Мария Келберт: Бурите в душите, изказани на немски, приличат на команди

Мария Келберт, по-позната с името си Мария Станкова, е българска писателка, поетеса и сценаристка. Родена е през 1956 г. в Бургас. През 1975 г. завършва СМУ „Панайот Пипков“ със специалност „Виолончело“, а през 1978 г. – ИМХК към Българската държавна консерватория (БДК) със същата специалност. Работила е като помощник-режисьор във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ и като редактор във в. „Литературен форум“ и сп. „Заедно“. През 2005 г. работи като сценарист в предаването „Защо не“ с Мартина Вачкова. По-късно е главен редактор на списанията „Книгите днес“ и „Мъжът“. Сценарист е на кукленото политическо шоу „Говорещи глави“ по TV7. Публикувала е поезия, проза и публицистика в списанията „Ах, Мария“, „Витамин В“ и „Съвременник“, вестниците „Култура“, „Капитал“, „Труд“ и „Сега“. През 1998 г. излиза първата ѝ книга – „Наръчник по саморъчни убийства“. Следват още книги със стихове, разкази и романи, между които са „Трикракото куче“, „Сузана и зяпачите“, „А Бог се смее“ и др. Има множество отличия за литература и драматургия. Филмът „Маймуни през зимата“, на който е сценарист, е носител на Голямата награда на Международния филмов фестивал в Карлови Вари (2006 г.). В момента живее в Германия. Тази пролет излезе новата ѝ книга с две новели и цикъл разкази, обединени от заглавието „Живей щастливо!“ (ИК „Колибри“). За криминалните сюжети в книгата, преплетени с доза абсурдност и хумор, за вдъхновението и живота в емиграция, разказа Мария Келберт, специално за сп. „Жената днес“.

– Последната Ви книга от 2016 г. „А Бог се смее“ издадохте с името Мария Станкова. Сега, 2022 г., новата Ви книга „Живей щастливо!“ излиза с името Мария Келберт. Бихте ли ни разказали историята, около новата Ви фамилия? Бих Ви помолила да разкажете някоя романтична случка, зад промяната на фамилията, но като имам предвид реалистичния Ви и ироничен стил на писане, този въпрос, вероятно би Ви се сторил твърде сладникав. 🙂

Смяната на фамилното име не променя същността на индивида. Омъжих се и приех фамилията на съпруга ми. С възрастта идва и осъзнаването, че двама остаряват по-леко от сам. Романтична случка? Първата ни среща беше до гробищния парк в селцето, където работех. А се оказахме там, защото обърках посоките. Просто исках да заведа г-н Келберт до сладкарницата.

– В момента живеете в Германия. Широко разпространено е мнението, че германците са студени и дистанцирани хора. Какви са Вашите впечатления? Можете ли да достигнете до тяхната душевност, така както бихте могла да разберете българската? Има ли нещо, в което си приличат германци и българи?

– Германците не са студени. Сдържани са и практични до някаква немска степен. Много обичат да говорят. Най-често се смеят на това, което казват самите те. Този странен смях ме изненадваше в началото. Вече му свикнах. Най-впечатляващо е когато германец казва виц и очаква реакцията ти. Емоционално са дисциплинирани също. Постепенно, с привикването към езика, човек привиква и към тази дисциплина на чувствата. За приликите с българите не може да се говори. Ние сме хора с южен темперамент. Те са северни хора. Бурите в душите, изказани на немски, приличат на команди. Един човешки скандал е много трудно да се направи с германец. В замяна на това, във филмите крещят неистово… пак на немски. (смее се)

Емигрантският живот, обогатил ли Ви е или по-скоро Ви е натъжил?

Животът сред хора от други националности е интересен от психологична гледна точка. Колко ще издържиш. Това е проверка. Прехласвам се по архитектурата, историята, по атмосферата. В Германия, старата част на градовете и селата е много показателна за начина на живот и мислене на германеца. Входните врати на домовете са винаги към улицата, а дворовете са отзад. Не можеш да надникнеш в интимния живот на обитателите. В Англия е същото. В Италия са на показ градините. Те са пред дома, а той е прикрит от тази красота. Строежът на човешкото обиталище е най-ясно показващ същността на хората. Тук всичко е спокойно като архитектура и недостъпно за чуждо око. Тези особености обогатяват.

Емигрантът винаги ли остава чужденец? Има ли вариант, в който може да се интегрира и да живее като местен?

– Има. Зависи от човека. Ако се осъзнае необходимостта от интеграция, всичко е наред. Навсякъде приемат нормално чужденците, които спазват правилата и не очакват чудеса от околните. Дори много бързо им дават път за издигане. В България не е така. Опитите да се смажат по-добрите са успешни.

Интервюто на Бистра Величкова с писателката Мария Келберт е публикувано за първи път в сп. „Жената днес“, брой 6, юни/юли 2022 г.

В „Живей щастливо!“ има теми, подобни на тези от „А Бог се смее“, като например живота в емиграция, грижата за възрастни хора от емигранти. Кое е най-ужасяващото, което сте видяла в живота на емигрантите? И кое е най-страшното в живота на възрастните хора, за които героите Ви се грижат?

Този въпрос е мъчителен за мен. Старостта, когато е съчетана с безпомощност, загубата на лично достойнство, самотата, безнадежността – всичко това съпътства смъртта. За тези доста години сред възрастни хора разбрах едно – човек трябва да знае кога да си тръгне достойно. Последното ми работно място беше в два старчески дома. Болногледачите са от различни националности, с различни религии, манталитет. Чуждата старост е отблъскваща и мога да разбера отношението към нея, но винаги ми е трудно да приема, че ако някой има нужда от помощ, можеш да му кажеш: „Чакай! Имам и друга работа.“ Нямаш друга работа. Само тази – да помагаш и да се грижиш.

Сблъсъкът очи в очи с немощни хора в края на живота си, как Ви подейства на философията Ви за живота и на неговия смисъл?

– Изчезна страхът от смъртта или поне се притъпи.

Какво е чувството, човек с образование, литературен талант и творчески успехи в страната си, да бъде емигрант, „черноработник“ в чужбина? Източник за творческо вдъхновение ли е или житейска тегоба?

– Обстоятелствата ме принудиха към тази стъпка. Не го направих от авантюризъм.

В новата Ви книга има криминални елементи, убийства, съчетани с хумор. Защо избрахте този криминален жанр? Какво Ви вдъхнови, за да пишете в този стил? Има ли автори в този жанр, които харесвате и от които черпите вдъхновение?

– Любимите ми четива са криминалетата. Като дете започнах с К. Дойл, минах през А. Кристи, Е. По, а по-късно просто потънах в романите на Д. Хамет, Р. Чандлър, Дж. Чейз и няколко руски писатели. Човешкият мозък има нужда от загадки… или поне моят. Игрите, с които децата опознават живота са загадки, четенето е загадка. Криминалният елемент е навсякъде около нас. Винаги си задаваме въпроса: „Защо той/тя направи това?“. Преди години пишех приказки със загадки, но някак останаха незабелязани. Голям почитател на тайните мотиви съм и е дошло време да сменя жанра.

– Ако вие сте клиент на фирмата „Живей щастливо“ от новелата „Радостта от живота“, с какъв проблем бихте отишли при тях? Кое би Ви накарало да живеете щастливо?

– Ами, аз си живея щастливо. Даже си имам хоби. (смее се)

Планувате ли превод и издаване на новата си книга на немски език? Според Вас, как биха я възприели немските читатели?

Следя внимателно немското книгоиздаване. Този начин на поднасяне на една история би се възприел добре от немскоговорящите. Те харесват обикновени житейски истории, не са любители на трагизма, защото още не могат да се отърсят от него.

– Разказите в книгата, освен, че са много стегнати, някои поетични и майсторски структурирани с изненадващ край, много наподобяват сценарии за пиеса или за филм. Може би, не случайно разделът с разказите в книгата, е озаглавен „Театър на сенките“. Вие самата пишете и сценарии. Представяла ли сте си, някои от текстовете в тази книга, реализирани на театрална сцена или на кино екран?

Това вече не зависи от мен. Трябва някому да се прииска да ги реализира/възпроизведе в такъв вид.

По образование сте музикант. Защо не продължихте да се занимавате с музика? Като емигрант, било ли е опция да свирите по улиците, за да изкарвате пари?

Завърших Институт за музикални и хореографски кадри към БДК. Беше с педагогическа насоченост, а за нищо на света не бих станала учителка, било то и по музика. Отдавна не свиря. В подлеза на Констаблевахе седи всеки ден възрастен руснак, който свири сюитите на Бах на акордеон. Велик е, но не печели много.

Как и кога започнахте да пишете и разбрахте, че това ще е професионалното Ви поприще? Имало ли е момент, в който сте искала да се откажете от литературата?

– Правя само тези неща, за които съм сигурна, че са добре направени. Когато се убедих, че пиша добре, реших да продължа. В един период от живота ми писането наистина стана моя професия, защото нищо друго не работех. Интересното е друго – всеки, написал повече от 10 писма или 100 поста във Фейсбук, нарича себе си писател. Нямам чак толкова смелост. Не. Не мога да се откажа от литературата, защото дори и да не пиша, чета непрекъснато.

Интервю на БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Интервюто е публикувано за първи път в сп. „Жената днес“, брой 6, юни/юли 2022 г.

Реклама

Призраци от 90-те: литературни импресии

Призраци от 90-те: литературни импресии“ от Неор Начев

ЕМИЛИЯ, СБОГОМ!

