“Нищо не чувствам. Сигурно ставам по-силна”: за втората кожа, с която оцеляваме

“Където и да съм нося свой собствен затвор”, казва в едно от стихотворенията си Катерина Стойкова в стихосбирката си “Втора кожа” (изд. “ICU”, 2018 г.). До този затвор ние можем да се докоснем като прочетем книгата ѝ, която звучи като автобиография. На моменти стиховете са написани като проза, но имат собствен поетичен ритъм. И с всяко следващо стихотворение сякаш се развива сюжет. Това е един поетичен разказ за тежко детство, което човек осмисля цял живот и за което събира сили да говори чак като възрастен. Това е едно минало, което не е минало. То остава в душата на човека, където детето e завинаги наранено и белязано от всичко случило се. Стихосбирката разказва за едно детство, което се е случило на “Терасата на осмия етаж”. Това е много ключов топос в цялата поетична книга на Катерина Стойкова. Терасата на осмия етаж остава символ на преживяното насилие, болка, заплахи и страх. Това място продължава да съществува в съзнанието на героинята, дори когато тя емигрира в Америка: “От всичко мога да се лиша, / освен от терасата”. Всъщност усещането за автобиографичност на стихосбирката се подсилва именно от използването на сходни събития с биографията на самата авторка, като например заминаването ѝ в Америка, както и директното споменаване на името ѝ в много от стиховете (Катя, Катенце и т.н.).

Стихосбирката може да се разглежда и като откровена лична история, която разказва за домашното насилие, сред което едно момиче израства и как последствията от това ѝ влияята, когато тя вече е зряла жена. Стереотипът за бащата-пианица, който бие майката и децата си, оживява като изключително автентична и болезнено откровена лична история във “Втора кожа”. Именно тази откровеност прави книгата толкова дълбока и въздействаща. Тя не търси самоцелно да адресира социални проблеми в обществото, не работи с фрази тип лозунги в защита правата на жените, а разказва от първо лице за детство белязано от насилието на бащата върху семейството.

Книгата не осъжда, тя разказва с болка за това как майката отива в болница и крие синините на побоя от съпруга си. Майката, която винаги прощава на мъжа си за насилието върху нея и грубото му отношение, “защото той иначе много ни обича”. Накрая, обаче, нервите ѝ не издържат и обвинява дъщеря си, че “Заради теб стоя с него. / За да имаш баща”. И тежката присъда, която родител може да каже на детето си: “Ако те нямаше теб, отдавна да съм се хвърлила през / терасата”. Отново символичното място, където се случва голяма част от действието в книгата.

Рецензията на стихосбирката “Втора кожа” на Катерина Стойкова (изд. “ICU”, 2018 г.) от Бистра Величкова е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 5-11.12.2018 г., стр. 4

Детето изнемогващо в тежката семейна обстановка, прави опит да се самоубие като поглъща много аспирини. В отговор получава укор от “най-добрата приятелка на мама”, която “нареди да съм жалела майка си и да съм ѝ пестяла тревогите”. А самата майка забранява на дъщеря си да казва за своя опит да отнеме живота си, за да не я “затворят в лудницата”. Всичко трябва да бъде скрито, болката да остава в тайна. Сякаш целта е за пред съседите, за пред обществото, те да изглеждат като порядъчно семейство – майка, баща и дете, които се обичат. А през цялото това време на прикриване и търпене на насилието, върху детето бавно расте втората кожа. Тя така добре прилепва, че му става като първа и то спира да чувства, защото вижда, че помощ и състрадание няма: “Нищо не чувствам. Сигурно ставам по-силна” (стихотворението “Три случки”).

Стихосбирката “Втора кожа” разказва в поезия болезнено лична история, в чиито сюжет накрая дори присъства опит за разговор с причинителя на насилието и травмите в детството. Лирическата героиня на Катерина Стойкова се връща от Америка и опитва да говори с баща си за трудното им минало, но той отказва, заявявайки, че “за всичко си е имало причина”. Също така, той отрича случили се събития: “Майка ти никога не е лежала в болница”. Болката не може да бъде излекувана, дори след преосмисляне в зряла възраст, дори след опит за разговор с този, който ти е причинил страданието и когото мразиш от дете. Така оставаш завинаги заключен в собствения затвор на миналото си, което те е направило човекът, който си днес. По този начин се оформя онази втора кожа, която има двойна функция – да те предпазва от това да чувстваш, но и да прикрие първата кожа – ранена и раздрана от болка. Животът и всичко, което ни се случва изграждат постепенно тази втора кожа, която ни помага да оцелеем и да съхраним поне някаква малка част от себе си в този жесток свят. А детето безспорно остава завинаги в нас, на колкото и години да станем. То ни напомня, че с времето ставаме все по-объркани и вместо да се намираме, все повече се губим и отдалечаваме от себе си: “Как се чувстваш, Дете? / Непозната на самата себе си”. Само детето в теб помни кой си, само миналото ти знае всичко за теб. А с настоящето си оставен да се бориш сам, като възрастен, с втората си кожа и болезнения житейски опит.

