"Животът е само миг между две вечности" – Платон / "Life is a moment between two eternities" – Plato
Category Archives: Литература
В раздел „Литература“ ще намерите публикации свързани с важни и актуални събития от света на литературата. Ще се публикуват новини във връзка с излизането на нови книги, интервюта с писатели, поети, редактори и критици. Ще се концентрираме предимно върху случващото се на българската литературна сцена, но това не изключва публикации на статии и творчество извън границите на страната ни.
Майка и дъщеря пътуват до село всяка събота и неделя, където се е изолирал от шума на света бившият романтик, днес скептик – бащата („Скептиците са едни дълбоко разочаровани от живота романтици.“, стр. 240). Всяка глава в новия роман на Людмил Тодоров „Смяна на оптиката“(Изд. „Ентусиаст“, 2022 г.) започва с това как двете жени пътуват към селото. Действието се разказва през погледа на дъщерята. Самите пътувания се оказват по-скоро пътувания към разбиране и осмисляне на семейните отношение. Защо бащата (художник на детски книги) е разочарован от света и се е изолирал на село, без да иска да вижда никого? Защо е толкова мрачен и мълчалив? Защо майката – точно обратното – вижда винаги положителното във всичко? Защо той се е превърнал в отшелник, а тя „е до гуша потънала в делника“? Тези въпроси си задава дъщерята, която е раздвоена между двата характера и двата подхода към живота. Самата тя е с различни очи, дясното ѝ око е синьо – като очите на баща ѝ, а лявото е светлокафяво – като очите на майка ѝ. Това ѝ позволява да може да „смени оптиката“. Част от семейните отношения и неразбирателства е и братът, който е студен и практичен юрист, критикуван от баща си, че работи като „адвокат на мафията“.
Всъщност като се вгледаме по-внимателно, ще видим, че основното свързващо звено в семейството е майката. Тя е тази, която се опитва да върне бащата отшелник към живота, организира празник за 60-годишния му юбилей, кани го на социални събития, на които той отказва да отиде. Всяка събота и неделя тя ходи на село при него, за да му сготви храна и да го види дали е добре, въпреки че той отказва да говори дори с нея и се затваря в кабинета си да рисува. Въпреки всичко майката чувства „емоционално задължение“ към него. Тя поддържа връзка и със сина и винаги го кани на семейните сбирки, въпреки че той не е в добри отношения с баща си. В крайна сметка никой не разбира защо майката прави всичко това и защо е толкова позитивна към живота. А може би дълбоко в себе си не е такава, опитва се да бъде позитивна и да обича всички, защото това е начинът да задържи семейството цяло.
Объркана от различните характери на родителите си, отношенията в семейството и собственото си лутане в живота, главната героиня намира успокоение, като седи сама на чардака на къщата и гледа към Големия хълм и Малкия хълм, които метафорично нарича Онова отсреща. Онова отсреща веднага напомня на Естеството от „Шлеп в пустинята“ (2012 г.), друг роман на Людмил Тодоров. За Естеството той говори още в разказа „Добри Михов слезе в Дъбово“ от сборника „Да изгубиш Мечо Пух“ (1988 г.)[1]. Естеството и Онова отсреща са метафори, които сякаш дават решение и смисъл на обърканите герои. Това най-често е природата, в която като се взрем, виждаме себе си и смисъла на съществуването си.
Освен тази връзка между романите „Шлеп в пустинята“ и „Смяна на оптиката“ може да се види и друг паралел – и в двете книги се засяга темата за семейните взаимоотношения, за изпарилата се любов между двама съпрузи, която остава неизказана, затънала в битовизма на делника. „Как бих искала да усещам майка си и баща си по начина, по който ги усещам в момента, а не в задушаващите рамки на делника!“, казва главната героиня в „Смяна на оптиката“. А темата за скептицизма към живота на бащата веднага можем да свържем с едноименния роман на писателя „Скептици“ (2013 г.), както и с романа: „Разглобено лято“ (2014 г.).
Людмил Тодоров, писател. Снимка: Личен архив
Правейки тази връзка с предишните книги на Людмил Тодоров, можем да проследим някои основни теми, които го вълнуват. Интересното е, че и в „Смяна на оптиката“, и в „Шлеп в пустинята“ сложните отношения между майката и бащата завършват с раздяла. Раздялата в „Смяна на оптиката“ се случва някак изненадващо. Един ден отново на път за село майката просто казва на дъщеря си, че иска да се раздели с баща ѝ. Дъщерята не може да повярва и трудно преживява този факт. „Онзи, който е готов да се изненада от очевидното, е роден философ“, размишлява дъщерята. Странното е, че макар родителите да се разделят, майката продължава да ходи на село, да готви и да се грижи за бащата. Всичко продължава по старому. Единственото, което се е променило, по думите ѝ е, че няма вече „емоционални задължения към него“. Тази формална раздяла, предизвикана от майката, всъщност представлява особено продължение на любовта и грижата към съпруга ѝ.
Дъщерята – като плод на любовта между двамата, като наследила характерите и особеностите им, разсъждава през целия роман върху отношенията им: И двамата обичат различността на другия, дори когато тя им вреди. Ако татко беше склонен на компромиси, като повечето нормални мъже, мама едва ли щеше да го обича толкова силно, и обратно – ако тя можеше да отсява триците от брашното, той нямаше да се обвърже с нея завинаги. Хората се прехласват от невижданото, от непознатото. Дали татко е станал прекалено познат на мама? На какво иначе да отдадем нейното отчуждение?
Важно е да отбележим, че освен писател Людмил Тодоров е утвърден сценарист и режисьор. Това веднага може да се усети в естествените и динамични диалози в „Смяна на оптиката“. Някои от филмите, чиито създател е той, са: „Миграцията на паламуда“, „Шивачки“, „Емигранти“, „Любовното лято на един льохман“, „Бягащи кучета“ и др.
В заключение, можем да кажем, че романът „Смяна на оптиката“ ни казва колко е важно да можем да погледнем през очите на другия и да можем да „сменим оптиката“, за да го разберем по-добре. А, ако не можем да го разберем, можем просто да го обичаме, докато гледаме към Онова отсреща и се зареждаме със смисъл.
Разказът „Нар“ на Бистра Величкова в сп. „Жената днес“, бр. декември/януари 2023 г.
