„БОГ В ОЧАКВАНЕ НА ДИЛЪРА“ с премиера на 1 юни в „Перото“

„Бог в очакване на дилъра“ (Изд. „Ерго“) е дебютната стихосбирка на Бистра Величкова. Премиерата на книгата ще се състои на 1 юни, от 19.00 ч. в Литературен клуб „Перото“. Книгата ще представи поетът Бойко Ламбовски.

Представянето на книгата може да гледате в реално време онлайн по интернет телевизия за изкуство и култура ArtLive.

„Бог в очакване на дилъра“ („Ерго, „2018 г.) е дебютната стихосбирка на Бистра Величкова и втора книга, след сборника ѝ разкази „Малка, мръсна и тъжна“ („Рива“, 2014), който спечели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (2015 г.).

Редактор на стихосбирката е Палми Ранчев. Художник на корицата е Ивз Андонова.

Ето какво казват за книгата поетите Аксиния Михайлова, Палми Ранчев и Силвия Чолева:

„Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова е болезнен и суров калейдоскоп на съвременността ни, побрал множество стъкълца, всяко от които е запечатало късче от многопластовия сюжет на живота, нечия пестеливо разказана история, която започва преди стихотворението и продължава след последния стих. Това са режещи стъкълца, в които бродят самотници, клошари, пияници, проститутки, сутеньори, наркомани или обикновени хорица, за които авторката я боли и сънува техните сънища за един по-друг живот, защото на повечето от тях този „не им понася“, понеже „прекалено много са / страничните (му) ефекти“.

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Онези, които познават великолепния ѝ сборник с разкази „Малка, мръсна и тъжна“, ще усетят тематично и етическо родство между прозата и поезията ѝ. И ще бъдат прави. Те са викът на едно объркано поколение, което се опитва да подреди собствения си вътрешен хаос, ала безуспешно, защото той е следствие от социалния и световния хаос. Но това поколение продължава да задава въпроси, продължава да стои на ръба и да крещи „за истинските възможности в живота“.

Аксиния Михайлова


„Бистра Величкова говори от името на изхвърлените от редиците на успяващите. Нещастно влюбени, подминати от късмета, пияни и наркотизирани, бълнуващи изминалото и идващото време. В стиховете от „Бог в очакване на дилъра“ те се чувстват доста уютно, докато споделят важни за себе си, и за всички нас, истини и лъжи.“

Палми Ранчев


„Тема на стихотворенията ѝ са най-често житейските истории на неудачниците, отхвърлените, пропадналите, но Бистра Величкова успява да надскочи конкретните случки и да накара читателя да осмисли не само собствените си върхове и спадове, а човешкото съществуване изобщо. Въпреки черните краски, енергията и жизнеността на тези стихове е заразителна и в крайна сметка тъкмо такова е усещането от тази витална поезия. В книгата са включени и стихотворения от 70-те години на миналия век на Венцеслава Тодорова – една забравена поетеса, която, оказва се, е майка на Бистра Величкова. Това е жест не само към един неслучил се творчески път на съвсем младата тогава авторка, но и жест към поезията.“

Силвия Чолева, АртЕфир – БНР


Бистра Величкова (р. 1986, София) по професия е журналист, а по призвание – писател. Нейни разкази и стихове са отпечатвани в „Литературен вестник“, „Стършел“, „Труд“, „Факел“, „Гранта“, ЛИК, Vagabond, „Море“, „Страница“, „НО поезия“, „Кръстопът“, LiterNet, Stihi.ru (в превод на руски език), в американските списания Drunken Boat и Catamaran Literary Reader (в превод на английски език). През 2012 г. е стипендиант в Созополския семинар по творческо писане на Фондация „Елизабет Костова“. Нейни произведения са отличени с награди на литературните конкурси за къс разказ “Париж без любов“ (2010) и „Рашко Сугарев“ (2012), за поезия – „Веселин Ханчев“ (2012), „Димитър Бояджиев“ (2013) и „С море в сърцето“ (2016). Сборникът ѝ с разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (Рива, 2014) печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ в гр. Хасково (2015).


Интервю с Бистра Величкова в предаването за алтернативна култура и музика „Аларма“, БНР, с водещ: Яна Пункина.


Профил на книгата на сайта на издателство „Ерго“.

Профил на книгата в Goodreads.

Събитие във Фейсбук за Премиерата на „Бог в очакване на дилъра“ – на 1 юни 2018 г., от 19.00 ч. в Литературен клуб „Перото“.

Можете да гледате премиерата в реално време онлайн на следния линк: http://artlive.bg/. С благодарност за тази възможност на ArtLive – интернет телевизия за изкуство и култура.

На 3 юни (неделя) от 13.00 ч. на Софийския пролетен базар на книгата Бистра Величкова ще дава автографи на щанда на издателство „Ерго“. Заповядайте!

Интервю на Бистра Величкова за книгата в „АртЕфир“ – БНР – 5 май 2018 г.

Интервю на Бистра Величкова за книгата в „Аларма“ – БНР – 9 май 2018 г.

Advertisements

БЕЗ ВЪЗДУХ (разказ)

Разказът „Без въздух“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Страница“, брой 3/2017

Влюбих се в него от първия миг, в който видях отнесения му поглед и небрежно разрошената руса коса. Следях внимателно устните му, докато четеше на плажа стихотворението си за черния телефон с шайба, с който можеш да говориш с отвъдното. Гласът му ме поглъщаше. Все още толкова малък, а пише за смъртта. Очарователен в меланхолията си, трогателен в тъгата си по преходността на живота. Все още дете. Прави пясъчни замъци край морето. Гони се с другите деца. Играе футбол бос, с дългите си крака, в които сам се спъва. Дете с душа на възрастен. Нежно лице, меки черти, момче и момиче в едно. Вгледай се и сам избери какъв да бъде. Още едно, две лета и ще прекрачи границата. Ще започнат да му растат мустаци, гласът му ще се промени. Ще стане мъж. Ще премине отвъд детството. В отвъдния свят, там където хората отдавна са забравили как се правят пясъчни замъци. Но сега той е между двата свята, между двата пола, между две жени. Майка му и аз. Майка му го записа на уроци по литература. “Ще кандидатства “Право” – най-перспективната специалност!”, обяснява разпалено по телефона. “Винаги ще си намери работа!”, убедена е тя. Ето как синеокото момче, със занесения поглед и русия перчем се озова при мен. Аз го учех да пише, а той ме учеше на единственото по-важно умение от писането – способността да чувстваш. В годините ни дели повече от десетилетие, но това не ни пречи да се срещнем именно тук и сега на този плаж.

