етажа (според етажите на летището) и извиваща се като водна ролба.

Тропическа растителност с езеро с риби на летището Чанги, в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Луксозни и богати летища са и тези във Франкфурт (Германия), Доха (Катар) и Дубай (Обединени арабски емирства) и други, но това, което предлага летището “Чанги” в Сингапур надминава очакванията и на най-преситените от лукс и удобства пътници.

Летището “Чанги” в Сингапур е на първо място в световната класация за най-дбори летища за 2016 г., според консултанската компания Skytrax, една от най-авторитетните в сферта на авиацията. На второ място за 2016 г. e летището “Инчон” в Южна Кореа, а на трето е това в Мюнхен.

Камери навсякъде – или спокойствие и сигурност за сметка на лична неприкосновеност

Камери за следене на сигурността в Сингапур има навсякъде. Снимка: Бистра Величкова

Още от самото летище в Сингапур, мерките за сигурност правят силно впечатление, военни с автомати патрулират точно при изхода на пристигащите. Вече влязъл в самия град няма как да не забележиш стотиците камери, които те следят от всеки ъгъл и всяка точка на тавана в ресторант, магазин, бар, метро и т.н. Толкова много камери за наблюдение на обществени места не бях виждала никъде, дори и в Щатите, които са известни със своята склонност за свръх следене на гражданите.

Плакати в метрото, които обясняват, че полицията патрулира навсякъде с цел сигурност на гражданите и може да поиска внезапни проверки на всеки един. Снимка: Бистра Величкова

Камери (CCTV – Closed-circuit television videо surveillance) има през няколко метра в метрото. На свързващите линии, където хората се прекачват за различни посоки и минават по-голям брой хора има шест броя камери, закачени в кръг на тавана, така че да дават 360 градусова видимост на района. Картата за пътуване в метрото, се зарежда с пари на специална за това електронна машина. На екран тя показва всичките ти пътувания, откакто си купил картата – през кои спирки си минал и колко ти е струвало.

Спирка на метро в Сингапур, с множество камери за следене. Снимка: Бистра Величкова

Имейлите, които си пишеш с местни жители на Сингапур не са криптирани, както е по подразбиране в настройките на имейлите в Гугъл (Gmail). Това означава, че при необходимост кореспонденцията между двама човека може да се прочете от трето лице, напълно свободно. Също така, на обществени места, в хотели, ресторанти и т.н., ако искаш да се свържеш с мобилния си телефон към безжичната интернет мрежа, винаги се изисква регистрация, при която трябва да се попълнят множество лични данни – име, ЕГН, телефон, адрес. Ако не се попълнят, не ти се позволява достъп до мрежата. Още един начин за следене е предложението за ползване на мобилен телефон с безплатни разговори, предоставен от хотела, в който сте настанени. От начало, услугата ви изненадва, а малко по-късно разбирате, че това е още един метод за да ви проследят с кого говорите, кои интернет страници посещавате и къде в града се намирате.

Символът на Сингапур – Мерлион – лъв с тяло на риба на фона на небостъргачите. Снимка: Бистра Величкова

Всички тези мерки за сигурност създават усещането, че отвсякъде си следен и наблюдаван. На всеки един гражданин на територията на Сингапур се знае всяка една стъпка и действие. Явно именно на това се дължи и високото ниво на сигурност и класацията на страната като държава с най-ниско ниво на престъпност в света. И наистина, трябва да се признае, че когато върви човек по улиците на Сингапур и в метрото, без значение дали е през деня или късно вечер, се чувства спокоен. Не се чувства застрашен. В централните части и на спирките на метрото не се виждат съмнителни лица, бездомници и алкохолици, по улиците няма просяци.

Пристанището Кларки, с множество нощни барове и дискотеки. Снимка: Бистра Величкова

Без значение дали сте в арабския квартал, индийския, китайския или пък на пристанището с множество барове Кларки (Clarke Quay), навсякъде човек се чувства спокоен, хората са миролюбиви, въпреки различията в културата и религиите си, и никой не се опитва да създава проблеми на другите.

Камери има и в барове, и дискотеки

Нощен изглед към Сингапур от последния етаж на хотела Марина Бей. Снимка: Бистра Величкова

Като споменах пристанището Кларки, където се случва нощния живот на Сингапур, трябва да кажа, че и там навсякъде има камери за следене. Не само това, а група от 5-6 въоръжени, униформени полицаи патрулират през целия район. От една страна, се създава усещането за сигурност и спокойствие, от друга чувстваш личното си пространство и правото си за неприкосновеност нарушени. Чувстваш се като тийнейджър, който са го пуснали да излезе на дискотека, но само до определен час и само с охрана, и камери по които майка му да го следи какво прави… Но може би това е цената на сигурността. От друга страна, в САЩ също има множество камери навсякъде и масово се следят гражданите, в същото време нивото на сигурност там е далеч по-ниско от това в Сингапур. Там редовно има проблеми между етнически групи – черни срещу бели, гражданите имат право да носят оръжие, което води до неприятни последствия.

Джамия в Арабския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Дали причината е, че в Сигнапур жителите са едва 5 милиона, а в голяма страна като САЩ, само в Ню Йорк живеят 8,5 милиона жители? В целите Американски щати населението общо е 318 милиона, народ, който действително е трудно да се проследи и контролира напълно. От друга страна, в Брюксел, където населението е около 1 милион, въпреки камерите по гари и ключови места в центъра (камерите там не могат да се сравняват по брой с тези в Сингапур) и патрулиращите полицаи, чувството за хаос и несигурност е изключително високо. Още преди атентатите през март месец 2016 г., в Брюксел беше опасно да се разхождаш късно вечер, дори и в центъра. Да не говорим за няколко крайни квартала, предимно с емигранти, в които се знае, че не трябва да се ходи, защото могат да те убият. От трета страна, Белгия е държава, която уважава демокрацията и правото на лична неприкосновеност и явно това е резултатът – невъзможност да се контролира престъпността и интеграцията на емигрантите в обществото.

На теория – демокрация, на практика – авторитарно управление

В Историческия музей на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Сингапур е държава, която на теория e демократична страна, но на практика има авторитарно управление. Центристко-дясната Народната Партия за Активност (ПАП) (People’s Action Party – PAP) e най-дълго управляващата партия в Сингапур – от 1959 г. до днес. Страната успява чрез следене и силен полицейски контрол да се справи с престъпността, да създаде условия за мултикултурна среда, в която различните религии и култури съжителстват мирно. И въпреки че бихме погледнали критично към усещането за авторитарно управление на страната, не можем да останем безразлични към високия стандарт на живот и икономическото развитие, които страната е постигнала. Дори да предположим, че политическия режим има елементи на авторитаризъм, това по никакъв начин не се отразило на бързото и успешно развитие на страната, дори напротив.

Кръстовище в центъра на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Темата за личната неприкосновеност и жертването й в името на сигурността е твърде широка, която се обсъжда ежедневно по цял свят. За това, ще спра с разсъжденията върху нея тук, кaто само ще кажа, че високото ниво на сигурност и ниската престъпност в Сингапур са нещо много хубаво, но се заплащат с висока цена – правото на гражданите на неприкосновен личен живот. Но като една млада държава, получила своята независимост едва през 1965 г., Сингапур няма горчивия опит на държавите от старата Европа, преживели авторитарни режими, нацизъм, комунизъм – при които личното пространство и живот на хората са силно нарушени и следенето, и шпионирането на гражданите е било основна движеща сила за контрол на гражданите.

Марина Бей, Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

За да не навлизам в нов дискурс за политическата система на Сингапур, нека погледнем към историята на страната от нейното създаване и разберем как една малка островна град-държава се превръща в една от т. нар. Азиатски тигри, постигайки висок стандарт на живот и техонологично развитие.

История на Сингапур – от развиваща се страна до Азиатски тигър

Стара снимка на Сингапур преди да се превърне в Азиатски тигър. Снимката е в Националния исторически музей. Снимка: Бистра Величкова

При първите заселници на територията на Сингапур, през 7-8 век, страната получава името Темасек (“Морски град”). Името Сингапур получава по-късно, като произлиза от санскрит, от думите синга, сингха (सिंह siṃha, „лъв“) и пура (पुर pura, „град“), което означава “Град на лъва“. Символ на града е именно лъв, който обаче е с тяло на риба и се нарича “Мерлион”. Символът е създаден през 1964 г. Въпреки че се оказва, че лъвове няма на този остров, името и емблемата си остават знакови за държавата. Между 16 и 19 век Сингапур е част от Джахорското султанство.

Сингапур през 16-17 век. Снимки в Националния музей на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

По време на малайско-португалските войни е окупиран от португалските военни части. През 16 век страната става временно под контрол на Португалия, а през 17 век – на Холандия. Сериозната промяна за страната настъпва през 1819 г., когато Томас Стамфорд Рафълс, представител на Британската източноиндийска компания (East India Company), стъпва на острова и основава там представителство на компанията. През 1824 г., компанията изкупува целия остров от управляващия до тогава страната – султан Хюсеин Шах, срещу цена от 60 000 долара и годишна такса от 20 000 долара. На 1 април 1867 г.

Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Сингапур е обявен за британска колония. Страната има много ключово географско положение и пристанище, през което преминават всички кораби търгуващи между Азия и Европа. След Първата световна война, англичаните изграждат голяма военна база в Сингапур, като част от военна стратегия за сигурност. По време на Втората световна война (през 1942 г.), обаче, Япония напада острова и побеждава в битката с британците. Япония контролира острова до капитулацията си във Втората световна война през 1945 г., когато отново е става под властта на Англия.

Открити басейни в студентския кампус в държавен университет в Сингапур. Басейнът се ползва безплатно от студентите. Снимка: Бистра Величкова

През 1959 г. Сингапур е обявен за кралска колония със самостоятелно управление, а дясно-центристката партия ПАП (People’s Action Party – PAP) печели изборите през 1959 г. Ли Куан Ю (Lee Kuan Yew) става първия министър-председател на Сингапур. Той завършва образованието си по право в Университета в Кембридж, Великобритания. Куан Ю управлява три десетилетия, като е смятан за баща на нацията, който за кратко време развива държавата така, че става една от водещите икономики в цял свят и влиза в групата на страните, наричеани Азиатски тигри (Южна Корея, Хонконг, Тайван).

През 1965 г. – Сингапур става суверенна държава

Рисунка на стената в метрото – усмихнати работници на фона на сингапурското знаме. Картината странно напомня подобни снимки и плакати от времето на Комунизма. Снимка: Бистра Величкова

На референдум проведен през 1962 г. се приема Сингапур да стане част от Малайската федерация заедно с Малая, Сабах и Саравак. През 1963 г. Сингапур получава своята независимост от Великобритания. През есента на 1964 г. има масови безредици поради сблъсък между китайското население в Сингапур и други етнически групи. След голям идеологичски сблъсък между ПАП и федералното управление в Куала Лумпур, както и поради опасенията на Малайзия, че безредиците може да се разпространят отвъд границите на Сингапур, на 7 август 1965 г. страната е изключена от съюза. Само два дни по–късно на 9 август 1965 г. Малайзия е първата страна, която признава суверенитета на Сингапур.

В Сингапур мирно съжитеслтват различни култури, религии и националности. Снимка: Бистра Величкова

От тогава, на тази дата е и националния празник. Като независима държава, страната се сблъсква с много проблеми като масова безработица, липса на обработваема земя и суровини, недостатъчно жизнено пространство. За периода на своето управление – 1959 г. – 1990 г., първият министър-председател Ли Куан Ю успява да се пребори с тези проблеми и само за едно поколение прави Сингапур от развиваща се страна от Третия свят в промишлена държава. В последствие тя става и една от най-високо технологично развитие страни в цял свят.

Мирно съжителство на религии и култури

Снимка: Бистра Величкова

Освен с високото си икономическо развитие, с което азиатската страна отдавна е изпреварила Европа, Сингапур е достигнала и абсолютното равновесие в мирното съжителство на различни етноси, религии и култури. Ако Европа ежедневно говори за мултикултурни ценности и единство в различието, то Сингапур отдавна прилага на практика това. По улиците спокойно се разминават жени забулени в бурки, мъже – араби в дълги бели роби – Диш-даш, мъже с тюрбани, индийки с дълги шарени мантии, изповядващи религията на Хиндуизма, или други, които са поклонници на будизма, християни или мюсюлмани, всички живеят в мир.

Джамия в Арабския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Джамия със златен купол се издига сред палмите в Арабския квартал, ходжата пее в определените часове, а от далеко се вижда как джамията е сред множество небостъргачи – бизнес сгради, банки, хотели и др., част от модерен Сингапур. Будистките и хиндуистките храмове, които са един до друг в Китайския квартал, допринасят за колорита на града и приютяват всеки, който се интересува от съответната религия.

Спирка на метрото в Индийския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Отиването от един квартал в друг е като посещение на различни държави с различна религия и култура. Районът носещ името Марина Бей (Marina Bay) и Гардънс бай дъ бей (Gardens by the Bay) е с високи небостъргачи, със стъклени прозорци – бизнес сгради, хотели и т.н. В този район се намира и емблематичната сграда на града – хотелът Марина Бей Сендс (Marina Bay Sands), чиято постройка се състои от три кули, с височина 56 етажа, върху които има конструкция наподобяваща лодка. На този покрив-лодка има открит басейн, ресторант и бар с гледка на целия град. Гледката е пленяваща.

Гледка на цял Сингапур от 56-тия етаж на хотела Марина Бей Сендс. Снимка: Бистра Величкова

Луксът е неописуем. Вечер целият град е окъпан в светлини. До известният хотел са Градините на Залива (Gardens by the Bay), които представляват национален парк, разположен на 250 декара изкуствено създадена земя върху водата. Преди, това място е било част от океана, но е донесен пясък и строителни материали, които да създадат изкуствена суша. Внушителни огромни дървета, наподобяващи гъби се издигат, осветени в различни светлини. А целият район е с богата природа, тропически растения и цветя.

Дървета подобно на гъби, по които тече електричество, за да светят. Снимка: Бистра Величкова

Само на няколко спирки, с метрото от Марина Бей и Градините на Залива е Китайския квартал (China Town), който изобилства от множество ресторантчета с китайска храна и само за няколко минути сякаш се пренасяш в Китай. В кварталът Малката Индия (Little India) пък наистина трудно се срещат различни хора от индийци, което си е истинско “посещение” на Индия. С тази разлика, че Малката Индия в Сингапур, поради строгите закони и правила, е далеч по-чиста и регулирана, от истинката държава Индия, известна с хаоса и неспазването на правила.

Индийския квартал в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Сингапур – прекрасна държава на забраните и глобите

Сингапур – прекрасна държава на забраните и глобите, или както на английски е заложен двойния смисъл във фразата “Singapore – the fine city” (“fine” – на анг. ез. – 1. глоба; 2. хубаво, прекрасно).

Някои от правилата в Сингапур са следните:

Някои от правилата в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

– Забранено е да се плюе на улицата или да се дъвче дъвка. Дъвки не се продават никъде в цялата държава, а притежанието или употребата на дъвки са незаконни. Забраната звучи, както у нас забраната за наркотици: Забранено e да продаваш, купуваш или употребяваш… дъвки!

Знак за забрана да се плюе по улиците в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

– Забранено е да се продават цигари и алкохол на деца под 18 години – глобата е 10 000 сингапурски долара. Иначе, дори и да си над 18 г. алкохолът в Сингапур е толкова скъп, че има силата да те откаже да пиеш. Цената на една чаша бира (500 мл.) е 14 SGD (Сингапурски долара), което е малко над 9 евро, приблизително равно на 18 лева. Цената на алкохолен коктейл в заведение е около 18-20 SGD (18 SGD = 12 евро = 24 лева).

– Забранено е да се храниш или пиеш течности в метрото, както и да носиш азиатския плод Дуриан, който има остра миризма (в метрото има специално поставени забранителни табели за този плод)

– Забранено е да се пуши на улицата и в заведения (дори и да са на открито). Има обособени места за пушачи, най-често близо до кофа за боклук, където да могат да си изхвърлят фасовете.

– Забранени са сайтовете излъчващи порно съдържание. Сайтовете, които без проблем се отварят в Европа и САЩ, в Сингапур са блокирани.

Хиндуистки храм в Индийския квартал на Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Свобода на словото – още една от “забраните” в Сингапур

Забранено е да се събират пет или повече човека на обществено място и да обсъждат политически или социални проблеми. За подобно събиране се изисква разрешение от полицията. Граждански протести не могат да се провеждат никъде, освен на установеното за това място наречено “Ъгъл на Говорителя” (Speaker’s Corner), който се намира до парка Хонг Лим. За да се проведе граждански протест или демонстрации там е необходимо предварителна регистрация в полицията. И въпреки, че Сигнапур се нарежда сред една от първите държави за най-ниско ниво на корупция, престъпност, висок икономически просперитет, по отношение на Свобода на словото страната далеч не е на едно от първите места.

Посетителите са събули обувките си преди да влязат в Хиндуисткия храм. Снимка: Бистра Величкова

Компании свързани с правителството контролират местните медии. Компанията МедиаКорп е основния доставчик на телевизионни и радио канали в страната. Сингапур Прес Холдинг, свързана с правителството, пък е компанията, която контролира печатните медии в страната. Медиите в Сингапур са често критикувани в липса на свобода. Известно е, че сред журналистите има сериозна автоцензура.

Marina Bay Sands. Снимка: Бистра Величкова

През 2014 г. Сингапур стига най-ниската си позиция в ранклистата за Индекс на свобода на пресата, публикуван от френската организация Репортери без граници. В свой отговор Държавния орган за развитие на медиите казали, че по този начин защитават обществото от обидни и вредни материали. Освен това притежаването на частни сателитни телевизионни чинии е забранено. По отношение на Интернет, правителството няма широко разпространена политика на цензуриране, но има списък с поне стотици уеб сайтове (предимно порнографски), които са блокирани като се казва, че това е “Символично изразяване на сингапурската общност за нежелание от вредно съдържание в Интернет”.

