„Бог в очакване на дилъра“ – рецензия от Марин Бодаков

Рецензия на Марин Бодаков за книгата „Бог в очакване на дилъра“ във в. „Култура“, брой 22 (2946), 08 юни 2018 г.

На фона на толкова много претенции за нова социална поезия новата книга на Бистра Величкова, след разказите “Малка, мръсна и тъжна”, е свежа глътка въздух, безмилостен простор. Това отвсякъде е политическа поезия. Това е методично разголваща се поезия. Самонараняваща се. На места брутална. Самоубийствена. И поезия, за която самоубийството не е инфантилна форма на шантаж. Бистра Величкова пише за нищетата на центъра откъм центъра на нищетата. В стихотворенията й, без никаква поза, има достатъчно клошари с двулитрови бутилки бира, има хероин, невъзможни любовни връзки, проституция, мръсотия… В стихотворенията й обаче има, и то какъв, копнеж по Поезията. Четеш и си мислиш: това момиче не се лъже, не те и лъже. “Единственият смисъл на любовта е/ когато си на 80/ да кажеш на внуците си/ че тя съществува”, пише авторката. “ако имаше смисъл в живота,/ нямаше да има смисъл в поезията”, продължава на друга страница тя. Редактор на книгата, разбира се, е Палми Ранчев. (В нея има още един трогателен, стъписващ момент – Бистра Величкова е прибавила и стихове на майка си, забравената поетеса Венцеслава Тодорова.)


Анонс във в. „Литературен вестник“

„Бог в очакване на дилъра” е първата стихосбирка на Бистра Величкова и втора нейна книга след сборника с разкази „Малка, мръсна и тъжна”. Това е поезия със собствен глас и собствена позиция. Стиховете в нея съставят суров, безкомпромисен и емоционално интензивен образ на днешния ни свят, наблюдаван най-вече от гледната точка на невписващите се, отхвърлени негови обитатели. Всъщност повечето стихотворения разгръщат техните истории, типовете биографии на онези, за които „бъдещето е минало”.

* Книгата “Бог в очакване на дилъра” (ИК “Ерго”, 2018 г.) на Бистра Величкова в рубриката „Витрина“ на в. „Литературен вестник“, стр. 5, бр. 18, 9-15.05.2018 г.

Advertisements

Стихове на Бистра Величкова в сп. „Жената Днес“

Бистра Величкова. Снимка © Янко Джемеренов

“Бистра Величкова говори от името на изхвърлените от редиците на успяващите. Нещастно влюбени, подминати от късмета, пияни и наркотизирани, бълнуващи изминалото и идващото време”, това казва Палми Ранчев, редактор на стихосбирката на Бистра Величкова, Бог в очакване на дилъра (Ерго), която излезе през юни 2018 г. За първата си книга – сборника с разкази „Малка, мръсна и тъжна“ („Рива“, 2014), Бистра печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (2015).

 

Невъзможната любов

Обичам
невъзможната,
обречената
любов,
без минало,
без бъдеще,
без сватбена снимка
на стената,
без планове,
без къща,
кола
и деца,
само с онази
туптяща болка отляво,
достатъчна,
за да убиеш в стихове
онова,
което не съществува.

***
няма да спра
да се влюбвам
в поети –
изкуството иска жертви

 

Игра на възрастни

В стария апартамент
на баба ми
до разцъфнало мушкато
ще те целуна,
заради историята,
ще те почерпя
с вода от чешмата,
ще дишаме лак и лепило,
а миналото ще мирише на ремонт,
ще слушаме грамофона
и до олющен тапет
ще ти подаря детството си.

703

Надраскано на салфетка
в малките часове на нощта
в Клуб 703 в София

703
номерът
на бърза младост
и тя
такава
каквато
никой повече
не я видя

Без бъдеще

Облизвам халката му,
свалям я с устни
от безименния,
целувам морала
с език –
инициали и година,
в която той
е бил щастлив,
а аз съм била
бъдеще.

Майчин инстинкт

Инстинктът за живот
е по-силен
от неговия смисъл,
каза майка ми,
преди да ме роди.

Стиховете на Бистра Величкова публикувани в сп. „Жената Днес“, бр. юни/юли 2018 г. са част от новата ѝ стихосбирка „Бог в очакване на дилъра“ (Ерго, 2018 г.).

Аз, Хенри и Джун

От нецензурирания дневник на Анаис Нин

Той е Хенри, тя – Джун,
а аз съм влюбена
и в двамата.
Случи се в обикновен парижки бар,
всички бяха голи,
Джун преспа с управителя
заради Хенри –
нямаха с какво друго да платят.
На мен ми сипа чаша вино
и каза, че е влюбена в художничка,
после ме целуна.
От писателя до нея се научила,
че истина не съществува.
„И ти ли като него
търсиш преживявания,
които да опишеш?“
„Обичам те“, отвърнах аз
и Хенри ме целуна.
„Светът е рак, който сам себе си изяжда.“
По-добре да тръгвам,
стана късно.
Когато си влюбен в двама,
най-добре e да се прибереш рано
при този, когото не обичаш.

***
…Изчезват с години

после казват,
че ме сънуват

Никой, който е винаги до мен

Искам да избягам
от самотата,
от изпросената топлина,
от себе си,
от времето,
в което ме няма,
от никой,
който е винаги до мен,
от химията,
която ме променя,
от 13-ия етаж –
фатално ме привлича
като непознат
във влака,
който единствен
ме разбира,
без да ме съди
за това,
че не мога да бягам
и пътувам във влакове,
в които ме стоплят
непознати.