Бистра Величкова

* Рецензията за стихосбирката “Втора кожа” на Катерина Стойкова (изд. “ICU”, 2018 г.) е публикувана за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 41, 5-11.12.2018 г., стр. 4. Рецензията е сред номинираните за Голямата награда на годишния конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“.

Реклами

„Бог в очакване на дилъра“ с номинация за наградата „Николай Кънчев 2018“

Стихосбриката „Бог в очакване на дилъра“ на Бистра Величкова е сред номинираните  книги за Наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев 2018“.

При селекцията на номинациите, участват всички поетични книги издавани през изминалата година.

Номинираните за наградата са общо пет. По азбучен ред, са следните:

1. Албена Тодорова – за „Стихотворения, от които ти се живее“, Издателство „Жанет 45“, 2018.

2. Антоний Димов – за „Дивергенции“, Издателство „Пергамент“, София, 2018.
3. Бистра Величкова – за „Бог в очакване на дилъра”, Издателство „Ерго“, 2018
4. Мирела Иванова – за „Седем/стихотворения с биографии“, Издателска къща „Хермес“, 2018.
5. Рада Панчовска – за „Космически елегии“, Издателство СОНМ, 2018.

Церемонията по награждаването ще се състои на 6 декември (четвъртък) от 17,30 часа, в изложбената зала на галерия „Средец“ на Министерството на културата (бул. „Ал. Стамболийски“ № 17). Събитието по традиция носи името „Поетичен Никулден“, а наградата ще бъде връчена за седми път.

По време на събитието номинираните поети ще прочетат свои стихове, а удостоеният с наградата, която се осигурява и присъжда от съпругата на поета Николай КънчевФедя Филкова, ще получи почетен диплом, пластика на поета, дело на скулптора Добромир Иван, и 2200 лв.

Водещ на празничната вечер ще бъде актьорът Милен Миланов, който ще изпълни и стихотворения на Николай Кънчев (1936 – 2007).

Встъпително слово „Апология на поезията“ ще произнесе Александър Секулов, носител на Наградата „Николай Кънчев 2017“.

„Поетичният Никулден 2018“ се организира от съпругата на поета – Федя Филкова и актьора Милен Миланов, с любезната подкрепа на Министерството на културата – галерия „Средец“.

Информация: Поетичен Никулден

„Бог в очакване на дилъра“ – рецензия от Марин Бодаков

Рецензия на Марин Бодаков за книгата „Бог в очакване на дилъра“ във в. „Култура“, брой 22 (2946), 08 юни 2018 г.

На фона на толкова много претенции за нова социална поезия новата книга на Бистра Величкова, след разказите “Малка, мръсна и тъжна”, е свежа глътка въздух, безмилостен простор. Това отвсякъде е политическа поезия. Това е методично разголваща се поезия. Самонараняваща се. На места брутална. Самоубийствена. И поезия, за която самоубийството не е инфантилна форма на шантаж. Бистра Величкова пише за нищетата на центъра откъм центъра на нищетата. В стихотворенията й, без никаква поза, има достатъчно клошари с двулитрови бутилки бира, има хероин, невъзможни любовни връзки, проституция, мръсотия… В стихотворенията й обаче има, и то какъв, копнеж по Поезията. Четеш и си мислиш: това момиче не се лъже, не те и лъже. “Единственият смисъл на любовта е/ когато си на 80/ да кажеш на внуците си/ че тя съществува”, пише авторката. “ако имаше смисъл в живота,/ нямаше да има смисъл в поезията”, продължава на друга страница тя. Редактор на книгата, разбира се, е Палми Ранчев. (В нея има още един трогателен, стъписващ момент – Бистра Величкова е прибавила и стихове на майка си, забравената поетеса Венцеслава Тодорова.)


Анонс във в. „Литературен вестник“

„Бог в очакване на дилъра” е първата стихосбирка на Бистра Величкова и втора нейна книга след сборника с разкази „Малка, мръсна и тъжна”. Това е поезия със собствен глас и собствена позиция. Стиховете в нея съставят суров, безкомпромисен и емоционално интензивен образ на днешния ни свят, наблюдаван най-вече от гледната точка на невписващите се, отхвърлени негови обитатели. Всъщност повечето стихотворения разгръщат техните истории, типовете биографии на онези, за които „бъдещето е минало”.

* Книгата “Бог в очакване на дилъра” (ИК “Ерго”, 2018 г.) на Бистра Величкова в рубриката „Витрина“ на в. „Литературен вестник“, стр. 5, бр. 18, 9-15.05.2018 г.

