„Ние сме болен продукт на своето време и вашия труд. Градски устроени празни съдби, със смъкнати гащи, навели глави. От срам.“
„Патриотична песен“ Димитър Воев, група „Нова генерация“
Това предсказание изпя поетът и музикант Димитър Воев (1965 г. – 1992 г.), фронтмен на ню уейв групата „Нова генерация“, през 1991 г. Воев е един от най-емблематичните представители на неформалната, културна вълна в България, от края на 80-те и началото на 90-те години. Той твори по време на тоталитарния, социалистически режим и зараждащия се Преход – периоди белязани от цензура и разпад на „ценности“.
Песента „Патриотична песен“, ясно описва състоянието на обществото в първите години на Прехода. Но колко актуално звучат думите на поета и днес. „Болният продукт“ продължава да не намира лечение за своя душевен разпад. Единственият лек и през 90-те и сега през 2022-ра година се оказват песни с дълбочина, подобни на тези на „Нова генерация“. И именно сега, когато се намираме отново в световен разпад на ценности, излиза документалният филм „Воев“, посветен на живота и творчеството на Димитър Воев. Режисьор на филма е Биляна Кирилова (филмът ѝ е дебют в жанра на пълнометражното документалено кино). Сценаристи на филма са Биляна Кирилова, Неда Миланова (а към идеята за филма се включва и Валерия Стойкова). Филмът е продукция на Мач Пойнт Продакшънс, продуцент е Валерия Стойкова. (Повече информация за целия екип на продукцията, можете да намерите на официалната страница на филма „Воев“ във Фейсбук). Премиерата на филма се състоя на 12 март 2022 г., в кино „Люмиер“ в София, като част от програмата на София Филм Фест.
Група „Нова генерация“. Снимка: Нели Недева-Воева
Режисьорката Биляна Кирилова и екипът ѝ работят върху филма близо 6 години. Преминали са през много трудности и препятствия по пътя си на реализация. През цялото време ги е движило, искрената вяра в творчеството и личността на Димитър Воев. Трудностите им остават „зад кадър“, а крайнят продукт, който представят на зрителите, е една наистина професионална продукция, която разказва обективно, искрено и задълбочено за творческия път на музиканта. Декорът на който говорят близки и приятели на Воев, е много добре подбран, в разпадаща се сграда, в изоставен строеж. Напълно в съзвучие с мрачната стилистика на групата „Нова генерация“. Качеството на кадрите е много добро, както и озвучаването. Гласът зад кадър (на Иван Москов) също звучи добре, с ясна дикция.
Интересното е, че в този филм за първи път се появяват родителите на Димитър Воев. Те говорят за неговото детство и как баща му, му е купил първата китара, и го е пратил да работи, за да я изплати. Макар и далеч от музиката и изкуството, родителите му са го подкрепяли в желанието му да свири. Баща му е казал (цитирам по памет от филма): „Някои имат връзки, други пари, ти нямаш нищо. Ти си сам с китарата. Трябва да покажеш какво можеш“. Посъветвал го е, всеки ден да намира време да свири. Воев е ходел на уроци по китара, солфеж и пеене. Приятелите му са се смeели добронамерено, че той не може да пее. Те, признават, обаче, че това, което е пленило публиката и феновете му, са били по-скоро текстовете на песните му, в които се съдържа много поезия:
„Над площад, потънал в срам, слепи художници рискуват. Аз вече минах от там слепи са защото, се срамуват. Развей черен флаг на който пише без думи: Мръсно ми е в душата ми!“
Песента „Тъмна земя“ „Нова генерация“
Димитър Воев с първородната си дъщеря. Снимка: Нели Недева-Воева
Всяко време и общество има своите гласове, пророци, „черни овци“, които пречистват душата и я правят бяла, които ти отварят очите за истината и правят битието ти малко по-поносимо, и по-смислено. Такъв е бил Воев. Харизматична личност. Личност с идеи. Провокативен, нестандартен за времето си. Висок мъж, с черни дрехи и червено червило, който целува улични улуци, по които се стича дъждовна вода; Личност, която вижда недъзите на обществото и се опитва да ги критикува, и да се пребори с тях, чрез творчеството си. Той възпява абсурдите и на тоталитаризма, и на началото на Прехода. Абсурди, които се случват и днес. И ще се случват винаги. За съжаление, както се случва с много подобни таланти, като него, не е бил напълно оценен приживе. А геният му, сякаш е твърде голям и за да се запази вселенският баланс (както казва Пенчо Попов-Чугра във филма), съдбата му изпраща покосяваща болест (тумор на мозъка), която го убива и го прави член на „Клуб 27“ – клубът на починалите музиканти, и творци на 27-годишна възраст. Преди да си отиде, до последно е свирил и работил върху песните от албума „Отвъд смъртта“, който за съжалние, не успява да завърши. Албумът излиза след смъртта му.
Плакат на филма „Воев“. Снимка: Официалната Фейсбук страница на филма
За краткия си, но интензивен живот, Воев успява да прозре и да каже много неща, които остават някак общочовешки и непреходни, актуални за всяко време. Защото, оказва се, че проблемът не е във времето, в което живеем, проблемът е в хората, които населяват времето. Проблемът е в обществото, в човешката природа, която не ни позволява да бъдем други, освен „болен продукт“, „навели глави от срам“. На въпрос на журналиста Емил Братанов, дали обстановката в България пречи на творчеството (в интервю по БНР – предаването „Музикална кутия“, март 1991 г.), Димитър Воев, отговаря така:
Димитър Воев. Снимка: Нели Недева-Воева
„Може би. Искам да кажа, че обстановката, тя е толкова шибана, че естествено пречи. Обаче има такъв момент, че в една гадна такава, затворена система, когато човек е опрян до стената и от другата страна се задава един чук, който иска да му разбие главата, тогава човек наистина може да измисли нещо, което е по-абсурдно и по… може би пък и по-истинско. Защото, ако си пиех свободно и спокойно кафето, и всичко ми беше точно, сигурно щях да правя песни, от които да излизат слънчеви лъчи и да струи радост…“.
Важно е да споменем, че освен филмът „Воев“, през декември 2021 г. издателство „Paradox“, публикува книгата „Непрочетено. В.“, с цялото творчество на поета и музиканта. Там са събрани, освен текстове на песните му, бележки от негови дневници и разсъждения за живота. В рамките само на няколко месеца, излизат две продукции – книжна и кино – посветени на това голямо и важно име за българската музикална сцена. Те помагат за архивиране на изкуството и личността на Воев, за разказването и предаването им на следващите поколения. Защото всяко поколение е „нова генерация“ и винаги въпросите ще бъдат „към цяла нация“. А когато емблема на обществото е „човек с анцуг“, който „грухти през града“, единствените отговори пак ще са в песните на Димитър Воев. Завинаги.
Снимките са авторско право на техния автор: Нели Недева-Воева
–––
Следващите прожекции на филма „Воев“ ще бъдат в следните градове:
Пловдив: 22 март – Lucky Дом на киното, 18.30 ч. Варна: 26 март – Фестивален и конгресен център – Варна, 20.00 ч. София: 2 април – Дом на киното, 20.00 ч.
Бистра е фен е на Димитър Воев и „Нова генерация“ още от времето, когато е била “малко момиченце” в училище. Още от тогава се е научила да не дарява никого с “погледи ласкави” и да “избягва да бъде добра”. Винаги ще е благодарна за спасителната функция на Митко Воев и песните му в трудния период на израстването си и екзистенциалните прозрения, които са ѝ донесели. В момента Бистра Величкова е журналист и писател. Има редица публикации в периодичния печат и литературни награди за поезия, и проза. Автор е на книгата “Малка, мръсна и тъжна”.
– Защо се включихте във фестивал „Улица Нов Живот – Вход Б“?
– Включих се, защото продължаваме “да сме болен продукт на своето време и вашия труд”, защото сме “градски устроени празни съдби”, чието бъдеще продължава да се определя от “грухтенето” на “човек с анцуг”; Защото фестивал като този показва, че тъмната вълна е светлината в края на тунела. Още през 80-те “Нова генерация” зададоха въпросите си към “цяла нация”, които и днес остават все така актуални и все така без отговор. Завинаги. Този фестивал почита паметта на Димитър Воев, на създадената от него група “Нова генерация” и показва една приемственост между поколенията; приемствеността на тъмния огън, който гори в душите ни, докато вървим със “смъкнати гащи” и наведени глави “от срам”, мълчим “патриотично”, “а вълк в гърдите ни вие”. “Улица Нов Живот – Вход Б” е алтернативният свят, в който светлината на мрака ни спасява и ни помага да съществуваме по-пълноценно заедно.
Oppressor* (Ъпресор, Bulg.) was a death metal band formed in 1992 in Malinova Dolina, Sofia, Bulgaria.
Album cover and logo by Margarita Omar
The band’s debut album „Satan’s Hand“ was recorded in 1992 in an improvised DIY home studio in Fimata’s appartment in „Durvenitsa“ quarter, Sofia.At the time all band members were in their teens. „Satan’s Hand“ remains the only album of the band so far.
The main musical influences of Oppressor were Sepultura, Venom, Celtic Frost, Black Sabbath and Napalm Death. Lyrics discuss themes such as death, suicide, satanism and destruction. During the recording of „Satan’s Hand“ album, Emi and Gerdjo were using a set of wash basins stuffed with old newspapers as a replacement for a proper drum kit. This further contributes to the heavily DIY quality of the sound.
In 2017 or 25 years after „Satan’s Hand“ has been recorded, Neor Nachev (На Червено, Gare Terminus) accidentally discovered the original cassette tape with the recording. He transformed the content into digital format, which Margarita Omar (Gare Terminus, На Червено) edited and remastered. The remastered record has been released under the name „Undead Spirits of Malinova Dolina: 25 Year Anniversary“.
*Note: not to be confused with the US band under the same name. credits
The experimental Neo folk, dark music band Gare Terminus had their first concert in Sofia, in January 2017. The concert was held in one of the underground bars for live music, in the center of Sofia – BarDak. It was part of the poetry reading „White Poems for Dark Days“. After the concert the members of the band shared their positive experience and said that the Bulgarian dark scene is very small but very strong and the community is very alive, and active.
The band „Gare Terminus“ was formed in 2015 in Luxembourg. It consists of two members – Margarita Omar – visual artist and musician and Neor Nachev – poet, guitarist, founder of the Bulgarian band In the Red (На Червено). The two members admit that their music is influenced by musicians such as Douglas Pearce from „Death in June“ and bands like „Swans“, „Doors“, „Sisters of Mercy“. The name of the band „Gare Terminus“ comes from a song by „In the Red“ – The Last Station („Гара последна“ – in Bulgarian or „Gare Terminus“ in French or Latin). The Last Station was one of the last songs of „In the Red“, when Neor Nachev meets Margarita Omar and both decide to start together a new musical project.
By the time the concert was held the band had almost 14 songs. After September 2017, the band is planning to release their first official album. Their next concert is planned to be in Luxembourg at the end of February or in March 2017. For more information and band’s latest news follow their Facebook profile.