Украси и скулптури на Хиндуистки храм в Индийския квартал, в Сингапур. Снимка: Бистра Величкова

Забележителности в Сингапур

Marina Bay
Marina Bay Sand (birdview on 57th floor)
Gardens by the Bay
Clarke Quay (барове, клубове)
Merlion Statue (Статуята на Мерлион – символа на града)
Orchard Road (главната търговска улица)
China Town
Arab Quarter
Little India
Singapore Botanic Garden
Singapore Zoo
National Museum of Singapore
Peranakan Museum

Sentosa Island
Puala Ubin Island

Автор: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*Статията на Бистра Величкова е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 5, май, 2017 г.

*Статията на Бистра Величкова е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 5, май, 2017 г.

Четете още за страните от Азия:

Призракът на комунизма в Ханой

Комунизмът провали много държави…, а капитализмът ги довърши. Това си мисля, докато се разхождам из столицата на Виетнам – Ханой. Виетнам, заедно с Китай, Куба и Лаос, е една от четирите държави в света, които все още са под комунистически режим, управлявани от една партия. Официално политическият режим е комунизъм, а реално се оказва, че е капитализъм. Виетнамецът Хунг, който е студент-доброволец в организация за безплатни туристически разходки в Ханой, ми разказва, че в действителност почти нищо не е останало от комунистическата идеология, а съвсем явно действат правилата на пазарната икономика и капитализма, но като се запазва авторитарното управление и роля на държавата в икономиката.

Ханой, Виетнам. Снимка: Бистра Величкова

Комунизмът е за богатите

Комунизмът е за богатите“, казва младият виатнамец Хунг. „За да има истински комунизъм в една държава, тя трябва да е много богата, за да предложи безплатни услуги на хората – здравеопазване, образование и т.н.“ За пример с добра социална политика дава Швеция и Норвегия. Признава, че Виетнам е бедна държава и трудно може да предложи качествени безплатни услуги. „За всичко трябва да си плащаш“, казва той. „Ако искаш добро образование, качествено обслужване в болниците трябва да си платиш. А това вече е капитализъм. В същото време, заплатите са ниски и хората нямат възможност да плащат“.

Семейство в Ханой на скутерче. Един от разпространените начини за придвижване в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Минималната заплата във Виетнам е около 80 евро, средната е близо 400 евро. Най-висока заплата взимат хората, които работят в правителството – около 800 евро. Средната и високата заплата доста приличат на доходите в България. Разликата е, че цените във Виетнам са в пъти по-ниски от тези в България. Например, в заведение навън можеш да се нахраниш за 2-3 евро. А най-евтината бира е около 0.35 евро цента. Вярно, че това заведение е по-скоро тип „народен“ ресторант, а не е луксозен ресторант, но специално в Ханой такива са 90% от местата за хранене. В луксозните ресторанти, подобни на тези в Европа, ходят предимно западни туристи, които могат да си позволят да си платят. Там цените са ниски за чужденец от Запад.

В центъра на стария Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Месечният наем за жилище в столицата Ханой е 80-100 евро, в което живее семейство с две деца. Продавачка в сувенирен магазин, към един от музеите в Ханой, ми разказва, че работи тук от 10 години, от 7 сутринта до 7 вечерта, с 4 почивни дни за целия месец. Заплатата й е 400 евро. Казва, че е по-висока, защото има стаж и работи от много години. Мъжът й е строителен работник и макар че и двамата работят, трудно се справят с парите, защото имат и две деца – на 8 и 10 години. Те ходели на учлище, но държавното образованието не било на добро ниво и се налагало да плащат за частни уроци, особено по английски език. На месец, разходите за издръжка на едно дете излизали

Ханой. Снимка: Бистра Величкова

около 2 000 000 виетнамски донги, което се равнява на 80 евро. В тези разходи влизат освен парите за часните уроци, дрехи и храна. Жената казва, че е благодарна, че живее в столицата, където има повече възможности за работа и за по-висок доход. Споделя, че в Северната част на Виетнам, от където е родом, хората живеят много бедно. Там родителите нямат възможност да плащат издръжка на децата си, за да ходят на училище и за това от съвсем малки ги взимат да им помагат в селската работа – садене и бране на ориз, и др. Показва ми снимки на телефона си на нейни близки, които живеят в малки градове в Северен Виетнам – облечени са бедно, с опърпани дрехи. Приличат на бедни бежанци в собствената си страна… Южната част на Виетнам се смята за по-развита, с по-висок стандарт на живот. Град Хо Ши Мин (или както преди се е наричал града Сайгон) и е бил столица на Южната част, е известен с по-модерния начин на живот, бизнес сгради, нощни клубове. Това се дължи на факта, че там е имало по-силно американско влияние и тази част на страната е отказвала да приеме комунистическия режим.

Ученици с пионерски връзки играят футбол с пластмасова бутилка на улица в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Продавачката от магазина за сувенири разказва много за себе си и живота във Виетнам. В един момент сякаш осъзнала, че може би твърде много неща е казала пред чужденци от Запада, бърза да се предпази от правителствената цензура и евентуални проблеми с властта, като казва: „Не, не ме разбирайте погрешно. Ние много обичаме правителството си и управляващите. Те казват, че всички трябва да сме равни и за всички трябва да има по равно. Но това „равно“ е много малко. Те правят много за нас. Просто се живее много трудно тук… Но може би навсякъде е така… Той животът си е труден, нали?…“ Усмихва се със прикрита тъга и ни благодари, че проявяваме интерес към страната й. Казва ми като се прибера в държавата си, да разкажа само хубави неща за Виетнам и да кажа на приятелите си да го посетят.

Ханой, Виетнам. Снимка: Бистра Величкова

Сърп и чук

По булевардите на Ханой се развява червеното виетнамско знаме с жълта звезда, а до него е червено знаме със сърп и чук (символът на комунизма), под тях има официални табели на които пише „70 години независимост –

Статуя на Ленин в центъра на Ханой. Снимка: Бистра Величкова

1945 – 2016 г.“ По улиците има плакати с картини на работници, които „строят“ комунизма, със запретнати ръкави или пък семейства с деца, които се усмихват, щастливи от живота. На площад „Ленин“, в центъра на града се издига внушителна статуя на Владимир Илич Ленин (създател на идеологията Маркисзъм-Ленинизъм в СССР). Ленин все още е много уважавана фигура във Виетнам, поне на пръв поглед. Негов мини бюст се продава като сувенир в музея към комплекса на Хо Ши Мин.

Снимка: Бистра Величкова

Самият Хо Ши Мин е на изключителна голяма почит и уважение от виетнамците. Хо Ши Мин е комунистическия лидер на Виетнам (министър-председател (1946 – 1955) и президент (1946 – 1969) на Демократична република Виетнам (Северен Виетнам). Родното име на Хо Ши Мин е Нгуен Син Кун (на виетнамски Nguyễn Sinh Cung). Неговият лик присъства на всички видове банкноти от местната валута (виетнамски донги), както и като портрет в административни учреждения, телевизионен канал носи неговото име. За туристите се продават картички и тениски с неговия лик. Хората го възприемат като освободител и човекът, който се е борил за обединението и независимостта на Виетнам. Студентът-екскурзовод ни казва своята гледна точка за Хо Ши Мин: „Аз лично смятам, че този човек заслужава уважение, защото той е обединил страната ни. Не ме интересуват политическите му възгледи, за мен той е освободител и обединител на Виетнам“.

Статуя на Хо Ши Мин, как чете в двора на резиденцията си. В Комплекса на Хо Ши Мин в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Хо Ши Мин е роден, когато страната е била френска колония (1890 г.). През 1930 г. той създава Комунистическа партия на Виетнам. Прилагайки основни принципи от марксистко-ленинската иделогия, той успява да донесе свобода от френската колониална власт и независимост на родината си. Твърди се, че никога не е следвал сляпо начинът на развитие на Съветския съюз, а винаги се е стараел да прилага политическата идеология в съответствие с културата на своя народ. Така например, за разлика от СССР, които забраняват религията и ходенето на църква, във Виетнам режимът не забранява да се изповядва религията на будизма (най-широко разпространената религия в страната) и да се посещават будистки храмове.

Снимка: Бистра Величкова

Хо Ши Мин ръководи борбата срещу Франция в Северен Виетнам по времето на Първата Индокитайска война (в началото на Втората световна война – 1939 г.). Той е начело и на борбата срещу американците в Южен Виетнам по време на Виетнамската война. В негова чест, след обединяването на страната през 1975 г., бившата столица на Южен Виетнам – Сайгон е преименувана на Хо Ши Мин.

Снимка: Бистра Величкова

Усещането за комунизъм е навсякъде по улиците – от червените знамена, надписи и плакати с усмихнати работници (подобни на тези в България преди 90-те) до учениците, които са облечени с бели ризи и червени пионерски връзки. Истинска машина на времето, която ни пренася в годините на комунизма в България.

Живият труп на комунизма

Мавзолеят, където се пази тялото на комунистическия лидер на страната Хо Ши Мин е много специално място и една от забележителностите на Ханой. Той се намира в Комплекса на Хо Ши Мин, където са и административните сгради, където той е провеждал политическите си срещи. Мавзолеят е строго охраняван от патрулиращи войници. Архитектурата му е идентична с тази на мавзолея на Ленин в Русия, както и на този на Георги Димитров в София, който беше разрушен през 1999 г. Сградата е с квадратна конструкция и колони. Мавзолеят може да се посещава безплатно от всички през цялата седмица, с изключение на петък и понеделник.