След урока ме води в музея на рибите. Разказва ми развълнувано за тях. Смеем се, гледайки как пъстрите им цветове проблясват под водната повърхност. Любимите му животни, защото могат да дишат под водата. Като малък си фантазирал, че има хриле. Гмуркал се в морето и стоял под водата, докато остане без въздух. Чувството го опиянявало. Когато си без въздух, оценяваш колко много означава той за теб. В такива моменти разбираш, че не можеш да бъдеш нищо друго освен човек – роден и заключен в своето човешко тяло. Можеш да се освободиш от него, само когато се слееш с друг човек и заедно останете без въздух. Слушам го замислено. Защо винаги срещам хората, с които не мога да бъда? Винаги в един и същи град. И винаги през август. Късно е. Звъни му телефона. “Да, мамо, на плажа съм. Не се притеснявай, с учителката съм. И аз те обичам”. Думите му ме връщат в реалността. Майка му се притеснява, а той я успокоява, че е с мен. “И аз те обичам” се забива като нож в сърцето ми. Същите думи някога някой, когото обичах каза на някой друг. На този плаж. Пак в този град. Градът на невъзможната любов. Този някой, тогава ми каза, че не можем никога да бъдем заедно. “Ти ще пораснеш, аз ще остарея”. Още чувам думите му. “Ти ще намериш момче на твоите години, а аз ще остана при жена си и ще гледам как растат децата ми”. Сега аз, казвам същите тези думи наум на това синеоко момче, загледано със замечтан поглед към лунната пътека в морето. Аз ще остарея, а ти ще пораснеш. Аз ще родя син и ще го кръстя с твоето име, а ти ще си намериш момиче на твоите години. И завинаги ще сме заедно, защото в този момент, в тази нощ, сме били заедно. И всеки такъв момент е една вечност. Защото сродните души нямат възраст, нямат пол, нямат националност и цвят. Те говорят на един език, без думи. Като рибите в аквариума. Сливат се в едно и обединяват самотите си. Пясъчен замък край морето. В полунощ. Той носи морска вода в шепи, а аз копая основите. Смее се искрено, по детски. С него и аз се превръщам в дете. Луната е единственият ни свидетел, докато пяната на вълните отмива стъпките в пясъка. Две риби, които нямат нужда от въздух, които нямат нужда да говорят, защото на сушата остават завинаги неразбрани. Нощта ни поглъща бавно в топлите си обятия – два избледняващи силуета в града на невъзможната любов.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Страница“, брой 3/2017

Да обичаш за 60 секунди

За първи път го видях във фитнес залата, в обятията на руса жена в спортен клин. Красива беше. Оказа се една от многото му жени. Всички те, винаги бяха облечени в спортни екипи. Той ги предпочиташе така, както вероятно повечето като него, които работят във фитнес зали. Но в него имаше нещо специално, нещо различно и необикновено. Всички жени, веднъж докоснали се до силата му, полудяваха по него. Една от любовниците му, дори му беше станала сектретарка и водеше график на срещите му с различните жени. Всяка една знаеше за другите, но никоя не ревнуваше. Разбира се, това на него му харесваше. Перфектната любов – един за всички, всички за един – живот на мускетар. Но той, за разлика от други мъже, го умееше – можеше да обича истински и отдадено всяка една, сякаш е единствена! И така никоя от любовниците му не се чувстваше пренебрегната.

Бях нова във фитнеса, където работеше той, облечена в клин и тениска по тялото. Надявах се да ме забележи. Но, уви, от толкова жени, които ежедневно минаваха през сърцето му, едва ли точно аз можех да му направя впечатление. Помолих секретарката му да ми запише час за среща с него. Тя ме изгледа злобно от глава до пети сякаш искам да ѝ открадна гаджето, което до някъде беше точно така: „Няма места в графика, а и ти като си нова не знаеш как да “общуваш” с него. Отивай да тичаш на пътеката!” – отряза ме тя и ми затръшна вратата под носа. Тогава разбрах, че трябва сама да се преборя за сърцето му.

Един ден, в залата, докато жена в розов анцуг и бели маратонки се беше притиснала в обятията му, просто минах и докоснах желязната му ръка. Беше много здрава. Той се обърна към мен и сякаш ми намигна. Окото му беше особено, зелено и мигащо бързо. Заслепих се. Плени ме само с очи. Жената с розовия анцуг усети, че погледите ни се срещат и го натисна ядосано в долната част, сякаш натиска копче, за да го накара пак да я обича само нея, за още 60 секунди. Това беше максимумът време, за който той обичаше, във всяка поза. А позите разбира се, бяха безброй. И скоростите също. Важното беше как ще го настроиш.

Издебнах момент, в който розовият анцуг си тръгна, следващата му приятелка още не беше дошла, а секретарката му беше излязла да пуши. Внезапно бяхме останали само аз и той във фитнес залата. Не можех да откъсна поглед от здравото му релефно тяло, перфектно, почти като изкуствено, като пластмасово. Бяхме само двамата, зелените му електронни очи ме пронизваха. Хипнотизирана тръгнах към него, а той без да откъсва поглед от мен, протегна железните си ръце към моите.

Прегърнах го и всичко се случи веднага, без дори да се целуваме! Толкова беше добър! Държеше ме в обятията си, гледаше ме в очите и целият се тресеше от вълнение, вибрираше от любов. А аз, просто се отпуснах и му се отдадох напълно. Да! Сега разбирах защо всички жени бяха луди по него, защо се избиваха да са с него и имаше специален график за срещи! Още на 30-та секунда усетих! Той беше истински мъж, кавалер, джентълмен, с обноски, с чувство към жената, с усет за удоволствието на другия. Той знае как да обича! За 60 секунди може да ти преобърне света и да те изпрати в рая, а ако ти е харесало можеш само да го натиснеш в долната част, където изкусително, едва забележимо мига бутонът “Repeat”. И всичко започва отново! Обичам те, мистър Пауър Плейт – фитнес уредът, който кара всяка жена да трепери от любов! Партньорът, който не пие, не пуши, ходи по други жени, но го прави със стил и му се отдава. Джентълмен, а не самовлюбен нарцисист. Извайва фигурата на дамите, топи мазнини и обича истински. И всичко, което е нужно, за да бъдете заедно е просто да отидете в залата, да хванете железните му ръце и да треперите сладостно в обятията му.