Нещо общо

Чувството приижда, излиза от бреговете
и не прави разлика между нея и него.

„Пътуване към себе си“, Блага Димитрова

С нея имаме нещо общо,

Бистра Величкова на премиерата на стихосбирката си „Бог в очакване на дилъра“. Снимка © Янко Джемеренов

нейната любов
е мой любовник.
Тя го обича,
докато са заедно,
аз съм влюбена в отсъствието му,
когато е с нея.
Тя целува устните му,
целували моите,
аз целувам нейните чрез неговите.
Пръстите ни се вплитат,
дъхът ни се слива
и сме заедно,
когато го обичаме,
без да имаме
нещо общо
помежду си.

Мадам Мишима

На сутринта
той я оставя на магистралата за София.

„Не прилича на проститутка.“

Никога никоя не прилича!
Спира друг, тя се качва,
слиза на театъра – представят
„Мадам Мишима“ –
мрачен поглед,
сладка тъга,
красива болка
и самоубийство,
подготвяно цял живот.

Вечерта
я чака в хола
със заклана кокошка
без глава –
битов авангард.

„Не прилича на кокошка без глава.“

Никога никоя не прилича!
Сепуко,
два литра ракия
и светът е без глава,
ексцентричен фарс
с тяло на мъж,
взимам го на стоп
и лягам до него,
за да не го обичам,
докато е мъртъв.

Животът ме самоубива
всяка сутрин,

когато се събуждам
без глава
и с тяло на друг.

***

Единственият смисъл на любовта е
когато си на 80
да кажеш на внуците си
че тя съществува

* Стиховете на Бистра Величкова публикувани в сп. „Жената Днес“, бр. юни/юли 2018 г. са част от новата ѝ стихосбирка „Бог в очакване на дилъра“ (Ерго, 2018 г.).

Сън с бившата приятелка, телескоп и часовник (разказ)

С благодарност на доц. Борис Минков и Михаил Вешим за конструктивната критика.

Пак сънувах кошмар. Не ми се беше случвало от последния път. Тогава си мислех, че да сънуваш Ленин е кошмар. Този път кошмарът беше истински. Сънувах бившата си приятелка…

Срещаме се съвсем случайно в обсерваторията в Гринуич.  Възкликвам изненадан:

– Еееей, мога да те позная и от 2425 километра само по плувната шапка и шнорхела.

Tя отвръща:

– Това е защото си обърнал телескопа наопаки.

Следва неловка пауза, както често се случва между стари приятели, които не са се виждали откакто са станали бивши и най-неочаквано се засичат в обсерваторията в Гринуич. Тя първа нарушава сконфузената тишина:

– Познай какво направих със Сашка и Кондьо! [1]

Поглеждам въпросително. Казва:

– Пуснах ги на свобода.

– Понесе ли им? – питам с престорен интерес, колкото да върви разговора.

– Не. Умряха –  отвръща с тъга, също престорена.

Аз вместо отговор я прегръщам приятелски и забелязвам:

– Въобще не си се променила. Същата си каквато беше и преди 10 метра.

Тя е сериозна:

– Мисля, че пак си обърнал телескопа наопаки.

Най-неочаквано възкликва:

– А, най-после сме в Амстердам! Гледай какво мога!

Изважда от спортната си раница чисто нов водолазен костюм и водни очила. Хвърля ги в канала до нас заедно с плувната си шапка и шнорхела след което бясно започва да върти ръцете си във въздуха, да изпъва врат периодично ту на едната – ту на другата страна, издишвайки шумно задържания въздух и движейки краката си ритмично все едно плува свободен стил от място. Внезапно спира и ме пита задъхано:

– Колко е часа?

– 60 минути – отвръщам мигновено.

Тя:

– Видя ли? Преплувах целия канал в двете посоки без да загубя и минута.

При липсата на реакция от моя страна, тя глухо пояснява:

– Всичките 60 са си там.

Отвръщам по инерция:

– Това е защото си обърнала часовника на- … – а тя раздразнено ме прекъсва:

– Млъкни! И ти въобще не си се променил! И сега както и преди имаш вредния навик да приписваш собствените си недостатъци на другите!

Придавам си мъдър вид на човек, отдавна издигнал се над прозаичността на битието. Поглаждам важно прошарената си брада [2] и поучително отвръщам:

– Да оставим миналото на историците, а бъдещето на… – запъвам се неочаквано.

Точно когато ефекта на житейския ми афоризъм започва да се губи, внезапно от малкия екран ми помахва приятелски Минчо Празников. Слава богу! Съвсем на време както винаги! Прибързано завършвам:

– …на синоптиците.

Бившата ми приятелка поглежда изненадано часовника си:

– Виж ти, кога е станало осем и половина?! Мислех, че е два!

– Вероятно защото пак си обърнала часовника си наопаки – натъртвам многозначително. Тя въздъхва примирено:

– Добре, нека бъде твоето. Както винаги! Знаех, че не трябваше да хвърлям водолазния си костюм в канала заради теб. Пазя го от толкова километри за сватбата ми!

Гушвам я любвеобилно както някога и пак както някога се правя, че не съм я чул. В отговор тя ме поглежда с умиление сякаш иска да каже: “Странно нещо е животът: събира хората случайно, разделя ги насила и отново най-неочаквано ги среща в обсерваторията в Гринуич.”. Казва:

– Странно нещо е животът: събира хората случайно, разделя ги насила и отново най-неочаквано ги среща в обсерваторията в Гринуич.