За една от култовите софийски градски легенди ни напомня близка приятелка на музиканта Андрей Башев, писателката Велина Минкова.
Младият музикант и един от създателите на рок групата „Pyromania“ – Андрей Башев, напуснал този свят на 10.12.1992 г., едва 20 годишен. Снимка: Снимка: Личен архив на приятели на Андрей, качен във Фейсбук
На 9 декември 2015 г. Андрей Башев трябваше да навърши 43 години, а на 10 декември 2015 г. се навършиха 23 години от неговата смърт. За младия музикант се знае малко, в интернет не може да се намери почти никаква информация освен кратък абзац за култовата за 90-те години, българска алтърнатив рок група „PYROMANIA“ в сайта „Български рок архиви“. А България е важно да помни талантите си и онова, което са оставили след себе си въпреки краткото време, което им е било отредено на земята. Андрей учи в Софийската математическа гимназия и е приет във вокалния клас на СМУ “Любомир Пипков”, фамозното “Музикално”. Мъкне синтезатора си по зали и мазета за репетиции и участия на групите, в които свири и пее – “Огнен Звук”, „PYROMANIA“, “Big Mama Scandal”, за малко и в “Контрол”. Негови композиции се въртят по радиата. Прякорът “Andy the Queen” идва от страстта му към към група Queen и Фреди Меркюри. Андрей е любим на всички момичета, верен приятел, отдаден музикант и център на неспирните софийски купони от края на 80-те и началото на 90-те. Около “Кравай” и Синьото кафе всички музиканти го познават и ценят.
Велина Минкова описва част от тази софийска атмосфера в края на романа си „Доклад на зелената амеба за химическия молив“. По онова време тя завършва английската гимназия и много често излиза из София с приятели от Музикалното училище, сред които е и Андрей. В размирното начало на 90-те той отстоява на първа линия принципите и позицията на своите съученици, които са на път да загубят сградата, в която учат, тъй като е била собственост на Ватикана. Учениците може да останат на улицата. Сградата на фондация “Людмила Живкова” на ул. “Оборище” 17, недалеч от старата училищна сграда, се освобождава и Музикалното училище подава молба да я вземе. Същото обаче искат и Народна библиотека, които като че ли имат повече връзки. Учениците от Музикалното училище тогава излизат в ефективна стачка, първата на учебно заведение след 10 ноември 1989 г. Следва широко отразяване в медиите, учениците са приети от президентът Желев. Музикалното училище получава сградата и провежда там учебни занятия и до днес.
Разрушената сграда на Музиккалното училище в София. Снимка: Личен архив на приятели на Андрей Башев, качена във Фейсбук
Заедно с всички безброй приятели Велина преживява много тежко смъртта на Андрей. Тя научава за смъртта му докато работи над превода на американския роман „Джасинта“ от Катлийн Уинзор (авторката на „Вечната Амбър“). „Всички герои в тази книга уж бяха мъртви, но живееха след смъртта, блажено далеч от нашия пощурял земен свят“, казва Велина за книгата и посвещава превода си на паметта на талантливия млад музикант Андрей Башев. Можете да прочетете нейния спомен за него в текста по-долу, изпратен специално за „Двойна измама“.
10.XII.1992 г.
От известно време по цяла нощ превеждам една книга, която започва със смъртта на главната героиня и заплита зверски любовни интриги в отвъдното. След това до обяд не мога да отворя очи и никой не е в състояние да ме събуди. И днес така. По едно време се звънна на входната врата. В просъница си казах, че някой от нашите ще отвори, тъй или иначе надали мен търсят по това време.
Преводът на книгата „Джасинта“ от Катлийн Уинзор, ИК БАРД, 1993 г. Велина Минкова посвещава превода си на тази книга на починалия в края на 1992 г. Андрей Башев. Снимка: Велина Минкова
Но след малко в стаята ми влиза Андрей, нахилен. Изправих се на лакти в леглото. Явно той е звънял и баба му е отворила. Тя редовно го правеше тоя номер, ако приятели се домъкнат ги пращаше направо в моята стая, да не се занимава да ме вика. Главата ми тежеше от цяла нощ кафе, цигари и тракане на превод върху пишеща машина, но ужасно се зарадвах на Андрей.
– Как си??? Излезе от кома! Изписали са те от болницата!? Жестокооо!
– Ми да, вчера имах рожден ден, нали трябва да го празнуваме! Аре ставай, отиваме на купон.
– Толкова рано сутринта?
– Да, от единайсет. Всички ще дойдат.
Започна да звъни телефонът в хола. Не обърнах внимание, със сигурност не беше за мен, баба щеше да вдигне. Прегърнах Андрей с всичка сила.
– Честит рожден ден за вчера! Досега никога не съм ходила на купон сутринта. Баси кефа.
Телефонът продължаваше да звъни, явно вкъщи нямаше никой, или баба се беше затворила в кухнята да готви и не го чуваше. Адски дразнещо. Станах от леглото.
– Чакай само да видя кой звъни на пожар, ей сега се връщам, обличам се и тръгваме.
– Добре, айде – каза Андрей, все така нахилен, страшно свеж, за разлика от мен…
Андрей Башев. Снимка: Личен архив на приятели на Андрей, качен във Фейсбук
Отдавна не го бях виждала, от доста седмици лежеше в болница, след като го беше свила язвата. От приятели разбрах, че е припаднал на сцената по време на свирене, защото направил перитонит. Преди няколко дни бях срещнала Рада и Петко, ходили в “Св. Седмочисленици” да запалят свещ, Андрей бил в кома. Добре че се е оправил. Сега пак ще има концерти на банди, идват празници, ще се смахнем от купонясване… Добрах се до телефона, който не спираше да звъни. Вдигнах.
– Велино…
– Кой се обажда?
Изобщо не можах да позная Гергана, с която по десет пъти на ден се чувахме. Плачеше. С глас.
– Защо не вдигаш!?
– Бях заспала, какво ти става?
– Андрей е починал, на двайсетия си рожден ден…! Не е излязъл от кома!
– Гергано, ти си луда. Андрей е тук, дойде да ме вземе да ходим на купон за рождения му ден. Какви глупости ми говориш?
Може да не съм ѝ казала точно това, може би съм мислила да ѝ го кажа, май ѝ затворих телефона, защото най-сетне главата ми започна да излиза от памучните облаци. Тичах обратно към моята стая, Андрей го нямаше, влизах във всички стаи, отварях с трясък всички врати. Скоро и аз плачех с глас.
– Андрееей!?!
***
Няколко дни по-късно огромна тълпа приятели се събрахме сутринта в 11 ч. на скованите от декемврийски мраз софийски гробища. На Андрей гаджето, Марина, имаше под очите най-тъмносиньо-черните кръгове, които някога бях виждала. Беше изкарала с него целият му престой в болницата, до последния миг. Не вярвах, че всичко това се случва. Гаден номер от страна на Андрей – ако това е искал да ми каже, че ще е сутрешният купон по случай рождения му ден…
Завърших превода в следващите седмици, към края ръкописът беше добре размазан от сълзи.
“Джасинта”… Какви книги сме превеждали и четяли в ония години… Андрей беше музикант, истински артист, ако можех, щях да му посветя стих, да напиша песен за него, да го нарисувам. Неповторимата му огромна черна къдрава коса, черното му кожено яке. Как озаряваше сцената, как дивееше на Queen по купони, все едно беше самият Фреди. Не можах.
Преди да предам ръкописа, написах на ръка името му на най-горния лист и помолих издателите, въпреки че няма такава практика, да му посветя моя превод. Благодарна съм на „БАРД“, че го направиха.
Всички герои в тази книга уж бяха мъртви, но живееха след смъртта, блажено далеч от нашия пощурял земен свят. Техният свят беше много по-хубав, там беше отишъл Андрей. Там щяха да пеят и композират с Фреди Меркюри, неговия идол, починал точно една година преди самия Андрей. За мен остана прегръдката ни преди да изляза от стаята, за да вдигна телефона. Много приятели го бяха сънували същата нощ. Идвал е при нас да се сбогуваме. Типично в негов стил, с онази усмивка, която мяташе навсякъде с толкова обич към всичко и всички. За нас, приятелите, Андрей винаги ще бъде жив.
През януари 1993 г. предадох ръкописа и заминах. Повече от 20 години не живея в България, връщам се сравнително за малко и винаги съм удавена от спомени. За първи път от смъртта на Андрей съм си вкъщи на тази дата. Декемврийска София си е същата. Поглеждам снимката на Андрей, затварям очи. И той си е същият.
София си е същата. И Андрей си е същият. Снимка: Велина Минкова
Велина Минкова, в кадър от фотосесията, по случай 25-та годишнина на ИК „Колибри“. Велина е пред „Кравай“ – заведение, сборище на младежите през 80-те години. Днес – магазин за платове Снимка: Димитър Балабанов
Свързани статии по темата:
„Цветя от края на 80-те“,Неор Начев – рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов
III-та награда на Неор Начев на 11-ия Национален поетичен конкурс „Нова Загора 2015“
Неор Начев, поет и създател на българския акустичен проект На Червено, спечели III-та награда на Националния поетичен конкурс Нова Загора 2015 г. Стихотворението с което спечели е със заглавие „Зърно по зърно“.
Второ място беше за Кръстьо Раленков, от гр. София, а Първо място – за Цвета Иванова, от гр. Сливен.
В единадесетото издание на конкурса участие взеха 108 автора от над 40 населени места в страната. Компетентното жури с председател Камелия Кондова – поетеса и членове: Веска Павлова – литературовед и Елена Арабаджиева – секретар на НЧ „Д. П. Сивков – 1870”, присъдиха отличията.
Повече информация за конкурса и награждаването, може да намерите на този линк.
По-долу може да прочетете награденто стихотворение на Неор Начев.
ЗЪРНО ПО ЗЪРНО
На напукан перваз на софийска сграда
на „Цар Симеон”
старица храни с житни зърна белия гълъб
В стаята е тихо и тъмно и само
скърцането на вехтия стенен часовник
отмерва празни минути
…тик….чккрррр…
…скррррц…
…так…
зърно
по
зърно
Зад стъклото на прашния скрин мирно стои
невидим мъж в униформа с медали
отдава чест под синьо небе с знамена и звезда
…тик….чккрррр…
…скррррц…
…так…
в деня
на
победата
До него две руси детски главици се смеят
под лъчите на лятното слънце
и бели женски ръце без лице
…тик….чккрррр…
…скррррц…
…так…
ги къпят
с речна
вода
В ъгъла пламък мъждиво присветва
върху разпятие
и капки горещ восък методично оформят
сталагмити нагоре по кръста
докато старица храни с житни зърна белия гълъб
…тик….чккрррр…
…скррррц…
…так…
капка
по
капка
нагоре по кръста
Неор Начев
Пощенската бележка на Неор Начев, за изпратено стихотворение за конкурса в Нова Загора 2015 г.