– на Лилия


Гледам картините ти, Емилия. Мисля за саморазрушението. За живота. За страданието. За улицата. За хероина и за това как бях наркоман в едно друго минало. Мисля за онова мазе в центъра на София… В един друг май месец. Годините изтичат като вода през пробито корито. Мисля за това, че живота е повече от бюро и книга. Мисля си за теб. В сърцето малко боли. Превръщам болката в красота. Както казваше ти. В красотата на изкуството. На думите. От както заминах бързо ме хипнотизира отново измамния смисъл на дните. Пътуванията. Работата, в която се изгубвам. Лудия бяг в преследването на призраци. Спомних си деня в които реших, че ще бъда чист. Извадих всичките игли от себе си, изплюх със злоба хаповете синтетична надежда и се преродих под присъдата на времето. Осъден на живот. И всичко започнах на чисто. Остана ми само едно от онова време: преследването на призраци. Призраци. Онези измислени цели, в които се хващаме като удавници за сламка, за да не се изгубим в морето на живота. Защото призраците могат да бъдат по-истински от реалността, Емилия. Когато вярваш в тях. Като хероина. Може би аз все пак си останах наркоман. Казват, че наркоманите се раждат такива. Може би. В мислите поне. Не зная дали ме разбираш, Емилия. Емилия… Красиво е. Като водна лилия. Като водна лилия в морето на живота. Моя живот. Мисля за теб. В сърцето малко боли. Чувствам се загрубял. Емоционално осакатен. Кух. С дупка на мястото на сърцето. Кух. Сигурно е от годините. Остарявам, Емилия. Сигурно е от годините. Сърцето е там, но не тупти като преди. Кръвта все още е червена, но не толкова гъста. Както преди. Един приятел каза : „На 32 сърцето вече се е уморило да дава“. Може би. Може би не. Мисля за теб, Емилия. Едно само зная, Емилия… Когато съм пак до теб. Когато мога да те докосна. Когато мога да усетя вкуса на устните ти. Когато мога да галя гърдите ти. Когато мога да те целувам по цялото тяло. Когато заедно голи преплуваме нощта чак до края й. Когато сплели краката си отново творим. Заедно. В едно. Когато правите ти коси нарежат лицето ми, от него ще рукне гъста кръв. На червено. Тогава ще е истинско. Тогава ще сме истински. Тогава сърцето ми поне за миг ще тупти, както преди. Както преди! Поне за миг! Поне за миг… Но до тогава, Емилия… До тогава… До тогава всичко са само сенки. Символи. Забравени усещания. Надежда… Осъдени на живот. Не зная дали ме разбираш, Емилия. Емилия. Красиво е. Емилия, сбогом!

* * *

БЪЛГАРИЯ КАТО ХЕРОИН

“Не съм раждала, но имам много деца!”

– Сиси Графинията

Кишавият сняг събиращ се по Софийските тротоари има цвета на хероина. Кафяв и мръсен от всичките примеси, с които го тъпчеха „Младост“-ките пласьори. Придобил цвета на кишата, в която сиви силуети пълзяха по заледените софийски улици, уловени в безкрайния лабиринт на измисленитре си цели. Кишата. Кафеникава и мръсна като хероина, който купувахме от Мира. Връзката. Винаги там. В дъжд, студ и сняг. Неотменно стои и ни чака на онази детска площадка в онзи сив Софийски квартал. Мира. Призрачният силует на една друга България. С тромбозирали вени надупчени от илюзии. Ръцете й – лабиринти от лилави пътища останали след стъпките подир изгубените й спомени. Косата й – сплъстена и разпиляна. Някога златна. Днес кална и мръсна. Като кишата. Като хероина, който ни продаваше.

Беззъбата уста на Мира, грозно се усмихваше при вида на дрипавите й деца – сиротни и чезнещи като изгубените й надежди. А децата й, това бяхме ние. Десетки софийски сираци с мъртво минало и несъществуващо бъдеще. Уродливи зародиши, преждевременно изхвърлени от утробата на „нашето“ време. Невидими. Застинали. Чужденци в чужда България. Недъгави херцози, господари на една измислена реалност. Синтетичната прегръдка на една майка мащеха – единствената топлина, която познавахме. Мира. Призрачния силует на една друга България. И до днес я виждам. Там сред остатъците на разпиляната ни младост. Майката, коятo изпрати толкова много от децата си и ден подир ден ги оплаква с горчивите сълзи на съвестта си. Мащехата, която прегръща децата си, но не ги обича. Като България. Като хероин.

* * *

SPERANZA 55

– На Мария Д.

Две смеещи се очи и една усмивка, която през моите намира пътя към сърцето ми. Един стар телефон: „Нов не ми е нужен! По-нов не значи по-добър!“ и смях обливащ ме като сълзи. „…не, не, това е псевдонима на майката на Оскар Уайлд“. Веселите пламъчета в погледа й изпепеляват мислите ми. „Любимото ми число е 5. Пиша го по два пъти, за всеки случай, ако едното се изгуби!“. Смехът ѝ ме изгубва в лабиринтите на Ехо. „Хубаво е колието ми – виж!“. Крехка пеперуда с медени крила полита от гърдите ѝ към пъстрите цветове на очите, върху белезникав конец от звезди. Водена само от звъна на гласа ѝ, хипнотично се издига отново и отново към вечерния небосвод на зениците. Повлечен във вълшебния ѝ полет внезапно се сепвам. „Красиво е, нали? На баба е. Тя е на 88. Случайно го намерих вкъщи.“. Излизаме от бара и леденият декемврийски въздух пронизва дробовете ми със звук на счупено огледало. Виждам нея отразена във всеки къс. С черно палто като нощта и с големия червен чадър, увиснал небрежно на едната ръка. Ритмичното почукване на черните ботуши върху напуканите плочки на „Раковска“, глухо отеква в тишината на пустия град. „Постоянно си губя чадърите. Сигурна съм, че някъде съществува една тайнствена земя, покрита с всички мои изгубени чадъри“. Звъна на смеха ѝ се разлива по „Славейков“, топва бос крак в езерото на шадравана, завърта се и весело намига на двете застинали статуи на пейката. Играе на „Дама“ върху трамвайните релси на „Графа“, прескача на куц-крак белите черти на светофарната зебра и се търколи лениво пред „Сълза и смях“, преди да потъне дълбоко в мен. За да мога да я виждам отново и отново. С оптимизъм на дете. С очи на жена. И с усмивката на най-красивото момиче на света.

* * *

ЕДНА НЕНАПИСАНА ПЕСЕН

                – На баба

Мисълта, че може да не видя това лице отново, внезапно ме пронизва. Баба. Хиляди призрачни игли с болка се забиват в сърцето ми. Усещам грапавината на старите костеливи ръце върху своите. Последната топла прегръдка на прага. Сърцето, в което съм бил винаги. Пронизваща, задушаваща болка. Човекът, който е бил винаги с мен. Винаги в мен. Част от сърцето ми. Част от живота ми. Физическа част от мен. Пронизваща, задушаваща болка. „Ще напишеш ли песен за мен?“ последни думи на сбогуване. „Нека бъде весела! Нека струи радост от нея!“. Обещавам. Обещавам! Обсипвам набръчканото лице с целувки. Като малко дете. Сега. Както някога. Сините вени, костеливите пръсти, белите коси и най-топлата прегръдка на света. Онази, която те очаква. Винаги и навсякъде. Въпреки болките. Въпреки обидите. Прегръдката, която е била винаги там и за теб. Единственото сигурно нещо на света. И знаеш, че винаги ще бъде там. На онзи праг. Винаги за теб. Най-топлата прегръдка на света. „Ще напишеш ли песен за мен?“. Обещавам. „Нека бъде радостна!“. Обещавам. Обещавам. Обещавам.

Пронизваща, задушаваща болка. Защо напускаме хората, които най-силно обичаме? Последно признание: любовта завинаги остава. Скита, мръщи се, сърдита и неблагодарна е. И винаги се завръща обратно в обятията на онези ръце, които някога за пръв път са я посрещнали първи на този свят. За да я изпращат после десетки пъти. Десет години. Отново и отново. Винаги там. Винаги очакващи. Винаги посрещащи. Двете старчески ръце. Баба. Пронизваща, задушаваща болка. „Ще напишеш ли песен за мен?“ Обещавам. Обещавам. И самолетът излита. Отново. Изгубвам се сред десетките каменни лица. Адът това са другите. Както и нашите лични избори. Да бъдем далеко от тези, които най-силно ни обичат, защото най-силно ги обичаме. Един от абсурдите на абсурдния ни живот. Пронизваща, задушаваща болка. Там. На прага. Една ненаписана песен. Молба за прошка. Последна. Двете ръце и гласът, който ме вика. Усмивката и набразденото от пътеките на времето лице… “Върни се! Тук е сърцето ти.” Обещавам. Обещавам. И отново изпращане. И най-силната любов на света. Онази, която не иска и не очаква. Която е просто там и за теб. Винаги за теб. Любовта, която дава. Дава. Дава. Винаги за теб. Любовта, която никой друг никога няма да ти подари. Любовта на двете костеливи ръце. Чувствам със сърцето й. Мисля мислите й. Усещам тежестта на очакването. Безпокойството. Грижата. Любовта, която никой никога няма да ти подари. И която остава в теб завинаги. И отново и отново се завръща. Там където две протегнати старчески ръце търпеливо ще я очакват. Винаги. Където и да е. Където и да си. „Ще напишеш ли песен за мен?“ Обещавам. Обещавам. Обещавам!

НЕОР НАЧЕВ

* Текстовете на Неор Начев са публикувани в сп. „Море“, бр. 2/2020 г.