Усмихвам се замечтано и я поглеждам сякаш искам да кажа [3]: “Гринуич или Гринич (на английски: Greenwich) е квартал на Лондон (бивш самостоятелен град) на южния бряг на река Темза и световноизвестен с обсерваторията си, основана през 1675 г. от Чарлз II. Меридианът, който минава през нея, е приет за нулев и спрямо него се определя географската дължина.”. Казвам:

– Гринуич или Гринич (на английски: Greenwich) е квартал на Лондон…

– Замълчи! – прекъсва ме внезапно, а в очите й чета тревога.

– Знаеш ли, понякога ми се струва, че всички сме само герои в съня на Създателя. Всичко което казваме, всичко което мислим…

– …вече се е случило… – продължавам мисълта й механично – …вече е казано…

– …вече е било измислено… – прошепва, продължавайки на свой ред думите ми.

– …в съня на Създателя – проронвам в унес.

– Това означава, че ако… – стрелва ме с поглед.

– …се събудим… – докосвам плахо ръката й.

– …може би най-сетне ще можем да бъдем наистина себе си… – прошепваме в един глас.

Погледите ни замръзват впити хипнотично един в друг. Силно стискам ръката й. Тя впива пръстите си в моята. Възкликваме едновременно:

– …и ще можем да започнем всичко отначало!

В този момент светът спира да съществува. Ние сме се слели в едно, а рекурсията на мига ни захвърля във водовъртеж от думи, препинателни знаци и многоточия….

Събудих се!

Пак бях сънувал кошмар. Не ми се беше случвало от три страници [4]. Тогава си мислех, че да си мислиш, че да сънуваш Ленин е кошмар. Този път кошмарът беше два пъти по-истински. Сънувах бившата си приятелка. Насън.

Автор: НЕОР НАЧЕВ

[1]    За уточнение на тези от вас които имаха удоволствието да не присъстват в съня ми – тоест всички освен мен, бившата ми приятелка и, както скоро ще стане ясно, синоптика Минчо Празников – Сашка и Кондьо бяха питомните ни породисти хамстери. Всъщност и двата бяха най-обикновени полски мишки, но няма да се впускам в подробности около тази история. Достатъчно е само да кажа, че между тях, също както и между нас, някога пламтеше истинска любов.
[2]    В действителност брадата ми не е прошарена и – нека бъда честен докрай – всъщност нямам брада.
[3]    Разбира се, след кратка справка с “Уикипедия – свободната енциклопедия, която всеки може да редактира”. Никога не работя с непроверена информация. Особено в сънищата си.
[4]    За справка: сънувано е под LibreOffice Version: 4.2.7.2, Build ID: 420m0 (Build:2), шрифт Liberation Serif; Times New Roman, размер 12pt. Под други текстови редактори, както и при други параметри, продължителността на съня може да трае повече или респективно по-малко страници.

* Разказът е публикуван за първи път в изданието „Свободно поетическо общество“, юни 2018 г.

БЕЗ ВЪЗДУХ (разказ)

Разказът „Без въздух“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Страница“, брой 3/2017

Влюбих се в него от първия миг, в който видях отнесения му поглед и небрежно разрошената руса коса. Следях внимателно устните му, докато четеше на плажа стихотворението си за черния телефон с шайба, с който можеш да говориш с отвъдното. Гласът му ме поглъщаше. Все още толкова малък, а пише за смъртта. Очарователен в меланхолията си, трогателен в тъгата си по преходността на живота. Все още дете. Прави пясъчни замъци край морето. Гони се с другите деца. Играе футбол бос, с дългите си крака, в които сам се спъва. Дете с душа на възрастен. Нежно лице, меки черти, момче и момиче в едно. Вгледай се и сам избери какъв да бъде. Още едно, две лета и ще прекрачи границата. Ще започнат да му растат мустаци, гласът му ще се промени. Ще стане мъж. Ще премине отвъд детството. В отвъдния свят, там където хората отдавна са забравили как се правят пясъчни замъци. Но сега той е между двата свята, между двата пола, между две жени. Майка му и аз. Майка му го записа на уроци по литература. “Ще кандидатства “Право” – най-перспективната специалност!”, обяснява разпалено по телефона. “Винаги ще си намери работа!”, убедена е тя. Ето как синеокото момче, със занесения поглед и русия перчем се озова при мен. Аз го учех да пише, а той ме учеше на единственото по-важно умение от писането – способността да чувстваш. В годините ни дели повече от десетилетие, но това не ни пречи да се срещнем именно тук и сега на този плаж.