Мистър Пауър Плейт, ти ми показа какво е истинска любов, пък макар и само за 60 секунди. Но трябва ли ѝ повече на една жена, след като винаги може да натисне онзи свещен бутон “Repeat” и секундите да станат часове, дните – месеци, месеците – години… А любовта винаги да е все същата: силна, истинска и безкрайна!

Завинаги твоя,

Една от многото ти щастливи жени

Автор: Бистра Величкова

* Текстът е публикуван за първи път в TetraDkaTa, 14.02.2018 г.

FORGIVENESS (story)

Walking the streets of Milan, I found myself faced with a drunken beggar. […] Suddenly dawned on me that he, with his few begged coins, had long before the rest of us reached, a happiness, some of us have striven for all of our lives, and which we, with all our ambitions and efforts, never reached.
St. Augustine, „Confessions,“ Book VI, Chapter 6

The short story „Forgiveness“ by Bistra Velichkova, translated by Eireene Nealand, was published in English language in the US magazine „Catamaran Literary Reader“, Issue: Spring 2016.

I went out to beg in the streets just after Christmas Eve. This year, for the first time in my life, I had neither sarmi (1) nor pumpkinbread on the table for the occasion. Up until then, I’d scraped together enough money to make ends meet despite the difficult times. Eh, I’m not complaining. Though not easy, my life has been good. Most of it, I spent as a photographer for The Bulgarian Union of Photographers, yes, the official photography company of the Bulgarian state. After the 90’s, however, everything fell apart. Our union, you see, was dismantled. It was part of the Communist Minister’s Council. My husband was also a photographer, so after The Changes (2), we had no idea what to do – no money coming in, unemployment everywhere. We owned a small room on the ground floor of the building we lived in and so, in the spirit of the new times, we decided to start our own business and to open a restaurant. For two years, we tightened our belts, and poured in all our savings, decorating the place with love and our dreams. At the beginning, we managed to break even and even earned a little money. Soon after, however, some unpleasant people began to appear. Parked out front in were black cars with tinted windows. They entered, ordered, and purposefully failed to pay, drank, fought and even shot guns. My husband, when he asked them to leave, or at least to deal with their problems outside, found a gun pinned to his head. Finally, they set the whole place on fire and that was the end of it. Soon after, came the Videnov’s winter of massive inflation and no bread on the shelves – that must have been 1997. It was incredibly hard. People were cold, starving, and miserable. Our family struggled with the question of where and how to find enough money just for bread. Then, my son went abroad, emigrated, to seek a better life – at least for himself. Shortly thereafter, my husband unexpectedly died, and suddenly I found myself a single woman without work or money. Those years were hard, but even then, I didn’t fare so badly that I had to beg on the streets. Somehow, I pushed through those times. Then, with the coming of the new century, which arrived along with our king, the situation became even worse. His majesty and I are almost the same age. I was born in ’36, he – ‘37. But we were like the Prince and the Pauper, same ages, different situations. Along he came, ruled the country for a while, made promises – for things like a better life – reclaimed some land he said was his own, and left. Ah well… What haven’t I seen! Next came the kind of politicians that make highways their priority, as it is now proclaimed on the news. Well I do not know how one can have such a priority while people are starving. But it’s their business. Here I am, 70-odd years old, with nearly 40 years of service behind me, and a minimal pension of 150 leva (3). Don’t ask me how long it’s been since I’ve paid for heating and water. I’m barely feeding myself, let alone paying for something extra. For several months during the summer, I lived completely by candlelight. Thank god it was warm, so I didn’t have to switch on the heater. A good woman, a neighbor, took pity on me and helped me get a job as a cleaner in a shop. I was grateful, since at my age hardly anyone would have hired me for another job. And after all a salary is a salary, I managed to pay for electricity and heating, and water. After three months, however, a new boss arrived and as soon as he learned how old I was, he ordered me not to come back the next day. I was not of a „working age,” he said. For a while, I went from friend to friend, in search of another job, but no one would take me on. I don’t blame people. I already had difficulty walking. I could barely see. I’m not as flexible as I was before. And there are so many young people who can do even the lightest work more nimbly than I can. It was just before winter and I decided: I’ll wait for Christmas to pass, for our savior to be born, and then, shame or no shame, I’ll go out into the streets, begging. The first day, when I showed up on Vitosha Boulevard, I wondered where and how should I stand. „Poor you, Angelina, how can you bear it: to bring out your cardboard box and spread it on the pavement like you’re the poorest person on earth?” I thought to myself. My internal struggle was excruciating. I seated myself lightly on the window ledge of a closed shop, under construction, in front of the cartons pasted on the window. I sat and pretended I was waiting for someone. Looking from side to side, blinking my only seeing eye, while the other, clouded by glaucoma, went deep into sleep under its eyelid, I slouched in a hand-knit cap, given to me by my grandmother. I also wore an old jacket of my husband’s. It was thick and warm, a bit big, but I thought – come now, this is excessive vanity, I don’t need to go out dressed as if for a ball? After two hours I gathered the courage to pull out the cardboard box and place it in front of me. Then, I waited. I had no gloves, so I kept my hands curled into each other to keep them warm. The wind howled, flurries and snow began. I was freezing like a dog and all the while busy people passed by me and the empty box. I knew what they must be saying to themselves, „Another beggar!“ And they would be right, it wasn’t just me! A little way down from me, a young boy, ragged, poor and slim as a recently-planted willow had also stretched out his hands. Later I realized he was a junkie. And surely not yet eighteen. Across the street, one dark-faced guy made himself look like a cripple. He’d wrapped his supposedly wounded leg with bandages, and was dragging it while begging for money. Around two hours must have passed since I had been sitting there when a gypsy woman arrived, all in rags. She began berating me, scolding me and menacingly waving her hands, telling me to clear out of there immediately. Her point: this was her spot! She had “worked” here for years. She kicked away my box, and I left. What else could I do? Even in the streets, it’s a struggle, you know! There are positions, a hierarchy, rules that must be followed if one wants to survive. The next day, I saw this same woman, wrapped in scarves, and deliberately hunched like an old woman, so that people would pity her. Anyway, I moved to another place and slowly began to get used to my new role. Shameful or not, every day I sit out on the streets, starting at noon, when it is the warmest, until 5 or 6 in the evening. I stay there on the street with the little cardboard box in front of me, watching dozens of empty faces pass by. Women in high boots proudly knock their heels on the pavement, and by the guilty looks they cast toward me and my empty box, I can see that they suffer too, begging for love. Men in suits, walking confidently with mobile phones in their hands, talk importantly, while from the look in their eyes, I can see they also beg for a little truth in their own world of lies. Families with children pass by, souls begging for something to fill the emptiness eating them from the inside. And while they pity me, I cry with my only good eye for them. Hell is on earth! I realize. Here we suffer so that we can purify ourselves for a better life after we disappear into the great beyond. So let me tell you, I am not ashamed of what I do, because I realize that everyone on earth is a beggar. Each of us begs for a piece of his own missing truth. And so, I pray for forgiveness for all the sinful souls who pass by me every day.