Ядем нар, зрънцата му се пропукват между устните ти, киселият сок навлиза, оцветява езика ти. Аз вкарвам моя в устата ти и усещам затопления кисел сок. Eзиците ни се борят стремглаво, въртят се, бутат се един друг, нямаме време да преглътнем сока, той се стича по устните ни, по шията. Ти спираш за момент и с език започваш да преследваш една червеникава капка сок от нар, която се стича по врата ми, решен си да я гониш с език по цялото тяло, стигаш до гърдите, където тя бързо се претопява в деколтето на блузата. Поглеждаш ме. Гледаме се дълго и продължително в тъмната и студена декемврийска нощ. И двамата сме замаяни; От неочакваната среща, от случайната целувка в три през нощта на пейка пред Народния театър, от яденето на нар, който откраднахме от някакво Коледно парти, където се запознахме, от внезапната страст, с която ни заля сока му, от снега, който бавно натрупваше около нас и създаваше бяла магия. В този момент нямахме минало, нито бъдеще. Имахме един случаен миг заедно. Нямахме приятели, роднини, не познавахме никого, нямахме професии, банкови сметки, сметки, нямахме нищо. Само аз и ти. И това беше толкова освобождаващо. Съвършено. Всичко беше само два погледа в нощта, дъх от устните, който излиза като пара и стопля зимата, снежинки падащи и топящи се върху клепачите. Ти запали цигара. Видях, че запалката ти е марка „Зипо“ и веднага си представих как с нея бих направила това, което прави непреодолимата любов Ина на Пасков в „Аутопсия на една любов“. Исках да направя това, точно с теб, да я вкарам там, а ти да я изкараш с език и да запалиш втора цигара. Усещах, че всяка подобна откачена идея ще ти хареса и ще можем да полудеем заедно. Романтика и развратна страст се сливаха така естествено и плавно, както прегръдките ни в нощта. Във всичко се допълвахме. Исках да те обичам, да се целуваме нежно в приглушена светлина от свещи и в същото време изграях от страст да се целуваме до кръв, да оставяме белези по врата и тялото си, да разсичаме с вик нощта и да се сливаме в едно. Ти беше всичко, което съм търсела. Животът придоби смисъл само за миг. Молех се тази нощ да не свършва, молех се да продължи и утре, ей така, да прескочим деня и да останем замръзнали в прегръдка насред снега в парка; Затрупани от студената бяла пелена. Да се превърнем в статуи на вечността, статуи на смисъла, който се случва понякога и винаги внезапно, случайно, като гръм от ясно небе, трае секунди и ако оцелееш след този взрив, го помниш цял живот. Ще оцелеем ли заедно?!
***
Разхождаме се в парка с децата си, държим ги за ръка, а те подскачат весело и ловят в шепи прехвърчащите снежинки. Ти си уморен от работа, аз от грижи за децата. Върху лицата ни играят коледните светлини на украсата пред Народния театър, сякаш в ритъм с музиката на уличния цигулар. Изведнъж децата се втурват да тичат, за да се покатерят на две заснежени статуи замръзнали в прегръдка. Качват се върху рамената им с весели викове. По едно време идват към нас и ни носят някаква червеникава топка примесена със сняг.
– Какво е това, мамо? – питат те като го поднасят към ръцете ни. – Намерихме го между тези две статуи, ето там!
Двамата се споглеждаме, усмихваме се и ти отговаряш:
– Това, деца, е нар. Върнете го на статуите. Те имат нужда от него!
БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, брой декември/януари 2023 г.
Камъните затискат миналото, плочи с гравирани имена, снимки, години. Човешки съдби минават през вековете, повтарят се, изчезват. Опитват се да се върнат, пробиват пръстта като треви, здравец и диви цветя. Въздухът тежи с мирис на пламък, изгарящ восъчна свещ, пролетно ухание на преходност, на живот след живота. Страх и успокоение в едно, че всичко има начало и край, начало и край, Начало…
ЖИВЕЯ С ЕДНО ОТСЪСТВИЕ
Живея с едно отсъствие, прегръщам го за лека нощ, говоря си с него. На негово място имаше човек, който винаги е бил до мен, сигурно присъствие, като смяната на сезоните, като лято, което изчезва в зима, като миговете, които се претопяват в спомен, като снимките, които избледняват с времето, като вещите му, които остават дълго време, след като него го няма. Баба. Очила, часовник, фенер, лупа, разпиляни вестници с новините на деня. Само новината за отсъствието си не може да прочете. Отметната завивка на леглото, сякаш ей сега се приготвя да си легне. Ядем черен шоколад, както правим винаги вечер и си говорим дълго, преди заспиване. След това и двете се превръщаме в отсъствие. Докато спим не знаем, че ни няма. На сутринта само аз съм тук, в прегръдките на най-силно присъстващото отсъствие.
Стихотворения на Бистра Величкова в Алманах „Огоста“ – 2022 г., бр. 10, стр. 140-141
УТРЕ БЕШЕ ВЧЕРА
На Невена
Когато стана малка ще съм бебе и ще мога да влеза пак в корема на мама, но още съм голяма и ям тайно шоколадче с дяволчето Фют. Утре бяхме на море и ям сладолед във фунийка, но вълните отнесоха пояса ми еднорог и никой не го видя, защото не съществува. А вчера пък, ще ходим при баба и дядо, защото съм на 10 години, Но днес вече съм на 3. И мога да имам рожден ден всеки ден и да стана на 100, без да казвам на никого. Когато стане друг ден, миналия ден или утрешния, когато стане не този ден, ще бъда голяма, колкото мама и ще мога да си се карам сама на мен. Но сега, само си играя на майка и карам мама, която е дете да си изяде супата. Защото чушки, домати, който не яде, той не може да гледа „Прасето Пепа“.
БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
* Стихотворенията на Бистра Величкова са публикувани в Алманах „Огоста“ – алманах за литература, изкуство и култура – Монтана 2022 г., бр. 10
„Класика в жанра“ (Изд. „Сиела“, 2021 г.) е сборник с хумористични разкази от колекцията на в. „Стършел“. Разказите са подбрани от Михаил Вешим (настоящ главен редактор на вестника) и Румен Белчев (журналист във вестника). Сборникът излиза по повод 75-та годишнина от създаването на в. „Стършел“. В книгата са отпечатани текстове на някои от най-добрите автори, публикували на страниците на изданието, през годините.
Прави впечатление, че разказите, макар и писани от различни автори са в един и същи стил и дух, а именно „стършеловият“, начинът, по който се пише във в. „Стършел“. Това има, както своите хубави страни, така и не съвсем. Тъй като макар и интересни и забавни, разказите създават усещането за еднотипност. Структурата и идеята на хумористичните разкази си прилича. Езикът, маниерът на писане – едни и същи. От друга страна, така се прави една представителна извадка на стилът във в. „Стършел“. В сборника са събрани едни от най-добрите хумористични български пера – Станислав Стратиев, Марко Ганчев, Йордан Попов, Мирон Иванов, Михаил Вешим, Радой Ралин, Румен Белчев, Чавдар Шинов и други. Въпреки това, има разкази, които звучат не толкова смешно всъщност, някак с неразбираем край, който стереотипизира героите и търси банален хумор (Например, разказът „Неозаглавен разказ“ от Антон Антонов – Тонич), банален е и опита за хумор в последния разказ „С д-р Божанов, доказваме, че Хемингуей е бездарник“ от Ясен Антов.
Силно впечатление прави разказа на Станислав Стратиев – „Животът, макар и кратък“. В него по много умел начин се представят абсурдите на държавната администрация и бюрокрация, и искрено те кара да се смееш. Разказът на Петър Незнакомов „Бай Гъцо Мърдавицата и Въргозуняка“ разсмива със селско архаичния диалект. Разказът на Йордан Попов „Една българка“ също е майсторски написан с хубав хумор, но разбира се отново в класическия „Стършелов“ стил, в който се усмива известна ситуационна шега – българинът попаднал в чужбина. Разказът „Гаро Папазян събира приятели“ на Чавдар Шинов също е хубаво написан, но краят би могъл да бъде по-вълнуващ и с по-голяма изненада за читателя.