След урока ме води в музея на рибите. Разказва ми развълнувано за тях. Смеем се, гледайки как пъстрите им цветове проблясват под водната повърхност. Любимите му животни, защото могат да дишат под водата. Като малък си фантазирал, че има хриле. Гмуркал се в морето и стоял под водата, докато остане без въздух. Чувството го опиянявало. Когато си без въздух, оценяваш колко много означава той за теб. В такива моменти разбираш, че не можеш да бъдеш нищо друго освен човек – роден и заключен в своето човешко тяло. Можеш да се освободиш от него, само когато се слееш с друг човек и заедно останете без въздух. Слушам го замислено. Защо винаги срещам хората, с които не мога да бъда? Винаги в един и същи град. И винаги през август. Късно е. Звъни му телефона. “Да, мамо, на плажа съм. Не се притеснявай, с учителката съм. И аз те обичам”. Думите му ме връщат в реалността. Майка му се притеснява, а той я успокоява, че е с мен. “И аз те обичам” се забива като нож в сърцето ми. Същите думи някога някой, когото обичах каза на някой друг. На този плаж. Пак в този град. Градът на невъзможната любов. Този някой, тогава ми каза, че не можем никога да бъдем заедно. “Ти ще пораснеш, аз ще остарея”. Още чувам думите му. “Ти ще намериш момче на твоите години, а аз ще остана при жена си и ще гледам как растат децата ми”. Сега аз, казвам същите тези думи наум на това синеоко момче, загледано със замечтан поглед към лунната пътека в морето. Аз ще остарея, а ти ще пораснеш. Аз ще родя син и ще го кръстя с твоето име, а ти ще си намериш момиче на твоите години. И завинаги ще сме заедно, защото в този момент, в тази нощ, сме били заедно. И всеки такъв момент е една вечност. Защото сродните души нямат възраст, нямат пол, нямат националност и цвят. Те говорят на един език, без думи. Като рибите в аквариума. Сливат се в едно и обединяват самотите си. Пясъчен замък край морето. В полунощ. Той носи морска вода в шепи, а аз копая основите. Смее се искрено, по детски. С него и аз се превръщам в дете. Луната е единственият ни свидетел, докато пяната на вълните отмива стъпките в пясъка. Две риби, които нямат нужда от въздух, които нямат нужда да говорят, защото на сушата остават завинаги неразбрани. Нощта ни поглъща бавно в топлите си обятия – два избледняващи силуета в града на невъзможната любов.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Страница“, брой 3/2017

Сън с Ленин и кокаин (разказ)

Пак сънувах кошмар. Не ми се беше случвало от последния път, когато кученцата в съня ми бяха толкова много, че се съгласиха да ги приютят само в “Литературен вестник”.

Тази нощ сънувах, че шмъркаме кокаин с Ленин в апартамента ми в квартал “Стрелбище”. Внезапно в стаята влиза баба ми (бивш педиатър, настоящ – психиатър) и се обръща към Владимир Илич:

– Володя, тоя кокаин ще ти раздруса сърцето, миличък! Искаш ли да си измериш кръвното? – и му подава стар апарат за кръвно с помпичка (руски – бел. авт.).

Ленин отвръща троснато:

– Това не е кокаин, бабо! Това е сол – и ми смига заговорнически.

Баба ми го гледа недоверчиво:

– Шмъркаш чиста сол, а?!

– Естествено, че не е чиста! – отвърща с досада Ленин и пояснява: – Има и чесън.

– Вова, Воваааа, не можеш да излъжеш старата си баба! – (за целите на този сън моята баба е и баба на Ленин) – Щом шмъркаш сол и чесън, къде тогава ти е шкембе чорбата? Ами бирата? Ами лютивият пипер?

– А, така! – възкликвам аз, сякаш са ни разкрили, въпреки че не са.

Ленин поглежда гузно встрани. Бързо се окопитва и най-неочаквано вади от вътрешния джоб на карираното си сако смачкана бейзболна шапка с надпис „Ъпсурт“. С артистичен замах я поставя с козирката завъртяна на една страна на плешивата си глава и запява: „Бира и шкембе бере-бере-бере! Бира и шкембе!“

Баба ме поглежда отегчено и казва:

– Май трябва да го почваме със “Стенокардин”-а, струва ми се, че се влошава! – и после към Ленин: – Владимире, имай предвид, че Хипито се опитва да работи! Моля те, да пазиш тишина! – за целите на този сън Хипито е внучка на баба си – неуспяла и поради това изключително талантлива журналистка. В този момент тя трескаво се суети на бюрото в стаята в отчаяно търсене на неизползван лист индиго – основно оръдие на труда на всеки съвременен журналист.

– Тъй като ти ѝ отказа интервю, с… хм… несериозното и безотговорно обяснение, че си спрял да даваш интервюта след смъртта си, главният редактор ѝ възложи за наказание да напише „Под Игото“ за един ден!

Баба прави кратка пауза, за да подсили драматизма на последната реплика. След като не постига желания ефект уточнява:

– Във връзка със събитията в Сирия.

Ленин се прави, че не чува и продължава да размахва ръце във въздуха, да подскача и да рапира: „Дори и Ринго Стар с бира и шкембе е цар!“

В този момент баба ми прави Физиономията (за целите на този сън „Физиономията“ е физиономията на Алф – извънземното на семейство Танер – в момента, в който се опитва да хипнотизира Лъки говорейки бавно и застрашително: “Лъки, ти вече не си котка, ти си геврек!”). След като и тази крайна мярка не дава резултат, се обръща към Ленин с примирение:

– Ти пак имаш късмет, че в последния момент редакторът разбрал, че „Под Игото“ вече е написано (от някакво онлайн издание ги изпреварили), та вместо това възложил на Хипито да напише „Под Индигото“! – и размахвайки пръст заканително добавя: – Иначе щях де те питам аз как образите на Мунчо и Кириaк Стефчов се изграждат за един работен ден – ами! (А за Русиян да не говорим! – бел. авт.).

– И тоя път Володята отърва пердаха, а? – поглежда ме шеговито баба.