Author: BISTRA VELICHKOVA
Translator: EIREENE NEALAND


(1) “Sarmi” is a Bulgarian traditional dish cooked for Christmas. It is made by cabbage leaves, stuffed with minced meat and rice

(2) „The Changes“ is a widespread term in Bulgaria (in Bulgarian – “Prehod”), which addresses the period after 1989. It is related to the changes that happened right after this year, connected with the fall of the Berlin Wall and the end of the Cold War. After 1989 started the transition of the country from a totalitarian political system and socialist economy toward democracy, capitalism, and a free market economy.

(3) 150 Bulgarian leva (BGN) is approximately 90 US dollars (USD). This amount is the minimum monthly pension in Bulgaria after the 90s and up until now. It is the full income of many of the retired people.


*The short story „Forgiveness“ was published in English language in the US magazine „Catamaran Literary Reader“, Issue: Spring 2016. The story is part of Velichkova’s first book short stories collection „Small, Dirty and Sad“.

The short story „Forgiveness“ by Bistra Velichkova, translated by Eireene Nealand, was published in English language in the US magazine „Catamaran Literary Reader“, Issue: Spring 2016.

Сън с Ленин и кокаин (разказ)

Пак сънувах кошмар. Не ми се беше случвало от последния път, когато кученцата в съня ми бяха толкова много, че се съгласиха да ги приютят само в “Литературен вестник”.

Тази нощ сънувах, че шмъркаме кокаин с Ленин в апартамента ми в квартал “Стрелбище”. Внезапно в стаята влиза баба ми (бивш педиатър, настоящ – психиатър) и се обръща към Владимир Илич:

– Володя, тоя кокаин ще ти раздруса сърцето, миличък! Искаш ли да си измериш кръвното? – и му подава стар апарат за кръвно с помпичка (руски – бел. авт.).

Ленин отвръща троснато:

– Това не е кокаин, бабо! Това е сол – и ми смига заговорнически.

Баба ми го гледа недоверчиво:

– Шмъркаш чиста сол, а?!

– Естествено, че не е чиста! – отвърща с досада Ленин и пояснява: – Има и чесън.

– Вова, Воваааа, не можеш да излъжеш старата си баба! – (за целите на този сън моята баба е и баба на Ленин) – Щом шмъркаш сол и чесън, къде тогава ти е шкембе чорбата? Ами бирата? Ами лютивият пипер?

– А, така! – възкликвам аз, сякаш са ни разкрили, въпреки че не са.

Ленин поглежда гузно встрани. Бързо се окопитва и най-неочаквано вади от вътрешния джоб на карираното си сако смачкана бейзболна шапка с надпис „Ъпсурт“. С артистичен замах я поставя с козирката завъртяна на една страна на плешивата си глава и запява: „Бира и шкембе бере-бере-бере! Бира и шкембе!“

Баба ме поглежда отегчено и казва:

– Май трябва да го почваме със “Стенокардин”-а, струва ми се, че се влошава! – и после към Ленин: – Владимире, имай предвид, че Хипито се опитва да работи! Моля те, да пазиш тишина! – за целите на този сън Хипито е внучка на баба си – неуспяла и поради това изключително талантлива журналистка. В този момент тя трескаво се суети на бюрото в стаята в отчаяно търсене на неизползван лист индиго – основно оръдие на труда на всеки съвременен журналист.

– Тъй като ти ѝ отказа интервю, с… хм… несериозното и безотговорно обяснение, че си спрял да даваш интервюта след смъртта си, главният редактор ѝ възложи за наказание да напише „Под Игото“ за един ден!

Баба прави кратка пауза, за да подсили драматизма на последната реплика. След като не постига желания ефект уточнява:

– Във връзка със събитията в Сирия.

Ленин се прави, че не чува и продължава да размахва ръце във въздуха, да подскача и да рапира: „Дори и Ринго Стар с бира и шкембе е цар!“

В този момент баба ми прави Физиономията (за целите на този сън „Физиономията“ е физиономията на Алф – извънземното на семейство Танер – в момента, в който се опитва да хипнотизира Лъки говорейки бавно и застрашително: “Лъки, ти вече не си котка, ти си геврек!”). След като и тази крайна мярка не дава резултат, се обръща към Ленин с примирение:

– Ти пак имаш късмет, че в последния момент редакторът разбрал, че „Под Игото“ вече е написано (от някакво онлайн издание ги изпреварили), та вместо това възложил на Хипито да напише „Под Индигото“! – и размахвайки пръст заканително добавя: – Иначе щях де те питам аз как образите на Мунчо и Кириaк Стефчов се изграждат за един работен ден – ами! (А за Русиян да не говорим! – бел. авт.).