Стихове на Бистра Величкова в сп. „Жената Днес“

Бистра Величкова. Снимка © Янко Джемеренов

“Бистра Величкова говори от името на изхвърлените от редиците на успяващите. Нещастно влюбени, подминати от късмета, пияни и наркотизирани, бълнуващи изминалото и идващото време”, това казва Палми Ранчев, редактор на стихосбирката на Бистра Величкова, Бог в очакване на дилъра (Ерго), която излезе през юни 2018 г. За първата си книга – сборника с разкази „Малка, мръсна и тъжна“ („Рива“, 2014), Бистра печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ (2015).

 

Невъзможната любов

Обичам
невъзможната,
обречената
любов,
без минало,
без бъдеще,
без сватбена снимка
на стената,
без планове,
без къща,
кола
и деца,
само с онази
туптяща болка отляво,
достатъчна,
за да убиеш в стихове
онова,
което не съществува.

***
няма да спра
да се влюбвам
в поети –
изкуството иска жертви

 

Игра на възрастни

В стария апартамент
на баба ми
до разцъфнало мушкато
ще те целуна,
заради историята,
ще те почерпя
с вода от чешмата,
ще дишаме лак и лепило,
а миналото ще мирише на ремонт,
ще слушаме грамофона
и до олющен тапет
ще ти подаря детството си.

703

Надраскано на салфетка
в малките часове на нощта
в Клуб 703 в София

703
номерът
на бърза младост
и тя
такава
каквато
никой повече
не я видя

Без бъдеще

Облизвам халката му,
свалям я с устни
от безименния,
целувам морала
с език –
инициали и година,
в която той
е бил щастлив,
а аз съм била
бъдеще.

Майчин инстинкт

Инстинктът за живот
е по-силен
от неговия смисъл,
каза майка ми,
преди да ме роди.

Стиховете на Бистра Величкова публикувани в сп. „Жената Днес“, бр. юни/юли 2018 г. са част от новата ѝ стихосбирка „Бог в очакване на дилъра“ (Ерго, 2018 г.).

Аз, Хенри и Джун

От нецензурирания дневник на Анаис Нин

Той е Хенри, тя – Джун,
а аз съм влюбена
и в двамата.
Случи се в обикновен парижки бар,
всички бяха голи,
Джун преспа с управителя
заради Хенри –
нямаха с какво друго да платят.
На мен ми сипа чаша вино
и каза, че е влюбена в художничка,
после ме целуна.
От писателя до нея се научила,
че истина не съществува.
„И ти ли като него
търсиш преживявания,
които да опишеш?“
„Обичам те“, отвърнах аз
и Хенри ме целуна.
„Светът е рак, който сам себе си изяжда.“
По-добре да тръгвам,
стана късно.
Когато си влюбен в двама,
най-добре e да се прибереш рано
при този, когото не обичаш.

***
…Изчезват с години

после казват,
че ме сънуват

Никой, който е винаги до мен

Искам да избягам
от самотата,
от изпросената топлина,
от себе си,
от времето,
в което ме няма,
от никой,
който е винаги до мен,
от химията,
която ме променя,
от 13-ия етаж –
фатално ме привлича
като непознат
във влака,
който единствен
ме разбира,
без да ме съди
за това,
че не мога да бягам
и пътувам във влакове,
в които ме стоплят
непознати.

Нещо общо

Чувството приижда, излиза от бреговете
и не прави разлика между нея и него.

„Пътуване към себе си“, Блага Димитрова

С нея имаме нещо общо,

Бистра Величкова на премиерата на стихосбирката си „Бог в очакване на дилъра“. Снимка © Янко Джемеренов

нейната любов
е мой любовник.
Тя го обича,
докато са заедно,
аз съм влюбена в отсъствието му,
когато е с нея.
Тя целува устните му,
целували моите,
аз целувам нейните чрез неговите.
Пръстите ни се вплитат,
дъхът ни се слива
и сме заедно,
когато го обичаме,
без да имаме
нещо общо
помежду си.

Мадам Мишима

На сутринта
той я оставя на магистралата за София.

„Не прилича на проститутка.“

Никога никоя не прилича!
Спира друг, тя се качва,
слиза на театъра – представят
„Мадам Мишима“ –
мрачен поглед,
сладка тъга,
красива болка
и самоубийство,
подготвяно цял живот.

Вечерта
я чака в хола
със заклана кокошка
без глава –
битов авангард.

„Не прилича на кокошка без глава.“

Никога никоя не прилича!
Сепуко,
два литра ракия
и светът е без глава,
ексцентричен фарс
с тяло на мъж,
взимам го на стоп
и лягам до него,
за да не го обичам,
докато е мъртъв.

Животът ме самоубива
всяка сутрин,

когато се събуждам
без глава
и с тяло на друг.

***

Единственият смисъл на любовта е
когато си на 80
да кажеш на внуците си
че тя съществува

* Стиховете на Бистра Величкова публикувани в сп. „Жената Днес“, бр. юни/юли 2018 г. са част от новата ѝ стихосбирка „Бог в очакване на дилъра“ (Ерго, 2018 г.).