* Стихотворението на Неор Начев е публикувано за първи път в LiterNet, 23.07.2017, № 7 (212)
Неор Начев е поет и създател на българския акустичен проект На Червено. Публикувал е художествени текстове във в. „Литературен вестник“ и в. „Стършел“, както и музикални ревюта в сп. „Metal Hammer Bulgaria“ и онлайн изданието за култура Kulturbench. Част от публикациите му могат да бъдат намерени тук. Блога на Неор Начев е достъпен на следния адрес: https://neorna4ev.wordpress.com/.
Йоана Мирчева е авторът на текста на песента „Сънища от синьо”, която спечели златен приз, в първото издание на конкурса за нова българска популярна песен „Лирата на Орфей“, който се проведе на 17 юли 2015 г., в Пловдив. Изпълнител на песента е Петя Буюклиева. Музиката и аранжимента са на Васил Делиев.
Йоана Мирчева е родена е през 1987 г., в София. Завършила е „Драматургия” в НАТФИЗ. Работила е като сценарист на телевизионни и театрални продукции. Член е на гилдията на българските радио и телевизионни сценаристи. Тази година спечели голямата награда „Пегас” на конкурса за дебютна литература „Южна пролет”, за сборника разкази „Слепи срещи“. В края на август, нова песен по нейн текст – „Дъжд от секунди”, ще участва на фестивала „Златният орфей”, в Слънчев бряг. Песента е писана специално за фестивала, както изисква регламентът на конкурса. Също така записва рап песни под собствен лейбъл и прави Stand up комедийни шоута.
Йоана Мирчева пише така, както говори и говори така, както трябва да се приема животът – с хумор и осмиване на абсурдните, и драматични моменти, за да ги пребориш. Не случайно от скоро представя комедийния си талант и на „stand up comedy“ шоута в столични клубове. Признава, че образованието по „Драматургия“ в НАТФИЗ много й е помогнало за професионалното развитие. Вярва, че то е важен инструмент, който помага за осъвършенстване на таланта, а и „там се срещаш и работиш с професионалисти”. Първата година, обаче, не я приемат, въпреки че се e готвила с ентусиазъм още от 11 клас. Този вариант, не й влизал в плановете. Един месец плаче, тръшка се и осмисля живота. След това Гергана Турийска (днес известна като създател на популярната „Пощенска кутия за приказки”, за публично четене на разкази на различни автори), която също е скъсана на изпита в НАТФИЗ, я кани да работи в телевизия „ММ”, в която в този момент имат нужда от хора. „Това беше най-великото работно място. Страшно готини хора, творчески дух, свобода…”, признава Йоана с носталгия, че телевизията вече не съществува. Дори си спомня как е наредила последния музикален плейлист на телевизията, с последната песен „November rain” на“Guns’n’Roses”. Бърза да обърне тъжния тон за несъществуващата телевизия и казва: „От тогава планувам да напиша във визитката си – затварям телевизии всякакви”.
Писането на текстове за песни “си е занаят”
Йоана пише текстове на песни от малка, помагайки на известния текстописец на най-големите ни естрадни певци (Лили Иванова, Орлин Горанов и др.) –
Боби Мирчев. Съдбата избира именно той да е и нейн баща! „Мисля че писането на текстове е генетично завещан бизнес”, казва с усмивка тя. Като малка мечтае да стане певица, но баща й й казва, че няма глас, за това е добре да се откаже навреме. Но пък я окуражава в таланта й да пише текстове и все повече й дава негови поръчки, когато е претоварен.
Йоана казва, че писането на текстове “си е занаят”. „Има два начина да се пишат текстове за песни”, разказва тя, „единият е просто да го напишеш, да го излееш като стих и после някой композитор да създаде музика по него. Другият вариант, по-често срещаният, е по вече създадена музика да се напише текст. В този случай, композиторът ти помага, като припява кантото с „на-на-на”. Така можеш да преценяваш точно сричките. Освен това, не е необходимо римите да са точни – например: „нощта и мечта” – винаги да завършва думата на „а”. Но фонетично поне, трябва да звучат близко. Понякога самите изпълнители не се чувстват комфортно с някои думи, които са много красиви, но са трудни за изпяване. Има и конкретни букви, като „ъ”, „у”, които са трудни за пеене. Или пък, ако предишната дума завършва с „и”, а следващата започва с „и” – „си искам”, това не може да се изпее”. Това са само част от дребни неща, които човек трябва да преценява, когато пише текст за песен, смята Йоана. „Имала съм случаи, в които една дума ми е отнемала повече време, отколкото целият текст. С дни мисля само една дума. Много зависи как завършва фразата, дали се изпява нагоре или надолу, дали веднага прелива към припева. В различните текстове, различна дума е била проблема”.
В драматургията – първото, което научаваш е, че няма описание
Признава, че е много щастлива, че от малка знае какво иска да прави в живота. От тогава не е имала никакво съмнение и колебание. Знае, че трябва да пише. Смята че обучението й по Драматургия в Театралната академия в София, й е помогнала много за придобиването на технически умения. „На кандидат-студентските изпити, в един човек гледат потенциала, който академията може да развие, ако учи там”, казва Йоана. „Аз преди това, пишех, както съм чела в книгите – с много описания. Докато в драматургията, първото нещо, което трябва да научиш е, че няма описание. Не можеш да напишеш нещо, което не може да се види. Не може да кажеш: „Тя се чувстваше потисната и тъжна”. Трябва да покажеш атмосферата, например: „Около нея тече фестивал, всички хора се веселят, пеят, танцуват. Тя обаче, нищо не забелязва, седи и гледа в една точка”. Това е драматургията. Да пишеш действено и възможно най-кратко и ясно”. И наистина този драматургичен стил може да се види в дебютния й сборник разкази „Слепи срещи”. Стилът е лек, динамичен и думите повличат читателя, докато не стигне до края на историята. Йоана казва, че пише това, което би й харесало да прочете. Подобно действено писане, според нея, има в творбите на Чарлз Буковски, в разказите на Милан Кундера, Реймънд Карвър, както и при всички други майстори на късия разказ.
„Написването на текста на песента „Сънища от синьо”, с която спечелихме „Лирата на Орфей”, ми отне доста време. Тя е със сложна конструкция. В нея между куплетите няма бридж, който да ги свързва, нито има ясен припев. Вторият припев е по-дълъг, в друга тоналност. Композиторът Васил Делиев е джазмен и много е разчупил песента – ту нагоре, ту надолу като височини. Но това е, за да може да се покаже и целият потенциал на гласа на Петя Буюклиева.
Според Йоана „Сънища от синьо” е музикантско, по-джазменско, по-фестивално парче. „Не мога да кажа, че това е комерсиална песен, която ще се завърти по радиото и ще има хиляди фенове. Но със сигурност има своята публика”.
Обикновено, Йоана пише текстовете на песни по поръчка. Музиканти или изпълнители искат текст за някое ново парче. „Това си е като всяка работа. Понякога можеш много да се вдъхновиш, друг път може да не е чак толкова лично изживяване, но да го напишеш и изпълнителят, или този който го е поискал, да е доволен”. Разказва интересен случай, в който певица е дошла при нея и й казала: „Искам някакъв текст за проблемите в България, ама такова хапливо, веселко, тип новите рапъри…” Понякога се случва да напише текст, обаче изпълнителят след това да й каже, че не го чувства, че не може да го изпее… „Тогава ти променяш някои неща, но най-често, ако не го хареса от първия път, след това така и не го чувства…”
В България има талантливи хора, но няма сцена. Хората се показват, не казват
На въпроса какви са й впечатленията от българската музикална сцена в момента, Йоана казва, че според нея „има повече хора, отколкото сцена”. Тя смята, че има много талантливи хора, които имат какво да кажат, но нямат поле за изява.
„Такива хора, като музикантите от „Нова генерация”, в момента няма. Те са били хора с много силно послание и кауза. С песните и текстовете си, правят дисекция на обществото и повеждат всички след себе си. Такова нещо, такива изпълнители в момента няма”, споделя Йоана. „Може би това е, защото и времето в което творят сегашните изпълнители не ги провокира. Няма нещо кой знае колко драматично. Редовните проблеми в България съществуват, разбира се. Но те не са притиснати, нито от комунизъм, нито от някакво жестоко потисничество, нито от липса на свобода. В днешно време хората са толерантни и могат да бъдат такива каквито са, имат някаква свобода…
Рядко се ражда човек, който има какво да каже и който така да го каже, че останалите хора да се вдъхновят и да го последват. В днешно време, нещата са комерсиални, хората се показват, а не казват. Показват колко са яки, някакъв начин на живот, към който уж всеки трябва да се стреми – хубави крака, красива визия, скъпи дрехи, купон до зори… Но това не е животът. Има много талантливи хора в България, които правят музика, професионално, песни, които звучат добре, но хора с послание, мисля че няма. Все още никой не казва нищо сериозно. Просто се прави музика, предимно за забавление.
У нас можеш да бъдеш забелязан по-лесно, но е борба
„Да си творец в България е борба, както навсякъде и както с всичко”, казва Йоана. „Хубавото у нас е, че тук можеш да стигнеш до всеки. През три телефонни номера можеш да стигнеш дори и до президента. В сферата на изкуството е така – все някой от твоите познати ще познава този, който ти трябва. Освен това, тъй като средата е по-малка, имаш шанса като направиш нещо интересно да си първи и да те забележат. Но недостатъкът на такава творческа работа и среда е, че няма постоянство – нито в ангажиментите, нито в условията на работа. Трудно е да влизаш от проект в проект постоянно. Понякога имаш натоварени периоди, друг път – не.
Питам я дали не е имала желание да работи в офис, с работно време, заради относителната финансова стабилност. „Работила съм на място с работно време, в офис. Но там работата пак беше креативна. Работила съм нещо, което ми харесва. Ако работиш нещо, което не ти харесва, тези 4 стени в офиса могат да ти се отразят много зле. Най-важното е да правиш това, което обичаш и те зарежда.”
Работила съм в магазин за чанти от телешка кожа
„Веднъж съм била изправена пред ужасния избор – да работя нещо, което не ми е на сърце, за да оцелея материално. Тогава ми беше много тежко. Експериментът продължи 1 ден, в който работих като продавачка в магазин, за дамски чанти от телешка кожа. Беше ужасно! И аз буквално избягах.
При творческите професии е много важно подкрепата на семейството и приятелите ти. Ако те вярват, че това е твоят път, твоето нещо, че имаш талант и ще постигнеш резултати, ще ти помогнат, когато си по-закъсал. А ти пък можеш да си дадеш време, докато се оправят нещата и отново имаш проекти.
Наред с всичките си творчески занимания, под артистичния псевдоним Bijou G, Йоана записва и рап песни с лейбъла „Go Home Records”. В него се включват рапърът Пикасо (Росен Дуков), Драго Симеонов (по-известен като радио водещ), актьорът Константин Лунгов и певецът Ясен Зердев. Първият професионално записан сингъл на формацията се казва „Shuga Fab” (песен посветена на софийския квартал „Захарна Фабрика“). Новата песен, която подготвят в момента се казва „Офертата чук” и ще бъде готова през есента. “Не гледам на това занимание, като нещо сериозно. По-скоро е интересен и креативен начин да прекараш време с приятелите си”, казва скромно Йоана. „Моите песни са по-скоро за забавлениe. В тях нямa стремеж за социално послание. Забавлявам се в римите и жанра, който ми е на сърцето, с приятелите ми и с малката публика, пред която представяме нещата си. Това е просто друг канал на думите, които са ми в главата”.