Сборникът с разкази „Класика в жанра“ е наистина чудесно четиво за всеки, който обича стила на в. „Стършел“, а ако не е чел вестника е добър начин да се запознае с най-добрите му автори. Като читател, който би искал да научи повече за авторите в сборника, ми липсваше биографична бележка за тях.
в. „Литературен вестник“, бр. 45, 21-28.12.2022 г.
Литературното събитие на 2022 г., лично за мен, е издаването на стихотворенията на Виктор Пасков. Вярвам че за всички ни беше голяма изненада да разберем, че авторът на шедьоврите: „Балада за Георг Хених“, „Германия – мръсна приказка“, „Аутопсия на една любов“ и други, освен прозаик, е и много талантлив поет. „Снегът, студът, декември и обратно: / аз – най-самотното дете на „Жданов“, със цигулка, / докоснат от скръбта невероятно“, казва Пасков в стихотворението „Анемия“. Дълги години тези стихове остават в личния архив на писателя, докато не са предложени от съпругата му и негов преводач на френски, проф. Мари Врина-Николов, за издаване. С отсяването на стиховете и оформлението на книгата се заемат – Георги Господинов, Иван Ланджев и Захари Карабашлиев.
Литературното анти-събитие за 2022 г. е отказването на финансова подкрепа на артистичната програма на Фондация „Прочети София“ за 2023 г. от Национален Фонд Култура (НФК). Отказът от финансиране носи голяма загуба за българския литературен живот, тъй като „Прочети София“ в последните години създаде много градски събития, извади литературата от книгите, библиотеките и университетските скамейки. Това се случи чрез т. нар. „Литературни маршрути“, които чрез градски разходки, разказват по увлекателен начин литературната история и непознати факти за български писатели и поети. На Фондация „Прочети София“ е и инициативата „Скритите букви“ – пейки под формата на букви от кирилицата. Към всяка от тях има и стихотворение на съвременен български поет. Пейките-букви са посетили различни градове, между които Париж, Берлин, Будапеща, Брюксел, Мюнстер, Франкфурт и др. Фондацията стои и зад реализацията на 7 (от общо 10) издания на Софийския международен литературен фестивал на Асоциация „Българска книга“.
Бистра Величкова
* Текстът е публикуван в рубриката „Литературно събитие и антисъбитие на 2022 г.“ на в. „Литературен вестник“, бр. 21-28.12.2022 г.
„Когато пиша, съм като вампир, който смуче от характерите и историите на хората.“ Разговор с испанската писателка Елиса Ферер за романа ѝ „Сезонът на осите“ в „Портал Култура“.
Елиса Ферер е испанска писателка, родена е през 1983 г. във Валенсия. Завършила е аудиовизуални комуникации в Университета във Валенсия и писане на сценарии за игрални филми в Училището за кино в Мадрид (ECAM). Работила е като сценарист за киното и телевизията, публикувала е статии и стихове в различни списания. Печели стипендия за магистратура по творческо писане в Университета в Айова, САЩ, където пише черновите на бъдещия си първи роман „Сезонът на осите“. Той получава Наградата на критиката в Испания и е номиниран за Eвропейската награда за литература през 2020 г. На български език книгата излезе през октомври тази година, в превод на Калоян Игнатовски, с марката на издателство „Колибри“. Елиса Ферер гостува на Софийския международен литературен фестивал в началото на декември 2022 г. Срещнахме се с нея, за да ни разкаже повече за вдъхновението и процеса на написването на романа си „Сезонът на осите“.
Това е първият ви роман. Преди това сте писали стихове, сценарии за кино и телевизия. След опита ви в тези жанрове как решихте да напишете роман?
Когато бях малка, сестра ми, която също пише, ми разказваше много приказки. Тя ги пишеше и рисуваше картинки към тях. Покрай нея, още преди да знам азбуката, ми се искаше и аз да напиша нещо. Още като дете съм писала стихове и различни текстове. Когато навърших 14 години, реших че искам да съм режисьор в киното. Така започнах да чета всякакви книги и бях наясно, че искам да уча аудио-визуално изкуство и да бъда свързана с киното. Преди да завърша университета през 2008 г., работих в много известна продукция за сериали в телевизията. По време на икономическата криза през 2008/2009 г. в Испания обаче останах без работа. Наложи се да започна работа в офис, нямаща нищо общо с писането. Беше ужасно отегчително. Във Фейсбук започнах да пиша текстове, които обединих под заглавието „Форми на модерно самоубийство“. Измислях си персонажи, свързани с хората от моята работа, които бяха много скучни личности. В мен имаше един вътрешен глас, който много силно ме движеше. Той беше ироничен и гневен. И тогава осъзнах, че много искам да се върна към литературата и да започна да пиша отново. Започнах да посещавам уъркшоп по творческо писане и се върнах към писането.
Мислите ли, че писането на роман е по-задълбочено, отколкото писането на сценарии, на диалози?
Много е различно. Това е друг език. Мисля, че пак е сложно. Това, което на мен ми дава литературата, е, че със силата на думите мога да повдигна светове, без да имам нужда от една цяла продукция зад себе си, както е в киното. Обичам звученето на думите. Когато говорим за телевизионна продукция, то се губи.
Имах честта да получа стипендия за магистратура по творческо писане на испански език в Университета в Айова, САЩ. Именно там започнах да пиша историите за героинята ми Нурия (главната героиня в „Сезонът на осите“). Всичките ми състуденти и учителите там ми казваха, че това не са просто истории, а роман. Писах го в периода от 2016 г. до 2019 г.
В романа героинята Нурия води монолог. В книгата липсва описателната част, така типична за класическия роман. Това всъщност прави текста много жив. Сякаш читателят наистина се среща и говори с героинята като с реален човек.
За мен беше много важно да разкажа цялата история през очите на Нурия. Единствено през филтъра на нейното мислене може да се разбере връзката с майка ѝ и с баща ѝ. Този неин монолог ми помогна, за да покажа на читателите как тя се приближава към своята майка. Също така, именно по този начин може да се разбере самият процес на мисли и чувства на Нурия, защото тя е човек, който обвинява майка си. Само в разговора със самата себе си, с детето, което е била, може да се проследи причината за това.
Ще си позволя да ви задам един въпрос, който често се задава на писателите – доколко в романа ви има автобиографичност и доколко фикция?
Тази книга е абсолютна фикция. Когато представях романа в Испания, баща ми винаги идваше и казваше: „Ето тук е бащата, който липсва. Тук съм“ (смее се). След като прочете романа, баща ми ме е питал: „Елиса, имаш ли нещо да ми кажеш, което не знам?“. За щастие аз имам много добра връзка с моя баща, за разлика от героинята в романа.
А има ли прототип от реалния живот, от когото сте черпили вдъхновение за образа на главната героиня?
Когато пиша, аз съм като вампир, който смуче от характерите и историите на всички хора, които са около мен. Да, познавам хора, които са преживели подобни случки като главната ми героиня. Отстрани създаването на роман изглежда малко мистично, но всъщност не е така. Нурия я чувствах като моя приятелка, която в процеса на писане все повече опознавам.
Когато писахте романа, бяхте ли с идеята, че трябва да следвате класическата структура на романовия разказ?
