„Лусио, Братче!“ (разказ)

На Йоана, която ме накара да го напиша
(докато пихме под “Моста на влюбените”)

posht_kutТази история я пиша, заради Йоана Рапърката. Защото като й разказах за италианеца Лусио, който тя по-късно наричаше Лусио Братче!, и каза, че трябва да я напиша, че било мега добър момента, в който аз съм се надвесила над панталоните му, докато той е легнал, а баба ми влиза в стаята с купа белени круши и казва: “Да почерпим момчето с тазгодишната реколта”. Рапърката ми вика: “Братле трябва да го разкажеш това, както и когато точно влизате у вас и се появява баща ти с елек, после майка ти в престилка и започват да си комуникират с момчето, без да си дават сметка, че е чужденец”. И вярно, нашите супер неочаквано се оказаха, че са в нас този неделен следобед, а не както бяха обещали да ходят на село. Аз цяла нощ бях вилняла на купон в някаква вила, където беше пълно с чужденци дошли по програма за обмен. И там се запознах с Лусио Братче, който като ме погледна с кроткия си поглед на кушута (авторство на срbob-marley-one-loveавнението Йоана Рапърката), облечен с лекьосана с петна от бира тениска, но с лика на Боб Марли и ме спечели от раз. Английският му беше доста зле, българският съвсем, ама с италианския не можеш да го бутнеш. Каза ми само “Bella Donna” демек красива жена и отвсякъде бях негова. Цяла вечер пяхме прегърнати “No woman, no cry”, в български превод “Няма жена, няма край”. А като пускаха тъпи песни се опитвахме да си говорим. Бил актьор, играел в алтернативен театър и жонглирал с огън. Ето в какво може да се влюби една тъпа овца, която никога няма да порасне и винаги ще си пада по инфантилни лекенца, които обаче са арт, като малки са карали скейт, рисували са графити, пушат коз и слушат Боб Марли до дълбока зрялост. После са станали актьори, художници, дизайнерчета, поети или музиканти, ходят с вехти дрехи, пият бира с коз и живеят мизерно. Ей това е любовта, която търси градската жена овца (особено тази от Езикова гимназия), която ще блее влюбено при вида на всеки един с такива характеристики.