Вярвайте в себе си и имайте реална оценка за талантите си
На въпроса какво би казала на хората, които искат да пишат и да правят музика в България, Йоана отговоря: „Бих им казала, първо да повярват в себе си. След това, да знаят на кой да се доверяват, около себе си. Това е много важно, защото по пътя си ще получаваш различни мнения. Важно е да имаш твои хора, на които вярваш безрезервно, в тяхната точна оценка за теб. Също така, човек трябва да има и реална оценка за самия себе си, за своите таланти и възможности”.
Образованието е инструментът, който прави от младите, хора с потенциал и визия
А дали е важно образованието за професионалното развитие на човека? Според Йоана: „Понякога, когато имаш талант и можеш нещо, то избива и без да си учил. Но това не се случва толкова често. Образованието е важно, защото с един гол талант, нищо не става. Дори след като завършиш, се случва дипломата да не ти свърши работа за нищо. Но тя е важна. Тя е това, което Стивън Кинг казва за хубавите идеи: „Хубавите идеи са като изкопаеми в земята. Като добър писател (но и за всичко друго), ти трябва да имаш подходящите инструменти, за да изкопаеш това хубаво нещо в теб, в най-големия му, цялостен вид”. Образованието са инструментите, с които изваждаш, оформяш и усъвършенстваш таланта си. Образованието е важно и за да си отвориш нови хоризонти. Ако това, което учиш не е това, което искаш, оставяш го и започваш друго. Можеш да започнеш да учиш нещо ново и на 35 години. Важното е да знаеш защо го правиш, да имаш мотивация и вдъхновение, да не го правиш, защото трябва. Защото накрая виждаме една голяма група млади хора, които имат по три магистратури, без да са наясно за какво са им! Моят съвет е – прави нещата с план и идея за бъдещето. Вярвам, че образованието е инструментът, който прави от младите, хора с потенциал и визия”.
По-долу, можете да прочетете текста на песента, с който Йоана Мирчева спечели златен приз на „Лирата на Орфей“ в Пловдив, през юли, 2015 г.
СЪНИЩА ОТ СИНЬО
Музика: Васил Делиев Текст: Йоана Мирчева Изпълнител: Петя Буюклиева
Няма нищо, недей да обясняваш
След думите ти времето ще спре.
Вече зная, идваш и си тръгваш
И може би така е по-добре.
Всяка среща, първа и последна,
Оставя някой път незивървян.
Няма смисъл от толкова въпроси
Нашата любов остава блян.
ПРИПЕВ: Сънища от синьо докосват небето
И рисуват двама ни в нещо непознато
После пак ще се събудим.
Знам от тебе, нищо не е вечно
Всяка обич носи огнен прах.
Но ти помни, от мене нещо
Във огън няма как да има страх.
Виж отново, всичко се променя,
Но щом се видим сякаш е преди.
И тръгваме по своите посоки
В съня ни пазим нашите следи.
ПРИПЕВ: Сънища от синьо докосват небето
И рисуват двама ни в нещо непознато
Сънища от синьо, те са нашата тайна
Във тях ще се познаем няколко живота,
После пак ще се събудим
Текст и снимки:Бистра Величкова
* Статията е публикувана за първи път на сайта, на сп. „Образование“, 24 юли, 2015 г.
Деметра – древногръцката богиня на плодородието – беше подарила на човечеството умението да обработва земята, да сади зърно, да бере и да се радва на плодовете на труда си. Тя имала чудно хубава дъщеря – Персефона. Ослепителната красота на Персефона омагьосала бога на подземното царство Хадес и той пожелал да я притежава. Един ден Персефона играела в забрава на зелена поляна обагрена с цветовете на десетки пъстри цветя. Измежду тях тя забелязала чудно красив нарцис. Посегнала с ръка, за да го докосне, а в този момент Хадес изникнал от дебрите на земята, хванал протегнатата й ръка и завлякъл Персефона в своето царство на мрака. Дълго тъгувала Деметра за своята дъщеря. В мъката си се преобразила на старица и тръгнала да търси изгубеното си дете по света. От горчивите й сълзи земята се втвърдила, станала черна като свитото й от болка сърце и спряла да дава плодове, а всичките цветя по нея увехнали…
Нашата история обаче започва малко преди това. Нашата история започва някъде в средата на 80-те години в България, когато цветята на второто българско рок поколение не само не са вехнели, а неудържимо са избуявали изпод панелните плочи, гранитния камък и сивия асфалт на пук на неблагоприятния климат на своето време.
Тези цветя са изгубените деца на българския рок от годините между ’87-ма и ’91-ва, които изчезнаха някъде в смутните времена на Прехода и които майката на музикалното ни плодородие търси и до днес. Онези същите, които “взривиха музикалната сцена на казионната естрада, оцветиха митингите на надеждите за демокрация и казаха на връстниците си всичко трупано поне десетилетие задъхано и бързо, само за 2-3 години”.
Българските младежи през 80-те години куфеят на концерт. Снимка от изложбата „Младежката контракултура в България на 70-те и 80-те години“ – 14.03.-05.04.2013 г. Софийски университет
Историята на цветята от края на 80-те ни разказват двама музикални журналисти, които освен едни от първите такива в България, за съжаление са може би и последните, които могат да предадат този разказ на идните поколения като очевидци и участници в него. Защото, по собствените им думи, без приемственост “няма не само спомени, а и развитие” и “всичко продължава от там, докъдето е стигнало. И за да има продължение, не бива да губим [историята си] в днешното 20-годишно българско безвремие”.
Емил Братанов и Румен Янев, под редакцията на издателя и журналист Доротея Монова (и, както става ясно, в благодарение на умението й да сплотява журналистически екип в критични ситуации “при определена субординация”), представят на нашето внимание “Цветя от края на 80-те”: първата антология на българската рок поезия от втората половина на 80-те и началото на 90-те години. Съвсем уместно, заимстваща заглавието си от едноименната песен на група “Ревю” по текст на Васил Гюров, книгата е първоначално замислена като антология на музикални текстове. Впоследствие идеята на авторите се развива и в резултат освен текстове са добавени и исторически и биографични факти около най-забележимите български групи от този период, интервюта с техни членове, както и уникални снимки предоставени от фотографите Нели Недева-Воева и Стоян Гребенаров.
Общо в антологията фигурират 249 текста на 44 изпълнители и 270 авторски фотографии, а общия брой на споменатите групи и изпълнители е 240. Този богат материал е обединен в цялостна пъстра картина посредством личните спомени и коментари на авторите, които признават: “Ярките цветя на Промяната от края на 80-те за нас са едно от най-красивите неща, които сме срещали през живота си. Следващите страници са посветени на тях.”
Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, Румен Янев, Емил Братанов, от Неор Начев е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“ бр. 8, 25-3.03.2015 г.
В последната глава, но не на последно място по значимост е представена още една забележителна черта на антологията: кратка история на създаването на легендарния музикален вестник “Ритъм”. Както предишните глави, така и тази е особено ценна с това, че е разказана през очите на съвременник, участник и очевидец на събитията. Това е именно един от членовете на първия редакторски колектив на вестника – самата редакторка и издател на антологията Доротея Монова. Книгата се издава от издателство “Парадокс”.
Както една биография обаче не може да предаде многообразието и цвета на всички преживявания в живота на един човек, така и горните факти не могат да предадат истинското богатство на настоящата антология. Ето защо в следващите няколко страници, без претенции за изчерпатеност и подредба, ще се опитам да предам и на вас емоциите които събуди в мен тази уникална по рода си книга.
Димитър Воев и Мони Воев. Снимка: Нели Недева – Воева
На китарите си носехме промяната
Било е време, когато “Синьото” не беше просто една спирка на софийското метро, а мястото където “се случваше всичко [в музикалния ни живот] извън концертите”. Било е време когато Кравай е бил не просто едно софийско заведение на ъгъла на Патриарха срещу НДК, а институция, отмерваща пулса на ъндърграунд живота в столицата. Било е време, когато вестник “Ритъм” е бил ритъмът, в който е туптяло музикалното сърце на България. Било е времето на цветята от края на 80-те! Тогава, някъде през далечната 1987-ма “духът [на свободата] бе изпуснат от бутилката и нито Комсомолът, нито “музиколозите” можеха да си представят каква рок експлозия ще помете естрадата с любовно-сълзливите шансони”.
Време е да се огледаш,
маската си да свалиш.
Трябва да си кажеш просто-
Къде вървиш?
– Къде вървиш, Любомир Малковски, “Ера”
Именно в това време ни пренася антологията, така сполучливо синтезирано в думите на един от нейните автори (Румен Янев): “Беше лятото на 1991г. след незабравимата Луканова зима. Краят на несвободното ни минало и началото на свободното ни, но неясно бъдеще преминаха под съпровода на електрически китари. Българския рок ни пренесе с песните си от едно време в друго. Направи го с присъщата си енергия, безпардонност и безкористност. Никой не му благодари!”. Емил Братанов допълва: “И парчетата създадени в този […] период бяха искрени, силни, нефризирани, понякога груби и гневни, друг път отвлечени в […] тъмната вълна, аут от шаблона на естрадния комунизъм – като обществото на Синьото кафе.”
По малко живяхме, по малко крадяхме,
по малко спестявахме, по малко купувахме, […]
Имаме пътища, имаме цели,
но само във къщи сме силни и смели,
Не, не, не умирахме от щастие!
– Не умирахме от щастие, Владимир Попчев, “Контрол”
Група „КЛАС“ през 80-те години. Снимка: Фейсбук страница на групата
Цвета на онова време е същия и през очите на самите рок-поети. Ето какво споделя Бойко Петков (група “Клас”) за тези години: “Беше 1989г. Ние бяхме като някакво спонтанно възникнало, но много обединено от една кауза движение. При това без никой да е формулирал или декларирал каузата. Времето ни събра! […] Цялото ни рок поколение говореше на хората. Казваше им неща, които те шушукаха по между си, но не смееха да изразят шумно. Ние бяхме млади и някак си не бяха успели да ни уплашат и да ни затворят устите.”
Мъртъв град и мъртви хора
Лутат се със цел една
Някъде да се затворят
Насаме да изкрещят…
Ще бъде късно!
– Градът, Любомир Малковски , “Ера”
Сходни са спомените и на “черната овца” на група “Ахат” – Божидар Главев: “От средата на 80-те до средата на 90-те години аз и цялото мое поколение вървяхме с тази музика и вярвахме в нейната сила да промени света. Убеден съм, че рокът имаше силно влияние за промените в Източна Европа. […] Нашите песни показваха другото мислене. […] На китарите си носехме промяната, която всеки искаше, но не всеки имаше куража да я пожелае на глас.” Едно от първите пера на в-к Ритъм – журналиста Цветан Милев обобщава: “Такава й е орисията на рок музиката. Да прилича в началото на завера. На вричане за промяна на света.”