Снимка: „Двойна измама“

Неор Начев е създател на българския акустичен проект „На Червено“. Публикувал е художествени текстове във в. „Литературен вестник“, „Стършел“, сп. „Manu Propria“, както и музикални ревюта в сп. „Metal Hammer Bulgaria“ и „Kulturbench“. През 2015 г. е отличен с Трето място на единадесетото издание на Националния поетичен конкурс „Нова Загора“. Част от публикациите му могат да бъдат намерени в блога “Двойна измама”. Личният блог на Неор Начев.

Наградено стихотворение на Бистра Величкова на конкурс в село Чавдар

Стихотворението „Странно е да те няма“ на Бистра Величкова получи награда, на литературния конкурс за най-добър художествен текст „Книгата е любов“, организиран от община Чавдар. Награждаването се състоя на Международния ден на книгата и авторското право – 23 април, 2022 г. на централния площад в село Чавдар.

Наградата връчиха Светлозар Желев (член на журито) и Григор Даулов (кмет на община Чавдар).

Светлозар Желев (литературовед и издател), Бистра Величкова (писател) и Григор Даулов (кмет на община Чавдар). Връчване на наградата на конкурса „Книгата е любов“, община Чавдар – 23.04.2022 г. Снимка: Община Чавдар

Награденото стихотворение на авторката е ново и е част от цикъл стихове посветени на нейната баба – известна и утвърдена в столицата педиатърка – д-р Бистра Тодорова. След конкурса, стихотворението беше публикувано за първи път в електронното издание „Diaskop Comics“. Стихотворението, поместваме и тук:

СТРАННО Е ДА ТЕ НЯМА

Странно е да те няма там,
където винаги сме били заедно,
в градината с цъфнали люляци
и натежали клони със сочни череши.
Странно е да те няма,
да не садиш цветя,
да не викаш името ми,
с молба да донеса лейката, за да ги полеем.
За първи път, сама разпилявам семената в пръстта,
там, където преди дни те заровихме теб.
Чувствам как държиш ръцете ми
и ми шепнеш как да ги покрия отгоре с пръст.
Защо цветята растат и цъфтят от пръстта,
а човекът изчезва в нея?
Изчезва ли?
Ще поникнеш ли и ти, бабо,
през август, от недрата на земята,
като цвете Слънчоглед,
да се усмихнеш в градината
и да бъдем отново заедно?
Удря гръм в небето, завалява дъжд.
Сълзите на баба, мокрят бузите ми.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА


Снимка: Сайтът „Двойна измама“

Журито на конкурса, организиран от община Чавдар, взе решение да награди 10 автори, без да определя класация. Церемонията по награждаването беше тържествено организирана, с реч на кмета и журито, четене на наградените произведения и музикална програма. Чистият въздух и красивата природа на село Чавдар, допринесоха за поетичното усещане и празничен дух в деня на книгата.

Филмът „Воев“ – откровен кино портрет на фронтмена на „Нова генерация“

Плакат на филма. Снимка: Нели Недева- Воева

„Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави. От срам.“

„Патриотична песен“
Димитър Воев, група „Нова генерация“

Това предсказание изпя поетът и музикант Димитър Воев (1965 г. – 1992 г.), фронтмен на ню уейв групата „Нова генерация“, през 1991 г. Воев е един от най-емблематичните представители на неформалната, културна вълна в България, от края на 80-те и началото на 90-те години. Той твори по време на тоталитарния, социалистически режим и зараждащия се Преход – периоди белязани от цензура и разпад на „ценности“.

Песента „Патриотична песен“, ясно описва състоянието на обществото в първите години на Прехода. Но колко актуално звучат думите на поета и днес. „Болният продукт“ продължава да не намира лечение за своя душевен разпад. Единственият лек и през 90-те и сега през 2022-ра година се оказват песни с дълбочина, подобни на тези на „Нова генерация“. И именно сега, когато се намираме отново в световен разпад на ценности, излиза документалният филм „Воев“, посветен на живота и творчеството на Димитър Воев. Режисьор на филма е Биляна Кирилова (филмът ѝ е дебют в жанра на пълнометражното документалено кино). Сценаристи на филма са Биляна Кирилова, Неда Миланова (а към идеята за филма се включва и Валерия Стойкова). Филмът е продукция на Мач Пойнт Продакшънс, продуцент е Валерия Стойкова. (Повече информация за целия екип на продукцията, можете да намерите на официалната страница на филма „Воев“ във Фейсбук). Премиерата на филма се състоя на 12 март 2022 г., в кино „Люмиер“ в София, като част от програмата на София Филм Фест.

Група „Нова генерация“. Снимка: Нели Недева-Воева

Режисьорката Биляна Кирилова и екипът ѝ работят върху филма близо 6 години. Преминали са през много трудности и препятствия по пътя си на реализация. През цялото време ги е движило, искрената вяра в творчеството и личността на Димитър Воев. Трудностите им остават „зад кадър“, а крайнят продукт, който представят на зрителите, е една наистина професионална продукция, която разказва обективно, искрено и задълбочено за творческия път на музиканта. Декорът на който говорят близки и приятели на Воев, е много добре подбран, в разпадаща се сграда, в изоставен строеж. Напълно в съзвучие с мрачната стилистика на групата „Нова генерация“. Качеството на кадрите е много добро, както и озвучаването. Гласът зад кадър (на Иван Москов) също звучи добре, с ясна дикция.

Интересното е, че в този филм за първи път се появяват родителите на Димитър Воев. Те говорят за неговото детство и как баща му, му е купил първата китара, и го е пратил да работи, за да я изплати. Макар и далеч от музиката и изкуството, родителите му са го подкрепяли в желанието му да свири. Баща му е казал (цитирам по памет от филма): „Някои имат връзки, други пари, ти нямаш нищо. Ти си сам с китарата. Трябва да покажеш какво можеш“. Посъветвал го е, всеки ден да намира време да свири. Воев е ходел на уроци по китара, солфеж и пеене. Приятелите му са се смeели добронамерено, че той не може да пее. Те, признават, обаче, че това, което е пленило публиката и феновете му, са били по-скоро текстовете на песните му, в които се съдържа много поезия:

„Над площад, потънал в срам,
слепи художници рискуват.
Аз вече минах от там
слепи са защото, се срамуват.
Развей черен флаг
на който пише без думи:
Мръсно ми е
в душата ми!“

Песента „Тъмна земя“
„Нова генерация“

Димитър Воев с първородната си дъщеря. Снимка: Нели Недева-Воева

Всяко време и общество има своите гласове, пророци, „черни овци“, които пречистват душата и я правят бяла, които ти отварят очите за истината и правят битието ти малко по-поносимо, и по-смислено. Такъв е бил Воев. Харизматична личност. Личност с идеи. Провокативен, нестандартен за времето си. Висок мъж, с черни дрехи и червено червило, който целува улични улуци, по които се стича дъждовна вода; Личност, която вижда недъзите на обществото и се опитва да ги критикува, и да се пребори с тях, чрез творчеството си. Той възпява абсурдите и на тоталитаризма, и на началото на Прехода. Абсурди, които се случват и днес. И ще се случват винаги. За съжаление, както се случва с много подобни таланти, като него, не е бил напълно оценен приживе. А геният му, сякаш е твърде голям и за да се запази вселенският баланс (както казва Пенчо Попов-Чугра във филма), съдбата му изпраща покосяваща болест (тумор на мозъка), която го убива и го прави член на „Клуб 27“ – клубът на починалите музиканти, и творци на 27-годишна възраст. Преди да си отиде, до последно е свирил и работил върху песните от албума „Отвъд смъртта“, който за съжалние, не успява да завърши. Албумът излиза след смъртта му.

Плакат на филма „Воев“. Снимка: Официалната Фейсбук страница на филма

За краткия си, но интензивен живот, Воев успява да прозре и да каже много неща, които остават някак общочовешки и непреходни, актуални за всяко време. Защото, оказва се, че проблемът не е във времето, в което живеем, проблемът е в хората, които населяват времето. Проблемът е в обществото, в човешката природа, която не ни позволява да бъдем други, освен „болен продукт“, „навели глави от срам“. На въпрос на журналиста Емил Братанов, дали обстановката в България пречи на творчеството (в интервю по БНР – предаването „Музикална кутия“, март 1991 г.), Димитър Воев, отговаря така:

Димитър Воев. Снимка: Нели Недева-Воева

Може би. Искам да кажа, че обстановката, тя е толкова шибана, че естествено пречи. Обаче има такъв момент, че в една гадна такава, затворена система, когато човек е опрян до стената и от другата страна се задава един чук, който иска да му разбие главата, тогава човек наистина може да измисли нещо, което е по-абсурдно и по… може би пък и по-истинско. Защото, ако си пиех свободно и спокойно кафето, и всичко ми беше точно, сигурно щях да правя песни, от които да излизат слънчеви лъчи и да струи радост….

Важно е да споменем, че освен филмът „Воев“, през декември 2021 г. издателство „Paradox“, публикува книгата „Непрочетено. В.“, с цялото творчество на поета и музиканта. Там са събрани, освен текстове на песните му, бележки от негови дневници и разсъждения за живота. В рамките само на няколко месеца, излизат две продукции – книжна и кино – посветени на това голямо и важно име за българската музикална сцена. Те помагат за архивиране на изкуството и личността на Воев, за разказването и предаването им на следващите поколения. Защото всяко поколение е „нова генерация“ и винаги въпросите ще бъдат „към цяла нация“. А когато емблема на обществото е „човек с анцуг“, който „грухти през града“, единствените отговори пак ще са в песните на Димитър Воев. Завинаги.

Снимките са авторско право на техния автор: Нели Недева-Воева

–––

Следващите прожекции на филма „Воев“ ще бъдат в следните градове:

Пловдив: 22 март – Lucky Дом на киното, 18.30 ч.
Варна: 26 март – Фестивален и конгресен център – Варна, 20.00 ч.
София: 2 април – Дом на киното, 20.00 ч.