Мавзолеят на Хошимин в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Посетих мавзолея на Хо Ши Мин, рано сутринта в неделя. Имаше дълга опшака от хора, които чакаха да влязат. Опашката ми напомни километричната опашка от хора, които чакат да влезат в църквата Сен Пиетро във Ватикана, Италия. Чакащите бяха предимно виетнамци, дошли от различни краища на страната, за да видят тялото на своя освободител. Другите посетители бяха китайски или японски туристи или други, но предимно от Азия. Аз бях единствената бяла, с европейски черти и се откроявах в тълпата. Хората ме гледаха с интерес, някои дори искаха да се снимат с мен, впечатлени, и от различния ми външен вид, и от това, че чужденец проявява интерес към мавзолея на техния водач.

Мавзолея на Хошимин в Ханой, Виетнам. Снимка: Бистра Величкова

На опашката имаше много възрастни хора – баби – носещи на ръце малки деца, дядовци облечени официално с костюми. Личеше си, че посещението на мавзолея беше много специално събитиет за много от чакащите. Заприлича ми на ходенето на църква в неделя едно време, когато хората са си обличали най-новите, официални, дрехи. След асоциацията с опашката пред църквата във Ватикана, това е вторият паралел с християнската религия, и въобще с религията, който правя, докато чакам пред мавзолея. Явно има нещо общо в корена на комунистическата иделогия и религията. И при двете има някакъв елемент на култ към определена личност – жертвал себе си, страдал в името на бъдещето на хората. Според тази история се създава идеология, митология, култ, в който хората вярват, вероятно, за да не изпаднат в безтегловност в живота си. На много от тях, сякаш вярата в подобен култ им помага да живеят със смисъл. А и им дава надежда.

Патрулиращи мъже с бели униформи в комплекса на Хо Ши Мин. Снимка: Бистра Величкова

Чакам заедно с всички на опашката за мавзолея, всеки минава през контрол за сигурност, където проверяват дали носиш оръжие или други забранени предмети, подобно на проверката по летищата. В мавзолея е забранено внасянето на храна и вода, както и снимането. Вървим в колона напред, прилежно намествани в права линия от инструкциите на патрулиращи войници с бели униформи. Вървим бавно, близо сме до входа, но опашката внезапно спира. До нас маршируват млади войници в зелени униформи – те влизат в мавзолея с предимство, защото са военнослужещи. Не след дълго идва и моят ред, влизам в сградата на мавзолея. Войници има навсякъде, които ти показват в коя посока да вървиш.

Стаята в която е работил Хо Ши Мин в резиденцията си в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Изкачвам се по два реда стълби нагоре. Колкото по-навътре влизаме в сърцето на сградата, толкова по-сумрачно става, въздухът все повече се сгъстява, става задушно, историята и миналото те затиската с тежестта си. Всички пазят гробно мълчание. Влизаме в тъмна стая, в средата на която зад стъклена витрина стои тялото на виетнамския комунистически лидер Хо Ши Мин. Осветено е в слаба светлина. Лицето излежда като восъчно, ръцете стоят пред тялото една до друга. В четирите ъгъла на стъклената витрина стоят четирима войници, които охраняват тялото. Поради големия брой хора, всички минават в линия по един, бързо и нямат време да стоят дълго и да наблюдават. Някои виетнамци го гледат с тъга в очите, едва не се разплакват на излизане. Посещението минава бързо и съвсем скоро съм отново навън – в комплекса на Хо Ши Мин, където предстои да видя сградата, в която е провеждал официалните си политически срещи, малката къща до нея, където е живял, добре подредената градина и живописното езеро. Навътре в градината се вижда маса на която има скулптура на Хо Ши Мин, седнал, пишейки нещо. Тази статуя може да се гледа от далеко, забранено е да се доближава човек на по-малко от 10 метра.

Фризьорски салон на улицата, в центъра на Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Разхождам се из комплекса и си мисля за това, което видях – за мавзолея, тялото вътре, култът към него, който толкова много години се поддържа. Мисля за това, което ни казаха, че два месеца в годината тялото на Хо Ши Мин се изпращало в Русия, за специална поддръжка. Дали наистина е така никой не знае. Вътре приличаше на фигура от восък, подобно на тези в музея на Мадам Тюсо. Но когато пропагандата и авторитарния режим властват, никога не можем да бъдем сигурни за истината.

Трафика в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Споминх си как по-големият ми брат ми е разказвал за неговото посещение на мавзолея на Георги Димитров в София, през 80-те години. Тогава аз не съм била родена, а брат ми е бил на около 10 години. Водели са ги от училище, целият клас да видят мавзолея, било е задъжлително. Учителките им ги инструктирали как трябва да пазят тишина вътре, разказвали им кой е трупът на човека вътре и колко много е направил за страната. Естествено, децата не слушали, а се закачали един друг и им се играело навън. След като посетили мавзолея, най-големият спор, който се разразил между тях бил дали тялото, което са видели е живо или умряло. Един казвал как видял, че си е отворил очите, друг пък, че си бил мръднал пръста на едната ръка, той го бил видял с очите си; трети казвал, че със сигурност човекът вътре е умрял, защото в стъклената витрина няма въздух и така или иначе и да е бил жив, е умрял зад тази витрина; Четвърти оспорвали този факт, като казвали, че има специални тръбички, с които го захранвали с кислород и вода.

Ханой, Виетнам. Снимка: Бистра Величкова

Наблюдавах децата посетили мавзолея на Хо Ши Мин, водени от своите родители или учители, и си мислех за историята на брат ми от българския мавзолей. Дали и те в момента не водят подобни спорове, дали тялото вътре е живо или умряло? Колко по-близо са до истината децата, със своята невинност и чистота…

Самоорганизиращ се хаос

Старият квартал в Ханой (Hoàn Kiếm District), който е в близост до езерото Хуан Кием (Hoàn Kiếm) е като жив музей за живота и бита на хората едно време. С тази разлика, че не е музей, в официалния смисъл на думата, а показва съвсем реална среда от настоящия бит и ежедневие на столицата. На тротоарите са разположени щандове на всякакви видове магазини – за сувенири, дрехи, обувки, плодове, зеленчуци, домашни кифлички до ресторанти, в които се готви на печки върху самия тротоар, а клиентите сядат на малки пластмасови столчета до малки масички, съвсем близо до улицата, където профучават с бърза скорост мотори и автомобили. На практика пешеходците няма от къде да минат. Те вървят или по улицата, покрай потока от коли и мотори, които пък им свирят с клаксони, защото са застанли на пътя им; Или се опитват да се проврат между сергиите и хранещите се хора в ресторантите на тротоара. Но и това не е лесно, защото когато по улицата има задръстване моторите започват да се движат и по тротоара.

Пазар за плодове и зеленчуци в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Вървиш си по улицата и до теб профучава кола, ти бързо скачаш на тротоара, където пък те засича мотор, който проглушава ушите ти с клаксона си. Замръзваш на място, той те заобикаля, а ти едва осъзнал какво се е случило, се оказваш залят до глезените от мръсната вода, изхвърлена от корито от близкия ресторант (В много ресторанти мият съдовете с маркуч, в корито или лиген на улицата). Джапаш смело в мазната вода, примесена с веро и се надяваш да се измъкнеш жив от тази разходка в центъра на столицата на Виетнам.

Снимка: Бистра Величкова

Старият квартал на Ханой е именно мястото, където най-точно може да се усети пулса на града и живота на местните. На пръв поглед цари пълен хаос – коли и мотори се движат във всички посоки, без правила, свирят с клаксони, за да предупредят, че минават, така че другите да им направят път. Интересно е как се разбират кой на кого да направи път, след като всички свирят с клаксони едновременно. Никой не спира, за да направи път на друго превозно средство, не дай боже на обикновен пешеходец. Въпреки очевидния хаос на движението, шофьорите са спокойни, не крещят и не се карат един с друг, натискането на клаксон е нещо нормално и никой не се изнервя от това. На два пъти видях как два мотора се блъснаха леко на кръстовище, и двата пъти шофьорите без конфликт помежду си продължиха по пътя си.

Ресторант в Стария квартал на Ханой. Снимка: Бистра Величкова

По отношение на пресичането на улица или булевард, то може да се сравни с опит за самоубийство. Не само че никой не спира при вида на пешеходец, дори и на пешеходна пътека, а и няма точно установени ленти за шофиране и всеки кара, по своя лична лента.

Жена бутаща човек в инвалидна количка се опитва да пресече булевард в Ханой. Никой не спира и профучават с бясна скорост. Снимка: Бистра Величкова

След седмица научих каква е “технологията” на пресичане на улица в Ханой – много бавно да преминаваш през потока от коли. Когато вървиш бавно, пак никой няма да спре, за да минеш, но те заобикалят и не те сгазват. Така с малки стъпки и много оглеждане вляво и вдясно се озоваваш на отсрещния тротоар и се чувстваш герой.

