Любовта – това е дъното, където оцеляваме

cover-podgotovka-za-napuskane-na-syrceto-ani-ilkov„Дори и в тоалетните на света да слезеш/ ще чуеш все същия разговор -/ курвите проститутките лесбийките/ с една дума красивите жени – и тоя древен разговор за любов/ все тоя разговор:/ кога къде с кого и колко пъти…“ Така започва стихотворението „Дъното на света“ с подзаглавие „Подготовка за напускане на сърцето“, от стихосбирката на Ани Илков „Подготовка за напускане на сърцето“ (УИ „Св. Климент Охридски“, 2015 г.). Този стих, сякаш обобщава това, което се усеща от цялата книга – че вече дори сърцето се оказва тясно, за да побере смисъла на любовта. „И знам/ че няма смисъл/ но и да имаше/ пак би било безсмислено -/ това е дъното“. Ако някога любовта се е възпявала в поезията като най-възвишеното чувство, то реалностите на днешния постмодерен живот, които деконструират, клишират и опосредяват това най-интимно преживяване, карат поета да усеща любовта като дъно на света, където тя представлява няколко въпроса: „кога къде с кого и колко пъти/ и начинът какъв/ и стойката такава“. Това вече дори не е любов, нито смърт, „просто няма смисъл“. „Какво виждаш?/ началото и края“, докато времето изтича в „тишината на мензис“ („Жертви на храна“). Сърцето остава все по-празно и се „пълни с жажда“. „Обичаме ли?“, пита поетът в стихотворението „Клетва на влюбените“. А реалността отговаря в стихотворението „Месия“, където се оказва, че „вагината – тази безкожна плът“ е единственото, което „ни събра/ (без да сме заедно).“

Въпреки усещането за известно разочарование от това, в което се е превърнала любовта, във втората тематична част на стихосбирката „Любов към природата на нещата“, авторът изразява и надежда, че все още не всичко е изгубено и че най-висшето душевно чувство е много повече от това, което физическият свят прави от него: „Не няма тялото да бъде вечен господар“ („Клетва на влюбените“). И свободата на влюбения, който се различава от обикновения човек е „космична“. Тя е извън земното, видимото, материалното. Един човек може да дава израз на любовта само с физическите й измерения в живота. Но един влюбен се докосва много по-надълбоко, а именно до „природата на нещата“, до същността на любовта, която е отвъд човешкото, понякога дори отвъд това, което сърцето е способно да понесе: „Не се плаши от любовта ми тя те хваща/ и те повежда за ръка с лице към страшното“ („Любов към природата“). И тук, ако си позволим по-свободна интерпретация, можем да видим известно противоречие между първите две части на стихосбирката, но и нещо, което ги обединява. От една страна, стиховете в първата част говорят за онази любов, изпразнена от съдържание в света на физическото и материята, там, където частите на тялото и животинския нагон са единствените свързващи елементи, и изрази на близост. От друга, втората част разглежда любовта в онзи истински чист вид, който може да се преживее само отвъд материята, отвъд видимото и земното. И в двата случая обаче сърцето сякаш не може да понесе интензитета на преживяването – в първия чувства празнота от липсата на духовно изживяване и сливане между двама, и елементарността на физическия свят, в който органи се срещат, за да се обичат; в другия случай пък, сърцето е подложено на най-истинската и силна емоция, изпитана от сливането на влюбените и духовната близост между тях. Тази емоция се оказва прекалено истинска, прекалено силна, за да може да оцелее сърцето. Оказва се, че и при двете крайности човек е обречен да напусне сърцето. А целта е една – и в двата случая – да оцелее.

Третата част на книгата „8 (ученическа балада от 70-те години)“ идва като балансьор на предишните две части на крайностите. Стихотворението с едноименното заглавие разказва за онази първа любов, която е започнала някога някъде, когато сме били ученици, но не е продължила след това. В същото време именно тази любов, сякаш случила се на шега, по детински, остава в спомените ни като най-истинското чувство, което сме изпитвали, без да сме съзнавали това в онзи миг: „Но още помня възможностите/ на скалъпената ни връзка/ която можеше да не бъде…/ (Ако можеше да не бъде – щяхме ли?)/ Ако можеше никога не щяхме да се разхождаме/ върху крепостта на ученическите си чистотии“.

Въпреки всичко, дори в тази трета част, се усеща посланието от първите две, че всяка една любов, под каквато и форма да се преживява – физически-опосредствена, същностно-духовна, чиста-ученическа, всъщност представлява една подготовка за напускане на сърцето, за да може животът да продължи и човекът да оцелее. Ако в реалността е невъзможно да се живее без сърце, то в света на емоциите, сърцето с всеки свой удар ранява, за да кали човека и да го научи как да оцелява в реалността. Докато един ден, без да разбере, се окаже с напуснато от самия себе си сърце.

Въпреки безнадеждната картина за любовта и чувствата, към която ни насочва стихосбирката на Ани Илков, тя всъщност носи в себе си и надежда. Тя е загатната в самото заглавие на книгата: „Подготовка за напускане на сърцето“, т.е. все още няма действително напускане, а само подготовка за това. Любовта във всеки вид, в който ни се случва, ни подготвя и ни тласка към това желание за напускане на сърцето. Сякаш обаче не е толкова лесно да напуснеш нещо, което те кара да чувстваш, да обичаш, което те прави жив и те кара да усещаш света такъв, какъвто не е. Защото в крайна сметка, да напуснеш сърцето си, би означавало да напуснеш самия себе си.


* Ани Илков. Подготовка за напускане на сърцето. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2015.

** Рецензията е публикувана за първи път в © Електронно списание LiterNet, 04.06.2016, № 6 (199)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s