Усетих глас, който исках да разнищя, да го разбера докрай. Когато стигнах до средата на книгата, вече знаех какъв ще бъде финалът. Исках да бъде анти-кулминационен. Исках, когато читателят приключи да чете тази книга, да си каже, че животът продължава. Животът на Нурия продължава. На мен ми харесват естествените финали. Не тези с фойерверки накрая. Самият живот е такъв, той няма развръзка. Бих искала да си личи, че литературата отразява живота.
Впечатляващо е, че в целия роман успявате да запазите динамичния ритъм на разказване. Човек като чете, постоянно иска да разбере какво ще се случи. Няма момент, в който да му доскучае. Изглежда написан на един дъх.
Аз съм много завладяна от стила. Искаше ми се езикът да отразява стреса, който преживява Нурия. Всяка глава от романа ми отнемаше около три седмици. Като напишех дадена глава, я четях на глас и я записвах с телефона си. След това си пусках записа, за да чуя как звучи. Всички думи, които ме препъваха в разказа, ги махах. Исках да предам гласа на улицата, да е жаргонен, истински. Трябваше много здрава работа, за да направя езика естествен и близък до разговорния.
В новия ми роман, за сметка на първия, има много лъжи, защото става дума за човек, който е лъжец. Ако в първата книга е имало кратки изречения, сега работя с много дълги и завъртени изречения. Защото, когато лъжем, ние много увъртаме и измисляме.
Защо избрахте именно символа на „осата“ в романа? Имате ли някаква лична връзка или вражда с осите?
Това е единственото автобиографично нещо в книгата. Не съм алергична, но много ме е страх от осите.
Може ли да се каже, че сезонът на осите в житейски аспект е моментът на малки ужилвания – спомени от миналото, които те карат да се замислиш и да разсъждаваш върху това кой си ти?
Много ми харесва вашата интерпретация! Това е точно така. За Нурия осите представляват травмата от едно минало, което се връща в спомените ѝ. Ухапването, което се връща и напомня за себе си в настоящето. Сезонът на осите е през лятото, а лятото е много важен сезон за романа. Също така, когато тя разбира, че е алергична към осите, се свързва по много травматичен начин с майка си. Така че тази интерпретация е съвършена!
В контекста на пандемията, която засегна всички ни, може ли да се каже, че КОВИД-19, беше вид „ужилване“ за целия свят?
Абсолютно. За всички това беше много болезнено ужилване. Когато бяхме затворени, аз даже не можех да пиша. Това беше парализиращо усещане.
Мислите ли, че след това световно „ужилване“ хората ще станат по-добри, ще се уплашат и ще се смирят?
Не. Ние видяхме, че не става така. Много бързо забравяме. Мисля, че загубихме възможността да се самоанализираме.
Елиса Ферер. Снимка: Личен архив
Бихте ли ни разказали за пътя на книгата? Когато я издадохте, бяхте ли със самочувствието, че след като имате опит като сценарист и сте се наложили в тази сфера, книгата ви ще има успех?
Когато започнах тази книга в Мадрид, аз работех като административен сътрудник в офис. Когато отидох в Айова, не си представях, че ще се получи тази книга. Когато изпратих романа за конкурса на „Тускетс“ (много известна издателска къща в Испания), не съм си помисляла, че мога да го спечеля. Наградата в „Тускетс“ и след това номинацията за Европейската награда за роман бяха изключително голяма изненада за мен и много вълнуващи събития. Те се случиха по време на пандемията, когато всички бяхме затворени по домовете си. Тези успехи бяха наистина ободряващи.
Това даде ли ви увереност, за да продължите да пишете?
Да, разбира се. Успехът, освен че ти дава много сили да продължиш да пишеш, те кара да бъдеш и много отговорен за това, което пишеш в бъдеще. Истината е, че полагам много усилия да напиша втория си роман, върху който работя в момента. При първата книга хората не ме познаваха и не беше ясно дали ще ме прочетат. Сега вече знам, че ще има хора, които ще отворят книгата ми със сигурност, и това носи отговорност какво ще им предложа.
Опитвате ли се да промените нещо в начина и стила на писане, нещо, което искате да направите различно от първата книга?
В момента не съм в състояние да прочета първата си книга, защото ще започна отново и отново да я редактирам. Това се случва винаги, не спираш да поправяш и редактираш. Историята, която пиша в момента, е много различна. Разбира се, че има и моменти, почерпани от личния ми опит. Такива са например диалозите, свързани с действието. Вторият ми роман има повече връзка с реални истории от живота. Разказва се за човек, който е извършил измама през 80-те години. Мислила съм за автобиографичните моменти, но фикцията ме забавлява много повече. Харесва ми да си измислям.
Според вас трябва ли нещо да ти се е случило, за да можеш да го опишеш по-истински, или добрият писател може да опише автентично и неслучили се истории?
Аз самата, когато чета книги, не се интересувам дали е реалност, или фикция това, което пишат авторите. За мен е важно да е разказано автентично. Понякога чета романи, които са писани по действителен случай, каквито са например мемоарите, но звучат като измислица. От друга страна, като се събереш с приятели и разказваш някаква случка, дори да ти се е случила наистина, правиш от нея фикция.
Имате ли режим на писане, норматив на ден да пишете определен брой думи?
Много работя и пиша много, но нямам конкретен режим или норматив. Сега например работя в радиото и имам малко време за писане. Казвам си, че ще стана в седем сутринта, ще пиша два часа и тръгвам за работа. Много пъти, разбира се, не се случва така, както го планирам. Когато получих нова писателска стипендия в Утрехт (Нидерландия), имах възможност да пиша, без да спирам, по 8–9 часа на ден и беше прекрасно. Както знаем, на всички писателки им трябва една стая само за тях. И също така по възможност да не работят на друго място и да могат да се отдадат на писане. Сега, когато приключвам романа, вече си казвам, че на ден трябва да пиша поне по една страница.
Автор на интервюто: Бистра Величкова
Интервюто с писателката Елиса Ферер се проведе благодарение на симултанния превод на Весела Петрова – преводач от испански език.
Бистра Величкова (р. 1986 г., София) е доктор по журналистика от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и магистър по Европейски науки от Университета в Твенте и Университета в Мюнстер. Като журналистка е работила и публикувала в различни печатни и онлайн медии, между които: в. „Труд“, в. „Преса“, в. „Дневник“, БТА, в. „Култура“, „Литературен вестник“, в. „Стършел“, LiterNet, Е-vestnik, WebCafe, OFFNews, сп. „Жената днес“, Fiction Writers Review (САЩ) и др. Авторка е на сборника разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (2014) – Първа награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, и на поетичната книга „Бог в очакване на дилъра“ (2018) – номинация за Наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев“.
* Интервюто е публикувано за първи път в „Портал Култура“, 20.12.2022 г.