Владимир Илич внезапно млъква и застива намясто. Поглежда с разбиране и съчувствие към Хипито и признава:

– Ако трябва да съм честен, говоря за неделя сутринта.

Едва забележима сълза проблясва по едната му буза. Ленин я изтрива драматично с опакото на ръката си, галантно се покланя и изшмърква последната щипка сол и чесън.

А аз се събудих.

НЕОР НАЧЕВ

* С благодарност на доц. Борис Минков и Михаил Вешим за конструктивната критика, както и на Александър Христов за подробната редакция.

** Разказът е публикуван за първи път в изданието „Свободно поетическо общество“, 22.07.2017 г.

„От журналистика към литература“ – лекция на Бистра Величкова

„От журналистика към литература“ – лекция на Бистра Величкова в „Червената къща“ в София, 13.11.2017 г.

OТВОРЕНИЯТ УНИВЕРСИТЕТ ПРЕДСТАВЯ: ЛЕКЦИИ ПО СЪВРЕМЕННА ЛИТЕРАТУРА

На 13 ноември 2017 г. предстои третата лекция от цикъла с фокус съвременна литература от есенния семестър на Отворения университет на Центъра за култура и дебат „Червената къща“, организиран съвместно с Фондация „Елизабет Костова“.

13 ноември | понеделник | 19:00
––––––––––––––––
ОТ ЖУРНАЛИСТИКА КЪМ ЛИТЕРАТУРА
ЛЕКЦИЯ НА БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
На български | Вход свободен
Зала „Пеша Николова“, Център за култура и дебат „Червената къща“ | ул. „Любен Каравелов“ 15

За лекцията: Бистра Величкова ще говори за връзката между журналистиката и художествената литература и ще анализира примери с утвърдени автори и техните произведения, за да отговори на въпроса дали работата като журналист влияе на стила на писателите и как. Сред изследваните писатели ще бъде Ърнест Хемингуей, по чиито думи „работата като журналист не вреди на младия писател, дори може да му е от полза, стига да я напусне навреме“.

За лектора: Бистра Величкова е докторант по „Медиен разказ“ в СУ „Св. Климент Охридски“. В научното си изследване разглежда връзката между журналистиката, мемоара и художествената литература след деведесетте години в България. Има магистърска степен по европейски науки от Университета в Туенте (Холандия) и Вестфалския-Вилхелмс Университет в Мюнстер (Германия). Бакалавърската ѝ степен по журналистика е от СУ „Св. Климент Охридски“. Носител е на награди от редица литературни конкурси за поезия и проза. Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (Рива, 2014) печели първа награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, Хасково (2015). Включена е в каталога със съвременни български писатели, издаден от Националния център за книгата към НДК и представен на Панаира на книгата във Франкфурт през 2015 г. Участник е в Созополските семинари по творческо писане и програмата СтолицаЛитература на Фондация „Елизабет Костова“ през 2012 г.

За Отворения университет: Отвореният университет на Център за култура и дебат „Червената къща“ е поредица от открити лекции, насочена към всички, които искат да разширят познанията си за съвременния свят и за които споделянето на знание е вълнуващо изживяване. Той е част от проект „Проверка на реалността“, изпълняван от Червената къща с подкрепата на Фондация „Америка за България“. Третата тема на университета е съвременна литература, а събитията са организирани в сътрудничество с Фондация „Елизабет Костова“.

Повече информация на уеб страницата на Център за култура и дебат „Червената къща“.

Повече информация на уеб страницата на Фондация „Елизабет Костова“.

Страница на събитието във Фейсбук.

Интервю на Бистра Величкова за Радио „София“, БНР

Интервю на Бистра Величкова за програма „Христо Ботев“ – БНР

Видео от лекцията „От журналистика към литература“ на Бистра Величкова в Червената къща, в София – 13 ноември 2017 г.

Бистра Величкова: Светлината на мрака ни спасява

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Бистра Величкова e един от участниците в литературния пърформънс за откриването на фестивала „Улица Нов Живот – Вход Б“ (в памет на Димитър Воев, създател на музикалната дарк уейв група „Нова генерация“) на 20 октомври, 19:00 ч. във Фабрика Автономия (ул. Цар Самуил 149).

Бистра е фен е на Димитър Воев и „Нова генерация“ още от времето, когато е била “малко момиченце” в училище. Още от тогава се е научила да не дарява никого с “погледи ласкави” и да “избягва да бъде добра”. Винаги ще е благодарна за спасителната функция на Митко Воев и песните му в трудния период на израстването си и екзистенциалните прозрения, които са ѝ донесели. В момента Бистра Величкова е журналист и писател. Има редица публикации в периодичния печат и литературни награди за поезия, и проза. Автор е на книгата “Малка, мръсна и тъжна”.

– Защо се включихте във фестивал „Улица Нов Живот – Вход Б“?

– Включих се, защото продължаваме “да сме болен продукт на своето време и вашия труд”, защото сме “градски устроени празни съдби”, чието бъдеще продължава да се определя от “грухтенето” на “човек с анцуг”; Защото фестивал като този показва, че тъмната вълна е светлината в края на тунела. Още през 80-те “Нова генерация” зададоха въпросите си към “цяла нация”, които и днес остават все така актуални и все така без отговор. Завинаги. Този фестивал почита паметта на Димитър Воев, на създадената от него група “Нова генерация” и показва една приемственост между поколенията; приемствеността на тъмния огън, който гори в душите ни, докато вървим със “смъкнати гащи” и наведени глави “от срам”, мълчим “патриотично”, “а вълк в гърдите ни вие”. “Улица Нов Живот – Вход Б” е алтернативният свят, в който светлината на мрака ни спасява и ни помага да съществуваме по-пълноценно заедно.