Само сладката лъжа ви слисва.
От кога живеете така?
Ако накой някого здрависва
мести ножа в другата ръка.
– Древноримски гадател, Георги Константинов, изп. “Атлас“
Пионерите на българския пънк “Нови цветя” добавят още отенъци на сивото върху черно-бялото платно на 80-те: “[…] по времето на зрелия социализъм всичко шарено и шантаво беше абсолютно забранено. Телевизията – черно-бяла, в петък – съветска, подстрижките – мъжко и на черта, след 22:00ч. – отрядници и милиция… ако куфееш на концерт на “Щурците”, те откарват с патрулка. Униформи и конфекция! [Нашата] група беше алтернатива на всичко това.”
Нови цветя
Дресираха ме вкъщи, във детската градина,
във даскалото – цели единадесет години.
Не можех да решавам правилно задачите,
шестици получават главно натегачите!
Опитни зайци, морски свинчета,
бели мишки, стерилни прасета!
– Дресировка, “Нови Цветя”
Потребността от творчество на свободомислещите младежи от 80-те е рационализирана от един от най-даровитите ни рок-поети – Димитър Воев: “[…] в една такава гадна, затворена система, когато човек е опрян до стената и от другата страна се задава един чук, който иска да му разбие главата, тогава човек наистина може да измисли нещо, което е по-абсурдно и […] по-истинско”.
Аз ще мълча, ти ще мълчиш,
а вълк в гърдите ни вие
– Изповед, Димитър Воев, “Нова Генерация”
Българският език бе едно от основните ни оръжия
Ако свободолюбивите младежи от края на 80-те в България са носили промяната върху своите китари, то оръжието на тяхната борба за промяна са се оказали именно думите на рок поезията им: “Текстовете на химните от края на 80-те […] бяха протест, реалност, диалог с времето и надеждите, груба и очаквана дисекция на същото това време.” (Янев и Братанов), а “българският език бе едно от основните ни оръжия. Да кажем директно какво мислим, да покажем другата гледна точка!” (Адриан Иванов, група “Орион”). А в споделянето на това което мислят цветята на 80-те са безмилостни:
Бради сополиви в небето се веят
Мислят, че себе си ще надживеят.
Ръце еднопръсти пътя ни сочат
Вярват, че времето ще си надскочат
– Мразя, Владимир Попчев, “Контрол”
Те не се страхуват да казват истината право в очите:
Отдавна е казано: всички са равни
Но има си силни, има и слаби
Какво са мухите, какво са светулките
Елитът сте вие, боклукът са другите
– Без Адрес, Кирил Манчев, “Ревю”
Група РЕВЮ – (отляво надясно) Васил Гюров. Милена Славова, Кирил Манчев
А критиката на тяхното време е изненадващо точна, безпощадна и обвинителна:
Общо взето щастливи, общо взето нещастни,
домовете ни пълни, но главите ни празни.
От сън уморени по бюрата лежиме,
носим пълни кореми и затова ще тежиме,
с бързината на мравки, но с идеи големи,
всеки се бърка в чужди проблеми.
– Директор на водопад, Кирил Манчев, “Ревю”
От желанието за промяна на поколението на 80-те лъха погнуса и отвращение от света на онези “абстрактни кълвачи”, които “продали честта си” живеят “без да разберат, че по-добре е да умрат” (“Ала Бала”, Кирил Манчев). Призивът им за нов живот е прям, изпълнен с емпатия и обезоръжаващ с чистия порив и искренността присъщи единствено на младостта:
Не искам да дишам от вашия въздух,
наситен със дъх на лъжа
Но мога да дам от кръвта си на всеки
Стопете със нея леда!
– Мераци, Васил Гюров, “Ревю”
Освен енергичнитe и понякога нихилистични текстове призовавщи към промяна, преломното време на 80-те години в България ражда и един друг вид рок поезия – чувствителна, интровертна, търсеща промяната вътре в нас. Тази поезия е напълно в крак с това което се случва по това време на световната ню- и дарк уейв сцена, а нейния най-ярък представител у нас е Димитър Воев. За него Кристиян Костов (“Нова Генерация”) си спомня: “Митко Воев беше уловил емоцията на черно и тъга в нашия живот, ние имахме само това тогава. Той не беше политичен, неговите текстове бяха социални, затова успя по толкова брилянтен начин да пресъздаде времето и настроенията от тогавашната епоха.”. Самите автори на антологията определят поезията на Воев като “философия, а не революция”, а редакторката Доротея Монова възкликва още в далечната ’89-та: “Рядко сме чували текстове […] от които толкова силно и искрено да крещи самотата!”
Ти се казваш Безнадеждност,
скъпа, стой при мен сега,
влез под кожата ми с нежност,
татуиран с теб ще умра.
– Безнадеждност, Димитър Воев, “Нова Генерация”
Колкото до Воевия проект “Нова Генерация”, той се оказва не просто музикална група, а път между “тъжните острови”, които са “наш’те съдби” (“Острови”, Димитър Воев) и едновременно с това път между поколенията. Път, който по думите на Доротея Монова е “изпълнен с тръни и лишен от суета”, и поради това може да бъде извървян само от тези, които все още са запазили любовта към ближния в себе си. Път, който все повече изчезва затрупан от калта и бурените на едно “време, когато отнякъде налагат “Биг Брадър” като шоу и една немалка маса сънародници живее живота си в чалгата.”
Кажи ще легна до тебе
в рохкавата пръст.
Кажи ще тръгна със тебе,
за да вдигнем твоя кръст.
– 100 години, Димитър Воев, “Нова Генерация”
Думите на рок поезията, които цветята от края на 80-те подариха на нас – съвременниците на неслучилия се преход, по определението на самите автори на антологията са “камъни хвърлени в блатото на робската ни психика, на
Пънкът и ню уейва навлиза в България през 80-те години
примирението с насилието над свободата, на тихото и безметежно, но и безмислено живуркане. Те призоваха обикновените хора да вярват в себе си и да не подаряват личните си съдби на насилници и измамници”. И както е присъщо на вечните творби на изкуството, посланията им са валидни със също такава сила днес, както и преди 20 години:
Миналото прекроихме,
Крива къща построихме
Нещо тука не е в ред,
Две назад, една напред.
И от бъдещето ми додява
Ще го има или няма
– Това отдавна не е рокендрол, Владимир Попчев, “Контрол”
Цветя от края на 80-те
В своята лична “рок поема” – “Цветя от края на 80-те”, авторите Янев и Братанов не са пропуснали нито един от героите на онова шеметно време. Добри и лоши, черни и шарени, тъмни и цветни, твърди и елегантни – всички те са изобразени със завидната методичност и колорит, присъщи единствено на професионалния журналист и на съвременника.
Милена Славова и Васил Гюров през 80-те години
Там е “кралицата на българския рок” Милена Славова, която “с шарените дрехи и оцветената на пъстри кичури коса” и с пронизителния си смях безкомпромисно “обърна гръб на суетата” и така създаде “вечния скандал” (“Ха-ха”, Милена Славова). Там е и самия “директор на водопад” Кирил Манчев – “директно” от Канада. Там е и своеобразния обединител на двете рок поколения Кирил Маричков, който със своята легендарна поредица плочи “БГ Рок” дава първата глътка свеж въздух на “любителските рок групи” или още пренебрежително наричани “неформалите”: “Ера”, “Конкурент”, “Нова Генерация”, “Контрол”, “Ревю”, “Милена”, “Атлас”, “Клас”, “Орион”, “Субдибула” и “Ахат”.
Редом с него не е пропусната и “единната художествено творческа комисия към националното радио и телевизия” – онези “музикални радиокорифеи”, чийто високи музикални критерии понякога не успяват да бъдат удовлетворени дори от песните на Бийтълс.
Достойно място в антологията е отредено и на “твърдите” групи начело с “Апокалипсис”, “Ера”, и “Ер Малък” заедно с Любо Малковски и гневния му призив, с който започваха концертите им: “Има ли мъртвиии?!”. Там са и “Тротил”-ите – същинското олицетворение на “пропадналото деградирало капиталистическо изкуство” заедно с група “Епизод” и своя сатанистичен “хард енд хеви театър”. Там са и непризнатите герои от “Високо Напрежение”, които ковяха автентичен хард рок още в далечната ’88-ма в мазето на Камен Теллалов (Щеката) в кв. “Малинова Долина” в покрайнините на София.
Не са пропуснати и едни от родоначалниците на българския пънк – кюстендилците от “Нови цветя”, както и онези непримирими пънк-бунтари от “Контрол”. Редом до тях са и “Зидаромазачи”-те от “Хиподил” с харзиматичния фронт-мен Светльо Витков, както и още дузина по-малко известни, но също толкова колоритни БГ пънкари като “Холера”, “Релси и грес” и “Срам и позор”. Почетно място е отредено и на “шарените и тъмните цветя”. Едни от тях са “Васо и
Кирил Манчев, Милена Славова, Васил Гюров (от група РЕВЮ)
Киро” (Васил Гюров и Кирил Манчев) – братята по светоусещане на един от най-чувствителните ни рок поети – Димитър Воев (“Епитаф на Кале”). Чрез техните спомени в нас оживяват позабравените, но култови групи “Парадокс”, “Кале” и “Вход Б” от прахта на които по-късно ще се родят емблематичните “Ревю” и “Нова Генерация”.
Последните, Янев и Братанов напълно заслужено определят като “най-европейската група, която имахме”.
Не са забравени и “Чугрите” Георги Маринов и Пенчо Попов. Те, заедно с Димитър Воев, чрез своята “затворена музика” с мотиви по Албан Берг и импровизирани текстове по “Степния вълк” на Хесе, представляват по-експерименталното измерение в българската тъмна вълна. Следвани са от меланхоличния “виолетов генерал” Емил Вълев, със своите “пропити с приглушена мъка […] и сарказъм” текстове, както и от не по-малко мрачните и въздействащи “Мъртви поети”.
Отделен раздел на антологията е посветен и на онези “елегантни” групи “Атлас”, “Клас”, “Тангра” и “Орион”, които “по своему се плъзгаха по перваза покрай социалистическия реализъм и обогатяваха малкия ни свят с поетичност, образност и човечност”.
С наследството, което оставиха след себе си, цветята от края на 80-те се оказаха “единствените, които […] дадоха основание на днешните ни деца да не се срамуват от бащите си”. Защото всичко друго се изроди в “калпава балканска демокрация”. Teзи цветя са безпорно доказателство за това, че “в съвременната ни културна история има творци, лидери, глашатаи, неподвалстни на времето, материалния кич [и] престъпно подхранваната бездуховност”. Както Братанов и Янев обобщават: “Групите от Втората генерация в БГ рока сътвориха своята история, оцветиха младежката култура и забиха силен рокаджийски шут на казионното изкуство. Най-вече с искренността си.” Но какво се случи с всички тях после?