– И тоя път Володята отърва пердаха, а? – поглежда ме шеговито баба.

Владимир Илич внезапно млъква и застива намясто. Поглежда с разбиране и съчувствие към Хипито и признава:

– Ако трябва да съм честен, говоря за неделя сутринта.

Едва забележима сълза проблясва по едната му буза. Ленин я изтрива драматично с опакото на ръката си, галантно се покланя и изшмърква последната щипка сол и чесън.

А аз се събудих.

НЕОР НАЧЕВ

* С благодарност на доц. Борис Минков и Михаил Вешим за конструктивната критика, както и на Александър Христов за подробната редакция.

** Разказът е публикуван за първи път в изданието „Свободно поетическо общество“, 22.07.2017 г.

„От журналистика към литература“ – лекция на Бистра Величкова

„От журналистика към литература“ – лекция на Бистра Величкова в „Червената къща“ в София, 13.11.2017 г.

OТВОРЕНИЯТ УНИВЕРСИТЕТ ПРЕДСТАВЯ: ЛЕКЦИИ ПО СЪВРЕМЕННА ЛИТЕРАТУРА

На 13 ноември 2017 г. предстои третата лекция от цикъла с фокус съвременна литература от есенния семестър на Отворения университет на Центъра за култура и дебат „Червената къща“, организиран съвместно с Фондация „Елизабет Костова“.

13 ноември | понеделник | 19:00
––––––––––––––––
ОТ ЖУРНАЛИСТИКА КЪМ ЛИТЕРАТУРА
ЛЕКЦИЯ НА БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
На български | Вход свободен
Зала „Пеша Николова“, Център за култура и дебат „Червената къща“ | ул. „Любен Каравелов“ 15

За лекцията: Бистра Величкова ще говори за връзката между журналистиката и художествената литература и ще анализира примери с утвърдени автори и техните произведения, за да отговори на въпроса дали работата като журналист влияе на стила на писателите и как. Сред изследваните писатели ще бъде Ърнест Хемингуей, по чиито думи „работата като журналист не вреди на младия писател, дори може да му е от полза, стига да я напусне навреме“.

За лектора: Бистра Величкова е докторант по „Медиен разказ“ в СУ „Св. Климент Охридски“. В научното си изследване разглежда връзката между журналистиката, мемоара и художествената литература след деведесетте години в България. Има магистърска степен по европейски науки от Университета в Туенте (Холандия) и Вестфалския-Вилхелмс Университет в Мюнстер (Германия). Бакалавърската ѝ степен по журналистика е от СУ „Св. Климент Охридски“. Носител е на награди от редица литературни конкурси за поезия и проза. Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (Рива, 2014) печели първа награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, Хасково (2015). Включена е в каталога със съвременни български писатели, издаден от Националния център за книгата към НДК и представен на Панаира на книгата във Франкфурт през 2015 г. Участник е в Созополските семинари по творческо писане и програмата СтолицаЛитература на Фондация „Елизабет Костова“ през 2012 г.

За Отворения университет: Отвореният университет на Център за култура и дебат „Червената къща“ е поредица от открити лекции, насочена към всички, които искат да разширят познанията си за съвременния свят и за които споделянето на знание е вълнуващо изживяване. Той е част от проект „Проверка на реалността“, изпълняван от Червената къща с подкрепата на Фондация „Америка за България“. Третата тема на университета е съвременна литература, а събитията са организирани в сътрудничество с Фондация „Елизабет Костова“.

Повече информация на уеб страницата на Център за култура и дебат „Червената къща“.

Повече информация на уеб страницата на Фондация „Елизабет Костова“.

Страница на събитието във Фейсбук.

Интервю на Бистра Величкова за Радио „София“, БНР

Интервю на Бистра Величкова за програма „Христо Ботев“ – БНР

Видео от лекцията „От журналистика към литература“ на Бистра Величкова в Червената къща, в София – 13 ноември 2017 г.

Как станах вибросексуална

Статията „Как станах вибросексуална“ е публикувана в сп. „Жената Днес“, септември 2017 г.

Излизаме на среща с Гьона в центъра. Сядаме на пейка в парка. Не си говорим. Той пие бира и залага на еврофутбол на телефона си. Аз тъпея и наблюдавам хората, които си разхождат кучетата в градинката. Ако тоя Гьон срещу мен, продължава да ме изнервя, ще взема и аз да си взема едно куче, хем ще го разхождам, хем ще му пука повече за мен. Разсъждавам си разни мои неща наум, а Гьона ме поглежда и се усмихва игриво. Викам си, сети се. А той ми вика: “Спечелих 10 лева. Познах резултата на един мач. Още 10 и ще те водя на ресторант”. И пак забива поглед в телефона. Лично за мен тая среща все повече започва да се обезсмисля. Ако няма да си говорим, което още от първите срещи беше ясно, че няма да бъде силата на връзката ни, та ако няма да си говорим, поне да ходим у тях да свършим работата и всеки после по задачи.

Викам му, аре остави го тоя телефон, иначе ще си ходя. Той ми се смее и се радва, мисли си, че се шегувам. Приближава се до мен, целува ме, после ме плясва по задните части. Викам: “Айде у вас!”. А той: “Само още малко, тук да заложа на един мач за Барселона и тръгваме”. Дебил! Аз явно доста съм приритала за член, за да не си тръгна веднага, при тая тъпа реплика. Вместо това и аз си взимам телефона и виждам съобщение във Фейсбук от Моника. Праща ми снимка от Лондон, пред Биг Бен, с новото ѝ гадже – някаква яка мацка с черна коса, сочни червени устни, облечена в черни кожени дрехи. Винаги такива си ги намира тя – класни мацки от шоу бизнес! Сладки са двете. Чаровната руса Моника, с който и да се прегърне изглежда сладка и влюбена. Само се надявам онази да не хлътне прекалено много, защото Моника си е красива, но и много луда. Ама навреме се ориентира, че мъжете не стават за нищо и си се кефи момичето. А, аз като една бавноразвиваща се жена на 30, но с мозък на 13, седя на най-тъпата среща в живота си, на пейка в парка, пия минерална вода и го чакам Гьона да спечели пари от онлайн залагания, за да ме заведял на ресторант. Като за начало можеше просто да си говори с мен…