За повече информация, следете официалната страница на филма „Воев“ във Фейсбук.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван за първи път в сайта на сп. „Жената днес“.

Свързани статии по темата:

Веселина Седларска: Моята територия са кварталите, селата, гетата. Там има много истории*

Разговор с Веселина Седларска за най-новата ѝ книга, сборникът с истински истории „Гладни сърца“ (Сиела, 2021 г.). Най-голямото изпитание при писането им, се е оказало художественото „разкрасяване“. „Докъде може да се измисля, имам ли право, честно ли е – непрекъснато си задавах такива въпроси.“, казва авторката.

Веселина Седларска – журналист и писател. Снимка: Личен архив

Веселина Седларска е журналистка и писателка (въпреки че се чувства „странно“ да бъде наричана „писателка“). Талантът за писане в тези два жанра, дължи на друга своя дарба – тази да бъде човек. И от там, винаги да търси човешкото у човека и да разказва историите и съдбите му. За съжаление това течение – за връщането на разказвачеството в журналистиката, не се разви. Уби го интернет. Както уби и навиците на хората да четат обширни и дълбоки текстове.“, казва Седларска. Именно, тези най-автентични, човешки истории, които ни доближават един до друг като хора, вече нямат място в медиите. Тогава журналистите, които имат нужда да разказват за обикновените, забравените, маргинализираните хора от гетата и селата, а не само за политици и интригите на телевизионните „звезди“, са принудени да станат писатели. Така те могат да разказват истински, лични истории, които вместо във вестници, публикуват в по-трайната и непреходна медия – книгите. Такава е и последната книга на журналистиката – писател Веселина Седларска – „Гладни сърца“ (Сиела, 2021 г.).

Това е книга с разкази по действителни случаи, както казва самата авторка. В нея можете да срещнете клошарката Николинка, чието ежедневие да рови в кофите за боклук се доближава до това на журналистите, които се ровят в най-мръсните сфери и проблеми на обществото. „Взех си пръчката (химикалка) и се приготвих да ходя да ровичкам из новините, да избирам сред отпадъците на обществения ни живот“, казва героинята, приятелка на Николинка от разказа „Шинлик“. В книгата можете да видите още и историята за „сляпата любов“, която се случва в живота само веднъж, а след това никога не можем да върнем времето назад, колкото и да местим стрелките на часовника (разказът „Слепият час“). Не можем и да съживим някого, когото сме убили и излежаваме присъдата си в затвора (разказът „По особено мъчителен начин“). Но само, който има очи и сърце да погледне в душата на затворничката, може да разбере (разбира се, не и да оправдае), по какъв начин, трудните ѝ житейски обстоятелства, са я тласнали към това жестоко деяние.

Богатият журналистически опит на Веселина Седларска и силното чувство на емпатия, превръщат разказите ѝ в сборника „Гладни сърца“, в истински учебник по човеколюбие и хуманност. Ето какво разказа тя, специално за „Е-вестник“, за вдъхновението да напише тази книга, за предизвикателствата при работата на двете полета – журналистическото и писателското, както и за мнението ѝ относно актуалните международни събития, които разстресоха света.

Интервю:

– Преди да започнем разговора за новата Ви книга „Гладни сърца“, няма как да не Ви попитам какво се случва със света в последните седмици? Като журналист, който следи събитията по света и у нас, беше ли изненада, според Вас, нападението на Русия срещу Украйна?

Сега се случва онова, което се питахме как така не се случи и се радвахме, че не се случи, през 1989 г. Тогава единият от двата противостоящи си свята се разпадна толкова бързо и без никаква съпротива, колкото никой не си го беше представял. Източна Европа си легна тоталитарна и се събуди демократична. Представяхме си, че това може да стане само с жестока война, а не се проля и капка кръв. Сега никой не очакваше война, а ето я – с над трийсет години закъснение. И ако светът узря за война, то е защото не си даде сметка, че тези над трийсет години мир и демокрация са дадени, за да отгледаме през времето в тях нови човешки ценности, друг вид човешка солидарност, а не да трупаме материални богатства.

Да си отговорим: с какво повече бяха белязани тези 30 години – с демокрация или с алчност? И най-вече: със справедливост или с арогантност? Съзнавам, че това изглежда отвлечено като обяснение, но аз вярвам, че под измеримите неща лежат като причина точно такива обяснения. Преходът се превърна в конвейер за производство на озлобени, наранени, уплашени, отвратени, ограбени хора. И ето го резултата у нас, една голяма част от българите вече берат цветята, с които са готови да посрещнат руските войски, т. е. илюзията си, че единствената посока, в която можеш да намериш защита, е назад в миналото, когато си бил млад, не си се страхувал, че ще останеш безработен и т. н., безумните заблуди на едни объркани умове.

– Каква според Вас трябва да бъде позицията на България, в настоящата военна криза? Застрашени ли сме от ново разделение на Европа – на Изотк и Запад? Завръща ли се времето на „Желязната завеса“?

Една холандка, която живее край Трявна и беше учила български от телевизора, нарече, когато я интервюирах, „Желязната завеса“ – „Стоманеното перде“. Така си го беше превела. „Стоманеното перде“ през 1989 г. не само че падна, но падна и с корниза. Но опасността да ни разделят с него пак на два свята е много реална и близка. Къде сме ние? България е малка, колкото площад, на който се пресичат Изтока и Запада. И пресичайки се, катастрофират – и Изтока, и Запада. Ние сме по малко и от двете посоки. Дори когато запишем в най-важния си документ – Конституцията, че сме избрали едната посока, това не ни пречи да гледаме в другата. Моята твърда убеденост е, че трябва да изберем онова, което избират децата ни. Техният избор е ясен и това превърна България повече в място за напускане, отколкото за пристигане. Ние сме лоши родители, ние не проумяхме каква държава искат децата ни и не я създадохме.

– Две години преживявахме ужаса на пандемията от „Ковид-19“, който продължава да заразява и убива хора. Обществата се разделиха на ваксъри и анти-ваксъри. Сега сме свидетели на война в Европа, която застрашава бъдещето на целия свят. Отново сме разделени – на „про“ и „анти“. Според Вас как ще излезе човечеството от тези пагубни кризи, които вместо да ни обединяват, сякаш все повече ни разделят? Какви ще бъдат основните травми, които трябва да лекуваме, след като преодолеем пандемията и войната?

Имаше романтична илюзия, че пандемията ще ни направи по-добри. Това няма как да стане, нещастието в редки случаи смогва да произвежда доброта. Лошите хора са винаги нещастни хора, макар не всички нещастни хора да са лоши. Травмите ние си ги носим от векове, сега просто разчоплихме коричките на раните. Аз не вярвам, че раните зарастват във времена на унищожение, тях ги лекува само съграждането, общото съграждане. Както казва Екзюпери в любимата ми книга „Цитадела“, ако искаш да разделиш хората, хвърли им зърно, ако искаш да ги обединиш, накарай ги да строят кула. Кули, ние сме забравили как се строят, някъде преди Първата световна война.

– Ако свържем световните катаклизми, със заглавието на книгата Ви, за какво са гладни човешките сърца?

Сърцата винаги са гладни за единственото, с което се хранят – за любов, за приемане.

– Като журналист, „прескочил“ в полето на литературата, кое се пише по-трудно – статии или разкази? Какви са свободите и ограниченията в двата вида писане?

Странно ми е, че ме наричат писателка. Аз съм журналистка. Цял живот съм работила далече от институции, от високопоставени пресконференции и командировки в чужбина. Моята територия са кварталите, селата, гетата. А там има много истории. В един момент се натрупаха в такова количество, че повече не можех да ги нося. Тогава написах „България за начинаещи“, определям тази книга като публицистика. Последната, „Гладни сърца“, прилича малко повече на литература, макар историите в нея да са истински. Но поразкрасени. Разкрасяването се оказа голямо изпитание. Докъде може да се измисля, имам ли право, честно ли е – непрекъснато си задавах такива въпроси. Журналистиката е свобода: там границите са определени от фактите – това изречение звучи парадоксално, но журналистите сме като малките деца, чувстваме се свободни, когато сме наясно с границите. А в журналистиката те са ясни: фактите са свещени, минимум два източника и трети контролен, двете гледни точки, всичко трябва да е като водата – без цвят, без примеси, без вкус и прозрачно. За информационната, репортерската журналистика говоря. В публицистиката границите са по-хлабави, но и там фактите са граничната бразда.

– Ърнест Хемингуей казва: „Работата като журналист не е във вреда на младия писател, дори може да му е от полза, стига да я напусне навреме“. Вярно ли е това, според Вас? До колко опита в журналистиката помага, при писането на художествена литература? И до колко пречи?

Има цяло течение в журналистиката, което е изградено върху опита на Хемингуей. Ами че „Хладнокръвно“ на Труман Капоти е журналистика. Проучването на темата, Капоти прави със средствата на журналистиката и след това създава най-известната си книга с жанровете на журналистиката. За съжаление това течение – за връщането на разказвачеството в журналистиката, не се разви. Уби го интернет. Както уби и навиците на хората да четат обширни и дълбоки текстове. Сега всичко се свежда до няколко реда, до няколко емотикона. А на въпроса доколко журналистиката помага и доколко пречи при писането на художествена литература – толкова помага, колкото и пречи.

– Освен, че разказите Ви се четат изключително леко и увлекателно, тяхната структура е много професионална. Има много ясен сюжет, кулминация, очакване, а развръзката накрая винаги е изненадваща, неочаквана и е поднесена много майсторски. Определено се усеща, че героите са автентични, взети от реалния живот, но развръзката също ли е взета от реалността или Вие я доизмисляте, за да „вържете“ разказа?