С Отвертката знаех, че няма да ни се получи още като го видях да цикли сам срещу „живата“ си бира на рождения ден на Рапърката. Е, нямаше какво да губя, пред напудрените режисьорчета, казах си. Гостите на партито бяха предимно арт хора, с артистични шалчета, специални шапки, с цигари в табакери и погледи, които гледаха леко отгоре всички, които не се занимаваха с изкуство и по-конкретно с театър и кино. Рапърката ми поръча коктейл и ме заведе на една от масите, пълна с артисти, режисьори и сценаристи. Аз автоматично се смалих до размера на стрък трева, затрупана от силното его на всеки един и осъдителни погледи, дали съм една от тях. Запознах се с режисьорка с бръсната глава и изрисувани вежди. Изглеждаше страшно, но в същото време беше чаровна като Кранбърийс. В момента работела върху документален филм за женските устни. Не посмях да попитам повече. После ме запозна и с актрисата Фифи. Много близка нейна приятелка. Красива, руса със сини очи. Играе в „Сълза и Смях“. Наскоро я одобрили за ролята на Офелия в „Хамлет“ и тя не можела да се нарадва. Най-накрая щяла да изиграе самоубийство на сцената. На същата маса в ярка червена рокля, вталена в кръста стоеше и Пенелопе Круз – танцьорка с шоколадова кожа и черна коса, която много приличаше на испанската актриса. Говореше бавно и заплетено. Извини се, че ако не съм ѝ разбирала, това е, защото преди малко се е напушила и в момента ѝ се е отворило подсъзнанието, а от там никога не знаеш какво можеш да очакваш.
На същата маса циклеше и Отвертката. С дълга коса, големи бакенбарди и черна тениска с надпис на метъл група. Хареса ми, защото беше различен от всички. Казахме си наздраве с джин с тоник. Той ми разказа защо му казвали Отвертката. В техникума бил най-сръчен и твърдял, че всичко може да се оправи само с една отвертка. Важното е да е подходящата. Накара ме да се смея искрено. След час разговор, като се посближихме, се чудех как мога да му казвам на галено? Отви или Верти? Реших просто да не се обръщам към него по име. Иначе, Отверката слушаше метъл, запален фен, от осми клас е с дълга коса до кръста, пие бира като смок, куфее по концерти, мята се на пого. Показа ми два белега от рани на ребрата си от пого. Аз разбира се не гледам белезите, а бледата му кожа и изпъкналото напред бирено коремче, стоящо несъразмерно на кльощавото му тяло. В лицето прилича на нещо между смърф и заек. И това ми харесва. Има нещо комично в него. Решавам, че е сладък. Поръчвам си още джин и обмислям кога и как да го целуна. Опитът ме е научил, че с мъжете трябва да се действа директно – тук и сега. Иначе, може никога нищо да не се случи. Викам го навън да пушим по цигара. Аз по принцип не пуша, но тази техника я използвам в такива случаи, в които търся усамотение с обекта. Той вади цигара, аз му казвам, че съм забравила моите и ще пуша от неговата. Виждам, че се притеснява и докато ми подава цигарата да си дръпна го целувам. Целувам го дълго, докато остава без дъх, отдръпва се и си поема дълбоко въздух. После отново притиска устните си до моите. Устата му е с вкус на джин и цигари. Целуваме се известно време. На мен не ми се занимава просто да се натискаме цяла вечер и го питам директно, какви са му плановете за по-късно. Да бъдел с мен, отговаря ми. Чудесно, хайде в нас, тогава. Нали ви казвам, техниката – тук и сега! Казваме довиждане на Рапърката, която ми смига заговорнически и ми прошепва в ухото: „Трепач си, бейби, да го разбиеш!“. Излизаме от бара, а навън завалява дъжд из ведро. Лято е и този дъжд носи потенциал за романтика. Но ние нямаме време за това. Вървим с бърза крачка по булеварда, хванати за ръка. Прогизваме от водата, прегръщаме се мокри по средата на улицата, целуваме се, натискаме се на стените на кооперациите. Всъщност е романтично и готино. Става за сцена на филм. Ако някой режисьор иска да го заснеме, да ми се обади за детайлите, че сега нямам време за тях. Стигаме до колата ми и завалява градушка. Ледени топчета удрят по покрива на колата, а ние вече ще се изядем от целувки. Пускам касетофона на колата, в който от години седи все един и същ стар диск на Айрън Мейдън. Започва да звучи „Fear of the Dark“ и аз със сто километра в час тръгвам към едропанелния ни блок в „Иван Вазов“. В колата, внезапно усещам миризма на готвено ядене. Сещам се, че баба ми беше сготвила храна и ми я беше дала преди три дни. На задната седалка в пластмасова кутия от сладолед „Фамилия“, мирише на развалящи се тиквички с копър, чесън и кисело мляко. А до тях стои кротко кора с 30 яйца, които ухаят така, като да са започнали и те да се развалят. Ееей, че късмет, трябваше да го сложа това ядене в хладилника. „Искаш ли тиквички?“, питам Отвертката, докато взимам левия завой на „България“. Той се налива с бира, клати глава на седалката и си припява песента от диска, без въобще да му пука от миризмата и от това, което говоря.
Разказът „Отвертката“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Жената днес“, бр. 6, юни/юли 2022 г.
В нас, едва влязли и веднага се почнахме. Беше прилично клатене, като изключим странните му почивки, за да пие бира и да пуши. Каква е тая бира по средата на тренировката?! Никаква спортна култура няма това момче. Не помня, кога сме заспали един в друг. На сутринта го гледам пича и си мисля, че беше готина вечер, но е време да си тръгва. Не обичам да се будя до непознати или скоро-познати. Той също се събужда, поглежда ме със сънени очи, усмихва се и ме целува. Хайде и аз отвръщам, въпреки че тръпката на вечерта е отминала и вече ми е все едно. Казвам му, че ще ставам да се изкъпя, а той ме притиска до себе си. Иска му се вечерта да продължи. Да, ама не. Знам, че сутрин сте най-активни, ама шоуто свършва при изгрев слънце.
Казвам му: „Ставам, отивам да се къпя“. „Ама чакай! Хайде заедно“, казва ми той. Значи, това по принцип хич не го обичам, къпането заедно. Какво като сте прекарали цяла нощ един до друг, един в друг, един под и над друг?! Било, каквото било, необходимо ли е и в банята да се блъскате двамата? Ама нали съм гостоприемна, влязохме двамата. Ееей, само се прескачахме във ваната, не можем да се разминем. Аз не мога да се насапунисам като хората. Въобще магията на вечерта се беше изпарила. Един съвет от мен, като правите такива вечеринки, с ескорт от бара до вкъщи, най-важно е да се разделите преди изгрев слънце! Важно е, ако може да го накарате, вашият гост, да си тръгне още, докато е тъмно. Така, всичко си остава в магията на нощта. Иначе денят като освети героите и ситуацията, като видиш в какво си се забъркал всъщност и цялото приятно усещане от вечерта изчезва.
Моят герой, дори след като се изкъпа не искаше да си ходи. Отвори си бира за закуска и запали цигара в стаята ми. След това започна да ми пуска песни на лаптопа на някакви „супер яки“ ъндърграунд метъл банди, които трябвало задължително да чуя. Викам, айде тръгвай, аз ще си ги изслушам сама. Но той не разбра и реши да ми пусне любимата му компютърна игра, на която играе по 12 часа уикендите и по цяла нощ, след работа. Дори ми я инсталира на компютъра и каза, че можем да я играем заедно в мрежа! И докато ми показваше какво представлява играта, самият той се заигра! Един час. Два часа. После спрях да ги броя. Той играе, аз пера чаршафи и чистя къщата.