Чатим си с Моника в месинджъра. Аз ѝ разправям за “вълнуващата” ми любовна среща на която присъствам в момента. Тя в отговор ми изпраща разплакани от смях емотиконки и ме съветва да го питам дали може да му стане, докато си гледа в телефона. Сега аз ѝ пращам смеещо се човече. Тя ми казва да се преориентирам, докато е време, защото мъжете са загубена кауза. И преди да съм ѝ отговорила, Моника ми праща снимка на новата секс играчка, която са си взели с новата ѝ приятелка. Добре изглежда – изкуствен, син силиконов пенис със сребърни перли в главичката. Викам си, колко по-просто може да е. Това е най-верният любовник на уважаващата себе си жена. А, аз си губя времето със срещи с гьонове. И то да беше първият, да съм изненадана, ами то е като броеница от тъпаци, наредени един до друг. И аз, само ги отмятам през ръцете си, докато не почнат да се повтарят отначало. Ей така, да минава времето.

Изведнъж Гьона срещу мен извика ядосано: “Мамка му, изгубих всичко”. Да и аз така мисля, казвам си наум. “Аре в нас да ходим, да се почваме”, казва без връзка той. “Ти луд ли си? Аз ще се прибирам!”, отговарям рязко аз. Оня се опули, леко разочарован. “Ама как така? Нали щяхме да ходим в нас?” Ами да, ама аз вече от има-няма 5 минути не си падам по мъже. Ти ми беше последният. Разбираш ли?! Оставих го да гледа тъпо и ококорено и си тръгнах. Разбира се, на другия ден си купих на черно, заради намалението, разкошен силиконов вибратор от травестита Елза на “Македония”, естествена имитация на истински член, с релефни издути венички и седем степени на вибрация. Работи с две батерии “АА”, което прави три лева за цял месец. Излиза доста по-евтино от минерална вода и билет за рейса за среща с Гьон в центъра, по-евтино даже и от куче. Елза ми каза, че вибраторът е отливка на пениса на Брат Пит – на мене повече от това, не ми и трябваше. И така, спрях да ходя на срещи. От тогава станах вибросексуална. Или още, както се самодиагностицирах в последствие, оказа се, че съм развила такъв специфичен тип сексуалност, при който човек има влечение само и единствено към вибриращи предмети. Това се получава не само поради вибрациите, а и поради липсата на каквито и да е натоварващи психиката разговори, срещи или взаимоотношения. Догодина планувам да направя и вибро прайд в чест на вибриращите гьонове, които са по-добри от обикновените. Или най-малкото излизат по-насметка.

Бистра Величкова

* Текстът е публикуван за първи път в сп. „Жената Днес“, септември, 2017 г.

ВОЙ ОТ МАЛИНОВАТА ДОЛИНА (разказ)

Too early in my life, it was too late…

На Жори

Къщата на Грендел на 182-ра. Алкохол, марихуана, рейс 111 и гръндж. Крум е с нас за пръв път откакто го прибраха на “Четвърти” защото искаше да направи супер-група с Бог. Овид зад вехтите си барабани е парцаливия Зевс на своя Олимп от кашони. Фим с ореол на светец е светец. Последния. За последен път. Засвирва Boys Don’t Cry и заплаква през своята китара.

Изгубени в A Forest на The Cure, докaто свистим по белите магистрали на безвремието сред вечните малинови полета на Малинова долина. Една. И небивала. Едни 20 години, търколили се по Околовръстното край София. Загубени. И търсени след 20 години отново. Небивали.

Зимата е студена, но в къщата на Грендел е топло. В къщата на Грендел винаги е топло. Живее от три месеца с двама пласьори на дрога. Днес единият – мъртвец. Другият – в затвора.

Двете момичета танцуват в центъра на стаята. Прегърнати. Голи. Въртят се в унес в кръг. Отново и отново. Отново и отново. Отново и отново. Мая и Мия. Две капки сълзи. Едната – на хероин. Другата – все още търси своя път. Изгубена.

С Вожда, Фим и Петроний трети ден посрещаме изгрева на слънцето в нас. Говорим със сенки, а светлината изгаря очите ни. Отвътре. Незаспали, несъбудени, несънували. На перки. Паркизан за партизани.

Къща, пълна със скитници. Номади на 17. Номади в животите си. Номади край прашните пътища на 90-те. Пътища, които водят към един свят, от който още не знаем, че бягаме.

… и тогава Крум полудя. И това беше краят на детството. Тогава за пръв път осъзнахме, че след детството идва лудостта. Ако имаш късмет. Иначе порастваш. А в онзи ден Крум бягаше с всичка сила. Пяна излизаше от устата му, а той бягаше като за последно. Завинаги. Искаше да надмине времето. Да излъже минутите. Да надбяга годините. Да излезе от другата страна на тунела на животите ни и да бъде все същия. Млад. Свадлив. Опърничав. Неукротим. Неуловим.

Не успя. Никой не успява да надбяга времето. Счупи предното стъкло на онази кола с главата си. Кръвта шурна по лицето му, а той крещеше обезумял, докато куките го налагаха безмилостно. Реалността не прощава никому. Най-малко на лудостта. Още по-малко на младостта…

Дворът на 182-ра днес. Безмълвие, прах и мъртва тишина. Овид – на метадон. После на литър водка, за да се изчисти. После на чист спирт. Днес – мъртъв. Неидентифициран. Край Околовръстното.

Петроний друсаше от стоката и избра Южна Африка пред наказанието на мутрите. Фим от години е на водка и амфети, докато китарата му все по-тихо стене. Вожда старателно крие призраците на младостта си от трите си деца. И от себе си.

А Грендел е същият. Последния битник. Последен пазител на миналото.

И само Крум все още понякога се появява в двора на онази къща на 182-ра. Променен. И мълчалив. Друг. Завинаги. Прелетял над кукувичето гнездо и завърнал се. Друг. Завинаги.

Веднъж почукал на вратата на Грендел. Попитал това ли е пощата на Времето. Имал писмо за Бог. Подал го с треперещи пръсти, а на него пишело: „Не ме чакай!“. После празен лист. Незапочнат. Незавършен. Недописан. Незаписан. Като животите ни. Празни. Незапочнати. Незавършени. Недописани. Незаписани.