Уличен живот

Жена мие тиган на улицата, до ресторанта, в който работи. Снимка: Бистра Величкова

По улиците на стария град, на самия тротоар се режат пържоли, колят се кокшки и се махат перата им, продават се жаби и костенурки, прясно уловени, още мърдащи. Фризьорските салони са изнесени също на самата улица – те представляват закачено огледало на дърво или стена, стол и мъж, с ножица в ръка или бръснач, който обслужва клиента си. Козметичните процедури също се случват на сами тротоара – козметичка лакира клиентка седнала на земята, докато колежката й яде супа от оризови нудъли (спагети) на малко столче до нея. На метър от тях на електрическа скара се пече месо, от близкия ресторант. До него има магазин за дрехи, под чиито щанд се е скрил от силното слънце продавача и е заспал.

Жени продават сокове и храна на улицата. Снимка: Бистра Величкова

В същото време на фона на целия този хаос, вечер в паркове и площади, големи групи от хора се събират и танцуват на музика. Като се загледах, танците наподобяваха групови упражнения, с един инструктур най-отпред, подобно на нашите групови занимания по аеробика или танци, в спортни зали. Тук, понеже е горещо през цялата години, те ги провеждат навън, на площадите.

Жена продава домашни бухтички на улицата в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Живот без молове

Ако си бял и ти личи, че идваш от по-западната част на света, автоматично означава, че си много богат и ти предлагат тройни цени на стоките, опитват се да те излъжат с по-голяма сума... Нещо подобно на България през комунизма (а и малко след това), когато в курортите като Боровец и Слънчев бряг масово е имало два вида цени – за българи и за чужденци (двойно и тройно по-високи). Също така, подобно на други азиатски страни и във Виетнам цените не са фиксирани и трябва да се пазариш. Първоначалната цена, която ти предлага продавачът най-често е три-четири пъти по-висока от реалната. Самото пазаруване е като вид игра, продавачите се забавляват при наддаването, и свалянето на цените. В момента, в който кажеш, че не ти харесва цената и решиш да си тръгнеш, продавачът те хваща за ръката и ти предлага още по-ниска цена.

Продавач на шапки и плетени кошници на улицата в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

По централните улици в Ханой няма да видите магазини за дрехи на световно известните марки, които ги има във всяка столица е Европа, Щатите и т.н., марки като например – H&M, Pepe Jeans, Zara, Georgio Armani и т.н. Магазините за дрехи тук не са обособени на една скъпа търговска улица (както сме свикнали на Запад), нито в мол. Във Виетнам няма молове. Дрехите се продават или на щандове на улицата, както на нашите пазари в София: пазара “Иван Вазов”, “Димитър Петков”, пазара в Младост, или в голяма обособена сграда само за текстил, подобна на мол по размери, но вътре стоката е нахвърляна по щандове, продават евтини платове и дрехи произвдени в Китай. Няма маркови облекла. Това много ми напомни на България в през 90-те, когато повечето хора си купуваха дрехите от базарите на НДК (които много приличат на виетнамските магазини за дрехи), които често предлагаха имитации на световни марки и техни фалшификати, като например тениска на Aбибас, вместо Адидас или маратонки на Ник, вместо Найк. Във Виетнам също е силно разпространено фалшифицирането на известни марки.

Хале за текстилни стоки. Наподобява базарите за дрехи след 90-те в България. Снимка: Бистра Величкова

Атмосферата в Стария квартал на Ханой е впечатляваща, потапяш се в истинския бит и ежедневие на хората. Пазарите тук приличат на тези, които сме виждали в някои части на емигрантските квартали в големите европейски столици като Брюксел, Париж, Лондон. Неделният пазар в Брюксел – Марше Дьо Миди (Le Marché du Midi), където се предлагат пресни плодове и зеленчуци, и евтини дрехи, много прилича на пазара в Стария квартал на Ханой. Ако сравнявам с България, атмосферата на този район се доближава до тази на Женския пазар в София (преди да го ремонтират) и на района около Халите и бул. “Мария Луиза”, където има емигранти от Изтока.

Жена бели лук пред ресторанта, в който работи. Снимка: Бистра Величкова

Важно е да се отбележи, че почти никъде в града не видях просяци и бездомници, които спят на улицата. Въпреки многото прилики между България и Виетнам, има една голяма разлика – за разлика от България, тук няма бездомни кучета. Оказва се, че виетнамците наистина ядат кучета. В менютата на някои ресторанти се предлага печено куче. Казват, че било много вкусно. Други екзотични животни, които готвят са жаби и костенруки. До скоро са ядяли и котки. Не е ясно поради каква причина са се отказали от този, според тях, деликатес.

Хигиена

Във Виетнам хигиената не е на много високо ниво. Пие се само бутилирана минерална вода. Дори зъбите си трябва да миеш с минерална вода, както е и в Индонезия, и Индия. Във всички туристически гидове съветват да се носят дезинфектиращи гелове за ръце и мокри кърпички, както и да се направят ваксини срещу Хепатит А и Б, и тетанус, и др. В случай, че не правите екскурзии из природата и малките населени места, а сте в някои от големите градове като Ханой или Хошимин, не би трябвало да има проблем да пътувате и без да сте ваксинирани за хепатит.

Жена продава варена царевица на улицата в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

По улиците навсякъде се продава готвена храна или плодове. Те са на ниски масички на тротоара точно пред булевардите, където има голям трафик от автомобили и мотори. Наоколо е прашно и мръсно, мотористите масово карат с маски на лицата, за да не дишат прахта. А за храните, които се продават в тази обстановка, помислете колко са хигиенични. Не случайно, навсякъде в информацията за туристи предупреждават, че най-честите заболявания във Виетнам са стомашно-чревните. Казват, че до две седмици от престоя си във Виетнам, над 60% от туристите заболяват от диария.

По-бедни, но по-истински и по-човечни

Пропаганден плакат на Комунизма. Снимка: Бистра Величкова

Въпреки трудния си живот, ниския стандарт, бедността, в която живеят, виетнамците са винаги усмихнати, добронамерени, готови да ти помогнат, когато ги попиташ за посока. Лицата им са добри и излъчват чиста, но изстрадала душа. Дори да не знаят английски се опитват да ти помогнат, като видят, че си турист. В самия им манталитет сякаш е заложена липсата на агресия и смирението, може би повлияни от будизма. От една страна, тази човечност и доброта у тях те очароват, впечатлен си от екзтоиката и различния свят, в който живеят. От друга, цялата атмосфера носи една тъга и безизходица. Става ти жал за тези хора, които толкова много приличат на нас българите, по времето на комунизма, а и след това. Виждаш мизерията, в която живеят, невъзможността да пътуват, поради липса на пари (въпреки че са комунистически режим, нямат ограничения за пътуване в чужбина. Ограничението е, че нямат пари за това), невъзможността да видят друг свят, невъзможността да живеят по-добре и по-цивилизовано. Става ти неудобно като човек идващ от Западния свят (макар и от България, тук това е Запад), който е тук за малко, на екскурзия, за да се изтръгне от модерния си консуматорски свят, да се докосне до далечната екзотика на Изтока, да усети по-примитивно живеене, да направи много снимки, да си купи сувенири с надпис Виетнам и след това да си измие ръцете на летището, и да се върне обратно в своя подреден свят на Запад, където е по-чисто, по-цивилизовано, макар и по-скучно… Замисляш се за силното разделение в света на много богати и много бедни, и не можеш да си обясниш защо някои хора преяждат и изхвърлят храна, а след това пазят диети, за да отслабнат, а други, на другия край на света гладуват, едва свързват двата края и живеят в мизерия.

Ханой, Виетнам. Снимка: Бистра Величкова

Дали заради комунистическия режим и бедния живот във Виетнам, дали от най-обикновена човечност и емпатия към другите, но намирм нещо общо с виетнамския народ. И ги чувствам по-близки до българите, отколкото други нации, до които съм се докосвала. Те носят едновременно ценностите на будизма и на комунизма, комунизма в чеистия му иделогически вид – да има за всички, хората да са равни и да си помагат. Това обикновените хора го спазват. Готови са да направят услуга за друг без да вземат пари. Те живеят в един политически режим, в какъвто и ние българите сме живяли, и се опитват да се развиват в тази среда, но е трудно и почти невъзможно. Частният бизнес е изцяло контролиран от държавата. Както е било при нас преди 90-те, а на моменти и днес е така до известна степен…

И противно на всякаква логика, хората във Виетнам някак оцеляват и намират сили да се усмихнат и да живеят, въпреки мизерията и съдбата си. Подобно на българите преди, подобно на българите сега…

Виетнамци са се събрали да играят шах в парк в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Практическа информация за Виетнам

Виза за Виетнам от България – 70 долара, готова е за 7 дни

Виза от посолството на Виетнам в България се изготвя за една седмица, след като представите необходимите документи. Цената е 70 щатски долара. Ако, обаче, имате покана за посещение на Виетнам, може да получите визата си, при пристигане на летището (Visa On Arrival), срещу цена от 20 долара. Визите са два вида – за еднократно посещение на Виетнам или за многократно. Еднократната виза ознчава, че влизате в страната, стоите там известно време, след това я напуската и нямате право пак да влезете. Многократната виза ви позволява да влизате и излизате от страната, и да правите екскурзии и до други държави наблизо. Много туристи, посещават и Камбоджа – западната съседка на Виетнам, до където се стига лесно от града Хо Ши Мин.