Това отдавна не е рокендрол
Васил Гюров (група “Ревю”): “След 90-та година нещата започнаха да се променят към лошо. Едни пари отидоха в едни полуграмотни, груби и цинични хора и с тях се създаде новата популярна музика която зомбира цяло поколение.” Янев и Братанов красноречиво обобщават последиците: “Зомбираният от дългото и безсмилено строителство българин избра алкохолния делириум и силиконовия блян на чалгата за музикален символ на личната си свобода.”
И всичко цветно има край,
видения и смях далеч остават.
Очакваш нещо като рай,
а те със смачкана реалност се сменяват.
– Сън, Милена Славова
А къде са цветята днес?
Както горчиво отбелязват самите автори: някои “прегоряха или възкръстнаха”, а други “изпратихме […] да веселят подпийналите европейски пенсионери по време на морските им круизи”. Трети пък се загледаха към миражите примамващи сводолюбивите творчески души в посока Острова, “Земята на свободата” или на онзи полет на БГА Балкан до Хавана с междинна спирка Монреал. Междинната спирка, която се оказа крайна за едни от най-пъстрите цветя. Там, от където много от тях няма да се върнат, а тези, които ще се върнат, няма да заварят нищо повече освен своята липса.
Да се върна – ще е за малко, ще е до време
Аз не искам да преживея болка отново
Да се върна в този побъркан свят от проблеми?
Аз не искам да се завърна пак там…
– Causa Mortis, Николай Качаров, “Ера”
Днес, от дистанцията на времето Николай Качаров (“Апокалипсис”, “Ера”) прави горчива равносметка на онези години: “[…] ние бяхме безкрайно наивни. Това което Комсомолът направи беше симптоматично […] за Източна Европа. […Велурената революция] изяде революционерите, като им даде път за развитие.”. Предадените надежди на поколението се усещат и в думите на Адриан Иванов (група “Орион”): “Беше не шеметно, а трепетно време. Това което се случи [после] обаче, не бе онова, което очаквахме. Ние сме едни мравки, които ще си свирим, ще си пеем песните, но нещата се движат извън нас.”. Може би никоя рок поема не предава по-точно това настроение така както Воевата “Патриотична песен”:
Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави.
От срам.
– Патриотична песен, Димитър Воев, “Нова Генерация”
Втори Софийски Рокфест ’88 (стадион Дружба). Снимка: Нели Недева-Воева
Нови Цветя
Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“ бр. 8 , 25-3.03.2015 г.
Ден подир ден Деметра търсила изгубеното си дете по прашните пътища на света. Ден подир ден мъката й вместо семена сеела неплодородие, глад и смърт. Разтревожен за съдбата на човечеството Зевс, чрез пратеника си Хермес, заповядал на Хадес да освободи Персефона от подземното си царство. Уплашен от гнева Зевсов, Хадес пуснал дъщерята на Деметра на свобода като поставил само едно условие. По четири месеца всяка година Персефона трябвало да се завръща в покоите на мрака, където заедно с Хадес ще подготвят земята за плодородие. Хората нарекли тези месеци “зима”.
Музикалната антология “Цветя от края на 80-те” на Емил Братанов и Румен Янев е забележително събитие в съвременната българска музикална журналистика. Преоткривайки изгубените деца на българския рок от 80-те години, книгата се превръща в истински предвестник на пролетта на новата ни рок история. Подобно на древногръцката легенда за Персефона, настоящата антология ми дава сили да повярвам, че застоя на българската музикална рок сцена от годините след Прехода не е нищо друго освен “зимата” на нашето музикално “плодородие”. Защото само подобно преоткриване и документиране на забравената история ще позволи на “новите цветя” да създадат своето трето поколение български рок групи. Това убеждение прозира и в думите на самия Бойко Петков от група “Клас”:
“Една от големите болки на нацията ни, която е превърната в синдром, е липсата на памет. Повечето сегашни млади български банди въобще не знаят какво се е случвало в българската рок история преди 20 години и вървят с нагласата на откриватели. Хубаво е сам да търсиш своите пътища, но е глупаво да отричаш изминатото до тук. Приемствеността е нужна на всяка нация, във всяка област. И съм сигурен, че ще имаме силно трето поколение, ако то се запознае с второто. И ако електронните медии отново се обърнат към българския рок с любов!”
След тези мъдри и пророчески думи, не ми остава нищо друго освен да се обърна с поклон и признателност към Емил, Румен и Доротея: Благодаря ви за всички цветя! А към вас, любезни читатели, си позволявам да отправя последен призив: Моля, намерете начин да се сдобиете и да прочетете антологията! “В днешното 20-годишно българско безвремие” това е последната Ви възможност “да се абонирате за собствените си възгледи”! Иначе, както пее Любо Малковски, скоро “Ще бъде късно!”
* Съкратена версия на рецензията на книгата „Цветя от края на 80-те”, изд. „Парадокс”, С., 2014, от Румен Янев, Емил Братанов е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“ бр. 8 , 25-3.03.2015 г.
“There’s beauty In The heart Of The beast Fear behind The eyes Of The thief I know you know we’re all incomplete Let’s get together and let’s get some relief”
– All we are, Doro & Warlock
Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev
Вакен щеше да бъде един тих, спокоен, леко невзрачен и завинаги никому неизвестен град. Случайно изпаднал от торбата на Създателя в края на седмия ден, той се беше търколил лениво сред дъждовните полета на една далечна провинция в северна Германия. С население наброяващо едва 10 000 души, повечето от Които трудолюбиви и скромни фермери, всъщност Вакен беше именно един такъв тих, спокоен, леко невзрачен и завинаги никому неизвестен град… през 362 дни от годината. През останалите три обаче, които тази година се случиха на 31 юли до 2 август, Вакен не беше просто Вакен. В тези три дни той беше WACKEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEN!!!!!! – мястото, на което се провежда най-големия метъл фестивал в света: Wacken Open Air или още W:O:A.
WACKEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEN!!! беше и бойния вик, който се носеше като стадо диви глигани по зелените полета край малкия немски град, които за три дена се бяха превърнали в истинска метъл касапница! Няма и как да бъде иначе в присъствието на професионални, едро-калибрени главорези от ранга на Slayer, Sodom, Kreator, Megadeth, King Diamond, W.A.S.P. и Motörhead както и на орди по-млади, но доказали се наемни убийци като Hatebreed, Behemoth, Children Of Bodom, Emperor и Arch Enemy.
Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev
Тази година се честваше 25-тата годишнина от фестивала и за три магически дена околностите на малкото градче щяха да бъдат светото място за поклонение на метъл братството. Йерусалима на метъл религията. Меката на стържещите китари. Голготата на светия метъл дух. Като един от близо 100-те хиляди поклонници аз имах честта да бъда част от тази духовно пречистваща церемония. И макар думите да не стигат, когато метълът говори, ще се опитам да направя съпричастни и вас към това събитие поне за няколко страници.
Преди това, моля да се уговорим само за едно: текстът, който следва, представлява (не)подредено изложение на личните и дълбоко субективни впечатления на един прокажен метъл от поколението ’77. Поради това написаното по-долу няма претенции за изчерпателност, аргументираност, обективност и така нататък. Всъщност няма никакви претенции. Рискът от четеното си остава ваш, както и удоволствие (било то и съмнително). Да не кажете, че не съм ви предупредил!
И така…
ATTACKEN WACKEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEEN!!!!!!
Slayer – прераждане на юг от рая
Вие знаехте ли, че Jeff Hanneman е жив? Истина е! Видях духа му, или по-точно го чух – идваше от посока на юг от рая. Точно където се беше преместила и True Metal сцената на Wacken на 1 август, когато убийците от Slayer съсякоха главите на десетки хиляди куфеещи фенове като истински палачи. А палачите си бяха все същите като в златните години на Hell Awaits, Reign In Blood и South Of Heaven: брутални, безмилостни и до болка истински. Като живота.
За едни безкрайни 60 минути полетата на Вакен бяха окъпани от кървавия дъжд на “Raining Blood” и хиляди гърла пригласяха на военния ансамбъл в “War Ensemble”. Изтънчeния вкус към средновековни мъчения на слейърите, разбира се, далеч не се изчерпа с това. Поредицата от последвали кървави извращения като “Angel Of Death”, “Mandatory Suicide”, “South Of Heaven”, “Black Magic” и “The Antichrist” оставиха след себе си поле от трупове с пулсиращи, гъргорещи гърла прегризани от яростни хищници. А също и един незабравим спомен за една вечна земя на юг от рая, в която всеки грешен метъл се надява да се пресели след смъртта.
Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev
W.A.S.P. – пурпурни идоли завинаги
За дърт метъл изрод като мен беше истинско изживяване да видя героите си от W.A.S.P. на живо. За дърт метъл изрод като мен беше истинско разочарование да видя героите си от W.A.S.P. на живо изпълняващи само четири парчета от златните си години. Именно: “L.O.V.E. Machine” (за загрявка!), “Wild Child”, “I Wanna Be Somebody” (разбира се!) и вечния пирон – разкъртващото “Blind In Texas”.
И все пак истината е, че остаряващия бях аз. Защото Blackie Lawless и метъл дружината му се развиваха. По-новият материал, с който се представиха (разбирайте парчета след 1990-а), беше концептуален, ретроспективен, социално ангажиран и представен под формата на сбор от албума Crimson Idol. Внушението на музиката беше допълнено с визуална инсталация с препратки към теми като трудностите на израстването под деспотизма на родителите, фалша на религията, както и събития от по-новата история. Особено запомнящи се измежду последните бяха черно-бели кадри от Гражданската война в САЩ с жертвите и страданията, които е причинила. Под звуците на стържещите китари черно-белите картини постепенно се оцветяват в кадри от войната в Ирак, придружени от снимките на загинали войници и безкрайни редици от лъскави ковчези. W.A.S.P. наистина се развиваха!
Wacken Open Air 2014. Снимка: Бистра Величкова / Bistra Velihckova
Kreator – вечните обединители
На Kreator им бях загубил дирите след паметната тава Coma Of Souls. Ето защо успях истински да изтрещя единствено на “Tormentor” и “Endless Pain” – единствените по-стари парчета, които изпълниха. Като цяло обаче, ако изключим някои според мен насилени изцепки като “Civilization Collapse”, при които очевидно е търсена комерсиална нисша за развитие, шоуто им беше пирон. Като живо изпълнение Kreator-ите все още са в отлична форма и окончателно ме върнаха на тяхна страна с посланието си: “Религията разделя хората, вместо да ги обединява! Политиката разделя хората, вместо да ги обединява! Ние вярваме само в обединяващата сила на музиката и сме тук, за да правим музика!”