Сън с бившата приятелка, телескоп и часовник (разказ)

С благодарност на доц. Борис Минков и Михаил Вешим за конструктивната критика.

Пак сънувах кошмар. Не ми се беше случвало от последния път. Тогава си мислех, че да сънуваш Ленин е кошмар. Този път кошмарът беше истински. Сънувах бившата си приятелка…

Срещаме се съвсем случайно в обсерваторията в Гринуич.  Възкликвам изненадан:

– Еееей, мога да те позная и от 2425 километра само по плувната шапка и шнорхела.

Tя отвръща:

– Това е защото си обърнал телескопа наопаки.

Следва неловка пауза, както често се случва между стари приятели, които не са се виждали откакто са станали бивши и най-неочаквано се засичат в обсерваторията в Гринуич. Тя първа нарушава сконфузената тишина:

– Познай какво направих със Сашка и Кондьо! [1]

Поглеждам въпросително. Казва:

– Пуснах ги на свобода.

– Понесе ли им? – питам с престорен интерес, колкото да върви разговора.

– Не. Умряха –  отвръща с тъга, също престорена.

Аз вместо отговор я прегръщам приятелски и забелязвам:

– Въобще не си се променила. Същата си каквато беше и преди 10 метра.

Тя е сериозна:

– Мисля, че пак си обърнал телескопа наопаки.

Най-неочаквано възкликва:

– А, най-после сме в Амстердам! Гледай какво мога!

Изважда от спортната си раница чисто нов водолазен костюм и водни очила. Хвърля ги в канала до нас заедно с плувната си шапка и шнорхела след което бясно започва да върти ръцете си във въздуха, да изпъва врат периодично ту на едната – ту на другата страна, издишвайки шумно задържания въздух и движейки краката си ритмично все едно плува свободен стил от място. Внезапно спира и ме пита задъхано:

– Колко е часа?

– 60 минути – отвръщам мигновено.

Тя:

– Видя ли? Преплувах целия канал в двете посоки без да загубя и минута.

При липсата на реакция от моя страна, тя глухо пояснява:

– Всичките 60 са си там.

Отвръщам по инерция:

– Това е защото си обърнала часовника на- … – а тя раздразнено ме прекъсва:

– Млъкни! И ти въобще не си се променил! И сега както и преди имаш вредния навик да приписваш собствените си недостатъци на другите!

Придавам си мъдър вид на човек, отдавна издигнал се над прозаичността на битието. Поглаждам важно прошарената си брада [2] и поучително отвръщам:

– Да оставим миналото на историците, а бъдещето на… – запъвам се неочаквано.

Точно когато ефекта на житейския ми афоризъм започва да се губи, внезапно от малкия екран ми помахва приятелски Минчо Празников. Слава богу! Съвсем на време както винаги! Прибързано завършвам:

– …на синоптиците.

Бившата ми приятелка поглежда изненадано часовника си:

– Виж ти, кога е станало осем и половина?! Мислех, че е два!

– Вероятно защото пак си обърнала часовника си наопаки – натъртвам многозначително. Тя въздъхва примирено:

– Добре, нека бъде твоето. Както винаги! Знаех, че не трябваше да хвърлям водолазния си костюм в канала заради теб. Пазя го от толкова километри за сватбата ми!

Гушвам я любвеобилно както някога и пак както някога се правя, че не съм я чул. В отговор тя ме поглежда с умиление сякаш иска да каже: “Странно нещо е животът: събира хората случайно, разделя ги насила и отново най-неочаквано ги среща в обсерваторията в Гринуич.”. Казва:

– Странно нещо е животът: събира хората случайно, разделя ги насила и отново най-неочаквано ги среща в обсерваторията в Гринуич.

Усмихвам се замечтано и я поглеждам сякаш искам да кажа [3]: “Гринуич или Гринич (на английски: Greenwich) е квартал на Лондон (бивш самостоятелен град) на южния бряг на река Темза и световноизвестен с обсерваторията си, основана през 1675 г. от Чарлз II. Меридианът, който минава през нея, е приет за нулев и спрямо него се определя географската дължина.”. Казвам:

– Гринуич или Гринич (на английски: Greenwich) е квартал на Лондон…

– Замълчи! – прекъсва ме внезапно, а в очите й чета тревога.

– Знаеш ли, понякога ми се струва, че всички сме само герои в съня на Създателя. Всичко което казваме, всичко което мислим…

– …вече се е случило… – продължавам мисълта й механично – …вече е казано…

– …вече е било измислено… – прошепва, продължавайки на свой ред думите ми.

– …в съня на Създателя – проронвам в унес.

– Това означава, че ако… – стрелва ме с поглед.

– …се събудим… – докосвам плахо ръката й.

– …може би най-сетне ще можем да бъдем наистина себе си… – прошепваме в един глас.