Ресторант в Ханой. Снимка: Бистра Величкова

Препоръчителни ваксини

Ваксините, които не са задължителни, но се препоръчителни, според сайта на Външно министерство на България (http://www.mfa.bg/index.php?page=120&staticpage=findanembassy&posolstvo=36) са:

– тетанус

– хепатит А и Б

– полиомиелит

– дифтерия

– коремен тиф

Важно е да имате частна здравна застраховка. Здравеопазването във Виетнам не е на добро ниво.

Лекарства за Виетнам

В личната ви аптечка, преди пътуване до Виетнам е добре да сте подготвени със следните лекарства:

Лекарства против диария от типа Имодиум, Лопедиум, активен въглен, антибиотик Ципрофлоксацин

Лекарства против алергия – от типа Ксизал, Дехидрокортизон, антиалергични кремове (от типа на Фенистил)

Репелент срещу комари (Autan и т.н.)

Дезинфектиращи мокри кърпички и/или гелове за ръце

Лепенки за рани

Валута – виетнамски донги (VND)

25 000 виетнамски донги = 1 евро

100 000 виетнамски донги = 4 евро

Туристически забележителности в Ханой

Храма на литературата (или още на науката) в Ханой със статуя на Конфуции. Снимка: Бистра Величкова

– Храм на литературата

– Площад “Ленин” (със статуята на Ленин)

– Комплекса и Мавзолея на Хо Ши Мин

– Старият квартал

– Етнографския музей

– Музей на жените

– Затвора Хоа Ло (Hoa Lo Prison)

– Воден театър – с кукли на водата и жива музика от традиционен виетнамски оркестър (Water Pupet Theatre)

– Безплатни туристически екскурзии на Ханой (Hanoi Free Tour Guides)

Театър на вода в Ханой. Една от популярните туристически атракции. Снимка: Бистра Величкова

Безплатни туристически турове на град Ханой от неправителствена организация – Hanoi Free Tour Guides – в която работят студенти доброволци, които ви показват забележителностите на града и ви разказват за историята му. Трябва да се направи резервация за тур два дни предварително, на сайта на организацията: http://hanoifreetourguides.com/en/.

Забележителности близо до Ханой (екскурзии за 1 или 2 дни):

– Сапа (Sapa) – планинска част, с красиви гледки, оризови полета

– Халонгския залив (Halong Bay) – природна забележителност, част от световното наследство на ЮНЕСКО

Автор: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

Статията „Призракът на комунизма в Ханой“ на Бистра Величкова е публикувана за първи път в сп. „Жената Днес“, бр. 3, март 2017 г.

* Статията е публикувана със съкращения в сп. „Жената Днес“, бр. 3, март 2017 г.

GARE TERMINUS: Bulgarian dark scene is small but very strong

Gare Terminus. Photo © Beastra

Gare Terminus. Photo © Beastra

The experimental Neo folk, dark music band Gare Terminus had their first concert in Sofia, in January 2017. The concert was held in one of the underground bars for live music, in the center of Sofia – BarDak. It was part of the poetry reading „White Poems for Dark Days“. After the concert the members of the band shared their positive experience and said that the Bulgarian dark scene is very small but very strong and the community is very alive, and active.

The band „Gare Terminus“ was formed in 2015 in Luxembourg. It consists of two members – Margarita Omar – visual artist and musician and Neor Nachev – poet, guitarist, founder of the Bulgarian band In the Red (На Червено). The two members admit that their music is influenced by musicians such as Douglas Pearce from „Death in June“ and bands like „Swans“, „Doors“, „Sisters of Mercy“. The name of the band „Gare Terminus“ comes from a song by „In the Red“ – The Last Station („Гара последна“ – in Bulgarian or „Gare Terminus“ in French or Latin). The Last Station was one of the last songs of „In the Red“, when Neor Nachev meets Margarita Omar and both decide to start together a new musical project.

By the time the concert was held the band had almost 14 songs. After September 2017, the band is planning to release their first official album. Their next concert is planned to be in Luxembourg at the end of February or in March 2017. For more information and band’s latest news follow their Facebook profile.

In the special interview that the band gave for the online radio „Double Delusion“, both members shared their positive experience of the concert and the Bulgarian audience, which enjoyed their style a lot.

You can listen to the whole interview with „Gare Terminus“ on the online radio „Double Delusion“ here:

gt

Listen to „Gare Terminus“:
Web Site
Soundcloud
Bandcamp
Facebook

 

Interviewer: Beastra
Media: Free Independent Media © Double Delusion 2017

Япония – цената на успеха или мантра за смирение

Най-голямото кърстовище в света - Shibuya crossing, в Токио. Снимка: Бистра Величкова

Най-голямото кръстовище в света – Shibuya crossing, в Токио. Снимка: Бистра Величкова

Вероятно някои мислят, че са пътували много, посетили са голяма част от европейските столици – Париж, Рим, Лондон, Берлин и т.н. Да предположим, че са се докоснали и до живота в САЩ.

Границите на България се отвориха последните години и хората имат възможност да пътуват. Да кажем, че сте видели голяма част от Западния свят. Свят, който за нас българите винаги е бил така мечтан, идеален и напреднал. Към който винаги сме се стремили да принадлежим. До такава степен идеализиран, че сякаш на моменти забравяме, че земното кълбо има и Източна половина, която не значи само – Източна Европа.

Нощен изглед в Токио от небостъргач. Снимки: Бистра Величкова

Нощен изглед в Токио от небостъргач. Снимки: Бистра Величкова

В България винаги се е говорело за Запада, за ценностите на Запада, за поведението на хората там, за това колко са възпитани, и сдържани, макар и студени, но пък точни и работливи. И колко е важно, ние да се учим от тях, да бъдем като тях и т.н. Израснал в България след ‘90-та година, всеки е закърмен с ценностите на Запада, индивидуализма, себеутвърждаването, личния успех, който е резултат от много усилия.

И точно човек е започнал да възприема някои от тези културни особености и попада в Япония, където пък индивидуализма се смята за най-голям “враг” и преди личността, стои групата. Не само това, а страната е по-напреднала и прогресираща от повечето западни държави (залагащи на индивидуализма).

Жители на Токио чакат подредени в колона метрото. Снимки: Бистра Величкова

Жители на Токио чакат подредени в колона метрото. Снимки: Бистра Величкова

Япония също така показва, че скромността и смирението все още са ценност и се уважават. А в България, точно се научихме, че подобни качества пречат на индивида да се доказва и успява. Не че на това ни научи Запада, а така ние разбрахме ценностите на западната демокрация – да успяваш чрез невежество, арогантност, неуважение, блъскане с лакти и катерене със зъби и нокти към върха. Българин с подобен манталитет едва ли би могъл да оцелее в Япония, където уважението и възпитанието са водещи черти в общуването. Какво все пак представлява по-точно Страната на изгряващото слънце? Чак, когато отидете там разбирате защо така я наричат. Япония представлява бъдещето на света.

Работeн ден между 12 и 14 часа

Това не е още една държава на планетата, а съвсем друга планета. Ако мислите, че германците са най-работливата и дисциплинирана нация в Европа, то японците са два пъти по-работливи, три пъти по-дисциплинирани и уважаващи се един друг. Ако пък случайно решите, че американците са най-работливата нация извън Европа, не прибързвайте преди да сте видели как работят японците. Официалният работен ден в Япония, според закона, е както навсякъде – 8 часа. Но се смята за изключително невъзпитано да си тръгнеш преди шефа ти или точно на 8-мия час. Съвсем нормално е да останеш на работа 3-4 часа след  “официалното” работно време, без това да ти носи допълнителен доход (както в Америка се плаща по-високо допълнителната работа). Т.е. 10-12 часа работа на ден за човек, който не е мениджър е норма в Япония. Ако пък си мениджър или шеф, работното ти време става близо 16 часа (без преувеличение, потвърдено е от местен японец – мениджър в голяма компания). Ако в България и Европа час пик вечер, когато хората се прибрат от работа е около 18-19 ч., то в Япония най-натоварените часове, когато хората си тръгват от работа и метрото е претъпкано около 22 ч. На следващия ден, разбира се, работното време е както навсякъде – начало 8.00 ч.

Излизаш сутрин в 8 ч. и виждаш по улиците на Токио (град с 13 млн. жители) как тълпи от хора маршируват под негласен строй към работните си места. Всички облечени в костюми, сякаш като с униформи – черен панталон с ръб, лъснати черни обувки, бяла риза и куфарче или черна чанта през рамо. Движението там е като в Англия – от лявата страна. Затова като европеец или още повече като българин, почти винаги без да искаш се оказваш обратно на движението. Учениците са облечени с униформи и се сливат със сутрешната тълпа.