Вярна съм на историите, които ми бяха разказани. Да е интересен и неочакван краят беше предварително условие. Исках да напиша прости разкази – с начало, среда и край, със сюжети, за които хората се сещат в хубави компании и казват „леле, за каква история ми напомня това, чакайте да ви разкажа…“. Бягах от всякакви модерности, исках да се получи топла, човешка книга, на която читателят да се смее и да плаче, а не да го шашкам с някакви сюрреалистични амбиции.

– Труман Капоти казва: „Вярвам повече в ножицата, отколкото в молива“. Вие подкрепяте ли това мнение? „Режете“ и редактирате ли много разказите, след като ги напишете?

Прав е. Ето нещо, в което журналистиката ми помага много. Там винаги съм се водила от правилото: няма текст, който да не стане по-добър, ако се съкрати наполовина. Това ми е такова верую, че аз режа текста още докато е в главата ми. На монитора излиза редактиран текст, това журналистите го можем.

– Бихте ли разказали по-подробно как протича при Вас процеса на вдъхновение и писане? Имате ли колебание за някои истории, дали да ги разкажете като журналист за някоя медия или да ги напишете като разказ? Кое е определящото при избора Ви на един от двата жанра?

Страх ме е, че някой ден ще разбера как идва вдъхновението и тогава то ще спре да ме посещава. Не мога да отговоря на този въпрос. Писането е като дишането, никога не съм писала насила, никога не ми е било трудно, никога не съм знаела как се случва. При някои хора е така с музиката, при други с рисуването, при трети с отглеждането на зеленчуци, на мен ми се е паднало писането.

– Бихте ли се отказали напълно от журналистиката, за да се отдадете на художественото писане? Ако някой Ви каже, че „от днес вече сте само писател“, какво е нещото, което най-много би Ви липсвало от професията на журналист?

Не, не – това е отговорът на първия въпрос и той прави отговарянето на втория излишно. Винаги ще имам нужда от журналистиката. Жестокото е, че тя все по-малко има нужда от мен.

––––––––––––

Биография на Веселина Седларска

Веселина Седларска е родена в Стралджа през 1954 г. Завършва средното си образование в гимназия с преподаване на английски език в Пловдив, следва журналистика в Софийския университет. Специализирала е журналистика в САЩ. Има дългогодишен опит в медии като „Сливенско дело“, „Черноморски фар“, „Труд“, „Стандарт“, „Новинар“, „Тема“, работила е за радио „Свободна Европа“, за сайтовете „Клуб Z” и „Редута”. Написала е 6 книги – 1 роман авторефлексия, 1 сборник с разкази и 4 публицистични книги. Заглавията на книгите са: „Сънувах Мисисипи“ (за престоя ѝ в САЩ, 1996 г.), „Пасажерите на Ной“ (публицистика, 2001 г.), „Кладенецът“ (фрагментарен роман, 2016 г.), „България за начинаещи: Джаз от сюжети и портрети“ (есета за народопсихология, 2017 г.), „Депресията ме обича“ (2018 г.), „Гладни сърца“ (разкази, 2021 г.). В момента редактира книги, издавани от издателство „Сиела“ и пише коментарни статии в „Портал Култура“. Живее в Сливен.

–––––––––––

Автор: БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Интервюто е публикувано за първи път в E-vestnik, на 12.03.2022 г., с друго заглавие и съкращения.

ЧУЧЕТО (разказ)

В трамвая. Една срещу друга седят две поддържани жени, на сходна възраст „трета младост”. По-едрата е руса, по-слабата – червенокоса, с дълъг червен маникюр.

Жената с русата коса говори по телефона и завършва с думите:

– Да, да, добре, нахрани Чучето и аз като дойда, ще се разходим!

Чула разговора, червенокосата се усмихва:

– Голяма грижа са… Да го нахраниш, да го разходиш – три пъти на ден! Студ и пек – разходката задължителна! И не яде какво да е, ами все балансирана храна, с витамини, минерали… Вашето на колко е?

– На три – отвръща русата жена.

Разказът е публикуван във в. „Стършел“ бр. 7, 18.02.2022 г.

– Сега е най-палаво! – казва с разбиране червенокосата. – Малко да се разсееш и го изпускаш от поглед! Пък в тоя град къде да го водиш – колите са навсякъде! Миг невнимание…

– Аз си го държа… Не го изпускам!

– Обличате ли го добре в студа? Аз на моето съм му оплела жилетчици – два комплекта. Когато пера едната, му слагам другата… Само да не настине, малкия ми! Че често боледува…

– Моето е момиче – казва русата.

– Може някога да ги разходим заедно, да ги запознаем, да си поиграят. Това е моят сладур!

Червенокосата показва снимка на телефона.

– Ама то е куче! – възкликва русата.

– Че вашето какво е?

– Внуче!

Червенокосата е силно изненадана:

– От разговора ви чух – куче! Казахте: „нахрани кучето”! Сигурна съм, не съм глуха!

– Казах „Чучето“. Чечилия се казва, Чучето ѝ викаме галено – гордо казва русата баба и на свой ред показва внучката на екрана.

– Абе, госпожа – бърчи нос червенокосата. – Защо ви е да гледате внуци! Който си има деца – да си ги гледа, аз съм на тоя принцип! Вземете си едно кученце, да има кой да ви обича!

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван във в. „Стършел“ бр. 7, 18.02.2022 г.

III-та награда за поезия за Бистра Величкова в конкурса “…Накрай света” 2021 г.

Бистра Величкова получи III-та награда за поезия в Националния литературен конкурс за поезия “…Накрай света” 2021 г., организиран от литературния сайт Tetradkata.com. Наградата посвети на своята баба – д-р Бистра Тодорова.

Снимка 1: Бистра Величкова с грамотата и плакета, пред домашната градина от мушката на баба си в родния си дом; Снимка 2: Д-р Бистра Тодорова и внучката ѝ Бистра Величкова, по време на Юбилей на д-р Бистра Тодорова; Снимка 3: Д-р Бистра Тодорова (бабата на Бистра Величкова), на 19 г., 1-ви курс студентка по Медицина в София, след войната, 1948 г. Снимката е пред храм паметника „Александър Невски“ в София. Снимка 4: Грамотата, плакет и снимката на бабата на Бистра Величкова. Снимки: Бистра Величкова

По повод на наградата, Бистра Величкова написа следното във Фейсбук профила си:

„Наградените стихове са посветени на моята баба, д-р Бистра Тодорова. За това и наградата я посвещавам на нея. Може да се каже, че това е нейна награда, защото именно моята баба, ме научи да чета, да пиша и разви най-важното чувство за един поет, чувството на емпатия към болката на другия. Тя винаги е била първият читател на творбите ми и най-искрен и безпощаден критик. От малка ми рецитираше любимите си стихове на Елисавета Багряна, Станка Пенчева, Валери Петров, Жак Превер, Веселин Ханчев: “За силата, която вля у мене, / когато беше най-безсилна ти.”

Благодаря ѝ за личния пример, който ми е дала като жена, като майка, като отдаден лекар професионалист, като баба и пра баба. Благодаря за уроците ѝ по борбеност и несломимост към предизвикателствата на живота. Да приемеш живота такъв, какъвто е, да го живееш и да се радваш на това, което имаш и преживяваш. И не на последно място, да виждаш поезията в ежедневието и бита. Тя казваше, че ден, в който не е прочела дори едно изречение, е напразно отминал ден. Четеше много и умееше да разказва увлекателно.

Благодарна съм и съм щастлива, че имах такава жена до себе си през всичките години от раждането си до сега.

Благодаря ти бабо, за тази награда! Тези стихове са за теб! Наградата е твоя!“

По-долу представяме две от стихотворенията получили отличието:


ЖИВЕЯ С ЕДНО ОТСЪСТВИЕ

Живея с едно отсъствие,
прегръщам го за лека нощ,
говоря си с него.
На негово място имаше човек,
който винаги е бил до мен,
сигурно присъствие, като смяната на сезоните,
като лято, което изчезва в зима,
като миговете, които се претопяват в спомен,
като снимките, които избледняват с времето,
като вещите му, които остават дълго време,
след като него го няма.
Баба.
Очила, часовник, фенер, лупа,
разпиляни вестници с новините на деня.
Само новината за отсъствието си не може да прочете.
Отметната завивка на леглото,
сякаш ей сега се приготвя да си легне.
Ядем черен шоколад, както правим винаги вечер
и си говорим дълго преди заспиване.
След това и двете се превръщаме в отсъствие.
Докато спим не знаем, че ни няма.
На сутринта само аз съм тук,
в прегръдките на най-силно присъстващото отсъствие.


***
Най-тъжни са
усмихнатите снимки
на тези,
които ги няма.


Благодаря на Tetradkata.com за възможността за участие в конкурса, както и за оценката и признанието на авторитетното жури в състав: Аксиния Михайлова, доц. д-р Иван Христов, Калоян Христов.
Наградените автори бяха обявени през октомври 2021 г.

Пояснения към снимките от колажа по-горе:

Снимка 1: Бистра Величкова с грамотата и плакета, пред домашната градина от мушката на баба си в родния си дом;
Снимка 2: Д-р Бистра Тодорова и внучката ѝ Бистра Величкова, по време на Юбилей на д-р Бистра Тодорова;
Снимка 3: Д-р Бистра Тодорова (бабата на Бистра Величкова), на 19 г., 1-ви курс студентка по Медицина в София, след войната, 1948 г. Снимката е пред храм паметника „Александър Невски“ в София.
Снимка 4: Грамотата, плакет и снимката на бабата на Бистра Величкова, на която тя посвещава наградата си от конкурса за поезия „Накрай света 2021“.