Колкото повече минаваше времето, все повече присъствието му ме напрягаше и исках да се махне, да го забравя, да ме остави сама със себе си, да се наслаждавам на деня и да си върша работата. Отвертка, пич си, беше готино, имаш хубави бакенбарди и метъл тениска, приличаш на смърф, жив и здрав бъди, а сега си тръгни! В рима го изгоних. Значи като затвориш вратата отвън, на асансьора трябва да натисенш бутона за партерния етаж и като излезеш от входа, свиваш вдясно, покрай училището и отиваш на спирката на рейсовете. Не знам къде живееш, но там спират много рейсове за навсякъде. А между другото, преди да тръгнеш, как ти е всъщност истинското име? Чух, как се хлопна вратата. Така и не разбрах как се казва Отвертката!
Мария Келберт, по-позната с името си Мария Станкова, е българска писателка, поетеса и сценаристка. Родена е през 1956 г. в Бургас. През 1975 г. завършва СМУ „Панайот Пипков“ със специалност „Виолончело“, а през 1978 г. – ИМХК към Българската държавна консерватория (БДК) със същата специалност. Работила е като помощник-режисьор във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ и като редактор във в. „Литературен форум“ и сп. „Заедно“. През 2005 г. работи като сценарист в предаването „Защо не“ с Мартина Вачкова. По-късно е главен редактор на списанията „Книгите днес“ и „Мъжът“. Сценарист е на кукленото политическо шоу „Говорещи глави“ по TV7. Публикувала е поезия, проза и публицистика в списанията „Ах, Мария“, „Витамин В“ и „Съвременник“, вестниците „Култура“, „Капитал“, „Труд“ и „Сега“. През 1998 г. излиза първата ѝ книга – „Наръчник по саморъчни убийства“. Следват още книги със стихове, разкази и романи, между които са „Трикракото куче“, „Сузана и зяпачите“, „А Бог се смее“ и др. Има множество отличия за литература и драматургия. Филмът „Маймуни през зимата“, на който е сценарист, е носител на Голямата награда на Международния филмов фестивал в Карлови Вари (2006 г.). В момента живее в Германия. Тази пролет излезе новата ѝ книга с две новели и цикъл разкази, обединени от заглавието „Живей щастливо!“ (ИК „Колибри“). За криминалните сюжети в книгата, преплетени с доза абсурдност и хумор, за вдъхновението и живота в емиграция, разказа Мария Келберт, специално за сп. „Жената днес“.
– Последната Ви книга от 2016 г. „А Бог се смее“ издадохте с името Мария Станкова. Сега, 2022 г., новата Ви книга „Живей щастливо!“ излиза с името Мария Келберт. Бихте ли ни разказали историята, около новата Ви фамилия? Бих Ви помолила да разкажете някоя романтична случка, зад промяната на фамилията, но като имам предвид реалистичния Ви и ироничен стил на писане, този въпрос, вероятно би Ви се сторил твърде сладникав. 🙂
– Смяната на фамилното име не променя същността на индивида. Омъжих се и приех фамилията на съпруга ми. С възрастта идва и осъзнаването, че двама остаряват по-леко от сам. Романтична случка? Първата ни среща беше до гробищния парк в селцето, където работех. А се оказахме там, защото обърках посоките. Просто исках да заведа г-н Келберт до сладкарницата.
– В момента живеете в Германия. Широко разпространено е мнението, че германците са студени и дистанцирани хора. Какви са Вашите впечатления? Можете ли да достигнете до тяхната душевност, така както бихте могла да разберете българската? Има ли нещо, в което си приличат германци и българи?
– Германците не са студени. Сдържани са и практични до някаква немска степен. Много обичат да говорят. Най-често се смеят на това, което казват самите те. Този странен смях ме изненадваше в началото. Вече му свикнах. Най-впечатляващо е когато германец казва виц и очаква реакцията ти. Емоционално са дисциплинирани също. Постепенно, с привикването към езика, човек привиква и към тази дисциплина на чувствата. За приликите с българите не може да се говори. Ние сме хора с южен темперамент. Те са северни хора. Бурите в душите, изказани на немски, приличат на команди. Един човешки скандал е много трудно да се направи с германец. В замяна на това, във филмите крещят неистово… пак на немски. (смее се)
– Емигрантският живот, обогатил ли Ви е или по-скоро Ви е натъжил?
– Животът сред хора от други националности е интересен от психологична гледна точка. Колко ще издържиш. Това е проверка. Прехласвам се по архитектурата, историята, по атмосферата. В Германия, старата част на градовете и селата е много показателна за начина на живот и мислене на германеца. Входните врати на домовете са винаги към улицата, а дворовете са отзад. Не можеш да надникнеш в интимния живот на обитателите. В Англия е същото. В Италия са на показ градините. Те са пред дома, а той е прикрит от тази красота. Строежът на човешкото обиталище е най-ясно показващ същността на хората. Тук всичко е спокойно като архитектура и недостъпно за чуждо око. Тези особености обогатяват.
– Емигрантът винаги ли остава чужденец? Има ли вариант, в който може да се интегрира и да живее като местен?
– Има. Зависи от човека. Ако се осъзнае необходимостта от интеграция, всичко е наред. Навсякъде приемат нормално чужденците, които спазват правилата и не очакват чудеса от околните. Дори много бързо им дават път за издигане. В България не е така. Опитите да се смажат по-добрите са успешни.
Интервюто на Бистра Величкова с писателката Мария Келберт е публикувано за първи път в сп. „Жената днес“, брой 6, юни/юли 2022 г.
– В „Живей щастливо!“ има теми, подобни на тези от „А Бог се смее“, като например живота в емиграция, грижата за възрастни хора от емигранти. Кое е най-ужасяващото, което сте видяла в живота на емигрантите? И кое е най-страшното в живота на възрастните хора, за които героите Ви се грижат?
– Този въпрос е мъчителен за мен. Старостта, когато е съчетана с безпомощност, загубата на лично достойнство, самотата, безнадежността – всичко това съпътства смъртта. За тези доста години сред възрастни хора разбрах едно – човек трябва да знае кога да си тръгне достойно. Последното ми работно място беше в два старчески дома. Болногледачите са от различни националности, с различни религии, манталитет. Чуждата старост е отблъскваща и мога да разбера отношението към нея, но винаги ми е трудно да приема, че ако някой има нужда от помощ, можеш да му кажеш: „Чакай! Имам и друга работа.“ Нямаш друга работа. Само тази – да помагаш и да се грижиш.
– Сблъсъкът очи в очи с немощни хора в края на живота си, как Ви подейства на философията Ви за живота и на неговия смисъл?
– Изчезна страхът от смъртта или поне се притъпи.
– Какво е чувството, човек с образование, литературен талант и творчески успехи в страната си, да бъде емигрант, „черноработник“ в чужбина? Източник за творческо вдъхновение ли е или житейска тегоба?
– Обстоятелствата ме принудиха към тази стъпка. Не го направих от авантюризъм.
– В новата Ви книга има криминални елементи, убийства, съчетани с хумор. Защо избрахте този криминален жанр? Какво Ви вдъхнови, за да пишете в този стил? Има ли автори в този жанр, които харесвате и от които черпите вдъхновение?
– Любимите ми четива са криминалетата. Като дете започнах с К. Дойл, минах през А. Кристи, Е. По, а по-късно просто потънах в романите на Д. Хамет, Р. Чандлър, Дж. Чейз и няколко руски писатели. Човешкият мозък има нужда от загадки… или поне моят. Игрите, с които децата опознават живота са загадки, четенето е загадка. Криминалният елемент е навсякъде около нас. Винаги си задаваме въпроса: „Защо той/тя направи това?“. Преди години пишех приказки със загадки, но някак останаха незабелязани. Голям почитател на тайните мотиви съм и е дошло време да сменя жанра.