Постер на фестивала „Улица Нов Живот – Вход Б“

Повече за фестивала във Фейсбук.

ВОЙ ОТ МАЛИНОВАТА ДОЛИНА (разказ)

Too early in my life, it was too late…

На Жори

Къщата на Грендел на 182-ра. Алкохол, марихуана, рейс 111 и гръндж. Крум е с нас за пръв път откакто го прибраха на “Четвърти” защото искаше да направи супер-група с Бог. Овид зад вехтите си барабани е парцаливия Зевс на своя Олимп от кашони. Фим с ореол на светец е светец. Последния. За последен път. Засвирва Boys Don’t Cry и заплаква през своята китара.

Изгубени в A Forest на The Cure, докaто свистим по белите магистрали на безвремието сред вечните малинови полета на Малинова долина. Една. И небивала. Едни 20 години, търколили се по Околовръстното край София. Загубени. И търсени след 20 години отново. Небивали.

Зимата е студена, но в къщата на Грендел е топло. В къщата на Грендел винаги е топло. Живее от три месеца с двама пласьори на дрога. Днес единият – мъртвец. Другият – в затвора.

Двете момичета танцуват в центъра на стаята. Прегърнати. Голи. Въртят се в унес в кръг. Отново и отново. Отново и отново. Отново и отново. Мая и Мия. Две капки сълзи. Едната – на хероин. Другата – все още търси своя път. Изгубена.

С Вожда, Фим и Петроний трети ден посрещаме изгрева на слънцето в нас. Говорим със сенки, а светлината изгаря очите ни. Отвътре. Незаспали, несъбудени, несънували. На перки. Паркизан за партизани.

Къща, пълна със скитници. Номади на 17. Номади в животите си. Номади край прашните пътища на 90-те. Пътища, които водят към един свят, от който още не знаем, че бягаме.

… и тогава Крум полудя. И това беше краят на детството. Тогава за пръв път осъзнахме, че след детството идва лудостта. Ако имаш късмет. Иначе порастваш. А в онзи ден Крум бягаше с всичка сила. Пяна излизаше от устата му, а той бягаше като за последно. Завинаги. Искаше да надмине времето. Да излъже минутите. Да надбяга годините. Да излезе от другата страна на тунела на животите ни и да бъде все същия. Млад. Свадлив. Опърничав. Неукротим. Неуловим.

Не успя. Никой не успява да надбяга времето. Счупи предното стъкло на онази кола с главата си. Кръвта шурна по лицето му, а той крещеше обезумял, докато куките го налагаха безмилостно. Реалността не прощава никому. Най-малко на лудостта. Още по-малко на младостта…

Дворът на 182-ра днес. Безмълвие, прах и мъртва тишина. Овид – на метадон. После на литър водка, за да се изчисти. После на чист спирт. Днес – мъртъв. Неидентифициран. Край Околовръстното.

Петроний друсаше от стоката и избра Южна Африка пред наказанието на мутрите. Фим от години е на водка и амфети, докато китарата му все по-тихо стене. Вожда старателно крие призраците на младостта си от трите си деца. И от себе си.

А Грендел е същият. Последния битник. Последен пазител на миналото.

И само Крум все още понякога се появява в двора на онази къща на 182-ра. Променен. И мълчалив. Друг. Завинаги. Прелетял над кукувичето гнездо и завърнал се. Друг. Завинаги.

Веднъж почукал на вратата на Грендел. Попитал това ли е пощата на Времето. Имал писмо за Бог. Подал го с треперещи пръсти, а на него пишело: „Не ме чакай!“. После празен лист. Незапочнат. Незавършен. Недописан. Незаписан. Като животите ни. Празни. Незапочнати. Незавършени. Недописани. Незаписани.

НЕОР НАЧЕВ

* Разказът е публикуван за първи път в BINstory, в Binar, юли 2017 г.


Неор Начев е създател на българския акустичен проект „На Червено“ и член на неофолк дуото „Gare Terminus“. Публикувал е художествени текстове във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел“, сп. „Manu Propria“, както и музикални ревюта в сп. „Metal Hammer Bulgaria“ и „Kulturbench“. През 2015 г. е отличен с Трето място на единадесетото издание на Националния поетичен конкурс „Нова Загора“. Част от публикациите му могат да бъдат намерени в блога „Двойна измама“.

ФИТНЕС (разказ)

НА ВЕСА

Значи, аз много хора съм гонила от фитнеса. И окото ми не ми мигва. Не ми пука дали ще им взема парите или не, като са ненормални, нахални и не спазват правилата – вън. Значи, веднъж ми идва една мадамка, влиза и си води за каишка и кучето, такова дребно чихуахуа. Вика: “Ами аз да тренирам при вас, може ли?” Викам, може. “Ама с кучето?” Викам, с кучето, в смисъл, то да ви гледа, докато тренирате? “Не, не, може ли да бяга с мен на пътеката? Нямам време да го разхождам, след работа, та да изразходи малко енергия тук с мен?” При тия думи, аз не знам какво да кажа. А да се изпикае до пътеката искате ли? Съвсем да му е като разходка в парка?! Тя ме гледа стреснато: “Ама не, то няма да…” Има, няма, вратата е ето там и довиждане! Съжалявам, но аз не мога да съм дипломатична с идиоти!