Motörhead – мост между поколенията
“We are Motörhead and we play rock’n’roll!” – дрезгавия глас на Lemmy е наелектризиращ и заразителен. На преклонната възраст от 68 години, нито треперещите му пръсти, нито отслабващия глас не могат да отнемат неповторимата му харизма. С вечната черна шапка с периферия, с косматата брадавица на бузата и врат изпънат нагоре към високо вдигнатия микрофон, легендарният фронтмен на една от най-емблематичните метъл групи виеше пресипнало като степен вълк по-силно от всякога. Lemmy и героите от Motörhead взривиха True Metal сцената на Wacken с деситилирана рокендрол емоция, пречистена в дебрите на времето. Запомнящи се парчета от сета им бяха “Rock It”, размазващият блус “Lost Woman Blues”, “Killed By Death” с гост-участието на Doro Pesch (единственото й участие във феста), както и унищожителната смъртна присъда наречена “Overkill”: “Rock ‘n’ roll ain’t worth the name if it don’t make you strut – don’t sweat it, get it back to you!”.
Sodom – мръсен траш и содомия
Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev
За добро или за лошо траш извергите от Sodom на чело с изкормвача на ангели Tom Angelripper не са се променили много от времето на Agent Orange и Persecution Mania. Мръсен траш, доизглаждащ и последните останали ви мозъчни гънки. Разбира се, “аз съм си от там”, както пее Светльо Хиподилски! Ето защо не ми беше трудно да се самовзривя поне няколко пъти със самоделни експлозиви като “Agent Orange”, “Sodomy And Lust”, “Remember The Fallen” и “Ausgebombt”. И все пак, за разлика от други метъл мастодонти, в Sodom не видях особено развитие за последните години. Все едно, Sodom са Sodom! Нищо не може да заличи славата им от 80-те, така че – шшшт! – за Sodom или добро или нищо!
Megadeth – има такава група
Както за всеки уважаващ себе си (и James Hetfield) верен почитател на Metallica (имам предвид онази “другата” Metallica от преди 91-ва), така и за мен беше валиден следния железен закон имащ силата на омертата на сицилианската мафия: не слушай Megadeth, не гледай Megadeth, Megadeth – няма такава група! Кавгата между двамата лидери Dave Mustaine и James Hetfield, довела до напускането (изгонването?) на първия от Metallica в далечната 82-а година, отдавна беше станала част от метъл фолклора на 80-те. Ето защо отидох малко насила и с много предубеждения на концерта на Megadeth на Black Metal сцената във Wacken. Е, срам, не срам, трябва да призная, че такава група не само че има, но трещи и реже като остриетата на струг – в буквален и преносен смисъл. Самият Mustaine, въпреки вроденото си надменно излъчване, е в по-добра музикална форма от всякога. Китарата се превръща в течна стомана под бързите му пръсти и солата му летят като железни ястреби в “Hangar 18”, “Skin O’ My Teeth”, “Symphony Of Destruction” и “Peace Sells”.
Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev
Accept – losers and winners
Може би аз остарявам и оставам заключен в ретроградните си вкусове отпреди 20 години, но Accept ми се видяха някак изкуствени. Шоуто беше на ниво, енергията също, стари хитове като “Restless And Wild”, “Fast As A Shark” и “Balls To The Wall” също бяха майсторски изпълнени. И все пак нещо липсваше. И това не беше легендарния фронтмен Udo Dirkschneider. Макар и да не притежаваше сценичното присъствие на Udo, Mark Tornillo се справяше не по-зле от него на вокалите. Но Accept бяха станали някак лъскави, някак модерни, някак пазарно конвертируеми… Знам ли, може би мнението ми е субективно, или е дори откровено погрешно. Надявам се да е така. Тъй или иначе за мен все пак беше чест да видя тези метъл герои на живо – ако не заради това което са, то поне заради това което са били. Accept винаги ще заслужават уважението ми, така че – шапки долу!
Saxon – кръстоносци на метъла
“Crusader, crusader, please take me with you!” – Saxon-ите все още смело коват ортодоксален хеви метъл, издържан в строгите канони на класици като Iron Maiden и Manowar. И го коват добре: от крилатите китари през имиджа и чистите вокали до бързите барокови сола. Никога не съм бил техен заклет фен, но концертът им беше приятно и романтично завръщане в праисторическата епоха на метъла.
King Diamond – кръстниците на блек-а
Не зная дали съществуват жанрове като “noir metal theater” или “black metal opera”, но ако има, то със сигурност King Diamond са техните създатели. Групата представи театрален метъл с разиграване на цели сцени с “ведра” средновековна тематика. Ритуалното изгаряне на вещица на сцената, както и убийството на нейното новородено посредством нежно размазване на черепчето му в земята, бяха само някои от постановките в които достолепния чичко King Diamond взе дейно участие. Облечен в традиционния си вампирски фраг и цилиндър, с емблематичната черно-бяла маска боядисана върху лицето, Kind Diamond доказа, че както гласът му така и енергията му за нови метъл подвизи не са намалели дори и с капчица вампирска кръв през годините. Сценичното шоу на групата беше истински пир за сетивата и заслужава да се види не само от верни олдскул почитатели на групата, но и от ценители на естетиката на жанра noir както и на изкуството на съчетанието на театър и музика.
Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev
Hatebreed – метълкор ураган
Hatebreed бяха моето лично откритие. Знаех групата само по име и за пръв път ги чух именно в този ден на Party Metal сцената в Wacken. Изпълнението им ме захвърли със страшна сила във кросоувър водовъртежа на 90-те, когато метълът преживяваше поредната си метаморфоза, съюзявайки се с братята от хардкор лагера. Hatebreed се оказаха чеда на същото онова време, създало легенди като Biohazard, Suicidal Tendencies и Madball: енергични, заразителни и истински! В края на сета си ме спечелиха окончателно за пламенната си метълкор кауза като изразиха благодарност към Slayer – “групата, която ни изтегли през годините като техен съпорт и която остава нашето най-голямо вдъхновение”. Съвсем уместно последва почит към паметта на покойния Jeff Hanneman с разкъртващ кавър на “Ghosts Of War”.
Amon Amarth – скандинавска митология и викингски идеализъм
С риск да бъда обявен за пълен профан ще ви призная съвсем откровено, че бях абсолютно незапознат с творчеството на Amon Amarth. По всичко личеше обаче, че също така бях и единственият подобен пишман-фен измежду цяла орда десетки хиляди верни почитатели. С абсолютна сигурност мога да заявя, че Amon Amarth бяха групата, която събра най-многобройната публика на фестивала. Редиците от хора, дошли да чуят викингите от Швеция, стигаше чак до постовете на охраната. При това всички до един бяха правостоящипросто, защото нямаше и половин квадратен метър празна земя, на която да се седне. Не мога да кажа, че Amon Amarth е моята музика, но определено можех да разбера причината за многобройните им поклонници. Освен с музикалната си виртуозност, групата неудържимо привличаше с идеализма и вярата си излъчвани от харизматичния фронтмен – огромен, 120 килограмов викинг с обезоръжаваща усмивка и вероятна родствена връзка с нордския бог Odin.
Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev
Другите луди касапи
Освен древните палачи, за които ви разказах по-горе, на феста присъстваха и дузина по-млади, но достойни метъл килъри. Ще се опитам да споделя впечатленията си за някои от тях в по-сбита форма.
Emperor: с уговорката, че блек метълът не е моята стихия и с предварителното извинение към някои верни фенове, които могат се почувстват засегнати от това, че изказвам ерес, трябва да призная, че Emperor ми се видяха скучни, еднообразни и насилени. Но както се казва – на всекиму своето. Може би просто не съм разбрал за какво иде реч.
Steel Panther: Steel Panther са забавна група, замислена като пародия на глем метъл жанра. С други думи разбирайте андрогинни персонажи подобни на глем “актове” като Mötley Crüe, Cinderella и L.A. Guns. В същото време Steel Panther са и леко циркаджийска група, която се опитва да тегли дивиденти, като напудря изпълненията си с (не)доволна доза евтин американски хумор с генезис – слънчева Калифорния: “C’mon, let me see all ye girlies show ‘em them titties!” Иначе, чисто музикално, те се справят професионално и стилът им е напълно издържан в традициите на глем жанра. Според скромното ми мнение обаче не казват нищо ново. Все едно, ако си падате по този тип забавление, ще се забавлявате и със Steel Panther.
Wacken Open Air 2014. Снимка: Бистра Величкова / Photo: Bistra Velichkova
Prong: стар култ, който за пореден път показа, колко много са изпреварили времето си, когато са се сформирали в края на 80-те. Твърдо останали верни на алтърнатив метъл стила си през годините, те все още се радват на вярна, макар и не многобройна група почитатели. Респект!
Hammerfall: герои на пауър метъла и вечни победители!
Children Of Bodom: завидна техника на Аlexi “Wildchild” Laiho. Зная, че са могъщи, но простете – не е моята музика.
Arch Enemy: има ли смисъл да се коментира група, която ви е впечатлила основно с вокалистката си? Абсолютно! За съжаление обаче, синекосата Alissa Gluz, присъединила се към Arch Enemy едва тази година, не може да бъде описана с думи. Тя трябва да се види и преди всичко да се чуе. Така че направете го! Преди това, само един тийзър: представяте ли си как звучи разярен френски булдог? Добре, а сега си го представете със синя коса.
Russkaja: метъл/пънк/ска веселяци от… не познахте! … – Виена! Купонджийска музика, която много добре влиза с литър (или три) Franziskaner.
Hellyeah: мислех, че никога няма да стъпя на концерт на група с подобно идиотско име! И щях да изпусна. Hellyeah бяха приятна изрод-метъл изненада от Щатите. [Чували сме, че там свирят и някои известни музиканти – бел. ред.]
Red Hot Chili Pipers: метъл експерименти с Шотландски гайди. Абсолютно успешни при това. Чуйте ги, ако ви се отдаде случай!
Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev
“We are all, all we need” или нещо като заключение
Двадесет и пет годишният рожден ден на легендарния фестивал Wacken Open Air беше моят личен Woodstock на 21-и век. С тази разлика, че напълно в духа на нашето прокълнато време, W:O:A не беше лятото на любовта, а лятото на “омразата”. Нека поясня!
След като през ’69-а хипарите на Woodstock не успяха да променят прогнилия ни свят с любов, през 80-те техните метъл братовчеди взеха факела на промяната от ръцете им и решиха да борят огъня с огън или по-точно: “Fight Fire With Fire”. Със своята привидна омраза, агресия и морбидни обсесии за смърт, унищожение и апокалипсис, метъл братството поднесе огледалото на своето изкуство към един лицемерен свят, в който зад усмивката, костюма и куфарчето е прикрита истинска, жлъчна омраза. Омраза, която сее реална смърт и цели терминално унищожение. През 80-те години метъл братството се вдигна на война именно срещу този свят. Тази война продължава и до днес, a W:O:A 2014 беше нейния 25-ти рожден ден.
Wacken Open Air 2014. Снимки: Неор Начев / Photos: Neor Nachev
Напуснах свещената Вакен-ска земя с възобновена надежда за спасение и победа, въоръжен с посланието на Kreator-ите:
“Религията разделя хората, вместо да ги обединява! Политиката разделя хората, вместо да ги обединява! Ние вярваме само в обединяващата сила на музиката и сме тук, за да правим музика!”