– Ако вие сте клиент на фирмата „Живей щастливо“ от новелата „Радостта от живота“, с какъв проблем бихте отишли при тях? Кое би Ви накарало да живеете щастливо?
– Ами, аз си живея щастливо. Даже си имам хоби. (смее се)
– Планувате ли превод и издаване на новата си книга на немски език? Според Вас, как биха я възприели немските читатели?
– Следя внимателно немското книгоиздаване. Този начин на поднасяне на една история би се възприел добре от немскоговорящите. Те харесват обикновени житейски истории, не са любители на трагизма, защото още не могат да се отърсят от него.
– Разказите в книгата, освен, че са много стегнати, някои поетични и майсторски структурирани с изненадващ край, много наподобяват сценарии за пиеса или за филм. Може би, не случайно разделът с разказите в книгата, е озаглавен „Театър на сенките“. Вие самата пишете и сценарии. Представяла ли сте си, някои от текстовете в тази книга, реализирани на театрална сцена или на кино екран?
– Това вече не зависи от мен. Трябва някому да се прииска да ги реализира/възпроизведе в такъв вид.
– По образование сте музикант. Защо не продължихте да се занимавате с музика? Като емигрант, било ли е опция да свирите по улиците, за да изкарвате пари?
– Завърших Институт за музикални и хореографски кадри към БДК. Беше с педагогическа насоченост, а за нищо на света не бих станала учителка, било то и по музика. Отдавна не свиря. В подлеза на Констаблевахе седи всеки ден възрастен руснак, който свири сюитите на Бах на акордеон. Велик е, но не печели много.
– Как и кога започнахте да пишете и разбрахте, че това ще е професионалното Ви поприще? Имало ли е момент, в който сте искала да се откажете от литературата?
– Правя само тези неща, за които съм сигурна, че са добре направени. Когато се убедих, че пиша добре, реших да продължа. В един период от живота ми писането наистина стана моя професия, защото нищо друго не работех. Интересното е друго – всеки, написал повече от 10 писма или 100 поста във Фейсбук, нарича себе си писател. Нямам чак толкова смелост. Не. Не мога да се откажа от литературата, защото дори и да не пиша, чета непрекъснато.
„Призраци от 90-те: литературни импресии“ от Неор Начев
ЕМИЛИЯ, СБОГОМ!
– на Лилия
Гледам картините ти, Емилия. Мисля за саморазрушението. За живота. За страданието. За улицата. За хероина и за това как бях наркоман в едно друго минало. Мисля за онова мазе в центъра на София… В един друг май месец. Годините изтичат като вода през пробито корито. Мисля за това, че живота е повече от бюро и книга. Мисля си за теб. В сърцето малко боли. Превръщам болката в красота. Както казваше ти. В красотата на изкуството. На думите. От както заминах бързо ме хипнотизира отново измамния смисъл на дните. Пътуванията. Работата, в която се изгубвам. Лудия бяг в преследването на призраци. Спомних си деня в които реших, че ще бъда чист. Извадих всичките игли от себе си, изплюх със злоба хаповете синтетична надежда и се преродих под присъдата на времето. Осъден на живот. И всичко започнах на чисто. Остана ми само едно от онова време: преследването на призраци. Призраци. Онези измислени цели, в които се хващаме като удавници за сламка, за да не се изгубим в морето на живота. Защото призраците могат да бъдат по-истински от реалността, Емилия. Когато вярваш в тях. Като хероина. Може би аз все пак си останах наркоман. Казват, че наркоманите се раждат такива. Може би. В мислите поне. Не зная дали ме разбираш, Емилия. Емилия… Красиво е. Като водна лилия. Като водна лилия в морето на живота. Моя живот. Мисля за теб. В сърцето малко боли. Чувствам се загрубял. Емоционално осакатен. Кух. С дупка на мястото на сърцето. Кух. Сигурно е от годините. Остарявам, Емилия. Сигурно е от годините. Сърцето е там, но не тупти като преди. Кръвта все още е червена, но не толкова гъста. Както преди. Един приятел каза : „На 32 сърцето вече се е уморило да дава“. Може би. Може би не. Мисля за теб, Емилия. Едно само зная, Емилия… Когато съм пак до теб. Когато мога да те докосна. Когато мога да усетя вкуса на устните ти. Когато мога да галя гърдите ти. Когато мога да те целувам по цялото тяло. Когато заедно голи преплуваме нощта чак до края й. Когато сплели краката си отново творим. Заедно. В едно. Когато правите ти коси нарежат лицето ми, от него ще рукне гъста кръв. На червено. Тогава ще е истинско. Тогава ще сме истински. Тогава сърцето ми поне за миг ще тупти, както преди. Както преди! Поне за миг! Поне за миг… Но до тогава, Емилия… До тогава… До тогава всичко са само сенки. Символи. Забравени усещания. Надежда… Осъдени на живот. Не зная дали ме разбираш, Емилия. Емилия. Красиво е. Емилия, сбогом!
* * *
БЪЛГАРИЯ КАТО ХЕРОИН
“Не съм раждала, но имам много деца!”
– Сиси Графинията
Кишавият сняг събиращ се по Софийските тротоари има цвета на хероина. Кафяв и мръсен от всичките примеси, с които го тъпчеха „Младост“-ките пласьори. Придобил цвета на кишата, в която сиви силуети пълзяха по заледените софийски улици, уловени в безкрайния лабиринт на измисленитре си цели. Кишата. Кафеникава и мръсна като хероина, който купувахме от Мира. Връзката. Винаги там. В дъжд, студ и сняг. Неотменно стои и ни чака на онази детска площадка в онзи сив Софийски квартал. Мира. Призрачният силует на една друга България. С тромбозирали вени надупчени от илюзии. Ръцете й – лабиринти от лилави пътища останали след стъпките подир изгубените й спомени. Косата й – сплъстена и разпиляна. Някога златна. Днес кална и мръсна. Като кишата. Като хероина, който ни продаваше.
Беззъбата уста на Мира, грозно се усмихваше при вида на дрипавите й деца – сиротни и чезнещи като изгубените й надежди. А децата й, това бяхме ние. Десетки софийски сираци с мъртво минало и несъществуващо бъдеще. Уродливи зародиши, преждевременно изхвърлени от утробата на „нашето“ време. Невидими. Застинали. Чужденци в чужда България. Недъгави херцози, господари на една измислена реалност. Синтетичната прегръдка на една майка мащеха – единствената топлина, която познавахме. Мира. Призрачния силует на една друга България. И до днес я виждам. Там сред остатъците на разпиляната ни младост. Майката, коятo изпрати толкова много от децата си и ден подир ден ги оплаква с горчивите сълзи на съвестта си. Мащехата, която прегръща децата си, но не ги обича. Като България. Като хероин.
* * *
SPERANZA 55
– На Мария Д.