Японци се прибират от работа и чакат на светофара на най-голямото кърстовище в света - Shibuya crossing, в Токио. Снимки: Бистра Величкова

Японци отиват на работа и чакат на светофара на най-голямото кърстовище в света – Shibuya crossing, в Токио. Снимки: Бистра Величкова

Въпреки че толкова много хора бързат към работа, никой не тича, никой не се бута в другия, не се нагрубяват, не викат. На метрото прилежно се нареждат на опашка, определена за качване. Мястото за чакане е очертано с бели линии, точно там, където ще се отворят вратите на метрото. Всички спазват тези очертания, до такава точност, че дори не настъпват линиите с обувките си. И никой, ама наистина никой не прережда другия или не решава да избута всички и да мине най-отпред. Хората не мислят само за себе си, когато са на обществено място. При качването и слизането от метростанциите, на стълбищата е означено със стрелки, че лявото стълбище е за качване, а дясното за слизане. И всички спазват това и дори не помислят да се качат например по дясното стълбище, защото е по-празно от другото. Има правила, които се спазват безусловно. Да, това е така и в Америка, и в Германия, и в Англия и т.н., но в Япония това е доведено до максимална крайност, чак роботизирано спазване на правилата.

Влака стрела - Шинкасен, който се движи със скорост около 300 km/ч. Снимки: Бистра Величкова

Влака стрела – Шинкасен, който се движи със скорост около 300 km/ч. Снимки: Бистра Величкова

Спазваме законите, защото така е по-лесно за всички

Когато споделих именно това мое впечатление с Коши (японец, който живее в Йокохама, но работи в Токио, като мениджър на голяма технологична компания), той каза: “Защо те е впечатлило това, че всички спазват правилата и законите?” Толкова просто и логично звучеше въпроса му, че не намерих думи и начин да му обясня защо на един човек от България именно това му прави такова силно впечатление. Той продължи: “Ние, не, че сме толкова стриктни, а просто знаем, че така е по-лесно за всички”. Това пък няма как да го обясня на много от българските си сънародници.

Работата е моят личен живот

Следващият въпрос, който зададох на Коши беше свързан с моето неразбиране как успяват да работят толкова много  – 12 – 14 часа на ден? Как издържат? Не се ли изморяват? Той отговори:“Не се изморяваме. Ние така сме свикнали.” А кога ви остава време за личен живот? Коши: “Не ти разбирам въпроса? За мен работата е моят личен живот”.

Табела предупреждава пешеходците да не заглеждат в смартфоните си. Снимки: Бистра Величкова

Табела предупреждава пешеходците да не заглеждат в смартфоните си. Снимки: Бистра Величкова

Той ми разказва как минава работния му ден – сутрин става в 6.00 ч., тича 5 километра в парка, след това пътува с влак от Йокохама до Токио, за да отиде на работа. (Една бележка ще вмъкна тук – в Япония транспортната мрежа е толкова добре организирана, че с влакове и метро можеш да стигнеш навсякъде много бързо). В 8.30 ч. започва работния ден на Коши. Тъй като е мениджър в компанията, почти през целия ден има срещи, в които обсъждат с колегите си предстоящата работа, самият той дава задачи на подчинените си.

Питам – среща ли трудности като шеф със своя екип, например някои да го

Суши бар в Токио, от типа Sushi Go-Round, при който порции със суши се въртят на една лента и всеки си взима, каквото иска. Снимки: Бистра Величкова

Суши бар в Токио, от типа Sushi Go-Round, при който порции със суши се въртят на една лента и всеки си взима, каквото иска. Снимки: Бистра Величкова

обвиняват, че на тях дава повече работа, отколкото на други? Коши отново ме гледа с неразбиране, както при повечето ми зададени въпроси до сега, но отговаря любезно и с усмивка: „Интересен въпрос. Странното е, че никога не съм имал такъв проблем. Всеки си изпълнява дадените задачи”. Отбелязвам поредното рязко различие с това, с което съм свикнала в България и продължавам с работния ден на Коши, който звучи безкраен. От 8.30 ч. до 17.00 ч. той е постоянно в срещи и дискусии с различни екипи. Както той казва, “до 17 ч. аз не съм започнал да върша реално моите задачи, които имам”. За това, когато официално завършва работния ден, Коши сяда в офиса си и тепърва започва да работи. Това продължава до към 23 ч. вечерта. В 12 ч. вечерта се прибира, съпругата му и детето му вече спят, а той си взима душ, довършва понякога нещо дребно, което е останало от работата и към 2-3 ч. през нощта си ляга. Казва, че се е научил да се наспива за 6 часа. Е понякога се налагало и за 4…

„А съпругата ти как гледа

на твоята работа и това, че не можете да се видите?”, питам аз, отново с културната обремененост на мястото, където съм израснала и живея.

„Тя е свикнала, пък и няма много избор. Всички японци работят до късно, така че който и да си избере за мъж, няма да го вижда в дни различни от уикенда”, отвръща Коши. Той казва, че съпругата му наскоро е родила и за това й се е наложило да напусне работа. В Япония е невъзможно за жените да работят и да си гледат, и децата. Майчинството е много кратко и децата най-често няколко месеца след раждането се дават на ясли, ако жената иска да се върне на работа.

Улица в Киото. Снимки: Бистра Величкова

Улица в Киото. Снимки: Бистра Величкова

Иначе съпругата му, освен че гледа децата и поддържа дома, и готви. Но, за да е сигурен, че ще му приготви вечеря, Коши трябва преди 15 ч. следобед да й е казал дали тази вечер ще се прибере навреме за вечеря. В противен случай, тя не приготвя нищо. Тъй като той почти всеки ден се прибира в 11-12 ч. Вечерта, е честа практика за Коши, както и за много японци, след работа да си купят сандвич или суши от гарата и бира, и да вечерят във влака на път за вкъщи.

Казвам на Коши, че го съжалявам колко много работи и че в Европа това би се смятало за нещо, което е срещу човешките права. А той се усмихва все така добродушно и благо, и казва: “Но на мен ми харесва да живея така. Аз имам избор, мога да не работя толкова много, но така съм свикнал, а и всички тук работят така”.

Група приятелки са дошли на екскурзия до Киото и са си взели под наем традиционни японски кимона на гейши, и се снимат заедно. Снимка: Бистра Величкова

Група приятелки са дошли на екскурзия до Киото и са си взели под наем традиционни японски кимона на гейши, и се снимат заедно. Снимка: Бистра Величкова

За миг се поставям на мястото на един японец, който е работил 12-14 часа и се опитвам да си представя как се чувства вечерта в 22 ч. Заболява ме главата и ми прилошава от мисълта и единственото, което ми идва наум, че човек може да направи след такива дълги работни дни е просто да отиде и да се напие вечерта…

За моя изненада японците, въпреки роботизираното си ежедневие и култура, се оказват хора. И те в един момент се изморяват, и стресират, и…, за да разредят стреса излизат вечер с колеги на по бира. Не знам дали пият много или пък просто се напиват от малко, но вечер е не рядка гледка – пиян японец, добре облечен в костюм, носен от двама свои колеги, от двете му страни. Не преувеличавам, като казвам „носят”. На няколко пъти бях свидетел на подобна гледка. Но, интересното беше, че както във всичко и в пиянството си японците са тихи и ненатрапливи. Пияните хора, които видях, не бяха агресивни, не викаха, просто тихо и кротко се опитваха да се придвижат. Всеки път като виждах подобна гледка ми ставаше жал за тези хора, които се съсипват от работа.

От напрежение и стрес

Да, наистина страната на японците изглежда перфектна, улиците са безупречно чисти, няма престъпност, чувстваш се спокоен навсякъде, няма просяци, джебчии, транспортната мрежа е перфектно организирана, точна до секунда, напред са с технологиите и т. н., но с каква цена е постигнато всичко това? С цената на денонощна работа на всички хора. С цената на липса на лична живот, на почивка.

Двойка японци облечени в традиционни облекла, в старата част на Киото. Там могат да се видят много японци облечени с такива дрехи от миналото. Те най-често взимат облеклата под наем за ден. Снимка: Бистра Величкова

Двойка японци облечени в традиционни облекла, в старата част на Киото. Там могат да се видят много японци облечени с такива дрехи от миналото. Те най-често взимат облеклата под наем за ден. Снимка: Бистра Величкова

Коши ми казва, че освен с бира и саке, японците имат и друг отдушник при силен стрес, а именно най-крайното възможно решение – самоубийството. Харакирито и сепукото явно не са отживелица в японската традиция, а все още някаква част от културата им. Например, ако шеф на голяма компания фалира и остави служителите си без работа, може да се самоубие. А някой служител, ако не може да издържи на работата и напрежението, няма да изрази недоволство пред шефа си, а просто ще сложи край на живота си. Най-важното било да го направят така, че да не притесняват околните.

Японци в традиционни облекла се изкачват по пътека към храм в Киото, който е в планинска част. Снимка: Бистра Величкова

Японци в традиционни облекла се изкачват по пътека към храм в Киото, който е в планинска част. Снимка: Бистра Величкова

В културата на японците е много важно това човек да не притеснява или безпокои другите със собствените си проблеми. Проявата на индивидуализъм се смята за нещо невъзпитано, неуместно и в разрез с общоприетите норми. Не само това, но и изразяването на чувства и емоции не е прието.