Погледите ни замръзват впити хипнотично един в друг. Силно стискам ръката й. Тя впива пръстите си в моята. Възкликваме едновременно:

– …и ще можем да започнем всичко отначало!

В този момент светът спира да съществува. Ние сме се слели в едно, а рекурсията на мига ни захвърля във водовъртеж от думи, препинателни знаци и многоточия….

Събудих се!

Пак бях сънувал кошмар. Не ми се беше случвало от три страници [4]. Тогава си мислех, че да си мислиш, че да сънуваш Ленин е кошмар. Този път кошмарът беше два пъти по-истински. Сънувах бившата си приятелка. Насън.

Автор: НЕОР НАЧЕВ

[1]    За уточнение на тези от вас които имаха удоволствието да не присъстват в съня ми – тоест всички освен мен, бившата ми приятелка и, както скоро ще стане ясно, синоптика Минчо Празников – Сашка и Кондьо бяха питомните ни породисти хамстери. Всъщност и двата бяха най-обикновени полски мишки, но няма да се впускам в подробности около тази история. Достатъчно е само да кажа, че между тях, също както и между нас, някога пламтеше истинска любов.
[2]    В действителност брадата ми не е прошарена и – нека бъда честен докрай – всъщност нямам брада.
[3]    Разбира се, след кратка справка с “Уикипедия – свободната енциклопедия, която всеки може да редактира”. Никога не работя с непроверена информация. Особено в сънищата си.
[4]    За справка: сънувано е под LibreOffice Version: 4.2.7.2, Build ID: 420m0 (Build:2), шрифт Liberation Serif; Times New Roman, размер 12pt. Под други текстови редактори, както и при други параметри, продължителността на съня може да трае повече или респективно по-малко страници.

* Разказът е публикуван за първи път в изданието „Свободно поетическо общество“, юни 2018 г.

БЕЗ ВЪЗДУХ (разказ)

Разказът „Без въздух“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Страница“, брой 3/2017

Влюбих се в него от първия миг, в който видях отнесения му поглед и небрежно разрошената руса коса. Следях внимателно устните му, докато четеше на плажа стихотворението си за черния телефон с шайба, с който можеш да говориш с отвъдното. Гласът му ме поглъщаше. Все още толкова малък, а пише за смъртта. Очарователен в меланхолията си, трогателен в тъгата си по преходността на живота. Все още дете. Прави пясъчни замъци край морето. Гони се с другите деца. Играе футбол бос, с дългите си крака, в които сам се спъва. Дете с душа на възрастен. Нежно лице, меки черти, момче и момиче в едно. Вгледай се и сам избери какъв да бъде. Още едно, две лета и ще прекрачи границата. Ще започнат да му растат мустаци, гласът му ще се промени. Ще стане мъж. Ще премине отвъд детството. В отвъдния свят, там където хората отдавна са забравили как се правят пясъчни замъци. Но сега той е между двата свята, между двата пола, между две жени. Майка му и аз. Майка му го записа на уроци по литература. “Ще кандидатства “Право” – най-перспективната специалност!”, обяснява разпалено по телефона. “Винаги ще си намери работа!”, убедена е тя. Ето как синеокото момче, със занесения поглед и русия перчем се озова при мен. Аз го учех да пише, а той ме учеше на единственото по-важно умение от писането – способността да чувстваш. В годините ни дели повече от десетилетие, но това не ни пречи да се срещнем именно тук и сега на този плаж.

След урока ме води в музея на рибите. Разказва ми развълнувано за тях. Смеем се, гледайки как пъстрите им цветове проблясват под водната повърхност. Любимите му животни, защото могат да дишат под водата. Като малък си фантазирал, че има хриле. Гмуркал се в морето и стоял под водата, докато остане без въздух. Чувството го опиянявало. Когато си без въздух, оценяваш колко много означава той за теб. В такива моменти разбираш, че не можеш да бъдеш нищо друго освен човек – роден и заключен в своето човешко тяло. Можеш да се освободиш от него, само когато се слееш с друг човек и заедно останете без въздух. Слушам го замислено. Защо винаги срещам хората, с които не мога да бъда? Винаги в един и същи град. И винаги през август. Късно е. Звъни му телефона. “Да, мамо, на плажа съм. Не се притеснявай, с учителката съм. И аз те обичам”. Думите му ме връщат в реалността. Майка му се притеснява, а той я успокоява, че е с мен. “И аз те обичам” се забива като нож в сърцето ми. Същите думи някога някой, когото обичах каза на някой друг. На този плаж. Пак в този град. Градът на невъзможната любов. Този някой, тогава ми каза, че не можем никога да бъдем заедно. “Ти ще пораснеш, аз ще остарея”. Още чувам думите му. “Ти ще намериш момче на твоите години, а аз ще остана при жена си и ще гледам как растат децата ми”. Сега аз, казвам същите тези думи наум на това синеоко момче, загледано със замечтан поглед към лунната пътека в морето. Аз ще остарея, а ти ще пораснеш. Аз ще родя син и ще го кръстя с твоето име, а ти ще си намериш момиче на твоите години. И завинаги ще сме заедно, защото в този момент, в тази нощ, сме били заедно. И всеки такъв момент е една вечност. Защото сродните души нямат възраст, нямат пол, нямат националност и цвят. Те говорят на един език, без думи. Като рибите в аквариума. Сливат се в едно и обединяват самотите си. Пясъчен замък край морето. В полунощ. Той носи морска вода в шепи, а аз копая основите. Смее се искрено, по детски. С него и аз се превръщам в дете. Луната е единственият ни свидетел, докато пяната на вълните отмива стъпките в пясъка. Две риби, които нямат нужда от въздух, които нямат нужда да говорят, защото на сушата остават завинаги неразбрани. Нощта ни поглъща бавно в топлите си обятия – два избледняващи силуета в града на невъзможната любов.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в сп. „Страница“, брой 3/2017