Две смеещи се очи и една усмивка, която през моите намира пътя към сърцето ми. Един стар телефон: „Нов не ми е нужен! По-нов не значи по-добър!“ и смях обливащ ме като сълзи. „…не, не, това е псевдонима на майката на Оскар Уайлд“. Веселите пламъчета в погледа й изпепеляват мислите ми. „Любимото ми число е 5. Пиша го по два пъти, за всеки случай, ако едното се изгуби!“. Смехът ѝ ме изгубва в лабиринтите на Ехо. „Хубаво е колието ми – виж!“. Крехка пеперуда с медени крила полита от гърдите ѝ към пъстрите цветове на очите, върху белезникав конец от звезди. Водена само от звъна на гласа ѝ, хипнотично се издига отново и отново към вечерния небосвод на зениците. Повлечен във вълшебния ѝ полет внезапно се сепвам. „Красиво е, нали? На баба е. Тя е на 88. Случайно го намерих вкъщи.“. Излизаме от бара и леденият декемврийски въздух пронизва дробовете ми със звук на счупено огледало. Виждам нея отразена във всеки къс. С черно палто като нощта и с големия червен чадър, увиснал небрежно на едната ръка. Ритмичното почукване на черните ботуши върху напуканите плочки на „Раковска“, глухо отеква в тишината на пустия град. „Постоянно си губя чадърите. Сигурна съм, че някъде съществува една тайнствена земя, покрита с всички мои изгубени чадъри“. Звъна на смеха ѝ се разлива по „Славейков“, топва бос крак в езерото на шадравана, завърта се и весело намига на двете застинали статуи на пейката. Играе на „Дама“ върху трамвайните релси на „Графа“, прескача на куц-крак белите черти на светофарната зебра и се търколи лениво пред „Сълза и смях“, преди да потъне дълбоко в мен. За да мога да я виждам отново и отново. С оптимизъм на дете. С очи на жена. И с усмивката на най-красивото момиче на света.
* * *
ЕДНА НЕНАПИСАНА ПЕСЕН
– На баба
Мисълта, че може да не видя това лице отново, внезапно ме пронизва. Баба. Хиляди призрачни игли с болка се забиват в сърцето ми. Усещам грапавината на старите костеливи ръце върху своите. Последната топла прегръдка на прага. Сърцето, в което съм бил винаги. Пронизваща, задушаваща болка. Човекът, който е бил винаги с мен. Винаги в мен. Част от сърцето ми. Част от живота ми. Физическа част от мен. Пронизваща, задушаваща болка. „Ще напишеш ли песен за мен?“ последни думи на сбогуване. „Нека бъде весела! Нека струи радост от нея!“. Обещавам. Обещавам! Обсипвам набръчканото лице с целувки. Като малко дете. Сега. Както някога. Сините вени, костеливите пръсти, белите коси и най-топлата прегръдка на света. Онази, която те очаква. Винаги и навсякъде. Въпреки болките. Въпреки обидите. Прегръдката, която е била винаги там и за теб. Единственото сигурно нещо на света. И знаеш, че винаги ще бъде там. На онзи праг. Винаги за теб. Най-топлата прегръдка на света. „Ще напишеш ли песен за мен?“. Обещавам. „Нека бъде радостна!“. Обещавам. Обещавам. Обещавам.
Пронизваща, задушаваща болка. Защо напускаме хората, които най-силно обичаме? Последно признание: любовта завинаги остава. Скита, мръщи се, сърдита и неблагодарна е. И винаги се завръща обратно в обятията на онези ръце, които някога за пръв път са я посрещнали първи на този свят. За да я изпращат после десетки пъти. Десет години. Отново и отново. Винаги там. Винаги очакващи. Винаги посрещащи. Двете старчески ръце. Баба. Пронизваща, задушаваща болка. „Ще напишеш ли песен за мен?“ Обещавам. Обещавам. И самолетът излита. Отново. Изгубвам се сред десетките каменни лица. Адът това са другите. Както и нашите лични избори. Да бъдем далеко от тези, които най-силно ни обичат, защото най-силно ги обичаме. Един от абсурдите на абсурдния ни живот. Пронизваща, задушаваща болка. Там. На прага. Една ненаписана песен. Молба за прошка. Последна. Двете ръце и гласът, който ме вика. Усмивката и набразденото от пътеките на времето лице… “Върни се! Тук е сърцето ти.” Обещавам. Обещавам. И отново изпращане. И най-силната любов на света. Онази, която не иска и не очаква. Която е просто там и за теб. Винаги за теб. Любовта, която дава. Дава. Дава. Винаги за теб. Любовта, която никой друг никога няма да ти подари. Любовта на двете костеливи ръце. Чувствам със сърцето й. Мисля мислите й. Усещам тежестта на очакването. Безпокойството. Грижата. Любовта, която никой никога няма да ти подари. И която остава в теб завинаги. И отново и отново се завръща. Там където две протегнати старчески ръце търпеливо ще я очакват. Винаги. Където и да е. Където и да си. „Ще напишеш ли песен за мен?“ Обещавам. Обещавам. Обещавам!
Неор Начев е създател на българския акустичен проект „На Червено“. Публикувал е художествени текстове във в. „Литературен вестник“, „Стършел“, сп. „Manu Propria“, както и музикални ревюта в сп. „Metal Hammer Bulgaria“ и „Kulturbench“. През 2015 г. е отличен с Трето място на единадесетото издание на Националния поетичен конкурс „Нова Загора“. Част от публикациите му могат да бъдат намерени в блога “Двойна измама”. Личният блог на Неор Начев.
Наградата връчиха Светлозар Желев (член на журито) и Григор Даулов (кмет на община Чавдар).
Светлозар Желев (литературовед и издател), Бистра Величкова (писател) и Григор Даулов (кмет на община Чавдар). Връчване на наградата на конкурса „Книгата е любов“, община Чавдар – 23.04.2022 г. Снимка: Община Чавдар
Награденото стихотворение на авторката е ново и е част от цикъл стихове посветени на нейната баба – известна и утвърдена в столицата педиатърка – д-р Бистра Тодорова. След конкурса, стихотворението беше публикувано за първи път в електронното издание „Diaskop Comics“. Стихотворението, поместваме и тук:
СТРАННО Е ДА ТЕ НЯМА
Странно е да те няма там, където винаги сме били заедно, в градината с цъфнали люляци и натежали клони със сочни череши. Странно е да те няма, да не садиш цветя, да не викаш името ми, с молба да донеса лейката, за да ги полеем. За първи път, сама разпилявам семената в пръстта, там, където преди дни те заровихме теб. Чувствам как държиш ръцете ми и ми шепнеш как да ги покрия отгоре с пръст. Защо цветята растат и цъфтят от пръстта, а човекът изчезва в нея? Изчезва ли? Ще поникнеш ли и ти, бабо, през август, от недрата на земята, като цвете Слънчоглед, да се усмихнеш в градината и да бъдем отново заедно? Удря гръм в небето, завалява дъжд. Сълзите на баба, мокрят бузите ми.
БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
Снимка: Сайтът „Двойна измама“
Журито на конкурса, организиран от община Чавдар, взе решение да награди 10 автори, без да определя класация. Церемонията по награждаването беше тържествено организирана, с реч на кмета и журито, четене на наградените произведения и музикална програма. Чистият въздух и красивата природа на село Чавдар, допринесоха за поетичното усещане и празничен дух в деня на книгата.
Двойна измама / Double Delusion 