На първо място е групата, казва ми Коши, най-важното е какво е добре за групата, за обществото. В зависимост от това, всеки човек се приспособява. Не е от значение как се чувства отделният човек. Това обаче има своите недостатъци, продължава той, като например това, че японците са свикнали някой друг да взима решенията вместо тях. Те са научени да не проявяват индивидуалност, да не изразяват лично мнение, за да не нарушат баланса в групата. Затова понякога се оказват нерешителни и объркани, когато не са в група.
Също така, в японската култура

не е прието да се казва “не”

Като негласно правило е. Ако някой японец има отрицателен отговор по даден въпрос, той няма да каже “не”, а ще наклони глава на една страна, замисляйки се и ще каже примерно: “Може би” или “Не съм сигурен”. Или пък, ако нещо не му харесва, никога няма да го каже директно, а пак ще наклони глава и след кратка пауза, ще каже: “Няма проблем. Всичко е наред”.

Като негласно правило е. Ако някой японец има отрицателен отговор по даден въпрос, той няма да каже “не”, а ще наклони глава на една страна, замисляйки се и ще каже примерно: “Може би” или “Не съм сигурен”. Или пък, ако нещо не му харесва, никога няма да го каже директно, а пак ще наклони глава и след кратка пауза, ще каже: “Няма проблем. Всичко е наред”.

В Нара елените спокойно се разхождат по улиците и алеите, без да се страхуват от хората. Снимка: Бистра Величкова

В Нара елените спокойно се разхождат по улиците и алеите, без да се страхуват от хората. Снимка: Бистра Величкова

В Япония няма емигранти от други азиатски страни. Като питам Коши защо, той се смее и казва: “Явно никой друг не може да издържи на темпото на работа, освен истински японец”.

Сякаш има нещо вярно в това. Въпреки че останах впечатлена от културата им, от възпитанието и уважението един към друг, от дисциплираността на японците, от запленяващите будистки храмове и гейши с кимона в Киото и Нара, от индиструалните Нагоя и Токио, божествения зелен чай, здравословната и вкусна храна, за съжаление не бих могла да живея в Япония. Просто не бих могла да издържа на този начин на работа и на живот. Защото, за да бъде страната и обществото им, каквото е, всеки един ежедневно трябва да допринася за това. И го прави в името на групата, на общото, на обществото. И не за друго, а защото така са възпитани, залегнало е в традицията и културата им. Те и не биха могли да живеят по друг начин. Както и ние българите не бихме могли да бъдем като японците, за добро или зло.

Будисткия храм Тодай–Джи в Нара. Снимка: Бистра Величкова

Будисткия храм Тодай–Джи в Нара. Снимка: Бистра Величкова

Но това, което различава работливите японци от Изтока, от работливите американци (или европейци) от Запада е, че те не се хвалят с това колко много работят, не изтъкват колко много са постигнали като нация, хората не се хвалят на колко висока позиция са във фирмата или колко високи заплати взимат. Японците винаги остават

скромни, тихи и по будистки смирени

И докато Запада учи на индивидуализъм и утвърждаване на личността, то Изтока учи на трудолюбие, но и на смирение. Учи, че това да си мениджър на една фирма не те прави повече от другите. Индивидуалният успех е загърбен за сметка на груповия. Не знам това дали е добро или лошо, но ми се струва, че скромността, която излъчват японците пред граничещтата с арогантност, мега успешна личност на американците, много повече се доближава до мъдростта и истината за живота. Защото в крайна сметка, човек може много да постигне и да успее, но не всичко зависи от него. Има природни сили и съдба, които са по-силни и от личности, и от групи, и от общества.

Традиционен зелен японски чай на прах в заведение в Токио. Снимки: Бистра Величкова

Традиционен зелен японски чай на прах в заведение в Токио. Снимки: Бистра Величкова

Може би трябва да работим, колкото можем, да реализираме мечтите си и постигаме желанията си, но да не се главозамайваме от постиженията си, а да запазим скромността и смирението, на които учат японците. И най-важното – да правим нещата по начин, по който не вредим на другите.

Дзен будистки храм Кинкаку-Джи, по-известен като Храма на Златния Павилион в Киото. Една от известните исторически забележителности в града. Снимка: Бистра Величкова

Дзен будистки храм Кинкаку-Джи, по-известен като Храма на Златния Павилион в Киото. Една от известните исторически забележителности в града. Снимка: Бистра Величкова

От своя страна ние, българите, бихме могли да научим японците на по-малко работа и повече почивка, но не е сигурно дали пък на тях нашата култура ще им понесе. Ние като страна по средата между Изтока и Запада, между Япония и САЩ (и Европа) се явяваме като странен вид група от неработещи индивидуалисти. Горди сме от това като американци и сме смирени като японци, когато получаваме заплатите си накрая на месеца. В крайна сметка, както казва Буда, най-важното е човек да запази кармата си чиста. Всичко друго е суета.

Бистра Величкова

* Статията е публикувана за първи път в E-vestnik, в две части: Първа част: „Япония – как работят толкова много?“ – 22.10.2016 г.; Втора част: „Алкохол или сепуко – как японците работят толкова много?“ – 26.10.2016 г.

Margarita Omar: I don’t shave my legs, because I don’t need to be desirable, fuckable and sexy

Margarita Omar, 22, is an artist and a feminist. Growing up in Moscow, she moved to Luxembourg with her family when she was a teenager. Margarita still lives in Luxembourg where she is studying ‘Music Informations’ at the Conservatory. So far, Margarita has showcased two exhibitions of her work.  She is preparing three more  exhibitions this year, which will appear at the Urban Art Festival – Kulturfabrik and Young Artists – PIJ (Point Info Jeunes), in Esch-sur-Alzette, Luxembourg, as well as Young Artists – Rehazenter, in Luxembourg, Luxembourg.

Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

I got to know Margarita through her protest against the objectification of women to be beautiful and perfect. Margarita’s protest against the pressure on the feminine is very simple – refuse to accept it. Margarita has not removed her bodily hair in the last three months. She refuses to hide it or acknowledge it as shameful and is not afraid to show off hairiness. At the gym, Margarita still goes for the shorts & tank top combo, despite what people may think about her legs and armpits. She likes the challenge. She wants to set an example for other women and directly challenge men through her own body.

Margarita let me take her pictures during this interview. All she asked in return is that the photos avoid a sense of sexuality and eroticism, instead focusing on the feminine in its nature state and appearance. At the end of the photoshoot, the thought of a hairy woman being a socially acceptable thing, one that even holds a certain aesthetic, was an almost natural response. It’s all about getting used to something new, as Margarite reassured me. Just like we have gotten so used to the (at times overbearing) reality of men’s bodily hair. So we propose a curious experiment – we want to know how many of you will feel this sense of comfort and will be willing to consider this form of protest as a way of life. Let’s see if your views change by the end of this interview.

Why aren’t you shaving your legs? 

First of all, I want to piss off my boyfriend (laughing), second, it’s wintertime and I refuse to spend my money on hair-removal procedures. I can think of far better things I could spend that money on. Another reason is that I thought that I can make an art form out of it and inspire others to do the same. Or just to make them think – there are also other forms of oppression, which are not solely reduced to body hair.

Маргарита Омар и приятелят й. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

Маргарита Омар и приятелят й. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

What does your boyfriend think about this? 

I don’t care. He told me that he loves me and that he supports me, but I didn’t even ask his permission.

What does it mean to be a feminist? 

Feminism is a particular kind of politics. Without attempting to generalise or simplify, feminism means the acknowledgement of three core facts: 1) Women are social group, 2) There is a patriarchy and gendered hierarchy and 3) This is not a natural state of being; we can trace how this masculinity has been enforced upon us historically.

Маргарита Омар. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

Маргарита Омар. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

So, not shaving is your protest against the underlying pressures on women to be perfect and beautiful? 

Well, it is too small to call it a protest. I haven’t brought plenty of women with me and we haven’t made a group photo with our hairy legs, we haven’t started a movement. It is not very a political action.  In a way, I believe that every woman that does not obey social norms, sometimes, is making her own protest. So, if you make it your personal protest, if you make your mind up to stand up to these social stigmas, it is a huge step already… The purpose is not to blame women for following restrictive standards set on them. The purpose is to be otherwise and come together as a social group.

What are the main things you protest against with this action? 

The beauty standard – “I am socially acceptable only when my body is altered and when I make it more aesthetic artificially.” It’s like saying women are naturally inferior because they also have hair on their bodies, so they should be altering themselves in order to be desirable in society, fuckable and acceptable. You can see how that’s totally wrong.

“Ти си повече от космите по тялото ти и аз те обичам, както си”. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

“Ти си повече от космите по тялото ти и аз те обичам, както си”. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova

Would you remove your body hair when summer comes?

I think so. It is my personal adaptive decision. It won’t change anything if I am alone with full body hair the whole year. I won’t scrutinize my body either – I’ve figured out my own socially acceptable body hair length. Anyway, no matter what I do to my body the photos and the interview will stay. Which is going to help to convey the message I want.

Interview by Bistra Velichkova


To see more of Margarita’s project, visit her Facebook page and website.


* The article was first published in the magazine Banitza, 5 feb, 2016. The article is also available in Bulgarian language here