Актрисата Лилия Гелева чете разказа "Лусио, Братче!" на Пощенска кутия за мръсни приказки, в Нощта на театрите, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Актрисата Лилия Гелева чете разказа „Лусио, Братче!“ на Пощенска кутия за мръсни приказки, в Нощта на театрите, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Купона във въпросната вила продължи дълго. По обяд се разбудихме. Аз в прегръдките на Лусио, разбира се. И понеже нямаше вече нищо за ядене му викам, айде в нас. Неделя е, слънчево е, в Люлин е готино, нашите са на село. Ще се забавляваме! Влизам аз в нас, доволна, че ще сме сами с новото ми приятелче от Италия и едва завъртяла ключа на вратата, тя се отваря и майка ми ме посреща с широка усмивка, и следи от лютеница по ръцете. “Тук сме си майче, няма да пътуваме за село” – казва тя, очаквайки да споделя радостта й. Стринка ми и вуйчо ми, им докарали чушките и доматите от село, та нямало нужда да ходят! Влизаме в коридора с Лусио и се появава и баща ми – в плетен елек, запретнати ръкави и червени ръце от белене и мелене на домати, и чушки. И докато баща ми гледа и не разбира, какво се случва, майка ми започва да разпитва Лусио, с целия лексикон от 57 въпроса: Вие кой сте? От къде сте? С какво се занимавате? Какво работите? Как се запознахте с нашето Кате? А Лусио гледа тъпо – ту тях, ту мен и се усмихва – нищо не разбира. Вика само: “Добър ден, приятно ми е” – малкото думи на български, които знае. А майка ми продължава с въпросите, придружени със самообяснителни белжеки защо той нищо не казва: “От къде ли сте? Да, може би се притеснявате да говорите, аз така ви нападнах. Не за друго, ами викам да не сте приятел на приятеля на Катето Боби, той често идва у нас… Та се чудех”. Добре, че Лусио не разбира български. Майка ми щеше всичко да провали. Боби! За какъв дявол го споменава. Та ние не сме заедно от месеци. Лусио мълчи и продължава да гледа тъпо. Майка ми млъква и ме поглежда мен, объркана, дали това момче не е малоумно или бавно развиващо се. Викам: “Мамо той е чужденец”. Тя се усмихва широко, вече всичко й е ясно. “Колко интересно. А от къде сте?”, му вика. И той пак не я разбира. Отговарям вместо него: “Мамо, италианец е”. “Ааау чудесно”, казва тя. До момента баща ми мълчи и гледа. А тя продължава: “От кой регион?”. “От Флоренция”, отговарям аз. И настоявам да ни оставят и да си влезем в стаята. Ама не, майка ми иска всичко да разбере. Усмихва се неловко и казва: “Ама чакай де, поне името на момчето да научим! Как се казвате?” – продължава тя с въпросите на български, а италианеца все така гледа с неразбиране. Точно този въпрос – “Как се казвате” – го е учил на курса си по български език и успява да отговори бавно и отчетливо като първокласник: “Аз се казвам Лусио”. Майка ми не го разбра, поради акцента, а и поради факта, че в този момент кучето на съседите започна да лае, сякаш като знак, че не одобрява името му. “А? Как? Как?!”, надвиква се с кучето майка ми. И той пак: “Лусио!”, този път по-високо. Баща ми въобще не го чува, но и не се интересува от името и въобще само чака да приключи тази странна среща с непознат в коридора, и да ходи да си довърши туршиите. А майка ми повтаря чутото: “Ааа Любчо! Ясно!” И се обръща към баща ми, ама така уж дискретно, така че никой да не я види и му подшушва, така че се чува всичко: “Абе, Иване, какво е това име – Любчо? Не ми се струва италианско?”. Баща ми за първи път се включва в сцената, защото е получил конкретен въпрос, който изисква конкретен отговор. Нещо изключително важно за инженерния му ум. Разсъждава за кратко, съсредоточено и логично, и след 3 минути и 14 секунди, казва: “Ами, гледай сега, това име Любчо е по-скоро сръбско”. Майка ми втрещена от най-новото разкритие около току-що влязлото непознато момче, ме поглежда въпросително, все едно чака ясно обяснение на тази фактологическа неточност! Аз не казвам нищо, раздразнена от целия абсурд и от факта, който забелязвам, докато от срам държа очите си забити в пода, и осъзнавам че гледам в терлиците на баща ми, поляти с лютеницата, която в момента мелят в кухнята. Задърпвам рязко италианеца да отиваме към стаята ми, но майка ми го хваща от другата страна, дърпайки го в обратната посока и казва с онзи тон, така типичен за жените тип леля Добрева от “Куче в чекмедже”, дето като искат да стане на тяхното, стават свръх любезни, онзи момент, малко преди истерията: “Ама, моля ти се Кате, остави ни да си поговирм с Любчо. Баща ти е бил в Сърбия, има много за какво да си говорят!”. Не издържам, дърпам го рязко, казвам им, че отиваме в стаята ми, а зад мен ги чувам да казват: “Добре, ние ще ви намажем по една филия с лютеница, точно я сварихме”.