Сън с Ленин и кокаин (разказ)

Пак сънувах кошмар. Не ми се беше случвало от последния път, когато кученцата в съня ми бяха толкова много, че се съгласиха да ги приютят само в “Литературен вестник”.

Тази нощ сънувах, че шмъркаме кокаин с Ленин в апартамента ми в квартал “Стрелбище”. Внезапно в стаята влиза баба ми (бивш педиатър, настоящ – психиатър) и се обръща към Владимир Илич:

– Володя, тоя кокаин ще ти раздруса сърцето, миличък! Искаш ли да си измериш кръвното? – и му подава стар апарат за кръвно с помпичка (руски – бел. авт.).

Ленин отвръща троснато:

– Това не е кокаин, бабо! Това е сол – и ми смига заговорнически.

Баба ми го гледа недоверчиво:

– Шмъркаш чиста сол, а?!

– Естествено, че не е чиста! – отвърща с досада Ленин и пояснява: – Има и чесън.

– Вова, Воваааа, не можеш да излъжеш старата си баба! – (за целите на този сън моята баба е и баба на Ленин) – Щом шмъркаш сол и чесън, къде тогава ти е шкембе чорбата? Ами бирата? Ами лютивият пипер?

– А, така! – възкликвам аз, сякаш са ни разкрили, въпреки че не са.

Ленин поглежда гузно встрани. Бързо се окопитва и най-неочаквано вади от вътрешния джоб на карираното си сако смачкана бейзболна шапка с надпис „Ъпсурт“. С артистичен замах я поставя с козирката завъртяна на една страна на плешивата си глава и запява: „Бира и шкембе бере-бере-бере! Бира и шкембе!“

Баба ме поглежда отегчено и казва:

– Май трябва да го почваме със “Стенокардин”-а, струва ми се, че се влошава! – и после към Ленин: – Владимире, имай предвид, че Хипито се опитва да работи! Моля те, да пазиш тишина! – за целите на този сън Хипито е внучка на баба си – неуспяла и поради това изключително талантлива журналистка. В този момент тя трескаво се суети на бюрото в стаята в отчаяно търсене на неизползван лист индиго – основно оръдие на труда на всеки съвременен журналист.

– Тъй като ти ѝ отказа интервю, с… хм… несериозното и безотговорно обяснение, че си спрял да даваш интервюта след смъртта си, главният редактор ѝ възложи за наказание да напише „Под Игото“ за един ден!

Баба прави кратка пауза, за да подсили драматизма на последната реплика. След като не постига желания ефект уточнява:

– Във връзка със събитията в Сирия.

Ленин се прави, че не чува и продължава да размахва ръце във въздуха, да подскача и да рапира: „Дори и Ринго Стар с бира и шкембе е цар!“

В този момент баба ми прави Физиономията (за целите на този сън „Физиономията“ е физиономията на Алф – извънземното на семейство Танер – в момента, в който се опитва да хипнотизира Лъки говорейки бавно и застрашително: “Лъки, ти вече не си котка, ти си геврек!”). След като и тази крайна мярка не дава резултат, се обръща към Ленин с примирение:

– Ти пак имаш късмет, че в последния момент редакторът разбрал, че „Под Игото“ вече е написано (от някакво онлайн издание ги изпреварили), та вместо това възложил на Хипито да напише „Под Индигото“! – и размахвайки пръст заканително добавя: – Иначе щях де те питам аз как образите на Мунчо и Кириaк Стефчов се изграждат за един работен ден – ами! (А за Русиян да не говорим! – бел. авт.).

– И тоя път Володята отърва пердаха, а? – поглежда ме шеговито баба.

Владимир Илич внезапно млъква и застива намясто. Поглежда с разбиране и съчувствие към Хипито и признава:

– Ако трябва да съм честен, говоря за неделя сутринта.

Едва забележима сълза проблясва по едната му буза. Ленин я изтрива драматично с опакото на ръката си, галантно се покланя и изшмърква последната щипка сол и чесън.