Повече информация за организацията на фестивала във Вакен, къмпинга и атмосферата във фестивалното градче, можете да прочетете в статията „25 години – метъл, къмпинг и бира във Вакен“ от Бистра Величкова.
Wacken Open Air 2015. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova
Хеви метъл музика, стържещи китари и бира събраха за 25-ти път близо 100 000 посетители на най-големия метъл фестивал в Европа и света – Вакен (Wacken Open Air), Германия. Тази година той отбеляза 25-та годишнина от създаването си през 1990 г. По традиция фестивалът се състоя 3 дни – тази година от 31 юли до 2 август. Събитието застъпва всички жанрове на метъла – от традиционните хеви и спийд метъл, симфоничен и готик метъл, през по-тежките жанрове като траш и блек метъл, до екстремните грайнд кор и дет метъл.
По-бърз : По-силен : По-шумен
“По-бърз : По-силен : По-шумен” (Faster:Harder:Louder) е мотото на тазгодишното издание на фестивала. И действително, групите участници доказаха това, както и самите посетители, куфеещи на тежката музика. На общо 6 сцени, за три дни излязоха над 130 музикални групи. Тази година хедлайнери бяха Accept, Hammerfall, Steel Panther, Saxon, Apocalyptica, Slayer, W.A.S.P., Children of Bodom, Motorhead, King Diamond, Sodom, Amon Amarth, Avantasia, Arch Enemy, Behemoth, Emperor, Megadeth, Kreator.
На метъл къмпинга: “Вакен!” вместо “Добро утро!”
Закуска пред караваната на къмпинга, на фестивала във Вакен. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova
Фестивалът във Вакен се провежда на площ от около 200 хектара, което съответсва по размер на 270 футболни игрища. За целта всяка година организаторите наемат земята от местни фермери. А самите местни в малкото северно градче вече са свикнали с тридневните стържещи китари и викове на фенове, и дори с усмивка се включват в купона.
Именно на тази огромна площ, освен сцените се обособяват и места за къмпинг, където посетителите разпъват палатки или паркират караваните си. Хората са толкова много, че палатките се нареждат буквално една до друга, с приблизително разстояние помежду им около 2-3 метра максимум. И това предразполага към спонтанни нови приятелства и споделена бира.
Българското знаме се вее съвсем близо до сцената, на концерта на Sodom във Вакен 2014 г. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova
Силните звуци на музиката от сцените достигат ясно до всички палатки. А когато концертите приключат, купонът продължава на къмпинга. След последния концерт към 2 часа сутринта могат да се видят събрани на групи фенове продължаващи да куфеят под звуците на як метъл от уредби захранвани от генератори до колите им. След тежък ден на един метъл фен, започнал в 11 часа сутринта, с първата група и изгледал поне 10 концерта до края на деня, заспиването под мощно дране на вокала на Slayer или Kreator е като лека приспивна песен. Заспиваш дълбоко и се събуждаш под същите звуци, при изгрев слънце. Когато излезеш от палатката, съседът отсреща, миещ зъбите си с бира (защото няма вода), те поздравява бодро със знака на метълите и вместо “Добро утро!” изкрещява силно “Вакеееееен”!
Бира и средновековие
Освен метъл и множество фенове облечени в черно, другият най-силно присъстващ елемент на фестивала е бирата. Все пак сме в Германия. А тук, както стана ясно, май има повече бира, отколкото вода. В малкото фестивално селце направено
близо до сцените – Wackinger village, което наподобява събор, се предлага храна – вурстове, наденици, огромни шишчета, пържени картофи и литри бира. На дървени пейки големи групи от хора вдигат наздравици, което малко напомня на известния Октобер фест в Германия. Във Wackinger village, освен разнообразна храна, се предлагат и различни забавления – борба с чували, удряне с чук, жени и мъже облечени във футуристично средновековни облекла, с които посетителите могат да се снимат. Също така, в друга част на фестивалното градче има кеч и стриптийз.
Разбира се, при толкова много бира, да останеш трезвен на фестивала, е повече от предизвикателство. Именно за това не една бяха жертвите, буквално паднали в неравната борба с алкохола. Сред алеите на къмпинга, докато тълпи от фенове вървят и пеят развеселени, често се срещат прегърнати “добри” приятели, които се подкрепят един друг. В един момент, единият неочаквано се свлича на земята. Опитват се да го вдигнат, но той остава там и просто заспива. Това се оказва често срещана
Фен изтощен от метъл и бира, заспал между палатките. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova
гледка – проснати някъде пред сцените, сред тълпата или между палатките заспали в пиянски унес фенове. Разбира се, понякога се налага намесата на медицинските екипи, които когато положението е по-сериозно, изнасят човека на носилка, в линейка. И въпреки множеството подпийнали хора, нямаше сериозни побоища или инциденти в резултат на употребата на алкохол. Всички посетители са много приятелски настроени, отворени за купон, нови запознанства и раздаващи безплатни прегръдки.
Организация и подготовка в немски стил
Къмпинга на метъл фестивала във Вакен. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova
Впечатляваща е добрата подготовка и организация на фестивала. За всичко беше помислено. Вярно, фестивалът се прави за 25-ти път и организаторите имат опит, и все пак си заслужават възхищението и поздравленията за всичко. Подобно събитие с близо100 000 хора предразполага към всякакви ситуации, инциденти, побоища, кражби, здравословни проблеми и т.н. Медицинските екипи пристигаха бързо при необходимост, полиция патрулираше постоянно из къмпинга, бодигардовете стриктно проверяваха багажите на входовете при влизане във фестивалното селце и преди сцените. Имаше забрана за внасяне на всякакви стъклени бутилки. И наистина никъде нямаше стъкло в къмпинга, което е важно, защото много хора се разхождаха боси, а и седяха и лежаха на земята. Освен това, всеки ден минаваше камион за боклук, който раздаваше чували за боклук. И да, въпреки броя на хората и морето от палатки – на къмпинга е чисто и хората си изхвърлят боклука в предназначените за това места.
Фенове насядали пред метъл сцената в очакване на любимите си банди. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova
Също така, на фестивала беше забранено воденето на всякакви домашни любимци. И действително нямаше никакви кучета, говорим за домашни, а за улични е излишно да се споменава, когато сме в Германия. Интересно е, че стриктните правила за престой на къмпинга и на фестивала, се спазваха от посетителите и никой не смяташе себе си за по-специален, за когото правилата не важат, както например се случва много често в една позната балканска страна… Такъв фестивал, отново напомня колко много има да се учим от германците, по отношение на организираност, точност и спазване на правила…
Crowd surfing on Wacken 2014. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova
Друг пример за добрата организация е това, че групите излизаха точно под час, както бяха обявени в програмата. Все пак на ден, на всички сцени излизаха над 30 групи. Това означава, че дори една група да закъснее, цялата програма ще се обърка и ще настъпи хаос. И още – посетителите бяха информирани, че след последния концерт в последния ден до 12 на обяд всички трябва да са напуснали къмпинга. И наистина, веднага след финалните песни на закриващата група, хората бързо и организирано се отправиха към палатките си и започнаха да стягат багажите си. Изведнъж, всичко затихна, от палатките не се чуваше музика, хората притихнаха – фестивалът свърши! И тук сякаш важи онази фраза за германците – когато работят – работят, когато се забавляват – се забавляват.
Душове, тоалетни, вода
Метъл си мие косата на чешмите за питейна вода в къмпинга. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova
Сигурно се питате на събитие с близо 100 000 човека, как точно се решава проблемът с тоалетните, душовете и питейната вода. Из целия къмпинг във Вакен има няколко пункта за тези нужди. Тоалетните са два вида – химически, които са безплатни, и – платени, които са направени като нормални тоалетни с канализация. За тях се плаща 0.50 евро. Препоръчително е да ползвате платените. Те се почистват
Опашка в 11 ч. сутринта за платените тоалетни във фестивалното градче, във Вакен. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova
редовно, след всеки човек. Вярно опашките пред платените тоалетни са по-големи, но бързо вървят. Подобни опашки стават и за душовете, които са разделени на мъже и жени. Душовете са около 20 на пункт и не са обособени в отделни кабинки. Цената за ползване на душ еднократно е 2.50 евро. По отношение на водата, има няколко обособени района с чешми, с чиста вода за пиене, която е безплатна.
Фестивал отвoрен за инвалиди и пенсионери
Пенсионери и инвалиди на фестивала във Вакен, Германия. Снимки: Бистра Величкова/Photos: Bistra Velichkova
Още един знак, че се намираме в развит и цивилизован свят е фактът, че организаторите на събитието бяха помислили и за хората, които са инвалиди. Посетители, които са инвалиди можеха да присъстват на фестивала, благодарение на организираната за тях помощ от служители на събитието. Имаше пункт, където тези хора можеха да получат необходимата помощ от асистент, който да ги придружи до сцените и концертите.
Освен това, в един от дните, малка група от възрастни хора от старчески дом, в инвалидни колички, също бяха дошли. За миг те се сляха напълно с групата приятелски настроени метъл фенове, които ги наобиколиха с прегръдки и весели викове. В отговор, някои от възрастните хора дори показваха метълския знак. Вниманието към тези две групи – хора със здравословни проблеми, с инвалидни колилчки и възрастните хора, които остаряват в самота, направи силно впечатление и за пореден път германците доказаха, че заслужават уважение.
Фестивалът в малкото северно градче Вакен, в Германия е проведен за пръв път през 1990 г. Тогава присъстват около 800 посетители, а групите участници са само немски. С годините, популярността на фестивала се разраства и през 1997 г. вече са близо 10 000, а групите – 47. В началото фестивалът се е провеждал само 2 дни, като са участвали предимно класически метъл групи. През годините във Вакен са поканени да свирят някои от най-известните метъл банди, които след участието си на фестивала записват албум с живото си изпълнение. Сред групите излизали на сцената във Вакен са легенди като Iron Maiden, Sepultura, Judas Priest, Blind Guardian, Amorphis, Kreator, Sodom, Slayer, Twisted Sister, W.A.S.P., Annihilator, Motörhead, Helloween, Hammerfall, Nightwish, Crematory, Dimmu Borgir, Cradle of Filth, In Flames, Gamma Ray и други.
За да се стимулират нови метъл групи, на много места се организират т.нар. “метъл битки” (от англ. „Metal Battle“), за които прохождащите групи могат предварително да се запишат. Тези “битки” се провеждат в по-малки клубове с местни групи. Победителите, избрани с жури, имат шанса да свирят пред голямата публика във Вакен.
Wacken 2015 – Sold out!
Билетите за Вакен 2015 г. – вече са свършили
Фестивалът е толкова популярен, че билетите за следващата година, свършват няколко дни след края на предишния фестивал. Например, билетите за 2015 г. бяха изкупени в рамките на 24 часа след последния ден на събитието. На самия фестивал могат да се видят хора, които продават билети, но ако човек иска да е сигурен, че ще успее да види любимите си групи по-добре е да не разчита на това. Цената на билета на човек, за фестивала във Вакен за 3 фестивални дни е 160 евро.
Двойна измама / Double Delusion 