Актрисата Лилия Гелева чете разказа "Лусио, Братче!" на Пощенска кутия за мръсни приказки, в Нощта на театрите, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Актрисата Лилия Гелева чете разказа „Лусио, Братче!“ на Пощенска кутия за мръсни приказки, в Нощта на театрите, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Мисията невъзможна е изпълнена. Оставаме насаме с Лусио в моята стая, която не е реновирана, откакто бях дете – по стените все още стоят закачени играчките, които пеят и с които са ме приспивали като бебе, по бюрото ми са залепени стикери, които съм си купувала между 1-ви и 12-ти клас от училищната лафка – стикери с барби, с колички, с Дарт Вейдър, с листенца марихуана, всичко, което се е падало в дъвки и в зрънчо “Лъки бой”, и безплатните стикери от Бордшопа. Одеялото на леглото разбира се е родопско, а мокета е покрит с шарена черга, плетена от пра-баба ми. След срещата с нашите си мисля, че Лусио вече твърдо се е отказал от мен. А той пък се оказа, че твърдо иска да е с мен. Доближи се, прегърна ме и въпреки всичкия абсурд до момента, който се беше случил, поне според мен, той започна да ме целува, доста запален. Натискаме се яко, бърка ми под блузата, разкопчава ми сутиена и… майка ми влиза, без да чука на вратата. Усмихва се уж извинявайки се, че ни безпокои, оставя чинията с две филии, с домашна лютеница и казва на Лусио, пак на български: “И вие си имате в Сърбия такива неща, ама българската лютеница си е друга работа”. Той се усмихва от любезност, пак без нищо да разбира. Майка ми излиза, а аз търся ключ, с който да заключа вратата на стаята. Няма такъв, а и самата врата е развалена и не се затваря докрай, винаги седи леко открехната. Решавам, че няма кой да влезе повече. Той пак ме налазва, лягаме на леглото, маха ми сутиена, съблича ми блузата, целува ми гърдите. Въобще сърбин, сърбин, ама пипа като италианец! Смея се наум. Почва да ми писва да ме лигави и да се туткаме толкова време. Разкопчвам му панталоните, викам, давай да се почваме. Той се притеснява малко, поглеждайки към открехнатата врата. Викам, споко пич, ще почнем със “загрявка”, няма да е всичко на юруш. Точно го е извадил и на вратата се чука! Да, това е онази сцена с бабата. Баба ми влиза с купа круши и репликата: “Да почерпим момчето с тазгодишната реколта”. Явно пратена от майка ми, на която вече й е неудобно да идва в стаята. И какво да види милата ми баба, младежът легнал на леглото, а внучка й отгоре му, се надвесила точно над чатала му. Разкошна картинка! Едва ли човек като нея – преживял царизъм, втора световна война, комунизъм и капитализъм е предполагал, че ще завари своята млада наследница в такава ужасно унизителна, пошла и непристойна поза. Аз се обръщам почервеняла от срам, прикривайки оголената част, която се канех да погълна с уста и й казвам: “Ааа, мерси, бабо, абе тук му шия панталоните, че са се скъсали”. Тя ме поглежда сякаш с облекчение, че не е това, което си е помислила и казва: “Ами така кажи бе, Кате! Сега ще ти донеса хубави конци и иглите с големи уши”. Върви разправяй, че нямаме нужда и че, и без конци, и игли можем да се зашием… Малко преди да излезе от стаята, без да се обръща към нас, за да не ни притеснява, баба ми каза: “Едно време и на нашите момчета много им се късаха панталоните, ама и наум не ни е идвало да им ги шием”. След, което избухна във висок смях, който се отдалечаваше в посока на хола. Абе и баба ми не е вчерашна… Аз си обличам блузата, италианчето се позагащва. След пет минути баба ми се връща с кутията си с конци и му я подава на Лусио с думите: “Заповядай Лъчо, сега баба ще те зашие!” – явно не чула правилно името, казано й от майка ми, която от самото начало не го разбра. И докато сяда до него допълва: “Хубаво име – Лъчезар! Лъчезарен, топъл, светъл! Слънчев лъч в дома ни! На късмет си ни, ей! Зет ми каза, че си от Югославия?!”. Лусио полу легнал, подпрян на лакти, гледа с неразбиране – ту нея, ту мен. Нямах време да му преведа и обясня всичко от случващото се. А баба ми вече насочваше иглата към слабините му и плануваше да зашие ципа на панталона му, който не беше скъсан. Вече шиеше с една особена усмивка на задоволство, докато, аз си представях как италианския член на Лусио от “Сърбия”, спада все повече, усещайки близостта на иглата с голямо “ухо”. Сърцето ми се късаше, а възбудата ми преминаваше все повече към отчаяние, виждайки как се разминавам с любовта на живота си, която можеше да бъде незабравима поне за няколко минути…

"Пощенска кутия за мръсни приказки", в Нощта на театрите, в клуб Carrusel, в София, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

„Пощенска кутия за мръсни приказки“, в Нощта на театрите, в клуб Carrusel, в София, 19.11.2016 г. Снимка: Двойна Измама

Баба ми му направи накрая два възела с конеца и беше готов. Културен шок за италианеца – едва ли някога му се беше случвало някой да му зашие ципа на панталоните. Но това е моята хитра баба, която си прави цирк с нас, докато аз си мисля, че я заблуждавам. Баба ми излезе, с доволна усмивка. Момчето със зашитите гащи стана, погледна ме, вече на никой не му беше до целувки. И аз му викам: “Еми освен да си ходиш? Няма да стане между нас… С тоя твоя шев…” А той ме гледа стреснато, пак с онези очи на кушута и ми вика: “Как прибера? Пари няма!”. Е браво! Нали си от Италия, мислех, че там всички имате пари. И сега какво ще го правим тоя палячо, как ще го разкарам от нас?! И аз нямам пари да му дам за такси, че той пък мизерникът живее в някакво село до София. Сега на баща ми няма как да му поискам пари, че като разбере за какво са, сигурно с ритници ще го изпрати. На майка ми, докато й обясня за какво са ми пари ще е по-добре на гръб да го занеса до тях. Отивам при баба ми и й викам направо: “Бабо, тоя не иска да си ходи! Имаш ли пари да му поръчаме такси?” Баба ми се смее с цяло гърло и вика: “С радост и от сърце! Пари за билет чак до Сърбия ще му дам”. Та, пак баба ми оправи положението, след като тя го развали де. Ама сигурно е за добро, знае жената на кой трябва да се зашива ципа на панталоните и на кой не.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е четен за първи път от актрисата Лилия Гелева, на „Пощенска кутия за мръсни приказки“, в клуб Carrusel, София, в Нощта на театрите – 19.11.2016 г.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s