Извънредно положение (разказ)

Със съчувствие към всички многочленни семейства,
затворени вкъщи по време на пандемията от Корона вирус.

През прозореца на един дом, в локдаун. Снимка: Бистра Величкова

Сипи лапад. Чакай, виж детето взе чука, ще счупи прозореца. Бабата става, дай ѝ бастуна, ще падне. Дететооо, дететооо, до прозореца е, замахва с чука. Ще убие гълъба, дето е кацнал. Взех му чука, спокойно. Стига сте викали. Трябва да се пазарува за Великден. Сипи ми супа от лапад де, цяла сутрин я готвя, само аз не съм яла. Яйца и козунак. Това трябва да купим. Яйца и козунак. А мая? Аз ще меся козунак, трябва ми мая! Ааа не, не готви, няма да се разправяме да готвим. Всеки ден с това готвене, не се издържа вече. Ходи ми се на ресторант, някой друг да ми слугува. Детето трябва да яде, кисело мляко с бисквити. Кой ще му приготви? Чакай, яде си чорапите, дръпни му ги, бяга, виж го как бяга, не мога да го хвана. “Избягала маймуна от софийския зоопарк е видяна по “Витошка!”. Моля ти се, спри го тоя телевизор, с глупавите им новини. “Маймуната е тествана за Корона вирус и е дала положителна проба”. Намалете звука, по-тихо! Чакай, усили, от Щаба за борба с вируса, ще говорят. Махай ги тия, всеки ден ги гледаме, едно и също. Чакай, усили. “Днес заболелите от Корона вирус са се увеличили с още 12 случая. Молим ви, останете си вкъщи и си мийте ръцете”. Айде стига с това, останете си вкъщи, не сме излизали от два месеца. Дай една ракия. Съвсем ще се пропием с тоя вирус. А това, броя на случаите, заедно с маймуната ли е? Изключи телевизора. Не, защото според теорията на Дарвин… Пусни “Семейни войни”. И на пазар отиди, че нямаме ядене. Е, нямаме, а не искаш да готвиш. …Хората са си маймуни. Детето трябва да обядва, сложи го на столчето. Стига е яло тия чорапи. Къде изчезна пак? Бебе, къде си? А, ето го до саксията с мушкатото,

яде кал. Браво на детето, хапва си кал. Виж го как пляска и се радва, с пълна уста пръст. Ставай веднага, калта не се ядеее! Стааавааай! Стига крещя, ще го уплашиш. Травма ще му остане. Кажи му на него да не пищи, тихо, тихо бе, детенце! Добре айде, стой си при саксията и яж кал. Ще го уплаша аз, виж, че не разбира от дума. Лападът е загорял. Аз ти казах да го махнеш от печката по-рано, ама ти не, та не, да ври. Все знаеш. Яж го със сирене, така не се усеща изгорялото. Дай ми една бира от хладилника, като няма ракия. Ще почва мача скоро, трябва да съм подготвен. А “Семейни войни?” Пусни “Семейни войни”! Играят Барса и Локото. Как не ти омръзнаха тия мачове? И освен това, това е повторение. В момента мачове не се играят по целия свят. В световна карантина сме, ако не си разбрал! А на пазар кога ще отидеш? Великден мислиш ли да празнуваш или не? Нямаме трошица хляб! Е, нали, казват да не излизаме, какъв пазар?! Неее, неее млякото, детето събори киселото мляко на пода и не мога да му направя порцията. Ще ме подлуди, стъпва с крака върху млякото и с ръце се маже. Не издържам вече, махам се. Не тряскай само вратите. Ама лапада и със сирене, пак си дъхти на изгоряло. Ей, толкова труд за нищо. Ама нали съм стара баба, никой ме не слуша мене! Ами труд, че ходих да го бера и го режа, а вие две жени не можете да го наготвите, като хората. Дъщерята същата като майка си. Никакви ви няма в кухнята. Къде ви намерих такива?! Дай ми бирата и не ме закачай повече. Като толкова обичаш да ядеш, ти си сготви! Не е срамно мъж да готви. Добре, хайде, аз ще стана сам да си взема бирата. Ама и жена да готви, също не е срамно, да знаеш! Оле леее, бебето цялото е в мляко и рови в кофата за боклук, всичко е извадило. Защото аз като казах, махни тенджарата с лапад, не та не, сега изгоряла супа. Има ли жени в тая къща, това дете да не е циганче, в кофата да рови?! Ела на тати, аз ще ти дам, да си хапнеш пържолка. Ама то няма зъби, каква пържола, не говори глупости, ще се задави. Чакай, взе два буркана с лютеница. Неее! Носи ги по коридора, дръж го! Ама бяга, как да го държа? Чакай, аз ще го пресрещна от другата страна. Бързай. Тичам. Бебеее неее, не изпускай бурканите, неее, не ги хвърляй! Нееее, счупи ги и двата буркана, всичко е в лютеница. “И тази година реколтата ще е слаба, освен заради пролетните градушки, но и заради безработицата в следствие на Корона вируса”. Абе спрете го този телевизор! Дай метлата и лопатата да изметем. Вземи детето, ще се пореже! Чакай, бабата се наяде, става, отиди ѝ помогни, ще падне. Тя и ракия пи, защото се ядоса, че лапада е изгорял. Върви, тя като пие пада. “Кривата на заболелите, няма да спадне, ако хората не разберат – останете си вкъщи и се дистанцирайте от другите”. Айде, пак тия от Щаба! Спрете телевизора. И как да се дистанцираме от другите, без да излизаме от вкъщи? Ами те другите са у нас!

Публикация в сп. „Жената днес“, бр. 11, ноември 2021 г.

Детето, дръж го, вземи го, носи го в банята, да го измием. Изгоряла супа да ми сервират, на моите години, такава супа не бях яла, поне ракията си я биваше, олеее, чакай, залитам. Ехоо, помооощ, падам. Чакай в банята сме, сега идваме. А за Великден, кой ще пазарува – мляко, яйца, хляб, агне? Падаааам, падааааам. И зелена салата. Стой, чакай. Дууум! Нека да нямаме нищо за ядене на празника, като последните бедняци. Майко, как си? Защо падна? Защо не ни изчака? Недей да ставаш, ще ти помогнем. Ами, да чакам! Вие къде сте? Детето тича голо от банята, внимавайте, идва при бабата. Ела, баба да си те гушне, тук никой не мисли за мен. Милото ми внуче, и то голо, зарязали са те. Майко, ставай! Детето отива пак при саксията с цветята, рови в калта. Не мога повече, не издържам. “Пълна социална изолация. Това е решението”. Ще го изхвърля през прозореца и телевизора, и Щаба. А мен кой ще вдигне, тук ли да седя, на пода в хола, какво правите бе хора, елате! Зетко, ела ме вдигни, ох че ме боли крака, натъртих се. На лекар ще трябва да ходя. “И накрая прогнозата за времето. Слънчево и топло. Пролетта дойде. Идеално време, да си стоим у дома”. Абе аз до кога ще повтарям да спрете тоя телевизор, дъни звука на максимум, толкова ли сте глухи? А ти защо викаш? Чуваме те! Аз ще си взема една бира и нищо повече не ме интересува. Пускам си мача. Не, никакъв мач, казах, че ще гледаме “Семейни войни”. Писна ми с тия мачове. Всъщност – не, отивай на пазар. Дететооо, дететооо, надига бутилката с ракия, пие, оле ле, майко, бебето ще се напие, вземи му я. Не мога, пия бира. Ох, крака, крака, как ме боли, вдигнете ме, бе хора. Детенце, дай ми веднага това шише, ти до кога ще ни подлудяваш? Няма да плачеш, тихо, стига пищяло, не може да пиеш ракия, дори нямаш две годиники. Марш да те обличаме, да сложим памперса, не може така голо да се разхождаш. А ти вместо да пиеш бира, вдигни майка от пода. Майко ставай, айде, можеш и сама, стига преиграва. Защо пикаеш до саксията, детенце, това не е тоалетна, ти куче ли си?! Не не, ще се побъркам, обаждайте се на някой лекар, да се лекувам, аз не мога да живея в тая къща. По-добре в лудницата да отида, да си почина там. “Призоваваме ви, останете си вкъщи”. Явно никой няма да ме вдигне от пода, направо ще си легна, тук да си поспя, ох, че крака ме боли. Детето се изака. Край, това беше върхът. Изака се до бабата. Майко не мърдай, стой, както си. Е, как да стоя, като не ме държи кръста, падам назад. Неее, неее, не падай, там е акото на детето. Стой. Абе, стой ти, я си гледай работата, стоя от един час тука, лягам си назад. Нееее… Детето се смее, виж го какво е нагло, а да, нали смешно ти е, изака се на килима и ти е смешно, маймуна такава. “За вас уважаеми зрители започва предаването “Семейни войни”. Спри телевизора. Добре, отивам на пазар, какво беше за Великден – мляко, яйца и козунак?! И хляб за гълъба на прозореца, дето цял ден ни гледа сеира. Виждате ли го?! Най-накрая контакт със същество от външния свят. Бебе, махни му с ръчичка. Ако можеше да говори, какво ли щеше да разкаже, горкия?! Един ден през прозореца на едно обикновено семейство, под карантина.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е писан за инициативата „Сами заедно“ на Фондация „Елизабет Костова“, във връзка с извънредното положение и първия Локдаун в България по време на пандемията от Корона вирус, 2020 г.