А аз се събудих.

НЕОР НАЧЕВ

* С благодарност на доц. Борис Минков и Михаил Вешим за конструктивната критика, както и на Александър Христов за подробната редакция.

** Разказът е публикуван за първи път в изданието „Свободно поетическо общество“, 22.07.2017 г.

„От журналистика към литература“ – лекция на Бистра Величкова

„От журналистика към литература“ – лекция на Бистра Величкова в „Червената къща“ в София, 13.11.2017 г.

OТВОРЕНИЯТ УНИВЕРСИТЕТ ПРЕДСТАВЯ: ЛЕКЦИИ ПО СЪВРЕМЕННА ЛИТЕРАТУРА

На 13 ноември 2017 г. предстои третата лекция от цикъла с фокус съвременна литература от есенния семестър на Отворения университет на Центъра за култура и дебат „Червената къща“, организиран съвместно с Фондация „Елизабет Костова“.

13 ноември | понеделник | 19:00
––––––––––––––––
ОТ ЖУРНАЛИСТИКА КЪМ ЛИТЕРАТУРА
ЛЕКЦИЯ НА БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
На български | Вход свободен
Зала „Пеша Николова“, Център за култура и дебат „Червената къща“ | ул. „Любен Каравелов“ 15

За лекцията: Бистра Величкова ще говори за връзката между журналистиката и художествената литература и ще анализира примери с утвърдени автори и техните произведения, за да отговори на въпроса дали работата като журналист влияе на стила на писателите и как. Сред изследваните писатели ще бъде Ърнест Хемингуей, по чиито думи „работата като журналист не вреди на младия писател, дори може да му е от полза, стига да я напусне навреме“.

За лектора: Бистра Величкова е докторант по „Медиен разказ“ в СУ „Св. Климент Охридски“. В научното си изследване разглежда връзката между журналистиката, мемоара и художествената литература след деведесетте години в България. Има магистърска степен по европейски науки от Университета в Туенте (Холандия) и Вестфалския-Вилхелмс Университет в Мюнстер (Германия). Бакалавърската ѝ степен по журналистика е от СУ „Св. Климент Охридски“. Носител е на награди от редица литературни конкурси за поезия и проза. Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна“ (Рива, 2014) печели първа награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, Хасково (2015). Включена е в каталога със съвременни български писатели, издаден от Националния център за книгата към НДК и представен на Панаира на книгата във Франкфурт през 2015 г. Участник е в Созополските семинари по творческо писане и програмата СтолицаЛитература на Фондация „Елизабет Костова“ през 2012 г.

За Отворения университет: Отвореният университет на Център за култура и дебат „Червената къща“ е поредица от открити лекции, насочена към всички, които искат да разширят познанията си за съвременния свят и за които споделянето на знание е вълнуващо изживяване. Той е част от проект „Проверка на реалността“, изпълняван от Червената къща с подкрепата на Фондация „Америка за България“. Третата тема на университета е съвременна литература, а събитията са организирани в сътрудничество с Фондация „Елизабет Костова“.

Повече информация на уеб страницата на Център за култура и дебат „Червената къща“.

Повече информация на уеб страницата на Фондация „Елизабет Костова“.

Страница на събитието във Фейсбук.

Интервю на Бистра Величкова за Радио „София“, БНР

Интервю на Бистра Величкова за програма „Христо Ботев“ – БНР

Видео от лекцията „От журналистика към литература“ на Бистра Величкова в Червената къща, в София – 13 ноември 2017 г.

Бистра Величкова: Светлината на мрака ни спасява

Бистра Величкова. Снимка: Личен архив

Бистра Величкова e един от участниците в литературния пърформънс за откриването на фестивала „Улица Нов Живот – Вход Б“ (в памет на Димитър Воев, създател на музикалната дарк уейв група „Нова генерация“) на 20 октомври, 19:00 ч. във Фабрика Автономия (ул. Цар Самуил 149).

Бистра е фен е на Димитър Воев и „Нова генерация“ още от времето, когато е била “малко момиченце” в училище. Още от тогава се е научила да не дарява никого с “погледи ласкави” и да “избягва да бъде добра”. Винаги ще е благодарна за спасителната функция на Митко Воев и песните му в трудния период на израстването си и екзистенциалните прозрения, които са ѝ донесели. В момента Бистра Величкова е журналист и писател. Има редица публикации в периодичния печат и литературни награди за поезия, и проза. Автор е на книгата “Малка, мръсна и тъжна”.

– Защо се включихте във фестивал „Улица Нов Живот – Вход Б“?