НЕОР НАЧЕВ

* Разказът е публикуван за първи път в BINstory, в Binar, юли 2017 г.


Неор Начев е създател на българския акустичен проект „На Червено“ и член на неофолк дуото „Gare Terminus“. Публикувал е художествени текстове във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел“, сп. „Manu Propria“, както и музикални ревюта в сп. „Metal Hammer Bulgaria“ и „Kulturbench“. През 2015 г. е отличен с Трето място на единадесетото издание на Националния поетичен конкурс „Нова Загора“. Част от публикациите му могат да бъдат намерени в блога „Двойна измама“.

ФИТНЕС (разказ)

НА ВЕСА

Значи, аз много хора съм гонила от фитнеса. И окото ми не ми мигва. Не ми пука дали ще им взема парите или не, като са ненормални, нахални и не спазват правилата – вън. Значи, веднъж ми идва една мадамка, влиза и си води за каишка и кучето, такова дребно чихуахуа. Вика: “Ами аз да тренирам при вас, може ли?” Викам, може. “Ама с кучето?” Викам, с кучето, в смисъл, то да ви гледа, докато тренирате? “Не, не, може ли да бяга с мен на пътеката? Нямам време да го разхождам, след работа, та да изразходи малко енергия тук с мен?” При тия думи, аз не знам какво да кажа. А да се изпикае до пътеката искате ли? Съвсем да му е като разходка в парка?! Тя ме гледа стреснато: “Ама не, то няма да…” Има, няма, вратата е ето там и довиждане! Съжалявам, но аз не мога да съм дипломатична с идиоти!

Разказът „Фитнес“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път във в. „Стършел“, 4 август, 2017 г., бр. 3705, стр. 4

Или пък, една друга кукувица, влиза в залата с колело. Не го оставя до входната врата, а влиза директно с него! Алооо, ей чшшш?! Къде с това колело, бе лейди Даяна? Викам ѝ аз, на принцеската. А тя най-невъзмутимо, вика: “Ами, аз искам да тренирам, ама не на велотренажора, а като си карам моето си колело, на него съм си свикнала. Седалката ми е по-удобна, а и гумите се движат! Ще бъде ли проблем?!” Сега ти ми кажи дали ще бъде проблем?! Не, лейди, прави си кръгчета из залата, докато другите тренират, само внимавай да не ги блъснеш! Абе ти луда ли си, отивай навън да си караш колелото и да не съм те видяла повече! Какво им е на тия хора, не мога да си обясня? И като съм тръгнала да ти разправям какви идват тук, чакай да ти разкажа за най-абсурдната случка. Идва едно момиче, с фередже, мюсюлманка. Аз съм си окей, всеки да си вярва, в каквото си иска. Един в Алах, друг в Исус, трети в любовта, а аз в интензивните тренировки. Както и да е, но в залата, без значение каква ти е религията, е редно да се държим адекватно, нали?! Идва тая и аз ѝ викам сваляй го това фередже и се качвай на пътеката да тичаш. Тя не ще. Вика: “Няма да го сваля! Религията ми не го позволява”. Ама тук тренираме само жени, бе пиленце, какъв е проблемът? Нали само пред мъже не можеш да го сваляш? И тя ми мънка нещо, ами ако влезел някой мъж и т.н. Как ще влезе мъж тука! Изключено! Сваляй фереджето и почвай да тренираш.

Разказът „Фитнес“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път във в. „Стършел“, 4 август, 2017 г., бр. 3705, стр. 4 и 5

Тя пак се опъва. Викам, или сваляш фереджето, или си тръгваш от залата. Няма да си губя цял ден с теб да се обясняваме. Аз не мога да те пусна да тичаш с тоя скафандър, да ми се изпотиш в него и да ми припаднеш тук, да се чудя какво да те правя. Е, кандиса, свали го това пусто фердже и тръгна да тича на пътеката. И гледай ти, след няколко минути как в залата влиза Генчо монтьора, ‘дето ще ни оправя единия велотренажор. Ей боже, от два месеца ни лъже, че ще дойде и никакъв го няма. И точно днес, когато тая си свали фереджето, Генчо пристига. И тя като видя, че има мъж на вратата и като изхвърча уплашена, като подгонена сърна, със 120 се втурна към съблекалнята. И я чувам от там как крещи на развален български: “Вие, излъга! Вие, излъга!”. Не съм те излъгала бе, ти Генчо за мъж ли го имаш? Гарантирам ти, че твоя бог не го е видял Генчо, а и Генчо не те е видял теб. Той по цял ден гледа жени без фереджета, така че и да те е мернал не му е направило впечатление. Е, това момиче повече така и не дойде. А, аз чакам да видя колко ли още луди хора ще ми се случи да изгоня от фитнеса! Трябва да въведем изискване за удостоврение от психодиспансера за всеки желаещ да тренира в нашия клуб. Или пък да си наемем психиатър, който да стои на входа и още там да ги хваща, да ги диагностицира и да не ги пуска да влизат. Ако пък вярно го направим така, няма да има интересни случки, които да ти разправям? Те, ако не са лудите хора, ние ненормалните ще умрем от скука!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път във в. „Стършел“, 4 август, 2017 г., бр. 3705, стр. 4 и 5

ТАЙНАТА НА ЛЮБОВТА (разказ)

Разказът „Тайната на любовта“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Страница“, бр. 2/2015.