** Текстът е публикуван в сп. „Жената днес“, бр. 11, ноември 2021 г.

„Много е гадно да си жена!“ „Но по-гадно е да си мъж.“

„Жените наистина плачат“ – филм за трудностите и болката да си жена в свят направен за мъже, и за това колко много трябва да внимаваме да не убием майка-щъркел

Исках да си правя хормонална терапия, за да не съм жена, но от терапията спират сълзите, а аз искам да плача“. Това казва една от героините във филма „Жените наистина плачат“, режисиран от Весела Казакова и Мина Милева (авторки и на филмите „Котка в стената“, „Звярът е още жив“ и др.).
Сценарият също е техен, заедно с Биляна Казакова, сестра близначка на Весела Казакова. Премиерата на филма у нас се състоя на 15 септември и откри 25-ия София Филм Фест, като част от летния фестивал София Съмър Фест.

Разлица Стоянова и Мария Бакалова в сцена от филма „Жените наистина плачат“

Филмът разказва за болката да си жена. Какъвто и житейски път да поемеш, винаги ще стигнеш момент на безизходица и сълзите неотменно ще те следват. Пред нас се разкриват съдбите на пет жени – самотна майка (Катя Казакова) и двете ѝ пораснали дъщери Соня и Лора (Мария Бакалова и Ралица Стоянова (дъщеря на Катя и в живота). Лора работи на строеж наравно с мъжете, Соня е наивна и се влюбва в женен мъж с дете, който я заразява с вируса ХИВ. Биляна Казакова влиза в ролята на майка на ръба на нервен срив, докато по цял ден седи вкъщи и се грижи за бебето си. Мъжът ѝ присъства само като глас в телефона, с когото говори през деня. Героинята на Весела Казакова спи с жени, смята себе си за свободна и критикува сестра си, че след като се е омъжила и е родила, е станала „домакиня“ и е зарязала професията си на фармацевт, за която е учила толкова много. Тя ѝ казва: „След като вече роди, според обществото, си се реализирала като жена“. В същото време именно тази „реализирана жена“ е в дълбока депресия от постоянно плачещото бебе и всички грижи за него, и застава на ръба на прозореца на апартамента си, в опит да скочи.

Режисьорките Весела Казакова и Мина Милева. Снимка: Екип на филма

Трите сестри Казакови в живота, са сестри и на екрана.

Всъщност самите те признават, че във филма има елементи на автобиографичност. В продукцията трите сестри говорят с болка и мъка за майка си, която си е отишла. Те обвиняват баща им (роля, изиграна много силно и професионално от Йосиф Сърчаджиев) за това, че я е биел и никога не е бил мил с нея. А в отговор той им казва, че и за двамата е било трудно да отгледат три деца и че не той е виновен, а те. Заради тях – децата ѝ, майката се е отказала от професията си и е напуснала операта.

Накрая на филма дете прострелва с пушка майка-щъркел. Тя пада на земята окървавена. Дали можем да интерпретираме този символ като това, че децата метафорично убиват родителите си? Убиват тези, които са ги „донесли“ в света? И то без да искат, със своята невинност, с желанието си за игра, за забавление… Или просто със самото си израстване, година след година, по малко, децата символично „убиват“ майката, отнемат от нейната младост, индивидуалност и професионални стремежи. „Добрите хора си отиват рано, за да не те натоварват да се грижиш за тях“, казва героинята на Весела Казакова в разговор със сестрите си за починалата им майка. „А, аз толкова исках да се грижа за нея“. Но животът е еднопосочен, майката е тази, която дава грижи и жертви за децата си. След като си изпълни дълга, те отлитат в своя живот, а тя отлита другаде. В крайна сметка, дори и да няма деца една жена, животът и обществото сами по себе си я „убиват“ ежедневно и ѝ отнемат много от това, което би трябвало да ѝ принадлежи.

Филмът впечатлява с изключително силната и естествена актьорска игра. На моменти дори изглежда като документален, а някои от героите сякаш играят себе си, такива каквито са в реалния живот. Разбира се, това не е останало незабелязано и от журито в конкурсната програма „Особен поглед“ в Кан, където през лятото продукцията спечели много положителни оценки.

Екипът на филма „Жените наистина плачат“ на фестивала в Кан. Снимка: Екипа на филма

Филмът показва дискриминацията на жената на много нива.

От най-близките – бащата към дъщеря си (самотна майка на две деца): „Направи пари? Направи си бизнес! Досега си провали живота!“. Съпругът, който смята, че жена му не трябва да работи, за да гледа детето вкъщи. На работното място, на строежа, където един от работниците иска единствено да прави секс с Лора, но без презерватив. Отношението на лекарите-мъже: „Онождате се наляво-надясно, после защо имате ХИВ“. До религията – на християнски обред малко момче носи икона и не я дава на Соня, като казва, че „е забранено да се пипа от жени“. Има поверие, че ако я даде на жена, няма никога да се ожени. По време на този обред са показани и нестинарски танци, при които жените танцуват с боси крака върху жаравата, а мъжете са обути с цървули. Т. е. краката на мъжете са защитени, а жената винаги влиза с голи стъпала в горещия огън.

„Аз курва ли съм?“, пита разстроена Соня, заразена с ХИВ.

„Всички жени сме курви“, успокоява я героинята на Биляна Казакова, майката с бебето, която едва не скача от прозореца. Всички жени са такива, каквито са стереотипизирани в обществото. Поставят се в категории, слага им се удобен етикет, без индивидуалност: „майка“, „съпруга“, „дъщеря“, „курва“, „домакиня“, „мъжкарана“, „лесбийка“.

За това жените плачат. „Жените наистина плачат“, защото са истински, защото са хора. Те са повече от етикет, те са ежедневна болка, конфронтация със света, борба със себе си, борба за права и достоен, смислен живот. Всяка жена избира пътя си към справяне с неудовлетворението от отреденото ѝ място. Тя крещи, влюбва се, заразява се, страда, ражда, гледа деца, гледа скандали, слуша мъже, които „всичко знаят по-добре от нея“. И когато няма кой да я разбере, няма кой да я чуе, единственото спасение, което остава, са сълзите. Тях никой не може да ѝ ги отнеме, те са само нейни – топли, солени, извиращи от сърцето. И, именно заради тях, няма никога да си направи хормонална терапия, за да стане мъж. „Много е гадно да си жена!“, заключва накрая една от героините, а друга ѝ отговаря: „Но по-гадно е да си мъж.“

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

сп. „Жената днес“, бр. 9, септември/октомври 2021 г., с. 10-11

* Рецензията за филма „Жените наистина плачат“ е публикувана за първи път в печатното и онлайн издание на сп. „Жената днес“, бр. 9, септември/октомври 2021 г.

Кърмиш ли? Готвиш ли? Правиш ли секс?

8 нива на съревнованието между майките и опитите им да бъдат супер герои

Посвещавам на Деляна, единствената майка,
която призна открито колко е тежко и
на моменти потискащо гледането на бебе

Съревнованието между жените за това дали са най-добрите майки започва още от самото раждане на детето. Всеки пита как си родила – естествено или секцио? Първо ниво на съревнованието. Правилният отговор, разбира се, е: “Естествено раждане”. Ако си със секцио – значи си минала “метър”, спестила си си болката от “истинското” раждане (сякаш секциото е приятно безболезнено преживяване), детето не е минало през родовия канал да поеме бактериите, които да му засилят имунитета. Т.е., от самото начало не си дала най-доброто за него, а и не си “истинска жена”, щом бебето ти не е минало през вагиналния отвор. Ще чуете много жени да се оправдават за това че се е наложило да родят с Цезарово сечение. Дори без някой да им иска обяснения, притискани от обществото, масово жените се чувстват виновни, че не са родили естествено. Те се чувстват длъжни да обяснят, че е било необходимо, не по тяхно желание, а по медицински причини – пъпната връв се е била увила около шията, бебето не се е обърнало, имали са високо кръвно и т.н. Тези пък, които са имали възможността да родят естествено, въздъхват с облекчение, че няма да има нужда да обясняват как са родили и ако ги питат, гордо ще изпъчат гърди като герои от войната и ще отговорят обществено правилния отговор: “Родих естествено”. Друг е въпросът, че никой не говори за това колко неестествено е всъщност “естественото” раждане, след като в повечето случаи се прави разрязване (епизиотомия). Дори понякога шевовете след естествено раждане са много повече, отколкото тези при секциото. В крайна сметка излиза, че разликата между двете е в това къде точно ще те срежат и с колко шева ще минеш…

След като вече се е родило детето, второто ниво на съревнованието е сагата с кърменето. Ти кърмиш ли? Правилният отговор: “Да, бебето е изключително и само на кърма”! Ако случайно майката не кърми, а дава адаптирано мляко, тежко и горко от посестримите ѝ майки, както и от всички други жени. По-страшно от това да родиш секцио е единствено това да не можеш да кърмиш. Възмущението е отново много голямо: Ама защо не кърмиш? Не можеш ли? Опита ли с помпа? Явно не си се постарала достатъчно, всяка жена може да кърми, това ѝ е в природата! И майките едва отърсили се от раждането, с шевеове на съответните места, започват да вадят нови извинения пред обществтото – срамуват се, че нямат кърма, чувстват се виновни, че не могат да дадат най-доброто за детето си – естествените антитела от майчиното мляко. Извиняват се на всички за това, че не могат да кърмят – от свекървата, през жената на улицата, на съседката, която ги кори с поглед до другите майки в градинката, които се хвалят, че до две годишна възраст още кърмят и детето им не е помирисвало биберон, а я го виж това двумесечно кърмаче как му бутат вредното мляко на прах в устата. Нека признаем, че при някои жени просто не тръгва кърма и те нямат вина за това. Други пък, правят съзнателен избор да не кърмят, защото е болезнено и не им е приятно. Тяхното решение също трябва да бъде уважавано, а не да се осъждат, най-вече от другите майки. Децата на адаптирано мляко също оцеляват, дори понякога по-добре от тези на кърма. В последно време сякаш стана модерно да се кърми и някои майки твърдят, че са “пристрастени” и им доставя удоволствие. Да, признавам, че е приятно да гушкаш бебето си и да го гледаш как суче от теб и после как сладко заспива на гърдата ти. Реалността с кърменето, обаче е, че това нещо се случва на всеки 2-3 часа, което значи, че ти трябва да си нон стоп на линия, 24 часа в денонощието с пълни гърди и без сън, и да удовлетвориш хранителните нужди на детето (в продължение на месеци, година!). За целта трябва да ядеш двойно и предимно въглехидрати, защото от кърменето се огладнява и ожаднява (а от това ядене се качват и килограми, които уж изчезвали като кърмиш, но дали?!). Да не говорим за болките и разранените зърна в началото, когато кърмачето засуква за първи път, а в последствие и за кариесите, които получава майката поради изчерпване на калция, който бебето консумира чрез кърмата. Кърменето е тежък физически и психически труд. За това съревнованието тук е много голямо, защото всички майки знаят какво означава това и се питат една друга коя до колко месеца е кърмила, един вид – ти до кога издържа?!