– Включих се, защото продължаваме “да сме болен продукт на своето време и вашия труд”, защото сме “градски устроени празни съдби”, чието бъдеще продължава да се определя от “грухтенето” на “човек с анцуг”; Защото фестивал като този показва, че тъмната вълна е светлината в края на тунела. Още през 80-те “Нова генерация” зададоха въпросите си към “цяла нация”, които и днес остават все така актуални и все така без отговор. Завинаги. Този фестивал почита паметта на Димитър Воев, на създадената от него група “Нова генерация” и показва една приемственост между поколенията; приемствеността на тъмния огън, който гори в душите ни, докато вървим със “смъкнати гащи” и наведени глави “от срам”, мълчим “патриотично”, “а вълк в гърдите ни вие”. “Улица Нов Живот – Вход Б” е алтернативният свят, в който светлината на мрака ни спасява и ни помага да съществуваме по-пълноценно заедно.

Постер на фестивала „Улица Нов Живот – Вход Б“

Повече за фестивала във Фейсбук.

ВОЙ ОТ МАЛИНОВАТА ДОЛИНА (разказ)

Too early in my life, it was too late…

На Жори

Къщата на Грендел на 182-ра. Алкохол, марихуана, рейс 111 и гръндж. Крум е с нас за пръв път откакто го прибраха на “Четвърти” защото искаше да направи супер-група с Бог. Овид зад вехтите си барабани е парцаливия Зевс на своя Олимп от кашони. Фим с ореол на светец е светец. Последния. За последен път. Засвирва Boys Don’t Cry и заплаква през своята китара.

Изгубени в A Forest на The Cure, докaто свистим по белите магистрали на безвремието сред вечните малинови полета на Малинова долина. Една. И небивала. Едни 20 години, търколили се по Околовръстното край София. Загубени. И търсени след 20 години отново. Небивали.

Зимата е студена, но в къщата на Грендел е топло. В къщата на Грендел винаги е топло. Живее от три месеца с двама пласьори на дрога. Днес единият – мъртвец. Другият – в затвора.

Двете момичета танцуват в центъра на стаята. Прегърнати. Голи. Въртят се в унес в кръг. Отново и отново. Отново и отново. Отново и отново. Мая и Мия. Две капки сълзи. Едната – на хероин. Другата – все още търси своя път. Изгубена.

С Вожда, Фим и Петроний трети ден посрещаме изгрева на слънцето в нас. Говорим със сенки, а светлината изгаря очите ни. Отвътре. Незаспали, несъбудени, несънували. На перки. Паркизан за партизани.

Къща, пълна със скитници. Номади на 17. Номади в животите си. Номади край прашните пътища на 90-те. Пътища, които водят към един свят, от който още не знаем, че бягаме.

… и тогава Крум полудя. И това беше краят на детството. Тогава за пръв път осъзнахме, че след детството идва лудостта. Ако имаш късмет. Иначе порастваш. А в онзи ден Крум бягаше с всичка сила. Пяна излизаше от устата му, а той бягаше като за последно. Завинаги. Искаше да надмине времето. Да излъже минутите. Да надбяга годините. Да излезе от другата страна на тунела на животите ни и да бъде все същия. Млад. Свадлив. Опърничав. Неукротим. Неуловим.

Не успя. Никой не успява да надбяга времето. Счупи предното стъкло на онази кола с главата си. Кръвта шурна по лицето му, а той крещеше обезумял, докато куките го налагаха безмилостно. Реалността не прощава никому. Най-малко на лудостта. Още по-малко на младостта…

Дворът на 182-ра днес. Безмълвие, прах и мъртва тишина. Овид – на метадон. После на литър водка, за да се изчисти. После на чист спирт. Днес – мъртъв. Неидентифициран. Край Околовръстното.

Петроний друсаше от стоката и избра Южна Африка пред наказанието на мутрите. Фим от години е на водка и амфети, докато китарата му все по-тихо стене. Вожда старателно крие призраците на младостта си от трите си деца. И от себе си.

А Грендел е същият. Последния битник. Последен пазител на миналото.

И само Крум все още понякога се появява в двора на онази къща на 182-ра. Променен. И мълчалив. Друг. Завинаги. Прелетял над кукувичето гнездо и завърнал се. Друг. Завинаги.

Веднъж почукал на вратата на Грендел. Попитал това ли е пощата на Времето. Имал писмо за Бог. Подал го с треперещи пръсти, а на него пишело: „Не ме чакай!“. После празен лист. Незапочнат. Незавършен. Недописан. Незаписан. Като животите ни. Празни. Незапочнати. Незавършени. Недописани. Незаписани.

НЕОР НАЧЕВ

* Разказът е публикуван за първи път в BINstory, в Binar, юли 2017 г.


Неор Начев е създател на българския акустичен проект „На Червено“ и член на неофолк дуото „Gare Terminus“. Публикувал е художествени текстове във в. „Литературен вестник“, в. „Стършел“, сп. „Manu Propria“, както и музикални ревюта в сп. „Metal Hammer Bulgaria“ и „Kulturbench“. През 2015 г. е отличен с Трето място на единадесетото издание на Националния поетичен конкурс „Нова Загора“. Част от публикациите му могат да бъдат намерени в блога „Двойна измама“.