ТАЙНАТА НА ЛЮБОВТА (разказ)

Разказът „Тайната на любовта“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Страница“, бр. 2/2015.

Гледай сега, животът така е направен, че винаги да ти е трудно. И винаги да си изправен пред абсурдни и невъзможни избори. Но да знаеш, че с времето става все по-трудно. За това не се притеснявай и не съжалявай за нищо сега, защото след няколко години ще стане още по-зле. Но така или иначе, няма правило как да се живее. Всеки сам си го измисля. Както е например тоя мит с любовта. Няма любов. Това е. Всичко е фантазия в главата ти. Онова там, дето в корема ти трепвало, пък краката ти омеквали, глупости! Чисто и просто психологическо внушение. Фан-та-зия! Животът си е такъв, какъвто си е – тъп, сив и скучен. Но все някак трябва да минеш през него. Като си на тази земя, нямаш друг избор. Правиш глупости и живееш чрез грешките си. Като сгафиш някъде, той животът сам те поправя. Някой си решават, че сега ще си фантазират, че са влюбени. Да си оцветят малко ежедневието. Други пък се вкопчват в работата като удавници за сламка и се опитват там да търсят забрава от безсмислието. В крайна сметка, целта на всеки е една и съща, да мине през живота успешно, да си изпълни задачките – образование, работа, къща, семейство, деца. После евентуално внуци като бонус и това е. Било, каквото било. Край. Накрая изчезваш, защото на света вече не си му нужен. Имаш наследници, които тепърва ще минават по същия този труден път. Оставяш на тях безсмислената борба. Ей това е най-големият абсурд на живота, че цял живот вървиш към края. И си поставяш цели, и се ядосваш, ако не ги постигнеш, и се бориш за разни неща, дето си измисляш или някой ти е вменил в главата, че са важни… Цял живот тичаш след вятъра. И за какво? Е, хайде да не е сега съвсем да те откажа от живота. Има и хубави неща в цялата тази безсмислица, струва си заради някои моменти… Но като цяло… Ето ме мен,

Разказът „Тайната на любовта“ в сп. „Страница“, 2/2015, стр. 21

гледаш ме сега – успешна жена, ще си кажеш – семейство, мъж, две деца и кариера. Добре изглежда, нали? Добре звучи. Ама, ако ме попиташ дали съм била влюбена в мъжа ми, знаеш ли какво ще ти отговоря?! Естествено, че не! Не бях влюбена в него. Никога не съм била. Нищо не чувствах. Той просто беше настоятелен и нахален. Дори сме толкова различни, че понякога направо се чудя как се е получило между нас. И получило ли се е въобще? Той беше влюбен до уши. Всичко беше готов да направи. И аз си казах, явно това е начинът – мъжът да обича повече жената, за да могат по-дълго да бъдат заедно. Ама и това е вятър. Той живота си го е намислил как ще бъде за теб и ти нищо не можеш да направиш. Беше станало време вече да се женя и да раждам. Викам, айде давай го, тоя ще е, щом и той толкова иска. Нека си се набута по собствено желание. Той – инженер, аз – лекар. Нищо общо. Нямаме никакви общи теми на разговор. Даже помня съвсем в началото, как вечер с часове ми разказваше за работата си. А, аз, умирам от скука, но нали съм възпитана и го слушам. Аз се интересувам от музика и литература, обичам да чета книги. Той – от кросови мотори и състезания с коли. Уикенда, той отива да кара по разни специални терени, аз оставам вкъщи – да си чета книга. Свикнахме си и изградихме толерантност един към друг. И започнахме да си съжителстваме много спокойно, без никой да пречи на другия. То това е май семейният живот, да успеете да живеете заедно, без да си пречите и да се дразните. Всичките ми приятелки, дето бяха много влюбени, дето изживявах любовта на живота си, то страсти, чудеса, накрая се разведоха и са нещастни. Любовта означава нещастие. С мъжа ми сме все още заедно, само защото никога не съм го обичала! Така е направен животът, пълен с парадокси и необясними обрати. Вече от 20 години сме заедно със съпруга ми и той незнае, че никога не съм била влюбена в него. Но той и не ме пита. Той го приема за даденост, че то това си е така, щом съм с него. Ние не говорим за тези неща. Никога не сме говорели. И по-добре. Така или иначе, ако някой ден реши да ме попита: “Обичаш ли ме?”, ще му кажа: “Много ясно! Как да не те обичам?”. И после ще избухна в смях. Просто знам, че така ще стане. Не мога да лъжа без да се смея. Смехът е моята съвест. Но той не ме пита дали го обичам. А и какво значение има, след толкова години. Важното е, че сме заедно, имаме две деца и живеем без да си пречим, нали? Аз му давам свобода, той ми дава… В същото време всичко сме си изпълнили от житейските задачки. Какво повече може да иска човек? Само понякога… Понякога, когато оставам съвсем сама вкъщи, децата са някъде навън, мъжът ми го няма, а на мен ми е омръзнало да чета книга, излизам на балкона и пуша. Гледам как хората вървят забързани по улицата, колите минават една след друга, светофара светва в зелено, жълто, червено… Ето в такива едни моментни паузи в живота, мозъкът ми прищраква и си спомням за онова момче. За първата ми любов. На 17. С дълбоки черни очи.

Разказът „Тайната на любовта“ в сп. „Страница“, 2/2015, стр. 22

Висок, атлетичен. Цитираше Шопенхауер и знаеше наизуст стиховете на Рембо. Говорели сме си ден и нощ без да спираме, без да си омръзваме. За всичко. За хората. За живота. Спасявахме се един друг от смисъла. Но сякаш бяхме твърде малки, за да знаем, че това което ни се случва някои го наричат любов; Твърде малки, за да можем да се оценим един друг. Мислехме, че винаги ще сме заедно и винаги ще си говорим така с часове. Тогава не знаехме, че времето бърза, не спира, че животът има способността да разделя, разпръсва и разминава хората. Наскоро разбрах от някого, че е в Щатите. Работел за голяма банка, бил зарязал философията. Чудя се само дали в натовареното си ежедневие и той понякога пуши сам на прозореца и наблюдава хората и колите по улицата? И дали… Винаги в този момент ще ме разсее звънеца на вратата, когато си пристига мъжът ми… Или викът на децата, които се прибират от училище… Тогава хвърлям последен поглед на сивия булевард навън, светофарът светва зелено, потокът от коли тръгва бързо надолу. И знам, че онази прегръдка с която посрещам съпруга ми ще ме върне обратно към реалността. В крайна сметка истинско е само това, което съществува тук и сега, и което можем да докоснем. В такива моменти ме връхлита прозрението, че тайната на любовта не е в това тя да не свършва, а просто никога да не започва…

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът „Тайната на любовта“ на Бистра Величкова е публикуван за първи път в сп. „Страница“, бр. 2/2015.

Разказът е прочетен за първи път публично, от автора, на Вечер на дебютантите в Литературен клуб „Перото“, на 1 декември 2015 г. Събитието е част от Софийския литературен фестивал в София, 2015 г.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s