И така, майката е минала ниво две на сървенованието с кърменето – къде успешно, къде не и си мисли, че ще си отдъхне, но не, следва трето ниво в майчинството – захранването! “Ти как захранваш бебето? Готвиш ли или купуваш пюрета?” Познайте кой е “правилиният” отговор тук?! Разбира се този: “Готвя всичко вкъщи, как ще използвам изкуствени пюрета с консерванти от магазина?”. Това е отговорът на майката героиня, вероятно успешно минала първите две нива. Тази майка най-често е кърмила поне до годинка и сега е отдала живота си на “готвене” на бебешки пюрета. Защо ли е решила, обаче, че зеленчуците които купува от магазина са екологически чисти и нямат нитрати, и не са израснали в изкуствени торове. Но за това не се говори – ако готвиш пюрета си добра майка, ако купуваш готово в буркани, пак минаваш “метър”.

Ниво четири на съревнованието на майките е да се питат една друга дали някой ѝ помага в гледането на деца. Правилният отговор: “Сама си гледам детето”. Ако едно време е било традиция майките да раждат млади и бабите да гледат децата, докато те работят, то днес майките са се изучили, поработили са и като родят първото си дете на около 30 годишна възраст, а и след това, решават да си вземат цялото майчинство от две години и да си гледат детето. И най-важното сами, без помощ от баби и дядовци. Мисията им в живота е да се докажат като супер майки. И така в паркове и градини, докато бутате колички, другите стандартни въпроси след тези как си родила и дали кърмиш, са помага ли ти някой за детето? Смей да кажеш, че ти помагат, срещу теб ще се издигне майката героиня, онази същата, дето кърми малкия Крали Марко до 3-годишна възраст и дето готви пюрета, и ще ти каже, че тя съвсем сама си гледа детето, даже по телефона не ги чува бабите, и не иска съвети от тях, а мъжа ѝ е на работа и не ѝ помага, нощем спи в дурга стая, за да не го притеснява детето. Тук, обаче, някои майки казват обратното, че мъжете им помагат (макар да не е така), само и само да не си помислите, че са попаднали в капана на патриархалния модел и са се превърнали в едни домакини, детегледачки и мъжегледачки, които правят всичко. Да се гледат деца е трудно и нека бъдем честни, без малко помощ не става.

Петото ниво на съревнование е дали си отслабнала веднага след раждането. Верният отговор: “Няколко седмици след като родих, бях вече в нормалните си килограми”. Преди това, докато си била бременна съсетезанието е на коя по-малко ѝ личи, че е бременена, а след това, състезанието е на коя най-малко ѝ личи, че е раждал. Сякаш това да си бременна и да си раждала е най-срамното нещо, и трябва да бъде добре прикрито. Която има физиката и гена да се възстанови бързо и три месеца, след раждането да е обратно в нормалните си килограми е късметлийка. За други, процесът по възстановяване отнема години и изисква много усилия. Но и тук, много от щастливките, които изглеждат във форма, често обичат да се похвалят.

Шесто ниво на сървенование е майките да се питат колко скоро след раждането са правили отново секс с мъжа си. Верният отговор: Колкото по-скоро, толкова по-успешна е майката. Мъжът не можел да седи да на “сухо”, все пак трябвало да се удовлетворят желанията му, и той имал нужди! Подобни изказвания говорят за това, че на жените родилки очевидно не им е до секс (което след раждането е съвсем естествено!), но се чувстват длъжни да го направят, заради мъжете си, за да не спрат да ги обичат и да ги оставят, за да не им е скучно вечер след работа, без секс, за да не мислят, че цялото внимание отива за децата. Това, че тялото и психиката на жената е преминало през какви ли не промени, че хормоните бушуват във всички посоки, за да родят един нов човек, че има шевове и болки, няма значение, важното е мъжът да се чувства добре и те да са способни отново да удовлетворяват желанията му.

Ти си успешна, ако въпреки че си майка, можеш да бъдеш и съпруга. Друг е въпросът, че веднага след раждането нивата на хормоните ти абсолютно не позволяват да изпиташ, каквато и да е сексуална възбуда, пролактина ти скача до небесата заради кърмата, не се получава никакво овлажняване там, където трябва и ако участваш в полов акт, освен, че нямаш желание за него, той е и болезнен. И отново, жените се държат така сякаш всичко това не е вярно, сякаш всяка една не минава през това, а се съревновават, коя е могла да превъзмогне себе си, нежеланието и сухотата, за да бъде отново сексапилната жена, която удовлетворява мъжа си и той не спира да я желае и след раждането.

Ниво седем в съревнованието е, освен дали правиш секс, дали докато си гледаш детето, готвиш, чистиш и переш дрехите на мъжа си. Колкото повече неща можеш да правиш, докато си гледаш детето (сякаш гледането на деца е нещо, което се прави между другото), толкова по-успешна майка и жена си. Само човек, който не е гледал малко бебе, може да си помисли, че жената по цял ден се разхожда в парка и си почива в къщи, и за разнообразие може да изчисти, изпере и сготви. Очакванията към жената-майка са високи. От всички, от цялото общество, от мъжете и най-страшното, от другите майки и жени.

Ниво осем на съревнование е дали успяват да работят, докато гледат децата си и кога плануват да се върнат на работа. Тук майките героини се разделят на два вида: 1) едните казват: “Ооо, ще си гледам детето до 2 годишна възраст, а даже и до 3, как ще го захвърля в някоя ясла, да не знам там как го гледат”. Тези майки, най-често доста са поработили преди да излязат по майчинство, експлоатирали са ги на работа и хич не им се връща на работното място. А другите, 2) втория тип, на които им е втръснало бебешкото ежедневие, захранване и памперси, но не смеят да си признаят, защото може да ги обвинят като безотговорни майки, казват: “Ааа, как ще гледам аз едно дете на година и нещо, което има нужда вече да се социализира с други деца. Не мога да го ограничавам. След годинка го давам на ясла и тръгвам на работа”. И тук вече можете да се наслушате и нагледате на критики от едните към другите майки и обратно. Коя е по-отдадена и коя пренебрегва детето си.

Да забременееш и родиш дете са биологични и физически процеси, които всяка жена понася по различен начин. За това няма смисъл и не е нужно да се сравняваме една с друга. Вместо да се обединим в това, че всички ние, които сме родили деца сме направили някакво чудо, че сме понесли всички страдания, за да създадем нов живот, вместо да сме обединени от общото тежко преживяване и опити за оцеляване, ние се съревноваваме. Нека вместо да се опитваме да се докажем коя е по-добра, вместо да прикирваме колко е трудно и да излизаме с усмивка пред другите, че се справяме идеално и дори по-добре от тях, и сме щастливи с плачещите си бебета, които хапят гърдите ни и ни будят нощем, нека се изправим искрено една пред друга и признаем, че да си майка е тежко, трудно, че изисква 24 часов работен ден, че безсънните нощи тежат на психиката и физиката, че притесненията дали детето се развива добре са реалност, че не можеш да изглеждаш перфектно, когато се грижиш за едно бебе (защото време за фризьор няма, време за епилация също, радваш се, ако можеш да се изкъпеш), нека сме обединени от майчинството и признаем, че всяка жена родила дете е герой. Всички сме от един клуб и минаваме през едни и същи трудности. За това е по-добре да се подкрепяме, а не да се съревноваваме. Това не е в полза на никого и кара много жени да страдат допълнително, наред с трудностите да гледат дете.

Можем да обобщим, че в основата на съревнованието между майките е това никоя да не се издава пред другите колко ѝ е трудно и изтощително да гледа децата си. Ако се провалиш дори само в едно от нивата – отпадаш. А истината е, че всички ние отпадаме ежедневно и губим нивата, защото е непосилно да правиш всичко едновеременно. Не е възможно. И това, дето си говорим по градинките са празни приказки, защото след разходката навън, всяка се прибира вкъщи с плачещото си бебе, с пълен памперс и състезанието продължава, но само със себе си, с твоя живот, твоето време и твоите сили. Всичко друго е измислица. Най-важното е децата да пораснат живи и здрави, а ние майките да оцелеем покрай тях. А състезанието е за тези, които имат време да се изживяват пред другите като супер герои.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Статията е публикувана за първи път с сп. „Жената Днес“, бр. 12, декември, 2019 г.

Четете и статия за естественото раждане – разказ от първо лице.