Разказът „Фитнес“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път във в. „Стършел“, 4 август, 2017 г., бр. 3705, стр. 4

Или пък, една друга кукувица, влиза в залата с колело. Не го оставя до входната врата, а влиза директно с него! Алооо, ей чшшш?! Къде с това колело, бе лейди Даяна? Викам ѝ аз, на принцеската. А тя най-невъзмутимо, вика: “Ами, аз искам да тренирам, ама не на велотренажора, а като си карам моето си колело, на него съм си свикнала. Седалката ми е по-удобна, а и гумите се движат! Ще бъде ли проблем?!” Сега ти ми кажи дали ще бъде проблем?! Не, лейди, прави си кръгчета из залата, докато другите тренират, само внимавай да не ги блъснеш! Абе ти луда ли си, отивай навън да си караш колелото и да не съм те видяла повече! Какво им е на тия хора, не мога да си обясня? И като съм тръгнала да ти разправям какви идват тук, чакай да ти разкажа за най-абсурдната случка. Идва едно момиче, с фередже, мюсюлманка. Аз съм си окей, всеки да си вярва, в каквото си иска. Един в Алах, друг в Исус, трети в любовта, а аз в интензивните тренировки. Както и да е, но в залата, без значение каква ти е религията, е редно да се държим адекватно, нали?! Идва тая и аз ѝ викам сваляй го това фередже и се качвай на пътеката да тичаш. Тя не ще. Вика: “Няма да го сваля! Религията ми не го позволява”. Ама тук тренираме само жени, бе пиленце, какъв е проблемът? Нали само пред мъже не можеш да го сваляш? И тя ми мънка нещо, ами ако влезел някой мъж и т.н. Как ще влезе мъж тука! Изключено! Сваляй фереджето и почвай да тренираш.

Разказът „Фитнес“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път във в. „Стършел“, 4 август, 2017 г., бр. 3705, стр. 4 и 5

Тя пак се опъва. Викам, или сваляш фереджето, или си тръгваш от залата. Няма да си губя цял ден с теб да се обясняваме. Аз не мога да те пусна да тичаш с тоя скафандър, да ми се изпотиш в него и да ми припаднеш тук, да се чудя какво да те правя. Е, кандиса, свали го това пусто фердже и тръгна да тича на пътеката. И гледай ти, след няколко минути как в залата влиза Генчо монтьора, ‘дето ще ни оправя единия велотренажор. Ей боже, от два месеца ни лъже, че ще дойде и никакъв го няма. И точно днес, когато тая си свали фереджето, Генчо пристига. И тя като видя, че има мъж на вратата и като изхвърча уплашена, като подгонена сърна, със 120 се втурна към съблекалнята. И я чувам от там как крещи на развален български: “Вие, излъга! Вие, излъга!”. Не съм те излъгала бе, ти Генчо за мъж ли го имаш? Гарантирам ти, че твоя бог не го е видял Генчо, а и Генчо не те е видял теб. Той по цял ден гледа жени без фереджета, така че и да те е мернал не му е направило впечатление. Е, това момиче повече така и не дойде. А, аз чакам да видя колко ли още луди хора ще ми се случи да изгоня от фитнеса! Трябва да въведем изискване за удостоврение от психодиспансера за всеки желаещ да тренира в нашия клуб. Или пък да си наемем психиатър, който да стои на входа и още там да ги хваща, да ги диагностицира и да не ги пуска да влизат. Ако пък вярно го направим така, няма да има интересни случки, които да ти разправям? Те, ако не са лудите хора, ние ненормалните ще умрем от скука!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път във в. „Стършел“, 4 август, 2017 г., бр. 3705, стр. 4 и 5

ТАЙНАТА НА ЛЮБОВТА (разказ)

Разказът „Тайната на любовта“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Страница“, бр. 2/2015.

Гледай сега, животът така е направен, че винаги да ти е трудно. И винаги да си изправен пред абсурдни и невъзможни избори. Но да знаеш, че с времето става все по-трудно. За това не се притеснявай и не съжалявай за нищо сега, защото след няколко години ще стане още по-зле. Но така или иначе, няма правило как да се живее. Всеки сам си го измисля. Както е например тоя мит с любовта. Няма любов. Това е. Всичко е фантазия в главата ти. Онова там, дето в корема ти трепвало, пък краката ти омеквали, глупости! Чисто и просто психологическо внушение. Фан-та-зия! Животът си е такъв, какъвто си е – тъп, сив и скучен. Но все някак трябва да минеш през него. Като си на тази земя, нямаш друг избор. Правиш глупости и живееш чрез грешките си. Като сгафиш някъде, той животът сам те поправя. Някой си решават, че сега ще си фантазират, че са влюбени. Да си оцветят малко ежедневието. Други пък се вкопчват в работата като удавници за сламка и се опитват там да търсят забрава от безсмислието. В крайна сметка, целта на всеки е една и съща, да мине през живота успешно, да си изпълни задачките – образование, работа, къща, семейство, деца. После евентуално внуци като бонус и това е. Било, каквото било. Край. Накрая изчезваш, защото на света вече не си му нужен. Имаш наследници, които тепърва ще минават по същия този труден път. Оставяш на тях безсмислената борба. Ей това е най-големият абсурд на живота, че цял живот вървиш към края. И си поставяш цели, и се ядосваш, ако не ги постигнеш, и се бориш за разни неща, дето си измисляш или някой ти е вменил в главата, че са важни… Цял живот тичаш след вятъра. И за какво? Е, хайде да не е сега съвсем да те откажа от живота. Има и хубави неща в цялата тази безсмислица, струва си заради някои моменти… Но като цяло… Ето ме мен,