Гледай сега, животът така е направен, че винаги да ти е трудно. И винаги да си изправен пред абсурдни и невъзможни избори. Но да знаеш, че с времето става все по-трудно. За това не се притеснявай и не съжалявай за нищо сега, защото след няколко години ще стане още по-зле. Но така или иначе, няма правило как да се живее. Всеки сам си го измисля. Както е например тоя мит с любовта. Няма любов. Това е. Всичко е фантазия в главата ти. Онова там, дето в корема ти трепвало, пък краката ти омеквали, глупости! Чисто и просто психологическо внушение. Фан-та-зия! Животът си е такъв, какъвто си е – тъп, сив и скучен. Но все някак трябва да минеш през него. Като си на тази земя, нямаш друг избор. Правиш глупости и живееш чрез грешките си. Като сгафиш някъде, той животът сам те поправя. Някой си решават, че сега ще си фантазират, че са влюбени. Да си оцветят малко ежедневието. Други пък се вкопчват в работата като удавници за сламка и се опитват там да търсят забрава от безсмислието. В крайна сметка, целта на всеки е една и съща, да мине през живота успешно, да си изпълни задачките – образование, работа, къща, семейство, деца. После евентуално внуци като бонус и това е. Било, каквото било. Край. Накрая изчезваш, защото на света вече не си му нужен. Имаш наследници, които тепърва ще минават по същия този труден път. Оставяш на тях безсмислената борба. Ей това е най-големият абсурд на живота, че цял живот вървиш към края. И си поставяш цели, и се ядосваш, ако не ги постигнеш, и се бориш за разни неща, дето си измисляш или някой ти е вменил в главата, че са важни… Цял живот тичаш след вятъра. И за какво? Е, хайде да не е сега съвсем да те откажа от живота. Има и хубави неща в цялата тази безсмислица, струва си заради някои моменти… Но като цяло… Ето ме мен,

Разказът „Тайната на любовта“ в сп. „Страница“, 2/2015, стр. 21

гледаш ме сега – успешна жена, ще си кажеш – семейство, мъж, две деца и кариера. Добре изглежда, нали? Добре звучи. Ама, ако ме попиташ дали съм била влюбена в мъжа ми, знаеш ли какво ще ти отговоря?! Естествено, че не! Не бях влюбена в него. Никога не съм била. Нищо не чувствах. Той просто беше настоятелен и нахален. Дори сме толкова различни, че понякога направо се чудя как се е получило между нас. И получило ли се е въобще? Той беше влюбен до уши. Всичко беше готов да направи. И аз си казах, явно това е начинът – мъжът да обича повече жената, за да могат по-дълго да бъдат заедно. Ама и това е вятър. Той живота си го е намислил как ще бъде за теб и ти нищо не можеш да направиш. Беше станало време вече да се женя и да раждам. Викам, айде давай го, тоя ще е, щом и той толкова иска. Нека си се набута по собствено желание. Той – инженер, аз – лекар. Нищо общо. Нямаме никакви общи теми на разговор. Даже помня съвсем в началото, как вечер с часове ми разказваше за работата си. А, аз, умирам от скука, но нали съм възпитана и го слушам. Аз се интересувам от музика и литература, обичам да чета книги. Той – от кросови мотори и състезания с коли. Уикенда, той отива да кара по разни специални терени, аз оставам вкъщи – да си чета книга. Свикнахме си и изградихме толерантност един към друг. И започнахме да си съжителстваме много спокойно, без никой да пречи на другия. То това е май семейният живот, да успеете да живеете заедно, без да си пречите и да се дразните. Всичките ми приятелки, дето бяха много влюбени, дето изживявах любовта на живота си, то страсти, чудеса, накрая се разведоха и са нещастни. Любовта означава нещастие. С мъжа ми сме все още заедно, само защото никога не съм го обичала! Така е направен животът, пълен с парадокси и необясними обрати. Вече от 20 години сме заедно със съпруга ми и той незнае, че никога не съм била влюбена в него. Но той и не ме пита. Той го приема за даденост, че то това си е така, щом съм с него. Ние не говорим за тези неща. Никога не сме говорели. И по-добре. Така или иначе, ако някой ден реши да ме попита: “Обичаш ли ме?”, ще му кажа: “Много ясно! Как да не те обичам?”. И после ще избухна в смях. Просто знам, че така ще стане. Не мога да лъжа без да се смея. Смехът е моята съвест. Но той не ме пита дали го обичам. А и какво значение има, след толкова години. Важното е, че сме заедно, имаме две деца и живеем без да си пречим, нали? Аз му давам свобода, той ми дава… В същото време всичко сме си изпълнили от житейските задачки. Какво повече може да иска човек? Само понякога… Понякога, когато оставам съвсем сама вкъщи, децата са някъде навън, мъжът ми го няма, а на мен ми е омръзнало да чета книга, излизам на балкона и пуша. Гледам как хората вървят забързани по улицата, колите минават една след друга, светофара светва в зелено, жълто, червено… Ето в такива едни моментни паузи в живота, мозъкът ми прищраква и си спомням за онова момче. За първата ми любов. На 17. С дълбоки черни очи.

Разказът „Тайната на любовта“ в сп. „Страница“, 2/2015, стр. 22

Висок, атлетичен. Цитираше Шопенхауер и знаеше наизуст стиховете на Рембо. Говорели сме си ден и нощ без да спираме, без да си омръзваме. За всичко. За хората. За живота. Спасявахме се един друг от смисъла. Но сякаш бяхме твърде малки, за да знаем, че това което ни се случва някои го наричат любов; Твърде малки, за да можем да се оценим един друг. Мислехме, че винаги ще сме заедно и винаги ще си говорим така с часове. Тогава не знаехме, че времето бърза, не спира, че животът има способността да разделя, разпръсва и разминава хората. Наскоро разбрах от някого, че е в Щатите. Работел за голяма банка, бил зарязал философията. Чудя се само дали в натовареното си ежедневие и той понякога пуши сам на прозореца и наблюдава хората и колите по улицата? И дали… Винаги в този момент ще ме разсее звънеца на вратата, когато си пристига мъжът ми… Или викът на децата, които се прибират от училище… Тогава хвърлям последен поглед на сивия булевард навън, светофарът светва зелено, потокът от коли тръгва бързо надолу. И знам, че онази прегръдка с която посрещам съпруга ми ще ме върне обратно към реалността. В крайна сметка истинско е само това, което съществува тук и сега, и което можем да докоснем. В такива моменти ме връхлита прозрението, че тайната на любовта не е в това тя да не свършва, а просто никога да не започва…

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът „Тайната на любовта“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Страница“, бр. 2/2015.

Разказът е прочетен за първи път публично, от автора, на Вечер на дебютантите в Литературен клуб „Перото“, на 1 декември 2015 г. Събитието е част от Софийския литературен фестивал в София, 2015 г.