Разказът „Тайната на любовта“ в сп. „Страница“, 2/2015, стр. 21

гледаш ме сега – успешна жена, ще си кажеш – семейство, мъж, две деца и кариера. Добре изглежда, нали? Добре звучи. Ама, ако ме попиташ дали съм била влюбена в мъжа ми, знаеш ли какво ще ти отговоря?! Естествено, че не! Не бях влюбена в него. Никога не съм била. Нищо не чувствах. Той просто беше настоятелен и нахален. Дори сме толкова различни, че понякога направо се чудя как се е получило между нас. И получило ли се е въобще? Той беше влюбен до уши. Всичко беше готов да направи. И аз си казах, явно това е начинът – мъжът да обича повече жената, за да могат по-дълго да бъдат заедно. Ама и това е вятър. Той живота си го е намислил как ще бъде за теб и ти нищо не можеш да направиш. Беше станало време вече да се женя и да раждам. Викам, айде давай го, тоя ще е, щом и той толкова иска. Нека си се набута по собствено желание. Той – инженер, аз – лекар. Нищо общо. Нямаме никакви общи теми на разговор. Даже помня съвсем в началото, как вечер с часове ми разказваше за работата си. А, аз, умирам от скука, но нали съм възпитана и го слушам. Аз се интересувам от музика и литература, обичам да чета книги. Той – от кросови мотори и състезания с коли. Уикенда, той отива да кара по разни специални терени, аз оставам вкъщи – да си чета книга. Свикнахме си и изградихме толерантност един към друг. И започнахме да си съжителстваме много спокойно, без никой да пречи на другия. То това е май семейният живот, да успеете да живеете заедно, без да си пречите и да се дразните. Всичките ми приятелки, дето бяха много влюбени, дето изживявах любовта на живота си, то страсти, чудеса, накрая се разведоха и са нещастни. Любовта означава нещастие. С мъжа ми сме все още заедно, само защото никога не съм го обичала! Така е направен животът, пълен с парадокси и необясними обрати. Вече от 20 години сме заедно със съпруга ми и той незнае, че никога не съм била влюбена в него. Но той и не ме пита. Той го приема за даденост, че то това си е така, щом съм с него. Ние не говорим за тези неща. Никога не сме говорели. И по-добре. Така или иначе, ако някой ден реши да ме попита: “Обичаш ли ме?”, ще му кажа: “Много ясно! Как да не те обичам?”. И после ще избухна в смях. Просто знам, че така ще стане. Не мога да лъжа без да се смея. Смехът е моята съвест. Но той не ме пита дали го обичам. А и какво значение има, след толкова години. Важното е, че сме заедно, имаме две деца и живеем без да си пречим, нали? Аз му давам свобода, той ми дава… В същото време всичко сме си изпълнили от житейските задачки. Какво повече може да иска човек? Само понякога… Понякога, когато оставам съвсем сама вкъщи, децата са някъде навън, мъжът ми го няма, а на мен ми е омръзнало да чета книга, излизам на балкона и пуша. Гледам как хората вървят забързани по улицата, колите минават една след друга, светофара светва в зелено, жълто, червено… Ето в такива едни моментни паузи в живота, мозъкът ми прищраква и си спомням за онова момче. За първата ми любов. На 17. С дълбоки черни очи.

Разказът „Тайната на любовта“ в сп. „Страница“, 2/2015, стр. 22

Висок, атлетичен. Цитираше Шопенхауер и знаеше наизуст стиховете на Рембо. Говорели сме си ден и нощ без да спираме, без да си омръзваме. За всичко. За хората. За живота. Спасявахме се един друг от смисъла. Но сякаш бяхме твърде малки, за да знаем, че това което ни се случва някои го наричат любов; Твърде малки, за да можем да се оценим един друг. Мислехме, че винаги ще сме заедно и винаги ще си говорим така с часове. Тогава не знаехме, че времето бърза, не спира, че животът има способността да разделя, разпръсва и разминава хората. Наскоро разбрах от някого, че е в Щатите. Работел за голяма банка, бил зарязал философията. Чудя се само дали в натовареното си ежедневие и той понякога пуши сам на прозореца и наблюдава хората и колите по улицата? И дали… Винаги в този момент ще ме разсее звънеца на вратата, когато си пристига мъжът ми… Или викът на децата, които се прибират от училище… Тогава хвърлям последен поглед на сивия булевард навън, светофарът светва зелено, потокът от коли тръгва бързо надолу. И знам, че онази прегръдка с която посрещам съпруга ми ще ме върне обратно към реалността. В крайна сметка истинско е само това, което съществува тук и сега, и което можем да докоснем. В такива моменти ме връхлита прозрението, че тайната на любовта не е в това тя да не свършва, а просто никога да не започва…

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът „Тайната на любовта“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Страница“, бр. 2/2015.

Разказът е прочетен за първи път публично, от автора, на Вечер на дебютантите в Литературен клуб „Перото“, на 1 декември 2015 г. Събитието е част от Софийския литературен фестивал в София, 2015 г.